Холът на Чанлей корт беше претъпкан с изящни произведения на изкуството, но Дездемона Рос не губеше време да ги съзерцава.
— Какво искаш да кажеш? Максима е тръгнала за Лондон, за да ме посети, така ли? — попита тя и вдигна плътните си тъмнокестеняви вежди. — Но аз не съм в Лондон. Аз съм тук, в Дюрам. С чиста съвест, ако ми е позволено да добавя.
Лейди Колингууд отправи на зълва си леден поглед.
— Ами прочети сама писмото й. — Тя извади от бюрото си сгънат лист. — Неблагодарното същество изчезна преди три денонощия посред нощ.
Дездемона Рос прочете писмото, свъсила чело.
— Тя казва тук, че съм я била поканила за по-продължително гостуване, но това просто не е вярно. Дойдох тук, на север, с намерението да я отведа в Лондон, ако се разбираме добре. Но никога не съм го споделяла в писмена форма.
— Максима е твърде непредвидимо създание, нито е цивилизована, нито добре възпитана. — Лейди Колингууд вдигна рамене и обгърна с поглед дрехите на зълва си. Дездемона притежаваше истински талант да се облича зле, който стигаше до гениалност. Изглежда, противоречеше на принципите й на стара мома да се облича привлекателно.
От друга страна, за Дездемона беше разумно да се увива в безформени дълги наметала и да носи големи шапки. Яркочервената й коса правеше впечатление на отвратителна грива и заслужаваше да бъде отстранена безмилостно от лицето й и вързана на здрав възел на тила. А пък фигурата й…
Със самодоволна усмивка, издаваща увереност в собствената елегантност, лейди Колингууд продължи:
— Да се измъкне от къщи посред нощ, за да се качи в пощенска кола, е тъкмо онова, което можеше да се очаква от нея. Както и да лъже. — Олтиа тайничко изстена. — Ех, честна дума, Дездемона, бъди щастлива, че я изтърва. Продължавам да се чудя как Максимус се осмели да я доведе тук, в Чанлей корт. Мястото й е в гората, при дивите й роднини.
— Вместо да живее при дивите си английски роднини, така ли? — осведоми се Дездемона с най-сладкия си глас. — Майка й може да е била индианка, но поне не е имала нищо общо с търговията на роби.
Лейди Колингууд цялата пламна. Трябваха й години, за да забрави как баща й е спечелил богатството си. Възпря се от възмутен отговор само защото съпругът й влезе в стаята.
На лицето на лорд Колингууд се изписа радостна изненада.
— Трябваше да ни пишеш, че ще дойдеш.
Въпреки че имаха разлика от цели двайсет години, брат и сестра бяха много привързани. Дездемона стана, прегърна брат си и усети как той се отдръпва. Знаеше, че тази демонстрация на привързаност е мъчителна за него, но знаеше също, че въпреки това ще го прегърне. Беше прастара семейна традиция.
— Трябвало е очевидно да пристигна цели три дена по-рано, Клийт.
Негово превъзходителство се усмихна измъчено. Не понасяше това умалително име, както Дездемона на свой ред неговото „Дизи“.
След като приключиха с формалностите, Дездемона изгледа мрачно брат си.
— Дойдох да разбера дали племенницата ми е добре, а трябваше да науча, че е избягала с нескопосаното обяснение, че искала да ме посети.
Той вдигна вежди, защото смисълът на посещението на сестра му вече му стана ясен.
— Но защо не си в Лондон и не чакаш там Максима?
— Защото не съм я канила — изсумтя Дездемона. — По всичко личи, че клетото дете се е чувствало толкова зле тук, та е избягала с надеждата, че аз ще се отнасям по-добре с нея. — Тя помълча малко и добави: — Учудвам се, че е имала пари за пощенската кола. Предполагах, че преди смъртта си Макс не е имал нито пени.
Двамата Колингууд се спогледаха.
— Права си, тя почти нямаше пари — побърза да обясни лейди Колингууд. Между веждите й се появи малка отвесна бръчка. — Наложи се да платя даже дрехите й за траура. Грижехме се много за нея, въпреки че тя прояви ужасна неблагодарност.
— Ако сте изисквали от нея благодарност, нищо чудно, че е предпочела да поеме по широкия свят. — Дездемона Рос се обърна отново към брат си. — Това момиче е съвсем чуждо в Англия. По пътя за Лондон на Максима може да й се случи какво ли не. Особено ако й се е наложило да върви пеш.
— Боже мили, надявам се подобно нещо просто да не й мине през ума! — Лорд Колингууд потрепери, на лицето му се изписа тревога. — Тази заран установих, че старата ми карта на пътищата е изчезнала. Предположих, че някой я е взел назаем.
— Очевидно тъкмо това се е случило. Понеже Макс и тя са скитали през по-голямата част от годината през дивите местности на Ню Инглънд, пътуването до Лондон трябва да й се е видяло в сравнение с това съвсем лесно. — Дездемона вече не правеше усилия да се владее. — Вие двамата трябва да се засрамите! Макс имаше пълно право да смята, че тук, в Дюрам, дъщеря му е на добро място. Но се оказа, че сте я прогонили.
