Накъде?

Джими се събуди с остро усещане за глад. Спомни си, че повечето от сънищата му се въртяха около тигани, в които имаше шунка с яйца или печени гъски с ароматична розова кожица. Гладът му помогна по-скоро да се опомни. Какво беше се случило? В стаята тегнеше полумрак. През плътните кадифени завеси се провираха тънки струи дневна светлина и трептяха беззвучно из въздуха. Преди да легне завесите не бяха дръпнати. Някой бе влизал, докато той е спал, и ги е спуснал, за да спи спокойно. Но само за това ли беше идвал?

Джими стана и направи безуспешен опит да събере тежките завеси. Не можа обаче да открие механизма за тяхното придвижване. Повдигна единия край и погледна навън. Там беше все така светло и ветровито. По улицата тихо се носеха странни малки автомобили, блестящи в лак и стъкло. Всички те се движеха и завиваха в пресечката с непозволено голяма скорост. А което беше още по-странно, пешеходци почти не се забелязваха. Над високите красиви здания прелитаха бързо големи и малки самолети с чудновати форми.

„Този остров трябва да е някаква неизвестна военна база“ — помисли Джими. По навик той бръкна в джобовете си за цигари. Кутията, пожълтяла и разкривена, веднага се разпадна на ситни книжни трохи. По пръстите му полепна черен тютюнев прах. Какво бе станало с цигарите? Ядосан, че се лишава така неочаквано от утринната си цигара, той влезе в банята. Изправи се пред огледалото и изтръпна. Видът му го порази.

— Дяволи! — възкликна Джими. — Какво са направили тия болшевики с мен?

Лицето му беше бледо, необикновено бледо и под тънката прозрачна кожа се издаваха скулите и челюстните кости. Очите му, хлътнали дълбоко, светеха мътно и лениво като посипани с пепел въгленчета.

— Пък може и наистина да съм бил болен — той протегна ръце, поразкърши тяло. Освен една лека слабост в мускулите и болезненото стържене на глада в стомаха, не усещаше нищо друго. — От какво може да съм бил болен? Най-много да съм настинал под леда или някаква пневмония. Но защо нищо не помня? А те са ме пренасяли, лекували… От такива болести човек не загубва толкова дълго съзнание. Колко ли време е минало? За всеки случай не по-малко от десетина дни. За по-кратко време човек не може да отслабне така. Тия мои приятелчета вероятно са ме мъчили, изтезавали да им разкрия нещо. Но по дяволите! Защо нищо не помня? Дали не е от тази инжекция?

Той се наведе към чешмата, пусна студена вода и усърдно заплиска лицето си. Мислите му непрестанно се гонеха, застигаха се, едните унищожаваха другите, тревожни и неспокойни като вълните в разбунтувано море. Какво беше се случило? Какво трябваше той да направи? Това бяха въпросите, които го измъчваха не по-малко от глада. Избърса се с мекия като памук и ухаещ на някаква есенция пешкир, който висеше над умивалнята, и се върна в стаята. Взе часовника, който беше оставил придружителят му, и го сложи на ръката си. Златните стрелки показваха 11 часа. „Спал съм близо дванадесет часа — помисли той. — Обяд наближава.“ Седна в едно от ниските кресла и зачака. Ако имаше поне една цигара да залъже стомаха… Дали да позвъни в Държавна сигурност? Тоест в Охрана на човека? Нали така я наричат? Смешна работа: Охрана на човека! Превръщат човека в скелет, а след това ще му правят благодеяния. Щом му дават такава разкошна стая, сигурно ще му дадат и храна. Но какво ли ще искат от него? Може би сведения за последните видове водородни и атомни бомби? Та какво знае той за тях? Що ли му трябваше да се подписва Атомният човек? Тия навярно сега го мислят за някой голям специалист по атомните въпроси. Ядец, мили мой, ядец!

Джими трепна. Ами като разберат, че не е такъв, а само един обикновен журналист с не малко провинения спрямо комунистите? Божичко, какво да прави? Та те веднага ще му светят маслото! И окото няма да им трепне нито пред международни закони, нито пред американско поданство…

Джими рипна от стола и нервно закрачи из стаята. Трябваше да се действува незабавно, въпреки глада и въпреки необичайната обстановка! Най-напред — едно малко разузнаване! Той предпазливо открехна входната врата. Обаче тази предпазливост се оказа излишна, тъй като и без това тя се отваряше съвършено безшумно. По стълбите нямаше никой. Той заслиза приведен, с дебнещи стъпки ала изведнъж се сепна, спря за малко, оправи дрехите си, изправи се и тръгна надолу с подчертано спокойствие и нехайност. Именно така трябваше. Ако го срещне някой да върви предпазливо, веднага ще се усъмни. Сега може да измисли и оправдание. Тръгнал е да подиша чист въздух. Да разгледа околностите. Ами никой не му е казвал, че му е забранено. Просто не е знаел. Извинявайте, господа, ако съм нарушил с нещо вашия правилник! Ехей, Джими Кук не е вчерашен!

Все пак сърцето му едва не изскочи из гърлото, когато той наближи изхода. Тук някъде не можеше да няма часови. Но нямаше. И не само часови, а не се виждаше въобще жива душа наоколо. До тротоара почиваше една от онези малки, лъскави коли, които на рояци се движеха из другата улица, която беше наблюдавал от прозореца си. Празна? Дали да скочи в нея и да офейка нанякъде? Но накъде? Джими не беше от тези хора, които се раздвояват и колебаят по всеки въпрос. Той натисна дръжката. Вратата беше отворена. Ха! Сега ако е забравен и ключът за мотора?… Нямаше никакъв ключ. Той разочаровано се накани да изостави намерението си, когато погледът му бе привлечен от една малка червена лампичка, която светеше над командното табло до скоростомера. Каква ли ще да е тая лампичка? Защо да не разгледа колата? Просто от любопитство. Така ще каже, ако някой го завари. Седна зад кормилото. Лампичката продължаваше спокойно да блести.

„Това е някакъв нов модел кола — каза си Джими. — Луксозна работа! Тия болшевики май ни изпреварват вече в много отношения.“

Спомни си за своя разтракан „Форд“, модел 1951 година, и с възхищение заопипва неизвестните бутони по командното табло. От другата страна на скоростомера имаше едно зелено око. Под него стърчеше малко бяло копченце като на електрически звънец. Червено и зелено? Джими натисна леко копчето. Окото светна. Червената лампичка мигновено угасна. Той почувствува как през колата мина една лека, едва доловима тръпка. Долепи ухо до таблото. В предната част на колата нещо тихо зумтеше. Моторът ли работеше? Но така тихо? Кракът му по навик допря единствения педал. Колата изведнъж се откъсна от мястото си и литна напред. Джими се хвърли с две ръце на кормилото. Пусна педала и колата спря. Та само с педала ли се караше? Трябваше да има нещо и за скоростите. Ала не се виждаха нито ръчка за скорости, нито спирачки. Дяволия някаква! Той отново пусна колата, като съвсем лекичко натискаше педала. При все това стрелката на скоростомера отскочи веднага на шестдесет километра. Ска̀лата достигаше до двеста и петдесет.

— Има си хас тоя лъскав бръмбъзък да вдига двеста и петдесет километра! — възкликна Джими, като напрегнато гледаше пред себе си. — Или това е пак болшевишка демагогия? Нищо, нека излезе на открит път, може да опита. Не го е страх, а шосето е идеално. Може да им завиди човек за такова шосе. Не, тия болшевики…

От време на време го задминаваха други коли, подобни на тази или по-големи. Тук всичко живо караше само на високи скорости. Нямаше ли на тоя остров полиция?…

Оградите скоро се свършиха и от двете страни на бетонната аутострада се разстла голо каменисто поле. Джими се поотпусна. Вдигна още малко скоростта, но очите му продължаваха да се взират тревожно напред. Къде ли щеше да го изведе този път? Коли не беше крал, сега стана и крадец на коли. Но и къде ли ще избяга? Ще го хванат и това само ще утежни положението му. Гангстерска авантюра! Но нека да й види края! Той се помъчи да си представи нещо по-хубаво. Видя се как стига до морето, как успява да се промъкне в някой параход или как избягва с една лодка. Пристига в Америка с лодка. Цялата преса гърми за геройството на Джими Кук, отървал се храбро от болшевишкия ад. Ех, какво ли ще бъде…

Той така се улиса в мечтите и проектите си, че не забеляза кога пред него беше изскочил някакъв огромен камион, който се движеше с главозамайваща бързина. Джими сгърчи пръсти на кормилото, опита се да свие вдясно, но то отказа да се движи. Камионът вече запълни цялото лицево стъкло на малката кола. Той потърси спирачка, натисна педала още по-силно, свикнал на крачните спирачки. Колата литна напред. Пред очите му причерня. Силен тласък го хвърли с гърдите върху волана, тресна главата му в стъклото…

След няколко секунди Джими плахо отвори очи и като някакво привидение видя пред себе си камиона, спрял на два-три метра от неговата кола. Като по чудо тя стоеше също на едно място. От високата кабина на големия камион се показа човек и засмяно му викна нещо. Джими още не можеше да се опомни. Беше се простил вече с живота, а онзи шофьор оттатък дори му се усмихваше, вместо да го ругае. Но как беше спряла колата?

Преживеният ужас още сковаваше ръцете му. Той гледаше със страх огромния камион и не смееше да се помръдне. Неговата кола приличаше пред това метално чудовище на дребно бръмбарче. Ако беше попаднал под колелетата му, не би останала и прашинка от него. Ала каква беше тази чудодейна сила, която го избави от страшната участ?

Засменият шофьор на камиона отвори кабината, която се намираше високо над земята, спусна една сгъваема стълбичка и слезе. Ръстът на този човек отговаряше на размерите на машината, която управляваше. Могъщи плещи и едра, рошава глава. На Джими се стори, че този човек е някакъв исполин от старогерманските приказки. Шофьорът му заговори на непознат език, после се засмя още по-гръмко и викна на английски:

— Хей, момко, защо сте така изплашен?

Джими за пръв път срещаше шофьор, който да не ругае, когато го заставят да спре неочаквано насред пътя.

— Не знам, нещо стана с колата… — смутолеви той.

— Какво е станало? Дайте да видя!

Шофьорът провря глава през прозореца и огледа командното табло.

