Атлас изправи рамене. А е А

Глава XXIАтлантида

Когато отвори очи, тя видя слънчева светлина, зелени листа и лицето на един мъж. Помисли си: знам го това. А то беше светът такъв, който бе очаквала да види на шестнадесет — и ето че сега се бе озовала в него, — а той бе толкова обикновен, толкова неизумителен, че онова, което почувства, бе като благослов, изречен над Всемира, ала съдържащ само три слова: ама разбира се.

Погледна нагоре към лицето на мъжа, коленичил до нея, и разбра, че именно за това бе копняла през всичките тези години. И би дала живота си за него: едно лице, върху което болката, страхът и вината не бяха оставили никакви следи. Формата на устата му издаваше гордост, но и нещо друго: този мъж сякаш се гордееше с това, че е горд. Ъгловатите, изсечени скули й навяваха усещането за надменност и жлъч, и макар нито едно от тези качества да не бе изписано по него, лицето сякаш изразяваше техния краен сбор: спокойна увереност и решимост, както и безпощадна невинност, която не диреше прошка, но и никога не би я дала. Това бе лице, което нямаше какво да крие, но и от какво да бяга, лице, което не се страхуваше да бъде видяно, но и да вижда, затова и първото, което видя, бе напрегнатият, пронизващ поглед; този мъж гледаше така, сякаш зрението бе неговото любимо сечиво, а боравенето с него — едно безкрайно вълнуващо приключение, сякаш очите му придаваха най-висша стойност на самия него — заради способността му да вижда, но и на света, защото е място, което тъй страстно жадува да бъде видяно. За миг й се стори, че е в присъствието на същество, което представлява самата чиста съвест — и все пак никога преди не беше усещала така друго мъжко тяло. Леката тъкан на ризата му по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше структурата на фигурата му, кожата му беше загоряла от слънцето, а тялото му беше здраво, слабо, издръжливо и силно — прецизно оформено, като излято от метал, но от някакъв матов метал с меки отблясъци, като сплав от алуминий и мед. Цветът на кожата му се преливаше с кестенявото на косата му, а небрежните кичури имаха кафяво-златист оттенък на светлината на слънцето, докато очите му допълваха гамата, сякаш част от отливката беше останала чиста и сияеше остро: очите му бяха дълбоки, тъмнозелени — като светлина, отразена от метал.

Той гледаше надолу към нея с едва забележима следа от усмивка — не я откриваше с поглед, а я съзерцаваше като нещо познато, — сякаш и той виждаше отдавна очакваното и неподлежащото на съмнение. Това е моят свят, мислеше си тя, такива трябва да бъдат хората и така трябва да се отнасят към съществуването си, и всичко останало, всички години на грозни битки, са просто нечия безсмислена шега. Тя му се усмихна съучастнически, с облекчение, със свободна, лъчиста насмешка към всички онези неща, които никога повече нямаше да се налага да счита за важни. Той се усмихна в отговор, усмивката му беше като нейната, сякаш усещаше същото, което изпитваше и тя, и разбираше какво има предвид.

— Никога не е трябвало да приемаме нищо на сериозно, нали? — прошепна тя.

— Не.

И тогава, когато съзнанието й се възвърна напълно, тя осъзна, че този мъж е абсолютно непознат. Опита се да се отдръпне от него, но успя само леко да помръдне глава на тревата, която усещаше под косата си. Опита се да се изправи. Взрив от болка по гърба й я прикова отново на земята.

— Не мърдайте, госпожице Тагарт. Ранена сте.

— Познавате ли ме? — гласът й беше хладен и твърд.

— Познавам ви от много години.

— А аз познавам ли ви?

— Да, така мисля.

— Как се казвате?

— Джон Голт.

Тя го погледна, без да мърда.

— Защо се боите? — попита той.

— Защото го вярвам.

Той се усмихна, сякаш долови пълното признание за значението, което тя придаваше на името му — усмивката беше на противник, приемащ предизвикателството — и на възрастен, който се развеселява от самозаблудата на дете.

Тя се чувстваше така, сякаш се връща в съзнание след катастрофа, разбила много повече от един самолет. Сега не можеше да събере парчетата, не можеше да си спомни нещата, които знаеше за това име, знаеше само, че зад него стои тъмен вакуум, който бавно трябваше да запълни. Не можеше да го направи сега, присъствието на този човек беше твърде ослепително, като прожектор, който не й позволяваше да различи формите, разпръснати в мрака наоколо.

— Вас ли преследвах? — попита тя.

— Да.

Тя се огледа бавно наоколо. Лежеше на тревата на една поляна в подножието на гранитен хълм, който се издигаше на стотици футове височина в синьото небе. На другия край на полето няколко канари, борове и блестящите листа на брезите криеха пространството, което се простираше до далечната стена на околните планини. Самолетът й не беше разбит — беше там, на няколко фута, кацнал по корем в тревата. Не се виждаше друг самолет, нито сгради, никакъв знак за човешко присъствие.

— Каква е тази долина? — попита тя.

Той се усмихна:

— Терминалът на „Тагарт“.

— Какво искате да кажете?

— Ще видите.

Неясен импулс, подобен на мускулен спазъм, я накара да провери колко сила й е останала. Можеше да движи ръцете и краката си, можеше да повдига главата си, усещаше пробождаща болка, като си поемеше дълбоко дъх, виждаше тънка струйка кръв да тече по чорапа й.

— Може ли човек да излезе от това място? — попита тя.

Гласът му звучеше сериозно, но блясъкът на метално-зелените очи беше усмивка:

— В момента — не. След време — да.

Тя понечи да се изправи. Той се наведе да я повдигне, но тя събра всичките си сили във внезапен, ловък подскок и се измъкна от хватката му, борейки се да стане.

— Мисля, че мога… — започна тя и рухна върху него в същия момент, когато краката й се опряха о земята и взрив от болка избухна в глезена й, който не можеше да я удържи. Той я вдигна на ръце и се усмихна.

— Не, не можете, госпожице Тагарт — каза той и тръгна през поляната. Тя лежеше неподвижно, беше го обгърнала с ръце, главата й беше на рамото му, и си мислеше: само за няколко мига, докато трае това, мога да се отпусна напълно, да забравя всичко и да си позволя да се отдам на чувствата… Кога беше изпитвала това преди, чудеше се, някога беше имало такъв миг, в който тези думи се бяха появявали в съзнанието й, но сега не можеше да си го спомни. Някога беше познала това чувство на сигурност, на нещо окончателно, достигнато, което не може да бъде поставяно под въпрос. Но за нея беше нещо ново да се чувства защитена и да може да приеме защитата, да се отпусне — точно така, защото точно това специално чувство на безопасност не беше защита от бъдещето, а от миналото, не беше защита, която спестява битката, а която я спечелва, не беше защита заради слабостта й, а заради силата… Усещайки необичайната сила на натиска на ръцете му върху тялото си, златистите и ръждивите кичури на косата му, сенките на клепките по кожата на лицето му само на няколко инча от нейното, тя се чудеше смътно: защитена, но от какво? Тъкмо той беше врагът… нали? Защо? Не знаеше, не можеше да мисли за това сега. Беше й необходимо усилие да си спомни, че преди няколко часа имаше цел и мотив. Насили се да си ги припомни.

— Знаехте ли, че ви следвам? — попита тя.

— Не.

— Къде е вашият самолет?

— На пистата.

— Къде е пистата?

— На другия край на долината.

— Нямаше летище в долината, когато гледах надолу. Нямаше дори ливада. Как се е появило там?

Той погледна небето.

— Гледайте внимателно. Виждате ли нещо там горе?

Тя отпусна глава назад, погледна право в небето, но не видя нищо, освен мирната синева на утрото. След малко различи няколко неясни ивици трептящ в светлината въздух.

— Топлинни вълни — каза тя.

— Пречупващи лъчи — отговори той. — Дъното на долината, което сте видяла, е планински връх, висок осем хиляди фута, на пет мили оттук.

— То… какво?

— Планински връх, който никой летец не би избрал за приземяване. Онова, което сте видяла, е негово отражение, проектирано върху тази долина.

— Как?

— По същия метод, като мираж в пустинята: изображение, пречупено от слой горещ въздух.

— Как?

— С екран от лъчи, изчислени срещу всичко — всичко с изключение на кураж като вашия.

— Какво искате да кажете?

— Никога не съм мислил, че който и да е самолет ще рискува да се спусне на седемстотин фута от земята. Ударихте се в лъчевия екран. Някои от лъчите са такива, че гасят електромагнитните двигатели. Е, това е вторият път, когато ме побеждавате: никога преди не са успявали да ме проследят.

— Защо поддържате този екран?

— Защото това място е частна собственост и целта е да остане такава.

— Какво е това място?

— Ще ви го покажа, след като сте вече тук, госпожице Тагарт. Ще отговарям на въпросите, след като го видите.

Тя остана безмълвна. Забеляза, че е попитала за всичко друго, освен за него самия. Сякаш той беше едно цяло, което тя беше обхванала от пръв поглед — като някаква неподлежаща на подчинение безусловност, като аксиома, която не може да бъде обяснявана повече — сякаш тя беше узнала всичко за него чрез прякото си възприятие, а сега трябваше само да осъзнае това познание.

Той я носеше по една тясна пътека, която се извиваше надолу, към дъното на долината. Високите, тъмни пирамиди на елите стояха неподвижно изправени по склоновете около тях — с мъжествена простота, като скулптури, сведени до основната си форма, контрастирайки със сложните, женствени, натруфени дантели на брезовите листа, които трептяха на слънцето.

Листата пропускаха слънчевите лъчи през косата му, по лицата и на двамата. Тя не можеше да види какво има долу, отвъд завоите на пътеката. Очите й се връщаха на лицето му. Той поглеждаше надолу към нея. В началото тя отклоняваше поглед; после, сякаш научила го от него, и тя започна да удържа на погледа му. Всеки път, когато той погледнеше надолу, тя знаеше, че той знае какво чувства и че не иска да скрие от нея значението на погледа си. Знаеше и че мълчанието му е същата изповед като нейната. Той не я държеше по безучастния начин, по който един мъж носи ранена жена. Това беше прегръдка, макар че тя не усещаше и намек за това в поведението му — чувстваше го заради увереността си, че с цялото си тяло усеща нейното.

Чу звука на водопад преди още да види крехката нишка, която падаше като начупена, искряща лента по камъните. Звукът идваше сред някакво неясно пулсиране в ума й, сред някакъв недоловим ритъм, който изглеждаше не по-силен от спомен, който се бореше да излезе наяве. Но когато отминаха водопада, пулсирането продължи — тя чуваше звука на водата, но другият звук като че ли ставаше все по-ясен, нарастваше, но не в ума й, а някъде между листата. Пътеката направи завой и във внезапно открилото се пространство тя видя малка къща на една издатина, и един слънчев лъч, който проблясваше по стъклото на отворения прозорец. В момента, в който разбра какво преживяване я беше накарало да иска да се отдаде на непосредственото настояще — през една нощ, в един прашен вагон на „Комет“, когато беше чула темата на Петия концерт на Хали — тя разбра, че го чува и сега, чува го да се издига изпод клавишите на пиано, с ясните, остри акорди на нечие могъщо, уверено докосване.

Тя изстреля въпроса в лицето му, сякаш с надежда да го хване неподготвен:

— Това е петият концерт на Ричард Хали, нали?

— Да.

— Кога Ричард Хали е написал това?

— Защо не го попитате лично?

— Той тук ли е?

— Той го свири. Това е неговата къща.

— О…!

— Ще се срещнете с него по-късно. Ще се радва да говори с вас. Знае, че неговите творби са единствените записи, които обичате да слушате вечер, когато сте сама.

— Откъде знае?

— Аз му казах.

Изразът на лицето й беше като въпрос, който би започнал с „Как, по дяволите…?“, но видя изражението в очите му и се разсмя, отразявайки така неговия поглед. Не можеше да подлага под въпрос нищо, мислеше си, не можеше да се съмнява, не и сега, не и при звуците на тази музика, които се издигаха триумфално през плуващите в слънце листа. Това беше музиката на освобождението, на облекчението, изпълнявана така, както трябваше да бъде изпълнявана; умът й се беше борил да я чуе такава в разклатения вагон през ритъма на ранените колелета — тъкмо това беше видял умът й сред звуците през онази нощ — тази долина, утринното слънце и…

И тогава тя ахна, защото пътеката беше направила завой и от височината на едно открито възвишение видя градчето на дъното на долината. Не беше точно град, а само група къщи, пръснати по полите на извисяващите се тераси на планините, които се издигаха нагоре, над покривите им, и ги обграждаха с отвесен, непроходим пръстен. Това бяха домове — малки и нови, с голи, правоъгълни силуети, които блещукаха с големите си прозорци. Някъде в далечината имаше и по-високи постройки и тънките спирали дим над тях предполагаха индустриален район. Но близо пред нея, издигнат на тънка гранитна колона до нивото на очите й, с ослепителен блясък, който караше всичко останало да избледнее, стоеше доларов знак — три фута висок, направен от чисто злато. Той висеше над града като негов герб, негова запазена марка, негов прожектор, и улавяше слънчевите лъчи като някакъв предавател на енергия, който ги отпращаше като блестяща благословия през въздуха, над покривите.

— Какво е това? — едва успя да каже тя, сочейки знака.

— А, това е шега на Франсиско.

— Франсиско кой? — прошепна тя, макар да знаеше отговора.

— Франсиско д’Анкония.

— И той ли е тук?

— Всеки момент трябва да пристигне.

— Как така е негова шега?

— Той даде този знак като подарък за рождения ден на собственика на това място. И след това всички го приехме като наша лична емблема. Идеята ни хареса.

— Не сте ли вие собственикът на това място?

— Аз ли? Не — той погледна надолу към подножието на скалите, посочи натам и добави: — Ето го собственикът, идва.

Една кола беше спряла в края на черния път под тях и двама мъже се качваха бързо по пътеката. Тя не можеше да различи лицата им — единият беше слаб и висок, а другият — по-нисък и мускулест. Изгуби ги от поглед на завоите, докато той продължаваше да я носи надолу, за да ги пресрещне. Срещнаха се, когато те се появиха изведнъж иззад една скала, на няколко фута разстояние. Лицата им я поразиха рязко, като челен сблъсък.

— Проклет да съм! — каза мускулестият мъж, когото тя не познаваше, вторачен в нея. Тя обаче гледаше високата, елегантна фигура на спътника му: беше Хю Акстън. Тъкмо Акстън заговори пръв, след като й се поклони с вежлива усмивка за поздрав.

— Госпожице, за пръв път някой доказва, че греша. Не знаех — когато ви казах, че никога няма да го откриете, — че следващия път, когато ви видя, ще бъдете в ръцете му.

— В чии ръце?

— Ами на изобретателя на двигателя.

Тя въздъхна и затвори очи — това беше онази връзка, която знаеше, че е трябвало да направи. Когато ги отвори отново, гледаше в Голт. Той се усмихваше с насмешка, сякаш знаеше изцяло какво означава това за нея.

— Добре щяхте да се наредите, ако си бяхте счупили врата! — сопна й се мускулестият мъж, с яда на загриженост, почти на привързаност. — Толкова неприятности, и то за човек, когото щяхме да приемем с такава готовност, ако беше решил да дойде през предната врата!

— Госпожице Тагарт, може ли да ви представя Мидас Мълиган? — каза Голт.

— О — безсилно каза тя и се засмя; вече нищо не можеше да я учуди. — Мислите ли, че съм умряла в катастрофата и това е някакъв друг вид съществуване?

— Това наистина е друг вид съществуване — каза Голт. — Но като говорим за умиране, не ви ли се струва, че е по-скоро обратното?

— О, да — прошепна тя. — Да… — усмихна се на Мълиган. — Къде е предната врата?

— Тук — каза той и посочи челото си.

— Изгубих ключа — просто и смирено каза тя. — Точно сега май съм изгубила всички ключове.

— Ще ги намерите. Но какво, за Бога, правехте в този самолет?

— Преследвах го.

— Него? — той посочи Голт.

— Да.

— Имате късмет, че сте жива! Сериозно ли сте ранена?

— Не мисля.

— Ще трябва да отговорите на няколко въпроса, след като ви закърпят.

Той се извърна рязко и тръгна пръв към колата, после погледна Голт.

— И какво ще правим сега? Ето едно нещо, за което не бяхме подготвени: за първия стачкоизменник.

— Първия… какво? — попита тя.

— Зарежи — каза Мълиган и погледна Голт. — Какво ще правим?

— Ще бъде моя грижа — каза Голт. — Аз ще отговарям. Ти поеми Куентин Даниълс.

— Ама той не е никакъв проблем. Има нужда само да се запознае с мястото. Май знае останалото.

— Да, практически е изминал целия път сам — той я видя да го гледа сащисано и каза: — Има едно нещо, за което трябва да ви благодаря, госпожице Тагарт: направихте ми комплимент, когато избрахте Куентин Даниълс да продължи работата ми. Можеше да го направи.

— Къде е той? — попита тя. — Ще ми кажете ли какво стана?

— Ами Мидас ни посрещна на летището, закара ме до дома ми и взе Даниълс със себе си. Щях да се присъединя към тях за закуска, но видях самолета ви да пада и да се забива в тази поляна. Аз бях най-близо до катастрофата.

