Атлас изправи рамене. А е А

Глава XXVII„Говори Джон Голт“

Звънецът на вратата иззвъня като аларма, с дълъг, изискващ писък, прекъсван от нетърпеливото тропане на нечия трескава ръка. Докато скачаше от леглото, Дагни забеляза студената, бледа слънчева светлина на късната сутрин и часовника на далечна кула, който сочеше десет часа. Беше работила в кабинета си до четири сутринта и беше оставила бележка да не я очакват преди обяд.

Бялото лице, разкривено от паника, което се изпречи срещу нея, когато отвори вратата, беше на Джеймс Тагарт.

— Няма го! — извика той.

— Кого?

— Ханк Риърдън! Няма го, напуснал е, изчезнал е!

Тя остана неподвижна за миг, с ръка върху колана на халата, който тъкмо връзваше; сетне, когато осъзна напълно какво става, ръцете й стегнаха колана, сякаш срязваха тялото й през средата, а тя избухна в смях. Беше триумфален звук. Той я зяпаше сащисано.

— Какво ти става? — задави се той. — Не разбра ли?

— Влизай, Джим — каза тя, извръщайки се презрително към всекидневната. — Напротив, разбрах.

— Напуснал е! Няма го! Изчезнал е като всички други! Оставил е завода си, банковите си сметки, собствеността си, всичко! Просто е изчезнал! Взел е малко дрехи и каквото е имало в сейфа в апартамента му — намерили са сейфа в спалнята му отворен и празен — и толкова! Нито дума, нито бележка, никакво обяснение! Обадиха ми се от Вашингтон, но се е разчуло из целия град! Новината, искам да кажа! Не могат да я потулят! Опитаха се, но… Никой не знае как се е разчуло, но новината, че си е тръгнал се е разпространила из завода — като теч от някоя пещ — и тогава… преди някой да успее да ги спре, един куп хора са изчезнали! Управителят, главният металург, главният инженер, секретарката на Риърдън, дори лекарят от медицинския пункт! И един Господ знае още колко други! Дезертират, копелетата! Изоставят ни, въпреки всички наказания, които сме предвидили! Той напусна, и другите напускат, а заводът просто си остава там и спира! Разбираш ли какво означава това?

— А ти? — попита тя.

Той беше запратил разказа си по нея — изречение по изречение, — сякаш се опитваше да избие усмивката от лицето й, странната, неподвижна усмивка, пълна с горчивина и триумф; не беше успял.

— Това е национална катастрофа! Какво ти става? Не виждаш ли, че това е фатален удар? Ще разруши и малкото останал дух и икономика в страната! Не можем да му позволим да изчезне! Трябва да го върнеш!

Усмивката й изчезна.

— Ти можеш! — извика той. — Ти си единственият човек, който може! Той е твой любовник, нали? О, я не ме гледай така! Не е време да се докачаш! Не е време за нищо, освен че трябва да го върнем обратно! Трябва да знаеш къде е! Можеш да го намериш! Трябва да се свържеш с него и да го върнеш!

Начинът, по който го гледаше сега, беше по-лош от усмивка — гледаше го така, сякаш го виждаше гол и нямаше да понесе гледката още дълго.

— Не мога да го върна — каза тя, без да повишава глас. — А и да можех, нямаше да го направя. Сега се махай.

— Но националната катастрофа…

— Изчезвай.

Не забеляза кога е излязъл. Стоеше сама в средата на всекидневната си, с наведена глава и прегърбени рамене, усмихната — с усмивка на болка, на нежност, на признание към Ханк Риърдън. Чудеше се смътно защо й е толкова приятно, че той е открил освобождението, защо е толкова сигурна, че е постъпил правилно, и все пак си отказва същото това освобождение. Две изречения се бореха в ума й: едното беше триумфалният вик „Той е свободен, не могат да се доберат до него!“, а другото беше като молитва на посвещение: „Все още има шанс да победя, нека бъда единствената жертва…“

Беше странно, мислеше си тя през следващите дни, докато наблюдаваше хората около себе си, че катастрофата ги беше накарала да обърнат на Ханк Риърдън внимание, каквото достиженията му не бяха предизвикали — сякаш пътищата, по които се движеха съзнанията им бяха отворени към нещастието, но не и към ценностите.

Някои говореха за него, псувайки го невъздържано; други шепнеха с виновен и ужасен вид, сякаш някакво безименно наказание щеше да ги застигне всеки момент; някои се опитваха, с истерична уклончивост, да се държат така, сякаш нищо не се е случило.

Вестниците, като кукли на оплетени конци, крещяха по един и същи войнствен начин: „Социално предателство е да се приписва твърде голямо значение на дезертирането на Ханк Риърдън и да се подкопава обществения морал със старомодното вярване, че един индивид може да бъде от значение за обществото“. „Социално предателство е да се разпространяват слухове за изчезването на Ханк Риърдън. Господин Риърдън не е изчезнал, той е в кабинета си, управлява завода си както обикновено и в «Риърдън стийл» няма никакви проблеми, с изключение на малкото безредие и личните боричкания между някои работници“. „Социално предателство е да се хвърля непатриотична светлина върху трагичната загуба на Ханк Риърдън. Господин Риърдън не е дезертирал, а загина в автомобилна катастрофа на път за работа, а съсипаното му семейство настоя за погребение в тесен кръг“.

Беше странно, си мислеше тя, новините да се раждат единствено от опровержения, сякаш съществуването беше спряло, фактите бяха изчезнали и единствено трескавото отричане на официалните лица и на репортерите даваше ключ към реалността, която отричаха. „Не е вярно, че стоманолеярната на Милър от Ню Джърси е спряла да работи“ „Не е вярно, че фабриката за двигатели «Дженсън» от Мичиган е затворила врати“. „Долна, антисоциална лъжа е, че производителите на стоки от стомана рухват под заплахата от недостиг на стомана. Няма причини да се очаква недостиг на стомана“. „Клеветнически и неоснователен слух е, че в момента се изработва унификационен план за стомана и че е бил одобрен от господин Орън Бойл. Адвокатът на господин Бойл публикува категорично опровержение и увери пресата, че господин Бойл твърдо се противопоставя на подобен план. В момента господин Бойл страда от нервен срив“.

Но човек можеше да стане свидетел на някои новини направо по улиците на Ню Йорк, в студения, усоен полумрак на есенните вечери: тълпа, събрана пред железарски магазин, чийто собственик беше отворил вратите и беше поканил хората да си вземат, каквото беше останало от малкото му стоки, докато самият той се смееше с пискливи хлипове и трошеше стъклените витрини; тълпа, събрана пред вратите на западнал жилищен блок, където чакаха полиция и линейка, докато вадеха телата на мъж, жена му и трите им деца от изпълнена с газ стая — мъжът беше дребен производител на стоманени изделия.

Ако сега виждат ценността на Ханк Риърдън, мислеше си тя, защо не я видяха по-рано? Защо не предотвратиха собствената си гибел, защо не му спестиха годините неблагодарни мъчения? Не намираше отговор.

В тишината на безсънните нощи тя си мислеше, че Ханк Риърдън и тя сега си бяха сменили местата: той беше в Атлантида, а тя беше заключена навън от екрана светлина — може би той я викаше така, както тя беше викала неговия борещ се самолет, но никакъв сигнал не можеше да стигне до нея през този екран.

И все пак екранът се разтвори за един кратък миг, за едно писмо, което тя получи седмица след неговото изчезване. На плика нямаше обратен адрес, само пощенска марка от някакво селце в Колорадо. Писмото съдържаше две изречения: „Срещнах се с него. Не те виня. Х. Р“.

Тя остана неподвижна дълго време, загледана в писмото, сякаш не беше в състояние да помръдне или да чувства. Не изпитваше нищо, но сетне осъзна, че раменете й треперят леко, но непрекъснато, и че разкъсващата я сила беше ликуваща почит, благодарност и отчаяние — почит към победата, която представляваше срещата на тези двама души, окончателната победа и за двама им; благодарност, че хората в Атлантида все още я смятат за една от тях и са направили за нея изключението да получи съобщение; отчаяние, че смущението й е всъщност битка, за да не чува въпросите, които чуваше сега. Беше ли я изоставил Голт? Беше ли отишъл в долината, за да се срещне с най-великото си завоевание? Щеше ли да се върне? Беше ли се отказал от нея? Непоносимото беше не, че тези въпроси нямаха отговор, а че отговорът беше толкова прост, толкова лесен за достигане, и че тя нямаше право да направи стъпката, за да го достигне.

Не беше правила опит да го види. Всяка сутрин, в продължение на месец, когато влизаше в кабинета си, тя не забелязваше стаята около себе си, а тунелите отдолу, под подовете на сградата, и работеше така, сякаш някаква далечна част от мозъка й пресмяташе числата, четеше докладите, взимаше решения в треската на някаква безжизнена активност, докато живият й ум беше бездеен и неподвижен, замръзнал в съзерцание, неспособен да отиде отвъд изречението: „Той е там, долу“. Единствената проверка, която си беше позволила, беше поглед към ведомостта със заплати за работниците на терминала. Беше видяла името: Голт, Джон. Беше стояло открито в списъка дванайсет години. Тя беше видяла адрес до името — и в продължение на цял месец се беше борила да го забрави.

Трудно й беше да преживее този месец, и все пак сега, когато гледаше писмото, мисълта, че Голт го няма, беше още по-тежка. Дори и борбата да устои на близостта му беше връзка с него — цена, която да плати, победа, постигната в негово име. Сега вече нямаше нищо, освен въпрос, който не биваше да се задава. Присъствието му в тунелите бе нейният двигател в тези дни, също както присъствието му в града бе двигателят й през летните месеци, също както присъствието му някъде в света беше двигателят й през годините, преди изобщо да беше чувала името му. Сега се чувстваше така, сякаш и нейният двигател беше спрял.

Тя продължаваше, с ясния, чист блясък на пет доларовата златна монета, която държеше в джоба си, като последна капка гориво. Продължаваше, защитена от околния свят с последната си броня: безразличието.

Вестниците не споменаваха изблиците на насилие, които бяха започнали да избухват из цялата страна, но тя ги виждаше из докладите на влаковите кондуктори за надупчените с куршуми вагони, обраните коловози, нападнатите влакове, обсадените гари — в Небраска, в Орегон, в Тексас, в Монтана — безполезни, обречени изблици, предизвикани единствено от отчаяние, завършили само в разруха. Някои бяха работа на местни банди; някои се разпростираха по-нашироко. Имаше райони, които се надигаха в сляп бунт, арестуваха местните представители на властта, изгонваха хората на Вашингтон, убиваха бирниците, сетне обявяваха напускането на съюза и отиваха до края на злото, което ги беше разрушило, сякаш се бореха с убийството чрез самоубийство: конфискуваха цялата собственост, до която можеха да се доберат, оповестяваха, че всичко принадлежи на всички, и загиваха за седмица, след като изяждаха мършавата си плячка, в кървавата омраза на всички към всички, в хаоса, където единственото правило беше това на оръжието, загиваха под вялия натиск на няколко уморени войници, изпратени от Вашингтон да наложат ред над руините.

Вестниците не го споменаваха. Уводните статии продължаваха да говорят за себеотрицанието като път към бъдещия прогрес, за саможертвата като морален императив, за алчността като враг, за любовта като решение, а изтърканите им фрази бяха сладникави, като миризма на етер в болница.

Из цялата страна се носеха слухове, прошепнати в циничен ужас, и все пак хората четяха вестниците и се държаха така, сякаш вярваха на онова, което четат, а всеки се съревноваваше с другите за това кой ще мълчи най-дълго, като всички се преструваха, че не знаят каквото знаеха, всички се бореха да вярват, че неназованото е и нереално. Сякаш изригваше вулкан, а хората в подножието на планината пренебрегваха внезапно появилите се пукнатини, черния дим, врящите потоци, и продължаваха да вярват, че единствената опасност е да признаят реалността на тези знаци.

— Слушайте доклада на господин Томпсън за световната криза на 22 ноември!

Това беше първото признание на непризнатото. Известията започнаха да се появяват една седмица предварително и продължиха да отекват из страната. „Господин Томпсън ще даде на хората отчет за световната криза! Слушайте господин Томпсън по всички радиостанции и телевизионни канали в осем вечерта на 22 ноември!“

Вестниците и виковете по радиото дадоха първото обяснение: „За да противостои на страховете и слуховете, разпространявани от враговете на народа, господин Томпсън ще се обърне към страната на 22 ноември и ще даде пълен отчет за състоянието на света в този върховен момент от глобалната криза. Господин Томпсън ще сложи край на тези зловещи сили, чиято цел е да ни държат в ужас и отчаяние. Той ще хвърли светлина в мрака на света и ще ни покаже изхода от нашите трагични проблеми — труден път, какъвто налага сериозността на този миг, но и славен, какъвто налага възраждането на светлината. Обръщението на господин Томпсън ще се предава от всяка радиостанция в страната, както и във всички страни в света, където още достигат радиовълни“.

След това хорът избухна и ставаше все по-силен с всеки изминал ден. „Слушайте господин Томпсън на 22 ноември!“ — гласяха заглавията във всекидневниците. „Не забравяйте господин Томпсън на 22 ноември!“ — крещяха радиостанциите в края на всяка програма. „Господин Томпсън ще ви каже истината!“ — казваха плакатите в метрото и автобусите, после постерите по стените на сградите, сетне билбордовете по пустите магистрали.

„Не се отчайвайте! Слушайте господин Томпсън!“ — гласяха знаменцата по правителствените коли, „Не се предавайте! Слушайте господин Томпсън!“ — казваха транспарантите в офисите и магазините. „Имайте вяра! Слушайте господин Томпсън!“ — казваха гласовете в църквите. „Господин Томпсън ще ви даде отговора!“, изписваха военните самолети в небето, а буквите се разтваряха в пространството, и само последните две думи оставаха, докато изречението беше завършено.

По площадите на Ню Йорк бяха инсталирани публични високоговорители за деня на речта, които оживяваха с остро пращене веднъж на час, заедно с биенето на далечни часовници, за да изпратят над уморения шум на трафика и над главите на парцаливите тълпи звучния, механичен глас с оттенък на тревога: „Слушайте отчета на господин Томпсън за световната криза на 22 ноември!“ — викът се търкаляше из замръзналия въздух и изчезваше между мъгливите покриви, под празния календар, който не показваше дата.

Следобед на 22 ноември Джеймс Тагарт каза на Дагни, че господин Томпсън иска да се срещне с нея на разговор преди предаването.

— Във Вашингтон ли? — невярващо каза тя, поглеждайки часовника си.

— Е, трябва да отбележа, че не четеш вестниците и не си в крак с важните събития. Не знаеш ли, че господин Томпсън ще говори в Ню Йорк? Дойде тук, за да се срещне с лидерите на промишлеността, както и с тези на работната сила, на науката, със специалистите, и като цяло с цвета на водачите на страната. Поиска да те доведа на разговора.

— Къде ще се проведе той?

— В студиото.

— Не очакват да говоря в ефир и да подкрепя политиката им, нали?

— Не бой се, няма да ти позволят да доближиш микрофон! Просто искат да чуят мнението ти, и не можеш да откажеш, не и в състояние на национално извънредно положение, не и при покана лично от господин Томпсън! — той говореше нетърпеливо, избягвайки погледа й.

— Кога ще се проведе този разговор?

— В седем и половина.

— Не е много време като за разговор за националното извънредно положение, нали?

— Господин Томпсън е много зает човек. Моля те да не спориш, не започвай да правиш проблеми, не знам какво…

— Добре — с безразличие каза тя. — Ще дойда — и добави, подтикната от същото чувство, което би я накарало да се поколебае да рискува да отиде без свидетели на разговор с гангстери: — Но ще доведа Еди Уилърс с мен.

Той се намръщи, обмисли го за миг, с израз по-скоро на досада, отколкото на безпокойство.

— Добре, щом искаш — сопна се той и вдигна рамене.

Тя дойде в студиото с Джеймс Тагарт като полицай от едната страна и Еди Уилърс като бодигард от другата. Лицето на Тагарт беше възмутено и напрегнато, това на Еди — примирено, но все пак учудено и любопитно. Нещо като сцена от картон се издигаше в ъгъла на широкото, мрачно помещение, и представляваше традиционна и скована имитация на кръстоска между великолепен салон и скромен кабинет. Полукръг от празни фотьойли запълваше сцената и напомняше за разположение от семеен албум, с микрофони, окачени като примамки на дълги пръти, изпънати като въдици между столовете.

Най-големите водачи на страната, които стояха наоколо на нервни групички, изглеждаха като част от разпродажба на останки в банкрутирал магазин: тя видя Уесли Мауч, Юджийн Лоусън, Чик Морисън, Тинки Холъуей, доктор Флойд Ферис, доктор Саймън Причът, Ма Чалмърс, Фред Кинън, и оръфана шепа бизнесмени, сред които личеше полуужасената, полуполаскана фигура на господин Моуън от Обединената компания за стрелки и семафори, която — невероятно — трябваше да представлява индустриалните магнати.

Но фигурата, която я порази мигновено, беше доктор Робърт Стедлър. Не подозираше, че едно лице може да остарее толкова много само за такъв кратък период като една година: изразът на енергия извън времето, на момчешки ентусиазъм, си беше отишъл, и от лицето бяха останали единствено бръчки на презрителна горчивина. Стоеше сам, отделно от другите, и тя видя мига, в който погледът му я посрещна на влизане; изглеждаше като мъж в публичен дом, който беше приел естеството на мястото около него, докато съпругата му не го беше хванала там: беше поглед на вина, която беше на път да се превърне в омраза. Сетне видя как Робърт Стедлър, ученият, се извърна от нея, сякаш не я беше видял, като че отказът му да я види можеше да изхвърли даден факт вън от битието.

Господин Томпсън крачеше сред групите, сопваше се на случайните хора, застанали на пътя му, с неспокойните маниери на човек на действието, който презира задължението да произнася речи. Стискаше снопче напечатани листа, сякаш беше вързоп стари дрехи, приготвени за изхвърляне.

Джеймс Тагарт го хвана в крачка и му каза несигурно и високо:

— Господин Томпсън, мога ли да ви представя сестра си, госпожица Дагни Тагарт?

— Толкова любезно от ваша страна, че дойдохте, госпожице Тагарт — каза господин Томпсън и стисна ръката й, като че тя беше просто още един избирател, чието име никога не беше чувал преди, сетне се отдалечи пъргаво.

— Къде е разговорът ти, Джим? — попита тя и погледна часовника: по огромен бял циферблат една черна стрелка отрязваше минутите като нож, който се придвижваше към осмия час.

— Нищо не мога да направя! Не аз управлявам това представление! — сопна се той.

Еди Уилърс я погледна с горчиво, търпеливо учудване, и пристъпи по-близо. Един радиоприемник излъчваше военни маршове от друго студио и заглушаваше донякъде половинчатите реплики на нервни гласове, забързаните, безцелни стъпки, скърцащите машини, които бутаха из декора на салона.

— Останете на тази честота, за да чуете доклада на господин Томпсън за световната криза в осем вечерта! — извика военният глас на един говорител от радиото, когато стрелката достигна седем и четирийсет и пет.

— Давайте, момчета, давайте! — рязко викна господин Томпсън, когато от радиото гръмна друг марш.

Беше седем и петдесет, когато Чик Морисън, Блюстителят на морала, който май отговаряше за всичко, извика, размахвайки снопче хартия за писма като палка към силно осветения полукръг от кресла:

— Добре, момчета и момичета, добре, да заемаме местата си!

Господин Томпсън се строполи на централното кресло така, сякаш се тръшваше на свободно място в метрото. Асистентите на Чик Морисън подкарваха тълпата към осветения кръг.

— Щастливо семейство — обясняваше Чик Морисън — страната трябва да ни види като голямо, единно, щастливо… Какво му става на това нещо?

Музиката от радиото беше спряла изведнъж, задавена в странно статично издихание, което я отряза насред звънко кресчендо. Беше седем и петдесет и една. Той вдигна рамене и продължи:

— … щастливо семейство. Побързайте, момчета. Първо близки кадри с господин Томпсън.

Стрелката на часовника продължаваше да отрязва минутите, докато фотографите от пресата щракаха с апаратите си киселото, нетърпеливо лице на господин Томпсън.

— Господин Томпсън ще седи между науката и индустрията! — извести Чик Морисън. — Доктор Стедлър, моля — стола от ляво на господин Томпсън. Госпожице Тагарт, оттук, моля, отдясно на господин Томпсън.

Доктор Стедлър се подчини. Тя не помръдна.

— Не само за пресата, но и за телевизионната публика — обясни й подканващо Чик Морисън. Тя направи крачка напред.

— Няма да участвам в тази програма — безизразно каза тя, обръщайки се към господин Томпсън.

— Няма ли? — удивено попита той с такова изражение, сякаш някоя ваза с цветя внезапно беше отказала да играе ролята си.

— Дагни, за Бога! — паникьосано извика Джеймс Тагарт.

— Какво й става? — попита господин Томпсън.

— Но госпожице Тагарт, защо? — извика Чик Морисън.

— Всички знаете защо — каза тя на лицата около себе си. — Трябваше да сте научили достатъчно, за да не пробвате пак.

— Госпожице Тагарт! — изпищя Чик Морисън, когато тя се обърна и тръгна. — Това е национално извънред…

Тогава един мъж влезе и се втурна към господин Томпсън, тя спря, както и всички останали, а изразът по лицето на мъжа хвърли тълпата във внезапна, пълна тишина. Беше главният инженер на радиостанцията и беше странно да видят примитивния му ужас, който се бореше с остатъците от цивилизован контрол.

— Господин Томпсън — каза той — ние… може да се наложи да забавим предаването.

— Какво? — извика господин Томпсън. Стрелката сочеше седем и петдесет и осем.

— Опитваме се да го поправим, господин Томпсън, опитваме се да открием какво е… но може и да не успеем на време и…

— За какво говориш? Какво е станало?

— Опитваме се да определим местоположението на…

— Какво е станало?

— Не знам! Но… Ние… не можем да излезем в ефир, господин Томпсън.

Последва миг мълчание, после господин Томпсън попита с неестествено нисък глас:

— Луд ли си?

— Трябва да съм луд. Ще ми се да съм. Не мога да разбера. Радиостанцията е мъртва.

— Технически проблем? — изкрещя господин Томпсън и скочи на крака. — Технически проблем ли, дяволите да те вземат, в такъв момент? Ако така управляваш тази радиостанция…

Главният инженер бавно поклати глава, като възрастен, който се опитва да не уплаши някое дете.

— Не само тази радиостанция, господин Томпсън — меко каза той. — Всяка радиостанция в страната, доколкото успяхме да проверим. И няма технически проблеми. Нито тук, нито някъде другаде. Оборудването е в ред, напълно в ред, и всички докладват едно и също, но… всички радиостанции излязоха от ефир в седем и петдесет и една, и… и никой не може да разбере защо.

— Но… — извика господин Томпсън, спря, огледа се и изкрещя: — Не и тази вечер! Не можете да позволите да се случи тази вечер! Трябва да ме пуснете в ефир!

— Господин Томпсън — бавно каза мъжът, — обадихме се в електронната лаборатория на Държавния научен институт. Те… те никога не са виждали нещо подобно. Казаха, че може да е природно явление, някакъв вид безпрецедентно космическо смущение, само че…

— Е?

— Само че не мислят, че е така. Ние също. Казаха, че изглежда като радиовълни, но с честота, която никога преди не е била произвеждана, нито пък наблюдавана където и да е, честота, която не е откривана от никого.

Никой не му отговори. След миг той продължи със странно тържествен глас:

— Изглежда като стена от радиовълни, която блокира ефира, и ние не можем да я пробием, не можем да я допрем, не можем да минем през нея… Нещо повече, не можем да намерим местоположението на източника й, не и с обичайните методи… Тези вълни като че ли идват от предавател, който… прави нашите да изглеждат като детски играчки!

— Но това е невъзможно! — викът дойде иззад господин Томпсън и всички се обърнаха към него, сепнати от нотката на ужас; беше доктор Стедлър. — Няма такова нещо! Няма човек на земята, който да го направи!

Главният инженер разтвори ръце.

— Така е, доктор Стедлър — уморено каза той. — Не може да е възможно. Не трябва да е възможно. Но е пред нас.

— Ами направете нещо тогава! — извика господин Томпсън към тълпата. Никой не отговори, никой не мръдна.

— Няма да позволя това! — изкрещя господин Томпсън. — Няма да го позволя! Точно тази вечер! Трябва да произнеса тази реч! Направете нещо! Решете проблема, какъвто и да е той! Заповядам ви да го решите!

Главният инженер го гледаше с празни очи.

— Ще уволня всички ви за това! Ще уволня всеки електроинженер в страната! Ще осъдя цялата професия за саботаж, дезертьорство и предателство! Чувате ли? А сега направете нещо, дяволите да ви вземат! Направете нещо!

Главният инженер го гледаше невъзмутимо, сякаш вече думите не значеха нищо.

— Няма ли кой да се подчини на заповед? — викаше господин Томпсън. — Не е ли останал и един мозък в тази страна?

Стрелката на часовника стигна 8.00.

— Дами и господа — заговори един глас от радиоприемника: ясен, спокоен, непреклонен мъжки глас, какъвто не беше чуван в ефира от години, — г-н Томпсън няма да говори пред вас тази вечер. Времето му изтече. Оттук нататък поемам аз. Трябваше да чуете доклад за световната криза. И именно това ще чуете.

Три ахвания посрещнаха гласа, разпознаха го, но никой нямаше сили да ги забележи сред звуците на тълпата, които отдавна бяха надминали нивото на виковете. Едното беше на триумф, другото — на ужас, третото — на удивление. Трима души бяха разпознали говорителя: Дагни, доктор Стедлър и Еди Уилърс. Никой не гледаше към Еди Уилърс, но Дагни и доктор Стедлър се спогледаха. Тя видя, че лицето му е изкривено от толкова злобен ужас, колкото изобщо можеше да понесе човек; той осъзна, че тя знае и че го гледа така, сякаш говорителят го е зашлевил.

— От двайсет години се питате: Кой е Джон Голт? Сега говори Джон Голт. Аз съм човекът, който обича живота си. Аз съм човекът, който не иска да принесе в жертва своята любов или своите ценности. Аз съм човекът, който ви лиши от вашите жертви и така разруши света ви, а ако желаете да научите защо загивате — вие, които се боите от знанието, — аз съм човекът, който сега ще ви обясни.

Главният инженер беше единственият, който беше в състояние да се движи — той изтича до един телевизор и започна трескаво да върти бутоните му. Но екранът оставаше празен, говорителят не искаше да го виждат. Само гласът му изпълваше ефира на страната — дори на света, мислеше си главният инженер — и звучеше така, сякаш говори тук, в тази стая, не на група хора, а на един човек — това не беше тон на обръщение към събрание, а на обръщение към индивидуален разум.