— Нищо не е станало. Колата е в пълна изправност.

— Кормилото не се върти. Мислех, че се свърши с мен. После колата спря самичка.

— Слушайте! — по лицето на шофьора се изписа негодувание. — Вие от някоя друга галактика ли сте паднали, или ми се подигравате? Сложили сте волана на автоматично управление и зяпате някъде по слънцето, та спирате хората. А отгоре на туй се и подигравате: колата била спряла самичка? Та и бебетата знаят, че ще спре самичка. Неприлично се държите, другарю, крайно неприлично! Хайде освободете ми пътя!

„Тоя шофьор май се разсърди — помисли Джими с тревога. — Току-виж ми хвърлил и един бой. Но как да му освободя сега пътя, като кормилото не се върти?“

Той опита да го раздвижи, натискаше различните копчета, педала, но колата не се помръдваше.

— Не може — рече той безпомощно и умолително.

— А бе, другарю, вие за пръв път ли карате кола?

— Не, но този модел още не ми е познат добре.

— Какъв модел сте карали?

— „Форд“, „Пакард“ — отвърна Джими полугласно, после колебливо излъга: — и „Победа“.

— Никога не съм чувал за такива модели — погледна го шофьорът с недоверие. — Как изглеждат?

— Ами те са с три педала: за газта, спирачка, за амбриажа. Имат и ръчни спирачки, и скорости…

— Нищо не разбирам — повдигна широките си плещи шофьорът. — Че такива коли има навярно само в музеите. Къде сте ги карали?

— Именно в музея — подхвана Джими спасителната мисъл.

— Откъде сте?

Ами сега? Джими се умълча. Какво да му каже? Тоя болшевик веднага ще го хване за яката. Ясно е, че го подозира вече. Той напрегнато мислеше какво да излъже. Изведнъж му хрумна една от комунистическите страни.

— От Румъния — каза той бойко.

— Значи румънец сте…

— Аз… всъщност не съм чист румънец. Майка ми… е унгарка.

— Но аз преди ви говорех на руски. Не знаете ли руски? Мислех си, че няма по света човек, който да не говори руски. Не сте ли го учили в училище? Слушайте, вие сте твърде странна личност! Какво правите тука? С какво се занимавате?

„Сега я оплесках!“ — реши Джими, ала новата лъжа дойде сама. Като наведе глава, за да скрие бледността си, той смутолеви:

— Какво да ви кажа… Аз… Музеен работник съм, нали ви казах? Събирам вещи за музея.

Шофьорът весело се засмя:

— Не ми се сърдете, ама вие сам ми приличате на някоя музейна вещ. Как да не можете да карате кола? Сега ли ви я дадоха.

— Сега — отвърна Джими и мислеше кой ли може да му я е дал и какво да излъже, ако го запита. Вероятно при болшевиките няма частни коли. — Може ли да ми обясните как се кара? — реши той да предвари новите въпроси.

— Ето — шофьорът се наведе пак в колата и показа една вътрешна спица на волана. — Вие сте преместили тук тази ръчка. Тя спира волана и автоматически поддържа колата в една посока. Това е, когато човек пътува по аутострадите и се умори да кара или е зает с друга работа. Опасност от сблъскване няма, защото отпред се намира един електронен апарат, който автоматично намалява хода, щом електроните срещнат твърдо препятствие още от десетина метра. Точно на два метра пред препятствието колата спира сама, дори и ако нарочно искате да я блъснете. Движи се с радиоактивни газове…

Джими го слушаше, както се слуша приказка от „Хиляда и една нощ“. Можеше ли всичко това да бъде вярно? Така изглеждаше поне, ако се съди по случилото се преди малко. Той внимателно следеше пръстите на шофьора и обясненията му. Често в речта на шофьора се срещаха непознати думи, но той не смееше да попита, защото целият този свят, в който беше попаднал, му се струваше все по-чужд и загадъчен. Внезапно той си спомни, че може би в града са забелязали вече неговото бягство и че всеки момент могат да го застигнат полицейските коли. Заоглежда се страхливо назад. Шосето беше празно.

Шофьорът видя, че не го слушат вече, и махна ядосано с ръка.

— Какво съм ви заобяснявал толкова? В гимназиалните учебници има цялото устройство на машината. Това е най-обикновеният тип лично превозно средство. Хайде довиждане и друг път не правете такива номера на хората!

Той се покатери в огромната си машина и трясна ядовито вратата след себе си. Джими облекчено въздъхна, после трескаво заработи по неговите указания. Бутна ръчката на автомата и освободи волана. Натисна копчето под зелената лампичка, сложи крак на педала, върна колата няколко метра със заден ход и бързо потегли. Когато мина покрай камиона, видя, че колелата му бяха значително по-високи от неговата четириместна кола. „Майчице — помисли той, — такова да мине през тебе…“ Той вдигна над сто километра скоростта и като продължаваше да се озърта, се впусна из широкия път към неизвестното. „Само по-далеч оттука, само по-далеч“ — мислеше той. Дано се измъкне по някакъв начин от този зловещ остров, където всичко беше така странно, където дори и шофьорите говорят английски език. Дано щастливата звезда му остане вярна както досега!

Насреща все по-често започнаха да се задават такива камиони. Всеки път сърцето на Джими боязливо се свиваше. Те се появяваха като изневиделица, неусетно, префучаваха край него с главоломна бързина и дълго след това той чуваше в ушите си стържещия шум на многобройните им колелета. Джими предпазливо сви до самия край на широката аутострада, като не забравяше да следи кой иде след него. Ала освен камиони, по пътя като че ли не минаваха други коли. Само веднъж отдалеч лъсна един резедав автомобил. Джими усети как по гърба му плъзнаха студени мравки. Той знаеше, че в много държави полицейските коли са зелени. Какви ли са колите на тая Охрана на човека? Натисна силно педала и почувствува как малката кола стана някакси по-лека. Зумтенето в мотора се усили. Скоростомерът показваше сто и осемдесет. Достраша го. Никога не беше карал с такава скорост. Резедавата кола обаче бързо го настигаше. Джими внимателно покачи на двеста. Колата хвърчеше все така спокойно и невъзмутимо. Сега, ако спукаше гума, свършено беше с него окончателно. Той не смееше да се обърне, но в огледалцето виждаше зеления автомобил вече на петдесетина метра зад себе си. Това надпреварване продължи няколко минути, които за Джими бяха минути на отлитащи надежди, на отчаяние и ужас. Той не издържа и се предаде. Бавно намали до сто и петдесет. Зелената кола се изравни с него и за минутка вървеше успоредно и съвсем близко. Зад кормилото седеше млада девойка с бухнали и разпилени от вятъра коси. Тя махна приветливо с ръка на Джими, засмя се и отмина. На Джими се стори, че чува победоносния й смях, ала той бе загубил чувството си за хумор.

— Проклето женище! — изруга той гласно. — Изкара ми ангелите!

Автострадата се точеше все така безкрайна, като леко се възземаше нагоре. Джими погледна часовника. Беше минало повече от половин час, откакто излезе от стаята, и навярно зад него се простираха вече не по-малко от осемдесет километра път. Може би още не бяха забелязали бягството му. Или пък вече са предупредени всички постове и затова са спокойни. Та и как ли ще избяга, като не знае дори къде се намира? Той напразно се мъчеше да се успокои, за да измисли нещо по-умно от това, да се носи с открадната кола по неизвестен път и в неизвестна посока. Ала напразно. Десетки въпроси кой от кой по-настойчиви се блъскаха в главата му и търсеха отговор. Преди считаше, че се намира в някаква военна база. Но досега униформа не беше срещал. Хората бяха облечени наистина малко странно, но явно в хубави скъпи дрехи. Имаше много жени. По небето обаче продължаваха да се стрелкат рояци самолети, чиято форма и най-вече голямата им летателна скорост отхвърляха всяко съмнение, че не са военни машини. Може би той сега се намираше в сърцето на нещо нечувано и страшно. Може би болшевиките нарочно бяха облекли всички хора цивилно. Този остров не е ли някоя умело замаскирана база, където болшевиките са струпали всички свои нови открития и достижения в техниката, където в дълбока потайност подготвят последния удар върху капитализма и Америка? Тия едри мъже, които срещаше, не съставляват ли елитната им армия? Тия невиждани камиони — цели влакове, тия бързи автомобили, тия самолети, които не чуваш, а зърваш само когато случайно вдигнеш глава към небето?

Джими беше потресен от откритието си. Та можеше ли да бъде нещо друго? Не! Това беше! А него искаха да използуват, за да разкрие атомните тайни на Америка. Но дяволи рогати! Какво ли знае той за атомните тайни? Как ще си пострада заради глупавото самохвалство. За момент му хрумна да обърне колата, да се върне и да разкаже на тая тайнствена и зловеща Охрана на човека, че той не е никакъв специалист, че нищичко не знае, че те трябва да го освободят. Ала ужасен той отхвърли тази мисъл. Никога няма да го пуснат, а разберат ли, че не им е необходим, незабавно ще го ликвидират, защото той сигурно е единственият не комунист, който е надзърнал в техните дълбоки тайни. Не, връщане назад за него нямаше! Ролята на специалист не можеше да играе, веднага щяха да го разберат, защото освен вестникарските измишльотини, той не знаеше абсолютно нищо за атомното оръжие. Какво да прави? Не оставаше нищо друго, освен да бяга, да бяга, накъдето очите му видят, и в краен случай да продаде живота си, колкото се може по-скъпо. Глупости! Какво може да направи с голи ръце? Ако някак се сдобиеше с оръжие… Но така? Само провидението можеше да го спаси или случайността. Отваряй си очите, Джими, гледай и не пропускай случайността, щастливата случайност, която досега е била на твоя страна!

На хоризонта тъмнееха голи скалисти планини. Пътят по широки серпентини се изкачваше към тях.

— Всичко е пусто наоколо — с горчивина мислеше Джими, като усещаше как му призлява. — Няма къде да се скриеш. Трева няма дори на тоя прокълнат и от бога остров.

