Архивът на Берия

Първи документ

Гагра, юни 1949 г.

Събудено от слънцето, тялото ми преливаше от сила и изгарящо желание за жена. Черноморският въздух върши обичайните чудеса с организма ми. (Дори благодарение на снощния литър кобилешко мляко чувствах главата си съвсем свежа.) Само професорът[1] изглежда нещастен. Появи се на закуска подпухнал и позеленял като престоял труп. Оплака се, че го свивала жлъчката, но аз му заявих, че мен не може да излъже.

— Бесо, приятелю — казах му аз, — нечистото ти буржоазно съзнание е причина да се чувстваш толкова зле! Някои от нещата, които каза пред мен снощи, могат да ти докарат двайсет години!

За момент си помислих, че ще се строполи на място от инфаркт, тъй като едва ли помнеше и половината от онова, което наговори снощи. Той има слабост към сантименталната романтична литература от деветнайсети век, но мога да му призная, че поне е честен. Определено го харесвам. Наистина щеше да е жалко, ако днес го бях убил — една нещастна случка за малко не завърши трагично за Бесо. Всеки път, като се сетя за нея, ме напушва смях. (Поне няма да могат да кажат, че ми е липсвало чувство за хумор!)

Това се случи сутринта, след като бях отхвърлил обичайния куп телеграми — в това число и сума ти послания от Заркнович, този натрапчив червей, който непрекъснато ми досажда с подробности за проекта „Бородино“[2]. Не оставят човека на мира и през почивния му ден. Ще се радвам, ако мога да се отърва от него — по-лош е и от упорита жена!

След това се появи Надорая и докладва, че катерът е готов. Докарали го с влак направо от корабостроителниците в Рощок, където го строиха по поръчка германските другари, информирани, че това е последният прототип на нашите високоскоростни морски патрулни катери, с които ще държим турците под око. Смигнах на професора, който беше с мен на терасата, когато пристигна Надорая, и му казах, че е абсолютно недопустимо гладуващите другари в нашата Германия да разберат, че този шедьовър е всъщност една играчка, предназначена за мен! Мислех си, че посвещаването в някоя от моите малки тайни ще го ободри, но старикът сякаш оклюма още повече. Той като че ли наистина се чувства притеснен в мое присъствие! Така или иначе на мен ми доставяше удоволствие да се правя на щедър и го поканих да ме придружи на първото плаване, като му казах, че при скорост деветдесет възела махмурлукът му ще бъде издухан като паяжина!

Катерът стоеше на пристана, охраняваха го четирима от моите грузинци. Някакъв непознат превеждаше нещо от един наръчник и даваше инструкции на капитана. Представиха ми го като германски механик. При моята поява той застана мирно и отдаде чест, след това се вцепени като дърво. Засмях се и го попитах какво мисли за моята малка играчка. Не смята ли, че точно такова нещо много ще отива на един западен плейбой, за да забавлява приятелката си? (Германският глупак изглежда схвана нещо, тъй като се изчерви и взе да трепери.)

Обърнах се и намигнах на Надорая.

— Това ни е нужно сега, другарю полковник — две-три хубави момичета! Червенокоси девственици от Сванетия!

Моите грузинци се разсмяха с мен, но германецът така се бе втрещил, че само стоеше и ме зяпаше.

Тогава Рафик[3], който всъщност е своего рода механик, ме разведе из кораба. Трябва да кажа, че германците още ги бива в техниката. Машинката се оказа истинско произведение на изкуството. Нежна и красива като птица, бяла навсякъде, като се изключи заостреният черен като клюн нос. Корабът сякаш бе приклекнал във водата, готов да скочи и да се хвърли в атака. Корпусът е от някаква нова сплав, изобретена от американците за тяхното самолетостроене — много лека и здрава; двигателят е 125 конски сили, бордови; лостовете за управление са от неръждаема стомана, покрити с черна гума; вътрешността е с ламперия от лакиран орех. Освен това е оборудван с най-съвременен високочестотен радиотелефон, радиокомпас, дълбокомер и дори с радар.

Сигурно съм изразил задоволството си, тъй като атмосферата видимо се поразведри и не след дълго дори накарах механика да се усмихне, когато се пошегувах, че сме направили много добре, като все пак сме оставили някой и друг германец след 1945 година!

Надорая се качи с мен на катера и, придружен от механика, аз го подкарах, за да направим няколко обиколки на четвърт оборот, без да се отдалечаваме от брега. Корабът се държеше великолепно, като добре тренирано животно, но аз се дразнех от този германец, който през цялото време ме гледаше така, сякаш дебнеше аз да допусна някаква грешка.

Когато се върнахме, наредих на Рафик да вземе няколко възглавници и да ги нареди по двете пейки на кърмата, да донесе, освен това кутията с лед и четири бутилки добре охладено вино. Извиках на професора да се качи на борда и отплавахме.

Морето беше съвсем спокойно, абсолютно гладко чак до хоризонта, и ние подкарахме право навътре. Брегът се носеше зад нас, сякаш пътувахме с бърза кола. Знаех, че както обикновено охраната ни наблюдава с телескопите си и че още няколко мощни катера са в готовност, на интервали от по десетина километра, в случай че срещнем затруднения.

Бяхме почти излезли от полезрението на Гагра — намирахме се на около шест километра от брега, — когато зърнахме някакъв кораб, теглещ на буксир малка лодка. Отначало си помислих, че това е крайбрежен патрул, докато не съгледах някакво момиче, което двама мъже точно в този миг изтегляха от водата. Намалих оборотите, взех бинокъла и хубавичко я разгледах. Господи, какво създание! Същинска статуетка — златистокафява, в зашеметяващ бял бански костюм. Когато мъжете я прехвърлиха през борда на лодката, задните ѝ полукълба лъснаха нагоре като чифт зрели сливи. Професорът ми каза коя е тя — една от четирите шампионки на СССР по плуване на дълги разстояния.

Вече планирах как да подведа катера, когато тя се изправи в края на лодката и грациозно скочи обратно в морето. Наблюдавах я, докато се отдалечаваше от нас с мощен равномерен кроул, а корабът с малката лодка остана на мястото си. Изключих двигателя и описах широка дъга недалеч от момичето, но и не много близо, за да не привличам вниманието. Единствената пречка за моя план в този миг се оказа онзи нещастник Бесо. Вече се проклинах задето съм го взел и си мислех, че трябва да съм последният глупак, за да изпусна такава хубост.

Намалих скоростта до крайност, докато катерът запърпори едва, едва и казах на Бесо да отпуши бутилка вино. Сега момичето беше на около шестстотин метра от мен. Оставих Бесо да отпие една солидна глътка и му казах да отиде на кърмата и да погледне надолу, защото ми се струва, че гребният винт нещо не е наред. Аз се бях съблякъл по бански, но той още си стоеше с костюм и сандали. Наведе се през борда, главата му почти докосна водата. Подскочих напред и го ритнах с все сила по задника. Той потъна толкова бързо, че нямаше време дори да извика, а когато изплува, плюеше вода и пляскаше като тюлен.

— Помощ, Лаврентий, не мога да плувам добре — изкрещя той.

Аз се засмях и му хвърлих един от спасителните пояси.

— Ще доплуваш, друже — викнах му в отговор и отидох отпред, при рубката. Корабът с лодката бе останал встрани, но дори и от него да не го виждаха, знаех, че рано или късно някой от охраната на брега ще го забележи и ще изпрати патрулен катер да го прибере. Нямаше много да му навреди на стария глупак накисването в хубавата черноморска вода!

След това превключих двигателя на пълни обороти и се насочих право към момичето. Трябва да призная, че се гордеех с майсторството си, когато завих на косъм от главата ѝ, вдигайки висока бяла вълна, и след това се приближих на една ръка разстояние от нея. Тя погледна нагоре с озадачено изражение, близко до ужас, и за момент си помислих дали не ме е познала. Извиках ѝ да не се страхува и я сграбчих под мишницата, където почувствах приятно кичурче мокри косми.

Тялото ѝ беше още по-прекрасно отколкото ми се бе сторило в началото — атлетична снага с дълги мускулести крака, тънка талия и плосък корем, без гънка по средата и без грам тлъстина. Големите гърди напираха от банския подобно на две половини от диня. Сетих се обаче, че като привилегирована гражданка тя сигурно е навикнала на добри обноски и реших, че най-добре ще е да играя ролята на съвършен джентълмен. Нямаше начин да не е познала по катера, че съм важна личност, но тъй като бях само по бански — без очилата, униформата и медалите си, — не мисля, че ме е познала.

Казах ѝ само малкото си име и ѝ се представих като морски офицер в отпуск, от Одеса. Това изглежда ѝ направи впечатление и в същото време я накара да се отпусне. Предложих ѝ малко вино и тя прие с очарователна усмивка. След това извадих хавлиен халат от едно от шкафчетата и я загърнах с него, напълних отново чашата ѝ и я поканих да седне до мен на една от възглавниците. Тя свали плувната си шапка и тогава се уверих, че наистина е красавица. Косата ѝ беше с цвят на зряла ръж — момиче от приказките! Тогава си спомних за хората от бреговата охрана, които следяха всяко движение с телескопите си, затова се върнах обратно в рубката и насочих кораба в открито море.

Всяко момиче обича скоростта. Казах ѝ, че този кораб е най-бързият в света. Видях как очите ѝ заискряха от възбуда и почувствах, че плаването ще е приятно. С този двигател, включен на пълна мощ, ни трябваха по-малко от три минути, за да излезем от полезрението на сушата.

Съвсем бях забравил за нещастния професор и се безпокоях единствено от това, че онези от охраната можеха да изпратят някого след нас. Посегнах към радиотелефона, но го оставих, за да не събуждам подозрения у гостенката, говорейки на грузински. Накрая реших, че мога да се доверя на момчетата си и че те няма да направят някоя глупост. В края на краищата достатъчно добре ме познаваха!

Изключих двигателя едва когато на хоризонта вече не се виждаше нищо. Морето си беше все така спокойно и с внезапната тишина се възцари известна възбуда. Пошегувах се с това, като я попитах как се чувства сама с мъж толкова далеч от брега, а тя се усмихна — както ми се стори, доста загадъчно — и прие още една чаша вино. Тогава я дръпнах да седне до мен. Кожата ѝ още не беше съвсем изсъхнала от вятъра, пръхкава от морето, солена на тила. Същевременно усещах, че тя е силно момиче и се надявах, за нейно добро, че няма да се опита да се съпротивява.

Поговорихме малко и установих, че е добра комсомолка, но в същото време с опита си долових у нея известна суета, което бе окуражаващо. А усмивката ѝ ме възбуди почти неистово. Прецених добре момента, дръпнах изведнъж ципа на гърба на банския ѝ, и го смъкнах до талията. Хванах едната от превъзходните ѝ гърди и я стиснах в дланта си, като през цялото време не спирах да говоря. Говорех вежливо, но настоятелно, а тя ме слушаше изключително сериозно, отворила много широко сивите си очи, които излъчваха невинността на интелигентно дете. Скоро усетих, че се втвърдявам в банския, моят хубостник се напрегна като хванато в капан животно и не можех повече да издържам.

— Стига толкова! — извиках аз и като сграбчих тила ѝ с една ръка, а с другата горния край на банските си, се разголих пред нея, при което оня щръкна нагоре като голяма пиперница.

Натиснах главата ѝ надолу си и за мое удоволствие тя изобщо не се възпротиви, а започна да ме работи с вещина, която, да не беше мъчителната ми страст, бих приел почти за раболепна. Езикът ѝ парваше като чевръст пламък, устните ѝ се затваряха неочаквано с очарователен натиск, докато горещата ѝ слюнка се стичаше надолу по слабините, ми. Оставих се, докато почувствах, че върховият момент е опасно близко, тогава дръпнах главата ѝ за косата, тя изстена и аз я хвърлих на възглавниците надолу с лицето. Смъкнах банския през краката ѝ, проснах я по корем и, притиснал колене между бедрата ѝ, грубо влязох в нея изотзад. Отначало беше стегната, все още влажна от морето и аз я подкарах кротко, за да не я протрия. Тя обаче беше зряло момиче и скоро вече се движеше заедно с мен, от което вътрешната част на бедрата ѝ се затопли и стана лепкава, сякаш намазана със смокинов сок. През всичкото това време имах възможност да изучавам тялото ѝ под ослепителната дневна светлина — златистия мъх в основата на гръбнака, извивката на кръста и бледите лунички по раменете. И докато я изучавах, я щипех — първо зърната на гърдите, после по корема, по хълбоците и по стегнатата мускулеста плът на бедрата. Тя стана цялата хлъзгава и аз не можех повече да издържа — направо експлодирах вътре в нея. Зави ми се свят, сякаш онова, което вреше вътре в мен, беше снощният литър кобилешко мляко и него изхвърлях сега надълбоко в нея!

Тя не искаше да свърши и продължи да лежи там и да стене, така че галантно доведох докрай удоволствието ѝ с ръката си. Когато всичко приключи, тя се разплака, с което ме подразни. Дадох ѝ още вино, но тя се разрева още по-силно, така че отново ми се наложи да проявя строгост. Казах, че съм високопоставен човек и че ако се държи добре и е разумна, ще се погрижа да бъде включена в парада на спартакиадата в Москва на 18 юли. Това изглежда я успокои и след като пийна още малко вино, включих мотора. Заговори, че трябвало да се върне на кораба си, но аз ѝ казах да не се тревожи и я откарах в Гагра.

Моите грузинци чакаха на пристана. Те се отнесоха с момичето като с гостуваща знаменитост, а аз я утеших допълнително, заявявайки, че ще уредя всичко с началниците ѝ, а тя може да остане при мен до другата сутрин.

Горе на вилата ми съобщиха, че един от патрулните катери извадил от морето професора и сега той страдал от изтощение. Разпоредих се да го натоварят на първокласен спален вагон в нощния влак за Тбилиси. Мисля, че достатъчно добре познавам Бесо, за да съм сигурен, че не ще прояви каквато и да било недискретност.

Моята малка Людмила — така се наричаше тя — остана на едно великолепно пиршество същата вечер, след което наистина ѝ показах какво мога. Тя очевидно възприемаше бързо и повече сълзи нямаше.

Накарах Рафик да я изпрати сутринта, за да довърши тренировката си на кораба с малката лодка. Тя ми каза, че след една седмица е рожденият ѝ ден и аз оставих бележка да се изпратят рози и шоколади в хотела ѝ в Гагра, където е отседнала с треньора си.

Втори документ

Москва, декември 1949 г.

Чувствам се като риба на сухо до море от водка и шампанско. Наистина се повеселихме по празниците, въпреки времето и икономическите затруднения.

Хазаинът[4] нареди честванията на неговата седемдесетгодишнина да продължат до Нова Година и градът е залят от истерично низкопоклонничество. Тълпите изпадат във възторг при всяко споменаване на неговото име в кината и театрите. Децата пеят коледни химни, в които вместо Христос и Бог се споменава неговото име! Никой не би се изненадал, ако Стария се появи на трибуната на Мавзолея, нахлупил царската корона!

За мен обаче празненствата се вгорчиха от онази мръсна история с Костов[5]. Началството през цялото време на процеса беше в мрачно настроение и при най-малкия намек лицето му ставаше червено канелено, сипаничавото му чело се покриваше с пот и той се разтреперваше, сякаш ще получи инфаркт. Не съм го виждал така възбуден от Титовата история насам — а това говори много!

Успокои се едва от вестта за обесването на предателя и аз успях допълнително да го ободря, като му описах как моите момчета в София по личните ми указания са нагласили примката така, че се е гърчил цели петнайсет минути, преди да умре. Но ми остана кисел вкус в устата, тъй като всичко това има непосредствено отражение върху Службата. (Разбира се, подробно разпитах момчетата. Действали са според указанията, но май доста са подценили К. Твърдоглавият българин се показал не като някакъв мекушав буржоазен интелектуалец. Изглежда е бил със сериозна закалка от побоищата в полицията по време на войната, с чугунен организъм. Така или иначе този случай хвърли сянка върху вечерята по случай рождения ден на Стария. Гадината сякаш ми се хилеше от пресния си гроб.)

Гощавката в Кунцево си я биваше: свинско, агнешко, патици, фазани, най-добри френски вина и дори плодове от фашистките държави — дини от Испания, портокали и ананаси от Южна Африка. По този повод Хазаина неведнъж пускаше шеги на масата.

Както обикновено помещението беше затоплено до задушаване, но на никого и през ум не му минаваше да разхлаби яката си, да не говорим за сваляне на сакото. Напоследък Стария е станал привърженик на официалното облекло, независимо от шутовщината, която често следва от това.

Той подхвана вечерта настроен за размисъл и ни поднесе дълга поредица от спомени — най-вече за западните ръководители, с които се е срещал. И въпреки че бяхме чували повечето от тези неща, слушахме внимателно, защото в подобни случаи колкото и да изглежда потънал в собствените си мисли, той не пропуска нищо! Разказа ни, че най-много му харесвал канадският милионер Бийвърбрук, когото англичаните направили лорд. Той притежава най-влиятелните буржоазни вестници на Запад и е голям привърженик на старата Британска империя, която бързо запада. Това сякаш забавлява Началството. Той ни каза, че смята Бийвърбрук за хитър негодник, но че в сърцето си той не е антисъветски настроен и двамата си разменили няколко хубави шеги. Дори добави, че би могъл да работи с човек като Бийвърбрук в Политбюро.

