Алчни крале

33. Матиас

Матиас не помръдваше, наострил очи и уши за хаоса, превзел Бартерната църква. Ясно усещаше членовете на Съвета, седнали на подиума зад тях, ято черни гарвани, които се надвикваха ожесточено. Всички, освен Ван Ек — той седеше удобно облегнат на стола си, преплел пръсти и с върховно задоволство на лицето. Мъжът на име Пека Ролинс стоеше облегнат на една от колоните на източната аркада. Матиас подозираше, че бандитският бос нарочно е застанал така, че Каз да го вижда.

Радмакер викаше за ред, а редките кичури оранжева коса се вееха при всеки удар на чукчето. Трудно беше да се каже кое е взривило залата — възможността наддаването да е нагласено или появата на приливниците. Каз твърдеше, че никой не знае кои са, а щом Мръсните ръце и Привидението не бяха изровили тази тайна, значи наистина никой не знаеше. Последно се били явявали на публично място преди двайсет и пет години да протестират срещу плановете една от кулите им да бъде разрушена, за да се отвори място за нова корабостроителница. Когато станало ясно, че гласуването не е в тяхна полза, приливниците призовали голяма вълна, която сринала кметството със земята. Търговският съвет оттеглил плана си за корабостроителницата и издигнал ново кметство на мястото на старото, с по-малко прозорци и по-здрави основи. Матиас се зачуди дали някога ще свикне с такива истории за мощта на Гриша.

„Тази мощ е просто поредното оръжие. Важно е кой го върти.“ Явно и занапред трябваше да си го повтаря редовно. Омразата към Гриша му беше внушена толкова отдавна, че бе прераснала в инстинкт. А инстинктите не се изкореняват за една нощ. Точно като битката на Нина с парем, неговата битка със старите предразсъдъци можеше да продължи цял живот. В момента Нина бе заета със своята задача в Кацата. Или са я разкрили и арестували. Той изрече безмълвна молитва към Дйел. „Пази я, когато аз не мога.“

Погледът му се насочи към фйерданската делегация на предните редове и придружаващите я дрюскеле. Познаваше мнозина от тях по име, те също го познаваха. Усещаше болезнено отвращението им. Едно от момчетата му се звереше от първия ред, буквално се тресеше от гняв, очите му като глетчери, косата му толкова руса, че изглеждаше бяла. Какви ли рани бяха използвали командирите на дрюскеле, за да отгледат такава омраза в очите на хлапето? Матиас издържа спокойно погледа му, пое ненавистта с цялата й тежест. Не можеше да мрази момчето. Би било като да мрази себе си. Накрая момчето с коси като лед отклони поглед.

— Търгът е разрешен от закона! — крещеше шуанският посланик. — Нямате право да спирате наддаването!

Приливницише вдигнаха ръце. Още една вълна нахлу през отворените врати, изви се на дъга над главите на шуаните и застина там.

— Тишина! — настоя водачката им. Изчака дали някой друг ще протестира и когато никой не надигна глас, вълната се сгъна назад и се разплиска по пода. Плъзна се по пътеката между пейките като сребърна змия. — Получихме информация, че наддаването е нагласено.

Матиас стрелна с поглед Щормхунд. Каперът старателно изобразяваше смътна изненада върху лицето си, но дори от подиума Матиас долавяше страха и тревогата му. Кювей трепереше със затворени очи и шепнеше нещо на шуански. За какво мислеше Каз, Матиас можеше само да гадае. Както винаги.

— Правилата на търга са ясни — каза приливницата. — Нито кандидатът, нито неговите представители имат право да манипулират изхода от наддаването. Решава единствено пазарът.

Членовете на Съвета на търговците бяха наскачали и настояваха за отговори, стичаха се към катедрата на Радмакер в предната част на подиума. Ван Ек се правеше, че крещи с възмущение на свой ред, но пътьом се забави пред Каз и Матиас го чу да пошепва:

— Мислех, че ще се наложи аз да разкрия заговора ти с Равка, но явно приливниците ще оберат лаврите. — Устата му се изкриви в доволна усмивка. — Вилан отнесе бая бой, преди да издаде теб и приятелчетата ти — каза той и продължи към катедрата. — Не подозирах, че момчето е толкова кораво.

— Бил е създаден фалшив фонд, който да измами честни търговци с обещание за печалба — продължи приливницата. — Тези пари са били насочени към една от наддаващите страни.

— Ами да! — извика Ван Ек с добре изиграна изненада. — Равкийците! За всички ни беше ясно, че не разполагат с ресурса да наддават сериозно на този търг! — Личеше си колко дълбоко се наслаждава на ситуацията. — Знаем колко пари зае от нас равкийската корона през последните две години. Едва успяват да плащат лихвите по дълга си. Нямат сто и двайсет милиона крюге, които да оферират на свободен търг. Сигурно Брекер работи с тях.

Сега вече всички наддаващи наскачаха от местата си. Фйерданите крещяха виновните да бъдат наказани. Представителите на Шу Хан тропаха с крака по пода и удряха по облегалките на пейките. Равкийците се озоваха в средата на водовъртежа, обкръжени от врагове. Щормхунд, Женя и Зоя стояха с високо вдигнати глави в центъра на всичко това.

— Направи нещо — изръмжа Матиас на Каз. — Всеки момент ще стане беля.

Лицето на Каз си остана безразлично както винаги.

— Мислиш ли?

— По дяволите, Брекер. Ти…

Приливниците вдигнаха ръце и църквата се разтресе от поредния трясък. Вода нахлу през прозорците на галерията. Тълпата поутихна, но за пълна тишина и дума не можеше да става. Хората жужаха като разбунен кошер.

Радмакер удари с чукчето в опит да си върне някакъв контрол върху ситуацията.

— Ако разполагате с доказателства срещу равкийците…

Приливницата го прекъсна иззад маската си от завихрена мъгла.

— Равкийците нямат нищо общо. Парите са били прехвърлени на Шу Хан.

Ван Ек примигна, после бързо запя друга песен:

— Е, значи Брекер е сключил някаква сделка с Шу.

Шуаните моментално се развикаха възмутено, но приливницата ги надвика:

— Фалшивият фонд е бил учреден от Йоханус Ритвелд и Ян ван Ек.

Ван Ек прежълтя.

— Не, не, не е така.

— Ритвелд е фермер — заекна Карл Драйден. — Лично се срещнах с него.

Жената с мъгливата маска се обърна към него.

— Двамата с Ван Ек сте били забелязани да се срещате с Ритвелд в хотел „Гелдренер“.

— Да, но говорихме за един фонд, консорциум за търговия с юрда, съвсем законно бизнес начинание.

— Радмакер — каза Ван Ек, — ти беше там. И ти се срещна с Ритвелд.

Ноздрите на рижавия се раздуха.

— За пръв път чувам за този Ритвелд.

— Но аз те видях. И двамата те видяхме в „Гелдренер“.

— Да, бях там на презентация за земските маслени фючърси. Много странна презентация, вярно, но какво от това.

— Не — каза Ван Ек, като клатеше глава. — Ако Ритвелд е замесен, значи Брекер му дърпа конците. Явно е наел този Ритвелд да измами Съвета.

— Всички ние инвестирахме пари в онзи фонд, защото ти ни гарантира, че всичко е наред — обади се един от другите търговци. — Да не казваш, че парите ни са изчезнали?

— Ние не знаем нищо за това! — ревна посланикът на Шу.

— Това е дело на Брекер — настоя Ван Ек. Самодоволството му се беше стопило, но не и самообладанието му. — Това момче не би се спряло пред нищо да унижи мен и честните хора на Кетердам. Той отвлече съпругата ми, сина ми. — Посочи към Каз. — Или съм си въобразил, че стоеше с Алис на моста Гоедмед?

— Не си, разбира се. Прибрах я от пазара точно както ти ме помоли — излъга Каз с лекота, която дори Матиас сметна за убедителна. — Тя каза, че очите й са били вързани и не е видяла похитителите си.

— Глупости! — махна с ръка Ван Ек. — Алис! — извика той към балкона от западната страна. Алис седеше там с ръце върху огромния си корем. — Кажи им!

Алис поклати глава ококорено. Прошепна нещо на слугинята си, която извика към залата долу:

— Похитителите й са били с маски, а тя — с превръзка на очите. Махнали са превръзката чак на пазара при площада.

Ван Ек изпръхтя с раздразнение.

— Е, хората от моята охрана със сигурност го видяха с Алис.

— Хора, на които плащаш заплати? — попита скептично Радмакер.

— Брекер уреди срещата на моста! — каза Ван Ек. — Оставил беше бележка в езерната къща.

— А — каза с облекчение Радмакер — можеш ли да представиш бележката?

— Да! Но… не е подписана.

— Тогава откъде знаеш, че Каз Брекер е изпратил бележката?

— Беше оставил една игла за вратовръзка…

— Своята игла?

— Не, моята, но…

— Значи нямаш никакво доказателство, че Каз Брекер е отвлякъл съпругата ти? — Радмакер явно губеше търпение. — И онази история с похитения ти син ли е толкова неубедителна? Целият град го търси, обявени бяха награди. Дано поне за това имаш сериозни доказателства.

— Синът ми…

— Тук съм, баща ми.

Всички погледи в катедралата се насочиха към арката до подиума. Вилан стоеше там, облегнал гръб на стената. Лицето му беше окървавено, виждаше се, че с мъка се държи на крака.

— Ръката на Гезен — измърмори под нос Ван Ек. — Човек на никого ли не може да разчита?

— Защо, разчитал си на Пека Ролинс и неговите хора? — подхвърли тихо Каз.

— Аз…

— А сигурен ли си, че са били от хората на Пека? Защото, ако не си от Кацата, понякога е трудно да различиш лъв от врана. Животните си приличат.

Матиас едва не са разсмя с глас, когато физиономията на Ван Ек се изопна. Нещастникът нареждаше пъзела с голямо закъснение. Каз беше наясно, че не може да вкара Вилан в църквата, без баща му или Лъвските грошове да се усетят. Затова беше инсценирал отвличане. Двама от Утайките, Аника и Кеег, с лилави панделки на ръцете и фалшиви татуировки, бяха отишли със своя „пленник“ при първите срещнати стражи от градската и им бяха заръчали да доведат Ван Ек. И какво е видял Ван Ек, когато е отишъл в параклиса? Видял е сина си, пленен от двама бандити с отличителните знаци на Грошовете. Матиас знаеше всичко това, но не беше очаквал, че ще ступат Вилан толкова зле. Момчето е трябвало да се „пречупи“ по-бързо.

— Помогнете му! — извика Радмакер на един офицер от градската. — Не виждате ли, че момчето е ранено?

Офицерът помогна на Вилан да докуцука до един стол, а лекарят притича да го прегледа.

— Вилан ван Ек? — каза Радмакер. Вилан кимна. — Момчето, което търсим под дърво и камък?

— Измъкнах се при първа възможност.

— От Брекер?

— От Ролинс.

— Отвлякъл те е Пека Ролинс?

— Да — кимна Вилан. — Преди седмици.

— Стига си лъгал — изсъска Ван Ек. — Кажи им каквото каза на мен. Кажи им за равкийците.

Вилан вдигна уморено глава.

— Ще кажа каквото искаш, татко. Само не им давай да ме бият повече.

Навалицата ахна хорово. Членовете на Търговския съвет гледаха Ван Ек с нескрито отвращение.

Матиас изсумтя под нос и прошепна:

— Той да не е вземал уроци при Нина?

— Може би има талант — отвърна Каз.

— Брекер е престъпникът — каза Ван Ек. — Той стои зад всичко това! Всички вие го видяхте в къщата ми онази вечер. Беше проникнал в кабинета ми.

— Вярно е! — закима енергично Карл Драйден.

— Естествено, че бяхме там — рече Каз. — Ван Ек ни покани в дома си да обсъдим договора на Кювей Юл-Бо. Каза ни, че ще се срещнем с търговците от Съвета. Вместо това Пека Ролинс ни беше спретнал засада.

— Твърдиш, че е нарушил честно споразумение? — каза друг от търговците. — Това ми се струва малко вероятно.

— Но всички видяхме Кювей Юл-Бо в къщата — обади се друг, — макар по онова време да не знаехме кой е.

— Из целия град висят обявления с награда за шуански младеж с описанието на Кювей — обади се Каз. — Кой ви е казал как изглежда?

— Ами… — Търговецът се поколеба. Виждаше се как логиката се бори за надмощие с нежеланието му да повярва на обвиненията. Обърна се към Ван Ек: — Ти не си знаел, че шуанското момче, което ни описа, е Кювей Юл-Бо, нали?

Сега и Карл Драйден клатеше глава, не като отрицание, а сякаш не може да повярва на очите и ушите си.

— Именно Ван Ек ни накара да се включим във фонда на Ритвелд.

— Ти не се дърпаше особено — възрази Ван Ек.

— Аз исках да проучим кой е тайният купувач на ферми за юрда в Новий Зем. А ти каза, че… — Драйден млъкна по средата на изречението, ококорен и с провиснала уста. — Ти си бил! Ти си тайният купувач!

— Най-после — промърмори Каз.

— Наистина ли вярваш, че ще измамя собствените си приятели и съседи — удари го на молби Ван Ек. — Та аз инвестирах и свои пари в онзи фонд! Поех риск също като вас.

— Не и ако си сключил сделка с шуаните — каза Драйден.

Радмакер удари отново с чукчето.

— Ян ван Ек, в най-добрия случай ти си прахосал градски ресурси в необосновано преследване. В най-лошия си злоупотребил с поста си на съветник, опитал си се да измамиш приятелите си и си нарушил законността на този търг. — Поклати глава. — Търгът е компрометиран. Не може да продължи, докато не установим със сигурност дали член на Съвета на търговците съзнателно е насочил средства към една от наддаващите страни.

Шуанският посланик се развика отново. Радмакер стовари чукчето си.

А после всичко се случи едновременно. Трима фйердански дрюскеле се втурнаха към подиума и стражите хукнаха да ги спрат. Шуанските войници тръгнаха напред. Приливниците вдигнаха ръце, а после, над всичко това, като писък на оплаквачка зави чумната сирена.

Църквата потъна в гробовна тишина. Хората застинаха по местата си, вдигнали глави и наострили слух за този звук — звук, който не бяха чували повече от седем години. Дори в Адската порта затворниците разказваха за Краличината чума, последната вълна от зараза, ударила Кетердам, за карантините, баржите с трупове, за мъртъвците, които се трупали по улиците по-бързо, отколкото гробарите успявали да ги откарат и изгорят.

— Какво е това? — попита Кювей.

Каз се подсмихна едва доловимо.

— Това, Кювей, е звукът, който смъртта издава, когато ти дойде на гости.

Миг по-късно воят на сирената потъна сред писъците на хората, които се юрнаха към двойната врата. Никой дори не забеляза кога проехтя първият изстрел.

34. Нина

Колелото се завъртя, златните и зелените сектори се сменяха толкова бързо, че се сляха в общ цвят. А после колелото се забави, спря и явно се падна добро число, защото хората се развикаха доволно. В залата на казиното беше неприятно топло и скалпът я сърбеше под перуката. Перука с форма на камбанка, която не й отиваше на лицето, и кичозна рокля към нея. Като никога Нина предпочиташе да не привлича внимание към себе си.

Останала бе незабелязана при първата си спирка на Западната дъга, също и при втората, а после отиде на Източната и се сля с тълпата. Навалицата беше пооредяла заради блокадите, но нищо не можеше да задържи хората далече от любимите им развлечения. Беше се отбила в една игрална зала на няколко пресечки южно оттук и сега задачата й беше към края си. Каз внимателно бе избрал заведенията. Това беше четвъртото и последното.

Усмихваше се и подвикваше с другите, а едновременно с това отвори стъкленицата в джоба си и се съсредоточи върху черните клетки в нея. Усещаше бездънния студ, който се излъчваше от тях, онова усещане за нещо повече, за нещо, различно, което говореше на силата в нея. Поколеба се само за миг, спомнила си студа в моргата, миризмата на смърт. Спомни си и как стоеше над мъртвеца и гледаше втренчено обезцветената кожа около устата му.

По същия начин, по който преди беше използвала силата си да лекува или разкъсва кожа, или дори да извика руменина на нечии бузи, така в моргата се концентрира върху гниещите клетки и източи малко от некротичната плът в стъкленицата. Прибрала я бе в черна кесийка и сега, застанала насред веселата тълпа, загледана в цветните сектори на колелото, Нина усещаше тежестта й на корда около китката си.

Наведе се над масата да заложи. С едната ръка постави чиповете. С другата отвори стъкленицата.

— Пожелай ми късмет! — каза тя на крупието и бръсна леко ръката му с отворената кесийка. Прати умиращите клетки нагоре по пръстите му, накара ги да се делят бясно върху здравата кожа.

Когато младежът посегна да завърти колелото, пръстите му бяха черни.

— Ръката ти! — възкликна една жена. — Има й нещо.

Той тръкна ръка в бродираното си зелено сако, сякаш да махне петно от мастило или въглищен прах. Нина раздвижи леко пръсти и клетките запълзяха по ръкава му, нагоре по яката на ризата, разляха се в черно петно отстрани на врата, изкатериха се по линията на челюстта към долната устна.

Някой изпищя и хората се дръпнаха назад като опарени, а крупието се оглеждаше смутено. Играчите около другите маси вдигнаха раздразнено очи от картите и заробете си да видят какво става. Салонният управител и помощниците му вече се придвижваха към тяхната маса да сложат край на скандала или изобщо каквото нарушаваше спокойствието на играта.

Скрита в навалицата, Нина махна с ръка и група клетки прескочи към една жена със скъпа на вид перлена огърлица, която стоеше близо до крупието. Черно петно цъфна на бузата и, грозно паяче, което бързо се разля надолу към брадичката й и по гърлото.

— Олена! — извика едрият й придружител. — Лицето ти!

Олена задраска по врата си под акомпанимента на все по-масови писъци, залитна напред и хукна да търси огледало. Другите клиенти на казиното се дърпаха панически да й отворят път.

— Докоснала е крупието! Прихванала го е!

— Какво е прихванала?

— Махнете се от пътя ми!

— Какво става тук? — повиши глас салонният управител и отпусна тежко ръка върху рамото на сащисаното крупие.

— Помогнете ми! — примоли се крупието и вдигна ръце. — Нещо става!

Салонният управител хвърли само един поглед на черните петна по ръцете и лицето на младежа и отскочи назад, но вече беше късно. Ръката, която бе отпуснал върху рамото на крупието, придоби грозен лилаво-черен цвят и салонният управител се разпищя на свой ред.

Нина гледаше как ужасът набира инерция и залива игралната зала като горски пожар. Хората събаряха столовете си, залитаха към вратите, но не пропускаха да награбят с шепи от чиповете въпреки всичко. Преобърнати маси, разпилени карти и зарове. Всички тичаха към вратите, бутаха се безмилостно. Нина се вля в тълпата и изскочи на улицата. Същото се бе случило и на трите предишни места — страхът се зараждаше бавно, после избухваше в хаос и паника. И ето че най-после се чу очакваният резултат — сирената. Пресекливият й вой се спусна над Дъгата, нагоре-надолу, нагоре-надолу, отекваше над покривите и паветата на Кетердам.

Туристите се споглеждаха въпросително, но местните — артистите, крупиетата, магазинерите и градските комарджии — полудяха. Каз я беше предупредил, че ще познаят звука веднага и ще реагират на сирената като деца, извикани от строг родител да се прибират.

Керч беше остров, изолиран от враговете си, защитен от морето и големия си флот. Но столицата му беше силно уязвима за две неща — пожар и болести. И точно както огънят се разпалваше лесно сред построените нагъсто къщи, така и чумата се разпространяваше без усилие в навалиците и пренаселените квартали. Също като слуховете, заразата започваше незнайно откъде и се разпространяваше светкавично, чрез допир или дихание, по въздуха и по каналите. Богатите имаха нелош шанс да се спасят, заключваха се в големите си къщи или бягаха в провинцията. Заразената беднотия биваше поставяна под карантина в импровизирани лазарети на баржи извън пристанището. Нито оръжията, нито парите можеха да спрат епидемията.

Само децата в Кетердам нямаха ясен спомен за Краличината чума, за баржите с трупове, които гробарите тласкаха по каналите на града с дълги прътове. Хиляди бяха починали, а оцелелите бяха загубили близки — дете или родител, брат или сестра, приятел или съсед. Помнеха карантините, помнеха ужаса, който съпровождаше всеки човешки контакт.

Законите във връзка с чумата бяха простички и железни — чуеха ли сирената, всички граждани трябваше незабавно да се приберат по домовете си. Стражите от градската следваше да се съберат на няколко изрично указани места в различни части на Кетердам — мярка, която да ограничи разпространението на заразата из техните редици. Изпращаха ги по улиците само за да възпират мародерите, и то срещу тройно заплащане заради поетия риск. Търговията замираше, а баржите с трупове, гробарите и лекарите ставаха господари на града.