В стомаха му виеше жесток глад. Еднообразието на пътя уморяваше очите, плашеше ги с несъществуващи светлини и видения. Той се беше почти съвсем отпуснал, когато ненадейно автострадата сви зад един полегат хълм и някъде към привидния й край пръкнаха очертанията на големи сгради. Джими се стресна и спря колата. Излезе от нея, поразкърши с болезнена гримаса ръцете и плю в краката си. Трябваше да се обмисли положението. Ако пристигне с колата и там са предизвестени, веднага ще го пипнат. Ако пристигне пеша, ще бъде подозрителен за всеки обикновен минувач със своите дрехи и с това, че едва от една посока, откъдето всички идват с коли. А трябва непременно да влезе в това селище и да потърси някаква храна, защото иначе и провидението не би го спасило от смърт.

Той избра компромисен вариант. Седна отново зад волана и отправи колата встрани от пътя. Караше бавно, защото това широко и равно планинско плато беше осеяно с едри камъни и скални отломъци. Откъм планината до самите сгради слизаха малки възвишения. Той бе решил да направи един обход на селището, да скрие колата зад някое от тези хълмчета и да влезе от другата страна. Така щеше и да разузнае къде е попаднал, и вероятно да запази колата, която можеше още да му бъде необходима.

Малкият автомобил подскачаше из каменистото поле, ала работеше безупречно и Джими с нескрито възхищение помисли, че такава кола би могъл да си пожелае всеки в неговата Америка. Жалко ще бъде, ако трябва да се раздели с нея. Да можеше някак да я пренесе през океана. Джими преглътна и облиза устните си. Те бяха силно засъхнали от парливата жажда.

Първите хълмове вече минаха покрай страничните прозорци. Джими спря колата. Излезе и предпазливо изпълзя до върха на едно от хълмчетата. Легна и като сложи длани на очите си, внимателно се вгледа напред. Големите и красиви сгради на селището не бяха далеч. Страшно селище! Град не можеше да бъде, защото сградите не бяха повече от двадесет на брой, а нямаше вид на село. Къде по селата има такива многоетажни къщи с красиви фасади? Около тях тук-таме минаваше човек или някой от гигантските камиони. По изчистеното равно поле оттатък Джими видя и някакви машини, които приличаха на грамадни цепелини или ракети. Той изтръпна. Ясно беше, че това е някое от тайните летища на тази неизвестна база. Тук той не биваше да влиза. Но как да продължи, когато усещаше предела на силите си? Гладът, а сега вече и жаждата, внезапно се превърнаха в адски мъки. Те раздираха тялото му и той съзнаваше, че малко му остава да загуби разсъдък и да се втурне като обезумял в това селище, където все пак имаше хора, които ще го спасят поне от тези мъчения.

Джими се изправи. Първо на колене, после бавно се надигна, залитна надолу и тръгна с подгъващи се крака през полето. Докато седеше в колата, той все още можеше да разсъждава трезво. Жаждата още не беше така силна. Но сега, когато го лъхнаха в лицето горещите изпарения на тая камениста земя, когато изсушиха гърдите му, той разбра, че е безсилен да продължи пътя си, че трябва или да се предаде, или да умре от глад и жажда. Като препъваше отмалели крака в камъните, той мислено виждаше само красивата баня в квартирата, която напусна преди няколко часа, чуваше шуртенето на водата от широките кранове и засъхналата му глътка болезнено се свиваше. Откъде се взе изведнъж такава силна жажда? Той недоумяваше и проклинаше себе си, че не бе пил вода, преди да тръгне. И разбира се, не знаеше, че неговите клетки, прекарали две столетия в тази загадъчна анабиоза, още дълго време щяха да имат по-голяма нужда от вода и храна, отколкото клетките на всеки друг човешки организъм.

С последно усилие на волята Джими бързаше сега, забравил предишния си план, забравил всяка предпазливост. По-скоро, само по-скоро да стигне до хората, преди да падне и да издъхне в това безлюдно и горещо поле! Ето вече и първата сграда! Краката му стъпиха на асфалт. Колко е дълга само тази къща! Няма край! А входът й все не се вижда. Някакви мъже минават покрай него. Поглеждат го учудено, обръщат се, някои леко се усмихват.

— Вода! — подвикна Джими на един от тях.

— Болен ли сте? — спусна се загрижено минувачът.

Джими се изправи и се помъчи да си даде бодър вид.

— Не. Искам да пия вода. Жаден съм.

— Ето тук!

Човекът му посочи големите стъклени врати на отсрещния дом. Джими дори не благодари. Прекоси улицата и полюшвайки се като пиян, бутна високите криле на вратата.

Някакъв много голям, някакъв много елегантен ресторант се ширна пред помътнелите му очи. Той потърси бара или мястото, откъдето се сервираха напитките, ала то се намираше навярно в друга стая. Една жена приближи с леки стъпки.

— Моля, вода. Бързо, моля! — едва успя да прошепне Джими и се отпусна върху най-близкия стол.

Жената изчезна и само след миг се върна с пълна чаша върху лъскав поднос. Джими на един дъх я изпразни. Жената се усмихна с питащ поглед. Той направи умолителна гримаса и тя пъргаво му донесе нова чаша. Едва след като изсипа и нея наведнъж в гърлото си, Джими се съвзе. Той въздъхна дълбоко, усети водата да курка в празния стомах и го натисна с ръка.

— Какво ви е? — попита загрижено жената, като огледа прашните му необикновени дрехи.

— Нищо ми няма. Много бях жаден.

— Желаете ли да обядвате?

— Да обядвам ли? — той направи опит да се усмихне. — И още как!

Жената мълчаливо пресегна към съседната маса, взе красивият портфейл на листата за ястия и му го поднесе.

— Заповядайте!

Джими изведнъж трепна. Та той се разговаря с тази хубавичка келнерка като че ли е у дома си на „Бродуей“. Мъжът, когото спря на улицата, също му отговори на английски език. Дявол знае какво означава всичко това! Той погледна подозрително жената.

— Кажете моля, как се казва това селище?

— Няма още име. Тук е само транспортното летище. Така му и казват: Летището.

— Аха. А островът нали се казва Шарко̀?

— Да. Вие откъде идвате?

— Не съм оттук — отвърна уклончиво Джими. Той огледа комфортния ресторант, видя, че освен него нямаше никакъв друг посетител и като помисли малко, продължи: — А какво ще ми предложите за ядене?

— Каквото обичате — усмихна се жената.

— Аз обичам например шунка с яйца. Обичам и телешки шницел с гъби.

— Може, разбира се.

— Не, по-добре нещо готово, защото съм ужасно гладен.

— Имаме и готови неща, но ако искате, аз ще ви донеса един хубав ордьовър, докато стане шницелът.

— Прекрасно!

Жената чевръсто се развъртя и отрупа масата пред него с множество лакомства. Джими като вълк се нахвърли върху яденето и задъвка така, че запукаха ушните му хрущяли.

— Нещо за пиене не желаете ли? — угаждаше му жената. — Току-що получихме много хубаво арменско вино.

— Вино ли? — Джими се поколеба. — Не, благодаря, лекарите ми забраняват алкохола. Едно шише вода ми донесете.

Той реши, че е по-добре да остане трезвен, защото не знаеше как ще се развият събитията. Това меню, което му сервираха така галантно, навярно струва на този отдалечен остров много пари. Но дори стотинки да струва, той имаше в джоба си само няколко книжни долари, които е опасно да се показват тук. Дано само не дойдат други посетители! Джими погледна часовника, който беше взел от Бентам, и се поуспокои. Обяд отдавна бе минало. Той продължи лакомо да яде и да обмисля края на това приключение. Жената, седнала на една отдалечена маса, четеше някаква дебела книга. Прелистваше подозрително бързо страниците и все поглеждаше към него с явното желание да завърже отново разговор. Ала на Джими не му беше до разговори. Като усети тежест от набързо погълнатата храна, той отново изпи две чаши вода и избърса устни с меката салфетка.

— Нещо сладко за десерт не желаете ли? — попита жената от мястото си.

Джими присви очи.

— Хъм. Може. Бъдете така любезна и ми изберете по свой вкус нещо от най-хубавите десерти.

— Веднага.

Щом жената влезе в кухнята, Джими скочи от масата и бързо избяга на улицата. Той направи сметка, че келнерката ще се позабави, докато избира десерта, а той през това време ще бъде вече далеч оттука. Тръгна с бързи крачки в обратна посока, като искаше да заобиколи големия жилищен блок и да се върне отново при колата си.

През това време жената, която му сервираше, излезе с усмихнато лице от бюфета, но като видя, че нейният закъснял клиент е изчезнал, вдигна в недоумение рамене и разочарована се зае сама да изяде десерта.

* * *

Щом сви около ъгъла, Джими ненадейно се изправи пред едно обширно бетонно поле. Той спря до стената изблещил очи. Огромни металически машини, приличащи на цепелини, лежаха безразборно като пладнуващи животни тук-таме по дългите писти. Около тях сновяха камиони. Чудновати кранове с мощни, пъргави ръце товареха и разтоварваха цепелините. Джими беше виждал цепелини само на картинки и знаеше, че ги правят от плат или някаква друга лека материя, а тези явно бяха от метал. При това много по-големи и не с гондоли, а крановете ги товареха, както се товарят трюмовете на параход. Джими потръпна. Да можеше да разкаже за тях в Америка, това щеше да бъде и слава, и пари, пари… Зад ъгъла се чу вик и неразбран говор. Той се сепна, спомни си за неплатения обяд и без да му мисли много тръгна с бързи крачки направо през летището. Постове не се виждаха никъде, не се виждаха въобще униформени хора и това беше може би най-странното. Никой не го спря и никой не му обърна внимание, когато наближи една от тези гигантски машини и мина от другия й край, където на стоманеното й туловище зееха огромни отвори. Той съобрази, че ако от ресторанта са излезли да го търсят, едва ли ще го дирят тука. А защо да не използува случая и да разгледа по-отблизо машините, да разбере по възможност нещо от устройството им. Тук хората не проявяваха никаква бдителност и навярно мислеха, че е абсолютно невъзможно да проникне шпионин на техния остров. Внезапно Джими намери и обяснение за факта, който най-много го озадачаваше. Всички хора, които той досега бе срещал, говореха отлично английски. Вероятно на този остров са събрани нарочно хора, които знаят добре езика и които сигурно биват обучавани за действие в тила на Америка. Може би затова никому не направи впечатление, че той е американец. Ала все пак трябва да се държи по-настрана от тях. И да бъде предпазлив.