Чърчил бил прекалено непоколебим в позициите си — роден антисоциалист, когото можел само да се опитва да надхитри, но не и да се сприятели с него. Рузвелт бил просто един слабоумен паралитик — твърде показателно за американската буржоазна класа. А към Де Гол изпитваше отвращение: казваше, че бил върлинест тъпоглав досадник, бъкащ от помпозни идеали за онази негова нация от сибарити, неспособен да изпие дори чаша вино, без да направи физиономия, сякаш някой му навира под носа мръсен чорап.

По-нататък, с напредването на вечерта, Началството насочи хапливите си остроумия към сътрапезниците около кръглата маса — най-вече към блюдолизеца Ворошилов[6]. Напомни му какъв подарък е бил за него Парадът на победата след изпълненията му през 1941 г. и нещастникът — лъскав, блеснал в маршалската си униформа, цялата в медали — стана пепелносив.

Нататък играта още повече загрубя, когато Батюшката реши да ни ощастливи с допълнителна доза от своите разсъждения за войната, хвалейки се както винаги, че социализмът направил своите най-значителни крачки чрез меча. Всъщност самоувереността му все още е силно разклатена не само от историята с Тито, но и от берлинския провал и той непрекъснато обмисля начини за отмъщение. Щом излее някой и друг литър вино в търбуха си, разрешението започва да му се привижда като някакъв славен Армагедон. Веднъж след официалния тост за победата при Сталинград се обърна към мен с вълчата си усмивка и каза:

— И така, драги ми прокуроре, очаквам, когато окачиш на бесилката и последния от титовската банда, да ми поднесеш няколко от онези твои хубавички нови бомби[7], та веднъж завинаги, казано на четири очи, да освободим нашите другари на Запад!

Подобни приказки никога не се казват просто така — прекалено добре познавам Хазаина, за да съм наясно с това. И кой би могъл да се закълне, че тазвечерните подмятания няма да се окажат разпоредбите за утрешния ден? Той дори се увлече и вдигна наздравици за „руските ни предци Петър Велики и Иван Грозни и за техните исторически подвизи“ — сякаш сам вече се бе превърнал в чистокръвен руснак!

Честно казано, от подобни приказки дори и моята кръв се смразява! Тези маршали и техните помощници са такива плужеци, че по-скоро ще се довлекат по корем до собствения си гроб, отколкото да поставят под въпрос дори и най-безумното хрумване на Стария. А страшната истина е, че независимо от Берлин и бомбата той все още сериозно подценява буржоазните сили. Американците според него били прекалено влюбени в своя начин на живот, за да се вдигат отново да помагат на Европа; англичаните били свършени; същото се отнасяло и до французите и италианците, където нашите другари са вече толкова силни колкото бяха в Чехословакия. А Германия била така размазана, че изобщо оставала извън играта.

Аз се опитвам да възразя, че макар по суша да имаме надмощие, ядрените ни възможности са все още слаби. Началството обаче само маха с ръка и заявява, че американците са такива страхливци, че никога няма да посмеят да пуснат бомба над Майка Русия. (Япония, казва той, беше съвсем друго нещо: низша раса, жълтугери, а американците си оставали непоправими расисти.)

Междувременно стръвните му лисичи очички се взират в Средиземноморието, в белите английски брегове и в палмите в Африка… може би дори в пясъците на Арабия и в хималайските снегове! А през това време, докато той яде, пие и се отдава на налудничавите си приумици, нашата страна лежи наоколо трепереща от студ и полугладна.

Към края на тържеството ме обхвана меланхолия. Поскребишев[8] и Арменян[9] естествено се натряскаха като диреци и трябваше да ги мъкнат до тоалетната. Аз самият доста се бях наквасил и почувствах облекчение, когато се озовах в колата, препускаща обратно към столицата. Като премислям всичко, вечерта можеше да мине и много по-зле. Защото както понякога се шегуваме помежду си, на тези събирания с Хазаина може както да ти подхвърлят развалено яйце под стола, така и да ти пуснат куршум в тила!

Москва, януари 1950 г.

Новата година започна с един хубав номер, който погодих на онази усойница Поскребишев. Става ми много смешно само като се сетя!

Той си го заслужаваше, разбира се, този червей, който пълзи наоколо с високите си прегърбени рамене и сивата сипаничава кожа. Като бактериологическа бомба е. Не разбирам защо го търпи Стария — може би защото е безкрайно угодлив лакей.

Непосредствено преди Нова година Хазаина ме извика да обсъдим положението на Поскребишев. Батюшката беше умислен, смучеше незапалената си лула и почти не се докосваше до виното. Това негово настроение ми е добре познато — много спокоен и решителен и в същото време смъртоносен като стара лисица, преди да разкъса плячката си. Затова си помислих; че с П. е свършено. Старият изглежда бе решил, че протежето му прекалено е навирило нос и докато с нас винаги е мазен, самата му поява сред онази банда блюдолизци, министрите, всява истински ужас.

Началството даде да се разбере, че иска да бъде натрит носът на П. Нещо изтънчено и на лична основа, като предостави всичко на моята фантазия. Тръгнах си и сам се погрижих за организирането на всичко, до най-малките подробности, като предоставих на Рафик само техническата страна.

Планът, който измислих, бе наистина класически прост, достоен за самия Хазаин!

В новогодишната нощ П. се прибира от обичайното празненство в Кремъл, където се бе влачил като сянка след господаря си, лочейки всяка чаша вино, която Стария му наливаше. Както обикновено в края на вечерта се бе превърнал в пияна свиня. Прибирайки се обаче в апартамента си на Арбат, изведнъж открива, че жена му я няма. (Тя е скромна, дребна женица, талантлива изпълнителка на пиано, особено добре свири сонатите на Шопен.) Оставихме П. да се поизпоти до ранните часове на утрото, след което наредих на Рафик да му позвъни и да го уведоми, че жена му е била прибрана по заповед на Хазаина за противодържавна дейност. Бяхме сложили подслушвателни устройства в апартамента и чувахме как нещастникът рида известно време, след което започна да се моли. Той наистина се молеше, като поповете едно време!

Но на другия ден беше на работното си място както обикновено — без да закъснее дори минутка, — и се умилкваше покорно на господаря си, само още повече грохнал, като престарял пес! Старият беше особено развеселен вечерта, описвайки поведението на своя секретар с цветисти подробности, а аз само проклинах нашите инженери, че са толкова некадърни, та не можаха да инсталират миниатюрни камери в апартамента, така че да наблюдаваме цялата комедия!

Оставих П. да се мъчи два дни, но той нито веднъж не направи дори намек за нейното изчезване — въпреки че сигурно на бавен огън се е пекъл, чакайки гневът на Стария да се стовари върху него. И в нощта на третия ден от Новата година дойде окончателният удар.

П. се прибира късно в апартамента си, след като го бяхме напомпали догоре с шампанско пряко волята му и го изпратихме, както обикновено, доста пиян. Можех да си го представя как се тътрузи нагоре по онези стълби до четвъртия етаж и как най-сетне, когато стига до последната площадка, чува музиката от пианото. Той се спуска презглава вътре, а там, пред пианото, седи момичето — едра яка блондинка, и блъска по клавишите сонатите на Шопен.

Чухме гласа на П. от магнетофоните, почти нечленоразделен, когато изкрещя:

— Коя си ти?

А тя отвърна, без да спре да свири:

— Другарю Поскребишев, аз съм вашата нова съпруга, изпратена ви като новогодишен подарък от другаря Берия, с поздрав от службите за сигурност.

О, беше наистина красиво! Чухме как П. се разрида като дете — а после момичето ме информира, че той всъщност паднал на колене и започнал да скубе оскъдната си коса! Изглежда в този момент е бил напълно изкукал, защото дъртият сплетник май наистина обича жена си.

На следващия ден го освободихме от нещастието му. Аз го извиках на Лубянка[10] и лично го приех в кабинета си. Казах му, че жена му е прекарала приятно времето си, настанена в една от най-хубавите килии в старото крило, с голям прозорец, с изглед към двора. Казах му, че може да си я прибере, при което той отново се разрева, още преди да го изхвърля навън.

Репортажът на Малори

Денят започна както обикновено. Събудиха ме новините по Би Би Си на руски, като почти нищо не се чуваше през бученето и пиукането на съветските заглушители, чийто обхват стига чак до Мюнхен.

Борис Дробнов, моят руски съквартирант, вече трополеше из малката кухничка, докато си приготвяше закуска от черен чай, кървавица и две сурови яйца, разбити във винена чаша с добавка от сос „Форсестер“, както и чаша перцовка.

Докато лежах в задната стая, горе-долу с размерите на голям долап и почти толкова тъмна, усещах нещо като махмурлук, макар да бяха изминали повече от пет месеца, откак за последен път близнах алкохол. Оставаха точно две седмици до изтичането на шестмесечния ми договор с радио „Свободна Европа“.

Името ми е Томас Малори. По времето на въпросните събития бях на трийсет и седем години, с диплома от факултета по съвременни езици на Кингс колидж в Кеймбридж, с пет издадени романа, краткотраен бурен брак и скромна, но обещаваща кариера като журналист на свободна практика. В момента имах 450 долара спестявания от работата ми в РСЕ, отдавна просрочен кредит в банката ми в Лондон, петгодишен „Ситроен DS 21“ с рибешки очи и никакво постоянно обиталище, като изключим клетката, в която лежах сега и която Борис великодушно назоваваше „Гостната на Сталин“.

Тази сутрин той закъсняваше с кафето ми. Когато предаването завърши, го чух да ругае под нос на руски, след което до ушите ми стигна тракането на неговата „Оливети“. Когато най-после се появи пред мен, държеше в ръка два листа и гледаше гневно.

— Том, прочети това. Отново го е направило, копелето му с копеле! — каза той и тикна под носа ми един от листовете.

Беше отпечатано на машина писмо на немски върху бланка на Имоти Мансхолд, Мюнхен. Зачетох:

Щом го прочетох, Борис ми подаде втория лист, на който беше написал в отговор на немски:

— На твое място не бих се карал с него. Едно местене за теб ще бъде страхотно главоболие.

— Онова, което това тъпо германско говедо нарича „хартии“, са моят архив, библиотеката ми, всичките ми скромни средства за съществуване! — изрева той.

От горчив опит знаех, че да спориш с Борис е безполезна работа. Освен това донякъде съчувствах на хер Щолц. Апартаментът на Борис беше може би уникален — миниатюрна репродукция на космическия хаос в Русия. Имаше малко мебели, тъй като той не вярваше в постоянството на вещите, но за сметка на това всеки квадратен сантиметър от стените и една голяма част от подовете — в това число банята, кухнята и килерите — бяха покрити с книги, списания и жълтеещи вестници.

Моята стая беше до половината зарита с броеве на „Правда“ от последните десет години, а през цялото време от полиците се ръсеха хиляди вестникарски изрезки, напомнящи някакви странни повехнали растения. Единствените ценни предмети в апартамента, освен радиото му и пишещата машина „Оливети“ бяха една икона, старинна руска пишеща машина, голяма колкото касов апарат, с нещо като птичи скелет във вътрешността ѝ, някога принадлежала на екзекутирания съветски ръководител Лев Каменев, който я дал на бащата на Борис; освен това една оплескана с петна от чай мраморна масичка за шах.

Борис продължаваше да стои край леглото и да ме гледа намръщено. Беше нисък мъж с широко месесто лице и коса, която беше едновременно гъста и оредяваща, съвършено неподатлива за гребен или четка. Големите му изпъкнали очи, все едно топчета, набити под тежките клепачи, притежаваха обезпокоителна склонност: когато изпаднеше във възбуда, започваха да се въртят така, че се виждаше само бялото. Сякаш гледаш чифт яйца на дъждосвирец.

Беше извънредно силен физически, макар и много пълен — имаше плещи на миньор и бедра на борец. Носеше готови костюми от изкуствени тъкани, които вечно се разпаряха под мишниците и на чатала, увисваха като торби на коленете и на масивния задник. Потеше се обилно и макар че полагаше известни грижи за тоалета си, никога не изглеждаше свежо избръснат или напълно чист.

Трите му големи страсти извън съветологията (в която беше признат авторитет) бяха яденето, пиенето и комарът. В първото се отличаваше с ненаситна лакомия и изтънчен вкус, беше поносим готвач и вещ международен гастроном, който държеше пътеводител Michelin на нощното си шкафче и никога не тръгваше без него, където и да било, като често се задълбочаваше в задълбочено изучаване и кроене на планове за различни гастрономически приключения. Освен това редовно посещаваше разпродажбите на вина, откъдето мъкнеше съкровищата си, за да ги трупа под леглото си като златни кюлчета.

Третата му страст, комарът, не беше така безметежна. В началото, след като напуснал страната си (като избягал в Западен Берлин точно преди да вдигнат стената през 1961 г. от Източна Германия, където се озовал с някаква студентска делегация), той заминал за Щатите и спечелил немалко пари с четене на лекции, писане на статии и предоставяне на информация за ЦРУ. През последните три години, откак работеше за „Свободна Европа“ в Мюнхен, спестяванията му се бяха стопили под ръцете на крупиетата във всички по-големи казина на Западна Европа. За щастие, най-близкото до Мюнхен беше в Гармиш, където не го допущаха, защото веднъж повърнал върху колелото на рулетката. Според него причината за този инцидент било не преяждане или преливане, а „отвращението от вероломството на съдбата“.

По този повод Борис влязъл в конфликт с някакво виеше американско началство в РСЕ, когото заплашил със съд, защото онзи бил казал за него, че „светските му маниери са като на бабуин“.

Сравнението не беше безпочвено. Аз живеех и работех вече пет месеца в непосредствена близост с Борис и знаех, че не е човек, на когото се отдават светските маниери. Беше тромав, нетактичен и винаги настроен да спори агресивно. „Ако имаше палми във Варшава и негри в Прага, вие американците щяхте да отблъснете Червената армия чак до Урал!“ — изтърсил по време на някаква вечеря във Вашингтон, обръщайки се към домакина, някакъв сенатор, изявен либерал. Подобни изблици бяха още по-смущаващи, поради това че често бе трудно да се определи дали е пиян или не. Пиеше много, но имаше желязна глава и аз не си спомням някога да съм го виждал махмурлия.

При това липсата на такт не се ограничаваше само до отношенията му с непознати. Аз самият бях започнал да го опознавам и разбирам като всеки друг човек, но имаше моменти, когато и мен изкарваше от кожата. Питах се: след като Борис принадлежи към онзи един процент от руското население, което бе добре образовано, добре информирано и доста пътувало по света, какви ли трябва да са останалите деветдесет и девет! През петте месеца, откак живеехме заедно, се бях примирил с избухванията и сръдните му, с лошите му маниери на хранене, с отвратителните миризми, които изпускаше в тоалетната, с пиенето, рева и ръмженето му, с безкрайните спорове и оплаквания. Зад цялата тази славянска неразбория в крайна сметка се криеше един интелигентен, чувствителен и дори нежен характер, както и безумно верен приятел, когото бях започнал да обичам като свой по-голям ексцентричен брат — до такава степен, че независимо от комарджийската му страст му поверявах парите си до последното пени.

През тези пет месеца работехме в една и съща редакция на радио „Свободна Европа“ — една уж „независима“ организация със седалище тук в Мюнхен, която излъчваше предавания за сателитните страни в Източна Европа. Двамата с Борис бяхме „оценители на информация“. В моя случай това означаваше да изчитам всички сериозни западни вестници и списания и да правя всекидневна сводка за тяхното съдържание. Борис вършеше същото, но със съветската преса — една по-трудна задача, тъй като предполагаше както четене между редовете, така и внимателно проследяване на всевъзможни дребни факти, чието съпоставяне позволява да се направи подробен анализ на някое важно събитие, едва-едва загатнато в официалната съветска преса.

Така че получавахме американска заплата, но Борис определено не бе доволен, защото имаше чувството, че прахосва таланта си. Всички наоколо, с много по-малки знания и опит от него, получаваха повишения, в това число и нашият непосредствен шеф, Главният оценител — един весел глупав естонец, който през 1939 г. направил грешката вместо на Запад да избяга на Изток и прекарал за награда десет години в лагер.

Част от проблема на Борис се дължеше на самия него, на характерната му способност да дразни хората, особено американците от персонала — надути перковци със закопчани догоре ризи, които не желаеха да разберат славянския характер. Но пред него стоеше и една друга, по-коварна пречка. Баща му е бил изтъкнат учен по време на сталинския режим и още от детството си Борис е бил тъкмен за висок пост, което автоматично го правеше подозрителен в очите на по-фанатичните служители от РСЕ. На Борис не му беше лесно да обясни защо е отхвърлил охолството и властта за сметка на по-несигурните облаги на Запада: като студент в Московския университет се отвратил от безчестието, тъпотата и интелектуалната клаустрофобия на комунистическата система. Сега непосредственото и енциклопедично познаване на съветската действителност му даваше явно предимство пред домораслите съветолози, като тяхната завист и злоба се ожесточаваха още повече от факта, че повечето от тях никога не бяха стъпвали в комунистическа страна.

В онова мартенско утро двамата с Борис, без да знаем, се бяхме озовали на кръстопът — мъжката менопауза, която зове за радикални, дори революционни промени.

В осем и половина той ми донесе кафето, все още сърдит заради хер Щолц. В това време аз бях станал и се бях избръснал пред едно мътно, изпръскано с пяна огледало. Полях се с канче топла вода, тъй като нямаше душ, облякох онова, което минаваше за работното ми облекло — старо велурено сако, пуловер с поло яка и кафяви джинси, — глътнах две таблетки антидепресант, който вземах от осем месеца, и двамата с Борис излязохме. Отидохме до гаража на гърба на блока, където държах ситроена, и потеглихме през Енглишер Гартен към дългата сива сграда, прилична на кръст, разположена между една частна клиника и някакво строго секретно военно ведомство — седалището на радио „Свободна Европа“.