„Знам кое ужасява Кетердам повече от Шу, Фйерда и всички банди на Кацата взети заедно.“ Каз се беше оказал прав. Барикадите, блокадата, паспортните проверки — всичко това щеше да се срине пред лицето на чумата. Разбира се, никой от тези хора не е наистина болен, мислеше си Нина, докато пресичаше пристанището. Некротичната плът нямаше да се разпространи извън присадките по телата им. Щеше да се наложи оперативно отстраняване на засегнатата тъкан, но никой нямаше да се разболее, нито да умре. В най-лошия случай щяха да изтърпят няколко седмици под карантина.

Нина вървеше с наведена глава под вдигнатата качулка. Макар паниката да беше нейно дело, макар да знаеше, че няма никаква чума, сърцето й пак препускаше, пришпорено от масовата истерия наоколо. Хората плачеха, бутаха се и викаха, караха се за всяко място на фериботите. Беше настанал истински хаос, сътворен от нея.

„Аз направих това — мислеше си тя в почуда. — Аз имах власт над онези трупове, над парченцата кост и умиращите клетки.“ В какво я превръщаше това? Не беше чувала някой Гриша да е имал такава сила. Какво биха си помислили другите гришани за нея? Хората от нейния орден, сърцеломите и лечителите? „Ние сме свързани със силата на сътворението, с ядката на света.“ Дали не трябваше да се чувства засрамена и дори уплашена? Само дето срамът не беше в природата й.

„Може би Дйел е угасил една светлинка и е запалил друга.“ Нина пет пари не даваше дали е дело на Дйел, на светците или на бригада огнедишащи котенца. Вървеше с бърза крачка на изток и ясно си даваше сметка, че за пръв път от много време се чувства силна. Дишаше леко, болката в мускулите й почти не се усещаше. И беше гладна като вълк. Копнежът по парем се беше смалил и отдалечил като спомен за истински глад.

Скърбила бе искрено за изгубената си сила, за връзката с живия свят. Новата си дарба бе приела с омерзение. Смяташе я за измама, за наказание някакво. Но смъртта свързваше всичко, точно като живота. Беше безкрайна бързотечна река. И Нина бе топнала пръсти в бързеите й, вкусила бе от водовъртежите на силата й. Тя беше царицата на траура и в тази река никога нямаше да се удави.

35. Иней

Иней видя как ръката на Дуняша замахва скорострелно, чу звук като от птиче крило, после усети нещо да отскача от рамото й. Улови сребърната звезда, преди да падне на покрива. Този път беше дошла подготвена. Йеспер й беше помогнал да пришие под туниката и ризата си парчета от твърдия плат на един от матраците в хотелския апартамент. Стрелецът се оказа неочаквано сръчен с иглата — явно беше кърпил редовно ризи и чорапи като дете във фермата и ръцете му ще помнеха как се прави — а Иней нямаше намерение Бялото острие да я надупчи отново като игленик.

Скочи напред и се засили към противничката си, летеше по релефа на покрива, който познаваше като дланта на ръката си. Метна звездата, но Дуняша я избегна с лекота.

— Няма начин да ме нараниш със собствените ми оръжия — каза тя, сякаш мъмреше малко дете.

Но Иней не държеше да я уцели, а само да отклони вниманието й. Замахна, уж хвърля нож от своите, и когато Дуняша реагира на движението й, Иней се оттласна от едно метално ребро вдясно от себе си и прелетя покрай момичето. Приземи се приклекнала ниско, с ножове в ръце, и резна прасеца й.

Изправи се моментално и отскочи назад зад друго ребро на металната конструкция, без да изпуска от поглед Дуняша. Но тя само се разсмя.

— Упорита си, Привидение, и това ме радва. Вече не помня кога някой пръв ми е пускал кръв.

После скочи на свой ред върху металното ребро на покривната конструкция. Двете стояха една срещу друга с ножове в ръцете. Наемничката нападна бързо и ниско, но този път Иней пренебрегна инстинктите, които бе усвоила така старателно по улиците на Кетердам. Вместо това реагира като акробатка. Когато люлката лети към теб, не се дърпаш от пътя й, а я пресрещаш.

Наведе се да избегне удара и се озова близо до Дуняша, толкова близо, все едно двете танцуваха в прегръдките си, и използва движението на противничката си да наруши равновесието й. А после замахна на свой ред и поряза другия й прасец.

Този път Дуняша изсъска.

„Нещо не се смееш вече“ — помисли си Иней.

Наемничката се завъртя на пръсти като кинжал върху острието си. И да усещаше болка, с нищо не го показа. Държеше два ножа със закривено острие, описваше ритмични дъги с тях и дебнеше.

Иней разбра, че няма как да скъси отново разстоянието, без да се наниже на ножовете. „Значи трябва да нарушиш ритъма им“ — каза си тя. Отстъпи заднишком по реброто, увличайки Дуняша в преследване, докато не мерна сянката на един висок шпил зад себе си. Направи лъжливо движение надясно и Дуняша се хвърли напред. Вместо да приклекне, за да възстанови равновесието си, Иней пропадна надясно, прибра моментално ножовете си, сграбчи шпила с една ръка и инерцията я завъртя от другата му страна. Сега шпилът се намираше между двете. Дуняша изпръхтя с раздразнение, когато кинжалите й удариха в метала.

Иней се придвижваше напряко на ребрата, прескачаше от едно към следващото, стигна до най-широката метална подпора, после хукна по нея, следвайки изгърбената извивка на купола. Все едно тичаше по перката на исполинско морско създание.

Дуняша я последва с характерната си бързина и изящество въпреки кървящите рани на прасците.

— Чак до караваната ли ще бягаш, Привидение? Знаеш, че е само въпрос на време всичко това да приключи и да бъде въздадена справедливост.

— Справедливост?

— Ти си убийца и крадла. А аз съм избрана да прочистя този свят от хора като теб. Може и да ми плаща престъпник, но никога не съм отнемала живота на невинни.

Невинни. Тази дума уцели нещо в Иней, някакъв фалшив акорд. Тя беше ли невинна? Съжаляваше за отнетия живот, но пак би убила, за да спаси себе си и приятелите си. Крала бе. Помагала бе на Каз да мами добри и лоши хора. Можеше ли да каже, че не е имала никакъв друг избор?

Дуняша я настигаше, косата й пламтеше като огън на фона на синьото небе, кожата й бяла почти като дрехите, които носеше. Някъде далече под краката им търгът в катедралата продължаваше, участниците нямаха представа за битката, която се водеше над главите им. Тук, горе, слънцето грееше ярко като новоизсечена монета, вятърът метеше с тих стон ребрата и кулите на покрива. „Невинност.“ Невинността беше лукс и Иней не мислеше, че светиите държат на нея.

Извади отново ножовете си. „Свети Владимир, света Алина, пазете ме.“

— Прекрасни оръжия — каза Дуняша и извади от каниите на кръста си два ножа с дълги прави остриета. — Ще използвам костта от пищяла ти за дръжка на новия си нож. За теб ще е чест да ми служиш в смъртта си.

— Никога няма да ти служа — каза Иней.

Дуняша нападна.

Иней се стремеше да стои близо до нея, да я лиши от предимството на по-дългите ръце. Сега беше по-силна от онази първа среща на кабела, отпочинала, нахранена. Но пак беше момиче, усвоило боя с ножове на улицата, а не обучено в кулите на незнаен шуански манастир.

Реагира бавно на един от ударите на Дуняша и това бе първата й грешка. Плати за нея с дълбока рана на левия бицепс. Острието проби подплатата и потъна в плътта й, ръката й стана бавна и слаба. Втората й грешка бе един удар отдолу, в който вложи твърде много сила. Инерцията я тласна напред и ножът на Дуняша се плъзна по ребрата й. Раната беше плитка, но можеше да е много по-лошо.

Пренебрегна болката и се фокусира върху противничката си. Сети се за думите на Каз. „Открий издайниците й. Всеки ги има.“ Само че движенията на Дуняша изглеждаха непредсказуеми. Служеше си еднакво умело и с двете ръце, използваше в еднаква степен и двата си крака и винаги изчакваше до последния момент, преди да удари, без да издава по никакъв начин намеренията си. Беше изключителна.

— Уморяваш ли се вече, Привидение?

Иней не отговори, пазеше силите си. Дишането на кехлибареното момиче беше леко и чисто, а нейното се ускоряваше. Не беше кой знае какво, но пак даваше предимство на Дуняша. И тогава го забеляза — едва доловимо затаяване на дъха преди поредния замах. Затаяване и нов замах. Дишането беше издайникът й. Вдишваше дълбоко и после затаяваше дъх за миг, преди да нападне.

Ето пак. Иней се наведе наляво, замахна на свой ред и я резна по хълбока. И пак контраатакува и по ръката на Дуняша потече кръв.

Иней продължи да отстъпва, да чака. Наемничката явно обичаше да прикрива основната си атака с други движения — размахани артистично ножове с цел отвличане на вниманието и други такива. Това затрудняваше Иней, но… ето пак. Дълбоко вдишване и затаяване. Иней клекна рязко, описа широка дъга с левия си крак и подкоси наемничката. По-добър шанс от този едва ли щеше да има. Скочи на крака и използва своята възходяща инерция и низходящото движение на Дуняша да забие ножа си под кожения нагръдник на момичето.

Кръв обля ръката й, преди да издърпа ножа. Дуняша ахна изненадано. Гледаше я право в очите, притиснала ръка към гърдите си. После присви очи. Нямаше страх там, а само силно негодувание, сякаш Иней й е развалила важно празненство.

— Току-що проля царска кръв — изсъска Дуняша. — Не си достойна за такъв дар.

На Иней почти й дожаля за нея. Явно Дуняша искрено вярваше, че е законната наследница на Ланцови, а може и да беше такава наистина. Но нима всички момиченца не си мечтаеха за това? Че един ден ще се събудят принцеси? Или че са благословени с вълшебни сили или величава орис? Може би имаше хора, които наистина живееха така, като в мечтите. Може би това момиче беше едно от тях. „А ние, останалите?“ Обикновените, незначителни, невидими момичета? „Ние се научаваме да държим главите си високо вдигнати, сякаш носим корона. Да изтръгваме вълшебство от обикновеното.“ Така оцеляваш, когато не си избраният, когато във вените ти не тече царска кръв. Дори когато светът не ти дължи нищо, ти си вземаш своето.

Иней вдигна вежда и бавно изтри царската кръв в панталона си.

Дуняша изръмжа и се хвърли напред, сечеше и мушкаше с една ръка, а с другата притискаше раната на гърдите си в опит да намали кървенето. Явно я бяха научили да се бие и с една ръка. „Но никога не се е налагало да се бие ранена — осъзна Иней. — Може би монасите са пропуснали този урок.“ И сега, когато беше ранена, издайникът й си личеше още по-ясно.

Наближаваха върха на основното метално ребро. Тук спираловидната украса от ковано желязо между ребрата беше отслабена на места от ръждата и стихиите, но Иней познаваше отлично терена и избягваше с лекота атаките на Дуняша, отскачаше наляво и надясно, печелеше малки победи, порязване тук, мушване там. Беше война на изтощение, а наемничката бързо губеше кръв.

— По-добра си, отколкото мислех — каза задъхано Дуняша и изненада Иней с признанието си.

Болка прибулваше очите й, ръката върху гръдната кост беше цялата в кръв. И въпреки това гърбът й беше изправен, а равновесието — отлично, сега, когато двете стояха на няколко стъпки една от друга върху високото метално ребро на църковния покрив.

— Благодаря — каза Иней. Думата прозвуча фалшиво в ушите й.

— Няма нищо срамно да срещнеш достоен противник. Означава, че има още какво да научиш, безценно напомняне за необходимостта от смирение.

Момичето сведе глава и прибра ножа си. После сложи юмрук върху сърцето си за поздрав.

Иней чакаше настръхнала. Тази сериозно ли говореше? Битките в Кацата не свършваха така, но наемничката явно имаше свой кодекс. Иней не държеше да я убива, колкото и бездушна да изглеждаше в този момент.

— Приемам смирението — каза Дуняша със сведена глава. — Сега ти ще се научиш, че някои са родени да служат. А други — да управляват.

С тези думи Дуняша вдигна рязко глава. Разтвори шепа и духна силно.

Иней зърна облаче червен прах, дръпна се моментално, но все пак закъсня. Очите й пламнаха. Какво беше това, по дяволите? Не че имаше значение. Не виждаше нищо, нищичко. Чу звук от острие, което напуска канията и разсича въздуха. Припна заднишком по реброто с риск да стъпи накриво.

Опита се да изтрие праха от очите си, по лицето й се стичаха сълзи. Виждаше Дуняша като неясен силует. Иней протегна ножа си напред в опит да увеличи разстоянието помежду им и наемничката поряза ръката й под лакътя. Ножът изпадна от пръстите на Иней и издрънча на покрива. „Света Алина, пази ме.“

Но може би светците бяха избрали Дуняша за свой съсъд. Въпреки молитвите и покаянието на Иней може би това беше денят да плати за греховете си.

„Не съжалявам“ — осъзна тя. Предпочела бе да живее свободно като убийца, вместо да угасне бавно като робиня, и не можеше да съжалява за това. Щеше да отиде при своите светци готова и с надеждата да я приемат.

Следващият удар поряза кокалчетата на ръката й. Иней отстъпи още крачка назад, но знаеше, че пътят й за отстъпление свършва. Още няколко крачки и щеше да падне през ръба.

— Казах ти, Привидение. Аз съм безстрашна. В жилите ми тече силата на всички царици и завоеватели преди мен.

Кракът на Иней се закачи леко в ръба на една от декоративните метални спирали и тя изведнъж разбра. Не притежаваше обучението и образованието на противничката си, нито хубави дрехи като нейните. Никога нямаше да е толкова безмилостна и не искаше да бъде. Но познаваше този град отвън и отвътре. Той беше източникът на страданията й, теренът, където бе доказала силата си. Харесва и или не, Кетердам — бруталният, мръсен, безнадежден Кетердам — се беше превърнал в неин дом. И тя щеше да го защити. Познаваше покривите му, както познаваше скърцащото стълбище на Ребрата или паветата и тесните улички на Дъгите. Познаваше всеки сантиметър от този град, носеше картата му в сърцето си.

— Момичето, което не знае що е страх — изрече задъхано тя към силуета на Дуняша.

Тя се поклони и каза:

— Сбогом, Привидение.

— Значи ще научиш какво е страх сега, в мига преди смъртта си.

Иней отстъпи настрани и застана на един крак, а ботушът на Дуняша пропадна през отслабения участък на декоративната решетка.

Ако не кървеше, наемничката сигурно би внимавала повече къде стъпва. Ако не беше толкова устремена и нетърпелива да нанесе смъртоносния удар, може би щеше да запази равновесие.

Вместо това политна напред. Иней я гледаше през завеса от сълзи. Дуняша увисна за миг, тъмен силует на фона на небето, изпънала крака да намери опора, протегнала ръце в нищото като танцьорка, изпънала снага за скок, с широко отворени очи и провиснала от изненада уста. Дори сега, в последния си миг, приличаше на момиче от вълшебна приказка, орисано за велики дела. Царица без милост, статуетка от слонова кост и кехлибар.

Пропадна без звук, дисциплинирана до последно.

Иней надникна предпазливо през ръба. Далече долу хората пищяха. Тялото на наемничката лежеше като бял цвят сред разливаща се червена поляна.

— Дано отнесеш и нещо добро в следващия си живот — промълви Иней.

Трябваше да тръгва. Сирената още не беше прозвучала, но Иней знаеше, че изостава от графика. Йеспер вече я чакаше. Хукна по покрива на катедралата и свърна по палеца на Гезен към параклиса. Грабна катераческото въже и пушката на Йеспер — беше ги скрила до едно от металните ребра на конструкцията. Покатери се по купола и надникна с главата надолу в портокаловия параклис. Дано не беше закъсняла твърде много. Но Йеспер не се виждаше никакъв.

Проточи врат да огледа празния параклис.

Трябваше да открие Йеспер по най-бързия начин. Защото тази нощ Кювей Юл-Бо трябваше да умре.

36. Йеспер

Съветът на приливите се беше появил с гръм и трясък, а Йеспер си мислеше за Комедия Брута. И как иначе? Нима Каз не беше спретнал точно това — пиеска с онова паленце Кювей в главната роля?

Мислеше си и за Вилан, който най-после имаше шанс да отмъсти за майка си, мислеше и за своя баща, който чакаше в пекарната. Съжаляваше за караницата. Според Иней щяло да се отрази добре и на двама им, ако си кажат истината, но Йеспер не беше толкова сигурен. Той обичаше кръчмарските сбивания и шумните разправии, но острите думи, които бе разменил с баща си, тежаха в стомаха му като прокиснала попара. Толкова отдавна премълчаваха някои неща, че когато най-после ги изрекоха на глас, беше като развалено заклинание — не проклятие, а бяла магия, от онези, които пазят всички на завет, под стъклен похлупак. Докато някой глупак не решеше да използва хубавия стъклен купол за учебно стрелбище. Някой глупак като него.

Веднага, щом приливниците поеха по пътеката между пейките, Йеспер се отдели незабелязано от земската делегация и се отправи към палеца на Гезен. Вървеше бавно и с гръб към стражите покрай стените, уж си търси по-добро място, от което да се наслади на суматохата.

Стигна до арката към палеца и свърна към централния вход на катедралата, уж с намерение да излезе.

— Върнете се, моля — каза един от стражите, любезен към чуждестранния гост, макар да точеше врат като всички останали към централната пътека и приливниците. — Не може да се минава през централния вход.

— Не се чувствам добре — каза Йеспер със земски акцент и се хвана за стомаха. — Моля да ме пуснете.

— Боя се, че не мога, сър.

Сър! Явно стражите можеха да бъдат учтиви, стига да нямат насреща си плъх от Кацата.

— Не разбирате — каза Йеспер. — Трябва да се облекча веднага, спешно. Снощи вечерях в един ресторант… „Гърнето на Стен“?

Стражът примижа.

— Защо ви е трябвало да ходите там?

— Беше в един пътеводител.

Всъщност беше сред най-лошите ресторанти в Кетердам и най-евтините. Понеже работеше денонощно и на народни цени, „Гърнето“ беше сред много малкото неща, които свързваха негодниците от Кацата и стражите от градската. Благодарение на Стен и буламачите в гърнето му някой редовно се оплакваше от стомашни проблеми.

Стражът поклати глава и даде знак на колегите си при арката. Един от тях дотича веднага.

— Този беден човечец е ходил при Стен. Ако го пусна да излезе отпред, капитанът със сигурност ще го види. Ще го изведеш ли през параклиса?

— Защо, по дяволите, си ходил да ядеш там? — попита другият страж.

— Шефът не ми плаша много — каза Йеспер.

— Защо ли ми звучи познато — поклати глава стражът и му махна към арката.

Съпричастие, другарство. „Трябва по-често да се преструвам на турист — помисли си Йеспер. — Готините ми жилетки ще хващат прах в гардероба, вярно, но щом чужбински дрехи и малко акцент превръщат гаднярите от стражата в любезни гидове, какво пък.“

Минаваха под арката и Йеспер забърса с поглед спиралното стълбище, вградено в масивния зид. То водеше към галерията горе, а оттам се откриваше отличен изглед към подиума. Обещали бяха на Кювей, че няма да го пуснат самичък в клетката на лъвовете, и макар хлапето да беше истинска беля, Йеспер смяташе да изпълни обещанието си.

Погледна си дискретно часовника, докато вървяха към параклисите в края на палеца. В четири камбани Иней щеше да го чака при купола на портокаловия параклис и да му спусне пушката.

— Оххх — изохка Йеспер с надежда стражът да ускори крачка. — Не знам дали ще устискам.

Онзи изсумтя с отвращение и тръгна по-бързо.

— Какво яде при Стен, приятел?

— Специалитетът на заведението.

— Никога не си поръчвай специалитета. Само претоплят каквото е останало от предния ден. — Стигнаха до параклиса и стражът продължи: — Ще ти отключа тази врата. През улицата има кафене.

— Благодаря — каза Йеспер, стисна го в хватка през гушата и увеличи постепенно натиска, докато тялото му не се отпусна. После свали кожените върви, които беше увил около китките си като гривни, стегна с тях ръцете на стража зад гърба, а устата му запуши с триъгълната кърпа, която носеше около врата си. Накрая изтърколи тялото зад олтара. — Приятни сънища!

Жал му беше за човечеца. Не толкова, че да го събуди и развърже, но все пак.