— Чували сте да се казва, че сме в епоха на морална криза. Вие самите сте го изричали, донякъде от страх, донякъде с надежда, че тези думи не означават нищо. Надавали сте викове, че човешките грехове рушат света и сте проклинали човешката природа за нежеланието й да прилага на практика исканите от вас добродетели. Тъй като за вас „добродетел“ означава принасяне в жертва, при всяко следващо бедствие сте искали да се правят все повече жертви. В името на връщането към морала пожертвахте всички онези злини, които набедихте за окаяното си положение. Пожертвахте справедливостта в името на милосърдието. Пожертвахте независимостта в името на единството. Пожертвахте разума в името на вярата. Пожертвахте богатството в името на нищетата. Пожертвахте самоуважението в името на самоотричането. Пожертвахте щастието в името на дълга.

Разрушихте всичко онова, за което упорствахте, че е зло, и постигнахте всичко онова, за което упорствахте, че добро. Защо тогава се гърчите от ужас при вида на света около вас? Този свят не е продукт на греховете ви, той е продукт и отражение на добродетелите ви. Той е вашият нравствен идеал, претворен в действителност в цялата си пълнота и съвършенство. Борихте се за него, бленувахте го, желаехте го и аз — да, аз съм човекът, който изпълни желанието ви.

Вашият идеал имаше неумолим враг, когото вашият морален кодекс беше призван да унищожи. Аз оттеглих този враг. Отстраних го от пътя ви и го изведох извън вашия обсег. Премахнах източника на всички онези злини, които жертвахте една след друга. Аз доведох вашата битка до успешен край. Аз спрях вашия двигател. Аз лиших вашия свят от човешкия ум.

Казвате, че хората не живеят чрез ума си? Аз оттеглих онези, които живеят чрез него. Казвате, че умът е безсилен? Аз оттеглих онези, чийто ум е силен. Казвате, че има ценности, по-висши от ума? Аз оттеглих онези, за които умът е най-висшата ценност.

Докато влачехте към жертвените си олтари хора, вярващи в справедливостта, независимостта, разума, богатството, собственото достойнство, аз ви изпреварих — стигнах до тях пръв. Аз им разтълкувах същността на играта, която играете, и същността на този ваш морал, която те, бидейки твърде наивни и благородни, не са могли да доловят. Показах им начин да се живее според друг морал — моя. И те предпочетоха да следват моя морал.

Всички, които изчезнаха за вас — хората, които мразехте, но треперехте да не загубите, — всички тези хора ви ги отнех аз. Не се опитвайте да ни откриете. Ние не искаме да бъдем намерени.

Не надавайте вой, че е наш дълг да ви служим. Ние не признаваме такъв дълг. Не надавайте вой, че се нуждаете от нас. Ние отричаме нуждата като основание за искания. Не надавайте вой, че сте наши господари. Не сте. Не ни молете да се върнем. Ние стачкуваме, ние — хората на ума.

Ние стачкуваме срещу саможертвите. Стачкуваме срещу веруюто на незаслужените възнаграждения и на невъзнаградените задължения. Стачкуваме срещу догмата, че да преследваш личното си щастие е лошо. Стачкуваме срещу доктрината, че животът е грях.

Съществува разлика между нашата стачка и всички онези, които са ваша практика от векове: нашата стачка се изразява не в поставяне на искания, а в тяхното удовлетворяване. От гледна точка на вашия морал ние сме зло. Избрахме да не ви вредим повече. От гледна точка на вашата икономика ние сме безполезни. Избрахме да не ви експлоатираме повече. От гледна точка на вашата политика ние сме опасни и трябва да живеем в окови. Избрахме да не ви застрашаваме повече и вече да не носим оковите. Според вашата философия ние сме само една илюзия. Избрахме да не ви заслепяваме повече и да ви оставим свободно да погледнете действителността — действителността, която искахте, светът, какъвто го виждате сега, един свят без своите умове.

Дадохме ви всичко, което поискахте от нас, ние, които винаги сме били даващите, но чак сега го разбрахме. Ние нямаме искания, които да предявим към вас, нямаме условия, за които да се пазарим, нямаме компромиси, до които да си струва да стигнем. Вие нямате какво да ни предложите. Ние не се нуждаем от вас.

Май сега викате: „Не, не това искахме“? Целта ви не била един безмозъчен свят на разрухата? Не сте искали да ви напуснем? Вие, морални канибали, уверен съм, вие винаги сте знаели какво точно искате. Но играта свърши, защото сега и ние го знаем.

През дългите години на бедствия и катастрофи, причинени от вашия морален кодекс, вие не сте спирали да крещите, че кодексът ви е бил погазен и репресиите са наказание за неговото нарушаване, че човечеството е твърде слабо и егоистично, за да пролее толкова кръв, колкото е нужно. Проклинахте човечеството, проклинахте съществуванието, проклинахте тази земя, но никога не се осмелихте да подложите на съмнение своя кодекс.

Жертвите ви поемаха цялата вина и продължаваха да се борят, получавайки в отплата за своето мъченичество само проклятията ви — докато вие продължавахте да крещите, че кодексът ви е благороден, но човешката природа не е достатъчно добра, за да се приложи той на практика. И никой не се изправи да запита: „Добра? Но — по какви критерии?“

Искахте да узнаете самоличността на Джон Голт. Аз съм човекът, който пръв зададе този въпрос.

Да, това е епоха на морална криза. Да, вие понасяте наказание за стореното от вас зло. Но сега не човекът е на подсъдимата скамейка и не природата на човека ще трябва да поеме вината. Този път ще съдим вашия морал. Вашият морален кодекс достигна логическия си завършек, задънената улица в края на своя ход. И ако желаете животът ви да продължи, имате нужда не да се върнете към нравствеността — вие никога не сте я познавали, — имате нужда да я откриете.

Вие не познавате други учения за морала освен мистичните и социалните. Учили са ви, че моралът е сбор от правила за поведение, наложени ви по приумица — приумицата на свръхестествена сила или приумицата на обществото — за да служите на Божиите намерения или на благоденствието на съседа си, за да угодите на авторитетите в задгробния свят или поне на някой в съседната къща — но не и за да сте полезни за собствения си живот или удоволствие. Учили са ви, че удоволствието ви се корени в аморалността, че на личните ви интереси най-добре ще послужи злото, а всеки морал трябва да бъде замислян не за вас, а против вас, не за да подпомага живота ви, а за да го източва.

От векове битката за морала се води между онези, които твърдят, че животът ви принадлежи на Бога, и другите, които твърдят, че той принадлежи на съседите ви — между онези, които проповядват, че доброто е саможертва в името на някакви призраци на небето, и онези, които проповядват, че доброто е саможертва в името на некадърните на земята. И никой не дойде да каже, че вашият живот ви принадлежи и че доброто се състои в това да го живеете.

И двете страни са съгласни, че моралът изисква отстъпване от личния интерес и от разума, че етичното и практичното са противоположности, че нравствеността не попада в сферата на разума, а в сферата на вярата и на силата. И двете страни са единодушни, че не може да има рационален морал, че за разума няма правилно или погрешно — че за разума няма причина да бъде морален.

За каквото и друго да се бореха, то беше насочено против човешкия разум и всичките ви моралисти го отстояваха задружно. Всичките им интриги и системи бяха предназначени да ограбят и унищожат именно ума на човека. Сега изборът е ваш — дали да загинете или да осъзнаете, че антиразумът е антиживот.

Умът на човека е единственото му средство за оцеляване. Животът му е даден, но оцеляването — не. Тялото му е дадено, но прехраната — не. Мозъкът му е даден, но съдържанието му — не. За да остане жив, човек трябва да действа, а преди да действа, трябва да знае същността и целта на действията си. Той не може да се сдобие с храна без знания за нея и за начина на получаването й. Той не може да изкопае яма — или да построи циклотрона — без познание за целта си и за средствата, с които да я постигне. За да остане жив, той е длъжен да мисли.

Но да се мисли, е въпрос на избор. Ключът към разбирането на онова, което така безотговорно наричате „човешка природа“, публичната тайна, с която живеете, но се боите да я назовете, е фактът, че човекът е същество с волево съзнание. Разумът не работи автоматично; мисленето не е механичен процес; логическите връзки не се правят инстинктивно. Функционирането на стомаха, белите дробове и сърцето ви е автоматично, но функциите на мозъка не са. Във всеки миг и при всяка ситуация от живота си вие сте свободни или да мислите, или да си спестите тези усилия. Но не сте свободни да избягате от природата си поради факта, че разумът е вашето средство за оцеляване — така че за вас, тъй като сте човешки същества, въпросът „Да бъдеш или не?“ означава всъщност „Да мислиш или не?“

Едно същество с волево съзнание не избира поведението си механично. То има нужда от система от ценности, която да ръководи действията му. „Ценност“ е това, към чието придобиване и запазване човек се стреми чрез своите действия, „добродетел“ е действието, чрез което се стреми да я придобие и запази. „Ценността“ предполага отговор на въпроса: ценно за кого и за какво? „Ценността“ предполага критерий, цел и необходимост от действие пред лицето на алтернативата. Там, където няма алтернатива, не е възможно да има ценности.

Във Вселената има само една фундаментална алтернатива: съществуване или несъществуване — и тя се отнася за един-единствен клас от обекти: живите организми. Съществуванието на неорганичната материя е безусловно, но съществуванието на живота не е — то зависи от специфична линия на поведение. Материята е неунищожима, тя променя формата, под която съществува, но не може да престане да съществува. Само живият организъм е изправен пред постоянен избор: въпроса за живота и смъртта. Животът е процес от действия, насочени към самосъхранение и самоусъвършенстване. Ако един организъм не успее да извърши тези действия, той умира; и макар че химическите му елементи остават, животът му изчезва. Единствено понятието „живот“ прави възможно понятието „ценност“. Само за живата единица нещата могат да представляват добро или зло.

Едно растение трябва да се храни, за да живее — слънчевата светлина, водата и нужните му химически вещества са ценностите, които природата го е настроила да следва — самият му живот е критерият за ценност, управляващ действията му. Но едно растение няма избор за действие; има алтернативи в условията, сред които попада, но няма алтернатива за функциите му: то действа автоматично, за да подпомогне живота си, то не може да се стреми към самоунищожение.

Едно животно е приспособено да поддържа своя живот — неговите сетива му осигуряват автоматични правила за поведение, автоматично познание кое за него е добро и кое зло. То няма способност да разшири познанието си или да отбягва да го придобива. В условия, в които знанията му се оказват недостатъчни, то умира. Но докато живее, то действа съгласно познанията си, чрез механично самосъхранение, без да разполага с възможност за избор — то не е способно да пренебрегне своето собствено добро, не е способно и да вземе решение, с което да избере злото и да действа по посока на собственото си унищожение.

Човекът няма автоматични правила, по които да оцелява. Той се отличава от всички други животински видове главно по това, че при наличие на алтернатива му е необходимо да направи волеви избор. Той няма автоматично познание кое е добро за него и кое зло, от какви ценности зависи животът му и каква линия на поведение изисква. Какво, пробутвате ми брътвежа за инстинкта за самосъхранение ли? Инстинктът за самосъхранение е точно онова нещо, което човекът не притежава. Инстинктът е безпогрешна и автоматична форма на знание. Желанието не е инстинкт. Желанието за живот не дава необходимото да се живее знание. При това дори самото човешко желание за живот не е автоматично — скритото зло, което вие поддържате в наши дни, е именно в това, че не поддържате точно това желание. Страхът ви от смъртта не е любов към живота и няма да ви даде нужните знания за неговото запазване. Човекът сам трябва да придобие знанията си и да избере своите постъпки в процеса на мислене, но природата не го принуждава да го върши. Човекът е способен да се самоунищожи — и именно така е постъпвал през по-голямата част от историята си.

Живата единица, която гледа на средството си за оцеляване като на зло, няма да оцелее. Растението, което се бори да смаже корените си, птицата, която се мъчи да пречупи крилете си, няма да останат дълго в битието, пред което са изправени. Историята на човечеството обаче е била борба да се отрече и унищожи човешкия разум.

Човекът се нарича разумно същество, но разумността е въпрос на избор, а предлаганата му от природата алтернатива е да бъде или разумно същество, или самоубиващо се животно. Човекът трябва да бъде човек — по собствен избор; трябва да зачита живота си като ценност — по собствен избор; трябва да се научи да го поддържа — по собствен избор; трябва да открие изискваните от живота ценности и да прилага на практика добродетелите си — по собствен избор.

Системата от ценности, приети чрез свободен избор е морален кодекс.

Които и да сте, вие, моите слушатели в момента, обръщам се към всичко живо, което сте съхранили у себе си непокварено, към човешкото, което е останало у вас, към вашия разум и заявявам: съществува морал на разума, морал, подобаващ на човека, и човешкият живот е неговият критерий за ценност.

Всичко, което е подобаващо на живота на едно разумно същество, е добро; всичко, който го погубва, е зло.

Човешкият живот, така както го изисква същността му, не е животът на лишен от разум звяр, на мародерстващ разбойник или на просещ мистик, а е животът на мислещо същество; не живот посредством сила или измамничество, а живот посредством съзидание; не оцеляване на всяка цена, защото има само едно нещо, с което може да се плати цената на човешкото оцеляване: разумът.

Човешкият живот е нравственият критерий, но неговата цел е вашият собствен живот. Ако вашата цел е вашето съществуване на земята, трябва да направите своя избор на поведение и ценности съгласно стандарта кое е подобаващо за човека — с намерение да запазите, да реализирате и да се радвате на незаменимата ценност, каквато вашият живот представлява.

Доколкото животът изисква конкретен начин на действие, всеки друг начин на действие ще го унищожи. Съществото, което не смята живота си за мотив и цел на действията си, всъщност действа с мотива и стандарта на смъртта. Едно такова същество е метафизичен урод, борещ се да оспори, да отрече и да се противопостави на факта на собственото си съществуване — чудовище, което в сляпото си безумство сее само разруха и е способно да изпитва единствено болка.

Щастието е тържеството на живота, страданието е посредник на смъртта. Щастието е осъзнато състояние, произтичащо от постигането на собствените ценности. Морал, който се осмелява да ви учи да търсите щастие в отричането от личното щастие, да цените провала на собствените си ценности, е арогантно отрицание на морала. Доктрина, която, в качеството на идеал, ви отрежда ролята на жертвено животно, търсещо заколението си на чужд олтар, ви предлага за критерий смъртта. По благоволението на реалността и на същността на живота всеки човек е самоцел, той съществува заради самия себе си и постигането на собственото му щастие е най-възвишената морална цел.

Но нито животът, нито щастието могат да бъдат постигнати чрез преследване на ирационални приумици. Точно както човек е свободен да опитва всякакви случайни начини за оцеляване, ала ще загине, ако не живее съгласно изискванията на своята природа, по същия начин той е свободен да търси своето щастие във всяка безсмислена заблуда, ала ще намери единствено мъката на разочарованието, ако не търси подобаващото за човека щастие. Целта на морала е да ви научи да се радвате на живота и да живеете, а не да страдате и да умирате.

Отхвърлете онези паразити в субсидираните аудитории, които живеят на гърба на чуждия ум и прокламират, че човек не се нуждае от морал, от ценности, от правила за поведение. Те, които се представят за учени и твърдят, че човекът е само едно животно, смятат, че законът на съществуването, на който се подчиняват дори най-нисшите насекоми, не е валиден за човека. Те признават, че природата на всеки биологичен вид му диктува начин на оцеляване, и не твърдят, че рибата може да живее извън водата или че кучето може да живее без обонянието си, но настояват, че човекът, най-сложното същество, можел да оцелее по всякакъв начин — по какъвто и да било начин; човекът нямал идентичност, нямал природа и нямало практическа причина да не можел да живее, дори ако средството му за оцеляване бъде унищожено, а умът му — потискан и поставен на разположение на всякакви заповеди, които те благоволят да издадат.

Отстранете от пътя си тези разяждани от омраза мистици, които се представят за поддръжници на хуманността и проповядват, че най-висшата добродетел, която човек може да упражнява, е да смята, че собственият му живот няма стойност. Казвали ли са ви, че целта на морала е да обуздае човешкия инстинкт за самосъхранение? Именно за целите на самосъхранението човек се нуждае от морал. Да бъде нравствен желае единствено човекът, който желае да живее.

Не, не сте длъжни да живеете, това е основният акт на вашия избор, но който избере да живее, е длъжен да живее както подобава на човек — чрез работата и преценката на своя ум.

Не, никой от вас не е длъжен да живее както подобава на човек, това е акт на морален избор. Но вие не можете да живеете като нищо друго — и алтернативата е онова състояние на смърт приживе, което сега виждате и у себе си, и около себе си, състоянието на някаква твар, непригодна за съществуване, престанала да бъде човек, но по-нисша и от животно, твар, която не познава друго освен страдание и в продължение на години се влачи в агонията на безразсъдно самоунищожение.

Не, никой от вас не е длъжен да мисли — това е акт на морален избор. Но някой трябва да мисли, за да ви запази живи, защото щом сте избрали да не изпълнявате това задължение, то вие не изпълнявате задължението си към собствения си живот, прехвърляйки дефицита към някой морален човек, очаквайки от него да жертва своето благополучие, за да помага на вас да оцелявате посредством злото, което извършвате.

Не, не сте длъжни да сте човеци, но днес онези, които с право се наричат с това име, не са вече при вас. Аз премахнах вашето средство за оцеляване — вашите жертви.

Ако ви интересува как го направих и какво им казах, за да ги убедя да ви напуснат, то е същото, което чувате сега. Изложих пред тях това, което говоря на вас тази вечер. Те са хора, живели по моя морал, без да знаят каква велика добродетел представлява той. Накарах ги да го разберат. Подтикнах ги не да дават някаква нова оценка на своите ценности, а просто да открият истинската им стойност.

Ние, хората на ума, сега стачкуваме против вас в името на едничката аксиома, която лежи в основата на нашия морал, точно както в основата на вашия лежи нежеланието ви да я признаете: аксиомата, че битието съществува.

Битието съществува — осмислянето на това твърдение предполага разбирането на две аксиоми, произтичащи от първата: че това, което човек възприема, съществува и че човек съществува притежавайки съзнание, тъй като съзнанието е способността за възприемане на това, което съществува.

Ако нищо не съществува, не може да има съзнание: съзнание без нищо, което да бъде осъзнато, е противоречие само по себе си. Съзнание, осъзнаващо единствено себе си, също е противоречие само по себе си: преди да може да идентифицира себе си като съзнание, то трябва да е осъзнало нещо. Ако това, което твърдите, че възприемате, не съществува, тогава това, което притежавате, не е съзнание.

Каквато и да е степента на знанията ви, тези две аксиоми — битие и съзнание — не могат да бъдат избегнати, те имат неотменно първостепенно значение, те са заложени във всяко предприето от вас действие, във всяка част на познанието ви, както и в неговата цялост, от първия лъч светлина, който възприемате в началото на живота си, до огромната ерудиция, която бихте могли да натрупате към края му. Без значение дали става дума за формата на речното камъче или за строежа на Слънчевата система, аксиомите остават същите: че то съществува и вие го знаете.

Да съществува нещо означава то да бъде нещо, различно от нищото на несъществуването, да бъде обект от специфично естество, носещо специфични белези. Преди векове човекът, който, независимо от някои свои заблуди, е най-великият от философите ви, е въвел формулата, дефинираща идеята за съществуванието и закона на всяко познание: А е А. Едно нещо е себе си. Вие така и никога не сте схванали смисъла на това твърдение. Аз съм тук, за да го допълня: Съществуването е Идентичност, Съзнанието е Идентифициране.

Над каквото и да размишлявате, било то обект, признак или действие, законът за идентичността остава непроменен. Листото не може да бъде едновременно и камък, то не може да бъде едновременно цялото червено и цялото зелено, то не може едновременно да замръзва и да гори. А е А. Или, ако желаете да се изразя на по-прост език: не можете едновременно хем да запазите тортата, хем да я изядете.

Мъчите се да откриете какво не е наред със света? Всички катастрофи, които вашият свят претърпя, са резултат от опита на лидерите ви да пренебрегват факта, че А е А. Цялото потайно зло, което е вътре във вас, но се боите да признаете, всичките страдания, които някога е трябвало да изтърпите, са резултат от собствения ви опит да пренебрегнете факта, че А е А. Целта на тези, които ви научиха да го пренебрегвате, беше да ви накарат да забравите, че Човек е Човек.

Човек може да оцелее само като придобива знания и единственото му средство за това е разумът. Разумът е способността да се възприема, идентифицира и обобщава материала, доставен от неговите сетива. Задачата на сетивата е да му дадат доказателства за съществуване, но задачата да идентифицира принадлежи на разума; сетивата му казват, че нещо е, но какво е то, трябва да узнае умът.

Всеки мисловен процес е процес на идентифициране и обобщаване. Човек възприема цветно петно; чрез обобщаване на данните от зрението и осезанието се научава да отъждествява това цветно петно с твърдо тяло; научава се да идентифицира това твърдо тяло като маса; узнава, че масата е направена от дърво; научава, че дървото се състои от клетки, че клетките се състоят от молекули и че молекулите се състоят от атоми. В хода на целия процес работата на ума му се изразява в постоянно отговаряне на един-единствен въпрос: какво е това? Неговото средство да установи истинността на отговорите си е логиката, а логиката се опира на аксиомата, че битието съществува. Логиката е изкуството на непротиворечивото идентифициране. Едно противоречие не може да съществува. Атомът е себе си, както е и Вселената; никое от двете не може да противоречи на своята собствена идентичност; нито пък частта може да противоречи на цялото. Никоя представа, която човек формира, не е валидна, докато той не я интегрира без противоречие в общата сума на своето познание. Да се стигне до противоречие означава да се признае грешка в собствените разсъждения; да се отстоява противоречие, означава човек да се отрече от собствения си разум и сам да се прати в изгнание извън царството на реалността.

Реалността е това, което съществува — нереалното не съществува, нереалното е просто онова отрицание на съществуването, което представлява съдържанието на човешко съзнание, опитващо се да се откаже от разума. Истината е признаване на реалността; разумът — единственото средство за познание на човека — е единственият критерий за истина.

Най-уродливият въпрос, който можете да зададете в момента, е да попитате: Чий разум? Отговорът е: Вашият. Без значение дали познанията ви са обширни или скромни, именно вашият собствен ум трябва да ги придобие. Можете да боравите единствено със собствените си знания. Само за собствените си знания можете да претендирате, че притежавате или да молите другите да вземат под внимание. Вашият ум е единственият ви съдник за истинност — и ако другите не са съгласни с вашата присъда, реалността е единственият и последен апелативен съд. Нищо друго освен ума на човека не може да извършва този сложен, деликатен и критично важен процес на идентифициране, който представлява мисленето. Нищо не може да направлява процеса, освен собствената преценка на човека. Нищо не може да направлява оценката, освен собствената му морална последователност.

Обръщам се към вас, които говорите за „морален инстинкт“, сякаш това е някаква специална дарба, противоположна на разума — тъкмо разумът на човека е в неговото умение да има морал. Процесът на работа на разума е процес на непрестанен избор в отговор на въпроса: Вярно или Невярно? — Правилно или Погрешно? Семето трябва да се засее в почвата, за да поникне правилно или погрешно? Раната на човек трябва да се дезинфекцира, за да се спаси животът му — правилно или погрешно? Същността на атмосферното електричество позволява то да бъде превърнато в кинетична енергия — правилно или погрешно? Именно отговорите на такива въпроси са ви дали всичко, което имате — а отговорите идват от човешкия разум, от ума, безкомпромисно предан на това, което е правилно.

Процесът на разсъждаване е морален процес. Можете да направите грешка на всяка стъпка от него, предпазвани единствено от собствената си строгост, или да се опитате да мамите, да фалшифицирате данните и да си спестявате усилията за търсене на отговора на загадката — но ако предаността към истината е отличителният белег на морала, то тогава няма по-велика, по-благородна и по-героична форма на преданост от акта на човек, който поема отговорността да разсъждава.

Това, което наричате своя душа или дух, е вашето съзнание, а това, което наричате „свободна воля“, е свободата на ума ви да разсъждава или не, единствената воля, която имате, единствената ви свобода, изборът, който контролира всеки друг ваш избор и предопределя вашия живот и характер.

Способността да мисли е единствената основна добродетел на човека, от която произтичат всички останали. А основният му порок, източникът на всичките му нещастия, е този безименен акт, които всички вие практикувате, но се напрягате да не признаете: актът на блокиране, на умишлено преустановяване на работата на съзнанието, отказът да се мисли — не слепота, а отказ да се вижда, не невежество, а отказ да се знае. Това е актът на разсредоточаване на ума и причиняване на вътрешна замъгленост с цел да се избегне отговорността да се правят преценки — изхождайки от неизказаното предположение, че едно нещо няма да съществува, в случай че откажете да го идентифицирате, че А няма да бъде А, докато вие не произнесете присъдата: „То е“. Неразсъждаването е акт на унищожение, желание да се отрече съществуването, опит да се премахне реалността. Но съществуването съществува; реалността не може да се заличи, тя просто ще ликвидира ликвидатора. Чрез отказа да кажете „То е“ вие отказвате да кажете „Аз съм“. Като се отказвате от своята разумност, вие отричате своята личност. Когато човек заяви: „Кой съм аз, че да знам?“ — той заявява „Кой съм аз, че да живея?“

Във всеки миг и при всяка ситуация основният ви морален избор е: да мисля или да не мисля, да съществувам или да не съществувам, А или не-А, единица или нула.

Дотолкова, доколкото човек е рационален, животът е предпоставката, направляваща действията му. Дотолкова, доколкото е ирационален, предпоставката, направляваща действията му, е смъртта.

Вие, които дрънкате, че моралът имал социален характер и че човек не би имал нужда от морал на самотен остров — ами че точно на самотен остров моралът ще му е необходим най-много. Нека там някой се опита да претендира (там, където ги няма жертвите, които плащат за последиците), че скалата е къща, че пясъкът е облекло, че храната сама ще падне в устата му без причина или усилия, че утре ще прибере реколта, щом днес е изплюскал целия си запас от семена — тогава действителността ще го ликвидира, както заслужава; действителността ще му покаже, че животът е ценност, която следва да се откупи, и че мисленето е единствената монета, достатъчно благородна, за да се плати с нея.

Ако трябваше да говоря на вашия език, щях да кажа, че единствената морална заповед към човека е: „Мисли!“ Но „морална заповед“ е противоречие само по себе си. Моралното се избира, а не са налага със сила; то следва да се разбира, а не послушно да се приема. Моралното е рационалното, а разумът не приема заповеди.

Моят морал, моралът на разума, се заключава в една-единствена аксиома: битието съществува — и в един-единствен избор: да се живее. Всичко останало се явява следствие. За да живее, човек трябва да държи на три неща като на върховни ръководни ценности в своя живот: Разум — Цел — Самоуважение. Разумът е неговият единствен инструмент на познанието — Целта е неговият избор на онова щастие, за което този инструмент трябва да работи, за да го постигне — Самоуважението е неговата ненакърнена убеденост, че умът му е способен да разсъждава и личността му е достойна за щастие, което означава: достойна да живее. Тези три ценности предполагат и изискват всички добродетели на човека, а всичките му добродетели се отнасят до връзката между битието и съзнанието: рационалност, независимост, почтеност, честност, справедливост, производителност, гордост.