Същата вечер се заехме с разчистването на апартамента. Най-напред Борис обяви, че не бива да се пипат никакви книги или вестникарски изрезки. Западни списания отпреди година и повече подлежаха на изхвърляне. Възникна малък спор за старите броеве на „Правда“, които стояха в спалнята ми на три облегнати една на друга купчини, стигащи до тавана, и една четвърта, с току-що положени основи. Накрая се взе решение да изхвърлим всичките, с изключение на един-единствен брой — този от 23 ноември 1963 година с набързо преправена първа страница, на която се виждаше черна рамка с портрета на убития президент Джон Ф. Кенеди и нецензурираната информация на АП от Далас.

Борис направи кафе и отвори бутилка „Мутон Ротшилд“, реколта 1967, което пиеше от чаена купа, защото презираше разните буржоазни измишльотини като стъклени чаши и почти незабавно ги чупеше, ако се случеше някой да му подари. Действаше по някакъв много особен свой метод и апартаментът скоро се оказа в още по-голям безпорядък, отколкото беше преди.

Аз бях насочен към по-маловажния архив в моята спалня, в банята и килерите. Работата ми се състоеше в това да струпам всичко във вестибюла, за да го прегледа Борис, преди да отиде долу в кофите за боклук. Работейки, мислех за неясните си перспективи за бъдещето. Имах намерение да използвам спестяванията си от РСЕ и да прекарам пролетта и лятото в една частично преустроена селска къща в по-необитаемата част на Тоскана — собственост на единствения ми наистина богат приятел, който направи състояние по време на австралийския никелов бум. Част от него хвърли за строежа на плувен басейн и водопровод до къщата, после загуби всякакъв интерес и я остави да се руши върху покрития с лозя скат, като от време на време даваше ключа на приятели.

Там, в монашеско уединение, исках да напиша шестата си книга. При това различна от другите, тъй като бях загубил всякакви илюзии по отношение на интереса към литературата в Англия: хвалби в неделните издания, после незначителен оборот и мизерна печалба. Пазарът беше задръстен и изчерпан. Дори порнографията се намираше навред и вече не носеше почти нищо. Затова бях решил да приложа друга хватка. Щях да напиша характерния универсален съветски пропаганден роман, включващ всички клишета на комунистическия катехизис — разпродажбите на едро и бляскавите отзиви не ми мърдаха! Щях да имам банкови сметки в рубли, злоти, форинти, чешки крони, леи, левове и динари. Щях да прекарвам зимите на Черно море, летата — във Варшава и Ленинград, уикендите в Будапеща и Прага. Щях да си живея като принц и тъй като парите щяха да бъдат блокирани, нямаше да плащам никакви данъци.

Възнамерявах да поканя Борис с мен в Италия за едномесечна почивка, за да мога да се наслаждавам на неговата ученост и на готварското му умение. За книгата говорех преднамерено уклончиво.

В девет без малко почувствах глад. Бях разчистил Гостната на Сталин, разтребил кухнята и измил банята, в която под купчина „Крокодил“ зад тоалетната открих едно бурканче с противозачатъчен гел, на което пишеше „Срок за годност: VI 1964“. (Сексуалният живот на Борис бе една от малкото му наистина строго охранявани тайни.) Поразмислих малко, върнах се обратно в гостната и издърпах леглото. Отдолу намерих счупена чашка, пълна със същия гел, кутия мухлясали руски бонбони, някакви неплатени сметки и два дебели пакета, увити в кафява амбалажна хартия с подлепени краища. Изхвърлих останалите боклуци и отнесох двата пакета в дневната, където Борис тъкмо допиваше последната глътка вино. Сложих единия пакет на бюрото и започнах да разкъсвам другия, за да го отворя. Показа се топче неизписана хартия за машина, дебела и груба почти колкото амбалажната, и въпреки опаковката пожълтяла по краищата.

— Това няма да ни трябва, нали? — попитах аз.

Борис се приближи и се облещи отблизо в хартията.

— Божичко! — прошепна той. — Гледай какво съм мъкнал оттам! На времето нахвърлях в багажа си всичко, което ми попадна. — Той гальовно прокара късите си дебели пръсти по най-горния лист. — Добрата стара съветска машинописна хартия! Използвахме я в клозета. По-добра е от „Правда“ — ухили се той, — не лепне толкова!

— Е, сбогувай се с нея — казах аз, вдигнах двата пакета и се отправих към вратата.

— Трябва да запазим поне единия — извика той подире ми, — като сувенир.

— За бога, всичко в тоя апартамент е някакъв шибан сувенир! — отговорих аз и хвърлих двата пакета върху купчината боклук. Когато се върнах, Борис стоеше в средата на стаята с ръце, преплетени над главата, и ме гледаше със слонска лукавост.

— Знаеш ли, mon cher, наистина не бива да изхвърляме тази хартия. Човек би могъл хубавичко да се позабавлява с такова нещо.

— Не разбирам.

— Така ли? — той се наклони и погледна към машината на Каменев върху бюрото. — Чудя се — бавно каза той, — чудя се само колко ли време ще им трябва на експертите, за да се оправят? — Той се отръска, сякаш беше някакво голямо куче, и рече: — Стига толкова работа! Отиваме да хапнем някъде.

И днес не съм сигурен дали идеята се пръкна за пръв път тогава и дали и на двама ни хрумна едновременно.

По време на вечерята нищо не споменахме за машинописната хартия. Борис ме заведе в един от любимите си ресторанти — някакво грузинско заведение в Швабинг, тапицирано като вагон-ресторант от деветнайсети век с виненочервено кадифе, с трима музиканти в грузински носии, които свиреха на лира, флейта и балалайка. Борис поръча блини със сметана, шашлик и бутилка скъпо грузинско вино.

Изборът на ресторанта беше случаен и все пак, ако бяхме отишли, където и да е другаде, нещата може би нямаше да се развият по този начин. Решаващият елемент се оказа виното.

— Чудесно мукузани! — възкликна Борис, оглеждайки току-що донесената бутилка. На етикета бе изписано нещо със странната грузинска писменост, напомняща едновременно стенография, санскрит и арабски. — Едно от любимите вина на чичко Сталин — добави той. — Случвало му се е да пресуши по три-четири бутилки за една вечер.

— Откъде знаеш?

Борис важно сви рамене.

— Баща ми понякога е вечерял с него на дачата му.

Той задържа виното в устата си и кимна енергично. Този момент по принцип е напрегнат, понеже пред мен е връщал вина в ресторанти по два-три пъти без каквато и да било основателна причина.

— Всичките до един са били страхотни къркачи — продължи той, грабвайки шепа солени бисквити. — Берия, шефът на полицията, бил най-лошият: не само заклет пияница, но и убиец и изнасилвач. Особено си падал по съвсем млади момичета, между дванайсет и четиринайсет години. В антуража му ги наричали „джанчици“ — той се изкикоти шумно. — Бил с много либерални възгледи по отношение на възрастовата граница! Личната му охрана проследявала момичетата, случвало се да ги спре на улицата и да ги откара в дома му в Москва, където той ги обладавал. В случай че се съпротивявали, той им сипвал приспивателно във виното и после те изчезвали. След това Държавна сигурност привиквала родителите. Ако се покажели разумни, получавали пари и нов апартамент, понякога дори и дача на Черно море. Повече не ги закачали, при условие че си държали езиците зад зъбите. В противен случай цялото семейство отивало в лагер.

— И това ли ти го знаеш от баща си?

— Не само. Хрушчов споменава за това в мемоарите си. Според него това било първоначалното обвинение към Берия при ареста: повече от сто случая на изнасилване.

Той жадно вдигна поглед, когато блините пристигнаха. Последваха няколко мига благоговейно мълчание, докато келнерът изгребваше от пламтящия тиган полетите със сметана палачинки. Борис се нахвърли със зверски апетит върху яденето, като че ли още преди келнерът да успее да остави чинията му на масата.

— Берия беше грузинец като Сталин — продължи той, докато аз наблюдавах как по брадичката му се стича струйка сметана. — Удивително е, че този очарователен народ е родил две такива чудовища. При това в Грузия ги обичаха. Там наистина обичаха и двамата касапи! — той тупна по масата със свободната ръка и пресуши чашата си. — Знаеш ли, че в Тбилиси, столицата на Грузия, имаше бунтове, когато Никита разобличи Сталин на Двайсетия конгрес? От разстрела на Берия бяха почти също толкова разстроени. Така се случи, че бях във ваканция в Грузия, когато съобщиха за свалянето на дъртия изнасилван. Това беше на единайсети юли, петдесет и трета. И знаеш ли какво направи шофьорът на таксито, когато обявиха по радиото? Обърна се към нас и закрещя: „Берия! Берия! Падна последният закрилник на нашия народ!“

— Много неща ли знаеш за Берия? — попитах аз. Бях престанал да се храня и го наблюдавах напрегнато.

— Вероятно колкото всеки друг — отговори той с изискана скромност. — Баща ми работеше известно време при него върху проекта за атомната бомба. Оттогава обаче всичко, свързано с него, е заличено. Знаеш ли историята със съветската енциклопедия, изданието от петдесет и трета година? Един месец след публикуването ѝ издателите изпратиха писма до всички абонати в страната и в чужбина с инструкция да махнат четирите страници за Берия с приложено бръснарско ножче и да вмъкнат на тяхно място четири нови за Беринговия пролив. — Той се разсмя и отново напълни чашата си.

— Мислил ли си някога да напишеш книга за Берия? — попитах аз.

— О, мислил съм, но няма достатъчно материал. Никога не е излизала каквато и да е негова официална биография. Разбираш ли, дори и в Русия! Бил е много потаен човек, същински византийски царедворец. Дъщерята на Сталин твърди, че накрая той държал баща ѝ изцяло под своя власт. Божичко господи, ако беше написал нещо, например дневник, каква страхотна сензация би било!

— Каква сензация, наистина — измърморих аз и отпих глътка минерална вода.

— Чувал ли си някога за тримата белогвардейци в Париж — казах аз, — които фалшифицирали „настолните беседи“ на Сталин след неговата смърт? Просто седнали един ден и изтракали всичко на една руска пишеща машина, след това го пробутали на някакъв френски издател за петдесет хиляди долара.

— Петдесет хиляди долара за настолните беседи на Сталин? — Борис поклати глава. — Това е смешно!

— Това било само авансът. Но нали са си белогвардейци, те се напили и разказали на всички.

— Арестували ли ги?

— Не точно. Но се наложило да върнат парите или каквото било останало. Нали са си белогвардейци, те си палели пурите с тях.

Борис кимна с разбиране.

— Обаче Берия — отсече той, — това е друга работа. Върхът на злото. Нещо средно между Борджиите и испанската Инквизиция, само че с танкове и телефони на разположение.

— Толкова ли е бил по-лош от своите предшественици? — попитах аз.

Борис дъвчеше замислено.

— Въпросът е по-скоро за личността, отколкото за степента — каза той. — Трябва да си наясно с обстоятелствата, mon cher. Бащата на всички съвременни тайни полицейски служби е Наполеоновият Фуше, който е бил либерал. Най-вече руснаците са усъвършенствали професията, първо по времето на царете, след това при Ленин и ЧК. Дори Гестапо е създадено по съветския образец, Феликс Дзержински е първият: полски благородник, станал комунист, освен това страстен, садистичен идеалист. И ако някой някога ти каже, че Ленин е светецът на социализма, просто си спомни, че Дзержински е рожба на Ленин и се изплюй в лицето на такъв идиот. После идва Ягода, който поема поста през трийсет и четвърта. Химик с лице на плъх и убиец, който слага началото на масовите депортирания и завършва разстрелян през трийсет и седма. Тогава се възцарява Ежов. Висок под метър и петдесет и известен като „Кръвожадното джудже“. Говори се, че Сталин се бил пошегувал с неговото назначаване, защото този Ежов наистина е бил психопат. От устата му буквално течали лиги като на бясно куче! Той е човекът, който ръководи Големия терор, така наречената „Ежовщина“, при която загиват десет милиона души. Казвам ти, Хитлер и Химлер са любители в сравнение със Сталин и с неговото побъркано джудже.

— Какво е станало с него?

— А, има много версии. Официалната е, че умира в приют за душевноболни. Но чух, преди да напусна Русия, че някъде през петдесет и втора го виждали да работи като лодкар на Дон. Представи си само как този побъркан низкорасъл олигавен убиец гребе напред-назад през реката като някакъв демоничен Харон!

Той допи виното си, аз запалих пура.

— Затова е важно да разбереш — продължи той, — че когато Берия идва на неговото място в края на трийсет и осма, бива посрещнат като либерал. Колкото и да е чудно, наистина е така. Берия е човек на парадоксите. Както казах, той слага края на най-страшните ексцесии по време на терора, а когато поема НКВД, дори въвежда реформи в лагерите: разрешава на затворниците да играят карти и шах. При това е бил доста културно копеле и много обичал класическата музика. Казват, че веднъж се разплакал, докато слушал някакъв голям московски пианист да изпълнява Втората прелюдия на Рахманинов.

— Чувал съм, че и Хитлер бил луд по „Веселата вдовица“ — вметнах аз.

Борис си поръча ликьорена водка и шоколадови бонбони, докато аз се наслаждавах на пурата си — едно от последните удоволствия, които си позволявах, откак бях принуден да оставя алкохола заради кризата на панкреаса.

— Слушай, Борис, какво ще кажеш да седнем двамата с теб и да напишем няколко страници лични дневници на Берия? Ти ще ги преведеш на руски, ще ги натракаш с машината на Каменев върху онази стара съветска хартия. След това ще ги занесем на някой американски издател — разбира се, само за да видим как ще реагира.

— Свети боже! — Очите на Борис се извърнаха и устата му увисна отворена, пълна с полусдъвкан шоколад. — Знаеш ли какво ще стане? Ще се побъркат! Място няма да могат да си намерят! Шегичка… — бавно допълни той. — Страхотна шегичка!

— Мислиш ли, че можем да минем между капките? Искам да кажа, много ли ще е трудно да убедим експертите, съветолозите?

— Онези видиотени тъпанари! — Борис изплю малко шоколад, но го вдигна от покривката с долната си устна. — Палячовци и шарлатани, те нищо не знаят! Ще се сдавят за такова нещо като кучета за кокал и ако някой заяви, че е фалшификат, останалите непременно ще се закълнат, че е истинско. Знам ги аз тях. Освен това са ми известни такива подробности от биографията на другаря Берия, че на специалистите свят ще им се завие. Например баща ми беше много близък с една прочута московска актриса, жена вече на възраст, но все още много красива и елегантна, която Берия чукал от време на време и никога не забравял да ѝ изпрати цветя за рождения ден. Но това е само за „пробуждане на апетита“, както казват американците. Знам безброй други истории, фантастични, ужасяващи, но вероятно истински. Невъобразими ти казвам! — Той плесна ръката ми през масата. — Това е прекрасна идея, mon cher, страхотен удар!

— И смяташ, че бихме могли да го направим? — попитах аз, без да съм сигурен сериозно ли говори Борис или не. По природа не съм предпазлив човек, но следващите думи на Борис ме накараха да се завъртя на стола.

— Разбира се, че бихме могли, mon cher! Ще се наложи да правим доста проучвания, но тук всичко ни е под ръка, в архива на радио „Свобода“. Там се съхраняват материали за цялата обществена дейност на всички съветски ръководители или членове на Политбюро. Единственото, което трябва да направим, е да прегледаме досието на Берия и да внимаваме пасажите в неговите дневници да съвпадат с известните факти. За останалото ще ни трябва просто развинтено въображение. А най-забавното е, че всичко това би могло да е истина. Носеха се слухове за някакви дневници на Берия. Чувал съм го в Москва, горе-долу по времето, когато го свалиха. Разбира се, официално всички негови документи са били унищожени. Но със съветската бюрокрация човек никога не знае. Страхотни са, когато става дума да се скъта нещо, като хамстери са: не е изключено да са заврели нещо в някой килер и да са забравили за него.

— Въпросът е, човек като Берия би ли водил дневник?

Борис замълча.

— Не знам. Съгласен съм, че такъв човек, шеф на тайната полиция, би трябвало да се пази като дявол от тамян от всякакви отпечатъци черно на бяло. Но Берия е бил особен. Хем много потаен, хем страхотно суетен… особено за сексуалните си подвизи. Обичал да се хвали с тях пред всички, дори и пред чужденци. Доста западни държавници се чудели къде да се дянат, когато започвал да се хвали. Сталин го насърчавал, за да се забавлява с тяхното смущение. Същевременно Берия е бил голям циник и подобно на Сталин е имал вкус към зловещия хумор. Баща ми разказваше една история за него и твърдеше, че я бил чул от някакъв грузинец, който присъствал на място. Една нощ в Кунцево, Сталин и Берия били много пияни, особено Берия, който внезапно се обърнал към Сталин и му казал на грузински: „Знаеш ли, Хазаин…“ (Той никога не го наричал „другарю Сталин“, винаги „Хазаин“.) „Знаеш ли, Хазяин, едно нещо не е наред в Съветския съюз“. И когато Сталин го попитал какво е то, Берия отговорил: „Че човек като мен може да стигне до поста, който заемам!“ Сталин се смял през цялата вечер, страшно му харесала шегата.

— От кого си чувал всички тези истории? — попитах аз.

Борис сви рамене.