Чу бумтеж откъм катедралата и погледна натам. Палецът на комплекса беше леко издигнат спрямо катедралата, затова не видя друго, освен главите на хората, седнали на последните редове, но по всички личеше, че приливниците са спретнали истинско шоу. Погледна си отново часовника и тръгна към стълбището.

Някой го сграбчи за яката и го дръпна силно назад.

Йеспер се стовари с цялата си тежест на пода. Нападателят стоеше в основата на стълбището и го гледаше от горе надолу със златни очи.

Облечен беше различно, а не както го помнеше Йеспер от Западната дъга, когато онзи беше излязъл от Къщата на бялата роза. Сега войникът кергууд беше с омачкана униформа в маслинов цвят, която се изпъваше до скъсване върху огромните му плещи. Копчетата бяха излъскани до блясък, а черната му коса — прибрана назад в стегната опашка. Вратът му беше дебел като телешки бут. Този тип беше живо оръжие и му личеше.

— Наконтил си се, гледам — успя да изграчи Йеспер през свирещи дробове.

Шуанецът вдиша дълбоко, ноздрите му потрепнаха, после се усмихна.

Йеспер запълзя заднишком. Войникът тръгна след него. Поне да беше взел оръжието на стража, мамка му, прокле се Йеспер наум. Малкият пистолет не ставаше за стрелба от разстояние, но пак щеше да е по-добре от нищо срещу този надвиснал гигант.

Йеспер скочи на крака и хукна назад към катедралата. Ако стигнеше там… е, ще трябва да обяснява това-онова, но поне щеше да се отърве от шуанеца. Той не би го нападнал насред търга. Нали?

Никога нямаше да научи отговора на този въпрос. Войникът го връхлетя в гръб и го събори на пода. Катедралата изглеждаше недостижимо далече, врявата от търга и Съвета на приливите отскачаше във високите каменни стени. „Постъпките и тяхното ехо“ — помисли си несвързано Йеспер, докато онзи го обръщаше по гръб.

Гърчеше се като риба на сухо, хлъзгава и кльощава. Риба на строга диета. Успя да се отскубне от гиганта, скочи отново на крака, но въпреки размерите си войникът се оказа бърз. Метна Йеспер към една стена и той изскимтя от болка. Сигурно беше пукнал някое ребро. „Нищо, раздвижва черния дроб.“

Само глупости се раждаха в главата му и нищо чудно. Този вол, дето го размяташе насам-натам, беше като природно бедствие.

Видя как гигантът свива пръсти в юмрук и се засилва да го фрасне. Пръстите му отразиха светлината като метал. „Майко мила, този има метални кокалчета — осъзна с ужас Йеспер. — Не обикновен бокс, а метал, вграден в плътта му.“

Хвърли се наляво в последния възможен момент. Юмрукът се стовари с гръмотевичен трясък върху стената.

— Хлъзгав — каза войникът на керчски със силен акцент. И отново вдиша дълбоко с разширени ноздри.

„Запомнил е миризмата ми — помисли си Йеспер. — От онзи ден на Дъгата. Не му пука дали стражите ще го видят, търсил ме е и сега ме намери.“

Войникът изтегли ръка назад за нов юмручен удар. Явно искаше Йеспер да изпадне в безсъзнание и после… какво? Ще разбие с един удар вратата на параклиса и ще го понесе по улиците като чувал със зърно? Или ще го предаде на някое от крилатите си приятелчета?

„Поне няма да разочаровам никого повече.“ Щяха да го натъпчат с парем. Може би щеше да оцелее достатъчно дълго, за да направи на шуаните нова партида кергууд.

Метна се надясно. Юмрукът на гиганта издълба още един кратер в стената на църквата.

Лицето на войника се разкриви от ярост. Стисна Йеспер за гърлото и изтегли ръка за един последен удар.

Различни образи се скупчиха в главата на Йеспер в рамките на част от секундата. Смачканата шапка на баща му. Лъскавите перлени дръжки на револверите му. Иней с гръб изправен като стрела. „Не искам извинение.“ Вилан седи на масата в гробницата и си гризе нокътя. „Всякакъв вид захар — каза той, а после… — дръжте я далече от пот, кръв и слюнка.“

Химическата гъгрица. Иней беше оставила неизползваните шишенца на масата в хотелския апартамент. А той бе взел несъзнателно едно от тях и го бе въртял в ръце, докато се караше с баща си. Сега Йеспер бръкна в джоба на панталоните си и пръстите му се сключиха около стъкленото шишенце.

— Парем! — изхъхри той. Само тази шуанска дума знаеше.

Войникът застина с юмрук във въздуха и кривна глава.

„Винаги удряй където мишокът не гледа.“

Йеспер се направи, че отваря уста, за да пъхне нещо в нея.

Войникът се ококори, охлаби хватката си около гърлото на Йеспер и се опита да хване ръката му. Издаде някакъв звук, пръхтене може би, или искаше да каже нещо. Не че имаше значение. Важното бе, че е отворил уста. С другата си ръка Йеспер строши стъкленицата в зъбите му.

Гигантът отскочи назад. Острите стъкълца се бяха забили в устните му и по брадичката, течеше му кръв. Йеспер изтри трескаво ръка в ризата си. Дано не се беше порязал. Самата мисъл гъгрицата да навлезе през рана в тялото му, го изпълваше с див ужас. Само че нищо особено не се случи. Войникът само се ядоса още повече. Изръмжа, стисна Йеспер за раменете и го отлепи от пода. „Ох, светци, май ще ме довърши още тук, а другарчетата му ще духат супата.“ Стисна масивните ръце на гиганта в опит да се измъкне от хватката му.

Онзи го разтърси. После се разкашля, големите му гърди се раздуха, разтърси Йеспер отново, по-слабо този път.

И тогава Йеспер разбра — войникът не разтърсваше него, а просто се тресеше.

Гърлено съскане изскочи от устата на гиганта, звук като от яйца, които чупиш в нагорещен тиган. Розова пяна изби по устата му, разпенена кръв и слюнка, която потече по брадичката му. Йеспер се дръпна колкото можа назад.

Онзи издаде проточен стон. Пусна Йеспер и той заотстъпва панически, неспособен да откъсне поглед от гиганта. Войникът дишаше тежко, сгърчен, сетне се преви на две и струя розова жлъчка се разплиска по стената.

— Пак не ме уцели — каза Йеспер, макар че не му беше до шеги. Самият той щеше всеки миг да повърне.

Гигантът се килна настрани и падна на пода, неподвижен като отсечен дъб.

Йеспер стоеше и зяпаше великанската му снага. А после дойде на себе си. Колко време беше изгубил? Хукна обратно към параклисите в края на палеца.

Иней се появи с бърза крачка, преди още да е наближил вратата. Пропуснал беше срещата. Иней не би тръгнала да го търси, ако не смяташе, че е закъсал.

— Йеспер, къде…

— Пушката — прекъсна я той.

Тя я свали от рамото си без повече приказки. Йеспер я грабна от ръцете й и хукна обратно към катедралата. Само да стигнеше до галерията горе…

Вой на сирена. Абсурд, нямаше да успее. Щеше да провали приятелите си за пореден път. „Каква полза от стрелец без оръжие?“ Каква полза от Йеспер, ако не успееше сега? Щяха да си останат в капана на града. Щяха да ги хвърлят в затвора и най-вероятно да ги екзекутират. Кювей щеше да стане собственост на онзи, който предложи най-много пари. Парем щеше да се развилнее на воля, а всички гришани по света щяха да се превърнат в ценна плячка. Във Фйерда, на Скитащия остров, в Новий Зем. Зова щяха да изчезнат мобилизирани на военна служба, погълнати от проклетата дрога.

Сирената виеше ли, виеше. Крясъци кънтяха в катедралата. Хората тичаха към централния вход, а скоро щяха да хукнат и към палеца в търсене на друг изход.

„Всеки може да стреля, но не всеки може да се цели. — Гласът на майка му. — Ние сме зова. Ти и аз.“

Невъзможно. Дори не виждаше Кювей оттук… а никой, абсолютно никой не можеше да стреля иззад ъгъл.

Но Йеспер познаваше добре разположението на катедралата. Знаеше, че от централната пътека между пейките до мястото на Кювей върху подиума изстрелът би бил по права линия. В ума си ясно виждаше второто копче на ризата му.

„Невъзможно.“

Всеки куршум имаше само една траектория.

Освен ако не го насочваш в движение.

„Не всеки може да се цели.“

— Йеспер? — прошепна зад него Иней.

Той вдигна пушката си. Обикновено оръжие, но той беше внесъл някои промени. Имаше само един патрон вътре — смесица от гума и восък. Нямаше да убие, но можеше да нарани сериозно. И точно това щеше да се случи, ако Йеспер не уцелеше — някой щеше да пострада. Ако не стреляше обаче, много хора щяха да пострадат. „Мамицата му! — помисли си той. — Ако не уцеля Кювей, дано поне извадя едното око на Ван Ек.“

Работил бе при оръжейници, сам си бе правил мунициите. Познаваше оръжията си по-добре и от правилата на рулетката. Съсредоточи се върху патрона, докато не усети и най-малките му частици. Може би и той беше такъв. Патрон в затвор, който с години чака някой да му даде посока.

„Всеки може да стреля.“

— Иней — каза той, — ако ти е останала някоя молитва в резерв, сега е моментът да я кажеш.

И стреля.

Сякаш времето се забави. Усети отката на пушката, експлозивната инерция на куршума. Насочи волята си към восъчната капсулка и я придърпа наляво, докато гърмежът още звънтеше в ушите му. Усети как куршумът променя посоката си и се съсредоточи върху онова копче, второто от горе надолу, малко дървено кръгче, зашито с конец.

„Това не е дарба, а проклятие.“ Само че, в интерес на истината, животът му беше пълен с благословии. Баща му. Майка му. Иней. Нина. Матиас, който го води през разкаляния канал. Каз… дори суровият Каз, с всичките си недостатъци, му беше дал дом и семейство при Утайките, без които Кетердам щеше да го глътне с все парцалите. И Вилан. Вилан, който беше разбрал преди него, че силата му също може да бъде благословия.

— Какво направи? — попита Иней.

Може би нищо. Може би невъзможното. Но пък Йеспер открай време си падаше по високите залози с нищожен шанс за успех.

Вдигна рамене.

— Каквото правя винаги. Стрелях.

37. Каз

Каз стоеше до Кювей, когато куршумът го уцели, и пръв му се притече на помощ. Тук-там из катедралата отекваха изстрели, вероятно паникьосани стражи натискаха спусъка, без да му мислят много. Коленичи до Кювей, прикри лявата си ръка и заби спринцовка в ръката му. Кръв имаше навсякъде. Йелен Радмакер беше паднал на подиума и крещеше, че е прострелян. Не беше прострелян.

Каз се развика за лекар. Дребният плешив човечец стоеше като истукан до Вилан край подиума и се блещеше ужасе`н. Матиас го стисна за лакътя и го повлече към тях.

Хората още се блъскаха към изхода. Равкийските войници се бяха счепкали с фйерданите, докато Щормхунд, Зоя и Женя бързаха да излязат от църквата. Членовете на Търговския съвет бяха обградили Ван Ек заедно с неколцина от градската. Подлецът никъде нямаше да иде.

След миг Каз видя Иней и Йеспер да си пробиват път през тълпата, която задръстваше централната пътека. Огледа изтръпнал Иней. Имаше кръв тук-там по дрехите, очите й бяха зачервени и подути, но иначе изглеждаше добре.

— Кювей… — каза тя.

— В момента не можем да му помогнем — рече Каз.

— Вилан! — възкликна Йеспер при вида на раните и синините му. — Светии, всичко това истинско ли е?

— Аника и Кеег са го поступали.

— Исках да е убедително — каза Вилан.

— Възхищавам се на усърдието ти — рече Каз. — Йеспер, остани при Вилан. Ще искат да го разпитат.

— Добре съм — каза Вилан, макар устната му да беше толкова подута, че трудно се разбираше какво говори.

Каз кимна леко на Матиас, докато двама стражи слагаха Кювей на носилка. Вместо да си пробият път през навалицата в катедралата, поеха към кутрето на Гезен и изхода в края му. Матиас тръгна след тях, повлякъл лекаря. Не биваше да остават никакви съмнения относно смъртта на Кювей.

Каз и Иней тръгнаха след тях, но под свода на арката Иней спря и погледна през рамо. Каз проследи погледа й до Ван Ек, обграден от разгневени съветници. Търговецът гледаше право към нея. Каз си спомни какво му бе казала Иней на моста Гоедмед. „Ще се видим пак, но само веднъж.“ Адамовата ябълка на Ван Ек подскачаше нервно, значи и той си мислеше за същото. Иней се поклони едва доловимо.

Хукнаха по кутрето и влетяха в параклиса. Само че вратата към улицата и канала беше заключена, а тази зад тях се затвори с трясък. Пека Ролинс се облегна на нея в компанията на четирима от своите Грошове.

— Точно навреме — подхвърли Каз.

— Сигурно си предвидил и това, копеленце коварно.

— Знаех, че този път няма да ме пуснеш толкова лесно.

— Съвсем вярно — кимна Ролинс. — Когато дойде при мен да ми искаш пари, трябваше да те изкормя, и теб, и приятелите ти. И да си спестя куп неприятности. Глупаво постъпих тогава. — Ролинс започна да съблича сакото си. — Признавам, че не ти показах нужното уважение, хлапе, но сега ще се поправя. Поздравления. Ще те пребия до смърт със собствената ти тояжка и няма да съжалявам за изгубеното време.

Иней извади ножовете си.

— А, не, малката — вдигна ръка Ролинс. — Това е между мен и дребното парвеню.

Каз кимна на Иней.

— Прав е. Отдавна трябваше да си поговорим.

Ролинс се засмя. Разкопча копчетата и нави ръкавите си.

— Времето за приказки свърши, хлапе. Ти си млад, но аз размахвам юмруци отпреди да си се родил.

Каз не помръдваше, подпрян на бастуна си.

— Не ща да се бия с теб, Ролинс. Мисля да ти предложа сделка.

— Ааа, честна сделка в Бартерната църква. Вече ми струваш много пари с дивотиите си и ми навлече куп неприятности. Не виждам какво можеш да ми предложиш, честно. А трябва да е нещо по-хубаво от удоволствието да те убия с голи ръце.

— Става въпрос за келския принц.

— Три етажа истински рай, най-доброто казино на Източната дъга. Какво, заложил си бомба?

— Не, говорех за малкия келски принц — отвърна Каз. Ролинс замръзна. — Обича сладкиши, рижав е като татко си. И не се грижи много добре за играчките си.

Каз бръкна в джоба на сакото си и извади малко плюшено лъвче. Жълтото беше избеляло, гривата — раздърпана… и изцапана с кал. Каз разтвори пръсти и лъвчето тупна на пода.

Ролинс го гледаше втренчено.

— Какво е това? — прошепна едва чуто той. А после, сякаш най-после дошъл на себе си, ревна: — Какво е това!

— Знаеш какво е, Ролинс. Нали самият ти се похвали колко много си приличате с Ван Ек? Трудолюбиви мъже, които съграждат, за да оставят нещо след себе си. Но каква полза от всичко това, ако няма на кого да го оставиш? И аз логично се запитах за кого точно съграждаш ти.

Ролинс стисна юмруци, мускулите по месестите му ръце се раздвижиха, двойната му гуша се разтресе.

— Ще те убия, Брекер. Ще убия всичко, което обичаш.

Сега беше ред на Каз да се разсмее.

— Номерът е да не обичаш нищо, Ролинс. Заплашвай ме колкото искаш. Изкорми ме тук и сега. Но няма начин да намериш сина си, преди да е станало късно. Или искаш да ти го доставя на прага с прерязано гърло и в най-хубавото му костюмче?

— Ти, нещастен канален боклук! — изръмжа Ролинс. — Какво искаш от мен, проклет да си?

Каз усети как доброто му настроение си отива, как се открехва черната врата в сърцето му.

— Искам да си спомниш.

— Какво да си спомня?

— Преди седем години измами две момчета от юга. Глупави селянчета. Взе ни под крилото си, спечели доверието ни, гощаваше ни с яхния заедно с фалшивата си съпруга и фалшивата си дъщеря. А после ни взе парите. Взе ни всичко… Не се сещаш? Защото далеч не сме били единствените, нали? По колко такива измами годишно организираш? Колко глупави гълъбчета си оскубал оттогава?

— Нямаш право да… — започна гневно Пека, дишаше тежко и неравномерно, а очите му постоянно се свеждаха към плюшеното лъвче.

— Спокойно. Момчето е живо. Засега. — Каз наблюдаваше втренчено лицето му. — Нека ти помогна. По онова време се подвизаваше под името Якоб Херцун. Назначи брат ми като куриер. Държеше кафене и въртеше търговия с акции оттам.

— Срещу парка — реагира светкавично Пека. — Онзи с черешовите дървета.

— Точно така.

— Беше много отдавна, момче.

— Ти ни отне всичко, озовахме се на улицата. А после умряхме. Всеки по свой начин. И само един от нас възкръсна.

— И това ли е било през цялото време? Затова ли ме гледаш на кръв с тези твои очи на акула? — Пека поклати глава. — Били сте две гълъбчета и се е случило да ви оскубя. Ако не бях аз, щеше да е някой друг.

Тъмната врата се отвори малко по-широко. Каз искаше да мине през нея. Винаги щеше да е половин човек. Йорди никога нямаше да се върне. Но ако не друго, поне Ролинс можеше да изпита от първа ръка чувството за пълна безпомощност, което бяха познали те.

— Е, значи си извадил много лош късмет, че точно ти си се „случил“ — изсъска той. — Лош късмет и за теб, и за сина ти.

— Блъфираш.

Каз се усмихна.

— Зарових сина ти — каза той бавно, с наслаждение. — Погребах го жив на две метра под земята в едно каменисто поле. Чувах го как плаче и вика татко си. „Тате, тате!“ По-сладък звук не бях чувал никога.

— Каз… — обади се Иней пребледняла.

Това нямаше да му прости.

Ролинс се хвърли към него, сграбчи го за реверите и го блъсна силно в стената на параклиса. Каз не реагира. Ролинс се потеше като прасе, лицето му беше посиняло от отчаяние и страх. Каз го изпиваше с поглед. Искаше да запамети всяка секунда.

— Кажи ми къде е той, Брекер. — Удари го отново в стената. — Кажи ми!

— Най-обикновена размяна, Ролинс. Достатъчно е да кажеш на глас името на брат ми и синчето ти ще живее.

— Брекер…

— Кажи името на брат ми — повтори Каз. — Или да ти подскажа още малко? Покани ни в една къща на Зелверщраат. „Съпругата“ ти ни свири на пиано. Казваше се Маргит. Имаше куче със сребриста козина, а дъщеря ти се казваше Саския. С червена панделка на плитката. Виждаш ли? Аз си спомням. Помня всичко. Не е трудно.

Ролинс го пусна, прокара пръсти през оредяващата си коса и започна да крачи из параклиса.

— Две момчета — каза трескаво той, напрягайки паметта си. Завъртя се на пета към Каз и го посочи с пръст. — Спомних си. Две момчета от Лиж. Имахте пари в банката. Брат ти си мечтаеше да стане трейдър на ценни книжа, после да се захване с търговия и да натрупа богатство. Точно като всеки втори глупак, който слиза от ферибота в Кацата.

— Точно така. Поредните двама идиоти, които да измамиш. А сега ми кажи името му.

— Каз и… — Ролинс стисна с ръце главата си. Крачеше из параклиса, напред-назад, напред-назад, дишаше тежко, сякаш беше пробягал през целия град. — Каз и… — Обърна се да го погледне. — Мога да те направя богат, Брекер.

— Сам мога да се направя богат.

— Мога да ти поднеса Кацата на тепсия, да ти осигуря влияние, за което не си си мечтал. Каквото поискаш.

— Върни брат ми от мъртвите.

— Брат ти беше глупак и ти го знаеш! Беше като всеки друг мишок, който си мисли, че може да надхитри системата, и търси начин да забогатее набързо. Не можеш да измамиш честен човек, Брекер. Знаеш го!

„Алчността е моето средство за давление.“ Беше научил този урок от Пека Ролинс и урокът беше добър. С Йорди наистина са били глупави. Може би един ден Каз щеше да му прости, че не е бил идеалният брат, когото обичаше толкова много. Сигурно би могъл да му прости един ден, че е бил поредното лековерно и наивно момче, което вярва, че хората са добри по принцип. Но на Ролинс нямаше да прости никога.

— Кажи ми къде е той, Брекер! — изрева в лицето му Ролинс. — Къде е синът ми, казвай!

— Как се казваше брат ми? Изречи името му както го правят илюзионистите на Източната дъга — като заклинание. Искаш си момчето? Какво право има синът ти да запази своя безценен приятен живот? С какво е по-различен от мен и брат ми?

