Андромеда

Осма главаАГОНИЯ

Джуди правеше всичко възможно да стои настрана от Флеминг, а когато се срещаха, обикновено той беше заедно с Кристин. Откакто умря Бриджър, всичко се промени — дори подранилите пролетни дни скоро привършиха, хвърлиха сив покров от тъга върху лагера и в душата й. Освен това Джуди със свито сърце разбра, че Кристин навярно ще заеме в живота на Флеминг не само нейното място, но и мястото на Биджър — работеше и мислеше ведно с него така, както Джуди никога не бе могла. В началото тя си мислеше, че няма да го преживее и без знанието на Гиърс писа направо до Уайтхол с молба да бъде преместена. В резултат Гиърс отново й чете нотации.

— Мис Адамсън, вашата работа тук едва започва.

— Но историята с Бриджър приключи!

— Бриджър го няма, но историята не е приключила. — Изглежда той изобщо не забелязваше страданията й. — „Интел“ е научил толкова, че да се раздразни апетитът му, а сега, като загубиха Бриджър, ще търсят някой друг… може би някой негов приятел.

— Мислите, че доктор Флеминг ще се продаде, така ли? — укорително рече тя.

— Ако ги оставим, всеки един от тях може да се продаде.

В крайна сметка обаче не Джуди, а Флеминг беше човекът, който докладва за първата крачка на „Интел“.

Той, Кристин и Доней бяха открили начин да закрепят контактните пластини на един енцефалограф върху това, което, изглежда, бе главата на Циклоп, и Кристин бе помогнала да ги свърже чрез кабел с високоволтовите терминали на компютъра. На един от рафтовете под дисплея сложиха и трансформатор, като електрическата верига минаваше през него, така че токът, стигащ до Циклоп, имаше силата на батерия за джобно фенерче. Все пак ефектът бе обезпокоителен. При първото свързване съществото се вцепени съвсем, а контролните лампички на компютърния дисплей светнаха до една. След малко обаче и съществото, и машината явно се приспособиха — протичането на информация продължи без прекъсване, въпреки че на принтера не се появи нищо, а Циклоп плаваше спокойно в резервоара и втренчено гледаше с единственото си око през наблюдателното прозорче.

Всичко това им беше отнело няколко дни и те оставиха Кристин да наблюдава връзката между лабораторията и залата за управление, като й казаха да ги повика, ако се случи нещо ново. Доней се оттегли на напълно заслужена почивка, но Флеминг посещаваше от време на време сградата на компютъра, за да направи проверка и да види Кристин. Ден след ден я заварваше все по-напрегната, докато към края на седмицата тя бе станала толкова нерва, че той подхвана сериозен разговор.

— Виж какво, известно ти е, че съм страшно уплашен от цялата тая работа, но не знаех, че и теб те е страх.

— Не се страхувам — рече тя. Стояха в контролната зала и наблюдаваха как светлинките непрестанно примигват по таблото. — Обаче ме кара да се чувствувам особено.

— Кое?

— Тази работа с терминалите и… — Тя се поколеба и нервно погледна към другата стая. — Когато съм там вътре, усещам как окото ме следи през цялото време.

— То следи всички ни.

— Не. Точно мен следи.

Флеминг се ухили.

— Не го виня. И аз самият те гледам.

— Мислех, че вниманието ви е насочено другаде.

— Беше. — Той леко вдигна ръка, за да я докосне, после промени решението си и тръгна към вратата. — Пази се!

Спусна се по пътеката между скалите, която водеше към океана, за да остане насаме със себе си и мислите си. Беше сив, безлюден следобед, имаше отлив и пясъкът лежеше като мръсносива плоча между скалистите заливчета. Той се отправи безцелно към водната ивица с наведена глава и ръце в джобовете, като премисляше какво ли става вътре в компютъра. После бавно се върна към каменистия плаж; бе потънал тъй дълбоко в мислите си, че изобщо не забеляза ниския набит и плешив мъж, който седеше на голям камък и пушеше пура.

— Може ли за момент, сър? — Гърленият глас го изненада.

— Кой сте вие?

Плешивият извади от вътрешния си джоб визитна картичка и му я подаде.

— Не мога да чета — рече Флеминг.