Колингууд стана кърваво червен.
— Предполагах, че на Максима й е добре при нас. Имах намерение да я въведа заедно с моите момичета в лондонското общество, но никога не съм упражнявал в това отношение натиск върху нея. Струваше ми се неуместно да разговарям с нея за бъдещето й, преди да се е съвзела от загубата на баща си.
Дездемона беше вперила навъсен поглед в снаха си.
— Ти погрижи ли се тя да се чувства тук добре, Олтиа? Без малки язвителни забележчици за нейния произход? Погрижи ли се тя да има добър гардероб, представи ли й младежи от околността?
— Ако тази малка дивачка толкова ти е легнала на сърце, защо ти не се погрижи за нея? — прекъсна я лейди Колингууд с възмущението на човек, съзнаващ вината си. — През последните четири месеца щеше да си добре дошла по всяко време, но ти се задоволи да напишеш само няколко писма.
— Бяхме ангажирани с внасянето в парламента на предложение за закон за защита на калфите, затова не можех да напусна Лондон — възрази остро Дездемона. — Но ти си права, трябваше да се погрижа по-добре за нея.
— Сега няма смисъл от взаимни обвинения — намеси се Колингууд с надеждата да сложи край на кавгата. — Най-важното е да си върнем Максима цяла и невредима.
— А как ще го направиш, ако смея да попитам? — прекъсна го Дездемона.
Брат й се позамисли, а после въздъхна с облекчение.
— Зная кого да пратя по дирите й. Симънс е в момента в Нюкасъл. Ще кажа да го повикат и ще му обясня необходимото. С малко късмет Максима скоро ще се върне при нас.
— Можеш да извикаш този човек, щом толкова искаш. Но аз ще тръгна лично да я търся — заяви енергично Дездемона. — Някой от семейството трябва поне да се опита. Тя как изглежда?
Лорд Колингууд понечи да каже, че намерението на сестра му е абсурдно, че е по-добре подобни задачи да се поставят на хора със съответния опит, но само като погледна Дездемона в лицето, веднага се убеди, че е по-добре да я остави да прави каквото ще. В края на краищата сестра му е самоуверена и опитна вдовица, която има слуги на разположение. Какво толкова може да й се случи?
Беше вече късен следобед, но нежеланият спътник на Макси не проявяваше никакви признаци на отегчение или умора. Не възрази изобщо и срещу бързото темпо, което тя наложи. От време на време правеше по някоя забележка за пейзажа и разменяха три-четири изречения. От време на време той почваше — много музикално — да си свирка. Макси трябваше да признае, че в неговата компания времето минаваше много по-бързо.
Привечер стигнаха в малко село.
— Мога ли да ви поканя на вечеря? — попита той и посочи една кръчма с името „Крал Ричард“. — Всичко каквото си пожелаете, но не бива да струва повече от два шилинга.
Макси го изгледа студено.
— Вие можете да влезете, ако желаете, но аз имам намерение да продължа пътя си. Всичко добро, мистър Андресън.
— Андървил — поправи я той невъзмутимо. — Андресън щеше да е твърде обикновено, за да направи някому впечатление. Няма ли да се решите все пак да влезете? Имам всъщност достатъчно храна и за утре, но едно топло ядене ще ни позволи да изкараме по-леко студената нощ.
— Не говорете в множествено число, господин Андървил — прекъсна го Макси. — Ние сме просто два индивида, които следват от два часа случайно един и същ път.
— Все още не ме възприемате на сериозно, така ли? Впрочем хората рядко го правят, но това доказва, че сте в добра компания. Е, добре, ще минем със сухоежбина.
Макси вече почти беше отминала кръчмата, когато й хрумна нещо. Ако приеме поканата му за „топла вечеря“, сигурно ще намери възможност да се измъкне от него. С няколко минути предимство ще може да свие по някой страничен път и той никога няма да я открие.
— Имате право, топла вечеря наистина ще ми дойде добре, но настоявам сама да си я платя.
Сините му очи светнаха и Макси изпита неприятното чувство, че за него сякаш е прозрачна. Няма значение, трябва да го накара да повярва, че се е примирила с присъствието му.
Когато в задимената кръчма гостилничарката сложи пред нея вдигащото пара ястие, Макси заразглежда скептично чинията си. Кюфте и картофи, менюто не предлагаше друго.
— Това кюфте е от свински бут — обясни й Робин. — Вкусът му съвсем не е лош.
Макси отряза хапка и я задъвка замислено.
— Имате право. Не е чак толкова лошо, но не е и много добро.
— Вярно, но пък е топло и вкусът му е все пак по-добър, отколкото би могло да се предположи по названието.
Тя скри усмивката си със следващата хапка.
— Яла съм и по-лоши неща. Месо от бодливо свинче например. Можеш да го преглътнеш само ако умираш от глад.
Докато се хранеха, Макси се постара да е много мила. Не беше особено трудно, но последиците — гибелни. Да седиш на една маса с хубав мъж, който ти подарява цялото си внимание, и да се смееш, предразполага към повече доверчивост. Сумракът в кръчмата създаваше впечатлението, сякаш тя и Робин са съвсем сами. Дори кюфтето не можа да накърни ни най-малко романтичната атмосфера.