— От преподаватели в университета, от партийни апаратчици. Но това не бяха точно слухове, а просто клюки. Разправяха, че ако Берия си е водил дневник, той щял да бъде чиста порнография. Просто бил от ония хора, на които им доставя удоволствие да пишат за всичко, което са правили, с всичките мръсни, гадни подробности. Нали знаеш, има такива, които обичат да гледат себе си как чукат, заснети на филм? Берия е бил точно такъв. Не знам дали е правил нещо пред камера, но е притежавал точно такава ексхибионистична нагласа. Но не си мисли, че се задоволявал само с воайорство. Имал е обичая лично да разпитва своите жертви и често пъти ги е изтезавал и е наблюдавал последните им мигове. По същия начин се е отнасял и с жените, и с „джанчиците“.

Борис се облакъти на масата и потри ръце.

— Имам една идея за теб, Том. Защо не зарежеш ония твои планове и не вземеш да напишеш нещо друго, за двама души като нас, които фалшифицират дневниците на Берия? От това може да излезе страхотен роман!

Защо роман? Защо да не напишем самите дневници?

— Никакви съучастници, Борис. Само ние двамата.

— Само ние двамата — повтори Борис. — Да, добре звучи. Дори много добре, по дяволите! Но ако някога изтървем дори и думичка! — той наведе още по-ниско глава и измърмори нещо заканително.

Бяхме се прехвърлили в някаква нощна кръчма в Швабинг, пълна със студенти, които се кълчеха под звуците на немска попмузика, и трябваше да се крещим през масата, за да се чуваме.

— Можем да се сврем в някое тихо местенце, например в оная тосканска колиба, за която си ми говорил. Няма да виждаме жив човек в продължение на половин година и ще измайсторим едно дневниче на Лаврентий Павлович, прокажената дясна ръка на Сталин. — Той се протегна и ме тупна яко по рамото. — Бога ми, добра шегичка би било!

— Колко мислиш, че можем да поискаме за такова нещо?

— Милиони долари, mon cher. Милиони.

— Сериозно те питам.

— Милиони — изкриви уста Борис. — За мемоарите на Никита платиха два милиона. За Берия ще платят много, много повече. Особено ако е нещо по-така, с много „джанчици“…

Погледнах към задимения подиум, където танцуващите се въртяха като пумпали. Едно хубаво девойче с прилепнала минипола и широк кожен колан се подрусваше с гръб към нас, при което дъното на белите му гащички се мяркаше на десетина сантиметра от лицето на Борис. Той погледна косо натам и в следващия миг звучно стовари тежката си длан върху едно от изцяло оголените полукълба. Момичето изпищя от болка. Партньорът ѝ, едър млад мъж с черна брада и кубинска барета, се появи от мрака и се разкрещя. Още няколко души спряха да танцуват и ни заобиколиха, ръкомахайки. Борис се облегна назад на стола си, а очите му се въртяха като на някаква чудовищна механична кукла. Аз се изправих, тъй като прииждаха още и още брадати младежи, всичките с ленти през рамо, на които пишеше „Не на Бомбата!“ По някое време обаче те неочаквано се разпръснаха. Момичето и мъжът с брадата не се виждаха никъде. Седнах си обратно на мястото.

— Това място трябва да го кръстят „Че Гевара“ — промърморих аз, когато пред масата се изправи рус мъж, облечен в костюм.

— Моля, напуснете.

Сякаш изобщо не бе повишавал глас, за да надвика гърмящата музика. Борис спря за момент погледа си на него, след което изрева:

— Къде е управителят?

— Аз съм управителят — кротко заяви човекът. — Хайде, излизайте.

— Аз съм от пресата! — извика Борис и бръкна за портфейла си. — Ето, ето! Виждате ли, журналист съм! — крещеше той и размахваше омачканата си журналистическа карта.

Мъжът направи знак с ръка и, сякаш пръкнали се от въздуха, изникнаха двама келнери. Аз бързо станах и подпъхнах малко пари в ръката на единия от тях.

— Да си вървим, Борис.

Русият мъж изглеждаше доста як.

Борис продължи да бълва ругатни, докато аз го повлякох с препъване към вратата и взех палтата от гардероба.

— Това е възмутително! Направо възмутително! Някаква сбирщина от дребнобуржоазни свини ще ми разиграват неделна гериля. А и това не е никакъв бар, никой не носи вратовръзка.

Той продължи да крещи, докато излязохме навън и се напъхахме в ситроена.

За момента дневниците на Лаврентий Павлович Берия бяха забравени.

На другата сутрин се събудих с някакво особено въодушевление — нещо неизпитвано отпреди нервната ми криза. Скочих от леглото още преди Борис да ми донесе кафето. Той вече беше закусил и ми се стори, че се е събудил отдавна, тъй като в хола безпорядъкът бе нараснал: в средата на стаята цъфтеше нова купчина книги с камара вестници наоколо, разпръснати като изсипан чакъл. Вече на излизане забелязах, че двата пакета руска машинописна хартия са изчезнали от купчината боклук във вестибюла.

Чак когато влязохме в колата, Борис наруши мълчанието.

— Помниш ли за какво си говорихме снощи? — небрежно подхвърли той. — Е, аз поразмислих още малко. За проблема с езика… имам предвид мингрелския диалект, на който е говорел Берия. И ми се струва, че намерих разрешение. Познавам едни стари грузинци в Париж, които държат много добър ресторант. Поне единият със сигурност е мингрелец, а повечето имат пишещи машини с грузинската азбука. Всички грузинци обичат да пописват в свободното си време, най-вече поезия. Знаеш ли, че Берия е писал стихове на младини, макар че никога не са били публикувани? Дори и Сталин е надраскал няколко стихотворения, докато е учел в семинарията в Тифлис.

— Чакай малко — извиках аз. — На какъв диалект казваш, говорел Берия?

— На мингрелски.

— Мили боже! Има една рускиня или по-точно грузинка, която в момента пише дисертация в Кингс колидж, в Кеймбридж. По едно време четох за нея във вестниците. Доста силно впечатление ми направи. А един приятел оттам ми разказа, че дразнела всички стари преподаватели от Висшия катедрен съвет, като им цитирала изказването на Сталин: „Няма такава крепост, която болшевиките да не могат да сринат“.

— Значи е някоя мръсна комунистка?

— Точно обратното. Измъкнала се от Русия преди известно време, като се омъжила за лекар, съветски евреин. Двамата емигрирали в Израел. Но съпруга ѝ го убили в Шестдневната война и сега тя пише дисертация за руската дисидентска литература.

— И казваш, че е мингрелка?

— Сигурен съм. Никога преди не бях чувал за тази народност, затова ми се е запечатало в главата.

— Свети боже, ако си прав! Как се казва тя?

— Бернщайн — Татяна Бернщайн.

— Би трябвало да е Татана, така е на грузински. Познаваш ли я?

— Не.

— Изглежда знаеш доста неща за нея? — подозрително попита той.

— Заинтригува ме. Миналото ѝ ми се стори доста романтично… Като малко момиче учила в едно от първокласните московски балетни училища. И ако се съди по снимките ѝ, е доста хубава.

Борис се усмихна.

— Значи предлагаш вместо някакъв деветдесетгодишен собственик на ресторант да наемем една хубава млада студентка от Кеймбридж?

— Аспирантка. И вероятно ще е заета през лятото. Но можем да опитаме.

Борис седеше, притиснал длани към коленете си, когато се вляхме в натовареното движение по Леополд щрасе.

— Можеш например да ѝ пишеш и да ѝ предложиш една много доходна, но строго поверителна преводаческа работа — замислено изрече той. — Но не виждам някакви особени предимства пред моите парижки приятели, а и е далеч по-несигурна. Освен ако… — той млъкна и остана с широко отворена уста. — Освен ако! — и нададе някакво пронизително възклицание на руски. — Том, измислих го! Няма грешка! Това е подробността, решаващото доказателство, което и най-подозрителният съветолог не може да отхвърли! Слушай. Ще опишем в дневника на Берия един епизод, в който той изнасилва някаква ученичка в балетно училище, същото, което е посещавала младата дама. Ще направим така, че всички подробности да съвпадат. След това срещу някакъв процент, примерно пет или дори десет, ще накараме тази млада жена да излезе публично и да заяви, че тя е истинската жертва на Берия!

Беше толкова възбуден от своя замисъл, че започна да подскача нагоре-надолу върху седалката от пореста гума.

— Боже милостиви, това е върховно! Абсолютната, безспорната автентичност. Дрънчи отвсякъде, mon cher! — Той продължи да подскача, сплел ръце над главата си, и да тананика нещо на руски. — Трябва веднага да ѝ пишеш — добави той. — Представи ѝ се за някогашен студент от Кингс колидж и я накарай да закопнее за този превод. Сигурно е бедна като църковна мишка!

— Не бива да прекаляваме — казах аз. — Във всички случаи това означава въвеждане на трето, напълно непознато лице. Няма ли да е много по-лесно ти да напишеш окончателен вариант на руски? Предполагам, че Берия си е служел добре с руския.

Борис разпери ръце и поклати глава.

— Далеч по-неубедително е и рискът е по-голям. Берия би писал таен дневник единствено на родния си език. На руски, това означава, че трябва да е бил преведен, тоест че са замесени и други хора и евентуално, че има още екземпляри, дори циркулиращи в самиздат. Пазарната цена веднага ще падне. Освен това мингрелският е толкова рядък диалект, че на когото и да го покажем, веднага ще налапа въдицата! А с онази вехта съветска хартия нямаме грешка.

— А какво ще кажеш за печатането? Сигурно има начини да се установи кога е писан даден текст?

— Просто ще използваме стари ленти, много избелели. В бюрото ми се търкалят поне десетина.

— А аз какво ще правя?

— О, ти ще си основна фигура, mon cher! Аз ще осигуря фактите, а ти ще напишеш дневника. Някога писал ли си порнография?

— Само по някоя сцена, колкото да могат да лепнат гола мадама на корицата.

— Е, сега вече ще се развихриш! Пълен простор на въображението. Просто влизаш в кожата на Берия. Ти си вторият човек в Русия и е достатъчно да щракнеш с пръсти, за да ти докарат, което момиче си пожелаеш. И няма нещо, което не можеш да направиш с тях, включително и с онази малка мингрелка, балерината ученичка. Няма такова нещо! — той изгрухтя от удоволствие. — После ще се явим пред някой стръвен американски издател и ще поискаме два милиона долара, платими в швейцарска банка по сметка, и то без да питат за нищо. Какво ще кажеш?

— Добре звучи — казах аз, — като изключим това, че те ще искат да знаят как, по дяволите, сме се добрали до тези дневници.

— Много просто. Ти самият си ги изнесъл нелегално иззад Желязната завеса от една от източноевропейските страни. Това е начинът, по който всички нелегални руски ръкописи стигат до Запада. Но естествено твоята връзка трябва да остане в тайна. Разбираш ли, това е най-красивото! Колкото по-загадъчно остане всичко, толкова е по-убедително. Освен това, ако текстът стане както трябва, ония американци сами няма да ровят прекалено старателно, за да доказват, че не е истински. Но запомни — каза той, когато спрях пред сградата на „Свободна Европа“, — нито думичка на когото и да било!

— Нито думичка — повторих аз. — Тайна до гроб.

— До гроба на Берия! — извика Борис и не спря да бърбори, докато влизахме вътре и се разписвахме в присъствената книга.

— Преди всичко, трябва да направим възможно най-подробен план за евентуалните усложнения — нареждаше Борис, докато сърбаше шумно своя бульон с яйце.

През последните дни бяхме започнали да ходим на обед в един малък ресторант в средата на Енглишер Гартен, винаги полупразен по това време на годината.

— Например да не забравяме шибаното ЦРУ — продължи той. — От издателите можем да не се страхуваме толкова, те ще захапят. Но ЦРУ е друго нещо. Не е изключено да стигнат до нас, но с малко повече късмет ще ни приемат просто за посредници. Важно е в ЦРУ не само да повярват, че книгата е истинска. Трябва да ги накараме да се зарадват, че са научили откъде и как е дошла. Дори и за момент да се усъмнят, ще си имаме истински неприятности! Може и да не ни екстрадират или да не ни съдят, но юнаците много ги бива да те стиснат за гушата. Току-виж, издействали забрана за пребиваването ни в редица страни, а и нищо чудно да се опитат да се спогодят с швейцарците и да блокират сметката ни.

— Защо смяташ, че ЦРУ ще прояви такъв интерес?

— ЦРУ си вре носа навсякъде. А от личните спомени на Берия хрътките в главната им квартира в Лангли могат да научат маса полезни неща. Особено — добави той с лукава усмивка, — ако в тях се съдържат пикантни подробности за настоящи ръководители на Кремъл!

— О, не! В такива неща да не се бъркаме, Борис. Това е работа за пропагандните отдели. ЦРУ да си го правят сами! Интимни спомени, прелъстяване, изнасилване — това да. Хайде да не се занимаваме със съветското правителство. Досега говориш за ЦРУ. А какво ще кажеш за КГБ? Те как ли ще реагират?

— Не мисля, че тяхната реакция има някакво значение — отвърна Борис, някак прекалено забързано, както ми се стори. — Винаги, когато на Запад излезе нещо от този род, те запяват една и съща песен: контрареволюционен заговор на ЦРУ. Спомняш ли си документите на Пенковски?

— Мислех си, че са фалшификация на ЦРУ?

Борис сви рамене.

— Кой знае? Там е въпросът: кой знае нещо за каквото и да било в тези неща? Същото беше и със стария Никита: никой никога няма да узнае със сигурност каква част е била наистина негова и каква е била добавена от ЦРУ, от КГБ или от двете. Но в случая с Берия повечето от хората, които биха могли да докажат, че е фалшификация, са в гроба. А другите вероятно ще гледат да се снижат колкото може повече, мръсниците! Така че каквото и да кажат от КГБ, кой ли ще им обърне внимание?

— Не ме е грижа какво ще кажат, Борис, а какво ще направят.

Борис красноречиво сви рамене.

— Е, и какво могат да направят? Да пречукат няколко американски издатели на Пето авеню ли?

— Може би не издателите, а нас…

— Хайде де! И какво: ще ни проследят, за да ни убият, както направиха с Троцки ли? По времето на Берия, може би, но вече не е в техния стил.

Чаках да продължи, но той насочи цялото си внимание към своя „Бьоф Строганов“. Помислих си, че за човек, избягал от съветския режим и получил задочно обичайната десетгодишна присъда, е съхранил в себе си невероятен оптимизъм. Някак не ми се вярваше, че съветското правителство и разузнавателните им служби ще наблюдават със скръстени ръце издаването на вероятно най-сензационните политически мемоари на съвременността — в случай че нарастващият ми ентусиазъм се оправдае — и че ще се задоволят с обичайните стереотипни опровержения и нищо друго.

Опитах друг подход.

— Казваш, че няма начин ЦРУ да не стигнат до нас. Как?

Борис вдигна глава и изтри с ръка устата си.

— Чрез издателите. Виж какво, доста си блъсках главата над някои неща. Например над произхода на ръкописа. Както казах, ти ще направиш едно кратко пътуване до някоя от източноевропейските страни. Предлагам да бъде Унгария — и той вдигна мазната си ръка. — Чакай! Днешна Унгария е най-либералната от всички ония страни, независимо от твоите преживявания през петдесет и шеста. Всъщност те са достатъчно основание за завръщането ти там, когато американците започнат да питат. А с унгарците е лесно. Те посрещат близо един милион западни туристи годишно и не са в състояние да проверяват всеки. Освен това не си направил нищо чак толкова страшно като студент. Просто си предал няколко бутилки пеницилин. Но има и друга причина, за да избера Унгария. Нали помниш, казах ти, че колкото по-загадъчен остава източникът на книгата, толкова по-добре? Е, може би се налага да поукрасим загадъчността с известна доза достоверност. Просто за да помогнем на хрътките да захапят по-здраво. Да им дадем една клетвена декларация от някой в Унгария, който описва как точно книгата е попаднала в ръцете му. И аз мисля, че познавам такъв човек. Един стар унгарски комунист. Ветеран от Испания, бил се е срещу Хитлер в Червената армия, за което получил чин полковник и орден „Ленин“. Издигнал се доста при режима на Ракоши, преди да си подаде оставката през петдесет и втора и да прекара няколко години в затвора. Много смел човек, освен това голям шегаджия! Знаеш ли, че той е арестувал по грешка твоя стар декан на Кентърбъри, Хюлет Джонсън, през петдесета, когато бил на посещение в Унгария с държавна командировка. Трябва да го накараш да ти разкаже тази история, истинска класика е!

— И искаш аз да се срещна с него?

Той кимна.

— Сигурно добре ще се разберете. Той е бил един от ръководителите на въстанието и го депортирали в Русия за шест години. Сега живее в Будапеща с пенсията си от Червената армия и пише стихове.

— Как се запозна с него?

Борис мълча известно време и си чопли зъбите.

— Бяха големи приятели с баща ми през войната. Аз още учех в отделенията, когато го видях за пръв път. И след като избягах, продължихме да поддържаме връзка чрез трети човек. Докато миналата година… — той замлъкна отново и тежките клепачи наполовина закриха очите му. — Трябва да те предупредя, Том, това е нещо, което не съм споделял с никого досега. Тайната е страшна. Ако кажеш една думичка… — той неочаквано се обърна и си поръча една бира.

Аз чаках.