Плешивият се усмихна.

— А пък вие сте доктор Флеминг.

— А вие?

— Това е без значение. — Плешивият бе леко задъхан.

— Как се добрахте дотук?

— Покрай носа. При отлив е възможно, макар да пада доста катерене. — Той извади сребърна табакера. — Пушите ли?

Флеминг не обърна никакво внимание на поканата.

— Какво искате?

— Дойдох да се поразходя. — Той вдигна рамене и прибра табакерата обратно в джоба си. Изглежда, че дишането му се беше успокоило. — Вие също идвате често тук.

— Това е частна зона.

— Но не и плажът. В тази свободна страна плажната ивица е… — Той пак повдигна рамене. — Казваме се Кауфман. Не сте ли чували?

— Не.

— Вашият приятел хер доктор Бриджър…

— Моят приятел Бриджър е мъртъв!

— Знам. Научих. — Кауфман дръпна от пурата си. — Много жалко.

— Познавахте ли Денис Бриджър? — попита Флеминг, смаян и изпълнен с подозрение.

— О, да. Известно време поддържахме връзка.

— Да не работите в…? — Нещо му проблесна и той се опита да си спомни името.

— В „Интел“ ли? Да.

Кауфман се усмихна на Флеминг и издуха кръгче тютюнев дим.

Флеминг извади ръце от джобовете си.

— Разкарайте се!

— Моля?

— Ако след пет минути не сте се разкарали оттук, ще повикам патрула.

— Моля ви, недейте. — Кауфман доби огорчен вид. — Имах такъв късмет, че ви срещнах.

— И за Бриджър ли беше късмет?

— Едва ли има някой, който да съжалява повече от мен. Той ни беше и много полезен.

— И много мъртъв — Флеминг погледна часовника си. — Ще ми отнеме пет минути да се кача горе на скалите. Когато стигна там, ще съобщя на патрула.

Той тръгна да си върви, но Кауфман го повика:

— Доктор Флеминг! Можете да прекарате тези пет минути по много по-изгоден начин. Не ви предлагам да вършите нищо непочтено.

— А нещо готино, нали? — каза Флеминг, без да помръдне.

— Мислехме си, че може би ще искате да се преместите от държавната служба на държавна работа при нас. Сигурен съм, че тук не сте особено щастлив.

— Хайде да си говорим откровено, а хер приятелю! — Флеминг се върна обратно, застана до него и го изгледа от горе до долу. — Може и да не обичам правителството, може и да не съм щастлив, но дори да ги мразя и в червата, да съм на умиране и да няма към кого да се обърна за помощ в тоя свят, по-скоро ще пукна, отколкото да дойда при вас.

След това той се извърна и пое нагоре, без да се обръща. Отиде право в кабинета на Гиърс и завари директорът да диктува доклади по диктофона.

— Вие какво му казахте? — попита Гиърс, когато Флеминг приключи разказа си.

— Какво ви влиза в работата! — По лицето на Флеминг се изписа отвращение. — Хубавичко го наредих, за да не попадат работите ни в ръцете на невежи наивници или на разни мошеници!

Той напусна кабинета, като се чудеше защо си беше направил труда да съобщи за срещата — всъщност обаче това бе едно от малкото неща, които говореха в негова полза през следващите месеци.

На брега бяха разположени патрули, по крайбрежната ивица опънаха бодлива тел на колчета, хората от отдела на Куодринг претърсиха околността и дълго време от „Интел“ нямаше и следа. Опитът в сградата на компютъра продължи без какъвто и да е осезаем резултат до момента, в който Доней се завърна от отпуската си — и тогава една сутрин изходният принтер на компютъра внезапно затрака. Флеминг се заключи в бунгалото си с напечатаното и след около сто часа работа се обади на Рейнхарт.

Доколкото бе успял да разбере, компютърът задаваше съвършено нови въпроси, всеки от които се отнасяше до външността, размерите и функциите на човешкото тяло. Както бе казал Флеминг, всяка физическа форма можеше да се изрази чрез математически символи и очевидно компютърът искаше именно това.

— Например — каза той на Рейнхарт и Доней, когато тримата се събраха, за да работят заедно върху въпросите — той иска да знае за слуха на човека. Тук има много неща за звуковите честоти и той явно пита как издаваме звуци и как ги чуваме.

