7.

Няма да взема свирача бедняк,

няма да взема свирача бедняк,

от него — свирнята, за мене — мерака.

Хай-дий хай-дий хо-ла!

Хей-хоп напред…

Влад ровичкаше в купата със салатата, но ядеше малко, било защото вкусът не му харесваше или защото си мислеше за други неща. Савн си изяде салатата ако не с голямо удоволствие, то поне с добър апетит.

Савн усети, че Влад го гледа, което малко го поизнерви, докато изстискваше скъпото парче лимон върху сиренето и зеленчуците, пъхна още една шепа салата в устата си и изтри ръката си в ризата. Източнякът въздъхна.

— Знам едно място — заговори той, — където можеш да се храниш всеки ден в продължение на половин година, без да вкусиш два пъти едно и също блюдо. Място, където сервитьорите са ловки и дискретни: изобщо не ги забелязваш, но блюдото пред теб винаги е пълно и в чашата ти има вино. Където помещението е тихо, ведро и подредено с вкус, за да привлича вниманието на госта към насладите за езика. Където разядката е свежа, блазнеща и възбужда сетивата като първите любовни милувки. Където плодовете са сладки и сочни, или тръпчиви и хрупкави, и допълват сиренето, както салатата допълва хляба — с благоговение и радост. Където изборът на вина може да задоволи всякакъв вкус и в същото време те са подбрани нежно и грижливо. Където всяко месо е приготвено с почитта, която заслужава, и е оставено да разкрие уханието си в естествените сокове, които са му дали боговете, с много тънки нотки чубрица, джинджифил и естрагон, само за да насочат вниманието на небцето към съкровените радости, присъщи единствено на тази мръвчица. Разбираш ли за какво ти говоря? Място, където гъбата и лукът се вихрят в танц с глътките вино и с пиперчето в сосовете, от които небцето пламва, а сладкото в края на вечерята е бис на една сърдечна симфония. Където…

— Храната тук май не ти харесва много — каза Савн.

— … цари тишина и покой, само с беседата, която се лее като виното от бутилката, леко и естествено, а всичко останало, като оставим настрана звуците на пиршеството, е тишината, дължима на тази прелестна храна, за да…

— Музика няма ли? Мислех, че в най-добрите кръчми има музика.

Влад въздъхна и се отърси от унеса си.

— Не, музика няма. Не обичам музика, когато се храня. Макар че — добави той — трябва да призная, че тук музиката ще е добре дошла. Поне ще те развлече малко.

— Ами, желанието ти май ще се сбъдне. Един менестрел пристига днес, или утре. От доста време никой не е минавал тука, а обикновено има по някой, веднъж или два пъти в неделята. Освен това жътвата вече е на свършване, а те винаги прескачат насам в края на жътвата.

— Нима? — възкликна Влад, изведнъж силно заинтересуван. — Менестрел, викаш? Добре.

— Защо?

— Обичам менестрелите.

— В смисъл, обичаш да ги слушаш или ги харесваш като хора?

— Всъщност и двете — каза Влад.

— Значи познаваш музиканти?

— Няколко.

— Не знаех, че ги има в големите градове.

— Почти всичко, което можеш да намериш извън града, можеш да го намериш и вътре.

— Наистина?

— Да. — Влад се замисли и добави: — Макар че има и изключения.

Савн се върна към салатата си, изчаквайки го да продължи. Но източнякът замълча, затова той преглътна и попита:

— Кои са изключенията?

— Какво? О. Мирът и тишината например — каза Влад. — Човек не разбира колко приятни са тези неща, освен ако не е прекарал по-голямата част от живота си без тях. Знаеш ли, когато напуснах града, доста време ми беше трудно да заспивам, просто защото не бях свикнал с тишината.

— Звучи странно.

— Да, сега и на мен ми изглежда странно.

— Кога то напусна?

— Малко след Въстанието.

— Какво въстание?

Влад отново го удостои с един от неразгадаемите си погледи, този път леко намръщен.

— Имаше някакви неприятности в града, с източняци и текла.

— О. Да. Чух нещо за това. За някакви изменници, дето избили личната гвардия на Нейно величество и се опитали да я отвлекат, нали?

— Не беше точно така — каза Влад.

— Я чакай. Бил си замесен в това, нали? Затова ли е трябвало да…

— Не. Всъщност, да, замесен бях, но само доколкото се стараех да стоя настрана.

— Е, какво точно стана?

Влад поклати глава.

— Общо взето — не знам. За малко щеше да започне война, имаше мобилизация, проля се кръв и после свърши.