— Миналата година този унгарец се свърза с мен. Успял по много хитър заобиколен начин да измъкне един ръкопис от Русия. — Той сниши глас и спомена името на един руски писател, все още на съмнителна свобода, чиито творби бяха забранени в Съветския съюз, но се издаваха на Запад и вече бяха придобили световна известност. — Та този унгарец донесе със себе си неговия последен роман, който ще излезе тази есен. Това, което ни интересува, с как е промъкнал ръкописа. Използвал е много изобретателен път, който, ако си тактичен с него, евентуално би се съгласи да опише в една клетвена декларация, собственоръчно подписана. Ще свърши работа пред американците: ще заявим, че така са били изнесени дневниците на Берия.

— Как се казва този унгарец?

— Ласло Ласло. Това не е истинското му име, но така е известен сред своите приятели. Имаме си с него една шега, че е роден в Баден Баден през хиляда деветстотин и деветнайсета! — Борис се засмя шумно.

Изчаках го да свърши, след което казах:

— Борис, не си ли прекалено самонадеян? Първо, освен ако този човек не е маниак, никога няма да напише черно на бяло как е изнесъл нелегално един ръкопис от Русия и при това да даде написаното на някакъв непознат.

— Аз ще се свържа с него и ще те препоръчам. Не се безпокой. Той е човек на честта и ще се довери на всеки, на когото се доверявам аз. Ние, естествено, ще му предложим известна сума заради главоболията, но той вероятно ще откаже.

— Добре. Но да предположим, че името му излезе наяве? Горкият човек може доста да си изпати, ако комунистите научат какво е правил.

За момент Борис ми се стори почти изваден от равновесие: очите му се въртяха във всички посоки, обхождайки ресторанта.

— Не — каза той с повече самоувереност, отколкото издаваше видът му. — Клетвената декларация ще бъде съхранявана от американски адвокат в най-строга тайна. А ако дори и най-смътната догадка се изплъзне навън, ще вкараме в международния черен списък и адвоката, и издателската къща!

— А ЦРУ?

Борис изръмжа.

— Да си чувал ЦРУ някога да са давали нещо на някого? Те не бутнаха дори един магнетофонен запис на Министерството на правосъдието при оная история с Пентагона. Стиснати са като змийски задник.

— Надявам се да е така — казах аз. — Значи и издателите ще са доволни, и ЦРУ. И какво ще стане с нас при това положение?

— Ще станем дяволски богати — каза Борис и целият засия в усмивка.

— Имам предвид сделката. Чрез посредник ли ще преговаряме?

— Никакъв посредник! — извика Борис. — Не можем да си позволим да въвличаме външни лица. Освен грузинския преводач. Както и да е, нямам намерение да плащам грешни пари на някакъв литературен паразит. Действаме пряко: аз с издателите, ти с Ласло Ласло.

— Един посредник ще ни бъде от полза — казах аз, — за да останем на сянка. Ти сам каза, че те имат начини да разберат кои сме. Със сигурност работата ни в РСЕ ще ги направи двойно по-подозрителни. Да не говорим за твоя произход и за моите белетристични забежки. Много бързо ще надушат следата.

Борис се облегна назад и поглади корема си.

— Не е задължително. Това е нож с две остриета. Те и така ще бъдат подозрителни, които и да сме. Но в такъв случай ще разсъждават по следния начин: кой може се добере до нещо от този род и как? Явно не всеки. А РСЕ е място, където не е изключено някой да научи за подобна сделка. Освен това за един руснак или източноевропеец, който не познава добре Запада, е нормално да използва някого от РСЕ за връзка. Но едва ли този проблем изобщо ще възникне.

Той отпи малко бира и се наведе над масата, при което усетих в дъха му мириса на наденицата, с която бе закусил.

— Когато казах, че могат да се доберат до нас, имах предвид ЦРУ, не издателите. Няма причина издателите да научат каквото и да било, преди да снесат парите. А ако всичко върви както го мисля, сделката би трябвало да бъде опечена съвсем набързо… За няколко дни, може би седмица. Те знаят, че конкуренцията ще бъде страхотна и няма да се размотават, след като веднъж стигнат до някакво решение.

Кимнах с глава, но не казах нищо. Звучеше ми опасно просто, но нима всички велики измами в историята не са били прости — като случая с онзи, който продал Айфеловата кула за вторични суровини, а след две седмици се върнал, за да я продаде отново? И аз трябваше да призная, че от пръв поглед не откривах никакъв очевиден пропуск в разсъжденията на Борис. Но все още не можех напълно да преглътна факта, че цялата идея вече не е някакъв необуздан изблик, среднощна фантазия пред бутилка хубаво грузинско вино, а сериозна конспирация, която е всеки час узряваше логически и в подробности. Несъмнено Борис би хвърлил вината за това върху моето буржоазно възпитание. Несъмнено би бил прав.

Когато се върнахме обратно в службата, той настоя да влезе след мен и най-напред се отби в стола.

— По-добре да не ни гледат непрекъснато заедно — промърмори той, подобно на свръхпредпазлив любовник.

Той вече започваше да се вживява в конспирацията.

Пет дни по-късно Борис предприе първата безвъзвратна стъпка: подаде едномесечно предизвестие за напускане до радио „Свободна Европа“. За човек в неговото положение, без гражданство и без средства, ходът бе наистина драстичен, ала Борис вече така се бе вдал в собствената си самоувереност и убеденост в нашия налудничав проект, че не изглеждаше ни най-малко развълнуван.

За тази стъпка допринесе и бързият отговор на госпожа Татана Бернщайн, пристигнал същата сутрин, спретнато изписан на машина на чист английски върху бланка от Кингс колидж, с който тя ми благодареше за моето писмо и ми съобщаваше, както и очаквах, че имала намерение да поработи през ваканцията, но независимо от това предложението ми за някаква специална преводаческа работа я заинтригувало. Предлагаше, когато времето наближи, да се срещнем и да поговорим по-подробно.

Писмото превърна ентусиазма на Борис в трескава възбуда. Той се запретна да разчиства апартамента, тоест да събира своята, както я наричаше, „подвижна информационна банка“. Стотици книги, списания и камари вестникарски изрезки бяха разхвърляни върху пода на хола, така че стана почти невъзможно да се влезе там. През следващите четири седмици той проучваше, преписваше, извличаше, подреждаше и преподреждаше, съставяйки безкрайни поменици от бележки, докато през това време аз се чувствах притеснен и безполезен. Не само защото не можех да направя кажи-речи нищо, понеже почти всичко беше на руски, но и защото все още не бях решил окончателно какво ще правя, макар на теория да се бях отказал от идеята за новия си роман.

Борис ми бе предоставил куп книги на английски и немски за сталинската епоха и от време на време ми тикаше снопче бележки на английски, написани с много грешки на машина. Аз също започнах да правя записки и към края на втората седмица вече се смятах за прилично информиран относно основните събития в Съветския съюз между края на войната и 1953 година, датата на сгромолясването на Берия — периода, който бяхме решили, че ще покриват „дневниците“.

Отделните части трябваше да следват хронологически, но самите те да бъдат хаотични, изпълнени със случайни спомени, бележки в телеграфен стил и непреднамерени откровения, примесени с пиперливи вицове, много от които явно написани под влияние на алкохола. Никой от двама ни не спомена повече за предложението да включим подробности, уличаващи сегашни съветски ръководители.

Сега Борис прекарваше вечерите си в библиотеката на радио „Свобода“ — сестринската станция на РСЕ в покрайнините на Мюнхен, която работеше само за Съветския съюз. Библиотеката бе една от най-богатите в света в своята област и съдържаше всекидневни бюлетини за всяка страна на съветския живот от войната насам. А системата за класификация на материалите беше толкова ефективна, че Борис без затруднения се добираше до всичко, което решаваше, че му е необходимо. Материалите за Берия бяха едни от най-оскъдните в сравнение с тези за останалите съветски ръководители, включително и за далеч по-незначителните. Това, от една страна, улесняваше непосредствената задача на Борис, а от друга, щеше впоследствие точно толкова да затрудни експертите при търсенето на опровержения за автентичността на „дневниците“. Единственият малък риск беше в това, че всички посетители на библиотеката трябваше да удостоверят самоличността си, след което да попълнят един формуляр. Съвсем рутинна предохранителна мярка срещу някой фанатик, който би хвърлил сградата във въздуха, поверена на един млад сержант от американската армия, който в края на първата седмица така се бе сближил с Борис, че му махаше да влиза без обичайните формалности.

По онова време никой от нас не обърна внимание на тази подробност.

Последната вечер преди заминаването ни за Италия, където щяхме да се възползваме от къщата на моя приятел богаташ в Тоскана, Борис ме заведе на вечеря в един от най-изисканите мюнхенски ресторанти. По време на яденето стана покровителствено великодушен.

— Ти си един беден драскач, mon cher! Аз поемем разноските по това дребно начинание. Ще ми върнеш парите после, когато сметката ни в Швейцария се напълни!

Не възразих, финансите на Борис, подобно на сексуалния му живот, си оставаха загадка за мен. Досещах се, че са разнопосочни и космополитни, с банкови сметки в различни страни — с приходи най-вече от преводаческа работа, — но подробностите той не разкриваше пред когото и да било, а най-малко пред баварските данъчни власти. Тази вечер обаче имах благоволението му и той извади пред мен 3000 щатски долара в пътнически чекове на „Американ Експрес“, като ме увери, че има още 3000, за всеки случай. След това ми подаде един незапечатан плик, в който имаше десет нови банкноти от по сто долара.

— За Ласло Ласло. Както казах, много е вероятно да не ги приеме, но човек винаги трябва да е подготвен. На мингрелката или на когото хванем да извърши превода, ще платим отделно.

Моите собствени спестявания от 450 долара изглеждаха доста окаяно до това богатство.

Прибрахме се в апартамента и приключихме с опаковането. Въпреки пренебрежението си към вещите Борис тръгваше с огромен багаж. Основното беше един грамаден куфар, натъпкан докрай с неговата „подвижна информационна банка“. Наложи се двамата да го смъкваме на почивки до колата. Освен това имаше няколко охлузени дипломатически куфарчета, трите пишещи машини и една брезентова чанта с летния му гардероб, състоящ се от купчина окъсели ризи и едни бермуди с цвета на италиански сладолед. В последния момент той грабна две бутилки перцовка и буркан полски мариновани гъби.

На другата сутрин, веднага щом свършиха новините на руски по Би Би Си, потеглихме за Гармиш Партенкирхен и оттам — към австрийската граница. Борис, който твърдоглаво бе отклонявал всички предложения да се откаже от съветското гражданство, притежаваше само Fremdenpass, паспорт без гражданство, което означаваше, че трябва да иска виза за всяка страна, през която минаваше, дори и транзитно. И немските, и австрийските граничари се занимаваха с нас повече отколкото с обичайните туристи. Слава богу, към багажа не погледнаха.

Обядвахме в Инсбрук и влязохме в Италия през прохода Бренер. Късно следобед пристигнахме във Верона и Борис настоя да прекараме два изтощителни часа в разглеждане на „пламтящия барок“, както го нарече той. Нощувахме в Болоня, а на следващата сутрин не миряса, докато не отбихме от Аутострада дел Солс във Флоренция и не разгледахме забележителностите. Не беше лесно да се пътува с него: неуморим и капризен, той непрекъснато ме подканяше да бързам, след което пропилявахме часове в обилен обед, щедро поливан с вино и ликьори.

Най-после продължихме на юг, като отново се включихме в магистралата за Рим. Слънцето вече клонеше към залез, когато стигнахме кръстовището при Валдарно, откъдето тръгва нагоре пътят към провинция Кианти. Спрях в градчето Гаойле и Борис измъкна списък за покупки — по-скоро инвентарна книга за складовата наличност в някое интендантство, — който ни струваше един час мотаене и 50000 лири в брой. Нататък черният криволичещ път се заизкачва по един стръмен скат, целият обрасъл в лозя и непроходими като джунгла храсталаци. Настилката беше наполовина отмита от зимните дъждове и единственият намек за човешко жилище, който зърнахме, бе горният край на една бледорозова стена зад редица високи кипариси. Борис потри ръце.

— Mon cher, ти си гениален! Това е рай божи: никой никога няма да ни открие тук!

Селската къща, наречена „Фрабечи“, гледаше към долината на Арно. Състоеше се от две грубо иззидани каменни постройки с покриви от жълти керемиди. По средата имаше покрито с плочи дворче, засенчено от надвиснали лозници. В края на второто, по-малко дворче сивееше басейнът, пълен със застояла вода, в която плаваха безброй измрели насекоми. Обясних на Борис, че има един грохнал генератор за филтъра на басейна, но иначе няма нито топла вода, нито електричество, а само петромаксови фенери. Генераторът се включваше сутрин само за един час от общия работник, синьор Гоки, който поддържаше имота и подкастряше лозниците.

Цялата вътрешност на едната от постройките бе превърната в огромна дневна стая с френски прозорци, които извеждаха на терасата. От двете страни на грамадна камина стояха два дивана, отрупани със скъпи везани възглавници, два люлеещи се стола, няколко дървени столчета, чифт гравюри с изгледи от Сиена и стерео уредба с три тонколони. Както казах обаче, електричество нямаше.

Лятната кухня, прилепена отвън, бе оборудвана с печка, хладилник и фризер, както и с празни бутилки за газ. Втората постройка бе на два етажа и се състоеше от четири спални и две бани. В спалните нямаше друго, освен неоправени двойни легла. Баните бяха целите в мрамор — вани, бидета, двойни мраморни мивки…

Денят стремително догаряше. Запалих два фенера, те пръснаха равномерно жълто зарево и докато Борис се подвизаваше в кухнята, където вече си бе отворил четирилитровата дамаджана с кианти, аз намерих чаршафи и одеяла в един тъмен долап под стълбата и оправих две от леглата. След това се окъпах със студена вода и слязох да чакам Борис. Реших, че при слънчево време най-доброто място за работа е една дълга маса от шуплест мрамор, разположена на горната тераса, точно под лозниците.

Взех единия фенер и двата люлеещи се стола и ги изнесох навън. Скоро и Борис се присъедини към мен с чудовищната си дамаджана. Седяхме и леко се полюшвахме, наблюдавайки как здрачът извира от тъмнеещата стена на хълмове и ни покрива със синя мъгла. За пръв път от много месеци насам се почувствах напълно щастлив.

— Том, mon cher, ще ти кажа нещо, което не съм споделял с никого тук, на Запад — гласът на Борис бе приглушен и напрегнат. — Трябва да ми обещаеш, че ще го запазиш в пълна тайна: все едно не си го чувал.

Аз кимнах и за миг настана тишина, нарушавана само от проскърцването на столовете ни.

— Аз съм виждал Берия. Дори съм прекарвал цяла вечер с него. Беше през септември четирийсет и девета, непосредствено след първия руски опит с атомна бомба. В Кремъл дадоха прием по този случай и баща ми беше един от почетните гости. След това доведе Берия в нашата дача край Москва. Берия пристигна с адютанта си, полковник Рафик Саркисов, един красив арменец, който му доставяше жени. И двамата бяха порядъчно пийнали и в добро настроение. Берия бе донесъл половин килограм хайвер от моруна и макар че всички бяха сити, го ометохме. Аз бях на осемнайсет години, в отпуск от казармата, и още не носех много на пиене. Берия настоя всички да се наливаме с перцовка, от която според него тестисите на мъжете пораствали. Направи ми впечатление на вулгарен човек, досущ като Сталин. И той като Сталин говореше със силен грузински акцент, само че онзи умееше да му придава своеобразно очарование, докато приказката на Берия звучеше лигаво и курвенски. Разбираш ли, те двамата със Сталин бяха чужденци за нас руснаците? Все едно Англия да има двама пакистанци за министър-председател и министър на вътрешните работи.

— Как изглеждаше? — попитах.

— Отблъскващо. Винаги носеше едно малко пенсне, а устата му бе постоянно извита надолу в гнусливо изражение. Напомняше ми за един педиатър, който ме е преглеждал от ранно детство. Беше много добре облечен, много по-добре от останалите членове на Политбюро: с тъмносив двуреден костюм от Лондон и с италианска копринена вратовръзка. Спомням си също, че имаше много малки длани и ходила и превзета походка като на педераст. Само че не беше педераст. Както и да е, още като ме видя, той каза: „А, значи това е бъдещият гений!“ — защото преди да ме вземат в казармата, бях влязъл с отличие в Московския университет. След това ме попита дали възнамерявам да стана учен и да помогна за създаването на следващата бомба, която щяла да направи Русия владетелка на света. Когато му казах, че ще уча филология, той се присмя на баща ми: „Значи твоят хубостник иска да учи, за да е по-близо до чужденците!“ Сякаш самият Берия не бе чужденец. След това добави, обърнат към мен: „Казармата скоро ще ти избие тези глупости от главата!“ Аз не посмях да кажа нищо. Той обаче подхвана темата и попита: „Много лайна ли те карат да ринеш?“, при което употреби характерната руска дума. И тогава му разказах, че няколко седмици преди това съм си имал неприятности със старшината, защото бях закъснял със ставането и ме накараха да изчистя една борова гора от всички шишарки в нея. „Това не е наказание — заяви Берия, — това си е просто една разходка из гората“. „Така е — отвърнах му аз, — само че гората беше дълга двайсет километра“. Всички се разкикотиха гръмогласно и от този момент нататък Берия изглеждаше доста приятелски настроен. По-късно същата нощ ни накара всички да играем на една игра. Постави на масата пълна бутилка перцовка, всеки поред трябваше да я завърти като пумпал и когото посочеше гърлото, трябваше да изпие чаша от нея на един дъх. На няколко пъти Берия изобщо не си направи труда да върти бутилката, а направо я обръщаше към себе си. Изпи огромно количество, но това нито за миг не се отрази на ума или на поведението му. След това поиска от Саркисов да докара някакви момичета, а на нас обясни, че играта ставала много по-интересна, когато посоченият от шишето свалял по една дреха. Едва на разсъмване успяхме да се отървем от двамата. Берия настояваше той да шофира. Имаше нов брониран пакард и за малко не се блъсна в портала на излизане. По-късно научихме, че направил катастрофа по новото шосе за Москва и едва не убил двама души с кон и каруца. И след като те излезли от болницата, ги изпратил в затвора, защото това шосе можело да се използва само от високопоставени партийни апаратчици, когато отиват на дачите си.