— Не знам как се е казвал брат ти. Не знам! Не помня! По онова време си създавах репутация. Реших да изкарам малко пари. Мислех, че двамата ще се помотаете още седмица в града, а после ще се върнете в провинцията.

— Не е вярно. Изобщо не си се замислил какво ще стане с нас.

— Моля те, Каз — прошепна Иней. — Не прави това. Не бъди такъв.

Ролинс простена.

— Умолявам те…

— Сериозно?

— Копеле гадно!

Каз си погледна часовника.

— Изгубихме толкова време в приказки, а малкото ти момченце се мъчи в мрака.

Пека хвърли поглед към своите хора. Потри с ръце лицето си. После бавно и тежко, сякаш надмогвайки възраженията на всяко мускулче в тялото си, падна на колене.

Каз видя как Лъвските грошове клатят глави. В Кацата слабостта не печелеше уважение, без значение колко е основателна.

— Умолявам те, Брекер. Само него си имам. Позволи ми да отида при него. Позволи ми да го спася.

Каз сведе поглед към Пека Ролинс, Якоб Херцун, коленичил най-после пред него, разплакан, зачервен, страдащ. „Тухла по тухла.“

Все беше някакво начало.

— Синът ти е в южния ъгъл на полето Тармакер, на три километра западно от Апелброек. Отбелязал съм мястото с черно флагче. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш навреме.

Пека скочи на крака и започна да раздава заповеди:

— Тичай да кажеш на момчетата да приготвят конете. И ми намерете лекар.

— Чумата…

— Онзи, който е на повикване в Изумрудения дворец. Лично го измъкнете от болницата, ако трябва. — Заби пръст в гърдите на Каз. — Ще си платиш за това, Брекер. Ще плащаш дълго. Страданието ти няма да има край.

Каз го погледна в очите.

— Страданието е като всичко друго. Ако живееш с него достатъчно дълго, започваш да харесваш вкуса му.

— Хайде — каза Ролинс и разтърси дръжката на заключената врата. — Къде е проклетият ключ?

Един от Грошовете побърза да отключи, но Каз забеляза мигновената му неохота. Още тази нощ мълвата щеше да плъзне из Кацата — как Пека Ролинс е коленичил пред него. Пека също го знаеше. Явно обичаше сина си достатъчно, за да заложи на карта гордостта и репутацията си. Това все би трябвало да означава нещо, помисли си Каз. За някой друг сигурно би означавало.

Вратата към улицата се отвори и онези излетяха навън.

Иней седна тежко на пода и скри лице в шепи.

— Ще стигне ли навреме?

— За какво?

— За да… — Тя вдигна рязко глава да го погледне. Тази изненада щеше да му липсва. — Не си го направил. Не си заровил детето.

— Дори не съм го виждал.

— Но лъвчето?

— Предположих. Пека се гордее със своите Лъвски грошове. Хлапето сигурно има стотина плюшени лъвчета и голям дървен лъв, който да язди.

— Как изобщо разбра, че има дете?

— Сетих се в къщата на Ван Ек. Ролинс дрънкаше за наследството, което съграждал. Знаех, че има къща в провинцията и често отсъства от града. Дотогава смятах, че крие там любовницата си, но след всичките му приказки онази вечер се замислих.

— А защо реши, че има син? А не дъщеря? И това ли беше предположение?

— Нещо такова, но базирано на факти. Ролинс кръсти новото си казино „Келския принц“. На малко червенокосо момче, очевидно. А кое дете не обича сладкиши?

Иней поклати глава.

— Какво ще намери в полето?

— Нищо. Скоро хората му ще докладват, че момчето е живо и здраво и се занимава с каквото там правят разглезените синчета, когато татковците им са далече. Но преди това Пека ще копае няколко часа, ще се върти в кръг и ще проклина и майчиното си мляко. Важното е друго — че няма да е тук, за да подкрепи твърденията на Ван Ек. Бързо ще се разчуе, че е напуснал града по спешност и е взел лекар със себе си.

Иней го гледаше в очите и бързо нареждаше мозайката.

— Местата, където се появи „болестта“.

— Келския принц. Изумрудения дворец. Сладкия дюкян. Всичките са на Пека Ролинс. Ще ги затворят и ще бъдат под карантина със седмици. Нищо чудно властите да затворят и други негови заведения като предпазна мярка, ако сметнат, че заразата се разпространява от персонала му. Ще му трябва поне година да се възстанови финансово, може и по-дълго, ако паниката се проточи. Разбира се, ако Съветът реши, че е помогнал в учредяването на фалшивия консорциум, може и да не подновят лиценза на заведенията му.

— Съдбата има план за всички нас — тихо каза Иней.

— Но понякога има нужда от малко помощ.

Иней се намръщи.

— С Нина не избрахте ли четири места на Дъгите? За заразата?

Каз подръпна маншетите си.

— Четвъртото беше Менажерията.

И тогава тя се усмихна. Очите й бяха зачервени, по бузите й имаше петна от някакъв прах. Усмивка, за която Каз би убил.

Погледна си часовника.

— Трябва да тръгваме. Още не е приключило.

Подаде й ръка. В ръкавица. Иней издиша бавно и на пресекулки, после хвана ръката му и се надигна като дим над огън. Но не го пусна.

— Ти показа милост, Каз. Беше по-добрият човек.

Ето пак, търсеше почтеност там, където такава нямаше.

— Иней, мога да убия сина на Пека само веднъж. — Бутна вратата с бастуна си. — Но сега той ще си представя смъртта му хиляди пъти.

38. Матиас

Матиас подтичваше край безжизненото тяло на Кювей. Двама стражи бяха качили момчето на носилка и сега го носеха на бърз ход към Бюрсканал под воя на сирената. Лекарят пъхтеше зад тях с развята академична роба.

Стигнаха до доковете и лекарят хвана китката на Кювей.

— Безсмислено е. Той няма пулс. Куршумът явно е пронизал сърцето му.

„Само не му вдигай ризата“ — внуши му мълчаливо Матиас. Йеспер беше използвал патрон от гума и восък, който се беше пръснал при удара си в пълния с кръв и костни парченца мехур, пришит зад копчето на Кювей, спукал го бе и в резултат ризата на хлапето се бе напоила с кръв. Кръвта бяха взели от една касапница, но лекарят не би могъл да знае това. За всички в църквата Кювей Юл-Бо беше прострелян в сърцето и мъртъв.

— По дяволите! — каза лекарят. — Къде е спешната лодка? И къде е доковият отговорник?

Отговорите едва ли са трудни, помисли си Матиас. Отговорникът е напуснал поста си веднага, щом е чул сирената, а каналът бе задръстен от плавателни съдове, хората крещяха и блъскаха с гребла съседните лодки в опит да напуснат града, преди каналите да бъдат затворени и градът да ги е хванал в капана на чумата.

— Насам, господине! — извика един мъж от рибарска лодка. — Ще ви откараме до болницата, ако искате.

Лекарят не бързаше да приеме поканата.

— Някой на борда показва ли признаци на инфекция?

Рибарят посочи към жената в напреднала бременност, която лежеше под навес при кърмата.

— Не, сър. Само двамата сме, здрави сме, но жена ми ражда. Добре ще е да имаме лекар на борда, в случай че не стигнем навреме до болницата.

Лекарят прежълтя.

— Аз не съм… не се занимавам с женски болежки. Пък и защо жената не ражда в дома си? — попита той с подозрение.

„Изобщо не му пука дали Кювей ще оцелее — мрачно си помисли Матиас. — Гледа да спаси собствената си кожа.“

— Нямаме дом — каза мъжът. — Живеем на лодката.

Лекарят хвърли поглед през рамо към множеството, което се изливаше в паника през вратите на катедралата.

— Добре тогава. Ти ще останеш тук — каза той на Матиас.

— Назначен съм за негов официален защитник — възрази Матиас. — Нямам право да се отделям от него.

— Няма място за всички ви — каза рибарят.

Стражите си размениха няколко думи, после единият каза:

— Ще го натоварим на лодката, но после трябва да се явим в управлението. Има си протокол.

Каз беше предрекъл, че стражите ще си намерят извинение да стоят далече от болниците, и се оказа прав. А и кой би могъл да ги вини, в крайна сметка.

— Може да ни потрябва защита — възрази лекарят.

— За кого бе? За един мъртвец? — повиши глас стражът.

— За мен! Аз съм лекар, който пътува по време на чума!

Стражът само сви рамене.

— Има си протокол.

Бременната жена простена от болка и стреснатият лекар се дръпна панически към перилото, като едва не събори едно ведро с риба. Добре, помисли си Матиас, този изглеждаше достатъчно гнуслив и страхлив да не се доближава до Нина и изкуствения й корем. Трудно му беше да не поглежда към нея, тревожеше се дали е добре. Стрелна я с поглед все пак и си отдъхна — явно беше повече от добре. Лицето й беше поруменяло, очите й грееха като изумруди. Така ставаше, когато черпеше от силата си, без значение откъде идва тя. „Противоестествена“ — припомни упоритият стар глас. „Красива“ — отвърна гласът, обадил се за пръв път в нощта, когато Матиас помогна на Йеспер и Кювей да избягат от Черното було. Беше нов глас, неуверен, но и силен. По-силен от всякога.

Матиас кимна на рибаря. Роти му намигна и подръпна леко фалшивата си брада. После оттласна лодката от брега на канала и я насочи към течението.

Наближиха моста Зенц и Матиас видя голямата баржа за напитки, паркирана под него. Беше широка и лодката на Роти остърга корпуса й на минаване. Роти и собственикът взеха да си крещят, а Нина нададе поредния вой, продължителен и толкова силен, че май се опитваше да надвика сирената.

— Дишай дълбоко, жено — обади се откъм парапета лекарят.

Матиас я стрелна предупредително с поглед. Можеха да фалшифицират бременност, но не и раждане. Така де. Макар Каз неведнъж да беше доказал, че за него невъзможни неща няма.

Лекарят кресна на Матиас да му донесе чантата. Матиас се замота със закопчалките, извади скришом стетоскопа и го набута под купчина мрежи — в случай че лекарят реши да преслуша корема на Нина.

Подаде му чантата.

— Какво ви трябва? — попита той, застанал така, че да скрие от погледа на лекаря баржата за напитки, докато течеше размяната — тялото на Кювей се озова на широкия плавателен съд, а на негово място се появи труп, който бяха отмъкнали от моргата предната нощ. Веднага, щом Щормхунд измъкна Женя от църквата, двамата бяха отишли под моста, за да прекрои тя лицето на трупа и да повиши телесната му температура. Нещастникът трябваше да изглежда мъртъв от четвърт час, а не от няколко дни.

— Успокоително — отвърна медикът.

— Безопасно ли е да се дава на бременна жена?

— За мен е.

Собственикът на баржата за напитки кресна още няколко ругатни към Роти — Спехт съвсем очевидно се забавляваше, — а после рибарската лодка мина под моста и продължи с по-висока скорост по течението, измъкнала се от най-голямото задръстване. Матиас хвърли поглед през рамо и видя сенки да се движат зад щайгите с вино на баржата. Работата им още не беше приключила.

— Къде отиваме! — излая лекарят. — Мислех, че отиваме към университетската клиника.

— Каналът натам беше затворен — излъга Роти.

— Тогава карай към болница „Гезендаал“ и не се мотай.

Точно това беше идеята. Клиниката на университета беше по-близо, но „Гезендаал“ бе по-малка, с по-малоброен персонал и пълна с пациенти заради измислената чума, изобщо идеалното място да вкараш труп, без да привлечеш излишно внимание.

Лодката спря при кея на болницата, санитари притичаха да помогнат на Нина и Роти, после и да изкарат носилката на брега. Щом стигнаха до вратите на болницата обаче, дежурната сестра хвърли един поглед на тялото върху носилката и попита:

— Защо ни карате труп?

— Такъв е протоколът! — развика се лекарят. — Имам си задължения.

— Готвим се за епидемия. Нямаме излишни легла за мъртви хора. Занесете го при задния вход. Довечера гробарите ще го вдигнат оттам.

Санитарите понесоха носилката в указаната посока и скоро се скриха от погледа. До утре тялото на един непознат щеше да е станало на пепел, а истинският Кювей щеше да продължи живота си, без постоянно да се оглежда през рамо.

— Поне помогнете на тази жена, тя всеки момент ще… — Лекарят се огледа, но от Нина и Роти нямаше следа.

— Вече влязоха — каза Матиас.

— Но…

Сестрата го изгледа недоволно.

— Е, цял ден ли ще висите тук да се пречкате, или ще влезете вътре да помогнете малко?

— Аз… нуждаят се от услугите ми другаде — измърмори лекарят и се направи, че не вижда високо вдигнатите вежди на сестрата. — Някои хора са толкова груби — продължи да мърмори той, обърнал гръб на болницата. Изтупваше старателно робата си. — Та аз съм учен от университета.

Матиас се поклони дълбоко.

— Благодаря ви, че се опитахте да спасите повереника ми.

— А… ами, да. Вярно. Дал съм клетва да помагам и прочие. — Лекарят се озърна уплашено към къщите и заведенията, които вече заключваха вратите си и спускаха кепенците. — Наистина трябва да ида до… в клиниката.

— Сигурен съм, че всички ще ви бъдат дълбоко благодарни за грижите — каза Матиас, убеден, че лекарят ще хукне право към вкъщи и ще се барикадира там.

— Да, да — каза лекарят. — Довиждане и със здраве.

И пое с бърза крачка по тясната уличка.

Матиас се затича в обратната посока с усмивка на лицето. По план всички щяха да се съберат при моста Зенц. Щяха да събудят Кювей, а Матиас пак щеше да е с Нина и може би, може би хоризонтите им най-после щяха да се разширят отвъд утрешния ден.

— Матиас Хелвар! — извика някой с глас висок и сърдит.

Матиас се обърна. В средата на пустата улица стоеше момче. Младият дрюскеле с леденорусата коса, който се беше зверил насреща му с нескрита омраза по време на търга. Носеше сива униформа, а не черната на пълноправен офицер от ордена. От църквата ли го беше проследил? И колко точно беше видял?

Едва ли беше на повече от четиринайсет. Ръката, с която стискаше пистолета, трепереше.

— Обвинявам те в държавна измяна — каза момчето с пресеклив глас — срещу Фйерда и братята от ордена на дрюскеле.

Матиас вдигна ръце.

— Не съм въоръжен.

— Ти си предател. Предал си родината и своя бог.

— Не те познавам.

— Убил си мои другари. При нападението срещу Ледения палат.

— Не съм убил дрюскеле.

— Спътниците ти са го направили. Ти си убиец. Унижил си командир Брум.

— Как се казваш? — тихо попита Матиас.

Това момче не искаше да нарани никого.

— Няма значение.

— Отскоро ли си в ордена?

— От шест месеца — отвърна младежът и вирна брадичка.

— Аз се присъединих още по-млад. Знам какво е там, какво ти набиват в главата. Но не си длъжен да правиш това.

Момчето се тресеше от нерви.

— Обвинявам те в държавна измяна — повтори то.

— Виновен съм — каза Матиас. — Правил съм ужасни неща. И ако така искаш, ще се върна с теб в църквата още сега. Ще се изправя пред другарите и командирите ти, пък да видим какво ще каже законът.

— Лъжеш. Даже им позволи да убият шуанското момче, което уж трябваше да защитаваш. Ти си предател и страхливец.

Значи смяташе, че Кювей е мъртъв. Добре.

— Ще дойда с теб. Давам ти дума. Няма нужда да се боиш от мен — каза Матиас и пристъпи крачка напред.

— Стой на място!

— Не се страхувай. Именно чрез страха те контролират. — „Ще намерим начин да променим мисленето им.“ Момчето беше в ордена само от половин година. Едва ли беше закоравяло достатъчно за толкова малко време. — В света има много неща, от които не е нужно да се страхуваш, достатъчно е само да отвориш очи.

— Казах ти да не мърдаш.

— Не искаш да ме нараниш. Знам го. Бях като теб навремето.

— Аз изобщо не съм като теб — каза момчето, сините му очи хвърляха светкавици.

Матиас виждаше гнева там, яростта. Познаваше тези чувства отлично. И въпреки това се изненада, когато чу изстрела.

39. Нина

Нина съблече роклята и махна тежкия гумен корем, стегнат върху туниката й, а Роти отлепи фалшивата брада и смъкна палтото си. Овързаха всичко това на стегнат пакет и Нина го метна в канала веднага щом се качиха на баржата за напитки, закотвена под моста Зенц.

— Прав ти път — каза тя, когато дрехите и коремът потънаха под водата.

— Да ти имам майчинския инстинкт — подхвърли Каз, излязъл иззад щайгите с вино.

— Къде е Иней?

— Добре съм — обади се Иней иззад него. — Но Кювей…

— Пак кървиш — отбеляза Нина, докато минаваше заедно с тях зад натрупаните нависоко щайги. Трафикът по канала беше намалял значително, но нямаше смисъл да поемат излишни рискове. — Какво е станало с очите ти?

— Бих те пратила да питаш Бялото острие, но… — Иней сви рамене.

— Надявам се да е страдала.

— Нина!

— Какво? Не може и двете да сме милостиви и ведри.

Намираха се в нещо като гнездо между щайгите с вино и каменната арка на моста. Носилката с тялото на Кювей лежеше върху маса, стъкмена от щайги. Женя инжектираше нещо в ръката му под погледите на Зоя и някакъв мъж, който трябваше да е Щормхунд, реши Нина.

— Как е той? — попита тя.

— И да има пулс, не го напипвам — отговори Женя. — Отровата е свършила своето.

Твърде добре, може би. Според Женя отровата щяла да забави пулса и дишането му до степен Кювей да изглежда мъртъв. Само дето той наистина изглеждаше мъртъв. Нина си даваше сметка, че смъртта на Кювей би отстранила угрозата, надвиснала над света понастоящем, но знаеше също, че ако някой друг разкрие тайната на парем, Кювей би бил ключът към създаването на антидот. Бяха го измъкнали от Ледения палат с риск за живота си. А после бяха направили и невъзможното да му осигурят спокоен живот в Равка и възможност да продължи работата си под надзора на Гриша. Кювей беше тяхната надежда.

Освен това беше момче, което заслужаваше да живее без мишена на гърба си.

— Противоотровата? — попита Нина и погледна спринцовката в ръката на Женя.

— Инжектира му втора доза — обади се Каз.

Женя провери отново за пулс и дишане. Всички я наблюдаваха, затаили дъх. Тя поклати глава.

— Зоя — каза Щормхунд с тон на човек, свикнал да раздава заповеди.

Зоя въздъхна и нави ръкави.

— Разкопчай му ризата.

— Какво правите? — попита Каз, докато Женя разкопчаваше останалите копчета. Гърдите на Кювей бяха тесни, ребрата му се брояха, оплискани със свинската кръв от восъчния мехур.

— Или ще събудя сърцето му, или ще го изпържа отвътре навън — каза Зоя. — Дръпнете се.

Дръпнаха се, доколкото го позволяваше тясното пространство.

— Тя какво точно има предвид? — обърна се Каз към Нина.

— Не съм сигурна — призна тя.

Зоя бе протегнала ръце напред, затворила очи. Въздухът изведнъж стана студен и влажен.

Иней вдиша дълбоко.

— Мирише на буря.

Зоя отвори очи, събра ръце като за молитва и енергично разтърка длани.

Нина усети как атмосферното налягане пада рязко, въздухът придоби металически вкус.

— Май… май призовава светкавица.

— Безопасно ли е? — попита Иней.

— Ни най-малко — каза Щормхунд.

— Преди правила ли го е? — попита Каз.

— За тази цел? Виждал съм я да го прави два пъти. Свърши отлична работа. Единият път.

Гласът му й беше познат отнякъде и Нина реши, че със сигурност са се срещали и преди.

— Готови? — попита Зоя.

Женя натика парче плат, сгънато няколко пъти, между зъбите на Кювей и отстъпи назад. Нина потръпна, разбрала какво е предназначението на нагънатия плат — момчето да не си отхапе езика.

— Искрено се надявам да не сгреши — измърмори Нина.

— Кювей би се надявал на същото, ако беше в съзнание — рече Каз.

— Не е лесно — обади се Щормхунд. — Светкавиците се контролират трудно. Истината е, че Зоя рискува и собствения си живот.

— Не останах с впечатлението, че е жертвоготовна — подхвърли Каз.

— Значи те чака изненада — отвърнаха в хор Нина и Щормхунд.

Ето пак — онова зловещо усещане, че се познават отнякъде.

Роти стискаше очи, за да не гледа. Иней мърдаше устни, несъмнено в молитва.

Бледо синкаво сияние припука между дланите на Зоя. Тя си пое дълбоко дъх и удари гърдите на Кювей.

