Аполон сред апашите

Апашите не обичат поезията. В този прекалено реален свят няма място за стихове. На какви съкровени потребности и естетически изисквания на апашката душа трябва да отговаря тази поезия? Какви нужди на апашката душа да задоволява? Тези неща ги е познавал Есенин, той ги е налучкал. Но дори на най-грамотните апаши стиховете им са чужди — четенето на римуваните редове им се струва недостойно забавление, глупост, която е обидна със своята неразбираемост. Пушкин и Лермонтов са излишно сложни поети за всеки, който за първи път се среща с поезията. Пушкин и Лермонтов изискват определена подготовка, определено естетическо ниво. Човек не може да бъде приобщен към поезията със стиховете на Пушкин, не може и с Лермонтов, Тютчев, Баратински. Но в руската класическа поезия има двама автори, чиито стихове имат естетическо въздействие върху неподготвения слушател и възпитаването на любов към поезията, на нейното разбиране трябва да се започва именно с тези автори. Това, разбира се, са Некрасов и особено Алексей Толстой. „Василий Шибанов“ и „Железницата“ са най-сигурните стихотворения в този смисъл. Проверявал съм го многократно. Но нито „Железницата“, нито „Василий Шибанов“ не правеха никакво впечатление на апашите. Личеше, че те следяха само фабулата, че биха предпочели преразказ в проза или поне „Княз Серебряний“ на А. К. Толстой. По същия начин белетристичното описание на пейзажа от който и да е роман не говореше нищо на душата на слушателя-апаш и ясно се виждаше нетърпението, с което се чакаше описанието на действието, движението, в краен случай някой диалог.

Естествено, апашът, колкото и малко да е човешкото у него, не е лишен от естетически потребности. Задоволява ги със затворническите песни — те са извънредно много. Има епични — като вече отмиращата „Хоп-троп“, или стансите в чест на прочутия Горбачевски и тям подобни звезди на престъпния свят, или песента „Остров Соловки“. Има и лирични песни, в които се изливат чувствата на апаша, те са с характерна окраска и веднага се отличават от обикновените песни — и по интонациите, и по тематиката, и по мирогледа си.

Лиричната затворническа песен обикновено е много сантиментална, жална, затрогваща. Въпреки многото правоговорни грешки, тя винаги има задушевен характер. За това спомага и мелодията, често пъти доста своеобразна. При цялата й примитивност изпълнението усилва извънредно много впечатлението — та нали изпълнителят не е артист, а човек от истинския живот. Авторът на лиричния монолог няма нужда да се преоблича в театрален костюм.

Нашите композитори още не са стигнали до музикалния фонд на криминалните — без да се броят опитите на Леонид Утьосов („От одеския пандиз“).

Много разпространена е забележителната със своята мелодия песен „Съдба“. Жалният напев е в състояние да разплаче някой по-впечатлителен слушател. Тя никога не ще може да разплаче някой апаш, но и той ще я слуша проникновено и тържествено.

Ето началото й:

Името на „придворния“ поет, съчинил текста на песента, е неизвестно. По-нататък в песента много образно се разказва за бащиното „наследство“ на апаша, за сълзите на майката, за прихванатата в затвора охтика и се дава израз на твърдото намерение да се върви по избрания житейски път до смъртта.

Нуждата на апаша от театър, от скулптура, от живопис е равна на нула. Той никога не изпитва интерес към тези музи, към тези видове изкуство — той е прекалено реален; „естетичните“ му емоции са прекалено кървави, прекалено жизнени. Тук вече работата не е в натурализма — границите на изкуството и на живота не могат да бъдат определени; прекалено реалистичните „спектакли“, които апашите поставят в живота, плашат и изкуството, и самия живот.

В една от колимските златни мини апашите откраднали от амбулаторията една двадесетграмова спринцовка. За какво им е трябвала? Може би да си инжектират морфин? Може би лагерният фелдшер е откраднал от началството си няколко ампули с морфин и коленопреклонно е поднесъл наркотика на апашите?

Или защото медицинските инструменти представляваха огромна ценност в лагера и шантажирайки лекаря, можеше да се поиска откуп във вид на „почивка“ за апашките водачи?

Нито едното, нито другото. Апашите научили, че ако във вената на човек се вкара въздух, мехурчетата ще запушат кръвоносните съдове на мозъка, ще образуват „ембол“. И човекът ще умре. Било решено веднага да се провери достоверността на интересната информация, получена от неизвестен медик. Въображението на апашите вече рисувало картини на тайнствени убийства, които не би могъл да разгадае никой комисар от криминалната милиция, никой Видок, Льокок или Ванка Каин.

