Антихристът

1.

Светлината изгасна и мракът, който в същия момент се настани зад прозорците на коридора, подсказа на Кенъли, че не става дума просто за изгоряла електрическа крушка. И въпреки това се изненада, когато миг по-късно, след мимолетно колебание застана на прозореца и погледна навън.

Не видя нищо. Улицата се беше превърнала в черна бездънна пропаст, а там, където трябваше да е градът, се простираше огромна равнина, без нито една светлинка. Това беше малко обезпокоително. Намираше се на третия етаж и по пътя насам много добре беше запомнил обстановката. Отсрещната страна на улицата беше оградена от висока по-малко от два метра ограда, зад която се намираше дворът на болницата — обширен парк, в който стърчеше една-единствена, не особено висока сграда, така че реално погледнато, оттук трябваше да вижда целия град. За настъпилата тъмнина можеше да има само едно обяснение — токът беше спрян не само в сградата, където се намираше.

От мислите му го изтръгна леко прошумоляване. Светкавично се обърна и бръкна в джоба си, но усети само гладката пластмасова повърхност на мобилния си телефон. В следващия момент си спомни, че полицаите му бяха взели оръжието. Едно от оръжията му. Шумът не се повтори, но Кенъли беше достатъчно трениран, за да се заблуждава, че е било игра на въображението му или някаква случайност. Докато съсредоточено се взираше в мастиления мрак зад себе си, бавно приклекна и извади револвера, който носеше в калъф, привързан на левия си глезен. Щракването на предпазителя прозвуча като изстрел, но същевременно беше и невероятно успокоително — макар че дълбоко в себе си имаше чувството, че оръжието няма да му помогне. Въпреки това тежестта му действаше успокоително, пък било и заради това, че беше нещо познато, което през целия си живот беше свързвал със сигурност и сила.

— Има ли някой? — попита първо на немски, защото най-близкото предположение беше, че някой любопитен, дочул шум, е излязъл да провери какво става. Когато не получи отговор, зададе въпроса още веднъж, този път на родния си език.

Резултатът беше същият — никой не отговори. Никой не можеше да отговори, защото беше сам. Очите му достатъчно бяха привикнали на слабата светлина и можеше да огледа коридора. Виждаше само геометрични сенки, но не и очертания на човек. Странно… За момент чувството, че е наблюдаван, стана толкова силно, че граничеше почти с убеденост, а обикновено можеше да разчита на усета си. От друга страна, нервите му също вече не бяха в най-добро състояние. Кенъли сви рамене, престори се, че пуска оръжието в джоба си, но само го премести в другата ръка, а със свободната извади телефона, после се обърна към прозореца. Чувството, че го наблюдават, мигновено стана така осезаемо, сякаш нещо го докосна между плешките. Но когато се обърна, коридорът беше все така пуст.

Изобщо къщата беше странно тиха. Истински го осъзна едва в момента, но беше го усещал през цялото време. Твърде тиха. След станалото на улицата — воят на сирените, гласовете, бъркотията, шумът на двигателите и крясъците, да не говорим за изстрелите и хеликоптера, коридорът тук трябваше да е пълен с любопитни, блъскащи се по прозорците хора. Нищо такова нямаше. Точно обратното, като че ли всички обитатели на дома бяха измрели. Може би са избягали или пък местните власти са достатъчно предвидливи и ги бяха евакуирали.

Нещо подсказваше на Кенъли, че това не е обяснението за странната тишина, но се страхуваше да разсъждава за истинската причина.

Може би защото трябваше да потърси причината за другата много по-страшна тъмнина, погълнала града пред него. Не беше само спиране на тока. Изобщо не можеше да става дума за подобно нещо. Дори и без електричество не би трябвало да е толкова тъмно. На небето не се виждаха звезди, макар че нямаше облаци. И освен това не трябваше ли вече да се зазорява?

Кенъли погледна часовника си, но в мрака не можа много добре да види стрелките. Слънцето вече трябваше да изгрява. Освен ако небето не е покрито с много дебели облаци. Без друго през последните дни времето съвсем се беше побъркало.

Отново чу лекото прошумоляване зад себе си, но устоя на желанието да се обърне. Знаеше, че е сам. Отвори телефона, набра само с палец четирицифрения номер, който тази нощ беше набирал, и зачака да чуе сигнала „свободно“.

Сателитната връзка се осъществи веднага, още преди да снеме пръста си от последния бутон. Този път беше съвсем сигурен, че човекът от другата страна чакаше с ръка върху телефонната слушалка.

— Свърши ли вече всичко? Събеседникът му дори не си направи усилието да поздрави. Кенъли ясно усети напрежението в гласа му. Другият изобщо не се стараеше да го прикрива.

Не отговори веднага, което само по себе си направи отговора излишен.

— Не. Имаше трудности.

— Значи още са живи?

— Да — отвърна Кенъли.

— Вие се огънахте. — В гласа не се усещаше упрекът, който думите изразяваха. Прозвуча по-скоро отчаяно. Кенъли се опита да се отбранява.

— Вината не беше моя! Не ми казахте с какво си имам работа. Шестима от най-добрите ми хора са мъртви. Дори не знам какво точно се случи.

— Какво се е случило?

— По дяволите, не знам! — отсечено повтори Кенъли. Беше самата истина. В него нещо отказваше да превърне спомените в картини. Много ясно бе видял какво стана с къщата, но просто не можеше да го изрече. — Нещо излезе от къщата. Не беше Салид или някой от другите.

— Значи, те са живи и са на свобода. Трябва да ги убиете.

— Не мога! — отвърна Кенъли.

— Трябва да го направите! Не подозирате за какво става дума.

— Тогава ми кажете! — настоя Кенъли. — Проклятие, рискувам твърде много! Живота си, кариерата си! А вие дори не ми казвате защо трябва да го направя!

— Няма време за обяснения — отговори гласът от другата страна на телефона. — Но можете да ми вярвате, че нито животът ви, нито кариерата ви ще имат някакво значение, ако не успеете да ги спрете. Трябва да убиете тези хора! Или поне един от тях.

— Един? — изненадано повтори Кенъли. — Без значение кой, така ли? — Ако цялата тази история изобщо беше имала някакъв смисъл, сега и той изчезна. Добре разбираше хората, които искаха смъртта на Салид. Имаше вероятно и доста основателни причини да се иска смъртта на един безобиден йезуитски свещеник и на недотам способен застрахователен агент, защото са се оказали свидетели на нещо, за което не бива да има свидетели.

Но заповед да убие един от тримата без значение кой, беше абсурдна!

— Правилно ли ви разбрах? — попита за всеки случай. — Няма значение кой от тримата ще убия?

— Ако е възможно, убийте и тримата! — повтори гласът. Спокойната разсъдливост, която винаги толкова беше впечатлявала Кенъли, бе отстъпила място на чиста паника. — Ако не успеете, опитайте се да спрете поне единия от тримата! Дано помогне.

— За какво? Не получи отговор.

След миг гласът продължи малко по-спокойно:

— Къде сте сега? Точно?

Кенъли обясни. Измина известно време, преди статичното шумолене на сателитната връзка да бъде прекъснато от гласа, който властваше над живота на Кенъли вече от петнадесет години.

— Добре. След около час и половина ще бъда при вас. Има ли наблизо място, където може да кацне хеликоптер?

— На покрива на болницата.

Кенъли беше изненадан. Даже и много бърз хеликоптер не може да измине за час и половина повече от петстотин мили, а той винаги бе смятал, че тайнственият му събеседник живее много далеч, без значение от кое място на света говореше сега с него.

— Чакайте ме тогава там!

Връзката прекъсна без друго указание. Кенъли продължи да стои съвсем объркан. Гледаше телефона в ръката си и може би за първи път в живота си се запита дали това, което върши, е наистина правилно. Никога не се беше съмнявал в гласа, макар че понякога му възлагаше задачи, които според него бяха безсмислени, а в един или два от случаите — даже неправилни. Но сега се усъмни.

В същото време обаче почувства, че вече е твърде късно за съмненията му. Беше взел решението си преди много време и каквато и да беше цената, днес щеше да я плати.

Затвори телефона, остана така неподвижен още секунда пред черния прозорец, който отразяваше фигурата му като странно разкривена сянка, после отново отвори пластмасовия капак. Номерът, който набра, беше много по-къс от предишния, дори не беше истински телефонен номер. Разговорът се препредаваше през много сателитни връзки и обикаляше земното кълбо чрез специално устройство, за което не знаеха дори преките му началници, преди да попадне в радиомрежата на американската армия. Вместо сигнал „свободно“ чу пукане, после се обади гласът на бордовия телеграфист на хеликоптера, атакувал хотела. Кенъли дори не му даде време да довърши представянето си. Прекъсна го с остър тон:

— Тук командир Кенъли! Каква е позицията ви?

Мъжът му даде исканите координати. Кенъли се опита да пресметне наум. Ако не грешеше, машината не беше много далече оттук. Две-три минути, ако лети с максимална скорост.

— Имам нови заповеди за вас! Обръщайте и се върнете възможно най-бързо!

— Сър! — Изненадата в гласа на офицера се чувстваше въпреки лошата връзка. — Преди две минути се обади генерал Мартин. Заповедта ни е…

— Отменям заповедта му! — прекъсна го Кенъли. — Кодът на пълномощията ми е алфа-червено-Чарли! Моля потвърдете!

Отговорът не дойде веднага. Може би, защото и добре обучените офицери на борда на хеликоптера се нуждаеха от време, за да преодолеят изненадата си. Или може би, защото в този момент отваряха запечатания с червен восък плик, за да проверят истинността на кода.

Кенъли се молеше да не е сбъркал. Преди настъпването на деня дори не подозираше за съществуването на подобен код. Нямаше много хора на света, които знаеха за съществуването му, още по-малко такива, които го ползваха. Единият от посветените беше президентът на САЩ, другият вероятно генерал Мартин, главнокомандващ американските Военновъздушни сили в Европа. И третият беше безименният глас от телефона, намиращ се на разстояние около петстотин мили оттук.

— Потвърдено! — чу се най-сетне гласът на телеграфиста. Кенъли въздъхна с облекчение. — Вашите заповеди, сър?

— След приключване на този разговор абсолютна тишина в ефира! Връщате се и елиминирате целите! Независимо при какви обстоятелства! Възможни са жертви сред цивилното население.

— Сър?!

Кенъли се ядоса. По принцип не смяташе, че е нужно войниците да разбират заповедите, още повече пък да ги подлагат на съмнение. От друга страна, току-що съвсем ясно беше заповядал на офицера, ако се наложи, да стреля по жени и деца, а нямаше срещу себе си машина. Преглътна острия отговор и се опита в гласа му да прозвучи разбиране:

— Вероятно няма да се наложи. Опитайте се да мине с възможно най-малко щети, но трябва да елиминирате целите. Знаете какво стана на двадесет мили оттук. Салид все още държи онази дяволия у себе си. Според информациите ни планира да зарази и градския водопровод. Ако успее, жертвите ще бъдат десетки хиляди. Спрете го на всяка цена! Потвърдете!

— Потвърдено, сър!

— Добре. От този момент нататък не отговаряйте на никого! Край!

2.

Светлините не изгаснаха изведнъж, а с малко забавяне, най-много десета от секундата. Ефектът беше, че тъмнината се движеше като безшумна бърза вълна по улицата пред тях. Първата вълна беше последвана от втора, още по-стряскаща. Едва стигнала края на улицата, тъмнината не спря, както Бренер забеляза, а продължи все по-напред и по-напред. Изгаснаха и светлините зад прозорците. Сградите отляво на улицата, които преди малко бяха обляни в светлина, се превърнаха в черни скали. И не само те. Само след секунди и небето на запад потъмня. Нежните отблясъци, които до този момент хвърляше в небето силно осветеният градски център, вече не се виждаха.

— Започна се! — прошепна Йоханес. — Армагедон. Последната битка.

Салид се обърна и гневно изгледа Бренер.

— По дяволите! Или го накарайте да млъкне, или аз ще го направя! — После почти изкрещя: — Това е само авария в електрозахранването и нищо друго!

Йоханес го погледна и замълча. Бренер също предпочете да не казва нищо. Салид много добре знаеше, че ставащото не е най-обикновено спиране на тока. Истината беше, че не искаше да знае какво става около него.

— Не може да бъдете толкова слепи! — каза Йоханес.

— Моля ви! — Бренер успокоително постави ръка на рамото му. — По-добре мълчете.

Йоханес го изгледа объркано, но послушно замълча. Салид изръмжа:

— По-добре да оставим този дърдорко тук! Проклятие, вече не мога да мисля! Нужен ни е автомобил. Някаква кола! Хайде!

Бренер не реагира достатъчно бързо на подканата. Беше толкова стъписан, че не усети болката, когато Салид нетърпеливо го ръгна в ребрата с дулото на автомата, за да го накара да върви по-бързо. Продължи да се препъва напред, инстинктивно дърпайки след себе си Йоханес. Тръгна с нормални крачки едва след двайсетина метра. Заграждението на улицата и останките от автомобили бързо останаха зад тях, но оглозганата земя ги съпътства още известно време. Поне така се струваше на Бренер. Едва различаваше пръстта под краката си, защото насекомите още бяха там. По-голямата част от мрака безшумно беше изчезнал в Нищото, както се беше и появил, но сигурно имаше още милиони насекоми под краката им, защото проблясващият слой жива плът все още покриваше плътно земята, макар и вече не до глезените. Бренер се мъчеше да гледа нагоре, но добре виждаше как животните се отдръпват пред тях и веднага отново се съединяват. Далеч напред, встрани от кръстопътя, уличната настилка изсветляваше. Може би пълзящият хаос беше решил да опустоши само тази улица, за да улесни бягството им. Видя отново автомобили, които, гледани отдалеч, изглеждаха невредими.

— „И тя отвори бездънната пропаст; и дим се издигна от пропастта, и от дима излязоха скакалци по земята (…)“ — прошепна Йоханес.

— Знаем, че познавате Библията, отче — потиснато каза Салид.

Йоханес не обърна внимание на думите му. С тих, треперещ, но твърд глас продължи:

— „При това, имаха нагръдници като железни нагръдници (…) Имаха и опашки подобни на скорпиони, и жила (…).“

Салид спря. Бренер видя как всеки мускул на тялото му се втвърди.

— Престанете! — каза той заплашително.

— „… и даде им се сила, както е силата, що имат земните скорпии. Но им се заръча да не повредят тревата по земята, нито някое зеленище, нито някое дърво, а само такива човеци, които нямат Божия печат на челата си“ — продължи Йоханес. Беше пребледнял, но издържа погледа на Салид. Страхът, изписан върху лицето му, не беше страх от палестинеца. — Наистина ли още не разбирате? Не проумявате ли какво става?

Салид го удари. Стана толкова бързо, че Бренер не видя удара. Светкавично движение и Йоханес се преви и охкайки, падна първо на колене, после се свлече на земята.

— Полудяхте ли? — попита Бренер. Бързо се наведе над Йоханес, но той поклати глава. Дишаше трудно, но се изправи със собствени сили.

— Всичко е наред — глухо промърмори. — Вината беше моя.

— Нищо не е наред! — гневно отвърна Бренер, гледайки Салид. Вътрешният му глас обаче го посъветва да бъде по-предпазлив. Терористът беше на края на силите си и щеше да удари и него. Но му беше все едно.

— Откачихте ли? Какво ви става?

Цялото тяло на Салид затрепери. Сви ръце в юмруци и направи крачка към Бренер. Бренер беше убеден, че ще го удари. В следващия миг ръцете му се отпуснаха.

— Извинете — промърмори той. — Просто не се овладях.

За втори път. Бренер не изговори думите гласно, но те сякаш увиснаха във въздуха. Първия път Салид стъпка няколко скакалци. Този път удари Йоханес. Какво ли щеше да стане следващия път? Щеше ли да убие единия от двамата?

— Моля да ме извините — повтори Салид. — Трябва да се съвзема. Време е да приключим.

— Да приключим? — Бренер с мъка се удържа да не се разсмее. Да приключат? Йоханес беше прав: Салид е сляп.

— С какво да приключим? — прошепна. — Огледайте се наоколо! — Рязко посочи Йоханес. — Той е прав! Не виждате ли с какви сили се борим? Наистина ли смятате, че можете да спрете това Нещо със смешното си оръжие?

— Не знам — също тихо отвърна Салид. — Но го видях. Живо е. А което е живо, може да бъде убито.

— Не всичко живо може да бъде убито, не знам дали го знаете — каза Бренер с горчивина в гласа.