Борис вдигна дамаджаната с две ръце и отново напълни чашата си.

— Не си ли разказал това на американците, когато те разпитваха? — попитах аз.

— Опазил ме господ! Разбери, човече, всяка връзка с Берия е като целувка на вампир, независимо дали си в Русия или извън нея. Достатъчно е само да си го срещал, за да си имаш неприятности. Но пък и американците вече не се интересуваха от Берия след отстраняването му.

— Но може и да се заинтересуват, ако се разбере, че някой от сегашното ръководство е бил свързан с него — неволно промърморих аз и начаса съжалих за думите си.

— Това е друго.

Вече се бе стъмнило. Чувствах се капнал от шофирането, но Борис настоя първата ни вечеря във „Фрабечи“ да бъде тържествена. Бави се дълго, докато я приготви, и накрая се зададе с поднос, който сложи пред мен с церемониалността на скулптор, който смъква покривалото от последния си шедьовър:

— Пиле по кралски, както са го поднасяли някога на английската кралица — заяви той.

Количеството беше достатъчно за четирима. Борис изяде три порции и когато свършихме, аз бях толкова отпаднал, че дори не си запалих пура.

Тази нощ спах блажено и не сънувах никакви сънища.

В седем часа Борис беше вече на крака и набиваше кървавица, последвана от салам, поливайки всичко с кафе и отровно „Ферне Бранка“.

— Рано пиле рано ние! — ухили се той и се затътрузи с препъване от кухнята в голямата дневна, където се зае да изпразва огромния куфар и да разполага информационната си банка. Запълни до един празните книжни рафтове и задръсти една трета от пода с всевъзможни изрезки и бележници.

В това време аз сложих две табуретки в двата края на мраморната маса под лозниците и измъкнах тежката машина на Каменев. Поставих я между двете ни портативни „Оливети“ сред топове машинописна хартия, ленти за машина, папки и перодръжки. После се настаних в един от люлеещите се столове с някаква кожена папка, която Борис напъха в ръцете ми.

— Изучи това, mon cher. Биографична справка за Берия. Съдържа сума неизвестни факти от живота му, които ще вмъкнем в спомените. Но не съм включил никакви лични истории — сексуални мръсотии и безумни приключения, — защото там ще размесим факти и измислица. Тук са само фактите.

Това бяха четири гъсто изписани на машина страници. Най-отгоре се мъдреше заглавие:

Досието свършваше тук. Отидох с него в дневната, където Борис беше почти приключил с разполагането на информационната си банка.

— Е, готови ли сме да започнем?

Той вдигна някакво снопче с бележки на кирилица от бъркотията на пода и ме изведе на терасата. Още нямаше осем часът, но слънцето вече приличаше от безоблачното небе.

— Както сигурно си забелязал — каза той, — конспектът обхваща главно живота на Берия до края на войната. Оттогава до смъртта му за него се знае много малко — като изключим онова, което успях да изровя от архивите на радио „Свобода“. — Той отвори друга кожена папка и ми показа нещо, което напомняше преписано на машина руско жп разписание, с колонки от дати вместо часове. — Това, mon cher, е основният план на цялата ни работа. Това ще бъде скелетът, около който аз ще извая вътрешните органи и мускулите, а ти, плътта на книгата — той се засмя дяволито. — Обилна красива и млада плът, какво ще кажеш, другарю! — и ме тупна по рамото. — Сега ще начертаем оперативния план.

— Тези неща за Сикорски и Филби — подхванах аз — и за Масарик…

Той вдигна ръка.

— Почакай! Ще потънем изцяло в подробностите, когато стигнем до тях. Берия ще си спомня за своите успешни операции, включително и за тези политически убийства. Но преди да стигнем до дреболиите, ни предстои да навлезем в духовния мир на стария главорез. Дневниците му трябва да звучат непринудено, да се леят като самохвалства на дърт развратник и същевременно като самопризнания на убиец. Той не би имал време да ги изглажда или коригира, затова стилът не е важен, макар че като на грузинец можеш от време на време да му позволяваш поетическо велеречие. Само да бъде в рамките на разумно допустимото. Освен в случаите, когато е пиян разбира се, а той е пиян много често — добави той. — Започваме с няколко бегли мисли за положението му във властта след четирийсет и пета година. Русия вече е погълнала половината Европа и Берия се надява да укрепи тази власт. Да ликвидира останалите в Източна Европа буржоазни влияния, като затегне примката около шиите на старите политици, все още подкрепяни от Чърчил. Струва ми се, че няма да звучат зле в устата му няколко отровни подмятания по адрес на Чърчил — колкото да заскърцат със зъби твоите съотечественици! Разсъжденията му биват прекъснати от полковник Саркисов, който влиза, за да му съобщи, че е намерил една рижа хубавица от онова планинско племе, които наистина трудно лягат. А Берия страхотно си пада по тях!

Споразумяхме се, че Борис ще напише встъпителните текстове, почти изцяло технически, дори отегчителни.

— Ако от началото започнем прекалено пикантно, хората ще го посрещнат с подозрение. Но пък трябва да заложим някоя апетитна фактологическа мръвка, на която като мухи на мед да налетят празноглавите съветолози! Издателите винаги могат да го съкратят.

Тъй че в крайна сметка аз трябваше да опиша как Берия прелъстява младото момиче от Сванетия.

Работихме яко целия предобед, прекъснати само от пристигането на сеньор Гоки — дребен човечец с фигура, напомняща хилаво маслиново дръвче. Той пристъпи странишком на терасата, ухилен, при което единственият зъб в устата му стърчеше като ръждясал пирон. Аз му представих себе си и Борис, а той се поклони и избърбори няколко думи, а през цялото време краката му, обути в обувки без връзки, потракваха в игрив степ върху пода на терасата. Борис изчезна в кухнята и се върна с две чаши грапа. Тикна едната в ръцете на сеньор Гоки, който я пресуши на един дъх, отново се поклони и сви зад къщата, вероятно за да се погрижи за генератора и за останалата домакинска работа.

За обед Борис изнесе чинии със сланина, диня и сирене, изпи бутилка местно червено вино и чаша стрега с кафето си, а след това ми прочете творението си. Както бе обещал, то беше съвсем техническо, пълно с неизвестни за мен имена и с огромен брой инициали. Това, каза той, било хубав номер, защото нямало начин експертите да проверят всичките, а едновременно звучало автентично, като среднощни записки на изключително зает човек.

След това и аз му дадох моята работа. Той се зачете с нарастващ ентусиазъм, като през цялото време потта се стичаше в гънките на косматия му корем, лъснал като степано кече от водорасли.

— О, великолепно, mon cher! Майчице мила, ако продължаваш по същия начин, аз ще се превърна в отчаян онанист!

Отдъхнах си с облекчение. Помислих си, че съжителството с Борис може би нямаше да се окаже толкова трудно.

Следващите няколко дни минаха без инциденти. Времето продължаваше да е хубаво, настроението ни също, храната нямаше грешка и книгата напредваше с около петнайсет страници на ден.

Скоро установих, че причината да не се караме беше в различните роли, които си бяхме разпределили, така че просто отсъстваше терен за пряк конфликт. И наистина, всеки от нас все по-дълбоко се вживяваше в характера на Берия, затваряйки се в себе си. В началото на всеки ден Борис ми представяше резюме на факти и дати със строгостта на учител. След това се нахвърляше върху писането с някаква догматична злоба, сякаш тези чужди „изповеди“ по особен начин заличаваха една негова собствена неистова, скрита вина — може би факта, че баща му е бил много по-тясно свързан със сталинския режим, отколкото бе готов да приеме.

На този етап работата ми се струваше изненадващо проста. Нямах никакви проблеми със сюжета, тъй като всички факти ми предоставяше Борис — често пъти дори без да му се налага да рови в своите източници, — а при описанието на характерите Борис отново ми се притичаше на помощ, обикновено с кратка цветиста характеристика на един или друг от приближените или враговете на Берия: примерно „дебелобузеста гадина“, „подсмърчащ сополив бюрократ“ и т.н. В същото време с известно притеснение долавях, че започвам да влизам в кожата на моя човек и да усещам известна наслада от циничната греховност на нашата съвместна творба. Изпитах — много по-силно отколкото при всеки друг герой от романите ми — някакво особено сливане с Берия, с неговия безпощаден опортюнизъм, примесен със земна страст, с презрението му към ближния и дори към партията, на която е служил и с която нерядко си е служил, с целенасочения му стремеж към властта и удоволствията. Струваше ми се, когато препрочитах написаното, че Берия не би останал съвсем недоволен от тези „дневници“: те биха удовлетворили неговата самонадеяност.

От друга страна, веднага след като покажех на Борис някой от последните си еротични опуси, цялата му личност се променяше. Наставническите обноски изчезваха, той изпадаше в почти женска пасивност и ме караше да чета на глас, а през това време огромните му бедра в раираните бермуди клатеха стола, устата му се отпускаше и малко оставаше да му потекат лиги при всяка дума.

От време на време се опитваше все пак да си възвърне доминиращата „мъжка“ роля в онова, което бяхме започнали да наричаме „развратните сцени“, но само за да даде някакви предложения.

— Напиши как прелъстява една дебела циганка, певица в московския цигански театър — рече той една сутрин, докато си пиеше кафето. — Напъхал се анонимно в театъра, защото той е леко компрометиращо място, което започва да изпада в немилост още преди декретите на Жданов. Берия праща един от своите хора от НКВД да я му докара и после я чука в кабинета си на „Лубянка“. Направи я едра и знойна! — добави той. — Бедрата и задникът ѝ да са като копринени възглавници! И да речем, малко мирише и затова се полива обилно с евтин парфюм от магазина на Мосторг. След като я оправя, той изхвърля всичките ѝ дрехи в задната стая и ѝ казва да се облече и да се омита. И че ако изтърве и думичка пред някого, ще заповяда да арестуват цялото ѝ семейство и да ги пратят в лагер.

Понякога нашият задружен ентусиазъм ни караше да продължаваме работата и докато се хранехме, при което наставаше страхотна неразбория от изписани на машина листа и бутилки вино, машинописни ленти и кафета, купчини справочници и чинии с бъркани яйца: планирахме, дъвчехме, дращехме, плюнчехме, докато така омазвахме и изпокапвахме всичко, че вечерта се налагаше да го преписваме отново.

От време на време Борис прекъсваше оглушителното блъскане върху старата машина на Каменев и нахвърляше нещо с едри кирилски букви, изписвани с химикалка, тъй като мастилото би се размазало от потта, която обилно капеше върху страниците от носа и брадичката му. Когато изпишеше, да речем, десетина страници така, вдигаше ръка, правеше ми знак да спра и започваше да чете, превеждайки в момента. Четеше почти без паузи, с някаква неистова съсредоточеност, едновременно заразителна и смущаваща, а умът му препускаше по преплитащите се линии като експресен влак, който пресича мрежа от стрелки. Често сякаш забравяше за мен и започваше да говори сам на себе си, като дори преминаваше на руски с възбудени подвиквания или повтаряше по няколко пъти едно и също име, дата или случка от безкрайните лъкатушения на сюжет и контрасюжет, арести, обвинения, убийства и екзекуции, докато всичко се превърнеше в нещо като монотонна заупокойна молитва. За мен това беше най-трудната част от работата, тъй като трябваше да го карам да уточнява всяка подробност, защото не можех сам да се справя със записките му на руски, а нерядко — след разточителния обяд и безбройните чаши грапа от сутринта и вино на масата — сведенията му, макар и все още изричани членоразделно, ставаха неточни.

Следобед почивахме два часа, макар че конските дози кафе, изпити сутринта, обикновено не ми даваха да заспя и аз прекарвах времето си, заровен в информационната банка на Борис. Във всичките дебели томове обаче почти напълно липсваха по-подробни данни за Берия. Дори и в най-изчерпателните трудове на съвременни историци за периода името му се споменаваше рядко и бегло, със съвсем повърхностни позовавания. През петнайсетте години на терор и заговори, които Берия лично подхваща и ръководи, от 1938 до 1953 г., той си е останал от гледна точка на хрониста един шифър. Видях само една негова снимка: плешиво лице с пенсне, което би могло да принадлежи на някой международен банкер или управител на хотел — студено, самоуверено, безстрастно.

Освен мемоарите на Хрушчов, които разглеждахме като отделен случай, попаднах само на две книги с някакви непосредствени спомени за него: „Двайсет писма до един приятел“ на Светлана Алилуева и „Разговори със Сталин“ от югославския комунист ренегат Милован Джилас. И в двата английски превода се използваше думата „замъглени“ за описание на очите на Берия. „Безпогрешен образец на коварния царедворец — пише Светлана. — Въплъщение на ориенталската перфидност, ласкателство и лицемерие… Неговото лице, отблъскващо и в най-добрите моменти, сега (край смъртното ложе на Сталин) се бе разкривило от страстите му: амбиция, жестокост, коварство и жажда за власт, за все повече власт“. Джилас — може би по-жизнерадостен и обективен наблюдател — описва един обяд в Кремъл през 1947 година, по време на който направили впечатление „подигравателната вулгарност“ и „грубият език“ на Берия, докато фиксирал събеседника си „със своите замъглени, зелени и вторачени очи, в това време квадратната му слабохарактерна брадичка се стичаше някакъв полускрит сарказъм“. Тъй или иначе Хрушчов разкриваше най-драстичните подробности, в това число и женкарството на Берия, оргиите и изнасилванията на млади момичета. Но въпреки убедеността на Борис, че тези мемоари са автентични, накрая постигнахме съгласие да подхождаме към тях с изключителна предпазливост — дори само заради това че беше най-очебийният източник, достъпен за евентуалния фалшификатор. Хрушчов потвърждаваше „високомерието“ и „самонадеяността“ на Берия: „Голям майстор във всички мръсни, коварни дела… Вълк в овча кожа, който се бе докопал до доверието на Сталин и бе успял да си осигури висок пост с измама и предателство…“ Но в хода на разпаленото просторечиво повествование, с решимостта да се стоварят всички престъпления на комунизма върху Сталин и Берия, неговия „зъл гений“, Хрушчовият портрет на Берия почти не излизаше от клишираната представа за злодея: нямаше и помен от блясъка на един Медичи, от интелектуалната изтънченост на Макиавели или Савонарола. Берия си оставаше без лик интригант зад смразяващия бастион на съветската държавна политика.

За личния му живот нямаше нищо. Това като че ли ни предоставяше две важни предимства: не само дневниците щяха да представляват още по-голям интерес от историческа гледна точка, но и ние можехме да си позволим да разгърнем фантазията си за интимните навици на Берия почти до безнаказаност. Така обаче аз се оказах изправен пред едно особено предизвикателство. През първите няколко дни работата ми се бе сторила не особено трудна, почти лесна и дори ми изглеждаше, че по-голямата част от нея се пада на Борис, докато моята задача бе едва ли не синекурна с тези описания на английски, които впоследствие трябваше да бъдат преведени обратно на грузински. Постепенно започвах да осъзнавам, че за да бъде книгата наистина убедителна, ще е нужно творческо писане на равнище, защото докато Борис осигуряваше основната информация, от мен се искаше не само да поднасям похотливи описания на сексуалните приключения на тиранина, но и да ги потвърдя с убедително проникване в характера на този човек. Той се очертаваше като жесток, циничен, негодник егоист, който бе успял да се добере до върха с намерението да се забавлява колкото може, докато е там. А препрочитайки онова, което бях написал, открих обезоръжаваща откровеност, на места дори известна насмешлива свенливост в неговите изповеди, сякаш той разбираше що за чудовище е и не искаше да лицемери или да се опитва да се защити.

Започнах да се убеждавам, че тази част от „дневниците“ е не толкова мистификация, колкото негативен опит да се обясни характера на един голям злодей. Задачата на Борис бе по-привлекателна — тя включваше изкуството на фалшификатора да реши кои от общоизвестните факти да включи и да покаже част от тях изкривено възприети в съзнанието на Берия?

Спомних си, че бях чел едно унищожително опровержение на мемоарите на Хрушчов от някакъв водещ съветолог, който цитираше редица фактологически грешки. Но нали Хрушчов — ако е вярна официалната версия — е вадил напосоки онова, което си е спомнял с отслабващата си памет на пенсиониран старец. По същия начин се предполагаше, че Берия не е писал за пари или за поколенията, а просто се е забавлявал през свободните си минути с хаотични откровения. Той едва ли би се връщал — особено след тежък нощен запой и преди изтощителния следващ ден — да коригира написаното, като сверява всяка дата и факт с официално приетите версии.