Рационалността е признаване на факта, че битието съществува, че нищо не може да преправи истината и нищо не може да превъзхожда акта на нейното достигане, какъвто акт представлява мисленето; че умът на човека е единственият съдник при определянето на ценностите и единственото ръководство за поведение; че разумът е абсолют и не допуска компромиси; че отстъпването пред ирационалното лишава съзнанието от силата му и го пренасочва от задачата да възприема към задачата да подправя реалността; че уж най-късият път към познанието — вярата — всъщност е късо съединение, което поврежда ума; че приемането на една окултна измислица е пожелание за пълното унищожаване на битието, което се изпълнява чрез пълното унищожаване на съзнанието.

Независимостта е признаване на факта, че отговорността за преценката си носите изцяло вие и с ничия помощ не можете да избягате от нея; че никакъв заместник не може да мисли вместо вас, така, както никакъв резервен играч не може да живее вашия живот; че най-отвратителната форма на самоунижение и саморазрушение е да подчините собствения си разум на разума на някой друг, да признаете неговата власт над собствения си ум, да приемете неговите твърдения за факти, голословните му уверения — за истина, неговите разпореждания — за посредник между собственото ви съзнание и собственото ви битие.

Почтеността е признаването на факта, че не можете да подправяте съзнанието си, така както честността е признаване на факта, че не можете да подправяте битието; че човек е неделимо цяло, хармонична единица, обединяваща два атрибута: материя и съзнание; и че той не може да допусне никакъв разрив между тялото и ума, между мисли и дела, между живота си и убежденията си; че подобно на съдия, глух за общественото мнение, човек не може да жертва своите убеждения заради желанията на другите, дори и цялото човечество да го умолява за това или да го заплашва; че смелостта и доверието в себе си са практическа необходимост, че смелостта е практическата проява на предаността към съществуването, на предаността към истината, а доверието в себе си е практическата проява на предаността към собственото съзнание.

Честността е признаване на факта, че нереалното е нереално и не може да бъде ценност; че нито любовта, нито славата, нито парите имат стойност, ако са придобити чрез мошеничество; че опитът да се спечелят ценности, като бъдат мамени умовете на другите, е деяние, с което издигате своите жертви над реалността и с това се превръщате в пионка на тяхната слепота, роби на собственото им безразсъдство и на бягството им от действителността, а тяхната интелигентност, тяхната рационалност и възприемчивост стават ваши врагове, от които се боите и бягате; че не желаете да живеете в зависимост, а най-малкото да сте зависими от глупостта на другите, нито пък искате да живеете като глупак, чийто източник на ценности стават по-големите от него глупаци, които е успял да надхитри; че честността не е обществен дълг, не е жертване заради другите, а е най-дълбоко егоистичната от човешките добродетели: отказ да се принесе реалността на собственото съществуване в жертва на чуждите заблуди.

Справедливостта е признаване на факта, че не можете да подменяте характера на хората, както не можете да подменяте характера на природата; че сте длъжни да съдите всички хора така добросъвестно, както съдите неодушевените предмети, със същото уважение към истината, същата неподкупна проницателност и посредством също толкова чист и толкова рационален процес на идентифициране; че всеки човек следва да бъде преценяван според това какво е и да получава безпристрастно отношение; че както не плащате за отломка ръждясало старо желязо по-висока цена, отколкото за парче лъскав метал, по същия начин не бива да цените подлеца повече от героя; че вашата нравствена оценка е монетата, с която плащате на хората за техните добродетели или пороци и че това заплащане изисква от вас такава добросъвестна почтеност, каквато ви е необходима при финансовите ви сделки; че да възпирате презрението си към човешките пороци означава да вършите нравствена фалшификация, а да сдържате възхищението си от добродетелите им означава да вършите нравствена злоупотреба; че да бъдете загрижени за нещо друго повече, отколкото за справедливостта означава да обезценявате своята морална валута и да мамите доброто в полза на злото, защото само доброто може да пострада от липсата на справедливост и само злото — да се облагодетелства; и че дъното на ямата, до която води този път — актът на моралния банкрут, — е да се наказват хората за техните добродетели и да се възнаграждават за техните пороци — а това е равносилно на пропадане в абсолютна поквара, на сатанинско богослужение във възхвала на смъртта, то означава съзнанието да се посвети на разрушаване на битието.

Производителността е вашето приемане на морала, вашето признаване на факта, че сте избрали да живеете; че продуктивната работа е процес, чрез който съзнанието на човека контролира неговото битие, непрекъснат процес на придобиване на знания и оформяне на материята във вид, съответстващ на собствените цели, процес на трансформиране на идеите във физическа форма, на преустройване на земята, което отговаря на собствените ценности; че всяка работа е творческа, ако се върши от мислещ ум, и никоя работа не може да бъде творческа, ако се върши от празноглавец, който в равнодушна апатия повтаря рутинните действия, научени от другиго; че всеки от вас сам избира своята работа и че изборът ви е толкова богат, колкото са богати възможностите на ума ви, че нещо в повече от избраното е невъзможно за вас, а ако е в по-малко — накърнява човешкото ви достойнство; че да си пробиете чрез измама път до работа, с която вашият ум не може да се справи, означава да се превърнете в разяждана от страх човекоподобна маймуна, заимстваща чужди движения и чужда надница, а да се задоволите с работа, която изисква от вас по-малко, отколкото са умствените ви способности, значи да спрете своя двигател и сами да се обречете да поемете в друга посока — към упадъка; че работа ви е процесът за достигане на вашите ценности, а да загубите стремежа си към ценностите значи да загубите стремежа си към живота; че вашето тяло е машина, но вашият ум е водачът, който я управлява, и който ще определи колко далеко можете да я закарате по пътя към постигане на своите цели; че човекът без цел е машина, която по инерция се спуска по нанадолнището, оставена на произвола на всеки попаднал на пътя камък, готова да се разбие в първата случайна канавка; че човекът, задушаващ собствения си разум, е принудително спряна от движение машина, която полека-лека ще ръждяса; че човекът, който позволява на предводител да определя курса му, е претърпяло крушение същество, влачено на буксир към депото за скрап, а човекът, който е направил своя цел друг човек, е автостопаджия, който никой шофьор никога не бива да взема в колата си; че вашата работа е целта на вашия живот и трябва да отминавате с най-висока скорост всеки убиец, присвоил си правото да ви спре; че всички ценности, които можете да намерите извън работата си — преданост към нещо друго или любов — могат да ви бъдат само спътници, с които сте решили да споделите пътуването си, но те трябва да са пътници, който се придвижват на собствен ход в същата посока.

Гордостта е признаване на факта, че всеки сам е най-висшата ценност за себе си, която, подобно на всички човешки ценности, трябва да бъде заработена; че от всички достижения, които са ви предоставени, онова, което прави възможни всички останали, е изграждането на собствения ви характер; че вашият характер, вашите действия, вашите желания, вашите емоции са продукт на предпоставките, които пазите в ума си; че, както човек трябва да произвежда материалните ценности, нужни за поддържане на живота му, така трябва и да изгражда ценни качества в характера си, за да бъде животът му достоен за поддържане; че както човекът сам създава собственото си благосъстояние, така създава сам и собствената си душа; че животът изисква чувство за собствена значимост, но човекът е същество, което няма изначално заложени ценности, няма изначално заложено самоуважение: той трябва да ги придобие, формирайки душата си в съответствие със собствения си нравствен идеал, по образа на Човека — разумното същество, което всеки по рождение е способен да сътвори от себе си, но актът на съзиданието е въпрос на избор; че първата предпоставка за възникване на самоуважение е лъчезарният егоизъм на душата, която във всичко жадува за най-доброто — било то материално или духовно — на душата, която се стреми преди всичко към морално самоусъвършенстване, ценейки най-високо себе си; че доказателството за достигнато самоуважение са тръпките, които ви побиват от презрение, и бунтът срещу предопределената роля на жертвено животно, срещу мерзката наглост на всяко кредо, предлагащо да се пренесат в жертва незаменимата ценност — вашето съзнание, и несравнимият триумф — вашето съществувание, в угода на сляпата подмяна и нравствения упадък от страна на другите.

Започнахте ли да разбирате кой е Джон Голт? Аз съм човекът, който заслужено се сдоби с това, за което вие никога не сте се борили, от което вие се отрекохте, което опорочихте, но така и не можахте да унищожите напълно, а сега виновно криете като тайна, прекарвайки живота си в извинения пред професионални людоеди, за да не би да се разкрие, че дълбоко в себе си все още копнеете да кажете това, която аз говоря сега на цялото човечество: гордея се с това, което съм, и с факта, че искам да живея.

Това желание — което споделяте и въпреки това потискате дълбоко в себе си като зло — е единственото останало от доброто у вас, но това желание трябва се заслужи. Единствената морална цел на човека е неговото собствено щастие, но само добродетелният може да го постигне. Никоя добродетел не е цел сама за себе. Никоя добродетел не е награда сама на себе си, нито жертвен дар в угода на злото. Наградата за добродетелите е самият живот, а целта и наградата за живота е щастието.

Точно както тялото ви има две основни усещания: удоволствие и болка, като признаци за здраве или болест, като барометър на неговата основна алтернатива — живот или смърт, — така съзнанието има две основни емоции: радост и страдание, в отговор на същата алтернатива. Вашите емоции са оценките — кое подпомага живота и кое го застрашава, калкулатори, които светкавично показват сумата на вашите придобивки или загуби. Нямате избор — искате или не, вие чувствате дали нещо е добро или лошо за вас, но кое ще сметнете за добро и кое за лошо, кое ще ви донесе радост и кое болка, кое ще обикнете и кое ще намразите, кое ще пожелаете и кое ще ви уплаши, зависи от вашия ценностен критерий. Да изпитвате емоции е ваше вродено качество, но естеството на чувствата се диктува от вашия разум. Способността ви да изпитвате емоции е празен двигател, а вашите ценности са горивото, с което умът ви го захранва. Ако сте избрали смесица от противоречия, тя ще блокира двигателя, ще разяде трансмисията и при първия ви опит да помръднете от място машината, повредена от вас — нейният водач, — ще се разбие.

Ако приемете нелогичното като свой критерий за ценности, а невъзможното — като своя представа за доброто, ако жадувате за награди, които не сте заслужили, за богатство или любов, за които не сте достойни, за вратичка в закона за причинно-следствената връзка, за А, което по ваша приумица да може да стане не-А, ако желаете нещо противоположно на съществуванието — именно него ще получите. И тогава недейте да плачете, че животът е безизходица и щастието е непостижимо, а проверете горивото си: то е, което ви е закарало там, където сте искали.

Щастието не бива да се постига по прищявка на чувствата. Щастието не е удовлетворяване на някакви безразсъдни желания, на които се мъчите сляпо да се наслаждавате. Щастието е състояние на непротиворечива радост — радост без чувство за вина и без страх от наказание; радост, която не е в разрез с никоя от вашите ценности и не води до саморазрушение; тя не е задоволство от това, че сте успели да избягате от мислите си, а от това, че сте способни да използвате разума си най-пълноценно, не от това, че сте успели да преиначите действителността, а че сте достигнали реални ценности, не радостта на пияницата, а радостта на производителя. Щастлив може да бъде само разумният човек — този, който се стреми единствено към рационални цели, търси рационални ценности и намира радост в рационални действия.

Така както се издържам не с обири и не с подаяния, а чрез собствения си труд, по същия начин не търся да построя щастието си, като ощетя някого или се възползвам от нечия благосклонност, а се стремя да го заслужа чрез собствените си достижения. Така както не смятам, че удоволствието на другите е цел на моя живот, така не смятам своето щастие за житейска цел на другите. Така както ценностите ми не са противоречиви и няма конфликт между желанията ми, по подобен начин няма жертви и конфликт на интереси между разумните хора — тъй като разумните не се стремят към незаслуженото и не се гледат един друг с канибалска страст, те не принасят и не приемат жертви.

Символът на всички взаимоотношения между такива хора, моралният символ на уважението към човешкото същество е търговецът. Ние, които живеем в съответствие с ценности, а не чрез грабежи, сме търговци — както по същност, така и по дух. Търговецът е човек, който заработва полученото и нито взема, нито дава незаслуженото. Търговецът не очаква някой да му плати за провалите, нито пък моли да бъде обичан заради недостатъците си. Търговецът не прахосва тялото си като храна за другите, нито пък продава душата си за подаяния. Така както продава работата си единствено чрез сделки с материални ценности, по същия начин отдава духовните си ценности — своята любов, своето приятелство, своето уважение — само в отплата и в размяна на човешки добродетели, в отплата за егоистичното удоволствие, което получава от общуването с уважавани от него хора. Паразитиращите мистици, които с векове са ругали търговците и са се отнасяли към тях с презрение, като в същото време за почитали просяците и бандитите, винаги са знаели скрития мотив за подигравките си: търговецът е личността, която ги ужасява — човекът на справедливостта.

Искате ли да знаете какви морални задължения имам към ближните си? Никакви — освен задължението, които имам към себе си, към материалния свят и към всичко съществуващо: отговорността, наричана рационалност. Общувам с другите така, както го изисква моята и тяхната природа: посредством разума. Не търся и не искам от тях никакви отношения, освен тези, които те са готови да установят по свои собствен свободен избор. Мога да правя сделки само с техния разум и само в свой интерес, когато те се уверят, че моят интерес съвпада с техния. Ако интересите ни не съвпаднат, не установявам никакви взаимоотношения; оставям недоволните да продължат по пътя си и самият аз не се отклонявам от своя. Аз побеждавам единствено с помощта на логиката и се подчинявам единствено на логиката. Аз не подчинявам на никого своя разум, нито пък имам общи дела с хора, които го правят. Няма какво да спечеля от глупаци и страхливци; не търся облаги чрез възползване от човешките недостатъци — глупост, непочтеност или страх. Единствената ценност, която хората могат да ми предложат, са плодовете на техния ум. Когато имам разногласия с разумен човек, оставям съдия да стане самата действителност: ако аз съм прав, той ще разбере грешката си; ако той е прав, аз ще разбера своята; единият от двама ни ще надделее в спора, но и двамата ще имаме полза.

Какъвто и да е предметът на разногласието, има едно злодеяние, което не бива да се допуска, което никому не е позволено да извърши против другите и никой не бива да одобрява или да прощава. Докато хората желаят да живеят заедно, никой човек няма право да слага начало на това деяние — чувате ли ме добре?, — никой не може да започва да използва физическа сила против другите.

Да се поставя заплахата от физическо унищожение между човека и неговото възприятие за действителността означава да се отрекат и парализират средствата му за оцеляване; да бъде със сила заставян да действа против собствената си преценка, е като да бъде насилван да действа против самия себе си. Който и да започне пръв използването на сила, в каквато и да е степен и с каквато и да е цел — той е убиец, сеещ смърт в много по-широкия смисъл на понятието „убийство“: той унищожава самата способност на човека да живее.

Не си правете труда да ми казвате, че вашият разум ви е убедил в правото ви да насилвате моя разум. Насилието и разумът са несъвместими; моралът свършва там, където започва стрелбата. Като заявявате, че хората са безразсъдни животни и предлагате те да бъдат третирани като такива, по този начин вие определяте собствената си личност и повече не можете да претендирате за признаване на разумността ви — както не може да претендира и никой защитник на противоречията. Не може да има „право“ да се разрушава самият източник на права, единственото средство за отсъждане кое е правилно и кое погрешно: разума.

Да се принуди човек да се откаже от своя разум и да приеме в замяна вашата воля, като се използват оръжия вместо умозаключения, терор вместо доказателства, а смъртта — като най-силен аргумент, е опит да се съществува напук на реалността. Реалността изисква от човека да действа в съответствие със собствения си разумен интерес; вашето оръжие иска от него да действа против интереса си. Реалността застрашава човека със смърт, ако той не действа в съответствие с рационалната си преценка; вие го заплашвате със смърт, ако го направи. Вие го запращате в един свят, където цена за неговия живот става отказването от всички добродетели, необходими за живота, а всичко, което вие и вашата система ще постигнете в процеса на постепенно унищожение, е смъртта, щом като тя е превърната в управляваща сила, в печеливш аргумент в човешкото общество.

Било то разбойникът, който се изправя пред пътника с ултиматума „Парите или живота“, или политикът, който се изправя пред цял народ с ултиматума „Образованието за децата или живота“, смисълът на ултиматумите е „Разума или живота“ — а нито едното не е възможно за човека без другото.

Ако имаше степени на злото, е трудно да се каже кой би бил по-презрян: звярът, присвоил си правото да упражнява принуда върху ума на другите, или моралният дегенерат, дал някому правото да упражняват принуда върху ума му. Това е моралният абсолют, по отношение на който няма място за спор. Не съм съгласен да говоря на езика на разума с хора, които възнамеряват да ме лишат от разум. Не влизам в дискусии със съседи, които мислят, че могат да ми забранят да мисля. Когато някой се опитва да се отнася към мен от позиция на силата, аз му отговарям със същото.

До сила може да се прибегне само в отговор на насилие, и то единствено против човека, който пръв е употребил сила. Не, аз не споделям извършеното от него зло, нито падам до нивото на неговото разбиране за морал: аз просто му предоставям онова, което е избрал — унищожението, а единственото унищожение, което има право да избере, е неговото собствено. Той използва сила, за да присвои ценност; аз използвам сила само за да унищожа унищожението. Бандитът се стреми да забогатее като ме убие; аз няма да стана по-заможен, ако убия бандита. Аз не се опитвам да придобия ценности посредством зло, но няма да се откажа от своите ценности пред лицето на злото.

В името на всички производители, които са ви поддържали живи и в отплата са получавали вашите смъртни ултиматуми, се обръщам сега към вас с нашия единствен ултиматум: „Нашата работа или вашите щикове“. Можете да изберете което и да е — но само едното. Ние не прибягваме първи до сила против другите, но не се подчиняваме насила. Ако желаете някога отново да заживеете в индустриално общество, то ще бъде при нашите условия за морал. Нашите условия и нашата мотивация като антитеза на вашите. Вие използвахте страха като оръжие и заплашвахте човечеството със смърт като наказание за това, че отхвърля вашия морал. Ние му предлагаме живот като награда за това, че приема нашия.

Вие, които благоговеете пред нищото — вие никога не сте осъзнали, че да постигнете живот не е равнозначно на това да избегнете смъртта. Радостта не е „липса на болка“, интелигентността не е „отсъствие на глупост“, светлината не е „липса на тъмнина“, едно нещо не е отсъствието на обратното нещо. Сграда не се строи чрез въздържане от събаряне; векове да седите със скръстени ръце и да чакате в такова въздържание, то няма да издигне и една греда, която да се въздържите да съборите; вече не можете да ми казвате на мен — строителя: „Произвеждай и ни изхранвай в замяна на това, че ние няма да рушим произведеното от теб!“ Отговарям ви от името на всичките ви жертви: „Загивайте във и със собствената си празнота!“. Битието не е отрицание на отрицанието. Злото, за разлика от ценностите, е отсъствие и отрицание, злото е безсилно и лишено от власт с изключение на тази, която му разрешаваме да ни изтръгне. Загивайте, понеже ние вече разбрахме, че нищото не може да държи живота като свой заложник!

Вие се стремите да избегнете болката. Ние се стремим да достигнем щастие. Вие съществувате в името на това да избягвате наказания. Ние съществуваме в името на това да заслужим награди. Заплахите не могат да ни накарат да работим; за нас страхът не е стимул. Нашето желание не е да избегнем смъртта, нашето желание е да живеем живота.

Вие, които сте загубили идеята за тази разлика, вие, които твърдите, че страхът и радостта подбуждат една и съща сила, а тайно добавяте, че страхът е „по-практичен“, вие не желаете да живеете и все още държите на съществуванието, което сте проклели, единствено поради страха от смъртта. Панически сте се втурнали през капана на дните си, търсейки изхода, който сами сте зазидали, бягайки от преследвача, който не се осмелявате да назовете, към терора, който не смеете да признаете, и колкото по-голям е терорът, толкова повече се боите от единственото, което може да ви спаси: разсъждаването. Целта на вашата борба е да не научите, да не схванете, да не посочите и да не чуете това, което сега ще заявя на всеослушание: вашият морал е Моралът на смъртта.

Смъртта е критерият за вашите ценности, смъртта е избраната от вас цел и колкото и да бягате, не можете да се измъкнете от преследвача, излязъл, за да ви унищожи, или от познанието, че този преследвач сте самите вие. Спрете да бягате поне веднъж — няма къде да избягате — изправете се напълно разголени, макар да се ужасявате да го направите, но каквито аз ви виждам — и погледнете онова, което се осмелявате да наричате морал.

Прокълнатостта е в началото на вашия морал, за който разрушението е цел, средство и резултат. Вашият морал започва със заклеймяване на човека като носител на злото, след което се изисква от него да се върши добро, което пък, от своя страна, е дефинирано като невъзможно за извършване от човека. В качеството на първо доказателство за добродетелност се изисква от човека да приеме без доказателство твърдението за своята собствена порочност. Моралът изисква човек да използва като отправна точка не критериите за ценност, а критериите за зло, каквото е и той самият, и въз основа на този критерий по-нататък да дефинира понятието за добро: доброто е онова, което не е свойствено на човека.

Няма никакво значение кому са изгодни развенчаното човешко величие и изтерзаната душа — на неведомия Бог с някаква непонятна промисъл или на случайния минувач, чиито гнойни язви се представят като някакъв необясним иск към него; няма значение, щом на човека не е дадено да разбира доброто, щом неговото задължение е да пълзи с години в покаяние, изкупвайки вината за своето съществувание пред всеки случаен инкасатор на неразбираеми дългове — тогава единствената му представа за стойност става нулата: добро е онова, което не е човешко.

Името на този чудовищен абсурд е „Първороден грях“.

Грях, извършен не по своя воля, е шамар за етиката и вопиющо противоречие само по себе си: това, което е извън възможностите за избор, е извън сферата на нравствеността. Ако човек е лош по рождение, той няма нито воля, нито сила да го промени; ако той няма воля, тогава не може да бъде нито добър, нито лош — роботът няма морални норми. Да се смята за грях на човека един факт, който лежи извън сферата на неговия избор, е подигравка с етиката. Да се смята за грях природата на човека, е подигравка с природата. Да бъде наказван човек за провинение, което е извършил преди да се роди, е подигравка със справедливостта. Да му бъде вменявана вина за нещо, по отношение на което няма невинност, е подигравка с разума. Да се навреди на етиката, природата, справедливостта и разума посредством едно-единствено понятие е тържество на злото, което няма равно на себе си. И въпреки всичко, именно то лежи в основата на вашия морал.

Не се крийте зад страхливото увъртане, че човек е роден със свободна воля, но със „склонност“ към злото. Свободната воля, обременена със склонност, прилича на игра с подправени зарове. Тя принуждава човек да напряга всички сили за победа, да носи отговорност, да плаща за ходовете си, но накрая решението ще бъде „претеглено“ в полза на склонност, която той няма власт да надмогне. Ако човек сам избираше тази склонност, няма как да се е родил с нея, ако склонността не е въпрос на избор, тогава човекът е лишен от свободна воля.

Каква е същността на вината, която вашите учители наричат Първороден грях? Какви злини е придобил човекът след своето падение от положението, считано от тях за съвършенство? Според техния мит човекът е вкусил плода от дървото на познанието, тогава е придобил разум и е станал разумно същество. Познал е доброто и злото — станал е същество с морал. Бил е осъден сам да си осигурява прехраната чрез труд — станал е същество, което произвежда. Бил е осъден да изпитва желания — придобил е способност да изживява сексуална наслада. Злините, за които вашите учители го проклинат, са разум, морал, градивност и радост — кардиналните ценности на неговото съществувание. Техният мит за човешкото грехопадение е измислен не за да обясни и порицае неговите пороци, не за да го обвини за неговите грешки, а за да му вмени като вина самата същност на неговата природа на човек. Каквото и да е бил онзи робот в райската градина, съществуващ без разум, без ценности, без труд и без любов — той не е бил човек.

Грехопадението на човека, според вашите учители, се изразява в това, че той е придобил жизнено необходимите добродетели. Тези добродетели, според техните стандарти, са неговите Грехове. Недостатъкът на човека, произнасят обвинението те, се състои в това, че е човек. Неговата вина, произнасят обвинението те, се състои в това, че живее.

Те наричат това морал на милосърдието и доктрина за любовта към човека.

Но не, казват те, те не били проповядвали, че човекът е лош; само този чужд обект — неговото тяло, носи у себе си злото. Не, казват те, те не били искали да го убиват; те само желаели той да се откаже от тялото си. Стремели се били, казват те, да му помогнат да понесе болката и сочат колелото на мъченията, към което са го привързали, колелото, на което го опъват в две посоки — изтезанието на веруюто, разделящо душата от тялото.

Те са разкъсали човека на две, противопоставяйки едната му половина на другата. Те са го научили, че тялото и съзнанието му са двама врагове, вкопчени в смъртна хватка, два антагониста от противоположно естество, с противоречащи си искания и несъвместими нужди; че да се облагодетелства единият означава да се нарани другият; че душата на човека се отнася до сферата на свръхестественото, но тялото му е мрачен затвор, който я държи привързана към този свят; че доброто се състои в това човек да надвие своето тяло, да разклати устоите му чрез многогодишна търпелива борба, прокопавайки път за онова триумфално бягство от тъмницата, което води към свободата — в гроба.

Те са научили човека, че той е безнадежден саможивец, състоящ се от два елемента, всеки от които е символ на смъртта. Тяло без душа е труп, а душа без тяло е призрак — и все пак именно такава е тяхната представа за природата на човека: бойно поле за борбата между труп и призрак — труп, надарен с някаква собствена злонамереност, и призрак, надарен с познанието, че всичко, познато на човека, не съществува, а съществува само непознаваемото.

Забелязали ли сте коя е човешката дарба, която тази доктрина е замислена да пренебрегва? Това е човешкият ум, който трябва да бъде отречен, за да се разпадне човекът на части. Отказал се веднъж от разума, той остава на произвола на двете — чудовище, които нито може да проумее, нито да управлява, — на благоволението на тяло, движено от непонятни инстинкти, и на душа, движена от мистични откровения — той е изоставен като безучастна опустошена жертва на битката между робот и диктофон.

И сега, когато човекът пълзи през развалините, търсейки пипнешком пътя към живота, вашите учители му предлагат помощта на един морал, който прокламира, че решение няма да бъде намерено и човек не бива да търси изява тук, на земята. Истинското битие, му казват те, било онова, което той не може да възприеме, истинското съзнание било способността да се възприеме несъществуващото, а неспособността на човек да го проумее — тъкмо това било доказателството, че самото му съществувание е зло, а съзнанието му — безсилно и безплодно.