Салид го изгледа по начин, който накара Бренер да съжали за думите си. С нищо не беше му задължен, въпреки това се почувства отвратително, че го засегна. Но не успя да каже нищо.

Зад Салид се спусна гигантско чудовище. Падна като камък от небето и в последния момент се задържа във въздуха. Всичко стана така мигновено, сякаш наистина се появи буквално от нищото. Над главите на тримата проехтя ужасен шум и вой, но още преди да ги достигне, бяха блъснати от силен вятър, който ги хвърли на земята.

Падането им спаси живота. Проблеснаха пламъци. Нещо избухна върху асфалта само на сантиметри от лицето на Бренер. Върху него се посипа град от дребни, остроръбести отломки, съпроводен от кратък, силен полъх на нажежен въздух. Той инстинктивно се сви на кълбо, сложи ръце върху главата си и изчака чудовището да премине над него, влачейки след себе си гръмотевици и пламъци. Салид изкрещя нещо, но трясъкът на взрива разкъса думите му.

Бренер се претърколи, внимателно свали ръце и повдигна глава. Парещата болка в лявото око му отне илюзията, че се е отървал без рани. Бавно се надигна на ръце и колене, с бърз поглед се убеди, че Йоханес е жив и се огледа за Салид.

Палестинецът беше потърсил спасение на отсрещната страна и се целеше в чудовището над главите им.

Беше хеликоптер. Макар че от появата му не беше изминала повече от секунда, вече бе стигнал края на улицата и се издигаше отвесно нагоре, за да не се блъсне в сградите. Бордовите му оръжия бяха престанали да стрелят, но по улицата се стелеше двойна диря, която очертаваше попаденията от изстрелите. За Бренер беше пълна загадка как така нито чуха, нито видяха машината.

— Бягайте! — изрева Салид. — Може би искат само мен!

Беше горе-долу толкова смешно, колкото и опитите му да улучи хеликоптера, който вече беше се скрил зад покривите и обръщаше, за да нападне отново. Дори да го беше улучил, едва ли би му причинил някаква сериозна повреда. Бренер го видя — беше същата машина, която ги нападна в хотела. Екипажът явно беше решил да ги убие.

— Тръгвайте! — извика Салид. — В различни посоки! Така ще улучат само един!

Предложението беше разумно. Въпреки това Бренер и Йоханес хукнаха един до друг. Салид изруга и изстреля откос с автомата срещу приближаващия хеликоптер, който отново се бе снишил.

Бренер през рамо погледна към Салид и приближаващото чудовище от стомана и стъкло. Салид стреляше с невероятно хладнокръвие и учудваща точност. От корпуса на хеликоптера излизаха искри, един или два от куршумите пробиха кабината, но явно не нанесоха по-големи щети, защото хеликоптерът отвърна на огъня. Под торса проблеснаха малки, оранжевожълти пламъчета. После и машината, и улицата изчезнаха в гейзери от прах и огън, които невероятно бързо се приближаваха към Салид. И не го засегнаха.

Хеликоптерът профуча над него, гонейки пред себе си огнената диря от изстрелите.

Светкавично намали скоростта си, за да обърне. Картечниците му вече не стреляха, но Бренер не се съмняваше, че е за да пестят муниции. Щом видеха подходяща цел, хората в простреляната кабина отново щяха да открият огън.

Хеликоптерът мина така ниско над главите им, че вятърът от роторите за малко не ги събори. Размахвайки ръце, за да запази равновесие, Бренер инстинктивно отскочи наляво, за да избегне падането. Йоханес го последва. Движеше се с механични, вдървени крачки и приличаше повече на робот, отколкото на човек. Бренер беше сигурен, че ако му заповядаха, свещеникът щеше да спре и най-покорно да изчака смъртта си.

— По-бързо! — кресна Бренер и ускори крачка, виждайки, че машината почти е завършила обръщането си.

Мъжете в хеликоптера правеха точно това, което очакваше. От смелата маневра машината се залюля като лодка в бурно море, затова първият откос мина доста далеч от двамата и откърти големи късове мазилка от фасадата на близката сграда. Но пилотът бързо овладя машината. Тя застана за частица от секундата неподвижно във въздуха, после носът се наклони напред и се насочи към Йоханес и Бренер. Картечницата, чието дуло стърчеше под корпуса като хобот на гигантско стоманено насекомо, започна бързо и отсечено да бълва куршуми.

На две-три крачки пред тях имаше малка стълба, водеща към входа на една къща. Ако успееха да стигнат и да влязат вътре, може би имаха някакъв макар и много малък шанс. Бренер блъсна Йоханес, за да го накара да тича по-бързо, погледна през рамото си и видя, че откосът лети право към него и младия духовник. С отчаян напън се хвърли напред, преодоля двете стъпала със скок, протегна ръце към Йоханес и го бутна на земята, падайки заедно с него.

В следващата секунда светът около тях изригна. Куршумите пробиха колкото юмрук дупки от двете страни на вратата, откъснаха големи дървени парчета от рамката, а от стъпалата пред краката на Бренер изхвърчаха искри. Сякаш огромен юмрук удари вратата и тя се разпадна на милион малки трески, които се изсипаха във вътрешността на къщата. Въздухът се изпълни с дим, прах и задушлив мирис на барут. По гърба си Бренер усети допира на нещо парливо, сякаш дяволът го одраска с нажежен нокът. Изкрещя и се сгърчи като настъпен червей. Останалите куршуми се забиха в рамката на вратата отляво и върху главата му се изсипаха горещи парчета камък и димящи трески. Виждаше само черен гъст дим, зад който ярко проблясваха огнени пламъци.

После всичко свърши. Тракането на картечницата спря. След адския шум Бренер не чуваше нито прашенето на огъня, нито шума от свличането на отломките от стената. Надигна се колебливо, убеден, че ръцете му ще се огънат под тежестта на тялото, защото трябваше да е ранен. Казваха, че при тежки ранявания в първия момент шокът е толкова силен, че болката дори не се усеща. Нямаше да се учуди, ако изправяйки се, видеше собственото си разкъсано тяло, проснато до това на Йоханес.

Нищо подобно нямаше. Продължаваше да усеща силното парене в гърба, там, където го беше одраскал куршумът. По лицето и ръцете имаше и доста дребни рани от треските.

Погледна се с пълно недоумение. Беше абсолютно невъзможно! Не и след целия този ад, бушувал около тях! Въпреки това нито един куршум не беше засегнал него или Йоханес.

Обърна се много бавно. Прахът и пушекът бавно се разсейваха. Успя да види, че хеликоптерът виси неподвижно над улицата. Въпреки разстоянието от петнадесет-двадесет метра видя изражението на пълно стъписване върху лицето на пилота, наблюдавайки как двамата с Йоханес се надигат невредими от хаоса.

Видя и още нещо. Димните следи, белязали пътя на куршумите, не изчезваха, а се променяха, издигайки се нагоре. Станаха по-тъмни и някак по-наситени, сякаш димът започваше да кипи и да се сгъстява. На пет метра под машината улицата започна да трепери, от нея се отдели нещо подобно на тънка, зърнеста мъгла и бавно започна да пълзи нагоре.

Макар че въздухът беше неподвижен, хеликоптерът изведнъж се олюля като че ли подхванат от силен порив на вятъра. Или пилотът за миг изгуби контрол над машината, или изстрелите на Салид бяха причинили по-големи повреди. Пилотът овладя хеликоптера, но докато го направи, позицията му леко се промени, вероятно не случайно. Картечницата се насочи към Салид, който продължаваше да стои на около тридесет метра разстояние и да се цели в хеликоптера. По някаква причина обаче не стреляше — може би, защото мунициите му бяха свършили. Нещо ставаше. Нещо… невероятно се разиграваше пред очите на всички и Салид, както Бренер и Йоханес, и хората в хеликоптера, много добре го усещаше. Беше нещо много Голямо.

Бренер затаи дъх, когато забеляза как картечницата леко се прицели в Салид. Но нито пилотът, нито палестинецът стреляха. Ситуацията беше абсурдна: двамата противници стояха един срещу друг като герои от странен уестърн. Но двубоят не беше честен, защото силите не бяха равни — от едната страна стоеше сам-самичък мъж с оръжие, което беше почти безполезно, а от другата — една от най-опасните машини за унищожение, създавана някога от човека, чудовище от стомана и пластмаса, което можеше да унищожи малък град. Бренер веднага откри алегорията в сцената — беше класическата картина. Битката със Змея. Човешката воля, изправена срещу първичната сила на разрушението. Двете сили, които от началото на всички времена може би най-много бяха променили света.

Пилотът реши да сложи край на гротескната сцена и натисна спусъка. Картечницата излая отсечено и улицата около Салид изригна. Той остана невредим.

Чудото, спасило Бренер и Йоханес, се повтори. Отдясно, отляво и зад Салид към небето се издигаха пламъци, но той продължаваше да стои напълно неподвижен, закрилян от невидима, непонятна за човешкия разум сила, чието присъствие Бренер усещаше по-силно от всякога. Може би битката, в която бяха се впуснали противно на волята си, все пак не беше толкова безизходна, както му се струваше досега. Не бяха сами.

Пламъците около Салид изгаснаха, но видяното от Бренер се повтори. Стълбовете пушек, които се издигаха нагоре, не се разсейваха въпреки завихрянето, причинено от роторите на хеликоптера. Нищо не беше в състояние да ги разсее. Може би защото не бяха само пушек…

Бяха насекомите, живият килим, който покриваше цялата улица. Стотици, хиляди, милиони твърдокрили скакалци разтвориха крилете си и безшумно се издигнаха във въздуха като малки, въртящи се черни смерчове от лъскав хитин, появили се на местата, където куршумите се бяха забили в уличната настилка. Зърнестата мъгла под хеликоптера ставаше все по-гъста и вече изглеждаше като еднородна маса.

Пилотът също забеляза феномена и вероятно по-добре от Бренер и Йоханес разбра какво става. Турбината на хеликоптера изведнъж пискливо изви, той подскочи рязко нагоре, завъртя се около оста си и се опита да увеличи скоростта си.

Беше късно. Пилотът изстискваше всичко от машината си, но безшумният вятър бе по-бърз. Малките танцуващи смерчове се сляха в плътна покривка, вихрен хаос от чисто движение и оживяла чернилка, които за части от секундата стократно се увеличиха. Нещо подобно на огромна лапа удари хеликоптера и той се олюля.

Клатушкайки се, машината продължи да набира скорост, но правият курс се превърна в пиянско криволичене, а звукът на двигателя се промени. Стана по-писклив, неравномерен и някак измъчен. Бренер вече не виждаше ясно хеликоптера. Облакът от танцуващи сенки напълно го беше скрил. Милионите, милиардите миниатюрни нападатели се удряха в корпуса, размазваха се по стъклата и се опитваха да спрат лудото въртене на роторите, влизаха във вентилаторните отвори на турбината и изгаряха в ауспусите.

Бренер не успя да види какво стана накрая. Сигурно скакалците някак бяха успели да проникнат в кабината и да нападнат екипажа или пък огромната маса от малки тела бе задавила двигателя. Машината се наклони, замря за миг във въздуха и започна да се върти все по-бързо около оста си. В следващия миг двигателят престана да работи.

Чу се ужасен звук от пукаща се стомана и пръскащи се лагери. Хеликоптерът клюмна на една страна и като камък се заби в земята. Падна далеч зад бетонната стена, ограждаща болничния двор от другата страна на улицата. В небето се издигна висок петдесетина метра огнен стълб. Проехтя невероятен трясък и на голямо разстояние наоколо заваляха отломки.

Бренер за миг затвори очи. Трясъкът от експлозията отекна в ушите му, дълго и неестествено разкривен, а светлината за момент стана толкова силна, че я усети и зад затворените си клепачи. Чу как до него Йоханес несвързано започна да повтаря нещо. Съдейки по монотонния му глас, предположи, че казва молитва, но не разбра нито дума. Не защото Йоханес говореше неясно. За секунда се почувства така, сякаш не разбира човешкия език. Ярката светкавица и невероятният трясък като че ли го бяха изхвърлили от действителността и му трябваше още съвсем мъничко, за да полети духът му окончателно в пропастта, на чийто ръб от часове насам се олюляваше.

Съвзе се и осъзна, че седи свит до Йоханес, опитвайки се да се скрие под кръстосаните над главата ръце. Явно беше изминала повече от секунда, защото шумът от експлозията беше заглъхнал, Салид вече не стоеше на другия край на улицата, беше се навел над него, лицето му изразяваше загриженост и нещо му говореше.

— Какво ви е? По дяволите, Бренер, отговорете най-после!

Бренер свали ръцете от главата си, но продължи да седи. Положението на тялото му сигурно е изразявало страх от удар, защото след малко Салид добави с успокоителен тон:

— Нищо няма да ви направя, не се бойте! Всичко мина.

Бренер се изправи, треперейки. Салид го подхвана. Бренер така се вкопчи в него, че палестинецът сигурно изпита болка. Но не се дръпна, докато не се убеди, че може сам да стои на краката си.

— Трябва да продължим.

Бренер кимна с глава, тръгна послушно след палестинеца, но думите му се сториха абсурдни. Да продължат! Отведнъж думата изгуби съдържанието си и стана безсмислена. Да продължат означаваше да вървят нанякъде. Внезапно изпита чувството, че вече няма никакво „някъде“, където да отидат. След събуждането си тази нощ — Мили Боже, наистина ли това безумие започна само преди няколко часа?! — от едно безумие бе влязъл в друго, още по-лошо, с вярата, че по-лошо не може да има, и все се оказваше на крачка разстояние от обратното.

Онова обаче, от което най-много се страхуваше, беше дълбокото усещане, че и Салид не знаеше къде ще ги отведе това „по-нататък“. Впуснали се бяха в битка, която от самото начало беше изгубена. Вече не знаеха срещу кого се бият и по какви правила се води битката. Събитията ръководеха действията им.

Следваше Салид, без да вижда нищо около себе си и дори не забеляза кога той спря. Палестинецът протегна ръка и Бренер се блъсна в нея. Едва тогава видя, че улицата не е пуста. Към тях приближаваше кола. Фаровете бяха пуснати и двигателят виеше. Автомобилът не се движеше по права линия, а криволичеше. Шофьорът беше или ранен, или пиян, или пък представа нямаше от шофиране. Бренер помисли колко абсурдно е, че забелязва подобни неща — явно и възприятията му се бяха променили.

Скоростта на колата намаля. Бренер видя как Салид вдигна безполезния автомат с празен вече пълнител и го насочи напред. Точно пред тях фордът — бус или ван, Бренер не можа да различи добре — свърна встрани, завъртя се доста неумело на сто и осемдесет градуса и двигателят изгасна. Бренер очакваше да излезе някой, но в продължение на половин минута просто нищо не се случи. После една от двете задни врати рязко се отвори и човек в изцапано светло палто замаха към тях.

— Качвайте се! Бързо!

След всички абсурди, станали през последните часове, на Бренер му се стори съвсем логично; че последваха подканата, без да задават никакви въпроси. Салид преодоля разстоянието до автомобила с две-три бързи крачки, влезе и се обърна, за да подаде ръка първо на Йоханес, после на Бренер. Затвори вратата след Бренер, провери педантично дали добре е затворил и чак тогава се обърна към тайнствения им спасител.

— Кой сте вие?

— Сега това няма значение. — Мъжът седна на шофьорското място и запали двигателя. Бренер установи, че дрехата му не е мръсна, както изглеждаше в началото, а раздрана, на места обгорена и тъмните петна, приличащи на мръсотия, са засъхнала кръв.

— Дръжте се здраво! Ще карам бързо и не знам дали няма да ни преследват.

Бренер се подчини. Йоханес също. За изненада на Бренер след кратко колебание и самият Салид. Седнаха на тясната гола седалка отдясно. Отсрещната страна на автомобила беше заета от масивна метална маса, върху която имаше безброй всевъзможни електронни уреди.

Двигателят запали чак на третия или четвъртия опит и силно изрева, защото мъжът даде много газ. Предположението на Бренер, че шофьорът нищо не разбира от шофиране, се превърна в увереност, когато автомобилът потегли с подскачане, което едва не свали двамата с Йоханес от седалката. Салид превъртя очи, остави празния автомат на пода и балансирайки с ръце, отиде отпред.

— Дали няма да е по-добре, ако аз карам?

— Сигурно — отвърна мъжът на волана, без обаче да отстъпи мястото. Дори не свали крака си от педала на газта, а го натисна още повече. Двигателят зловещо изрева и фордът със силно клатушкане влезе в завоя. Салид се хвана за седалката на шофьора, за да не падне.