Цялото му тяло се изви на дъга, толкова рязко, че е чудо как гръбнакът му не се счупи. После тялото се стовари отново на носилката. Очите му не се отвориха. Гърдите му не се раздвижиха.

Женя провери за пулс.

— Нищо.

Зоя свъси вежди и плесна отново с длани. По съвършеното й чело избиваха капчици пот.

— Напълно ли сме сигурни, че го искаме жив?

Никой не й отговори, а тя продължи да трие длани и въздухът между тях бавно посиня.

— Каква изобщо е целта на това упражнение? — попита Иней.

— От шока сърцето му би трябвало да влезе в ритъм — отговори Женя. — А топлината би следвало да ускори разграждането на отровата.

— Или да го убие — рече Каз.

— Или да го убие — призна Женя.

— Сега — каза решително Зоя.

Нина не беше сигурна дали Зоя толкова държи да върне Кювей към живот, или просто мрази да губи.

Зоя плесна с отворени длани гърдите на Кювей. Тялото му се изви като млада клонка под напора на немилостив вятър, после се срина отново на носилката.

Кювей ахна и рязко отвори очи. Понечи да се надигне и да изплюе парчето плат.

— Слава на светците! — каза Нина.

— Слава на мен — поправи я Зоя.

Женя пристъпи към носилката и Кювей се ококори в пристъп на паника.

— Шшш — каза Нина и побърза да се приближи. Кювей познаваше Женя и Зоя само като членове на равкийската делегация. Имаше нужда да види приятелско лице. — Всичко е наред. Жив си. И в безопасност.

Иней застана до нея, извади парчето плат от устата му и приглади косата му назад.

— В безопасност си — повтори тя.

— Търгът…

— Свърши.

— Шуаните?

Ужас се четеше в златните му очи и Нина си даде сметка колко уплашен е бил.

— Видяха те как умря — успокои го Нина. — Всички видяха. Представители на всички държави видяха как те прострелват в сърцето. Лекарят и персоналът в болницата ще потвърдят смъртта ти.

— Тялото…

— Довечера гробарите ще го приберат — рече Каз. — Свърши се.

Кювей се отпусна на носилката, скри с лакът очите си и избухна в сълзи. Нина го погали нежно.

— Знам какво ти е, хлапе.

Зоя сложи ръце на кръста си.

— Някой няма ли да ми благодари, както и на Женя, в този ред на мисли, за малкото чудо, което сътворихме?

— Благодаря ви, че едва не убихте, а после съживихте най-ценния заложник на света, за да го използвате оттук насетне за своите си цели — рече Каз. — А сега тръгвайте. Улиците са пусти, а вие трябва да стигнете до промишления квартал.

Зоя присви красивите си сини очи.

— Що не ни дойдеш на гости в Равка, Брекер. Хем ще те научим на маниери.

— Ще го имам предвид. Когато ме изгорят на Жетварската баржа, категорично бих искал хората да ме запомнят като вежлив.

— Ти ще дойдеш с нас, Нина, нали? — настоя Женя.

Нина поклати глава.

— Имаме да довършим някои неща, а и Кювей е твърде слаб да върви.

Зоя стисна устни.

— Само не забравяй кому си вярна. — И с тези думи се прехвърли на кея, последвана от Женя и Щормхунд.

Каперът се обърна към баржата и погледна право към Нина. Очите му бяха със странен цвят, а чертите на лицето му не си пасваха добре.

— В случай че се колебаеш, знай, че ти и твоят фйердански приятел сте добре дошли в Равка. Можем само да гадаем с още колко парем разполагат шуаните и колко войници кергууд са създали. Втора армия има нужда от талантите ти.

Нина се поколеба.

— Аз не… Не съм каквато бях.

— Ти си воин — твърдо каза Зоя. — И Гриша. Ще се радваме да дойдеш при нас.

Нина зяпна невярващо. Зоя да похвали някого?

— Равка ви благодари за усилията — каза Щормхунд на сбогуване. — Короната също.

Махна веднъж. В светлината на късния следобед и слънцето, което грееше в гърба му, изведнъж й заприлича не толкова на капер, колкото на… Е, това беше невъзможно и глупаво, разбира се.

— Трябва да се върна в църквата — рече Каз. — Не знам как ще постъпи Съветът с Вилан.

— Върви — каза Нина. — Ние ще изчакаме тук Матиас.

— Отваряйте си очите — предупреди я Каз. — Матиас да не се показва до мръкване. После знаете къде да идете.

Прехвърли се на кея и тръгна към Бартерната църква.

Нина не знаеше как ще подейства виното на Кювей, затова му даде да пие вода и му заръча да си почива.

— Страх ме е да затворя очи — призна той.

Нина току поглеждаше към улицата над ръба на канала.

— Матиас много се забави. Дали лекарят не му е създал грижи?

Но после го видя да крачи към нея през празния площад и да маха за поздрав. Скочи на кея, хукна към него и се хвърли в обятията му.

— Друсйе — прошепна той в косата й. — Добре си.

— Добре съм, я. А ти защо се забави толкова?

— Мислех, че никога няма да те намеря в бурята.

Нина се дръпна да го погледне.

— Да не си спрял в някоя кръчма по пътя?

Матиас обхвана с ръка брадичката й.

— Не — каза той, а после я целуна.

— Матиас!

— Зле ли се справих?

— Не, справи се великолепно. Но обикновено аз налитам да те целувам.

— Трябва да променим това — каза той, после отпусна тежестта си в ръцете й.

— Матиас?

— Няма нищо. Имах нужда да те видя още веднъж.

— Матиас… о, светци! — Сакото, което той държеше сгънато в ръка, падна и Нина видя огнестрелната рана в стомаха му. Ризата му беше напоена с кръв. — Помощ! — писна тя. — Някой да помогне!

Но улиците бяха празни. Вратите — залостени. Прозорците — затворени.

— Иней! — извика тя.

Беше твърде тежък. Нина се отпусна заедно с него на паветата, положи нежно главата му в скута си. Иней тичаше към тях.

— Какво е станало? — попита тя.

— Прострелян е. О, светци, Матиас, кой ти стори това?

Имаха толкова много врагове.

— Няма значение — каза той. Дишането му беше накъсано, странно. — Исках да те видя още веднъж. Да ти кажа…

— Доведи Кювей — каза Нина на Иней. — Или Каз. Той има парем. Донеси ми парем, Иней. Мога да го спася. Мога да го оправя.

Можеше ли? Дори да вземеше дрогата, щеше ли силата й да се върне каквато беше преди? Но можеше да опита. Трябваше да опита.

Матиас стисна ръката й с неочаквана сила. Ръцете и на двама им бяха мокри от кръвта му.

— Не, Нина.

— Ще се преборя пак. Ще те изцеля, а после ще се преборя отново.

— Не си струва рискът.

— Всеки риск си струва! — каза тя. — Матиас…

— Трябва да спасиш другите.

— Кои други? — попита отчаяно тя.

— Другите дрюскеле. Закълни се, че ще се опиташ да им помогнеш да прогледнат.

— Ще идем заедно, Матиас. Ще бъдем шпиони. Женя ще ни прекрои и ще идем заедно във Фйерда. А аз ще нося грозни плетени жилетки.

— Върни се у дома в Равка, Нина. Там ще си свободна, както ти приляга. И ще бъдеш боец както винаги. Само бъди милостива към моите хора. Все трябва да има фйердани, които си струва да спасиш. Обещай ми.

— Обещавам — промълви тя, повече ридание, отколкото дума.

— Създаден съм да те пазя. Дори в смъртта ще намеря начин. — Стисна по-силно ръката й. — Погреби ме, за да ида при Дйел. Погреби ме, за да пусна корени и да последвам водата на север.

— Обещавам, Матиас. Обещавам да те заведа у дома.

— Нина — каза той и притисна ръката й към сърцето си. — Аз вече съм си у дома.

Светлината в очите му угасна. Гърдите му утихнаха под дланта й.

Нина изпищя, вой, изтръгнал се от черния кладенец, където сърцето й биеше допреди миг. Потърси трескаво пулса му, светлината и силата, които го правеха Матиас. „Ако още имах силата си. Ако никога не бях вземала парем. Ако сега имах парем.“ Усети реката около себе си, черните води на скръбта. Пресегна се в студеното.

Гърдите на Матиас се надигнаха, тялото му потрепна.

— Върни се при мен — прошепна тя. — Върни се.

Можеше да го направи. Можеше да му даде нов живот, роден от дълбоката вода. Той не беше обикновен човек. Беше Матиас, нейният храбър фйерданец.

— Върни се! — настоя тя.

Той вдиша. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му грееха черни.

— Матиас — прошепна тя. — Кажи името ми.

— Нина.

Гласът му, красивият му глас. Същият беше. Нина стисна силно ръката му, търсеше своя Матиас в черния поглед. Но очите на нейния Матиас бяха светли и чисти, с цвета на северен лед. Не такива…

Иней бе коленичила до нея.

— Пусни го, Нина.

— Не мога.

Иней я прегърна през раменете.

— Пусни го да иде при своя бог.

— Той трябва да е тук, с мен.

Нина погали студената му буза. Сигурно имаш начин да промени това, да оправи нещата. Заедно бяха постигали и невъзможното.

— Ще се срещнете в следващия живот — каза Иней. — Но само ако преминеш през болката в този.

Бяха сродни души, бойци, обречени да се бият от двете страни на барикадата, да се открият един друг и да се изгубят твърде бързо. Нина не можеше да го задържи тук. Не и такъв.

— До следващия живот тогава — прошепна тя. — Върви. — Очите му се затвориха отново. — Фарвел — каза тя на фйердански. — Сбогом. И нека Дйел те пази, докато не се съберем отново.

40. Матиас

Матиас сънуваше отново. Сънуваше нея. Бурята вилнееше наоколо, поглъщаше гласа й. Но на сърцето му беше леко. Знаеше, незнайно откъде, че тя ще оцелее, ще намери заслон от студа. А той — той отново беше на леда и чуваше воя на вълците. Само че този път те го приветстваха с добре дошъл у дома.

41. Вилан

Вилан седеше между Алис и Йеспер на една от предните пейки в църквата. Равкийците, шуаните и фйерданите се бяха сбили и няколко войници бяха пострадали в мелето, беше извадено рамото на фйерданския посланик. Отвсякъде заплашваха на висок глас с търговски санкции и възмездие. Но поне засега редът се беше възстановил донякъде. Повечето публика, стекла се за търга, отдавна се беше изнесла на бегом, а по-упоритите бяха изгонени от градската стража. Шуаните си бяха тръгнали демонстративно със заплахи за военни действия заради смъртта на свой сънародник.

Фйерданите се бяха изнесли целокупно към кметството с настояване Матиас Хелвар да бъде намерен и арестуван, но оттам ги уведомили, че заради чумата всички публични събирания са забранени. Или трябвало да се върнат незабавно в посолството си, или рискували да ги отстранят със сила от улиците.

Хората бяха масово насинени, някои бяха получили мозъчно сътресение, а една жена си беше счупила лошо ръката, съборена от тълпата по време на масовото бягство от катедралата. Но пострадалите едва ли бяха потърсили помощ в клиниките и болниците — никой не искаше да се зарази сега, когато чумата се разпространяваше из Кацата. Само търговиите от Съвета и неколцина стражи бяха останали при олтара и спореха с тихи гласове, които на моменти се извисяваха истерично.

Вилан, Йеспер, Алис и камериерката й бяха обградени плътно от стражи и Вилан се надяваше, че Каз е знаел какво прави, когато настоя да останат в църквата. Самият той нямаше представа дали стражата е там да го защити, или да го държи под око, а Йеспер явно си задаваше същия въпрос, защото барабанеше с пръсти по коленете си. На всичкото отгоре, от побоя го болеше цялото тяло — ребрата му протестираха при всяко вдишване, а главата му беше като барабан в ръцете на ентусиазиран перкусионист.

Градът беше на крачка от масови размирици, репутацията му беше съсипана, самият Вилан беше окървавен и раздърпан, но въпреки това трудно сдържаше усмивката си.

— Ти пък какво се хилиш? — попита Йеспер.

Вилан стрелна с поглед Алис и му прошепна:

— Успяхме. Знам, че Каз си имаше свои причини да спретне тази гигантска измама, но истината е, че току-що предотвратихме война.

Ако равкийците бяха спечелили наддаването, Шу Хан и Фйерда щяха да измислят някакъв претекст да нападнат Равка, за да пипнат Кювей. Сега Кювей щеше да е в безопасност, а ако след време някой друг създадеше парем, равкийците вече щяха да работят по противоотровата.

— Сигурно — каза Йеспер и се ухили на свой ред. — Какво е един малък международен скандал между приятели?

— Кеег май ми е счупил носа.

— Язък, че Женя го направи толкова хубав.

Вилан се поколеба.

— Ти върви, ако искаш. Сигурно се тревожиш за баща си.

Йеспер погледна към стражите.

— Не мисля, че новите ни приятелчета ще ме пуснат току-така, пък и не искам да заведа никого при него.

А и Вилан беше чул Каз да казва на Йеспер да остане в църквата.

Алис поглади корема си.

— Гладна съм — каза тя и погледна към съветниците, които още се караха. — Кога ще ни пуснат да си ходим, как мислите?

Млад мъж мина на бегом по пътеката между пейките и връчи наръч документи на Йелен Радмакер. Документите бяха с бледозеления печат на банка „Геменс“ и вероятно показваха, че всички пари на Търговския съвет са били пренасочени от фалшивия консорциум за юрда към една от шуанските сметки.

— Това е лудост! — развика се Ван Ек. — Не е възможно да приемате тези дивотии за чиста монета!

Вилан се надигна да погледне, но болката в ребрата го преряза с подновена сила. Йеспер посегна да го подкрепи. Но близо до подиума Вилан видя нещо, което прогони всяка мисъл за болежки от главата му — офицер от градската слагаше белезници на баща му, който се мяташе като риба на сухо.

— Това е дело на Брекер — викаше Ван Ек. — Той е учредил фонда. Намерете фермера. Намерете Пека Ролинс. Те ще ви кажат.

— Не се излагай повече — прошепна свирепо Радмакер. — Овладей се, за бога, заради семейството си поне.

— Да се овладея? Та вие ме оковахте!

— Успокой се, човече. Ще те заведат в кметството и ще останеш там, докато ти предявят обвинения. А щом си платиш гаранцията…

— Гаранция? Аз съм член на Съвета на търговиите. Моята дума…

— Не струва нищо! — тросна се Радмакер, а Карл Драйден настръхна като териер, видял катерица. Досущ, като кучето на Алис, помисли си Вилан. — Радвай се, че те пращаме в кметството, а не в Адската порта. Седемдесет милиона крюге от парите на Съвета са изчезнали яко дим. Керч стана за посмешище. Имаш ли представа какви щети ни нанесе днес?

Йеспер въздъхна.

— Ние вършим цялата работа, а кой обира лаврите?

— Какво става? — попита Алис и посегна да хване Вилан за ръката. — Ян защо има неприятности?

Дожаля му за нея. Беше сладка и глупава и единствената й грешка е била да се омъжи за човек, избран от семейството й. По всичко личеше, че Ван Ек ще бъде обвинен не просто в измама, а и в държавна измяна. Да подпишеш съзнателно фалшив договор с цел манипулация на пазара беше не просто незаконно, а се смяташе за богохулство, пряка намеса в делата на Гезен, и законът предвиждаше сурови наказания. Ако го обявят за виновен, баща му щеше да загуби правото да притежава собственост и да управлява търговски дружества. Цялото му богатство щеше да премине в ръцете на Алис и неродения му наследник. Вилан не беше сигурен, че Алис е в състояние да поеме такава отговорност на крехките си плещи.

Стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Обещавам ти. — И говореше сериозно.

Щяха да намерят добър адвокат или счетоводител, който да помага на Алис при управлението на търговската империя. Каз познаваше всички измамници в Кетердам, значи знаеше и кои са честните професионалисти — за да ги избягва, ако не друго.

— Дали ще пуснат Ян да се прибере довечера? — попита Алис с насълзени очи.

— Не знам — призна Вилан.

— Но ти ще се прибереш, нали?

— Аз…

— Стой далеч от нея! — изсъска Ван Ек, докато стражите го смъкваха от подиума. — Алис, не го слушай. Иди при Смеет да събере пари за гаранцията. Трябва да отидеш…

— Не мисля, че Алис ще е в състояние да ти съдейства — обади се Каз.

Стоеше на пътеката, облегнал ръце на бастуна с вранската глава.

— Брекер, дребен бандит такъв! Да не мислиш, че сме приключили? — Ван Ек изправи гръб в опит да си възвърне някакво достойнство. — Утре ще съм излязъл под гаранция и ще направя всичко по силите си да изясня нещата. Все има начин да те свържа с фонда на Ритвелд и точно това ще направя. Кълна се.

Вилан усети как Йеспер се напряга до него. Колм Фейхи беше единствената връзка.

— Кълни се, щом искаш — отвърна Каз. — Дай тържествен обет. Вече всички знаем колко струва думата ти. Но вероятно ще откриеш, че ресурсите ти са ограничени. Изпълнителят на завещанието ти ще поеме управлението на всички твои фондове, а не знам колко пари ще е склонен да задели Вилан за адвокати. Нито за гаранцията ти, в този ред на мисли.

Ван Ек се изсмя горчиво.

— Отписах го завещанието си веднага, щом Алис зачена. Вилан няма да види и пени от парите ми.

Членовете на Съвета се разшумяха.

— Сигурен ли си? — попита Каз. — Вилан ми каза, че сте се сдобрили. Преди тази грозна история, разбира се.

— Завещанието ми е съвсем ясно. Държа копие във… — Ван Ек млъкна по средата на изречението и лицето му се сгърчи в ужас, — … в сейфа — довърши той шепнешком.

Миг по-късно Вилан разбра. Спехт беше фалшифицирал писмо до корабния капитан с почерка на баща му… Защо да не е фалшифицирал и нещо друго? „Добрият крадец може и да остави нещо след себе си при нужда, а не само да присвоява.“ Онази нощ, когато влязоха в кабинета на Ван Ек, не е било само за да откраднат печата. Каз е разменил завещанието с фалшификат. Сети се за друга негова реплика от онази паметна нощ: „Даваш ли си сметка, че крадем от твоите пари?“ Говорел е съвсем буквално.

— Има и друго копие — каза Ван Ек. — Моят адвокат…

— Корнелис Смеет? — вдигна вежда Каз. — Чудех се дали развъжда онези свои кучета пазачи. Интересно нещо е това — да обучиш куче на пълно подчинение. Понякога животинките стават твърде послушни. Ако питаш мен, за предпочитане е да не пречупваш докрай дивото в тях.

„Трябва да играеш на много фронтове, за да спечелиш играта.“ Откога е планирал Каз да му върне империята на Ван Ек?

— Не — каза Ван Ек, като клатеше глава. — Не. — А после се отърси от пазачите си с неочаквана сила. — Не може да дадеш на този кретен контрол върху империята ми! — разкрещя се той, като сочеше към Вилан с окованите си ръце. — Дори да исках той да ме наследи, не е компетентен. Не може да чете, най-елементарно изречение не може да навърже. Той е малоумен, недорасъл идиот.

Вилан видя ужаса, изопнал лицата на съветниците. Ето този кошмар го беше навестявал безброй пъти като дете — как разкриват пред всички недъга му.

— Ван Ек! — ревна Радмакер. — Как можеш да говориш такива неща за собствената си кръв?

Ван Ек се разсмя дивашки.

— Това поне мога да го докажа! Дайте му да прочете нещо. Хайде, Вилан, покажи им какъв велик бизнесмен ще станеш.

Радмакер сложи ръка на рамото на момчето.

— Няма нужда да правиш каквото и да било, синко. Той съвсем е полудял.

Но Вилан кривна глава настрани, споходен от смътна идея.

— Няма проблем, господин Радмакер — каза той. — Ако така ще сложим край на тази грозна история, ще угодя на баща си. Всъщност, ако имате подръка формуляр за пълномощно, мога още сега да го подпиша и да се заема с финансирането на защитата му.

Хората на подиума се разшумяха, после извадиха папката с документите за договора на Кювей. Вилан погледна Йеспер в очите. Дали стрелецът разбираше какво е намислил?

— Тези бяха подготвени за Кювей Юл-Бо — каза Драйден. — Но не са попълнени. Трябва да има и пълномощно.

Връчи папката на Вилан, но Йеспер побърза да я вземе и разлисти документите в нея.

— Той да го прочете! — кресна Ван Ек. — Не другото момче!

— Ако питаш мен, първата ти инвестиция трябва да е в намордник — промърмори Йеспер.