Разделянето на душата и тялото на човека довело до появата на два вида учители, проповядващи Морала на смъртта: мистици на духа и мистици на плътта, които вие наричате идеалисти и материалисти — едните вярват в съзнание извън битието, а другите вярват в съществувание без съзнание. И едните, и другите изискват да се отречете от разума си — едните в името на техните откровения, другите в името на техните рефлекси. Без значение колко гръмогласно се преструват на непримирими противници, те имат един и същ морал и едни и същи цели: в материалната сфера — заробване на тялото на човека, в духовната сфера — унищожаване на неговия разум.

Доброто, казват мистиците на духа, бил Бог — същество, единственото определение за което е, че е отвъд възможностите на човешкото познание; определение, което обезсилва съзнанието на човека и обезсмисля разбиранията му за битието. Доброто, казват мистиците на плътта, е Обществото — нещо, което те дефинират като организъм, лишен от физическа форма, свръхсъщество, чието въплъщение, без да е някой конкретно, са всички взети заедно като цяло, с изключение на вашето „Аз“. Човешкият ум, казват мистиците на духа, трябва да бъде подвластен на Божията воля. Човешкият ум, казват мистиците на плътта, трябва да се подчинява на волята на Обществото. Критерият за човешките ценности, казват мистиците на духа, е Божията удовлетвореност, чиито норми човек няма способността да разбере, и трябва да ги приеме на вяра. Критерият за човешките ценности, казват мистиците на плътта, е удовлетвореността на Обществото, чиито норми човек няма право да подлага на съмнения и трябва да им се подчинява като на основополагащ абсолют. Целта на живота, казват и едните, и другите, е човек да се превърне в смирено зомби, което служи на цели, които не разбира, по причини, за които не бива да пита. Възнаграждението, казват мистиците на духа, ще му бъде дадено в задгробния живот. Възнаграждението, казват мистиците на плътта, ще получат тук, на земята, неговите праправнуци.

Егоизмът — казват и едните, и другите — е човешкото зло. Човешкото добро — казват и едните, и другите — е човек да изостави личните си желания, да се отрече от себе си, да се откаже от себе си, да се подчини; човешкото добро се състои в отрицание на собствения живот. Жертвата — крещят и едните, и другите — е същността на морала, най-висшата добродетел, достъпна за човека.

Които и да сте вие, до които стига гласът ми в момента, вие, които сте жертвите, а не палачите, обръщам се към вас, на смъртния одър на вашия разум, на прага на тъмнината, която ще ви погълне, ако у вас все още е останала решимост да се борите за угасващата искрица светлина, която някога ви е озарявала — използвайте я сега. Жертване е думата, която ви унищожи. Използвайте сетните си сили, за да разберете нейния смисъл. Вие все още сте живи. Все още имате шанс.

„Жертване“ означава отхвърляне не на безполезното, а на безценното. „Жертване“ не означава отхвърляне на злото в името на доброто, а на доброто в името на злото. „Жертване“ означава да изоставите това, което за вас е ценно, в името на онова, което не е.

Ако замените цент за долар — това не е жертва; жертва е когато замените долар за цент. Ако в резултат на многогодишна борба постигнете желания успех в своето поприще, това не е жертва; но ако после се откажете от положението си в полза на съперника, това вече е. Ако имате бутилка мляко и я дадете на гладното си дете, това не е жертва; но ако я дадете на съседското дете и оставите своето да умре от глад, тогава това е жертва.

Ако помогнете с пари на приятел, това не е жертва; ако ги дадете на някой непознат негодник — вече е. Ако дадете на приятеля си сума, която можете да си позволите, вие нищо не жертвате; ако обаче му дадете пари в ущърб на собствения си комфорт, това може, в съответствие с такива нравствени норми, да се приеме донякъде за добродетел; но ако му помогнете финансово, довеждайки самия себе си до катастрофа — това е съвършената добродетел на пожертвователността.

Ако се откажете от всичките си лични желания и посветите живота си на тези, които обичате, вие не проявявате съвършена добродетел, вие все още запазвате някаква собствена ценност — вашата любов. Ако отдадете живота си на случайни непознати — това било акт на по-голяма добродетелност. Ако посветите живота си, за да служите на хора, които мразите — в това се изразявала най-великата от всички добродетели, които можете да проявите.

Жертвата е отказване от ценност. Съвършената жертва е пълно отказване от всички ценности. Ако искате да достигнете съвършената добродетел, не бивало да очаквате благодарност като компенсация за жертвата си, нито похвала, нито любов, нито възхищение, нито да храните самоуважение, нито дори да се гордеете със своята добродетелност; дори най-незначителният белег за някаква облага размивал вашата добродетел. Ако следваната от вас линия на поведение не внася във вашия живот никаква радост, не ви носи нито материални, нито духовни ценности, нито изгода, нито печалба, нито награда — ако достигнете това състояние на абсолютната нула, тогава сте били достигнали идеала за нравствено съвършенство.

Казвано ви е, че нравственото съвършенство било непостижимо за човека — съгласно подобен критерий наистина е така. Не можете да го достигнете, докато сте живи, но стойността на вашия живот и на вашата личност се измервала по това, колко сте успели да се доближите до идеалната нула, която представлява смъртта.

Ако обаче още в началото сте били едно безстрастно нищо, растение, което очаква единствено да бъде изядено, ако не притежавате ценности, от които да можете да се откажете, то тогава няма как да спечелите короната на пожертвователността. Не е жертва да отхвърлите нежеланото. Не е жертва да отдадете живота си за другите, ако смъртта е това, към което вие лично се стремите. За да постигнете добродетелите на пожертвователността, трябва да искате да живеете, трябва да обичате живота, да изгаряте в страст към тази земя и към целия разкош, който тя може да ви даде — трябва да чувствате всеки замах на ножа, който отсича от вас вашите желания и оставя любовта да изтече от тялото ви. Моралът на пожертвователността ви предлага в качеството на идеал не просто смъртта, а бавната мъчителна смърт.

Не ми напомняйте, че това се отнася само до този живот — тук, на земята. Мен не ме е грижа за някакъв друг живот. Нито пък вас.

Ако искате да съхраните последните остатъци от достойнството си, не наричайте най-добрите си постъпки „жертване“: този термин ви заклеймява като безнравствени. Ако една майка, вместо да си купи нова шапка, купува храна за своето гладно дете, това не е жертва: тя цени детето си повече от шапката; но ще бъде наистина жертва за онази майка, за която по-голяма ценност е шапката, за онази, която би предпочела да остави детето си да гладува, която го храни само по задължение. Ако човек загине в борбата за собствената си свобода, това не е жертва — той не иска да бъде роб; но за онзи, който е готов да бъде, това наистина е жертва. Ако човек отказва да продаде убежденията си — това не е жертва, освен ако човекът не е без убеждения.

Жертването може да бъде удобно само за тези, които нямат какво да жертват — нямат ценности, нямат норми, нямат мнение, за тези, чиито желания са ирационални приумици, случайно хрумнали им и лесни за изоставяне. За човека с морални устои, чиито желания са плод на рационални ценности, жертвата означава отказване от правилното в името на погрешното, от доброто в името на злото.

Кредото на пожертвователността е моралът на аморалните — морал, обявил собствения си банкрут, признавайки, че не може да предложи на хората никакво лично участие в придобиването на добродетели или ценности, но тъй като техните души били вместилище на порока, било нужно те да бъдат научени да се принасят в жертва. По собственото му признание, такъв морал е безсилен да научи хората на добро, той може само да ги подлага на постоянни наказания.

Може би мислите, в някакво смутно вцепенение, че вашият морал изисква от вас да жертвате само материални ценности? А какво според вас са материалните ценности? Материята придобива стойност само като средство за удовлетворяване на човешките желания. Материята е само инструмент за проявление на човешките ценности. В служба на какво ви молят да предоставите материалните инструменти, създадени от вашите добродетели? В служба на това, което вие считате за зло: на принцип, който не споделяте, на личност, която не уважавате, на достигането на цел, противоположна на вашата собствена — в противен случай вашият дар не е жертва.

Вашият морален кодекс ви учи да се отречете от материалния свят и да откъснете ценностните си от материята. Човек, чиито ценности нямат материално изражение, чието съществуване не е свързано с идеалите му, чиито постъпки противоречат на убежденията му, е дребен лицемер, и все пак това е човекът, който се подчинява на вашия морален кодекс и отделя ценностите си от материята. Човекът, който обича една жена, но спи с друга; човекът, който се възхищава от таланта на един работник, но наема друг; човекът, който смята за справедлива една кауза, но дарява парите си в подкрепа на друга, човекът, който притежава художествено майсторство на високо ниво, но посвещава усилията си на изработката на безвкусици — именно това са хората, които отричат материалното и смятат, че духовните им ценности не могат да намерят изражение в материалния свят.

Казвате, че такива хора всъщност отричат духа? Да, разбира се. Едното не може без другото. Вие сте неделимо единство от материя и съзнание. Отречете се от съзнанието си и се превръщате в животно. Отречете се от тялото си и се превръщате в измислица. Отречете се от материалния свят и го предавате във властта на злото.

И точно това е целта на вашия морал, задължението, което вашият морален кодекс ви налага. Посвещавайте се на това, което не ви радва, служете на това, което не ви харесва, покорявайте се на това, което смятате за зло, подчинете своя свят на ценностите на други, отречете, отхвърлете, откажете се от своето аз. Вашето аз е вашият ум, отречете се от него и се превръщате в парче месо, готово да бъде погълнато от всеки канибал.

Всички, които проповядват кредото на пожертвователността, както и да наричат себе си, каквито и да са подбудите им — всички те искат от вас да се откажете от своя разум, без значение дали го искат в името на вашата душа или в името на вашето тяло; дали ви обещават друг живот в небесата, или сит стомах на земята. Всички, които започват с думите: „Егоистично е да преследвате собствените си желания, трябва да ги пожертвате заради желанията на другите“, завършват с думите: „Егоистично е да поддържате собствените си убеждения, трябва да ги пожертвате заради убежденията на другите“.

И наистина: няма нищо по-егоистично от независимия ум, който не признава по-висок авторитет от себе си и по-висша ценност от своята преценка за истината. От вас се иска да изневерите на интелекта си, да пожертвате логиката си, разума си, критерия си за истинност — за да ви превърнат в проститутка, чийто критерий за най-голямото добро е най-голямото число.

Ако се обърнете към вашия морален кодекс за отговор на въпроса „Кое е доброто?“ — единственият отговор, който ще намерите, е: Благото на другите. Доброто е това, което всички останали желаят, каквото и да било, което на вас ви се струва, че на тях им се струва, че желаят, или каквото и да било, което на вас ви се струва, че те трябва да желаят. „Благото на другите“ е вълшебна формула, която превръща всичко в злато, формула, която трябва да се рецитира като гаранция за морален триумф и като дезинфектант на всяка постъпка, била тя и избиването на хората от цял континент. Като мерило за добродетел вие използвате не някакъв обект, не някакво действие, не някакъв принцип, а намерението. Вие не се нуждаете нито от доказателство, нито от аргументи, нито от постигнат успех, вие не се нуждаете от фактическо постигане благото на другите — всичко, което ви е нужно да знаете, е, че вашият мотив е бил благото на другите, а не собственото ви благо. Единственото ви определение за доброто е отрицанието: доброто е „недоброто за мен“.

Вашият кодекс, който се хвали, че утвърждава вечните, абсолютните, обективните морални ценности и се отнася с презрение към условните, относителните и субективните, вашият кодекс ви връчва, в качеството на свой вариант на абсолютното, следното правило за морално поведение: „Ако ти желаеш нещо, то е зло; ако другите го желаят — то е добро; ако мотивът за твоето действие е твоето благоденствие — не го върши; ако мотивът е благоденствието на другите — тогава всичко е разрешено“.

Такъв — съчленен от две отделни части — морал с двоен стандарт разделя всеки от вас на две половини и така разделя цялото човечество на два враждуващи лагера; в единия си ти, в другия е цялата останала част от човечеството. Ти си прокуденият, който е лишен от правото да желае и да живее. Ти си единственият слуга, останалите са господари, ти единствен даваш, останалите взимат, ти си вечният длъжник, останалите са кредиторите, на които никога няма да се издължиш. Не можеш да подлагаш на съмнение правото им да получат твоята жертва или естеството на техните желания и потребности; те са удостоени с това право чрез отрицание, чрез факта, че те са „не-ти“.

За тези от вас, които биха поставили всичко това под съмнение, вашият кодекс предвижда утешителна награда и умело замаскирана клопка: според него, за да станете щастливи, трябва да служите на щастието на другите, единственият начин да изпитате радост е като я отстъпите на другите, единственият начин да си осигурите просперитет е като се откажете от богатството си в полза на другите, единственият начин да защитите живота си е като закриляте всички други; а ако не намирате радост в този способ — сами сте си виновни и това само доказва, че носите злото у себе си, защото ако бяхте добри, щяхте да намерите щастието си в това да дадете угощение за другите, а чувството за достойнство — в това да разчитате на трохите, които те благоволят да ви подхвърлят.

Вие, които нямате еталон за самоуважение, приемете вината и не се осмелявайте да задавате въпроси. Но вие знаете недопустимия отговор, макар да отказвате да признаете това, което виждате — вие знаете коя скрита предпоставка движи вашия свят. Познавате я не като безпристрастна формулировка, а като неясно безпокойство дълбоко у себе си, което ви кара да се лутате между гузното заобикаляне и неохотното прилагане на един принцип, твърде порочен, за да бъде споменат.

Аз, който не приемам незаслуженото — нито като ценност, нито като вина, съм тук, за да ви задам въпросите, които отбягвате. Защо е морално да се служи на чуждото щастие, а на своето — не е? Ако насладата е ценност, защо е морално другите да я изпитват, а е аморално да я изживявате вие? Ако усещането от яденето на сладкиш е ценност, защо за вашия стомах това е аморално угаждане, но е морална цел, която да осигурите за чуждия стомах? Защо за вас е аморално да имате желания, а за другите е морално да го правят? Защо е аморално да произведете ценност и да я запазите за себе си, ала е морално да я дадете някому? И ако не е морално вие да я задържите, защо е морално другите да я приемат? Ако вие постъпвате безкористно и добродетелно, като давате някаква ценност, не трябва ли да се каже за другите, че постъпват егоистично и порочно, щом я приемат? Нима добродетел означава да се слугува на порока? Нима моралната цел на добрите е саможертвата в името на лошите?

Отговорът, който вие отбягвате, чудовищният отговор, е: не, вземащите не са зло, при условие че не те са заработили ценността, която им давате. За тях не е аморално да я приемат, при условие че те самите не са способни да я произведат, нито са способни да я заслужат, нито пък могат да ви дадат нещо стойностно в замяна. За тях не е аморално да се наслаждават на взетото, при условие че те не са го придобили по право.

Това е скритата същина на вашето кредо, обратната страна на вашия двойствен стандарт: аморално е да се изкарва прехраната със собствения труд, но е морално да се живее на гърба на другите; аморално е да се консумира продукта на собствения труд, но е морално да се консумира това, което другите са произвели; неморално е да се работи и печели, ала е морално да се лентяйства и проси — именно паразитите са моралното оправдание за съществуването на производителите, но съществуването на паразитите е самоцелно; зло е да се извлича полза от собственото постижение, но е добро да се извлича полза от чуждата жертва; зло е сами да градите щастието си, но е добро да се наслаждавате на щастие, платено с чуждата кръв.

Вашият кодекс разделя човечеството на две касти и им заповядва да живеят по противоположни правила: онези, на които е позволено да желаят всичко, и онези, на които не е позволено да желаят нищо; избраниците и прокълнатите, ездачите и носачите, изяждащите и изядените. По какъв критерий е определена вашата каста? Какъв е онзи вълшебен пропуск, който ви дава достъп до нравствения елит? Пропускът се нарича липса на ценности.

За каквато и ценност да става дума, само нейната липса у вас може да ви даде право на претенции към тези, у които тя не липсва. Именно вашата нужда ви дава право да претендирате за овъзмездяване. Ако сте в състояние сам да удовлетворявате нуждите си, вашата способност анулира правото ви за тяхното удовлетворяване. Но ако имате нужда, която сте неспособни да посрещнете, тя ви осигурява пълно право върху живота на всеки от човешкия род.

Ако преуспявате, всеки неудачник е ваш господар; ако се проваляте, всеки преуспяващ е ваш слуга. Дали сами сте виновни за провала си или не, дали желанията ви са разумни, или не, дали нещастието ви е незаслужено, или е резултат от пороците ви — във всеки случай именно нещастието ви дава право на възнаграждение. Именно страданието, независимо от неговата природа или причина, страданието като първичен абсолют ви дава право на ипотека върху всичко съществуващо.

Ако изцерите болката си сам, не получавате морален кредит: вашият кодекс презрително гледа на това като на егоистична постъпка. Каквато и ценност да се стремите да придобиете, била тя богатство или храна, любов или права, ако се сдобиете с нея благодарение на собствените си достойнства, вашият кодекс не разглежда това като нравствена придобивка: не сте станали причина за никаква загуба от страна на никого, било е сделка, а не милостиня, било е плащане, а не жертва. Заслуженото се отнася до егоистичното, комерсиално царство на взаимната изгода; единствено незаслуженото изисква онази морална трансакция, изразяваща се в изгода за единия за сметка на катастрофата на другия. Да искате отплата за своите добродетели е егоистично и неморално; само липсата на добродетели превръща искането в морално право.

Морал, който утвърждава нуждата като право на претенции, утвърждава празнотата — несъществуването — като ценностен критерий; той възнаграждава отсъствието, дефекта: слабостта, неспособността, некомпетентността, страданието, заболяването, злополуката, липсата, пропуска, недостатъка — нулата.

Кой плаща сметката за тези претенции? Онези, които са проклинани, че не са нули, проклинани в такава степен, в каквато отстоят от въпросния идеал. И тъй като всички ценности са резултат от добродетелите, по степента на вашите добродетели се определя размерът на вашата глоба, а по степента на вашите недостатъци се определя размерът на вашата печалба. Вашият кодекс провъзгласява, че разумният човек трябва да се принесе в жертва в името на неразумните, независимият — в името на паразитите, почтеният — на безчестните, справедливият — на несправедливите, труженикът — на крадливите мародери, целенасоченият — на нагаждачите, човекът с чувство за самоуважение — на хленчещите неврастеници. Учудва ли ви духовната нищета на околните? Човек, който е постигнал тези добродетели, няма да приеме вашия морален кодекс; а човекът, който приема вашия морал, няма да достигне тези добродетели.

По силата на морала на пожертвувателността първата ценност, която жертвате, е самият морал, следващата — самоуважението. Щом критерият е потребността, тогава всеки човек се превръща едновременно в потърпевш и в паразит. Като потърпевш той е длъжен да се труди, за да бъдат задоволени потребностите на другите, поставяйки се в положението на паразит, чиито потребности трябва да бъдат удовлетворени от другиго. Той може да общува с ближните си само в някоя от двете унизителни роли: той е едновременно просяк и кръвопиец.

Вие изпитвате страх от човека, който има един долар по-малко от вас: този долар му се полага по право, той ви кара да се чувствате като измамник в морално отношение. Вие изпитвате омраза към човека, който има един долар повече от вас, този долар се полага на вас по право, той ви кара да се чувствате като измамен в морално отношение. Човекът по-долу от вас става източник на вина, човекът над вас — източник на неудовлетворение. Не знаете какво да преотстъпвате и какво да искате, кога да давате и кога да взимате, кое удоволствие на живота ви се полага по право и какъв неизплатен дълг имате към другите; с всички сили се стараете, поне на „теория“, да заобикаляте познанието си, че, съгласно приетия от вас морален критерий, вие сте виновен за всеки миг от живота си, за всяка преглътната хапка, която не се е оказала потребна за някого някъде по земята; и в сляпо негодувание зарязвате проблема, стигнали до заключението, че моралното съвършенство не може да се постигне или да се желае; че ще я карате в живота как да е, грабейки както ви попадне и без правила, отбягвайки да гледате младите в очите, младите, които ви гледат, сякаш самоуважението е възможно и очакват от вас да го имате. Чувството за вина е всичко, което е останало в душата ви — както и в душата на всеки друг, който ви отминава, отбягвайки да срещне вашия поглед. Чудите ли се защо вашият морал не успя да постигне братство на земята и проявата на добра воля от човек към човека?

Оправданието за принасянето на жертви, което вашият морал предлага, е по-покварено и от самата поквара, която то претендира да оправдава. Мотивът на вашата жертва, гласи, че това трябва да бъде любовта — любовта, която сте длъжни да изпитвате към всеки човек. Моралът, който изповяда вярата, че духовните ценности са по-драгоценни от материалните, моралът, който ви учи да презирате уличницата, отдаваща тялото си безогледно на всеки, същият този морал изисква от вас да подчините своята душа на безразборната любов към всеки, на когото попадате.

Така както не може да има безпричинно богатство, така не може да има безпричинна любов или каквото и да било безпричинно чувство. Чувството възниква в отговор на определен факт от действителността и е оценка, продиктувана от вашите норми. Да обичаш означава да цениш. Който ви казва, че е възможно да цените, без да виждате ценности и да обичате онези, които преценявате за недостойни, е същият, който ви уверява, че е възможно да се забогатее като се консумира, без да се произвежда и че хартиените пари са толкова ценни, колкото и златото.

Забележете, че той не очаква от вас да изпитвате безпричинен страх. Когато такива като него се доберат до властта, те са експерти в измислянето на средства за терор, в осигуряването на много основателни причини за изпитване на страх, посредством който те да ви управляват. Но когато се стигне до любовта, най-възвишеното чувство, вие им позволявате да ви обвиняват гръмогласно, че щом не сте способни на безпричинна любов, значи нарушавате моралния кодекс. Когато човек изпитва страх без основание, вие се обръщате за помощ към психиатър; далеч не сте така внимателни обаче, когато трябва да защитавате смисъла, същността и достойнството на любовта.

Любовта е израз на ценностите на човека, най-великата награда, която можете да заслужите с моралните качества на своя характер и на своята личност, емоционалната цена, която човек плаща за радостта, доставена му от достойнствата на друг човек. Вашият морал изисква да отделите любовта от ценностите и да я връчите на някой случаен скитник, вече не в отговор на ценните му качества, а в отклик на неговата нужда, не като награда, а като милостиня, не като отплата за добродетелите му, а като празен чек за пороците му. Вашият морал ви съветва, че целта на любовта е да ви освободи от оковите на нравствеността, че любовта има върховенство над моралната преценка, че истинската любов преодолява, прощава и превъзмогва всяка проява на злото от страна на своя обект и колкото по-голяма е любовта, толкова повече прегрешения може да прости на любимия. Да обичате човек заради неговите добродетели е твърде дребнаво и човечно — ви казва вашият морал; да го обичате заради недостатъците му е свойствено на божествената природа. Да обичате онези, които са достойни за любовта ви, е користно; да обичате недостойните е жертване. Вие дължите любовта си на онези, които не я заслужават, и колкото по-недостойни са те за нея, толкова повече любов им дължите; колкото по-гнусен е обектът, толкова по-благородна е любовта ви; колкото по-непридирчива е любовта ви, толкова по-добродетелни сте; а ако можете да доведете душата си до състояние на сметище, еднакво достъпно за всички, ако можете да престанете да зачитате моралните ценности, тогава сте достигнали състоянието на морално съвършенство.

Такъв е вашият морал на жертването и двата идеала, които ви предлага, си приличат като две капки вода: да прекроите живота на тялото си, следвайки представата за човешки добитък, а живота на своя дух — следвайки представата за бунище.

Такава е била целта ви — и сте я постигнали. Защо сега се оплаквате жално от безсилието на човека и безплодните му стремежи? Дали защото не успяхте да просперирате, търсейки разрушения? Или защото не намерихте радост, прекланяйки се пред болката? Или защото сте неспособни да живеете, щом сте избрали смъртта за ценностен критерий?

Степента на вашата способност да живеете се определя от степента, в която нарушавате вашия си морален кодекс; въпреки това, вие вярвате, че неговите проповедници са приятели на човечеството, проклинате сами себе си и не смеете да се усъмните в техните мотиви и цели. Погледнете ги сега, когато сте изправени пред решаващ избор — ако изберете гибелта, трябва да го сторите с ясната представа колко евтино и на какъв нищожен враг отдавате живота си.

Мистиците и от двете школи, проповядващи кредото на жертването, са микроби, които ви нападат през една-единствена рана — вашата боязън да разчитате на собствения си ум. Те ви казват, че притежават средство за познание, което е по-висше от ума, форма на съзнание, която превъзхожда разума — сякаш имат влияние над някакъв разпореждащ се с цялата Вселена бюрократ, който тайно им дава ценни съвети, отказвани на другите. Мистиците на духа заявяват, че притежават допълнително сетиво — свръхсензор, от който вие сте лишени: това особено шесто чувство се състои в това да се противопоставя на всички познания, които вашите пет сетива ви набавят. Мистиците на плътта не си създават главоболия с претенции за свръхсензорни възприятия: те просто заявяват, че вашите усещания нямат валиден смисъл, а тяхната мъдрост се изразява в това по някакъв неконкретизиран начин да са наясно, че вие сте слепи. И едните, и другите настояват да сведете до невалидност собственото си съзнание и да се подчините на тяхната власт. Като доказателство за своето свръхпознание те ви предлагат факта, че отстояват гледна точка, противоположна на всичко, което вие знаете, а като доказателство на своята свръхспособност да се справят с битието — факта, че ви водят към нищета, саможертване, глад и разрушение.

Те претендират, че възприемат форма на съществувание, по-висша от земното ви битие. Мистиците на духа го наричат „друго измерение“, което се състои в отричане на измеренията. Мистиците на плътта го наричат „бъдеще“, което се състои в отричане на настоящето. Да съществува нещо означава то да притежава идентичност. Каква идентичност са способни да придадат на това тяхно по-висше царство? Непрекъснато ви разправят какво то не е, но никога не ви казват какво е. Всичките им определения се състоят от отрицания: Бог е онова, което никой човешки ум не може да познае, казват те — и продължават, изисквайки да смятате това за знание: Бог е не-човек, небесата са не-земя, душата е не-тяло, добродетелта е не-изгода, А е не-А, възприятието е не-сетивност, знанието е не-разум. Техните определения не са акт на дефиниране, а на изтриване.

Единствено метафизиката на пиявица би прегърнала здраво идеята за вселена, в която показателят за идентифициране е нулата. Само пиявицата би поискала да избегне назоваването на собствената й същност, да избегне необходимостта да се знае, че субстанцията, от която е изградена личната й вселена, е кръвта на другите.

Каква е природата на този по-висш свят, в жертва на който пренасят съществуващия свят? Мистиците на духа проклинат материята, фанатиците на плътта проклинат изгодата. Първите искат човек да извлича полза като отрича земното, вторите искат човек да наследява земята, като се отрича от всички блага. Техните нематериални, нетърсещи изгода светове са царство, в което текат реки от мляко и кафе, където виното блика от скалите по тяхна команда, където пастите падат от небето, стига само някой да си отвори устата. В този материален, преследващ печалбата свят за прокарването на железопътна линия, която да ги превози дори на километър, е нужна огромна инвестиция от добродетели — интелигентност, почтеност, енергия и умения; в техния, нематериален, нетърсещ изгода свят те пътуват от планета на планета за сметка на едното желание. Ако някоя почтена личност ги запита „Как?“ — те с праведен гняв отвръщат, че с понятието „как“ боравят вулгарните реалисти; понятието на висшия дух е „някак си“. В този свят, ограничен от материята и изгодата, възнагражденията се придобиват чрез мисленето; в света, освободен от тези ограничения, възнагражденията се придобиват чрез желаенето.

