Част трета

31

Натаниел

Над счупеното стъкло небето просветля. Непрекъснатият дъжд, който валеше от зори, постепенно спря. Натаниел кихна.

Лондон се събуждаше. По пътя отдолу се появиха първите превозни средства: мръсни червени автобуси с ревящи двигатели, превозващи първите пътници към работните им места в центъра на града; няколко случайни коли, свирещи с клаксони по всеки, който пресичаше пътя им. Имаше и велосипедисти, въртящи педалите, приведени под тежките си балтони.

Малко по малко магазините отсреща започнаха да отварят. Появяваха се собствениците и със силно тракане вдигаха металните охранителни решетки от прозорците. Оправяха се витрините: месарят хвърляше дебели розови резени месо върху емайлираните рафтове; вестникарят окачи една стойка със списания над касовия апарат. До него, фурните на пекаря бяха загрети вече от няколко часа. По улицата се носеше топъл въздух с аромат на хляб и захаросани понички и стигаше до Натаниел, който трепереше гладен в празната стая.

В един страничен път наблизо се оформяше малко пазарче. Кънтяха викове, някои весели, други дрезгави и гърлени. Разни момчета трополяха, търкаляйки метални варели или бутайки ръчни колички, препълнени със зеленчуци. Една полицейска кола отмина на север, намали като мина покрай пазара, после ускори с рев и изчезна.

Слънцето все още беше ниско над покривите, приличащо на бледожълт диск, обгърнат от мараня.

В такава сутрин госпожа Ъндъруд щеше да е заета да приготвя закуската.

Вече я виждаше пред себе си: дребна, работлива, постоянно весела, щъкаше из кухнята, тракаше с тиганите по печката, режеше домати, пъхаше филийки в тостера… Очакваше го да слезе при нея.

В друга сутрин това щеше да е така. Но сега кухнята я нямаше. Нямаше я и къщата. И госпожа Ъндъруд, госпожа Ъндъруд също я…

Прииска му се да заплаче, лицето му копнееше за това. Сякаш някаква приливна вълна от емоции беше заприщена там, готова да се излее. Но очите му останаха сухи. Не можеше да се отприщи. Той се взираше в нарастващото оживление на улицата отдолу, без да вижда и частица от него, безчувствен към студа, който се впиваше в костите му. Колчем затвореше очи, в съзнанието му танцуваше трептяща бяла сянка — видението на пламъците.

Госпожа Ъндъруд беше…

Натаниел потръпна и пое дълбоко въздух. Сложи ръце в джобовете на панталона и с пръстите си почувства допира на гладкия бронзов диск. Стресна се и отдръпна ръката си. Цялото му тяло потрепера от студ. Сякаш мозъкът му беше замръзнал.

За господаря си беше направил всичко, което можеше. Но нея — точно нея трябваше да предупреди, да я измъкне от къщата преди да се случи. Вместо това той…

Трябваше да помисли. Не му беше сега времето да… Трябваше да реши какво да прави, иначе беше загубен.

През половината нощ бягаше като луд през градините и задните улички на Лондон, с празни очи и широко отворена уста. Помнеше това само като поредица от прибежки в мрака, катерене по стени и тичане под уличните лампи, прошепнати заповеди, на които автоматично се бе подчинявал. Още усещаше как се притискаше към студените тухлени стени, после се провираше през храстите, нарязваше се, натъртваше се, подгизнал до кости. Веднъж, преди да му бъде даден отбой, той се беше скрил, както на него му се струваше за часове, в основата на купчина тор, с лице притиснато към лепкавата маса. Вече му изглеждаше почти като сън.

По време на цялото това бягство си бе припомнял ужаса на лицето на Ъндъруд и главата на чакала, изникваща от пламъците. Това също му изглеждаше нереално. Като сън в съня.

Нямаше спомен за преследването, въпреки че на моменти беше доста опасно и напечено. Само жуженето на една търсеща сфера, странен химически мирис, донесен от вятъра: помнеше само това, докато — малко преди зазоряване — се бяха натъкнали на район с малки къщурки от червени тухли и множество задни улички и откриха запустялата сграда.

Тук, поне за момента, бе в безопасност. Имаше време да помисли, да реши какво да прави…

Но госпожа Ъндъруд беше…

— Студено е, нали? — рече нечий глас.

Натаниел се отдръпна от прозореца. Малко по-надалеч, от другия край на стаята с блестящи очи го наблюдаваше момчето, което всъщност не беше момче. Беше приел вид на облечено в дебели зимни дрехи дете — пухкаво яке, нови сини дънки, здрави кафяви ботуши, вълнена шапка. Изглеждаха много топли.

— Трепериш — каза момчето. — Но така или иначе, не си облечен като за зимни условия. С какво си под този пуловер? Май само с риза. И само си виж леките обувки. Сигурно целите са подгизнали.

Натаниел едва го чу. Умът му беше надалеч.

— Не му е тук мястото да си полугол — продължи момчето. — Само се огледай! Стените са напукани, на тавана има дупка… Изложени сме на прищевките на времето. Бррр! Студено е.

Намираха се на най-горния етаж на нещо, което очевидно е било обществена сграда. Стаята беше просторна, гола и празна, с варосани стени, на жълти и зелени петна от плесента. Край всяка стена се простираха множество редове от празни рафтове, покрити с прах, мръсотия и курешки. В някои от ъглите бяха сбутани жалки купчини дърво, които някога можеха да са били маси и столове. Високите прозорци гледаха към улицата, а надолу водеха мраморни стълби. Мястото миришеше на влага и разруха.

— Искаш ли да ти помогна със студа? — попита момчето, поглеждайки го през рамо. — Само трябва да кажеш.

Натаниел не отговори. Дъхът му се виждаше пред лицето.

Джинът се приближи малко.

— Мога да запаля огън — каза той. — Хубав и горещ. Мога да контролирам тази стихия доста добре. Гледай! — В средата на дланта му заблещука мъничко пламъче. — Всичкото това дърво тук ще отиде на вятъра… Какво всъщност според теб е било това място? Библиотека може би? Така мисля аз. Май на обикновените вече не им се позволява да четат много, нали? Винаги става така. — Пламъкът леко се увеличи. — Трябва само да поискаш, о, господарю мой. Ще го направя като услуга. Нали за това са приятелите.

Зъбите на Натаниел тракаха. Повече от всичко останало — дори повече от глада, който направо изяждаше стомаха му като куче — той се нуждаеше от топлина. Малкото пламъче затанцува и се завъртя.

— Да — рече той дрезгаво. — Запали ми огън.

Пламъкът моментално угасна. Челото на момчето се сбърчи.

— Е, това не беше много учтиво.

Натаниел затвори очи и изпусна една въздишка.

Моля.

— Така е много по-добре. — Една малка искра подскочи и подпали близката купчина дърво. Натаниел се дотътри до нея и се сгуши, доближил ръце на сантиметри от пламъците.

Няколко минути джинът остана безмълвен, крачейки насам-натам из стаята. Чувствителността бавно се върна в пръстите на Натаниел, въпреки че лицето му остана вкочанено. След доста време осъзна, че джинът отново се е приближил и клечеше, разсеяно бъркайки в огъня с дълга дървена треска.

— Какво е чувството? — попита той. — Приятно разтапяне, надявам се. — Изчака учтиво някакъв отговор, но Натаниел не отговори. — Едно нещо ще ти кажа — продължи джинът с дружелюбен тон, — ти си интересен индивид. През съществуването си съм познавал доста магьосници и много малко от тях са били толкова самоубийствени като теб. Повечето биха сметнали, че да се появиш и да кажеш на силния си враг, че си му свил съкровището не е адски умна идея. Особено пък, когато си напълно беззащитен. Но виж, ти си различен. Постигна всичко това само за един ден.

— Трябваше — каза Натаниел кратко. Не му се говореше.

— Хм. Без съмнение си имал брилянтен план, който аз — а също и Лавлейс — не можах да разбера. Имаш ли нещо против да ми кажеш какъв беше?

— Мълчи!

Джинът сбърчи нос.

— Това ли ти беше планът? Мога само да кажа, че е доста прост. Все пак не забравяй, че там рискуваше и моя живот, докато получаваше странните си пристъпи на съвест. — Изведнъж той се пресегна в огъня и измъкна един горящ въглен, задържайки го замислено между палеца и показалеца си. — Веднъж имах един господар като теб. И той беше също толкова инатлив и рядко действаше според собствения си интерес. Не живя дълго. — Въздъхна и хвърли въглена обратно в пламъците. — Няма значение — всичко е добре, когато свършва добре.

За пръв път Натаниел погледна джина.

— Всичко е добре?

— Ти си жив. Това брои ли се за добро?

За секунда Натаниел видя лицето на госпожа Ъндъруд да го гледа от огъня. Той потърка очи.

— Не ми се ще да го казвам — рече джинът, — но Лавлейс беше прав. Снощи изобщо не беше на ниво. Магьосниците не постъпват като теб. Добре, че бях там да те спася. И така, къде ще отидеш сега? В Прага ли?

— Какво?

— Ами, Лавлейс знае, че си избягал. Ще те търси, а ти видя на какво е способен, за да те накара да замлъкнеш. Единствената ти надежда е да изчезнеш от сцената и да напуснеш Лондон завинаги. В чужбина ще е най-безопасно. Прага.

— Защо трябва да ходя в Прага?

— Магьосниците там може и да ти помогнат. А и бирата е хубава, както са ми казвали.

Устните на Натаниел се свиха.

— Аз не съм предател.

Момчето сви рамене.

— Ако това не ти влиза в плановете, остава ти единствено да си осигуриш един спокоен, нов живот тук. Има много възможности. Нека да помислим… като те гледам, бих казал, че вдигането на тежести отпада — прекалено си хилав. Това изключва и да станеш работник.

Натаниел се намръщи възмутено.

— Нямам никакво намерение…

Джинът не му обърна внимание.

— Но би могъл да превърнеш дребните си размери в предимство. Да! Чистач, това е решението. Винаги има нужда от малки момченца, които да се катерят в комините.

— Чакай! Аз няма…

— Или пък можеш да станеш чирак на някой тъп каналджия. Ще ти дадат голяма четка, кука и гумено смукало и ще трябва да проверяваш най-тесните канали и да търсиш къде е задръстено.

— Аз няма…

— Там навън е пълно с хиляди възможности! И всичките са по-добри от това да бъдеш мъртъв магьосник.

— Млъкни! — От усилието при повишаването на тона, Натаниел почувства сякаш главата му ще се сцепи на две. — Не ми трябват предложенията ти! — Залитайки се изправи на крака с очи, святкащи от гняв. Подигравките на джина го бяха накарали да превъзмогне умората и скръбта, разпалвайки насъбраната ярост, която внезапно го обзе. Тя беше породена от вината му, от шока и ужасната му мъка и се подхранваше от тях. Лавлейс беше казал, че няма такова нещо като чест, че всеки магьосник действа според собствените си интереси. Много добре тогава. Натаниел щеше да му повярва. Втори път нямаше да направи същата грешка.

Но Лавлейс беше направил една друга грешка. Той бе подценил врага си. Нарече Натаниел слаб, а после се опита да го убие. Само че Натаниел оцеля.

— Искаш да се измъкна? — извика той. — Не мога! Лавлейс уби единствения човек, който някога го е било грижа за мен… — Той спря, говореше на пресекулки, но все пак очите му бяха сухи.

— Ъндъруд ли? Сигурно се майтапиш! Той те ненавиждаше! Той беше разумен човек!

— Имам предвид жена му. Искам възмездие за нея. Отмъщение за това, което той стори.

Ефектът от тези решителни думи малко се развали от джина, който на висок глас го прати на майната му. Той стана, клатейки тъжно глава, сякаш натежала от някаква велика мъдрост.

— Ти не преследваш възмездието, момче. Това твоето е самозабрава. Всичко, което някога си имал, изчезна в пламъците снощи. Така че сега нямаш какво да губиш. Чета мислите ти сякаш са мои собствени: искаш да си отидеш в пламъците на славата, като се изправиш срещу Лавлейс.

— Не. Искам възмездие.

Джинът се изсмя.

— Ще е толкова лесно да последваш господаря си и жена му в мрака — много по-лесно, отколкото да започнеш живота си отначало. Гордостта те направлява и те води към собствената ти смърт. Не се ли научи на нищо след снощи? Не си му равностоен, Нат. Откажи се.

— Никога.

— Ти вече дори не си и точно магьосник. — Той направи жест към ронещите се стени. — Огледай се. Къде сме? Това не е някоя скъпа градска къща, пълна с книги и документи. Къде са свещите? Къде е всичкият тамян? Къде е удобството? Независимо дали ти харесва или не, Натаниел, ти изгуби всичко, от което се нуждае един магьосник. Богатство, сигурност, самоуважение, господар… Нека погледнем истината в очите, ти нямаш нищо.

— Имам гадателското стъкло — рече Натаниел. — И имам теб. — Побърза да се настани обратно край огъня. Студът в стаята все още го пронизваше.

— А, да, тъкмо щях да стигна до това. — Джинът започна да разчиства с външната страна на ботуша си едно място сред развалините. — Когато се поуспокоиш малко, ще ти донеса парче тебешир. Така ще можеш да ми начертаеш кръг тук и да ме освободиш.

Натаниел го зяпна.

— Изпълних си задачата — продължи момчето. — И дори повече, много повече. Шпионирах Лавлейс заради теб. Научих за Амулета. Спасих ти живота.

Натаниел почувства главата си странно лека и замаяна, сякаш беше натъпкана с парцали.

— Ама моля ти се! Не бързай да ми благодариш! — не спря момчето. — Само ще ме притесниш. Всичко, което искам, е да те видя, че рисуваш въпросния пентаграм. Само от това имам нужда.

— Не — каза Натаниел. — Не още.

— Моля? — каза джинът. — Сигурно слухът ми изневерява, на фона на онова драматично спасяване, което извърших снощи. Стори ми се, че каза не.

— Така казах. Няма да те освободя. Все още.

Настана тягостна тишина. Пред очите на Натаниел малкият му огън започна да се смалява, сякаш нещо го изсмукваше през пода. После изчезна напълно. С леко пукане по дървените парчета, които съвсем доскоро бяха горели хубаво, започна да се наслоява лед. Студ ощипа кожата му. Започна да диша трудно и болезнено.

Изправи се, залитайки.

— Спри с това! — задъха се той. — Върни ми огъня.

Очите на джина заискриха.

— За твое собствено добро е — каза той. — Току-що осъзнах колко съм невнимателен. Ти не искаш да виждаш огън — не и след този, който видя снощи. Прекалено много ще те гризе съвестта.

Пред очите на Натаниел изникнаха трептящи образи: изригващите пламъци от горящата кухня.

— Не аз подпалих огъня — прошепна той. — Не бях виновен аз.

— Така ли? Ти скри Амулета. Ти накисна Ъндъруд.

— Не! Аз не исках Лавлейс да дойде. Това беше предпазна…

Момчето се подсмихна.

— Естествено, че беше — предпазна за теб.

— Ако Ъндъруд го биваше поне малко, щеше да оцелее! Щеше да отблъсне Лавлейс — да вдигне тревога!

— Сам не вярваш на това. Нека бъдем честни, ти уби и двамата.

Лицето на Натаниел се изкриви от ярост.

— Аз щях да разоблича Лавлейс! Щях да го хвана в капан с Амулета — и да го покажа на властите!

— На кого му пука? Закъсня. Провали се.

— Благодарение на теб, демоне! Ако ти не беше ги довел в къщата, нищо от това нямаше да се случи! — Натаниел се вкопчи в тази идея като удавник за сламка. — Грешката е изцяло твоя и аз ще ти го върна! Мислиш ли, че някога ще бъдеш свободен? Помисли си пак! Оставаш тук за постоянно. Предстои ти Безкраен Затвор.

— Така ли? В такъв случай — фалшивото момче пристъпи напред и изведнъж се оказа много близо — може пък да те убия собственоръчно още сега. Какво имам да губя? Така или иначе ще отида в кутията, но преди това ще си доставя удоволствието да ти счупя врата. — Ръката му нежно падна на рамото на Натаниел.

Кожата на Натаниел настръхна. Устоя на непреодолимото изкушение да се дръпне и да побегне. Вместо това се взря в тъмните празни очи.

Известно време никой не каза нищо.

Най-накрая Натаниел облиза пресъхналата си устна.

— Това няма да е необходимо — каза той пресипнало. — Ще те освободя до края на месеца.

Джинът го придърпа по-наблизо.

— Освободи ме сега.

— Не. — Натаниел преглътна. — Първо имаме да свършим малко работа.

— Работа ли? — Джинът се намръщи; ръката му погали рамото. — Каква работа? Какво трябва да се направи?

Натаниел се насили да остане напълно неподвижен.

— Господарят ми и жена му са мъртви. Трябва да отмъстя за тях. Лавлейс трябва да си плати за това, което стори.

Сега вече шепнещите устни бяха много близо, но Натаниел не усети дъх по лицето си:

— Но нали вече ти казах, Лавлейс е прекалено силен. Няма никаква надежда да го победиш. Забрави проблема, като мен. Пусни ме и забрави за проблемите си.

— Не мога.

— И защо?

— Аз… Аз го дължа на господаря си. Той беше добър човек…

— Не, не беше. Това изобщо не е причината. — Джинът шепнеше право в ухото му. — В момента теб не те подтиква справедливостта или честта, а вината. Ти не можеш да понесеш последствията от действията си. Опитваш се да удавиш мъката от това, което причини на господаря си и жена му. Е, ако това е начинът, по който вие човеците избирате да страдате, нека да е така. Но ме изключи от уравнението.

Натаниел говореше с увереност, която не чувстваше.

— Докато не ти изтече месеца, ще ми се подчиняваш, ако изобщо искаш някога да бъдеш свободен.

— Да тръгнеш след Лавлейс при всички случаи на практика е равнозначно на самоубийство — твоето и моето. — Момчето се усмихна гадно. — При това положение не виждам защо да не те убия сега…

— Има начин да бъде разобличен! — Натаниел не можеше да се удържи; говореше прекалено бързо. — Просто трябва да обмислим всичко внимателно. Ще сключа сделка с теб. Помогни ми да си отмъстя на Лавлейс и ще те освободя веднага след това. И всеки от нас ще си тръгне по пътя. В интерес и на двама ни е да успеем.

Очите на джина заблестяха.

— Както винаги, сравнително честна договорка, продиктувана само от страната на силата. Много добре. Аз нямам избор. Но ако, в който и да било момент, изложиш и двама ни на неоправдан риск, да знаеш, че преди това ще ти отмъстя.

— Съгласен.

Момчето отстъпи назад и пусна рамото на Натаниел. Последният се отдръпна с широко отворени очи, дишайки учестено. Тананикайки си тихо, джинът се приближи до прозореца и докато вървеше, отново запали огъня. Натаниел се опита да се успокои, да си възвърне контрола. В него нахлу поредната вълна на страдание, но той не се поддаде. Нямаше време за това. Трябваше да изглежда силен пред роба си.

— Е, добре, господарю — рече джинът. — Просветли ме. Кажи ми какво ще правим.

Натаниел говореше толкова спокойно, колкото можеше.

— На първо време се нуждая от някаква храна и може би от нови дрехи. После трябва да обменим информацията си за Лавлейс и Амулета. Трябва също и да разберем какво мислят властите за… за това, което се случи снощи.

— Последното е лесно — каза Бартимеус, сочейки през прозореца. — Виж там.

32

— Вестник „Таймс“! Сутрешно издание!

Вестникарчето бавно тикаше ръчната си количка по тротоара и спираше всеки път, когато минувачите подхвърляха монета към него. Тълпата беше гъста и момчето напредваше бавно. Едва бе успяло да стигне до пекарната, когато Натаниел и Бартимеус излязоха от уличката до изоставената библиотека и пресякоха пътя да го пресрещнат.

В джоба на Натаниел все още беше остатъкът от парите, които бе откраднал от буркана на госпожа Ъндъруд преди няколко дни. Той погледна количката, отрупана с броеве на „Таймс“ — официалния правителствен вестник. Самото вестникарче носеше огромна, платнена, карирана шапка, ръкавици без пръсти и дълго тъмно палто, което стигаше почти до глезените му. Върховете на пръстите му бяха станали бледоморави от студа. От време на време надаваше същия груб вик:

„Таймс“! Сутрешно издание!

Натаниел нямаше много опит в общуването с обикновените. Той извика на момчето с възможно най-дълбок и самоуверен глас:

— Един „Таймс“. Колко струва?

— Четирийсет пенса, момче.

Натаниел студено подаде дребните и в замяна получи вестника. Вестникарчето го погледна, първо безразлично, а после с внезапен силен интерес. Натаниел понечи да го отмине, но момчето го заговори:

— Изглеждаш зле, приятелю — рече той весело. — Май не си се прибирал цяла нощ.

— Не. — Натаниел прие неприветливо изражение, което се надяваше, че ще обезкуражи по-нататъшното любопитство.

Не подейства.

— Разбира се, че не си, разбира се — съгласи се вестникарчето. — И не те обвинявам, че не си го признаваш, дори да го беше направил. Но трябва да внимаваш с този полицейски час. Полицаите душат повече от обикновеното.

— Какъв е този полицейски час? — попита джинът.

Очите на момчето се уголемиха.

— Ти къде си бил досега, друже? След онова злощастно нападение над Парламента, има обявен полицейски час след осем часа всяка вечер. Нищо няма да постигнат, но наблюдателните сфери са излезли, както и Нощната полиция, така че сигурно ще искаш да се покриеш някъде преди да те открият и да те изядат. Изглежда сякаш досега си имал късмет. Ще ти кажа какво — аз мога да ти намеря добро място да се подслониш тази вечер, ако имаш нужда. Това е безопасно местенце, точно там трябва да отидеш. — Той направи пауза, огледа се и снижи глас: — Ако имаш нещо, което би искал да продадеш.

Натаниел го гледаше безизразно.

— Благодаря. Нямам.

Момчето се почеса по врата.

— Както искаш. Е, нямам време да се мотая и да си бъбря. Някои от нас си имат работа. Ще тръгвам. — Хвана дръжките на количката си и тръгна, но Натаниел забеляза, че няколко пъти ги поглежда през рамо.

— Странно — каза Бартимеус. — Какво беше това?

Натаниел сви рамене. Вече беше спрял да мисли за случая.

— Върви и донеси някаква храна и по-топли дрехи. Ще се върна в библиотеката и ще прочета това.

— Много добре. Опитай се този път да стоиш далеч от неприятности, докато ме няма. — Джинът се обърна и влезе в тълпата.



Статията беше на втора страница, сбутана между ежемесечна обява за търсене на нови чираци на Министерството по заетостта и кратък доклад за кампанията в Италия. Беше разположена в три колони. Със съжаление се отбелязваше смъртта на министъра на вътрешните работи Артър Ъндъруд и съпругата му Марта в голям пожар в къщата им. Пламъците започнали около 10.15 вечерта и били потушени чак три часа по-късно от пожарникарите и магьосниците за спешни случаи, но до това време цялата сграда била унищожена. Двете съседни къщи били сериозно засегнати, а обитателите им били евакуирани. Причината за пожара била неизвестна, но полицията искала да разпита чирака на господин Ъндъруд, Джон Мандрейк, дванайсетгодишен, чието тяло не било открито. Според неясни свидетелски показания, той бил видян да бяга от мястото. Говорело се, че Мандрейк е емоционално нестабилен; за него било известно, че е нападнал няколко известни магьосници предишната година и хората се предупреждаваха да внимават. Смъртта на господин Ъндъруд, заключаваше статията, била тъжна загуба за правителството. Той бе служил съвестно на своето министерство през целия си живот и беше дал своя много сериозен принос, но вестникът не разполагал с достатъчно място да опише всичко.

Седнал под прозореца, Натаниел остави вестника да падне. Главата му се сведе върху гърдите, затвори очи. Виждаше ясно, черно на бяло, потвърждение на това, което вече знаеше, и реалността го блъсна като влак. Залитна, копнеейки сълзите да потекат, но скръбта му остана потисната и неизразена. Не ставаше така. Беше прекалено изморен за каквото и да било. Искаше само да поспи…

Един ботуш го срита грубо. Той се сепна и се разбуди.

Джинът стоеше над него и се хилеше. Носеше хартиена торбичка, от която обещаващо се издигаха кълбета дим. Непоносимият глад надви достойнството на Натаниел — той грабна торбата и без малко да разсипе в скута си пластмасовата чаша кафе. За негово облекчение под чашата имаше две внимателно опаковани в гланцирана хартия пакетчета, всяко от които съдържаше горещ сандвич с пържола и салата. На Натаниел му се стори, че никога в живота си не е хапвал нещо по-вкусно. Само за две минути сандвичите бяха изчезнали и той седеше задъхан, стиснал кафето с премръзнали пръсти.

Какво представление само — каза джинът.

Натаниел сръбна шумно от кафето.

— Откъде взе това?

— Откраднах го. Накарах един продавач да го приготви и после хукнах, докато той беше на касата. Нищо особено. Повикаха полиция.

Натаниел изпъшка.

— Само това ни трябва.

— Не се бой. Ще издирват висока руса жена в кожено палто. И като говорим за това — той посочи малка купчинка сред боклуците на пода, — ей там ще намериш малко по-свестни дрехи. Палто, панталон, шапка и ръкавици. Надявам се да ти станат. Взех най-мършавия размер, който успях да намеря.

Няколко минути по-късно Натаниел вече беше по-добре нахранен, по-добре облечен и отчасти възстановен. Той седна край огъня да се стопли. Джинът клекна наблизо и се взря в пламъците.

— Те мислят, че съм го направил аз. — Натаниел посочи вестника.

— Е, какво очакваш? Лавлейс няма да им каже истината, нали? Кой магьосник би постъпил толкова глупаво? — Бартимеус го изгледа многозначително. — Самият смисъл на целия този пожар беше да прикрие всички следи от посещението му. И понеже не можа да те убие, той те накисна, за да опереш пешкира.

— Полицията ме издирва.

— Да. От едната страна е полицията, от другата — Лавлейс. Той ще изпрати копоите си да се опитат да те проследят. Като в клещи. Иска точно това — да бягаш, да си изолиран, да не му създаваш проблеми.

Натаниел изскърца със зъби.

— Ще я видим тази работа. Ами ако аз самият отида в полицията? Могат да нахлуят в къщата му, да намерят Амулета…

— Мислиш ли, че ще те послушат? Ти си издирван мъж. Използвам „мъж“ в най-общия възможен смисъл на думата. А дори и да не беше такъв, все пак аз щях много да внимавам преди да се свържа с полицията. Лавлейс не действа сам. Господарят му, Скайлър…

— Скайлър? — Разбира се, сбръчканият стар мъж с червената кожа. — Скайлър е господарят му? Да… познавам го. Дочух ги да обсъждат Амулета в Парламента. Има и още един, наречен Лайм.

Джинът кимна.

— Това може да е само върхът на айсберга. Когато откраднах Амулета през онази нощ, ме преследваха огромен брой търсещи сфери — това беше дело на няколко магьосници. Ако това наистина е голяма конспирация и отидеш в полицията, не можеш да се довериш на никой от тези, които са на власт. Те могат да го предупредят и той да те убие. Например Шолто Пин, търговецът на артефакти, вероятно също е замесен. Той е един от най-близките приятели на Лавлейс и всъщност дори вчера обядваха заедно. Разбрах това малко преди да бъда заловен в магазина на Пин.

Гневът на Натаниел се разпали.

— Бил си прекалено безразсъден! Поисках от теб да проучиш Лавлейс, а не да ме поставяш в опасност.

— Самообладание, самообладание. Точно това и правех. Именно в магазина на Пин открих информация за Амулета. Лавлейс беше накарал да го вземат от един правителствен магьосник на име Бийчъм, чието гърло било прерязано от крадеца. Правителството си го иска обратно адски много. Щях да науча и още, но ме посети един африт и ме заведе в Тауър.

— Но ти избяга. Как?

— Ааа, е, това беше интересно — продължи Бартимеус. — Самият Лавлейс нахлу и ме измъкна. Сигурно беше чул от Пин или от някой друг, че е бил заловен един невероятно виртуозен джин и веднага се е досетил, че аз съм откраднал Амулета. Той изпрати своите джинове Факарл и Джабор на спасителна мисия — едно изключително рисковано начинание. Защо си мислиш, че го е направил?

— Искал е Амулета, естествено.

— Точно така — и му трябва, за да го използва скоро. Това ни го каза миналата нощ. Факарл каза същото: ще бъде използван за нещо голямо през следващите няколко дни. Времето е от съществено значение.

Един полузабравен спомен се раздвижи в съзнанието на Натаниел.

— Някой в Парламента каза, че скоро Лавлейс щял да прави някакъв бал или конференция. Някъде извън Лондон.

— Да, научих и това. Лавлейс има съпруга, приятелка или позната на име Аманда. Точно тя ще е домакин на конференцията в някаква резиденция или нещо подобно. Ще присъства и министър-председателят. Видях тази Аманда в къщата на Лавлейс, когато откраднах Амулета. Той се опитваше много усилено да я очарова — значи не може да му е съпруга. Съмнявам се, че се познават отдавна.

Натаниел се замисли за момент.

— Дочух Лавлейс да казва на Скайлър, че иска да отмени конференцията. Това беше, когато Амулета не беше в него.

— Да, но сега отново го притежава.

Още един пристъп на ледена ярост замая главата на Натаниел.

— Амулета на Самарканд. Откри ли свойствата му?

