Атентати, които трябваше да променят света

Отмъстителката

Дилижансът премина през моста в Ньой, навлезе в парижките улици, заклатушка се по улица „Де вю Огюстен“ и спря пред страноприемницата „Оберж дьо ла Провиданс“. Уморената до смърт млада жена слезе от колата. Мъжът със зелена престилка се поклони ниско и пое пътната й чанта.

— Бих искала прилична стая с чисто легло.

— С удоволствие, мадмоазел, у нас ще останете доволна.

Госпожица Корде се съблича, ляга, завива се през глава и спи непробудно до сутринта, без да изпитва нито угризения на съвестта, нито страх. Тя е пристигнала в Париж, за да извърши убийство, но, както изглежда, това никак не я смущава. Впрочем тя е непоколебимо убедена, че изпълнява божията воля, че със смъртта на едно „чудовище“ ще спаси живота на стотици хиляди благородни граждани. Тя всичко е обмислила, изготвила е план и не е забравила и най-малката подробност.

Кан, центърът на департамента Калвадос, се намира едва на дванадесет километра от морето. На река Орн има четири моста. Тук Вилхелм Завоевателя е построил мощна цитадела и абатството на свети Стефан се гордее с най-хубавата църква в Нормандия.

Най-оживеното място на града е „Плас Роял“ там именно през летните месеци на 1793 г. се появяват колпортьорите с недотом легалния „Бюлетин дьо Кан“. Издават го победените жирондисти (републиканци) и един екземпляр попада в ръцете на прелестната Шарлота Корде.

За разлика от жирондистите госпожицата е от Кан и умира от скука в дълбоката провинция. След като прочита уводната статия, изпълнена с пламенни апели, тя има чувството, че животът й придобива нов смисъл.

Явно семето е попаднало върху твърде плодородна почва.

Шарлота Корде д’Армон произхожда от знатен род. Правнучка на писателя Пиер Корней, автор на известната драма „Сид“, тя изучава Плутарх и Русо. Скоро след падането на Бастилията се въодушевява от идеите на Френската революция, но когато вижда жестокостта на борбата, променя възгледите си и симпатизира на жирондистите, победени от Марат. Някои от тях, като Луве, Петион, Барбару, Бузо, избягали от Париж именно и Кан. Шарлота Корде, израснала на село при леля си, от край време мечтае за компанията на знаменити мъже.

Шарлота е на двадесет и пет години Красива, но не много привлекателна, малко по-закръглена, общо взето мила, ала най-вече винаги страстно ратуваща ту за едно, ту за друго. А сега когато има възможност да бъде в обществото на победените жирондисти, девойката застава с цялото си неустойчиво убеждение на тяхна страна.

От тях научава, че поражението им се дължи главно на Марат, и със своето политическо простодушие опростява причините и последиците Скоро стига до мисълта, че Марат е чудовище, виновен за нещастието, сполетяло новите и приятели, автор на революционните ужаси, следователно враг на народа. Той трябва да бъде ненавиждан и ако народът иска да живее спокойно, трябва да се освободи от него.

Вероятно Шарлота е споделила с някои от тях своите мисли, може би между другото е споменала и за своя план, но те не обръщат внимание на това. Провинциалната наивница едва ли е допаднала на тези политически поборници, изминали трудния път на борбата. Може би дори са и казвали, че плановете й са детски приумици. Навярно именно оскърбеното и самолюбие довежда прекомерно чувствителната Шарлота Корде до съдбовното решение. Може би тя е искала да убеди обожаваните от нея герои, че са се лъгали, като са я смятали само за налудничава девойка, ратуваща за освобождението на Франция от революционното зло.