И в това се заключава цялата им жалка тайна. Тайната на всичките им екзотични философии, всичките им диалектики и мистики, на уклончивите им възгледи и резките им думи, тайната, заради която те рушат цивилизацията, езика, индустриите, съсипват живота на хората, тайната, заради която сами си избождат очите и сами си пробиват тъпанчетата, потискат сетивата си, затъмняват умовете си, и целта, заради която анулират абсолютите на разума, логиката, материята, съществуванието и реалността, е да издигнат върху тази неустойчива мъглявина един-единствен свещен абсолют: собственото си Желание.

Ограничението, което се стремят да избегнат, е законът за идентичността. Свободата, която търсят, е свободата от факта, че А ще си остане А независимо от сълзите и гневните им изблици; че реката няма да донесе мляко независимо от техния глад, че водата няма да потече нагоре по склона независимо какви удобства би могло да донесе това, а ако искат да я отведат до покрива на небостъргач, ще трябва да го направят чрез мисъл и труд — чрез процес, в който естеството на сантиметър водопровод има много по-голямо значение от техните чувства; че техните чувства са така безсилни да променят движението дори на една прашинка в космоса, както не могат да променят същността на нито едно извършено от тях действие.

Тези, които твърдят, че човек не може да възприема реалността, неизкривена от неговите сетива, имат предвид, че те не желаят да опознаят реалността, неизкривена от техните чувства. „Нещата такива, каквито са“ са нещата, възприети от вашия ум; отделете ги от разума и те се превръщат в „нещата такива, каквито сте пожелали да ги възприемете“.

Няма честен бунт против разума; и ако приемете дори частица от тяхното кредо, вашият мотив е да се докопате до нещо, което вашият разум не ви позволява дори да опитвате. Свободата, която търсите, е освобождаването от факта, че ако сте се сдобили с богатството си по нечестен път, вие сте мошеник, независимо колко давате за благотворителност и колко на брой молитви изреждате; че ако спите с уличници, вие не сте достоен съпруг, независимо колко трескаво изпитвате любов към жена си на следващата сутрин; че вие сте единен организъм, а не поредица от случайни парчета, разпилени из една вселена, където няма за какво да се хванете и нищо не ви обвързва с нищо; вселена от кошмарен детски сън, където нещата шеметно се превръщат едно в друго, където мерзавецът и героят са с взаимозаменяеми роли, а встъпването в тях става по произволно желание; че вие сте човек, че вие сте същност, че вие сте.

Колкото и разпалено да настоявате, че целта на мистичните ви желания е по-висша форма на живот, бунтът против идентичността е желание за не-съществуване. Нежеланието да бъдеш нещо е желание да не бъдеш.

Вашите учители — мистиците от двете школи — са обърнали наопаки причинната връзка в своето съзнание, и по този начин се мъчат да я обърнат и в действителността. За причина те приемат своите чувства, а своят разум — за пасивно следствие. Те превръщат емоциите си в свой инструмент за опознаване на реалността. Незаменимо първостепенно значение те отдават само на своите желания, като на факт, потискащ всички останали факти. Честният човек не изпитва желание преди да е определил обекта на своето желание. Той казва „Съществува, следователно — аз го искам“. Те казват „Искам, следователно — то съществува“2.

Те искат да надхитрят аксиомата за битието и съзнанието, те искат съзнанието им да бъде инструмент не за познание, а за сътворяване на съществуващото и съществуващото да бъде не обект, а субект на тяхното съзнание — те искат да бъдат самият Бог, който са създали по свой образ и подобие: Богът, сътворил Вселената от пустотата в резултат на случайно хрумване. Но действителността не може да бъде измамена. Те постигат точно обратното на това, което желаят. Искат всемогъща власт над битието, но вместо това губят властта над съзнанието си. Отказвайки се да знаят, те сами се осъждат на ужаса на вечното незнание.

Ирационалните желания, който ви тласкат да приемете тяхното кредо, чувствата, пред които се прекланяте като пред идол, на чийто олтар сте пожертвали земята, тъмната, смутна страст дълбоко в душата ви, която приемате за глас Божи или за повик на жлезите — не са нищо друго освен тленните останки на вашия разум. Чувство, противоречащо на разума ви, чувство, което не можете нито да обясните, нито да управлявате — това е трупът на изхабеното ви мислене, чието ревизиране вие самите сте забранили на разума си.

Всеки път, когато сте извършвали зло, отказвайки да мислите и да виждате, освобождавайки от абсолюта на реалността някакво свое дребно желание, всеки път, когато сте предпочели да кажете: „Няма да изправям пред съда на разума си откраднатите от мен курабийки, нито пък факта за съществуването на Бог, нека имам една безразсъдна прищявка, а за всичко останало ще бъда разумен човек“ — това е било деянието, с което сте погубвали съзнанието си, с което сте покварявали разума си. Тогава вашето съзнание се превръща в подставен съдебен заседател, приемащ заповеди от подмолен престъпен свят, чиято присъда изкривява доказателствата така, че да не противоречат на абсолюта, до който не смеят и да се докоснат — и резултатът е една цензурирана реалност, една разбита на парчета действителност, където късчетата, които се избрали да забелязвате, се носят из бездните на тези, които не искате да видите, удържани единствено от онзи балсамиращ флуид на ума — свободните от мисъл емоции.

Връзките, от които се стремите да се освободите, са причинно-следствените връзки. Врагът, когото се борите да победите, е законът за причината и следствието: той не ви позволява никакви чудеса. Законът за причината и следствието е законът за идентичността, приложен към действията. Всички действия се причиняват от съществуващи единици. Природата на действията се причинява и определя от природата на съществуващите единици, които ги извършват; нищо не може да действа в противоречие със своята природа. Действие, непредизвикано от единица, би било предизвикано от нула, което би означавало нулата, т.е. нищото да управлява нещото, не-единицата да управлява единицата — именно това е вселената, която обитават желанията на учителите ви, причината за тяхната доктрина на безпричинните действия, основанието за бунта им против разума, целта на морала им, на политиката им, на икономиката им; идеалът, към който се стремят: господството на нулата.

Законът за идентичността не ви позволява едновременно да запазите и да изядете тортата. Законът за причината и следствието не ви позволява да изядете сладкиша, преди да го имате. Ако обаче задушите тези два закона чрез слепотата на разума си, ако се престорите пред себе си и пред другите, че не ги разбирате — тогава може да последва опит да обявите правото си днес да изядете своя сладкиш, а утре — моя, можете да проповядвате, че начинът да имате сладкиш е първо да го изядете и после да го изпечете, че начинът да го приготвите е като започнете с консумирането, че всички желаещи имат равно право над всичко, той като нищо не е причинено от нещо. Понятието безпричинно в материалната сфера е съотносително с понятието незаслужено в духовната сфера.

Всеки път, когато въставате против причинно-следствената връзка, вие сте водени от желанието да извършите измама — не да избягате от нея, а по-лошо — да я обърнете наопаки. Вие искате незаслужена любов, сякаш любовта — следствието, може да ви даде лична стойност — причината; искате незаслужено възхищение, сякаш възхищението — следствието, може да ви даде достойнство — причината; искате незаслужено богатство, сякаш богатството — следствието, може да ви даде способности — причината; умолявате за милост, милост, а не справедливост, сякаш незаслужената прошка може да премахне причината за вашата молба. А за да можете да си позволите тези грозни, малки фалшификации, вие подкрепяте доктрината на своите учители, докато те с пяна на устата прокламират, че харченето — следствието, създава богатството — причината; че машините — следствието, създават интелигентността — причината; че сексуалните ви желания — следствието, създават философските ви ценности — причината.

Кой плаща за тази оргия? Кой причинява безпричинното? Кои се жертвите, осъдени да останат в неизвестност и да загинат в мълчание, за да не бъде смущавана преструвката ви, че те не съществуват? Това сме ние — хората на ума.

Ние сме причината за всички ценности, до които вие се домогвате, ние сме заетите с мисленето — процеса, който установява идентичността и открива причинно-следствените връзки. Ние ви научихме да знаете, да говорите, да произвеждате, да обичате. Чуйте ме вие, които отричате разума: ако не бяхме ние да го съхраним, нямаше да можете да изпълнявате желанията си, нито дори да си ги измисляте. Нямаше да можете да пожелаете дрехите, които не са ушити, автомобилите, които не са изобретени, парите, които не са създадени, за покупка на стоки, които не съществуват, възхищението, което не е преживяно от хора, които не са постигнали нищо, любовта, която принадлежи и е присъща единствено на онези, които са съхранили способността си да мислят, да избират, да ценят.

Вие, които като диваци изскачате от джунглата на своите чувства насред Пето Авеню в нашия Ню Йорк и обявявате, че искате да запазите електрическото осветление, но да разрушите електроцентралите — вие използвате нашето богатство, за да ни унищожавате, използвате нашите ценности, за да ни осъждате, използвате нашия език, за да отричате разума.

Точно както вашите мистици на духа са измислили своя небесен рай по подобие на нашата земя, пропускайки да вземат предвид нашето съществувание, и са ви обещавали награди, по чудодеен начин създадени от не-материя, така модерните мистици на плътта, пропуснали нашето съществуване, ви обещават рай, където материята по своя собствена безпричинна воля сама приема формата на всевъзможните награди, желани от вашия не-разум.

Мистиците на духа са съществували в продължение на векове чрез упражняване на охранителен рекет — правят живота на земята непоносим и след това ви карат да плащате за утеха и успокоение, забраняват всички добродетели, необходими за самото съществуване, а после яхват вашето чувство за вина, обявяват творчеството и радостта за грехове, а след това шантажират грешниците. Ние, хората на ума, сме безименните жертви на тяхното верую, ние, които бяхме готови да нарушим моралния им кодекс и да носим проклятието за греховете на разума; ние, които мислехме и действахме, докато те желаеха и се молеха; ние, които бяхме нравствени изгнаници, ние, които бяхме контрабандисти на живот, когато животът се смяташе за престъпление, а в същото време те се наслаждаваха на моралния триумф, на достойнството да са издигнати над материалната алчност и в безкористната си благотворителност да разпределят материални блага, произведени от някой, чието име са зачертали.

Сега ние сме в окови и ни бива заповядано да произвеждаме от диваци, които не ни удостояват дори със самоличност на грешници; диваци, които заявяват, че ние не съществуваме, а после заплашват да ни лишат от живота, който не притежаваме, ако не успеем да ги снабдим със стоките, които не произвеждаме. Сега от нас се очаква да продължим да управляваме железници и да знаем с точност до минута кога ще пристигне влак, пресякъл целия континент; от нас се очаква да продължим да управляваме стоманолеярни и да знаем молекулярния състав на всяка капчица метал във въжетата на вашите мостове и в корпусите на самолетите, които ви издигат във въздуха, докато в същото време кликата на вашите гротескни, нищожни мистици на плътта спори над остатъците от нашия свят, спори с помощта на нечленоразделните звуци на някакъв не-език, че не съществуват нито принципи, нито абсолюти, нито знание, нито разум.

Падайки под нивото на дивака, който вярва, че магическите думи, произнесени от него, имат властта да променят реалността, те вярват, че реалността може да бъде променена от думи, които те не произнасят — и тяхното магическо оръжие е премълчаването, самозалъгването, че отказът им да назоват идентичността на нещо е някаква вуду сила, която не му позволява да съществува.

Така както живеят телесно за сметка на ограбено богатство, по подобен начин живеят интелектуално за сметка на присвоени идеи, обявявайки, че честността се заключава в това да отказваш да знаеш, че някой краде. Така както използват следствията, въпреки че отричат причините, така използват и нашите идеи, въпреки че отричат източника им и самия факт на съществуването на идеите, от които се ползват. Така както се стремят не да разработят индустриални планове, а да придобият власт над такива планове, по подобен начин се стремят не да мислят, а да придобият власт над човешкото мислене.

Така както провъзгласяват, че за да се управлява завод е нужно единствено умението да се завърти манивелата на машините, а премълчават въпроса кой е създал завода, по подобен начин обявяват, че няма реално съществуващи обекти, че не съществува нищо освен движение, а премълчават, че движението предполага нещото, което се движи, че без понятието „обект“, няма как да съществува понятието „движение“ Така както обявяват правото си да консумират незаслуженото, премълчавайки въпроса кой трябва да го произведе, по подобен начин заявяват, че няма закон за идентичността, че не съществува нищо освен промяната, премълчавайки факта, че „промяна“ предполага понятия за това какво се променя, от какво и в какво, че без закона за идентичността понятието „промяна“ е невъзможно. Така както ограбват индустриалеца, отричайки при това неговата ценност, така се стремят да заграбят властта над цялото битие, отричайки при това, че самото то съществува.

„Ние знаем, че нищо не знаем“ — лекомислено дрънкат те, премълчавайки факта, че със самото твърдение демонстрират знание. „Няма абсолюти“ — лекомислено дрънкат те, премълчавайки факта, че са произнесли абсолют. „Вие не можете да докажете, че съществувате или че осъзнавате“ — лекомислено дрънкат те, премълчавайки факта, че доказателството предполага съществуване, съзнание и сложна верига от знания: съществуването на нещо, което да се знае, на съзнание, способно да го знае, и на познание, което учи как да се прави разлика между понятията „доказано“ и „недоказано“.

Когато един дивак, който не се е научил да говори, заяви, че съществуващото трябва да се доказва, той иска от вас да го докажете посредством несъществуващото; когато заявява, че вашето съзнание трябва да се докаже, той иска да го докажете посредством отсъствието на съзнание; той иска от вас да прекрачите в пустотата извън битието и съзнанието, за да му представите доказателство и за двете; иска да се превърнете в нула, за да придобиете знание какво е нулата.

Когато той заявява, че една аксиома е въпрос на случаен избор, а той не е избрал да приеме аксиомата за собственото си съществуване, то той пропуска факта, че всъщност я е приел чрез самото произнасяне на това изречение, че единственият му начин да я отхвърли е като замълчи, не тълкува никакви теории и умре.

Аксиомата е твърдение, което определя основата на знанието и на всяко следващо твърдение, имащо отношение към това знание, твърдение, което неизбежно се съдържа във всички други, независимо дали конкретният оратор желае да го признае, или не. Аксиомата е положение, което побеждава опонентите си с факта, че след като не могат да направят какъвто и да е опит да го опровергаят, те са принудени да го приемат и използват. Нека пещерният човек, който не желае да признае аксиомата за идентичността, се опита да представи теорията си, без да използва понятието „идентичност“ или което и да е производно на него понятие; нека човекоподобното, което не желае да признае съществуването на съществителните, се опита да измисли език без съществителни, прилагателни или глаголи; нека знахарят, който не желае да признае валидността на сетивните възприятия, се опита да го докаже, без да използва данните, получени чрез сетивни възприятия; нека психоаналитикът, който не желае да приеме аргументите на логиката, се опита да го докаже, без да използва логически аргументи; нека пигмеят, който обявява, че небостъргач, по-висок от петдесет етажа, не се нуждае от основи, да издърпа основите изпод своето жилище, не изпод вашето; нека канибалът, който ръмжи, че свободата на човешкия ум е нужна, за да се създаде индустриална цивилизация, но не и за да се поддържа, да получи стрели и меча кожа вместо професура по икономика.

Мислите ли, че те ви връщат към Тъмните векове? Те ви теглят назад към толкова тъмни векове, каквито историята не познава. Тяхната цел не е епохата преди науката, а епохата преди езика. Тяхната цел е да ви лишат от понятието, от което зависят ума, живот и културата на човечеството: понятието за обективната действителност. Изяснете си развитието на човешкото съзнание и ще разберете целта на техните убеждения.

Дивакът е същество, което не е схванало, че А е А и че действителността е реална. Неговият разум е замрял на нивото на пеленаче, в състоянието, когато съзнанието натрупва своите първоначални сетивни възприятия, но още не се е научило да разпознава конкретните обекти като цяло. Само за бебенцето светът изглежда като някакво мъгляво движение, но без очертанията на предметите, които се движат — неговият разум се ражда в деня, когато то узнае, че непрестанно пробляскващите около него шарки са неговата майка, а вихрушката зад нея е перде, че двете са конкретни самостоятелни обекти и никой не може да се превърне в другия, че те са такива, каквито са, че те съществуват. Денят, в който детето проумее, че вещите нямат воля, но то я притежава, е денят на неговото раждане като човешко същество. Денят, в който разбере, че отразеният в огледалото образ не е илюзия, а е реален, но образът не е то самото; че миражът, който вижда в пустинята, не е илюзия, че въздухът и светлинните лъчи, които го предизвикват, са реални, но това не е град, а е отразен образ на град; денят, в който проумее, че не е пасивен получател на възприятията от всеки един момент, че сетивата му не го снабдяват автоматично с откъслечни знания, независими от контекста, а само му предоставят материал за знания, който неговият ум трябва да се научи да осмисля; денят, в който проумее, че неговите сетива не могат да го заблудят, че физическите обекти не могат да действат без причина, че неговите сетивни органи имат физическа основа, но нямат самостоятелна воля, нямат силата да изобретяват или да изопачават, че получаваните от тях показания са абсолютни, но умът му трябва да се научи да ги разбира, неговият ум трябва да открива природата, причините и пълния контекст на сетивния материал, неговият ум трябва да идентифицира нещата, който то възприема — това е денят, в който то се ражда като мислител и учен.

Ние сме хората, стигали до този ден; вие сте хората, избрали половинчатия изход; дивакът никога няма да достигне до него.

За един дивак светът е място на непонятни чудеса, където всичко е възможно за неодушевената материя, а за него нищо не е възможно. Той живее не в свят на непознатото, а в ирационалния ужас на света на непознаваемото. Той вярва, че физическите обекти са надарени със загадъчна воля, движени са от безпричинни, непредсказуеми капризи, докато той самият е безпомощна пионка, оставена на благоволението на сили извън неговия контрол. Той вярва, че природата се управлява от демони, които притежават вездесъща сила, че за тях реалността е някаква променлива играчка, където във всеки един момент могат да превърнат паницата с храна в змия, а жена му — в бръмбар, където това А, което той никога не е открил, може да бъде всяко не-А по техен избор, където единственото притежавано от него знание е, че не трябва да се опитва да знае. Той не може да разчита на нищо, може само да желае и пропилява живота си в желания, умолявайки своите демони да удовлетворят желанията му чрез деспотичната власт на своята воля: ако желанията му се изпълнят, приписва заслугата на демоните, ако не се изпълнят — вини за това себе си, принася им жертви в знак на своята признателност, принася им жертви като свидетелство за своята вина, пълзи по корем от страх, прекланя се пред слънцето и луната, пред вятъра и дъжда, пред всеки главорез, който се провъзгласи за техен глашатай, стига думите му да са неразбираеми и маската му достатъчно ужасяваща; той желае, моли и пълзи, и накрая умира, а в качеството на летопис на своя мироглед ви оставя уродливите чудовища на своите идоли — полухора, полуживотни, полупаяци, — въплъщението на света на не-А.

Той олицетворява интелектуалното състояние на вашите сегашни учители и той символизира света, в който те искат да ви отведат.

Ако искате да научите с какви средства предлагат да се извърши това, влезте в аудиторията на произволен колеж и ще чуете как професорите учат децата ви, че човек не може да е сигурен в нищо, че съзнанието му няма каквато и да е валидност, че той не може да научава нито факти, нито закони на битието, че той е неспособен да опознае обективната реалност. Какво тогава да му служи като мерило за познание и истинност? Каквото и да е, стига в него да вярват другите — това е техният отговор. Няма знания, преподават те, има само вяра: вашето убеждение, че съществувате, е само акт на вярата, не по-основателно от вярата на някой друг в правото му да ви убие; аксиомите на науката са акт на вярата, не по-достоверни от вярата на мистика в библейските откровения; убеждението, че електрическото осветление може да се осигури чрез генератор е акт на вярата, не по-достоверно от вярването, че то може да се получи като в първия ден на новолунието се целуне заешко краче под сгъваема стълба — истината е такава, каквато искат да я видят хората, а хората са всички други освен самия вас; действителността е това, което хората пожелаят да кажат, че е; няма обективни факти, а само произволни хорски желания; човек, който търси знания в лабораторията с помощта на епруветки и логика е старомоден, суеверен глупак; истински учен е този, който прави обществени допитвания, и ако не беше егоистичната алчност на производителите на стомана, които имат монопол върху спъването на научния прогрес, щяхте да научите, че Ню Йорк не съществува, тъй като едно допитване до цялото население на планетата показва, че вярата на огромното мнозинство забранява неговото съществуване.

В продължение на векове мистиците на духа са провъзгласявали вярата за стояща над разума, но не са се осмелявали да отричат неговото съществуване. Техните наследници и потомци — мистиците на плътта — доведоха тяхното дело до край и осъществиха мечтата им: те обявяват, че всичко е въпрос на вяра и го наричат бунт против вярването. Въстават против недоказаните твърдения като обявяват, че нищо не може да се докаже; въстават против свръхестественото знание като обявяват, че не е възможно никакво знание; въстават против враговете на науката като обявяват, че всяка наука е суеверие; въстават против заробването на разума като обявяват, че няма разум.

Ако изоставите способността си да възприемате, ако приемете да промените своя критерий от обективен на колективен и да чакате човечеството да ви каже какво да мислите, ще откриете, че пред очите ви, от които сте се отрекли, става една друга подмяна: ще откриете, че учителите ви стават господари на колектива и ако тогава откажете да им се подчинявате, протестирайки, че те не са цялото човечество, те ще ви отговорят: „С помощта на какво средство знаете, че не сме? Сме ли казвате, братко? Откъде взехте това старомодно понятие?“

Ако се усъмните дали целта им действително е такава, обърнете внимание с каква страстна последователност мистиците на плътта се стараят завинаги да забравите, че такова понятие като разум въобще е съществувало някога. Обърнете внимание на голословните увъртания, на думите с разтегливо значение, на колебливата терминология, посредством която се мъчат да отбягват понятието мислене. Вашето съзнание, ви казват те, се състои от „рефлекси“, „реакции“, „преживявания“, „копнежи“ и „подтици“, а отказват да посочат посредством какви средства се придобили знания за това, да посочат какъв акт извършват, когато ви съобщават това, или какъв акт извършвате вие, когато ги слушате. Думите имат силата „да подобряват състоянието ви“, казват те и отказват да посочат причините, поради които думите имат силата да променят у вас някакво нещо, като се премълчава какво е то. Четейки книга, ученикът я разбира благодарение на процеса на… — премълчава се какво. Ученият прави изобретение като е зает с дейността… — премълчава се коя. Психологът помага на пациента неврастеник да реши проблем и да преодолее конфликт с помощта на… — премълчава се на какво. Индустриалец — премълчаване — няма такова лице. Заводът е „природен ресурс“ като дървото, скалата или калната локва.

Проблемът с производството, ви казват те, е вече решен и не заслужава повече изучаване или загриженост: единственият проблем, оставен за вашите „рефлекси“, сега е проблемът с разпределението. Кой е решил проблема за производството? Човечеството, отговарят те. Какво е решението? Стоките са налице. Как се озоваха налице? Някак си. По каква причина? Нищо никога няма причина.

Те провъзгласяват, че всеки човек, появил се на белия свят, има право да живее без да се труди, независимо че това противоречи на законите на реалността; че всеки има право да получи своя „минимум от средства за препитание“ — храна, облекло, жилище, без никакви усилия от негова страна, като полагащи му се по негово рождено право. Да ги получи — от кого? Премълчава се. Всеки човек, известяват те, притежава равна част от техническите средства за издръжка, създадени по света. Създадени — от кого? Премълчава се. Обезумели мерзавци, които демагогстват като защитници на индустриалците, вече дефинират целта на икономиката като „съгласуване между неограничените желания на човечеството и стоките, доставяни в ограничено количество“. Доставяни — от кого? Премълчава се. Интелектуални бандити, представящи се за професори, пренебрегват мислителите на миналото, като обявяват техните социални теории за основани върху непрактичното допускане, че човек е разумно същество, а тъй като според тях хората били ирационални, се налагало да се установи система, която да направи възможно те да съществуват, бидейки ирационални, иначе казано — отричайки действителността. Кой ще го направи възможно? Премълчава се. Всяка мотаеща се посредственост се спуска да отпечатва плановете си за управление на производството в световен мащаб, някои се съгласяват със статистиките й, други — не, но никой не поставя под съмнение правото въпросният план да бъде наложен със сила. Наложен — на кого? Премълчава се. Случайни дами с неясни доходи се връщат от околосветските си пътешествия с посланието, че изоставащите народи искат по-висок жизнен стандарт. Искат — от кого? Премълчава се.

И за да изпреварят въпроси относно причината за различията между едно село в джунглата и Ню Йорк, те прибягват до крайно безочие при обясняването на индустриалния прогрес в света — небостъргачите, въжените мостове, мощните двигатели, железопътните влакове — като заявяват, че човекът е животно, притежаващо инстинкт за производство на сечива.

Чудили ли сте се какво не е наред в света? Веруюто на безпричинното и на незаработеното достигна кулминационната си точка. Всичките ви шайки от мистици — на духа или на плътта — се борят за властта да ви управляват, ръмжейки, че любовта е решението на всички духовни проблеми, а камшикът е решението на всички плътски проблеми — за вас, които сте се съгласили да нямате разум. Отреждайки ви по-малко достойнство, отколкото на добитъка, пренебрегвайки съветите на всеки дресьор на животни, че никое животно не може да бъде приучено на нищо чрез страх, че един измъчван слон ще стъпче мъчителя си, но няма да му служи и да пренася товари, те очакват от хората да продължат да произвеждат електроннолъчеви тръби, свръхзвукови самолети, ускорители на частици и космически телескопи — и всичко заради дажбата от месо като награда и ударите по гърба като поощрение.

Не се заблуждавайте относно характера на мистиците. Векове наред единствената им цел е била да подкопаят съзнанието ви, а единственото им страстно желание — да придобият власт; властта да ви управляват със сила.

От ритуалите на шаманите в джунглата, които са изопачавали действителността с нелепите си гротески, осакатявали са ума на жертвите си и са ги държали в ужас пред свръхестественото в продължение на векове, през догмите за свръхестествените сили в Средновековието, принуждавали хората да седят скупчени на пръстения под в своите коптори, обзети от ужас, че дяволът може да им открадне паницата супа, за която са работили осемнайсет часа, та чак до опърпания дребничък усмихващ се професор, който ви уверява, се мозъкът ви няма мисловен капацитет, че не разполагате със средства да възприемате и трябва сляпо да се подчинявате на всемогъщата воля на свръхестествената сила, наречена Общество — всичко това е едно и също представление с една и съща единствена цел: да ви принизят до състоянието на аморфна маса, отказала се да вярва в достоверността на своето съзнание.