— Малко повече от това, което винаги съм знаел. Отдавна има репутацията на предмет с голяма сила. Шаманът, който го направи, беше наистина могъщ магьосник — много по-велик от глупавата ви тълпа тук. Неговото или нейното племе не е имало книги или пергаменти: тяхното познание се е предавало само по спомени, от уста на уста. Както и да е, Амулетът предпазва носещия го от магическа атака — горе-долу това е, най-общо казано. Той не е талисман — не може да бъде използван агресивно, например за да убиеш съперниците си. Действа само предпазно. Всички амулети…

Натаниел го прекъсна остро.

— Не ми чети лекции! Знам какво правят амулетите.

— Просто проверявах. Не съм много сигурен на какво учат децата в наши дни. Е, аз станах свидетел на малка част от силата на Амулета, когато го занесох в кабинета на Ъндъруд, за да го натопиш.

Лицето на Натаниел се разкриви.

— Не исках да го натопя!

— Ама разбира се, че не си. Но амулетът се справи с една, без съмнение, сравнително слаба огнена магия без никакъв проблем. Погълна я като едното нищо. Ликвидира и мижавата атака на Ъндъруд снощи, както може би си видял, докато висеше под мишницата ми. Според един от информаторите ми, за Амулета се говори, че съдържа същество от центъра на Другото Място. Ако е така, наистина е доста мощен.

Очите на Натаниел го боляха. Той ги разтърка. Нуждаеше се от сън повече от всичко друго.

— Каквито и да са точните способности на Амулета — продължи джинът, — ясно е, че Лавлейс ще го използва през следващите няколко дни, на конференцията, която организира. Как? Трудно е да се отгатне. Защо? Това е лесно. Иска да завземе властта. — Той се прозина. — Старата история.

Натаниел изруга.

— Той е ренегат, предател!

— Той е обикновен магьосник. И ти си същият.

— Какво? Как смееш! Ще…

— Е, може би още не. Трябват ти няколко години. — Джинът изглеждаше леко отегчен. — И така, какво предлагаш да правим?

Една мисъл премина през главата на Натаниел.

— Чудя се… — каза той. — Парламентът беше нападнат преди два дни. Мислиш ли, че Лавлейс стои и зад това?

Джинът изглежда се двоумеше.

— Съмнявам се. Прекалено аматьорско беше. И освен това, съдейки по кореспонденцията на Лавлейс, той и Скайлър не очакваха нищо онази вечер.

— Господарят ми смяташе, че е била Съпротивата — хора, които мразят магьосниците.

Бартимеус се ухили.

— Това вече е много по-вероятно. Внимавайте — може да не са организирани в момента, но накрая ще ви пипнат. Винаги се случва така. Вземи например Египет, вземи Прага…

— Прага е декадентска.

Магьосниците на Прага са декадентски. И вече не управляват. Погледни ей там… — В една част на библиотеката гниещите рафтове бяха паднали. Стените на мястото бяха украсени с графити и някакви внимателно нарисувани йероглифи. — Заклинания от Старото царство — каза Бартимеус. — Ето ти урок по вандалщина. „Смърт на господарите“ заявява онзи големият. Това си ти, Нати, момчето ми, ако не греша.

Натаниел не му обърна внимание; опитваше се да подреди мислите си.

— Прекалено опасно е да ходя при властите за Лавлейс — рече той бавно. — Така че има само една алтернатива. Ще отида на конференцията лично и там ще разкрия заговора.

Джинът се покашля многозначително.

— Мисля, че споменахме нещо за неоправдания риск… Внимавай, тази идея ми изглежда самоубийствена.

— Не и ако я планираме внимателно. Първо, трябва да разберем къде и кога ще се състои конференцията. Това ще е трудно… Ще се наложи да излезеш и да научиш това вместо мен. — Натаниел изруга. — Но това ще отнеме време! Само да имах някои книги и подходящия тамян — можех да организирам цяла армия от дяволчета, които веднага да започнат да шпионират всички министри! Не — биха били прекалено трудни за контролиране. Или пък бих могъл…

Джинът беше вдигнал вестника и го разлистваше.

— Или пък можеш просто да прочетеш информацията, написана тук.

— Какво?

— Тук в парламентарния лист. Слушай: „Сряда, 2 декември, Хедълхам Хол. Аманда Каткарт е домакин на ежегодната парламентарна конференция и зимен бал. Сред гостите ще присъстват многоуважаваният Рупърт Девъро, Ангъс Неш, Джесика Уитуел, Клоуи Баскар, Тим Хилдик, Шолто Пин и други членове на елита.“

Натаниел грабна вестника и го прочете.

— Аманда Каткарт — това трябва да е приятелката на Лавлейс. Няма съмнение. Това трябва да е.

— Жалко, че не знаем къде се намира Хедълхам Хол.

— Гадателското ми стъкло ще открие къде е. — Натаниел измъкна от джоба си бронзовия диск.

Бартимеус го изгледа подозрително.

— Съмнявам се. Това е най-калпавото нещо, което съм виждал.

— Аз лично го направих.

— Именно.

Натаниел прокара ръка по диска два пъти и промърмори заклинанието. На третото повикване лицето на дяволчето се появи, въртейки се като на въртележка. То повдигна едната си вежда с лека изненада.

— Не си ли мъртъв? — попита то.

— Не.

— Жалко.

— Спри да се въртиш — изръмжа Натаниел. — Имам задача за теб.

— Чакай малко — рече дяволчето като внезапно спря със скърцане. — Кой е това до теб?

— Това е Бартимеус, друг от моите роби.

— Иска му се да мисли така — каза джинът.

Дяволчето се намръщи.

— Това ли е Бартимеус? Онзи от Тауър?

— Да.

— Той не е ли мъртъв?

— Не.

— Жалко.

— Той е могъщ. — Бартимеус се протегна и се прозина. — Кажи му да внимава. Обикновено си чистя зъбите с дяволчета с неговите размери.

Бебето направи скептична физиономия.

— Така ли? Ям джинове като теб на закуска, друже.

Натаниел тропна с крак по пода.

— Ще млъкнете ли и двамата и да ме оставите да дам заповедта си? Тук командвам аз. Добре. Дяволче: Искам да ми покажеш сградата, известна като Хедълхам Хол. Някъде близо до Лондон. Притежавана е от жена на име Аманда Каткарт. Това е! Заминавай с поръчението си!

— Надявам се, че тази резиденция не е много далеч. Астралната ми нишка не е много дълга, както знаеш.

Дискът се замъгли. Натаниел чакаше нетърпеливо да се проясни.

И продължи да чака.

— Това е едно доста бавно гадателско стъкло — каза Бартимеус. — Сигурен ли си, че работи?

— Разбира се. Това е трудна задача, затова му отнема толкова време. И не си мисли, че ти ще се измъкнеш между капките. Като намерим резиденцията, искам да отидеш и да я огледаш. Да видиш дали в нея става нещо. Може Лавлейс да залага някакъв капан.

— Ще трябва да е доста хитър, за да заблуди всички онези магьосници, които ще ходят там в сряда. Що не пробваш да го разтръскаш?

— Казвам ти, че работи! Виждаш ли — ето го.

Дяволчето се появи отново, пухтейки и дишайки тежко, сякаш беше останало напълно без дъх.

— Какъв ти е на теб проблемът? — задъхваше се то. — Повечето магьосници използват стъклата си да шпионират хората, които харесват, докато са под душа. Но не и ти, не и ти. С теб това би било прекалено лесно. Никога не съм се приближавал до място, което е толкова добре охранявано. Онази резиденция е почти толкова зле, колкото и самият Тауър. Защити, задействащи се дори от косъм, стражи, които се материализират на произволни места, всичко. Наложи се да се оттегля веднага след като се приближих. Това е най-добрият образ, който можах да получа.

Един много неясен образ изпълни центъра на диска. Можеше да се различи размазана кафява сграда с няколко различни кули, заобиколена от горичка и дълъг път, който водеше към нея от едната страна. В небето зад сградата се виждаха няколко бързодвижещи се черни точки.

— Виждате ли тези неща? — отбеляза дяволчето. — Стражи. Усетиха ме, веднага щом се материализирах. А сега ме гонят. Бързи са, нали? Нищо чудно, че трябваше да офейкам моментално.

Образът изчезна и на негово място се появи бебето.

— Как ви се стори?

— Безполезно — каза Бартимеус. — Все още не знаем къде е резиденцията.

— Ето тук грешиш. — Лицето на бебето прие невероятно самодоволно изражение. — Намира се на петдесет мили южно от Лондон и девет мили западно от брайтънската железопътна линия. Огромно имение. Няма как да го пропуснете. Може да съм бавен, но съм изчерпателен.

— Можеш да си ходиш. — Натаниел прокара ръка над диска и той остана празен. — Сега вече имаме нещо — каза той. — Степента на магическа защита потвърждава, че това трябва да е мястото, където ще се проведе конференцията. Сряда… Имаме два дни да стигнем дотам.

Джинът направи нагла физиономия.

— Два дни докато отново попаднем на милостта на Лавлейс, Факарл, Джабор и стотина зли магьосници, които те мислят за подпалвач. Брей. Чак нямам търпение.

Лицето на Натаниел стана строго.

— Имаме уговорка, помниш ли? Трябва ни само добро планиране. Сега върви в Хедълхам Хол, приближи се колкото можеш повече и намери начин да се вмъкнем. Аз ще те чакам тук. Имам нужда да поспя.

— Хората наистина не са никак издръжливи. Много добре, аз тръгвам. — Джинът се надигна.

— Колко време ще ти отнеме?

— Няколко часа. Ще се върна преди да падне нощта. Има полицейски час и сферите ще бъдат навън, така че не напускай тази сграда.

— Престани да ми казваш какво да правя! Просто тръгвай! Чакай — преди да заминеш, как да си наклада огън?

Няколко минути по-късно джинът тръгна. Натаниел легна на пода, близо до пукащите пламъци. Скръбта и вината му лежаха до него като сенки, но умората му беше по-силна и от двете взети заедно. Заспа след по-малко от минута.

33

В съня си той седеше в лятната градина с една жена. Беше обзет от приятното чувство на спокойствие: тя говореше, а той слушаше и звукът на гласа й се смесваше с песента на птиците, докато слънцето огряваше лицето му. В скута му лежеше затворена книга, но той не й обръщаше внимание: или не я беше чел, или не искаше да го прави. Гласът на жената ставаше ту по-силен, ту по-слаб. Той се смееше и усети как тя сложи ръка на раменете му. В този момент пред слънцето премина облак и въздухът стана студен. Внезапен порив на вятъра отгърна корицата на книгата и разлисти шумно страниците. Гласът на жената стана по-дълбок и той за пръв път вдигна поглед към нея… Под гъстата руса коса видя очите на джина и злобните му устни. Хватката около раменете му се стегна, той беше придърпан към врага си. Устата му се отвори…

Събуди се, свит на четири, с една ръка вдигната пред лицето му.

Огънят беше угаснал и светлината от небето изчезваше. Стаята на библиотеката беше мрачна. Трябва да бяха минали няколко часа откакто бе заспал, но не се чувстваше отпочинал, само се беше схванал и му беше студено. Глад разяждаше стомаха му; усети краката си слаби, когато се опита да стане. Очите му бяха сухи и горещи.

Погледна часовника си на светлината от прозореца. Три и четиридесет: денят почти беше свършил. Бартимеус още не се беше върнал.



С падането на здрача от магазините насреща излязоха мъже с дълги куки и започнаха да издърпват надолу охранителните решетки пред витрините си. В продължение на няколко минути от двете страни на пътя звучаха трясъци и тракане, сякаш в някакъв замък изведнъж започнаха да спускат многобройните железни решетъчни врати. Жълтите улични светлини се включваха една по една и Натаниел видя как по прозорците над магазините започнаха да се дърпат тънки пердета. Автобуси със запалени фарове отминаваха с бучене; хората бързаха по тротоарите, нетърпеливи да се приберат.

Бартимеус още го нямаше. Натаниел закрачи нетърпеливо из студената, тъмна стая. Забавянето го вбесяваше. И отново се почувства безсилен, оставен на произвола на събитията. Както винаги. При всяка криза, от първото нападение на Лавлейс предишната година, до убийството на госпожа Ъндъруд, Натаниел не беше в състояние да отвърне и всеки път неговата слабост му бе струвала скъпо. Но сега нещата щяха да се променят. Нищо не го задържаше, нямаше какво да губи. Когато джинът се върнеше, той щеше да…

— Вечерно издание! Последните новини!

Гласът долетя слабо до него от смрачаващата се улица. Притисна лице към най-левия прозорец и видя как по тротоара се приближаваше една слаба люлееща се светлина. Тя висеше на един дълъг прът над клатушкащата се количка. Вестникарчето се беше върнало.

В продължение на няколко минути Натаниел наблюдава замислено приближаването на момчето. Най-вероятно нямаше смисъл да си купува друг вестник: едва ли нещо се беше променило кой знае колко от сутринта насам. Но „Таймс“ беше единствената му връзка с външния свят; можеше да му даде повече информация — за издирването му от полицията или за конференцията. Освен това щеше да полудее, ако не правеше нещо. Разрови се в джоба си и преброи дребните. Резултатът го накара да реши. Стъпвайки внимателно в сумрака, той отиде до стълбището, слезе на приземния етаж и се провря през една хлабава дъска на страничната уличка.

— Един брой, моля. — Настигна момчето, точно когато завиваше зад един ъгъл и се отклоняваше от основния път. Шапката му беше обърната назад на главата му; един кичур бяла коса покриваше веждата му. Огледа се и се ухили беззъбо.

— Пак ли ти? Още ли си по улиците?

— Един брой. — На Натаниел му се стори, че момчето го гледа изпитателно. Той протегна ръка с монетите. — Спокойно, имам пари.

— Не съм казвал, че нямаш, друже. Проблемът е, че тъкмо продадох последния. — Той посочи към празната количка. — За твой късмет, приятелят ми сигурно има още няколко. Неговият район не е толкова доходоносен като моя.

— Няма значение. — Натаниел се обърна да си върви.

— О, той е съвсем наблизо. Няма и минутка път. Винаги се срещаме при Нагс Хед в края на деня. Точно зад следващия ъгъл е.

— Ами… — Натаниел се колебаеше. Бартимеус можеше да се върне всеки момент и му беше казал да си стои вътре. Казал? Кой бе господарят в тази история? Беше точно зад ъгъла; всичко щеше да е наред. — Добре — каза той.

— Чудесно. Ела тогава. — Момчето тръгна, а колелото на количката му скърцаше и се тресеше по неравната настилка. Натаниел се присъедини.

Страничният път беше по-пуст от главния и срещнаха малко хора, докато стигнат до следващия ъгъл. Улицата там беше още по-безлюдна. Малко по-навътре имаше странноприемница, ниска и грозна постройка с плосък покрив и сиви каменни стени. Над вратата висеше лошо нарисувана табела, на която бе изобразен един също толкова нисък и грозен кон. Натаниел се смути от малката наблюдателна сфера, която висеше дискретно до нея.

Вестникарчето явно усети колебанието му.

— Не се бой; няма да се приближаваме до шпионина. Той наблюдава само вратата, служи да спира хората. Обаче не действа. Всички просто влизат в Нагс Хед отзад. Както и да е, ето го и Фред.

От улицата, между две къщи, под ъгъл започваше още една тясна уличка, в началото на която беше оставена друга количка. Зад нея, в сенките на стената се беше облегнал висок младеж, облечен в черно кожено яке. Ядеше съсредоточено ябълка и ги гледаше изпод мрачно свитите си вежди.

— Здрасти, Фред — каза весело вестникарчето. — Доведох един приятел да те види.

Фред не каза нищо. Отхапа едно огромно парче от ябълката, сдъвка го бавно с полуотворена уста и го глътна. Огледа Натаниел от главата до петите.

— Той търси вечерния брой — обясни момчето.

— Така ли? — рече Фред.

— Да, аз го свърших. И той е онзи, за когото ти разправях — добави бързо момчето. — В момента е в него.

При тези думи Фред вдигна глава, протегна се, хвърли остатъците от ябълката навътре в уличката и се обърна с лице към тях. Коженото му яке скърцаше, докато се движеше. Раменете и главата му бяха по-високо от Натаниел и изглеждаше доста едър. А многобройните пъпки по брадичката и бузите му не го караха да изглежда по-малко заплашителен. Натаниел леко се притесни, но се съвзе и заговори колкото можеше по-безцеремонно и уверено.

— Е, имаш ли? Не искам да си губя времето.

Фред го изгледа.

— И аз свърших вестниците — отвърна му.

— Няма нищо. Не ми трябваше толкова много. — Натаниел нямаше търпение да си тръгне.

— Чакай… — Фред протегна голямата си ръка и го сграбчи за ръкава. — Няма нужда да бягаш толкова бързо. Полицейският час все още не е настъпил.

— Махни се от мен! Пусни ме! — Натаниел се опита да се освободи. Гласът му беше напрегнат и писклив.

Вестникарчето го потупа дружелюбно по гърба.

— Не се паникьосвай. Не си търсим белята. Не изглеждаме като магьосници, нали? Добре тогава. Само искаме да ти зададем няколко въпроса, нали така, Фред?

— Точно така. — Фред не изглеждаше да полага усилие и все пак Натаниел се оказа повлечен в уличката извън видимостта на странноприемницата. Направи всичко възможно да потисне надигащия се страх.

— Какво искате? — каза той. — Нямам никакви пари.

Вестникарчето се изсмя.

— Не се опитваме да те ограбим, друже. Само ще ти зададем няколко въпроса, както вече казах. Как се казваш?

Натаниел преглътна.

— Ъъъ… Джон Лутиен.

— Лутиен? Колко шик! И какво правиш тук, Джон? Къде живееш?

— Ъъъ, Хайгейт. — В момента, в който го каза, разбра, че е сгрешил.

Фред подсвирна. Тонът на вестникарчето беше учтив и скептичен.

Много хубаво. Това е магьосническата част от града, Джон. Ти магьосник ли си?

— Не.

— Ами твоят приятел?

Натаниел се стъписа за момент.

— Моят… моят приятел?

— Симпатичното мургаво момче, с което беше тази сутрин.

— А, той ли? Симпатичният? Просто го срещнах. Не знам къде отиде.

— Откъде взе новите си дрехи?

На Натаниел му дойде в повече.

Какво е това? — изрече бързо. — Не съм длъжен да отговарям на всички тези въпроси! Оставете ме на мира! — Част от високомерието му се беше възвърнало. Нямаше намерение да се остави да бъде разпитван от двама обикновени — цялата тази ситуация беше абсурдна.

— Успокой се — каза вестникарчето. — Просто се интересуваме от теб — и от това, което имаш в палтото си.

Натаниел премигна. Всичко, което имаше в палтото си, беше гадателското стъкло и беше сигурен, че никой не го е видял да го използва. Беше го вадил само в библиотеката.

— Палтото ми? В него няма нищо.

— Да, ама има — рече Фред. — Стенли знае това — нали, Стенли?

Вестникарчето кимна.

— Аха.

— Ако твърди, че е видял нещо, значи лъже.

— О, той не го е видял — каза момчето.

Натаниел се намръщи.

— Говорите безсмислици. Пуснете ме, моля. — Това беше непоносимо! Само ако Бартимеус беше наблизо, щеше да научи тези обикновени на уважение.

Фред погледна часовника си в мрака на уличката.

— Наближава полицейският час, Стенли. Искаш ли да му го взема?

Вестникарчето въздъхна.

— Виж, Джон — рече то търпеливо. — Просто искаме да видим какво си откраднал, това е. Не сме нито ченгета, нито магьосници, така че няма нужда да увърташ. А и кой знае? Може пък да ти платим за него. Какво щеше да правиш с него, така или иначе? Да го използваш ли? Така че просто ни покажи предмета, който е в левия ти джоб. Ако не, ще трябва да оставя на Фред да свърши работата.

Натаниел видя, че няма избор. Бръкна в джоба си, измъкна диска и безмълвно го подаде.

Вестникарчето огледа гадателското стъкло на светлината на фенера си, обръщайки го в ръцете си отново и отново.

— Какво мислиш, Стенли? — попита Фред.

— Ново — каза той накрая. — Много груба изработка. Бих казал, че е самоделка. Нищо особено, но си струва да го имаш. — Подаде го на Фред да го разгледа.

В ума на Натаниел започна да се оформя подозрение. Скорошният бум на кражби на артефакти беше голяма грижа за министрите. Девъро го бе споменал в речта си, а господарят му беше свързал престъпленията с мистериозната Съпротива, която нападна Парламента два дни по-рано. Смяташе се, че кражбите се извършваха от обикновените и после се озоваваха в ръцете на враговете на Правителството… Натаниел си спомни младежа с налудничавия поглед на балкона на Уестминстър и как първичната сфера прелетя през въздуха. Това може би беше първото истинско свидетелство за действията на Съпротивата. Сърцето му заби учестено. Трябваше да бъде много внимателен.

— То… това ценно ли е? — попита той.

— Да — рече Стенли. — Полезно е в правилните ръце. Как се добра до него?

Натаниел мислеше бързо.

— Прав си — каза той. — Аз, ъъъ… Аз наистина го откраднах. Бях в Хайгейт, очевидно е, че самият аз не живея там, и минах покрай една голяма къща. Имаше отворен прозорец — и видях нещо да блести на стената вътре. Така че се вмъкнах и го взех. Никой не ме видя. Просто си помислих, че може да го продам и толкова.

— Всичко е възможно, Джон — рече вестникарчето. — Всичко е възможно. Знаеш ли как работи.

— Не.

— Това е магьоснически пророчески диск или гадателско стъкло — нещо такова.

Натаниел ставаше все по-уверен. Щеше да е достатъчно лесно да ги заблуди. Устата му се отвори, за да имитира нещо, което смяташе, че представлява вцепенено изумление за обикновените.

— Какво? Може ли да се вижда бъдещето с него?

— Може би.

— Можеш ли да го използваш?

Стенли се изплю ядно към стената.

— Малък нахален кретен! Трябва да те пребия заради това.

Натаниел отстъпи объркано.

— Съжалявам, не исках… Е, хм, ако е ценно, познаваш ли някой, който би искал да го купи? Истината е, че парите много ми трябват.

Стенли погледна косо към Фред, който бавно кимна.

— Късметът ти проработи! — каза Стенли вече по-весело. — Фред е съгласен, а аз винаги го подкрепям. Ние наистина познаваме някой, който може би ще ти даде добра цена и вероятно ще ти помогне, ако си в затруднено положение. Ела с нас и ще уредим среща.

Това беше интересно, но неудобно. Не можеше да се мотае из цял Лондон и точно сега да ходи на тайнствена среща — вече се бе забавил доста извън библиотеката. Беше много по-важно да отиде на конференцията на Лавлейс. Освен това щеше да има нужда от Бартимеус край себе си, ако смяташе да се забърква с тези престъпници. Натаниел разтърси глава.

— Не мога да дойда сега — каза той. — Кажете ми кой е той или къде трябва да отида и ще се срещна с вас там по-късно.

Двамата младежи го гледаха безизразно.

— Съжалявам — рече Стенли, — това не е просто някаква си среща — и човекът не е просто някой. И освен това, какво толкова важно имаш да правиш?

— Трябва да, хм, да се срещна с приятеля си. — Той изруга наум. Грешка.

Фред се размърда, якето му изскърца.

— Току-що каза, че не знаеш къде е.

— Ъъъ, да, аз трябва да го намеря.

Стенли си погледна часовника.

— Съжалявам, Джон. Сега или никога. Приятелят ти може да почака. Мислех, че искаш да продадеш това нещо.

— Така е, но не тази вечер. Наистина ме интересува това, което предлагате. Просто не мога да го направя сега. Слушайте — ще се срещна тук с вас утре. На същото място, по същото време. — Започваше да се отчайва и да говори твърде бързо. Усещаше как ставаха все по-подозрителни и все по-недоверчиви, но имаше значение единствено да се измъкне от тях колкото можеше по-бързо.

— Ясно е, че отказваш. — Вестникарчето намести отсечено шапката на главата си. — Не мисля, че той ще ни зарадва, Фред. Какво ще кажеш да си тръгваме?

Фред кимна. Не вярвайки на очите си, Натаниел го видя как прибира гадателското стъкло в джоба на якето. Изрева яростно:

— Хей! Това е мое! Върни ми го!

— Пропусна шанса си, Джон — ако това е името ти. Чупка. — Стенли се наведе към дръжките на количката. Фред блъсна Натаниел и той се просна заднишком, удряйки се в мокрите камъни на стената.

В този момент Натаниел усети как всичките му задръжки се изпаряват. С приглушен вик той нападна Фред, налагайки го с юмруци и ритайки диво във всички посоки.

— Дай… си… ми… диска!

Върхът на единия му ботуш попадна тежко в пищяла на Фред, предизвиквайки болезнен вик. Юмрукът на Фред се извъртя и удари Натаниел по едната скула. Следващото, което си спомняше беше как лежи в мръсотията на страничната уличка със замаяна глава, гледайки как Фред и Стенли забързано изчезват с подскачащите и тресящи се след тях колички.

Яростта надви замайването му и пое контрол над чувството му за предпазливост. Изправи се на крака с усилие и несигурно се впусна в преследване.

Не можеше да се движи бързо. Нощта беше паднала, стените бяха като сиви завеси, малко по-светли от мастиленото нищо пред него. Натаниел трескаво опипваше пътя си стъпка след стъпка. С едната ръка докосваше тухлите отдясно и се ослушваше внимателно за издайническото скърцане и стържене на количките отпред. Явно Фред и Стенли също бяха принудени да намалят скоростта — звукът от придвижването им така и не изчезна; успяваше да познае посоката им при всяко отклонение.

И отново безпомощността му го вбеси. Проклет да е джинът! Никога не беше на разположение, когато се нуждаеше от него! Ако някога хванеше крадците, щяха да понесат такова… А сега накъде? Спря край един висок прозорец с решетки, зацапан с мръсотия. В далечината различи шума от количка, която трещеше по камъните. Лявото отклонение. Тръгна по него.

След малко осъзна, че звукът пред него се бе променил. Мърморещи гласове замениха шума от движението. Сега тръгна по-предпазливо, притискайки се плътно към стената и пристъпвайки много внимателно, за да избегне плискането на локвите.

Уличката свърши при една тясна калдъръмена алея, осеяна с мръсни малки работилници, всичките изоставени, с врати и прозорци, покрити с дървени капаци. Сенки изпълваха входовете им като паяжини. Във въздуха се носеше лек мирис на дървени стърготини.

Видя, че количките седят в средата на алеята. Прътът с фенера на Стенли беше махнат от количката и сега се виждаше да свети в един покрит вход. На фона на бледото му сияние спокойно разговаряха три силуета — Фред, Стенли и още някой: слаба фигура, облечена в черно. Натаниел не можеше да различи лицето.

Той почти не дишаше: напрегна се да чуе думите. Не стана. Беше прекалено далеч. Сега не можеше да се бие с тях, но всяко късче информация можеше да се окаже полезно в бъдеще. Струваше си риска. Промъкна се малко по-близо.

Пак нямаше успех. Можеше единствено да каже, че Фред и Стенли само мълчаха, а другата фигура не спираше да говори. Имаше висок глас, младежки и остър.

Малко по-близо…

При следващата стъпка ботушът му ритна празна винена бутилка, която беше подпряна на стената. Тя се заклати и издрънча леко по тухлите, след което се изправи отново. Не падна, но издрънчаването беше достатъчно. Светлината във входа се раздвижи и три лица се обърнаха към него: на Стенли, на Фред и…

Частицата от секунда, която Натаниел имаше, му позволи да хвърли само един кратък поглед, но лицето се запечата неизличимо в ума му. Лице на момиче, бледо и младо, обградено от права тъмна коса. Очите й бяха големи, изумени, но не изплашени, а жестоки. Чу я как изкрещява някаква заповед, видя Фред да скача напред, мярна нещо бледо и лъскаво да се стрелва към него в мрака. Наведе се светкавично и сцепи главата си отстрани на тухлите на сградата. В гърлото му се надигна жлъчка, пред очите му избухна светлина и той рухна в локвата до основата на стената.

Лежеше неподвижно, нито напълно в безсъзнание, нито буден, със затворени очи, отпуснато тяло, неясно усещайки околността. Към него се приближиха трополящи стъпки, застърга метал, изскърца кожа. Усети до себе си присъствие и нещо леко докосна лицето му.

— Не го уцели. В безсъзнание е, но е още жив. — Гласът беше женски.

— Мога да му прережа гърлото заради теб, Кити.

Това беше Фред.

Натаниел не можеше да каже колко дълго е било мълчанието, което последва.

— Не… Той е просто едно глупаво дете. Да вървим.

В тъмната алея настана тишина. Натаниел остана напълно неподвижен дълго след като главата му спря да се върти, дълго след като водата се беше просмукала в палтото му и бе смразила плътта му. Не смееше да помръдне.

34

Бартимеус

Бях се върнал преди почти пет часа, когато откъм разхлабената дъска се чу звук. Моят тъжен, мърляв и изключително зле миришещ господар влезе със залитане обратно в библиотеката. Оставяйки диря от нещо, което се надявах, че е кал, той закуцука като някакъв гигантски охлюв нагоре по стълбището към стаята на първия етаж, където веднага се строполи до стената. От чисто научно любопитство запалих малък Пламък и го разгледах отблизо. Добре че преди си бях имал работа със страшни дяволчета и тем подобни, защото той не беше красива гледка. Изглеждаше сякаш е бил хванат и овъргалян в особено силно воняща тиня или някой обор преди да го натикат с главата напред в каца с помия. Косата му се беше слепнала и изглеждаше като задник на бодливо прасе. Дънките му бяха скъсани и окървавени на коляното. Имаше ожулване на бузата и лошо порязване над едното ухо. Но най-хубавото беше, че очите му излъчваха ярост.