Накрая се спряхме на един компромис. Докато аз извайвах личния му живот — като и двамата бяхме сигурни, че фактически няма начин нещо да бъде проверено или поставено под съмнение — Борис щеше не само да сглоби скелета на книгата около доказаните факти, а и да вмъкне един поток от размити подробности: някои отчасти правдоподобни или поне вероятни, други направо съчинени. Записки за тайни срещи и телефонни разговори, съчетание между факти, измислици, алюзии и инсинуации — всичко това щеше яко да издъни, парче по парче, голяма част от научните възстановки, оставяйки други не само непокътнати, но дори заздравени; щеше да потвърди необоснованите предположения и упоритата убеденост ad hoc на някои историци и в същото време да преобърне други теории, като им се противопостави или направо ги отхвърли. Без съмнение много изследователи биха изказали съмнения в автентичността на творбата по чисто лични съображения, но други пък биха побързали да я приветстват като безценно „потвърждение“ на онова, което те открай време са твърдели.

На Борис принадлежеше идеята да вмъкнем в повествованието измислени герои с правдоподобен руски или грузински произход, които Берия щеше да споменава по традиционния славянски обичай само с малките и бащините имена, а на места със съкращения, инициали и цветисти прякори, което според него щеше направо да подлуди съветолозите, да ги обърка и разколебае.

Тези подробности, едновременно автентични и измислени, щяха да бъдат разкрасени със случайни вметки и наблюдения на Берия, насочени предимно към неговите съучастници или врагове, без да има начин да бъдат потвърдени или опровергани въз основа на известните факти. Например че Абакумов, главният оръженосец на Берия и по някое време началник на контрашпионската организация СМЕРШ, използвал френски одеколони, за да задушава миризмата на пот, след като е играл волейбол с Берия; или че Влодзимирски, началник на Особения отдел, винаги нагласял така нещата, че да губи на билярд срещу Берия, дори когато залагал значителни суми.

Ден след ден Борис също попълваше две тетрадки — едната червена, другата черна — с колони славянски завъркулки и цифри. Както обясняваше, те представлявали ключът към успешното увенчаване на всичките ни усилия; и всяка сутрин, когато изваждахме ръкописите, книгите и машините под сянката на лозниците, тъкмо тях държеше непрекъснато под ръка и прилежно ги отнасяше в стаята си, щом приключехме с работата за деня.

В червената тетрадка бяха жертвите, черната съдържаше списък на всички известни членове на „Шайката на Берия“, редом с по-незначителните сподвижници и съучастници; цифрите срещу имената бележеха датите на тяхното издигане и падане или на смъртта им, като в повечето случаи това означаваше, че са били разстреляни след отстраняването на самия Берия през петдесет и трета. Но нещата невинаги бяха толкова прости, тъй като част от имената присъстваха и в двата списъка. Един съвсем не рядък случай беше например този с Рапава и Рукадзе, двама изтъкнати членове на грузинския Централен комитет, всеки от които е бил арестуван от другия и подложен на изтезания за изтръгване на лъжливи показания през 1951 г. — видимо по заповед на самия Берия. После и двамата излезли на свобода и оттеглил показанията си само за да бъдат разстреляни две години по-късно като „предани съучастници“ на Берия. Подобни усложнения създаваха необходимост от усложнена система за кръстосани препратки, която Борис внасяше и в двете тетрадки с калейдоскоп от звездички, кръстчета, питанки, зачертавания, чавки и заврънкулки, докато пред смаяните ми очи страниците заприличваха не толкова на влаково разписание, колкото на записките на усърден, но нескопосан счетоводител, работещ с шифрована стенография. Надявах се само, че когато работата ни най-после бъде завършена, тези тетрадки щяха да ни помогнат да направим проверка, за да не се промъкне някоя дребна, но съдбоносна грешка, която да разплете цялата тъкан на нашата измама.

След две седмици при средно десетчасов работен ден, удължен от подробни дискусии на трапезата и до късно вечер, бяхме стигнали до началото на 1948 година. В Москва страшният пияница Жданов току-що е разобличил група еврейски интелектуалци като „космополити и антипатриоти, толкова вредни за Съветския съюз, колкото паразитите за някое растение“. Берия като основател на военновременния Еврейски антифашистки комитет няма поводи да се радва. В чужбина нещата вървят по-добре. По-голямата част от Източна Европа е вече захлупена под режима на еднопартийната система, планът Маршал е блокиран и въпросните страни се управляват от съветски инструктори, съветски генерали командват армиите им, а момчетата на Берия от органите за сигурност контролират тяхната полиция. Само Чехословакия под управлението на президента Бенеш и Ян Масарик продължава да поддържа една съмнителна правителствена коалиция, в която влиза и чешкият сталинистки водач Клемент Готвалд.

През последните пет месеца хората на Берия тихомълком се намъкват в чешката полиция и във въоръжените сили, докато правителството на Бенеш подава оставка в знак на протест на 20 февруари. В политическия вакуум доминираните от комунистите профсъюзи насочват своите въоръжени отреди към Прага и завземат властта. Няколко дни по-късно Масарик — за когото се знае, че е бил дълбоко потиснат от станалите събития — е намерен мъртъв под прозореца на тоалетната в апартамента си, откъдето или е скочил, или е бил блъснат.

— Една от големите политически загадки на нашето време е кой го е извършил — каза Борис. — Бил е убит, естествено: твърде много въпроси са останали без отговор, за да се обясни смъртта му със самоубийство. По времето на Дубчек, преди съветското нашествие през август шейсет и осма, в чешкия печат започнаха да се появяват редица статии, които представяха нови доказателства. Нашествието предотврати цялостното разкритие, но изнесеното беше достатъчно, за да оправдае и най-лошите догадки. Например присъствието в Прага по онова време на един от най-приближените до Берия оперативни работници на НКВД — майор в цивилно облекло, — както и на още няколко негови колеги, които веднага след смъртта на Масарик изчезват. Пък и останалото, което се изнесе — това, че трупът на Масарик е лежал по пижама на два и половина метра от стената, с напълно разтрошени крака. Това като че ли е потвърждавало версията за самоубийство — ако са го блъснали, по-вероятно би било да падне на главата си. Но пък по перваза на прозореца на тоалетната открили изпражнения и дълбоки драскотини, а в апартамента царял страхотен хаос. Аптечката била изсипана на пода, цялата стая била покрита със стъкла от разбити шишенца, най-странно е, че вътре в тоалетната било постлано за спане.

— И ти смяташ, че можеш да обясниш всичко това? — попитах аз.

— Да. С помощта на нашия унгарски приятел Ласло Ласло. Както ти казах, на времето той е бил висш функционер в комунистическото правителство на Ракоши в Унгария. Няколко години по-късно обаче, по време на масовия сталински терор, насочен срещу евреи и заподозрени титовисти, той предприел безпрецедентната стъпка да напусне партията. Това разбира се било проява на самоубийствена смелост, но Ласло Ласло си е такъв. По-късно, по времето на Хрушчов, като полковник от Червената армия имал възможността да посети Москва, където разказал на баща ми една много странна история. Когато подал оставката си, унгарските шефове били толкова смаяни от постъпката му — почти равнозначна на самоубийство по това време, — че първоначално не знаели какво да правят. Ласло Ласло не фигурирал в официалния московски списък за инсценираните показни процеси, освен това той бил стар боен другар на Ракоши от Москва. В крайна сметка Ракоши поискал от него да изложи десет основания за оставката си. Старият Ласло Ласло седнал с бутилка барацк — местната сливова ракия — и като първа причина посочил факта, че смята полицейския терор при Ракоши за по-лош от терора при фашисткия режим на адмирал Хорти през войната. Като втора причина изтъкнал, че сталиновата антисемитска кампания с нищо не е по-добра от унищожаването на евреите от страна на нацистите. След това дълго не могъл да измисли друга причина. Пресушил бутилката до дъно и най-сетне написал: „Трето: Комунизмът не дава ефект“. След това запечатал написаното и го изпратил лично до Ракоши.

— И после?

— Ами една седмица не се случило нищо. През онова лято било много горещо и той грабнал жена си, вече покойница, и сина си, който избяга в Америка през петдесет и шеста, и всички заминали за Балатонското езеро. Ласло Ласло разправяше, че едва ли е изтрезнявал за повече от няколко часа през цялата онази седмица. Не щеш ли, сутринта на осмия ден срещнал някакъв литературен критик, когото познавал от Будапеща. Стар партиен слагач, според Ласло Ласло доста безобиден. Двамата изпили някоя и друга чашка, след което на Ласло Ласло неочаквано му станало зле. Отишъл да поплува и го обзело някакво необикновено усещане. Имал желание да се удави. Естествено и дотогава не му било весело, чакайки всеки миг ченгетата да го подберат, но както ми каза, това било съвсем различно усещане. Не обикновена депресия, а някаква самоубийствена лудост. Единствено мисълта, че онези също искат той да се удави, го накарала да не се предаде и да не се остави да потъне във водата. Когато излязъл на брега, от критика нямало и помен, но депресията на Ласло продължила и дори се задълбочила. Три дни не бил в състояние нито да говори, нито да се движи, само седял и плачел. И всяка една минута от тези три дни имал едно-единствено желание — да свърши със себе си. Едва когато се върнал в Будапеща и отишъл при своя лекар, който му дал някакви силни лекарства против депресия, усещането започнало да се разсейва. След още два дни ония дошли и го арестували. Осъдили на десет години тежък поправителен труд за противодържавна дейност.

Впрочем Ласло Ласло бил чувал, че полицията използва медицински препарати. Едно от лекарствата било кортизон или някаква много примитивна негова форма, с остра самоубийствена депресия като един от множеството странични ефекти. Ласло Ласло се кълне, че онзи критик не само бил сипал огромна доза в питието му, но и че същият номер е бил приложен с Масарик. Ако това е вярно, mon cher, много от въпросите около смъртта на Масарик намират отговор. Той наистина е скочил, но едва след като преобърнал наопаки аптечката си, опитвайки се да намери някакви хапчета — навярно успокоителни, — за да облекчи депресията си. После, изпражненията по перваза на прозореца: Ласло Ласло ми разказваше, че от лекарството три дни поред тичал през десет минути до тоалетната. Масарик е имал толкова силна диария, че дори си постлал в тоалетната, за да е по-близо.

— А драскотините по перваза на прозореца?

Борис сви рамене.

— Вероятно в последната минута се е опитал да се изтегли обратно. Или може би се е появил някой от хората на Берия и му е помогнал с едно последно блъсване?

— И Берия ще потвърди всичко това?

— Разбира се. Ето ти една сензацийка, при това няма начин да бъде проверена.

— Сигурен ли си в медицинската страна на нещата?

— Сигурен съм в Ласло Ласло — предизвикателно заяви Борис. — Той може да е чешит, но не е лъжец.

Не спорих. Аз също бях чувал разни неща за първоначалната употреба на кортизона и за страничните му ефекти, освен това не се налагаше да уточняваме какво точно е било лекарството. Дори и в онези години на пазара е имало достатъчно препарати, които биха могли да причинят подобен ефект.

През този ден написахме почти 20 страници, а по залез-слънце решихме да се почерпим с една разходка до Сиена. Седнахме в едно кафене с изглед към залятия от светлината на прожектори амфитеатър на площада с високата камбанария, която стърчеше като ръждивочервен молив в черното небе. Борис си поръча коктейл, който обаче се оказа приготвен с местно пенливо вино вместо с шампанско и той отказа както да го изпие, така и да го заплати. Избухна яростна разправия, в която аз не се намесих, тъй като предпочитах Борис да си го изкарва на непознати келнери вместо на литературния си сътрудник.

Работата продължи със същия темп близо месец, преди да се появят първите предизвестия за неприятности.

Лятото наближаваше и дните ставаха все по-горещи. И двамата бяхме почернели от слънцето — Борис в петнисто тухленочервено, като носът му се белеше на парцали и напомняше буца розов восък.

Книгата беше вече 120 страници, което според нашите намерения би трябвало да съставлява от една четвърт до една трета от цялото. Бяхме описали скъсването на Югославия с Москва, когато Берия с огромна енергия се заема да организира убийството на Тито — първоначално като инфилтрира агенти в обкръжението на маршала, след това чрез нападение над вилата му на остров Бриони и накрая с един отчаян опит да вдигне във въздуха яхтата му. Но всичко се проваля. Берлинската блокада претърпява фиаско. Надеждите във франция и Италия комунистите да победят по същия начин както в Чехословакия се оказват само една химера. У дома Сталин остарява и полудява, обзет от прогресивна параноя, и подобно на непоправим наркоман мечтае не само за все по-големи дози публична възхвала — „Правда“ го нарича „най-великият гений на историята“ и „сияйното слънце на човечеството“, — но и за още кръв.

Евреите и интелектуалците не са достатъчни. Идва редът на партийната номенклатура. И в тази отровна атмосфера се захваща онова, което е описано като „най-мрачната глава в следвоенната съветска история“ — Ленинградският случай.

Между края на 1949 и лятото на 1950 г. са арестувани и екзекутирани повече от хиляда изтъкнати ленинградски комунисти, а други хиляда потъват в неизвестност. На Берия е поверено изфабрикуването на необходимите обвинения и извършването на арестите. Установихме, че Ленинградският случай е доста подробно документиран, благодарение на „тайния“ доклад на Хрушчов пред XX партиен конгрес през 1956 г., както и на сервилните доноси от комунистически източници, порицаващи „отклоненията от социалистическата законност“.

Тогава дойдоха неприятностите. Цяла сутрин бяхме описвали обстановката през погледа на Берия: той проявяваше доблестта да си признае, че е използвал случая, за да разчисти стари сметки с комунисти, които са му били неприятни, или пък са знаели твърде много за него. По пладне аз прекъснах работата си, за да отида до Гайоле и да попълня запасите ни с провизии, преди да са затворили магазините. (Лакомията на Борис, съчетана с развихрената му гастрономическа фантазия, пресушаваше запасите за няколко дни и ние харчехме много повече от очакваното при селския ни живот, но Борис всеки път махаше безгрижно с ръка и измъкваше поредната пачка с банкноти по 10000 лири, като повтаряше, че ще се разплатя с него после, когато се сдобия със сметка в швейцарска банка.)

Когато се върнах, го заварих да клечи под едно маслинено дръвче съвсем гол, ако не се смята хавлиената кърпа, препасана около кръста му. Напомняше някакъв космат Буда, докато дъвчеше хляб и салам и час по час надигаше едно шише кианти в компанията на синьор Гоки. Ръкомахаше и крещеше нещо с пълна уста, без дори да вдигне очи, когато аз минах край тях и паркирах колата до къщата.

В крайна сметка с мъка успях да го накарам да ми помогне при пренасянето на провизиите в кухнята.

— Тоя нещастник, Гоки, е един много симпатичен изкукуригал идиот — каза той. — Членува в комунистическата партия.

— Срещат се и такива в Италия — казах аз, докато нареждах пилетата във фризера.

— Поне не одобрява съветското нахлуване в Чехословакия — продължи Борис, — макар че и това е така само защото ония в Рим са му го втълпили. — Той продължи да трополи насам-натам, докато поразтребихме кухнята и накрая заяви: — Ще си направим кафе. След това искам да обсъдя нещо с теб, Том. Един изключително интересен въпрос.

Той си наля пълна чаша с грапа, излезе навън и вдигна някакво снопче бележки от масата. Слънцето беше в зенита си и той ми кимна да отидем към басейна, където седна на ръба с крака във водата и се загледа в гигантското си отражение по вълничките.

— Направих едно важно откритие — най-после проговори той, като се огледа наоколо, за да се увери, че не го подслушва никой. — Една малка подробност, но изключително важна в контекста на това, за което пишем. Подозирах го от известно време и тази сутрин, докато ти беше в града, открих доказателството. В един стар съветски сборник с биографии, издадена в Москва през 1951 г.

Той извъртя към мен кървясалите си очи и продължи с нисък глас и дъх, вонящ на чесън и грапа:

— Сегашният съветски министър-председател Алексей Косигин — той изговори името шепнешком — има дъщеря, която е омъжена за сина на генерал Гвишиани, един от малцината оцелели от така наречената „шайка на Берия“ и един от най-жестоките му главорези.

Той замълча. Аз чаках, без да кажа нито дума.

— Съветските ръководители държат личния си живот в строга тайна — продължи Борис. — Вероятно малцина на Запад знаят дори, че министър-председателят има дъщеря. Но този Гвишиани е истинско чудовище. Сега е пенсионер, но досието му е едно от най-ужасяващите в руската история след тези на Сталин и Берия. Да, живичък е. И, знаеш ли, те имат син на име Дзермен. Дълго време това беше загадка за мен, тъй като нито името не е руско, нито изобщо прилича на име, ако питаш мен. И тогава открих: това е изкуствено име. Съставили са го от сричките „дзер“ и „мен“, първите в имената на Дзержински и Менжински, основателите на ЧК и първите епични комунистически убийци. Представи си само, да кръстиш детето си на такива хора!

— Това едва ли е престъпление — небрежно казах аз, — дори и в Съветска Русия.

— Престъпление! — изрева Борис. — Ти не схващаш най-важното, дявол да го вземе! Косигин е смятан за либерал според комунистическите стандарти, един вид противотежест на железните глави в Президиума. Но ако излезе наяве, че е бил свързан по някакъв начин с човек от шайката на Берия, с него е свършено.

Този път изрекох далеч не така небрежно:

— Нали не възнамеряваш да сложим това в дневниците?