— Включете на следващата скорост — предложи той. — Така се удължава животът на двигателя. А и няма да правим много силно впечатление.

Шофьорът направи, каквото му казаха и със силен удар превключи — ако се съди по шума, без да използва съединителя.

— Май не сте опитен шофьор, а? — попита Салид.

— Даже и книжка нямам — призна непознатият. — Но ако ни спрат, е по-добре аз да съм на волана. — При тези думи той вдигна поглед към Салид. За първи път, откакто бяха влезли в колата, Бренер различи чертите на лицето му, макар и само на зеленикавото отражение от арматурното табло. Беше покрито със засъхнала кръв. Напряко през лявата му половина зееше рана, върху която кръвта още не беше засъхнала. Кожата, която се виждаше, беше бледа като на смъртник. Бренер бързо отмести поглед. Не искаше да знае каква тайна носи със себе си непознатият. Дори не искаше да знае защо им помогна.

Салид също замълча за известно време. Когато заговори, гласът му леко трепереше. Бренер забеляза, че така силно се е хванал за облегалката на предната седалка, че пръстите му бяха побелели.

— Накъде ни карате? — попита той.

— Към манастира — отвърна непознатият.

3.

Гърмът от експлозията отдавна беше заглъхнал, но стъклото на прозореца продължаваше да вибрира под пръстите на Кенъли. Глухият трясък, с който хеликоптерът се превърна в пламтяща топка, беше проехтял в ушите му по-скоро като писък, отколкото като взрив. Имаше чувството, че усеща горещината, струяща от пулсиращата светлина зад бетоновата стена от другата страна на улицата. Усещането беше толкова силно, че опряните му в прозореца ръце изведнъж започнаха да го болят. Не можеше да ги дръпне назад.

Както и не можеше да направи каквото и да било или да формулира някаква ясна мисъл в главата си. Единственото, на което беше способен, бе да изпитва невероятен ужас. Този път видя какво стана и нямаше как да го отрече. Мракът бе оживял и бе помел хеликоптера така, както беше погълнал и убил тези, които изпрати в къщата. Но това беше нещо друго. Момчетата знаеха какво вършат, осъзнаваха риска, който поемат. Макар и да не знаеха срещу какъв противник са изправени, все пак разбираха, че е възможно да имат работа със сериозен враг. В крайна сметка нямаше никакво значение дали са убити от палестински терорист, или от някаква мистична сила.

А двамата пилоти в хеликоптера не подозираха с кого се бият. Смятаха, че в непобедимата си унищожителна машина са на най-сигурното място на света, и не знаеха какво ги очаква. Нещо повече — ако наистина знаеха какво правят, със сигурност нямаше да изпълнят заповедта на Кенъли и щяха да вземат на прицел по-скоро него, а не тримата долу на улицата. Той ги измами. Все едно, че бе взел пистолета си и със собствените си ръце ги беше разстрелял.

Странно — до този момент Кенъли никога не се беше замислял за хората, които изпращаше на почти сигурна смърт. Както мнозина от колегите си, се превърна в циник, за когото човешкият живот не бе нищо повече от средство, с което винаги можеше да постъпва както намери за добре — нещо като материална стойност, представляваща сбор от разходите за обучение, екипировка и възможни финансови претенции на евентуални близки. За първи път от толкова време насам изпита чувството, че не просто е разрушил нещо, а че смъртта на двамата пилоти е натоварила съвестта му с товар, твърде тежък, за да го понесе. Какво става с него? Що за мисли го спохождат? За миг Кенъли затвори очи и допря чело до стъклото, но това не помогна. В главата му бушуваше хаос от непознати, страховити усещания и картини, пред които не можеше просто да затвори очи, защото бяха зад клепачите му. Да не би да губи разсъдъка си? Не.

Просто си се научил как да гледаш и какво да виждаш. Гласът, който чу, не беше действителен. Не беше като другите гласове, които чуваше през целия си живот и затова в първия момент дори не обърна внимание на думите, а ги сметна за част от емоционалната буря, бушуваща в мозъка му. Но имаше нещо в тях, което беше еднакво чуждо и различно, и страшно познато. Кенъли отвори очи. Искаше му се да не го прави, но не можеше да постъпи иначе.

Не беше сам. Чувството, че го наблюдават, което през цялото време го беше измъчвало, мигновено се превърна в убеденост. Някой стоеше зад гърба му. Виждаше само сянка, разкривено отражение върху стъклото, което в светлината на пламъците извършваше тайнствени движения, но веднага разбра кой е.

— Какво искаш? — простена той. — Иди си! Остави ме на мира! Махай се!

Фигурата, приела образа на Смит, макар че не можеше да е той, направи няколко крачки към него и се превърна в човешко тяло, което бе толкова неистинско, че предизвикваше ужас. Още не е късно.

Кенъли вече не можеше да понесе напрежението. Никакъв ужас, видян с очите, не можеше да е по-страховит от този, който не виждаше. Обърна се рязко към Смит и вдигна оръжието си. Без значение как колегата му бе успял да надхитри смъртта, дали се беше превърнал в зомби или в митичен демон, можеше да опита да го… Кенъли не довърши нито мисълта, нито движението си докрай. Нищо не можеше да направи.

Смит не беше зомби, оживял труп, изскочил от филм на ужасите. Смит изобщо не беше Смит, а гъмжаща, пълзяща маса от хиляди, милиони преливащи едно в друго многокраки, блестящи… неща, които втренчено го гледаха с миниатюрните си очички. Нещото, изпълващо костюма му и приело формата на лицето му, непрекъснато се движеше, кипеше, вероятно за да устои на силите на земното притегляне, които го дърпаха към пода и искаха да разрушат неестествените му форми. Под разкъсания костюм на Смит сякаш едновременно и в различен такт туптяха десетки сърца. Ръцете и краката на тялото му непрекъснато променяха дължината си, на дланите ту израстваха два пръста, ту скапваха, после отново се появяваха по няколко и отново падаха и се връщаха, носени от невидимите си крачета, за да се слеят в кошмарния образ. Само лицето запазваше формата си, но това като че ли правеше гледката още по-зловеща. Кенъли почувства как сърцето му спира. Ледена ръка се протегна през черепа и започна да мачка мозъка му. Въздухът не му достигаше, не можеше да диша… Полудяваше! Губеше разума си и все повече изпадаше във властта на жестоката халюцинация. Не, грешиш!

О, не, не грешеше! Прекрачи, макар и за кратко време, границата между нормалността и обезумяването, но мисълта не го стресна ни най-малко. Напротив — тази мисъл беше може би единственото нещо, което все още го предпазваше от истинско загубване на разума. Стоеше срещу човек, който всъщност беше ужасяваща карикатура, образувана от милиони насекоми, и това можеше да е само халюцинация. Кенъли отстъпи назад, докато гърбът му опря в прозореца и чак сега, с голямо закъснение довърши движението с дясната си ръка. Дулото на пистолета се насочи в лицето на Смит.

— Какво искаш?

Не се страхуваше да говори с видението, това правеше ситуацията много по-поносима. Можеше да преживее представата, че е загубил разума си и всичко е само плод на въображението му. Но не и това, което наистина ставаше. Съвсем определено не.

Дойдох да те предупредя. Още не е твърде късно.

— Твърде късно ли? За какво?

Фигурата приближи, но го направи, без в действителност да се движи, без да пристъпва или да извърши друго движение, познато на Кенъли. Беше грозно разтичане и плъзгане на плът, сякаш тялото се състоеше от течна протоплазма, придържана в определена форма само от тънка мека ципа. Кенъли се опита да отстъпи още назад, но зад него нямаше повече празно пространство. Стъклото изпука, когато с всичка сила се облегна на него, но не се счупи.

Не бива повече да вървиш по този път, прошепна гласът в мислите му. Още не е много късно, виж каква цена заплатих аз.

— Ти не си Смит! — отсече Кенъли. В гласа му се долавяше писклива, нотка, която го изплаши. — Смит нямаше да ме предупреди! За нищо!

Да, никога не съм бил твой приятел, със спокоен глас изрече Нещото-Смит. Но нещата се промениха. Светът се промени, Кенъли. Времето на лъжите отмина. Взех решението много отдавна и платих цената. Животът ми беше всъщност смърт, а наказанието беше това, че живях. Умножено стотици хиляди пъти. Гледай! Фигурата отново направи една от онези грозни, пълзящи крачки, а това вече беше повече, отколкото Кенъли можеше да понесе. Изкрещя и натисна спусъка — два, три, шест пъти един след друг, докато изстреля всичките си патрони. Изстрелите проехтяха в празния коридор като оръдейни гърмежи и всички попаднаха в целта. Смит беше се доближил достатъчно, за да може да го улучи. Куршумите се забиха в лицето му и разкъсаха стотици от дребните живи части от пъзела, които го съставяха.

Кипящите ръце се вдигнаха, дланите и лицето се сляха в трепереща маса и отново се разделиха. Когато се спуснаха надолу, лицето отново беше цяло и невредимо. Невъзможно бе да се пресметне броят на съществата, съединили се в подобието на човешки образ, но сигурно бяха хиляди. Или петдесет, или един милион. Това ли искаше да му каже Смит? Трябваше ли да умре сто хиляди пъти, за да заплати за единия си живот?

Върни се, продължи Смит. Не отивай там! Ще платиш за всичко, което си направил, и за това, което не си, но смъртта не е това, за което я мислиш. Времето за милост също отмина, като това на лъжите и на прошките. Не трябва повече да преследваш Салид и двамата с него или това, което ще ти се случи, ще бъде милиони пъти по-лошо от моята съдба. Остави ги да си идат!

— Защо?! — кресна, или по-точно изпищя Кенъли. Нещо в него сякаш се скъса. Изведнъж усети как огромна сила натисна някаква стоманена пружина между слепоочията му. Защо просто не умре, сега, веднага?!

Защото Салид ще е този, който ще те съди, отвърна Смит. После се обърна и бавно се отдалечи. След две-три крачки тъмнината в задната част на коридора го погълна, но Кенъли остана още дълго на мястото си, взирайки се в посоката, където беше изчезнало ужасното видение.

Погледът му попадна на мястото, където беше стоял Смит. Изстрелите бяха убили част от насекомите — десетки, големи колкото нокът, покриваха пода — малки същества със счупени крила и откъснати пипала. Една от буболечките беше още жива, защото движеше два от предните си крайници, а малките щипки отпред на главата се отваряха и затваряха в такта на агонията. Кенъли вдигна крак и я настъпи с всичка сила. Смит беше платил още една стохилядна част от вината си.

4.

Шофьорът им успя някак да овладее колата, двигателят престана да вие като ранено животно. Продължиха пътуването си с малко по-равномерна скорост. Салид продължи да разговаря с непознатия още известно време, но Бренер така и не разбра нито дума. Двамата с Йоханес седяха един до друг на неудобната седалка, заели едно и също положение: наведени напред, с увиснали рамене и глави, лактите подпрени на коленете, всеки вглъбен в собствените си мисли. От монотонното поклащане на автомобила на Бренер започна да му се приспива. Клепачите му натежаха, ставаше му все по-трудно да държи очите си отворени. С всяка изминала секунда изкушението да се отпусне в топлите прегръдки на съня ставаше все по-силно.

Малка част от съзнанието му се учуди, че в момент като този може да мисли за сън, тази, която отдавна беше се отчаяла от действителността и смяташе, че всичко, което напоследък преживява, е само лош кошмар, от онези, най-упоритите, които никога не свършват и след събуждането стават даже още по-ужасни. В същото време друга част, още по-малка, се опитваше да му обясни, че самата мисъл за подобни неща е повече от смешна. Бренер силно тръсна глава, примига бързо няколко пъти и дълбоко и шумно пое въздух. В колата беше доста студено и леденият въздух трябваше да му помогне да избистри съзнанието си. Трикът не помогна. Мислите му продължиха объркания си танц и колкото по-упорито се опитваше да ги подреди, толкова повече се оплитаха.

— Давам едно пени за мислите ви — обади се неочаквано Салид.

Бренер вдигна поглед. Палестинецът се усмихваше.

— Моля?

Салид махна с ръка.

— Американски израз, забравете.

— Знам го — каза Бренер. — Само се учудвам, че точно вие употребявате американизми.

— Навик — вдигна рамене Салид и отново се засмя, но вече усмивката му не беше никак приятна — гримаса, която нямаше нищо общо с това, което каза. — Може би това е причината да мразя толкова много американците.

— Защото използвате техните изрази ли?

— Защото се опитват да подчинят целия свят — отвърна Салид. Изведнъж заговори по-силно, не недружелюбно или гневно, а в очите му проблесна твърд, заплашителен пламък.

Ако имаше достатъчно място, Бренер сигурно щеше инстинктивно да се дръпне назад. Отново си спомни с кого всъщност седи в колата.

— Не ви разбирам.

— Така ли? — ехидно попита Салид. — Не можете, или не искате да ме разберете?

Бренер не каза нищо. Съжаляваше, че подхвана темата, защото едва ли моментът беше най-подходящ за дискусия на политическа тема със Салид. Но вече беше късно, Салид продължи да говори и вероятно щеше да го направи даже ако Бренер беше си тръгнал.

— Отворете очите си! Огледайте се! Те владеят езика ни, владеят мислите ни! Продуктите им заливат нашите пазари, а телевизионните им сериали — екраните ни. Начинът им на живот…

— …си е техен начин на живот — прекъсна го Бренер. — Никой не ви задължава, нито вас, нито останалите, да го приемате.

— Но го правим — троснато отвърна Салид. — Тази нация е… по лоша от всичко, което някога се е случвало на този свят! Където и да се появят, завладяват живота на хората — с кока-колата си, с автомобилите си, с техния „американски начин на живот“!

Бренер поклати глава.

— Закъснял сте с тридесет години, Салид.

— Да, може би. Вероятно вината не е тяхна. Сигурно сте прав и ние сами си налагаме този начин на живот.

— Дали е така? — попита Бренер, макар че знаеше отговора на въпроса. Салид беше прав по своему. Същевременно силно се заблуждаваше, но странно защо в този случай едното не изключваше другото.

— Да! — отсече Салид. — Във всеки случай повечето от хората. Но не и аз. Отказвам да живея по начин, който не ми харесва!

Бренер може би за първи път истински осъзна защо Салид е станал това, което е.

— Никой не ви принуждава — каза Бренер, макар да знаеше колко безсмислени са думите му. Истината беше, че макар и за кратко, забрави какъв е Салид и сега вътрешно се предупреди да внимава. В тези обстоятелства подобна непредпазливост можеше да завърши със смърт. Вече знаеше тайната на терориста. Беше толкова проста, колкото и чудовищна. Салид търсеше някого, срещу когото да се бори. Ако беше се родил в Германия, сигурно щеше да стане член на „Фракцията Червена армия“, в Ирландия — сигурно водеща фигура от ИРА, а в Щатите — вероятно член на Ку-клукс-клан. За него нямаше значение срещу кого се бори. Може би за тяхната битка в момента беше нужен точно такъв човек, защото беше битка без изглед за успех, без ни най-малък шанс за победа и ако трябваше да бъде честен пред себе си — и без най-малък шанс за оцеляване. Питаше се само каква роля играе той в тази битка.

Тъй като не искаше да продължи разговора, защото се страхуваше от отговора на собствените си въпроси, стана и приведен отиде отпред при шофьора. Мъжът бегло го погледна и кимна с глава към седалката до себе си. Сигурно беше чул разговора със Салид или пък вълнението, което изпитваше, просто беше отпечатано върху лицето му. Бренер благодари с леко кимване. Известно време седяха мълчаливо, после непознатият каза:

— Доста е труден.

В първия момент Бренер дори не разбра какво му казаха. После поклати глава, с мъка устоявайки на желанието да се обърне към Салид.

— Имате предвид… Салид, нали?

— Той е онзи терорист, така ли?

При други обстоятелства щеше да е смешно дори да си помисли, човекът, който им спаси живота, не знае точно кои са. Но по някакъв странен начин сега това се стори на Бренер логично. Без да отговаря на въпроса, попита:

— А вие как се казвате?

— Хайдман — отвърна непознатият. — Но това вече няма никакво значение. Преди бях полицай… Беше много отдавна. Бренер предположи, че е било най-много допреди час.

— А сега какъв сте?

Другият вдигна рамене, движението се предаде на дланите му, силно стиснали волана, и стигна до колелата на автомобила. Той леко се отклони от пътя наляво, после надясно и Хайдман отново го овладя.

— Със сигурност съм лош шофьор — усмихна се той.

Бренер остана сериозен.

— Защо ни помагате?

