Анна на шее

Глава 2

Неусетно настъпи зимата. Дълго преди Рождество в местния вестник беше обявено, че на 29 декември в Дворянското събрание ще се състои традиционният зимен бал. Всяка вечер след картите Модест Алексеич развълнувано шушукаше с чиновнишите, поглеждаше загрижено към Аня и после дълго кръстосваше стаята, обмисляйки нещо. Най-накрая, в една късна вечер, се спря пред Аня и каза:

— Трябва да си ушиеш бална рокля. Разбираш ли? Но те моля да се посъветваш с Мария Григориевна и с Наталия Кузминишна.

И й даде сто рубли. Тя ги взе; но като си поръчваше бална рокля, не се посъветва с никого, поговори само с баща си и се постара да си представи как би се облякла за бала майка й. Покойната й майка се обличаше сама винаги по последна мода и винаги се занимаваше с Аня, обличаше я изящно, като кукла, научи я да говори френски и превъзходно да танцува мазурка (преди да се омъжи тя пет години беше работила като гувернантка). Аня също като майка си можеше от стара рокля да ушие нова, да изпере с бензин ръкавици, да вземе под наем bijoux. И също като майка си умееше да притваря очи, да произнася неясно р, да застава в красиви пози, когато трябва да изпада във възторг, да гледа печално и загадъчно. От баща си бе наследила тъмния цвят на косата и очите, нервността и маниера винаги да се понагиздва.

Когато половин час преди да тръгнат за бала, Модест Алексеич влезе при нея без сюртук, за да надене пред нейното голямо стенно огледало ордена на шията си, очарован от красотата й и блясъка на нейната нова, ефирна премяна, самодоволно приреса бакенбардите си и каза:

— Гледай ти каква си ми била… ето каква си! Анюта! — продължаваше той, изпаднал изведнъж в тържествен тон. — Аз те ощастливих, а днес ти можеш да ме ощастливиш. Моля те, представи се на съпругата на негово сиятелство! За Бога! Чрез нея може да бъда произведен в старши докладчик!

Тръгнаха за бала. Ето го и Дворянското събрание, и портиера пред входа. Фоайето със закачалките, шубите, сновящите лакеи и деколтираните дами, прикриващи се с ветрила от течението; мирише на светилен газ и на войници. Когато Аня, вървейки нагоре по стълбата под ръка с мъжа си, чу музиката и се видя цялата в грамадното огледало, осветена от множество светлини, то в душата й се събудиха радост и същото това предчувствие за щастие, което бе изпитала в лунната вечер на гарата. Тя вървеше горда, самоуверена, за първи път се чувстваше не момиченце, а дама и неволно с походка и маниери подражаваше на покойната си майка. И за първи път в живота си се чувстваше богата и свободна. Дори присъствието на мъжа й не я притесняваше, защото, като премина прага на събранието, инстинктивно се досети, че близостта на стария мъж никак не я унижава, а, обратно, поставя върху нея печата на пикантна тайнственост, която толкова се харесва на мъжете. В голямата зала вече гърмеше оркестърът и танците бяха започнали. След държавната квартира Аня, изпълнена с впечатления от светлини, пъстрота, музика, шум, обходи с поглед залата и си помисли: „Ах, колко е хубаво!“ — и веднага забеляза в тълпата всички свои познати, всички, които по-рано срещаше по вечеринки или на празници, всички тези офицери, учители, адвокати, чиновници, помешчици, негово сиятелство, Артинов и дамите от висшето общество, разголени, силно деколтирани, красиви и грозни, които вече заемаха своите места зад щандовете и павилионите на благотворителния базар, за да започнат търговия в полза на бедните. Като изпод земята се появи огромен офицер с еполети — тя се беше запознала с него на Старокиевска улица, когато беше гимназистка, но сега не помнеше фамилията му — и я покани на валс; и тя отлетя от мъжа си и имаше чувството, като че ли плува на платноходка в силна буря, а мъжът й е останал далеч на брега… Танцуваше страстно, с въодушевление и валс, и полка, и кадрил, преминаваше от едни ръце в други замаяна от музиката и шума, смесваше руския език с френски, произнасяше неясно р, смееше се, без да мисли ни за мъжа си, ни за никого и нищо. Имаше успех сред мъжете, това беше ясно, не можеше да бъде другояче, задъхваше се от вълнение, трескаво мачкаше ветрилото в ръце и искаше да пие. Баща й Пьотър Леонтич, в измачкан фрак, от който миришеше на бензин, я доближи, като й подаваше купичка с червен сладолед.