— Откъде може да знае за речта ни? — попита Доней.

— Неговото същество вижда как си служим с устите, за да общуваме, и с ушите, за да чуваме. Всички тези въпроси са възникнали от наблюденията на вашето малко чудовище. Вероятно то усеща говорните вибрации и сега, когато е свързано с компютъра, може да му предава наблюденията си.

— Това са твои предположения.

— Как иначе бихте могли да си го обясните?

— Не виждам как ще му представим в аналитичен вид структурата на човека — каза Рейнхарт.

— Не е необходимо. Той продължава да прави интелигентни догадки и ние трябва просто да внасяме правилните отговори обратно. Това е старата игра. Само не мога да разбера защо досега още не е изнамерил някой по-бърз начин. Сигурен съм, че може. Вероятно съществото не е оправдало очакванията му.

— Искаш ли да опиташ? — обърна се Рейнхарт към Доней.

— Готова съм на всичко — отвърна тя.

И така започна следващият етап от проекта, като Кристин работеше с компютъра — взимаше разчетения материал и въвеждаше обратно резултатите. През цялото време тя изглеждаше нервна и напрегната, но не казваше нищо.

— Искаш ли да се преместиш на друга работа? — попита я Флеминг една вечер, когато бяха сами в сградата на компютъра.

— Не. Работата ми е увлекателна.

Флеминг погледна замисленото й красиво лице. Той бе престанал да флиртува така, както правеше преди да възникне интересът му към нея, когато тя бе просто едно от момичетата в лабораторията. Той пъхна ръце в джобовете си, обърна се и напусна сградата. Щом си отиде, тя прекоси залата за управление и отиде в лабораторията. Струваше й известно усилие да влезе в стаята с резервоара, спря за миг на вратата с изопнато лице и събра сили. Освен непрестанното бръмчене на компютъра, не се чуваше никакъв звук, но когато тя приближи наблюдателното прозорче, съществото започна да мърда насам-натам, като се блъскаше в стените и изплискваше течност от отвора.

— Кротко! — каза тя гласно. — По-кротко! — Машинално се наведе и погледна през прозорчето — окото бе там и неотклонно я наблюдаваше, но съществото ставаше все по-възбудено и размахваше израстъците на медузоподобното си тяло. Кристин прокара ръка по челото си — беше се замаяла от навеждането, но окото сякаш притежаваше хипнотична сила. Тя остана така една дълга минута, после още една, губейки способността си да мисли. Бавно, сякаш не по своя собствена воля, лявата й ръка се плъзна нагоре по резервоара и пръстите й потърсиха проводника, който водеше към кабела на енцефалографа. Те го докоснаха и потръпнаха, когато слабият ток мина през тях.

Щом тя докосна проводника, съществото се успокои. То продължаваше да я гледа втренчено, но не помръдваше. Като се изключи бръмченето на компютъра, в сградата бе съвършено тихо. Все още стиснала проводника, тя се изправи бавно като в транс. Кабелът бе хлабаво прикрепен — от резервоара минаваше по стената на лабораторията. Ръката й пипнешком следваше кабела, Кристин пристъпи сковано до стената, тръгна покрай нея и стигна до вратата на компютърната зала. Очите й бяха отворени, но втренчени и невиждащи. Кабелът изчезна в един отвор, пробит в дървената каса на вратата, и тя сякаш се обърка, като не можа да го проследи с ръка по-нататък. Тогава вдигна другата си ръка и отново сграбчи кабела зад вратата.

Дясната й ръка се отпусна и Кристин премина в другата зала, като държеше кабела с лявата си ръка. Движейки се бавно покрай стената, тя стигна до края на шкафа с управляващото оборудване, като дишаше тежко, сякаш сънуваше кошмар. Кабелът влизаше в трансформатора под контролното табло. Светлинките по таблото проблясваха непрестанно в някакъв хипнотичен ритъм и погледът й се прикова в тях така, като че ли гледаше окото на онова същество. Тя постоя малко, сякаш нямаше намерение да се помръдне оттук; после лявата й ръка бавно пусна кабела. Дясната отново се вдигна и пръстите на двете ръце сграбчиха проводниците с високо напрежение, които излизаха от трансформатора и бяха свързани с терминалите над главата й. Те бяха изолирани до самите терминали, където краищата им бяха оголени и прикрепени към издадените дискове. Ръцете й бавно се плъзнаха към тях, сантиметър по сантиметър.