После връчи един лист на Вилан. Можеше да е написано какво ли не. Вилан виждаше думите, разпознаваше формите им, но нямаше представа какво означават. Затова пък чуваше мелодията в главата си, онзи трик за запаметяване, който беше използвал като дете… чуваше гласа на Йеспер, който чете на глас пълномощното в „Света Хилде“. Видя бледосинята врата, усети аромата на цъфтяща глициния.

Изкашля се и се престори, че плъзга поглед по страницата.

— „Този документ, под всевиждащия поглед на Гезен и в съгласие с човешките закони, приети и спазвани от съдилищата на Керч и неговия Съвет на търговците, удостоверява прехвърлянето на правото за разпореждане с цялата собственост, движима и недвижима, на…“ — Спря. — Тук ще трябва да впишем имената си, предполагам. „На Ян ван Ек към Вилан ван Ек, която той да управлява по свое усмотрение, докато Ян ван Ек не бъде обявен за способен да управлява отново собствените си дела.“ Има ли нужда да продължавам?

Ван Ек го зяпаше с провиснала уста. Търговците клатеха глави.

— Ни най-малко, младежо — отвърна Радмакер. — Вече ти се събра достатъчно. — Погледна към Ван Ек и в очите му се четеше най-вече жал. — Отведете го в кметството. Може би ще е добре да го прегледа лекар. Нещо лошо се е случило с ума му.

— Това е номер — каза Ван Ек. — Поредният номер на Брекер. — Откъсна се от пазачите си и хукна към Вилан, но Йеспер застана на пътя му, сграбчи го за раменете и го спря на една ръка разстояние пред себе си. — Ще унищожиш всичко, което съм създал, което са създали баща ми и неговият баща. Ти…

Йеспер се наведе към него и прошепна нещо в ухото му — така, че само Ван Ек да го чуе:

— Аз ще му чета.

— Има прекрасен баритон — добави Вилан, а после стражите повлякоха баща му по пътеката между пейките.

— Няма да ви се размине! — крещеше Ван Ек. — Вече ти разкрих спатиите, Брекер. Умът ми е по-остър от…

— Можеш да точиш острието на нож колкото си искаш — рече Каз и тръгна към тях. — Но в крайна сметка всичко зависи от качеството на метала.

Ван Ек ревеше:

— Това може изобщо да не е Вилан! Той носи лицето на друго момче! Не разбирате…

Търговците тръгнаха към изхода сащисани.

— Откачил е — клатеше глава Драйден.

— Трябваше да се сетим, че не е с ума си, когато се съюзи с онзи негодник Пека Ролинс.

Вилан върна пълномощното на Радмакер.

— Предпочитам да не го правим сега, ако сте съгласен. Потресен съм от случилото се.

— Разбира се. Ще вземем завещанието от Смеет и ще пратим всички необходими документи на домашния ви адрес.

— Домашният ми адрес?

— Няма ли да се върнете на Гелдщраат?

— Ами…

— О, ще се върне — обади се Йеспер.

— Не разбирам — каза Алис, а камериерката я галеше успокоително по ръката. — Ян арестуван ли е?

— Алис — рече Каз, — искаш ли да поостанеш в провинцията, докато всичко тук се изясни? Далече от чумата. Може би в хубавата езерна къща, за която спомена.

Лицето на Алис грейна, но после тя се поколеба.

— Дали е редно, как мислите? Да изоставя така съпруга си в труден момент?

— Длъжна си да го направиш — отвърна Каз. — Така де, трябва да мислиш най-вече за бебето.

Йеспер кимна велемъдро.

— Чист селски въздух, безкрайни полета, където да… да се разхождаш. Аз отраснах във ферма. Затова съм толкова висок.

Алис свъси вежди.

— Твърде висок.

— Фермата беше много голяма.

— И ще продължиш уроците по музика — добави Вилан.

Сега вече очите на Алис грейнаха.

— С господин Бажан? — Страните й поруменяха, тя прехапа устна. — Може би така ще е най-добре. За бебето.

42. Йеспер

Вървяха заедно към къщата на Ван Ек под спускащия се вечерен здрач — Каз си помагаше с бастуна, Алис се подпираше на ръката на камериерката си. Улиците пустееха зловещо. От време на време виждаха по някой страж от градската и Йеспер затаяваше дъх, убеден, че проблемите им ще започнат на нова сметка. Сега обаче, когато Ван Ек и Пека Ролинс бяха дискредитирани напълно, градската стража беше насочила вниманието си другаде, а покрай фалшивите проявления на чумата в Кацата бандите си имаха достатъчно грижи. По всичко личеше, че гражданите на Кетердам, тези, които зачитаха закона, и другите, които живееха от нарушаването му, бяха заети със себе си и нямаха време за Йеспер и неговите приятели.

Но всичко това не беше от голямо значение за него. Мислеше единствено за баща си, дали е добре. Идеше му да хукне към пекарната, но имаше опасност, макар и минимална, да го проследят, а такъв риск Йеспер не можеше да поеме.

Напрежението събуждаше познатия сърбеж, но поне засега се търпеше. Може би защото бе използвал силата си. Или защото битката го беше разтоварила. Твърде рано беше да прави анализи, но поне тази нощ можеше да си обещае, че няма да върши глупости. Щеше да седне в някоя стая и да изцеди всички цветове от килима или ще се упражнява в стрелба, или в краен случай ще накара Вилан да го върже за някой стол. Искаше да знае какво следва. Искаше да е част от това.

Въпреки скандала, съсипал репутацията на Ван Ек, в прозорците на къщата му светеше, а прислугата посрещна радостно Алис и младия господин Вилан. Минаха през някаква голяма стая — очевидно трапезария, но без масата и с огромна дупка на тавана. През дупката се виждаше стаята на горния етаж, цялата облицована с хубава ламперия.

Йеспер поклати глава.

— Наистина трябва повече да си пазиш нещата.

Вилан направи опит да се усмихне, но си личеше, че нервите му са опънати до скъсване. Минаваше от стая в стая, докосваше някоя мебел или място на стената, после продължаваше нататък. А и побоят не му се отразяваше добре. Изпратили бяха за лекар от университета, но едва ли скоро щеше да се освободи някой.

Влязоха в музикалната стая и Вилан най-после спря за повече от миг. Прокара ръка по капака на пианото.

— Само в тази стая съм бил щастлив.

— Е, сега цялата къща е на твое разположение.

— Чувствам се като натрапник. Очаквам всеки миг баща ми да нахлуе през вратата и да ме изгони.

— Като подпечатат документите, ще стане по-добре. По-сигурно. — Йеспер се ухили. — Обаче направо им разказа играта в църквата, честно.

— Бях уплашен до смърт. И още съм уплашен. — Сведе поглед към клавишите и изсвири нежен акорд. Как изобщо е могъл да обърква Кювей с Вилан, чудеше се Йеспер. Ръцете им изобщо не си приличаха, формата на пръстите, на кокалчетата. — Йес — каза Вилан, — ти сериозен ли беше, когато каза онова на баща ми? Ще останеш ли с мен? Ще ми помагаш ли?

Йеспер облегна лакти на пианото.

— Да видим. Дали искам да живея в голяма къща, да ми прислужват и да си прекарвам времето с начинаещ експерт по взривовете, който свири на онази ужасна флейта? Все ще го преглътна някак. — После го измери с поглед, от върха на рижите къдрици до пръстите на краката и обратно. — Но таксата ми е много висока.

Вилан се изчерви. Прекрасен нюанс на розовото.

— Е, да се надяваме, че лекарят ще дойде скоро да ми оправи ребрата — каза той и тръгна към преддверието.

— Аха?

— Аха — каза Вилан и хвърли поглед през рамо. Страните му бяха алени като черешки. — Бих искал да платя нещо в аванс.

Йеспер избухна в смях. Не помнеше откога не се е чувствал толкова добре. При това никой не стреляше по него.

Готвачката им приготви сандвичи за вечеря и Алис се оттегли в стаите си. Останалите седяха на стъпалата към задната градина, гледаха как слънцето залязва над необичайно пустия Гелдканал и чакаха. Само лодките на градската стража, на пожарникарите и по някоя малка лекарска лодка раздвижваха водите на канала и оставяха след себе си широки непрекъснати следи. Никой нямаше апетит. Бяха на нокти, чакаха да се мръкне. Бяха ли се измъкнали другите? Всичко по план ли беше протекло? Оставаше още толкова много работа. Каз не помръдваше, но Йеспер долавяше напрежението в него като гърмяща змия, преди да удари.

Йеспер усети как надеждите му се отливат, смазани от тревогите за баща му. Обиколи няколко пъти къщата, после и градините, дивеше се на прекрасната дупка в кабинета на Ван Ек. Откога слънцето залязваше толкова дълго? Можеше да си повтаря до припадък, че баща му е добре, но нямаше да го повярва, докато не видеше обветреното лице на Колм Фейхи.

Накрая все пак се стъмни и един час след залез-слънце голямата баржа за напитки се плъзна към кея пред елегантната къща за лодки на Ван Ек.

— Успели са! — извика радостно Вилан.

Каз издиша тихо. Йеспер грабна фенер и бутилката с шампанско, която бяха оставили в кофа с лед да се охлажда. Хукнаха през градината, отвориха вратата и нахлуха в къщата за лодки. Поздравленията замряха на устните им.

Иней и Роти помагаха на Кювей да слезе от баржата. Шуанецът едва се държеше на крака, а гърдите му под разкопчаната риза още бяха оплескани със свинска кръв. Колм седеше на баржата с провиснали рамене и изглеждаше уморен до смърт, луничавото му лице бе изопнато от тъга. Изправи се бавно и се прехвърли на кея. Прегърна силно Йеспер и каза:

— Добре си. Добре си.

Нина остана на баржата, отпуснала глава върху гърдите на Матиас. Бяха го положили до нея, със затворени очи и пепеляво лице.

Йеспер погледна въпросително Иней. Лицето й беше подуто от плач. Тя само поклати глава.

— Как? — попита тихо Каз.

Очите на Иней се напълниха със сълзи.

— Не знаем.

Вилан донесе одеяло от къщата, постлаха го в ъгъла на навеса за лодки, после Йеспер и Роти пренесоха с пъшкане едрото тяло на Матиас. Операция тромава и лишена от достойнство. Никак не би се харесало на фйерданеца — само тази мисъл се въртеше в главата на Йеспер.

Положиха го на одеялото. Нина седна до него, мълчеше и стискаше ръката му. Иней донесе шал да я наметне, после приседна тихо до нея и облегна глава на рамото й.

Известно време не знаеха какво да правят, но накрая Каз си погледна часовника и им даде мълчалив сигнал. Още имаха работа за вършене.

Заеха се с баржата за напитки. До десет камбани трябваше да я преустроят така, че да не прилича на плаващ дюкян, а на гробарска баржа. Това упражнение не беше ново за тях — много пъти бяха превръщали обикновени лодки в цветарски баржи, рибарски гемии, плаващи пазарски сергии. Каквото изискваше поредният удар. Този път беше лесно. Нямаше нужда да добавят нищо, само да махнат разни неща.

Пренесоха щайгите с бутилки в къщата, разглобиха складовите навеси да освободят палубата. Колм също се включи, работеше рамо до рамо с Йеспер, както във фермата преди години. Кювей се мотаеше в градината, твърде слаб да помогне.

Йеспер скоро се изпоти, опитваше се всячески да потъне в ритъма на работата, но сърцето му се късаше. И преди беше губил приятели. Участвал бе в удари, които се проваляха. Тогава защо сега се чувстваше толкова зле?

Когато приключиха с баржата, Вилан, Каз, Роти, Йеспер и Колм отидоха в градината. Стояха и не знаеха какво да правят. Не беше останала работа за вършене. Баржата беше готова. Роти беше облечен в черно от главата до петите, бяха му стъкмили и гробарска качулка, като разпраха един от черните костюми на Ван Ек. Време беше да тръгват, но никой не помръдваше. Въздухът тежеше от пролетни ухания, сладки и нетърпеливи, нарциси и зюмбюли, ранни рози.

— Трябваше всички да оцелеем, такъв беше планът — тихо каза Вилан.

Да, звучеше наивно като мрънкането на богаташко синче, което не знае нищо за живота в Кацата, но Йеспер си даде сметка, че същата мисъл дълбае и неговата глава. Толкова пъти се бяха измъквали на косъм и като по чудо, че изглеждаха омагьосани, те, шестимата. Започнал бе да вярва, че неговите револвери, умът на Каз, бързата мисъл на Нина, талантите на Иней, изобретателността на Вилан и силата на Матиас ги пазят от всичко и всички. Да, случваше се да пострадат. Случваше се съдбата да ги удари под кръста, но Вилан беше прав — по план всички трябваше да са живи.

— Никакви оплаквачки — каза Йеспер, изненадан от сълзите, стегнали в менгеме гърлото му.

— Никакви погребения — отвърнаха тихо останалите.

— Хайде — каза Колм. — Сбогувайте се.

Тръгнаха към навеса за лодки. Пътьом Вилан откъсна едно червено лале от лехата. Всички последваха примера му и влязоха вътре. Коленичиха един по един до Нина и поставяха цвете върху гърдите на Матиас, после се изправяха и заставаха в кръг около него, сякаш сега, когато бе твърде късно, можеха някак да го защитят.

Кювей беше последен. Имаше сълзи в очите му. Йеспер се радваше, че шуанецът е влязъл в кръга. Без Матиас двамата с Кювей нямаше да се измъкнат от засадата на Черното було. Без Матиас Кювей не би получил шанса да живее спокойно сред гришаните в Равка.

Нина обърна лице към водата, загледана в тесните къщи покрай канала. В повечето прозорци грееха свещи, сякаш с този малък жест обитателите им се надяваха да задържат мрака настрани.

— Сякаш тези светлинки са за него — каза тя. Взе едно отронило се червено листенце от гърдите на Матиас, въздъхна, пусна ръката му и бавно се изправи. — Знам, че е време.

Йеспер я прегърна през раменете.

— Той много те обичаше Нина. И това го направи по-добър човек.

— И имаше ли това значение в крайна сметка?

— Разбира се — каза Иней. — С Матиас не се молехме на един бог, но и двамата знаехме, че има нещо друго след този живот. Преминал е по-лесно в следващия свят с мисълта, че е направил добри неща в този.

— Ще останеш ли в Равка? — попита Вилан.

— Само колкото да уредя транспорт до Фйерда — отвърна Нина. — Има гришани, които ще ми помогнат да запазя тялото му по време на пътуването. Но не мога да се прибера у дома, преди той да е намерил покой в своя. Ще го откарам на север. При леда. Ще го погреба близо до морския бряг. — Обърна се към тях, сякаш ги виждаше за пръв път. — Ами вие?

— Ще се наложи да измислим как да си похарчим парите — отвърна Каз.

— Какви пари? — попита Йеспер. — Всичко замина в хазната на Шу. Сякаш си нямат достатъчно.

— Дали?

Нина присви очи и нещо от духа й проблесна в тях.

— Стига си ни разигравал, Брекер, или ще насъскам срещу теб армията си от мъртъвци.

Каз сви рамене.

— Сметнах, че шуаните ще минат и с четиридесет милиона.

— Трийсетте милиона, които Ван Ек ни дължеше… — измърмори Йеспер.

— По четири милиона за всеки. Дела на Пер Хаскел давам на Роти и Спехт. Ще изперем парите през едно от заведенията на Утайките, преди да ги депозираме в банка „Геменс“, но до края на месеца сметките ви трябва да се напълнят. — Замълча за миг. — Делът на Матиас ще отиде при Нина. Знам, че парите нямат значение…

— Имат — прекъсна го Нина. — Ще намеря начин да им придам значение. А вие? Какво ще правите с дела си?

— Аз ще си купя кораб — каза Иней. — Ще наема екипаж.

— Аз ще помагам в управлението на империя — каза Йеспер.

— Само гледай управлението да не я загроби — обади се Вилан.

— Ами ти, Каз? — попита Нина.

— Ще построя нещо ново — каза той и сви рамене. — Ще го подпаля и ще гледам как гори.

Йеспер събра кураж и каза:

— Искам да вложиш моя дял по сметка на баща ми. Не мисля, че… не мисля, че съм готов за толкова много пари.

Каз го изгледа продължително.

— Постъпваш правилно, Йес.

Прозвуча почти като прошка.

Тъга тежеше в сърцето му като камък. За пръв път от години беше тъпкан с пари. Нищо не заплашваше бащината му ферма. И въпреки това беше гадно.

— Мислех, че като забогатеем, това ще оправи нещата — каза той.

Вилан хвърли поглед към къщата на баща си.

— Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че парите не работят така.

Камбани забиха в далечината. Йеспер отиде да вземе баща си от градината. Завари го близо до стъпалата към къщата, със смачкана шапка в ръце.

— Е, сега поне сме достатъчно богати да ти купим нова шапка — каза Йеспер.

— Тази си ми харесва.

— Ще си дойда вкъщи, татко. Когато вдигнат блокадата. И след като Вилан се ориентира в своите неща.

— Той е добро хлапе. — „Твърде добър е за мен“, помисли си Йеспер. — Надявам се наистина да ми дойдеш на гости — продължи Колм и сведе поглед към големите си ръце. — Добре ще е да се запознаеш с хората като майка си. Момичето, което тя спаси навремето… казват, че е много силна.

Йеспер не знаеше какво да каже.

— Аз… да, много бих се радвал. Съжалявам за всичко това. Че те забърках. Че едва не загуби фермата си заради мен. Аз… искам да кажа, че тази постъпка няма да има ехо.

— Моля?

— На сулийски звучи по-добре. Ще се постарая, тате.

— Ти си мой син, Йеспер. Не мога да те защитя. Може би не трябваше да се опитвам. Но ще бъда до теб, дори ако стъпиш накриво. Винаги.

Йеспер прегърна крепко баща си. „Запомни това чувство — каза си той. — Запомни какво имаш за губене.“ Не знаеше дали е достатъчно силен да изпълни дадените тази вечер обещания, но поне можеше да опита.

Отидоха при другите в навеса за лодки.

Иней обхвана с ръце раменете на Нина.

— Пак ще се видим.

— Естествено. Ти си ми спасявала живота. Аз съм спасявала твоя.

— Мисля, че ме биеш в това отношение.

— Не, нямам предвид такова спасяване. — Нина вдигна глава да ги погледне поред. — Говоря за малките спасявания. Когато се смеехте на шегите ми. Когато ми прощавахте глупостите. Нито веднъж не се почувствах малка и слаба във вашата компания. Без значение дали ще е след месец, след година или след десет, това ще си спомня, когато се видим отново.

Каз й протегна ръка.

— Дотогава, Зеник.

— Няма да ти се размине, Брекер. — И си стиснаха ръцете.

Роти се прехвърли на гробарската баржа и подвикна:

— Готови ли сте?

Кювей се обърна към Йеспер.

— Непременно трябва да ми дойдеш на гости в Равка. Ще се научим да използваме силите си заедно.

— А какво ще кажеш да те бутна в канала и да видим можеш ли да плуваш? — каза Вилан с нелоша имитация на отровен поглед ала Каз.

Йеспер вдигна рамене.

— Чувал съм, че е един от най-богатите хора в Кетердам. На твое място не бих го ядосвал.

Кювей изпръхтя възмутено, после легна на пода на баржата и скръсти ръце на гърдите си.

— Не, не — рече Каз. — Гробарите не си правят труда да склопяват очи и да скръстват ръце.

Кювей отпусна ръце покрай тялото си. Колм легна в баржата на свой ред и Йеспер потръпна зиморничаво. Точно този образ, на баща си като бездиханен труп, не искаше в главата си.

Пренесоха тялото на Матиас, после издърпаха одеялото изпод него. Нина взе лалетата от гърдите му и ги пръсна по водата. После легна до него.

Роти заби дългия прът в песъчливото дъно на канала и избута баржата от кея. В тъмното приличаше на поредния гробар, който откарва мрачния си товар към Жетварската баржа. При епидемия само гробарските баржи можеха да се движат свободно из града, да събират трупове и да напускат пристанищата на път към общите клади.

Щяха да минат през промишления квартал, където бяха избягали гришаните, захвърлили сините роби, с които се бяха маскирали като Съвета на приливите. Каз знаеше, че не биха могли да преведат толкова много гришани през града незабелязано. Затова те бяха минали по тайния проход от посолството към кръчмата, а оттам продължиха под строй по улиците в развети сини роби и обвити в мъгла лица, парадирайки със силата си, вместо да я крият. Сред тях имаше само четирима вълнотворци, но и това се оказа достатъчно. Съществуваше вероятност истинските приливници да се появят на търга, разбира се, но заради поведението им през годините Каз беше сметнал риска за приемлив.

Гришаните и Щормхунд щяха да ги чакат недалече от Сладкия риф. След като всички се качат на баржата и се направят на мъртви, Роти щеше да ги изкара от пристанището, да изстреля сигнална ракета, а корабът на Щормхунд да дойде да ги прибере. Това беше единственият начин да изкарат от града група гришански бежанци, фермер, помогнал да измамят целокупно Съвета на търговците, и едно момче, което допреди няколко часа беше най-търсеният заложник на света.