— Дойдохме възможно най-бързо — каза Мълиган. — Мислех си, че който и да е в този самолет, заслужава да се пребие. Никога не съм мислел, че може да е един от двамата души в целия свят, за които бих направил изключение.

— Кой е другият? — попита тя.

— Ханк Риърдън.

Тя трепна — беше като внезапен удар, дошъл отдалеч. Запита се защо й се струва, че Голт напрегнато гледа лицето й и че вижда за миг промяна в неговото, твърде кратка, за да бъде определена. Бяха стигнали до колата. Беше кабриолет „Хамънд“, със свален гюрук, един от най-скъпите модели, на няколко години, но поддържан в блестящо състояние. Голт я настани внимателно на задната седалка и я обгърна с ръка. Тя чувстваше от време на време пробождаща болка, но не можеше да й обръща внимание. Гледаше далечните къщи на града, когато Мълиган натисна стартера и колата тръгна напред и премина покрай знака на долара, а един златен лъч я заслепи и се плъзна по челото й.

— Кой е собственикът на това място? — попита тя.

— Аз — каза Мълиган.

— Ами той какъв е? — тя посочи Голт.

Мълиган се разсмя.

— Той просто работи тук.

— А вие, доктор Акстън? — попита тя.

Той погледна Голт.

— Аз съм един от двамата му бащи, госпожице Тагарт. Онзи, който не го предаде.

— О! — каза тя, когато още една връзка си дойде на мястото.

— Третият ви ученик?

— Точно така.

— Вторият помощник-деловодител! — изведнъж простена тя, спомняйки си нещо.

— Това пък какво е?

— Така го нарече доктор Стедлър. Това, каза доктор Стедлър, е станал третият му ученик.

— Надценил ме е — каза Голт. — По скалата на неговите стандарти и неговия свят аз стоя много по-ниско.

Колата беше навлязла в морава, която се простираше пред самотна къща, на един хребет над долината. Видя мъж да слиза по пътеката пред тях и да бърза към града. Носеше сини работни дрехи и кутия за храна. Имаше нещо познато в резките му, ловки движения. Когато колата мина покрай него, тя зърна лицето му, подскочи напред, а гласът й се извиси до вик — от болката от движението и шока от видяното:

— Спрете! Спрете! Не го изпускайте!

Беше Елис Уайът. Тримата мъже се засмяха, но Мълиган спря колата.

— О… — безсилно, извинително каза тя, забравила, че това е място, от което Уайът не може да изчезне.

Той тичаше към тях: също бе я познал. Когато се хвана за бронята на колата, за да забави скоростта й, тя видя лицето и младата, триумфираща усмивка, която беше виждала само веднъж преди: на перона на железопътния възел на Уайът.

— Дагни! И ти ли, най-сетне? Една от нас?

— Не — каза Голт. — Госпожица Тагарт катастрофира.

— Какво?

— Самолетът й се разби. Не го ли видя?

— Разбил се е — тук?

— Да.

— Чух самолет, но… — учуденият му поглед се смени с приятелска усмивка, изпълнена със съжаление и радост едновременно. — Разбирам. О, по дяволите, Дагни, това е абсурдно!

Тя го гледаше безпомощно, неспособна да свърже миналото с настоящето. И също така безпомощно, както човек би споделил с мъртъв приятел, на сън, каза думите, които съжалява, че е пропуснала да му каже приживе, през спомена за един телефон, който звъни без отговор, преди почти две години, тя каза думите, които се беше надявала да му каже, ако отново го зърне някога:

— Аз… се опитах да се свържа с теб.

Той се усмихна кротко.

— И ние се опитваме да се свържем с теб оттогава насам, Дагни… Ще те видя довечера. Не се притеснявай, няма да изчезна — а и не мисля, че и ти ще изчезнеш.

Той махна на другите и се отдалечи, размахвайки кутията с храна. Когато Мълиган запали колата, тя погледна нагоре и видя очите на Голт, които я наблюдаваха внимателно. Лицето й придоби студен израз, сякаш в открито признание за болката и напук на задоволството, което това можеше да му достави.

— Добре — каза тя. — Разбирам на какъв шок искате да ме изложите.

Но по лицето му нямаше нито жестокост, нито жал — само уравновесения израз на справедливост.

— Първото ни правило тук, госпожице Тагарт — отговори той — е, че човек винаги трябва сам да види.

Колата спря пред самотна къща. Беше построена от груби гранитни блокове, а почти цялата й предна стена беше заета от прозорец.

— Ще изпратя лекаря — каза Мълиган и продължи нататък, докато Голт я носеше нагоре по пътеката.

— Вашата къща? — попита тя.

— Моята — отговори той и отвори с ритник вратата. Пренесе я през прага в огряното пространство на всекидневната си, където слънчевата светлина се лееше по стените от полиран бор. Тя видя ръчно изработени мебели, таван от голи, груби греди, свод към малка кухня с грубовати лавици, гола дървена маса и поразителния за това място хром, който блестеше от електрическата фурна — мястото имаше примитивна простота на хижа на заселник, всичко беше сведено до най-основните нужди, но със свръхмодерно умение.

Той я пренесе през слънчевите лъчи до малка стая за гости и я сложи на едно легло. Тя забеляза прозореца, отворен към дълга поредица от скални стъпала и борове, които сякаш подпираха небето. Забеляза и малки ивици, които изглеждаха като надписи, изрязани в дървото на стените, няколко пръснати реда, написани от различни ръце — не можеше да различи думите. Имаше и още една врата, оставена полуотворена, водеше към спалнята му.

— Гост или затворник съм тук? — попита тя.

— Изборът ще бъде ваш, госпожице Тагарт.

— Не мога да избирам, когато си имам работа с непознат.

— Но вече не е така. Не нарекохте ли цяла железопътна линия на мен?

— О! Да… — беше леко разтърсване от друга връзка, която си дойде на мястото. — Да, аз… — тя гледаше високата фигура с изсветляла от слънцето коса, със сдържана усмивка в безмилостно наблюдателните очи — отново виждаше борбата си да построи линията и летния ден, в който беше тръгнал първият влак — и си мислеше, че ако някоя човешка фигура изобщо можеше да бъде избрана за емблема на линията, то това беше тази фигура. — Да… така беше… — сетне, спомнила си и останалото, добави: — Но аз я нарекох на името на враг.

Той се усмихна.

— Тъкмо това е противоречието, което трябваше да разрешите рано или късно, госпожице Тагарт.

— Но нали именно вие… разрушихте моята линия…

— А, не. Противоречието го направи.

Тя затвори очи и след миг попита:

— Всички тези истории, които съм чувала за вас — кои от тях бяха истински?

— Всички.

— Вие ли ги разпространихте?

— Не. Че за какво? Никога не съм искал да се говори за мен.

— Но знаете, че сте станали легенда?

— Да.

— Младият изобретател от фабриката за двигатели „Двадесети век“ е единствената истинска версия на легендата, нали?

— Онази, която е конкретно истинска — да.

Тя не можеше да го каже безразлично; все още беше задъхана и гласът й пропадна в шепот, когато попита:

— Двигателят… двигателят, който намерих… вие ли го направихте?

— Да.

Тя не можа да удържи пламенността, с която изправи глава.

— Тайната на трансформацията на енергията… — започна тя и спря.

— Мога да ви я разкажа за петнадесет минути — каза той в отговор на отчаяната молба, която тя не беше произнесла. — Но няма сила на земята, която да може да ме насили да го направя. Ако разбирате това, ще разберете всичко, което ви озадачава.

— Онази нощ… преди дванадесет години… една пролетна нощ, когато сте излезли от една среща с шест хиляди убийци — и тази история е истинска, нали?

— Да.

— Казали сте им, че ще спрете двигателя на света.

— Така и стана.

— Какво сте направили?

— Нищо не съм правил, госпожице Тагарт. И в това е цялата ми тайна.

Тя го погледна мълчаливо. Той стоеше и чакаше, сякаш можеше да чете мислите й.

— Разрушителят… — каза тя с удивен и безпомощен тон.

— … най-злото същество, което някога е съществувало — каза той с тон, сякаш я цитираше, и тя разпозна собствените си думи, — човекът, който източва мозъците на света.

— Колко внимателно сте ме наблюдавали — попита тя, — и колко време?

Беше само мигновена пауза, очите му бяха неподвижни, но й се стори, че погледът му е напрегнат, сякаш я наблюдаваше със специално внимание, и тя улови особен, напрегнат тон в гласа му, когато той отговори тихо:

— Години наред.

Тя затвори очи, отпусна се и се предаде. Почувства странно, ведро безразличие, сякаш изведнъж искаше само комфорта да се предаде на безпомощността. Докторът, който пристигна, беше сивокос мъж с меко, замислено лице и категорични, дискретно уверени маниери.

— Госпожице Тагарт, мога ли да ви представя доктор Хендрикс? — попита Голт.

— Нима това е доктор Томас Хендрикс? — ахна тя с неволната грубост на дете; името беше на велик хирург, който се беше оттеглил и изчезнал преди шест години.

— Да, разбира се — каза Голт.

Доктор Хендрикс й се усмихна в отговор.

— Мидас ми каза, че госпожица Тагарт трябва да бъде лекувана от шока — не този, който е преживяла, а от тези, които я очакват.

— Ще ви оставя да го направите — каза Голт, — докато отида до пазара да купя храна за закуска.

Тя наблюдаваше бързата ефикасност на работата на доктор Хендрикс, докато преглеждаше раните й. Беше донесъл предмет, какъвто тя никога не беше виждала преди: преносим рентген. Научи, че е разкъсала хрущяла на две ребра, че си е навехнала глезена, ожулила е дълбоко едно коляно и един лакът и е получила няколко лилави охлузвания по тялото си. Докато ловките, компетентни ръце на доктор Хендрикс я превързаха с бинтове и стегнат лейкопласт, тя почувства, че ако тялото й беше двигател, и той сега се проверяваше от експерт-механик, нямаше да има нужда от повече грижи.

— Бих ви посъветвал да останете в леглото, госпожице Тагарт.

— О, не! Ако внимавам и се движа бавно, всичко ще бъде наред.

— Трябва да си почивате.

— Мислите ли, че мога?

Той се усмихна.

— Май не.

Когато Голт се върна, тя вече беше облечена. Доктор Хендрикс му разказа за състоянието й и добави:

— Ще се върна утре за контролен преглед.

— Благодаря — каза Голт. — Изпратете сметката на мен.

— В никакъв случай! — възмутено каза тя. — Ще я платя сама.

Двамата мъже се погледнаха насмешливо като пред самохвалство на просяк.

— Ще обсъдим това по-късно — каза Голт.

Доктор Хендрикс си тръгна и тя се опита да стане, като куцаше и хващаше мебелите за опора. Голт я вдигна на ръце, занесе я в кухненския бокс и я положи на един стол пред маса, сервирана за двама. Тя осъзна, че е гладна, веднага щом видя кафеварката да ври на печката, двете чаши портокалов сок, тежките, бели порцеланови съдове, които блестяха на слънцето върху полираната повърхност на масата.

— Кога сте спала или яла за последно? — попита той.

— Не знам… Вечерях във влака, със… — тя поклати глава с безпомощна, горчива усмивка: със скитника, помисли си, с отчаян глас, молещ за избавление от отмъстител, когото не можеше да открие, отмъстител, който седеше срещу нея на масата и пиеше чаша портокалов сок. — Не знам… Сякаш е станало преди векове на друг континент.

— Как стана така, че тръгнахте след мен?

— Кацнах на летището в Алтън точно когато излитахте. Човекът там ми каза, че Куентин Даниълс е тръгнал с вас.

— Спомням си, че самолетът ви захождаше за кацане. Но точно този единствен път не си помислих за вас. Мислех, че идвате с влак.

Тя попита, гледайки го право в лицето:

— Как искате да разбирам това?

— Кое?

— Единственият път, когато не сте мислили за мен.

Той издържа погледа й — тя видя лекото движение, което тя беше забелязала, че е типично за него: движението на гордите му, непреклонни устни, които се извиват в намек за усмивка.

— Както искате — отговори той.

Тя изчака миг, за да подчертае как точно иска да го разбира със строгостта на лицето си, сетне попита студено като враг, който го обвинява:

— Значи знаехте, че идвам за Куентин Даниълс?

— Да.

— Стигнахте до него пръв бързо, за да не ми позволите аз да го направя ли? За да ме победите, с ясното съзнание какво би означавала за мен подобна победа?

— Разбира се.

Тя замълча и погледна встрани. Той се надигна, за да приготви останалата част от закуската им. Тя го гледаше, докато стоеше до печката, препичаше хляб и пържеше яйца с бекон. В движенията му личеше спокойно умение, без усилие, но това беше умение от друга професия — ръцете му се движеха с бързата прецизност на инженер, който дърпа лостовете на контролно табло. Тя си спомни къде беше виждала такова изпълнение — също толкова експертно и точно толкова не на място.

— Това ли научихте от доктор Акстън? — попита тя и посочи печката.

— И това.

— Нима ви е учил да пилеете времето си — вашето време! — тя не успя да сдържи тръпката на възмущение в гласа си — с такава работа?

— Пилял съм време и с много по-маловажни неща.

Когато сложи чинията пред нея, тя попита:

— Откъде взехте тази храна? Има ли бакалия тук?

— Най-добрата в света. Държи я Лорънс Хамънд.

— Какво?

— Лорънс Хамънд, от „Автомобили Хамънд“ Беконът е от фермата на Дуайт Сандърс, от „Самолети Сандърс“. Яйцата и млякото са от съдията Нарангансет от Върховния съд на щата Илинойс.

Тя гледаше чинията си с горчивина, едва ли не със страх, боейки се да я докосне.

— Това е най-скъпата закуска в живота ми, ако взема предвид стойността на времето на готвача и всички останали.

— Да — от една страна. Но от друга, това е най-евтината закуска в живота ви, защото никаква част от нея не е отишла за храна на мародерите, които ще ви карат да плащате за нея година след година и накрая ще ви оставят да умрете от глад.

След дълго мълчание тя запита простичко, почти тъжно:

— Какво правите всички тук?

— Живеем.

Тя никога не беше чувала тази дума да звучи толкова истински.

— Какво работите? — попита тя. — Мидас Мълиган каза, че работите тук.

— Май съм нещо като момче за всичко.

— Какво сте?

— Викат ме всеки път, когато нещо не е наред с някоя инсталация — с електроснабдяването например.

Тя го погледна и внезапно подскочи напред, вторачена в електрическата печка, но рухна обратно на стола, пронизана от болката. Той се разсмя.

— Да, вярно е, но се успокойте, иначе доктор Хендрикс ще нареди да ви върна в леглото.

— Електроснабдяването… — задавено каза тя — … електроснабдяването тук… работи с вашия двигател?

— Да.

— Значи е построен? И работи?

— Сготви ви закуска.

— Искам да го видя!

— Не се мъчете да куцате до печката. Това си е обикновена електрическа печка като всички други, само е стотина пъти по-евтина за употреба. И само това ще можете да видите, госпожице Тагарт.

— Обещахте ми да ми покажете долината.

— Ще ви я покажа. Но не и електрическия генератор.

— Ще ме разведете ли сега, щом свършим?

— Стига да искате — и стига да можете да се движите.

— Мога.

Той стана, отиде до телефона и набра един номер.

— Ало, Мидас? Да… Така ли? Да, тя е добре… Ще ми дадеш ли под наем колата си за деня? Благодаря. Обичайната тарифа — двадесет и пет цента на час… Можеш ли да я изпратиш? Случайно да имаш някакъв бастун? Ще й трябва… Тази вечер ли? Да, така мисля. Ще го направим. Благодаря.

Той затвори. Тя го гледаше невярващо.

— Правилно ли разбрах, че господин Мълиган, който струва около двеста милиона долара, ще ви иска само двайсет и пет цента, за да използвате колата му?

— Точно така.

— За Бога, не можеше ли да ви я даде просто от вежливост?

Той седеше и я гледаше, изучаваше лицето й, сякаш нарочно я оставяше да види веселието в неговото.

— Госпожице Тагарт — каза той, — в тази долина нямаме закони, нямаме никакви правила, никаква официална организация. Идваме тук, защото искаме да си починем. Но имаме определени обичаи, които всички спазваме, защото са свързани с нещата, от които искаме да си починем. Така че ще ви предупредя, че има една дума, която е забранена в долината: думата „давам“.

— Съжалявам — каза тя. — Прав сте.

Той напълни отново чашата й с кафе и й подаде пакет цигари. Тя се усмихна, когато си взе една: тя носеше знака на долара.

— Ако не сте твърде изморена до довечера — каза той, — Мълиган ни покани на вечеря. Там ще има няколко гости, които, мисля, ще искате да видите.

— Ама разбира се! Няма да съм твърде уморена. Май никога повече няма да чувствам умора.

Тъкмо свършваха закуската, когато видяха колата на Мълиган да спира пред къщата. Шофьорът изскочи, хукна нагоре по пътеката и се втурна в стаята, без да спре, за да позвъни или да почука. Отне й миг да осъзнае, че нетърпеливият, задъхан, разрошен млад човек е Куентин Даниълс.

— Госпожице Тагарт — без дъх каза той, — съжалявам! — отчаяната вина в гласа му контрастираше с веселата възбуда по лицето му. — Никога не съм престъпвал думата си преди! Няма извинение за това, но мога да ви помоля за прошка, и знам, че няма да ми повярвате, но истината е, че аз… аз забравих!

Тя погледна Голт.

— Вярвам ти.