— Приятно ли прекарахте вечерта, сър?

— Огън — изръмжа той. — Направи ми огън. Замръзвам.

Този надменен, господарски маниер изглеждаше малко не на място, при положение че идваше от нещо, което дори и чакал би отхвърлил с презрение, но не възразих. Беше ми прекалено забавно. Така че събрах няколко парчета дърво, разпалих живителния огън и се настаних (във формата на Птолемей) толкова близо до него, колкото можех да понеса заради аромата.

— Е — рекох весело, — това е една приятна разлика в развитието на нещата. Обикновено джинът се връща изтощен и покрит с мръсотия. Одобрявам такива нововъведения. Какво те накара да напуснеш библиотеката? Силите на Лавлейс ли те откриха? Джабор ли нахлу тук?

Той проговори през стиснатите си зъби.

— Отидох да взема вестник.

Ставаше все по-хубаво и по-хубаво! Разтърсих глава съжалително.

— Трябва да оставяш такива опасни задачи на по-квалифицираните: следващият път накарай някоя бабичка или току-що проходило дете…

— Млъквай! — Очите му пламтяха. — Беше онова вестникарче! И приятелят му Фред! Двама обикновени! Те ми откраднаха диска — онзи, който бях направил сам — и ме примамиха надалеч оттук. Последвах ги и се опитаха да ме убият; и щяха да го направят, ако не беше момичето…

— Момичето ли? Какво момиче?

— … и все пак си разбих главата и паднах в локвата, а после те изчезнаха, не можах да намеря пътя на връщане, а вече беше настъпил полицейският час и сферите бяха излезли и трябваше постоянно да се крия, докато минаваха. Накрая намерих един поток под мост и лежах там в калта цяла вечност, докато светлините патрулираха нагоре-надолу по пътя. А после, когато изчезнаха, аз все пак трябваше да намеря пътя за връщане. Отне ми часове! И си нараних коляното.

Е, не звучеше точно като Шекспир, но беше най-добрата приспивна история, която бях чувал от много време. Доста ме развесели.

— Те са част от Съпротивата — продължи той, взирайки се в огъня. — Сигурен съм. Те ще продадат диска ми — ще го дадат на същите хора, които нападнаха Парламента! Ах! — Той сви юмруци. — Защо не беше там да ми помогнеш? Можех да ги заловя, да ги принудя да ми кажат кой е водачът им.

— Ако си спомняш — отбелязах студено, — бях на мисия, която ти ми възложи. Кое беше момичето, което спомена?

— Не знам. Видях я само за секунда. Тя ги командваше. Един ден ще я намеря и ще я накарам да си плати!

— Мислех, че каза, че тя ги е спряла да не те убият?

— Все пак тя ми взе диска! Тя е крадец и предател.

Каквото и друго да беше момичето освен тези определения, тя ми беше позната. Осени ме една мисъл.

— Как разбраха, че дискът е в теб? Ти ли им го показа?

— Не. Да не ме смяташ за глупак?

— Това не е важно. Сигурен ли си, че не си го измъкнал, докато си бъркал за дребни?

Не съм. Вестникарчето просто знаеше отнякъде. Сякаш беше джин или дяволче.

— Интересно… — Звучеше ми като същата сбирщина, която ми се беше нахвърлила през нощта, когато взех Амулета на Самарканд. И на моето момиче и приятелчетата й също не им беше необходимо да виждат Амулета, за да знаят, че е в мен. А по-късно ме бяха открили зад прикриващата ме магия. Полезни способности… които очевидно се използваха доста пълноценно. Ако бяха част от това движение наречено „Съпротивата“, явно че опозицията на магьосниците беше по-развита — и може би по-страшна — отколкото си мислех. Времената в Лондон се меняха…

Не споделих тези мисли с момчето. Все пак той беше врагът, а последното нещо, от което се нуждаят магьосниците, са мъдри прозрения.

— Ако оставиш за минутка нещастията си настрана — рекох аз, — вероятно ще искаш да чуеш доклада ми?

Той изсумтя.

— Намери ли Хедълхам Хол?

— Да, и ако искаш мога да те заведа там. Край Темза има железопътна линия, водеща на юг, през реката и извън Лондон. Но първо трябва да ти кажа за защитите, които Лавлейс е издигнал около къщата на приятелката си. Забележителни са. Летящи фолиоти патрулират над околността, а през това време на произволни места из имота се материализират по-висши създания. Над самия парцел има поне два защитни купола, които също си сменят местата. Не можах дори да премина границата при набега си, а ще бъде още по-трудно, ако трябва да влача и мъртвец като теб.

Не се върза на уловката. Беше прекалено изморен.

— Обаче — продължих аз, — с цялото си същество чувствам, че крият нещо в резиденцията. Защитите са на мястото цели два дни по-рано, което включва огромен разход на енергия. Това говори, че се извършва нещо нередно.

— Колко ще отнеме да стигнем дотам?

— Можем да стигнем границите на имота преди мръкване, ако хванем ранен сутрешен влак. След това има дълго вървене пеша. Но ще трябва да тръгнем сега.

— Много добре. — Започна да се изправя. От него се носеха шляпащи звуци и капеше кал.

Сигурен ли си в този план? — попитах го. — Вместо това, мога да те заведа на доковете. Там винаги има свободни места за каютни прислужници. Тежък живот е, но иначе не е лош. Само си помисли за соления въздух.

Отговор не последва. Беше се запътил навън. Въздъхнах, духнах огъня и го последвах.



Маршрутът, който избрах, представляваше ивица пустееща земя, простираща се на югоизток между фабрики и складове и следваща тесен приток на Темза. Въпреки че потокът беше малък, той лъкатушеше силно из равнинната местност и създаваше лабиринт от островчета, блата и малки езерца. През остатъка от нощта бяхме заети да ги преодоляваме. Обувките ни потъваха в кал и вода, остра тръстика пробождаше краката и ръцете ни, насекомите жужаха около лицата ни от време на време. За сметка на това, момчето се оплакваше постоянно. След приключенията си със Съпротивата той беше в доста лошо настроение.

— За мен е по-лошо отколкото за теб — отсякох аз след едно особено кисело избухване. — Аз трябва да търпя компанията ти. Да се гърчиш в калта и мръсотията е твое право по рождение, човеко, а не мое.

— Не виждам къде стъпвам — каза той. — Създай малко светлина, ако обичаш.

— Добре, ако искаш да привлечеш вниманието на летящите в нощта джинове. Улиците са добре наблюдавани — както вече си разбрал — и не забравяй, че Лавлейс може би още ни търси. Единствената причина да избера този път е именно защото е толкова тъмен и неприятен.

Не ми изглеждаше много успокоен от това; все пак протестите му спряха103.

Докато се мъкнехме напред, обмислях ситуацията с безпогрешната си логика. Бяха минали шест дни, откакто детето ме бе призовало. Шест дни неудобството се беше натрупвало в същността ми. А краят му не се виждаше скоро.

Детето. Къде се намираше то в списъка ми на човешките отрепки на всички времена? Той не беше най-лошият господар, който бях имал104, но си имаше свои специфични проблеми. Всички разумни магьосници, добре обучени в премерена жестокост, знаят кога е правилното време да се бият. Те рискуват собствената си кожа (и тази на своите слуги) сравнително рядко. Но детето нямаше ни най-малка идея за това. То беше поразено от катастрофа, причинена от собственото му набъркване в чужди работи и реакцията му беше да нападне врага си като настъпана змия. Поради каквото и да мразеше Лавлейс толкова силно, предишното му благоразумие сега бе заменено от мъка. Заради гордостта и яростта си сега той пренебрегваше такива простички неща, като самосъхранението. Отиваше право към смъртта си. И това щеше да е чудесно, само че, ако не ме вземаше със себе си.

Не можех да намеря разрешение на този проблем. Бях прикован към господаря си. Всичко, което можех да направя, бе да се опитам да го опазя жив.

До разсъмване бяхме следвали ивицата пустееща земя от Северен Лондон и бяхме стигнали почти до Темза. Тук потокът леко се разширяваше и преминаваше през няколко последователни бента, преди да се влее в реката. Беше време да се върнем на пътя. Изкачихме се по брега до една телена ограда, в която прогорих малка дупка, минахме през нея и излязохме на павирана улица. Политическата част на града се падаше отдясно, районът на Тауър — отляво; пред нас се простираше Темза. Полицейският час вече беше свършил, но все още никой не бе излязъл.

— Така — казах аз и спрях. — Гарата е наблизо. Преди да отидем там трябва да се справим с един проблем.

— Който е?

— Да направим така, че да не изглеждаш и да не миришеш като свинар. — Различните течности от пустеещата земя бяха полепнали по него, образувайки сложна плетеница от пръски. Можеха да го сложат в рамка и да го окачат на някой моден билборд.

Той се намръщи.

— Да. Първо ме почисти. Сигурно има начин.

— Има.

Може би не трябваше да го сграбчвам и да го потапям в реката. Темза не е кой знае колко по-чиста от мочурищата, през които току-що бяхме газили и все пак изми по-голямата мръсотия. След няколко минути енергично топене, му позволих да излезе. От ноздрите му се стичаше вода. Издаде гъргорещ звук, който не се разбра. Аз обаче се бях подготвил.

— Пак ли? Много си щателен.

След още едно хубаво изплакване изглеждаше като нов. Облегнах го в сянката на един бетонен блок и внимателно изсуших дрехите му с Пламък. Странно, че настроението му не се подобри заедно с миризмата, но човек не може да очаква да постигне всичко.

След като решихме този въпрос, тръгнахме и пристигнахме на гарата точно навреме, за да хванем първия сутрешен влак на юг. Откраднах два билета от гишето и, докато няколкото служители претърсваха пероните за червендалеста монахиня с благовидни маниери, се настаних удобно на мястото си, точно когато влакът потегляше. Натаниел седна в друга част на вагона и то доста демонстративно, както си мислех. Импровизираното му почистване явно все още го тормозеше.

И така, първата част от пътуването извън града беше най-спокойният и безпроблемен половин час, на който се бях наслаждавал откакто бях призован за пръв път. Влакът тракаше с болезнена скорост през безкрайните предградия на Лондон — един обезсърчаващ пущинак от тухли, които приличаха на морена, оставена от гигантски глетчер. Подминахме няколко запуснати фабрики и бетонни площадки затрупани с отпадъци; зад тях се простираха тесни улици с долепени къщи, от чиито комини тук-там се издигаше дим. Веднъж, високо на фона на един светъл безцветен облак, който закриваше слънцето, видях малка армия от джинове, които се насочваха на запад. Дори при това разстояние се различаваше блещукащата по плочките на гърдите им светлина.

Много малко хора се качваха или слизаха от влака. Отпуснах се. Джиновете не дремят, но аз направих равнозначното — отнесох се назад през вековете, размишлявайки над някои от по-щастливите ми мигове — грешки на магьосници, широкия ми избор на отмъщения…

Този блян беше разбит от момчето, което се стовари на седалката срещу мен.

— Предполагам, че най-добре е да направим някакъв план — рече той намръщено. — Как можем да се промъкнем през защитите?

— С произволно местещите се куполи и стражите там — казах аз — няма начин да влезем необезпокоявано. Ще ни трябва нещо като Троянски кон. — Той гледаше безизразно. — Нали се сещаш — нещо, което изглежда невинно, нещо което пропускат през портите. И в което ние ще се крием. Абе, я ми кажи — на какво всъщност ви учат вас магьосниците в наши дни?105

— Значи трябва да се укрием в нещо — промърмори той. — Някакви идеи?

— Никакви.

Той мислеше намръщено. Почти можеше да се чуе как се напрягат частите на човешкия му мозък.

— Гостите ще пристигнат утре — унесе се в разсъждения той. — Те трябва да ги пуснат, така че със сигурност ще има постоянен поток от движение през портите. Може би ще можем да хванем някоя кола на стоп.

— Може би — казах аз. — Но всички магьосници ще бъдат обгърнати от главата до петите с предпазни Щитове и дяволчета с очи на насекоми. Ще ни бъде доста трудно да се промъкнем близо до тях, без да бъдем забелязани.

— Ами прислужниците? — попита той. — И те трябва да влязат някак си.

Отдавам му заслуженото — наистина имаше идея.

— Повечето от тях вече са там — отвърнах, — но ти си прав — някои може да пристигнат и в самия ден. Освен това със сигурност ще има доставки на прясна храна; а може би ще дойдат и артисти, музиканти или жонгльори…

Изгледа ме презрително.

— Жонгльори ли?

— Кой има повече опит с магьосниците — ти или аз? Винаги има жонгльори106. Важното е, че там ще има малко аутсайдери немагьосници, които ще трябва да влязат в имението. Така че, ако заемем позиция достатъчно рано, можем да получим добър шанс да се промъкнем с нечия кола. Имаме доста вървене след като стигнем до гарата.

Клепачите му изглеждаха като направени от олово. За пръв път не започна да спори.

Виждал съм глетчери, които се движат по-бързо от този влак, така че все пак той се оказа едно съвсем прилично място за спане. Но накрая пристигнахме на най-близката до Хедълхам Хол гара. Разтърсих господаря си да го събудя и се смъкнахме от вагона на перон, който бързо се рушеше от силите на природата. През бетона беше поникнала няколко вида трева, а едно предприемчиво увивно растение беше колонизирало стените и покрива на порутената чакалня. Под ръждивите лампи гнездяха птици. Нямаше билетно гише, нито някаква следа от жив човек.

Влакът се влачеше сякаш щеше да умре под някой жив плет. От другата страна на пътя една бяла порта водеше право към дълъг черен път. Във всички посоки се простираха безкрайни полета. Ободрих се: усещането да си свободен от зловредните нокти на града и да си обграден от естествените очертания на дърветата и посевите беше хубаво107.

— Ще следваме пътя — казах аз. — Резиденцията е поне на девет мили, така че все още не е необходимо да сме нащрек. Аз… Сега пък какво има?

Момчето изглеждаше доста бледо и неспокойно.

— Нищо няма. Просто… Не съм свикнал с толкова много… пространство. Не виждам никакви къщи.

— Това, че няма къщи, е добре. Означава, че няма хора. Няма магьосници.

— Кара ме да се чувствам странно. Толкова е спокойно.

Имаше смисъл. Той не беше стъпвал извън града досега. И най-вероятно никога не беше ходил в голям парк. Празнотата го ужасяваше.

Прекосих железопътната линия и отворих портата.

— Зад онези дървета има село. Там можеш да получиш храна и да се сгушиш до някои сгради.



На господаря ми му отне известно време да се отърси от страха си. Той едва ли не очакваше празните полета или храстите да се надигнат като врагове и да се нахвърлят върху него, така че главата му постоянно се въртеше в очакване на изненадващо нападение. Трепереше при всяко изцвърчаване на птица.

И обратното, аз останах спокоен през тази първа част от пътуването, именно защото околността изглеждаше напълно пуста. Нямаше магическа дейност от какъвто и да било вид дори високо в небесата.

Когато стигнахме селото, нахлухме в единствената бакалия и взехме достатъчно количество продукти, които да държат стомаха на момчето спокоен до края на деня. Това беше малко място, няколко къщурки струпани около порутена църква, дори и наполовина не толкова голямо, че да си има свой собствен местен магьосник. Малкото човеци, които видяхме, вървяха спокойно без да имат дори и едно дяволче след себе си. Господарят ми се държеше доста презрително спрямо тях.

— Те не разбират ли колко са уязвими? — подсмръкна той докато минавахме покрай последната къщурка. — Нямат никакви защити. Само една магическа атака и ще са безпомощни.

— Вероятно това не е в техния списък с неотложни неща — предположих аз. — Има други неща, за които да се тревожат: да си изкарат прехраната, например. Не че теб са те научили на каквото и да е за това108.

— Така ли? — каза той. — Да бъдеш магьосник е най-великото призвание. Нашите умения и саможертви поддържат страната обединена и онези глупаци трябва да са благодарни, че ни има.

— Благодарни за хора като Лавлейс ли имаш предвид?

При това той се намръщи, но не отговори.

Чак след обяд се натъкнахме на опасност. Господарят ми само разбра, че се хвърлям върху него, натиквайки и двама ни в една плитка канавка край пътя. Притиснах го плътно към земята може би малко по-силно отколкото беше необходимо.

Устата му се напълни с кал.

— К’во правиш?

— По-тихо. Горе пред нас лети патрул. От север на юг.

Посочих към една дупка в живия плет. Виждаше се как едно малко ято скорци се носи през облаците.

Изплю калта от устата си.

— Не мога да ги различа.

— От пето ниво нагоре са фолиоти109. Вярвай ми. Отсега нататък трябва да се придвижваме внимателно.

Скорците изчезнаха на юг. Изправих се предпазливо на крака и огледах хоризонта. Малко по-напред една рехава ивица дървета маркираше началото на гориста местност.

— Най-добре да се махнем от пътя — казах. — Тук е прекалено открито. След залез можем да се приближим повече до къщата. — С безкрайна предпазливост се промушихме през една дупка в живия плет и след като заобиколихме полето отпред, стигнахме до относително безопасните дървета. Нищо не ни застрашаваше на никое равнище.

Гората беше преодоляна без инциденти; скоро след това се приведохме в далечния й край, оглеждайки местността пред нас. Земята леко се снижаваше и ни откриваше гледка над дълбоко изораните тъмнокафяви есенни полета.

На около миля разстояние полетата свършваха до една гранична стена, която беше доста стара и порутена. Тя и ниска, тъмна групичка борови дръвчета маркираха края на имението Хедълхам. Сред дърветата видях (на пето ниво) извисяващ се червен купол. Докато гледах, той изчезна; след секунда малко по-нататък се материализира друг син купол.

Извита сред дърветата се виждаше малка част от висока арка — вероятно официалният вход на имението. От нея се простираше път, прав, като хвърлено през полята копие, който стигаше до кръстопът край няколко дъба на половин миля от мястото, където се намирахме. Пътеката, която досега бяхме следвали, също свършваше при този кръстопът. Два други пътя излизаха оттам и тръгваха нанякъде.

Слънцето не се беше скрило напълно зад дърветата и момчето примижа като погледна към него.

— Това страж ли е? — Той посочи към един пън на половината път до кръстовището. Там лежеше нещо неясно: вероятно неподвижна черна фигура.

— Да — отвърнах. — Току-що в края на онова триъгълно поле се материализира още един.

— А! Първият изчезна.

— Казах ти — материализират се произволно. Не можем да предвидим къде ще се появят. Виждаш ли онзи купол?

— Не.

— Лещите ти са толкова лоши, че направо са безполезни.

Момчето изруга.

— Какво очакваш? Аз нямам твоето зрение, демоне. Къде е?

— С груб език няма да стигнеш доникъде. Няма да ти кажа.

— Не ставай смешен! Трябва да знам.

— Е, точно този демон няма да ти каже.

Къде е?

— Внимавай какви ги вършиш. Току-що ме настъпи по болното място.

— Просто ми кажи!

— От известно време се каня да ти спомена това. Не ми харесва да ме наричат демон. Разбра ли?

Той пое дълбоко въздух.

— Добре.

— Сега вече знаеш.

— Добре.

— Аз съм джин.

— Да, добре. Къде е куполът?

— В гората. В момента е на шесто ниво, но скоро ще си смени мястото.

— Затрудняват ни.

— Да. За това са защитите.

Лицето му беше посивяло от умора, но все още непоколебимо и решително.

— Е, целта е ясна. Порталът определено маркира официалния вход към имението — единствената пролука в защитните куполи. Там ще проверяват самоличността и пропуските на хората. Ако можем да се промъкнем през него, ще сме успели да влезем вътре.

— Готов да бъдеш заловен и убит — казах аз. — Ура.

— Въпросът е — продължи той — как да влезем…

Той седя дълго време, засенчил очите си с ръка, гледайки как слънцето потъва зад дърветата и полетата се обливат в студена зелена сянка. На неравни интервали пристигаха и заминаваха стражи без да оставят никаква следа, бяхме прекалено далеч, за да подушим сярата.

Далечен звук привлече вниманието ни обратно към шосетата. По едното, простиращо се до хоризонта, с рев се приближаваше нещо, което от една миля изглеждаше като черна кибритена кутийка. Беше кола на магьосник, летяща между живите плетове, свиреща заповеднически с клаксона си на всеки завой. Стигна до кръстовището, намали и спря — увери се, че е безопасно и нищо не идва от другите пътища — и зави надясно по пътя към Хедълхам. При приближаването й към портата двама стражи се понесоха над притъмнелите полета с висока скорост към нея, а зад тях наметалата им се развяха като парцаливи дрипи. След като стигнаха до живия плет от двете страни на пътя, те не се приближиха повече, а започнаха да поддържат скорост с колата, която вече се приближаваше към портала сред дърветата. Тук сенките бяха много плътни и беше трудно да се види какво се случва. Колата спря пред портата. Нещо се приближи до нея. Стражите се върнаха обратно край дърветата. Сега колата продължи по пътя си, мина през арката и се изгуби от погледа ни. Бръмченето й отзвуча през вечерния въздух. Стражите излетяха обратно в полетата.

Момчето се облегна и изпъна ръце.

— Е — рече той, — това показва какво трябва да направим.

35

Най-подходящото място за засадата беше кръстовището. Всички превозни средства, които се приближаваха към него трябваше да намалят заради опасността от катастрофа. Освен това беше скрито от далечния портал на Хедълхам зад гъста група дъбови и лаврови дървета. Мястото предлагаше и добро скривалище.

И така, същата нощ отидохме там. Момчето пропълзя през основата на храстите до пътя. Аз пърхах пред него, маскиран като прилеп.

Край нас не се материализираха стражи. Отгоре не прелитаха пазачи. Момчето стигна до кръстовището и се зарови в растителността под най-големия дъб. Аз увиснах от един голям клон и застанах нащрек.

Господарят ми спеше или поне се опитваше. Аз следях ритъма на нощта: бързите прелитания и движения на бухали и гризачи, чопленето на ровичкащите таралежи, търсенето на неуморните джинове. В последните часове преди зората плътните облаци се разнесоха и звездите започнаха да светят. Зачудих се дали Лавлейс се опитваше да разгадае тяхното значение от покрива на резиденцията си и какво му казваха. Нощта стана студена. Из полетата заблестя скреж.

Изведнъж ми хрумна, че господарят ми сигурно страдаше много от студа.

Измина един приятен час. После ми хрумна нещо друго. Всъщност той можеше да измръзне до смърт в скривалището си. Това нямаше да е добре: никога нямаше да се измъкна от тенекиената кутия. Неохотно прелетях надолу в храстите и го затърсих.

За мое неприятно облекчение той още бе жив, въпреки че малко беше посинял в лицето. Беше се свил на кълбо в палтото си под купчина листа, които постоянно шумоляха заради треперенето му.

— Искаш ли да се постоплиш? — прошепнах.

Главата му леко помръдна. Не можеше да се разбере дали беше треперене или поклащане.

— Не?

— Не.

— Защо?

Челюстта му беше така здраво стисната, че едва се отвори.

— Може да привлече вниманието им към нас.

— Сигурен ли си, че не го правиш от гордост? Че не е, защото не искаш помощ от един гаден демон? Най-добре е да си внимателен с всичкия този мраз — може да ти се отчупи нещо. Виждал съм да се случва110.

— О-остави ме.

— Както искаш. — Върнах се на дървото. Малко по-късно, когато небето на изток започна да просветлява, го чух да киха, но иначе си остана упорито мълчалив, затворен в самоналоженото си неудобство.



С настъпването на зората ставаше малко неубедително да се мотая наоколо като прилеп. Замъкнах се под храстите и се превърнах в полска мишка. Момчето лежеше, където го бях оставил, вкочанен като камък, със силно течащ нос. Курдисах се на едно клонче наблизо.

— Какво ще кажеш за кърпичка, о, господарю мой?

С известна трудност той вдигна ръка и изтри носа си с ръкав. Заподсмърча.

— Има ли нещо?

— Още малко под лявата ти ноздра. Останалото е чисто.

— Имам предвид на пътя.

— Не. Прекалено рано е. Ако ти е останала някаква храна, най-добре я изяж сега. Трябва да сме напълно готови, когато пристигне първата кола.

Както се оказа, нямаше нужда да бързаме. И четирите пътя останаха празни и тихи. Момчето изяде последната си храна, после се сви в мократа трева под един храст, наблюдавайки един от пътищата. Явно беше пипнал лека настинка и трепереше неконтролируемо в палтото си. Аз припках напред-назад, оглеждайки се за неприятности, но накрая се върнах при него.

— Помни — казах, — не бива да се вижда, че колата спира за повече от няколко секунди или някой от стражите може да надуши, че има нещо гнило. Трябва да се качим в нея веднага след като стигне кръстовището. Ще трябва да се движиш бързо.

— Ще бъда готов.

— Искам да кажа наистина бързо.

— Казах, че ще бъда готов.

— Да, добре. Виждал съм плужеци да напредват по-бързо от теб. И освен това сам се разболя като отказа помощта ми снощи.

— Не съм болен.

— Извинявай, не те чух. Зъбите ти тракаха прекалено силно.

— Ще се оправя. Остави ме на мира.

— Тази твоя настинка може да ни изиграе много лош номер, ако се вмъкнем в къщата. Лавлейс може да проследи дирята от… Слушай!

— Какво?

— Кола! Идва иззад нас. Идеално. Ще намали точно тук. Чакай моята заповед.

Хукнах през дългите стръкове трева към другата страна на шубрака и зачаках зад един голям камък върху калния бряг над пътя. Звукът от приближаващото се возило се засили. Огледах небето — не се виждаха никакви наблюдатели, а дърветата скриваха видимостта от къщата. Подготвих се да скоча…

После се свих обратно зад камъка. Не ставаше. Беше черна, лъскава лимузина: кола на магьосник. Прекалено рисковано беше да се опитва. Мина като светкавица покрай нас сред облаци от прах и дребни камъчета; спирачките изпищяха, а капакът проблесна. Успях да видя пътника й: мъж, когото не познавах, блед, с дебели устни и зализана назад коса. Нямаше и следа от дяволчета или някакъв друг пазител, но това не означаваше нищо. Нямаше смисъл да се прави засада на магьосник.

Върнах се при момчето, което все още стоеше неподвижно под храста.

— Няма да стане — рекох аз. — Магьосник.

— Виждам. — Той подсмръкна объркано. — Освен това го познавам. Това е Лайм, един от близките приятели на Лавлейс. Не знам защо и той е включен в заговора. Не е много силен. Веднъж го ужилих с едни стършели. Поду се като балон.

— Така ли? — Признавам си, че се впечатлих. — И какво се случи?

Той сви рамене.

— Набиха ме. Идва ли някой?

Иззад завоя пред нас се беше появил велосипед. На него седеше нисък, дебел мъж, чиито крака се движеха като перки на хеликоптер. Над предната гума на велосипеда имаше огромна кошница, покрита с плътна бяла покривка.

— Месар — казах аз.

Момчето сви рамене.

— Може би. Ще го хванем ли?

— Можеш ли да носиш дрехите му?

— Не.

— Тогава ще го оставим да мине. Ще имаме и други възможности.

Зачервен и обилно изпотен, колоездачът стигна до кръстопътя, спря, изтри веждата си и продължи нататък към резиденцията. Гледахме го как отминава, а очите на момчето следяха предимно кошницата.

— Трябваше да го хванем — рече той замислено. — Умирам от глад.

Мина време и каращият колело месар се върна. Свиркаше си, докато въртеше педалите, облекчавайки пътуването си. Кошницата му сега беше празна, но без съмнение портфейлът му беше сериозно напълнен. Оттатък живия плет, един от стражите го следваше по петите с големи скокове, а тялото му и парцаливите му дрешки изглеждаха почти прозрачни на фона на слънцето.

Месарят се спусна по инерция по баира и се отдалечи. Момчето потисна едно кихане. Стражът се оттегли. Аз изприпках нагоре по едно стъбло на бодил, който минаваше през храста и се подаваше най-отгоре. Небето беше чисто, зимното слънце обливаше полетата с нетипична за сезона топлина. Пътищата бяха празни.

През следващия час още на два пъти към кръстовището се приближиха коли. Първата беше цветарска камионетка, управлявана от мърлява жена с цигара в устата. Тъкмо щях да се нахвърля върху нея, когато с крайчеца на мишето си око забелязах три коса, носещи се мързеливо ниско над храсталака. Дребните им очички се въртяха насам-натам. Нямах шанс: щяха да видят всичко. Скрих се и оставих жената да си кара по пътя.

Косовете отлетяха, но следващият пътник също не ми свърши работа: магьоснически кабриолет, този път идващ от посоката на резиденцията. По-голямата част от лицето на шофьора беше скрито под бейзболна шапка и чифт очила за шофиране: успях само да зърна преминаващата червена брада, къса и оформена, докато профучаваше покрай мен.

— Кой е този? — попитах. — Друг съучастник ли?

— Никога не съм го виждал преди. Може би точно той влезе в имението снощи.

— Който и да е, явно няма да остава за дълго.

Бездействието започваше да се отразява на момчето. Удари с юмрук по тревата.

— Ако не се вмъкнем скоро, всички останали гости ще започнат да пристигат. Ще имаме нужда от време там вътре, за да открием какво става. Ах! Само да имах повече сила!

— Вечният вопъл на всички магьосници — казах изморено. — Имай търпение.

Той ме погледна свирепо.

— За да има търпение, необходимо е време, а ние нямаме време.