— Не трябва да мърдаш изобщо — прошепна Иней.

— Да, знам. Правя се на умряла — отвърна Нина.

Баржата улови течението и Нина вдигна ръка за сбогом, дланта й като бяла звезда в мрака. Йеспер и другите стояха на кея дълго след като баржата се скри от погледите им.

По някое време Йеспер си даде сметка, че Каз е изчезнал.

— Не си пада по сбогуванията, нали? — измърмори той.

— Той не се сбогува — каза Иней. Гледаше втренчено светлинките покрай канала. Някъде в градината пропя нощна птица. — Просто си тръгва.

43. Каз

Каз вдигна болния си крак на едно трикрако столче. Слушаше доклада на Аника за постъпленията от Вранския клуб и туристическия поток на Източната дъга. Минали бяха три седмици от търга за Кювей и чумната паника. Каз се беше настанил в кабинета на Пер Хаскел на първия етаж на Ребрата. Още спеше в таванското, но му беше по-лесно да върти бизнеса от леговището на Хаскел. Спестяваше си катеренето по стълбите, а и старият му кабинет беше опустял. Седнеше ли зад бюрото да свърши нещо, очите му постоянно се връщаха на прозоречния перваз.

Градът още не се беше върнал към нормалния си ритъм, но това бе създало някои интересни възможности. Цените на имотите по Западната и Източната дъга бяха паднали заради чумата и Каз побърза да се възползва. Купи сградите в съседство до Вранския, за да разшири клуба, успя дори да се сдобие с малък имот на Капака. Когато паниката утихнеше и туристите се върнеха, Каз щеше да скубе гълъбчета от по-висока класа. Изкупи и дела на Пер Хаскел във Вранския клуб на разумна цена. Предвид размириците в Кацата лесно би могъл да си присвои дела му със сила, но предпочиташе хората да не съжаляват стареца.

Когато Пека Ролинс се върнеше в града, Каз щеше да измисли как да прогони и него от Вранския. Полагаше сериозни усилия да изправи клуба на крака и не искаше част от приходите да отиват в джобовете на Ролинс.

След като Аника приключи с доклада си, Пим разказа набързо какви са новините около процеса на Ван Ек. Тайнственият Йоханус Ритвелд така и не бил открит, но след като банките дали достъп до сметките на Ван Ек, станало пределно ясно, че той е използвал информацията, достъпна му като член на Съвета, за да купува ферми за юрда. Освен че е измамил приятелите си, опитал се е да повлияе на официално наддаване и е отвлякъл собствения си син, вече се говорело, че е наел отряд да проникне във фйерданска правителствена сграда и вероятно е саботирал собствените си захарни силози. Не беше излязъл под гаранция. Всъщност едва ли скоро щеше да излезе от ареста. Синът му беше отпуснал известна сума за правната му защита, но тази сума далеч не беше щедра.

Част от новопридобитото си богатство Вилан беше вложил в ремонт на семейната къща. Отпуснал бе на Йеспер малка издръжка, с която да играе на борсата, и бе довел майка си у дома. Хората от Гелдщраат не можеха да повярват на очите си при вида на Мария Хендрикс, седнала в парка със сина си или излязла на разходка с лодка по канала. Понякога ги виждаха застанали пред стативите си в градината на Ван Ек.

Алис останала с тях известно време, но после решила да избяга с териера си от града и клюките. Щяла да изчака раждането в езерната къща, говорело се, че отбелязва съмнителен напредък в уроците си по пеене. Каз поклати глава. Слава на светците, че не живееше в съседство.

— Добра работа — кимна той, когато Пим завърши доклада си.

Не беше подозирал, че младежът има талант в събирането на информация.

— Заслугата не е моя. Ройдер състави доклада — каза Пим. — Май се надява да стане новият ти паяк.

— Не ми трябва нов паяк — рече Каз.

Пим сви рамене.

— Привидението никаква я няма напоследък. Хората започват да говорят.

Каз ги освободи и остана сам в тихия кабинет. Почти не беше спал през последните седмици. От половин живот чакаше този момент и сега се боеше, че ако заспи, всичко ще се изпари без следа. Пека Ролинс още не се беше върнал в града. Според слуховете бил се заключил със сина си някъде в провинцията под денонощна въоръжена охрана. Заради карантината, наложена на Изумрудения дворец, Келския принц и Сладкия дюкян, и продължителното му отсъствие от града империята на Пека Ролинс беше на крачка от банкрута. Дори се говореше, че Лъвските грошове са готови да се разбунтуват. Босът им беше изчезнал, а сделката с Ван Ек беше съсипала репутацията им — сега всички ги възприемаха като богаташки лакейчета.

„Тухла по тухла.“ Рано или късно Ролинс щеше да изпълзи от дупката си и Каз трябваше да е готов.

На вратата се почука. Кабинетът на първия етаж вървеше с един сериозен недостатък — хората го безпокояха непрекъснато.

— Дойде писмо — каза Аника и метна плик на бюрото. — Имаме приятели по върховете, а, Брекер — добави тя с бавна усмивка.

Каз я погледна красноречиво. Не беше в настроение за Аника и пърхащите й жълти мигли.

— Добре де — каза тя, излезе и затвори вратата след себе си.

Каз вдигна писмото към светлината. Бледосин восъчен печат с двоен златен орел. Отвори плика, прочете писмото, после изгори и двете. Написа кратка бележка и я запечата с черен восък.

Знаеше, че Иней е отседнала в къщата на Вилан. Случваше се да намери надраскана набързо бележка на бюрото си — информация за Пека Ролинс или какви ги вършат в кметството — и така разбираше, че се е отбивала в кабинета му. Облече палтото си, взе шапката и бастуна, а листа с бележката прибра в джоба си. Би могъл да изпрати куриер, но предпочиташе лично да достави писмото.

Мина покрай Аника и Пим на излизане от Ребрата.

— Връщам се след час — каза той — и гледайте да не ви заваря тук, мързели такива.

— Клубът е празен — каза Пим. — Туристите ги е страх от чумата.

— Ами идете в пансионите тогава. Те са пълни. Нека гълъбчетата там видят, че сте в цветущо здраве, и чуят колко добре сте си изкарали във Вранския клуб. Ако това не свърши работа, завлечете си задниците на пристанището. Все ще намерите някое гълъбче там.

— Ама на мен току-що ми свърши смяната — възрази Пим.

Каз нагласи шапката на главата си и плъзна пръст по ръба на периферията.

— Не съм те питал.

Пое напряко през града. Изкушаваше се да мине по по-дългия път и да види с очите си как вървят нещата на Западната дъга. След шуанската атака и покрай чумата къщите за наслади бяха празни. Няколко улици бяха барикадирани от властите заради карантината на Сладкия дюкян и Менажерията. Говореше се, че Хелеен ван Хоуден няма пари да си плати наема за последния месец. Колко жалко!

Фериботите не работеха, затова Каз тръгна към финансовия квартал пеша. Вървеше покрай малък пуст канал, когато от водата започна да се надига мъгла. Само след няколко крачки мъглата се сгъсти толкова, че вече не виждаше къде стъпва. Полепваше по палтото му, влажна и тежка и напълно необяснима в топлия пролетен ден. Каз спря на ниския мост над канала и зачака, хванал удобно бастуна си. След миг вляво от него се появиха три закачулени фигури. Още три се появиха отдясно, сините им наметала се вееха, макар вятър да нямаше. Поне това Каз беше уцелил, но не и за маските от мъгла. В действителност истинските приливници — или адски убедителните самозванци, които се представяха за тях — криеха лицата си зад кръпки звездно небе. Хубав ефект.

— Каз Брекер — каза водачът им. — Къде е Кювей Юл-Бо?

— Мъртъв е. Купчинка пепел на Жетварската баржа.

— Къде е истинският Кювей Юл-Бо?

Каз вдигна рамене.

— Цялата църква видя как го простреляха. Лекар го обяви за мъртъв. Друго не знам.

— По-добре не превръщай Съвета на приливите в свой враг, млади човече. Нито един твой товар няма да напусне Кетердам по море. Ще наводним Пето пристанище.

— Заповядайте. Вече нямам дял в Пето пристанище. А за да спрете товарите ми, ще трябва да спрете всеки кораб, който влиза и излиза от залива. Аз не съм търговец, не наемам кораби и не регистрирам товарителници. Аз съм крадец и контрабандист. Да ме притиснеш би било като да гониш вятъра.

— Знаеш ли колко лесно е да се удави човек? — попита приливникът и вдигна ръка. — Може да се случи навсякъде.

Каз внезапно усети, че дробовете му се пълнят с вода. Закашля се, повърна малко от солената течност и се преви задъхан.

— Отговори на въпроса ми — подкани го приливникът.

Каз вдиша на пресекулки.

— Не знам къде е Кювей Юл-Бо. И да ме удавите, това няма да промени нещата.

— Тогава може да намерим приятелите ти и да ги удавим в леглата им.

Каз се закашля и плю отново.

— Тогава може любимите ви кули внезапно да се окажат под карантина. — Приливниците се размърдаха неспокойно, мъглата се раздвижи заедно с тях. — Аз накарах онази сирена да завие. Аз създадох тази чума и аз я контролирам.

— Блъфираш — каза приливникът. Ръкавите му се ветрееха в неподвижния въздух.

— Щом казваш. Ще пратя болестта в кулите ви. Ще се превърнат в епицентър на заразата. Мислиш, че Търговският съвет няма да ви заключи там, че пак ще подвие опашка? Че няма да поиска да се регистрирате официално с имената си и прочие? Крайно време е, приятел. На бас, че търговците охотно ще се възползват от повода.

— Не биха посмели. Без нас тази страна ще потъне.

— Няма да имат избор. Обществеността ще настоява да вземат мерки. И ако Съветът се уплаши, тълпите ще изгорят кулите ви до основи.

— Ти си чудовище, хлапе.

— Кетердам е пълен с чудовища. Просто моите зъби са най-дълги.

— Тайната на юрда парем не бива да излиза наяве, никога. Обратното би поставило всеки Гриша в непосредствена опасност. Тук и по целия свят.

— Значи имате късмет, че тайната умря заедно с онова бедно шуанско момче.

— Няма да забравим това, Каз Брекер. Един ден ще съжалиш за нахалството си.

— Хубаво — отвърна Каз. — Когато този ден дойде, непременно го отбележете в календарите си. Сещам се за много хора, които ще се веселят до зори.

Фигурите се размазаха, а когато мъглата изтъня, от приливниците нямаше и помен.

Каз поклати глава и продължи по пътя си. Това му беше най-хубавото на Кетердам — тук никога не скучаеш. Приливниците, без съмнение, щяха да поискат нещо от него в близко или далечно бъдеще и той ще е длъжен да им угоди.

Сега обаче имаше работа за вършене.

44. Иней

Не знаеше как ще изкачи стълбите до леглото си. Да пропилее толкова време, часове наред, на трапезата с Вилан и Йеспер… Не беше за вярване направо.

Когато сервираха вечерята, готвачката се скъса да се извинява. Нямало пресни продукти по пазарищата, защото хората се страхували да идват в града. Тримата я успокоиха многословно и се натъпкаха до пръсване със сирене и лучник. И сякаш не стигаше това, после се преместиха в музикалната стая и се натъпкаха повторно, този път с медени кексчета. Майката на Вилан се бе оттеглила рано. Изглежда, идваше на себе си, но бавно и с чести рецидиви.

Вилан седна на пианото, а Йеспер подкара най-циничните моряшки песнички, които Иней беше чувала някога. Нина й липсваше ужасно. Не беше получила и едно писмо от нея, нямаше представа къде се намира в момента. Надяваше се да е стигнала без проблеми до Фйерда и да е намерила малко покой сред ледовете. Когато най-после си купи кораб, може би първото й плаване ще е до Равка. Ще продължи навътре към Ос Олта, ще претърси старите маршрути за семейството си, ще се види с Нина. Някой ден.

Решила бе да отседне при Вилан, в Ребрата се върна колкото да си вземе нещата. Сега, когато договорът й беше изплатен, а банковата й сметка се пръскаше по шевовете, Иней нямаше представа къде й е мястото. Правеше проучвания за подходящ кораб — бърз и добре въоръжен, използваше натрупаното през годините съкровище от тайни да събере информация, която да я отведе до роботърговците, действащи в пристанищата на Керч. Уменията, които я бяха превърнали в Привидението, щяха да й послужат добре и сега. Но тази вечер искаше само да стигне до кревата си и да спи.

Изкачи някак стълбите и изпълзя в мекото легло. Видя бележката чак когато се пресегна да загаси нощната лампа — запечатано писмо с нечетливия почерк на Каз. „По изгрев. Пето пристанище.“

Нищо чудно, че се е вмъкнал в заключената къща, минал е незабелязано покрай прислугата и тримата глупаци, които се деряха в музикалната стая. Сама си го беше изпросила, като си помислиш. Редовно се отбиваше в Ребрата, влизаше и излизаше тайно през врати и прозорци, оставяше бележници с ценна информация за Каз. Би могла просто да почука на кабинета му, но така й беше по-лесно.

Каз се беше променил. Изплатил й бе договорът. Иней още усещаше лекия допир на устните му по кожата си, голите му ръце, които се мъчат да стегнат превръзката около рамото й. Зърнала бе за миг онова, в което Каз можеше да се превърне, и не искаше отново да го вижда в броня, закопчан в изискания костюм, скрит зад студените маниери. Не искаше да го чува как говори за Ледения палат и всичко случило се след това като за поредния удар, поредната работа, поредното успешно приключение.

Но щеше да отиде на срещата. Време беше да се сложи край на това нещо. Нещо, което не бе имало шанса дори да започне като хората. Ще му каже какво е чула за Пека, ще предложи да сподели някои свои тайни — маршрути и скривалища — с Ройдер. И това ще е краят. Загаси лампата. Дълго се въртя в леглото и накрая заспа, стиснала в юмрук бележката.

Едвам се измъкна от леглото на следващата сутрин. Последните три седмици й се отразяваха зле — спеше, когато си поиска, хранеше се, когато си поиска. Нина би я потупала одобрително по гърба. Къщата на Вилан беше като някакъв омагьосан свят. И преди беше идвала тук — когато с Каз откраднаха платното на ДеКапел и после, точно преди удара при Сладкия риф. Само че имаше разлика между това да влезеш като крадец в една къща и да те поканят там като гост. Беше й неудобно, че я обгрижват така, но пък прислугата на Ван Ек май искрено се радваше на присъствието им. Може би се бояха, че Вилан ще затвори къщата и те ще останат без работа. Или пък смятаха, че Вилан е заслужил малко добро отношение.

Някоя от слугините беше оставила синя копринена рокля и чифт сладки пантофки до леглото й. В каната до умивалника имаше топла вода, а на масичката — стъклена ваза с прясно откъснати рози. Иней се изми, разреса косата си, сплете я, после се облече и се измъкна на пръсти от къщата — през централния вход, представете си.

Смъкна качулката над очите си и пое с бърза крачка към пристанището. Улиците още пустееха, особено в този ранен час, но това не означаваше, че може да смъкне гарда си. Пека Ролинс го нямаше. Ван Ек беше в затвора. Но без значение дали Иней беше свързана чрез договор с Утайките, или не, докато Каз имаше врагове по тези улици, същото важеше и за нея.

Той стоеше на кея с лице към водата. Черното палто стоеше добре на раменете му, соленият бриз подръпваше тъмната му коса.

Иней знаеше, че няма нужда да обявява появата си, затова само застана до него и зарея поглед към лодките и корабите в залива. Бяха повече от вчера. Може би градът най-после влизаше в стария си ритъм.

— Как са нещата в къщата? — попита накрая той.

— Удобни — призна Иней. — Удрям го на мързел.

За миг се запита дали Каз й завижда за удобствата, или самата мисъл за охолен живот му е чужда. Способен ли е изобщо да си почине? Да се успи? Да седи с часове на трапезата? Никога нямаше да разбере.

— Чувам, че Вилан е позволил на Йеспер да играе на борсата.

— Много предпазливо и със силно ограничени ресурси. Явно се надява да пренасочи любовта му към риска към нещо съзидателно.

— Може да пожъне невиждан успех или да се провали с гръм и трясък, но това е точно по вкуса на Йеспер. Ако не друго, шансовете му са значително по-добри на борсата, отколкото в игралната зала.

— Вилан се съгласи при едно условие — че Йеспер ще започне да се обучава при фабрикатор. Стига да намерят такъв. Май ще се наложи да хванат кораб за Равка.

Каз вдигна глава, загледан в една чайка, която се рееше над тях с широко разперени криле.

— Кажи на Йеспер, че отсъствието му се усеща. В Ребрата.

Иней вдигна вежда. „В Ребрата.“ От устата на Каз това беше равносилно на букет цветя и сърдечна прегръдка и щеше да означава много за Йеспер.

Искаше й се да удължи този миг, да остане още малко близо до него, да слуша хрипливия му глас или просто да постоят в удобно мълчание като преди. Толкова дълго Каз беше в центъра на света й. Вместо това каза:

— По каква работа, Каз? Едва ли планираш нов удар толкова скоро.

— Дръж — каза той и й подаде далекоглед.

Чак сега Иней видя, че е без ръкавици, и дъхът заседна в гърлото й. Посегна бавно да вземе далекогледа. Вдигна го пред окото си и погледна през него към пристанището.

— Къде да гледам?

— Котвено място двайсет и две.

Иней нагласи лещата и насочи далекогледа в указаната посока. И там, на същата котвена стоянка, от която бяха потеглили за Ледения палат, сега стоеше малък боен кораб. Изящен и с отлични пропорции, с щръкнали от борда оръдия и флаг с трите летящи риби на Керч. А отстрани с красив бял шрифт пишеше „Привидението“.

Сърцето й се качи в гърлото. Невъзможно!

— Това е не…

— Твой е — прекъсна я Каз. — Помолих Спехт да ти помогне с наемането на екипаж. Ако предпочиташ друг за първи помощник-капитан, той ще…

— Каз…

— Вилан ми даде добра цена. Във флотилията на баща му има много добри кораби, но този… Като за теб е. — Сведе поглед към ботушите си. — Котвеното място също е твое. Винаги ще бъде на твое разположение, когато… ако решиш да се върнеш.

— Още не съм приключила с Кетердам.

Едва когато изрече думите на глас, си даде сметка, че е точно така.

Каз я стрелна с поглед.

— Нали искаше да ловиш роботърговци.

— Искам. И искам ти да ми помогнеш. — Облиза устни, усети по тях солта на океана. Целият й живот беше поредица от невъзможни неща, така че защо да не си поиска нещо невъзможно и днес? — Проблемът не е само в роботърговците. Те не биха могли да си вършат работата без сводниците, клиентите, босовете от Кацата, политиците. Без всеки, който си затваря очите, за да изкара някое крюге.

— Аз съм бос от Кацата.

— Ти никога не би продал човек, Каз. И не си просто поредният бос, който драпа за максимална печалба.

— Босовете, клиентите, политиците — повтори замислено той. — Кажи-речи половината население на Кетердам. И ти искаш да се счепкаш с всички тях?

— А защо не? — попита Иней. — По море и в града. Един по един.

— Тухла по тухла — каза той. А после тръсна глава, сякаш да прогони идеята. — Аз не съм замесен от геройско тесто, Привидение. Вече би трябвало да го знаеш. Искаш от мен да съм по-добър човек, да съм добър човек. Аз…

— Този град няма нужда от добър човек. Има нужда от теб.

— Иней…

— Колко пъти си ми казвал, че си чудовище? Ами бъди чудовище. Бъди онова, заради което няма да заспиват нощем. Няма да подгоним всички банди. Няма да затваряме къщите, които се отнасят добре с хората си. Ще подгоним жени като Леля Хелеен и мъже като Пека Ролинс. — Замълча за миг. — Приеми го като… удар по конкуренцията.

Той издаде звук, който почти можеше да мине за смях.

Едната му ръка почиваше върху бастуна. Другата беше отпусната покрай тялото му, откъм Иней. Едно мъничко движение и щяха да се докоснат. Каз беше толкова близо. И толкова далеч.

Тя бръсна предпазливо ръката му със своята. Допир едва доловим като с птиче перо. Той се вдърви, но не дръпна ръката си.

— Още не съм се отказала от този град. Мисля, че заслужава да бъде спасен.

„Мисля, че ти заслужаваш да бъдеш спасен.“

Веднъж стояха заедно на корабна палуба и Иней чакаше, точно както чакаше в този момент. Той не проговори тогава, мълчеше и сега. Иней го усети как се отдалечава, как потъва, повлечен от течение, което го дърпа далече от брега. Знаеше какво представлява страданието, знаеше и че не би могла да последва Каз, без на свой ред да се удави.