— Забравих, че ви обещах да чакам, забравих за всичко, допреди няколко минути, когато господин Мълиган ми каза, че сте се разбили тук със самолет. И тогава разбрах, че аз съм виновен, и ако нещо ви се беше случило — Боже, добре ли сте?

— Да. Не се притеснявайте. Седнете!

— Не знам как някой може да забрави честната си дума. Не знам какво ми стана.

— Аз знам.

— Госпожице Тагарт, работех по това месеци наред, по една определена хипотеза, и колкото повече работех, толкова по-безнадеждно изглеждаше. Не бях мръднал от лабораторията през последните два дни, опитвах се да реша уравнение, което изглеждаше невъзможно. Чувствах, че ще умра на черната дъска, но няма да се откажа. Беше късно през нощта, когато той влезе. Май дори не го забелязах. Каза, че иска да говори с мен, аз го помолих да изчака и веднага продължих. Мисля, че бях забравил за присъствието му. Не знам колко дълго е стоял там и ме е наблюдавал, но си спомням, че изведнъж ръката му се протегна, изтри всичките ми цифри от дъската и написа едно кратко уравнение. И тогава го забелязах — и изкрещях, защото това не беше пълният отговор за двигателя. Но беше пътят към него, път, който не бях видял, за чието съществуване не подозирах, но знаех къде води! Помня, че викнах: „Откъде знаете?“ — а той отговори, като посочи една снимка на двигателя: „Аз съм човекът, който пръв го направи“. И това е последното, което си спомням, госпожице Тагарт, тоест последното, което си спомням от собственото си съществуване, защото след това говорехме за статично електричество и за преобразуването на енергията и за двигателя.

— Говорехме за физика през целия път дотук — каза Голт.

— О, спомням си, когато ме попитахте дали ще дойда с вас — каза Даниълс, — дали съм готов да тръгна, никога да не се върна и да се откажа от всичко… Всичко ли? Да се откажа от мъртъв институт, който се руши в джунглата, да се откажа от бъдещето си на пазач, роб по закон, да се откажа от Уесли Мауч и Директива 10–289 и долните създания, които пълзят по корем и грухтят, че няма разум! Госпожице Тагарт — той се смееше ликуващо — той ме питаше дали ще се откажа от това и ще тръгна с него! Трябваше да ме попита два пъти, не можах да повярвам първия път, не можах да повярвам, че на човешко същество трябва да се задава такъв въпрос, че може изобщо това да е предмет на избор. Да тръгна ли? Бих скочил от небостъргач, само за да го последвам и да чуя формулата му, преди да се разбия в паважа!

— Не те обвинявам — каза тя. Гледаше го с нюанс на копнеж, почти със завист. — Освен това изпълни договора си. Заведе ме до тайната на двигателя.

— И тук ще бъда пазач — каза Даниълс, щастливо ухилен. — Господин Мълиган каза, че ще ми даде работа на пазач в електроцентралата. И когато се изуча, ще се издигна до електротехник. Не е ли невероятен този Мидас Мълиган? Такъв искам да съм на неговите години. Искам да правя пари. Искам да правя милиони. Искам да направя толкова, колкото е направил той!

— Даниълс! — тя се разсмя, спомняйки си спокойния самоконтрол, стриктната прецизност, непоколебимата логика на младия учен, с който се беше запознала. — Какво ти става? Къде си? Знаеш ли какво говориш?

— Аз съм тук, госпожице Тагарт. — И тук няма граница за възможностите! Ще бъда най-великият електротехник в света, и най-богатият! Аз ще…

— Ти ще се върнеш обратно в къщата на Мълиган — каза Голт — и ще спиш двайсет и четири часа, иначе няма да те пусна в електроцентралата.

— Да, сър — смирено отвърна Даниълс.

Когато излязоха от къщата, слънцето струеше по върховете и рисуваше около долината кръг от сияещ гранит и блестящ сняг. Изведнъж тя почувства, че отвъд този кръг не съществува нищо, и се учуди на радостното, гордо задоволство, което чувстваше изправена пред свършения факт — пред осъзнаването, че полето на грижите може да се простира само и единствено до реалността на зрителното поле. Искаше да протегне ръце над покривите на града под нея, сякаш пръстите й щяха да докоснат върховете от другата страна. Но не можеше да ги вдигне — беше облегната на бастуна с едната си ръка и на рамото на Голт с другата, движеше краката си с бавно и преднамерено усилие — вървеше към колата като дете, което тъкмо прохожда.

Седеше до Голт, докато той караше, заобикаляйки града, към къщата на Мидас Мълиган. Тя беше на един хребет — беше най-голямата къща в долината, единствената на два етажа, странна комбинация от крепост и почивен дом, с дебели гранитни стени и широки, открити тераси. Той спря, за да остави Даниълс, сетне тръгна по един път с много завои, който бавно се изкачваше към планините. Мисълта за богатството на Мълиган, за луксозната кола и за ръцете на Голт върху волана я накара да се запита за пръв път дали и Голт беше богат. Тя погледна дрехите му: сивият панталон и бялата риза изглеждаха с качество, предназначено за дълго носене, кожата на тесния колан на кръста му беше напукана, часовникът на ръката му изглеждаше прецизно изработен, но беше от проста неръждаема стомана. Единственият намек за лукс беше цветът на косата му — кичурите, които се ветрееха от вятъра бяха като течно злато и мед.

Изведнъж, зад един завой на пътя, тя видя зелени пасбища, простиращи се до една отдалечена ферма. Там имаше стада овце и няколко коня, имаше обградени с огради квадратни свинарници, разпилени силуети на дървени плевни, и, по-далеч, един метален хангар, който не подхождаше на ферма. Един мъж със светла каубойска риза бързаше към тях. Голт спря колата и му махна, но не каза нищо в отговор на въпросителния й поглед. Остави я да разбере сама, когато мъжът се приближи — беше Дуайт Сандърс.

— Здравейте, госпожице Тагарт — с усмивка каза той.

Тя гледаше безмълвно навитите му ръкави, тежките му ботуши, стадата добитък.

— Значи това е останало от „Самолети Сандърс“ — каза тя.

— А, не. Остана и един отличен моноплан, най-добрият ми модел, който разбихте горе по хълмовете.

— Значи знаете? Да, беше един от вашите. Прекрасна машина. Но се опасявам, че го повредих доста зле. Май откъснах долната част. Никой не може да го поправи.

— Аз мога.

Това бяха думите и увереният тон, които тя не беше чувала от години; тя беше спряла да очаква такова поведение — започна да се усмихва, но усмивката премина в горчив смях.

— Как? — попита тя. — Във ферма за свине?

— Нищо подобно. В „Самолети Сандърс“.

— Къде е това?

— Къде мислите, че е? В онази сграда в Ню Джърси, която братовчедът на Тинки Холъуей купи от банкрутиралите ми наследници с правителствен заем и отменен данък? В сградата, в която произведе шест самолета, които никога не се отделиха от земята, и осем, които излетяха, но се разбиха с по четиридесет пътници?

— Тогава къде е?

— Там, където съм аз.

Той посочи другата страна на пътя. Тя хвърли поглед през върховете на боровете и видя бетонния правоъгълник на летище в дъното на долината.

— Имаме няколко самолета тук и моята работа е да се грижа за тях — каза той. — Аз съм свиневъд и пазач на летището. Справям се доста добре с произвеждането на шунка и бекон, и то без хората, от които обикновено ги купувах. Но тези хора не могат да произведат самолети без мен — а без мен не могат да произведат дори и шунката и бекона си.

— Но вие не сте проектирали самолети.

— Не, не съм. Не съм произвеждал и дизеловите двигатели, които някога ви обещах. Откакто ви видях за последен път, проектирах и произведох само един нов трактор. Наистина един — сглобих го на ръка, не беше необходимо масово производство. Но този трактор намали осемчасовия работен ден на четири часа — правата линия на ръката му, протегната и сочеща на някъде през долината, се движеше като царски скиптър, очите й я следваха и тя видя зелените тераси на висящи градини на един далечен планински склон — фермата за пилета и крави на съдията Нарангансет — ръката му се протегна бавно към дълга, плоска лента от зеленикаво злато в подножието на каньона, сетне към яркозелен парцел — това са житните ниви и парцелите с тютюн на Мидас Мълиган. Сетне посочи гранитна тераса, нашарена със светещи ивици листа — и овощната градина на Ричард Хали.

Очите й, следвайки движението на ръката му, отново и отново проследиха всичко, дълго след като той беше спрял да показва. Каза само:

— Разбирам.

— Сега вярвате ли, че мога да поправя самолета ви? — попита той.

— Да. Но виждали ли сте го?

— Разбира се. Мидас извика двама лекари незабавно: Хендрикс за вас и мен за самолета ви. Може да се поправи. Но ще е скъпоструваща работа.

— Колко?

— Двеста долара.

— Двеста долара? — невярващо повтори тя, цената й се струваше съвсем ниска.

— В злато, госпожице Тагарт.

— О…! Добре, откъде мога да купя златото?

— Не можете — каза Голт.

Тя се извъртя рязко и се обърна предизвикателно към него:

— Нима?

— Не. Не и там, откъдето идвате. Законите ви го забраняват.

— А вашите не?

— Не.

— Тогава ми продайте. Изберете свой обменен курс. Назовете каквато сума решите — в мои пари.

— Какви пари? Нямате и стотинка, госпожице Тагарт.

— Какво? — една наследница на Тагарт не очакваше да чуе такива думи.

— Нямате и стотинка в тази долина. Притежавате милиони долари в дялове от „Тагарт трансконтинентал“, но тук можете да си купите с тях само фунт бекон от свинефермата на Сандърс.

— Разбирам.

Голт се усмихна и се обърна към Сандърс:

— Давай, оправи самолета. Госпожица Тагарт ще плати за това после.

Той натисна стартера и потегли, а тя стоеше изпъната, без да задава въпроси. Силно тюркоазна повърхност разделяше хълмовете пред тях, в края на пътя — отне й секунда да разбере, че това е езеро. В неподвижната вода сякаш се срещаха синевата на небето и зеленината на покритите с борове планини в толкова блестящо чист цвят, че самото небе изглеждаше мътно, бледосиво. Поток от вряща пяна се спускаше между боровете и се разбиваше по скалистите стъпала, за да изчезне в спокойната вода. До потока имаше малка гранитна сграда. Голт спря колата точно когато един плещест човек с работно облекло излезе на прага през отворената врата. Беше Дик Макнамара, който някога бе най-добрият й подизпълнител.

— Добър ден, госпожице Тагарт! — щастливо каза той. — Радвам се да видя, че не сте ранена лошо.

Тя кимна с глава в мълчалив поздрав — беше като поздрав към загубата и болката от миналото, към онази тъжна вечер и към отчаяното лице на Еди Уилърс, който й съобщава новината за изчезването на този човек. Ранена лошо ли? — мислеше си тя. Бях ранена, но не при катастрофата, а онази вечер, в празния офис… На глас попита:

— Какво правите? За какво ме предадохте в най-лошия възможен момент?

Той се усмихна, посочи каменната сграда, после надолу по скалистия склон, където една водопроводна тръба изчезваше в тревата:

— Аз съм човекът с комуналните услуги — каза той. — Грижа се за водопровода, електричеството и телефоните.

— Сам?

— В началото — да. Но пораснахме толкова много през миналата година, че трябваше да наема трима души да ми помагат.

— Какви? Откъде?

— Ами единият от тях е професор по икономика, който не могъл да си намери работа навън, защото преподавал, че не можеш да консумираш повече, отколкото си произвел; другият е професор по история, който не можел да си намери работа, защото преподавал, че обитателите на бедните квартали не са хората, построили тази страна; а третият е професор по психология, който не можел да си намери работа, защото преподавал, че хората са способни да мислят.

— И работят за вас като водопроводчици и електротехници?

— Ще се изненадате колко са добри в това.

— И на кого са оставили колежите ни?

— На тези, които са били желани там — той се разсмя. — Преди колко време ви предадох, госпожице Тагарт? Преди по-малко от три години, нали? Отказах да построя за вас линията „Джон Голт“. Къде е линията ви сега? Но моите линии пораснаха за това време — от няколкото мили, които Мълиган беше построил, когато поех работата, до стотици мили тръби и кабели, положени в рамките на долината.

Той видя незабавния, неволен и нетърпелив израз на лицето й — израз на одобрителна оценка от компетентен човек. Усмихна се, погледна придружителя й и каза меко:

— Знаете ли, госпожице Тагарт, като става въпрос за линията „Джон Голт“ — може би аз я последвах, а вие я предадохте.

Тя погледна Голт. Той я гледаше право в лицето, но тя не можеше да прочете нищо в неговото.

Докато караха покрай езерото, тя попита:

— Избрали сте този маршрут нарочно, нали? Показвате ми всички хора, които… — тя спря, почувствала необяснимо нежелание да го каже, и вместо това продължи: — … които съм изгубила?

— Показвам ви всички хора, които ви отнех — твърдо отговори той.

Това беше коренът на онази липса на вина в лицето му, помисли си тя: той беше отгатнал и назовал думите, които тя искаше да му спести, беше отхвърлил постъпката на добра воля, която не се базираше на неговите ценности. Беше горд и сигурен, че е прав и се беше похвалил с това, което тя искаше да прозвучи като обвинение.

Пред тях, във водата на езерото, имаше дървен кей. Млада жена лежеше, изтегната на окъпаните в слънце дъски, и наблюдаваше няколко въдици. Тя погледна нагоре, като чу колата, сетне скочи на крака с едно-единствено ловко движение, дори твърде ловко, и изтича към пътя. Носеше панталони, навити до коленете на голите й крака; косата й беше тъмна и разрошена, очите й бяха големи. Голт й махна.

— Здравей, Джон! Кога пристигна?

— Тази сутрин — отговори той с усмивка и продължи. Дагни се обърна назад и видя с какъв поглед младата жена гледаше след Голт. И въпреки че безнадеждността, приета спокойно, беше част от обожанието в този поглед, тя изпита чувство, което й беше непознато досега — пробождане на ревност.

— Коя е тя? — попита тя.

— Най-добрият ни рибар. Доставя рибата за бакалията на Хамънд.

— С какво друго се занимава?

— Вече сте забелязала, че всеки от нас тук се занимава и с нещо друго. Писателка е. Такава, че няма да я публикуват навън. Вярва, че когато човек работи с думи, работи с ума си.

Колата зави по тясна пътека, изкачваща се по стръмния пущинак от храсти и борови дървета. Вече знаеше какво да очаква, когато видя закованата на дърво направена на ръка табела със стрелка, сочеща пътя: Проход Буена Есперанса. Не беше проход, а скала, покрита с метал — със сложна мрежа от тръби, помпи и клапи, накатерили се като лоза по тесните тераси. На хребета имаше друга дървена табела — и гордите, силни букви, които предаваха съобщението си на непроходимата плетеница папрати и борови клони, бяха по-характерни и по-познати от самите думи: „Уайът ойл“.

Именно петрол течеше на бляскава струя от една тръба в резервоар в подножието на стената, като единствено признание за невероятната тайна битка вътре в камъка, за ненатрапчивата цел на всички тези сложни машини. Но машините не приличаха на инсталациите на петролна сондажна кула, и тя знаеше, че вижда осъществената за пръв път тайна на прохода Буена Есперанса, знаеше, че петролът се извлича от шистите по начин, който хората смятаха за невъзможен.

Елис Уайът стоеше на един хребет и гледаше стъкления циферблат, забит в скалата. Той видя колата да спира долу и викна:

— Здрасти, Дагни! Идвам след минутка!

С него работеха още двама души: едър, мускулест работник, който се трудеше на една помпа, на половината път по стената, и младо момче на резервоара долу. Момчето беше русо с необичайно чисти форми на лицето. Тя беше сигурна, че го познава, но не можеше да си спомни къде го е виждала. То улови озадачения й поглед, усмихна се, и, сякаш за да й помогне, засвири леко, почти недоловимо, първите ноти от Петия концерт на Ричард Хали. Това беше младият спирач на „Комет“. Тя се засмя.

— Беше петият концерт на Ричард Хали, нали?

— Разбира се — отговори той. — Но мислите ли, че бих го казал на стачкоизменник?

— На кого?

— За какво ти плащам? — попита Елис Уайът, приближавайки; момчето се разсмя и се втурна обратно, за да грабне лоста, който беше пуснало за миг. — Госпожица Тагарт не можеше да те уволни, ако се шляеш без работа. Но аз мога.

— Това беше една от причините да напусна железницата, госпожице Тагарт — каза момчето.

— Знаеше ли, че съм го откраднал от теб? — каза Уайът. — Той беше най-добрият ти спирач, е сега е моят най-добър механик, но нито един от двама ни няма да го задържи завинаги.

— А кой тогава?

— Ричард Хали. Музиката. Той е най-добрият ученик на Хали.

Тя се усмихна.

— Разбрах, това е място, където се наемат само аристократи за най-противната работа.

— Вярно, всички са аристократи — каза Уайът, — защото знаят, че няма такова нещо като противна работа — има само противни хора, които не искат да я вършат.

Работникът ги гледаше и слушаше с любопитство. Тя погледна нагоре към него — изглеждаше като шофьор на камион — и затова го попита:

— А вие какъв бяхте навън? Професор по сравнително езикознание, предполагам?

— Не, госпожо — отговори той. — Шофьор на камион — и добави: — Но не исках да остана такъв завинаги.

