Анна на шее

Глава 1

След венчавката нямаше дори лека закуска; младоженците изпиха по чаша вино, преоблякоха се и отидоха на гарата. Вместо весело сватбено тържество и вечеря, вместо музика и танци — поклонение в манастир на двеста версти. Мнозина одобряваха замисъла, като се аргументираха, че Модест Алексеич вече има чин, не е млад и шумна сватба би изглеждала неуместна; пък и ще бъде скучно да се слуша музика, когато чиновник на петдесет и две се жени за девойка, която едва е навършила осемнадесет. Говореха, че като човек с принципи Модест Алексеич бил замислил това поклонение в манастир, за да покаже на младата си жена, че и в брака на първо място поставя религията и нравствеността.

Изпращаха младоженците. Тълпата колеги и роднини стояха с чашите и чакаха да тръгне влакът, за да викнат „Ура“, и Пьотър Леонтич, бащата, с цилиндър, в учителски фрак, вече пиян и много бледен, все протягаше ръка с чаша към прозореца и говореше умолително:

— Анюта! Аня! Аня, една дума само!

Аня се накланяше от прозореца към него и той й шепнеше нещо, облъхваше я с винени изпарения, духаше в ухото й — нищо не можеше да се разбере — и кръстеше лицето й, гърдите, ръцете; дъхът му пресекваше и в очите му блестяха сълзи. А братята на Аня, гимназистите Петя и Андрюша, го дърпаха за фрака отзад и шепнеха сконфузено:

— Татенце, стига… Татенце, не трябва…

Когато влакът потегли, Аня видя как баща й потича малко след вагона, като се олюляваше и разплискваше виното си, а лицето му беше толкова жалко, добро и виновно.

— Ура-а-а! — викаше той.

Младоженците останаха сами. Модест Алексеич огледа купето, нареди вещите по рафтовете и седна усмихнат срещу младата си жена. Беше среден на ръст чиновник, доста пълен, подпухнал, доволно сит, с дълги бакенбарди и без мустаци и бръснатата му, рязко очертана брадичка приличаше на пета. Най-характерното в лицето му беше липсата на мустаци — голото, прясно обръснато място, което постепенно преминаваше в тлъсти, треперещи като желе бузи. Той се държеше солидно, движенията му бяха бавни, маниерите — меки.

— Не мога да не си спомня сега едно обстоятелство — усмихна се той. — Преди пет години, когато Косоротов получи орден „Света Ана“ втора степен и дойде да благодари, негово сиятелство се изрази така: „Значи сега имате три Ани: една на петлицата, две на шията“. Трябва да ви кажа, че по това време при Косоротов току-що се беше върнала жена му, особа свадлива и лекомислена, която се казваше Ана. Надявам се, когато получа „Ана“ втора степен, негово сиятелство да няма повод да ми каже същото.

Той се усмихваше с малките си очички. Тя също се усмихваше, развълнувана от мисълта, че този човек може всеки момент да я целуне с пълните си влажни устни и че тя вече няма право да му го откаже. Меките му движения, угоеното му тяло я плашеха. Беше й страшно и гадно. Той стана, без да бърза, свали ордена от шията си, съблече фрака и жилетката и облече халата.

— Така — каза, сядайки до Аня.

Тя си спомни колко мъчителна беше венчавката, когато й се струваше, че и свещеникът, и гостите, и всички в църквата я гледаха печално: защо, защо тя, такава мила, добра, се жени за този възрастен, скучен господин? Тази сутрин още я държеше възторгът, че всичко се подреди толкова добре, но по време на венчавката и сега във вагона се чувстваше виновна, излъгана и смешна. Ето, омъжи се за богаташ, но въпреки това пари у себе си пак нямаше, булчинската й рокля беше шита на вересия и когато днес баща й и братята й я изпращаха, по лицата им разбираше, че нямат пукната копейка. Дали ще се нахранят тази вечер? А утре? И, кой знае защо, й се струваше, че баща й и момчетата сега седят гладни без нея и изпитват точно такава мъка, както първата вечер след погребението на майка им. „О, колко съм нещастна! — мислеше си тя. — Защо съм толкова нещастна?“