Борис се ухили лукаво:

— О, възнамерявам да направим нещо много повече, mon cher. Питам се защо Косигин и Гвишиани са все още живи? Един стар сталински убиец и един ревизионист либерал? Така е, защото по различно време всеки от тях е разполагал с твърде много компромати за другия. Да вземем министър-председателя, който е стар ленинградски партиен функционер. През четирийсет и девета Сталин решава, че ленинградските партийни водачи набират прекалено голяма сила — били по-умни и не толкова корумпирани колкото грузинската шайка. Арестува ги и ги разстрелва. Но сред тях е имало и няколко именити личности и въпреки обичайните самопризнания Сталин се е нуждаел от някакво по-сериозно „доказателство“. Разбира се, Косигин със сигурност никога не е бил приближен до Сталин. Знам, че след войната в разговор с Майски, бивш съветски посланик в Англия, е нарекъл Сталин „оня сипаничав касапин“. И въпреки това Косигин не само е жив, но и още е на власт. Е, защо? Защото — и той затупа с ръка по мраморния ръб на басейна, отмервайки всяка своя дума, — защото именно той е доставил доказателството, от което се е нуждаел Сталин! Косигин е предал своите другари. Било му заповядано да натопи останалите ленинградски водачи. В противен случай… — той зацапа с крака в басейна и се ухили. — Ето това ще разкаже Лаврентий Павлович Берия в своите дневници, mon cher!

Аз станах.

— Чуй ме сега, Борис. Да изпързаляш някакъв американски издател е едно. Опитът да унищожиш един от съветските ръководители в момента е съвсем друга работа.

— Смяташ, че е неморално ли?

— Смятам, че е опасно — казах аз, като се опитах да избягна веселото презрение в очите на Борис — Освен това сам казваш, че човекът е либерал. Или най-малкото, че е по-добър от останалите в тайфата. Защо да го унищожаваме?

— Ами! Всичките са от един дол дренки! Когато казвам „либерал“, нямам предвид ония стари кримки от британската Лейбъристка партия. Днешните приятелчета в Кремъл не са пасли агънца по време на последните сталински чистки. Освен това един си отива, идва друг. Нещата не се променят.

— Тогава защо е нужно да си правим труда?

— Книгата ще стане много по-сензационна, с всичкия този секс и с политическия скандал ще се превърне в страхотен бестселър! Мисля, че бихме могли да поискаме три милиона долара? — добави той, ритна във водата и потърка ръце една в друга, сякаш ги миеше.

— Ами защо направо не ги предложим на ЦРУ и на КГВ едновременно за двайсет милиона! — каза аз и станах. — Защо изобщо да си играем с някакви си издатели?

Целият бях плувнал в пот и отидох в кухнята да си взема от хладилника минерална вода.

Бедата беше там, че в този случай не ми идваше наум как да обуздая Борис. Обикновено когато започваше да се репчи или изпаднеше в мрачно настроение, аз отивах да поплувам, понякога слизах до Гайоле на пазар и когато се върнех, той обикновено бе забравил за какво се е заяждал. Но сега беше друго. Борис бе налетял на тлъста плячка и за да му я изтръгна от ръцете, бе необходимо малко повече време, отколкото за едно пазаруване. Знаех, че опитите да го разубеждавам с разумни доводи са безполезни. Реших, че най-добре ще бъде да отклоня вниманието му с друг, също толкова щекотлив, но не толкова опасен скандал.

Когато се върнах при басейна, казах:

— Слушай, Борис, искам да поговорим за времето, когато Берия ръководи подривната дейност на Запад, за парижко-женевския му период. Нали той е отговарял за вербуването на агенти в университетите? Е, какво ще кажеш да намекнем нещо за прочутата загадка за Четвъртия човек? Онзи, който накрая казва на Филби да предупреди Бърджис и Маклийн? Това би понагнетило нещата!

Номерът като че ли мина. Същия следобед се върнахме прегледахме няколко от готовите глави и скоро аз вече фабрикувах спомени на Берия за дейността му на Запад, като си позволих удоволствието да вмъкна нещичко от ранните си десняшки изблици срещу една част от интелектуалците на трийсетте години, срещу глупостта и лековерието на Шоу, на съпрузите Уеб и на други разни — добронамерени мъже и жени, пропътували Съветския съюз в навечерието на големите чистки и донесли у дома блестящи отзиви за неговата „мощ“ и „младежката чистота на усилията му за постигането на истински социализъм“. Берия, разбира се, не би пропуснал да се надсмее над подобен идиотизъм.

Накрая — не без известен умисъл — мимоходом включих името на един рядко споменаван литератор, вече покойник, който е бил постоянен член на научния съвет в един от водещите колежи в Кеймбридж и е приятел както на Бърджис, така и на Маклийн. Борис беше силно заинтригуван, но от предпазливост — или може би за допълнителна автентичност — накарахме Берия да изпише името на човека с малка грешка. До края на този ден роднинските връзки на Косигин сякаш бяха забравени.

Трети документ

Москва, януари 1950 г.

Още един ден с ядове, с Влодзимирски[11], който ми се оплаква от случаите на пневмония и мрънка отново да съм опитал да убедя началството да възстанови смъртното наказание — поне за най-разпространените престъпления.[12] Аз обаче зная, че Стареца е непреклонен по този въпрос. Той твърди, че не бивало да отнемаме бляновете на западната социалистическа интелигенция!

Но в себе съм съгласен с В. Тази постоянна нужда от дискретност, налагана от Министерството на правосъдието (отново заради празноглавите чужденци, разбира се!), само затлачва службата с нови камари бумащина. Един от заместниците на В. дори предложи миналата седмица да започнем да прилагаме двойни щатни таблици, за да оправдаем допълнителните разходи — заплати на палачите, гробарите и т.н. Тази бюрокрация започва вече да се превръща във фарс!

А като капак на всичко в петък вечер имах едно изтощително преживяване и макар че последната дума бе моя, случката ми развали настроението.

В четвъртък вечер бях на голям прием в Музея на революцията по случай премиерата на един лигав филм, „Кубански казаци“. (Очевидно киното изпитва някаква нужда от моята протекция или просто хората там горят от желание да покажат, че имат правилно социалистическо мислене!)

Кинаджиите обикновено са страшно досадни с опитите си да блеснат пред мен и да ми направят впечатление, а сборищата им са поносими единствено заради женския състав, който обикновено е добър, както съм установил от личен опит. Тогава, в четвъртък вечер, особено ми хареса една млада блондинка на име Наташа З. — московчанка, която играе незначителна роля във филма, но както ми каза Рафик, била доста обещаваща. Беше свила скромно дългата си руса коса на кок, тялото ѝ изглеждаше закръглено и налято.

Представих ѝ се ѝ поведохме много приятен разговор, макар че за мое разочарование тя пиеше само плодов сок. Подтиквах я да пийне малко кавказко вино, но тя отказа твърдо. (Очевидно произхождаше от добро, макар по всяка вероятност не високопоставено семейство и аз поръчах на Рафик да направи обичайните проучвания.)

Приказвахме си много приятно, като на мен през цялото време ми правеше впечатление нейната скромност. За да я накарам да се поотпусне, ѝ казах, че не съм без известно влияние в киното! Реших, че трябва да действам кавалерски и преди да тръгна (Рафик придаде известна церемониалност на заминаването ми) я поканих за следващия ден на вечеря. Тя се изчерви до ушите, а големите ѝ сини очи горяха от възбуда, когато прие.

В петък вечерта, точно в седем и трийсет, моят шофьор я взе от Черьомушки, където живее с родителите си. (Рафик ме осведоми, че баща ѝ е дребен чиновник в Министерството на транспорта.) Но видях, че с пристигането си на „Малая Никитская“[13] се сепна, явно смутена от факта, че ме заварва сам. Очевидно бе очаквала някакъв голям банкет, запознанство с влиятелни хора!

Аз обаче се държах много коректно с нея и когато седнахме да вечеряме на масата, подредена за нас двамата, изпитах облекчение, когато не отказа поне чаша френско шампанско, макар едва да близваше от него, сякаш можеше да я отрови. Установих, че разговорът върви много по-трудно от предната вечер и започнах да ставам нетърпелив. Попитах я за семейството ѝ, но тя говореше с неохота за родителите си и аз си помислих, че навярно се срамува от тяхното положение. Жалко — аз бих могъл да помогна много на един скромен железничар! Стигнахме до кафето и десерта (пресни ягоди от Африка) и ми се наложи почти насила да я накарам да приеме чаша зелен шартрьоз. Изведнъж загубих търпение. Подметнах нещо за роклята ѝ (беше се облекла наистина елегантно, потвърждавайки най-оптимистичните ми догадки за фигурата си), но въпреки че забележката ми беше почти невинна, тя я прие едва ли не като обида. Разбирах, че трябва да се действа внимателно. Станах, долях чашата си с ликьор и я поканих на дивана. Тя видимо не изпитваше особена охота да напусне масата и когато накрая все пак стана, аз я сграбчих изотзад. Напипах прекрасните очертания на тялото ѝ под роклята и за миг така се разпалих, че известно време не можах да реагирам на онова, което се случи в следващия момент. Тази кучка ме зашлеви през лицето!

Ще бъда съвсем откровен. Не си спомням, още от първите ми дни в Грузинската партия, някой — за жена да не говорим — да ме е удрял. Бях така сащисан, че отначало застинах, иначе сигурно щях веднага да се разправя с нея. Нещо обаче ме накара да се сдържа. Вместо това я изгледах с най-студения си, най-властен поглед — той е карал несравнимо по-значителни простосмъртни от нея да се разтреперват и да падат на колене с молба за милост. Тази кучка обаче беше или много смела, или просто глупава. Тя се обърна към мен и ми каза, че била „сериозно момиче“ и не се поддавала на ухажванията на възрастни мъже.

Боя се, че като чух това, изтървах нервите си и изражението на сурова непоколебимост. Можех да ѝ възразя, че ние грузинците на седемдесет лазарника сме в разцвета на силите си, че грузинските мъже живеят по сто и петдесет години и почти дотогава правят деца! Но повече не бях в настроение да разговарям. Вместо това просто я изтиках да си върви.

Последвах я до стълбите и останах да я наблюдавам, докато тя с показно достолепие слизаше бавно надолу. Когато стигна последните стъпала, излязох на балкона към улицата. (Почувствах, че е по-подходящо да изпратя малката глупачка отгоре, а не да слизам на улицата, тъй като тя беше доста висока.) Облегнах се на парапета. Шофьорът отвори вратата пред нея, тя се наведе, за да влезе, и забеляза розите, оставени на седалката. Погледна назад към къщата и ме видя.

— Благодаря за букета — откликна тя.

Аз ѝ извиках в отговор:

— Това не е букет, момиченце, това е венец.

Видях, че побледнява, а шофьорът също чу шегичката ми, набута я отзад и потегли.

Не чаках яростта ми да се уталожи, а веднага се обадих в централата и се разпоредих да я откарат направо в Лубянка. На сутринта издадох необходимите нареждания, така че тя да си получи заслуженото.

Мисля си, че трябва да проявя мъдрост и да погледна на цялата случка като на още една възможност да надникна в странностите на човешката природа.

Москва, ноември 1951 г.

Една уморителна седмица, тъй като празненствата[14] тази година съвпадат с десетгодишнината от битката за Москва и началството се е постарало всичко да е както трябва — не само за обикновените хора, но и за чужденците.

Като оставим поредицата от балове и приеми за военните и за гъзолизническия дипломатически кръг, снощи нашата служба също проведе своята сбирка в хотел „Москва“. (Трябва да отбележа, че това е едно наистина безобразно място, позор за нашата столица, чиито архитекти до един трябва да бъдат наказани! Отоплението постоянно спира, гипсовите стени са напукани или покрити с петна плесен, отвред стърчат снопове жици като черва, водопроводната инсталация боботи, сякаш се намираш на някоя гара, на половината бани вратите не се затварят добре, а казанчетата на тоалетните обикновено не работят. При това той минава за един от най-изисканите в града — не само за западни буржоазни гости, но и за делегати от братските страни! Впечатлението, което оставя у тях, трябва да е наистина срамно.)

Празненството беше в банкетните зали на третия етаж. Аз пристигнах късно и в лошо настроение заради разрастващите се последици от малодушното бягство на двамата англичани.[15] Те са закоравели педерасти и пропаднали алкохолици, поради което продължавам да се отнасям изключително предпазливо към всичко, свързано с тях. До мен обаче стигнаха сведения, че тяхното изчезване не само държи нащрек нашите врагове относно заплахите в техните среди и ги прави още по-бдителни, но и е довело до освобождаването на Ф. от официалната му длъжност — една загуба, която не е за подценяване. Най-лошото е, че това застрашава и…[16]

Англичаните, разбира се, до такава степен следват закона, че не са арестували Ф. Неговото уволнение от британското Външно министерство обаче не само представлява сериозен провал, но ако бъде проведено разследване с необходимото усърдие, то би отвело и до…, което би могло да се окаже във висша степен неприятно за мен. Засега мога само да благодаря на бога, че Ф. не е последвал останалите двама в Москва.

Както и да е, снощи, когато пристигнах в хотела, забавата беше вече в разгара си — масите бяха отрупани с бутилки и захаросани плодове, от които поне половината бяха вече изядени. Но един специален ъгъл бе запазен непокътнат за мен и тълпата се дръпна, образувайки пътека през средата на залата.

Цялата стара тайфа се бе подредила, за да ме приветства — освен Абакумов[17], Деканозов, Гвишиани, Багиров, Меркулов, Бакрадзе[18] присъстваха и много млади служители от провинцията, всичките натъкмени и с грейнали лица, предано облещени в мен. Трябва да кажа, че ми призля от техните изражения, защото си помислих: ето го цвета на службата за сигурност — специално отбраните пазители на социализма и на съветския народ. А какво всъщност виждах, освен една банда раболепни лакеи, напарфюмирани и потни, в скърцащи нови обувки и старателно изгладени костюми, които приличаха на ученици, изгубили ума и дума на първия си бал.

Както бе обичайно, неколцината съпруги на по-старшите служители си бяха тръгнали след първите наздравици и сега в залата имаше само мъже, които чакаха да поведа празненството. Приех чаша „Особая“ и огледах лицата на тези всеотдайни копои — напрегнати и почервенели — и единственото ми желание в този миг бе за разтоварващо женско присъствие, но пък това би противоречало на всякакъв протокол.

Така че неизбежно се озовах в обкръжението на Абакумов и хора от псалмопевци. Той бе един от малцината присъстващи в пълна униформа — гъстата му черна коса бе пригладена мазно назад, а грубото му лице вонеше на парфюм. Надут като недодялан церемониалмайстор. Пиеше предпазливо както винаги, когато е с мен, и веднага се зае да ме забавлява с тъпите си лафове за различните количества кръв, които могат да се открият в урината на човек след бой по бъбреците.

Както казва Началството: „От лайна са направени принцовете“. Е, Виктор Семьонович определено е тези принцове! Когато Хазаина говори за „интелектуални саботьори и космополити без корен“, човек може да е сигурен, че няма предвид нашия любим Абакумов!

Търпях го колкото можах, но скоро започна да ми се повръща от него, защото знам, че макар и да изглежда толкова предан и сериозен, той е истински негодник и улична отрепка, готов да продаде честта на сестра си за ново пагонче или медал, най-после го прекъснах по средата на едно изречение — наблюдавайки го с крайчеца на окото как се изчерви до ушите, — обърнах се към кръга около нас и вдигнах чашата.

— За патриотичните служители от държавните служби за сигурност! — извиках аз и всички лавнаха в хор думите ми като глутница хрътки. — А сега — продължих аз, все още с чаша в ръката, — да проверим находчивостта си, другари! Ще играем на търси се микрофонът. (Това е една стара игричка, чиято цел е да бъде намерен скритият в помещението микрофон и едновременно сигнал, че празненството е навлязло в неофициалната си част.)

Трябва да кажа, че винаги ми доставя удоволствие гледката на тези пъплещи мъже, които разкъсват килимите, катерят се един на друг по раменете, за да стигнат до полилеите и да ги разглобят крушка по крушка, чукат по стените, човъркат с джобните си ками зад дървената ламперия, разпердушинват стаите като банда весели професионални вандали.

Но снощи шегичката доби особен размах. Възможно е пиенето да им е дошло в повече, но моите хора наистина се разбесняха в пършивия хотел. На около се мотаеха извънредно много жици и непрекъснато ги отвеждаха по лъжливи следи. Момчетата се връщаха час по час зачервени и потни, за да напълнят отново чашите си преди поредния набег. Скоро стаите потънаха наполовина в мрак, а въздухът натежа от гипсов прахоляк, но търсенето все още не даваше резултат. (Обикновено в подобни случаи оперативният агент, отговарящ за територията, знае мястото и изчаква подходящия момент, за да извади пиленцето. Снощи обаче отговорниците за хотела или бяха много пияни, или наистина бяха забравили.)

Имаше опасност играта да се изпорти, когато трима яки мъжаги затътрузиха един голям позлатен диван, за да го отдалечат от стената — чудовищен батал в стил деветнайсети век, сигурно сто и петдесет кила тежък. Изведнъж нададоха тържествуващ рев и ме извикаха да погледна, докато неколцина други вече се бяха притекли и коленичеха на пода с извадени ножове.

Отидох при тях и видях сред прахоляка на мястото, където бе стоял диванът, метална решетка, приблизително с размера на книга джобен формат. Мъжете въртяха с върховете на камите като с отвертки и аз изчаках да извадят всичките, общо дванайсет винта. Когато излезе и последният, нещо се откачи под решетката и в следващия миг чухме отдолу страхотен трясък.

Известно време мъжете се гледаха озадачено, после един от тях изтича и след малко се втурна обратно като побъркан, за да съобщи, че полилеят в долното помещение паднал от тавана и се разбил на пода! (Жалко наистина, че в този миг долу не е имало никой, за да стане майтапът пълен!) Трябва да призная, че отдавна не се бях смял така.