Отговорът не дойде веднага. Хайдман гледа известно време в празнотата пред себе си, но Бренер имаше чувството, че не го прави само за да следи пътя в започналата снежна виелица.

— Мисля, че е, защото взех решение в полза на живота.

Много странен отговор, направо страшничък, помисли си Бренер. Защото бе казан от човек, който според неговите познания по медицина трябваше да е мъртъв. Разгледа по-подробно лицето на Хайдман на светлината на арматурното табло — съвсем открито, така че той забеляза погледа му. Ако това го смути, не даде да се разбере.

Лицето на Хайдман определено беше на жив човек, не на зомби. Отворената рана от едната му страна беше лоша, но не опасна за живота. Само че палтото му отпред се беше разтворило и Бренер видя, че тъмното петно върху ризата му имаше още по-тъмен център — кръгла дупка, голяма колкото монета от десет пфенига, запълнена със засъхнала кръв. По-голямата дупка, изходът на куршума, се намираше на гърба на Хайдман. Освен че беше потъмняло от кръв, палтото му беше и обгоряло. Този човек просто не можеше да е жив!

— Не се плашете! — изведнъж каза Хайдман. Продължаваше да гледа право напред, но думите му подсказваха, че е забелязал погледа на Бренер. Той се почувства неудобно, че така настойчиво го е разглеждал.

— Трябвало е да сте мъртъв!

— А може би съм — усмихна се Хайдман. — Може би трябва да променим определенията си за живот и смърт. — Отново сви рамене, този път много по-предпазливо, така че колата не излезе от пътя. — Няма значение, не се тревожете за мен.

Начинът, по който го каза, даде да се разбере, че не иска повече да говори. Бренер го гледа замислено още известно време, после се обърна и впери поглед навън, през заснеженото предно стъкло.

Нямаше какво толкова да види. Снегът се беше усилил, вятърът също беше задухал още по-силно, така че падащите снежинки ги връхлитаха почти хоризонтално. Видимостта беше по-малко от тридесет метра, макар че фаровете бяха включени. Отдавна бяха излезли от града и пътуваха по пуст второстепенен път. От двете страни на асфалтовата лента наветият сняг стигаше до колене. Явно бяха първият автомобил, който минаваше оттук, откакто беше започнало да вали. Снежната покривка беше непокътната и от време на време Бренер имаше чувството, че се губи някъде в Нищото. Зачуди се как ли в тези условия Хайдман успява да следи посоката да не излезе от лентата. Даже на него самия щеше да му е трудно да не се забие в канавката още в първите няколко метра.

— Вече трябваше да е светло — промърмори Салид зад тях.

Бренер обърна глава и видя, че палестинецът беше опрял ръце на облегалките на Бренер и Хайдман и с присвити очи напрегнато се взираше през предното стъкло нагоре към небето.

— Колко е часът? — попита Бренер.

Салид вдигна рамене и отговори, без изобщо да си направи труда да погледне часовника:

— Представа нямам. Часовникът ми е спрял.

— Не сме далече — каза Хайдман. — Идете отзад.

— Защо? Бившият полицай кимна с глава, сочейки пред себе си.

— Вече наближаваме забранената зона. Отпред има заграждение. По-добре е да не ви виждат.

— Заграждение ли? — Салид незабележимо се изпъна, но Хайдман го успокои с движение на ръката. Бренер малко се притесни, когато свали лявата си ръка от волана и бръкна в джоба на палтото. Но съдбата продължаваше да е на тяхна страна, защото колата продължи уверено да се движи напред.

— Не се тревожете, никой няма да задава глупави въпроси. — Извади ламиниран пропуск и го подаде на Салид. Бренер видя как той с недоверие сбърчи чело, когато разбра какво вижда — служебната карта на Хайдман, която потвърждаваше, че е полицай. За негово учудване обаче палестинецът не каза нищо и след няколко секунди върна картата на Хайдман. Обърна се безмълвно, отиде отзад и отново седна до Йоханес. Бренер чу, че двамата заговориха, но не можеше да разбере нито дума.

— Знаете, че ще ви убие, ако е капан — тихо каза той.

Хайдман само се усмихна. В същия миг и Бренер осъзна каква глупост беше казал. Хайдман вече не беше от хората, които се плашат от смъртта.

— Извинете!

— Всичко е наред. Човек не може да промени старите си навици от днес за утре, нали? — Той кимна с глава назад. — По-добре и вие идете отзад. Вече сме съвсем близо.

Бренер колебливо се изправи. Искаше му се да продължи разговора с Хайдман, но в същото време чувстваше и облекчение, че няма да е близо до него. Беше странно да говориш с мъртвец. Май ще е по-добре да свикне. Какво каза полицаят: може би трябва да промени представите си за живота и смъртта?

5.

Хеликоптерът се приземи точно на минутата. Поне така предполагаше Кенъли, защото часовникът му беше спрял, а не знаеше дали може да се довери на вътрешния си часовник. А той твърдеше, че от телефонния разговор до кацането на хеликоптера на покрива на болницата е изминал час и половина.

На Кенъли обаче му се стори като век и половина. Съвсем мъгливо си спомняше как излезе от онази къща от отсрещната страна на улицата и дойде дотук. Същият инстинкт за оцеляване, който и преди го беше предпазил от най-лошите видения, отново се беше задействал. Спомняше си сцената пред обкръжената къща и срещата с Нещото-Смит като сън, в триизмерни, ужасяващо ясни и цветни картини, но без всякаква връзка и с усещане за ирационалност, което смекчаваше ужаса. Нещо вътре в него му пречеше да си спомня, много добре го осъзнаваше, но не се бореше срещу него. Беше само халюцинация и нищо повече, по дяволите, нищо повече! А какво означаваше, вече беше друг въпрос и в момента нямаше никакво значение.

Кенъли беше застанал в подветрената страна на стълбището и затова забеляза хеликоптера чак когато машината се спусна от небето. Виждаше го само с ъгълчетата на очите си, но част от разума му регистрираше всичко съвсем точно. Беше чувал за хеликоптери като този, но никога не ги беше виждал. Машини, които летяха почти безшумно и бяха невидими за радарите. Доколкото знаеше, бяха много малко и се пазеха за строго секретни операции на ЦРУ. Обстоятелството, че тайнственият му гост пристига с такава машина, само по себе си издаваше много повече за него, отколкото Кенъли беше разбрал през последните години.

Когато беше на половината разстояние до хеликоптера, страничната врата се плъзна встрани. Кенъли продължи напред, свил глава между раменете. Снегът, блъскащ в лицето му, премина в град, от който в очите му се появиха сълзи. Помисли си, че няма да може да извърви последните метри. Роторите бяха безшумни, но завихрянето, което предизвикваха, беше истинска буря, която щеше да го събори на земята. Към това се прибавяше и неудобството, че вятърът отвяваше нападалия сняг, а отдолу покривът беше покрит с гладък като стъкло лед. Няколко пъти се препъна и само по някакво чудо не падна. Когато достигна хеликоптера, една ръка се протегна към него. Кенъли с облекчение я пое, опря се с другата на рамката на вратата и с последни сили влезе. В същия миг загуби равновесие и падна на едното си коляно, защото пилотът веднага издигна машината, още преди да е пристъпил в кабината.

Кенъли изпълзя напред, а мъжът, който му помогна, затвори вратата. През голямото стъкло видя колко бързо набираха височина. Движението беше толкова безшумно, сякаш се движеше призрак. В кабината двигателят изобщо не се чуваше.

Поиска да се изправи, но изненадано политна назад и се хвана за лявото коляно, на което беше паднал. Сълзи избиха в очите му от болка. Изчака няколко секунди, после със стиснати зъби се строполи на седалката. Левият му крак туптеше, за миг болката стана толкова силна, че му прилоша. Стори му се направо смешно — преживя всичко дотук, за да си счупи крака, докато се качва в някакъв хеликоптер?!

— Наред ли е всичко?

Кенъли кимна, стисна коляното си с две ръце и чак тогава вдигна глава, за да погледне спътника си. Преживя истинска изненада. Позна гласа, макар да звучеше по-различно, отколкото по телефона, но лицето насреща не подхождаше на гласа. Тембърът, който през последните петнадесет години беше определял живота му н много по-голяма степен, отколкото можеше да си представи, беше на възрастен човек, плътен и излъчващ авторитет, предизвикващ асоциации за побеляла коса и силни ръце. Това, което виждаше пред себе си, беше пълна противоположност на тази представа. Спътникът му беше не по-стар от тридесет и пет години, тъмнокос, много слаб и някак изнервен, което Кенъли веднага почувства, макар да седеше неподвижно и да го наблюдаваше. Изглеждаше малко недоспал и уморен. Ръцете му бяха поставени върху бедрата, но въпреки това изглеждаха сякаш треперят.

— Вие сте Кенъли?

Кенъли отново кимна с глава, без да каже нищо, защото му трябваше време, за да проумее онова, което вижда. Беше вярвал, че служи на някакъв авторитет, на сивокос кардинал в сянка. Мили Боже, когато за първи път говори него, този младеж трябва да е бил дете!

— Мисля, че ми дължите няколко обяснения — каза той потиснато. Гласът му трепереше, защото коляното така жестоко болеше, че вече започваше да се пита дали наистина не го е счупил. Болката го нервира. Събеседникът му сигурно щеше да го приеме като несигурност, което нямаше да е много далеч от истината, колкото и неприятно да му беше на Кенъли. За негова изненада младият мъж отговори напълно сериозно:

— Прав сте. Ще разберете всичко. Но първо ми отговорете на един въпрос: как успя да се измъкне?

— Откъде знаете, че се е измъкнал?

— Нямаше да сте тук, ако бяхте изпълнили задачата си — отвърна другият. В гласа му не се долавяше и следа от упрек или съжаление. Това, което Кенъли смяташе, че усеща, беше отчаяние. Малко по тихо и повече на себе си допълни: — Освен това от самото начало нямахте никакъв шанс.

— Знаели сте?

— Моля ви! — Мъжът, чието име Кенъли не знаеше, вдигна помирително ръце. Кенъли видя, че наистина трепереха. Бяха фини ръце на изнежен човек.

— Ще ви обясня всичко, ако времето ни стигне. Страхувам се, само че ни остава по-малко, отколкото е нужно, за да се отговори на всички въпроси. Кенъли наистина се ядоса, този път не само заради болката в коляното.

— Ще трябва да намерите време! — остро изрече той. — Искате да убия определен човек, нали? — Той се изсмя. — Не ми се сърдете, но… ми се струва, че поне трябва да ми кажете защо да го правя!

— Сигурно сте прав. Проблемът е, че не ни остава много време. — Той погледна часовника си, смръщи чело и вдигайки леко рамене, пусна ръкава си. — Не повече от пет минути, а може и по-малко.

— Докато стане какво? — попита Кенъли.

— Докато стигнем манастира. Това е целта ни.

— Манастира ли?

— Всичко започна там. Трябва там и да завърши. — Погледът му започна да блуждае. Гледаше Кенъли, но той беше сигурен, че вижда не него, а нещо друго. И не беше особено любопитен да научи какво.

— Не знам… — каза Кенъли. Доста бързо, за да прозвучи убедително. В следващия миг избухна:

— Какво общо, по дяволите, има това със Смит? И кой сте вие всъщност? Даже не знам името ви!

Мъжът се усмихна и странно защо, вместо по-млад, усмивката го направи да изглежда по-стар.

— Името ми? То не променя нещата… Вече не. Но може да ме заричате Адрианус, ако искате.

— Адрианус ли? Що за име?

— Името на един от учителите ми, не е моето. Но върши работа и е толкова хубаво, колкото всички останали. Познанството ни няма да продължи дълго така или иначе. Видяхте ли как умря Смит?

— Не! — грубо отвърна Кенъли.

— Не искам да знам какво сте видели. Но каквото и да е било, то е отговорът на всички ваши въпроси, Кенъли. Срещу себе си имаме не обикновен терорист или престъпник като тези, които обикновено преследвате. Твърде е вероятно съдбата на света да се окаже във вашите ръце, когато пристигнем в целта. Имате ли оръжие?

Кенъли механично бръкна в джоба на сакото си, извади пистолета и сърдито го пусна обратно. Адрианус го видя. Смръщи леко чело, стана и отвори една метална врата над главата на Кенъли. На Кенъли беше достатъчен бегъл поглед, за да разбере, че е оръжеен шкаф, в който имаше най-малко пет-шест пушки и доста на брой малокалибрени оръжия. Адрианус извади една М13 и един късоцевен автомат с два пълнителя и остави двете оръжия на седалката до Кенъли.

— Това ще е достатъчно.

— Достатъчно за какво? — Кенъли недоверчиво огледа оръжията, протегна ръка към автомата, но в последния момент взе пушката. С рутинно движение изтегли пълнителя. Върхът на матовия голямокалибрен патрон беше нарязан на кръст. Кенъли не беше използвал такива патрони, но ги познаваше. И се плашеше от тях. Не пробиваха целта си, а я разкъсваха, без значение какво има пред тях. С тези патрони не можеше да се ранява, те направо убиваха. Той с отвращение го пъхна обратно в пълнителя.

— И защо е това? — Едва сдържа гнева си. — За какъв ме смятате? Подобно нещо използват хора като Салид, но не и аз!

Адрианус седна на мястото си. Погледна отново безполезния си часовник, преди да се обърне към Кенъли, а когато го стори, погледът му питаше къде всъщност е разликата между него и Салид. Все пак беше достатъчно умен, за да не изговори думите на глас.

— Сега не е моментът да говорим за етика или за почтеност. Трябва да обезвредите Салид и останалите и няма никакво значение как.

— Защо? Кой сте вие, Адрианус? Какъв сте?

Не разчиташе, че ще получи отговор. Изминаха няколко секунди, преди Адрианус да реагира. Заговори много тихо и с глас, от който Кенъли го побиха тръпки.

— Ние сме нещо като… пазители — колебливо каза Адрианус. — Аз, и няколко други.

— Други? Кои други? — Кенъли се наведе напред. — Смит един от вас ли беше?

— Смит? — Адрианус поклати глава. Изглежда, самото предположение го забавляваше. — Не, Смит знаеше малко повече от вас, Кенъли. Не сме много. Шепа хора. Но има много, които работят за нас и ни служат. Задачата ни е невероятно важна. — Той замълча, после допълни, отново с онзи блуждаещ поглед: — Наистина ли искате да узнаете истината, Кенъли?

Кенъли се наведе още повече, но бързо се изправи, защото щеше да загуби равновесие.

— Да.

— Няма да ви хареса.

— Още по-малко ми харесват глупостите! — гневно отвърна Кенъли и посочи двете оръжия на седалката до себе си. — Искате да убия този човек, но мисля, че на мен пък това не ми харесва. Не ми харесва да не знам причината за убийството!

Тактиката се оказа погрешна. Адрианус за миг бе свалил маската си, под която Кенъли видя слаб, твърде изплашен човек, който търсеше помощ. Но този човек не позволяваше да упражняват натиск над него. На Кенъли му идваше да си зашлеви шамар. Явно е забравил наученото някога.

— Само не ми казвайте, че за първи път ще го правите — хладно каза Адрианус. — Колко души сте убили през живота си, Кенъли? Десет? Сто?

— Нито един — троснато отвърна агентът.

— Не със собствените си ръце — вметна Адрианус. — Но за колко други живота сте взели решение да бъдат угасени?

— Това е друго — опита се да се защити Кенъли. Разбира се, че не беше друго. Адрианус дори не си направи труда да отговори. Нямаше разлика между това да убиеш човека със собствените си ръце и да издадеш заповед да го убият. Второто беше може би още по-лошо. Гневът на Кенъли идваше от това, че за първи път изпитваше на гърба си какво значи да получиш такава заповед, вместо да я дадеш.

— Никога не съм го правил без определена причина. Винаги съм знаел защо трябва да стане.

— И сте вярвали в тази причина, така ли? Бъдете честен, Кенъли — дори, ако ще е за първи път в живота ви! Никога ли не сте се съмнявали в действията си?

Така ли му се беше сторило, или наистина преди малко смяташе, че е притиснал Адрианус в ъгъла? Ама че смешно!

Адрианус въздъхна дълбоко и сякаш силите му го напуснаха. Продължи разказа си шепнешком:

— Винаги сме били убедени в това, което правим. Знаехме, че е правилно. Разбирате ли ме, Кенъли? Никога не сме действали само с предположения или с евентуални възможности. През цялото време знаехме, че един ден ще се случи, само не знаехме кога точно и къде. Вярвахме, че сме подготвени за този ден.

Направи малка пауза и този път Кенъли се показа достатъчно досетлив, за да не го прекъсва. Адрианус искаше да говори. Това, което разказваше, беше толкова важно, че трябваше да го сподели с някого, ако не иска тежестта му да стане непоносима.