— Какво е „мобилизация“?

— Когато те взимат във войската или във флотата и те пращат да се биеш.

— О! Сигурно щеше да ми хареса.

Влад отново го стрелна с очи, почти се усмихна и рече:

— За себе си не мога да кажа. Никога не съм бил във войската.

— Да, но си убивал хора. Същото е, нали?

Влад се изсмя.

— Хубав въпрос. Някои войници не биха се съгласили с теб. Аз обаче съм склонен да мисля, че си прав. Кой знае?

— Мечтал съм си да стана войник — каза Савн.

— Нима? Странно. От една страна войник, а от друга — знахар.

— Да, но… разбирам какво имаш предвид. Но когато исках да стана войник, беше, не знам, по-друго.

— Знам. Когато човек мечтае да стане войник, си представя как убива врага, но не вижда как изтича кръвта му. Както и кръвта на приятелите му, впрочем.

Савн кимна замислено.

— Тогава бях малък и… — Сви рамене и се усмихна. — Мислех си, че униформите са красиви.

— Както и идеята, че ще се махнеш оттук, нали? — каза Влад.

— Може би, но тогава не мислех така. Ти познавал ли си някой войник?

— Познавам воини — каза Влад.

— Каква е разликата?

— Още един хубав въпрос. Не съм сигурен, но те поне така се представят.

— Как изглеждат?

— Високомерни, но не чак дразнещо.

— Плашеха ли те?

Влад се засмя.

— Почти всички, които съм познавал, са ме плашели в един или друг момент.

— Дори и приятелите?

— Особено приятелите ми. Но пък повечето ми приятели бяха доста необикновени.

— Да, нали една от тях е вампир.

— Така е.

— Виж, това би ме изплашило — каза замислено Савн. — Много шантаво е да си представиш някой, който трябва да е умрял, и… Продължаваш ли да твърдиш, че Негова милост е немрящ?

— Да.

— Сериозно ли?

— Да.

Савн поклати глава.

— Не мога до го повярвам.

— Знам.

— Как говориш с някой, който е немрящ? Искам да кажа, не те ли полазват тръпки?

Влад сви рамене.

— Свиква се… — Млъкна и впери очи към вратата. — Аха. Ти май си ясновидец. Ето я и менестрелката.

Савн се обърна и наистина, през вратата тъкмо влизаше някаква дама, посрещната от топлите усмивки на Тем и няколкото гости на дома му. Беше облечена в похабени от дългия път бяла блуза и панталони, със зелен елек и светлозелено наметало. На бедрото й висеше пътна торба, а на гърба й имаше корду с дълга шия и някакъв непознат лъскав черен инструмент, подобен на рог или на ручило. Савн си помисли, че е много хубава.

— Исола е — отбеляза Влад.

— Зелено и бяло — съгласи се Савн. Винаги се вълнуваше, когато в селото дойдеше странстващ музикант, но особено когато беше благородник, защото те винаги имаха повече инструменти, песните им бяха по-разнообразни, а и можеха да разказват истории за онова, което става в палатите на знатни особи.

Каквато и магия да беше разнесла вестта, хората започнаха да се стичат в къщата на Тем още преди певицата да приключи разговора си с него, сигурно за да си уговори стая и храна в замяна на песните и историите, новините и клюките, които щеше да предложи.

— Ще трябва да поговоря с нея, но по-късно — каза Влад.

— Защо?

— Странстващите певци знаят доста неща.

— Но тя дали ще се съгласи да говори с теб?

— Защо не? О, защото съм източняк ли? Предполагам, че това няма да е проблем.

Савн понечи да го попита защо, но бързо се отказа. Май вече се беше научил да предусеща кога стига до тема, която източнякът не иска да обсъжда. Певицата приключи краткия си разговор с Тем и със смайващо свенлива усмивка към всички присъстващи тръгна към стаите, заделени от Тем за пътници.

Тем се окашля и обяви:

— Ще се върне след няколко минути и ще ни посвири, след като се освежи.

Това като че ли зарадва всички. В къщата на Тем продължиха да прииждат още и още гости.

А докато влизаха, Савн забеляза, че мнозина, може би повечето, поглеждат към него, как е седнал с източняка, и бързо извръщат поглед. Успя да долови нещо подобно на отвращение на лицето на Файри, а тъмнокосата Лоува, която седеше до Файри, сякаш го гледаше леко озадачена. Лан и Тък седяха на друга маса с няколко свои приятели и макар Тък да гледаше в масата пред себе си, Лан сякаш за миг погледна Савн с неприязън.