На Черното було й беше казал, че ще си пробият път с бой. „С ножове и пистолети. Защото това правим ние.“ Готова бе да рискува живота си за него в битка, но не можеше да го изцели. И нямаше да пропилее живота си в опити.

А после усети кокалчетата му да бръсват нейните. Той хвана ръката й, дланите им се допряха. Потрепна целият. Сетне преплете пръсти с нейните.

Дълго стояха така, хванати за ръце, зареяли поглед към сивото море.

Равкийски кораб с двойния орел на Ланцови беше хвърлил котва само на няколко стоянки от „Привидението“, вероятно разтоварваше туристи или имигранти, дошли да си търсят късмета в Кетердам. Светът се променяше. Светът продължаваше напред.

— Каз — внезапно рече Иней, — защо врани?

— Татуировката ли? Враната и чашата? Сигурно защото враните са крадливи. Налитат на всичко лъскаво.

— Не питам за татуировката на Утайките. Тя е стара колкото бандата. Но защо ти си я възприел? Бастунът ти. Вранския клуб. Можел си да избереш нов символ, да създадеш нова легенда.

Очите на Каз, тъмни като горчиво кафе, гледаха втренчено хоризонта, а изгряващото слънце вадеше златни петънца в черното.

— Враните помнят човешки лица. Помнят кои хора ги хранят и се отнасят добре с тях. Както и онези, които се отнасят зле.

— Сериозно?

Той кимна бавно.

— Не забравят. Споделят си за кого да се грижат и от кого да се пазят. Иней — каза той и посочи с бастуна си към пристанището, — виж.

Тя вдигна далекогледа към хората, които слизаха от кораба, но образът беше размазан. Иней неохотно пусна ръката на Каз. Точно това обещание не искаше да изпуска от поглед. Нагласи лещата и на фокус се появиха две фигури, слизащи по подвижното мостче. Крачеха изящно, с изправени гърбове и отлична стойка. Движеха се като сулийски акробати.

Иней си пое рязко дъх. Всичко в нея се фокусира като лещата на далекогледа. Умът й отказваше да приеме видяното. Не можеше да е истина. Беше илюзия някаква, фалшиво отражение, лъжа в цветно стъкло. Ще издиша и образът ще се пръсне.

Посегна към ръкава на Каз. Краката й се подкосиха. Той я прегърна през кръста, за да не падне. Съзнанието й се раздвои. Наполовина регистрираше голите му пръсти върху талията си, разширените му зеници, допира на телата им. Другата половина напразно се опитваше да проумее видяното.

Той свъси тъмните си вежди.

— Не бях сигурен. Може би не трябваше да…

Едва го чуваше, сърцето й биеше оглушително.

— Как? — избълва тя. Гласът й излезе болен и непознат от непролети сълзи. — Как ги намери?

— Щормхунд ми дължеше услуга. Разпратил хора да ги търсят. Това беше част от сделката ни. Дано не съм сгрешил…

— Не — прекъсна го тя и сълзите най-после потекоха. — Не си сгрешил.

— От друга страна, ако бяхме оцапали картинката, щяха да дойдат, за да приберат трупа ти.

Иней се разсмя задавено.

— Дай ми минутка.

Изправи гръб като акробат на въже. Наистина ли е вярвала, че светът не се променя? Била е глупачка. Светът беше направен от чудеса, неочаквани земетресения, бури, които идват от нищото, достатъчно силни да прекроят цял континент. Момчето до нея. Бъдещето напред. Всичко беше възможно.

Тресеше се цялата, затиснала с шепи устата си, гледаше ги как вървят към кея. Тръгна към тях, после спря и се обърна към Каз.

— Ела с мен. Ще ви запозная.

Каз кимна отсечено, сякаш събираше кураж, стисна и отпусна пръсти.

— Чакай — каза той с по-хриплив глас от обичайното. — Вратовръзката ми добре ли е?

Иней се разсмя и качулката падна от главата й.

— Ето този смях исках да чуя — измърмори под нос той, но Иней вече тичаше по кея и стъпалата й почти не докосваха земята.

— Мамо! — извика тя. — Тате!

Иней ги видя да се обръщат, видя как майка й стисва ръката на баща й. Двамата хукнаха към нея.

Сърцето й беше река, която я носи към морето.

45. Пека

Пека седеше в дневната на провинциалната си къща и се взираше през дантеленото перде. Келска дантела. Внесена от Марох Глен. Не беше пестил средства при обзавеждането на вилата. Построил я беше от нулата, лично беше работил с архитекта по размерите и разположението на стаите, избрал беше лака за подовете и всичко останало, от малкото до голямото, от кранчетата на чешмите до мебелировката. Изумрудения дворец беше неговата най-голяма гордост, Келския принц — диамантът в короната му, символ на лукс и стил, издържан в най-яркия блясък на Кацата. Но това място беше неговият дом, неговата крепост. Всеки детайл в къщата говореше за почтеност, благоденствие, постоянство.

Тук Пека се чувстваше в безопасност, на сигурно място със сина си и телохранителите, на които плащаше щедро. И въпреки това се дръпна от прозореца. Така де, няма смисъл да поема излишни рискове. Много места имаше наоколо, където да се скрие стрелец. Може би трябва да отсече брезите около моравата.

Опитваше се, но още не можеше да проумее какво е сполетяло живота му. Преди месец беше богат човек, влиятелен, крал. А сега?

Прегърна по-силно сина си и погали червената му коса. Момченцето се размърда неспокойно в скута му.

— Искам да си играя! — каза Алби, скочи от коленете на Пека, пъхна палец в устата си и стисна силно плюшеното лъвче — едно от многото. Пека дори не можеше да погледне проклетата играчка. Каз Брекер беше блъфирал и Пека се хвана на блъфа му като последен глупак.

И де да беше само това! Брекер се беше намърдал в главата му. Пека постоянно живееше с мисълта за малкото си момченце, за своето съвършено момченце, заровено под земята, как плаче за него, как вика татко си, а той не може да му помогне. Понякога синът му плачеше някъде в полето, Пека го чуваше смътно, но не знаеше къде да копае. Друг път Пека лежеше в гроба и не можеше да помръдне, а пръстта се сипеше върху него — лека и пръхкава в началото като дъждец, а после на тежки буци, които пълнеха устата му и притискаха гърдите. Чуваше хора да се смеят някъде над него — момчета и момичета, жени и мъже. Виждаше само силуетите им на фона на синьо небе, лицата им се губеха в сянка, но Пека знаеше кои са. Всички хора, които беше измамил, излъгал, убил. Всички нещастници, които беше принесъл в жертва, за да се изкатери по стълбицата. Още не можеше да си спомни онова проклето име. Как, по дяволите, се казваше братът на Брекер?

По онова време Пека е бил Якоб Херцун — носил бе стотици различни лица през годините. Но Каз Брекер го е разкрил. И е потърсил отмъщение. А щом един от глупците го е намерил, защо да не го намери и втори, и трети? Колцина ще се наредят на опашка да хвърлят лопата пръст в гроба му?

Беше му станало трудно да взема решения, дори най-елементарните. Каква вратовръзка да си сложи. Какво да поръча за вечеря. Подлагаше всичко на съмнение. Пека никога не подлагаше решенията си на съмнение. Започнал бе от нулата. Каменар от Странстващия остров, яко момче със силен гръб, което размахваше кирка в каменоломната и носеше тежки товари. Но някак успя да си осигури място на кораб за Кетердам, а после си създаде репутация с юмруци. Боксираше се на ринга, изхвърляше пияници от заведенията, постепенно се превърна в най-страшния бияч, за когото бандите се надпреварваха. Оцелял бе заради силата си, защото беше най-коравият и най-целеустременият, защото никой не можеше да пречупи волята му. А сега искаше само да си стои у дома, да си пие уискито и да гледа как сенките танцуват по тавана. Всичко останало го уморяваше до смърт.

А после една сутрин се събуди и небето беше като на картинка — синьо и слънчево. Пееха птички. Въздухът ухаеше на ранно лято, онзи особен аромат, който предвещава началото на горещниците и набъбващите плодове в овощната градина.

Облече се. Закуси. Прекара предиобеда навън, поразходи се, поигра си с Алби. Когато стана горещо, седна на широката веранда с кана студена лимонада. А после влезе в къщата и се зае с документите и сметките, натрупали се на бюрото му.

Ситуацията в Изумрудения дворец и Келския принц беше трагична. Властите ги бяха затворили като предпазна мярка за общественото здраве, прозорците и вратите им бяха маркирани с черни кръстове — места, където е започнала епидемията. Но новините, които пристигаха от Кетердам, бяха обнадеждаващи — истерията около чумата е била фалшива тревога, някакъв странен лишей или вирус, разпространил се бързо, но иначе безвреден. Градските власти демонстрираха предпазлив оптимизъм.

Пека прегледа счетоводните отчети. И двете игрални зали щяха да се възстановят след време. Годината щеше да завърши на загуба, но успокоят ли се веднъж нещата, Пека щеше да пребоядиса сградите, да им сложи нови имена и да се върне в бизнеса. Сладкия дюкян беше обречен обаче. Никой мъж нямаше да си свали гащите с риск да хване чума, не и при толкова други бордеи, които предлагаха същата услуга. Жалко. Но Пека и преди се беше натъквал на спънки, търпял бе временни неуспехи. А имаше и добър източник на „служители по договор“, готови да работят почти без пари. Той все още бе Пека Ролинс, кралят на Кацата. И ако онези въшливи хлапета по улиците на неговия квартал случайно са забравили този факт, Пека с радост щеше да им го припомни.

Докато приключи с купищата кореспонденция и сметки, навън се бе стъмнило. Той се протегна, пресуши уискито в чашата си и отиде да погледне Алби — детето спеше дълбоко, гушнало трижди проклетото лъвче. Пека пожела лека нощ на стражите пред детската стая и тръгна по коридора.

— Лягаш ли си, шефе? — попита Доти.

Той и още един едър бияч пазеха пред вратата на спалнята му нощем, хора, на които Пека имаше доверие.

— Да, Доти. И този път смятам да спя спокойно.

Легна си с мисълта, че няма да сънува сина си в плитък гроб, нито отвратителния хор от тъмни силуети, които му се присмиват. Не, тази нощ щеше да сънува Странстващия остров със зелените му хълмове и обвитите в мъгла планини. На сутринта ще се събуди освежен и отпочинал, готов да си върне кралството.

Вместо това се събуди от натиск върху гърдите. Първата му мисъл беше за гроба и притискащата го пръст. А после дойде на себе си. В спалнята му беше тъмно и някой седеше на гърдите му. Понечи да се надигне, но нечии лакти и колене го притиснаха към чаршафите, а острие на нож го убоде по шията.

— Ще те убия — изхъхри Пека.

— Вече се опита. — Женски глас… не, момичешки.

Той отвори уста да извика пазачите си.

Момичето натисна ножа и Пека изсъска, усетил кръв да се стича в яката му.

— Извикай и ще закарфича гърлото ти към възглавницата.

— Какво искаш?

— Обичаш ли живота, Ролинс? — Той не отговори и момичето го мушна пак с ножа. — Попитах те нещо. Обичаш ли живота?

— Как мина покрай пазачите ми?

— Ти на това пазачи ли му викаш?

— Убила си ги?

— Не си направих труда.

— Единственият прозорец е с решетки. Не би мо…

— Аз съм Привидението, Ролинс. Мислиш ли, че ще ме спреш с решетки?

Малката сулийка на Брекер! А колко пари беше профукал за онази равкийска наемничка…

— И какво, Брекер те е пратил да ми кажеш нещо? — попита той.

— Не, дойдох да ти кажа нещо от свое име.

— Каква сделка си сключила с Брекер? Само кажи. Колкото и да ти плаща, ще удвоя сумата.

— Шшшш — каза момичето и натисна с колене. Пека усети как нещо в рамото му изпука зловещо. — Мозъкът на хубавата Дуняша се пръсна по паветата на Кетердам. Помисли си какво бих могла да сторя с теб.

— Защо просто не ме убиеш, вместо да си губиш времето със заплахи?

Нямаше да го уплаши някакво момиченце от Менажерията.

— Смъртта е дар, който още не си заслужил.

— Ти…

Момичето натика нещо в устата му.

— Сега можеш да викаш на воля.

А после сряза нощната му риза и плъзна ножа по гърдите му. Дълбоко. Пека се опита да извика въпреки парцала в устата си, да се измъкне от хватката.

— Не мърдай — каза тя. — Нали не искаш да направя грешка.

Пека положи усилия да лежи неподвижно. Даде си сметка, че много отдавна не е изпитвал истинска болка. От години никой не беше дръзвал да вдигне ръка срещу него.

— Така е по-добре.

Момичето се дръпна леко назад, сякаш да се наслади на творението си. Пека извъртя очи да види какво е направила, но не видя нищо. Пригади му се.

— Това беше само началото, Ролинс, първият разрез. Ако някога ти хрумне да се върнеш в Кетердам, ще се видим отново, за да си довърша работата.

Пооправи срязаната му нощница, потупа го леко по рамото и изчезна. Пека не я чу да си тръгва, само усети как тежестта й се вдигна от гърдите му. Измъкна парцала от устата си и се пресегна да запали нощната лампа. Светлина заля стаята — гардероба, огледалото, умивалника. Нямаше никого. Той се втурна с препъване към прозореца. Залостен, решетките — непокътнати. Раната на гърдите му гореше.

Залитна към тоалетката и разтвори окървавената си нощница. Чист разрез точно над сърцето. Кръв течеше на тласъци. „Това беше само началото.“ Жлъчка се надигна в гърлото му.

„Вси светии и майките им! — помисли си той. — Иска да изреже сърцето ми от гърдите.“

Сети се за Дуняша, една от най-талантливите наемни убийци в целия свят, създание без съвест и милост… а Привидението я надви. Може би наистина имаше свръхестествени способности.

„Алби!“

Излетя през вратата в коридора, покрай пазачите, които още стояха на пост. Те се стреснаха от появата му, наскачаха, но той ги подмина и продължи на бегом към детската. „Моля те — повтаряше си мълчаливо той, — моля те, моля те, моля те!“

Отвори вратата. Светлината от коридора се разля по леглото. Алби спеше по хълбок с палец в устата. Пека се подпря на касата, стиснал окървавената си риза. Краката му се подкосиха от облекчение. А после видя играчката, която синът му държеше в съня си. Лъвчето беше изчезнало. Вместо него Алби стискаше врана с черни криле.

Пека се дръпна като ужилен, сякаш синът му гушкаше не играчка, а голям паяк с космати крака.

Затвори внимателно вратата и тръгна обратно по коридора.

— Изритайте Шей и Гериган от леглата — каза той.

— Какво е станало? — попита Доти. — Да извикам ли лекар?

— Кажи им да стягат багажа. И да съберат колкото налични пари имаме.

— Защо, къде ще ходим?

— Колкото се може по-далече.

Ролинс затръшна вратата на спалнята. Отиде при прозореца и разтърси за проба решетките. Не помръдваха. Видя отражението си в тъмното стъкло и не се позна. Кой беше този човек с оредяваща коса и уплашени очи? До неотдавна отвръщаше на заплахите с високо вдигната глава и оръжие в ръцете. Какво се бе променило? Времето ли го е направило мекушав? Не, осъзна той, не времето, а успехът. Свикнал бе да успява, да живее в лукс, да се радва на постиженията си.

Седна пред огледалото да избърше кръвта от гърдите си. Възгордял се беше. Кралят на Кетердам. Залагал бе капани, подпалвал бе пожари, стъпквал бе всеки, които дръзне да го предизвика, и бе жънал печалбата от смелостта си. Лесно бе надвил конкуренцията, повечето бяха слабаци, а появеше ли се някой по-дързък — толкова по-добре, заради разнообразието и вълнението. Подчинил бе Кацата на капризите си, написа правилата на играта по свой вкус и ги пренаписваше, когато му скимне.

Но съществата, оцелели в града, който той беше създал, бяха съвсем нов вид мизерници и точно в това беше проблемът — Брекер, безценното му Привидение и прогнилата му свита от дребни негодници. Безстрашна порода от хищници, диви котки, гладни за отмъщение, а не за пари.

„Обичаш ли живота, Ролинс?“

Да, обичаше го, много даже, и възнамеряваше да живее още дълго.

Ще си брои парите. Ще отгледа сина си. Ще си намери добра жена, или две, или десет. А привечер, когато остава насаме с уискито си, ще вдига наздравица за себеподобните си, за другите архитекти на разрушението, с чиято помощ на сцената се бяха появили Брекер и неговият отряд. Ще пие за здравето на тези нещастници, но най-вече за глупавите, които още не знаеха каква беля се задава.

Благодарности

Джоана Волпе, позната също като Вълчицата и като най-забавната, най-коравата, най-умната и най-търпеливата агентка на света — благодаря ти, че си чудесна приятелка и свирепа защитница. И на всички в „Ню Лийф“, особено на Джаки, Джейда, Майк, Катлин, Миа, Крие, Хилари, Даниел и Поя Шабазиан „Звездната“ — благодаря ви, че сте моята агенция, мое семейство, моя армия. Обичам ви.

Холи Влак и Сара Рийс Бренан ми помогнаха да намеря сърцето на този разказ в момент, когато виждах само костите му. Робин Васерман, Сара Месле, Даниел Хосе Олдър и гениалният Морган Фейхи предоставиха безценни редакторски идеи. Рейчъл, Робин и Флаш прекараха много часове в дневната и в градината ми и бяха чудесна компания. Ейми Кауфман и Мери Лу са толкова забавни, истински ангели пазители, които изтърпяха безброй нелепи имейли от моя милост. Рейнбоу Роуел е грифиндорка, но какво пък — здраве да е. Ан Грейсър управляваше графика ми и капризите ми с лекота и търпение. Нина Дъглас се грижеше за книгите ми в Обединеното кралство и ме разсмиваше на път. Ноа Уийлър, благодаря ти, че остана предълго в Кетердам и помогна на мен и хората ми да издържим приключението.

Както винаги, имам кръвен дълг към Кейти Гафар, моята дясна ръка, моят гений на повикване, която вложи толкова време и творчество в книгите ми.

Благодарности и на хората от „Макмилън“. Джон, Лаура, Джийн, Лорън, Ангъс, Лиз, Холи, Кейтлин, Калъм, Катрин, Луси, Кейти, Ейприл, Мариел, Мелинда, Айлийн, Рич (който незнайно как надмина себе си с тази корица), на всички в отдел продажби, които поставиха книгите ми на лавиците, и на всички в отдел маркетинг, които поощриха хората да си ги купят. Специални благодарности на невероятния издателски екип, хората, които ми помагаха да представя книгите си, грижеха се за мен и ме търпяха да дрънкам по летищата — Морган, Британи, Мери, Алисън и особено на великолепната Моли Бруйет, която направи истинска магия с тази поредица.

Благодаря на Стивън Клайн за помощта му с фокусите и илюзиите. Анджела Депейс ми помогна за химическата гъгрица и златната киселина. Джош Минуто има гръмоносен дял в съживяването на Кювей.

Лулу, благодаря ти, че отлагаше ваканции, търпеше настроенията ми и ми помагаше за божурите. Кристин, Сам, Емили и Райън, толкова съм щастлива, че вие сте моето семейство. Торта за всички вас!

На всички читатели, библиотекари, блогъри, инстаграмъри, писатели, артисти и съставители на ревюта и плейлисти — благодаря ви, че съживихте света на Гриша отвъд страниците на тези книги. Признателна съм ви.

И накрая, ако искате да спрем трафика на хора и принудителния труд по света, не е нужно да имате шхуна и тежки оръдия. GAATW.org предлага онлайн ресурси и информация за благонадеждни организации, които биха се радвали на подкрепата ви.

За автора

Лий Бардуго е № 1 в листата на „Ню Йорк Таймс“ за най-продавани автори на фентъзи романи. Тя е създателката на вселената Гриша. С над един милион продадени екземпляри, нейната вселена обхваща трилогията „Сянка и кост“ (издадена на български), дилогиите „Шест врани“ и King of Scars, сборника с шест разказа The Language of Thorns: Midnight Tales and Dangerous Magic. Нейни разкази могат да се намерят в множество антологии, включително „Най-доброто от Tor.com“ и „Най-добрата американска научна фантастика и фентъзи за 2017“. Други нейни произведения са Wonder Woman: Warbringer и предстоящият за печат роман Ninth House.

Лий е родена в Лос Анджелис, завършва Йейлския университет. Работила е в рекламата, а също като журналист и дори като гримьор. Понастоящем живее в Холивуд, където понякога може да бъде чута да пее в нейната музикална група.

leighbardugo.com

grishaverse.com