— О, да, мислехме, че сме подготвени. От толкова време… Но се огънахме. Може би никога не сме имали истински шанс. Вярвате ли, че има неща, осъдени на провал само защото сте ги започнали, Кенъли?

Кенъли мълчаливо кимна с глава. Изведнъж изпита чувството, че не знае за какво му говори Адрианус.

— Искате да разберете за какво става дума — продължи той. Беше се съвзел достатъчно, за да се изправи и спокойно да отвърне на погледа на Кенъли. — Да, имате право да знаете. Трябва да убиете тримата мъже, Кенъли! И тримата, ако е възможно. Преди един от печатите им да бъде счупен. Кенъли наостри слух. Странни думи, но явно не случайни.

— Защо? Какво са ви сторили?

Адрианус тъжно се усмихна.

— Каквото и да са сторили през живота си тримата, то няма нищо общо с причината, поради която ние с вас сме тук, Кенъли. Виждате ли, това е цената, която аз трябва да платя. Давам ви заповед да унищожите три невинни живота и единствено аз нося отговорността за това си действие. Не вие. Опрощавам ви, Кенъли, доколкото е във властта ми. Отговорността е моя. Каквото и да ни очаква, когато… всичко свърши, аз ще се изправя пред моя съдник, не вие.

Кенъли не знаеше дали наистина разбира какво му говорят, но ако тези приказки за опрощение, отговорност и за Страшния съд бяха в истинския, религиозен смисъл, значи нещата не бяха никак прости. Никак! Кенъли не вярваше в Бог. От дете беше убеден атеист и през целия си съзнателен живот остана такъв.

— Ами ако откажа? Сам казахте, че тримата са невинни, макар че това е глупаво, особено що се отнася до Салид. На съвестта на този тип тежат повече хора, отколкото сандвичи съм изял през целия си живот. — Той махна с ръка, когато Адрианус понечи да каже нещо. — Какво ще стане, ако откажа? Може и да сте прав, че съм убивал хора, но никога не съм го правил безпричинно.

— Има причина — каза Адрианус. — Но не е Салид. Причината е в манастира, Кенъли. И в този, който беше затворен вътре. И който вече е на свобода.

— Кой е той? За кого говорите, Адрианус?

Адрианус го изгледа настойчиво и мълчаливо, после му каза.

6.

Пътят беше преграден така, както каза Хайдман, но заграждението не ги спря. Притесненията на Бренер как полицаят ще обясни необичайния си външен вид, също се оказаха излишни. В двата джипа, паркирани напряко на пътя, нямаше никой, както и в импровизирания лагер малко по-нататък. Видяха само празна туба за бензин, около която снегът се беше разтопил и която още миришеше на изгоряло. Салид слезе да огледа и се върна с пушка и три пълнителя. Когато продължиха, Бренер видя и други захвърлени предмети, които се търкаляха в снега. Явно полицаите, които са били на пост тук, бяха напуснали мястото много бързо, за да не каже, че направо са избягали. Бренер не си зададе въпроса от какво. По-добре е да не знае.

Продължиха напред, потънали в мълчание. Салид съсредоточено разглобяваше и сглобяваше намерената пушка, като педантично почистваше всяка част и проверяваше как работи. Йоханес все така се взираше пред себе си с празен поглед. Преди да срещнат Хайдман като че ли за малко се пробуди от странното си състояние, но Бренер вече не вярваше, че духът някога ще намери обратния път от ада, в който беше попаднал. Духовникът беше прокълнат. Направи най-лошото, което може да стори човек като него, и плащаше цената. Не някога, не след някакъв Страшен съд, а тук и сега. А може би от тях тримата той беше най-добре. След известно време не издържа на бездействието, стана и отиде отпред, но не седна на седалката до Хайдман, а се подпря на облегалката му и се наведе, за да погледне през замъгленото стъкло към небето. Не знаеше от колко време вече пътуват и дали още може да разчита на усета си за време, но сигурно бяха минали часове, откакто напуснаха болницата. Отдавна трябваше да е съмнало.

— Съвсем близо сме — обади се Хайдман. — Там отпред ще спра. Бренер проследи кимването с глава и се изненада от това, което видя. В първия момент не разбра за какво говори Хайдман, но сега изведнъж разпозна пътя — дългия, леко наклонен завой, заснежената гора от двете страни и триъгълната, трудно различима просека в храсталака, само на стотина метра от лявата им страна. Преди две-три минути сигурно са минали покрай мястото, където двамата с девойката закъсаха с Мицубишито. Пред тях започваше пътят, който водеше към манастира.

— Не мога да ви придружа по-нататък — каза Хайдман.

— Знам — рече Бренер. Пътят не беше проходим за автомобил, но не това имаше предвид полицаят. Задачата му беше изпълнена. Нямаше да дойде с тях, дори през гората да минаваше четирилентова магистрала.

— Но още не сте отговорили на въпроса ми.

Хайдман въпросително го погледна.

— Без вас нямаше да успеем — каза Бренер. — Защо го направихте?

— Защото съм ви задължен — отвърна Хайдман. В гласа му нямаше никакъв патос и вълнение. Не се усмихна, нито направи някакъв обяснителен жест, но не беше и нужно.

Бренер разбра какво иска да каже. Беше и единственият отговор, който би приел. Върна се отзад при Салид и Йоханес, но не каза нищо.

— Стигнахме ли? — погледна го Салид.

Бренер кимна с глава.

— Останалата част от пътя трябва да изминем пеша. — Посочи Йоханес. — Какво му е? Спи ли?

Салид сви рамене, но когато се изправи, и Йоханес стана след него. Видът му беше страшен: очите бяха все така празни, а движенията му някак… чужди, непривични. Сякаш не беше жив човек, а робот, имитиращ човешки движения не особено успешно.

Щеше да е по-добре да го оставят тук, помисли Бренер. По-добре за самия Йоханес, а и за тях двамата, най-вече за тях. Почувства, че и Салид мисли същото. Но нито един от двамата не изрече мислите си на глас. Тръгнаха трима и ще пристигнат трима или изобщо няма да пристигнат. Където и да се намираше целта им.

Колата спря. Салид отвори задната врата и скочи навън. За миг се поддаде на стария си начин на поведение — застана с разкрачени крака, леко приведен напред, с вдигнато оръжие. Но в движенията му вече нямаше нищо заплашително. На Бренер му заприлича по-скоро на дете, което си играе на война.

— Всичко е наред, можете да слезете! — извика той.

Бренер лекичко се усмихна. Беше дете, играещо на война. Може би и през целия си живот не е бил нищо друго. Бренер и Йоханес слязоха един след друг, Бренер автоматично протегна ръка, за да помогне на Йоханес. Той не я пое и слезе сам. Колата тръгна, преди Бренер да затвори вратата. Колелетата се превъртяха върху замръзналата почва, защото Хайдман даде много газ. В следващия момент автомобилът се заклатушка, застана напряко на пътя, подскочи и се върна в нормално положение.

— Дано да се прибере жив! — поклати глава Салид. — Оттук до града има доста път.

Не това е проблемът на Хайдман, помисли си Бренер. Беше сигурен, че няма да се блъсне в някое дърво. Но не беше сигурен дали ще има град, когато тайнственият им спасител стигне до него.

Изчака, докато колата се скри в снежната вихрушка, обърна се и посочи с глава триъгълното петно в гората. Даже оттук, на по-малко от пет метра разстояние, пътят, водещ навътре, не се виждаше. Салид въпросително сви вежди, но не помръдна от мястото си.

— Сигурен ли сте? — Мислех, че вече сте били тук.

— Минах по друг път. — Направи колеблива крачка, спря, пристъпи още навътре и поклати глава. — Наистина! Перфектно! Който и да го е направил, си разбира от работата.

Тръгнаха, като застанаха от двете страни на Йоханес, Бренер мислеше, че ще трябва да налучкват пътя в непрогледна тъмнина, но стана точно обратното. Макар че дърветата растяха доста нагъсто и клоните се събираха над главите им, в гората беше по-светло, отколкото на пътя. Светлината се отразяваше върху падналия сняг и беше тихо, така че виждаха ясно пред себе си.

С всяка изминала крачка странното чувство, обзело Бренер още с пристигането им на мястото, ставаше все по-силно. Сигурно се дължеше на недействителната светлина — някак сива, странно неподвижна, застояла, изглеждаща почти жива, изпълнена с някаква субстанция. В нея можеше да се крие нещо, да се промъкне незабелязано към тях и да ги издебне, за да може в точния момент да скочи.

Бренер прогони мисълта. От двете страни пътят беше ограден от сенки и места с непрогледна тъмнина, но зад тях нямаше абсолютно нищо. Единствените демони, които ги дебнеха в гората, бяха скрити в тях самите. Силата, срещу която бяха излезли, не се нуждаеше от лукави клопки.

Пътят му се стори по-широк, отколкото преди три дни, когато за пръв път мина оттук с Астрид. Спомни си, че завиха веднъж или завоите бяха два? А може би три или четири? Ами, ако се бяха заблудили? Вероятно имаше и друг път, който води в тази омагьосана гора, или пък обяснението беше много по-просто — спасителните отряди, от които през последните дни тук е гъмжало, са просекли и друга пътека, а те са свърнали по нея. Затова ли преживяха толкова неща, за да объркат накрая пътя към целта и да измръзнат в снега. Нито един от тримата не беше облечен подходящо за студеното време. Представата беше толкова комична, че за малко не се изсмя на глас. Но и страшничка. Имаше много гробове на хора, загинали по смешен начин.

— Не разбирам защо няма никой — обади се изведнъж Салид. Звукът от гласа му беше като светлината, която ги обгръщаше: недействителен и глух и не такъв, какъвто трябваше да бъде. По гърба на Бренер преминаха тръпки. Отново си спомни изоставеното заграждение и пустото шосе, по което се движеха.

— Трябваше да е пълно с полиция и военни — продължи Салид.

Разочарован е, помисли си Бренер.

— Може да са се отказали — предположи Бренер.

— Да ме преследват? — изсумтя Салид. — Не искам да ви обиждам, Бренер, но не разбрахте ли някои неща през изминалите часове? Биха направили всичко, само и само за да ме заловят. — Доста ги сплашихме.

— Глупости!

Разбира се, че бяха глупости. Преди няколко часа Бренер щеше да се изсмее над подобно твърдение, но, сега беше убеден, че хората, щурмували къщата, не биха се поколебали даже и секунда да бомбардират цялата гора, ако знаеха, че са тук.

— Вероятно не ни търсят тук — продължи той. Прозвуча не по убедително от предишните му думи, а и Бренер сам знаеше, че не е така. За негова изненада Салид този път не каза нищо. Може би защото истинското обяснение щеше да е много по-ужасно.

Минаха още един завой и пред тях се показа портата. Бренер за малко не се блъсна в нея и уплашено отскочи назад. Салид протегна ръка към решетката, но Бренер бързо го дръпна.

— Чакайте! Последния път по оградата минаваше ток.

Салид недоверчиво го погледна, но отстъпи малко назад и внимателно се огледа наляво и надясно. Вдигна пушката и удари портата с дулото, като внимаваше да държи само приклада, макар че тежкото оръжие почти се изплъзна от ръцете му.

— Няма ток. Сигурно са го прекъснали.

Бренер мислено се съгласи с него, но когато влязоха, гледаше да не се приближава много до металната решетка. Предпазливо преведе и Йоханес. Отдъхна си, чак когато препятствието остана отзад.

Гората не се различаваше много от тази, през която досега вървяха. Бренер се опита да си спомни колко разстояние остава до манастира, но не можа, защото последната част от пътя двамата с Астрид тогава изминаха в джипа на младия монах. Вярно, че караше бавно, но и най-бавната кола се движи по-бързо от пешеходец. Пет минути пътуване тогава лесно можеха да станат един час, ако вървяха както сега. Бренер се съмняваше, че ще издържат още толкова, ако станеше нужда. Студът му отнемаше силите. До този момент някак успяваше да не го забелязва, но хитрината не можеше да продължи още дълго. Ръцете и пръстите на краката му вече бяха станали безчувствени, а въздухът, който вдишваше, сякаш се превръщаше в гърлото му в течно стъкло. Салид и Йоханес се чувстваха по същия начин. Устните на Йоханес бяха посинели, а лицето му беше придобило восъчен блясък. Щяха да издържат още десет, най-много петнадесет минути.

Салид изведнъж вдигна ръка, наклони глава на една страна и просъска:

— Стоп!

Йоханес и Бренер послушно спряха. Бренер също се заслуша, но чу само собственото си дишане и леките шумове на гората.

— Какво има? — попита той.

Салид продължи да се ослушва още няколко секунди, после се поотпусна и погледна Бренер.

— Нищо — вдигна рамене. — Стори ми се, че чух нещо, но сигурно съм се излъгал.

Не беше. В същия момент, в който направи следващата крачка, и Бренер чу звука. Тропот на копита.

Беше налудничаво, но макар и тих, звукът беше съвсем ясен и не можеше да бъде объркан. Потропване на подковани копита върху камък, което бързо се приближаваше.

— Чувате, нали? — попита Салид.

Бренер кимна с глава. Обърна се, взря се напрегнато в тъмнината зад себе си, после погледна напред. Звукът ставаше все по-ясен, но странно защо не по-силен, сякаш не разстоянието беше намаляло, а конете бяха станали повече. Чуваше се тропотът на много коне. Твърде много.

— Прав сте, няма нищо — отвърна той.

Сигурно беше изговорил думите по-силно, защото Салид го погледна въпросително, но сви рамене и понечи да продължи. Бренер го спря.

— Салид!

Терористът застина и без да променя положението на тялото, се обърна към Бренер. Сякаш филмова лента беше спряна и превъртяна малко назад.

— Да?

— Не ми отговорихте на един въпрос. — По-точно, изобщо не беше задавал въпроса, но сега го направи. — Ако наистина намерим в манастира… — Защо ли не изговори думата? — Как смятате да го унищожите?

Салид не отговори, а Бренер посочи с глава полуавтоматичната пушка, която носеше на сгънатия си лакът.

— С това ли?

Въпросът трябваше да прозвучи подигравателно, но гласът му внезапно изтъня, което унищожи първоначалното му намерение. Салид го изгледа продължително.

— И защо не?

— С някаква си пушка? Правилно ли ви разбрах?! Смятате… вярвате, че там отпред ни чака самото Зло, Дяволът в човешки образ, Шейтан, както го наричате, и искате да го застреляте!

— Ако имате по-добро предложение… — Салид се усмихна със странна усмивка, погледна оръжието си, после посочи Йоханес. — Кой знае? Може би той е оръжието ни, а може би всичко ще е съвсем различно… Да се върнете ли искате?

Въпросът изненада Бренер, макар вътрешно да беше убеден, че сам го предизвика. Не отговори. Импулсивният отказ с глава беше по-скоро навик. Всъщност не отговаряше на истината. Не искаше да бъде тук, определено. Искаше да се върне. Но можеше ли?

— Страхувам се, че няма значение какво искам аз — каза той. Продължи да върви, преди Салид да попита още нещо, защото повече не можеше да издържа на студа. Усещането в ръцете и стъпалата му се беше възвърнало, но имаше чувството, че вътрешностите му започват да замръзват. Под краката му снегът скърцаше. Конският тропот продължаваше да се чува. Дали не бяха просто ударите на собственото му сърце?

Един до друг тримата свърнаха в следващия завой и когато дърветата отстъпиха, Бренер видя две неща. Манастирът стърчеше пред тях на около петдесет, най-много сто метра като черна сянка. Не помнеше как беше изглеждал, когато го видя за първи път, но очертанията му се сториха променени. Постройката не беше строеж, издигнат от човешка ръка, а представляваше насечен силует на планина, раздробена от брадвата на побеснял великан. Експлозията явно беше нанесла много по-големи разрушения, отколкото си представяше.

Второто нещо, което осъзна миг по-късно, беше истинската причина за шума, който двамата със Салид чуваха. Не бяха коне. Бе шумът от приближаващ хеликоптер, който се спусна от небето над насечените развалини като митично чудовище от отдавна забравени времена и се насочи към тях.

7.

Когато заглъхна шумът от двигателя, вътре в хеликоптера настъпи необяснима тишина. Кенъли беше като парализиран. Чутото беше абсурдно и въпреки всички премеждия, които преживя, толкова невероятно, че щеше да се изсмее на глас. Само че никак не му беше до смях. Изпитваше единствено дълбока, всмукваща празнота, зейнала изведнъж вътре в тялото му, която като черен въртоп поглъщаше и отнасяше чувствата и усещанията му.