Но това не може да бъде сторено без вашето съгласие. А щом сте го позволили, значи си го заслужавате.

Когато слушате пламенната тирада на мистика за безсилието на човешкия ум и започвате да се съмнявате в своето, а не в неговото съзнание, когато позволявате вашето несигурно полурационално състояние да бъде разклатено от някакво твърдение и решите, че е по-безопасно да се доверите на неговата ненадмината убеденост и знания, тогава и двамата ставате за подигравка: вашето одобрение е единственият източник на неговата убеденост. Свръхестествената сила, от която се бои мистикът, непознаваемият дух, пред който се прекланя, съзнанието, което смята за всемогъщо — се крият у вас.

Мистик е човек, който се е отказал от своя разум при първия сблъсък с разума на другите. Някъде в далечните години на своето детство, когато собственото му разбиране за действителността е влязло в конфликт с твърденията на другите, с техните деспотични заповеди и противоречиви искания, той е отстъпил пред страха от независимостта толкова малодушно, че се е отрекъл от способността си да разсъждава. На кръстопътя между „Аз зная“ и „Те казват“ той е избирал авторитета на другите, по-скоро за да се предаде, отколкото за да разбира, по-скоро за да вярва, вместо да мисли. Вярата в свръхестественото е започнала като вяра в превъзходството на другите. Неговата капитулация е приела формата на чувство, че той трябва да крие неумението си да разбира, че другите притежават някакви загадъчни познания, от които единствено той е лишен, че действителността е такава, каквато те желаят да я видят благодарение на някакви средства, които на него са отказани завинаги.

Оттогава насетне, страхувайки се да мисли, той е оставен на благоволението на някакви неопределени усещания. Неговите чувства стават единственото му ръководно начало, единствените останки от личността му, той се вкопчва в тях със свирепа ревност и ако изобщо е зает с някакво мислене, то е посветено на усилията да скрие от самия себе си, че естеството на неговите чувства не е нищо друго, а ужас.

Когато един мистик заявява, че чувства съществуването на сила, по-висша от разума, той наистина я усеща, но тази сила не е всемогъщият дух на Вселената, това е съзнанието на всеки случаен минувач, комуто той е подчинил своето собствено съзнание.

Един мистик е движен от подбудата да впечатлява, да надхитри, да ласкае, да мами, да принуждава онова всемогъщо съзнание на другите. Те са единственият му ключ към действителността и той се чувства неспособен да съществува по друг начин, освен като впрегне на работа тяхната мистериозна сила и като изтръгне против волята им тяхното съгласие. „Те“ са единственото му средство за възприятие и, подобно на слепеца, който се осланя на зрението на кучето-водач, чувства, че за да живее, трябва да държи другите вързани на каишка. Контролът върху съзнанието на другите става единствената му страст — ламтежът за власт е плевел, който вирее единствено върху пустеещите парцели на изоставения разум.

Всеки диктатор е мистик, а всеки мистик е потенциален диктатор. Мистикът копнее за послушанието на хората, а не за тяхното съгласие. Иска от тях да подчинят съзнанието си на неговите твърдения, на неговите декрети, на неговите желания, на неговите приумици — точно както неговото съзнание е вече подчинено на тяхното. Той иска да гради отношенията си с хората от позицията на вярата и на силата — той не намира удовлетворение от тяхното съгласие, ако трябва да го постига благодарение на факти и аргументи. За него разумът е враг, от който се бои, но едновременно го смята за зависим от чужда воля; за него разумът е средство за измама; той чувства, че хората притежават някаква сила, по-влиятелна от разума — и единствено техните безпричинни вярвания или принудителното им послушание могат да му дадат чувство за сигурност, доказателство, че и той се е сдобил с липсващата мистична дарба. Страстното му желание е да командва, а не да убеждава: убедеността изисква независимо действие и се основава на абсолюта за обективната действителност. Това, което той търси, е власт над действителността и над средството на хората да я възприемат — техния ум; властта, чрез която да настани своята воля между битието и съзнанието, сякаш ако хората се съгласят под негова команда да си представят някаква мнима реалност, то те ще могат да я създадат и фактически.

Точно както в материален аспект мистикът е паразит, който експроприира богатството, създадено от другите, по подобен начин той е паразит и в духовен аспект, като плячкосва идеите, създадени от другите — така мистикът пада под нивото дори на лунатика, който си създава някаква своя изкривена действителност, защото мистикът деградира до налудничав паразит, който се стреми към действителност, изкривена от другите.

Има само едно състояние, което удовлетворява копнежа на мистика по безкрайността, по причинната необвързаност, по неидентичността: смъртта. Без значение с какви неразбираеми причини обяснява своите неизразими чувства, всеки, който отхвърля действителността, отхвърля съществуването — и от този момент нататък го ръководят ненавистта към всички ценности на човешкия живот и страстният стремеж към всичко зло, погубващо живота. Мистикът се наслаждава на зрелището на страданията, нищетата, раболепието; те му дават усещане за триумф, доказателство за победата му над обективната реалност. Но никаква друга реалност не съществува.

Без значение на чие благоденствие претендира, че служи — на Божието или на това на едно безтелесно чудовище, което нарича „Народ“, без значение какъв идеал провъзгласява в някакви си свръхестествени измерения, фактически, в реалността, тук, на земята неговият идеал е смъртта, ненаситната му страст е да убива, единственото му задоволство — да изтезава.

Разрушението е единственият завършек, до който винаги води кредото на мистиците, това им постижение е днес пред очите ви, и ако опустошенията, предизвикани от действията им, не са ги заставили да се усъмнят в доктрините си, ако продължават да уверяват, че са водени от любов, а пък грамадите от човешки трупове не са ги разубедили — това е защото истината за техните души е много по-лоша от гнусното извинение, което им позволявате: извинението, че целта оправдава средствата и че извършваните от тях жестокости са само средство за постигането на иначе благородните им цели. А истината е, че именно жестокостите са тяхната цел.

Чуйте ме вие, които сте достатъчно покварени, за да повярвате, че можете да се нагодите към диктатурата на мистика и да му угодите като се подчинявате на заповедите му — няма начин да му угодите; когато се подчините, той ще преиначи заповедите; той търси послушание заради самото послушание и унищожение заради самото разрушение. Чуйте ме вие, които сте толкова големи страхливци, че да повярвате във възможността да се спазарите с мистика, като се съгласите с неговото изнудване — няма начин да се откупите от него, подкупът, който той желае да вземе, е вашият живот, малко по малко или наведнъж — както сте готови да го отстъпите; а чудовището, от което самият той се стреми да се откупи, е скритата празнота в неговото съзнание, подтикваща го да убива само и само да не признае пред себе си, че всъщност желае собствената си смърт.

Чуйте ме вие, които сте достатъчно невинни, за да повярвате, че силите, витаещи днес във вашия свят, са движени от ненаситност за ограбване на материални ценности — боричкането на мистиците за плячката е само параван, зад който те крият от самите себе си истинските си мотиви. Материалното богатство е средство да се поддържа човешкия живот и те го искат настойчиво, за да имитират живите същества, преструвайки се пред себе си, че желаят да живеят. Но просташкото им отдаване на заграбения разкош не е удоволствие, а бягство. Целта им не е те да притежават вашето богатство, те искат вие да го нямате; те не искат да успеят, а искат вие да се провалите; те не искат да живеят, те искат вие да умрете; те не желаят нищо, те ненавиждат битието и не знаят покой — всеки от тях се бои да признае, че собствената му омраза е насочена към самия него.

Чуйте ме вие, които никога не сте успели да вникнете в същността на злото, вие, който ги смятате за „заблудени идеалисти“ — нека ви прости този Бог, когото сте изобретили! — те са същината на злото, те са онези противни на живота субекти, които се стремят да погълнат целия свят, за да заситят безличната нула в душите си. Не до вашето богатство се домогват те. Те заговорничат против разума, което означава — против живота и човека.

Това е заговор без водач и без ръководство, а разни дребни разбойници, станали инцидентно силните на деня и успели да спечелят дивиденти от агонията на една или друга страна, са случайната измет, носена на гребена на поройния поток от скъсания бент, зад който столетия са се трупали нечистотии, от хранилището, в което е събрана омразата към разума, към логиката, към таланта, към постиженията, към радостта, омраза, складирана там от всеки хленчещ антихуманист, проповядвал някога старшинството на сърцето над разума.

Това е заговор на всички онези, които се стремят не да живеят, а да се им се размине живеенето, на онези, които се стремят само лекичко да надхитрят действителността и се родеят с всички други, заети да правят същото; това е конспирация, обединила чрез отбягването на реалността всички, които виждат ценност в нулата: професора, неспособен да мисли, но намиращ удоволствие в това да осакатява ума на студентите си; бизнесмена, който брани своето бездействие, като намира удоволствие в това да спъва конкурентите; неврастеника, който защитава отвращението си към самия себе си, като намира удоволствие да разстройва живота на хората със самоуважение; некомпетентния, който намира удоволствие в това да пречи на напредъка; посредствения, който намира удоволствие в това да събаря пиедестала на величието; евнуха, който намира наслада в това да кастрира всяко удоволствие; и целия им щаб, който ги обезпечава интелектуално — всички онези, които проповядват, че жертвоприношението на добродетелите ще превърне пороците в достойнства. Смъртта е главната предпоставка в основата на теориите им, смъртта е целта на техните практически действия, а вие сте последните им жертви.

Ние, които бяхме живият буфер между вас и същността на вашето кредо, вече не сме там да ви спасяваме от последиците на това, в което сте избрали да повярвате. Вече не желаем да заплащаме с живота си дълговете, които си навличате с вашия начин на живот, и моралния дефицит, натрупан от всички поколения преди вас. Вие живеехте, вземайки своето време назаем, и аз съм човекът, дошъл да изиска дължимото.

Аз съм човекът, чието съществуване се мъчехте да пренебрегнете чрез многобройните си премълчавания. Аз съм човекът, когото не искахте нито да оставите жив, нито му позволявахте да умре. Не искахте да живея, защото ви беше страх да научите, че аз нося отговорността, от която вие се отказахте, и че животът ви зависи от мен; не искахте да умра, защото го знаехте.

Преди дванайсет години, когато работех във вашия свят, бях изобретател. Бях представител на една професия, която се появи в човешката история последна, но ще изчезне първа по пътя обратно към получовека. Изобретателят е човек, който за всичко във Вселената си задава въпроса „Защо?“ и не позволява нищо да застане между отговора и неговия ум.

Подобно на човека, открил използването на парата, или на човека, открил използването на петрола, аз открих енергиен източник, който е бил на разположение още от раждането на планетата Земя, но хората не са знаели как да го ползват, освен като обект на преклонение, пораждащ боязън и легенди за бога-гръмовежец. Създадох експериментален модел на двигател, който щеше да донесе огромно състояние на мен и на работодателите ми, двигател, който щеше да повиши многократно коефициента на полезно действие на всяко създадено от човека съоръжение, нуждаещо се от енергия, и без допълнителни разходи да увеличи производителността на всеки час труд, с който си изкарвате прехраната.

Но ето че една нощ на събрание в завода чух, че съм осъден на смърт заради моето изобретение. Чух трима паразити да твърдят, че моят мозък и моят живот са тяхна собственост, че правото ми на съществувание е условно и зависи от удовлетворяването на техните желания. Талантът ми, заявяваха те, трябва да бъде насочен за обслужване на нуждите на по-малко способните. Умението ми да се грижа за живота си, казваха те, още не ми дава право да живея; а тяхното право да живеят е безусловно — по силата на тяхната некомпетентност.

Тогава осъзнах какво не е наред със света, видях какво погубва хора и нации и къде трябва да се води битката за живота. Разбрах, че врагът е обърнатият наопаки морал, а единствената му сила произтича от моето одобрение. Разбрах, че злото е безсилно — то е ирационално, сляпо и противоестествено — и единственото оръжие, благодарение на което триумфира, е готовността на доброто да му служи. Точно както паразитите около мен публично заявяваха безпомощната си зависимост от моя ум и очакваха от мен доброволно да приема робството, което нямаха власт да ми наложат, точно както разчитаха именно моята саможертва да им осигури средството за реализирането на плана им, по същия начин, по целия свят и в цялата история на човечеството, под разнообразни форми и варианти — като се започне с изнудванията от роднини-безделници и се стигне до варварщините в колективизираните страни — винаги и навсякъде добрите, способните, разумните хора са заставени сами да съдействат за своето унищожаване, да преливат на злото кръвта на своите добродетели, получавайки обратно отровата на разрухата — така те подхранват силата на злото да оцелее и обричат своите собствени ценности на пагубно безсилие. Разбрах, че при поражението на всеки достоен човек се стига до една точка, когато само собственото му съгласие може да позволи на злото да го победи; че другите по никакъв начин няма да успеят да му навредят, ако той им откаже съгласието си. Разбрах, че мога да сложа край на безчинствата ви като само произнеса наум една-единствена дума. И аз я произнесох. Думата беше „Не“.

Напуснах онзи завод. Напуснах вашия свят. Посветих се на това да предупреждавам вашите жертви и да им давам метода и оръжието да се борят против вас. Методът се състоеше в отказ до се пренасочват възнагражденията. Оръжието беше справедливостта.

Ако искате да научите какво загубихте, когато напуснах и когато моите съмишленици се присъединиха към моята стачка и изоставиха вашия свят, застанете на едно парче гола земя насред пущинаците, където преди не е стъпвал човешки крак, и се запитайте по какъв начин ще оцелеете и колко ще издържите, ако откажете да мислите, а наоколо няма кой да ви научи какво и как да вършите; а ако пък решите да напрегнете мозъка си, запитайте се дали вашият ум е способен да направи нужните открития; запитайте се до колко на брой независими заключения сте стигнали през живота си и каква част от времето си сте изразходвали в извършване на действия, които сте научили от други хора; запитайте се дали ще можете да откриете как да обработвате земята, да отглеждате реколта и да произвеждате храната си, дали ще можете да изобретите колелото, лоста, индукционната бобина, генератора, електронната лампа; и чак след това решете дали хората на ума са експлоататори, които живеят от плодовете на вашия труд и ограбват създаденото от вас материално богатство, и дали се осмелявате да смятате, че притежавате сила и власт да ги заробите. Нека жените ви се вгледат в обитателката на джунглата със съсухрено лице и увиснала гръд, която час подир час, век подир век неизменно седи и стрива брашното в каменен съд; и нека после се запитат дали техният „инстинкт за направата на сечива“ ще им осигури хладилници, перални машини и прахосмукачки, а ако не — то дали биха искали да унищожат онези, които осигуряват всичко това, но не благодарение на „инстинкт“.

Огледайте се, вие — диваците, които заекват, че идеите уж се раждали от средствата за производство, че машината не е продукт на човешката мисъл, а на някаква мистична сила, която произвежда човешко мислене. Вие не бихте били в състояние да откриете индустриалния век, а знаете само да се вкопчите в морала от времето на варварството, когато мизерното задоволяване само на най-насъщните нужди е ставало посредством физическия труд на робите. Всеки мистик открай време мечтае да има роби, за да го предпазват от материалната действителност, която го плаши. Но вие — уродлив продукт на атавизма, сте втренчили празен поглед в небостъргачите и заводските комини около вас и мечтаете да заробите тези, които ви осигуряват материалните блага — учените, изобретателите, индустриалците. Когато надавате вой за обществена собственост върху средствата за производство, вие всъщност искате обществена собственост върху ума. Научих моите стачкуващи единомишленици, че единственият отговор, който заслужавате, е: „Само посмейте да ни ги вземете!“

Вие заявявате, че сте неспособни да обуздаете силите на неодушевената природа, обаче предлагате да впрегнете в хомот разума на хора, с чиито постижения и способности не можете да се мерите. Заявявате, че не можете да оцелеете без нас, но въпреки това предлагате вие да диктувате условията на нашето оцеляване. Заявявате, че се нуждаете от нас, а пък си позволявате наглостта да отстоявате правото си да ни управлявате от позицията на силата и очаквате, че ние, които не се боим от изпълващата ви със страх физическа природа, ще се разтреперим пред някакъв мерзавец, който е успял да ви уговори да му гласувате възможността да ни командва.

Предлагате да се установи социален ред, основан на следните догми: ти си некомпетентен да управляваш своя собствен живот, но си компетентен да управляваш живота на другите; ти си непригоден да съществуваш свободен, но си пригоден да станеш всемогъщ владетел; ти не си способен да изкарваш прехраната си като използваш собствения си интелект, но си способен да оценяваш политици и да гласуваш за назначаването им на длъжности с пълна власт над изкуство, което не си виждал никога, над науки, които не си изучавал никога, над постижения, за които не знаеш, над гигантски промишлени отрасли, където ти, съгласно собственото си определение за способностите си, не би могъл да се справиш успешно дори с работата на помощник-смазочник.

Вие проповядвате култ към пустотата и безсилието, чийто идол и символ е съществото, подчинено по рождение, такъв е идеалът ви за човек и критерият ви за ценност, и по негов образ и подобие се стремите да прекроите душата си. „Човешко е“ — крещите в защита на всяка низост, стигайки до такава степен на самоунижение, че се стараете да направите понятието човешко същество синоним на хилав глупак, неудачник, лъжец, непрокопсаник, мерзавец, измамник и да изгоните от човешкия род героя, мислителя, труженика, изобретателя, силния, целенасочения, чистосърдечния — сякаш „да се чувства“ е човешко, но да се мисли не е, сякаш покварата е присъща на човека, но добродетелите не са, сякаш смъртта е предпоставена за човека, но животът не е.

За да ни лишите от чест, което да ви позволи впоследствие да ни лишите от нашето богатство, вие винаги сте гледали на нас като на роби, незаслужаващи морално признание. Вие възхвалявате всяко рисково начинание с претенции, че не цели печалба и облаги, а осъждате хората, чиято печалба и доходи правят въпросното начинание възможно. Вие разглеждате като проект „в интерес на обществото“ всяко начинание, обслужващо интересите на тези, които не плащат, но да се предоставят каквито и да било услуги на онези, които поемат разходите, не е в интерес на обществото. „Обществена полза“ носи всичко, раздавано като подаяние; ангажирането в търговски взаимоотношения обаче вреди на обществото. „Обществено благосъстояние“ е благосъстоянието на тези, които не са го заработили; на тези, който го създават, не се полага благосъстояние. Обществото за вас е всеки, неуспял да достигне някаква добродетел или ценност, а всеки, който я е достигнал, всеки, който осигурява необходимите за оцеляването ви блага, престава да бъде считан за част от обществото и за част от човешкия род.

Какво помрачение на разума ви позволи да се надявате, че можете да се справите с тази противна каша от противоречия и да я превърнете в план на идеалното общество, щом Не-то на вашите жертви беше достатъчно, за да рухне цялата ви постройка? Какво позволява на просяка нагло да размахва болките си в лицето на успелите хора и със заплашителен тон да моли за помощ? И когато го прави, вие надавате вой, че разчитате на нашето състрадание, но тайно се уповавате на моралния кодекс, който ви е научил да разчитате на нашето чувство за вина. Очаквате от нас да изпитваме виновност заради добродетелите си в присъствието на вашите пороци, рани и провали; виновност заради житейските ни успехи, заради това, че умеем да се радваме на живота, който вие проклинате, но умолявате да ви помогнем да живеете.

Искате ли да знаете кой е Джон Голт? Аз съм първият човек, отказал да гледа на способностите си като на вина. Аз съм първият човек, който няма да се самонаказва и да се разкайва за своите достойнства — аз пръв няма да позволя те да бъдат използвани като средство за собственото ми унищожение. Аз пръв няма да приема венеца на мъченичество от ръцете на хората, искащи моята гибел в замяна на привилегията да се грижа за техния живот. Аз пръв им казах, че не се нуждая от тях и докато не се научат да общуват с мен като търговци — заменяйки ценност за ценност, — ще им се наложи да живеят без мен, така както аз ще живея без тях; така ще им покажа кой има потребности и кой има способности, а ако човешкото оцеляване е критерият, ще разберат изпълнението на чии условия отваря пътя към оцеляването.

Планирано и умишлено направих това, което в цялата история е вършено скрито и неосъзнато. Винаги е имало интелигентни хора, които са обявявали стачка като израз на протест и отчаяние, без обаче да осъзнават смисъла на своето действие. Човекът, който се оттегля от обществения живот, за да размишлява, но без да споделя мислите си; човекът, предпочел да прекара дните си в скромната неизвестност на наемен работник на физическия труд, който пази за себе си пламъка на своите мисли, без да им предава определена форма, изражение или въплъщение, за да ги скрие от света, който презира; човекът, обзет от отвращение, човекът, който се отказва, преди да е започнал, човекът, който не се захваща с нищо, за да не се окаже победен, човекът, който използва само нищожна част от способностите си, обезкуражен от несбъднатия си копнеж да намери своя идеал — всички те стачкуват, стачкуват срещу неразума, срещу вашия свят и вашите ценности. Но не осъзнавайки собствените си ценности, различни от вашите, те се отказват от търсенето на знание и се потапят в мрака на безнадеждно възмущение; тяхното възмущение е справедливо, но без да се знае какво е справедливост, и страстно, без да се знае какво е желание; те ви отстъпват силата на истинността и се отказват от всичко, към което ги подтиква разумът; и в края на краищата загиват в горчиво разочарование подобно на бунтовници, които така и не научават целта на своя бунт, като любовници, непознали любовта.

В онази безславна ера, която наричате Тъмните векове, интелектът бил в перманентна стачка: по онова време способните хора се спотайвали вдън земя и живеели скришом, тайно трупайки знания, а преди смъртта си унищожавали плодовете на своя ум; и само малцина от най-доблестните мъченици оцелели, за да съхранят човешкия род жив. Всеки период, през който са управлявали мистици, е бил епоха на стагнация и лишения, в която повечето хора са стачкували срещу битието, трудили са се колкото да преживяват най-оскъдно, защото, ако им останело нещо, то щяло да бъде плячкосано от управниците им; отказвали са да мислят, да дерзаят, да произвеждат, тъй като в крайна сметка печалбата им е щяла да бъде прибрана от някой обкичен със злата дегенерат, чиято санкция стояла по-високо от разума и който имал върховната власт над истината по силата на божественото право и благоволението на дебелата тояга. Пътят на човешката история е низ от премълчавания, бележещи една безплодна шир, ерозирана от религията и насилието, огрявана от краткотрайните изблици на слънчева светлина, когато освободената от хората на разума енергия върши чудесата, на които вие се удивявате, но тези светли лъчи биват трескаво гасени, отново и отново.

Този път обаче няма да успеете да ги угасите. Играта на мистиците приключи. Вие ще загинете във и поради собствената си нереалност. Ние, хората на разума, ще оцелеем.

Призовах на стачка именно онези мъченици, който никога преди не ви бяха изоставяли. Дадох им оръжието, от което се нуждаеха: познание за собствената им морална стойност. Научих ги, че светът ни принадлежи и във всеки един момент можем да предявим правото си над него по силата и по волята на факта, че нашият морал е Моралът на Живота. Те, великите жертви, създали всички чудеса през кратките периоди на разцвет в историята на човечеството — индустриалците, завоевателите на материалния свят, — не бяха открили същността на своите права. Не знаеха, че властта им принадлежи. Аз ги научих, че техни са славата и величието.

Обръщам се към вас, които се осмелявате да ни поставяте в нравствено отношение по-ниско от всеки мистик, претендиращ за някакви свръхестествени откровения; към вас, които се боричкате като лешояди за всяка ограбена пара, а поставяте гадателя над тези, които изкарват тези пари; към вас, които презрително смятате бизнесмена за подъл, но оценявате всеки самозван артист като възвишен: вашите ценностни критерии се коренят в мистичното зловоние на праисторическите тресавища — в онзи култ към смъртта, който провъзгласява деловия човек за безнравствен само защото ви запазва живи. Вие, които претендирате, че желаете да се издигнете над примитивните грижи на плътта, над неблагодарния труд за посрещане на обикновените физически нужди — кой, смятате, че е роб на физическите потребности: индусът, който за купичка ориз от изгрев до залез бута ралото, или американецът, който кара трактор? Кой е подчинил материалния свят: човекът, който спи върху гвоздеи, или този, който спи върху пружинени матраци? Кое може да се нарече паметник на тържеството на човешкия дух над материята: бъкащите от микроби коптори по бреговете на Ганг или силуетът на Ню Йорк на фона на атлантическия хоризонт?

Не намерите ли отговорите на тези въпроси и не се ли научите благоговейно да отдавате чест на достиженията на човешкия ум, няма да останете дълго на тази земя — земята, която обичаме и няма да ви позволим да обречете на гибел. Няма и да ни се прокрадвате тайничко през остатъка живота си. Аз съкратих обичайния ход на историята и ви дадох да разберете какво по своята същност е възмездието, което се надявахте да прехвърлите на плещите на другите. Сега и последните ви жизнени сили ще бъдат изсмукани, за да могат богомолците и глашатаите на Смъртта да се осигурят с всичко, което не са заслужили и не са припечелили. Не се преструвайте, че уж отмъстителната действителност се е обърнала срещу вас — вие сте победени от собствената си уклончивост. Не се преструвайте, че уж ще загинете за благородна идея — ще загинете като фураж за стомасите на човекомразците.

А на вас, които все още имате достойнство и жажда за живот, ви предлагам възможност да направите своя избор. Изберете дали желаете да загинете заради морал, в който никога не сте вярвали и който не сте съблюдавали. На ръба на самоунищожението се спрете за миг и огледайте внимателно своите ценности и своя живот. Нали знаете как да направите инвентаризация на имуществото си — сега направете инвентаризация на ума си.

Още от детството гузно криете, че нямате желание да бъдете морални, че нямате желание за саможертва, че се боите от своя морален кодекс и го ненавиждате, но не се осмелявате да признаете дори пред себе си, че сте лишени от онези морални „инстинкти“, за които всички други се кълнат, че чувстват. И колкото по-малко ги изпитвате, толкова по-гръмко заявявате безкористната си любов и готовност да служите на другите, опасявайки се да не би да разкрият истинската ви същност, към която извършвате предателство, същността, която — подобно на скелет в килера — държите в скривалището на своето тяло. А околните, които едновременно се оставят да ги мамите, но и те от своя страна ви мамят, ви слушат и шумно изказват одобрението си, опасявайки се да не би пък вие да разберете, че и те таят у себе си същата неизказана тайна. Вашето съвместно съществуване е една гигантска преструвка, представление, което всеки играе пред всеки, смятайки, че той е единственият провинил се ненормалник, всеки полагайки своите морални основания в непознаваемото за него, познато само на другите, всеки подправяйки реалността, защото чувства, че другите очакват от него да я подправя, а никой няма куража да разчупи порочния кръг, в който се въртите.