Лицето й беше безизразно и бледо и тя започна да се полюлява, както в деня, когато Флеминг за пръв път я накара да застане между терминалите. Здраво стискаше проводниците и пръстите й бавно пълзяха по тях. После докосна оголените им краища.

Всичко стана много бързо. Тялото й се сгърчи, когато през него премина ток с високо напрежение. Тя закрещя, краката й се подгънаха, главата й се отметна назад и Кристин увисна като разпната. Лампичките на дисплея светнаха до една, озарявайки ослепително изкривеното й сгърчено лице, а от другата стая се чу шумно и настойчиво блъскане.

Всичко продължи около десет секунди. После крясъкът изведнъж секна, от таблото с предпазителите над нея се чу силна експлозия, лампите угаснаха, пръстите й изпуснаха голите проводници и тя тежко падна на пода като посечена. За миг настъпи тишина. Съществото престана да се блъска и бръмченето на компютъра внезапно спря. Аларменият звънец зазвъня.

Първа на местопроизшествието се появи Джуди, която минаваше покрай сградата, когато аларменото устройство на стената на портала се включи. Блъскайки вратата, тя като обезумяла се втурна по коридора към контролната зала. Отначало не можа да забележи нищо. Осветлението на тавана работеше, но пултът за управление пречеше да се види пода пред таблото за управление. После тя видя тялото на Кристин, спусна се и коленичи до него.

— Кристин!

Обърна я по гръб. Кристининото лице се втренчи безизразно в нея и ръцете се отпуснаха на пода — бяха черни и изгорели до костите. Джуди сложи ръка върху сърцето й, но то бе спряло. „Господи! — помисли си тя. — Защо винаги трябва да присъствувам на сцената на смъртта?“

Рейнхарт бе в Лондон, когато научи новината. Като докладва на Осборн, получи неочакван отговор; разбира се, Осборн се разтревожи, но изглеждаше зает с други неща, тъй че прие случилото се като поредния удар. Рейнхарт бе потресен и освен това озадачен — докато влизаше и излизаше от кабинетите на Уайтхол, не само Осборн, но и всички други, които срещаше, изглеждаха завладени от тайни и тежки мисли. Той реши да отиде в Болдършо Фел, където не бе ходил отдавна, за да се опита да се отърси от потискащата атмосфера, която го заобикаляше, но веднага откри, че радиотелескопът е вече под контрола на военните и е строго пазен от отдела за охрана при министерството на отбраната. Това бе станало без всякакво предупреждение през изминалата седмица, докато той бе в Торнес. Рейнхарт се вбеси, че не са се посъветвали с него и отиде да се срещне с Осборн, но той бе прекалено зает, за да си уговаря срещи.

След няколко дена пристигнаха смъртният акт на Кристин и резултатът от аутопсията. На професора бе спестена поне мъчителната задача да дава обяснения на близките, защото родителите й бяха починали, а други роднини нямаше. Флеминг му писа кратко мрачно писмо, в което казваше, че на машината не е нанесена сериозна повреда и че си има теория за смъртта на Кристин. Последва по-дълго писмо, в което му съобщаваше, че изгорялата електрическа инсталация е поправена и компютърът работи с пълна скорост, прехвърляйки фантастично количество данни в паметта си, макар Флеминг да не обясняваше какви са те. Няколко дни по-късно му телефонира Доней, за да му каже, че изходният принтер е заработил отново. Излизали огромен брой числа и доколкото тя и Флеминг можели да кажат, това вече не били въпроси, а информация.

— Това са един куп нови формули за биосинтез — каза тя. — Флеминг смята, че компютърът иска нов експеримент и аз мисля, че е прав.

— Още чудовища, а? — рече в слушалката Рейнхарт.

— Вероятно. Но този път е много по-сложно. Ще падне страхотна работа. Боя се, че ще имаме нужда от още апаратура и пари.

Той направи още един опит да се види с Осборн и за своя изненада бе повикан в министерството на отбраната.