Явно, че те не са се отнасяли сериозно с нея, защото са имали възможност да направят известни сравнения. Доскоро повечето от тях са се срещали в прочутия парижки салон на Манон Ролан, съпруга на члена на Жирондата, министъра на вътрешните работи Ролан дьо ла Платие. Манон Ролан разбирала от политика, философия и революционна етика. Те са я слушали и са се учели от нея. По-късно монтанярите я екзекутирали и нейният съпруг се самоубил от отчаяние. За жирондистите Манон Ролан е личност, докато Шарлота Корде — оперетна героиня.

Според мълвата, госпожица Корде била влюбена в привлекателния жирондист от Марсилия, депутата Барбару и не е изпускала в Кан нито една възможност да слуша благоговейно неговите пламенни речи и да бъде близо до него. Непосредствено преди заминаването си за Париж тя се сбогувала с него в сградата на кметството, след това тръгнала към дилижанса, съпроводена от стария си паж.

Някои смятат, че Шарлота Корде е заминала за Париж с препоръчително писмо, което уж е трябвало да улесни достъпа й до Марат. Едва ли обаче би могъл да и го даде жирондистът Барбару.

При пътуването си до Париж тя наистина е имала препоръка от Барбару, но не във връзка с нейния плам за атентата, а за съвсем други незначителни въпроси. Депутатът Барбару препоръчал на госпожица Корде своя колега Дюнер, който е трябвало да й помогне при осигуряването на някои семейни документи за приятелката на Шарлота, монахиня в един манастир. Депутатът Дюпер наистина й помогнал. Шарлота получила от Министерството на вътрешните работи документите, но не успяла да ги предаде. Вече нямала възможност.

На девети юли Шарлота се качва в дилижанса, на единадесети урежда документите на монахинята, разхожда се из парижките улици, слуша какво се говори там, опитва се да си изясни нещата, държи се спокойно и неочебийно, храни се и нощува в страноприемницата „Оберж дьо ла Провиданс“.

Ако дотогава не е била взела все още окончателно решение, в петък Шарлота стига до последната фаза на своите размишления. В събота около осем часа е вече близо до „Пале Роял“, влиза в ножарски магазин и си избира дълъг остър нож. Навярно вече е разбрала, че не ще може да нападне Марат в сградата на Конвента пред очите на всички, тъй като бил тежко болен и не излизал от дома си. Затова Шарлота решава да проникне в спалнята му. От „Пале Роял“ отива пеш до „Плас дьо ла Виктоар“. Там взема файтон и нарежда на кочияша: — Карайте на улица „Л’Екол дьо Медсин“! На номер четиридесет и четири живее гражданинът Марат. Там ще спрете!

Жан-Пол Марат влиза в страниците на енциклопедията като „приятел на народа“ (такова е и наименованието на издавания от него вестник), като една от най-известните личности на Френската революция, представител на якобинците и победител над жирондистите, журналист и лекар, социолог и политик, физик, теоретик и практик на революцията. А през лятото на 1793 г. той е окаян и болен човек. Жан-Пол Марат е великан, повален от отвратителна болест, страда жестоко, но не се предава. Седи у дома си в чугунена вана, пълна с вода, и се мъчи да не обръща внимание на физическото си състояние.

Жан-Пол Марат е истински революционер. Страданията му са в резултат на напрегнатия живот. В Лондон той прекарва остра нервна криза, а през 1782 г. тежка болест го приковава на легло. Но каква е всъщност тази болест, която не позволява на дейния политик да излиза от дома си?

От собствените му думи можем да открием признаци, които поразително напомнят епилепсия. Той получавал припадъци, съпроводени от гърчове, повтарящи се често и редовно, та дори и твърде прогресивният за тогавашното време начин на лечение с електрошок не му помогнал. Той станал нервен, докачлив, просто преуморен болен човек, който рядко се чувствувал добре, незнаейки кога ще получи следващия припадък. Постоянната несигурност, животът във влажни, тъмни и временни убежища, без да се храни редовно и без да може да спазва елементарна лична хигиена, дават своя отпечатък.