Независимо какви позорни компромиси сте правили с вашето неосъществимо кредо, независимо какво жалко равновесие от цинизъм и суеверие успявате да поддържате в него сега, вие сте запазили неговия корен — смъртоносната догма, че моралното и практичното са несъвместими. Още в детството си сте започнали да бягате от ужаса да правите своя избор и никога не сте се осмелили да посочите ясното разграничение: ако практичното — каквото и да трябва да практикувате за да поддържате съществуването си, която и да било работа, която води до успех, до постигане на вашата цел, всичко, което ви осигурява храна и радост, всичко, което ви носи полза — е зло, а, от друга страна, добро и морално е непрактичното — онова, което води до провал, до разруха, до разочарование, всичко, което ви наранява и ви носи загуби и болка, — то тогава сте изправени пред избора дали да бъдете нравствени според този морал или да живеете.

Единственият резултат от тази убийствена доктрина е бил, че моралът е изчезнал от живота. Вие израствате с убеждението, че моралните закони нямат отношение към работата, чрез която се препитавате, освен като пречка и заплаха за нея, с убеждението, че човек живее в джунглата на безнравствеността, където всичко е позволено и възможно. И в тази вледеняваща разсъдъка мъгла от преобърнати дефиниции вие сте забравили, че осъжданите от вашето кредо пороци на практика са добродетелите, без които човешкото съществувание е невъзможно, и сте започнали да вярвате, че действителните злини са практическите средства за съществуване. Забравяйки, че непрактичното „добро“ са изразява в саможертва, вие сте повярвали, че самоуважението е непрактично; забравяйки, че практичното „зло“ всъщност е производството, вие сте повярвали, че да се заграбва чуждото е практично.

Люшкайки се като безпомощно клонче, брулено от вятъра, в неотбелязана на картата морална пустиня, вие не смеете нито да се отдадете напълно на злото, нито да живеете пълноценно. Когато постъпвате честно, негодувате срещу усещането, че се държите като наивник, когато мамите, ви мъчат страх и срам. Когато сте щастливи, радостта ви се размива от чувството за виновност, когато страдате, болката ви се усилва многократно от чувството, че тя е естественото ви състояние. Изпитвате съжаление към хората, на които се възхищавате, защото смятате, че са обречени на неуспех; завиждате на хората, които мразите, защото вярвате, че те са господарите на битието. Пред негодника се чувствате безпомощни: вярвате, че злото непременно ще победи, тъй като моралът е безсилен, той е практически неприложим.

Нравствеността според вас е някакво призрачно плашило, смесица от дълг, отегчение, наказание, болка, хибрид между първата ви учителка от вашето минало и данъчния инспектор от вашето настояще; плашило, изправено насред неплодородна нива, за да отпъжда вашите удоволствия — а вашите удоволствия са просмуканият от алкохол мозък, глуповатата уличница, вцепенението на малоумника, заложил всичките си пари на някакво надбягване на животни, защото според вас удоволствията не могат да бъдат морални.

Ако успеете да определите в какво конкретно вярвате, в гротескния ви извод, че моралът е необходимото зло, ще се натъкнете на тройно проклятие: заклеймени сте и вие самите, и животът, и добродетелите.

Не се ли чудите защо живеете без достойнство, защо обичате без плам и умирате без съпротива? Не се ли чудите защо, накъдето и да погледнете, виждате единствено въпроси, за които няма отговори, защо животът ви е раздиран от неразрешими конфликти, защо животът ви минава в преодоляване на ирационални препятствия с цел да отбягвате необходимостта да се изправяте пред изкуствено измислени избори, като например душата или тялото, разума или сърцето, сигурността или свободата, личната печалба или общественото благо?

Оплаквате се, че не намирате отговори? С какви средства се надявате да ги намерите? Вие отхвърляте единствения инструмент на възприятието — своя разум — и после се оплаквате, че Вселената е загадка. Изхвърляте ключа, а после надавате вой, че всички врати пред вас са заключени. Отправили сте се да търсите ирационалното, а ругаете, че не намирате смисъла на съществуването.

Преградата, която се колебаете да прекрачите през последните два часа — откакто слушате думите ми и се мъчите да избягате от тях — е страхливата формулировка, съдържаща се в следното изречение: „Обаче ние не сме длъжни да стигаме до крайности!“ Крайността, която винаги сте се борили да избегнете, е признанието, че действителността е крайна, че А е А и че истината е истинна. Вашият практически приложим морал, който изисква да се избира между несъвършенството или смъртта, ви е научил да потапяте всяка идея в мъгла, да не допускате точни дефиниции, да разглеждате всяко понятие като приблизително и всяко правило на поведение като разтегливо, да оставяте вратичка за заобикаляне пред всеки принцип, да правите компромиси на всяка цена, винаги да избирате лесния път. Като е изтръгнал от вас признанието за съществуването на свръхестествени абсолюти, той ви е принудил да отхвърлите абсолюта на природата. Като ви е лишил от възможността да правите морални преценки, ви е направил неспособни да правите разумни преценки. Морален кодекс, който ви забранява първи да хвърлите камък, ви забранява да признавате идентичността на камъка и ви пречи да разбирате дали и кога хвърлят по вас камъни.

Човекът, който отказва да съди, който нито се съгласява, нито опонира, който заявява, че няма абсолюти и вярва, че може да избегне всяка отговорност, е именно човекът, отговорен за всичката кръв, която сега се пролива по света. Действителността е абсолют, съществуването е абсолют, прашинката е абсолют, а такъв е също и човешкият живот. Дали живеете или сте умрели е абсолют. Дали имате или нямате парче хляб е абсолют. Абсолют е и това дали ще изядете хляба си сами или ще гледате как изчезва в стомаха на паразита.

Във всеки спор има две страни: едната е права, другата — неправа, но средното положение винаги е зло. Човекът, който не е прав, все пак запазва някакво уважение към истината дори и само с това, че е поел отговорността да направи своя избор. Човекът по средата обаче е негодникът, който си затваря очите пред истината, за да се престори, че не съществуват нито ценности, нито избор между тях; той е готов да следи отстрани хода на всяка битка, готов е да осребри кръвта на невинните или да пълзи по корем пред виновниците; той раздава правосъдие като изпраща в затвора едновременно и крадеца, и ограбения; решава спорове, като заповядва и на мислителя, и на глупака да изминат своята половина от пътя към сближаване на позициите. Но при всеки компромис между храната и отровата може да спечели само смъртта. При това преливане на кръв, при което се изсмуква доброто, за да се храни злото, приспособенецът изпълнява ролята на гумената кръвопреливна тръбичка.

Със своята полуразумност — полустрахливост вие се надлъгвате с действителността, но изиграната жертва си оставате вие самите. Когато хората ограничават добродетелите си в някакви приблизителни рамки, тогава злото придобива силата на абсолют; когато добродетелните хора загубят своята преданост към една непоклатима цел, тогава я грабват мерзавците и пред очите ви се разиграва позорния спектакъл, в който доброто раболепничи, пазари се, върши предателства, а безкомпромисното зло прелива от увереност в собствената си правота. Така както сте отстъпили пред мистиците на плътта, когато са ви казали, че търсенето на знания свидетелства за невежество, така сега пак отстъпвате пред тях, когато с пълно гърло се дерат, че произнасянето на морални оценки свидетелства за аморалност. Когато крещят, че убедеността в собствената правота е израз на егоизъм, вие бързате да ги уверите, че не сте убедени в нищо. Когато се развикат, че не е морално да отстоявате своите убеждения, вие ги уверявате, че нямате каквито и да било убеждения. Когато главорезите от европейските народни републики ви ръмжат обвинения в липса на търпимост, защото не разглеждате своето желание да живеете и тяхното желание да ви убиват като обикновено различие в мненията, вие раболепно се свивате и бързате да ги уверите, че не сте нетолерантни към никаква жестокост. Когато някакъв босоног скитник от лазарет за чумави в Азия ви изкрещи: „Как смеете да сте богати!?“, вие се извинявате, молите го за търпение и обещавате да раздадете всичко, което имате.

Вече сте в задънена улица, доведени тук от предателството, което сте сторили със съгласието си, че нямате право да съществувате. В началото сте повярвали, че това е „само един компромис“: признали сте, че е лошо да живеете за себе си, но е морално да живеете за децата си. После сте признали, че е егоистично да живеете за своите деца, но е морално да живеете за своята общност. После сте признали, че е егоистично да живеете за своята общност, но е морално да живеете за своята страна. Сега позволявате тази най-велика страна да бъде лакомо подяждана от всяка човешка измет от всички краища на света и вече приемате, че е егоистично да живеете за страната си, и е ваш морален дълг да живеете за цялото земно кълбо. Човек, който няма правото да живее, няма право и на ценности и не ще ги запази.

В края на този път от последователни предателства — останали без средства за защита, без сигурност, без чест — вие извършвате последния акт на измяна и подписвате собствената си декларация за обявяване в интелектуална несъстоятелност: когато мистиците на плътта от народните републики провъзгласяват, че те са борците за разума и науката, вие се съгласявате и бързате да обявите, че вярата е вашият кардинален принцип, че разумът е на страната на вашите унищожители, а на ваша страна е вярата. Пред съпротивляващите се останки от разум и честност в обърканите, изкривени съзнания на своите деца заявявате, че не можете да предложите разумен довод в подкрепа на идеите, в името на които е създадена нашата страна, че няма разумно оправдание за свободата, за собствеността, за справедливостта, за правата, че те почиват на мистично прозрение и могат да бъдат приети само на вяра, че от гледна точка на логиката и здравия разум противникът е прав, но независимо от това вярата е по-висша от разума. Заявявате пред децата си, че е разумно да се граби, да се изтезава, да се заробва, да се експроприира, да се убива, но те трябва да устояват на изкушенията на логиката и дисциплинирано да останат ирационални; че небостъргачите, заводите, радиоапаратите, самолетите са продукти на вярата и на някаква мистична интуиция, докато масовият глад, концентрационните лагери и разстрелите са продукт на разумния начин на съществуване; че индустриалната революция е била бунт на вярващите срещу епохата на разума и логиката, наричана Средновековие. Едновременно с това, на един дъх вие заявявате пред същото дете, че бандитите, които управляват народните републики, ще надминат нашата страна по материално производство, тъй като те са представители на науката, но загрижеността за материалното богатство е вредна и всеки трябва да се отрече от материалното благополучие; заявявате, че идеите на същите тези бандити са благородни, но на дело те не ги следват, докато вие се придържате към тях; че вие се борите срещу бандитите единствено с намерението да се реализират техните цели, доколкото те самите не могат да ги осъществят, но затова пък вие можете; а начинът за борба с тях е те да бъдат изпреварени и самите ние да раздадем имуществото си. И после се чудите защо децата ви се присъединяват към главорезите от народните републики или в някаква полуда започват да вършат престъпления; чудите се защо завоеванията на бандитите се промъкват все по-близо до вашия праг; и накрая хвърляте вината върху човешката глупост, заявявайки, че масите са глухи за разума.

Правите се, че не виждате публичното зрелище на борбата на бандитите против разума, нито пък факта, че най-кървавите им жестокости са насочени да накажат мисленето, смятано от тях за престъпно деяние. Затваряте си очите пред факта, че повечето мистици на плътта са започнали като мистици на духа; че те непрекъснато превключват от едното на другото; че хората, които наричате материалисти или идеалисти, са само двете половини на едно и също разчленено човешко същество, обречено да търси своята цялостност, но да я търси в непрестанно люшкане ту към погубването на плътта, ту към погубването на душата; те не спират да напускат вашите колежи и да се отправят към робските лагери в Европа, към сигурната си гибел сред мистичната клоака на Индия, само и само да избягат от гласа на разума и да намерят някакво убежище от реалния свят.

Правите се, че не виждате и лицемерно се държите за „вярата“, за да премълчите факта, че бандитите ви душат в примката на собствения ви морален кодекс, че бандитите са завършените и най-верни последователи на морала, на който вие се подчинявате само отчасти, доколкото предпочитате да го заобикаляте, че те го прилагат на практика по единствения възможен начин: като превръщат земята в жертвена клада; че нашата нравственост ви забранява да им се противопоставяте по единствения възможен начин — като откажете да играете ролята на жертвено животно и гордо предявите правото си да живеете; че за да ги сломите напълно и с ясно съзнание за своята правота, е необходимо да отречете този свой морал.

Затваряте си очите, защото самоуважението ви е обвързано с онази мистична „безкористност“, която никога не сте притежавали или прилагали на практика, но сте прекарали толкова много години преструвайки се, че я имате, че сега самата мисъл да се отречете от нея ви изпълва с ужас. Никоя ценност не е по-висша от самоуважението, но вие сте го инвестирали във фалшиви ценни книжа — и сега вашата нравственост ви е хванала в капан, където сте принудени да защитавате самоуважението си като отстоявате кредото на саморазрушението. Изиграли са ви лоша шега: потребността от самоуважение, която не можете да дефинирате или да обясните, принадлежи на моя морал и е чужда на вашия; тя е обективният отличителен признак на моята нравственост, тя е моето доказателство вътре във вашите души.

Някакво вътрешно усещане — което човек не може да си обясни, но което произтича още от първото му осъзнаване на факта, че съществува, от момента, в който е разбрал, че трябва да избира — му подсказва, че отчаяната му нужда от самоуважение е въпрос на живот или смърт. Като същество с волево съзнание той разбира, че е длъжен да знае собствената си цена, за да поддържа своя собствен живот. Той разбира, че е длъжен да е прав; всяка погрешна стъпка застрашава живота му; да бъде лично той неправ, да бъде на страната на злото, означава да бъде нежизнеспособен.

Всяка постъпка в живота на човека трябва да бъде волева: простият акт на сдобиване с храна и изяждането й предполага, че личността, за чието опазване е положена грижа, заслужава да бъде опазена; всяко удоволствие, на което иска да се наслади, предполага, че личността, която търси удоволствие, заслужава да го намери. Нуждата от самоуважение сама за себе си не е въпрос на избор, човек може да избира само критерия, който да служи за мерило. И той прави фатална грешка, ако обръща това закрилящо живота му средство така, че да служи за собственото му погубване, като избира критерий за оценка, противоречащ на съществуванието, и настройва своето самоуважение в противоречие с действителността.

Всяка форма на безпричинна неувереност в себе си, всяко чувство за непълноценност и пазена в тайна недостойност е всъщност проява на скрития страх на човека от неговата неспособност да се справя с битието. И колкото по-силен е страхът му, толкова по-яростно се вкопчва човек в убийствените доктрини, които го задушават. Никой човек не може да преживее момента, в който сам се признава за непоправимо зло: подобно признание може да бъде последвано само от умопомрачение или самоубийство. За да избегне това — ако си е избрал ирационален критерий — той е готов да преиначава, да увърта, да премълчава, готов е да се самозаблуждава относно действителността, съществованието, щастието, разума; и в края на краищата ще изпадне в заблуда относно собственото си достойнство, предпочитайки да съхрани илюзията, отколкото да се изправи пред опасността да осъзнае, че е загубил самоуважението си. Страхът на човека да се изправи лице в лице с един проблем издава очакването му да види най-лошото.

Вашата душа постоянно се терзае от чувство за вина, но не защото сте извършили някакво престъпление, нито пък заради несполуки, грешки и недостатъци, а поради премълчаването на фактите, чрез което се опитвате някак си да ги избегнете — не става дума за някакъв вид първороден грах или вроден дефект, а за основния ви недостатък: за преустановяването на мисловния процес, за отказа да се размишлява. Страхът и чувството за вина са постоянните ви емоции, те са истински и вие ги заслужавате, но те не се дължат на някакви привидни причини, каквито измисляте, за да замаскирате истинските основания; те не произтичат от вашия „егоизъм“, слабост или невежество, а се пораждат от една истинска и сериозна заплаха за вашето съществуване: страх — защото сте се отказали от средството си за оцеляване, чувство за вина — защото осъзнавате, че сте го сторили по собствена воля.

Това ваше аз, на което сте изменили, е вашият разум: самоуважението е упование в способността ви да мислите. Егото, което търсите, това същностно аз, което не можете да изразите или определите, не са вашите емоции или неизречените ви мечти, а вашият интелект, съдията във вашия върховен трибунал, когото сте отзовали от длъжност, за да се оставите пасивно на благоволението на някакъв адвокат-шарлатанин, когото наричате ваше „чувство“. И после се лутате из тази самоналожена нощ в отчаяно търсене на безименния светилник, тласкани от някакъв угасващ спомен за зората, която някога сте видели и загубили.

Обърнете внимание с какво постоянството в световната митология се повтарят легендите за рая, с който човекът някога е разполагал, острова Атлантида или Градината на Едем3, или някакво царство на съвършенството, но — неотменно позиционирани назад във времето. Коренът на тези легенди е реален, но той е в миналото не на човешкия род като цяло, а на отделния човек. Вие и досега пазите усещане — не така отчетливо като спомен, а по-скоро размито като болката по безнадежден копнеж, — че в първите години на детството, още преди да се научите да се подчинявате, да поглъщате ужаса на неразумността и да се съмнявате в ценността на разума си, животът ви е бил лъчезарен, познали сте независимостта на разумното съзнание, изправено пред една отворена вселена. Това е изгубеният рай, който търсите — и който ви се полага.

Някои от вас никога няма да разберат кой е Джон Голт. Но тези от вас, които, макар и за миг, са изпитали любов към живота и гордост, че са достойни за него, които, макар и за миг, са погледнали тази земя с благославящ поглед, които са познали състоянието да се чувстваш истински човек — те ще ме разпознаят просто като човека, разбрал, че всеки трябва да остане верен на това състояние. Аз съм човекът, който знае кое прави това състояние възможно, и който е избрал да бъде постоянно и завинаги такъв, каквито сте се чувствали вие, в онзи едничък миг от живота си.

Изборът трябва да го направите вие. Този избор — като израз на предаността ви към най-доброто, на което сте способни — можете да направите като приемете, че най-благородната ви постъпка е била актът на ума ви, чрез който сте научили, че две и две правят четири.

Които и да сте вие — които в момента сте останали насаме с моите думи и само вашата честност ще може да ви помогне да ги разберете — изборът да бъдете човешко същество все още е открит пред вас, но цената е да започнете от нищо, да се изправите откровено и неприкрито пред лицето на реалността и, поправяйки една скъпо струваща историческа грешка, да заявите: „Съществувам, следователно ще мисля“.

Приемете неоспоримия факт, че вашият живот зависи от вашия разум. Признайте, че цялата ви борба, всичките ви съмнения, преструвки, увъртания са служили единствено на отчаяните опити да избягате от отговорностите на съзнанието, надарено с воля; търсили сте автоматично познание, инстинктивно поведение, интуитивна убеденост; и, макар да го наричате стремеж към достигане до равнището на ангелите, всъщност сте се стремили към равнището на животното. Приемете за свой морален идеал задачата да станете хора.

Не казвайте, че се боите да се доверите на разума си, понеже знаете твърде малко. По-безопасно ли е да се оставите на мистиците и да захвърлите и това малко, което знаете? Живейте и действате в рамките на своите знания и не спирайте да ги разширявате до края на живота си. Откупете разума си от заложните къщи на авторитетите. Приемете факта, че не само че не сте всезнаещи, но и че ролята на зомби няма да ви даде всезнание; че не само че вашият ум е погрешим, но и че проявите на безумие няма да ви направят безпогрешни; че самостоятелно направената грешка е по-безопасна от десетки приети на вяра истини, защото в първия случай все още разполагате със средството да поправите грешката си, докато при втория се разрушава самата ви способност ви да разграничавате истината от грешката. На мястото на мечтата си за всезнаещ автомат приемете факта, че човек придобива всяко знание по своя собствена воля чрез своя собствен труд и именно това е неговата характерна черта, отличаваща го всичко друго във Вселената — това е неговата природа, неговата нравственост, неговото величие.

Отменете неограниченото разрешително, което сте издали на злото с твърдението, че човек е несъвършен. По какъв стандарт го съдите, когато твърдите това? Приемете факта, че в областта на етиката само съвършенството има значение. Но съвършенството не може да бъде постигнато чрез следване на мистични заповеди, изискващи невъзможното, нито пък вашият морален ръст следва да се мери по дела, при които сте лишени от възможността да избирате. Човекът е изправен пред един основен избор: да мисли или не, и той, този избор, е мерилото за неговата добродетелност. Морално съвършенство означава ненарушена разумност — тя е не в степента на вашата интелигентност, а в пълното и безмилостно използване на вашия ум; тя е не обхвата на вашите познания, а в приемането на разума за абсолют.

Научете се да правите разлика между грешки в познанието и нарушаване на етични норми. Една грешка в познанието не е морален недостатък при условие, че сте готови да я поправите; само мистикът би съдил за хората от позиция на невъзможното — според автоматичното всезнание. Но нарушаването на етичните норми е съзнателен избор на деяние, за което знаете, че е лошо, или преднамерено отбягване на познанието, ограничаване на погледа върху нещата и мисленето. Не можете да бъдете държани отговорни за това, което не знаете, но това, което отказвате да знаете, допринася за моралното падение на душата ви. Бъдете всячески снизходителни към грешките в познанието; не прощавайте обаче и не приемайте нарушаването на етичните норми. Оправдавайте при липса на доказателства всеки, който търси знание, но третирайте като потенциални убийци онези морално покварени същества, които предявяват претенции към вас, декларирайки, че те не се ръководят от здравия разум и не се стремят към него, че те „просто чувствали нещата“ и че това било тяхното разрешително; отнасяйте се така и към тези, които отхвърлят неопровержими аргументи чрез твърдението: „Това е само логика“, защото то означава: „Това е само реалността“. Защото има само една сфера, която може да бъде противопоставена на реалността — сферата на смъртта.

Приемете факта, че постигането на вашето щастие е единствената морална цел на вашия живот, и че в щастието — а не в болката или безумното самоугаждане — е доказателството за вашия морал, тъй като то е доказателство и резултат от вашата последователност в осъществяването на вашите идеали. Щастието е отговорност, която ви плаши с изискването си за определена умствена дисциплина — недостатъчно ценена от вас, за да я спазвате, — а изпълненото с грижи еднообразие на дните ви е паметникът, свидетелстващ за незачитането на известния факт, че щастието няма морален заместител, че няма по-презрян страхливец от този, който дезертира от битката за своята радост, уплашен да предяви правото си на живот, не намерил у себе си смелостта и жаждата за живот, които ги има дори у птицата и цветето, устремени към слънцето. Откажете се от защитата на дрипите, които прикриват един порок, обличайки го като добродетел: смирението — вместо това се научете се да цените себе си, което означава да се борите за своето щастие; а когато разберете, че гордостта е сумата от всички добродетели, ще се научите и да живеете като човеци.

Като важна стъпка към самоуважението се научете да се отнасяте към всяко предявено искане за вашата помощ като към сигнал за приближаването на канибал. Да настоява някой за вашата помощ е равносилно на претенция, че животът ви е негова собственост: колкото и отвратително да е подобно искане, има нещо по-отвратително: вашето съгласие. Искате ли да знаете дали е правилно да се помага на ближния? Не — ако той предявява претенции, че има пълно право на това и че е ваш морален дълг да му го дадете. Да — ако му помагате по собствено желание, основано на очакването да получите егоистично удовлетворение, предвид личностните качества и борбата на нуждаещия се от помощ. Само за себе си страданието не е ценност; ценна е единствено борбата на човека срещу страданието. Ако решите да помогнете на страдащ човек, направете го само на основание на неговите достойнства, на борбата му да се съвземе, на неговата репутация на разумен човек или поради факта, че е пострадал незаслужено; тогава вашата помощ ще си остане сделка, в която неговата добродетел е отплатата за вашата помощ. Но да се помага на човек, който няма добродетели, да му се помага на основание на неговото страдание само за себе си, да се приемат неговите недостатъци, неговите потребности като аргументи за искането му, е равносилно на това да ипотекирате ценностите си в замяна на нищо. Човек без добродетели ненавижда битието и в действията си изхожда от предпоставките на смъртта: да му се окаже помощ означава да се одобри злото у него и да бъде той подкрепен на избраното от него поприще на разрухата. Дали ще е дребна монета, чиято липса няма да усетите, или дори любезна усмивка, която не е заслужена, всяка лепта за някой, който е кръгла нула, е предателство към живота и към всички, които го отстояват. Именно от подобни дребни монети и усмивки е започнало опустошението на вашия свят.

Не казвайте, че ви е твърде трудно да следвате моя морал и че се боите от него, тъй като се боите от неизвестното. Всички преживени от вас моменти на истински живот сте ги изживели според ценностите на моя морален кодекс. Но въпреки това вие го задушавахте, отричахте и предавахте. Вие неспирно пренасяхте своите добродетели в жертва на пороците си, а най-добрите хора — в жертва на най-лошите. Огледайте се: това, което сте сторили на обществото, първом сте го сторили вътре душата си, едното е отражение на другото. Тези унили руини, в които се е превърнал вашият свят, са материалното въплъщение на извършеното от вас предателство към вашите ценности, към вашите приятели, към вашата страна, към вас самите.

Ние — които сега викате, но вече не се отзоваваме, — ние живяхме сред вас, но вие пропуснахте да ни опознаете, вие отказвахте да мислите и да разберете какви сме ние. Пропуснахте да оцените изобретения от мен двигател — и във вашия свят той се превърна в купчина старо желязо. Пропуснахте да оцените героя в своята душа — и така пропуснахте да ме познаете, когато се разминавахме на улицата4.

Когато отчаяно призовавахте този непостижим дух, за който чувствахте, че е изоставил вашия свят, вие му дадохте моето име, но фактически призовавахте своето собствено предадено самоуважение. Не можете да си възвърнете едното без другото.

Когато не успяхте да отдадете дължимото на човешкия разум и се опитахте да управлявате хората със сила, ви се подчиниха онези, които нямаха какво да ви преотстъпят; хората на разума бяха тези, които не ви се подчиниха. Затова човекът с гениална творческа натура прие да се прикрива във вашия свят зад маската на плейбой и предпочете сам да унищожи своето състояние, но не и да го отстъпи под заплахата на дулото. Така мислителят, човекът на разума, прие във вашия свят ролята на пират за да защити своите ценности със сила срещу вашата сила, но не и да се подчини на господството на бруталността. Чувате ли ме, Франсиско Д’Анкония и Рагнар Данешолд, мои първи приятели, мои съратници в борбата, мои другари по изгнание, от името и в чест на които говоря сега?

Ние тримата започнахме това, което аз сега завършвам. Ние тримата решихме да отмъстим за тази страна и да освободим нейния окован дух. Тази най-велика страна е създадена на принципите на моята етика — на нерушимото върховенство на правото на човека да съществува, но вие се бояхте да признаете тази етика и да я отстоявате. Вие се взирахте в едно постижение, което няма равно в историята, нагло си присвоявахте резултатите и си затваряхте очите за неговите причини. В присъствието на такива паметници на човешкия морал, каквито са заводите, автомагистралите или мостовете, вие не спирахте да осъждате тази страна като безнравствена, а нейния прогрес — като „алчност по материалното“, непрекъснато търсехте извинение за нейното величие пред идола на праисторическото гладуване, пред идола на загниваща Европа — прокажения скитник-мистик.