Когато пристигна там, Осборн чакаше в стаята на Вандънбърг. Вандънбърг и Гиърс също бяха там — изглежда, вече бяха разговаряли. Куфарчето на Гиърс лежеше разтворено на масата и от него бяха вадени и преглеждани много документи. В стаята витаеше нещо сурово и враждебно, което накара професора да застане нащрек.

— Седнете — машинално се обади Вандънбърг без усмивка.

Настъпи кратка напрегната пауза, в която всеки чакаше останалите да кажат нещо, после генералът добави:

— Чух, че сте отписали още един.

— Беше нещастен случай.

— Разбира се, разбира се. Два нещастни случая.

— Правителството получи резултатите от следствието — каза Осборн, забил поглед в килима.

Гиърс нервно се изкашля и започна да събира документите.

— Да? — Рейнхарт погледна генерала и зачака.

— Съжалявам, професоре — рече Вандънбърг.

— За какво?

За пръв път Осборн го погледна в очите.

— Налага се да предадете работата в други ръце. Положението е напрегнато.

— Защо?

— Хората започват да задават въпроси. Скоро ще открият, че правите експерименти върху онова живо същество.

— Имате предвид Кралското дружество за защита на животните ли? Това, което направихме, не е животно, а множество от молекули, които събрахме в едно цяло.

— Това няма да успокои хората кой знае колко.

— Не можем да спрем ей така, по средата… — Рейнхарт ги изгледа подред, като се опитваше да отгатне мислите им. — Доней и Флеминг току-що започнаха работа наново.

— Това ни е известно. — Гиърс потупа документите, които прибираше обратно в куфарчето си.

— Тогава?

— Съжалявам — повтори Вандънбърг. — Вашият път свършва дотук.

— Не разбирам.

Осборн се размърда неспокойно на стола си.

— Направих всичко, което беше по силите ми. Ние всички се борихме, доколкото можахме.

— Срещу кого?

— Правителството е категорично. — Осборн явно не гореше от желание да навлиза в подробности. — Загубихме, Ърнест. Борбата се водеше и бе загубена в по-висшестоящите кръгове.

— А сега — намеси се Вандънбърг — отписахте още един човек.

— Това е просто оправдание! — Рейнхарт се изправи на малките си нозе и застана срещу мъжа на бюрото. — Искате да ни изхвърлите, защото ви трябват апаратурата и оборудването. Измисляте какво ли не…

Вандънбърг въздъхна.

— Няма как! Не очаквах да разберете нашите съображения.

— Не ни улеснявате особено, за да ги разберем.

Гиърс затвори куфарчето си и се подсмихна.

— Истината, Рейнхарт, е, че ви искат отново в Болдършо Фел.

Рейнхарт го изгледа с неприязън.

— Болдършо Фел ли? Та те дори не ме пускат да отида там.

Гиърс въпросително изгледа генерала, който с кимване му даде знак да продължи.

— Правителството ни оказва доверие — изрече надуто той.

— Нали разбирате, строго секретно — добави Вандънбърг.

— Тогава по-добре не ми казвайте нищо. — Рейнхарт стоеше зашеметен като попаднало в засада зверче.

— Трябва да го знаете — каза Гиърс. — Ще участвувате и вие. Правителството е обявило „Mayday“ — SOS10. Иска всички вие да работите за отбраната.

— Независимо върху какво работим сега, така ли?

— Това е решение на правителството — каза Осборн, все едно че се обърна към килима. — Споразумяхме се при най-изгодни за нас условия.

Вандънбърг стана и отиде до картата на стената.

— Западните сили са силно обезпокоени от сигналите, които улавяме. — Той също избягваше да гледа към Рейнхарт.

— Какви сигнали?

— Тези, които улавяме най-често чрез вашия телескоп. Единственият ни телескоп с достатъчно висока разделителна способност. Улавя сигнали от твърде голям брой ракети в орбита.

— От земен произход ли? — Рейнхарт хвърли поглед на траекториите, нанесени на картата. — Това ли ви е разтревожило толкова?