Такова е началото на историята на неговата болест. По-късно болките се увеличават: силно главоболие, може би възпалителен процес, дори частична апоплексия, ляватата половина на тялото му остава за кратко време неподвижна. Дни и месеци Марат трескаво работи до изтощение. Здравословното му състояние се влошава. След това се появява най-неприятната, макар и на пръв поглед не най-опасна болест. Това досадно и неприятно заболяване, за което е неудобно да се говори в обществото, угнетява човека, свикнал да определя хода на събитията.

Доктор Кабанес предполага, че Марат е страдал от твърде разпространена болезнена екзема, главно по седалищните части и част от половите органи. Затова през горещите летни месеци бил принуден да седи във вана, пълна с хладка вода. Кървенето, сърбежът, болките не му давали мира ни денем, ни нощем.

Тази диагноза потвърждават и други лекари — ставало въпрос за остро микозно заболяване с неприятни струпеи и кървящи циреи.

Следователно Марат не е бил нито сифилитик, нито прокажен, както се е говорело. Но болестта му е била силно депремираща. В своя труд Жан Масен посочва, че доктор Юскиевенски, който се занимавал със случая, заявил, че „Марат би живял още няколко месеца, но все едно — и дейността, и влиянието му постепенно щяха да отслабват“.

Шарлота Корде слиза от файтона и застава пред вратата на дом номер 44 на улица „Л’Екол дьо Медсин“, където живее „чудовището“, което е дошла да убие. Със своята политическа наивност тя е опростила проблема за революцията и контрареволюцията, стоварила е цялата вина за ужасите, насилието и загиналите върху главата на един човек. Така й било по-лесно да вземе решението: „Ще убия Марат, носителя и инициатора на революционните ужаси, и ще спася живота на хиляди невинни хора.“

Позвънява и чака да й отворят. По всичко личи, че не изпитва нито смут, нито страх. Тя се смята за изпълнителен орган на едно окаяно общество, като месия, като приказен рицар, който е тръгнал към бърлогата, за да освободи човечеството от кръвожадния дракон.

Вратата се отваря и пред Шарлота Корде застава жена, нито млада, нито красива — Симон Еврар, другарката на Марат.

— Бих искала да говоря с гражданина Марат — казва Шарлота Корде с уверен глас.

— Гражданинът Марат е болен.

— Но аз му нося важни вести.

— Въпреки това не ще може да ви приеме, наистина не се чувствува добре.

— Става въпрос за известни разкрития… — настоява Шарлота Корде.

— Съжалявам, разберете, моля… — А бихте ли ми казали поне кога ще мога?. — Не зная. Сега не. — Тогава кога?

— Когато се почувствува по-добре. Тринадесети юли, лъчите на следобедното слънце палят. Шарлота Корде постоява малко пред затворената врата и чувствува, че планът й се проваля.

Младата атентаторка обаче не унива. Тази обикновена пречка не може да я отклони. Тръгва и известно време се разхожда по съседните улици, може би след час-два се връща и отново позвънява на вратата на Марат. Този път отваря друга жена, но и тя и казва същото: „Марат е тежко болен, не приема никого.“

И въпреки това миналия ден са го посетили приятелите му. Първо представители на корделиерите, неговите най-близки съратници, а после група якобинци.

Марат седи във ваната. Върху сложената напреко дъска е поставил материалите и мастилницата. При тези условия той чете вестници и работи денонощно, защото не може и да спи. Революционерите приема, седейки във ваната, но едва ли това може да си позволи с непозната млада дама, позвънила на вратата му. Освен това той се нуждае от спокойствие. Симон Еврар и портиерката не са съвсем убедени, че тази госпожица има интересна новина за Марат, както тя настоятелно твърди.

Шарлота Корде се връща в страноприемницата и в стаята си написва писмо до Марат. Тя е решила, че на всяка цена трябва да се промъкне, въпреки че тези две жени го пазят.