Елис Уайът се любуваше на мястото около тях с някаква младежка гордост, жадна за признание: това беше гордостта на домакин на официален прием в салон, а жаждата — на художник при откриването на изложбата му в галерия. Тя се усмихна и попита, сочейки машините:

— Петрол от шисти?

— Аха.

— Това ли е процесът, над който работеше, докато беше на Земята? — каза го неволно и се учуди донякъде на собствените си думи. Той се засмя.

— Докато бях в ада — да. Сега съм на Земята.

— Колко произвеждаш?

— Двеста барела на ден.

Тъжна нотка се промъкна в гласа й:

— Това е процес, с който някога възнамеряваше да пълниш по пет влака с цистерни на ден.

— Дагни — сериозно каза той и посочи цистерната, — един галон струва повече от цял влак в ада — защото това е мое, цялото, всяка капка, и ще бъде похарчено единствено за мен.

Той вдигна изцапаната си ръка, показа мазните петна като съкровище, а черната капка на върха на пръста му проблесна на слънцето като скъпоценен камък.

— Мое — каза той. — Позволила си им да те победят, като те накарат да забравиш какво означава тази дума. Как я усещаш сега? Трябва да си дадеш шанс да я научиш отново.

— Скрил си се в някаква дупка в пустошта — сурово каза тя — и произвеждаш двеста барела петрол. При условие, че можеше да наводниш света.

— За какво? За да храня мародерите?

— Не! За да спечелиш състоянието, което заслужаваш.

— Но сега аз съм по-богат, отколкото в онзи свят. Какво е богатството, ако не средство за увеличаване на живота? Има два начина, по които може да се постигне: или като се произвежда повече, или като се произвежда по-бързо. И точно това правя аз: произвеждам време.

— Какво искаш да кажеш?

— Произвеждам всичко, от което имам нужда, работя, за да подобря методите си, и всеки час, който спестявам, е час, добавен към живота ми. Отнемаше ми пет часа да напълня тази цистерна. Сега ми отнема три. Двата, които съм спестил, са мои — толкова безценно мои, колкото ако бях преместил гроба си с два часа напред за всеки пет, които ми остават. Това са два часа, освободени от една задача, за да бъдат инвестирани в друга — още два часа, в които да работя, да раста, да се движа напред. Това е спестовната сметка, която трупам. Има ли някакъв сейф, който да може да запази тази сметка във външния свят?

— Но какво място имаш за движение напред? Къде е пазарът ти?

Той се разсмя.

— Пазар? Сега работя за полза, не за печалба — за моя полза, а не за печалбата на мародерите. Само тези, които добавят нещо към живота ми, а не тези, които го поглъщат, са моят пазар. Само тези, които произвеждат, а не онези, които консумират, могат изобщо да бъдат нечий пазар. Имам си работа със създатели на живот, не с канибали. Ако петролът ми изисква по-малко усилия, за да бъде произведен, аз искам по-малко от хората, на които го продавам за нещата, от които имам нужда. Добавям допълнителни мигове към живота им с всеки галон мой петрол, който изгарят. И понеже са хора като мен, те продължават да изобретяват по-бързи начини да правят нещата, които правят, така че всеки от тях ми дарява допълнителна минута, час или ден с хляба, който купувам от тях, с дрехите, с дървения материал, с метала — той погледна Голт, — допълнителна година с всеки месец електричество, което купувам. Това е нашият пазар и така работи той за нас, но не по този начин работеше във външния свят. В какъв канал изливаха там дните ни, живота ни, енергията ни? В каква бездънна, лишена от бъдеще клоака от неща, за които не се плаща? Тук търгуваме постижения, а не провали, стойност, не нужди. Свободни сме един от друг, и все пак всички растем заедно. Богатство ли, Дагни? Какво по-голямо богатство от това да притежаваш собственото си Аз и да го прилагаш, за да растеш? Всяко живо същество трябва да расте. Не може да стои неподвижно. Трябва да расте или да загине. Погледни — той посочи растение, което се бореше да се изправи изпод тежестта на една скала, с дълго, чепато стъбло, усукано от чудовищната борба, с клюмнали, жълти останки от неоформени листа и една-единствена зелена издънка, втурнала се нагоре към слънцето с отчаянието на последно и пропиляно напразно усилие. — Това ни причиняват там, в ада. Представяш ли си ме да му се подчиня?

— Не — прошепна тя.

— Представяш ли си той да му се подчини? — той посочи Голт.

— Боже, не!

— Тогава не се учудвай от нищо, което видиш в тази долина.

Тя остана безмълвна, докато отминаваха. Голт също мълчеше. На един далечен склон, в гъстата зеленина на гората, тя видя как един бор внезапно се навежда надолу, описвайки крива, като стрелка на часовник, и пада рязко някъде в гората. Тя знаеше, че това е предизвикано от човек.

— Кой е дървосекачът тук? — попита тя.

— Тед Нилсън.

Пътят се отпускаше в по-широки извивки и по-полегати наклони, сред по-меки склонове. Тя видя един засят ръждивокафяв хълм и два квадрата в различни оттенъци на зеленото: тъмната, пепелява зеленина на картофите, и бледото сребристозелено на зелето. Мъж с червена риза караше малък трактор и жънеше плевелите.

— Кой е зелевият магнат? — попита тя.

— Роджър Марш.

Тя затвори очи. Помисли си за плевелите, които се катереха по стените на една затворена фабрика, по фасадата й от блестящи плочки, на няколкостотин мили отвъд планините. Пътят слизаше до дъното на долината. Тя видя покривите на градчето отдолу, видя и малкия, блестящ доларов знак в далечината на другия край. Голт спря колата пред първата сграда на издатината над покривите — пред тухлена сграда с лек червеникав оттенък, който трептеше над комина. Шокира се да види над вратата един толкова логичен надпис — „Леярна Стоктън“.

Докато вървеше, облегната на бастуна си, от яркото слънце към усойния мрак на сградата — шокът, който изпита, беше отчасти чувство за анахронизъм, отчасти носталгия. Това беше индустриалният Изток, който през последните няколко часа изглеждаше отдалечен на векове зад нея. Това беше старата, позната, любима гледка на червеникави талази, които се издигат към стоманени подпорни греди, на искри, които излитат на снопове от невидими източници, на внезапни пламъци, които пълзят из черната мъгла, на пясъчни леярски форми, от които блести бял метал. Мъглата скриваше стените на сградата, стопяваше размерите й, и за миг това беше великата, мъртва леярна в Стоктън, Колорадо, беше „Нилсън мотърс“… беше „Риърдън стийл“.

— Здрасти, Дагни!

Усмихнатото лице, което се приближаваше към нея, изникнало от мъглата, беше на Андрю Стоктън. И тя видя мръсна ръка, протегната към нея с жест на уверена гордост, сякаш държеше цялото й видение в дланта си. Тя я стисна.

— Здравей — меко каза тя, и не знае дали поздравява миналото или бъдещето. Сетне поклати глава и добави:

— Как така не садиш картофи и не правиш обувки? Запазил си професията си.

— О, Калвин Атууд от Компанията за осветление и електричество „Атууд“ в Ню Йорк прави обувките.

Освен това моята професия е една от най-старите и жизнено необходимите навсякъде. И все пак трябваше да се боря за нея. Първо трябваше да разоря един конкурент.

— Какво?

Той се засмя и посочи към стъклената врата на обляна от слънце стая.

— Това е съсипаният ми конкурент — каза той.

Видя млад мъж, наведен над дълга маса. Той работеше върху сложен модел за отливка на глава на свредел. Имаше слабите, мощни ръце на концертиращ пианист и суровото лице на хирург, съсредоточен върху задачата си.

— Той е скулптор — каза Стоктън. — Когато дойдох тук, той и неговият партньор имаха нещо като ръчна ковачница и работилница. Аз отворих истинска леярна и им взех всичките клиенти. Момчето не можеше да върши такава работа, каквато вършех аз. За него това беше така или иначе само временен бизнес — скулптурата е истинският му бизнес, — така че дойде да работи при мен. Сега прави повече пари за по-малко часове, отколкото в собствената си леярна. Партньорът му беше химик, така че отиде в земеделието и произвежда химически тор, който удвои някои от реколтите тук — не спомена ли за картофи? Е, особено при картофите.

— Значи някой може да изрита и теб от бизнеса?

— Естествено. По всяко време. Познавам човек, който може и вероятно ще го направи, щом дойде тук. Но, Господ ми е свидетел, бих работил за него и като метач. Той ще мине през тази долина като ракета. Ще утрои производството на всички.

— Кой е той?

— Ханк Риърдън.

— Да… — прошепна тя. — О, да!

Запита се какво я беше накарало да го каже така бързо и уверено. Едновременно с това почувства, че присъствието на Ханк Риърдън в тази долина е невъзможно, но и че това е неговото място, точно неговото, това е мястото на младостта му, на началото му, и същевременно мястото, което беше търсил цял живот, земята, за която се бе борил, целта на мъчителната му битка… Струваше й се, че спиралите от обагрена с пламъци мъгла завъртат времето в странен вихър, и една неясна мисъл премина бавно през съзнанието й като голямо вестникарско заглавие: „Да останеш завинаги млад означава да постигнеш видението, с което си започнал в началото“. Тя чу и гласа на един скитник на една вечеря: „Джон Голт намерил извора на младостта, който искал да донесе при хората. Само че никога не се върнал, защото открил, че това не може да се случи“.

Сноп искри се издигна нагоре, някъде дълбоко в мъглата и тя видя широкия гръб на майстор, чиято ръка махаше и даваше сигнал, сочейки към някаква невидима задача. Главата му се отметна рязко назад, за да изкрещи заповед, тя зърна профила му и дъхът й секна. Стоктън видя това, разсмя се и викна в мъглата:

— Ей, Кен! Ела! Водя ти стар приятел!

Тя гледаше Кен Данагър, докато той се приближаваше. Великият индустриалец, когото тя се беше опитвала толкова отчаяно да задържи на бюрото му, сега беше облечен в изцапани работни дрехи.

— Здравейте, госпожице Тагарт. Казах ви, че скоро пак ще се срещнем.

Тя наведе глава в знак на съгласие и поздрав, но ръката й стисна силно бастуна, докато стоеше и преживяваше отново последната им среща: измъченото едночасово чакане, сетне вежливото, дистанцирано лице зад бюрото и издрънчаването на стъклената врата, затворила се зад непознатия. Мигът беше толкова кратък, че двамата мъже пред нея можеха да го възприемат само като поздрав, но когато тя вдигна глава, погледна Голт, и го видя да гледа към нея, сякаш знаеше какво чувства. Видя го как вижда по лицето й, че е разбрала, че тъкмо той е излязъл от кабинета на Данагър онзи ден. Неговото лице не й отговори: по него се четеше израз на изпълнена с уважение строгост, с която човек се изправя пред факта, че истината е истина.

— Не го очаквах — меко каза тя на Данагър. — Никога не съм очаквала да те видя отново.

Данагър я гледаше сякаш тя е едно обещаващо дете, което някога е открил и сега му е приятно да наблюдава с любов.

— Знам — каза той. — Но защо си толкова шокирана?

— Аз… просто е толкова абсурдно! — тя посочи дрехите му.

— Какво не е наред?

— Значи това е краят на пътя ти?

— Нищо подобно! Това е началото.

— Към какво се стремиш?

— Минно дело. Не въглища обаче. Желязо.

— Къде?

Той посочи планините.

— Точно тук. Да знаеш Мидас Мълиган някога да е правил лоша инвестиция? Ще се изненадаш какво може да се извади от това парче скала, стига да знаеш къде да гледаш. Точно това правя — гледам.

— Ами ако не намериш никаква желязна руда?

Той вдигна рамене.

— Има други неща за вършене. Винаги към страдал от недостиг на време, а не на нещо, на което да го посветя.

Тя погледна Стоктън с любопитство.

— Не обучаваш ли човек, който може да стане най-опасният ти конкурент?

— Само такива хора обичам да наемам. Дагни, не си ли живяла твърде дълго сред мародерите? Да не си започнала да мислиш, че способностите на един човек са заплаха за друг?

— О, не! Но си мислех, че съм едва ли не последната, която мисли така.

— Всеки, който се страхува да наема хората с най-добрите способности, които може да намери, е измамник, който работи в бизнес, където не му е мястото. За мен най-противният човек на земята, по-достоен за презрение и от престъпник, е работодателят, който отхвърля хората само защото са твърде добри. Това съм мислил винаги, и… ей, на какво се смееш?

Тя го слушаше с нетърпелива, невярваща усмивка:

— Толкова е удивително да го чуя — каза тя, — защото е толкова вярно!

— Какво друго може да мисли човек?

Тя се разсмя меко.

— Знаеш ли, когато бях дете, очаквах всеки бизнесмен да мисли така.

— А след това?

— След това се научих да не го очаквам.

— Но е правилно, нали?

— Научих се да не очаквам правилните неща.

— Но все пак е разумно, нали?

— Отказах се да очаквам разум.

— Това е нещо, от което човек никога не трябва да се отказва — каза Кен Данагър.

Те се бяха върнали при колата и бяха тръгнали по последните завои надолу по пътя, когато тя погледна Голт и той се обърна към нея веднага, сякаш го беше очаквал.

— Вие бяхте в кабинета на Данагър онзи ден, нали? — попита тя.

— Да.

— Знаехте ли тогава, че чакам отвън?

— Да.

— Знаехте ли какво ми бе да чакам зад онази затворена врата?

Тя не можеше да определи естеството на погледа, който той насочи към нея. Не беше съжаление, защото тя изглежда не беше негов обект — по-скоро бе поглед, с който човек гледа страданието, но сякаш не нейното страдание виждаше той.

— О, да — тихо, почти безгрижно отговори той.

Първият магазин на единствената улица в долината изникна внезапно, като летен театър: помещение без предна стена, със сцена, подредена в блестящите цветове на музикалната комедия — с червени кубове, зелени кръгове, златни триъгълници, които бяха консерви с домати, каци, пълни с маруля, пирамиди от портокали, шарена завеса там, където слънцето огряваше рафтовете с метални кутии. Надписът на табелата гласеше: Бакалия „Хамънд“. Елегантен мъж с ръкавели, със строг профил и посивели слепоочия претегляше бучка масло за привлекателна млада жена, която стоеше на гишето в елегантна поза на танцьорка, докато памучната й пола се вееше леко на вятъра — като сценичен костюм. Дагни се усмихна механично; мъжът беше Лорънс Хамънд.

Магазините бяха в малки, едноетажни сгради, и докато ги подминаваха, тя виждаше познати имена по табелите — като заглавия по страниците на книга, прелиствана от движението на колата: Универсален магазин „Мълиган“, Кожени изделия „Атууд“, Дървен материал „Нилсън“, сетне знакът на долара над вратата на малка тухлена фабрика с надпис „Тютюнева компания Мълиган“.

— Кой друг е в компанията освен Мидас Мълиган? — попита тя.

— Доктор Акстън — отговори той.

Имаше малко минувачи, неколцина мъже, по-малко жени, и те вървяха целенасочено и енергично, сякаш изпълняваха определени поръчки. Един след друг те спираха, видели колата, махваха на Голт и я гледаха със спокойно любопитство, когато я разпознаеха.

— Нима тук ме очакват отдавна? — попита тя.

— Още ви очакват — отговори той.

Край пътя тя видя конструкция, от стъклени панели, свързани с дървена рамка, и за миг й се стори, че това е рамка, която беше предназначена за портрета на жена — висока, крехка жена със светлоруса коса и толкова красиво лице, че изглеждаше забулено от разстояние — сякаш художникът едва беше успял да го очертае, но не и да го изрази наистина. В следващия миг жената раздвижи глава и Дагни осъзна, че вътре в сградата имаше хора и те седяха на маси, че това е кафене, че жената стои зад тезгях и че това е Кей Лъдлоу — филмовата звезда, която човек не можеше да забрави, зърнал я е веднъж. Звездата, която се беше оттеглила и изчезнала преди пет години, за да бъде заместена от момичета с неразличими имена и взаимозаменяеми лица. Но заедно с шока от това осъзнаване й мина мисълта що за филми правеха сега и почувства, че работата в стъкленото кафене е по-честно приложение за красотата на Кей Лъдлоу, отколкото роля във филм, който прославя баналността да не си великолепен.

Следващата сграда, която видя, беше малък, нисък блок от груб гранит — здрав, солиден и спретнат. Очертанията на правоъгълната му форма бяха строго прецизни като ръба на официален панталон. Но за миг тя видя и друго — призрака на небостъргач, който се издигаше в облаците мъгла над Чикаго, небостъргач, някога носил надписа, сега изписан със златни букви над скромната чамова врата: „Банка Мълиган“. Голт намали, докато минаваха покрай банката, сякаш искаше да подчертае движението.

След нея се появи малка тухлена сграда с надпис „Монетен двор Мълиган“.

— Монетен двор? — попита тя. — За какво му е на Мълиган монетен двор?

Голт бръкна в джоба си, извади две малки монети и ги постави в дланта й. Бяха миниатюрни дискове от блестящо злато, по-малки от един цент — вид, който не е бил в обръщение от времената на Нат Тагарт; от едната страна беше нарисувана главата на Статуята на свободата, от другата имаше надпис „Съединени американски щати — един долар“, но датите, изсечени върху тях, бяха от последните две години.