— Да. Някой от другата половина на земното кълбо ги изстрелва страшно бързо една след друга, но те са извън обсега на нашия екран за ранно предупреждение. Космическата агенция към Обединените нации няма сведения за тях, западните съюзници — също. Никой не разполага с никакви сведения.

Вместо него довърши Гиърс:

— Така че от вас се иска да се справите с тази задача.

— Но това не е в моята област. — Рейнхарт упорито стоеше пред бюрото. — Аз съм астроном.

— А това, което вършите сега, във вашата област ли е? — попита Вандънбърг.

— Свързано е с нея — идва от астрономически източник.

Известно време никой не му отвърна.

— Е, това го иска правителството — обади се накрая Осборн.

— А работата в Торнес?

Вандънбърг се обърна към него.

— За вашия екип — за това, което остана от него — ще отговаря доктор Гиърс.

— Гиърс ли?

— Аз съм директор на базата.

— Но вие не разбирате нищичко… — Гласът на Рейнхарт секна.

— Аз съм физик — рече Гиърс. — Най-малкото бях. Надявам се, че скоро ще мога да вляза във форма.

Рейнхарт презрително го изгледа.

— Винаги сте го искали, нали?

— Решението не зависи от мен — ядно отвърна Гиърс.

— Господа! — укорително изкряка Осборн.

Вандънбърг с тежка стъпка се върна на бюрото си.

— Хайде да не го обръщаме на лична разправа!

— Ами работата на Доней и Флеминг! — настоятелно попита Рейнхарт.

— Тях няма да ги гоня — рече Гиърс. — Ще използуваме компютъра по няколко часа дневно, но това може да се уреди…

— Ако изгоните мен.

— Никой не иска да те обиди, Ърнест — обади се Осборн. — Ще се убедиш сам, като видиш новия списък на наградените от Нейно величество.

— По дяволите списъка! — Рейнхарт впи пръсти в дланите си. — Доней и Флеминг работят по най-важния научноизследователски проект, който е бил изпълняван някога в тази страна. И той е моя грижа!

Гиърс го изгледа през святкащите стъкла на очилата си.

— Ще направим за тях каквото можем, стига да се държат прилично.

— Тук ще настъпят някои промени, мис Адамсън.

Джуди стоеше в кабинета на Гиърс срещу доктор Хънтър, завеждащия здравната служба на базата. Той бе едър кокалест мъж, който приличаше много повече на военен, отколкото на лекар.

— Професор Доней започва нов експеримент, но не под ръководството на професор Рейнхарт. Той няма да има нищо общо.

— Тогава кой… — въпросът й увисна във въздуха. Хънтър й беше антипатичен и тя не желаеше да започва разговор с него.

— За изпълнението на експеримента ще отговарям аз.

— Вие ли?

Вероятно Хънтър бе свикнал да го обиждат и това предизвика само слаба насмешлива усмивка по широкото му грубовато лице.

— Разбира се, аз съм само един скромен лекар. Главният ръководител ще бъде доктор Гиърс.

— Ами ако професор Доней е против?

— Не е против. В действителност тя изобщо не се интересува от организационните въпроси. Нашата работа ще бъде да си осигурим всички необходими условия. Доктор Гиърс ще има решаващата дума, що се отнася до компютъра, а аз ще му помагам при биологичните експерименти. Сега за вас… — Той вдигна един лист от бюрото на директора. — Вие сте били командирована към министерството на науката. Е, можете да го забравите. Сега сте пак при нас. Ще отговаряте за охраната при изпълнението на нашата работа.

— Програмата на професор Доней ли?

— Да. Мисля, че ще получим нова форма на живот.

— Нова форма на живот?

— Спира ви дъхът, нали?

— Каква форма?

— Още не ни е известно, но когато научим, ще запазим тайната само за себе си, нали? — Той й се ухили похотливо. — Дадена ни е привилегията да акушираме при раждането на едно велико откритие.

— Ами доктор Флеминг? — попита тя, впила поглед право пред себе си.

— Той остава по молба на министерството на науката, но аз смятам, че тук не му е останало кой знае какво още за вършене.