Няколко души в леки спортни дрехи, които се въртяха около машината и наблюдаваха автоматичното й разтоварване, разговаряха тихо на руски, усмихваха се и го поглеждаха от време на време. Джими мина към предната част на цепелина, която се издигаше като цяла планина над него. Единият от мъжете му викна нещо. Той се обърна разколебан, но сетне си даде вид, че не разбира за кого се отнася. Човекът го застигна, като продължаваше нещо да му говори.

— Не понимаю — засрича Джими две от трите руски думи, които знаеше.

— А по английски говорите ли? — запита го мъжът на родния му език и по лицето му се четеше учудване.

— О, йес — направи Джими радостна гримаса.

— Какво правите тук?

— Нищо. Разглеждам.

— Не бива да минавате пред машината. Опасно е. И по-добре ще бъде, ако Охрана на човека не види как се разхождате из летището. Ще си имате неприятности.

Джими пребледня.

— Аз такова… веднага…

— Е, вие какво пък се уплашихте толкова? Откъде сте? Извинете за нескромното любопитство, но гадаехме с колегите какъв може да сте. Такива дрехи за пръв път виждаме.

Джими изтри с длан запотеното си лице.

— Много ми тежат в тая горещина — отклони той въпроса и трескаво мислеше: значи тук има много чужденци, щом само дрехите правят впечатление. Хай, дяволите ще го вземат този проклет остров, който го сблъскваше всеки момент с едно от друго по-неразрешими противоречия! Все пак Охраната на човека е факт и дано не се сблъска сега и с него.

— Че облечете други! И ние това се чудехме, като ви гледаме с тях.

— Нямам други със себе си.

— Идете в снабдителната! Тя е в онази сграда. Та откъде казахте че сте?

Дими си спомни, че не е казал нищо, но явно любопитството на този човек беше твърде силно.

— От Афганистан — рече той с досада.

— Афганистан? Това е хубаво. Но вие нямате никак вид на азиатец.

Майка ми е европейка — продължи хладнокръвно Джими и се изненада, че не само не разбраха подигравката му, но дори намираха за хубаво да си афганистанец. Той реши, че е по-добре да пита, отколкото да питат него. — Кога ще тръгне тая машина?

— След десетина минути. Разтоварването свършва.

— Но как? Празна ли ще пътува?

— Няма с какво да я напълним — усмихна се човекът и потупа с ръка лъскавия борд. — Тя ни доставя хранителни продукти.

— А закъде ще пътува? — Джими задаваше въпросите си небрежно, така както се пита за времето или за трамвая, ала сърцето му биеше ускорено при мисълта, че се открива малка възможност да се измъкне от острова.

— Не мога да ви кажа точно. Мисля, че за Одеса. В управлението ще ви кажат, ако се интересувате.

— А не, аз само така питам. Добра машина е нали?

— Стар модел, но е добра.

„Стар модел“ — възкликна мислено Джими, но лицето му си остана непроменено и той продължи гласно:

— А кои са по-нови?

— Ей там онази, която преди малко пристигна.

— Хайде довиждане. Аз ще отида да видя и нея.

— Довиждане. Само не минавайте пред машината! Пазете се! А преди малко там се мярна другар от ОЧ. Ще ви зърне и няма да се отървете от лекцията му — засмя се мъжът и се върна при другарите си.

„То да е само лекция!“ — мислеше Джими, като заобиколи камиона, който поемаше последния товар. Огледа се. Малкото хора, които се въртяха около другите машини, бяха заети с работата си и никой не поглеждаше към него. Той постоя малко, като надничаше под колата, отдолу и когато видя краката на тримата, които го бяха заговорили, да се отдалечават и се скриват зад цепелина, бързо се върна, с няколко скока се намери до тънката металическа стълба, която водеше към люковете на машината, покатери се светкавично по нея и се гмурна в тъмнината на зеещия отвор. Намери се в едно грамадно тъмно помещение, прилично на склад, където можеха свободно да се поместят десетина вагона.

Джими се сви в най-тъмния от тъмните ъгли, седна на пода и затаи дъх с устремени към светлия отвор очи. Всеки момент там можеше да се покаже нечия глава за проверка или някой, който го е видял да влиза. С тази си постъпка той залагаше всичко на една карта, но не висеше ли целият му живот на този загадъчен остров постоянно върху косъм, навит на пръста на тая Охрана на човека, която навярно го търси вече под дърво и камък?

Откъм отвора долетя стържещ шум. Изведнъж стана тъмно като в гроб. Някой беше затворил люковете. Джими зарадвано се отпусна. Да се отърве от този остров, па ако ще и направо в Кремъл да попадне! Може би ще успее да се свърже там с дипломатическите представители на Америка. Одеса ли каза онзи? Това е голямо пристанище. Дано има там американски консул.

Огромното туловище на летящата машина се помръдна. Едно тихо равномерно бучене на вълни заприижда откъм задната част, където бяха широките и къси като на копринена пеперуда криле. Изведнъж Джими усети някаква странна лекота. Вдигна ръка, протегна крак… едва, едва усещаше тялото си. Изплашен, той се изправи, но в същия миг машината със страшна скорост се откъсна от земята. Джими полетя назад и силно се блъсна в стената. Свлече се покрай нея, легна на пода. Около него цареше пълна тъмнина. Само далече някъде напред, където трябваше да бъде пилотската кабина, мержелееше една светла точица.

Бученето непрекъснато се усилваше. Стана му страшно да лежи така сам в тая обширна тъмница, която се носеше сега в неизвестна посока. Прииска му се да бъде по-близо до пилотската кабина, откъдето успокояващо го гледаше светещата точица. Ала не трябваше да издава присъствието си. Пилотът щеше веднага да сигнализира и когато пристигнат, Охрана на човека ще го посрещне с отворени обятия. Джими затвори очи, защото тъмнината неприятно бодеше в тях. Помъчи се да мисли за нещо друго, хубаво, та да прогони страха, който стягаше гърдите му. Ето той ще пристигне в Америка. Приятелите му, оплакали го отдавна, ще го посрещнат с възторг. Пресата ще гърми. Ще се усмихва той на американците от платното на кинопрегледите. Ще направи сензационните си разкрития. Сега има вече и лични впечатления от болшевиките. Веднага ще довърши книгата си против комунизма. Прозря ги той напълно тези болшевики. Нищо, че се представят за хрисими и благодушни. Само веднъж да стигне в Нюйорк. Да стигне…

Мисълта за неизвестното, което още предстоеше, отново върна страха в сърцето му. Внезапно той подскочи и запълзя ужасен към светлата точка. Беше се сетил, че пилотът, който не знае за неговото присъствие, може да вдигне самолета на голяма височина. Той си има навярно и кислороден апарат, и кабината му е херметически затворена. А Джими щеше да умре тук като удушено пиле от липса на въздух и от смъртоносната разлика в атмосферното налягане.

Той пълзеше и пълзеше, а мъждукащата светлина сякаш отиваше по-далече. Ръцете му се израниха, сърцето му напираше в гърлото, сякаш искаше да изскочи навън, но той продължаваше да пълзи с чувството на човек, който бяга из някакъв безкраен тунел, подгонен от идващия влак. Главата му ненадейно се блъсна о нещо твърдо и той сподавено изохка. Вдигна очи. Над него все така кротко блещукаше светлинката. Изправи се, като опипваше с ръце стените. Това беше стъкло. Прозорец. А светлинката мъждукаше зад него. Затвори очи; отвори ги. Те посвикнаха с тъмнината и постепенно той различи някакви предмети. Светлинката идваше от една малка лампичка, високо над големи уреди, около които се разстилаше сложна плетеница от проводници. Под самото стъкло имаше място за сядане, ала никакъв човек не се виждаше в кабината. Джими усети как се вледенява. Къде е пилотът? Ръцете му трескаво зашариха по стената, напипаха брава и я натиснаха. Прозорецът се намираше на една врата, която сега леко се отвори. Той подаде най-напред глава, огледа се и прималял влезе в кабината. Тя не беше широка и предметите в нея видимо се очертаваха.

— Хей, къде си? — викна Джими със схванато гърло.

Отговори му само тихата песен на проводниците. Освен вратата, през която бе влязъл, той не видя друг изход от кабината. А пилота го нямаше.

— Хеййй! — закрещя Джими. Хеййй!

Гласът му отекна из просторния черен тунел на товарните помещения и се върна зловещ и навяващ ужас и страх. Той протегна треперещи ръце към шията си, олюля се, падна на седалката и зарида, обхванат от нервна треска. А през това време машината с бързината на метеор се носеше на стотина километра над земята под ярките звезди на южната нощ, умело и сигурно направлявана чрез вълновите сигнали, които излитаха и я догонваха от командния пулт на остров Шарко̀.

* * *

Откриха бягството на възкръсналия човек едва, когато той се носеше вече на няколко хиляди километри далеч от острова. Едуард Бентам беше влизал в стаята му, но тогава Джими спеше още дълбок и укрепващ сън и затова той само завеси прозореца и отиде до наблюдателницата, за да свърши някоя и друга работа. Върна се след два часа, за да го събуди за обяд, ала стаята беше празна. Ходи, търси, разпитва и накрая се втурна разтревожен в лабораторията при московските професори.

— Няма го! Избягал!

— Кой? — запита спокойно академик Северски, вдигнал глава от някакви формули и изчисления.

— Как кой? Нашето откритие! Атомният човек!

— Избягал?

— Да, представете си! Вероятно с моята кола, която стоеше на улицата. И тя е изчезнала.

Белокосият академик се усмихна:

— Уплашил се е горкият. Аз не мисля, че има някаква опасност за него. Няма да му се случи нищо лошо, а пък ако се сблъска с истината, все ще я преживее. Той е американец и при това журналист. Те са жилави хора. Обадихте ли в Охрана на човека?

— Не. Исках да се посъветвам с вас.

— Обадете се и попитайте дали са го открили някъде. Нека бъдат особено внимателни и положат повече грижи за него! Да го наблюдават. Кажете им, че е наш пациент! Нека почакаме няколко дни с разкриването на тайната за съживяването!

— Да не го ли връщат? — учуди се Бентам.

— За какво ни е? Щом е здрав, няма да се изгуби. Нека ОЧ ни информира редовно къде се намира и какво прави. А от лапите на учените той няма да убегне. Все ще го хванат. Мисля, че ще бъде по-полезно за науката, като се вживее в нашето общество и след това спокойно сподели всичко, което знае за миналия живот.