Когато го осъзна, Макси стана още по-решителна. Не можеше да си позволи да се влюби в някакъв очарователен нехранимайко. Затова се съсредоточи върху чинията си и зачака възможност да се измъкне.
Робин привърши преди нея. Той заоглежда кръчмата и погледът му спря на няколко предмета от ковано желязо, окачени на стената.
— Имате ли такива игри на търпението и в Америка? Задачата е да разложите един предмет, а после отново правилно да го сглобите. — Той стана и свали един от предметите от стената.
— Познавам тези игри. Има ги, изглежда, навсякъде, където ковачите ги изработват и където има кръчми, в които посетителите искат да се забавляват. — Тя преглътна последния картоф. — Предполагам, че много ви бива в тези игри.
— Защото смятате, че съм изключително добър във всички безполезни занимания?
— Точно така. — Тя не можа да не се усмихне.
Той разглеждаше, свъсил чело, камбановидния предмет, към който бяха присъединени няколко преплетени един в друг кръгове и триъгълници.
— Бил съм, изглежда, напоследък много рядко в кръчма. Не съм сигурен дори кои части трябва да се отстранят.
Макси също хвърли един поглед на предмета. И тогава забеляза, че лявата му ръка е леко обезобразена. По всяка вероятност след счупване на множество костици. Имаше тесни, изящни ръце, с които жестикулираше често и изразително. Жалко че така са го осакатили, още повече че беше левак.
Макси се вгледа по-внимателно в контурите на предмета.
— Това тук ми напомня една конструкция, наречена „Дяволското стреме“, но този вариант е по-сложен. Струва ми се, че ей тези части трябва да се отделят. — Тя разглежда предмета още една минута, направи няколко ловки завъртания и играта на търпението се разпадна на три части.
Робин се засмя.
— Кой от нас двамата има безполезни умения?
— Разделянето е само половината работа. Сглобяването не е по-лесно. — Тя побутна частите към него. — Залагам шест пенса, че няма да сте се оправил, преди да съм се върнала от онова местенце.
— Бас държа за обратното.
Той хвана един триъгълник и едно колело и се опита да ги вмести едно в друго.
Нейният миг бе настъпил. Никой мъж няма да допусне жена да го бие на такава задачка. Цял час ще е толкова вдаден, че дори няма да се сети за отсъствието й.
Макси стана и посегна неусетно към вързопчето си. Бяха си платили вечерята още докато я поръчваха, тъй че можеше да напусне с чиста съвест гостилницата. Излезе от кръчмата през задната врата, която водеше към двора. Щом се озова вън, веднага хукна по една заобиколна пътечка към главния път.
Чувството й на дълбоко задоволство не трая дълго. Щом сви към широкия път, почти се сблъска с Робин, който я чакаше, скръстил ръце, до една градинска ограда.
— Имате много лошо мнение за мен, ако вярвате, че можете толкова лесно да ми избягате — заяви той ухилен и стисна със желязна хватка китките й.
Макси го изгледа гневно и за пръв път повярва, че този мъж наистина има намерение да върви с нея до Лондон.
Все пак Макси се колебаеше дали да изостави всяка надежда да му избяга.
— Е, добре, господин Андървил — заяви хладно. — Ще се примиря с очевидно неизбежното ви присъствие поне засега. Но ще ви моля да си дръпнете ръцете от мен, ако не искате да ви ги отрежа от китките надолу.
— Май ще е по-лесно да укротя тигър. Вие сте една от двете най-забележителни жени, които съм срещал — добави той примирително и пусна ръцете й.
— Коя е втората? — След като изрече въпроса, Макси вече предпочиташе да си бе отхапала езика.
Той се засмя.
— Моя стара приятелка. Мисля, че щеше да ви хареса.
— Съмнявам се. — Макси се обърна и хукна надолу по пътя. След около час щеше да се стъмни, но дотогава можеха да минат доста път. — Надявам се само, че вашето псевдоаристократично Аз ще се прежали да спи край някой плет, ако не открием някъде плевня.
— Има и по-неподходящи места за спане от един плет — отвърна той и тръгна в крак с нея. — Всяка затворническа килия например.
— В много затвори ли сте лежал? — Допускаше го, но й се искаше да се надява, че е лежал зад решетките за неплатени данъци, въпреки че положително му тежаха и по-сериозни прегрешения.
— Да, в няколко — призна той. — Най-приятният беше във Франция, където ми сервираха вкусна храна, добро вино и един херцог за компания.
— Звучи почти примамливо. А кой беше най-лошият?
Той се позамисли.
— Май беше затворът в Цариград. Не говоря турски и не познавах дори местните състезателни игри. Ситуация достойна за съжаление. Все пак тъкмо там се запознах с един безкрайно интересен китаец…
Междувременно бяха поели през изоставена мочурлива местност. С приятен тенор Робин разказваше невероятно неправдоподобна, но весела история за интриги и бягство. Нямаше съмнение, че е вагабонтин. Но докато й приказваше, Макси можеше да забрави временно мъката по баща си.