През нощта апашите хванали в изолатора някакъв гладен балък, вързали го и в светлината на димящата факла му направили „инжекция“. Малко след това човекът умрял — словохотливият фелдшер се оказал прав.

Апашът не разбира нищо от балет, но танцовото изкуство, игрите, танцуването на нещо като степ открай време влиза в „честното огледало на младостта“1.

Майсторите на танца никога не са се свършвали в престъпния свят. Много са и онези, които обичат да гледат и които организират такива надигравания.

Тези танци, този „степ“ съвсем не са толкова примитивни, колкото може да се стори на пръв поглед.

Сред апашите „балетмайстори“ имаше необикновено надарени танцьори, способни да изиграят някоя реч на Ахун Бабаев или уводната статия от вчерашния вестник.

е разпространен старинен лиричен романс на престъпния свят с „класически“ запев:

където героят се вайка, че му предстои раздяла с любимата, и я моли:

Вместо „ортакът мой“ много повече би прилегнало просто „той“. Но апашът, който изпълнява романса, умишлено нарушава размера, обърква ритъма, само и само да запази определения, единствено нужен смисъл на фразата. „Той“ — това е много обикновено, това е от света на балъците. А „ортакът мой“ — виж, това е в съответствие с нормите на апашкия морал. Вероятно авторът на тази песен не е бил апаш (за разлика от песента „Съдба“, където няма място за съмнение, че авторът й е бил криминален-рецидивист).

Романсът продължава с философски нотки:

И после:

Епичните апашки песни са извънредно много.

„Остров Соловки“ е най-старата песен от типа „Хоп-троп“ — своеобразен химн на престъпния свят, известен не само в апашките среди.

Класическо произведение от този род представлява песента „Помня тъмната есенна нощ“. Тя има много варианти, по-късни преправяния. Всички допълнителни вмъквания и замени са по-лоши, по-груби от първия вариант, рисуващ класическия образ на идеалния апаш-касоразбивач, неговата работа, настоящето и бъдещето му.

В песента се описва подготовката и провеждането на обира на една банка, разбиването на един сейф в Ленинград.

И ето, че железните вратички са отворени и там

Участникът в грабежа получава своя дял и веднага напуска града, облечен като Каскарильо.

„Столичният град“ тук е Ленинград, по-точно Петроград, което позволява да предположим, че тази песен се е появила през периода 1914 — 1924 година.

Героят заминава на морето, където се запознава с „чудо на земната хубост“. Ясно е, че

Следва „дело“, арест и последната строфа:

Всички тези произведения са със специфична тематика. Освен тях в престъпния свят са много популярни и имат свои изпълнители и слушатели такива чудесни песни като „Отворете ми, ах, отворете“. Или „Не плачи, приятелко“, особено в нейния ростовски, първоначален вариант.

Романсите „Как хубава бе тази светла нощ“ или „Спомням си парка и тази алея“ нямат специфичен апашки текст, макар да се популярни сред престъпния свят.

Всеки апашки романс, в това число и прочутият „Акордеоните ще свирят не за нас“ или „Есенна нощ“, имат десетки варианти, сякаш романсът е имал съдбата на някой „роман“, превърнал се само в схема, основа за личните излияния на изпълнителя.

Често пъти романсите на балъците се променят значително и стават наситени с апашки дух.

Така романсът „Не ми разправяйте за него“ при апашите се е превърнал в безкрайната (в затвора има предостатъчно време) „Мурочка Боброва“. В романса няма никаква Мурочка Боброва. Но апашите обичат конкретните неща. Обичат също и подробните описания.

Мястото на действието е описано лаконично.

Едва след тази подробна „експозиция“ следва текстът на истинския романс:

и т.н.

И накрая последната строфа:

От това, че присъдата е останала недопрочетена, апашите винаги изпадат в умиление.

Много характерно е това, че криминалните не обичат хоровото пеене. Дори световноизвестната „Шумеше камъшът…“ не може да трогне сърцата на апашите. „Шумеше камъшът“ не е популярна сред тях.

Апашите нямат хорови песни, те никога не пеят в хор и ако леваците запяваха някоя безсмъртна песен като „Имаше весели дни“ или „Хаз-Булат“, апашът не само че никога не припяваше, а дори не слушаше — направо излизаше.