— Така е — потвърди мургавият професор по физиология, като разклащаше в ръката си една епруветка с гъста червена течност. — Ние си свършихме работата. Сега той ще е интересен за историците и социолозите.

Бентам седна пред визофона и повика Охрана на човека. Няколко лица бързо и делово се смениха на екранчето, докато там застана сериозният и съсредоточен образ на водещия отдела, когото той търсеше. Бентам предпазливо му разказа за пациента на академик Северски, описа външния изглед на Джими Кук и му показа направените снимки.

— Пратете ми веднага снимките! Аз ще проверя сега и ще ви се обадя. Ще го открием, бъдете спокойни!

— Моля, уведомявайте ме редовно, всеки ден, ако може! Наредете да се грижат за него! И да се пази абсолютна тайна! — помоли Бентам. Той искрено се вълнуваше за съдбата на своето откритие и кроеше вече планове как ще го намери, ще се сприятели с него и ще му помогне без сътресения да заживее в тяхното общество.

— Бъдете спокойни!

Геофизикът се върна замислен при учените, които продължаваха своята работа около микроскопите и другите, неизвестни за него уреди. Погледа известно време заниманията им и колебливо попита:

— Разбрахте ли как се е консервирал нашият Атомен човек?

— Не напълно — отвърна професорът. — Но открихме интересни неща в кръвта му. Той е погълнал малко преди злополуката в голямо количество неизвестни химически съединения. Не знаем за какво. Може би това е било някакво лекарство. Какво точно е, ще установят химиците. Предполагам, че и той сам не знае какво е погълнал. Чувствува се и слабо влияние на гама лъчите върху кръвта. Въобще на път сме да открием нещо, което може да доведе до нов обрат във физиологията. Ала предстои още доста работа. Утре ще си заминем, а вие като дойдете в Москва, непременно се обадете.

Старият академик се изправи от масата и очите му грееха с младежки огън.

— Ако ние, другарю Бентам, успеем да възпроизведем тази случайна анабиоза по изкуствен начин, то бъдете сигурен, че и вашето име ще остане записано в историята. Не се шегувам — засмя се той, видял смутеното лице на геофизика. — Та нали вие пръв го открихте? Това няма да бъде по-малка заслуга от нашата. Без вас науката може би още много десетилетия би се лутала по този въпрос.

— Голяма заслуга! — рече Бентам. — Да го видиш на екрана и да отидеш да го докараш. Това всеки може да свърши. Интересно ми е все пак какво прави той сега. Ще го намеря аз, непременно ще го намеря и ще ви го доведа в Москва.

Визофонът тихо иззвъня. Геофизикът се спусна нетърпеливо към него. Натисна копчето и екранът светна.

— Другарят Бентам ли е? — запита предишният образ на отговорника от Охрана на човека. — Открихме вашия беглец. Сега се намира някъде между земята и небето, но след десетина минути ще бъде в Одеса. Дошел е с кола до транспортното летище, обядвал е в ресторанта, след това е разговарял с един техник на летището, после изведнъж изчезва. Най-вероятно е да се е вмъкнал в един празен транспортьор, който е тръгнал за Одеса, защото преди това е питал закъде ще лети машината.

— Няма ли някаква опасност? Тези машини нали без хора се движат? — обезпокои се Бентам.

— Не. Техникът обясни, че това е стар модел пътническа машина, която после е нагодена да лети без пилот. Все пак те веднага са намалили хода й и я карат по-внимателно. Машината е херметически затворена, въздух има в нея достатъчно. Наредих да го посрещнат в Одеса на летището.

— Моля ви, кажете на всички другари направо да ми съобщават за всичко? Ако е здрав и не се нуждае от пряка помощ, не трябва да го закачат! Само да го наблюдават. Това е в интерес на науката.

— Добре, другарю Бентам. Вие изпратихте ли снимките? Хайде изпратете ги, а аз ще се обадя в Одеса да се свържат с вас.

— Акуратно работи нашата ОЧ — рече академик Северски, когато разговорът привърши. — Нали ви казах, че няма къде да избяга. Да, живеем в такова време, че на нашата планета е абсолютно невъзможно да се скриеш някъде, па макар и само за един час. Лошо нали?

— Че защо ще се криеш? — изненада се младият хирург, неразбрал шегата му.

— Ей тъй, на̀! Прииска ти се да се скриеш от някого. Направил си беля и не искаш да те хванат…

Бентам и хирургът го гледаха озадачено и неразбиращо. Те никога очевидно не бяха чувствували необходимостта да се крият.

— Ех, младоци! — засмя се академикът. — Какво знаете вие? Някога, когато бях на вашата възраст, все още имаше много хора, които криеха себе си или своите дела от другите. Нашият човек от ледовете е навярно от тях. Иска да се скрие. А вие сега това дори не можете да го проумеете. Така е, светът се мени. Когато станете на моите години, сами ще видите как по-младите вече няма да разбират много от това, което сега вършим.

— А вие, другарю академик, сигурно ще доживеете заедно е нас това време. Както изглежда, нямате намерение да се предавате — пошегува се хирургът.

— Нямам намерение — усмихна се отново Северски и гордо поглади с ръка буйните си посивели коси. — Мога да ви доверя една тайна, млади приятели, само че не бива да я разпространявате, защото може някой да чуе и да ме превари. Решил съм да бъда първият човек, който ще навърши сто и шестдесет години живот. Как мислите, ще ги изкарам ли?

— Разбира се — отговориха в същия тон и едновременно геофизикът и хирургът, а Бентам цъкна с език. — Това е наистина една почтена възраст!

— Не се тревожете! И вие ще я стигнете — кимна добродушно академикът. — Но хайде стига разговори! Да видим какво може още да направим с кръвта на нашия избягал праотец и да си прибираме багажа. Тази постоянна светлина почва да ме дразни. Домъчня ми за нашата Москва. Знаете ли, там вече е паднал първият снежец. Каква радост носи той! Чудя се как живеете тука.

— Свикваме — рече Бентам. — Още малко остана и ще направим и тука да не бъде така горещо. Нощ и сняг обаче не мога да ви обещая при изкуствените слънца. Може би след време ще върнем на Антарктида част от миналото й, но засега сме безсилни.

Като видя, че учените се готвят да продължат работата си, той седна в креслото до визофона и отвори една книга. Ала мислите му бягаха из пространството и търсеха там човека, който беше възкръснал от една минала епоха и сега се луташе по света сам и сигурно нещастен и изплашен от новото и непонятното, което го обкръжаваше. Какво ли го е накарало да избяга? — питаше се Бентам. — Какви ли чувства са го тласнали към такава рискована постъпка? Та сам той, Бентам, не би се решил така главоломно да скочи в една празна транспортна машина. Това може да бъде само страх. Но от какво?

На вратата тихо се почука. Влезе Светозар и бързо на пръсти доближи, като с уважение поглеждаше към гърба на академик Северски.

— Еди, цяла сутрин те търся. Къде ходиш? Какво стана с Атомния човек — запита той шепнешком.

— Офейка — усмихна се Бентам.

— Как така офейка? Къде? Шегуваш ли се?

— Може би е вече в Одеса.

— Но защо го пуснахте?

— Не ни е питал. Просто се качил в колата ми, оттам на един самолет и… фюйт.

— Ех, как ми трябваше! — ядоса се Светозар.

— За какво ти е?

— И питаш още? Та нали това ми е главната специалност: история на нравите.

— Нищо не си загубил. Какво може да ти каже? Той е журналист, а известно е, че журналистите винаги най-малко знаят.

— Остави, моля те, твоите остроти, ами кажи какво може да се направи! Защо е избягал? Какво го е накарало?

— Виж, на това и аз досега не можах да намеря отговор.

— Журналист, капиталист… Слушай, Еди — оживи се Светозар. — Знаеш ли, че тоя човек има навярно гузна съвест? Той е живял по времето, когато комунизмът е съществувал вече на част от земята. И сигурно има някакви заслуги в борбата против него. Не е разбрал, че сега комунизмът е навсякъде и бяга от наказание.

— Браво! — възкликна Бентам. — Ето какво значи да познаваш историята! Ти си прав. Аз напразно си блъсках главата какво ли го е уплашило толкова.

— Хъм, случаят става още по-интересен. Сега само върви и го наблюдавай как се държи! Еди — почти извика Светозар. — Заминавам за Одеса.

— Чакай де, какво? Ти май си изгуби ума. Как ще ме зарежеш така? Не си седял и три дни при мен и искаш да бягаш. Не успяхме да се срещнем дори и на шах. Аз съм разучил сега едни нови ходове…

— Друг път ходовете, Еди! Ще ме извиниш, но аз трябва да видя този човек отблизо. И то преди още да са го хванали другите историци. Знаеш, че честолюбието не ми е чуждо.

— Добре, добре. Но още не е сигурно дали той е в Одеса.

— Ще го намеря. Където и да е. Ако ще и на дъното на океана да го търся. Та не разбираш ли какво означава един такъв случай за науката?

— Ех, братко, на твоя ентусиазъм може да позавиди човек! И все пак седни и почакай! Вярвам, скоро ще ми се обадят от Одеса.

* * *

Джими Кук дойде на себе си по един твърде странен и неочакван начин. Изведнъж до ушите му долетяха началните акорди на непозната, но приятна музика. Някъде свиреше голям оркестър и неговите звуци постепенно изпълниха цялата кабина. Както бяха придошли ненадейно като могъщи океански вълни, така те внезапно се отдалечиха, утихнаха и на мелодичния им фон се извиси чистият и треперлив глас на една жена. Джими се поизправи замаян. Огледа се. В кабината беше все така тъмно. През горното стъкло се виждаха далечни звезди върху черния купол на небесните пространства. Каква беше тази нощ? Та той бе тръгнал късно следобяд! Колко време лети вече в тая загадъчна машина? Той вдигна ръка близо до очите си, за да види часовника и чу как музиката рязко се усили. Колкото и непонятно да бе, този оркестър свиреше вътре в часовника, този прекрасен женски глас се виеше някъде между неговите стрелки. За да се увери, Джими долепи ухо до циферблата. В този момент оркестърът прекъсна певицата с едно гръмливо кресчендо и Джими бързо отдръпна главата си. Ухото му писна заглушено. Нямаше съмнение. В малката кутийка на часовника, който той беше задигнал от любезния Бентам се намираше някакво радио или грамофон, или дявол знае какво. Този остров му поднесе за един само ден толкова изненади и страхове, че неговите чувства започваха да се притъпяват и той не намери сили да се учуди или възхити на тази великолепна машинка.