За пръв път той сериозно си зададе въпроса дали е редно да го виждат толкова често с Влад. Влад го гледаше с лека насмешка и Савн се зачуди дали не чете мислите му. Но източнякът си замълча, а и след малко странстващата музикантка се върна.

Беше си облякла широка чиста бяла блуза със зелено везмо и тънък зелен клин. Косата й беше кафява, прибрана в скромна прическа, но издаваща все пак благородство, а очите й бяха много тъмни — в ярък контраст със светлото й лице и облекло. Носеше двата си инструмента, които постави на масата в ъгъла, набързо разчистена за нея. Зъбите й бяха хубави и бели — видяха се, щом се усмихна.

— Здравейте, приятели — заговори тя с мелодичен и звучен глас. — Казвам се Сейра. Свиря на тръстикова флейта и на корду, пея и дори знам няколко истории. Ако има и нещо за пиене пред мен, мога да ви изсвиря нещо.

Пиенето се появи много бързо. Тя се усмихна благодарно, отпи от каквото там й бяха сипали и капна малко от течността по мундщука на дългата черна флейта.

— Какво прави? — прошепна Савн.

Влад сви рамене.

— Сигурно е добре за флейтата. Няма да си я разваля нарочно, нали?

— Не съм виждал такъв инструмент досега.

— И аз.

— Интересно как ли звучи.

Този въпрос бързо намери отговора си, щом от черния инструмент се изтръгна нисък, плътен и щедър звук, който бързо изпълни помещението от ъгъл до ъгъл. Продължи един-два пъти нагоре и надолу по стълбицата и достигна далеч по-високи и по-ниски тонове, отколкото Савн можеше да допусне. След това музикантката засвири някаква мрачна, лишена от ритъм мелодия, която Савн не беше чувал никога. Той се отпусна да се наслади на музиката. Влад гледаше странстващата музикантка с безизразно лице.

Тя седеше на масата, отпуснала единия крак на стола, и потупваше бавно с него, въпреки че Савн не можеше да долови ритъм, който да си тактува. След като мелодията свърши, засвири друга, този път по-обикновена, и макар Савн да не можеше да си спомни името й, беше много позната и като че ли зарадва всички гости на Тем.

След като посвири още малко с флейтата, тя вдигна другия инструмент, бързо го настрои и с израз на мила невинност запя скандално мръсната песничка „Не вярвам на овчаря, не вярвам на крадеца“, в която макар да не се казваше нищо пряко, се намекваше за нрава й и за удоволствия, които за Савн изглеждаха невъзможни. Всички затропаха по масите, почнаха да се смеят и да поръчват на Сейра още пиене.

След това вече бе спечелила публиката и когато запя една стара, мила балада за Чалара и Ауири, всички завъздъхваха и се отпуснаха, за да се потопят в музика и чувства. Пя и им свири така около два часа. Савн хареса звучния й глас; избираше хубави песни; имаше и истории, които той никога досега не беше чувал, както и такива, които му бяха познати като лицето на сестра му.

В един момент Сейра стана и се поклони на цялата гостна, ама го направи така, че все едно поклонът й беше към всеки присъстващ мъж или жена. Савн се усети, че свири с уста и тропа по масата като всички.

— Всички сте много очарователни и мили — каза Сейра. — С ваше позволение, ще трябва да похапна, а след това, ако желаете, ще ви посвиря още малко вечерта и ще ви разкажа какви новини ви нося.

Всички в къщата на Тем го желаеха, и още как. Сейра отново се поклони за комплиментите и грижливо си прибра инструментите.

Едва сега Савн се сети за седящия до него източняк и го попита:

— Хареса ли ти музиката?

— Мм? А, да, не беше лоша — отвърна Влад. Гледаше вторачено музикантката, но мислите му сякаш бяха някъде другаде. Савн реши да не пита за какво мисли; отпи от разреденото си с вода вино и се огледа. Отново забеляза, че някои се озъртат крадешком било към него, било към Влад или към двамата.

Савн отпи бавно и остави ума си да се зарее, докато, може би след четвърт час, Влад изведнъж стана.

— Ще лягаш ли? — попита го Савн.

— Не. Искам да си поговоря с тази музикантка.

— Аха.

Влад тръгна към нея. Савн стана и го последва.

— Добър вечер, милейди — поздрави Влад.

Дамата го изгледа за миг намръщено, но отвърна:

— Добра да е и за вас.