Флеминг и Доней приеха новината за преместването на Рейнхарт почти без коментари. Доней бе напълно погълната от това, което правеше, а Флеминг бе изолиран и самотен. Едничкия човек, с когото би могъл да си каже някоя дума, бе Джуди, но той я отбягваше. При все че двамата с Доней работеха заедно, още си нямаха доверие и никога не говореха свободно за други неща, освен за експеримента. Дори в това отношение му беше трудно да й повлияе, станеше ли дума за някой основен въпрос.

— Предполагам — рече тя, докато стояха до изходния принтер и проверяваха последните групи числа, — че всичко това е информацията, която е внасял Циклоп.

— Тя е само една част. Останалото компютърът е научил от Кристин, когато я е пипнал.

— Какво би могъл да научи?

— Помниш ли, като казвах, че трябва да има по-бърз начин да получи информация за нас?

— Помня, че ти беше много нетърпелив.

— Не само аз. Мисля, че в тези няколко секунди, преди да изгърмят бушоните, е получил повече данни за физиологията ни, отколкото ти би могла да обработиш за цял живот.

Доней изсумтя сухо и презрително и го остави да следва собствените си мисли. Той вдигна парче кабел и приближи към контролната апаратура, застана пред просветващото табло и замислено хвана двата оголени края. Пресегна се към единия от терминалите и закачи на него единия край на кабела, а после, като го държеше за изолационната обвивка, бавно приближи другия край към отсрещния терминал.

— Какво се опитваш да направиш? — Доней бързо прекоси залата. — Ще стане късо съединение.

— Нищо подобно — рече Флеминг. Той допря голия край на кабела до терминала. — Виждаш ли?

При допира се появи само една малка искра. Флеминг пусна кабела и стоя няколко секунди, потънал в размисъл. После бавно вдигна двете си ръце към терминалите така, както бе направила Кристин.

Доней пристъпи напред, за да го спре.

— За бога!

— Не се бой! — Флеминг докосна едновременно двата терминала, но нищо не се случи. Той стоеше така с разперени ръце и стискаше металните дискове, докато Доней го наблюдаваше със смесица от неверие и страх.

— Не ти ли стига толкова много смърт?

— На него му стига. — Той отпусна ръцете си. — Научил се е. Не е знаел за ефекта на високото напрежение върху органичната материя, докато не е хванал Кристин тук. Освен това не е знаел, че това ще повреди и него. Сега вече знае и взема предпазни мерки. Ако се опиташ да направиш късо съединение между тези електроди, той ще намали напрежението. Опитай, ако искаш!

— Не, благодаря. До гуша ми дойде от чудатите ти идеи.

Флеминг я погледна студено.

— Това пред теб не е просто апаратура, а мозък, при това дяволски развит мозък.

Отговор не последва и той напусна залата. Въпреки напрегнатата работа по отбраната, Гиърс намираше време и начини да помага на Доней. Той бе от ония хора, които се нахвърлят на работата като скакалци — ръководството на много дейности едновременно задоволяваше някакъв подсъзнателен стремеж и може би заместваше съзидателния гений, който му се беше изплъзнал. Уреди тя да получи още апаратура и оборудване и докладваше за напредъка на работата й с растяща гордост. Справяше се по-добре от Рейнхарт.

Към сградата на компютъра бе построена нова лаборатория, в която бе инсталиран огромен и изключително сложен синтезатор на ДНК, а през следващите седмици бяха поставени нов модел рентгенов апарат и химични синтезатори на фосфатни съставки, дезоксирибоза, аденин, тимин, цитозин, тирозин и други компоненти, нужни за създаването молекулите на ДНК — семената на живота. За няколко месеца те получиха спирала на ДНК, съставена от около пет билиона кодирани нуклеотиди, а до края на годината направиха генетичен набор от петдесет хромозома — подобни, ала повече на брой в сравнение с генетичния набор на човешки индивид.

В началото на февруари Доней докладва за появата на жив, очевидно човешки ембрион.

Хънтър бързо се отправи към лабораторията, за да го види. Докато прекосяваше компютърната зала, той мина покрай Флеминг, но не му каза нищо. Флеминг се занимаваше със своята част от работата, както бе обещал, и не беше правил никакви опити да помага в биохимичната част. В лабораторията Хънтър завари Доней да стои наведена над малка кислородна палатка, заобиколена от апаратура и няколко свои асистенти.

— Живее ли?

— Да. — Доней се изправи и го погледна.