— Това са парите, които използваме тук — каза той. — Сече ги Мидас Мълиган.

— Но… кой му позволява?

— Пише го от двете страни на монетата.

— А какво използвате за дребни?

— Мидас сече и такива, от сребро. Не използваме никаква друга валута в долината. Приемаме само обективна стойност.

Тя изучаваше монетите.

— Това изглежда… като нещо от зората на епохата на моите предци.

Той посочи долината.

— Да, нали?

Тя седеше и гледаше двете малки, деликатни, почти безтегловни капки злато в дланта си, осъзнавайки, че цялата система на „Тагарт трансконтинентал“ беше основана на тях, че това беше крайъгълният камък, който поддържаше всички крайъгълни камъни, всички арки, всички трегери по коловоза на „Тагарт“, моста на „Тагарт“, сградата на „Тагарт“… Тя поклати глава и му върна обратно монетите.

— Не ми помагате — тихо каза тя.

— Правя го възможно най-трудно.

— Защо не ми кажете? Всичко, което искате да науча?

Той посочи с ръка града и пътя зад тях.

— Че какво правих досега? — попита той. Продължиха мълчаливо. След малко тя попита със сух тон, сякаш събираше статистически данни:

Колко богатство е събрал Мидас Мълиган в тази долина?

Той посочи напред.

— Преценете сама.

Пътят се виеше между ниските хълмове към къщите в долината. Те не бяха подредени по улица, а бяха разпръснати на неравни интервали по издатините и падините в почвата, бяха малки и прости, построени от местни материали, най-вече от гранит и чам, с разточителна изобретателност на мисълта и със строга икономия на физически усилия. Всяка къща изглеждаше така, сякаш е била издигната с усилията на един човек — нямаше и две еднакви, и единственото им общо качество беше отпечатъкът на ум — те бяха израз на ум, който се е заел с една задача и я е разрешил. Голт сочеше от време на време някоя къща, като подбираше имената, които тя знаеше, и това й прозвуча като списък с имена от най-богатата борса в света или като изреждане на почетни титли:

— Кен Данагър… Тед Нилсън… Лорънс Хамънд… Роджър Марш… Елис Уайът… Оуън Келог… Доктор Акстън.

Домът на доктор Акстън беше последният — малка хижа с широка тераса, издигната на един хребет под издигащата се планинска стена. Пътят минаваше покрай него и се изкачваше със завои нагоре. Настилката изчезна, вече пътуваха по една тясна пътека между стените от стари борове, чиито високи, прави стъбла я притискаха като мрачна колонада, а клоните им се срещаха над тях, поглъщайки пътеката във внезапна тишина и полумрак. По тънката ивица земя нямаше следи от колелета, изглеждаше неизползвана и забравена, няколко минути и няколко завоя сякаш отведоха колата на мили от човешкото присъствие. Единственото нещо, което можеше да наруши напрежението на тишината беше някой рядък слънчев лъч, който си пробиваше път между стъблата в сърцето на гората.

Внезапната поява на къща край пътеката я порази като неочакван звук: построена насред самотата, отрязана от всички връзки с човешкото съществуване, тя изглеждаше като тайно убежище — поради велико неподчинение или страдание. Това беше най-скромният дом в долината, хижа от трупи, покрита с тъмни петна от сълзите на много дъждове. Само големите й прозорци бяха устояли на бурите с гладката, блестяща, недокосната ведрост на стъклото.

— Чия къща е… О! — дъхът й спря и тя отметна глава назад. Над вратата, осветен от слънчев лъч, замазан и изтъркан, удрян хиляди пъти от ветровете на вековете, висеше сребърният герб на Себастиан д’Анкония. Сякаш в отговор на неволното й отдръпване, Голт спря колата пред къщата. За миг всеки удържаше погледа на другия: в нейния имаше въпрос, в неговия — заповед; на нейното лице се четеше предизвикателна искреност, на неговото — неотстъпчива строгост; тя разбра целта му, но не и мотива. Подчини се. Облегна се на бастуна, излезе от колата и застана права, с лице към къщата.

Погледна сребърния герб, който беше докаран от мраморен палат в Испания, през барака в Андите до хижа от трупи в Колорадо — гербът на хора, които не са се предавали. Вратата на хижата беше заключена, слънцето не достигаше мрака отвъд прозорците, а клоните на боровете сякаш протягаха над покрива ръце, протегнати за защита, в знак на състрадание и тържествена благословия. Нямаше други звуци — освен изпукването на съчка или падането на някоя капка, някъде в гората, на неравномерни интервали — и тишината сякаш съдържаше цялата болка, скрита тук, но никога не беше изразена. Тя стоеше и слушаше с внимателен, смирен, изпълнен с достойнство респект: да видим кой ще направи по-голяма чест, ти — на Нат Тагарт, или аз — на Себастиан д’Анкония… Дагни! Помогни ми да остана. Да откажа. Въпреки че е прав!…

Тя се обърна и погледна към Голт, знаейки, че той е човекът, срещу когото тя не можеше да му помогне. Той се беше облегнал на калника на колата, не беше я последвал, не беше понечил да й помогне, сякаш искаше тя да признае миналото, и беше уважил уединението на самотния й поздрав. Тя забеляза, че той беше останал там, където го беше оставила, с ръка, опряна на калника под същия ъгъл и с пръсти, останали в същата позиция. Очите му я следяха, но това беше единственото, което можеше да прочете по лицето му: че я гледа напрегнато, неподвижен.

Когато седна отново до него, той каза:

— Това беше първият човек, когото ви отнех.

Лицето й бе сурово, открито и спокойно, предизвикателно:

— Какво точно знаете за това?

— Не ми е казвал нищо с думи. Знам всичко, което ми е казвал тонът на гласа му — винаги, когато говореше за вас.

Тя наведе глава. Бе уловила нотка на страдание в съвсем лекото пресилване на безизразността в гласа му. Той натисна стартера, трясъкът на двигателя изтласка разказа, който зрееше в тишината, и те тръгнаха. Устремена към морето от слънчева светлина пред тях, пътеката се разшири малко.

За миг тя видя проблясването на кабели сред клоните, докато излизаха на една поляна. Една дискретна малка сграда стоеше, сякаш опряна на хълма, на скалистата почва. Беше прост гранитен куб, голям колкото барака за инструменти, нямаше прозорци, нито някакви други отвори, само врата от полирана стомана и сложна система от антени, които се разклоняваха на покрива й. Голт щеше да я отмине, когато тя внезапно попита:

— Какво е това?

Видя как усмивката му застина.

— Електроцентралата.

— Моля ви, спрете!

Той се подчини и спря колата в подножието на склона. Първите й стъпки по скалистия наклон я спряха, сякаш нямаше нужда да се движи напред, нямаше накъде да се изкачва — и тя застана неподвижно. Също както в онзи момент, когато беше отворила очи на земята в долината — момент, който беше свързал началото на пътя й с нейната цел.

Тя стоеше и гледаше сградата, а съзнанието й беше капитулирало пред една гледка и пред една безмълвна емоция. Но нали тя винаги е знаела, че емоцията е сбор, изчислен от сметачната машина на ума?! Че онова, което изпитва в момента, бе неизбежната сума от мислите, които не беше необходимо да назовава, крайната сума на дълга прогресия — като глас, който й говореше чрез чувствата. Ако се беше вкопчила в Куентин Даниълс, без надежда или шанс да използва мотора — единствено заради знанието, че достиженията не са загинали на този свят… ако сякаш гмуркач, който потъва в океана от посредственост, под тежестта на хората с желирани очи, гумени гласове, пружиниращи убеждения, уклончиви души и неспособни ръце, беше задържала — като спасително въже и кислородна маска — мисълта за невероятното постижение на човешкия ум… ако, при вида на останките от двигателя, във внезапен пристъп на задух, като последен протест, излязъл от проядените му от корупция дробове, доктор Стедлър беше извикал нещо, към което тя да можеше да погледне нагоре, а не надолу, и ако това бяха викът, копнежът и горивото на живота й… ако се беше движила, подтиквана от глада на младостта си, за да види чиста, силна, сияйна компетентност… Всичко това беше вече пред нея — достигнато, истинско — силата на несравним ум, въплътена в мрежа от кабели, които блещукаха мирно под лятното небе, извличайки неизброима сила от празното пространство в тайнствената вътрешност на малката каменна колиба.

Тя си мислеше за тази сграда, голяма колкото половин товарен вагон, която заместваше електроцентралите на цялата страна, за огромните маси от стомана, гориво и усилия, мислеше си за електричеството, което изтичаше от нея и вдигаше килограми, тонове товар от раменете на онези, които го произвеждаха или използваха, и добавяше часове, дни и години свободно време към живота им… дори и само един допълнителен миг, в който човек да вдигне глава от работата си и да погледне слънцето, или пък допълнителен пакет цигари, купен с парите, спестени от сметката за ток, или час, спестен от работния ден във всяка фабрика, която използва електричество, или едномесечно пътуване из широкия свят, с билет, купен с еднодневната надница за нечия работа, с влак, теглен от силата на този мотор, с цялата енергия на тази тежест, на товара, на времето, заместени и заплатени с енергията на един-единствен ум, който е знаел как да накара жиците да следват ума му. Но тя знаеше, че двигателите, фабриките или влаковете нямат значение сами по себе си, че единственото им значение е в насладата на човека от собствения му живот, на която те служат, и че растящото й възхищение при вида на всяко едно достижение беше към човека, от когото е дошло то. Беше към силата и сияйното видение в него, към възгледа му, че земята е място за наслада и че работата, за да се постигне щастието, е задачата, подтикът и значението на живота.

Вратата на сградата бе прост, гладък лист неръждаема стомана със синкав отблясък на слънчевата светлина. Над него, изрязан в гранита, като единствена украса към правоъгълната аскетичност на сградата, имаше надпис: „КЪЛНА СЕ В ЖИВОТА СИ И В ЛЮБОВТА СИ КЪМ НЕГО, ЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ЖИВЕЯ ЗАРАДИ ДРУГ ЧОВЕК, НИТО ЩЕ ИСКАМ ДРУГ ЧОВЕК ДА ЖИВЕЕ ЗАРАДИ МЕН“. Тя се обърна към Голт. Той стоеше до нея, беше я последвал, знаеше, че този поглед е предназначен за него. Тя гледаше изобретателя на двигателя, но онова, което виждаше, беше свободната, нехайна фигура на работник в естествената му среда — тя забеляза необичайната лекота на позата му, безтегловността на движенията му, които показваха изкусен контрол над тялото му — високо тяло с прости дрехи: тънка риза, светъл панталон, колан около тънка талия, свободно пусната коса, която блещукаше като метал на ленивия вятър. Тя го гледаше така, както гледаше и сградата му.

Сетне осъзна, че първите две изречения, които си бяха разменили, още бяха между тях и изпълваха тишината, че всичко, което бяха казали след това, беше изречено сред звука на тези думи, че той го знае, съхранил го е и не й позволява да го забрави. Внезапно тя осъзна, че са сами; вниманието й просто подчертаваше факта, без да позволява по-нататъшни тълкувания, и все пак съдържаше пълното значение на неназованото. Те бяха сами в безмълвната гора, в подножието на сградата, която изглеждаше като античен храм, и тя знаеше какъв ритуал би бил подходящата форма на почит, която да се положи на такъв олтар.

Почувства внезапен натиск в гърлото си, наведе леко глава назад, достатъчно, за да почувства лекия допир на вятъра в косите си, но сякаш беше легнала назад във въздуха, облегната на вятъра, долавяйки единствено формата на краката и устните му. Той стоеше и я гледаше, единствено клепачите му леко се присвиваха, като при много силна светлина. Това бяха три отчетливи мига — този беше първият; в следващия тя почувства прилив на дива радост, защото разбра, че неговото усилие и неговата битка бяха по-трудни за понасяне от нейните. Тогава той премести поглед и вдигна глава към надписа на храма.

Тя го остави да го погледа за момент, почти в знак на снизходителна милост към противник, който се бори да събере нови сили, а после го попита с оттенък на властна гордост в гласа си, сочейки надписа:

— Какво е това?

— Това е клетвата, която е положил всеки човек в тази долина, освен вас.

Тя погледна думите и каза:

— Това винаги е било моето правило в живота.

— Знам.

— Но не мисля, че вашето поведение е съобразено с него.

— Тогава ще трябва да откриете кой от двама ни греши.

Тя отиде до стоманената врата на сградата с внезапна увереност, въплътена донякъде в движенията на тялото й — съвсем леко, просто като осъзнаване на властта, която притежава заради неговата болка, и се опита, без да иска разрешение, да натисне дръжката на вратата. Но вратата беше заключена и тя не почувства никаква вибрация под натиска на ръката си, сякаш ключалката беше излята и запечатана в камъка заедно със солидната стомана.

— Не се опитвайте да отворите тази врата, госпожице Тагарт.

Той се приближи, стъпките му бяха леко забавени, сякаш за да изразят, че знае колко важна е за нея всяка стъпка.

— Никаква физическа сила няма да свърши работа. Само мисъл може да отвори тази врата. Ако се опитате да я разрушите с най-добрите експлозиви в света, машините вътре ще се превърнат в купчина боклук много преди вратата да подаде. Но ако достигнете мисълта, която е необходима, и тайната на двигателя ще бъде ваша, както и — гласът му за пръв път прекъсна за миг — както и всяка друга тайна, която поискате да узнаете.

Той се изправи пред нея за миг, сякаш се оставяше открит пред пълната й способност за разбиране, сетне се усмихна странно, спокойно, на някаква своя си мисъл, и добави:

— Ще ви покажа как се прави.

Отстъпи назад. После, неподвижен, с лице, насочено към думите, изрязани в камъка, той ги повтори бавно, спокойно, сякаш полагаше клетвата още веднъж. В гласа му нямаше емоция, нямаше нищо, освен просторния и ясен поток на звуците, които произнасяше с пълно осъзнаване на тяхното значение, но тя знаеше, че става свидетел на най-тържествения момент в живота си, виждаше оголената душа на един човек и цената, която беше платил, за да произнесе тези думи, чуваше ехото от деня, когато беше произнесъл тази клетва за пръв път, с пълното съзнание за годините, които предстоят — тя знаеше що за човек се е изправил срещу шест хиляди души в онази тъмна пролетна нощ и защо те са се уплашили от него, знаеше, че това е била рождената дата, ядрото на всичко, което се е случило със света през следващите дванайсет години, знаеше, че това е много по-важно от двигателя, скрит в сградата — знаеше го заради гласа на един мъж, който произнасяше, за да си спомни и да се посвети отново, думите:

— Кълна се в живота си… и в любовта си към него… че никога няма да живея заради друг човек… нито ще искам друг човек… да живее заради мен.

Не я удиви — изглеждаше обичайно и почти маловажно, — че в края на последния звук чу вратата да се отваря бавно, без човешки допир, и да хлътва навътре в сгъстяващия се мрак. В мига, когато електрическа светлина се запали вътре в сградата, той грабна дръжката и затръшна вратата, а ключалката й щракна.

— Ключалката е доста здрава — каза той с ведро лице. — Това изречение е комбинацията от звуци, необходима, за да се отвори. Нямам нищо против да ви кажа тази тайна, защото знам, че ще произнесете тези думи едва когато ги мислите по начина, по който аз смятам, че трябва да се мисли за тях.

Тя наведе глава.

— Така е.

Тя го последва до колата бавно, усетила се изведнъж твърде изтощена, за да се движи. Отпусна се назад със затворени очи, едва чувайки звука на стартера. Натрупаното напрежение от всичките лишени от сън часове я порази изведнъж, разчупи бариерата, която нервите бяха изградили, за да го спрат. Тя лежеше неподвижно, неспособна да мисли, да реагира или да се бори, изтощила всички емоции, освен една. Не каза и дума, не отвори очи, докато колата не спря пред къщата му.

— По-добре си починете — каза той — и легнете веднага, ако искате да присъствате на вечерята у Мълиган тази вечер.

Тя кимна послушно. Докуцука до къщата, избягвайки помощта му. Направи усилие да му каже „Ще се оправя“ и да избяга на безопасно място в стаята си, достатъчно дълго усилие, докато затвори вратата. Сетне рухна по лице на леглото. Това не беше само фактът на физическото изтощение. Беше внезапно, пълно потопяване в чувство, което беше твърде цялостно, за да му устои. Когато силата на тялото й си беше отишла, когато умът й беше вече изгубил способността да съзнава, една-единствена емоция изчерпваше останките от енергията й, от разбирането, от преценката, от контрола. И не й оставяше нищо, с което да й се съпротивлява или да я насочва, правеше я неспособна да желае, само да чувства, свеждаше я до голо възприятие — статично състояние без начало или цел. Тя продължаваше да вижда в съзнанието си фигурата му до вратата на сградата и не чувстваше нищо друго — нито желание, нито надежда, нито оценка за чувствата си, нито име за всичко това или връзка със самата нея — нямаше такова нещо като „нея“, тя не беше личност, а само функция — функция от това, че го е видяла. И тази гледка беше сама по себе си средство и цел, без друг край, до който да стигне.

С лице, заровено във възглавницата, тя си спомни смътно, като далечно усещане, момента, в който беше се отделила от осветената писта в Канзас. Чувстваше вибрациите на двигателя, ускорителното движение, което набираше сила по права линия, насочено към една-единствена цел — и в момента, в който колесникът се отдели от земята, тя вече спеше.