Тази страна — продукт на разума — не можеше да оцелее, придържайки се към етиката на жертвоприношението. Тя не е създадена от хора, които са се стремили към саможертва, нито пък от такива, който са чакали подаяние. Тя не можеше да запази устоите си върху окултния разрив между душата и тялото. Тя не можеше да просъществува дълго, ръководена от доктрината, която заклеймява цялата земя като зло, а преуспелите на тази земя — като покварени.

Още от самото си начало тази страна е заплаха за древното господство на мистиците. С блестящия си, летящ старт през ранните години от създаването си, тя демонстрира пред скептичния свят на какво величие е способен човекът, какво щастие е възможно на земята. Изборът е бил „или-или“: или Америка, или мистиците. Мистиците са знаели това; вие — не. Позволихте им да ви заразят с култа към потребностите на другите — и тази страна се превърна в колос, чието гигантско тяло е приютило на мястото на своята душа някакво крадливо джудже, а истинската му душа е пропъдена вдън земя да се труди и да ви храни безропотно, да остане неизвестна, непризната, отречена, защото истинската душа на тази страна, нейният герой, е индустриалецът. Чуваш ли ме сега, Ханк Риърдън, най-великата от жертвите, за които отмъстих?

Както той, така и никой от нас няма да се върне, докато не бъде разчистен пътят за възстановяването на тази страна; докато от този път не бъдат изметени останките от крушението на вашата етика на жертвоприношението. Политическата система на всяка страна се основава на нейния морален кодекс. Ние ще въздигнем наново американската система върху моралната предпоставка, която е била неин фундамент, но вие сте я обявили за вредно подмолие, опитвайки се френетично да избегнете конфликта й с вашия мистичен морал; предпоставката, че човекът е сам по себе си крайна цел, а не средство за постигане на целите на другите, че животът на човека, неговата свобода, неговото щастие са негово неизменно право.

Обръщам се към вас, които сте загубили представа за своите права, които се люшкате в безсилна уклончивост между твърдението, че правата са Божи дар, свръхестествен подарък, който трябва да се приеме на вяра, и твърдението, че правата са дар от обществото и могат да бъдат нарушени заради негов произволен каприз: източникът на правата на човека не е божествен закон или акт на законодателен орган, а законът за идентичността. А е А и Човек е Човек. Правата са условията, изисквани от природата на човека, за да може той да оцелява. Ако човекът е на тази земя, за да живее, той има право да използва своя ум, има право да действа според своята собствена свободна преценка, право да работи за своите блага и да запази за себе си продукта от своя труд. Ако животът на земята е неговата цел, той има право да живее като разумно същество: всичко ирационално му е забранено от природата. Всяка група, всяка банда, всяка нация, която се опита да отрече правата на човека, е неморална, което означава: тя е зло; което пък означава: тя е против живота.

Правата са понятие от етично естество, а етиката е въпрос на избор. Хората са свободни да не изберат оцеляването на човека като основен принцип на своя морал и своите закони, но не са свободни да избягат от факта, че алтернативата е общество на канибали, което съществува за известно време като поглъща най-добрите, а после, подобно на организъм, разяждан от злокачествен тумор, изпада в колапс, когато здравите са вече изядени от болните, когато рационалното е вече изконсумирано от нерационалното. Такава е била съдбата на общества като вашето, но вие винаги сте отбягвали да установите причината. Аз съм тук, за да ви я посоча: това е възмездието на закона за идентичността, от който не можете да избягате. Точно както сам човек не може да живее чрез средствата на ирационалното, така не могат и двама души, нито пък две хиляди, нито пък два милиарда. Точно както сам човек не може да постигне успех като отрича действителността, така не може и нация, нито държава, нито планетата. А е А. Останалото е въпрос на време, зависещо от щедростта на жертвите.

Точно както човек не може да съществува без тяло, така и никакви права не могат да съществуват без правото човек да претворява своите права в живот — да мисли, да работи и да се разпорежда с резултата от труда си, — което означава: право на собственост. Съвременните мистици на плътта, които ви предлагат лъжливата алтернатива на „човешките права“ на мястото правото на собственост — сякаш тези неща могат да съществуват поотделно — правят последен гротесков опит да възродят доктрината за противопоставяне на душата и тялото. Само призрак може да съществува без материална собственост; само роб може да работи без право върху продукта на своя труд. Доктрината, че „човешките права“ имат върховенство над правото на собственост просто означава, че едни човешки същества имат правото да превърнат в своя собственост други човешки същества; и доколкото компетентният няма какво да спечели от некомпетентния, това означава право на некадърните да притежават по-добрите от тях и да ги използват като товарен добитък. Който разглежда това като „човешко“ и като „право“, просто няма право да носи името „човек“.

Правото на собственост произтича от закона за причината и следствието. Цялото материално имущество и всички материални блага във всичките им форми и разновидности се произвеждат от ума и труда на човека. Както не можете да имате следствие без причина, така не можете да имате блага без техния източник — интелекта. Не можете да заставите интелекта да работи: способните да мислят не го правят по принуда, а тези, които биха се съгласили, най-много да заработят стойността на камшика, който ги заробва. С плодовете на интелектуалния труд можете да се сдобиете само ако съблюдавате условията на собственика му, чрез взаимна размяна и при доброволно съгласие. Всяка друга политика по отношение на нечия собственост е политика на престъпници, колкото и на брой да са те. Престъпниците са диваци, които живеят ден за ден и гладуват, когато жертвата им успее да избяга — точно както вие гладувате днес, вие, които вярвате, че престъпността може да бъде „практична“, ако правителството узакони разбойничеството като правомерно и обяви съпротивата срещу него за неправомерна.

Единственото подобаващо предназначение на една държава е да закриля правата на човека, което означава да го предпазва от физическо насилие. Истинското предназначение на държавата се свежда просто до това на един полицай, действащ като пълномощник на отделния човек при случай на самозащита, и като такъв пълномощник тя може да прибягва до сила само срещу тези, които първи са употребили сила. Единствените функции, които държавата е уместно да има, са: полицейските, за да ви защитава от престъпниците; военните, за да ви защитава от чужди нашественици; и съдебните, за да защитава собствеността ви срещу посегателства и договорите ви срещу неспазване или измами от страна на другите и да решава спорове въз основа на рационални правила съгласно обективни закони. Но държава, която инициира насилие над хора, които не са прибягвали до сила спрямо никого, и въоръжена принуда над жертви, които не са въоръжени, е кошмарна адска машина, предназначена да унищожи морала: такава държава обръща наопаки своето единствено морално назначение и подменя ролята си на защитник на човека с ролята на най-смъртния му враг, ролята си на полицай — с ролята на престъпник, облечен във властта да упражнява насилие върху жертви, лишени от правото на самозащита. Такава държава замества моралните норми със следното правило за социално поведение: „Можете да правите със съседа си каквото си искате, стига да имате по-голяма банда от него“.

Само скот, глупак или нагаждач би приел такива условия за съществуването си или би се поверил сляпо в ръцете на ближните си, все едно им е подписал празен чек за живота и разума си; само някой такъв би повярвал, че другите имат правото да се разпореждат с неговата личност, както им хрумне, че волята на мнозинството е всемогъща, че физическата сила на мускулите и численото превъзходство могат да заместят справедливостта, действителността и истината. Ние, хората на разума, ние, които сме търговци, а не господари или роби, не приемаме и не издаваме празни чекове. В живота си и в работата си ние не боравим с необективното под никаква форма.

През епохата на дивачеството, докато хората не са имали понятие за обективната реалност, докато са вярвали, че физическият свят е подчинен на волята и капризите на непознаваеми демони, не са били невъзможни нито мисленето, нито науката, нито производството. Чак след като хората откриват за себе си, че светът е устойчив и предсказуем, те започват да се опират на знанията си, да насочват развитието си, да планират бъдещето си и лека-полека да напускат пещерите. В наши дни вие отново поставихте съвременната промишленост, с цялата необхватна сложност на научната й прецизност, във властта на непознаваеми демони — в непредвидимата власт на случайните капризи на спотайващи се, противни, дребни бюрократи. Един фермер няма да полага усилия цяло лято, ако не е в състояние да пресметне какво ще му донесе жътвата. А вие очаквате промишлените гиганти, които планират дейността си за периоди от десетки години, инвестират с разчети за бъдещите поколения и сключват договори с неограничени срокове, да продължат производствените си дейности, без да са сигурни, че в произволен момент някакъв случаен каприз няма да се пръкне в черепа на някакъв си там чиновник и да съсипе целия им труд. Скитниците, а и физическите работници, живеят с планове ден за ден. Колкото по-висок е интелектът, толкова по-далечен е хоризонтът. Човек, чийто поглед стига само до моряшката колиба, може да продължи да строи пясъчни кули, готов да грабне някаква бърза печалба и да избяга. Човек с поглед, вдигнат към небостъргачите, няма да стори същото. Нито пък ще се съгласи да посвети предано десет години на разработването на ново изделие, когато знае, че цяла шайка дълбоко окопали се бездарници жонглират със законите в негова вреда, връзват му ръцете, пречат му и го тласкат към провал, а ако продължи да се бори, положи всички усилия и доведе работата си до успешен край, тогава те ще си присвоят неговото изобретение, както и полагащото му се възнаграждение.

Погледнете по-надалеч от върха на носа си — обхванати от страх да се конкурирате с хора с по-висок интелект, вие се оплаквате, че техният ум е заплаха за вашите средства за препитание, че силните не оставят шанс на слабите на пазара на доброволната размяна на ценности. Кое определя материалната стойност на вашата работа? Единствено съзидателното усилие на вашия ум — да, но ако живеехте на самотен остров. Колкото по-неефективно мисли вашият мозък, толкова по-малко постигате чрез физическия си труд; можете да пропилеете целия си живот във вършенето на нещо шаблонно — да събирате несигурна реколта или да ловувате с лък и стрели, неспособни да мислите за нищо повече. Но когато живеете в рационално общество, където хората са свободни да търгуват помежду си, получавате неизмерим бонус: материалната стойност на вашата работа вече се определя не единствено от личните ви усилия, а и от усилията на най-добрите умове, който живеят заедно с вас във вашия свят.

Когато работите в един съвременен завод, получавате заплащане не само за своя труд, но и за труда на творческия гений, направил завода възможен: за работата на индустриалеца, който го е построил; за работата на инвеститора, натрупал капитал и рискувал да го вложи в още неизпробваното, в новото; за работата на инженера, конструирал машините, чиито лостове вие натискате и дърпате; за работата на изобретателя, създал изделието, което вие изработвате; за труда на учения, открил законите, въз основа на които е станала възможна направата на това изделие; за работата на философа, който учи хората как да мислят и когото вие непрестанно отричате.

Машината, тази застинала форма на интелект в действие, е силата, която увеличава потенциала на вашия живот като повишава производителността ви за единица време. Ако работехте като ковач през любимото на мистиците Средновековие, цялата доходност на вашия труд щеше да се изчерпва с металния прът, който сте произвели със собствените си ръце след няколкодневни усилия. А колко тона релси бихте произвеждали дневно, ако работехте за Ханк Риърдън? Ще посмеете ли да твърдите, че заплатата ви се била формирала единствено от вашия физически труд и че въпросните релси са продукт на вашите мускули? Жизнен стандарт на ковач е всичко, което вашите мускули могат да ви осигурят, останалото е дар от Ханк Риърдън.

Всеки човек е свободен да се издигне според способностите и желанието си, но само висотата, която достига неговото мислене, определя нивото, до което ще се издигне. Физическият труд сам за себе си е ограничен в рамките на конкретния момент. Човекът, който полага изключително физически труд, консумира материалната стойност, еквивалентна на неговия принос в производствения процес, и не оставя добавена стойност нито за себе си, нито за другите. Но човекът, който генерира идея в която и да е област на умствения труд, който открива ново знание, е постоянният благодетел на човечеството. Материалните продукти не могат да бъдат споделяни от всички, те винаги принадлежат на някой краен потребител; единствено стойността на идеята, може да бъде споделена с неограничен брой хора, тя прави всички притежатели по-богати, без нищо да пожертват и без нищо да загубят, тя повишава производителността на труда им независимо с какво са заети. Мощният интелект придава на по-слабите стойността на своето време, осигурявайки им възможност да работят на създадените от него работни места, а самият той посвещава времето си на по-нататъшни открития. Това е взаимно изгоден обмен; интересите на разума са едни и същи независимо каква е степента на интелигентност и това е валидно за всички хора, които желаят да се трудят и нито се стремят, нито очакват да получат нещо незаслужено.

В сравнение с изразходваната умствена енергия човекът, който изобретява нещо ново, получава като материално възнаграждение само малък процент от създадената от него стойност, независимо какво състояние е натрупал и какви милиони е спечелил. Но човекът, който работи като портиер в завода, произвеждащ това изобретение, получава огромно възнаграждение в сравнение с умствените усилия, които работата изисква от него. Това важи за всички останали хора, стоящи между тях двамата, независимо на какво ниво на амбициите и на способностите се намират. Човекът на върха на тази интелектуална пирамида допринася най-много за всички под него, но не взема нищо освен своето материално възнаграждение — той не получава интелектуален бонус от останалите, който да добави към стойността на своето време. Човекът в основата на пирамидата, който оставен сам на себе си, би гладувал поради своята некомпетентност, не допринася с нищо за тези над него, но получава бонуси от умовете на всички тях. Такава е природата на „конкуренцията“ между силните и слабите в интелектуално отношение. Такъв е моделът на „експлоатация“, заради който вие осъждате силните.

Това е услугата, която сме ви правили, при това с радост и охота. Какво искахме в замяна? Нищо, освен свобода. Настоявахме да ни дадете свобода на действие — да бъдем свободни да мислим и работим по свое усмотрение; свободни да рискуваме и да носим отговорност за загубите си; свободни да получаваме заработените от нас печалби и да направим състояние; свободни да залагаме на вашата рационалност като ви предлагаме да оцените нашите продукти чрез средствата на доброволната търговия, да разчитаме на обективната ценност на нашия труд и на вашата способност да го оцените по достойнство; свободни да възлагаме надежди на вашата интелигентност и честност; свободни да имаме работа изключително с вашия разум. Такава цена поискахме, но вие предпочетохте да я отхвърлите като твърде висока. Решихте, че е несправедливо ние — които ви измъкнахме от бордеите и ви осигурихме модерни апартаменти, радиа, кина и коли — да притежаваме дворци и яхти; решихте, че вие имате право на своите надници, но ние нямаме право на нашите печалби, че не искате ние да имаме работа изключително с вашия разум, а предпочитате да се съобразяваме с дулата на вашите оръжия. На това ние отвърнахме „Вървете по дяволите!“ Нашият отговор се сбъдна. Вие отивате, където ви е мястото.

Не пожелахте да се конкурирате с нас на основата на интелекта — сега се конкурирате с нас на основата на бруталността. Не ви се искаше да позволите да се печелят награди за успешно производство — сега водите надпревара, в която награди се печелят за успешен грабеж. Смятахте за егоистично и жестоко хората да търгуват като обменят стойност за стойност; сега сте създали безкористно общество, където се разменя изнудване срещу изнудване. Вашата система е узаконена гражданска война, в която хората се съюзяват в банди един срещу друг и се борят за власт над закона, който да използват като тояга против конкурентите, докато друга банда не го изтръгне от ноктите им и не ги наложи на свой ред, а всички вкупом протестират шумно, че така служат на някакво неназовано общество в името на някакво неуточнено негово благо. Бяхте казали, че не виждате разлика между икономическа и политическа власт, между властта на парите и властта на пушките; че няма разлика между награда и наказание, между покупка и грабеж, между удоволствие и страх, че няма разлика между живота и смъртта. Сега усещате разликата на собствения си гръб.

Някой от вас може да изтъкнат като оправдание своето незнание, ограничен ум и ограничен кръгозор. Най-виновни сред вас са тези, които са имали способността да знаят, но въпреки това са предпочели да затворят сетивата си за реалността — хората, готови да продадат интелигентността си в цинично робство, за да обслужват насилието: това е презряната порода на онези мистици на науката, които проповядват преданост към някакво „чисто знание“; а чистотата му, според техните твърдения, се състои в това, че няма практическа стойност на тази земя; това са онези, които ограничават своята логика само до неодушевената материя и смятат, че дисциплините, които се занимават с човека, не се нуждаят и не заслужават рационалност — онези, които презират парите и продават душите си в замяна за лаборатория, построена с ограбени пари. И понеже не съществува такова нещо като „непрактично знание“ или какъвто и да е вид „безкористни“ постъпки, и понеже презират използването на знанията им за целите и благата на живота, те поставят науката в служба на смъртта за едничката практическа цел, която би заинтересувала грабителите — за изобретяването на оръжия за насилие и унищожение. Те, интелектуалците, който се стремят да избягат от моралните ценности, те са прокълнатите на тази земя, тяхна е вината, за която няма прошка. Чувате ли ме, д-р Робърт Стедлър?

Но моята реч не е за него. Говоря за тези сред вас, който са запазили в своята душа някаква частица независимост — непродадена и неподпечатана с клеймо „на разпореждането на другите“. Ако в целия този хаос от мотиви, подтикнали всеки от вас да слуша радио тази вечер, присъства честно, рационално желание да узнаете какво не е наред със света, вие точно сте хората, към които искам да се обърна. Според правилата и условията на моя морален кодекс е задължително да се направи разумно изявление пред тези, които той засяга по някакъв начин и които полагат усилия да разберат. Не ме интересуват обаче онези, които съзнателно избягват да ме разберат.

Обръщам се към тези, които желаят да живеят и да възвърнат честта и достойнството на личността си. Сега, когато знаете истината за своя свят, спрете да подкрепяте собствените си унищожители. Злото в света съществува само ако вие му позволявате. Лишете го от одобрението си. Лишете го от подкрепата си. Не търсете благосклонността на тези, които са ви заробили, не просете милостиня от тези, които са ви ограбили — било то чрез субсидии, заеми или нечисти сделки, не се присъединявайте към техните редици, за да си възстановите част от отнетото, като им помогнете да ограбят съседите ви. Никой не може да се грижи за живота си, като приема подкупи, за да оправдава разрухата. Не се стремете към изгода, успех или сигурност, залагайки насреща правото си на съществуване. Такъв залог не може да се изплати: колкото повече плащате, толкова повече ви искат; към колкото по-големи ценности се стремите или достигате, толкова по-уязвими и безпомощни ставате. Тяхната система на невинен шантаж е измислена, за да ви обезкърви не с помощта на греховете ви, а с помощта на любовта ви към живота.

Не се опитвайте да се издигнете, приемайки условията на бандитите, или да се изкачвате към върха, ако осигурителните въжета са в техни ръце. Не им позволявайте да се докосват до единствената сила, която ги крепи на власт: житейските ви амбиции. Обявете стачка — както направих аз. Използвайте своя ум и своите умения за лични цели, разширявайте познанията си, развивайте способностите си, но не споделяйте достиженията си с другите. Не се опитвайте да натрупате състояние, влачейки на гърба си бандит. Стойте на най-ниското стъпало в тяхната йерархия, заработвайте, колкото да се изхранвате, не отделяйте и пукнат грош в подкрепа на господството на бандитите. И тъй като сте пленници, дръжте се като такива, не им помагайте да се преструват, че ви дават свобода. Станете безмълвния неподкупен враг, от когото се боят. Когато ви принуждават, подчинявайте се, но не доброволно. Никога не се нагърбвайте доброволно с изпълнението на тяхно желание, молба или намерение. Не съдействайте на разбойника да се изкарва ваш приятел или благодетел. Не помагайте на тъмничарите да ви заблуждават, че техният затвор е вашата естествена житейска среда. Не им помагайте да изкривяват действителността. Тази измама е единствената стена, която удържа приливните вълни на скрития им страх, страха от осъзнаването, че са нежизнеспособни; разрушете стената и ги оставете да се издавят; вашето одобрение е единственият им спасителен пояс.

Ако ви се удаде случай да се скриете в пустошта, далеч от тях, възползвайте се, но не за да водите там съществувание на бандит или за да създадете шайка, която да се конкурира с тях по изнудване, а за да водите собствен съзидателен живот заедно с тези, които приемат вашия морален кодекс и са готови да се борят за достойно човешко съществуване. Нямате шанс да победите, опирайки се на Морала на смъртта, нито под знамената на вярата или силата; издигнете своя флаг, по който честните хора ще се равняват — флага на Живота и Разума.

Действайте като разумно същество и си поставете за цел да сберете около себе си онези, които жадуват за гласа на почтеността и достойнството; действайте в съответствие със своите рационални ценности било то сам в лагера на врага, било то като се сдружавате с избрани приятели или пък основавайки скромна общност — огнище на възраждането на човечеството.

Когато държавата на мародерите се срути, лишена от най-добрите си роби, когато пропадне до нивото на безсилния хаос, какъвто цари сред заблуждаваните от мистиците народи в Ориента, когато се разпадне на изгладнели банди от мародери, воюващи кой кого да обере; когато защитниците на етиката на саможертвата загинат заедно с постигнатия от тях идеал — тогава, още същия ден, ние ще се върнем.

Ще отворим портите на нашия град за тези, които заслужават да влязат в него — в града на заводските комини, тръбопроводите, овощните градини, пазарите и неосквернените домове. Ще станем сборен пункт за тайната предна стража, които вие ще съставяте. Издигайки знака на долара като наш символ — знака на свободната търговия и на свободните умове — ще тръгнем в поход, за да си върнем тази страна обратно от немощните диваци, които никога не откриха нейната природа, нейния смисъл, нейното великолепие. Тези, които изберат да се присъединят към нас, ще ни придружат; тези, които не го направят, няма да имат сила да ни спрат; дивите орди никога не са били пречка за хората, които носят знамето на разума.

И после тази страна ще стане отново убежище за един изчезващ вид — разумното същество. Политическата система, която ще изградим, се съдържа в една-единствена нравствена постановка: никой не може да отнема никакви ценности от другиго чрез прибягване до физическа сила. Всеки човек ще устои или ще се предаде, ще живее или ще умре по силата на своята рационална преценка. Ако не успее да я използва, ще стане жертва на самия себе си. Ако се бои, че преценката му е неадекватна, няма да му трябва да вади пистолет за да я коригира. Ако реши да поправи грешките си навреме, ще разполага безпрепятствено с примера на по-добрите от него, който да го упътва и да го научи да разсъждава рационално; но позорната практика да се заплаща за грешките на един живот с друг живот ще бъде прекратена веднъж завинаги.

В този свят ще можете да се събуждате сутрин с ведрия дух на своето детство: изпълнени с пламенност, авантюризъм и увереност, защото ще знаете, че се намирате в един разумно устроен свят. Никое дете не се бои от природата; това, което ще изчезне, е вашият страх от хората, страхът, който е осакатявал душата ви, страхът, появил се у вас при първите ви срещи с неразбираемото, непредвидимото, неконтролируемото, скритото, подправеното, ирационалното у човека. Ще живеете в свят на хора с чувство за отговорност, последователни и благонадеждни като самата действителност; гарант за техните качества ще е една обществена система, в която обективната действителност е най-висшият и единствен критерий. Вашите достойнства ще получат защита, пороците и слабостите ви — не. Пред доброто у вас ще бъдат отворени всички възможности, злото няма да има никакви шансове. Това, което ще получавате от хората, няма да е подаяние, съжаление или прошка за греховете, а ще бъде една-единствена ценност: справедливост. И когато гледате хората и себе си няма да изпитвате отвращение, подозрение или вина, а едно-единствено постоянно чувство: уважение.

Такова бъдеще сте способни да си спечелите. За него е нужна борба — както за всяка човешка ценност. Всеки живот е целенасочена борба и сте длъжни да изберете своята цел. Желаете ли да продължите битката за вашето настояще или ще се включите в борбата за моя свят? Желаете ли да продължите битка, която ще ви завлече в пропастта, независимо че отчаяно се вкопчвате във всяка издатина по стръмния склон, битка, в която трудностите, които понасяте са необратими, а всяка победа само ви приближава до разрухата? Или желаете да се включите в борба, в която от подстъп на подстъп постепенно и упорито ще се изкачвате по стръмнината до върха, борба, в която лишенията са инвестиции във вашето бъдеще, а всяка победа ви отвежда неотменно по-близо до вашия нравствен идеал, и дори да загинете, без да видите слънцето в пълния му блясък, ще бъдете докоснати от неговите лъчи? Пред такъв избор сте изправени. Оставете решението да вземат вашият разум и вашата любов към живота.

Последните ми думи са адресирани към тези герои, които може още да са скрити по света, към тези, които са държани в плен не заради своето бягство, а заради достойнствата си и заради отчаяната си храброст. Братя мои по дух, направете сравнение между вашите собствени достойнства и природата на враговете, на които служите. Вашите унищожители ви държат благодарение на вашата собствена издръжливост, щедрост, наивност и любов: издръжливостта да носите техния товар; щедростта да откликвате на отчаяните им вопли; наивността да не схващате какво зло са те, да ги оправдавате само поради липса на доказателства за вината им, да отказвате да ги съдите без да ги разбирате, когато сте неспособни да разберете мотивите им. Любовта, вашата любов към живота, е която ви кара да вярвате, че и те са хора и те също обичат живота. Но светът днес е такъв, какъвто го искаха те: животът е обектът на тяхната омраза. Оставете ги на смъртта, пред която се прекланят. В името на великолепната ви преданост към тази земя, оставете ги, не хабете величието на душата си за да триумфира тяхното зло. Чуваш ли ме… любов моя?

В името на най-доброто у вас, не пренасяйте този свят в жертва на най-лошите в него. В името на ценностите, благодарение на които сте живи, не позволявайте представата ви за човека да бъде изкривена от грозното, долното и глупавото у онези, които никога не са заслужавали да се наричат хора. Никога не забравяйте истинския образ на човека — гордо вдигнато чело, непримирим разум и уверена крачка, която го води към необятни възможности. Не позволявайте вашият огън да изтлее искрица по искрица в безнадеждното тресавище на приблизителното, на разните му там „не съвсем“, „не още“ и „въобще не“. Не позволявайте героят във вашата душа да загине в безнадежден копнеж по живота, който сте заслужавали, но никога не сте успели да постигнете. Проверете кой е пътят, по който вървите и каква е битката, която водите. Желаният от вас свят може да бъде спечелен, той съществува, той е реален, той е възможен, той е ваш.

Но за да го завоювате, трябва да му се посветите изцяло и да скъсате завинаги със своя предишен свят, с доктрината, че човекът е жертвено животно, което съществува заради удоволствията на другите. Борете се за ценността на собствената ви личност. Борете се за ценността на своята гордост. Борете се за това, което представлява същността на човека: неговия суверенен, рационален ум. Борете се с пламенната убеденост и с безусловната вяра в своята правота, знаейки, че вашият морал е Моралът на Живота, а вашата битка е в името на всеки напредък, на всяка ценност, на всяка възвишеност, на всяко добро, на всяка радост, които съществуват тук, на Земята.

Вие ще победите, когато бъдете готови да произнесете клетвата, дадена от мен при започването на моята битка. За онези, които искат да знаят кога ще се върна, ще я повторя сега, на всеослушание на целия свят:

„Кълна се в живота си и в любовта си към него, че никога няма да живея заради друг човек, нито пък ще искам от другиго да живее заради мен“.