— Как изглежда?

— То е бебе.

— Човешко бебе ли?

— Според мен да, макар да се съмнявам, че Флеминг ще каже същото. — Тя доволно се усмихна. — Освен това е момиче.

— Направо не мога да повярвам. — Хънтър надникна в кислородната палатка. — Мога ли да погледна?

— Няма кой знае какво за гледане — само един вързоп.

Под пластмасовото покривало на палатката имаше нещо, което би могло да бъде човек, но тялото му бе плътно увито в одеяло, а лицето му — закрито с маска. От маската излизаше гумена тръбичка, минаваше покрай шията и изчезваше под одеялото.

— Диша ли?

— С чужда помощ. Пулсът и дишането са нормални. Тегло два килограма и деветстотин грама. Когато за пръв път дойдох тук, никога не бих повярвала, че… — Думите й пресекнаха от внезапно и неочаквано вълнение. Когато продължи, гласът й бе по-мек. — Сбъдна се мечтата на алхимиците да направят злато. Или живот. — Тя потупа гумената тръбичка и възвърна обичайния си грубоват маниер на говорене. — Храним я интравенозно. Може да се види, че й липсва инстинкт за сукане. Ще трябва да я научите.

— Давате ни доста сериозна задача — рече Хънтър равнодушно, ала вече бе угрижен за формалните задачи.

— Давам ви човешки живот, създаден от човешки същества. На природата са й трябвали два милиарда години, за да свърши тая работа — на нас ни трябваха четиринайсет месеца.

Хънтър си възвърна обичайния официален лекарски тон:

— Позволете ми пръв да поднеса поздравленията си!

— Звучи така, сякаш си е съвсем нормално раждане — каза Доней, като успя да изсумти и в същото време да се усмихне.

Малкото същество в палатката, изглежда, наддаваше добре от интравенозната си храна. Растеше средно по един сантиметър на ден и очевидно нямаше да прекара обичайното човешко детство. Гиърс докладва на генералния директор на научноизследователския институт при министерството на отбраната, че при настоящия си растеж то ще достигне размерите на възрастен индивид след три-четири месеца.

Официалната реакция към събитието бе смесица от гордост и потайност. Генералният директор изпрати подробен доклад и го адресира като „свръхсекретен“. Той го предаде на министъра на отбраната, който, от своя страна, го съобщи в резюме на учудения и объркан министър-председател. На правителството новината бе поверена под най-строга тайна и Ратклиф се завърна в своя кабинет в министерството на науката разтърсен и несигурен какво да прави по-нататък. След дълги размишления той се обърна към Осборн, който, от своя страна, писа на Флеминг, настоявайки за отделен доклад.

Флеминг отговори с две думи: „Убийте го!“ Своевременно бе извикан в кабинета на Гиърс да даде обяснение.

— Почти не виждам — рече Гиърс със силно присвити зад очилата очи — какво общо имате вие с това.

Флеминг удари с юмрук по огромното бюро.

— Член ли съм на екипа или не съм?

— Да, в известен смисъл.

— Тогава може би ще ме изслушате. Може да изглежда като човек, но това не е човешко същество. То е придатък на компютъра, както и предишното създание, само че сега е по-съвършено.

— Основава ли се на нещо тази теория?

— Основава се на логиката. Другото създание бе плод на налучкване, първи опит да се създаде организъм по наше подобие, който да приемем. Този опит е по-успешен, защото е основан на повече информация. Аз съм работил върху нея и знам колко целенасочено е дадена тя.

Гиърс поотвори очи.

— И сега, след като сме постигнали това чудо, вие предлагате да го убием, така ли?

— Ако не го направите сега, никога вече няма да успеете. Хората ще започнат да го възприемат като човешко същество. Ще кажат, че го убиваме. То ще ни пипне — машината ще ни пипне, както си поиска.

— А ако решим да не приемем съвета ви?

— Тогава дръжте съществото настрана от компютъра.

Известно време Гиърс помълча, очилата му проблясваха. После се надигна да приключи разговора.

— Вас, Флеминг, ви търпят тук единствено от вежливост към министъра на науката. Решение ще взема аз, а не вие. Ще направим това, което аз сметна за най-правилно, и при това тук.