Но всъщност само двайсет минути по-късно късметът ни проработи.

За пореден път се чу шум от кола; за пореден път прекосих до другия край на храсталака и погледнах от високия бряг. На секундата, в която го направих, знаех, че моментът е дошъл. Беше тъмнозелен бакалски камион, висок и квадратен, с елегантни черни калници и току-що измит. На едната му страна, с големи черни букви бяха изрисувани думите: СКУОЛС И СИН, БАКАЛИТЕ НА КРОЙДЪН, ВКУСНИ ХРАНИ ЗА ВСИЧКИ — и за мое огромно задоволство, изглежда че самите Скуолс и син седяха в кабината. На волана беше застаряващ мъж с плешива глава. До него седеше весел младеж със зелена шапка. И двамата изглеждаха нетърпеливи и доста издокарани за големия си ден. Изглеждаше сякаш главата на стария е била лъскана, докато не е светнала.

Полската мишка напрегна мускули зад камъка, който използваше за засада.

Камионът се приближи с тракащ и ревящ под капака двигател. Погледнах небето — нямаше косове или други опасности. Всичко беше чисто.

Камионът се изравни с храсталака, скрит от полезрението на далечната порта на Хедълхам.

И Скуолс, и син бяха свалили прозорците си, за да дишат приятния въздух. Синът си тананикаше весела мелодия.

Точно когато бяха насред храсталака, синът дочу тих шумолящ звук извън кабината. Погледна надясно.

И видя една полска мишка да лети със свистене във въздуха, в нападателна карате поза, с извадени нокти и с протегнати напред задни крака — право срещу него.

Мишката влетя право през отворения прозорец. Нито Скуолс, нито син имаха време да реагират. В кабината се завихри водовъртеж от неописуеми движения и тя се разтресе силно напред-назад. Камионът се завъртя леко и се покачи на насипа в края на пътя, където колелетата му се подхлъзнаха и забуксуваха. Двигателят заглъхна и спря.

Моментна тишина. Вратата откъм пътника се отвори. Оттам изскочи мъж, който много приличаше на Скуолс, протегна се назад и издърпа изпадналите в безсъзнание тела на Скуолс и син. Синът беше останал без повечето си дрехи.

Необходими бяха само няколко секунди да извлека двамата през пътя, нагоре по насипа и навътре в храсталака. Скрих ги под един храст и се върнах при камиона111.

Това сега беше най-лошата част за мен. Джиновете и превозните средства просто не си пасват; странно усещане е да бъдеш затворен в тенекиен покров, обграден от миризмите на гориво, масло и изкуствена кожа, от вонята на хората и техните творения. Това ти напомня колко слабо и колко противно е чувството да си човек, след като са ти необходими такива грохнали устройства, за да пътуваш надалеч.

Освен това аз всъщност не можех да шофирам112.

Въпреки всичко, отново запалих двигателя и успях да обърна и да се върна на пътя. После продължих към кръстовището. Всичко това ми отне едва минутка, но си признавам, че бях разтревожен: някой наблюдателен страж можеше да се зачуди защо на камиона му трябваше толкова време да мине през дърветата. На кръстовището намалих, огледах се набързо и се наведох към десния прозорец.

— Бързо! Влизай!

Един от близките храсти се раздвижи бързо, последва силно дръпване на вратата на кабината и момчето се озова вътре, дишайки тежко като бик. Вратата се затръшна и секунда по-късно поехме по пътя си, завивайки надясно по шосето за Хедълхам.

— Това си ти, нали? — изпъшка той, взирайки се в мен.

— Разбира се. А сега се преобличай, колкото можеш по-бързо. Стражите ще дойдат след секунди.

Той се раздвижи трескаво на седалката, разкъса палтото си и се протегна към хвърлената на пода риза на сина, зеленото му сако и панталона. Преди пет минути дрехите бяха изключително спретнати, а сега всичко беше намачкано.

— Побързай! Идват.

От двете страни, през полетата се приближаваха стражи, подскачайки и прелитайки с разветите си черни парцалки. Момчето се бореше с ризата.

— Копчетата са толкова стегнати, че не мога да я разкопчая!

— Нахлузи я през главата си!

Стражът отляво приближаваше най-бързо. Виждах очите му — два черни овала със светли точици в средата. Опитах се да ускоря, натиснах погрешния педал, камионът се разтресе и почти спря. Главата на момчето тъкмо преминаваше през яката. Той падна напред върху таблото.

— Ох! Това го направи нарочно!

Натиснах правилния педал. Отново ускорихме.

— Слагай си сакото или с нас е свършено. И шапката.

— Ами панталона?

— Забрави го. Няма време.

Момчето навлече сакото и тъкмо нахлупваше шапката на рошавата си глава, когато стражите стигнаха до нас. Те останаха оттатък живия плет, наблюдавайки ни със светещите си очи.

— Помни — не би трябвало да можем да ги виждаме, — казах аз. — Продължавай да гледаш право напред.

— Това правя. — Изведнъж му хрумна нещо. — Те няма ли да видят какво всъщност си?

— Не са достатъчно силни. — Искрено се надявах, че това беше вярно. Смятах ги за гули113, но в наши дни никога не може да си сигурен114.

Известно време се движихме по пътя към струпаните дървета. И двамата гледахме право напред. Стражите поддържаха скоростта на камиона.

В този миг момчето отново проговори.

— Какво да правя с панталона?

— Нищо. Ще трябва да минеш с това, с което си. Скоро ще бъдем при портата. Поне горната ти половина изглежда достатъчно елегантно.

— Ама…

— Приглади сакото си и премахни всички гънки, които видиш. Трябва да се получи. Така — аз съм Скуолс, а ти си ми син. Доставяме пресни продукти за Хедълхам Хол, за деня на конференцията. Което ме подсеща, че е най-добре да проверим какво всъщност караме. Ще погледнеш ли?

— Ама…

— Не се бой, няма нищо странно в това да погледнеш отзад. — Между нас, на задната стена на кабината, имаше отвор с метален капак. Посочих го. — Надзърни набързо. Бих го направил аз, но карам.

— Добре тогава. — Той застана на колене на седалката и, отваряйки капака, промуши глава през дупката.

— Доста е тъмно… тук има много неща…

— Можеш ли да различиш нещо? — Погледнах към него и едва не загубих контрол над волана. Камионът се завъртя застрашително към живия плет, овладях го точно навреме.

— Панталоните ти! Сядай обратно долу! Къде ти са панталоните?

Той седна на седалката. Гледката до мен стана значително по-поносима.

— Нали събух моите. И ти ми каза да не обувам новите.

— Не знаех, че си се отървал от другите! Обувай ги.

— Ама стражът ще види…

— Стражът вече е видял, повярвай ми. Просто ги обуй.

Докато развързваше обувките на таблото, аз разтърсих лъскавата си глава.

— Ще трябва просто да се надяваме, че гулите не са много умни що се отнася до етикета в човешкото облекло. Може да си помислят, че е нормално да си сменяш костюма сега. Но пазачите на портата ще са по-схватливи, в това можеш да си сигурен.

Почти бяхме стигнали границата на имота. Гледката през предното стъкло се състоеше само от дървета. Пътят отпред завиваше леко през тях, почти веднага след това се появи и голямата арка. Изградена от масивни блокове жълт пясъчник, тя се издигаше от храстите край пътя, огромна и солидна като стотиците хиляди подобни арки по света115; съмнявах се, че някой знае точно кое нищожно господарче е платило за тази и защо е издигната. Лицата на кариатидите, поддържащи свода, бяха изтрити, както и надписите. Накрая бръшлянът, който се беше захванал за нея, щеше да я унищожи напълно.

Червеният купол се издигаше над и около арката, простираше се към небето и навътре в гората. Имаше пролука само през арката.

Придружаващите ни стражи гледаха напред в очакване.

На няколко метра от арката намалих и спрях, но оставих двигателя включен. Той мъркаше нежно. Седяхме в кабината и чакахме.

От едната страна на арката се отвори дървена врата и към нас, крачейки се приближи мъж. Момчето до мен леко потрепера. Погледнах го. Беше станал още по-блед, отколкото преди. Очите му бяха колкото чинии.

— Какво? — изсъсках.

— Това е той… този, когото видях в диска, този, който занесе Амулета на Лавлейс.

Нямаше време да отговарям, нито да направя нещо. Пристъпвайки бавно, леко усмихнат, убиецът се приближи до камиона.

36

Значи това беше той — мъжът, който бе откраднал Амулета на Самарканд и изчезнал безследно, мъжът, който бе прерязал гърлото на пазителя му и го бе оставил да лежи в собствената му кръв. Наемника на Лавлейс.

За човек беше доста едър, с една глава по-висок от повечето мъже, както и по-широк в раменете. Носеше дълго закопчано сако от тъмна материя и широки панталони в източен стил, леко натикани във високите му кожени ботуши. Имаше гарвановочерна брада, широк нос и пронизващи сини очи под големите си вежди. За такъв голям човек се движеше доста грациозно с една ръка, поклащаща се леко отстрани, а другата пъхната в колана му.

Наемникът заобиколи предницата, идвайки към прозореца откъм мен, без да отделя очи от нас. С приближаването си той погледна встрани и махна с ръка. Мярнах как ескортът ни от гули изчезна обратно към полята.

Промуших леко глава през прозореца.

— Добро утро — казах весело с, както се надявах, подходящ лондонски акцент. — Ърнест Скуолс и син, с доставка от продукти за резиденцията.

Мъжът спря за момент, мислейки мълчаливо.

— Скуолс и Син… — Говореше бавно и дълбоко, а сините очи сякаш гледаха през мен. Ефектът беше смущаващ, момчето до мен преглътна неволно; надявах се, че няма да се паникьоса. — Скуолс и Син… Да, очакват ви.

— Да, началник.

— Какво карате?

— Продукти, началник.

— По-точно?

— Хм… — Нямах представа. — Всякакви, началник. Искаш ли да погледнеш?

— Един списък ще е достатъчен.

По дяволите.

— Добре, шефе. Хм, имаме кашони, консерви, много консерви, сър — пакети с разни неща, бутилки…

Очите му се свиха.

— Не ми звучиш много конкретно.

До лакътя ми прозвуча висок глас. Натаниел се наведе през мен.

— Той не е правил списъка, сър. Аз го направих. Имаме балтийски черен хайвер, яйца от дъждосвирец116, пресни аспержи, пушен салам, сирийски маслини, стъбла от ванилия от Централна Америка, пресни макарони, желирани езици от чучулига, огромни охлюви, мариновани с черупките, кутии прясно смлян черен пипер и каменна сол, стриди, щраусово месо…

Наемникът вдигна ръка.

— Достатъчно. Сега искам да ги погледна.

— Да, началник. — Навъсено излязох от кабината и тръгнах напред към задната част на камиона, искайки ми се момчето да не беше оставило въображението си да се развихря толкова много. Не исках да си представя какво щеше да се случи, когато се покажеха някакви съвсем различни продукти. Но вече нямах изход. С безмилостно надвисналия от едната ми страна наемник, отключих задната врата и я отворих.

Той огледа вътрешността набързо.

— Много добре. Можете да продължите нагоре към къщата.

Почти невярвайки, погледнах съдържанието на камиона. В ъгъла видях каса с буркани: сирийски маслини. Полускрит зад тях имаше малък кашон с езици от чучулига, опакованите макарони… Затворих вратата и се върнах в кабината.

— Някакви напътствия, шефе?

Мъжът постави ръка на ръба на отворения ми прозорец: горната част на ръката му беше нашарена от тънки бледи белези.

— Следвайте пътя до разклонението, поемете по десния път и ще стигнете до задната част на къщата. Някой ще ви посрещне там. Свършете си работата и се върнете. Преди да тръгнете ще ви предупредя, че навлизате в частната собственост на велик магьосник. Не се отклонявайте и не влизайте на друго място, ако държите на живота си. Наказанията са толкова сурови, че ще ви се смрази кръвта от ужас.

— Добре, началник.

Той кимна, отстъпи назад и ни даде знак да преминем. Форсирах двигателя и бавно минахме под арката. Малко след това пресякохме защитните куполи отдолу; и от двата ми изтръпна същността. После излязохме на чисто и последвахме песъчливия лъкатушещ път между дърветата.

Погледнах момчето. Лицето му беше безизразно, само една капка пот се стичаше по слепоочието му.

— Откъде знаеше всичките неща? — попитах. — Погледна отзад само за няколко секунди.

Той се усмихна леко.

— Обучен съм. Чета бързо и запомням точно. Е, какво ще кажеш за него?

— Убиеца на Лавлейс? Интригуващ. Не е джин и смятам, че не е и магьосник — около него я няма твоята миризма на корупция117. Но знаем, че е успял да отмъкне Амулета, така че трябва да има някаква сила… Освен това излъчва голяма увереност. Забеляза ли как гулите му се подчиниха?

Момчето сбърчи чело.

— Щом не е магьосник или демон, каква е силата му?

— Не се самозалъгвай — рекох мрачно, — има и други видове сила. — Мислех си за момичето от Съпротивата и нейните другарчета.

Бяха ми спестени по-нататъшни въпроси, защото пътят изведнъж се изправи и излязохме от дърветата. И пред себе си видяхме Хедълхам Хол.

Момчето ахна.

При мен ефектът беше различен. Когато си помогнал при построяването на няколко от най-величествените сгради в света и на няколко пъти си давал доста полезни съвети на съответните архитекти118, някакво си второкласно викторианско жилище в готически стил не може да те омае. Знаете какво представлява: множество елементи със заврънтулки и разни кулички119. Беше оградено от огромна поляна, по която само за украса бяха разпръснати пауни и кенгурута120. На поляната бяха издигнати две раирани палатки, към които няколко прислужници вече мъкнеха подноси с бутилки и чаши за вино от терасата. Пред къщата имаше огромно старо тисово дърво; пътят се раздвояваше под разклоненията му. Лявата част се извиваше елегантно към предната част на къщата; дясното разклонение водеше незабележимо отзад. В съответствие със заповедите си, ние поехме по пътя за търговците.

Господарят ми все още поглъщаше цялата гледка със страстен поглед.

— Зарежи жалките си блянове — казах аз. — Ако искаш да имаш такъв, преди това трябва да преживееш днешния ден. Така — сега, след като вече сме вътре, трябва да оформим плана си. Какъв точно е той?

Само за момент момчето отново се беше концентрирало.

— От това, което Лавлейс ни каза — рече той, — предполагаме, че по някакъв начин ще нападне министрите. Не знаем как. Ще се случи след като пристигнат, когато ще са най-спокойни и най-малко бдителни. Амулетът е жизненоважен за плана му, какъвто и да е той.

— Да. Съгласен съм. — Потупах волана. — А какво става с нашия план?

— Имаме две цели: да намерим Амулета и да разберем какъв план е подготвил Лавлейс. Той вероятно ще го носи на себе си. При всички случаи ще е добре охраняван. Ще е полезно да открием къде е, но не искаме да го вземаме от него преди всички да пристигнат. Трябва да им покажем, че е у него: да докажем, че е предател. А ако можем и да им разкрием капана, още по-добре. Ще имаме всички доказателства, от които се нуждаем.

— Правиш всичко да изглежда толкова просто. — Аз си мислех за Факарл, Джабор и останалите роби, които Лавлейс вероятно имаше под ръка и въздъхнах. — Първо трябва да се отървем от този камион и маскировката.

Пътят внезапно свърши в кръгла, чакълеста площадка зад къщата. Там беше паркирана камионетката на цветаря. Наблизо зееха отворени двойните врати, а отпред стоеше мъж, облечен в тъмна униформа. Даде ни знак да спрем.

— Добре — каза момчето, — разтоварваме камиона и се възползваме от първата възможност, която имаме. Чакай моите заповеди.

— Ей, че аз някога правя ли нещо друго? — Успях да спра камиона плавно на няколко милиметра от декоративните храсти и слязох. Прислужникът се приближи.

— Господин Скуолс?

— Това съм аз, началник. Това тук е… синът ми.

— Закъсняхте. Готвачът има нужда от вашите продукти. Моля, внесете ги в кухнята възможно най-бързо.

— Да, началник. — Едно неприятно чувство премина през цялата ми същност и накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Готвачът… Не, не можеше да е той. Със сигурност щеше да е другаде. Отворих вратата на камиона. — Синко, залавяй се или ще усетиш тежестта на ръката ми!

Изпитах мрачно удоволствие от това, че натоварих момчето с толкова буркани сирийски маслини и гигантски охлюви, колкото можах, после го бутнах напред. Той се заклати под товара си, за разлика от Симпкин в магазина на Пин121. Избрах едно малко кашонче с езици от чучулиги и го последвах през вратите и по един варосан коридор. Най-различни прислужници от всички форми, полове и размери търчаха насам-натам като подплашени зайци, заети със стотици задачи; навсякъде се чуваше силно тракане и глъчка. Из въздуха се носеше аромат на печен хляб и меса, който идваше от една широка арка, водеща към кухнята.

Надзърнах през арката. Видях десетки облечени в бяло помощник-готвачи, кълцащи, чукащи, миещи, режещи… Нещо се въртеше на огромния шиш в камината. По масите бяха натрупани високи купчини зеленчуци, край тях имаше разстлано тесто, което се пълнеше с желирани плодове. Беше като един изпълнен с движение кошер. Всичко това се дирижираше от едър главен готвач, който в момента крещеше на дребно момче в синя униформа.

Ръкавите на готвача бяха навити нагоре. Около едната си ръка имаше дебела бяла превръзка.

Прегледах на седмо ниво.

И подскочих назад да се скрия. Познавах тези пипала прекалено добре, за да изпитам дори и капка съмнение.

Господарят ми влезе в кухнята, постави нестабилния си товар на близкия работен плот и отново излезе, все още объркан. Когато зави покрай вратата, тикнах езиците от чучулиги в ръцете му.

— Вземи и тези — изсъсках, — аз не мога да вляза.

— Защо?

— Просто го направи.

Беше достатъчно разумен да се подчини и то бързо, защото прислужникът в тъмната униформа се беше появил в коридора и ни наблюдаваше внимателно. Тръгнахме обратно навън за следващия товар.

— Главният готвач — прошепнах аз, като издърпах една щайга с глигански пастет към края на камиона, — е джинът Факарл. Не питай защо му харесва тази маскировка, нямам представа. Но аз не мога да вляза. Веднага ще ме разпознае.

Очите на момчето се свиха.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Просто ще трябва да ми повярваш. Вземи, можеш да се справиш с още една торба от тези щраусови пържоли, нали? Опа. Май няма да стане. — Помогнах му да се изправи. — Аз ще разтоваря камиона; ти внасяй нещата вътре. И двамата ще помислим какво да правим.

По време на курсовете на момчето нахвърляхме план за нападение. Бяха нужни доста спорове преди да постигнем съгласие. Той искаше и двамата да се промъкнем покрай кухнята и да проучим къщата, но аз никак не исках да се разхождам в близост до Факарл. Моята идея беше да разтоварим, да захвърлим камиона някъде между дърветата, да пропълзим обратно и да започнем разследването си, но детето не искаше и да чуе за това.

— Нищо няма да ти стане — каза той. — Ти можеш да минеш през поляната във вид на отровен вятър или нещо подобно, но аз не мога — ще ме хванат преди да измина и половината път. Сега, когато съм до къщата, трябва да вляза.

— Но ти си бакалско момче. Как ще обясниш присъствието си, като те видят?

Той се усмихна кисело.

— Не се тревожи. Няма да остана дълго бакалско момче.

— Е, за мен е прекалено рисковано да минавам покрай кухнята — казах аз. — Преди малко извадих късмет. Факарл обикновено ме усеща от около миля. Така няма да стане; ще трябва да намеря друг начин.

— Това не ми харесва — отвърна той. — Как ще се срещнем?

— Аз ще те намеря. Само гледай през това време да не те хванат.

Той сви рамене. Дори да беше страшно изплашен, успяваше да го прикрие доста добре. Бутнах и последната кошница с яйца от дъждосвирец и го изгледах как се клатушка към къщата. После затворих вратите на камиона, оставих ключовете на шофьорското място и се замислих за ситуацията. Скоро се отказах от идеята си да зарежа камиона сред дърветата: това със сигурност щеше да привлече повече внимание отколкото, ако тихомълком го оставех тук. Все пак очевидно никой не го беше грижа и за камионетката на цветаря.

Къщата имаше прекалено много прозорци. Нещо можеше да наблюдава от всеки от тях. Тръгнах към вратата сякаш отивах вътре, проверявайки нивата докато вървях: надалеч, над дърветата премина стражеви патрул, точно покрай най-вътрешния купол. Не беше проблем — нямаше да видят нищо. Самата къща изглеждаше чиста.

Като наближих вратата, пристъпих встрани извън зрителното поле на хората вътре и се промених. Господин Скуолс се превърна в малък гущер, който падна на земята, изприпка до най-близката стена и се завтече нагоре по нея, насочвайки се към първия етаж. Кафеникавата ми кожа беше идеален камуфлаж на фона на камъка. Ситният мъх по краката ми даде идеален захват. Въртящите се очи гледаха нагоре, наоколо и назад. Като премислих всичко, реших, че това е още един идеален избор на форма. Тичах нагоре по стената, чудейки се как ли се справяше господарят ми в неговата далеч по-неудобна маскировка.

37

Натаниел

Като остави кошницата с яйцата на най-близката повърхност, Натаниел се огледа из кухнята за набелязаната си жертва. Имаше толкова много хора, движещи се насам-натам, че в началото не можа да види и следа от малкото момче в тъмносиня униформа и се изплаши, че може вече да си е тръгнало. Но после го видя в сянката на една огромна жена, която приготвяше сладкиши. Прехвърляше планини от препечени сандвичи с големината на хапки върху голям сребърен поднос на две нива.

Ясно бе, че момчето планира да занесе подноса на друго място в къщата. Натаниел възнамеряваше да бъде там, когато това станеше.

Помота се из кухнята, като се правеше, че изпразва кошниците и щайгите, чакайки подходящия момент, и ставайки все по-нетърпелив като гледаше как момчето с усилие поставя всеки сандвич със сметана, сирене и скариди върху съда.

Нещо твърдо и тежко го потупа по рамото. Той се обърна.

Пред него стоеше главният готвач с порозовяло лице и кожа, лъщяща от горещината при печенето на шиша. Две блестящи черни очи го гледаха отвисоко. В тлъстата си ръка готвачът държеше сатър за месо; беше потупал Натаниел с тъпата страна на инструмента.

— И какво — попита той с мек глас — правиш в кухнята ми?

Нищо в мъжа, на никое от нивата, до които Натаниел имаше достъп, ни най-малко не предполагаше, че не е човек. Въпреки това, имайки предвид предупреждението на Бартимеус, той не искаше да рискува.

— Просто прибирам няколко от кошниците на баща ми — отвърна той учтиво. — Нямаме достатъчно. Съжалявам, че преча.

Готвачът посочи вратата със сатъра.

— Напусни.

— Да, сър. Тъкмо тръгвах. — Но той отиде само до коридора точно пред вратата, където се облегна на стената и зачака. Всеки път, когато някой излизаше от кухнята, клякаше бързо сякаш си връзваше обувките. Беше изнервящо и се ужасяваше от вида на готвача, но иначе се чувстваше странно ободрен. След уплахата, когато видя наемника при портата, страхът му изчезна и беше заменен от възбуда, която беше изпитвал рядко преди това — възбудата от действието. Каквото и да се случеше, той вече нямаше да стои безпомощно отстрани, докато враговете му действаха безнаказано. Той поемаше контрол над събитията. Той беше ловецът. Той идваше.

Леки и бързи стъпки. Момчето се появи изпод арката като крепеше двойния поднос с препечени сандвичи на главата си. Придържайки го с една ръка, то зави вдясно и се насочи нагоре по коридора. Натаниел тръгна до него.

Здрасти. — Говореше прекалено дружелюбно и докато го казваше, огледа момчето от горе до долу. Точно същия размер.

Другият не можа да не забележи този интерес.

— Ъъъ, искаш ли нещо?

— Да. Има ли тоалетна наоколо? Пътувах дълго и… нали знаеш как е.

Момчето спря в края на едно широко стълбище. Посочи към един страничен коридор.

— Ей там.

— Може ли да ми покажеш? Страх ме е да не объркам вратата.

— Вече закъснях, приятелче.

Моля те.

С неохотно пъшкане момчето се обърна и поведе Натаниел по коридора. Вървеше толкова бързо, че съдът на главата му се заклати застрашително. Той спря, намести го и продължи нататък. Натаниел вървеше след него, спирайки само веднъж, за да измъкне от най-горната кошница голямата точилка, която беше откраднал от кухнята. Момчето спря при четвъртата врата.

— Там.

— Сигурен ли си, че е тази? Не искам да налетя на някой.

— Казвам ти, че е тази. Виж. — Момчето я ритна с крак. Вратата се отвори. Натаниел замахна с точилката. Момчето и подносът се стовариха с трясък на пода пред умивалника. Паднаха на плочките със звук подобен на гръм от пушка. Навсякъде се пръснаха препечени сандвичи със сметана, сирене и скариди. Натаниел пристъпи пъргаво след тях, затвори и заключи вратата.

Момчето беше в безсъзнание, така че Натаниел не срещна съпротива, когато му взе дрехите. Много по-трудно му беше да събере сандвичите, които се бяха пръснали и размазали по всеки сантиметър от пода. Сиренето беше меко и в повечето случаи можеше лесно да бъде намазано отново върху хляба, но не всички стриди можеха да се върнат обратно.

След като подреди подноса толкова добре, колкото можеше, той накъса бакалската си риза на ивици и с нея върза и запуши устата на момчето. После го издърпа в една от кабинките, заключи вратата отвътре и се покатери навън като се подпираше на казанчето.

След като беше прикрил уликите, Натаниел пооправи униформата си пред огледалото, подпря подноса на главата си и излезе от тоалетната. Като заключи, че всичко, което си заслужаваше да бъде разкрито, едва ли щеше да е в стаите на прислугата, той се върна обратно и тръгна нагоре по стълбите.

В двете посоки сновяха множество прислужници, натоварени с подноси и каси с бутилки, но никой не се заинтересува от него.

Горе, на края на стълбите, имаше отворена врата към широк коридор, осветен от поредица високи сводести прозорци. Подът беше от полиран мрамор, на места покрит с пъстри тъкани килими от Персия и Изтока. По протежението на варосаните стени в специални ниши стояха алабастрови бюстове, изобразяващи велики водачи от миналото. Дори и на слабата зимна слънчева светлина, цялостният ефект беше на ослепителна белота.

Натаниел мина през коридора с отворени на четири очи.

Чу пред себе си високи смеещи се гласове, изричащи поздрави. Сметна, че е най-разумно да ги избегне. През една отворена странична врата забеляза множество книги. Пристъпи в…

… в красива овална библиотека, която се издигаше през двата етажа и свършваше със стъклен купол на покрива. Едно спираловидно стълбище се извиваше нагоре до метална пътека, която обикаляше стената, високо над главата му. От едната страна имаше огромни стъклени врати с прозорци, разкриващи гледка към поляната и отдалечено декоративно езерце. Всеки останал сантиметър от стената беше покрит с книги: големи, скъпи, стари, събирани от градове по целия свят. Сърцето му спря от удивление. Един ден и той щеше да има такава библиотека…

— Какво си мислиш, че правиш? — Един рафт с книги се беше отворил, разкривайки врата точно пред него. В нея стоеше млада, намръщена жена с тъмна коса. По някаква причина тя му напомни за госпожица Лутиен; съобразителността му изневери и той отвори и затвори безцелно уста.

Жената тръгна напред. Носеше елегантна рокля, на нежната й шия проблясваха бижута. Натаниел се съвзе.

— Ъм… искате ли нещичко със скариди?

— Кой си ти? Не съм те виждала преди. — Гласът й бе твърд като камък.

Той насили ума си да заработи.

— Аз съм Джон Скуолс, госпожо. Помогнах на баща си да ви достави малко продукти тази сутрин. Само че момчето, което помага в кухнята се разболя преди малко, госпожо, и ме попитаха дали не мога да им помогна. Не искаха да ви липсва персонал в такъв важен ден. Явно съм завил не където трябва, понеже не съм запознат…

— Достатъчно. — Все още беше настроена враждебно; присвитите й очи огледаха подноса. — Само виж в какво състояние са тези! Как смееш да носиш такива…

— Аманда! — Един млад мъж я беше последвал в библиотеката. — Ето къде си и, слава Богу, храна! Нека опитам! — Той се спусна покрай нея и сграбчи три-четири от най-окаяните сандвичи от сребърния поднос на Натаниел.

— Това направо ми спасява живота! Умрях от глад при пътуването от Лондон. Ммм, на този има скарида. — Той го сдъвка смело. — Интересен вкус. Много свежо. И така, кажи ми, Аманда… вярно ли е за теб и Лавлейс? Всички говорят…

Аманда Каткарт се засмя леко и звънливо, после направи отсечен жест към Натаниел.

— Ти — върви и сервирай на онези в преддверието. И подготви следващите по-добре.

— Да, госпожо. — Натаниел се поклони леко, както беше видял да го правят слугите в Парламента и излезе от библиотеката.

Беше му се разминало на косъм и сърцето му биеше учестено, но умът му бе спокоен. Вината, която го бе обзела след пожара, сега се беше превърнала в студено приемане на положението. Госпожа Ъндъруд умря, защото той открадна Амулета. Тя умря, а Натаниел оцеля. Така да е. Сега той на свой ред щеше да унищожи Лавлейс. Знаеше, че най-вероятно нямаше да преживее деня. Това не го тревожеше. Шансът беше на страната на врага му, но така и трябваше да бъде. Той щеше да успее или щеше да умре, опитвайки се.