Писмото не съдържа някакво особено съобщение — пристигнала от Кан, носи интересни вести главно за това, какво подготвят жирондистите, поради което трябва лично да говори с Марат.

Келнерът от страноприемницата, с когото Шарлота се е сприятелила, предава писмото и Марат го получава някъде следобед. Не е известно как е реагирал на написаното. Но се намесил лично, когато някъде между 19 и 20 часа упоритата посетителка се появява отново пред вратата му, позвънява и настоява за разговор с него. Този път пред нея се изпречва пак портиерката.

Шарлота Корде се подготвя предварително за очакваните неблагоприятни обстоятелства. В чантата си тя има друго писмо, в което повтаря предложението си и прибавя, че е преследвана поради революционните си убеждения, че е безпомощна и моли за защита.

Не се наложило да използува второто писмо. Марат чува разговора. Шарлота Корде, която се е смятала за предопределена от бога за тази мисия, вече губи търпение и с твърде енергичен висок глас настоява да влезе. Марат се обръща към Симон и пита какво става. След като тя му обяснява, че пак е дошла онази елегантна млада дама, Марат нарежда да я поканят. Той я приема, седнал почти гол във ваната, само си пооправя халата. Сцената трае десет-петнадесет минути и е твърде драматична.

Симон има лошо предчувствие и затова се навърта колкото се може по-наблизо, влиза и излиза от стаята по време на разговора. Марат седи спокойно във ваната, посетителката се оплаква от канските бунтовници и Симон, успокоена, отива в кухнята, за да приготви лимонада за Марат.

Жан-Пол Марат записва в бележника си две-три имена, наведен над дъската. Шарлота Корде диктува. Оглежда се. Вижда, че са сами. Измъква от чантата си ножа и с всичка сила го забива в гърба на Марат.

Ножът пробожда белия дроб и засяга сърцето. Кръвта облива всичко, водата във ваната порозовява и постепенно потъмнява. Марат умира. Не е сигурно дали наистина е изрекъл упрека, който му приписват по-късно летописците: „Защо мене, мила приятелко, защо мене?“ Други пък твърдят, че извикал Симон за помощ, което е по-вероятна реакция на умиращ.

Симон се притичва и с ужас разбира за случилото се.

Шарлота Корде стои и не се опитва да избяга. Симон излиза на улицата и вика за помощ. След малко полицейският комисар намира трупа във ваната, а до ваната Шарлота Корде. Тя поставя ръкавиците си, подава си ръцете за белезниците и излиза заедно с полицаите, които я пазят от разгневената тълпа. Откарват я в затвора и въпреки че очаква най-лошото, попада в комфортна обстановка. Надзирателят и съпругата му обслужват с внимание убийцата до момента, в който я отвеждат пред трибунала.

Не се налага да чака дълго присъдата. Процесът е подготвен за няколко дена. На седемнадесети юли тя вече отговаря за деянието си. Доказателствата са убедителни, заловена е на местопрестъплението и се признава за виновна. Очаква смъртта, но не си е представяла, че ще я съдят по обикновения ред, по-скоро е живяла с романтичната представа, че разгневеният народ ще я разкъса на място.

Процесът е кратък и ясен. Обвинителят Фукие-Тинвил представя смъртоносното оръжие, а ножарят потвърждава, че ножът е закупен от него. Шарлота Корде признава, че е убила Марат, и заявява, че никой не я е подтиквал към злодеянието, че не става въпрос нито за организиран заговор, нито за атентат по колективно решение. Тя сама е запланувала убийството и сама е убила Марат.

Съдът я осъжда на смърт. Между 19 и 20 часа от затвора излиза двуколка с осъдената. Обличат н червената риза на убийците. Едни свалят шапка пред нея, други свиват злобно юмрук. На „Плас дьо ла Революсион“ стърчи ешафодът. Двуколката спира. Тълпата е изпълнила площада. Палачът завързва краката на осъдената. Главата пада в подложения кош.