Певицата свърши своята ария, инструментите завъртяха финала и около него настъпи отново тишина. А тя беше още по-страшна. Безшумно мигаха звездите, безшумно се носеше нанякъде този огромен металически цепелин и само сърцето на Джими се чуваше да тупка самотно и отмаляло от ужас и тревога. Светещите стрелки на часовника показваха 5,15 часа. Но кога, през нощта или през деня? Той беше тръгнал около три часа следобяд. Беше светло, а сега е тъмно като дълбока, мрачна нощ. Нима е летял десет часа в безсъзнание? Невъзможно! А тогава значи лети не повече от два часа? Но откъде се взеха тия звезди?

Безсилен да разгадае загадката, Джими се облегна на кожената седалка и затвори очи, защото беше мъчително да се гледа в тази болезнена тъмнина. Тишина. Само далече някъде назад и под него почти неуловимо за ухото действуваха чудните машини, които го носеха със скоростта на куршум високо над земята. На Джими се стори, че се е излъгал, че тези шумове и трепети на метала са измама на преуморените му сетива и от това му стана още по-страшно, защото го обхвана чувството, че виси неподвижно и сам под небето в тая непрогледна нощ. От време на време той отваряше очи, за да погледне през стъклото, където неизменно едва-едва блещукаха звездите, и това като че ли бяха едни и същи звезди, които студено се присмиваха на неговото нещастие. Но когато, не помнеше вече за кой път, той безнадеждно повдигна клепачи, видя над себе си едно бледо сияние, което бързо се усилваше, като добиваше розов оттенък. Джими радостно се наведе над прозорчето, което съзря до краката си. Дълбоко долу се стелеше безкрайна сивобяла равнина. Сняг или може би облаци? И едното, и другото навяваше нови страхове. Къде се намира? Как ще слезе тази машина сама? Той беше чувал, че има ракети, управлявани от разстояние, беше писал дори в статиите си, че един ден в атомния век ще има такива машини и за пътници, но едно бе да пишеш за тях, седнал спокойно до бюрото си, друго — да се затвориш сам в такава машина. Нима толкова бяха напреднали болшевиките? И все пак машината си е машина и не можеш да й имаш доверие. Ами ако нещо се повреди? Не случайно и болшевиките я употребяват само за транспортни цели.

Мисълта, че машината може да се повреди, бясно разхлопа зъбите му. Това долу, сняг или облаци все едно, му готвеше страшна смърт, за която никой не щеше да узнае.

Джими се постара да овладее страха си, като се опита да мисли за друго. Ясно бе едно: болшевиките с такива машини могат и навярно усилено се готвят да бомбардират и Нюйорк, и Вашингтон, и Чикаго. Но как да предупреди своите хора? Как да разкрие тези ужасни тайни, на които сигурно той е единственият свидетел от целия западен свят? Дори благополучно да стигне в Одеса, там, веднага ще го хванат, там е Русия и не може да не го забележат него, чужденеца. Пък и всеки ще се усъмни, щом го види да пътува така, в една празна транспортна машина.

В кабината ставаше все по-светло и по-светло. Някъде изгряваше слънце и лъчите му обагряха с оранжеви отблясъци прозорците. Но отдолу все така еднообразно се разгръщаше сивобялата обвивка на облаците. Сега Джими ясно ги видя. Машината летеше много високо и той с изненада разбра, че не усеща нито студ, нито затруднения в дишането, нито някакви други неприятни смущения, за които бе чувал да се появяват на голяма височина. Не усещаше нищо друго освен тежък, сковаващ страх, който напразно се опитваше да сподави.

Минутите летяха, ала на него те се струваха като дълги, предълги часове, които едва се влачат и с тая своя мудност само увеличават страданията му. Скоро той почувствува, че машината не се движи вече така бързо, нещо като силен магнит го дърпаше към седалката. За миг в кабината стана здрачно, стъклата сякаш бяха залети с мляко, стъмни се изведнъж, после слънцето с всичка сила удари лъчите си в купола. Джими примижа и със свито сърце погледна надолу. Вода. Синя, безконечна, развълнувана вода. А ето и бряг! На него голям град, пристанище, кораби, кораби. Машината продължаваше бързо да слиза, като описваше гигантски кръгове.

„Одеса е на Черно море“ — спомни си Джими. През морето оттатък е Турция. Ех, да можеше да се добере до Турция!

Земята приближаваше неудържимо. Сгради, равно циментово поле. Един лек трус и Джими преглътна надигналата се в гърлото му киселина. В ушите му продължаваше тихо да бучи. През това неприятно бучене той чу още по-неприятния за него сега шум от човешки гласове, стъпки, отваряне на вратата. Стъпките отекнаха по металическия под на машината, наближиха, вратата на кабината се отвори. Джими стана от седалката, изправи се с вдървени крака и вдигна ръце. Вместо очаквания пистолет срещу него в рамката на вратата лъсна едно засмяно, бялорозово младежко лице. То възкликна с няколко неразбрани думи, след това продължи на безупречен английски:

— Жив и здрав? Как сте? Не е приятно да се пътува сам в транспортна машина, нали? Но защо стоите така? Лошо ли ви е?

Затрупан от любезните въпроси, Джими в недоумение смъкна ръце и се помъчи да се усмихне.

— Благодаря, нищо ми няма.

— Много се радвам. А ние доста се разтревожихме, като ни съобщиха, че в машината има човек. Мислехме, дано само са я затворили добре, иначе човекът така и ще си издъхне в стратосферата. Ама и вие… трябва да ви се признае, юнак сте! Така изведнъж и хоп в машината, ха, ха, ха!

— Ей, Федя — викна някой отвън, — какво става?

Момъкът трепна:

— Заповядайте да излезем на чист въздух!

Джими тромаво се заклати към изхода, като нарочно вървеше бавно и трескаво мислеше какво може да означава такова посрещане.

Навън се бяха струпали доста хора. Защракаха фотоапарати, заручаха филмови камери. Една след друга блескаха светкавици и заслепяваха очите му.

„Тия си правят сензация с мен — помисли горчиво той. — Утре вестниците им ще гръмнат и в Америка ще решат, че съм станал предател. То поне да имаше какво да предавам… А то така… Трябва да се използува положението, докато не са разбрали още кой съм!“

Той отправи няколко гримасоподобни усмивки към журналистите, които се спуснаха с бележници и апарати към него, ала интервюто не можа да се състои. Младият човек и още един друг със същата златна значка на ревера разбутаха сърдито журналистите и го поведоха по асфалтовата писта към сградите на летището.

— Тия журналисти, как ли само са научили? — сърдито забъбра момъкът. — Вие не се сърдете, другарю! На хората им се е видяло интересно, че сам човек пътува в транспортна машина. Утре ще цъфнете в забавната страница.

— Нищо, нищо — отвърна Джими. — Къде отиваме сега?

— В Охрана на човека. Трябва да си починете и да ви прегледат нашите лекари. Може би пътуването все пак не ви е подействувало добре. Пък и такъв е редът.

— Но аз съм здрав — смутолеви Джими и с нарастваща тревога мислеше, че сега вече няма да убегне от лапите на тази проклета Охрана на човека.

Въведоха го в прекрасно обзаведена просторна приемна. За да спечели време, Джими попита за клозета. Той заключи вратата зад себе си и предпазливо надникна през прозореца в шахтата. Макар да се намираше в партера, дъното на шахтата се оказа твърде дълбоко. Долу се виждаше някаква врата. От нея… през мазата… и… на улицата. Джими бързо пресметна дълбочината. Не повече от четири метра. Ако увисне на ръце от перваза на прозореца, щяха да останат два метра и нещо. Такъв скок може да се рискува. В следващия миг той ловко се покатери, хвана се здраво и внимателно засвлича краката си. Преди да се пусне, отново погледна надолу, за да види къде ще падне. Достраша го, ала връщането беше невъзможно. Ръцете му, които бяха ужасно отслабнали, не биха могли да го издигнат. Пръстите вече сами се изплъзваха от гладката прозоречна рамка. Той стисна зъби и с върховно напрежение на мускулите се отблъсна от стената. Силен удар срещна ходилата му, разтърси го до мозъка на костите. Отсрещната стена на шахтата го блъсна в гърба и той се сгърчи на дъното като смачкан паяк. Дълго лежа така, грохнал, почти в несвяст и само някъде дълбоко в съзнанието му настойчиво чукаше мисълта, че трябва да бърза, да бърза…

Един шум, който ставаше все по-силен, внезапно го изтръгна от това състояние. Горе някой блъскаше вратата на клозета, викаше. Джими се изправи с мъка на изтръпналите крака. Те се подгъваха и го боляха като пребити. Залитна към вратата на шахтата. Ръката му хвана дръжката, натисна, задърпа. Металическата врата не помръдна.

Заключена? Това беше така неочаквано, че Джими не намери в себе си сили да реагира. Едно дълбоко отчаяние, в което нямаше място дори за страх, парализира изведнъж цялото му тяло и той отново се смъкна на дъното на шахтата. А през това време горе бяха успели да влязат в клозета. Чуха се тревожни гласове. През прозореца, повече случайно, надникна лицето на момъка, който бе го посрещнал на летището. Той възкликна, извика нещо неразбрано и изчезна. Минутка след това двама души отключиха фаталната врата, хванаха Джими под мишниците и го измъкнаха от шахтата.

— Но как сте паднали вътре? Какво е станало? — питаше момъкът загрижено.

Джими не отговаряше. Не можаха да откопчат от него нито дума. Той се тътреше между двамата и целият му вид беше на човек, комуто вече всичко е безразлично. Въведоха го в една широка стая, чиято белота издаваше специалното й предназначение. Трима мъже в бели престилки скочиха веднага от малките си бюра, направени също така от някаква бяла порцелановидна материя.

— Какво е станало? Злополука?

— Почти. Това е човекът, който пристигна с транспортната ракета. Отгоре на всичко взел, че паднал от клозета в шахтата. Не ми добира ума как е станало това! Той мълчи. Може би сътресение на мозъка…

— Сега ще видим! — каза единият от лекарите.