С неловкостта на солиден човек, който не е навикнал да има вземане-даване с жени, Модест Алексеич й докосваше талията и я потупваше по рамото, а тя си мислеше за парите, за майка си, за смъртта й. Когато майка й умря, баща й, Пьотър Леонтич, учител по граматика и рисуване в гимназията, се пропи и немотията ги налегна; момчетата нямаха ботуши и галоши, баща й го влачеха при мировия съдия, дойде съдебният пристав, описаха им мебелите… Какъв срам! Аня трябваше да се грижи за пияния си баща, да кърпи чорапите на братята си, да ходи на пазар, а когато я хвалеха за красотата, младостта и изящните й маниери, на нея й се струваше, че целият свят вижда евтината й шапка и дупките на ботинките, замазани с мастило. А нощем сълзи и натрапчиви, неспокойни мисли, че скоро ще уволнят баща й от гимназията заради слабостта му и че той няма да може да го понесе и ще умре също като майка й. Тогава познатите дами се засуетиха и започнаха да търсят за Аня добър човек. Скоро се намери този Модест Алексеич, не млад и не красив, но с пари. Има на банка стотина хиляди и родово имение, което дава под аренда. Човек с принципи, който е добре поставен пред негово сиятелство; нищо ни му коства, както казваха на Аня, да вземе от негово сиятелство бележчица до директора на гимназията и дори до попечителя, за да не уволнят Пьотър Леонтич…

Докато тя си припомняше тези подробности, от прозореца нахлу музика, примесена с гълчава. Влакът беше спрял на малка гара. В тълпата на перона бойко свиреха хармоника и евтина писклива цигулка, а иззад високите брези и тополи, иззад вилите, облени в лунна светлина, се носеха звуци на военен оркестър; вероятно във вилното селище имаше танцова вечер. На перона се веселяха виладжии и граждани, дошли да подишат чист въздух в хубавото време. Тук беше и Артинов, собственик на цялото това вилно място, богаташ, висок пълен брюнет, който в лице приличаше на арменец, с изпъкнали очи и странен костюм. Беше с разгърдена риза, ботушите му бяха високи и с шпори, а от раменете му се спускаше черен плащ, който се влачеше по земята като шлейф. Следваха го две хрътки с наведени остри муцуни.

В очите на Аня още блестяха сълзи, но тя вече не си спомняше нито за майка си, нито за парите, нито за сватбата си, стискаше ръцете на познатите гимназисти и офицери, весело се смееше и говореше бързо:

— Здравейте! Как сте?

Излезе на платформата под лунната светлина и застана така, че всички да я видят от горе до долу във великолепната й нова рокля и шапка.

— Защо стоим? — попита тя.

— Тук има среща — отговориха й, — очакват пощенския влак.

Като забеляза, че Артинов я гледа, тя кокетливо примижа с очи и заговори високо на френски. И понеже собственият й глас звучеше толкова прекрасно, носеше се музика и луната се отразяваше в езерото, и понеже ненаситно и любопитно я гледаше Артинов, този известен донжуан и палавник, и понеже на всички им беше весело, неочаквано тя се изпълни с радост и когато влакът потръпна и познатите офицери й отдадоха чест на сбогуване, вече си тананикаше полката, с чиито звуци я догонваше военният оркестър, който гърмеше някъде там, отвъд дърветата; и тя се върна в купето си с такова чувство, сякаш на гарата я бяха убедили, че непременно ще бъде щастлива, въпреки всичко.

Младоженците прекараха в манастира два дни, после се върнаха в града. Живееха в държавна квартира. Когато Модест Алексеич отиваше на работа, Аня свиреше на рояла или плачеше от скука, или лягаше на кушетката и четеше романи и разглеждаше модно списание. По време на обяда Модест Алексеич ядеше обилно и говореше за политика, за назначения, за премествания и награди, за това, че трябва да се труди, че семейния живот не е удоволствие, а дълг, че капка по капка вир става и че най-високо той поставя религията и нравствеността. И като държеше ножа в юмрук, като меч, той казваше:

— Всеки човек трябва да има своите задължения!

А Аня го слушаше, страхуваше се, не можеше да яде и обикновено ставаше гладна от масата. След обяда мъжът й си почиваше и хъркаше силно, а тя отиваше при своите. Баща й и момчетата я поглеждаха някак особено, като че ли малко преди да пристигне я бяха осъждали за това, че се е омъжила за пари, за нелюбим, досаден, скучен човек; шумолящата рокля, гривните и въобще дамският й вид ги притесняваха и оскърбяваха; в нейно присъствие те малко се сконфузваха и не знаеха за какво да говорят с нея; но все така си я обичаха както преди и още не бяха свикнали да обядват без нея. Тя сядаше и хапваше с тях чорба, каша и картофи, пържени в овча мас, от която миришеха на свещ. Пьотър Леонтич с трепереща ръка си наливаше от гарафата и бързо гаврътваше с алчност, с отвращение, после изпиваше втора чаша, после трета… Петя и Андрюша, слабички, бледни момчета с големи очи, вземаха гарафата и говореха безпомощно:

— Не трябва, татенце… Достатъчно, татенце…

Аня също се тревожеше и го молеше повече да не пие, а той неочаквано избухваше и удряше с юмрук по масата.

— Няма да позволя на никого да ме надзирава! — крещеше той. — Момчета! Момиче! Ще ви изгоня всички навън!