Дъното на долината беше като езеро, което още отразяваше блясъка на небето, но светлината се сгъстяваше от златно към медно, бреговете избледняваха, а върховете ставаха тъмносини, когато пристигнаха в къщата на Мълиган.

В поведението й не беше останала и следа от изтощение, нито капчица ярост. Беше се събудила по залез, а когато беше излязла от стаята, беше намерила Голт, който я чакаше, седнал неподвижно, отпуснато, на светлината на една лампа. Беше вдигнал поглед към нея; тя беше застанала на прага, със сдържано лице, пригладена коса, в отпусната и уверена поза — изглеждаше така, както би изглеждала на прага на кабинета си в сградата на „Тагарт“, с изключение на леката чупка на тялото й, облегнато на бастуна.

Той се загледа в нея за миг, а тя се зачуди защо е сигурна, че той вижда именно това — прага на кабинета й, като нещо, което си е представял много пъти, а то е било забранено.

Тя седна до него в колата, без желание да говори, съзнавайки, че нито един от двамата не може да скрие значението на мълчанието им. Гледаше как няколко светлинки се запалват в далечните къщи из долината, сетне видя и осветените прозорци на дома на Мълиган на скалната тераса отпред.

Тя попита:

— Кой ще бъде там?

— Някои от последните ви приятели — отговори той — и неколцина от моите първи приятели.

Мидас Мълиган ги посрещна на вратата. Тя забеляза, че неговото сурово, квадратно лице не беше толкова строго безизразно, както си го представяше: изглеждаше удовлетворен, но задоволството не смекчаваше чертите му, а сякаш ги удряше като кремък и изтръгваше искри от хумор, които блещукаха леко в ъглите на очите му, хумор, който беше по-проницателен и взискателен, но същевременно по-топъл от усмивка. Той отвори вратата на къщата, движейки се съвсем малко по-бавно, подчертавайки с неуловима тържественост жеста си. Когато влезе във всекидневната, тя се изправи срещу седем мъже, които скочиха на крака.

— Господа, „Тагарт трансконтинентал“ — каза Мидас Мълиган.

Каза го с усмивка, но не съвсем шеговито; нещо в гласа му накара името на железницата да прозвучи, както би звучало във времената на Нат Тагарт — като тържествена почетна титла. Тя наведе глава бавно, поздравявайки мъжете пред себе си, със съзнанието, че това са хората, чиито стандарти за стойност и чест са същите като нейните, хората, които признават славата на тази титла по същия начин, по който я признаваше и тя. И разбра с внезапно проболия я копнеж колко много е желала това признание, през всичките тези години. Очите й се придвижваха бавно от лице на лице: Елис Уайът — Кен Данагър — Хю Акстън — доктор Хендрикс — Куентин Даниълс… а гласът на Мълиган произнесе имената на другите двама:

— Ричард Хали, съдията Нарангансет.

Леката усмивка по лицето на Ричард Хали сякаш й подсказваше, че се познават от години — което всъщност беше и истина, заради самотните вечери, които беше прекарала до грамофона си. Строгата на фигурата на белокосия съдия Нарангансет й напомни, че някога беше чувала да го описват като мраморна статуя — мраморна статуя със завързани очи. Тези статуи бяха изчезнали от съдебните зали на страната, когато златните монети бяха изчезнали от ръцете на страната.

— Вашето място отдавна е тук, госпожице Тагарт — каза Мидас Мълиган. — Не очаквахме да дойдете по този начин, но — добре дошла у дома.

„Не!“ — искаше да отговори тя, но се чу да казва меко:

— Благодаря.

— Дагни, колко години ще ти отнеме да се научиш да бъдеш самата себе си? — това беше Елис Уайът, който беше я хванал за лакътя и я водеше към един стол, усмихвайки се на безпомощния й вид, на борбата между усмивката и съпротивата по лицето й. — Не се преструвай, че не ни разбираш. Разбираш ни.

— Ние никога не изказваме твърдения, госпожице Тагарт — каза Хю Акстън. — Това е моралното престъпление, характерно за нашите врагове. Ние не казваме, а показваме. Не твърдим, а доказваме. Не се стараем да спечелим подчинението ви, а рационалното ви убеждение. Видяхте всички елементи на нашата тайна. Заключението трябва да си извадите сама. Можем да ви помогнем да го назовете, но не и да го приемете — вие трябва да видите, да разберете и да го приемете.

— Мисля, че знам това — просто отговори тя — и дори нещо повече: мисля, че винаги съм го знаела, но никога не съм го виждала, и сега се боя — но не да го чуя, — боя се, че е толкова близо.

Акстън се засмя.

— На какво ви прилича това, госпожице Тагарт? — той посочи стаята.

— Това ли? — изведнъж тя се засмя, гледайки лицата на мъжете на фона на златистия водопад от слънчеви лъчи, изпълнил големите прозорци. — Изглежда като… Знаете ли, никога не съм се надявала да видя някого от вас отново, понякога се чудех какво бих дала само за един поглед или една дума, а сега, сега всичко е като онези мечти от детството, когато си мислиш, че някой ден, на небето, ще видиш великите покойници, които не си видял на земята, и ще си избереш от всички минали векове хората, които искаш да срещнеш.

— Е, това е следа към същността на нашата тайна — каза Акстън. — Запитайте се дали мечтата за небе и величие трябва да ни остане за гроба, или трябва да бъде наша тук и сега, на този свят.

— Знам — прошепна тя.

— И ако срещнеш тези велики хора на небето — попита Кен Данагър, — какво би искала да им кажеш?

— Просто… просто „Здравейте“, предполагам.

— Това не е всичко — каза Данагър. — Има нещо, което ще искаш да чуеш от тях. И аз не го знаех, докато не го видях за пръв път — той посочи Голт. Той ми го каза, и тогава разбрах какво ми е липсвало през целия ми живот. Госпожице Тагарт, щеше да ви се иска да ви погледнат и да кажат „браво“.

Тя отпусна глава и кимна бавно, с наведено лице, за да не им позволи да видят внезапно бликналите сълзи в очите й.

— Добре тогава: браво, Дагни! Браво, отлично, и сега е време ти да си починеш от този товар, който никой от нас никога не е трябвало да носи!

— Млъкни — каза Мидас Мълиган, вторачен с безпокойство в наведената й глава.

Но тя вдигна глава с усмивка.

— Благодаря — каза тя на Данагър.

— Ако ще говорим за почивка, оставете я да си почива — каза Мълиган. — Събра й се твърде много за един ден.

— Не — усмихна се тя. — Продължавайте, говорете, каквото и да имате да кажете.

— По-късно — каза Мълиган.

Мълиган и Акстън сервираха вечерята, а Куентин Даниълс им помагаше. Сервираха на малки сребърни подноси, закрепени за дръжките на столовете. Всички седнаха, докато огънят на небето постепенно избледняваше в прозорците, а искриците електрическа светлина блещукаха в чашите с вино. В стаята имаше оттенък на лукс, но това беше лукс с изкусна простота — тя забеляза скъпата мебелировка, внимателно подбрана, за да бъде комфортна, купена във време, когато луксът все още е бил изкуство. Нямаше излишни предмети, но забеляза малко платно на велик ренесансов майстор, което струваше цяло състояние, забеляза и ориенталски килим с цветове и изработка, които щяха да бъдат на мястото си под витрината в някой музей. Такова беше схващането на Мълиган за богатство, си помисли тя — богатство чрез избор, не чрез натрупване.

Куентин Даниълс седеше на пода с поднос, положен на коленете; чувстваше се като у дома си и от време на време поглеждаше нагоре, усмихнат като дръзкото малко братче, което я е победило с тайна, която тя не е успяла да открие. Беше пристигнал в долината само десетина минути преди нея, но вече беше един от тях, а тя още беше чужденка.

Голт седеше настрани, отвъд кръга от светлината на лампите, на облегалката на стола на доктор Акстън. Не беше казал и дума, беше се отдръпнал и я беше предал на другите. И сега седеше и гледаше на всичко като на спектакъл, в който нямаше вече роля за него. Но нейните очи продължаваха да се връщат към него, привлечени от увереността, че спектакълът е избран и уреден от него, че той го е режисирал отдавна, и че всички останали го знаят също така, както го знае и тя самата.

Забеляза и друг човек, който обръщаше особено внимание на присъствието на Голт: Хю Акстън го поглеждаше от време на време, неволно, почти крадешком, сякаш се мъчеше да не си признава самотата от дългата раздяла. Не му казваше нищо, сякаш приемаше присъствието му като даденост. Но когато Голт се наведе напред и кичур коса падна върху лицето му, Акстън се протегна и го приглади назад, а ръката му остана за един неуловим миг върху челото на ученика му: това беше единственият изблик на емоция, който си позволи, единственият поздрав — беше бащински жест.

Тя разговаряше с хората наоколо, отпусната в безгрижно спокойствие. Не, мислеше си, онова, което чувстваше, не беше напрежение, а смътното удивление, че трябва да чувства напрежение, което не изпитваше. Ненормалното във всичко това беше, че всъщност изглеждаше толкова нормално и просто. Почти не осъзнаваше въпросите си, докато говореше ту с този, ту с онзи, но техните отговори се отпечатваха в съзнанието й и, изречение след изречение, сякаш се придвижваха към определена цел.

— Петият концерт ли? — каза Ричард Хали в отговор на въпроса й. — Написах го преди десет години. Наричаме го „Концерт на освобождението“. Благодаря ви, че го разпознахте само по няколко ноти, изсвирукани в една нощ… Да, знам за това… Да, щом познавате работата ми, трябва да знаете, че този концерт казва всичко, което съм се борил някога да кажа и да постигна. Посветих го на него — той посочи Голт. — Нищо подобно, госпожице Тагарт, не съм се отказал от музиката, какво ви кара да мислите така? През последните десет години съм написал повече, отколкото през който и да е период от живота си. Ще ви изсвиря всяко произведение, когато дойдете у нас… Не, госпожице Тагарт, няма да бъде публикувано навън. Нито една нота няма да се чуе отвъд тези планини.

— Не, госпожице Тагарт, не съм се отказал от медицината — каза доктор Хендрикс в отговор на въпроса й. — Прекарах последните шест години в проучвания. Открих начин да защитя кръвоносните съдове на мозъка от фаталния удар, известен като инсулт. Това ще премахне от човешкото съществуване ужасната заплаха от внезапна парализа… Не, нито дума за моя метод няма да се чуе навън.

— Правото ли, госпожице Тагарт? — каза съдията Нарангансет. — Какво право? Не съм се отказал от него — то просто спря да съществува. Но аз продължавам да упражнявам професията, която съм си избрал, и тя е да служа на каузата на справедливостта… Не, справедливостта не е прекратила съществуването си. Как би могла? Възможно е хората да я изгубят от поглед, и тогава тя ги унищожава. Но не е възможно обаче да напусне съществуването, защото едното е свойство на другото, защото справедливостта е акт на признаване на онова, което съществува… Да, продължавам да се развивам в професията си. Пиша трактат по философия на правото, ще докажа, че най-мрачното зло за човечеството, най-унищожителната и ужасяваща машина сред всички човешки изобретения е необективното право… Не, госпожице Тагарт, моят трактат няма да бъде публикуван навън.

— Моят бизнес ли, госпожице Тагарт? — каза Мидас Мълиган. — Моят бизнес е кръвопреливането и аз продължавам да го упражнявам. Работата ми е да доставям животворна течност на растенията, които са способни да растат. Но попитайте доктор Хендрикс дали каквото и да е количество кръв може да спаси тяло, което отказва да функционира, прогнил труп, който очаква да съществува без усилие. Моята кръвна банка е златото. Златото е гориво, което ще постигне чудеса, но никакво гориво не може да работи там, където няма двигател… Не, не съм се отказал. Просто ми омръзна работата да ръководя кланица, където някой източва кръвта от здрави живи същества и я прелива на безгръбначни полутрупове.

— Да съм се отказал? — каза Хю Акстън. — Проверете предпоставките си, госпожице Тагарт. Никой от нас не се е отказал. Светът се отказа… Какво не е наред, ако един философ има крайпътна закусвалня? Или цигарена фабрика, както е в момента? Всяка работа е акт на философия. И когато хората се научат да възприемат продуктивната работа — и онова, което е неин първоизточник — като стандарт за моралните си ценности, ще достигнат онова ниво на съвършенство, което е тяхно право по рождение и което са изгубили… Първоизточникът на работата ли? Човешкият ум, госпожице Тагарт, разсъждаващият човешки ум. Пиша книга по този въпрос, формулирам морална философия, която научих от собствения си ученик… Да, би могла да спаси света… Не, няма да бъде публикувана навън.

— Защо? — извика тя. — Защо? Какво правите всички?

— Стачкуваме — каза Джон Голт.

Всички се обърнаха към него, сякаш бяха очаквали гласа му и тъкмо тази дума. Тя чу празното пулсиране на изминаващото време някъде в себе си, въплътен във внезапно настъпилата в стаята тишина, докато го гледаше през осветеното от лампите празно пространство. Той седеше, небрежно отпуснат, на облегалката на едно кресло, наведен напред, с ръка, опряна на коленете, и длан, отпусната безцелно надолу. И леката усмивка на лицето му придаваше на думите му смъртоносния звук на неоспорима истина:

— Защо ви се струва толкова удивително? Има само един вид хора, които никога не са стачкували през цялата човешка история. Всички останали, всяка класа, са спирали, когато са искали, и са предявявали искания към света с претенцията, че са незаменими — освен хората, които са носили света на раменете си, поддържали са го жив, понасяли са мъчението като единствена отплата, но никога не са изоставяли човешката раса. Е, дойде и техният ред. Нека светът открие кои са, какво правят и какво става, когато откажат да работят. Това е стачката на хората на разума, госпожице Тагарт. Разумът стачкува.

Тя не помръдна, само пръстите на ръката й се плъзнаха леко от бузата към слепоочието й.