Героизмът в този начин на изразяване му допадна. Беше просто и ясно, помагаше му да преодолее бъркотията в съвестта си.

Той последва шума на глъчката до преддверието. Гостите вече пристигаха на тълпи; звукът на бърборенето им отекваше в мраморните колони. През отворените врати бавно влизаха държавни министри, сваляха си ръкавиците и развиваха дългите си шалове, а дъхът им се виждаше в студения въздух на залата. Мъжете носеха вечерни сака, а жените — елегантни рокли. В края стояха прислужници, които вземаха палтата и предлагаха шампанско. Натаниел се поколеба за момент, после, с високо вдигнат поднос, навлезе в тълпата.

— Сър, мадам, желаете ли…?

— Със сирене и скариди, мадам…

— Ще се заинтересувате ли от…?

Въртеше се наоколо, с мъка си пробиваше път насам-натам през купища протегнати ръце, които плячкосваха подноса му, като връхлитащи чайки. Никой не му проговори и дори сякаш не го забелязваха: на няколко пъти главата му беше ударена от ръце и лакти, безогледно протягащи се към подноса или поднасящи сандвич към нечия отворена уста. Почти целият поднос се опразни за секунди, останаха само трохи и няколко захвърлени хапки. Натаниел се озова, изхвърлен от групата, останал без дъх и с изкривена яка.

До него стоеше висок, мрачен на вид прислужник и пълнеше чашите с една бутилка.

— Като животни са, нали? — измънка той тихичко. — Проклети магьосници.

— Да. — Натаниел едва го слушаше. Той гледаше тълпата министри, а лещите му позволяваха да вижда цялостно оживлението в залата. Почти зад всички присъстващи мъже и жени висяха дяволчета и, докато техните господари бяха заети да се усмихват и да си приказват дружелюбно, говорейки един през друг и показвайки бижутата си, слугите беседваха по свой начин. Всяко дяволче позираше, перчеше се и се надуваше до абсурдни размери, често опитвайки се да спука съперниците си, като крадешком ги бодваше на някое нежно място с острата си опашка. Едни си меняха цвета, преминавайки през цялата гама на дъгата и накрая оставаха в предупредително алено или ярко жълто. Други се задоволяваха да си изтеглят лицата, имитирайки физиономиите или жестовете на господарите на съперниците си. Ако магьосниците забелязваха това, те успяваха доста добре да се правят, че не му обръщат внимание, но от комбинацията от фалшивите усмивки и маймунджилъците на дяволчетата на Натаниел му се зави свят.

— Тези сервираш ли ги или ги разхождаш?

Беше намръщена жена с дебел ханш, дебела в кръста и с още по-дебело дяволче зад нея. А до нея… Сърцето на Натаниел се разтуптя — той разпозна воднистите очи, рибешкото лице. Господин Лайм, приятелят на Лавлейс с възможно най-малкото и най-несръчно дяволче, скрито зад ухото му. Натаниел остана безизразен, склони глава и протегна подноса.

— Съжалявам, мадам.

Тя си взе два сандвича, Лайм — един. Натаниел гледаше покорно пода, но почувства изпитателния поглед на мъжа.

— Не съм ли те виждал някъде и преди? — попита той.

Жената дръпна ръкава на компаньона си.

— Хайде Руфъс, защо разговаряш с обикновен, когато има толкова много истински хора? Виж, ето я Аманда!

Магьосникът сви рамене и се остави да бъде отвлечен. Поглеждайки тревожно след тях, Натаниел забеляза, че дяволчето на Руфъс Лайм продължава да гледа назад към него, с глава, обърната на деветдесет градуса, докато не се изгуби в тълпата.

Прислужникът до него не разбра за всичко това, за него дяволчетата бяха невидими.

— Свършил си с това — каза той. — Обиколи с този поднос с напитки. Жадни са като камили, а повечето са и с по-лоши обноски.

Част от гостите се насочваха надолу, към една вътрешна галерия и Натаниел с удоволствие си намери оправдание да тръгне с тях. Трябваше да се отдели от тълпата, за да изследва други части от къщата. Досега не беше видял и следа от Лавлейс, Амулета или някакъв евентуален капан. Но все пак нищо нямаше да се случи преди пристигането на министър-председателя.

По средата на залата, сред една малка групичка, стоеше жената от библиотеката и се опитваше да бъде център на внимание. Натаниел започна да се мотае наблизо, позволявайки на гостите да сменят празните си чаши с пълни от подноса му.

— … Ще го видите след няколко минути — казваше тя. — Това е най-прекрасното нещо, което някога съм зървала. Саймън накара да го донесат от Персия специално за този следобед.

— Той се отнася към теб много добре — рече сухо един мъж, отпивайки от питието си.

Аманда Каткарт се изчерви.

Така е — каза тя. — Той е много добър с мен. О, а това е просто много хитро нещо! Сигурна съм, че веднага ще стане модно. Въпреки че не беше лесно да се инсталира — мъжете работиха по него цяла седмица. Едва тази сутрин видях стаята за първи път. Саймън каза, че ще ми спре дъхът и беше прав.

— Министър-председателят е тук — извика някой.

С тихи развълнувани викове гостите се втурнаха обратно към вратите, начело с Аманда Каткарт. Натаниел направи като другите прислужници и застана почтително до една колона в очакване да го извикат.

Рупърт Девъро влезе, удряйки ръкавиците си в едната ръка, полуусмихнат както винаги. Изпъкваше сред възхитената тълпа, не само заради елегантното си облекло и грациозност (които бяха така изумителни, както Натаниел си ги спомняше), но и заради придружителите си: охрана от четирима намръщени магьосници в сиви костюми и — още по-плашещото — огромен двуметров африт със светеща черно-зелена кожа. Афритът стоеше точно зад господаря си, гледайки гостите с опасни червени очи.

Всички дяволчета потрепериха от страх. Гостите почтително наведоха глави.

Натаниел осъзна, че министър-председателят прави очебийна демонстрация на власт пред събралите се министри, някои от които вероятно се стремяха към поста му. Това определено беше достатъчно да го впечатли. Как можеше Лавлейс да очаква да победи нещо толкова силно като африта? Със сигурност дори самата идея бе лудост.

А ето го и самият Лавлейс, бързаше през залата да поздрави водача си. Лицето на Натаниел остана безизразно, но цялото му тяло се напрегна от омраза.

— Добре дошъл, Рупърт! — Дълго ръкостискане. Лавлейс сякаш не забелязваше присъствието на африта до рамото си. Той се обърна към тълпата. — Дами и господа! След като нашият обичан министър-председател е тук, конференцията официално може да започне. От името на лейди Аманда бих искал да ви поздравя с добре дошли в Хедълхам Хол. Моля, чувствайте се като у дома си! — Очите му погледнаха в посоката на Натаниел. Натаниел се сви по-дълбоко в сянката на колоната. Очите на Лавлейс отминаха нататък. — След малко ще чуем първите речи в Големия Салон, който Лейди Аманда ремонтира специално за днешния ден. Междувременно, моля отидете в пристройката, където ще ви предложим още напитки.

Той махна с ръка. Гостите се раздвижиха.

Лавлейс се наведе и заговори на Девъро. Иззад колоната Натаниел дочу думите:

— Трябва само да взема малко реквизит за речта по откриването, сър. Ще ме извините ли? Ще се присъединя към вас след няколко минути.

— Ама естествено, разбира се, Лавлейс. Не бързайте.

Антуражът на Девъро, с кръвнишки гледащия африт отзад, напусна залата. Лавлейс ги гледа известно време, после тръгна в противоположна посока. Натаниел остана където си беше, правейки се, че събира празните чаши, които бяха оставени безредно по старинните мебели и мраморните цокли по стените на залата. После, когато и последният прислужник се махна, той остави тихо подноса си на една маса и, като призрак в нощта, тръгна по следите на Лавлейс.

38

Саймън Лавлейс крачеше сам през коридорите и галериите на голямата къща. Докато вървеше, главата му бе наведена, а ръцете — хванати леко зад гърба. Не обръщаше внимание на редовете картини, скулптури, гоблени и другите артефакти, покрай които минаваше; нито веднъж не погледна след себе си.

Натаниел се промъкваше от колона до пиедестал, от лавици с книги до бюра, криейки се зад всеки предмет, докато не се увереше, че магьосникът е достатъчно напред и може да продължи. Сърцето му биеше лудо; ушите му шумяха — напомняше му за времето, когато лежеше в леглото си, болен от треска. Сега не се чувстваше болен, а изключително жив.

Моментът, когато Лавлейс щеше да нанесе своя удар, наближаваше бързо. Знаеше го, сякаш сам беше планирал всичко. Все още нямаше представа от какъв точно тип щеше да е атаката, но виждаше угрозата в напрегнатите рамене на магьосника, в скованата му, нервна походка.

Искаше му се Бартимеус да ги намери. Джинът беше единственото му оръжие.

Лавлейс се изкачи по тясно стълбище и изчезна в една отворена сводеста врата. Натаниел се изкачи след него, стъпвайки безшумно по хлъзгавите мраморни стъпала.

На вратата надникна иззад ъгъла. Видя малка библиотека или някаква галерия, неясно осветена от прозорци на покрива. Лавлейс вървеше по централната пътека между няколко реда високи лавици с книги. Тук-там имаше ниски маси за експонати, върху които стояха най-различни предмети със странни форми. Натаниел надзърна още веднъж, реши, че обектът му е стигнал почти до отсрещната врата и влезе на пръсти в стаята.

Изведнъж Лавлейс проговори.

— Морис!

Натаниел се шмугна зад най-близката лавица. Притисна се до нея, насилвайки се да диша тихо. Чу как далечната врата се отвори. Скришом, внимателен да не вдигне и най-лекия шум, започна да обръща глава сантиметър по сантиметър, докато можеше да погледне над най-близките книги. Други лавици го деляха от отсрещната страна на галерията, но в един прозорец между два рафта успя да види червеното сбръчкано лице на Скайлър, стария магьосник. Самият Лавлейс не се виждаше.

— Саймън, какво не е наред? Защо си дошъл?

— Донесъл съм ти подарък. — Гласът на Лавлейс беше небрежен и развеселен. — Момчето.

Натаниел без малко да припадне от шока. Мускулите му се напрегнаха, готов да побегне…

Лавлейс пристъпи иззад края на лавицата.

— Не си прави труда. Ще си мъртъв преди да излезеш от стаята.

Натаниел замръзна. Клатушкайки се на ръба на паниката, остана напълно неподвижен.

— Ела тук при Морис. — Лавлейс направи привидно любезен жест. Натаниел се затътри напред. — Така, добро момче. И стига си треперил като болен. Ето ти още един урок: магьосникът никога не показва страха си.

Натаниел стъпи на главната пътека и спря с лице към стария магьосник. Тялото му се тресеше от ярост, а не от страх. Той хвърли поглед наляво и надясно, търсейки пътища за бягство, но не откри такива. Ръката на Лавлейс го потупа по гърба и той се отдръпна при допира.

— Страхувам се, че нямам време да говоря — каза Лавлейс. — Ще те оставя в нежните ръце на Морис. Той има предложение за теб. Моля, това мънкане ли беше?

— Как разбра, че съм тук?

— Руфъс Лайм те разпозна. Съмнявах се, че щеше да опиташ нещо прибързано долу, при условие че полицията те издирва във връзка с онзи… злощастен пожар. Затова реших, че е най-добре просто да те заведа надалеч от тълпата преди да създадеш някакви неприятности. А сега ме извини, но имам неотложен ангажимент. Морис, време е.

Лицето на Скайлър се набръчка от задоволство.

— Рупърт е пристигнал, така ли?

— Пристигна и неговите хора са призовали забележителен африт. Мислиш ли, че подозира?

— Ха! Не. Това е нормалната параноя, подсилена от онова проклето нападение на Парламента. Съпротивата ще трябва да отговаря за това — не улесниха днешната задача. След като завземем властта, Саймън, трябва да изкореним тези тъпи деца и да ги обесим на веригите на Тауър.

Лавлейс изсумтя.

— Онзи африт ще присъства по време на речта. Хората на Рупърт ще настояват.

— Да. Надявам се, че Амулета…

— Ха! Стига си губил време! Вече сме говорили за това. Знаеш, че ще удържи. — Нещо в гласа на стария мъж напомни на Натаниел за студеното нетърпение на собствения му господар. Набръчканото лице се изкриви неприятно. — Не се терзаеш заради жената, нали?

— Аманда ли? Разбира се, че не! Тя не означава нищо за мен. И така… — Лавлейс пое дълбоко дъх. — Всичко готово ли е?

— Пентаграмът е готов. Имам добра видимост към стаята. Руфъс току-що сложи рога на мястото му, така че с това няма проблем. Ще следя зорко. Ако някой от тях се съпротивлява, докато се случва, ще направим каквото можем. Но се съмнявам, че ще има нужда от нас. — Старецът се изкикоти. — С такова нетърпение го очаквам.

— Ще се видим след малко. — Лавлейс се обърна и тръгна към вратата. Сякаш беше забравил за съществуването на Натаниел.

Изведнъж старецът се обади отново:

— Амулета на Самарканд. Носиш ли го вече?

Лавлейс не погледна назад.

— Не. Руфъс го носи. Онзи африт ще го надуши от миля. Ще си го сложа като вляза.

— Добре тогава — успех, момчето ми.

Отговор не последва. Сега Натаниел чу как стъпките му отекнаха надолу по стълбите.



После Скайлър се усмихна. Сякаш всички бръчки и гънки на лицето му започваха от ъглите на очите му, но самите очи бяха празни процепи. Тялото му беше толкова прегърбено от възрастта, че беше съвсем малко по-висок от Натаниел; кожата на ръцете му изглеждаше восъчна, осеяна с червеникавокафяви петна. И все пак Натаниел усещаше силата в него.

— Джон — каза Скайлър. — Това е името ти, нали? Джон Мандрейк. Много се изненадахме да те намерим в къщата. Къде е твоят демон? Изгуби ли го? Това е доста небрежно.

Натаниел стисна устни. Той погледна встрани към най-близката масичка. На нея имаше няколко странни предмета: каменни купи, лули от кости и голяма, проядена от молците шапка, вероятно носена от някой северноамерикански шаман. Всичките бяха безполезни.

— Аз исках да те убием веднага — рече Скайлър, — но Саймън е по-прозорлив от мен. Той реши да ти направим предложение.

— Което е? — Натаниел оглеждаше следващата масичка, на която имаше няколко малки, матови, метални кубчета, обвити в избелели хартиени ленти.

Магьосникът проследи погледа му.

— А, възхищаваш се на колекцията на госпожица Каткарт? Няма да намериш нищо полезно там. За богатите и глупави обикновени е модерно да имат магически предмети в къщите си, а е доста не-модерно да знаят каквото и да било за тях. Ха! Невежеството е блаженство. Глупаците постоянно тормозят Шолто Пин за такива дрънкулки.

Натаниел сви рамене.

— Спомена за някакво предложение.

— Да. След няколко минути стоте най-силни и видни министри на правителството ще бъдат мъртви заедно с нашия почитан министър-председател. Когато новата администрация на Саймън поеме контрола, по-низшите магически групировки ще ни следват безпрекословно, понеже ще сме по-силни от тях. Но ние не сме многобройни и скоро ще има места, свободни места за попълване във висшите ешелони на властта. Ще търсим талантливи нови магьосници да ни помагат да управляваме. Голямо богатство и облекченията на властта очакват нашите съюзници. И така, Мандрейк, ти си млад, но ние виждаме твоите способности. Имаш заложби на велик магьосник. Присъедини се към нас и ние ще ти осигурим чирачеството, за което винаги си копнял. Само помисли — край на самотните експерименти, край на кланянето и раболепниченето пред глупаци, които не са достойни дори да ти лижат краката! Ние ще те проверим и насърчим, ние ще развием таланта ти и ще го оставим да диша. И вероятно един ден, когато мен и Саймън няма да ни има, ти ще си на върха…

Гласът заглъхна, оставяйки само видението. Натаниел мълчеше. В ума му бяха вкоренени шестте години неудовлетворена амбиция. Шест години потиснато желание — да бъде оценен заради това, което е, да упражнява силата си открито, да отиде в Парламента като държавен министър. А сега враговете му предлагаха всичко това. Той въздъхна дълбоко.

— Изкушен си, Джон, виждам го. Е, какво ще кажеш?

Той погледна стария магьосник право в очите.

— Нима Саймън Лавлейс наистина мисли, че ще се присъединя към него?

— Така мисли.

— След всичко, което се случи?

— При все това. Той познава мисленето ти.

— Значи Саймън Лавлейс е глупак.

— Джон…

— Арогантен глупак!

— Ти трябва…

— След всичко, което ми причини? Дори и да ми предложи света, бих му отказал. Да се присъединя към него ли? По-скоро бих умрял!

Скайлър кимна сякаш беше доволен.

— Да. Знам. Така му и казах, че ще кажеш. Аз усетих какъв си — едно глупаво, объркано дете. Ха! Не си бил отгледан правилно, умът ти е замъглен. Ти не си ни от полза.

Той пристъпи напред. Обувките му изскърцаха по лъскавия под.

— Е, няма ли да бягаш, момченце? Джинът ти го няма. Не притежаваш никаква друга сила. Не искаш ли малко преднина?

Натаниел не побягна. Знаеше, че ще е фатално. Хвърли бърз поглед към другите маси, но не можа да види ясно какво имаше там; врагът му препречваше пътя към тях.

— Знаеш ли — каза старецът, — първият път, когато се срещнахме, бях впечатлен — толкова млад, с толкова много знания. Реших, че Саймън е прекалено суров с теб; дори случката със стършелите беше забавна и показваше предприемчив характер. По принцип бих те убил бавно — това щеше да ми достави допълнително забавление. Но имаме важна работа след няколко минути и не мога да отделя време за това.

Магьосникът вдигна ръка и изрече дума. Около пръста му се появи блестящ черен ореол, който просветваше и се движеше.

Натаниел се хвърли на една страна.

39

Бартимеус

Надявах се, че момчето ще успее да стои далеч от неприятности достатъчно дълго, за да мога да го открия. Влизането ми отнемаше повече време, отколкото очаквах.

Гущерът търчеше нагоре-надолу по стената; около корнизи, над арки, през пиластри и се движеше все по-бързо и нецеленасочено. Всеки прозорец, до който отидеше — а такива в къщата имаше много — беше здраво затворен и го караше да трепка с език от безсилие. Лавлейс и компания никога ли не бяха чували за предимствата на свежия въздух?

Изминаха много минути. Все още нямах късмет. Истината е, че не ми се искаше да нахлувам със сила, освен в краен случай. Беше невъзможно да се каже дали в стаите вътре нямаше стражи, които да реагират и на най-малкия странен шум. Ако само можех да намеря процеп, пукнатина, през която да се промъкна… Но мястото беше много добре запечатано.

Нямах друг избор: трябваше да пробвам някой комин.

С тази мисъл наум се насочих към покрива, където вниманието ми беше привлечено от няколко много високи, декоративни прозореца малко по-нататък върху една издадена част на къщата. Предполагаха доста голяма стая зад тях. И не само това, но и доста силна мрежа от магически решетки кръстосваше прозорците на седмо ниво. Никой от другите прозорци на резиденцията нямаше подобна защита. Любопитството ми се разпали.

Гущерът се втурна напред да погледне, тътрейки люспите си по камъните. Сграбчи една колона и издаде глава към прозореца, внимавайки да не се приближава много до светещите решетки. А това, което видя вътре, беше много интересно. Прозорците гледаха към огромна кръгла зала или аудитория, силно осветена от десетина окачени на тавана полилея. В центъра й имаше малък, издигнат, опасан с червен плат подиум, около който в спретнат полукръг бяха наредени стотина стола. На подиума имаше банка за говорителя с чаша и кана вода. Очевидно това беше мястото на конференцията.

Всичко в украсата на аудиторията — от кристалните полилеи до богатите златни украшения на стените — беше направено да угоди на магьосническото (вулгарно) усещане за богатство и обществено положение. Но най-необикновеното нещо в стаята беше подът, който сякаш целият бе направен от стъкло. Той блестеше и блещукаше от стена до стена, пречупваше светлината от полилеите в десетина необикновени окраски и отсенки. Ако и това не беше достатъчно, под стъклото имаше опънат огромен и много красив килим. Беше персийска изработка, показваща — сред множество от дракони, химери, мантикори и птици — една фантастично подробна ловна сцена. Принц в естествена големина и дворът му яздеха в гората, обградени от кучета, леопарди, керкенези и други обучени животни; пред тях, сред храстите се измъкваха стадо бързоноги елени. Свиреха рогове, вееха се знамена. Картината представляваше един идеализиран приказен двор и щях да съм доста впечатлен, ако не бях погледнал няколко от лицата на придворните. Това доста развали ефекта. Един от тях носеше противната мутра на Лавлейс, друг приличаше на Шолто Пин. Другаде мярнах някогашния ми мъчител, Джесика Уитуел, яздеща бяла кобила. Можете да се доверите на Лавлейс да развали една идеална творба на изкуството с подобна подкупваща приумица122. Без съмнение принцът беше Девъро, министър-председателят и всеки важен магьосник бе изобразен сред подмазващата му се тълпа.

Интересният под не беше единственото странно нещо в кръглата зала. Всички останали прозорци в нея имаха блестящи защити, подобни на тази, през която шпионирах. Напълно разумно: скоро по-голямата част от правителството щеше да е вътре — стаята трябваше да е обезопасена срещу нападения. Но в зидарията на рамката на моя прозорец имаше скрити неща, които изглеждаха като метални прътове и тяхното предназначение изобщо не ми беше ясно.

Тъкмо размишлявах над това, когато вратата в далечния край на аудиторията се отвори и вътре бързо влезе един магьосник. Беше мазният мъж, когото бях видял да преминава с колата: момчето го беше нарекло Лайм, един от съюзниците на Лавлейс. В ръката си носеше предмет, покрит с парче плат. С пъргави стъпки и бързо шарещи назад-напред очи, той прекоси стаята до подиума, качи се на него и застана на катедрата за говорителя. В катедрата имаше рафт, скрит от зрителите долу и мъжът постави предмета там.

Преди да го направи, той махна плата и люспите ми потрепериха.

Това беше призоваващият рог, който бях видял в кабинета на Лавлейс през нощта, когато откраднах Амулета на Самарканд. Слоновата кост беше пожълтяла от времето и беше подсилена с тънки метални ленти, но черните отпечатъци отстрани123 все още се виждаха ясно.

Призоваващ рог…

Картинката започна да ми се изяснява. Магическите решетки на прозорците, металните такива вградени в зидарията, готови да затворят пътя… Защитите на аудиторията не бяха, за да държат всичко възможно навън — те бяха, за да държат всички вътре.

Определено беше време да се вмъкна вътре.

Хвърляйки от време на време по някой поглед за летящи отгоре стражи, изтичах нагоре по стената и по покрива от червени керемиди, до най-близкия комин. Втурнах се към ръба на конструкцията и тъкмо щях да скоча вътре, когато се отдръпнах разтреперан. Под мен през дупката беше окачена мрежа от блестящи нишки. Беше блокиран.

Изтичах до следващия. И тук същото.

Значително разтревожен, аз кръстосвах и прекръстосвах покрива на Хедълхам Хол и проверявах всеки комин. Всеки един беше запечатан. Повече от един магьосник беше направил доста, за да защити мястото от шпиони.

Накрая спрях и се зачудих какво да правя.

През цялото това време долу пред къщата постоянно спираше поток от коли с шофьори124, изхвърляха пътниците си и се насочваха към един паркинг встрани. Повечето от гостите вече бяха пристигнали, скоро конференцията щеше да започне.

Погледнах из поляната. Към къщата бързаха малко закъснели гости.

И те не бяха единствените.

В средата на поляната имаше езеро, украсено с декоративен фонтан, изобразяващ гръцки бог в опит да целуне делфин125. Зад езерото пътят се нагъваше между дърветата към портата на входа. И по него идваха, крачейки, три фигури. Двете се движеха бързо, а третата още по-бързо. За човек, който наскоро е бил нокаутиран от полска мишка, господин Скуолс се движеше с добра скорост. Синът се справяше дори по-добре: вероятно липсата на дрехи го подтикваше по пътя му (от това разстояние изглеждаше като голям кокоши трън). Но никой от тях не докарваше скоростта на брадатия наемник, чието наметало се ветрееше зад него, докато преминаваше от пътя върху поляната.

А. Това можеше да означава само проблеми.

Настаних се на ръба на комина, проклинайки сдържаността си със Скуолс и Син126 и се чудех дали мога да пренебрегна далечното трио. Но повторният поглед реши нещата. Брадатият мъж се приближаваше неестествено бързо. Странно — крачките му изглеждаха обикновени, но преодоляваха земята със зашеметяваща скорост. Той вече почти бе преполовил разстоянието до езерото. След още една минута щеше да е в къщата, готов да вдигне тревога.

Вмъкването в къщата трябваше да почака. Нямаше време да съм дискретен. Превърнах се в кос и излетях целенасочено от покрива на къщата.

Мъжът в черно се приближаваше. Забелязах проблясване във въздуха около краката му и едно странно несъответствие, сякаш движението не беше правилно на никое от нивата. После осъзнах: носеше бързоходни ботуши127. (Сега вече по-лесно разбрах как наемникът беше успял да избегне залавянето, когато е откраднал Амулета за Лавлейс.). След още няколко крачки траекторията му щеше да стане прекалено бърза, за да се види — можеше да преминава по една миля с всяка. Полетях по-бързо.

Езерцето беше красиво местенце, ако не се броеше статуята на неизвестния дърт бог и делфина. Един млад градинар плевеше по края на брега. По повърхността на водата се носеха няколко невинни патици. Папурите се поклащаха от вятъра. Някой беше посял малък храст от орлови нокти128 край езерцето: листата му светеха в приятно, успокояващо зелено на следобедното слънце.

Това отклонение беше просто за протокола. Първата ми Детонация не улучи наемника, понеже е трудно да прецениш скоростта на някой с бързоходни ботуши, но уцели растението, което моментално се изпари. Градинарят изпищя и скочи в езерото, създавайки малка вълна, която отнесе патиците. Папурите се подпалиха. Наемникът погледна нагоре. Не беше ме забелязал досега, вероятно защото бе съсредоточен да контролира ботушите, така че това не беше много спортсменско от моя страна, но все пак аз закъснявах за конференция. Втората ми Детонация го удари право в гърдите. Изчезна в огромни яркозелени пламъци.

Защо не можеха всички проблеми да се решават толкова лесно?

Направих едно бързо кръгче, оглеждайки хоризонта, но не се виждаха нито стражи, нито нещо опасно, ако не броим розовия гръб на сина на Скуолс, който заедно с баща си се завъртя обратно и се втурна към портата на парка. Чудесно. Тъкмо щях да се запътя обратно към къщата, когато димът от Детонацията ми се разнесе, откривайки наемника. Той седеше в една кална дупка, дълбока метър, мръсен, мигащ, но много жив.

Хммм. Това беше нещо, което не бях предвидил.

Спирачките ми изскърцаха насред въздуха, обърнах се и изстрелях още един, по-силен заряд. Този би накарал дори и колената на Джабор да потреперят леко и със сигурност би превърнал всеки човек в тънка струйка дим, отнесена от вятъра.

Но не и Брадаткото. Когато пламъците затихнаха, той тъкмо ставаше на крака, толкова нехаен, колкото не можете да си представите! Изглеждаше сякаш току-що си беше подремнал. Естествено, по-голяма част от наметалото му бе изгоряла, но тялото под него още бе здраво и енергично.

Не си дадох труда да пробвам пак. Разбирам от намек.

Мъжът се пресегна в наметалото си и от един скрит джоб извади сребърен диск. С неочаквана скорост се протегна назад и го хвърли. Мина на косъм от клюна ми, описа широка дъга и се върна въртейки се, в ръката му.

Това преля чашата. През последните няколко дни преживях достатъчно. Явно всички, които срещнех, искаха да си отхапят парченце от мен: джинове, магьосници, човеци… нямаше никаква разлика. Бях призован, малтретиран, обстрелван, заловен, затворен, пращан насам-натам и общо взето приеман за собственост. А сега, за капак на всичко, този тип също се намесваше, при положение че аз само се опитвах да го убия тихомълком.

Излязох от равновесие.

Най-ядосаният кос, който някога сте виждали, пикира към статуята в средата на езерото. Кацна в основата на опашката на делфина, обви камъка с криле и, издувайки се за пореден път, прие формата на гаргойл. Делфинът и богът129 бяха изтръгнати от основите си. Статуята се измъкна с отчетливо пукане и стържене на изкъртващо се олово. От скъсаните тръби вътре избликна струя вода. Гаргойлът вдигна статуята над главата си, отскочи и се приземи на брега на езерото, недалеч от мястото където стоеше наемникът.

Не изглеждаше толкова притеснен, колкото ми се искаше. Хвърли диска отново. Той се впи в ръката ми, тровейки ме със сребро.

Пренебрегнах болката и метнах статуята като шотландски боров кол130. Той се преобърна стилно няколко пъти и падна меко върху наемника.

Поне вече изглеждаше задъхан. Но дори и така, изобщо не се беше сплескал, както на мен ми се искаше. Виждах как се бори под проснатия бог, опитвайки се да го хване, за да го избута. Това вече ставаше досадно. Е, ако не можех да го спра, със сигурност можех да го забавя. Докато цапаше из калта, аз го прескочих, развързах бързоходните му ботуши и ги измъкнах от краката му. После ги хвърлих с всичка сила в средата на езерото, където патиците се прегрупираха оживено. Ботушите пляснаха сред тях и моментално потънаха.