— Ще го направите ли? — попита след дълго мълчание Адрианус.

Бяха изминали може би пет минути, откакто кацнаха и пилотът изключи роторите. Усещането за време на Кенъли беше спряло, както и часовникът му, и този на Адрианус. Може да бяха часове, а може и само секунди. А може би вече не съществуваше и време. Отдавна трябваше да е съмнало, но през кръглите прозорци на хеликоптера се виждаше само тъмнина. Някой бе дръпнал черно покривало на небето и бе изгасил светлината.

Кенъли мълчеше. Пръстите му галеха метала на оръжието, сложено върху коленете му, но почти не усещаше хладния допир. Не беше сигурен дори, че правилно разбира думите на Адрианус.

— Това е чудовищно! — прошепна той. Разговорът беше също толкова абсурден, колкото и темата — между въпрос и отговор минаваха повече от пет минути, а и те не винаги следваха логичния ред. — Това, което разказахте, е… — той не довърши изречението си.

Минута след това Адрианус каза:

— Сигурно сте прав, Кенъли. Но вече се случи. И постъпихме правилно. Нямаше да сме тук, ако тогава не го бяха затворили.

— И какво спечелихте от това? — вяло попита Кенъли. Трябваше да насилва езика си да се движи. Душевната парализа, предизвикана от разкритието на Адрианус, водеше след себе си и физическа, която настъпваше със закъснение.

— Той ще унищожи всички ни. С какво да го спра? С това тук ли?

Той вдигна пушката с две ръце нагоре и така силно я разтърси, че Адрианус инстинктивно се дръпна малко назад в седалката си. Острата му реакция изненада и него самия, но не можеше да я разбере. Не вярваше на чутото от Адрианус. Бог и Дявол, Иисус и Велзевул — религиозни дрънканици… Суеверие! Останки от отминал свят, отживелици както самият Адрианус. Нито за миг не се съмняваше, че е истина.

— Не съм ви обещавал, че ще успеете — припомни му Адрианус. — Дори не съм ви обещавал, че ще оцелеете след това. Но трябва да опитаме! Веднъж успяхме да го спрем.

— И какво спечелихте?

— Време — отвърна Адрианус. — Две хиляди години, мистър Кенъли. За нас. За всички ни. Може да успеем още веднъж да си изпросим отсрочка. Трябва да опитаме.

Кенъли тръсна глава.

— Прекрасно е, че непрекъснато повтаряте „ние“.

— Бих го направил и сам — каза Адрианус. — Но не мога да стрелям.

Причината беше толкова проста, че Кенъли веднага я прие. Не искаше повече да спори. Не искаше изобщо да говори. Думите изведнъж му се сториха безсмислени. Отново сложи пушката върху коленете си и започна да прокарва пръсти отгоре.

Времето течеше. Часовниците им бяха спрели, но секундите се нижеха и шумът от движението им беше почти доловим. Срокът, който спомена Адрианус, сигурно отдавна беше изтекъл. Може би бяха дошли твърде късно. Салид и двамата с него сигурно отдавна са пристигнали на мястото, много преди да кацнат, и събитията, които искаха да спрат, отдавна бяха започнали.

Чу се леко писукане. Адрианус бръкна в джоба на сакото, извади малък телефон и се обади. Слуша не повече от секунда, после каза:

— Разбрано. Излитайте!

— Там ли са вече? — попита Кенъли.

— Приближават. — Адрианус посочи с глава пушката върху коленете на Кенъли. — Пригответе се, няма да имате много време!

Всичкото време на света беше негово. Кенъли беше добър стрелец и бе сигурен, че може да улучи човек от летящ хеликоптер, още повече пък с автоматично оръжие като това в ръцете му. Но не беше забравил какво му каза Нещото, приело образа на Смит: Мъжът, който ще бъде твой съдник. Няма да убие Салид, Салид щеше да убие него. Знаеше, насекомите-човек му казаха.

Въпреки това стана, отиде до вратата и я отвори. Над главите им роторите се завъртяха и цялата машина леко затрепери — това беше всичко. Дори когато хеликоптерът се вдигна във въздуха, Кенъли почти не усети, че лети. Просто земята отдолу безшумно започна да се отдалечава, следвана от сенките на разрушените манастирски стени, сред които до този момент бяха чакали. Кенъли бавно подви дясното си коляно, подпря лакът на бедрото и притисна пушката до рамото си.

— Ще се моля за вас — каза Адрианус. Казаното не беше по абсурдно от всичко, изречено досега, и Кенъли го посрещна съвсем равнодушно. И въпреки това думите подействаха странно успокоително. Всичко беше объркано, с главата надолу. Точно той, Кенъли, убеденият атеист, изведнъж се превърна във воин от последната библейска битка. Реши по-късно — ако за него имаше по-късно — отново да се посмее на зловещата шега на съдбата.

Включи уреда за нощно виждане на пушката и притисна лявото си око към мерника. Хеликоптерът престана да набира височина и се завъртя на деветдесет градуса. Под тях се показа краят на гората. В зеленикавата картина отрупаните със сняг дървета приличаха на кадър от научнофантастичен филм — недействителни, с резки, неестествени очертания. Различи трите фигури, вървящи по заснежената горска пътека толкова ясно, сякаш бяха на по-малко от метър разстояние пред него.

— Готово!

Или Адрианус моментално беше предал заповедта му, или пилотът следеше разговора им, защото хеликоптерът буквално подскочи от мястото си напред и започна да се издига с невероятна бързина. Кенъли леко коригира мерника и се прицели в първата фигура. От тримата единствено тя беше въоръжена и той предположи, че е Салид. Мъжът, който ще бъде твой съдник. Пушката леко подскочи в ръцете му и изстреля десетина-петнадесет куршума. Беше се прицелил много добре, но явно хеликоптерът се движеше доста бързо, защото куршумите пропуснаха целта и се забиха в снега пред краката на мъжа.

Терористът реагира толкова бързо, както се очакваше. Хвърли се светкавично в снега, претъркулвайки се елегантно, като в същото време се опита да насочи пушката, за да отвърне на стрелбата. При нормални обстоятелства Салид нямаше да го направи. Да улучи човек в летящ хеликоптер от неговата позиция, беше почти невъзможно. Но през последните часове бе преживял достатъчно невъзможни неща. И този глас на Смит — Мъжът, който ще бъде твой съдник. Мъжът, който ще бъде твой съдник. Мъжът, който… Изречението отекваше в главата му, той уплашено се дръпна назад и в продължение на секунда с такава убеденост очакваше изстрела, че вече го чувстваше.

Нищо не се случи. Хеликоптерът продължи да се спуска към трите самотни фигури в гората. Салид лежеше по корем и дори не се целеше в него, защото оръжието явно му създаваше проблеми, а двамата му спътници просто стояха и гледаха спускащия се пратеник на смъртта, без да помръдват.

Кенъли изруга наум. Прецени, че има на разположение още две-три секунди, докато преминат над тримата, после пилотът трябваше да направи завой, за да се приготви за ново нападение. Това щеше да отнеме може би секунди, но те бяха достатъчно, за да има време Салид да стреля. Него вече нямаше да може да улучи, бяха се доближили твърде много. Взе на мушка единия от двамата и натисна спусъка.

Миг преди оръжието да изстреля втория откос, двигателят на хеликоптера изгасна. Машината подскочи като автомобил, чийто шофьор е изпуснал съединителя, куршумите отново пропуснаха целта си и откъснаха няколко клона зад гърба на мъжа, който стоеше в края на гората. Кенъли сне пръст от спусъка.

Нещо беше станало с времето. Носен от собствената си тежест, като хвърлен камък, хеликоптерът прелетя още известно разстояние над тримата, но не падна. Кенъли намери време да свали пушката и да се обърне към Адрианус, а когато машината изразходи силата на инерцията си и теглото и отново се подчини на обикновените закони на физиката, видя как Адрианус затвори очи и се прекръсти. Не му остана време да скръсти ръце за молитва.

Кенъли дори не усети какво изтри съзнанието му — ударът от забиването в земята или ударната вълна от експлозията, която миг по-късно превърна хеликоптера в горяща огнена топка.

8.

Някой му зашлеви плесница — стар и изпитан начин да върнеш човек в съзнание, който и сега подейства. Стенейки, Бренер отвори очи и раздвижи главата си първо наляво, после надясно. Ръката на Салид го удари още веднъж, вече не така силно, но достатъчно, за да му попречи отново да се върне в примамливата прегръдка на безсъзнанието.

Спомни си случилото се със съвършена яснота — първоначалния ужас, появата на хеликоптера, изригващия сняг пред краката му и звука от изстрелите, достигнал секунди по-късно до тях. Но споменът беше някак откъснат, като на далечен наблюдател. Явно преживяното през последните часове му е дошло много, а може би е стигнал до пределната точка на силите си и повече не може да направи нищо. Даже не беше помръднал, когато видя как мъжът в хеликоптера отваря страничната врата и се прицелва в него. Знаеше, че изстрелът, който ще последва, няма да го пропусне. После двигателят на хеликоптера замлъкна…

Трясъкът на експлозията, която го хвърли на земята, още се носеше в небето като пречупено ехо. Бренер почувства как леден сняг се посипа в яката и ръкавите му и веднага започна да се топи.

Присви очи, вдигна с мъка дясната си ръка, за да се предпази от следваща плесница, и за своя изненада установи, че не Салид го удря. Лицето, наведено над него, беше на Йоханес. Беше много блед и целият трепереше, но погледът му беше се прояснил.

— Наред ли сте?

Бренер предпочете да не поклати глава. Беше му зле и знаеше, че ако се раздвижи по-силно, туптящата болка в слепоочията ще изригне с неудържима сила, затова само примига. Йоханес въздъхна облекчено и се изправи.

Безсъзнанието му не беше продължило дълго, най-много няколко секунди. Салид също бе станал и накуцвайки, идваше към тях. Бренер беше убеден, че не изстрелите от хеликоптера са го улучили, а се е наранил при падането.

— Някой от вас ранен ли е? — попита той.

— Не — отвърна Бренер през стиснати зъби. Много предпазливо вдигна глава, изчака болката да избухне между слепоочията му и въздъхна, когато нищо не последва. Дори напротив — полека-лека започваше да стихва, докато се превърна в поносим натиск. Окуражен от подобрението, се надигна и пое подадената ръка на Йоханес, за да се изправи на крака.

Салид ги наблюдаваше с видима изненада, но не каза нищо, само измери Йоханес с изпитателен поглед, после рязко се обърна и посочи към стените на манастира.

— Да вървим!

И нито дума за това, което стана. Нито поглед към разбилия се хеликоптер, от който само на двадесетина метра зад тях, в храстите, се издигаха дим и огнени пламъци. Станалото — станало, все едно защо и как. Салид явно вече се беше примирил и вживял в ролята, която по-могъщи сили бяха отредили на него и на спътниците му. Или пък просто се страхуваше да не получи отговори на толкова много въпроси.

— Ще се справите ли? — попита Бренер Йоханес, макар че духовникът му помогна да се съвземе. Йоханес продължаваше да трепери, което вероятно се дължеше на студа, който въпреки горещия полъх от пламтящия хеликоптер ставаше все по-непоносим. В очите му имаше обаче и друг, мрачен пламък, който плашеше Бренер. Духът му беше се завърнал от заточението в Ада, но бе донесъл нещо със себе си, а Бренер не искаше да узнава какво е то.

Наближиха манастира. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото се бе сторило на Бренер, защото нощта и неестествената светлина изкривяваха разстоянията. Към това се прибавяше още, че бяха на края на силите си. Трябваха им цели десет минути, докато стигнат до извитата арка на портата. Бренер беше толкова изтощен, че се свлече край стената и затвори очи, за да събере сили.

Салид също клекна и шумно задиша. Ръцете му така силно трепереха, че сложи оръжието долу, но отново го грабна и силно го притисна до себе си. Изглеждаше направо смешен. Така, клекнал, свит, здраво стиснал пушката до гърдите си, напомняше на Бренер на джудже, което след дълго търсене най-сетне е намерило съкровището си.

Бренер преброи наум до двадесет и пет. Времето, което му отне броенето, беше повече, отколкото можеха да си позволят, но бе и минимумът, нужен да се посъвземе, ако иска да направи още една крачка. Когато отвори очи, Салид вече се беше изправил. Йоханес стоеше до него и с широко отворени очи се оглеждаше наоколо. Бренер се запита дали изобщо може да види нещо в почти пълната тъмнина, която ги обгръщаше. Той самият беше като сляп. Различаваше фигурите на Салид и Йоханес като призрачни видения в сивата светлина, падаща пред сводестия отвор. Мракът зад тях беше като мракът на Вселената. Или на Нищото.

— Сега накъде? — попита Салид.

Бренер се накани да отговори, но после осъзна, че въпросът беше отправен към Йоханес, а не към него. Йезуитът неразбиращо погледна Салид.

— Защо питате мен?

Салид присви очи. Изглеждаше объркан и някак нерешителен.

— Мислех, че мястото ви е познато — остро отвърна той.

— Никога не съм бил тук.

— Нали казахте, че познавате тайната на манастира?! — Салид рязко пристъпи към Йоханес.

— Знам тайната, но не познавам мястото. Никога не съм идвал тук.

— Момент, момент! Искате да ми кажете, че…

— Добре, всичко е наред — тихо го прекъсна Бренер. — Оставете го на мира! Знам пътя. — Не го знаеше, но беше убеден, че ще го намери. Някой — Нещо — ги беше довело дотук. И определено не го беше сторило, за да ги изостави в последния момент.

Салид обаче не се задоволи неговия отговор. Направи още една крачка към Йоханес и за миг, наистина за много кратък миг, в очите на Бренер отново се превърна в човека, който е бил през по-голямата част от живота си — убиец, който отнемаше човешки живот с лекотата, с която други гасяха цигарата си, и който не познаваше думата „съвест“.

— Не, не е добре! Този човек каза, че знае. По дяволите, рискувах живота си заради тези негови думи! А сега пък ми разправя, че никога не е бил тук!

— Той никога не е твърдял обратното — припомни му Бренер. — Престанете! Не сме тук, за да се нападаме взаимно!

В продължение на няколко секунди беше убеден, че Салид ще насочи гнева си към него, но ядът и напрежението на палестинеца се стопиха така бързо, както въздухът излиза от спукан балон.

— Е, добре — промърмори той. — Тогава ни покажете пътя, и то веднага! Искам най-сетне всичко да свърши!

Бренер се поколеба. Сега беше последният момент, в който трябваше да признае, че и представа няма накъде трябва да вървят. Даже не знаеше какво точно търсят — или пък какво ги беше довело дотук. Нещо дълбоко в него все още се съмняваше в думите на Салид и Йоханес. Беше наистина абсурдно! Не, не абсурдно, а прекалено страшно. Имаше неща, за които човек не биваше дори да помисля, а това, което се случваше тук, беше точно такова.

Преди съмнението му да пробуди недоверието на Салид, той се обърна и мина от другата страна на сводестата арка. Йоханес безмълвно тръгна след него. Салид остана последен. Бренер го чу как сваля предпазителя на оръжието си. Като че ли това, което ги очакваше, може да бъде убито с куршуми! Смешно!

— Наистина ли никога не сте били тук? — попита Бренер, когато пристъпи в опустошения вътрешен двор. Огледа се внимателно, но с периферното зрение долови кимването на Йоханес.

Заставайки на двора, изпита странно чувство. Бяха изминали едва четири дни, а манастирът така се беше променил, сякаш вече беше съвсем друго място. Стояха в средата на изгорени руини, чиито основи като че ли бяха разместени. Голямата сграда на отсрещната страна на двора липсваше. Очакваше да види изпепелени останки, купища развалини със стърчащи от тях греди, но постройката просто беше изчезнала. Взривът явно е бил много силен.

Онова, което беше останало, безнадеждно бе пострадало. Бренер виждаше само сенки и черни очертания, които трудно се различаваха на фона на тъмносивото небе. Сводестата арка на портата, през която минаха, единствена бе останала почти непокътната. Силите, бушували тук, не можеха да бъдат сравнени с експлозията на паднал хеликоптер, дори да е бил натъпкан до пръсване с муниции.

— Не. Никога. — Йоханес отговори на въпроса му чак след няколко минути. — Но винаги съм искал. Да дойда беше… всичко, което някога съм желал.

Салид отвори уста да каже нещо, но с рязко движение на ръката Бренер му даде знак да мълчи. Йоханес не просто разговаряше с него, думите му не бяха и истински отговор на зададения въпрос.