Пеенето на апашите е изключително солово — някъде до прозореца с решетката или на нара, с ръце под главата. Апашът никога няма да запее по нечия молба, това винаги става неочаквано, според собствената му потребност. Ако е добър певец, гласовете в килията утихват, всички се заслушват. А изпълнителят тихо, ясно произнася думите, реди песните една след друга — без какъвто и да било акомпанимент, естествено. Липсата на акомпанимент сякаш усилва изразителността на песента, вместо да е недостатък. В лагерите има оркестри, духови и струнни, но всичко това е „от лукавия“ — апашите много рядко участвуват в тях, макар законите на престъпния свят да не забраняват подобна дейност.

Че затворническият „вокал“ се е развивал единствено като солово пеене — това е напълно разбираемо. Станало е в резултат на исторически стеклите се обстоятелства, поради липса на друга възможност. Между стените на затвора никой не би допуснал хорово пеене.

Но и в свърталищата си на свобода апашите не пеят хорово. Гуляите и пировете им минават без хорови песни. Този факт за кой ли път потвърждава вълчата природа на апаша, неговата антиколегиалност, а може би причината се крие в затворническите му навици.

Сред апашите любителите на четенето не са много. От десетките хиляди апашки лица си спомням само двама, за които книгата не беше нещо враждебно, чуждо, неприсъщо. Първият беше джебчията Ребров, потомствен апаш — и баща му, и брат му бяха правили същата кариера. Ребров беше младеж с философски начин на мислене, човек, който би могъл да се представи за когото си пожелае и „с разбиране“ да поддържа всеки разговор на обща тема.

Като дете Ребров успял да се пообразова — учил в техникум по кинематография. В семейството любимата му майка водела бясна борба за спасяването на най-малкия син, опитвайки се с цената на всичко да го измъкне от страшната участ на баща му и брат му. Ала „апашката кръв“ се оказала по-силна от любовта към майката, Ребров зарязал техникума и никога вече не се занимавал с друго освен с кражби. Майката не преставала да се бори за сина си. Оженила го за една приятелка на дъщеря си, селска учителка. Навремето Ребров я изнасилил, но се оженил за нея по настояване на майка си и живял общо взето щастливо, винаги се връщал при нея след многобройните си присъди. Тя му родила две дъщери — Ребров винаги носеше снимките им у себе си. Съпругата му пишеше често, утешаваше го, доколкото можеше, и той никога не се „изхвърляше“, сиреч не се хвалеше с любовта й, никому не показваше писмата й, макар писмата от жени винаги да ставаха достояние на всички „авери“ на апаша. Беше прехвърлил тридесетте. Впоследствие премина на страната на „кучетата“ и бе заклан по време на една от безбройните кървави битки.

Апашите го уважаваха, ала не го обичаха, отнасяха се към него с подозрение. Любовта към четенето и изобщо грамотността ги отвращаваха. Натурата на Ребров бе сложна за другарите му, а следователно непонятна и будеща тревога. Навикът му кратко, ясно и логично да излага мислите си ги дразнеше, караше ги да подозират у него нещо чуждо.

Сред апашите е прието да подкрепят младите си последователи, да ги подхранват и край всеки „голям“ апаш се навъртаха и изхранваха много апашорчета.

Ребров издигна друг принцип на поведение:

— Ако си истински апаш — казваше той на хлапака, — научи се сам да си намериш, аз няма да те хрантутя, по-добре да дам яденето на някой балък.

И макар на поредното „съдилище“, на което се обсъждаше новата „ерес“, Ребров да успя да докаже правотата си и решението на „съдът на честта“ да беше в негова полза, поведението му, което се отклоняваше от апашките традиции, не срещна одобрение.

Вторият беше Генка Черкасов, бръснарят на едно от лагерните отделения. Генка беше истински почитател на книгите, готов да чете всичко, което му попадне, да чете денем и нощем. „По целия път съм все така“ (т.е. през целия си живот) — обясняваше той. Генка беше погромаджия, „домошар“ — сиреч, специалист по обири на жилища.

— Всички гледат да задигнат някакви „парцали“ (дрехи) — разправяше той шумно и гордо. — А аз — книги. Другарите ми до един ми се присмиваха. Веднъж обрах една библиотека. Извозвах книгите с камион — Бога ми, не лъжа.