— През цялата човешка история — каза той — на разума са гледали като на зло, и всякакви обиди — от ерес до материализъм и експлоатация, всякакви неправди — от изгнание до лишаване от граждански права и конфискация, всякакви мъчения — от подигравки до изтезания и разстрели — са били хвърляни върху онези, които са поемали отговорността да погледнат на света през очите на живото съзнание и да извършат жизненоважното действие на рационалната връзка. Така че само доколкото неколцина са продължавали да мислят — във вериги, в затвори, в скрити кътчета, в килиите на философите, в магазините на търговците, — само дотолкова човечеството е било в състояние да оцелее. През всички векове на обожание на безмозъчните — каквато и стагнация да е понасяло човечеството, каквато и бруталност да е практикувало — единствено благодарение на хората, които са разбирали, че житото има нужда от вода, за да расте; че камъните, положени в дъга, ще образуват арка; че две и две е четири; че на любовта не се служи с мъчение, а животът не се подхранва с разруха, само благодарение на тези хора останалите са се научили да преживяват моменти, в които са улавяли искрицата на човечността, и единствено сборът от тези моменти им е позволил да продължат да съществуват. Човекът на ума ги е научил да правят хляба си, да лекуват раните си, да коват оръжията си и да строят затворите, в които да го хвърлят. Той е бил човек с прекомерна енергия и безмилостна щедрост, който е знаел, че застоят не е съдбата на човека, че немощта не е негова природа, че находчивостта на ума му е най-благородната и радостна сила — и служейки на тази любов към съществуването, която само той е изпитвал, той е продължавал да работи, да работи на всяка цена, да работи за своите грабители, тъмничари, мъчители, плащайки с живота си за привилегията да спаси техния. Това е било неговото величие и неговата вина — че им е позволил да го научат да се чувства виновен заради величието си, да приеме ролята на жертвено животно и, като наказание за греха за интелигентността, да загине на олтарите на диваците. Трагичната шега на човешката история е, че по всички олтари, издигани от хората, винаги са принасяли в жертва човек, а са почитали някакво животно. Човечеството винаги е обожавало животинските, а не човешките качества: идола на инстинкта и идола на силата, мистиците и царете, мистиците, които са копнеели за безотговорно съзнание и са управлявали с претенцията, че тъмните им емоции са по-висши от разума, че познанието идва на слепи, безпричинни тласъци и трябва да се следва сляпо, без да бъде подлагано на съмнение — и царете, които са управлявали с нокти и мускули, чрез завоеванието като основен метод и грабежа като основна цел, с тояга или пушка, като единствена санкция за властта си. Защитниците на човешката душа са се интересували от чувствата на човека, а защитниците на тялото му — от стомаха. Но и едните, и другите са се обединявали срещу ума му. И все пак никой, дори и най-низшето човешко същество, не е в състояние да се откаже напълно от ума си. Никой не е вярвал в ирационалното — онова, в което вярват, е несправедливостта. Когато човек се откаже от разума си, то е защото целта му е такава, че разумът не би му позволил да я признае. Когато проповядва противоречия, той го прави със съзнанието, че някой ще приеме товара на невъзможното, някой ще го осъществи за него с цената на собственото си страдание или живот — разрушението е цената за всяко противоречие. Именно жертвите правят неправдата възможна. Хората на разума са я направили възможна, за да проработят правилата на диваците. Да се окраде разумът е бил мотивът на всяко противопоставено на разума вярване в света. Обирът на способните е бил целта на всяко вярване, което е проповядвало саможертва. Обирджиите винаги са го знаели. Ние — не. Дойде времето и ние да го разберем. Онова, което сега ни карат да почитаме, същото, което някога е било облечено като Бог или цар, е голата, сгърчена, безмозъчна фигура на некомпетентния човек. Това е новият идеал, целта, към която да се стремим, смисълът, за който да живеем, и всички хора трябва да получават награди в зависимост от това доколко се доближават до него. Разправят ни, че това е епохата на обикновения човек — титла, за която всеки човек може да претендира като награда за отлично постижение, което е успял да не достигне. Ще се издигне до благороднически сан чрез усилието, което не е направил, ще го почитат заради доблест, която не е показал, и ще му се плаща заради блага, които не е произвел. Но ние — ние, които трябва да изкупим вината, че сме способни, — ние ще работим, за да го издържаме, както ни нареди, а удоволствието му ще бъде единствената ни награда. Тъй като можем да допринесем с най-много, ще можем да казваме най-малко. Тъй като имаме по-голяма способност за мислене, няма да ни се позволяват собствени мисли. Тъй като имаме собствена преценка за действията си, няма да ни се позволява действие по наш избор. Ще работим под директиви и контрол, издавани от онези, които са неспособни да работят. Те ще разполагат с нашата енергия, защото нямат своя собствена, и с нашите продукти, защото не могат да произвеждат. Да не би да казвате, че това е невъзможно, че не може да работи? Те го знаят, но тъкмо вие не го знаете, и те разчитат на това. Те разчитат да продължите, да работите до границите на нечовешкото и да ги храните, докато сте жива, и когато рухнете, ще има друга жертва, която да започне да ги храни, докато се бори да оцелее, и животът на всяка следваща жертва ще бъде по-кратък, и докато вие ще умрете, за да им оставите железопътна компания, последният ви наследник по дух ще умре, за да им остави парче хляб. Това обаче не притеснява мародерите. Техният план — както и планът на царствените мародери от миналото — е плячката да им стигне до края на техния живот. Преди това винаги е ставало, защото в рамките на едно поколение жертвите не са свършвали. Този път обаче няма да стане. Жертвите стачкуват. Стачкуваме срещу мъченичеството и срещу моралния кодекс, който го изисква. Стачкуваме срещу онези, които вярват, че един човек трябва да съществува заради друг. Стачкуваме срещу канибалския морал, независимо дали се упражнява върху телата или духа. Единствените условия, при които ще работим с хората, са нашите — а нашите условия са морален кодекс, според който човекът е цел сама по себе си, а не средство за целите на другите. Не искаме да им налагаме кодекса си. Свободни са да вярват в каквото искат. Но ще трябва да вярват и да съществуват без наша помощ. И веднъж завинаги ще научат значението на вярата си. Тази вяра е оцеляла столетия единствено с одобрението на жертвите — заради това, че жертвите са приели наказанието за нарушаването на кодекс, невъзможен за спазване. Но този кодекс е предназначен да бъде нарушаван. Той се опира не на тези, които го спазват, а на онези, които не го спазват, моралът му продължава да съществува не заради добродетелите на светците му, а благодарение на грешниците. Ние решихме вече да не бъдем грешници. Спряхме да нарушаваме този морален кодекс. Ще го унищожим завинаги с единствения метод, който той не може да понесе: като му се подчиним. Подчиняваме му се. Превиваме се. В отношенията си с другите хора ние спазваме техния ценностен кодекс и им спестяваме всички злини, които изобличават. Умът бил зло? Ние оттеглихме произведенията на ума си от обществото, и нито една от нашите идеи няма повече да бъде позната на хората или използвана от тях. Способностите са себично зло, което не оставя шанс на по-малко способните? Ние се оттеглихме от съревнованието и оставихме всички възможни шансове на некомпетентните. Преследването на богатство е алчност, коренът на всяко зло? Вече не се опитваме да правим състояния. Зло е да печелиш повече от елементарните си нужди? Ние приемаме само най-простите работни места и произвеждаме със силата на мускулите си само толкова, колкото консумираме за непосредствените си нужди — нито стотинка повече, нито една творческа мисъл повече, които да вредят на света. Зло е да успяваш, понеже успехът се постига от силните за сметка на слабите? Спряхме да товарим слабите с нашите амбиции и ги оставихме свободни да преуспяват без нас. Зло е да си работодател? Нямаме работа, която да предложим. Зло е да се притежава собственост? Ние не притежаваме нищо. Зло е да се наслаждаваш на съществуването си на този свят? Вече не търсим никаква наслада от техния свят, и — това беше най-трудното за постигане — онова, което изпитваме към техния свят, е емоцията, която те проповядват като идеал: безразличие, празнота, нищо, печатът на смъртта… Даваме на хората всичко, което претендират да искат и да смятат за добродетел от векове наред. Нека сега да видят дали наистина го искат.

— Вие ли започнахте тази стачка? — попита тя.

— Да.

Той се изправи, застана с ръце в джобовете, с осветено лице. И тя го видя да се усмихва с леката, лишена от усилия, неумолима радост на увереността.

— Слушали сме толкова много за стачки — каза той — и за зависимостта на необикновения човек от обикновения. Слушали сме ги да казват, че индустриалецът е паразит, че работниците му го издържат, създават богатството му, правят лукса му възможен и какво ще стане с него, ако те го напуснат? Добре, предлагам да покажем на света кой от кого зависи, кой кого издържа, кой е източникът на богатството, кой чия прехрана създава и какво се случва, ако единият си тръгне.

Прозорците вече бяха станали на тъмни правоъгълници, в които се отразяваха само искрите на запалените цигари. Той взе една от масата до себе си и на огънчето на кибритената клечка тя видя златен проблясък — знака на долара — между пръстите му.

— Аз напуснах, присъединих се към него и започнах стачката — каза Хю Акстън, — защото не можех да споделям професията си с хора, които твърдят, че квалификацията на интелектуалеца се състои в това да отрича съществуването на интелекта. Хората не биха наели водопроводчик, който се опитва да докаже професионализма си с твърдението, че няма такова нещо като водопровод. Но очевидно същите стандарти за предпазливост не важат за философите. Обаче научих от ученика си, че именно аз съм направил това възможно. Когато мислителите приемат онези, които отричат съществуването на мисленето, като други мислители от различна мисловна школа, те постигат унищожаване на ума. Отстъпват на врага основната му предпоставка, и така дават одобрението на разума на пълната деменция. Основната предпоставка е абсолют, който не позволява сътрудничество с нейната противоположност и не толерира никаква търпимост. По същия начин и поради същата причина, поради която банкерът не приема и не използва фалшиви пари, защото иначе им дава одобрението, почтеността и престижа на банката си, също както той не може да отстъпи пред исканията на фалшификатора за търпимост спрямо една проста разлика в мненията, така и аз не мога да отстъпя титлата професор на доктор Саймън Причът или да се съревновавам с него за умовете на хората. Доктор Причът няма какво да вложи на сметката на философията, освен декларираното си намерение да я разруши. Той се опитва — чрез отричането му — да напредне на гърба на силата на разума. Опитва се да отпечата знака на разума върху плановете на грабливите си господари. Опитва се да използва престижа на философията, за да си купи поробване на мисълта. Но този престиж е като сметка, която може да съществува дотогава, докато аз съм там и подписвам чековете. Нека се справи без мен. Нека той и тези, които са му поверили умовете на децата си, да получат точно това, което искат — свят от интелектуалци без интелект и мислители, които твърдят, че не могат да мислят. Отстъпвам им го. Подчинявам се. И когато видят абсолютната реалност на неабсолютния си свят, мен няма да ме има там и аз няма да плащам цената на техните противоречия.

— Доктор Акстън напусна заради принципа на стабилното банкиране — каза Мидас Мълиган. — Аз напуснах заради принципа на любовта. Любовта е върховната форма на признание, което човек дарява на висшите ценности. Именно случаят Хънзейкър ме накара да си тръгна — случаят, в който един съд ми нареди да почитам като първостепенно право над средствата на моите вложители исканията на онези, които могат да докажат, че нямат никакво право да претендират за тях. Наредиха ми да предам пари, спечелени от хората, на един негоден мръсник, чиято единствена претенция се състоеше в неспособността му да ги спечели. Аз съм роден във ферма. Познавам значението на парите. През живота си съм си имал работа с много хора. Наблюдавал съм ги как израстват. Направил съм състоянието си с това, че съм можел да откривам определен тип хора. Онзи тип, който никога не иска от теб доверие, надежда и милостиня, а ти предлага факти, доказателства и печалба. Знаете ли, че инвестирах в бизнеса на Ханк Риърдън, когато се издигаше, когато тъкмо си беше пробил път извън Минесота и купуваше стоманодобивния завод в Пенсилвания? Е, когато видях съдебната заповед на бюрото си, получих видение. Видях една картина, и то толкова ясно, че тя промени възгледите ми за всичко. Видях ясното лице и очите на младия Риърдън каквито бяха, когато го срещнах за пръв път. Видях го да лежи в подножието на олтар, а кръвта му да тече по земята — а на олтара стоеше Лий Хънзейкър, със слузестите си очи, и хленчеше, че никога не е имал шанс… Странно е колко прости стават нещата, след като веднъж ги видиш ясно. Не беше трудно да затворя банката и да си тръгна — за пръв път виждах за какво съм живял и какво съм обичал.

Тя погледна съдията Нарангансет.

— Вие напуснахте след същия случай, нали?

— Да — каза съдията. — Напуснах, когато апелативният съд обърна присъдата ми. Целта, с която избрах работата си, беше решимостта ми да бъда страж на правдата. Но законите, които ме караха да прилагам, ме правеха изпълнител на най-дивата несправедливост. От мен се искаше да използвам сила, за да нарушавам правата на обезоръжени хора, които заставаха пред мен, за да търсят защита на правата си. Страните по делото се подчиняват на присъдата на трибунала единствено с предпоставката, че има обективно правило за поведение, което и двете страни приемат. Тогава видях, че единият трябваше да се съобразява с това, но не и другият, единият трябваше да се подчинява на правило, а другият да предявява произволно искане — своята нужда — и законът трябваше да застане на страната на каприза. Справедливостта се изразяваше само в това да се подкрепя несправедливостта. Напуснах, защото нямаше да понеса да чуя думите: „Ваша чест“, отправени към мен от почтен човек.

Погледът й се премести бавно към Ричард Хали, сякаш едновременно молеше и се боеше да чуе неговата история. Той се усмихна.

— Щях да простя на хората за моята битка — каза Хали. — Но вижданията им за успеха ми не можех да простя. Не бях изпитал омраза през всичките тези години, в които ме бяха отхвърляли. Ако работата ми беше новаторска, трябваше да им дам време да се научат, ако се гордеех с това, че пръв съм пробил път към някаква собствена висота, нямах право да се оплаквам от това, че другите ме следват твърде бавно. Това си казвах през всичките тези години, освен през онези нощи, когато не можех нито да чакам, нито да вярвам, когато крещях „защо?“, но не намирах отговор. Сетне, през една нощ, когато те решиха да ме аплодират, аз застанах пред тях на сцената на един театър с мисълта, че това е моментът, за който съм се борил, който съм искал да почувствам. Но не чувствах нищо. Виждах всички нощи зад себе си, чувах онова „защо?“, което все още нямаше отговор, и техните аплодисменти изглеждаха толкова празни, колкото и пренебрежението им. Ако ми бяха казали „Съжаляваме, че закъсняхме, благодарим, че ни изчакахте“, аз нямаше да искам нищо друго, а те щяха да получат всичко, което можех да им дам. Но това, което видях по лицата им и начина, по който ми говореха, докато се тълпяха да ме хвалят, беше тъкмо онова, което чувах да набиват в главите на хората на изкуството — само дето никога не бях вярвал, че някой може наистина да го мисли. Като че казваха, че не ми дължат нищо, че тяхната глухота ми е дала морална цел, че мой дълг е бил да се боря, да страдам, да понасям заради тях цялото презрение, високомерие, неправда, мъчение, което те са решили да хвърлят върху мен, да ги понасям, за да ги науча да се наслаждават на труда ми, и че това е тяхно справедливо право и моя подходяща цел. И тогава разбрах природата на мародерите по дух — нещо, което никога не съм бил в състояние да си представя. Видях ги как бъркат в душата ми, точно както бяха бръкнали в джоба на Мълиган, и искат да си присвоят ценността на моята личност, точно както бяха се опитали да си присвоят неговото богатство. Видях наглата злоба на посредствеността, която самохвално издига собствената си празнота като бездна, която трябва да бъде запълнена с труповете на по-добрите. Видях ги да се опитват, също както се опитваха да смучат парите на Мълиган, да изсмукват часовете, в които пишех музиката си, както и това, което ме беше накарало да я напиша — опитваха се да изгризат пътя си до самоуважението си, като изтръгнат от мен признанието, че те са целта на моята музика, така че именно заради моето постижение не те ще са признали моята ценност, а аз ще съм се поклонил на тяхната… Именно в онази нощ положих клетва никога да не им позволявам да чуят нито една моя нота. Когато напуснах театъра, улиците бяха празни, аз си тръгнах последен. И тогава видях един човек, когото никога не бях виждал преди, да ме чака под светлината на една улична лампа. Нямаше много за казване. Но концертът, който му посветих, се нарича „Концерт на освобождението“.

Тя погледна другите.

— Моля ви, разкажете ми за вашите причини — каза тя с едва подчертана твърдост в гласа — сякаш я удряха, но тя искаше да издържи докрай.

— Аз напуснах, когато преди няколко години медицината мина под държавен контрол — каза доктор Хендрикс. — Знаете ли какво е необходимо, за да направите мозъчна операция? Знаете ли какви умения изисква това, колко години страстно, безмилостно, съсипващо отдаване, за да се постигнат тези умения? Тъкмо това не бих оставил на разположението на хора, чиято единствена квалификация, с която ме управляват, е способността им да бълват измамни общи приказки, заради които са били избрани да имат привилегията да налагат желанията си, с пистолет в ръка. Не бих им позволил да диктуват целите, на които са били посветени годините ми на обучение, или пък условията на работата ми, или пък избора ми на пациенти, или размера на възнаграждението ми. Забелязах, че във всички дискусии, които предшестваха поробването на медицината, хората обсъждаха всичко — освен желанията на лекарите. Хората мислеха само за „благоденствието“ на пациентите, без да мислят за тези, които трябва да го осигурят. Лекарят да има право, желание или избор по въпроса се смяташе за себичност, която няма общо с въпроса; работата му не е да избира, разправяха те, а само да „служи“. Това, че човек, който е готов да работи под принуда, е твърде опасен дивак, за да му се поверява да работи дори и с добитък, никога не е хрумвало на тези, които искаха да помагат на болните, като направят живота невъзможен за здравите. Често съм се чудил на самодоволството, с което хората утвърждават правото си да ме поробят, да контролират работата ми, да принуждават волята ми, да насилват съвестта ми, да задушават ума ми — и все пак от какво се надяват да зависят, когато легнат на операционната маса под ръцете ми? Техният морален кодекс ги е научил да вярват, че е безопасно да разчитат на добродетелта на жертвите си. Е, тъкмо тази добродетел оттеглих. Нека открият какви лекари ще произведе сега тяхната система. Нека открият, че в операционните и в болниците си не е безопасно да оставят живота си в ръцете на човек, чийто живот са задушили. Не е безопасно, ако той е от онези хора, които негодуват срещу това — и още по-малко, ако е от онези, които не го правят.

— Аз напуснах — каза Елис Уайът, — защото не исках да служа за храна на канибалите — и при това да съм готвач.

— Аз открих — каза Кен Данагър, — че хората, с които се сражавах, са безплодни. Некадърни, безцелни, безотговорни, ирационални — не аз имах нужда от тях, не те можеха да диктуват условията си, нямаше да се подчинявам на исканията им. Напуснах, за да ги накарам и те да разберат това.

— Аз напуснах — каза Куентин Даниълс — защото, ако има степени на падението, то ученият, който поставя ума си в услуга на грубата сила, е най-долнопробният престъпник в света.

Всички млъкнаха. Тя се обърна към Голт.

— А вие? — попита тя. — Вие сте били първият. Вас какво ви накара да стигнете до това?

Той се разсмя.

— Отказът ми да бъда роден с някакъв първороден грях.

— Какво имате предвид?

— Никога не съм се чувствал виновен за способностите си. Никога не съм се чувствал виновен заради ума си. Никога не съм се чувствал виновен за това, че съм човек. Не приемах незаслужена вина, и така бях свободен да спечеля и да опозная собствената си стойност. Откакто се помня съм чувствал, че бих убил човека, който претендира, че съществувам заради неговата нужда — и знаех, че това е най-висшето морално чувство. Онази нощ, на срещата в „Двайсети век“, когато чух едно неназовимо зло да се изрича с тон, който предполага морална правдивост, аз видях корена на трагедията на света, ключа към нея и нейното решение. Видях какво трябва да се направи. И започнах да го правя.

— А двигателят? — попита тя. — Защо го изоставихте? Защо го оставихте на наследниците на Старнс?

— Тогава беше собственост на баща им. Той ми плати за него. Направих го по негово време. Но знаех, че няма да бъде от полза за тях, и че никой няма да чуе за него за в бъдеще. Това беше първият ми експериментален модел. Само аз или някой равен на мен щеше да е в състояние да го довърши или поне да схване какво е това. А аз знаех, че никой, равен на мен, няма да се доближи до онази фабрика оттогава насетне.

— Знаехте ли какво постижение е вашият двигател?

— Да.