Но в гласа му се усещаха слабост, доброта и никой не се страхуваше от него. Следобед той обикновено се нагиздваше; бледен, с порязана от бръсненето брадичка, протягайки мършава шия, по половин час стоеше пред огледалото и се гиздеше, ту се решеше, ту завиваше черните си мустаци, пръскаше се с парфюм, завързваше панделка за вратовръзка, после надяваше ръкавиците си, цилиндъра и отиваше по частни уроци. Ако пък имаше празник, оставаше у дома и рисуваше или свиреше на фисхармониум, който стържеше и ръмжеше; стараеше се да извади от него стройни, хармонични звуци и подпяваше или се сърдеше на момчетата:

— Мерзавци! Негодяи! Развалили сте инструмента!

Вечер мъжът на Аня играеше карти с колегите си, с които живееше под един покрив в държавното жилище. Когато играеха карти, идваха и жените на чиновниците — грозни, безвкусно облечени, груби като готвачки — и в квартирата започваха клюки, също толкова грозни и безвкусни като самите чиновниши. Случваше се Модест Алексеич да отиде с Аня на театър. В антрактите не й даваше да направи и крачка встрани от него, ходеше под ръка с нея по коридорите и във фоайето. Когато се поздравяваше с някого по коридора, веднага шепнеше на Аня: „Статски съветник… приемат го у негово сиятелство…“ или „Състоятелен… има собствена къща…“ Когато минаваха покрай бюфета, на Аня много й се приискваше нещо сладичко; тя обичаше шоколад или ябълков сладкиш, но нямаше пари, а се стесняваше да помоли мъжа си. Той вземаше круша, стискаше я с пръсти и питаше нерешително:

— Колко струва?

— Двадесет и пет копейки.

— Гледай ти! — казваше и поставяше крушата на мястото й; но тъй като му беше неловко да се оттегли от бюфета, без да купи нещо, искаше газирана вода и изпиваше сам цялата бутилка, от очите му изскачаха сълзи и в този момент Аня го ненавиждаше.

Или пък, внезапно почервенял, й говореше бързо:

— Поклони се на тази стара дама!

— Но аз не я познавам.

— Няма значение. Това е съпругата на управителя на казионната палата! Поклони се, на теб говоря! — разпореждаше се той настойчиво. — Няма да ти падне главата.

Аня се покланяше, главата й в крайна сметка не падаше, но беше мъчително. Тя правеше всичко, което искаше мъжът й, и се ядосваше на себе си, че се беше подмамила като последна глупачка. Бе се омъжила за него само заради парите му, но сега и пари имаше по-малко, отколкото преди сватбата. По-рано баща й даваше поне по двадесет копейки, а сега нямаше пукнат грош. Не можеше да взима тайно или да проси, страхуваше се от мъжа си и трепереше пред него. Струваше й се, че отдавна вече носи в душата си страх от този човек. Някога в детството като най-внушителна и страшна сила, приближаваща бавно, като облак или локомотив, готова да я премаже, си представяше винаги директора на гимназията; друга такава сила, за която винаги говореха в семейството и от която незнайно защо се страхуваха, беше негово сиятелство; имаше и още десетки по-дребни сили, между които учителите от гимназията, с бръснати мустаци, строги, неумолими, и сега, накрая, Модест Алексеич, човек с принципи, който дори в лице приличаше на директора. И във въображението на Аня всички тези сили се сливаха и като страшен, огромен бял мечок се приближаваха бавно към слабите и виновните, такива като нейния баща, и тя се страхуваше да противоречи и насилено се усмихваше и се преструваше, че изпитва удоволствие, когато я галеха грубо и оскверняваха с прегръдки, които я изпълваха с ужас.

Само веднъж Пьотър Леонтич се осмели да помоли за петдесет рубли назаем, за да върне някакъв много неприятен дълг, но колко страдаше!

— Добре, ще ви дам — каза Модест Алексеич, като помисли, — но ви предупреждавам, че повече няма да ви помагам, докато не зарежете пиенето. За човек, който е на държавна служба, такава слабост е срамна. Не мога да не ви напомня общоизвестния факт, че тази страст е погубила много известни хора, които при въздържание може би щяха да станат след време високопоставени хора.

И се заточиха дълги периоди: „доколкото…“, „като изхождаме от това положение…“, „като се има предвид току-що казаното“, а горкият Пьотър Леонтич страдаше от унижението и изпитваше силно желание да си пийне.

И момчетата, които идваха на гости при Аня обикновено със скъсани ботуши и протрити панталони, също трябваше да изслушват нравоучения.

— Всеки човек трябва да има своите задължения! — говореше им Модест Алексеич.

Но пари не даваше. За това пък подаряваше на Аня пръстени, гривни и брошки, като казваше, че е хубаво да има такива вещи за черни дни. И често отключваше скрина й и правеше ревизия — дали всички вещи са налице.