Той застана пред един дълъг, много дълъг пулт с лъскави копчета и ръчки. Натисна едно, завъртя друго и половината от стената зад пулта, на която имаше дебел стъклен прозорец, безшумно се отмести. Пред очите на Джими, който нищо не разбра от разговора, защото се водеше на руски, се откриха някакви умопомрачително сложни уреди.

— Легнете тука! — посочи му лекарят едно бяло металическо легло всред цялата лъскава машинерия.

Джими продължаваше да седи върху стола, където бяха го оставили. В очите му постепенно се възвръщаше човешки израз и това беше израз на неописуем страх.

— Той изглежда че не знае руски — каза момъкът със златната значка. — Въобще някакъв странен човек! От централата не обясниха нищо. Само да сме се отнасяли внимателно към него и да го следим — той се обърна към Джими на английски: — Хайде, другарю, легнете там. Трябва да ви прегледат.

Атомният човек отново не помръдна, сякаш думите не се отнасяха за него. Тогава двама от лекарите го хванаха решително, вдигнаха го и го пренесоха върху леглото. Положиха върху главата му един металически венец, свързан с електрически проводници. Подобни, по-малки металически гривни нахлузиха и на китките му. Джими се видя вързан и уплетен в цяла мрежа от жици. Стори му се, че са го сложили в някаква екзекуционна машина, като електрическия стол, на който убиваха престъпниците в Америка. Той подскочи от леглото и изрева като ранен звяр.

— Пуснете ме! Не ме убивайте! Всичко ще ви кажа.

— Но какво? Какво ви стана? — засуетиха се лекарите около него.

— Пощадете ме! Моля ви! Аз… всичко…

Лекарите се спогледаха многозначително. След това единият от тях сложи ласкаво ръка на челото му и рече кротко: — После ще ни кажете всичко. Нека сега ви прегледаме! Успокойте се! Трябва да бъдете напълно спокоен! Легнете пак! Бързо ще мине. Само за минутка.

— Какво ще мине бързо? — попита Джими ужасен.

— Прегледът. Нали трябва да видим какво е станало с вас? В шахтата сте паднали, пътували сте с такава ракета… Хайде!

— Няма ли да ме убиете?

Лекарите пак се спогледаха, но този път явно озадачено. Това споглеждане успокои Джими повече от думите им.

— Защо мислите, че ще ви убием? Ние сме лекари. Пък и никой човек няма право да убива другия. Нали така? Но после ще поговорим по-дълго по това.

Натиснаха го внимателно, но властно върху масата и Джими не се възпротиви. Разголиха гърдите му.

— Какъв е тоя странен костюм? Някакви специални дрехи ли са?

— Специални са — прошепна Джими и затаи дъх.

Лекарите се отдалечиха навътре в стаята. Бялата стена безшумно се плъзна и в кабината настана мрак. Джими остана сам с тия студени машини. През ъглите на очите си той виждаше да се мяркат главите на лекарите зад дебелото стъкло на прозореца, което пропущаше твърде малко светлина. Някакъв едва доловим шум изпълни тъмната кабина, ала не се случи нищо и Джими колебливо въздъхна.

Лекарите наведоха глави над дългия човешки ръст хоризонтален екран, който се намираше зад пулта. Ясно очертан, върху него лежеше скелетът на Атомния човек. Беше неподвижен и само гръдният кош се вдигаше бързо, неравномерно.

— По-спокойно дишайте! — прозвуча един глас току до ухото му и Джими Кук се постара да урегулира дишането си. Внезапно нещо се забоде в два от пръстите на лявата му ръка. Той силно изохка, но повече от уплаха, отколкото от болка.

— Нищо, нищо! — каза гласът. — Вземаме ви малко кръв. Хайде сега се обърнете на лявата страна, после на дясната, после по корем.

Джими послушно изпълни заповедта.

Зад стената лекарите съсредоточено обсъждаха резултатите.

— Няма нищо счупено.

— И мозъчна аномалия няма. Вижте кривата!

Върху едно миниатюрно екранче на пулта се въртеше матова лента с четири зигзаги. На друго екранче трепкаха цифри, букви, загадъчни знаци.

— Кардиограмата — нормална. Кръвната картина също. Мускулните биотокове са малко по-слаби, но това се дължи вероятно на преживяното напрежение.

— Общо, тялото е слабо, поизтощено. Тоя човек като че ли дълго е гладувал. Има недостиг на вода и соли в тъканите. Наченки на авитаминоза. Но приказките му говорят за друго. Ще трябва да го пратим в психиатрията. Как може нормален човек да е толкова слаб и изтощен?

Стената се отмести.

— Готово! Прегледът свърши. Нищо ви няма. Малко почивка и силна храна.

Отвързаха го. Джими недоумяваше. Какъв беше тоя преглед? Някакви машини и хоп… готово!

— Искате ли да видите резултатите? Елате!

Единият от лекарите се наведе, отвори едно чекмедже на пулта и измъкна оттам, голям, лъскав картон. Върху него автоматически бяха се отпечатали всички цифри, букви, знаци, късове от мозъчни и сърдечни криви, снимки на скелета и вътрешните органи.

— Ето! Полюбувайте се на своето състояние!

— Но аз… Нищо не разбирам.

— Не сте ли се преглеждали друг път?

— Много пъти. Но така… автоматично…

— Че навсякъде преглеждат така.

Джими предпочете да замълчи, макар да беше на особено мнение.

— Вие преди прегледа искахте нещо да ни кажете?

Атомният човек леко пребледня:

— Не, нищо. Аз само така…

— Какво ви уплаши толкова?

— Не знам. Аз… такова…

— Е, добре. Сега ние ще ви изпратим на едно място, където ще си починете и ще ви прегледат други лекари.

— Моля ви се, не! — трепна Джими. — Нали казахте, че съм здрав? Пуснете ме да си вървя!

— Трябва да питам в централата — каза неочаквано момъкът със златната значка, който беше седял досега на един стол, без да вземе участие в разговора. — Имаме специални разпореждания за него. Дайте ми резултатите да ги покажа! — той взе картона и бързо излезе.

Джими усети как му призлява. Значи специални разпореждания? Най-младият от лекарите донесе отнякъде едно шише и напълни от него цяла водна чаша.

— Изпийте това! Трябва малко да се подкрепите.

— Какво е то?

— Лекарство. Но е добро на вкус.

Джими се поколеба, ала жаждата и гладът, които отново го измъчваха, надделяха. Лекарството имаше дъх на подсладено вино и наистина не беше неприятно. „Значи специални разпореждания? — мярнаха се повторно в съзнанието му думите на представителя на Охраната на човека. — Е, друго и не можеше да се очаква! Но какви ли са те?“

Младият момък със златната значка се върна скоро и оживено заразправя на руски:

— Познайте с кого говорих! Не ще познаете. Лично със самия академик Северски. От централата ме свързаха направо с него. Този човек бил негов пациент. Северски видя резултатите. Остана доволен. Каза само да го нахраним, облечем и да не го спираме, ако не желае да остане.

— Добре — рече главният лекар. — Ние си свършихме работата. Останалото е ваша грижа.

Джими напрегнато се взираше в устните на говорещите, за да долови каква участ му се готви, ала напразно. Момъкът го хвана приятелски под ръка и каза:

— Да вървим! Трябва да си починете, а после ще видим какво ще правим с вас.

Атомният човек отвърна любезно на сбогуването на лекарите и последва водача си, изпълнен с тревожно недоумение. Какво ли можеше да означава всичко това?

— Поседнете тук! Трябва да извикам кола — рече момъкът и изчезна зад една врата.

Намираха се в широкия хол, който бяха прекосили при пристигането му. Джими веднага откри изхода. С разтуптяно сърце той се огледа и бързо закрачи покрай сградата. Сви около ъгъла, видя, че никой не го следи и хукна по широкото и равно шосе. Необикновено бързи, разноцветни автомобили безшумно го задминаваха. Някои намаляваха и водачите им, подали глави през прозореца, му правеха знаци, с които го канеха да се качи при тях, щом толкова бърза. Джими мълчаливо отминаваше, но по едно време съобрази, че не ще е зле да влезе в някоя от тия коли. Преследвачите биха изгубили следите му. Една малка остроноса спортна кола внезапно се отдели от общия поток и спря пред него. Караше я млада русокоса жена. Джими прие поканата и без да продума, седна до нея. Колата веднага потегли. Младата жена състрадателно поглеждаше към новия си спътник и се мъчеше да го заговори на различни езици. Джими, който беше се качил именно защото видя, че жената е сама, упорито мълчеше. Изведнъж му хрумна да се престори на глухоням. Дори когато жената го запита дали говори английски, той само несръчно махна с ръце и произнесе няколко неприятни гърлени звуци.

— Ах, какво нещастие! — възкликна жената. — Нима науката е безсилна да помогне?

Джими невъзмутимо гледаше пред себе си, зарадван вътрешно на оригиналното си хрумване, което го избавяше от неудобни въпроси. Когато колата навлезе в града, жената наново се обърна към него и като си помагаше с белите изящни ръце, попита го къде иска да го остави. Джими помисли малко, после й даде знак да спре. Поклони се, избъбра нещо неразбрано и слезе.

Одеса се разкри пред него с необикновена хубост. Той не беше предполагал, че някъде по света може да има такива красиви градове. Навсякъде паркове, цъфнали градини, улиците широки, широки и чисти като огледало, обградени с двадесететажния венец на сградите, блеснали в мрамор и стъкло. Часове наред Джими се скита от улица в улица, присядаше уморен на някоя пейка и се любуваше на непрекъснатия поток от великолепни автомашини, на редките пешеходци, които до един бяха облечени в скъпи дрехи. Хората бяха все едри, много по-високи от него и охранени.

„Тия хора не живеят лошо“ — мислеше той, като леко зъзнеше.