— И осъзнавахте, че го оставяте да загине?

— Да — той погледна навън в мрака и леко се разсмя, но в този звук нямаше радост. — Погледнах двигателя си за последен път, преди да тръгна. Мислех си за хората, които твърдяха, че богатството е въпрос на природни ресурси, за тези, които твърдяха, че богатството се състои в това да си присвоят фабриките, за тези, които твърдяха, че машините оформят мозъците им. Е, това беше двигателят, който щеше да ги оформи, и оставаше такъв, какъвто си беше без човешкия ум — купчина метал и жици, които щяха да ръждясат. Вие сте мислили за великата услуга, която този двигател е могъл да окаже на човечеството, ако е започнало неговото производство. Аз мисля, че в деня, в който хората разберат значението на съдбата му в купчината боклук във фабриката, услугата ще е още по-голяма.

— Очаквахте ли да видите този ден, когато си тръгнахте?

— Не.

— Очаквахте ли да имате шанс да го възстановите на друго място?

— Не.

— И бяхте готов да го оставите в купчина боклук?

— В името на онова, което двигателят значеше за мен — бавно каза той, — трябваше да съм готов да го оставя да се разпадне и да изчезне завинаги — той гледаше право в нея и тя чуваше твърдата, решителна, непреклонна безмилостност на гласа му, — както и вие сте готова да оставите линиите на „Тагарт трансконтинентал“ да рухнат и да изчезнат.

Тя удържа погледа му с вдигната глава и каза меко, с тон на горда, открита молба:

— Не искайте да ви отговарям сега.

— Няма. Ще ви кажем всичко, което искате да знаете. Няма да ви притискаме да вземате решение — и добави, докато тя се шокира от внезапната нежност в гласа му: — Казах ви, че това безразличие към един свят, който трябваше да е наш, беше най-трудното нещо за постигане. Знам. Всички сме минали през него.

Тя погледна тихата, неуязвима стая, светлината — светлината, която идваше от неговия двигател — по лицата на мъжете, които бяха най-спокойната и уверена сбирка, на която беше присъствала.

— Какво правихте, след като си тръгнахте от „Двайсети век“? — попита тя.

— Започнах да търся огньове. Моя работа стана да търся ярките пламъци в растящата нощ на дивотията, които представляваха способните хора, хората на разума, да наблюдавам живота им, борбата им, агонията им, и да ги измъквам, когато разбирах, че са видели достатъчно.

— Какво им казвахте, за да ги накарате да изоставят всичко?

— Казвах им, че са прави.

В отговор на мълчаливия въпрос в погледа й той добави:

— Дадох им гордостта, която не знаеха, че притежават. Дадох им думите, с които да я назоват. Дадох им безценното притежание, което бяха пропуснали, за което бяха копнели, и от което все пак не знаеха, че имат нужда: моралното одобрение. Не ме ли наричахте разрушител и ловец на хора? Аз бях ходещият делегат на тази стачка, водачът на бунта на жертвите, защитникът на потиснатите, на обезнаследените, на експлоатираните. И когато аз използвам тези думи, те за пръв път имат буквално значение.

— Кои бяха първите, които ви последваха?

Той изчака един миг, за да подчертае думите си, и отговори:

— Двамата ми най-добри приятели. Познавате единия от тях. Знаете, може би по-добре от всеки друг, каква цена плати за това. Нашият собствен учител, доктор Акстън, беше следващият. Той се присъедини към нас след само един разговор на една вечеря. Уилям Хейстингс, който беше мой шеф в изследователската лаборатория на фабриката за двигатели „Двайсети век“, преживя тежко времето, докато се бореше със себе си. Отне му година. Но се присъедини. После Ричард Хали. После Мидас Мълиган.

— … на когото му отне само петнайсет минути — каза Мълиган.

Тя се обърна към него:

— Значи вие сте основали тази долина?

— Да — каза Мълиган. — Беше моето лично убежище в началото. Купих я преди години, купих много мили от тези планини, парцел по парцел, от фермери и животновъди, които не знаеха какво притежават. Долината не фигурира на нито една карта. Аз построих тази къща, когато реших да напусна. Отрязах всички възможни пътища за достъп, освен един, а той е скрит така, че никой не може да го открие, и уредих това място така, че да си е самодостатъчно, така че да мога да живея тук до края на живота си и никога да не ми се налага да виждам лицето на някой мародер. Когато чух, че Джон е стигнал и до съдията Нарангансет, поканих съдията да дойде тук. След това поканихме и Ричард Хали да се присъедини. В началото другите стояха навън.

— Нямахме никакви правила — каза Голт, — с изключение на едно. Когато човек положеше нашата клетва, това означаваше един ангажимент: да не работи собствената си професия, да не дава на света благото на ума си. Всеки от нас го изпълняваше, както можеше. Тези, които имаха пари, се оттеглиха и живееха от спестяванията си. Тези, които трябваше да работят, приемаха най-низшата работа, която можеха да намерят. Някои от нас бяха известни, други — като младия спирач, когото Хали откри — бяха спрени от нас, преди да са се проявили и да бъдат измъчвани. Но ние не се отказахме от умовете си или от работата, която обичаме. Всеки от нас продължи в истинската си професия по всякакъв начин и през цялото свободно време, което можеше да намери, но го правеше тайно, само в своя собствена полза, без да дава нищо на хората, без да споделя нищо. Бяхме разпръснати из цялата страна като изгнаници, каквито винаги сме били, само че сега приемахме ролята си напълно съзнателно. Единственото ни облекчение бяха редките случаи, когато можехме да се виждаме. Открихме, че ни харесва да се срещаме, за да си напомняме, че човешките същества все още ги има. Така решихме да отделяме по един месец годишно, който да прекарваме в тази долина — да си почиваме, да живеем в рационален свят, да извадим истинската си работа от скривалището й, да търгуваме с достиженията си — тук, където достиженията означават заплащане, а не конфискация. Всеки от нас построи свой дом тук, със свои собствени средства, за един от дванайсетте месеца, през който да живее тук. Това правеше останалите единайсет по-поносими.

— Виждате ли, госпожице Тагарт — каза Хю Акстън, — човекът е социално животно, но не по начина, по който проповядват мародерите.

— Разрушението на Колорадо предизвика растежа на тази долина — каза Мидас Мълиган. — Елис Уайът и другите дойдоха да живеят тук за постоянно, защото трябваше да се крият. Всичко, което успяха да спасят от богатството си, обърнаха в злато или машини, както направих и аз, и го донесоха тук. Бяхме достатъчно, за да развием това място и да създадем работни места за хората, принудени да си изкарват прехраната си навън. Сега сме стигнали до положение, в което повечето от нас могат да живеят тук през цялото време. Долината е почти самодостатъчна, а колкото до стоките, които още не можем да произвеждаме, аз ги купувам отвън чрез мой собствен снабдителен канал — специален агент, който не позволява на парите ми да стигнат до мародерите. Това тук не е държава, не е дори и някакво общество, ние сме доброволно сдружение от хора, събрани единствено от личния интерес на всеки един. Аз притежавам долината и продавам земята на другите, когато я поискат. Съдията Нарангансет трябва да действа като наш арбитър, в случай на несъгласие. До момента не сме се обръщали към него. Казват, че е трудно хората да постигнат съгласие. Ще се удивите колко е лесно всъщност, когато и двете страни смятат за своя морална аксиома, че нито една от двете не съществува заради другата, и че разумът е единственото средство за обмен. Наближава времето, когато всички ще бъдем призовани да живеем тук, защото светът се разпада толкова бързо, че скоро ще умре от глад. Но ние ще можем да се издържаме в тази долина.

— Светът рухва по-бързо, отколкото очаквахме — каза Хю Акстън. — Хората спират и се отказват. Замразените ви влакове, бандитите, дезертьорите — това са хора, които никога не са чували за нас и не са част от нашата стачка, те действат самостоятелно, това е естественият отговор на парченцата рационалност, които още са останали у тях, и протестът им е същият като нашия.

— Започнахме, без да мислим за срокове — каза Голт. — Не знаехме дали ще доживеем да видим освобождението на света или ще трябва да предадем битката и тайната си на следващите поколения. Знаехме само, че това е единственият начин, по който с ме готови да живеем. Но сега мислим, че ще видим, и то скоро, деня на нашата победа и завръщането си.

— Кога? — прошепна тя.

— Когато кодексът на мародерите рухне.

Той видя, че тя го гледа, а погледът й беше полувъпрос, полунадежда, и добави:

— Когато вярата в саможертвата тръгне, поне веднъж, по непредвидения път, когато хората вече не намират жертви, готови да препречат пътя на справедливостта и да поемат възмездието върху самите себе си, когато проповедниците на саможертвата открият, че тези, които искат да я практикуват, нямат нищо за жертване, а тези, които имат, вече не искат да го правят; когато хората видят, че нито сърцата, нито мускулите им могат да ги спасят, а умът, който са осъдили, вече го няма, за да отговори на виковете им за помощ; когато рухнат, както и трябва да стане с безмозъчните хора; когато не им остане никаква претенция за авторитет, и никакви останки от закон, и нито следа от морал, никаква надежда, никаква храна, нито пък начин да я придобият; когато рухнат и пътят е чист, тогава ние ще се върнем и ще построим отново света.

Терминалът на „Тагарт“, мислеше си тя, чуваше думите да пулсират през вцепенения й ум, като сбор от цялото бреме, което не беше имала време да претегли. Това беше терминалът на „Тагарт“, тази стая, а не гигантското помещение в Ню Йорк, това беше нейната цел, краят на коловоза, точката отвъд хоризонта, където двете прави линии на релсите се срещаха и изчезваха, дърпайки я напред, както бяха дърпали и Натаниел Тагарт; това беше целта, която Натаниел Тагарт беше видял в далечината, това беше точката, към която беше насочен непреклонният му поглед над движещите се в гранитната зала хора. Тъкмо заради това се беше посветила на „Тагарт трансконтинентал“, като на тялото на някакъв дух, който предстоеше да бъде намерен. Сега го бе намерила — всичко, което бе желала някога, беше тук, в тази стая, достигнато и нейно — но цената беше мрежата от релси зад нея, релси, които щяха да изчезнат, мостовете, които щяха да рухнат, семафорите, които щяха да угаснат… И все пак… Всичко, което някога съм желала, мислеше си тя, отклонявайки поглед от фигурата на човека с коси с цвят на слънце и с неумолими очи.

— Не е необходимо да ни отговаряте сега.

Тя вдигна глава — той я гледаше така, сякаш беше проследил стъпките на ума й.

— Никога не искаме съгласие — каза той. — Никога не казваме на някого повече, отколкото е готов да чуе. Вие сте първият човек, който научи нашата тайна преди да дойде подходящият момент. Но сте тук и трябва да знаете. Сега знаете истинската същност на избора, който трябва да направите. Ако ви е трудно, то е защото още мислите, че не е необходимо да бъде едното или другото. Ще разберете, че е необходимо.

— Ще ми дадете ли време?

— Не можем да се разпореждаме с вашето време. Не бързайте. Само вие можете да решите какво ще изберете да направите и кога. Знаем цената на това решение. Платили сме я. Това, че сте тук, може да направи избора по-лесен — или по-труден.

— По-труден — прошепна тя.

— Знам.

Той го каза толкова тихо, колкото говореше и тя, със същия бездиханен звук, и тя пропусна един миг, като в неподвижността, която следва удара, защото усещаше, че това — не моментите, когато я беше носил на ръце надолу по склона, а тази среща на гласовете им — беше най-близкият физически контакт помежду им.

Пълната луна светеше над долината, когато те се върнаха обратно в дома му — стоеше като плосък, кръгъл фенер без лъчи, сред светла мараня, увиснала в пространството, без да достига земята, и светлината сякаш идваше от необичайния, бял блясък на земята. В неестествената тишина на безцветната гледка земята изглеждаше забулена с воал на дистанцираност — формите й не се сливаха в пейзаж, а бавно плуваха наоколо — като фотография, отпечатана върху облак.

Изведнъж тя осъзна, че се усмихва. Гледаше надолу към къщите в долината. Осветените им прозорци избеляваха от синкавата мъгла, очертанията на стените им се разтваряха, дълги ивици мъгла се виеха между тях на апатични, бавни вълни. Изглеждаше като град, който потъва под водата.

— Как наричат това място? — попита тя.

— Аз го наричам Долината на Мълиган — каза той. — Другите му викат Дерето на Голт.

— Аз бих го нарекла… — не довърши. Той я погледна. Знаеше какво той вижда на лицето й. Той се извърна. Тя видя лекото движение на устните му, като освобождаването на дъх, който той бе сдържал. Сведе поглед, ръката й се отпусна до нея в колата, сякаш изведнъж беше станала твърде тежка, за да поддържа лакътя си сгънат.

Пътят ставаше все по-тъмен, докато се качваха нагоре, а боровите клони се срещаха над главите им. Над един скален склон насреща тя видя лунната светлина по прозорците на неговата къща. Главата й се облегна на седалката и тя остана неподвижна, спряла да забелязва колата, чувствайки единствено движението, което я отнасяше напред, загледана в блестящите капки вода по клоните на боровете, а всъщност това бяха звездите.

Когато колата спря, тя не си позволи да си даде сметка защо го гледа, докато излиза. Не осъзнаваше, че е застинала за миг, загледана в тъмните прозорци. Не го чу да се приближава, но почувства допира на ръцете му с болезнена сила, сякаш това беше единственото, което можеше да усети. Той я вдигна на ръце и тръгна бавно нагоре по пътеката към къщата. Вървеше, без да я поглежда, беше я притиснал до себе си, сякаш се опитваше да задържи потока на времето, сякаш ръцете му бяха още сключени около онзи миг, в който я беше вдигнал до гърдите си. Тя чувстваше стъпките му като едно-единствено движение към цел, като че всяка стъпка беше отделен момент, в който не смееше да мисли за следващия.

Главата й беше близо до неговата, косата му се допираше до бузата й, и тя знаеше, че и двамата няма да приближат лицата си на онзи милиметър по-близо. Беше внезапно, замаяно състояние на спокойно пиянство, съвършено само по себе си, косите им се бяха смесили като лъчите на две небесни тела, които бяха дочакали да се срещнат. Тя видя, че той върви със затворени очи, сякаш зрението в този момент щеше да бъде излишен натрапник.

Той влезе в къщата, и докато преминаваше през всекидневната не погледна наляво, нито пък тя, но тя беше наясно, че и двамата виждат вратата там, която водеше в спалнята му. Той премина през тъмнината до пътеката от лунна светлина, която пресичаше леглото в стаята за гости, положи я върху него, тя усети мигновената пауза на ръцете му, които задържаха рамото и кръста й, и когато отпуснаха тялото й, тя осъзна, че моментът вече е отминал.

Той отстъпи назад и натисна един ключ, предавайки стаята на яркия, публичен блясък на лампата. Стоеше неподвижно, сякаш искаше тя да го погледне, със сурово, изпълнено с очакване лице.

Забравихте ли, че искахте да ме застреляте, щом ме видите? — попита той.

Именно беззащитната неподвижност на силуета му го караше да звучи реално. Тръпката, която я накара да се изправи, беше като вик на ужас и отрицание; тя обаче удържа на погледа му и каза безстрастно:

— Вярно. Така беше.

— Тогава дръжте на думата си.

Гласът й беше тих, а напрежението в него беше едновременно отстъпление, и надменен упрек:

— Не го мислите, нали?

Той поклати глава.

— Не. Искам да си спомните, че такова беше желанието ви. В миналото бяхте права. Докато бяхте част от външния свят, трябваше да се опитате да ме унищожите. И от двата пътя, които лежат пред вас сега, единият ще ви доведе до деня, в който ще сте принудена да го направите.

Тя не отговори, седеше и гледаше надолу, а той виждаше как косата й се развява, докато тя клатеше глава в отчаян протест.

— Вие сте единствената опасност за мен. Вие сте единственият човек, който може да ме предаде на враговете ми. Ако останете с тях, ще го направите. Изберете това, ако искате, но го изберете с пълно съзнание какво правите. Не ми отговаряйте сега. Но докато го направите — строгостта в гласа му идваше от усилие, насочено към самия него — помнете, че знам значението и на двата отговора.

— Толкова цялостно, колкото и аз ли? — прошепна тя.

— Толкова.

Той се обърна да излиза, когато очите й попаднаха върху надписите, които беше забелязала — а после и забравила — по стените на стаята. Бяха издълбани в лака на дървото и още носеха силата на натиска на молива в ръцете на онези, които ги бяха направили, всеки със собствения си ярък почерк: „Ще го преодолееш — Елис Уайът“, „До сутринта всичко ще бъде наред — Кен Данагър“, „Струва си — Роджър Марш“. Имаше и други.

— Какво е това? — попита тя.

Той се усмихна.

— Това е стаята, в която всички прекараха първата си нощ в долината. Първата нощ е най-тежката. Това е скъсването на последната връзка със спомените, а тя е и най-лошата. Оставям ги тук, за да могат да ме повикат, ако имат нужда от мен. Говоря им, ако не могат да заспят. Повечето не могат. Но на сутринта са се освободили… Всички са преминали през тази стая. Сега я наричат клетката за мъчения или преддверието — защото всеки трябва да влезе в долината през моята къща.

Той се обърна, за да излезе, но спря на прага и добави:

— Точно в тази стая никога не съм имал намерение да отсядате. Лека нощ, госпожице Тагарт.