— Днес си очарователна — говореше й той, като я гледаше възторжено, — никога не съм съжалявал повече, че побърза да се омъжиш… Защо? Зная, че го направи заради нас, но… — с треперещи ръце извади пачица банкноти и каза: — Получих днес от уроци и мога да се издължа на мъжа ти.

Тя му пъхна в ръцете купичката и подхваната от някого, отлетя далече и мимоходом, през рамото на кавалера си видя как баща й, като се плъзгаше по паркета, прегърна една дама и се понесе с нея из залата.

„Колко е мил, когато е трезвен!“ — мислеше си тя.

Танцува мазурката със същия огромен офицер; той стъпваше важно и тежко, като тюлен в мундир, помръдваше рамене и гърди, потропваше едва-едва с крака — никак не му се танцуваше, а тя пърхаше около него, като го възбуждаше с красотата и с разголената си шия; очите й закачливо грееха, движенията й бяха страстни, а той ставаше все по-равнодушен и протягаше милостиво към нея ръка като крал.

— Браво! Браво!… — носеше се из публиката.

Но постепенно и грамадният офицер се поддаде; той се оживи, развълнува се и вече подвластен на очарованието, се увлече и се носеше леко и младежки, а тя само помръдваше рамене и гледаше лукаво, все едно беше вече царица, а той — нейният роб, и в този момент й се струваше, че я гледа цялата зала, че всички тези хора примират и им завиждат. Грамадният офицер едва успя да й поблагодари, когато публиката изведнъж се отдръпна и мъжете се изпънаха някак странно, с прибрани ръце… Към нея се приближаваше негово сиятелство във фрак с две звезди. Да, негово сиятелство вървеше именно към нея, защото я гледаше втренчено и сладникаво се усмихваше, като предъвкваше устни, което правеше винаги, щом видеше хубавки жени.

— Много се радвам, много се радвам… — започна той. — Ще заповядам да арестуват вашия мъж, защото е крил досега от нас такова съкровище. Идвам при вас по поръка на жена ми — продължаваше той, подавайки й ръка. — Трябва да ни помогнете… М-да… Награда за красота трябва да ви определим… като в Америка… М-да… Американците… Жена ми ви чака с нетърпение…

Той я доведе до лавката при възрастна дама, чиято долна част на лицето беше несъразмерно голяма, все едно държеше в устата си голям камък.

— Помогнете ни — каза тя носово и напевно. — Всички хубавки жени работят на благотворителния базар и само вие единствена незнайно защо не се включвате. Нима не искате да ни помогнете?

Тя си тръгна и Аня зае нейното място около сребърния самовар с чашките. Веднага започна оживена търговия. За чаша чай Аня вземаше не по-малко от рубла, а грамадният офицер беше заставен да изпие три чаши. Дойде Артинов, богаташът, с изпъкнали очи, измъчван от астма, но вече не в такъв странен костюм, в който Аня го бе видяла през лятото, а във фрак като всички. Без да откъсне очи от Аня, той изпи чаша шампанско и заплати сто рубли, после пи чай и плати още сто — и всичко това мълчаливо, измъчван от астмата… Аня канеше купувачите и вземаше пари от тях вече с дълбокото убеждение, че нейните усмивки и погледи доставят на тези хора огромно удоволствие. Вече беше разбрала, че е създадена изключително за този шумен, блестящ, привлекателен живот с музика, танци, поклонници, и старият й страх пред силата, която се надигаше и заплашваше да я смаже, й изглеждаше смешен; вече не се страхуваше от никого и само съжаляваше, че я няма майка й, която да се порадва сега заедно с нея на успехите й.