— Това беше единствената причина, поради която постъпих в Ордена — продължи Йоханес. — Те убиха баща ми. Беше попаднал на следите им. Повечето неща, които знам за тях, ги научих от него. Беше журналист. Преследва ги през целия си живот, но накрая го унищожиха. Тогава се заклех да ги унищожа. Погледна Бренер. Тайнственият огън продължаваше да проблясва в очите му, но сега те бяха пълни със сълзи.

— Питахте ме каква е голямата ми тайна — прошепна духовникът. — Е, сега я знаете. Не станах йезуит от убеждение. Всичко беше измама. Исках отмъщение, това е.

— И намерихте вярата си — предположи Салид. Думите, казани от него, изненадаха Бренер, защото сам щеше да ги изрече след секунда, макар и само от съжаление към Йоханес. До този момент не бе смятал, че Салид е способен да изпита подобно чувство.

— Стана по-късно. Но това не прави нещата по-добри.

— Това променя всичко — не се съгласи Салид.

— Аз убих човек — прекъсна го Йоханес и вдигна ръце. — С тези ръце, Салид! Унищожих живот и съм проклет. Сигурно това е наказанието за всичко, което съм сторил.

Отново започна да им се изплъзва, Бренер го усети. За кратко йезуитът беше намерил обратния път от Ада, но това явно е бил последният му протест. Може би твърде голяма част от него беше останала отвъд бариерата и тежестта на вината, теглеща го надолу, бе твърде голяма. Оставаха им най-много няколко мига.

— Салид е прав — бързо каза той. Чувстваше се безпомощен и думите му прозвучаха точно така — безпомощно и отчаяно. Йоханес им беше нужен! Не знаеше защо, но им трябваше. Всеки от тримата имаше задача на това място, а задачата на Йоханес още не беше изпълнена. — Моля ви, Йоханес, не се предавайте! Борете се! Ние… имаме нужда от вас!

— И за какво? — тъжно се усмихна духовникът. — За да убивам още хора ли? Да унищожа още един живот? — Той поклати глава. — Няма да го допусна!

— Никой от нас няма да успее да направи нищо, ако продължаваме да стоим тук и да приказваме — каза Салид. — Казахте, че знаете пътя, Бренер. Водете ни!

Знаеше го. Веднъж вече бе минал по него и споменът беше в главата му, но всеки път, когато протегнеше ръка, той се изплъзваше между пръстите като риба във вода. Бяха съвсем близо! Всичко му е познато! Бяха на това място — Астрид и той, нейната голяма лъжа. Беше и обещал сигурност, а и донесе смърт. Тя се превърна на пепел пред очите му. Видя вратата, зад която започваше стълбата. Обърна се и посочи назад към арката.

— Там! Вратата отляво!

Салид пръв се върна под извития портал и спря пред вратата. Тя беше овъглена. Горният пласт на дървото бе напукан, но вратата беше издържала на адския огън. Когато Бренер застана до него и протегна ръка към дръжката, палестинецът го спря и направи знак и на двамата да се дръпнат назад. Премести пушката върху десния си лакът, сложи пръст на спусъка и чак тогава протегна другата ръка, за да отвори.

Сърцето на Бренер заби по-силно. Изведнъж цялото му същество закрещя и искаше да възпре Салид, да го дръпне назад и да бяга с всичка сила. Нещо ужасно, невероятно щеше да се случи, ако някой отвореше тази врата!

Салид отмести овъгленото резе. То се разпадна под пръстите му и вратата се отвори. Странна, примигваща червена светлина хвърли отблясъците си навън и освети лицето и ръцете на Салид с цвета на прясна кръв.

Нищо не последва. Демоните на Ада не връхлетяха върху Салид, за да го повлекат в мрачното си царство. Сатаната също не се появи. Зад изгорялата врата се показаха първите стъпала на стълба, издълбана в скалата и осветена от примигващата светлина на факла, която гореше някъде долу на дъното. Нямаше нищо друго, абсолютно нищо.

— Виждате ли? — каза Салид. Насили се да се усмихне, но усмивката беше също толкова неестествена, колкото и облекчението, с което изрече думите си. — Нищо не стана.

Свали оръжието и тялото му се отпусна. В същия миг проехтя изстрел.

9.

Дрехите му бяха изгорели. От силната горещина косата му беше овъглена, а ръцете — покрити с червени мокри мехури. Изглеждаха, сякаш бяха пъхнати в червени гумени ръкавици. Предположи, че и лицето му не изглежда по-различно. Когато си поемаше дъх, всеки отделен нерв в гърлото му крещеше от болка, а дробовете, поели нажежения до хиляда градуса въздух, изпращаха огнени стрели от болка до всяко ъгълче на тялото му. И въпреки всичко още беше жив.

Кенъли не можеше да каже как е излязъл от хеликоптера. Спомняше си, но сякаш бяха спомени на друг. Сигурно така беше, защото ако картините в главата му бяха истински спомени, тогава излизаше, че обгърнат от огнена мантия, се е измъкнал от горящия хеликоптер, пламтящ като дракон — същество, живеещо в огън, дишащо пламък, в чиито вени пулсираше лава.

Беше невъзможно. Халюцинираше за пореден път — мираж, предизвикан от предполагаемото преминаване границата на смъртта и от мъките, които изпитваше. Истината вероятно беше, че е бил изхвърлен от разбилата се машина, така че не е изпитал непосредствената сила на експлозията. Всъщност няма значение. Беше жив и в момента това беше най-важното.

Кенъли не се заблуждаваше. Имаше достатъчно опит в подобни неща, за да знае, че раните му са смъртоносни. Щеше да умре или остатъка от живота си щеше да прекара като инвалид в количка, което за него беше по-лошата възможност. Но сега дишаше, а шокът и невероятните количества адреналин в кръвта му го предпазваха от най-жестоките болки. Това състояние нямаше да продължи още дълго, знаеше го. Историите за мъже, които часове наред след смъртоносни ранявания и с откъснати крайници продължават да се бият, бяха само легенди. В най-добрия случай му оставаха минути живот. Може би времето щеше да стигне, за да изпълни задачата си и да убие Салид и останалите двама. А после — ако имаше още сили — щеше да убие и себе си. Развалините на манастира сякаш бяха безкрайно далече. Секундите, които щяха да са нужни на хеликоптера, за да измине разстоянието, за него се превърнаха в безкрайност. Всяка крачка му струваше неимоверно много усилия. Стъпките му оставяха кървави следи върху снега, чувстваше как от безбройните рани животът изтича от тялото му — не бързо, но неумолимо. Ами ако съдбата му е подготвила специална изненада за края — да види Салид, но да няма сили да се прицели и да натисне спусъка?

След безкрайна вечност стигна до арката на портата. Дори не забеляза кога. Пътят дотук го беше превърнал в машина, способна единствено да поставя краката си един пред друг и да се влачи напред, без да вижда накъде върви. Блъсна се в стената и остана да лежи като преобърната костенурка. Не знаеше къде се намира, кой е и какво търси тук.

Стоп! Не беше вярно! Салид — мъжът, който ще бъде твой съдник. Трябваше да убие Салид. Вече не знаеше кой или какво е този Салид, още повече защо трябваше да го убие. Знаеше само, че трябва да го убие. Беше важно за него. Ако не успее, значи всичко, в което е вярвал през целия си живот, е било погрешно.

От малък резервоар, скрит някъде в тялото му, събра сили да се претърколи по корем и да се закрепи на ръцете и краката си. Дланите му щяха да се пръснат, когато с цялата си тежест се опря на тях. Сякаш бръкна в нажежени стъкла. Продължи да се изправя, успя някак да застане на крака и олюлявайки се, мина под извития свод. Беше полусляп, но можеше да чува. Шумове. Тихия шепот на вятъра и на гората. Стъпки. Гласове ли бяха това? Гласове. Гласът на Салид.

Откритието му даде нови сили, но го накара да осъзнае и още нещо — че черпи от последните резерви на онази енергия, която беше нужна за поддържане на самия живот, а не биваше да се използва за движения, мислене и действие. Всяко вдишване го състаряваше с една година. Толкова време не му трябваше. Само няколко секунди! Не повече, отколкото бяха нужни да се вдигне пушката и да се свие пръста около спусъка.

Мислите му се проясниха още веднъж, зрението също стана по-силно. Салид и другите двама бяха само на няколко крачки пред него. Както и първия път, позна палестинеца по това, че единствен носеше оръжие. Мъжът, който ще бъде твой съдник? Не!

Не вярваше на тези глупости. Нямаше нищо вярно в тях, само суеверие! Приказки за примитивни народи и прости умове, но не и за човек като него, научил повече за живота и смъртта, отколкото бе искал. Ще докаже на този проклет човек-насекомо, че не е вярно. Ще умре, но не от ръката на Салид. Кенъли вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.

10.

Салид изохка, политна назад към стената и стисна гърлото си с две ръце. Между пръстите му в ритъма на пулса бликаше светлочервена кръв. Той падна на земята, претърколи се по корем, после по гръб и остана да лежи неподвижен. Движенията му секнаха изведнъж, като на машина, изключена от електрическата мрежа.

Изстрелът можеше да улучи и Бренер. За миг дори му се стори, че изпита болката, отнела живота на Салид, после в крайниците си усети странно гъделичкащо изтръпване. Не изпитваше истински ужас, сякаш чувствата му вече бяха изразходвани. До него Йоханес изплашено вдигна ръка пред лицето си и изхлипа полугласно, но Бренер долови някак отдалеч. Запита се защо, но дори и въпроса не зададе с гняв или огорчение, а с някакво студено, почти научно любопитство. Нямаше смисъл. Защо трябваше да идват чак тук? За да умре Салид на това място?

Чу шум и когато отвори, очи видя как към тях приближава фигура, излязла сякаш от истински кошмар. В призрачната светлина на свода я различи като сянка, но това направи нещата още по-лоши, защото даде достатъчно храна на въображението му да си представи ужаса, който очите не можеха добре да различат.

Мъжът сигурно беше горял, защото дрехите му приличаха на паяжина от сива пепел и полуовъглени влакна, впили се в плътта му. Лицето, черепът и ръцете представляваха ужасна зееща рана, покрита на места с петна засъхнала кръв, като петна от екзема. Изгореният сигурно изобщо не виждаше — очите му бяха затворени или липсваха, а от невероятната топлина устните бяха разтегнати в постоянна усмивка. Мъжът се олюляваше, изглежда единият му крак беше счупен, стъпките му оставяха кървави отпечатъци върху пръстта. Съществото не можеше да е живо, а още повече пък да се движи. Но беше тук, влачеше се като зловеща карикатура на човек, идваше към тях и на всичко отгоре в ръката си стискаше изгорелите останки от пушка. Ако наистина беше стрелял с това оръжие, истинско чудо бе, че не е гръмнало в ръцете му.

Ужасът, който Бренер очакваше, не идваше. Разбра само, че е имало защо да се страхува. Демонът беше пред тях, само че не ги очакваше зад вратата, а отсреща, скрит в тъмнината на последната безкрайна нощ, спуснала се над света. Взе със себе си Салид, а сега щеше да прибере и тях — първо Йоханес, после него. Можеше да избяга. Нещото, идващо към тях като излязло от Ада, не се движеше бързо. Дори не трябваше да тича, за да му се изплъзне. Защо? Къде да бяга? Нямаше къде да се скрият.

Бренер беше уморен от бягане и криене. През целия си живот беше бягал — от нещо или някого, повечето пъти от самия себе си. Вече не искаше.

Но кошмарното създание не беше дошло, за да го унищожи. Влачеше се към тях с малки, мъчителни крачки. Лявото му рамо опря стената и остави тъмночервена следа върху саждите. Когато се приближи, Бренер усети миризмата на изгоряло месо и нажежен метал, която се носеше от тялото. Не направи опит да се отдръпне от пътя му, но и мъжът от своя страна не посегна, за да им направи нещо. Клатушкайки се, наближи трупа на Салид, застана точно до него и вдигна оръжието си. Дулото беше насочено към главата на палестинеца, но пръстите явно вече нямаха силата да натиснат спусъка и след миг ръката се отпусна. Дланите се разтвориха и пушката изтрополи на земята, фигурата залитна, издаде странен гъргорещ звук, сякаш се опитваше да каже нещо с липсващите си гласови органи, и протегна ръка към Бренер. В движението нямаше нищо заплашително, приличаше по-скоро на отчаяна молба за помощ.

Бренер се дръпна назад — не от страх, а от погнуса, която го обзе при вида на осакатената ръка и от миризмата. Изгореният мъж отпусна ръката си, обърна се с молещ поглед към Йоханес, накрая тръгна към вратата. Примигващата червена светлина, идваща от подземието, се сля с цвета на това, което някога е било лицето му. В този миг наистина имаше вид на демон, за какъвто Бренер го сметна в първия момент. Направи неуверена крачка още по-напред и застана толкова близо до най-горното стъпало, че ако загубеше равновесие, щеше да падне.

Салид помръдна. Бренер забеляза движението само с периферното си зрение и в първия момент дори не му обърна внимание. Не е възможно, Салид бе мъртъв! Толкова мъртъв, че повече не можеше да бъде! Куршумът бе разкъсал гърлото и тялото му лежеше в огромна локва кръв. И въпреки това се движеше! Смъртта и животът вече не бяха това, което винаги са били.

Бавно, с мъчително, но и съвсем целенасочено движение той се надигна и посегна към пушката си. Изстрелът на непознатия явно беше разкъсал не само мускулите и сухожилията, но беше разбил и костите, защото главата му свободно се люлееше наляво-надясно, но ръцете здраво стискаха оръжието. Ясният звук, който се чу при зареждането на патрона, отекна в стените на свода като оръдеен гърмеж. После всичко стана едновременно.

Изгореният мъж се обърна и впери поглед в Салид. Затворените очи се разшириха и въпреки унищоженото лице Бренер различи израза на безкраен ужас.

— Значи е истина! — прошепна той.

В същото време Йоханес така силно изкрещя, сякаш смъртоносният куршум щеше да улучи него.

— Не! Няма да позволя! Никога вече!

Скочи напред, без да си дава сметка, че ще попадне между Салид и непознатия и точно пред дулото на насочената пушка. Вкопчи се отчаяно в Салид и се опита да изтръгне пушката от ръцете му, но закъсня със секунда. Или може би блъскайки се в него, сам натисна спусъка.

Изстрелът проехтя странно глухо. Йоханес извика, не от ужас, а от болка, но не пусна Салид, а се вкопчи още по-здраво.

Салид стреля втори път. Близкият изстрел отхвърли Йоханес назад, но той продължаваше да се държи за раменете на Салид и го дръпна със себе си. Вкопчени един в друг, двамата се блъснаха в изгорения мъж и тримата заедно, кълбо от ръце, крака и тела, се затъркаляха надолу по стълбата.

Бренер хукна след тях. Нямаше никакъв шанс да помогне на който и да е от тримата, защото стълбата така стръмно се спускаше, че и при нормални обстоятелства щеше да е опасно да се слезе по нея. Беше практически невъзможно да се помогне на един падащ човек, без спасителя да бъде повлечен надолу, а на трима — съвсем. Дори не можеше да ги настигне. Салид, Йоханес и непознатият паднаха в края на стълбата, преди Бренер да е стигнал до средата. Продължи да тича, а последните стъпала взе с такъв скок, за който преди не би си и помислил, че може да направи. Падна на колене, изхленчи, когато силна болка прониза капачките на коленете му и на четири крака продължи да пълзи напред.

Дойде твърде късно. Салид лежеше проснат с широко отворени, невиждащи очи и локвата кръв под тялото му бързо се разрастваше. Изгореният мъж беше се търколил малко по-настрани и лежеше безжизнен. Стълбата имаше тридесет и пет стъпала. Тридесет и пет възможности човек да си счупи врата или да умре по друг начин. Той самият беше оцелял след падане по тази стълба, но тогава го закриляше онази тайнствена, непозната сила, която бяха дошли да победят. Бренер бегло погледна овъгленото тяло, изпълзя до Йоханес и го обърна по гръб.

Йезуитът беше мъртъв. В гърдите му зееха две огромни рани, но изражението върху лицето беше в пълно противоречие с вида му. За първи път, откакто се запозна с младия свещеник, Бренер видя върху лицето му изписани мир и облекчение, които ясно личаха въпреки гримасата на ужас, отпечатана върху чертите му. Страшният огън в очите беше изгаснал, но те не бяха така безизразни като очите на мъртвец. Бренер прочете в погледа им нещо, което при тази ситуация беше обезпокоително и невероятно — послание, предназначено единствено за него, в чиято истинност не можеше да има никакво съмнение. Йоханес бе намерил своето спокойствие. Където и да се намираше сега духът му, вече не бродеше през очистителния огън.