— Ще си платиш за това — каза мъжът. Все още се бореше със статуята и бавно я отместваше от гърдите си.

— Не знаеш кога да се откажеш, нали? — казах, потърквайки раздразнено единия си рог. Тъкмо се чудех какво още да направя, когато…

… почувствах как вътрешностите ми се изсмукват откъм гърба. Същността ми се сгърчи и изкриви. Задъхах се. Наемникът наблюдаваше как формата ми стана слаба и нереална.

Той повдигна и избута статуята. През болката си го видях да се изправя на крака.

— Стой, страхливецо! — извика ми. — Остани и се бий!

Размахах изчезващ нокът към него.

— Смятай се за късметлия — изпъшках. — Този път ти прощавам. Бях те хванал натясно и не забрав…

После изчезнах и мъмренето ми заглъхна.

40

Натаниел

Мълнията от черна плазма удари най-близката масичка. Шаманската шапка, грънците и лулите, както и самата маса и част от пода, всичко това изчезна със звук сякаш нещо внезапно беше засмукано в сифона на мивката. От дупката в пода се понесе гадна миризма.

На около метър от нея Натаниел направи кълбо и се изправи на крака. Главата му бе замаяна от превъртането, но той не се подвоуми. Изтича към следващата масичка, тази с металните кубчета. Докато магьосникът вдигаше отново ръка, той награби колкото можеше от тях и изчезна зад съседната лавица с книги. Втората плазмена светкавица удари точно зад него.

Той спря за момент. Зад лавиците старият магьосник зацъка с език.

— Какво правиш там? Смяташ да хвърлиш още стършели срещу мен ли?

Натаниел погледна предметите в ръката си. Не бяха стършели, нито пък нещо по-добро. Пражки Кубчета: дребни магьоснически фокуси, продавани от низши магьосници. Всяко кубче представляваше нещо малко по-нисше от стършел, бутилирано в метална обвивка с различни минерални прахове. Когато се освободеше с една проста команда, съществото и минералите се възпламеняваха по занимателен начин. Глупаво развлечение, нищо повече. Определено не беше оръжие.

Всяко кубче беше опаковано в хартия, подпечатана с известното дестилационно лого на алхимиците от Голдън Лейн. Тези неща бяха стари, вероятно от деветнайсети век. Може би изобщо нямаше да проработят.

Натаниел избра едно и го хвърли над лавиците заедно с опаковката.

Изкрещя командата за Освобождение. Дяволчето вътре се възпламени във великолепен сребърен дъжд и тенекиен звук. Лек, но непогрешим аромат на лавандула изпълни галерията.

Чу как старият магьосник избухна в искрен смях.

— Колко очарователно! Моля, още малко! Искам да мириша възможно най-добре, когато завладеем страната! Имаш ли с аромат на самодивско дърво? Той ми е любимият!

Натаниел подбра друго кубче. Трикове за празненства или не, това беше единственото, което имаше.

Чуваше скърцането на обувките на стареца, който се мъкнеше през галерията към края на пътеката му. Какво можеше да направи? И от двете страни лавиците му блокираха пътя за бягство.

А дали наистина беше така? Всички лавици бяха открити от двете страни: на всеки ред, над книгите се виждаше съседната пътека. Ако се провреше…

Метна следващото кубче и се хвърли към рафтовете.

Морис Скайлър зави зад ъгъла. Ръката му се губеше в трептящото енергийно кълбо.

Натаниел се удари във втория рафт с книги като скачач на висок скок. Промърмори командата за Освобождение.

Кубът гръмна в лицето на стареца. Звезден водопад от пурпурни искри се вдигна и затрептя чак до тавана, а в акомпанимент проехтя чешка маршова песен от деветнайсети век.

На съседната пътека петдесетина книги се сринаха като падаща стена. Натаниел се просна върху тях.

Той по-скоро почувства, отколкото видя, че третата плазмена светкавица унищожи пътеката зад него.

Сега в гласа на магьосника прозвуча нотка на раздразнение.

— Момченце малко, няма време! Стой на едно място, моля те.

Но Натаниел вече беше на крака и летеше към следващата лавица. Движеше се прекалено бързо, за да мисли, без да си дава и секунда почивка, за да не го завладее ужасът му. Единствената му цел бе да достигне вратата в далечния край на галерията. Старецът беше казал, че там има пентаграм.

— Слушай, Джон! — Той падна по гръб на следващата пътека сред дъжд от книги. — Възхищавам се на решителността ти. — Подвързан в кожа речник падна на слепоочието му и пред погледа му затанцуваха звездички. Помъчи се да се изправи. — Но е глупаво да търсиш отмъщение от името на господаря си. — Още една експлозия от магическа енергия: още една лавица изчезна. Стаята се бе изпълнила с гъст, парлив дим. — Глупаво и неестествено. Самият аз убих собствения си господар преди много време. Освен това, ако твоят Ъндъруд си струваше, бих те разбрал. — Натаниел хвърли третото кубче зад себе си, но то отскочи безобидно от масата и не избухна. Беше забравил да изрече командата. — Но той не си струваше, нали така, Джон? Беше един малоумен идиот. Сега ще изгубиш живота си заради него. Трябваше да стоиш настрана.

Натаниел стигна до последната пътека. Не беше далеч от вратата в края на стаята — само на няколко крачки. Но тук, за пръв път, той спря на едно място. В него се надигна страшен гняв и удави страха му.

Обувките скърцаха меко. Старецът се мъкнеше обратно нагоре през галерията, следвайки следата от пръснати книги и проверявайки всяка странична пътека, докато вървеше. Не виждаше и следа от момчето. Приближавайки се до вратата, той се обърна към последната пътека, с вдигната в готовност ръка…

И изцъка раздразнено с език. Пътеката бе празна.

Натаниел тихомълком се беше покатерил обратно през рафтовете към предната пътека и бе пропълзял зад него. Сега имаше предимството на изненадата.

Три кубчета удариха магьосника едновременно и избухнаха при една-единствена команда. Представляваха светлозелено Огнено Колело, рикоширащо Виенско Гюле и Яркосин Огън и, въпреки че ефектът на всяко едно поотделно щеше да е скромен, взети заедно, те ставаха доста мощни. Прозвуча смесица от долнопробни популярни балади, а въздухът моментално се изпълни с тежките аромати на самодивско дърво, еделвайс и камфор. Обединената експлозия помете стареца и го запрати право във вратата на края на галерията. Удари се силно, с главата напред. Вратата поддаде, а той се стовари върху нея със странно извит врат. Пулсиращата черна енергия на ръката му моментално угасна.

Натаниел тръгна бавно към него през дима, хванал последното кубче в ръка.

Магьосникът не помръдваше.

Може би се преструваше и след секунда щеше да скочи, готов за бой… Това беше възможно. Трябваше да е подготвен.

По-близо… Все още нямаше движение. Сега беше точно до широките кожени обувки на стареца…

Още половин крачка… сега вече със сигурност щеше да стане.

Морис Скайлър не стана. Вратът му беше счупен. Лицето му бе хлътнало в един от декоративните квадрати на вратата, устните му бяха леко разтворени. Натаниел се намираше толкова близо, че можеше да преброи всички гънки и бръчки на бузата му; виждаше малки червени венички по носа и под окото му…

Окото бе отворено, но гледаше невиждащо. Изглеждаше като рибено. Кичур тънка, бяла коса падаше върху него.

Раменете на Натаниел се разтресоха. За момент помисли, че ще се разплаче.

Но вместо това, се насили да остане неподвижен, изчаквайки дишането му да се успокои и треперенето да спре. Когато емоциите му се успокоиха, той прекрачи тялото на стареца.

— Ти сгреши — рече меко. — Не правя това заради господаря си.

Другата стая беше малка и без прозорци. Вероятно в миналото бе служила за склад. В центъра на пода имаше нарисуван пентаграм, около който се виждаха внимателно подредени свещи и гърнета с тамян. Две от свещите бяха съборени от падналата врата и Натаниел внимателно ги изправи на мястото им.

На една от стените имаше златна рамка за картина, висяща на връв на един пирон. В рамката нямаше нито картина, нито платно; вместо това беше изпълнена с красив образ на голяма кръгла стая, в която се движеха множество дребни фигури. Натаниел веднага разбра какво представляваше рамката: гадателско стъкло, но много по-ясно и силно от изгубения му бронзов диск. Приближи се да го разгледа. Показваше огромна аудитория, пълна със столове, чиито постлан с килим под светеше странно. От едната страна вътре влизаха министрите. Смееха се и разговаряха, все още с чашите в ръце и вземаха елегантни черни писалки и папки от една редица прислужници край вратата. Министър-председателят беше там, в центъра на шумната тълпа, а мрачният африт все още стоеше нащрек отзад. Лавлейс още не бе пристигнал.

Но всеки момент щеше да влезе в залата и да пусне плана си в действие.

На пода Натаниел забеляза кибрит. Забързано запали свещите, провери отново тамяна и пристъпи в пентаграма — възхити се, въпреки бързането, колко елегантно беше нарисуван. После затвори очи, успокои се и се опита да си припомни заклинанието.

След няколко секунди беше готов. Гърлото му беше малко лепкаво заради дима, изкашля се два пъти и изрече думите.

Ефектът бе моментален. Беше минало толкова време откакто Натаниел за последно извърши призоваване, че леко се сепна, когато джинът се появи. Беше във формата на гаргойл и изглеждаше раздразнен.

— Винаги уцелваш точния момент, нали? — рече той. — Тъкмо бях хванал убиеца, както ми се искаше, и изведнъж ти се сещаш как да ме повикаш!

— Всеки момент ще започне! — Усилието от извикването на Бартимеус му беше замаяло главата. Облегна се на стената да се оправи. — Гледай — там, в стъклото! Събират се. Лавлейс е на път и ще носи Амулета, така че няма да пострада от това, което ще се случи, каквото и да е то. Аз… Аз мисля, че ще е призоваване.

— Нима? Вече разбрах това. Е, хайде, предай се на нежните ми нокти. — Той ги огъна за проба и те изскърцаха.

Натаниел пребледня. Гаргойлът облещи очи.

— Ще трябва да те нося — поясни. — Трябва да побързаме, ако искаме да го спрем да не влезе в стаята. След като влезе, мястото ще бъде запечатано — можеш да си сигурен в това.

Натаниел пристъпи несигурно напред. Гаргойлът потупа нетърпеливо с крак.

— Не се притеснявай за мен — рече бързо. — Няма да си претоваря гърба или нещо подобно. Ядосан съм и силите ми се възвърнаха. — С тези думи хвана Натаниел, прегърна го през кръста и се обърна да излезе, но веднага се препъна в тялото на прага на вратата.

— Внимавай къде си оставяш жертвите! Ударих си пръста на крака в този. — Преодоля останките със скок и заподскача през галерията, помагайки си с мощно размахване на каменните си крила.

Стомахът на Натаниел се тресеше ужасно при всяка крачка.

— По-бавно! — изпъшка той. — Ще повърна!

— Тогава това няма да ти хареса. — Бартимеус скочи през свода в края на галерията, пренебрегвайки стълбището и площадката му и падна право в залата десет метра по-долу. Воят на Натаниел прокънтя в покривните греди.

Наполовина летейки, наполовина скачайки, гаргойлът минаваше през следващия коридор.

— И така — каза той любезно, — ти извърши първото си истинско убийство. Как се чувстваш? Много по-мъжествен, със сигурност. Помага ли да заличиш смъртта на жената на Ъндъруд от паметта си?

На Натаниел му беше прекалено зле да го слуша, камо ли да отговаря.



След минута пътуването свърши толкова рязко, че крайниците на Натаниел се заподмятаха като на парцалена кукла. Гаргойлът бе спрял на ъгъла на дълъг коридор; пусна го на пода и мълчаливо посочи напред. Натаниел разтърси глава, за да спре световъртежа и погледна.

В другия край на коридора се намираше отворената врата към аудиторията. Там стояха трима души: надут прислужник, който държеше вратата отворена, магьосникът с рибешкото лице Руфъс Лайм, и Саймън Лавлейс, който си закопчаваше яката. На гърлото му проблесна нещо златно, после яката беше оправена и отгоре бе поставена вратовръзката. Лавлейс потупа събеседника си по рамото и прекрачи през вратата.

— Много закъсняхме! — изсъска Натаниел. — Не можеш ли да…? — Той гледаше изненадано до себе си, гаргойлът бе изчезнал.

Тънък гласец прошепна в ухото му.

— Приглади си косата и върви при вратата. Можеш да влезеш като прислужник. Побързай! — Натаниел пренебрегна силното желание да си почеше ухото; усещаше, че там виси нещо малко и гъделичкащо. Той изправи рамене, приглади си косата и забърза по коридора.

Лайм беше тръгнал за друго място. Прислужникът затваряше вратата.

— Чакай! — На Натаниел му се искаше гласът му да е по-дълбок и заповеден. Бързо се приближи до прислужника. — Пусни и мен вътре! Искат и още някой да сервира напитки!

— Не те познавам — каза мъжът и се намръщи. — Къде е младият Уилям?

— Ъм, заболя го главата. Повикаха мен в последния момент.

По коридора се чуха стъпки; заповеднически глас.

— Чакай!

Натаниел се обърна. Чу как Бартимеус изруга на края на ухото му. Чернобрадият наемник се приближаваше бързо, босоног, с подмятащо се парцаливо наметало и пламнали сини очи.

— Бързо! — Гласът на джина бе настоятелен. — Вратата е леко отворена — мушни се вътре!

Наемникът забърза крачка.

— Спрете това момче!

Но Натаниел вече забиваше силно тока на ботуша си в обувката на прислужника. Мъжът изкряска от болка, а протегнатата му ръка се дръпна назад. Натаниел се сгърчи и сви, за да избегне хватката и, бутайки вратата, се провря вътре.

Насекомото в ухото му подскачаше възбудено нагоре-надолу.

— Затвори ги отвън!

Той забута с всичка сила, но прислужникът подпираше от другата страна с цялата тежест на тялото си. Вратата започна да се отваря.

Тогава зад вратата прозвуча спокойният и мек глас на наемника.

— Не си прави труда — каза той. — Остави го да влезе. Заслужава си съдбата.

Натискът върху вратата отслабна и Натаниел успя да я затвори. В дървото изщракаха ключалки. Чу се издърпването на резетата.

Тънкото гласче отново проговори в ухото му.

— Ето това беше зловещо — каза той.

41

Бартимеус

От момента, в който влязохме в съдбовната зала и границите й бяха запечатани, събитията се случиха бързо. Самото момче вероятно така и не успя да огледа добре ситуацията преди да се промени завинаги, но моите сетива, естествено, бяха по-изострени. За частици от секундата аз попих всичко, всеки детайл.

Първо, къде се намирахме? До заключената врата, в самия край на кръглия стъклен под. Повърхността на стъклото беше леко грапава, така че обувките да не се пързалят, но все пак бе достатъчно ясно, за да се вижда прекрасно килима отдолу. Момчето стоеше точно над края му — граница, която представляваше преплетени лози. Наблизо, през известно разстояние, по целия край на залата стояха безизразни прислужници, всеки до количка, богато отрупана със сладки и напитки. По-навътре се намираше полукръгът от столове, които бях видял през прозореца и, които сега се огъваха под задниците на магьосниците. Те отпиваха от питиетата си и с по едно ухо слушаха жената, Аманда Каткарт, която стоеше на подиума в средата на залата и поздравяваше всички с добре дошли. До рамото й, с безизразно лице чакаше Саймън Лавлейс.

Жената завършваше речта си.

— … И на последно място, надявам се, че нямате нищо против да привлека вниманието ви към килима под витрината отдолу. Поръчахме го от Персия и смятам, че е най-големият в Англия. Мисля, че всички можете да се откриете на него, ако погледнете внимателно. — (Одобрително мърморене, няколко радостни възклицания.) — Следобедното ни обсъждане днес ще продължи до шест. Тогава ще спрем за вечеря в стоплените шатри на поляната вън, където ще ви забавляват няколко латвийски жонгльори с ножове. — (Ентусиазирани възклицания.) — Благодаря ви. А сега, мога ли да ви оставя в ръцете на вашия истински домакин, господин Саймън Лавлейс! — (Неестествени, откъслечни ръкопляскания.)

Докато тя дрънкаше, аз бях зает да шепна в ухото на момчето131. В онзи момент бях въшка, което е горе-долу най-малкото нещо, на което мога да стана. Защо ли? Защото не исках афритът да ме забележи, докато това не станеше неизбежно. Понастоящем това бе единственото същество от другия свят в залата (от учтивост, всички дяволчета на магьосниците бяха разпуснати по време на срещата), но то нямаше друг избор освен да ме приеме за заплаха.

— Това е последният ни шанс — казах аз. — Каквото и да възнамерява да направи Лавлейс, от мен да знаеш, че ще го направи сега, преди афритът да е усетил аурата на Амулета. Намира се на врата му. Можеш ли да се промъкнеш зад него и да го дръпнеш, така че да излезе на показ? Това ще ядоса магьосниците.

Момчето кимна. Започна да се провира по края на тълпата. На подиума Лавлейс започна сервилното си обръщение:

— Министър-председателю, дами и господа, позволете ми да кажа каква чест е за нас…

Вече бяхме от едната страна на публиката и имахме открит коридор покрай столовете на магьосниците към подиума. Момчето започна леко да бяга, аз го подтиквах, както прави жокеят със старателния (макар и глупав) кон.

Но докато минаваше покрай първия делегат, една кокалеста ръка се протегна и го хвана за врата.

— И къде си мислиш, че отиваш, прислужнико?

Познавах този глас. Предизвика у мен неприятни спомени за Скръбното Кълбо. Беше Джесика Уитуел с мъртвешки бледи страни и късо подстригана бяла коса. Натаниел се опита да се отскубне от хватката й. Без да губя време се засилих по ухото и после по нежната бяла кожа зад него, насочвайки се към стискащата ръка.

Натаниел се гърчеше.

— Пусни… пусни… ме!

— … това е удоволствие и привилегия… — Засега Лавлейс не бе чул нищо.

— Как смееш да се опитваш да смутиш тази среща? — Острите й нокти се впиха жестоко във врата на момчето. Въшката се приближаваше към бледата, тънка китка.

— Вие не… разбирате… — Натаниел се задави. — Лавлейс притежава…

— Мълчи, глезльо!

— … се радвам да ви видя тук. Шолто Пин изпраща извиненията си, той не се чувства добре…

— Сложи го в Клетка, Джесика. — Това беше магьосникът от съседния стол. — Ще се разправиш с него по-късно.

Стигнах до китката й. Долната страна беше осеяна със сини вени.

Въшките не са достатъчно големи за това, което бях намислил. Превърнах се в бръмбар скарабей с изключително остри щипци. Захапах с удоволствие.

От писъка на жената се раздрънчаха полилеите. Тя пусна Натаниел, който залитна напред като почти ме изтръска от врата си. Лавлейс беше прекъснат — завъртя се с широко отворени очи. Всички глави се обърнаха.

Натаниел вдигна ръка и го посочи.

— Внимавайте! — изграчи той (стискането на врата почти го беше удушило). — Лавлейс притежава Аму…

Около нас се издигна паяжина от бели влакна и се срасна над главата на Натаниел. Жената свали ръка и лапна кървящата си китка.

— … лета на Самарканд! Ще ви избие всичките! Не знам как, но ще бъде ужасно и…

Отегчено бръмбарът скарабей потупа Натаниел по рамото.

— Не си прави труда — рече той. — Никой не може да те чуе. Тя ни изолира132. — Той гледаше озадачено. — Не си ли бил вече в такава клетка? Себеподобните ти го използват срещу другите постоянно.

Наблюдавах Лавлейс. Очите му не се отделяха от Натаниел и усетих как в тях проблесна съмнение и гняв преди да се обърне да продължи речта си. Той се изкашля и изчака разговорите на магьосниците да утихнат. Междувременно една ръка се протегна към скрития рафт в катедрата.

Момчето започваше да се паникьосва, риташе слабовато подобните на гума стени на Клетката.

— Стой спокойно — казах аз. — Остави ме да я проверя: повечето Клетки имат слаби връзки. Ако намеря такава, ще мога да ни измъкна. — Превърнах се в муха и като тръгнах отгоре започнах да обикалям внимателно мембраните на Клетката в търсене на дефект.

— Но ние нямаме време…

Говорех нежно, за да го успокоя.

— Само гледай и слушай.

Не го показах, но самият аз вече бях притеснен. Момчето беше право: наистина нямахме никакво време.

— Но ние нямаме време… — започна Натаниел.

— Просто млъкни и гледай! — Мухата бръмчеше трескаво из затвора им. Определено звучеше паникьосана.

Натаниел едва имаше място да си движи ръцете и почти нямаше никакво, за да прави каквото и да било с краката си. Все едно че беше в саркофаг на мумия или в желязната девица133… При тази мисъл в него се надигна ужасът, който спохожда всички затворени същества. Той потисна нарастващото желание да пищи, пое дълбоко въздух и, за да се разсее по-лесно, се съсредоточи върху събитията около себе си.

След това злощастно прекъсване, магьосниците бяха насочили вниманието си обратно към говорителя, който се държеше сякаш нищо не се бе случило:

— На свой ред искам да благодаря на лейди Аманда, че предостави тази прекрасна резиденция… Между другото, мога ли да привлека вниманието ви върху забележителния таван с колекцията му от безценни полилеи? Те са взети от руините на Версай след Френските Войни и са направени от елмазени кристали. Техният дизайнер…

Лавлейс определено имаше какво да каже за полилеите. Всички делегати проточиха вратове нагоре, надавайки одобрителни възгласи. Разкошът на тавана в залата силно ги заинтересува.

Натаниел се обърна към мухата.

— Намери ли вече слабо място?

— Не. Направена е добре — избръмчах ядосано аз. — Защо ти трябваше да се оставяш да те хванат? Тук вътре сме безпомощни.

Безпомощен отново. Натаниел прехапа устни.

— Предполагам, че Лавлейс ще призове нещо — каза той.

— Разбира се. За тази цел си има рог, така че не му се налага да изрича заклинания. Пести му време.

— Какво ли ще бъде?

— Кой знае? Най-вероятно нещо достатъчно голямо, за да се разправи с този африт.

В гърлото на Натаниел отново се надигна паника, бореща се да излезе под формата на писък. Навън Лавлейс все още описваше сложността на тавана. Очите на момчето шареха напред-назад в опит да уловят погледа на един от магьосниците, но те все още бяха погълнати от прекрасните полилеи. Той сведе глава отчаяно.

И с крайчеца на окото си забеляза нещо странно.

Подът… Не можеше да е сигурен, защото светлините блестяха по стъклото, но помисли, че е видял движение по пода, като бяла вълна, която светкавично мина по него от далечната стена. Намръщи се; мембраните на Клетката пречеха на зрението му — не можеше да е сигурен какво точно вижда. Но беше почти сякаш нещо покриваше килима.

Мухата се въртеше наблизо от едната страна на главата му.

— Една нищожна утеха — каза тя. — Не може да е нещо прекалено могъщо, в противен случай на Лавлейс щеше да му се наложи да използва пентаграм. Амулетът е чудесно средство за лична защита, но истински силните същества трябва да се контролират внимателно. Не можеш да си позволиш да им дадеш свобода или да рискуваш тотално опустошение. Само виж какво се случи с Атлантида.

Натаниел нямаше никаква представа какво се бе случило с Атлантида. Той все още наблюдаваше пода. Внезапно беше осъзнал, че имаше някакво движение из цялата зала — сякаш целият под се променяше, въпреки че самото стъкло остана здраво и твърдо. Погледна между краката си и видя как усмихнатото лице на млада магьосничка отминава бързо под стъклото. Отблизо я следваше конска глава и листата на едно декоративно дърво…

Точно тогава осъзна истината. Не стъклото притискаше килима. Той се отдръпваше, бързо и незабележимо. И никой друг не го беше забелязал. Докато магьосниците зяпаха с отворени усти към тавана, подът под тях се променяше.

— Ъъъ, Бартимеус… — каза той.

Какво? Опитвам се да се концентрирам.

— Подът…

— О. — Мухата се настани на рамото му. — Това е лошо.

Докато Натаниел гледаше, декоративният преплетен край мина под него, после и украсеният с ресни ръб на килима. Той се отмести, разкривайки отдолу блестяща повърхност — вероятно направена от варосан хоросан, — на която с лъскаво черно мастило бяха написани огромни рунически символи. Натаниел моментално разбра върху какво стояха и само един поглед из стаята го потвърди. На места видя идеално нарисувани кръгове, две прави линии се съединяваха на върха на една звезда, елегантните извити линии на руническите знаци, черно и червено…

— Гигантски пентаграм — прошепна той. — И всички ние сме вътре в него.

— Натаниел — рече мухата. — Нали се сещаш, че ти казах да стоиш мирно и да не се опитваш да ръкомахаш и да крещиш?

— Да.

— Остави това. Движи се колкото можеш повече. Може би ще привлечем вниманието на някой от онези идиоти.

Натаниел се заподмята, размаха ръце и затръска глава насам-натам. Крещя, докато го заболя гърлото. Около него се въртеше мухата, чието тяло проблясваше в стотици ярки предупредителни цветове. Но близките магьосници не забелязаха нищо. Дори Джесика Уитуел, която беше най-близо, все още зяпаше тавана ентусиазирано.

Ужасната безпомощност, която Натаниел бе почувствал в нощта на пожара, отново го обзе. Усещаше как го напускат и енергията, и решителността му.

— Защо не поглеждат? — изстена той.

— От чиста алчност — отвърна мухата. — Съсредоточени са върху украсата за богатите. Така не става. Бих пробвал с Детонация, но при това разстояние ще те убие.

— Да, направи го — каза Натаниел.

Само ако ме беше освободил от Безкрайния Затвор — размишляваше мухата. — Тогава бих могъл да изляза и да се преборя с Лавлейс. Ти естествено щеше си мъртъв, но щях спася всички останали, честна дума. И щях да им разкажа всичко за твоята саможертва. Това би… Гледай! Започва се!

Очите на Натаниел вече бяха отправени към Лавлейс, който бе направил рязко движение. Както сочеше тавана, с трескава бързина ръката му се снижи към задната част на катедрата. Измъкна нещо, захвърли покривалото му на пода и вдигна предмета към устните си: рог, стар, на петна, напукан. По челото му бяха избили капки пот, която лъщеше на светлината от полилеите.

Нещо от тълпата нададе нечовешки гневен рев. Магьосниците свалиха глави стреснато.

Лавлейс наду рога.

Бартимеус

Когато килимът се отдръпна и се разкри гигантския пентаграм за призоваване, знаех, че ни предстои нещо гадно. Лавлейс беше предвидил всичко. Всички ние, включително и той, бяхме хванати в капан в кръга заедно с каквото и да предстоеше да призове от Другото Място. На прозорците имаше бариери и, без съмнение в стените също, така че нямаше шанс някой от нас да избяга. Лавлейс носеше Амулета на Самарканд — и чрез неговата сила беше неприкосновен, — но ние, останалите, щяхме да сме оставени на милостта на онова, което бе призовал.

Не бях излъгал момчето. Без ограничаващия пентаграм имаше граница на това, което всеки магьосник би призовал. Най-големите създания побесняват, ако им се даде някаква свобода134, а скритата рисунка на Лавлейс означаваше, че единствената свобода, която това създание предстоеше да получи, щеше да е само в тази стая.

Но магьосникът нямаше нужда от друго. Когато робът му си тръгнеше, единствен той от големците в Правителството щеше да остане жив и готов да поеме властта.

Той наду рога. Не предизвика никакъв звук на нито едно от седемте нива, но на Другото Място със сигурност беше проехтял силно.

Както се и очакваше, афритът реагира най-бързо. Точно когато се появи призоваващият рог, той изрева силно, сграбчи Рупърт Девъро за раменете и излетя към най-близките прозорци, набирайки скорост във въздуха. Разби се в стъклото: магическите бариери на него грееха в електрическо синьо и със сблъсък като гръмотевица беше отхвърлен назад в стаята, премятайки се през глава. Девъро се въртеше отпуснато в хватката му.

Лавлейс свали рога от устните си и леко се усмихна.

Умните магьосници бяха разбрали положението в момента, когато беше надут рога. На няколко рамене в безредица от цветни светкавици се появиха дяволчета. Други призоваха по-голяма помощ — жената до нас мърмореше заклинание, викайки своя джин.

Лавлейс слезе внимателно от подиума с отправени някъде високо нагоре очи. По повърхността на очилата му танцуваха светлинки. Костюмът му беше елегантен и безупречен. Не обърна внимание на ужаса около себе си.

Видях проблясване във въздуха.

Отчаяно се замятах към ъглите на паяжината, която ни обграждаше, в търсене на слабо място, но не намерих такова.

Още едно проблясване. Същността ми потрепери.

Натаниел

Много от магьосниците вече бяха на крака и надаваха глас тревожно, въртяха глави объркано на всички страни, докато дебелите решетки от желязо и сребро паднаха на мястото си пред всички прозорци и врати. Натаниел отдавна се бе отказал да се движи: очевидно беше, че никой нямаше да го забележи. Можеше само да гледа как един магьосник на известно разстояние отпред хвърли стола си на една страна, вдигна ръка и изстреля топка от жълти пламъци по Лавлейс само от няколко метра. За изненада на магьосника пламъкът леко промени курса си във въздуха и изчезна в центъра на гърдите на Лавлейс. Последният, който гледаше съсредоточено към тавана, явно не беше забелязал нищо.