— Казвам се Влад. Може ли да поговорим? — Докато го казваше, като че ли й показа нещо в ръката си. Савн погледна лицето й и видя как очите й за миг се разшириха.

После тя се овладя и каза:

— Не ще и дума. Моля, седнете. За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, Влад. Кой е приятелят ви?

— Моят… — Влад се обърна и Савн разбра, че източнякът не е забелязал, че идва с него. За миг като че ли се ядоса, но само сви рамене и каза: — Това е Савн.

— Здравей, Савн.

Савн намери сили да отвърне учтиво:

— Здравейте, милейди.

— Двамата ще ми окажете ли честта да седнете при мен?

Седнаха и Влад каза:

— Моля, приемете комплиментите ми за чудесното представление.

— Благодаря ви — отвърна тя и се обърна към Савн: — Останах с впечатлението, че музиката ви хареса много?

— О, да — отвърна Савн, макар да се учуди дали репликата на дамата не съдържа намек, че е забелязала колко малко внимание бе отделил всъщност Влад на музиката й. И да беше така, Влад с нищо не показа, че го е разбрал.

— Да започнем поред — каза Влад и й връчи късче хартия, сгънато така, че Савн не можеше да го прочете.

Дамата от дома Исола го погледна, прибра го в кесията си и се усмихна.

— Добре, милорд. Е, кажете какво мога да направя за вас? „Милорд? — удиви се Савн. — Как може да нарича един източняк «милорд»?“

— Имам няколко въпроса към вас. Вероятно можете да им отговорите, вероятно — не.

— Във всеки случай ще се опитам — отвърна дамата-менестрел.

— Познавате ли барон Мала чука?

— Да, разбира се. Вчера му изнесох концерт.

— Чудесно. — Влад замълча и погледна към Савн. — Мисля си дали няма да е по-добре да се върнеш на масата ни, Савн. Много държа това да е лично, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против — излъга Савн, стана и много вежливо се поклони на дамата. — За мен беше чест да се запозная с вас, милейди.

— И за мен беше удоволствие, Савн — отвърна тя.

Докато се връщаше към масата, Савн отново усети, че всички или го гледат втренчено, или старателно отбягват да го погледнат. Озърна се към приятелите си и този път нямаше грешка: Корал, който уж говореше с останалите, в същото време му хвърляше погледи, изпълнени с нескрита омраза.

Усещането, че се е превърнал в център на враждебното внимание на всички, изведнъж го обзе толкова силно, че не можа да стигне до стола си, обърна се неволно и закрачи към вратата.

А след като стигна до нея, побягна.



Колко дълго бяга и накъде — не разбра, но накрая се намери легнал в меката трева на един хълм. Взираше се в мъртвото нощно небе и вдишваше мириса на сухи есенни листа.

Опита се да прецени поведението на приятелите си, но не можа. Опита се да разбере собствената си реакция, този панически бяг, но умът му боязливо избягваше темата.

Помисли да се върне в къщата на Тем и да помоли приятелите си да му обяснят какъв е проблемът. Но ако го направеха? Ако, както беше почти сигурен, започнеха да го корят, че се е свързал с източняка? Какво щеше да им каже?

И между другото, защо наистина прекарваше толкова много време с източняка?

Стана и се огледа. Намираше се западно от селото, недалече от дома на майстор Знахаря и много близо до пътя. Пътят към дома щеше да го отведе покрай къщата на Тем. Помисли дали да не заобиколи, но се наруга за страхливостта си.

Изкачи се на пътя и зави към селото. Беше късно и Ма и Та щяха да започнат да се безпокоят за него. Затича. Мина покрай къщата на Тем. Беше тихо и си помисли дали да не влезе, но бързо отхвърли тази мисъл — не му се искаше да се сблъсква с приятелите си — не и преди да е решил какво да им каже.

Издължената му сянка, хвърляна от лампата пред къщата на Тем, пълзеше пред него по пътя, докато не излезе от купчината къщи на така нареченото „село“. Щом тя изчезна, Савн едва не се сблъска с някакво неясно тъмно петно, което изведнъж изникна пред него. Спря се, а петното се разсипа на няколко, може би три или четири отделни петна, по-тъмни от нощната тъма наоколо. Вдиша няколко пъти и разбра, че са хора.

Паниката, която го беше обзела преди, изведнъж се върна, но този път той реши да не й се поддава. Ако беше само плод на въображението му, щеше да е глупаво да побегне. А ако не беше, бягството сигурно нямаше да помогне.

— Здрасти — подвикна той. — Не мога да видя кои сте.