— Защо? — прошепна Бренер. Дори не изговори думата на глас, а само наум — горчив, безгласен писък, отчаяно търсещ обяснение за всички тези безсмислени смърти.

Получи отговор.

— Защото така трябваше. Нужно беше за тях и за цялото човечество.

Гласът дойде от горния край на стълбата. Още преди да вдигне глава и да погледне, знаеше какво ще види. Беше точно повторение на епизода отпреди три дни, последната картина, която видя, преди тридесет и петте стъпала да изтрият съзнанието му. Девойката стоеше горе, заела дори същата поза, сякаш в тази малка част на света времето беше спряло, за да продължи сега отново, след четири дни на сътворение.

Бренер не каза нищо. Стоеше неподвижно, сложил главата и раменете на Йоханес в скута си, дясната ръка закрила изгасналите очи, сякаш да го предпази от последната ужасяваща гледка. От вида на ангела, превърнал се в дявол и дошъл, за да вземе него последен и да довърши започнатото. Вече не се страхуваше от смъртта. Само искаше всичко да свърши.

Астрид спря на две крачки пред него, вгледа се тъжно в трупа на Салид, после се обърна. В погледа и имаше нещо, от което Бренер потрепери. Не издържа и една секунда да я гледа.

— Защо? — попита още веднъж. — Защо беше цялата жестока игра? Удоволствие ли ви доставяше да ни измъчвате? Защо не ни убихте веднага?!

— Защото нещата трябва да станат така, както са предопределени — отвърна Астрид и посочи първо Салид, после Йоханес. — Неговата задача беше да те доведе дотук, а неговата — да те опази.

Ако е било така, значи не успя, помисли си Бренер. После осъзна, че Астрид изобщо няма предвид Салид. Ръката и сочеше в другата посока, към изгорелия мъж.

— Чаках те — продължи Астрид. — Доста време ти трябваше, но така е трябвало да стане. — Тя махна с ръка зад себе си, назад към тъмнината, където сводестият тунел се губеше. На Бренер му се стори, че долавя движение, но то не беше достатъчно отчетливо, за да определи какво вижда. — Ела! Той те чака — каза Астрид.

Бренер внимателно остави безжизненото тяло на Йоханес на пода, затвори очите му и направи крачка към девойката. Астрид се обърна и тръгна пред него.

Не вървяха много. Червената светлина идваше от няколко факли, забити в стените на тунела, които осветяваха пътя до масивна врата, висока най-много метър и половина, на която висеше тежко дъбово резе. Нямаше катинар, нито друго за заключване. Но простотата на конструкцията я правеше да изглежда така масивна. На височина на гърдите му във вратата имаше около двадесет на двадесет сантиметра отвор, препречен от двоен кръст от ръждясали метални пръчки. Беше врата на затворническа килия.

Астрид я отвори, влезе приведена и махна на Бренер да я последва. Той послушно изпълни указанието, с разтуптяно сърце, но без да се колебае. Когато прекрачи, побърза да се изправи, удари гърба си и изкриви лице от болка. Бързо направи още една крачка, за да не се нарани повече. Може и да му беше отредена важна роля в последната битка между Доброто и Злото, но това явно не означаваше, че е имунизиран срещу физическа болка.

Огледа се внимателно, макар че нямаше какво да се види. Помещението затвърждаваше впечатлението, което вратата оставяше — беше килия, с дължина най-много пет стъпки във всяка посока. Таванът беше толкова нисък, че Бренер почти го допираше с глава. Както тунелът, и килията не беше иззидана, а издълбана в естествената скала. Мебелите вътре също. Виждаше се легло, дълго около два метра, вдълбан висок олтар, вероятно служил и за маса. Стените бяха почернели, покрити с пласт сажди, дебел поне два сантиметра. Във въздуха се носеше тежък, застоял мирис на дим, разтопен восък, на храна и на пот от двехилядигодишно затворничество.

Обитателят на килията не се виждаше. Отсреща имаше втори, също такъв нисък проход, който нямаше врата. Астрид погледна натам и повтори подканящия си жест, като едновременно с това показа, че няма да го придружи по-нататък. Вероятно и нейната задача свършваше дотук.

Бренер влезе в съседното помещение. Този път прояви предпазливост и не се удари, но сърцето му щеше да изхвръкне. Макар че студът така трайно се беше настанил в тялото му, че продължаваше да трепери, дланите му бяха мокри от пот. Той беше тук. Съвсем близо. Бренер почувства близостта му, още преди да се обърне към фигурата, която стоеше в другия край и го гледаше. Усети погледа като нещо невидимо, нажежено до бяло, което докосва кожата му и го изгаря, както огънят изгаря летяща пеперуда, дошла твърде близо до светлината. Бренер се изправи, затвори очи и за пореден път събра цялата си смелост. После се обърна. Те всички се бяха излъгали. Салид, Йоханес, изгореният мъж, той. Бяха се страхували от Антихриста. Вместо стария враг, съществото с дяволска опашка, конски копита, рога и пламтящ дъх пред него стоеше висок, слаб млад мъж. Беше малко по-висок от Бренер и облечен в обикновена, дълга до глезените дреха, излязла от мода още преди две хиляди години. Гърдите му бяха опасани със златен пояс. Белезите върху дланите и стъпалата бяха по-малки, отколкото очакваше — не зейнали рани, а тънки червени линии, прилични на зараснали преди много време белези.

Бренер се изненада най-много от годините му. Не изглеждаше нито ден по-възрастен от тридесет и пет и нито бялата брада, нито дългата до раменете снежнобяла коса, избеляла от дългото затворничество, променяха вида му. Лицето му бе лице на тридесетгодишен мъж — останал завинаги тридесетгодишен, който само се опитваше да изглежда по-стар. Единственото, което издаваше, че това впечатление е лъжливо, бяха очите. Не бяха очи на тридесетгодишен човек. Не бяха и очи на старец. Бяха извън времето. Очи на същество, за което един милион години бяха като ден, секунда, цяла вечност — същество, по-велико от човека. Каквото и да беше създанието в образа на този млад мъж с белези по дланите и дребни червени ранички по челото, то беше могъщо. Гневът му, както и пощадата, сигурно бяха неизмерими. Фигурата в бяла дреха вдигна ръка и я протегна към Бренер.

В същия момент той разбра.

11.

— Никога не съм го правил. Дойдох при вас като приятел, а не като съдник.

— Лъжеш.! — каза Юда. — Изпратиха те, за да ни съдиш. Няма да го позволя! Прозрях намеренията ти. Другите можеш, да излъжеш, но мен — не. Знам истинската причина да си тук. Знам какво си.

— И заради това искаш, да ме убиеш.

Юда извади ръката си изпод мантията. В нея нямаше нищо.

— Искаше ми се да мога да го сторя — прошепна. — Господи, искаше ми се да имам сили да го извърша! Но не мога.

Зад него нещо помръдна. Приближи се една сянка, после втора, трета… Нито един от мъжете не носеше факла, затова се виждаха в тъмнината като огромни очертания, но той много добре ги познаваше и знаеше кои са. Опита се да се изправи, но въжетата, с които го бяха завързали, му попречиха. Успя само да си обърне главата и да погледне двете фигури, застанали плътно зад Юда.

— И вие, така ли? — пророни той. — И ти, Симон? Йоан? И вие ли ме мразите?

— Никой не ви мрази, господарю. — Рибарят се приближи и факлата в ръката на Юда освети лицето му. Той не потрепна от топлината. — Всички те обичаме, господарю. Повече, отколкото можеш да си представиш. Дори той. — Рибарят постави ръка на рамото на Юда и се усмихна. Юда направи крачка встрани и ръката на Симон се свлече от рамото му.

— Не му се гневи! Объркан е и търси виновник за онова, което стори. Никога не би ти причинил зло. Никой от нас не би го направил. Всички с радост бихме дали живота си, за да защитим твоя.

— Пуснете ме, щом е така!

Симон сведе поглед и по лицето му се търкулнаха сълзи. Когато заговори, гласът му беше твърд:

— Не можем да го направим, господарю. Ще те убият, ако разберат, че още си жив.

— Никой не може да ме убие. Това е във властта единствено на този, който ме изпрати. Наистина ли мислите, че можете да се противопоставите на НЕГОВАТА воля?

Симон не каза нищо, но отговорът беше ясно изписан върху лицето му. Не вярваше. Знаеше, че не могат. И въпреки всичко щяха да опитат.

— Защо? — попита той. — Нищо ли не разбрахте от това, на което ви учих? Всичко ли беше лъжа?

— Не! — почти извика Симон. Лицето му изразяваше огромна мъка. — Правилно и вярно беше, господарю! Твърде правилно. Не ти сбърка. Ние сбъркахме! Юда е прав. Прекалено слаби сме. Пълни сме с недостатъци и грешки и много лесно се поддаваме на изкушенията на Злото. Искаш твърде много от нас, господарю! Светът ни още не е у зрял за твоята справедливост.

— Не е моя тази справедливост — припомни той. — И аз съм само оръдие.

— Само че ние още не сме готови — отвърна Симон. — Опитаха се да те убият, защото се страхуват от теб. Защото усещат, че носиш края им. Светът още не е готов за учението ти и ние трябва да го предпазим от него. И от теб също.

— И какво решихте?

Симон не отговори. Когато го направи, нямаше сили да го погледне. С изключение на Юда Искариотски никой от останалите не посмя да се приближи повече и фигурите им останаха като сенки от другата страна на треперещите отблясъци от факлата му.

— Те те смятат за мъртъв и ние искаме това да остане така — изрече Симон. — Повече никога няма да напуснеш това място. Това или някое друго, по-сигурно, което ще трябва да намерим.

— Затвор, искаш да кажеш?

— Искаше ми се да не го наричаш така — прошепна Симон. — Но може би си прав. Да, точно така, прав си. Затвор е! Трябва да го направим, разбери! Не можем да застанем пред твоя Съд! Още не! Още не сме готови! Още… още сме деца, на които им трябва време, за да научат много неща! Умолявам те, господарю, дай ни това време! Народът ни може би не е съвършен, но е заслужил отсрочката!

И получи тази отстрочка. Той беше тази отсрочка. Далеч не първата, но вероятно последната, отпусната на жителите на този свят.

Симон мислеше, че го познава и по свой начин беше прав; И въпреки това щеше много да се изненада, ако разбереше колко могъщо е търпението на този, който го бе пратил тук.

Не изговори на глас мислите си, но разбра, че Симон прочете истината в погледа му. Той беше много по-различен от останалите, макар и да не го подозираше. Никога не бе успявал да запази от него нещо в тайна.

— Не ни оставяш избор — тъжно рече Симон. — Моля се да можем да живеем с тази вина. Но трябва да опитаме. Заради децата си и хиляди пъти по хилядите отвън.

— И какво смятате да правите? Да ме убиете ли? — Той се усмихна. — Дори и да можехте, това няма да промени нищо. Друг ще дойде на мое място. В сравнение с този, който ме изпрати, и аз не съм повече от вас. Само инструмент в ръцете му.

— Всички ние сме такива — прошепна Симон, отстъпи назад, изправи рамене и заговори със силен, твърд глас: — Ще продължим делото ти, господарю. Ще тръгнем по света и ще множим учението ти, ще се опитаме да водим хората по пътя, който ни показа. Всеки един от нас ще посвети живота си на това дело, обещавам ти. Смъртта ти ще стане основата на нашата сила. Ще довършим започнатото от теб. Но не можем да те пуснем, защото светът има нужда от време. Повече, отколкото ти можеш да му дадеш.

— Повече, отколкото ми е позволено да му дам — повтори той тъжно. — Наистина ли мислите, че можете да ме вържете? Със сила?

— Да! — уверено отвърна Симон. — Ти ни научи на много неща, господарю, а ние бяхме добри ученици. Силата ни ще е достатъчна.

Силата, на която той ги беше научил. Нима тези глупаци вярваха, че ще могат да го победят със собствената му сила? За миг у него проблесна гняв. Чувство, което му беше съвършено чуждо, преди да дойде на този свят и да опознае тези слаби и същевременно толкова силни същества, които трябваше да съди. За още по-кратък миг се поддаде на изкушението да стане, да разкъса оковите си и да им покаже какви сили наистина бяха предизвикали.

Но не го направи. Гневът премина. Изведнъж разбра Симон и другите и с осъзнаването се появи и нещо друго, непознато досега чувство, чиято сила го вцепени. Възхита. Потрепери пред смелостта на Симон и останалите да се противопоставят на него, на БОГА. Може би наистина беше това, за което го смятаха, а може би не, но могъществото му беше равно на това на Бог — да съзижда светове, но и да ги разрушава единствено с движение на ръката и силата на ума си.

И въпреки това тези дребни, раними същества се осмеляваха да му се противопоставят. Нещо повече — осмеляваха се да предизвикват съдбата и Този, който стоеше зад него, просто защото смятаха, че заслужават този шанс. Не молеха за него, искаха го.

Не заслужаваше ли народ, решил се на такава смелост, този последен, може би най-последен шанс? Силите, които искаше да освободи, се отдръпнаха назад.

За малко. Нека получат своята отсрочка.

12.

Небето над гората все още чернееше, когато Бренер излезе от манастира. Първата съзнателна мисъл, която мина през главата му, беше, че Денят на Страшния съд всъщност не е ден, а нощ. Утро без зазоряване, което щеше да е последвано от изгрев над един свят, който няма да има нищо общо с този, който познаваше отпреди.

Светът нямаше да загине, но щеше да бъде друг. Съвършено различен от този, който можеше да си представи.

Напусна развалините последен. Другите трима го чакаха в края на гората. Макар че времето вече нямаше никакво значение, дори може би не съществуваше истински, усети, че дълго го бяха чакали. Както и другите видения преди, и последното изчезна за частица от секундата. Не преживяваше събитията истински, а си спомняше за тях, отведнъж и за всичко, а не на части. Въпреки това беше сам, когато съзнанието му намери обратния път към действителността. Дълго остана така — време, през което просто стоеше и трепереше. Могъществото на това, което научи, не оставяше място в душата му за други чувства. Нямаше място за съмнение и за въпроси. Нямаше „защо“. Никаква истинска причина, поради която той е избран. Беше той, защото така трябваше и това беше единствената причина. Тя беше достатъчна.

Бе станало още по-студено. Когато излезе от арката, която до този момент го пазеше, в лицето го блъсна леден вятър. Бренер потрепери в тънкото яке. В каквото и да се беше превърнал, една част от него все още си оставаше жив, чувстващ човек, който усещаше студа и болката, страха и мъката. Накрая, съвсем накрая, щеше да изпита и смъртта или това, което следваше след илюзията, която до този момент бе смятал за живот.

Снегът заскърца под краката му. Във воя на вятъра се примесиха и други, непознати звуци — пръхтенето на конете, неспокойно риене с копита, звук от мокра, тежка кожа, звънтене на стомана.

Първият кон беше бял, а този, който седеше върху него, бе смъкнал от себе си всички съмнения. Йоханес беше спечелил битката със самия себе си и бе останал победител.

Вторият кон беше огненочервен, а върху гърба му седеше изгореният мъж, преследвачът им, но сега беше здрав и без белези, защото бе преминал през огъня и бе пречистен.

Върху третия кон, черен като нощта, седеше този, когото някога наричаха Бащата на смъртта. Салид никога вече нямаше да убива. Бе прозрял стойността на живота и смъртта и така бе преодолял собствената си смърт. Четвъртият кон беше сивожълт и потрепваше с копита в мътната светлина.

На две крачки от другите Бренер спря и още веднъж се огледа. Погледът му обходи руините на манастира, края на гората и черното беззвездно небе, накрая се спря върху конете, сплъстената им козина и ноздрите, от които като огнен дъх на митични дракони излизаше сива пара. Животните бяха неспокойни.

Беше време. Бренер посегна към седлото на последното животно и с лекота се метна отгоре му. В момента, в който го направи, по цялото му тяло се разля спокойствие и непоколебимата вяра в това, което предстоеше да се направи, и в начина, по който трябваше да стане.

Срокът беше изтекъл. Жителите на този свят бяха получили своя шанс и сега той и останалите трима трябваше да решат дали добре са го използвали или не.

Ярка светкавица разцепи небето на две и падна някъде навътре в гората. В снега се примеси леден дъжд. Воят на вятъра изведнъж прозвуча като въздишка, сякаш самото Сътворение навеждаше глава, предусещайки идващото.

Четиримата конници на Апокалипсиса обърнаха конете си и потеглиха в нощта.