Повече, отколкото за успешен грабеж, Генка мечтаеше за кариерата на затворнически „романист“, разказвач, обичаше при всеки удобен случай да разказва разните му там „Князе Вяземски“ и „Валета купи“ — класиката на устната затворническа литература. Всеки път Генка молеше да му бъдат посочени недостатъците на неговите изпълнения, мечтаеше да разказва „на различни гласове“.

Ето двамата души от престъпния свят, за които книгите бяха нещо важно и нужно.

Останалата маса от апашите признаваше само „романите“, те напълно ги задоволяваха.

Забелязваше се само, че не всички харесваха криминалетата, а би трябвало това да е любимото четиво на апашите. Но един хубав исторически „роман“ или някоя любовна драма се изслушваше с много по-голямо внимание. „Ами че ние всичко това го знаем — казваше Серьожа Ушаков, крадец по влаковете, — всичко това е наше ежедневие. Стражари и апаши — омръзна ни вече. Сякаш нищо друго не ни интересува.“

Освен „романите“ и затворническите романси имаше и филми.

Всички апаши са предани почитатели на киното — това е единственият вид изкуство, с което те се срещат „лице в лице“ — и при това гледат не по-малко, а дори повече от „средния“ градски жител.

Тук явно се предпочитат криминалните филми, при това вносни. Кинокомедията привлича апашите само в грубата си форма, където е смешно действието. Остроумният диалог не е за апашите.

Освен филмите имаше и нещо като степ.

Има и още нещо, което подхранва естетическите чувства на апашите. Този вид „обмяна на опит“ в затвора са разказите за „подвизите“ — разкази на затворническите нарове, в очакване на следствието или на изпращането по етапен ред.

Тези разкази, „обмяната на опит“, заемат огромно място в живота на апаша. Това съвсем не е празно губене на време. Това е равносметка, обучение, възпитание. Всеки апаш споделя с другарите си подробностите от своя живот, своите похождения и приключения. За тези разкази (които само отчасти имат характер на проверка, на проучване на непознатия апаш) отива по-голямата част от времето в затвора, пък и в лагера също.

Това е като представяне, „с кого си обикалял“ (онези, „с които си обикалял жилищата“, заедно с които от известните на целия престъпен свят апаши си „работил“).

„Какви «хора» те познават?“ След този въпрос обикновено се прави подробно изложение на собствените подвизи. Това е „юридически“ задължително — по разказа апашите могат да преценят непознатия доста точно и знаят къде трябва да посмалят, а кое да приемат за несъмнена истина.

Апашките подвизи, винаги безкрайно преувеличени, разправяни в прослава на законите на престъпния свят и на апашкото поведение, са много опасни романтични примамки за младежта.

Всеки факт се рисува с такива съблазнителни, такива привлекателни краски (апашите никога не се скъпят), че хлапето-слушател, попаднало сред тях (да речем, за първа кражба), е увлечено, възхитено от героичното поведение на апаша. Този разказ е почти изцяло фантастика, измислица („Дори да те лъжат — вярвай!“).

Всички „големи пачки“, брилянти, гуляи, особено жените — всичко това е акт на самоутвърждаване, лъжата тук не се смята за грях. И макар вместо грандиозен гуляй в тайната квартира да е имало само изпросена на вересия скромна халба бира в Лятната градина — лъжите са неудържими.

Разказвачът вече е „проверен“ и може да лъже колкото му душа иска.

Чуждите, чути в някой етапен затвор подвизи, се присвояват от вдъхновения лъжльо и слушателите, на свой ред сгъстили боите, представят чуждото приключение за свое собствено.

Така се гради криминалната романтика.

На младежа, който често пъти е дори хлапе, му се взима акълът. Възхищава се на живите герои, иска да им подражава. Служи им като момче за всичко, гледа ги в устата, дебне усмивките им, нащрек е за всяка дума. Впрочем в затвора такова момче дори няма с кого да общува освен с апашите, понеже крадците на държавни пари и нарушителите на селските закони избягват младите апашори, които са потенциални рецидивисти.

В това фукливо възвеличаване на собствената личност несъмнено се крие известен естетически смисъл от сферата на художествената литература. Ако художествената проза на апаша е „романът“, това устно произведение, то подобни разговори са вид устен мемоар. Тук не се обсъждат технически въпроси на апашките операции, а вдъхновено се разправя как „Колка Смеха видя сметката на балъка“, как „Катка Свивачката завъртяла главата на прокурора“ — с една дума, това са спомени по време на почивка.

Разлагащото им значение е огромно.