Слънцето грееше, ала беше твърде хладно като в ясен зимен ден. Джими не знаеше колко е часът, защото задигнатият часовник показваше някакво съвсем глупаво време. В стомаха му отново заговори гладът и не даваше спокойствие на мислите му. Откъде се взе и този неутолим глад? Може би от болестта? Както и да е, трябваше да се намери нещо за ядене. Той спря пред входа на един голям ресторант. С ръце в джобовете, сгушил се зиморничаво, дълго гледа вътре, но не посмя да влезе. И тъкмо когато се накани да продължи своята безцелна разходка, някой го хвана за лакътя. Трепна уплашено и се обърна. Един най-малко с половин метър по-висок от него човек, с мургаво азиатско лице го гледаше втренчено, заклати укоризнено глава и сърдито му заобяснява нещо. Джими пак прибягна до спасителната преструвка. Човекът, на чийто ревер той с уплаха забеляза познатата вече златна значка, се изненада, но не го остави, а енергично го задърпа за дрехите, като сочеше, ту тях, ту другите минувачи, ту слънцето, ту се мъчеше да изобрази треперене. Джими нищо не разбра от бурните му жестикулации. Тогава човекът го хвана под ръка и го помъкна със себе си. Джими усещаше неудържимото желание да избоксира самонатрапилия му се водач в стомаха и да побегне, ала се страхуваше, че от това може да стане по-лошо за него и се остави да го водят. Влязоха в един магазин за дрехи. Продавачът веднага се спусна услужливо към тях и между него и човека със златната значка се завърза оживен разговор. Ако Джими разбираше руски, неговото учудване би било още по-голямо.

— Чудак някакъв! Имаме нареждане да го наблюдаваме. Веднага го познах. — Глухоням е изглежда, но това не му дава право да ходи така облечен. От един час го гледам. Трепери от студ, а не си вземе топли дрехи. Пък и откъде ли е измъкнал тия стари парцали? Дайте му там нещо по-хубаво да не загрозява улиците!

— Разни хора има — потвърди мъдро продавачът. — Не знам, лошо ли са възпитани, но понякога проявяват много странен вкус. Мислят си, че като са свободни граждани, могат да ходят облечени с каквото си искат. Според мене в конституцията трябва да влезе като основен закон правилото, че всеки е длъжен да прави всичко възможно, за да бъде приятен на хората.

— Точно така, точно така! А защо не излезете със статия по този въпрос? Направете предложение!

— И ще направя, ще видите! — каза продавачът.

Той извади няколко разноцветни костюми и ги разгърна пред Джими. Кафяви, тъмносини, гълъбовосиви — прекрасни десени от фина неизвестна материя. Джими се дръпна уплашено и със средствата на глухоням се опита да обясни, че няма пари. Вдигаше рамене, разперваше ръце, търкаше палеца с показалеца, както когато се отбройват монети, и клатеше отрицателно глава. Двамата го гледаха известно време в недоумение, после човекът със значката решително свлече дрехата от гърба му. Като видя, че протестите не помагат, Джими се предаде и влезе в кабината за преобличане. Скоро в многобройните огледала се заобръща с плахо самодоволство един напълно преобразен човек.

— Аха, това е вече друго! — потупа го по гърба продавачът.

Джими нищо не разбра, но все пак стисна благодарствено ръката му и зачака да види какво ще стане. Продавачът му помогна да облече и едно бежово пардесю, огледа го внимателно от всички страни и като остана доволен, любезно се сбогува с представителя на Охрана на човека. За плащане въобще не стана дума. Това съвсем обърка Атомния човек. Той погледна слисан ту единия, ту другия. После човекът със златната значка го хвана под ръка и го поведе към изхода.

На улицата Джими съобрази, че това може би е някаква форма за социално подпомагане на бедните и без колебание се обърна към неочаквания си благодетел. Потърка с ръка стомаха си, посочи устата и запреглъща, изблещил очи. Златната значка се ухили весело. След малко той го въведе в един разкошен ресторант, поговори тихо с келнерката, побутна Джими към една празна маса и му протегна ръка за сбогом. На тръгване той му се закани шеговито с пръст, ала Джими не му обърна внимание. По-важно за него сега бе, че щеше да утоли най-сетне измъчващия го глад.

„Виж ти, да си глухоням не било лошо — каза си той с насмешка и налапа една едра пилешка кълка. — Ако знаеше тоя наивник кого храни и облича…“

Не след дълго, облечен и заситен, Джими отново заскита из града. Чувствуваше се добре и мислите му станаха по-светли. Сега минувачите не го заглеждаха както преди, а и агентите на ОЧ по-трудно биха го познали. Дрехите, макар и с чудновата кройка, му отиваха и той с удоволствие разглеждаше своето отражение по витрините. Все пак въпреки неочакваната гостоприемност на Одеса, трябваше да помисли за напускането й. Той дълго се лута, докато успя най-после да налучка пътя за пристанището. Отправи се нататък с надеждата да намери начин да продължи своето странно пътешествие.

Като съзря първите параходи, Джими спря в крайбрежната градинка и избра една пейка, откъдето можеше по-лесно да се наблюдава. Видът на параходите го изуми. Явно пътнически или транспортни кораби, те бяха десетина пъти по-големи от най-големия американски самолетоносач и повече приличаха на плуващи многоетажни сгради с големите прозорци и веранди, с равните облицовани покриви, по които играеха деца и се разхождаха весели хора.

„Тия болшевики — помисли Джими с тъга — изглежда живеят със своя социализъм доста по-добре от нас, щом имат такива параходи и могат да те обличат и хранят без пари…“

Всичко, което бе успял досега да забележи, а то не беше много поради паническия страх, който често заслепяваше очите му, го караше сега не само да се учудва, а направо обръщаше надолу с главата представите му за комунистите, за онези, които според него искаха да погубят света. Той не можеше да скрие от себе си, че много неща му харесват, че дори би останал да живее тука, ако не беше, от една страна, тая Охрана на човека, а от друга страна, американското разузнаване, което лесно би могло да го открие и още по-лесно да го премахне като предател.

На много места по безкрайните кейове дълги върволици хора се качваха в параходите, които един след друг даваха звучни сигнали и с необикновена бързина напускаха пристана. Нямаше смрадливия пушек на нюйоркското пристанище, нямаше неговия невъобразим шум и вековна мръсотия. Тук всичко беше чисто и светло, както бе чист, светъл и чудно красив целият огромен град. Джими стана от пейката и бавно, с озъртане се упъти към най-близкия вход на морската гара. Колкото и да се взираше, не можа да открие никъде униформите на пристанищната полиция или митническите чиновници. Само тук-таме из навалицата се мяркаха хора със сини като морето дрехи и златни копчета, ала това сигурно бяха моряци. Той попадна в гъстия поток от хора и бе повлечен през централната сграда по дълги мраморни коридори и ослепителни, просторни като футболни игрища, холове. Навсякъде блестяха светлинни надписи, пъстри плакати рекламираха тропическата природа на чужди страни. Някъде Джими успя да прочете Нюйорк, но не разбра за какво се касаеше. Някой доста силно го блъсна с лакът в гърба. Той се обърна, готов да наругае, ала зад него стоеше един огромен, до черно изпечен от слънцето мъж, с буйни и гъсти къдри на главата, който изсипа бързо куп неразбрани гръмогласни извинения. Джими само повдигна сърдито рамене. Мъжът продължаваше да му говори. Изведнъж той се прекъсна и го запита на английски:

— Ама вие не говорите ли руски? Закъде ще пътувате?

— Не съм решил още, но по възможност някъде по-далеч от вас.

— Не ми се сърдете! — загърмя отново мъжът, който беше истински великан в сравнение с Атомния човек. — Без да искам, ви блъснах. Нали виждате размерите ми? Отвикнал съм от такава хорска блъсканица. Слушайте! Ако нямате предвид нещо по-добро, тръгнете с мен! Очаква ме една превъзходна компания. Обещавам ви три дни такова веселие, каквото само българите умеят да правят.

Великанът прегърна Джими през раменете и го помъкна по едно от разклоненията на човешкия поток. Джими опита да се освободи, ала това беше невъзможно. Раменете му бяха заклещени като в менгеме. Тоя мъж притежаваше навярно исполинска сила.

— Не, няма да ви пусна! Забелязах, че сте свободен. Зяпахте по надписите и се чудехте накъде да тръгнете. Сигурно сте в отпуска, нали? И аз също — гръмката и весела речовитост на тая човешка грамада зашеметяваше и покоряваше. — Един мой приятел се жени. Виждали ли сте българска сватба? Не, нали? Вие женен ли сте? Не? Ако ви хареса, ще ви оженим за българка. Ха, ха, ха! Не се противете, моля! Не се противете!

Бяха излезли вече на каменния кей. Джими реши, че не е зле да се сприятели с тоя добродушен веселяк, който можеше да му бъде в помощ. Заедно с по-малка групичка от хора двамата се отправиха към едно дребно корабче с формата на дълъг суджук.

— По-бързо се качвайте, моля! — подканяше един човек с тъмносини дрехи и златни копчета.

Джими премина по тесния мостик със свито сърце, ала никой не му поиска паспорт. Зад гърба им мостчето автоматически се вдигна.

— Моля всички да се приберат вътре! — подкани отново човекът със сините дрехи.

— Бих искал да остана вън. Става ми лошо, когато пътувам по море — рече Джими на своя водач.

— Не може. Ще потъваме. А долу няма да ви стане лошо.

— Как ще потъваме?

— Така, ще плаваме под водата.

— Но това подводница ли е?

— Разбира се, не виждате ли? Какво ви е, приятелю, та гледате на всичко, като че ли за пръв път го виждате?

— Нищо, нищо! — смутолеви Джими.

Чудната подводница бързо се отдалечи от брега. Люковете се затвориха и тя като огромен делфин се гмурна сред вълните. На мястото, където потъна, се образува буен водовъртеж…

* * *

В същото време по визофона се водеше следният разговор:

— Хей, Еди! Обаждам се от Одеса — викаше Светозар Лазов. — Пак изпуснах Атомния човек. Това е просто някакъв фантом!

Едуард Бентам се засмя:

— Не се ядосвай! Пътят му е към Нюйорк. Там ще го намериш.

— Но на мен сега ми е най-интересен.

— Не си прави зрелище от хорските нещастия, момче! Да не мислиш, че на него му е леко сега?

— Знаеш, че това е научен интерес…

— Да де, да де! Какво мислиш да предприемеш по-нататък?

— Ще прескоча до София да се видя с Лина. През това време, вярвам, ОЧ ще го открие отново.

— Като стигнете до Нюйорк, обади ми се! Може да взема отпуск и да дойда. Да си призная, мъчно ми е за тоя човечец — рече Бентам. — Хайде поздрави момичето! Желая ти успех!

Загрузка...