Мухата бръмчеше напред-назад, блъскайки си главата в стената на Клетката.

— Това е работа на Амулета — каза тя. — Ще поеме всичко, което хвърлят по него.

Джесика Уитуел беше приключила със заклинанието: нисък, набит джин увисна във въздуха до нея; беше приел формата на черна мечка. Тя посочи и изкрещя заповед. Мечката се раздвижи напред във въздуха, загребвайки с крайниците си сякаш плуваше.

И други магьосници нападнаха Лавлейс: за около минута той беше в центъра на светкавична буря от яростна, пукаща енергия. Амулета на Самарканд погълна всичко. Лавлейс остана невредим и внимателно приглади косата си назад.

Афритът се беше вдигнал от мястото, където бе паднал и, след като остави заслепения министър-председател отпуснат на един стол, скочи в мелето. Полетя с бързи, блестящи крила, но Натаниел забеляза, че се приближи към Лавлейс по особена, кръгова траектория, избягвайки въздуха точно над подиума.

Няколко магьосници вече бяха успели да стигнат до вратата на залата и напразно се мъчеха с дръжките й.

Афритът изпрати мощна магия към Лавлейс. Или беше прекалено бърза, или беше най-вече на ниво, на което не виждаше, но Натаниел я съзря само като ефирна струйка дим, която за секунда стигна до магьосника. Нищо не се случи. Афритът наклони глава на една страна, сякаш се слиса.

От другата страна към Лавлейс бързо се приближаваше черната мечка-джин. От четирите й лапи изскочиха по два хищнически нокътя, подобни на ятагани.

Магьосниците бягаха без ред, насочвайки се към прозорците, вратата или просто нанякъде, придружавани от множество пищящи дяволчета.

После нещо се случи с африта. Натаниел сякаш гледаше отражението му в езеро, чиято повърхност изведнъж се раздвижи. Афритът сякаш се разтрошаваше, формата му се разцепваше на хиляди треперещи късове, които бяха засмукани към едно място във въздуха над подиума. След секунда изчезнаха.

Черната мечка-джин спря да гребе напред. Ноктите й се прибраха обратно. Тръгна назад много бавно и леко.

Мухата бръмчеше силно в ухото на Натаниел, крещейки в истинска паника.

— Случва се! — извика тя. — Не го ли виждаш?

Но Натаниел не виждаше нищо.

Една жена мина бягайки покрай тях, с отворена от ужас уста. Косата й беше бледосинкава.

Първото нещо, което повечето от тях забелязаха, бе афритът. Това беше най-зрелищното, истинската прелюдия, но всъщност в предишните няколко секунди се случиха много неща. Афритът нямаше късмет и толкова: в бързината да унищожи заплахата за господаря си, се приближи твърде близо до процепа.

Цепнатината във въздуха беше около четири метра дълга и се виждаше само на седмо ниво. Вероятно няколко от дяволчетата я забелязаха, но никой от хората не можеше да я е видял135. Това не беше хубав, чист, вертикален процеп, а диагонален, с назъбени ръбове, сякаш въздухът беше разкъсан като дебел, мъхест плат. От затвора си я бях наблюдавал как се образува: след първоначалното блещукане над подиума, въздухът завибрира, разкриви се неистово и накрая се скъса по тази линия136.

С появяването на процепа започнаха и промените.

Катедрата на подиума се промени: веществото се превърна от дърво в глина, после в странен, оранжев метал, след това в нещо, което подозрително приличаше на восък за свещи. Леко се изкриви от едната страна сякаш се топеше.

От повърхността на подиума изникнаха няколко стръка трева.

Кристалните парченца на полилея точно над него се превърнаха в ситни капки вода, увиснаха на място за секунда, блещукайки в множество цветове и после паднаха на пода като дъжд.

Един магьосник тичаше към прозореца. Всяка линийка на тънките райета на сакото му се извиваше като змия.

Никой не забеляза тези първи дребни промени или десетките други такива. Необходимо им беше да видят съдбата на африта, за да загреят.

Стаята се изпълни с глъчка, хора и дяволчета пищяха и говореха неразбираемо. Сякаш незабелязвайки това, Лавлейс и аз гледахме процепа. Очаквах нещо да премине оттам.

42

Бартимеус

И тогава се случи. Изведнъж нивата близо до процепа изгубиха синхрон, сякаш бяха дърпани настрани с най-различни скорости. Все едно че фокусът на зрението ми полудя, както става след удар по главата — внезапно видях прозорците отвъд седморни, всички в различни позиции. Това беше много смущаващо.

Ако това, което Лавлейс бе призовал имаше достатъчно сила да разстрои нивата по този начин, тогава това не предвещаваше нищо добро за всички нас в пентаграма. Сега вече беше много близо. Не откъсвах поглед от процепа във въздуха…

Аманда Каткарт мина пищейки покрай нас. Косата й беше в прелестно синьо. Още няколко промени бяха забелязани от всички: двама магьосници, които бяха отишли прекалено близо до подиума в напразен опит да нападнат Лавлейс, откриха, че телата им се разтегляха неприятно; носът на единия мъж нарасна до абсурдни размери, докато на другия направо изчезна.

— Какво става? — прошепна момчето.

Не отговорих. Процепът се отваряше.

Всичките седем нива се разкривиха като разбъркан сироп. Процепът се разшири и нещо като ръка се протегна през него. Беше напълно прозрачно, сякаш направено от най-чистото стъкло; всъщност щеше да е напълно невидимо, ако не бяха извиващите се, въртящи се сътресения на нивата около него. Ръката се раздвижи напред и назад за проба: изглежда пробваше странните усещания на физическия свят. Видях четири тънки издутини или пръсти на края на ръката: те, също като нея, нямаха собствена плътност и формата им се даваше единствено от вълнообразните смущения във въздуха около тях.

Отдолу Лавлейс отстъпи назад. Пръстите му нервно опипаха между копчетата на ризата в търсене на успокоителното докосване на Амулета.

С разкривяването на нивата другите магьосници за първи път започнаха да виждат ръката137. Те нададоха различни скръбни писъци, от най-големия и космат мъж до най-малката и писклива жена, и покриха хармонична гама от няколко октави. Няколко от най-смелите притичаха в средата на стаята и накараха подчинените им джинове да запращат Детонации и изобилие от други магии по посока на процепа. Това се оказа грешка. Нито един-единствен изстрел не се доближи до ръката; всичките или се отклоняваха с пищене под различни ъгли и се разбиваха в стените и тавана, или капеха на пода като вода от градински маркуч с отнета енергия.

Долната челюст на момчето беше увиснала толкова много и беше толкова отпусната, че някой гризач можеше да я ползва за люлка.

— Онова н-нещо — заекна той. — Какво е?

Много добър въпрос. Какво беше това нещо, което разкривяваше нивата и разрушаваше най-мощната магия, при условие че от него беше преминала само една ръка? Можех да кажа нещо драматично и зловещо като „Смъртта на всички ни!“, но така нямаше да стигнем доникъде. Освен това той само щеше да зададе въпроса отново.

— Не знам точно — казах аз. — Съдейки по предпазливостта, с която преминава, рядко е било призовавано преди. Вероятно е изненадано и ядосано, но силата му е пределно ясна. Огледай се! Магията се обърква в пентаграма, нещата започват да се променят от… Всички нормални закони се изкривяват, спират да работят. Най-висшите от нас винаги носят със себе си хаоса от Другото Място. Нищо чудно, че Лавлейс имаше нужда от Амулета да се предпази138.

Докато гледахме, гигантската прозрачна ръка бе последвана от мускулесто, прозрачно рамо дълго повече от метър. А сега от процепа започна да излиза и нещо като глава. И пак беше само очертание: погледнати през нея, прозорците и далечните дървета се виждаха идеално; по краищата й нивата потръпнаха безумно.

— Лавлейс не може да е призовал това самичък — казах аз. — Трябва да е имал помагачи. И нямам предвид онова дърто плашило, което ти уби или мазния при вратата. Трябва да му е помогнал някой с истинска сила139.

Голямото създание се измъкваше от дупката. Сега се появи още една ръка и началото на торса. Повечето магьосници се струпваха по периферията на стаята, но няколко близо до прозорците бяха подхванати от вълна, минаваща през нивата. Лицата им се промениха — на мъжете станаха женски; а на женските — детски. Вбесен от трансформацията си, един магьосник изтича заслепен към подиума — тялото му моментално сякаш стана течно: то се изви нагоре към процепа като тирбушон и изчезна. Господарят ми изпъшка ужасено.

Сега с почти котешко спокойствие и самоувереност се появи и огромен прозрачен крак. Положението беше наистина отчайващо. Все пак аз съм оптимист по душа. Забелязах, че вълните, излъчвани от създанието, променяха същността на всяко заклинание, което удареха. И това ми даде надежда.

— Натаниел — рекох. — Слушай.

Първоначално той не отговори. Беше смаян от гледката на дамите и господата от неговия свят, бягащи наоколо като полудели пилета. След всички събития от предишните дни почти бях забравил колко е млад. Точно в този момент той изобщо не изглеждаше като магьосник, а просто като едно малко ужасено момче.

Натаниел.

Слаб глас.

— Да?

— Слушай. Знаеш ли какво трябва да направим, ако се измъкнем от тази Клетка?

Как можем да се измъкнем?

— Не се тревожи за това. Ако избягаме, какво трябва да направим?

Той сви рамене.

— Тогава аз ще ти кажа. Трябва да свършим две неща. Първо — да вземем Амулета от Лавлейс. Това е твоя работа.

— Защо?

— Защото не мога да докосна Амулета, когато го носи: той поглъща всичко магическо, което се приближи до него — и не искам случайно и аз да вляза в това число. Трябва да го направиш ти. Но аз ще се опитам да го разсея, докато се приближиш.

— Много мило.

— Второто нещо — казах аз, — е, че трябва да обърнем призоваването, за да избутаме нашия голям приятел обратно. Това е твоя работа.

Отново моя работа?

— Да, а аз ще ти помогна, като свия призоваващия рог от Лавлейс. Той трябва да бъде счупен, ако искаме да успеем. Но ще трябва да събереш някои от другите магьосници да изрекат заклинанието за Прогонване. Някои от по-силните със сигурност знаят достатъчно, ако разбира се все още са в съзнание. Не се бой — няма да се наложи да го вършиш сам.

Момчето се намръщи.

Лавлейс възнамерява да го прогони сам — изрече с нотка на нормалната си жизненост.

— Да, ама той е майстор магьосник, много умел и силен. Добре — това е уредено. Отиваме за Амулета. Ако го вземем, тръгваш да търсиш помощ от останалите, докато аз се разправя с Лавлейс.

Никога няма да разбера как щеше да отговори момчето, защото в този момент голямото създание излезе напълно от процепа и една особено силна вълна пробяга през нивата. Тя помете изоставените столове, превръщайки някои в течност, подпалвайки други и накрая стигна блещукащата бяла Клетка, където бяхме затворени през цялото това време. При съприкосновението, мембраната, която ни обграждаше, избухна с оглушителен гръм и запрати мен на една страна, а момчето на друга. Той падна тежко и си поряза лицето.

Недалеч от нас огромната прозрачна глава бавно се обръщаше.

— Натаниел! — извиках. — Ставай!

Натаниел

Главата му кънтеше от силата на експлозията и почувства нещо мокро по устата си. Наблизо, сред пронизителната врява в залата, един глас извика рожденото му име. Той стана, олюлявайки се.

Съществото вече беше цяло: Натаниел усети формата му, извисяваща се високо към тавана. По-далече зад него една група магьосници се бяха скупчили безпомощно заедно с дяволчетата си. А пред него стоеше Саймън Лавлейс, крещейки заповеди на роба си. Едната му ръка беше притисната към гърдите; другата бе протегната и все още държеше призоваващия рог.

— Виждаш ли, Рамутра? — викаше той. — Аз държа Амулета на Самарканд и затова съм извън твоята власт. Всяко друго живо същество в тази стая, независимо дали е човек или дух, е твое! Заповядвам ти да ги унищожиш!

Огромното създание наклони глава в знак на съгласие; обърна се към най-близката група магьосници и изпрати шокови вълни през стаята. Натаниел се втурна към Лавлейс. Малко по-нататък видя една грозна муха да бръмчи ниско над пода.

Лавлейс забеляза мухата; той се намръщи и загледа лъкатушещото й, бързо напредване през въздуха — първо се приближи до него, после се отдръпна, след това отново се приближи, — докато през цялото това време Натаниел се промъкваше отзад.

По-близо и по-близо…

Мухата се стрелна агресивно към лицето на Лавлейс, магьосникът се сепна и в този момент Натаниел го връхлетя. Той подскочи и падна върху гърба му, а пръстите му задърпаха яката. Мухата се превърна в мармозетка, която грабна рога с ловките си алчни пръсти. Лавлейс извика и блъсна мармозетката така, че тя се завъртя през глава; после, навеждайки се, изхвърли над главата си Натаниел, който падна тежко на пода.

Натаниел и мармозетката се проснаха един до друг, а Лавлейс застана над тях. Очилата на магьосника висяха накриво от едното му ухо. При отмятането, ръцете на Натаниел бяха отпрали половината му яка. Около врата му се откриваше златната верига на Амулета на Самарканд.

— И така — каза Лавлейс, намествайки очилата си, като се обърна към Натаниел, — ти отхвърли предложението ми. Жалко. Как се изплъзна от Морис? С помощта на това нещо ли? — Той посочи мармозетката. — Предполагам, че е Бартимеус.

Натаниел се беше задъхал, заболя го, като се опита да стане.

Мармозетката вече беше на крака и нарастваше, променяше очертанията си.

Хайде — изсъска тя на Натаниел. — Преди да има възможност да…

Лавлейс направи знак и изрече една дума. Едра форма с глава на чакал се материализира до рамото му.

— Нямах намерение да те призовавам — каза магьосникът. — Толкова е трудно да се намерят добри роби, а от хората и джиновете тук, подозирам, единствено аз ще изляза от тази стая жив. Но понеже виждам, че Бартимеус е тук, ми изглежда несправедливо да не ти дам шанс да го довършиш. — Лавлейс направи непринуден жест към гаргойла, който сега стоеше приведен и готов до Натаниел. — И този път, Джабор — каза той, — не ме подвеждай.

Демонът с глава на чакал пристъпи напред. Гаргойлът изруга и се метна във въздуха. От гърба на Джабор изникнаха две крила с червени вени; те плеснаха веднъж, издавайки пукащ звук като от чупещи се кости и го понесоха в преследване.

Натаниел и Лавлейс останаха загледани един в друг. Болката в диафрагмата на Натаниел се бе поуспокоила малко и той успя да се изправи на крака. Не откъсваше очи от блясъка на златото около гърлото на магьосника.

— Знаеш ли, Джон — рече Лавлейс, потупвайки небрежно с рога по дланта на ръката си, — ако поначало беше имал късмета да чиракуваш при мен, можехме да извършим велики дела заедно. В теб виждам нещо; сякаш гледам в огледало дните на моята младост — и двамата имаме еднаква воля за власт. — Той се усмихна, показвайки белите си зъби. — Но мекотата и посредствеността на Ъндъруд те развалиха.

Тук той млъкна, понеже един виещ магьосник се препъна между тях. Кожата му блестеше като дребни люспи в цветовете на дъгата. От цялата стая долитаха объркани, неравномерни звуци от изкривена и объркана магия, която се сблъскваше с шоковите вълни излъчвани от Рамутра. Повечето магьосници и техните дяволчета се бяха струпали до далечната стена почти един върху друг в опита си да избягат. Голямото създание се движеше към тях с мързеливи крачки, оставяйки диря от променени останки след себе си: трансформирани столове, пръснати чанти и лични принадлежности — всичките разпънати, изкривени, блещукащи в неестествени тонове и цветове. Натаниел се опита да ги заличи от ума си. Той гледаше веригата на Амулета и се подготвяше за още един опит.

Лавлейс се усмихна.

— Дори и сега не си се отказал — продължи той. — И точно за това говоря — това е желязната ти воля в действие. Много добре. Но ако ми беше чирак, щях да те науча да я сдържаш, докато си способен да я използваш. Ако ще оцелява, истинският магьосник трябва да е търпелив.

— Да — каза Натаниел дрезгаво, — казвали са ми това и преди.

— Трябваше да ги послушаш. Е, вече е прекалено късно да те спася; причини ми твърде много вреди, а дори и да бях склонен, не мога да направя нищо за теб тук вътре. Амулетът не може да се споделя.

За момент той се обърна към Рамутра: демонът беше заклещил в ъгъла една отдалечена групичка магьосници и се пресягаше към тях с извити пръсти. Един пронизителен писък изведнъж беше прекъснат.

Натаниел мръдна леко. Погледът на Лавлейс моментално се върна към него.

Все още се бориш? — каза той. — Щом не мога да разчитам да кротуваш и да умреш заедно с всички онези глупаци и страхливци, ще трябва най-напред да се отърва от теб. Приеми го като комплимент, Джон.

Той постави рога на устните си и го наду леко. Кожата на Натаниел настръхна, усети промяна зад себе си.

При звука от рога Рамутра бе спрял. Смущението в нивата, което маркираше краищата му, се усили, сякаш излъчваше силна емоция, вероятно гняв. Натаниел го видя да се обръща, явно гледаше Лавлейс през цялата ширина на залата.

— Не се колебай, робе! — извика Лавлейс. — Ще изпълниш заповедта ми! Момчето трябва да умре първо.

Натаниел усети върху себе си извънземен поглед. Със странна, далечна яснота, той забеляза красив, златен гоблен, висящ на стената зад гигантската глава. Изглеждаше по-голям, отколкото беше нормално, сякаш същността на демона го увеличаваше.

— Ела! — Гласът на Лавлейс звучеше дрезгаво и сухо. Огромна вълна тръгна от демона, превръщайки близкия полилей в множество дребни жълти птички, които излетяха и се насочиха към покривните греди на залата преди да се разтворят във въздуха. Той замислено обърна гръб на останалите магьосници и тръгна към Натаниел.

Червата на Натаниел се преобърнаха. Той отстъпи.

До себе си чу кикота на Лавлейс.

Бартимеус

И така, ето ни отново, Джабор и аз, като партньори в един танц — аз отстъпвах, той ме следваше, стъпка по стъпка в синхрон. Летяхме през хаоса на залата, избягвайки тичащите хора, експлозиите от пренасочена магия, шоковите вълни, които излизаха от огромното създание, крачещо в средата. Джабор беше направил гримаса, която можеше да представлява раздразнение или несигурност, понеже дори и неговата изключителна издръжливост щеше да е подложена на изпитание в тази нова среда. Реших да подкопая морала му.

— Какво е усещането да си по-низш от Факарл? — извиках, като се мушнах зад един от малкото останали полилеи. — Не виждам Лавлейс да рискува неговия живот като го призовава тук днес.

От другата страна на полилея Джабор се опита да хвърли по мен Чума, но една енергийна вълна я разстрои и тя се превърна в облак от красиви цветя, падащи на пода.

— Очарователно — казах. — Другото, което трябва да научиш, е да ги подреждаш правилно. Ще ти заема една чудесна ваза, ако искаш.

Не мисля, че разбирането на обиди от страна на Джабор се простира толкова далеч, че да схване тази, но той разбра тона и това всъщност го предизвика да отговори устно.

— ИЗВИКА МЕН, ЗАЩОТО СЪМ ПО-СИЛЕН! — изрева той, изскубна полилея от тавана и го запрати по мен. Аз се отдръпнах като балерина, той се разби в стената и малките парчета кристал се посипаха като дъжд върху наведените глави на магьосниците.

Джабор не изглеждаше много впечатлен от тази грациозна маневра. — СТРАХЛИВЕЦ! — изкрещя той. — ВИНАГИ СЕ ПРОМЪКВАШ И ПЪЛЗИШ, И БЯГАШ, И СЕ КРИЕШ.

— Нарича се интелигентност — казах аз, правейки пирует във въздуха, сграбчвайки една натрошена греда от тавана, която метнах по него като копие. Той не си направи труда да се помести, а я остави да се счупи в раменете му и да падне. После тръгна към мен. Въпреки чудесните думи, нито промъкването, нито пълзенето, нито бягането, нито криенето имаха голям ефект точно сега, а и поглеждайки надолу в залата видях, че ситуацията всъщност се влошава и то много бързо. Рамутра140 се бе обърнал и напредваше обратно през стаята към мястото, където стояха магьосникът и моят господар. Не беше трудно да се досетя какво възнамеряваше Лавлейс: момчето бе станало прекалено дразнещо, за да го остави да живее дори и още миг. Напълно го разбирах.

Лавлейс все още държеше рога и все още носеше Амулета. Дотук не бяхме спечелили нищо. Трябваше някак да бъде разсеян преди Рамутра да се приближеше достатъчно, за да унищожи момчето. Хрумна ми една неочаквана идея. Интересно… Но първо трябваше да се отърва от Джабор за малко.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже Джабор е от упоритите.

Избегнах протегнатите му пръсти и се спуснах надолу през въздуха, някъде към средата на стаята. Заради близостта си до процепа, подиумът отдавна се беше свил до някакво желирано вещество. Навсякъде наоколо имаше пръснати обувки и столове, но нямаше нито един жив в този район.

Спуснах се с пълна скорост. Чух как отзад Джабор се впуска в яростно преследване.

Колкото повече се приближавах до процепа, толкова повече се опъваше същността ми — усещах как засмукването започва да ме дърпа напред; ефектът беше доста подобен на неприятното усещане при призоваване. Когато стигнах до границата на поносимостта си, спрях на място във въздуха, направих едно бързо задно салто и се изправих лице в лице с идващия насреща Джабор. Ето го, носеше се със свистене надолу, ядосан, с разперени ръце, без дори да се замисли за опасността зад мен. Той искаше само да докопа същността ми с нокти и да ме разкъса, както бе направил с една от жертвите си от стария Омбос141 или Финикия.

Но аз не бях някакъв си човек, свит и разтреперан в тъмнината на храма. Аз съм Бартимеус и освен това не съм страхливец. Останах на мястото си142.

Джабор се спускаше. Наведох се като борец.

Той отвори уста да нададе чакалския си вой…

Плеснах с крила и малко се издигнах. Докато минаваше под мен аз се извъртях и го изритах в гърба с всичка сила. Движеше се прекалено бързо, за да спре изведнъж, особено пък след моята дружеска помощ. Крилата му се обърнаха напред в усилие… Той забави… започна да се обръща, ръмжейки…

Процепът го задърпа. Изведнъж на лицето му се появи изражение на съмнение. Опита се да размаха крила, но те не се движеха както трябва. Сякаш бяха потопени в бързо течащ сироп. От краищата им се откъснаха частици сиво-черно вещество и те бяха изсмукани. Същността му си заминаваше. Направи невероятно усилие и дори успя малко да напредне към мен. Вдигнах палци одобрително.

— Браво — казах аз. — Мисля, че успя с пет сантиметра. Продължавай. — Той направи още едно херкулесово усилие. — Още един сантиметър! Добър опит! Скоро ще ме пипнеш. — За да го окуража, протегнах нахално крак към него и го размахах пред лицето му, но не толкова близо, че да ме стигне. Той изръмжа и се опита да замахне, но сега вече същността му се изливаше от повърхността на крайниците му и се притегляше към процепа; мускулестото му тяло очевидно се променяше и изтъняваше. Когато силата му се изгуби, притеглянето на процепа стана по-голямо и той започна да се движи назад, първо бавно, после по-бързо.

Ако Джабор имаше поне половин мозък, можеше да се превърне в комар или нещо подобно: вероятно при по-малки размери щеше да успее да се освободи от гравитационното притегляне на процепа. Един приятелски съвет щеше да го спаси, но бедният аз бях прекалено зает да го наблюдавам как се разнищва, че да помисля за това, докато не стана твърде късно. Сега задните му крайници и крилата се променяха в течни поточета от мазно, сиво-черно вещество, което описваше спирала към процепа и изчезваше от земята. Не може да му е било приятно, особено при условие, че заповедта на Лавлейс все още го задържаше тук, но лицето му не изразяваше болка, а само омраза. И продължи така до края. Дори когато задната част на главата му изгуби формата си, пламтящите му червени очи все още бяха впити в моите. После изчезнаха в процепа и аз останах сам, махайки му нежно за сбогом.

Не губих много време с прощаването. Трябваше да обърна внимание на други неща.

Натаниел

— Изумително нещо е Амулета на Самарканд. — Дали от страх или от жестоко възхищение заради контрола си, Лавлейс продължаваше да поддържа едностранния си разговор с Натаниел, дори докато Рамутра крачеше безмилостно към тях. Явно не можеше да се удържи и да млъкне. Натаниел отстъпваше бавно, безнадеждно, знаейки, че не може да направи нищо.

— Виждаш ли, Рамутра разстройва стихиите — продължи Лавлейс. — Където и да стъпи той, стихиите се разбунват. И това унищожава правилния порядък, от който зависи магията. Нищо, което някой от вас би опитал, не може да го спре: всеки магически опит ще се провали — вие не можете да ме нараните, не можете и да избягате. Рамутра ще се разправи с всички ви. Но Амулета съдържа сила, равна и противоположна на Рамутра; затова аз съм в безопасност. Той дори може да ме вдигне до устата си, така че хаосът да беснее около мен, а аз няма да усетя нищо.

Демонът беше преполовил разстоянието до Натаниел и набираше скорост. Една от огромните му, прозрачни ръце бе протегната. Може би нямаше търпение да го опита.

— Моят скъп господар предложи този план — каза Лавлейс, — и, както винаги, беше прав. Точно в този момент той ни гледа.

— Имаш предвид Скайлър ли? — Дори на прага на смъртта, Натаниел не можа да се удържи да не изпита малко свирепо удовлетворение. — Съмнявам се. Той лежи мъртъв горе.

За пръв път самообладанието на Лавлейс го напусна. Усмивката му трепна.

— Точно така — рече Натаниел. — Аз не само избягах от него. Аз го убих.

Магьосникът се изсмя.

— Не ме лъжи, детенце…

Зад Лавлейс прозвуча женски глас, мек и жаловит.

— Саймън!

Магьосникът погледна назад. Там стоеше Аманда Каткарт, на една ръка разстояние, с накъсана и омърляна рокля, с разчорлена, леко червеникава коса. Тя куцаше, докато се приближаваше, протегнала ръце, на лицето й бяха изписани объркване и ужас.

— О, Саймън — каза тя. — Какво направи?

Лавлейс пребледня и се обърна с лице към жената.

— Стой далеч! — извика той. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Махай се!

Очите на Аманда Каткарт се наляха със сълзи.

— Как можа да направиш това, Саймън? И аз ли ще умра?

Тя се наклони напред. Смутен, магьосникът вдигна ръце да я отблъсне.

— Аманда, аз… аз съжалявам. Това… то трябваше да стане.

— Не, Саймън — ти ми обеща толкова много.

Отстрани Натаниел се прокрадваше по-близо.

Объркването на Лавлейс се превърна в гняв.

— Махай се от мен, жено, или ще извикам демона да те разкъса на парчета! Виж, вече е почти до теб! — Аманда Каткарт не помръдна. Изглежда вече не я беше грижа.

— Как можа да ме използваш така, Саймън? След всичко, което каза. Ти нямаш чест.

Натаниел направи още една бавна стъпка. Сега очертанията на Рамутра се извисяваха над него.

— Аманда, предупреждавам те…

Натаниел подскочи напред и го сграбчи. Пръстите му одраскаха кожата на врата на Лавлейс, после стиснаха нещо студено, твърдо и подвижно. Веригата на Амулета. Дръпна я с всичка сила. В първия момент главата на магьосника отскочи към него, после някъде се скъса брънка от веригата и тя остана в ръката му.

Лавлейс нададе страшен вик.

Натаниел падна и се претърколи на пода. Брънките на веригата го удариха в лицето. Той я сграбчи с две ръце, хващайки малкото, кръгло нещо, което висеше по средата на скъсаната верига. Когато го направи, усети как от него се смъкна огромна тежест, сякаш нечий безмилостен поглед изведнъж се бе преместил другаде.

Лавлейс се бе замаял в първия момент на нападението, после се приготви да се хвърли върху Натаниел, но две нежни ръце го дръпнаха назад.

— Чакай, Саймън, нима би наранил едно бедно, сладко момче?

— Ти си луда, Аманда! Махни се от мен! Амулета, аз трябва…

За секунда се бореше да се освободи от отчаяната хватка на жената, после очите му забелязаха извисяващото се присъствие точно над него. Краката му се подкосиха. Сега Рамутра беше много близо до тримата: от присъствието му платът на дрехите им се развя неудържимо, а косите им се разпиляха по лицата. Въздухът около тях затрепери като наелектризиран.

Лавлейс се сгърчи и отстъпи, като едва не падна.

— Рамутра! Заповядвам ти — хвани момчето! Той открадна Амулета! Той не е истински защитен! — Гласът му не беше убедителен. Една огромна, прозрачна ръка се протегна. Лавлейс удвои настойчивостта си. — Тогава забрави за момчето, хвани жената! Първо вземи нея!

Ръката спря за секунда. Лавлейс направи неистово усилие и се отскубна от ръцете на жената.

— Да! Виждаш ли? Ето я! Вземи първо нея!

Отвсякъде и отникъде се разнесе глас, сякаш някакво огромно множество говореше едновременно.

— НЕ ВИЖДАМ НИКАКВА ЖЕНА. САМО ЕДИН УХИЛЕН ДЖИН.