Пьотър Леонтич, вече бледен, но още здраво стоейки на крака, приближи до лавката и поръча чашка коняк. Аня почервеня в очакване той да каже нещо не на място (вече се срамуваше, че има толкова беден, толкова обикновен баща), но той пи, хвърли десет рубли от пачицата си и важно се отдалечи, без да каже дума. След малко го видя да се носи в двойка в grand rond и този път той вече се полюляваше и подвикваше нещо за огромен конфуз на своята дама; Аня си спомни как преди три години на бала той също така се полюляваше и подвикваше — всичко приключи, когато полицейският инспектор го отведе у дома да спи, а на другия ден директорът го заплаши с уволнение от службата. Колко ненавременен беше този спомен!

Когато в лавката угасиха самоварите и уморените благотворителки предадоха печалбата на възрастната дама с камък в устата, Артинов поведе Аня под ръка в залата, където беше сервирана вечеря за всички участници в благотворителния базар. Вечеряха двадесетина души, не повече, но беше много шумно. Негово сиятелство вдигна тост:

— В тази разкошна трапезария ще бъде уместно да се пие за процъфтяването на столовите за бедни, които са предмет на днешния базар.

Бригадният генерал предложи да се пие за „силата, пред която немее дори артилерията“, и всички се протегнаха да се чукнат с дамите. Беше много, много весело!

Когато изпращаха Аня до вкъщи, вече просветляваше и готвачките отиваха на пазар. Радостна, пияна, изпълнена с нови впечатления, измъчена, тя се съблече, повали се в завивките и веднага заспа…

Минаваше един часа, когато прислужницата я събуди и доложи, че е пристигнал господин Артинов на посещение. Тя се облече бързо и тръгна към гостната. Малко след Артинов пристигна негово сиятелство да благодари за участието й в благотворителния базар. Като я гледаше сладникаво и предъвкваше устните си, той й целуна ръка, поиска разрешение да идва и друг път и си тръгна, а тя стоеше сред гостната изумена, очарована, невярваща, че промяната в живота й, необикновената промяна, настъпи толкова скоро; в същото време влезе мъжът й, Модест Алексеич… Сега той стоеше пред нея със същото угодническо, сладникаво, лакейско почтително изражение, каквото тя беше свикнала да вижда у него в присъствието на силните и знатните; и с възторг, негодувание, с презрение, вече сигурна, че нищо няма да й се случи, тя изрече, като отчетливо произнасяше всяка дума:

— Вървете по дяволите, глупако!

След това Аня нямаше нито един свободен ден, защото беше ту на пикник, ту на разходка, ту на театър. У дома се прибираше всеки ден на разсъмване и лягаше да спи в гостната на пода, а после трогателно разказваше на всички как спи под цветята. Трябваха й страшно много пари, но тя вече не се страхуваше от Модест Алексеич и харчеше неговите пари като свои; и не молеше, не изискваше, а само му изпращаше сметките или бележки: „Да се изплатят на този подател 200 р.“ или: „Незабавно да се изплатят 100 р.“.

На Великден Модест Алексеич получи „Ана“ втора степен. Когато отиде да благодари, негово сиятелство премести настрана вестника и седна по-дълбоко в креслото.

— Значи сега имате три Ани — каза той, като разглеждаше белите си ръце с розови нокти, — една на петлицата и две на шията.

Модест Алексеич постави предпазливо два пръста на устните си, за да не се разсмее високо, и каза:

— Сега остава да очакваме появата на малкия Владимир на бял свят. Осмелявам се да помоля ваше сиятелство да му стане кръстник.

Той намекваше за „Владимир“ четвърта степен и вече си въобразяваше как ще разказва навсякъде за този свой каламбур, сполучлив по находчивост и смелост, и искаше да каже още нещо такова сполучливо, но негово сиятелство отново се задълбочи във вестника, кимайки…

А Аня все се пързаляше на тройки, ходеше с Артинов на лов, участваше в едноактни пиеси, вечеряше и все по-рядко посещаваше роднините си. Те обядваха вече сами. Пьотър Леонтич се запиваше по-често от преди, пари нямаха, а фисхармониумът отдавна беше продаден за дългове. Момчетата вече не го пускаха сам на улицата и все го наблюдаваха да не падне; и когато на пързалката на „Старокиевска“ срещаха Аня с чифт коне, единият от които привпрегнат, и с Артамонов на капрата вместо кочияш, Пьотър Леонтич сваляше цилиндъра и искаше нещо да извика, а Петя и Андрюша го хващаха под ръка и му говореха умолително:

— Не трябва, татенце… Стига, татенце…

1895