Чу се тих смях и стомахът му се сви, щом разбра с отчайваща яснота, че страхът му е съвсем оправдан.

— Кои сте вие? — попита той. Мъчеше се да измисли как да се измъкне от бедата.

— Приятелите ти — отвърна му глас и той позна, че е на Корал. — Приятелите ти, и искаме да разберем защо не си ни представил още на новото си приятелче?

Савн усети, че му е трудно да преглътне.

— А… искате да ви запозная с него? Ами добре. Искам да кажа, той е свестен. Ще ви хареса. Защо не идем…

— Млъквай — прекъсна го Корал и в същия момент някой го бутна.

— Корал!? Виж, аз…

— Млъквай — повтори Корал.

Блъснаха го отново, този път толкова силно, че падна. Това предизвика нов смях. Зачуди се кои ли още са с Корал. И му стана неприятно като си помисли колко едър беше Лан.

Помисли дали да не се опита да побегне, но от тримата все един щеше да го хване и сигурно щеше да стане още по-лошо. Надигна се бавно. Мъчеше се да измисли какво да направи и не можа.

Корал го нарече с някаква обидна дума и зачака. Савн не предприе нищо. Проснаха го отново на земята и той пак се надигна. Помисли дали да не им отвърне, но не можа да се насили — някаква част от него продължаваше да се надява, че само ще го посбутат още няколко пъти и ще им мине, макар да съзнаваше, че тази надежда е напразна.

Момчето до Корал го нарече с друга обидна дума и Савн позна гласа на Лан. Предположи, че третият трябва да е Тък, и след малко това се потвърди.

Стоеше между тримата и му се струваше, че всичко това не се случва наистина. После някой го блъсна отново и всичко това продължи замайващо дълго, докато не падна отново на земята. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако просто останеше да лежи, и реши, че сигурно ще почнат да го ритат. Бавно се надигна и някак разсеяно си помисли дали го виждат достатъчно добре, за да го ударят.

Тогава някой го фрасна с юмрук в корема, изкара му въздуха и той се сви на две. „Което отговаря на въпроса“, вяло си каза Савн. Чувстваше се вече все едно, че е някой друг и гледа сцената отстрани.

— Я го остави на мен — каза Лан и Савн зачака.



Съешникът й се опитваше да й каже, че има проблем, а тя не можеше да разбере какво има предвид. Разбираше само първата част — че има проблем, но не и какъв е. Опита се да му каже това и той на свой ред се обърка.

Двамата закръжиха високо в небето.

След малко той все пак успя да й го предаде, макар да не можа да й обясни защо той, или по-скоро Даващия, иска да го направят. Тя не възрази, въпреки че не й стана ясно как ще различат единия от останалите.

Съешникът й, изглежда, смяташе, че това е без значение, че нещата все едно ще се изяснят от само себе си. Това беше донякъде объркващо, но тя му се довери.

Той я поведе в небето, под мътната пелена.

На земята един сив рис бродеше в нощта, изоставил леговището с малките си. Тя привлече вниманието му към това, но той настоя, че първо трябва да се свърши другото, каквото и да беше то.

Стигнаха до някакво място и в тъмното тя успя да открои няколко животни, също като Даващия, скупчени едно до друго като в стадо.

Закръжиха над тях и след малко едно започна да се откроява от останалите — или искаха да го прогонят, или да се съешат с него, или заради нещо друго. Този ли е? Единият? — зачуди се тя.

Не, всички останали.

Добре. Сега ли?

Сега.

Двамата полетяха надолу. Тя усети как крилете й зацепиха въздуха и изведнъж се озова близо до един от тях, лицето му, пребледняло и грозно, бе пред очите й…

И, настоя съешникът в ума й, няма да хапем. Как можеше да не хапе? Как?

Е, добре, заради него щеше да се постарае.

Изсъска и свърна настрани, търсейки друг, когото да сплаши, но другите вече се бяха разбягали. Щеше ли съешникът й да позволи да ги гони? Да, щеше. Макар и малко. Тя се понесе след тях.

Когато той реши, че са ги изплашили достатъчно, тя дръпна нагоре, завъртя се вихрено около любимия си и двамата отново пробиха пелената и се озоваха горе, запленени от внезапната хубост на безбройните звезди. Потанцуваха малко там, посмяха се и после поеха назад, където Даващия, каза й любимият, ги чакал да им благодари.

Само да им благодари? А нещо вкусничко нямаше ли да има с благодарностите?

Разбира се. Кога е нямало?

Загрузка...