Лицето на Лавлейс се вкамени. Той се обърна към Аманда Каткарт, която го гледаше с агонизиращ и умолителен поглед. И докато я гледаше, чертите й бавно се промениха. На лицето й, от ухо до ухо, се разтегна триумфална, злобна усмивка. После, за част от секундата, една от ръцете й се изви напред, отскубна призоваващия рог от отпускащата се ръка на Лавлейс и го отмъкна. С един скок Аманда Каткарт изчезна, а мармозетката увисна на опашката си на една стойка за лампа на няколко метра от тях. Тя размаха весело рога към втрещения магьосник.

— Нали нямаш нищо против да взема това? — извика. — Там, където отиваш, няма да ти трябва.

Сякаш всичката енергия напусна магьосника; кожата му увисна отпусната и посивяла на костите му. Раменете му се отпуснаха; той пристъпи към Натаниел, като че ли вяло се опитваше да си върне Амулета… после една голяма ръка се протегна надолу, обхвана го и Лавлейс бе вдигнат във въздуха. Издигаше се все по-високо и по-високо, а тялото му се превръщаше и променяше. Главата на Рамутра се снижи към него. Видя се как се отваря нещо като уста. Секунда по-късно Саймън Лавлейс изчезна.

Демонът спря и се огледа за кикотещата се мармозетка, но засега тя бе изчезнала. Игнорирайки Натаниел, който все още лежеше проснат на пода, той се обърна тежко към магьосниците в другия край на залата.

До Натаниел проговори познат глас.

— Двама заминаха, остана един — каза той.

Бартимеус

Бях толкова опиянен от успеха на хитрия си номер, че поех риска да се превърна в Птолемей, докато вниманието на Рамутра беше отвлечено другаде. Джабор и Лавлейс вече ги нямаше и сега оставаше да се справим само с голямото създание. Сръчках господаря си с ботуш. Той лежеше по гръб, прегърнал Амулета на Самарканд с ръце, както майка прегръща бебето си. Бях оставил призоваващия рог на пода до него.

Той седна с усилие.

— Лавлейс… видя ли?

— Аха, не беше красиво.

Изправи се вдървено на крака, очите му светеха със странен блясък — наполовина ужасени, наполовина екзалтирани.

Взех го — прошепна той. — Взех Амулета на Самарканд.

— Да — отвърнах бързо. — Браво. Но Рамутра още е при нас и ако искаме да получим помощ, трябва да побързаме.

Погледнах към далечния край на аудиторията. Въодушевлението ми се стопи. Струпаните министри вече представляваха една печална купчина — или разтреперани в тъпо униние блъскаха по вратите, или се биеха злобно един с друг за място, колкото можеше по-далеч от идващия Рамутра. Беше един много непоучителен спектакъл, като да гледаш как куп плъхове се боричкат в отходния канал. Освен това беше и крайно притеснително: понеже нито един от тях не изглеждаше в състояние да изрече сложното заклинание за отпращане.

— Хайде — казах, — докато Рамутра вземе част от тях, ние можем да мобилизираме другите. Кой е най-вероятно да си спомня контрамагията?

Устните му се свиха.

— Никой от тях, като ги гледам.

— Дори и така да е, трябва да опитаме. — Задърпах го за ръкава. — Хайде. Никой от нас не знае заклинанието.

— Говори за себе си — рече момчето бавно. — Аз го знам.

— Ти? — Малко бях изненадан. — Сигурен ли си?

Той ме изгледа навъсено. Физически беше в доста плачевно състояние — пребледняла кожа, натъртен и кървящ, люлеейки се на краката си. Но в очите му гореше ярък, решителен пламък.

— Това вероятно дори не ти е хрумвало, нали? Да, учил съм го.

В гласа му имаше нещо повече от намек за колебание, както и в очите му — видях как то се бори с решимостта му. Опитах се да не звуча скептично.

— Това е на високо ниво — казах. — И е сложно. Ще трябва да счупиш рога в точно определения момент. Сега не е време за фалшива гордост, момче. Все още можеш да…

— Да поискам помощ? Не мисля така. — Дали заради гордостта или реалността, той беше напълно прав. Рамутра вече почти беше стигнал до магьосниците и нямаше шанс да получим помощ от тях. — Отдръпни се — каза той. — Трябва ми място да помисля.

За момент се поколебах. Въпреки че силата на характера му бе достойна за възхищение, прекалено добре виждах накъде водеше всичко това. Със или без Амулета, последствията от едно погрешно отпращане винаги са катастрофални и този път аз щях да пострадам заедно с него. Но не можех да измисля нищо друго.

Отдръпнах се безпомощно. Господарят ми вдигна призоваващия рог и затвори очи.

Затвори очи, за да не вижда хаоса в залата и задиша колкото можеше по-бавно и по-дълбоко. Звуците на болка и ужас все още долитаха до него, но той ги изхвърляше от съзнанието си със силата на волята.

Поне това бе сравнително лесно. Но му говореха и множество вътрешни гласове и той не можеше да се изолира от тяхната врява. Това беше неговият момент! В този миг хилядите обиди и лишения щяха да бъдат отхвърлени и забравени! Той знаеше заклинанието — беше го научил много отдавна. Щеше да го изрече и всички щяха да видят, че повече не може да бъде пренебрегван. Винаги, винаги го бяха подценявали! Ъндъруд го смяташе за идиот, за глупак, който едва ли можеше да нарисува и кръг. Той бе отказал да повярва, че чиракът му може да призове джин от какъвто и да е вид. Лавлейс го смяташе за слаб, по детски мекушав и все пак мислеше, че може да бъде изкушен от първото неясно предложение за власт и статус. Той отказа да приеме и, че Натаниел е убил Скайлър: той бе умрял, докато го отричаше. А сега, дори и Бартимеус, собственият му прислужник, се съмняваше, че той знае заклинанието за Отпращане! Винаги, винаги го отритваха.

В този момент всичко беше в негови ръце. Твърде често преди го бяха оставяли безсилен — заключен в стаята си, изнесен от пожара, обран от обикновените, затворен в Клетката… Споменът за тези унижения го изгаряше. Но сега той щеше да действа — щеше да им покаже!

Пулсирането на наранената му гордост почти го надви. Но по-дълбоко в нея, под това отчаяно желание да успее заради самия себе си, напираше да излезе друго желание. Някъде далеч чу как някой пищи от страх и потрепери от съжаление. Ако не успееше да си припомни заклинанието, безпомощните магьосници щяха да умрат. Техният живот зависеше от него. А той притежаваше познанието да им помогне. Обратното призоваване, Отпращането. Как беше? Беше чел заклинанието, знаеше, че го е чел. Беше го запечатал в паметта си още преди месеци. Но сега не можеше да се концентрира, не можеше да си го спомни.

Не се получаваше. Всички те щяха да умрат, точно както госпожа Ъндъруд, а той отново щеше да се провали. Колко силно само искаше да им помогне! Но само желанието не беше достатъчно. Повече от всичко останало той искаше да помогне на госпожа Ъндъруд, да я измъкне от пламъците. Ако можеше, щеше да даде живота си вместо нейния. Но не я беше спасил. Него го изнесоха, а тя си отиде завинаги. Обичта му не струваше нищо.

За момент, споменът за загубата му и силата на настоящото му желание се смесиха в него. По бузите му потекоха сълзи.

Търпение, Натаниел.

Търпение…

Той задиша бавно. Тъгата му избледня и в огромната бездна нахлу споменът за спокойствието в градината на господаря му — отново видя рододендроновите храсти, проблясването на листата им в тъмнозелено под слънцето. Видя как от ябълковите дървета отронваха белите им цветове, а на червената тухлена стена лежеше котка. С пръстите си почувства лишеите, видя мъха по статуята; отново се почувства защитен от външния свят. Представи си госпожица Лутиен, седяща тихо край него, докато скицираше нещо. У него се прокрадна чувство на спокойствие.

Умът му се проясни, а паметта му се отприщи.

Необходимите думи се върнаха, както ги беше научил, седейки на каменната пейка преди година и нещо.

Той отвори очи и ги изрече с висок, ясен и силен глас. В края на петнайсетата дума счупи призоваващия рог в коляното си.



Слоновата кост изпука, а думите отзвучаха, Рамутра спря на място. Трептящите вълни във въздуха, които очертаваха контурите му, сега се разтресоха, първо леко, после с все по-голяма сила. Процепът в центъра на стаята малко се разтвори. След това, с изумителна бързина, контурите на демона, смачкани и свити, бяха притеглени към него и изчезнаха.

Процепът се затвори, като зарастваща със зашеметяваща скорост рана.

Сега, когато го нямаше, залата приличаше на пещера и изглеждаше празна. Един от полилеите и няколко от малките лампи на стената отново светнаха, хвърляйки тук-там слабо сияние. Навън, небето в късния следобед бе сиво и потъмняваше към синьо. Чуваше се как вятърът свисти между дърветата в гората.

В залата бе настъпила пълна тишина. Тълпата магьосници и няколкото натъртени и насинени дяволчета останаха напълно неподвижни. Само едно нещо се раздвижи: едно момче куцаше напред към центъра на стаята, а в ръцете му подрънкваше Амулета на Самарканд. Нефритеният камък в средата му проблясваше леко на неясната светлина.

В пълна тишина Натаниел отиде до мястото, където беше проснат Рупърт Девъро, наполовина покрит от министъра на външните работи и внимателно постави Амулета в ръката му.

43

Бартимеус

Това беше толкова типично за момчето. След като бе извършил най-важното дело в мизерния си дребен живот, човек би очаквал да се срине на земята от изтощение и облекчение. Но така ли направи той? Не. Това бе големият му шанс и той го използва по възможно най-театралния начин. Всички очи бяха приковани в него и той закуцука през разрушената аудитория като ранена птица, крехка ако щете, право към центъра на властта. Какво щеше да направи? Никой не знаеше; никой не се осмеляваше да си помисли (видях как министър-председателят потрепера, когато момчето протегна ръка). И тогава, във върховия момент на целия този фарс, всичко се разкри: легендарният Амулет на Самарканд — вдигнат високо така, че да могат да го видят всички, — предаден обратно на главата на правителството. Детето дори се сети да склони глава покорно.

Сензация в залата!

Какво представление, а? Всъщност това инстинктивно слугуване на тълпата ме убеди, дори повече от способността му да тормози джинове, че на момчето вероятно му е писано да има световен успех143. Със сигурност тези му действия имаха желания резултат: само за секунди той стана център на внимание за възхитената тълпа.

Незабелязано, в цялата тази суетня, изоставих формата на Птолемей и приех формата на низше дяволче, което засега (когато блъсканицата понамаля) увисна от едната страна на момчето по един скромен начин. Нямах желание истинските ми възможности да бъдат забелязани. Някой можеше да направи връзката с дръзкия джин, който наскоро беше избягал от правителствения затвор.

Рамото на Натаниел бе идеалната изгодна позиция да наблюдавам последиците от опита за държавен преврат, тъй като в продължение на няколко часа момчето бе център на внимание. Където и да отидеха министър-председателят и старшите му колеги, там отиваше и господарят ми, отговаряше на неотложни въпроси и се тъпчеше с ободрителни захаросани бонбони, които по-незначителните служители му носеха.

След като щателната проверка приключи, се оказа, че списъкът с липсващите включва четирима министри (за щастие всичките на сравнително ниски постове) и един заместник-секретар144. Освен това няколко магьосници бяха понесли сериозни лицеви и телесни деформации или пък бяха претърпели други неприятности.

Общото облекчение бързо се превърна в гняв. След като Рамутра го нямаше, магьосниците можеха да насочат робите си срещу магическите бариери на вратите и стените и бързо да се измъкнат от къщата. Бе извършено бързо претърсване на Хедълхам Хол, но с изключение на няколко различни прислужници, мъртвото тяло на стареца и едно ядосано момче, заключено в тоалетните, не бе открит никой. Както се очакваше, магьосникът с рибешкото лице го нямаше, нито пък имаше следа от високия чернобрад мъж, който стоеше на портата. И двамата сякаш се бяха изпарили във въздуха.

Натаниел насочи разследващите и към кухнята, където наблъскана в едно килерче беше открита групичка от помощник-готвачи. Те докладваха, че около половин час по-рано145 главният готвач надал силен вик, избухнал в сини пламъци и се подул до огромни и ужасяващи размери преди да изчезне в облак сяра. При огледа в тухлите на камината беше открит един дълбоко забит сатър, последен спомен от робството на Факарл146.

След като основните конспиратори бяха мъртви или изчезнали, магьосниците се заеха да разпитват прислугата в Хедълхам Хол. Те обаче се оказаха неосведомени за конспирацията. Съобщиха, че през предишните няколко седмици Саймън Лавлейс бил организирал цялостен ремонт на аудиторията, превръщайки я в забранена територия за дълго време. Невидими работници, под съпровода на множество странни звуци и цветни светлини, бяха построили стъкления под и поставили новия килим147, надзиравани от един добре облечен джентълмен с кръгло лице и червеникава брада.

Това бе нова улика. Господарят ми веднага каза, че е видял такъв човек да напуска резиденцията същата тази сутрин и веднага бяха изпратени вестоносци да алармират полицията в Лондон и околностите.



Когато беше направено всичко, което можеше да се направи, Девъро и старшите му министри се освежиха с шампанско, студени меса и желирани плодове и изслушаха внимателно историята на господаря ми. А каква история само беше. Каква ужасно заплетена история им разправи. Дори и аз, при моя дълъг опит с човешкото лицемерие, бях сащисан от опашатите лъжи, които момчето измисляше. Честно казано, той наистина имаше много неща за криене: собствената му кражба на Амулета, например, както и кратката ми среща с Шолто Пин. Но голяма част от измислиците му изобщо не бяха необходими. Наложи ми се да си седя спокойно на рамото му и да слушам как ме нарича „незначително дяволче“ (пет пъти), „нещо подобно на фолиот“ (два пъти) и дори (веднъж) „хомункулус“148. Знаете ли колко обидно е всичко това?

Но това съвсем не беше всичко. Той разправи (с големи, наскърбени очи) как скъпият му господар, Артър Ъндъруд, отдавна бил подозирал Саймън Лавлейс, но никога не се сдобил с доказателства за каквото и да е престъпление. Докато, както каза, в онзи съдбоносен ден Ъндъруд случайно усетил, че Амулета на Самарканд е в притежание на Лавлейс. Преди да може да съобщи на властите, Лавлейс и неговите джинове пристигнали в къщата, решени да го убият. Ъндъруд, заедно с Джон Мандрейк, верният му чирак, се съпротивлявал усилено и дори госпожа Ъндъруд им помогнала, като героично се била опитала самата тя да се пребори с Лавлейс. Но напразно. Господин и госпожа Ъндъруд били убити, а Натаниел избягал, за да си спаси живота, само с едно незначително дяволче за помощник. Всъщност в очите му имаше сълзи, докато разправяше всичко това; все едно че вярваше в глупостите, които бълваше.

Това беше най-голямата му лъжа. Тъй като нямал начин да докаже вината на Лавлейс, той отпътувал за Хедълхам Хол с надеждата някак да предотврати ужасното престъпление. Сега бил щастлив, че е успял да спаси живота на благородните водачи на страната му и т.н. и т.н. Честна дума, това беше достатъчно да накара едно дяволче да се разциври.

Но те се вързаха. Не се усъмниха в нито една дума. Господарят ми получи още една бърза закуска, сръбна шампанско и после беше откаран с една министерска лимузина обратно в Лондон за по-нататъшен доклад.

Естествено аз също отидох с него. Не бих го изпуснал от погледа си за нищо на света. Той трябваше да изпълни едно обещание.

44

Стъпките на прислужника се отдалечиха надолу по стълбите. Аз и момчето се огледахме.

— Предпочитах старата ти стая — казах му. — Тази мирише, а ти дори още не си се нанесъл.

— Не мирише.

— Напротив, мирише на прясна боя и мазилка и всичко е ново и току-що произведено. Което, предполагам е доста подходящо за теб — не мислите ли така, господин Мандрейк?

Той не отговори. Подскочи напред към прозореца, за да види гледката.

Беше вечерта на деня след голямото призоваване в Хедълхам Хол и за първи път господарят ми бе оставен насаме със себе си. Беше прекарал по-голямата част от предходните двадесет и четири часа в срещи с министри и полицията, повтаряйки историята си и без съмнение добавяйки нови лъжи с всеки преразказ. Междувременно аз оставах на улицата149, разтреперан от нетърпение. Бях още по-разстроен, когато момчето прекара първата нощ в специално предоставена спалня в Уайтхол, една строго охранявана по най-различни начини сграда. Докато той хъркаше вътре, аз бях принуден да се крия навън, все още без да имам възможност да започна необходимия разговор.

Но сега беше изминал още един ден и бъдещето му бе решено. Официална кола го беше откарала до дома на новия му господар — едно модерно крайречно жилище на южния бряг на Темза. Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и половина; господарят му щеше да го чака в трапезарията в осем и петнайсет. Това означаваше, че Натаниел и аз имахме цял час насаме. Смятах да го използвам правилно.



Стаята съдържаше обичайните мебели: легло, бюро, гардероб (достатъчно голям, за да влезеш в него и доста скъп), библиотека, нощна масичка, стол. Една вътрешна врата водеше до малка самостоятелна баня. На чистия таван имаше една доста силна електрическа лампа, а на стената — малък прозорец. Навън луната огряваше водите на Темза. Момчето гледаше към Парламента, почти срещу нас, със странно изражение на лицето.

— Сега е много по-близо — казах аз.

— Да. Тя щеше да е много горда. — Той се обърна и видя, че се бях превърнал в Птолемей и се бях излегнал в леглото му. — Махни се оттам! Не искам ужасната ти… Ей! — Той забеляза една книга, натикана на лавицата до леглото. — „Строфите на Фауст“! Мое собствено копие. Това е изумително! Ъндъруд ми забрани да се докосвам до нея.

— Само помни — на Фауст те не са му донесли нищо хубаво.

Той прелистваше страниците.

— Великолепно… И господарката ми казва, че мога да извършвам дребни призовавания в стаята си.

— А, да — добрата ти, сладка нова господарка. — Поклатих тъжно глава. — Харесваш я, нали?

Той кимна енергично.

— Госпожа Уитуел е много могъща. Ще ме научи на много неща. И ще се отнася към мен с подходящото уважение.

— Така ли мислиш? Тя е почтен магьосник, нали? — Направих кисела физиономия. Старата ми приятелка Джесика Уитуел, слабият като точилка министър по сигурността, началник на Тауър, контролираща Скръбното Кълбо… Да, тя наистина беше могъща. И това, че властите бяха поверили Натаниел на нейните нежни грижи, без съмнение показваше колко високо мнение имат за него. Тя със сигурност щеше да е по-различен господар от Артър Ъндъруд и щеше да се погрижи талантът му да не се похаби… А какво щеше да направи с темперамента му беше друг въпрос. Е, без съмнение той получаваше точно това, което заслужаваше.

— Тя каза, че имам пред себе си голяма кариера — продължи той, — ако си изиграя картите правилно и работя усилено. Каза, че ще надзирава обучението ми и ако всичко върви добре, ще ме пуснат при големите и скоро ще работя в някой министерски отдел, за да натрупам опит. — В очите му отново се беше появил триумфалният поглед, от който ми се прииска да го взема на коленете си. Започнах усилено да се прозявам и да оправям възглавницата, но той продължаваше. — Няма ограничение за възрастта, каза тя, само за таланта. Аз казах, че искам да се включа в министерството на вътрешните работи — точно те преследват Съпротивата. Знаеш ли, че е имало още едно нападение, докато сме били извън Лондон? Един офис в Уайтхол е бил взривен. Все още никой не е успял да направи пробив в разследването, но се обзалагам, че аз мога да ги отрия. Като начало, ще хвана Фред и Стенли — и онова момиче. След това ще ги накарам да проговорят, после ще…

— Задръж малко — рекох аз. — Не направи ли вече повече от достатъчно за един човешки живот? Само си помисли — уби двама полудели за власт магьосници и спаси сто полудели за власт магьосници… Ти си герой.

Той не разбра лекия ми сарказъм.

— Така казва господин Девъро.

Изведнъж станах, поставих ръце зад ушите си и се обърнах към прозореца.

— Чуй това! — възкликнах.

— Какво?

— Това е звукът на много хора, които не ликуват.

Той ме изгледа навъсено.

— Какво означава това?

— Означава, че правителството държи всичко това в тайна. Къде са фотографите? Къде са вестникарите? Бих очаквал да си на първа страница на „Таймс“ тази сутрин. Би трябвало да те разпитват за историята на живота ти, да ти дават медали на обществени места, да слагат лика ти на евтини пощенски марки в ограничен тираж… Но не го правят, нали?

Момчето подсмръкна.

— Трябва да го пазят в тайна в интерес на сигурността. Така ми казаха.

— Не, по-скоро е в интерес на това да не изглеждат глупаво. „ДВАНАЙСЕТГОДИШЕН СПАСЯВА ПРАВИТЕЛСТВОТО“? Ще им се присмиват по улиците. А това е нещо, което магьосниците никога не биха искали да им се случи, от мен да го знаеш. Когато се случи, това е началото на края.

Момчето се ухили самодоволно. Беше прекалено млад, за да разбере.

— Не от обикновените трябва да се страхуваме — каза той. — А от конспираторите — онези, които се измъкнаха. Госпожа Уитуел твърди, че поне четирима магьосници са призовали демона, така че освен Лавлейс, Скайлър и Лайм, трябва да има поне още един. Лайм изчезна и никой не е виждал онзи червенобрад магьосник по пристанищата и летищата… Това е истинска загадка. Сигурен съм, че и Шолто Пин е замесен, но не мога да кажа нищо за него след онова, което ти стори с магазина му.

— Да — съгласих се аз, поставих ръка зад главата си и заговорих замислено, — предполагам, че ти наистина имаш доста за криене. Мен, твоето „незначително дяволче“ и всичките ми геройства. Себе си и кражбата ти на Амулета, както и това, че натопи господаря си… — При тези думи той се изчерви и се направи, че отива да разгледа огромния гардероб. Станах и го последвах. — Между другото — добавих, — забелязвам, че даде на госпожа Ъндъруд главна роля в твоята версия за събитията. Помага ти да си успокоиш съвестта, така ли?

Той се завъртя с почервеняло лице.

— Ако имаш да кажеш нещо конкретно — изстреля бързо, — казвай.

Сега вече го погледнах сериозно.

— Каза, че ще си отмъстиш на Лавлейс — рекох аз, — и направи каквото беше решил. Вероятно това успокоява малко болката ти — надявам се, че е така; няма как да го знам. Но ти също обеща, че ако ти помогна срещу Лавлейс, ще ме освободиш. Е, помощта ти беше покорно оказана. Смятам, че ти спасих живота на няколко пъти. Лавлейс е мъртъв и ти си много по-добре — в собствените ти очи — отколкото някога си бил. Така че сега му е времето да удържиш на обещанието си, Натаниел, и да ме освободиш.

Той остана замълчан за секунда.

— Да — каза най-накрая. — Ти наистина ми помогна… Наистина ме спаси…

— За мой вечен срам.

— И аз съм… — той спря.

— Смутен?

— Не.

— Възхитен?

— Не.

— Съвсем мъничко благодарен?

Той пое дълбоко въздух.

— Да. Благодарен съм. Но това не променя факта, че знаеш рожденото ми име.

Време беше да разреша този проблем веднъж завинаги. Бях изморен; цялата същност ме болеше от деветте дни усилия в този свят. Трябваше да си отида.

— Вярно е — отвърнах. — Аз знам името ти и ти знаеш моето. Ти можеш да ме призовеш. Аз мога да ти навредя. Това ни прави квит. Но докато съм на Другото Място, на кого ще кажа? На никого. Ти би трябвало да искаш да се върна там. Ако и двамата имаме късмет, няма да бъда призован повече, докато ти си жив. Обаче ако ме призоват — направих пауза и въздъхнах дълбоко, — обещавам да не разкривам истинското ти име.

Той не каза нищо.

— Официално ли го искаш? — извиках аз. — Каква ще кажеш за това? „Ако наруша тази клетва, дано бъда стъпкан в пясъка от камилите и разпръснат сред изпражненията в полето.“150 Сега вече не мога да бъда по-честен от това, нали?

Той се поколеба. За момент беше готов да ме освободи.

— Не знам — промърмори той. — Ти си де… джин. Клетвите не означават нищо за теб.

— Бъркаш ме с магьосник. Добре тогава… — отскочих назад ядосан. — Какво ще кажеш за това? Ако не ме освободиш тук и сега, отивам право долу и ще разкажа на скъпата ти госпожа Уитуел какво в действителност се е случило. Ще й бъде много интересно да ме види в истинската ми форма.

Той прехапа устни и се пресегна за книгата си.

— Бих могъл…

— Да, би могъл да направиш много неща — казах аз. — В това ти е проблемът. Прекалено умен си и затова не си полезен за себе си. Случиха се много неща, точно защото беше прекалено умен, за да ги оставиш да отлежат. Искаше отмъщение, призова един благороден джин, открадна Амулета, остави други да платят за това. Ти направи каквото искаше и аз ти помогнах, защото трябваше. И без съмнение с твоята интелигентност и с времето ще изнамериш някакъв нов начин да ме оковеш, но не и достатъчно бързо, че да ме спреш да не кажа на господарката ти още сега за теб, за Амулета, за Ъндъруд и за мен.

— Още сега ли? — каза той тихо.

— Още сега.

— Ще свършиш в кутията.

— Твърде лошо и за двама ни.

Няколко секунди задържахме погледите си един върху друг, може би за първи път. После, с въздишка момчето погледна настрани.

— Освободи ме, Джон — казах аз. — Направих достатъчно. Изморен съм. Ти също.

При тези думи той се усмихна леко.

— Аз не съм изморен. Има прекалено много неща, които искам да направя.

— Точно така — потвърдих аз. — Съпротивата… конспираторите… Ще искаш да си спокоен, докато се опитваш да ги заловиш. Помисли за всички други джинове, които ще трябва да призовеш при напредването в кариерата си. Те няма да имат моята класа, но ще ти създават по-малко проблеми.

Част от това явно докосна някаква струна в него.

— Добре, Бартимеус — каза накрая. — Съгласен съм. Ще трябва да почакаш, докато нарисувам кръга.

— Няма проблем! — Бях самото нетърпение. — Всъщност с удоволствие ще те забавлявам, докато го чертаеш! Какво би желал? Мога да пея като славей, да произведа сладка музика във въздуха, да създам хиляди божествени ухания… Предполагам, че дори мога да пожонглирам малко, ако това ще ти се понрави.

— Благодаря. Нищо от това няма да е необходимо.

Подът в единия ъгъл на стаята нарочно не бе застлан с килим и беше леко повдигнат. Точно там, с изключителна прецизност и то само с един или два бързи погледа в книгата си с формулите, момчето начерта един прост пентаграм и два кръга с парче черен тебешир, който откри в чекмеджето на бюрото си. Стоях много тихо, докато правеше това. Не исках да допусне някоя грешка.

Накрая приключи и се изправи вдървено, държейки се за гърба.

— Готово е — каза той и се протегна. — Влизай вътре.

Внимателно прегледах руните.

— Това неутрализира пентаграма на Аделбранд, така ли?

— Да.

— И отменя Безкрайния Затвор?

— Да! Виждаш ли този йероглиф тук? Той прекъсва нишката. Е, искаш ли да те освободя или не?

— Просто проверявам. — Скочих в по-големия кръг и се обърнах с лице към него. Той се приготви, подреждайки думите наум, после ме изгледа строго.

— Разкарай тъпата си усмивка от лицето — каза той. — Разсейваш ме.

— Извинявай. — Направих противно изражение на страдание и скръб.

— Така не е по-добре.

— Извинявай де, извинявай.

— Добре, приготви се. — Той пое дълбоко дъх.

— Само още едно нещо — рекох аз. — Ако ти се наложи да призовеш скоро някой друг, препоръчвам ти Факарл. Той е добър работник. Накарай го да върши нещо творческо, като да пресуши езеро със сито или пък да преброи зрънцата пясък на някой плаж. Той ще е добър в това.

— Виж, искаш ли да си ходиш или не?

— О, да. Искам. И то много.

— Добре тогава.

— Натаниел — още едно последно нещо.

Какво?

— Слушай, ти имаш потенциал за магьосник. И нямам предвид по начина, по който ти си мислиш, че го казвам. Като начало си много по-инициативен от повечето от тях, но те ще смачкат това в теб, ако не внимаваш. Освен това имаш и съвест, още едно нещо, което е рядко и се губи лесно. Запази я. Това е всичко. О, и на твое място щях да внимавам с новата си господарка.

Погледна ме за момент, сякаш искаше да каже нещо. После разтърси нетърпеливо глава.

— Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Това е последният ти шанс. След пет минути трябва да съм долу за вечеря.

— Готов съм.

После момчето изрече обратните заклинания бързо и без грешка. Чувствах как тежестта на думите, които ме задържаха на Земята олеква с всяка сричка. Като наближи края, формата ми се разшири, разпростря се и излезе извън ограниченията на кръга. На всички нива се отвориха множество врати, които ме зовяха да премина. Превърнах се в гъст облак дим и се понесох с рев нагоре и навън, изпълвайки стаята, която ми изглеждаше все по-нереална с всяка изминала секунда.

Той приключи. Устата му се затвори. Последната връзка се скъса като тежка верига.

И така аз си тръгнах, оставяйки след себе си само остра миризма на сяра. Просто нещо, с което да ме запомни.

Загрузка...