Аз, роботът

Лъжец!

Алфрид Ланииг запали внимателно пурата си, но пръстите му леко трепереха. Свъсил посивелите си вежди, той заговори, изпускайки кълба дим:

— Да, чете мисли — можете да не се съмнявате в това. Но защо? — Той погледна главния математик Питър Богърт. — Е?

Богърт приглади с две ръце черната си коса.

— Това е трийсет и четвъртият ни робот модел РБ, Ланинг. Всички останали отговарят напълно на нормите.

Третият човек на масата се намръщи. Това беше Милтън Аш, най-младият от ръководството на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“, който се гордееше с това.

— Слушайте, Богърт, целият му монтаж е извършен безупречно — отначало докрай. Гарантирам за това.

Дебелите устни на Богърт се разтеглиха в покровителствена усмивка.

— Гарантирате? Щом сте готов да поемете отговорност за цялата поточна линия, аз препоръчвам да ви повишат. По съвсем точни данни за производството на един-единствен позитронен мозък са необходими седемдесет и пет хиляди двеста тридесет и четири операции, а успешното изпълнение на всяка от тях зависи от различен брой фактори — от пет до сто и пет. Ако дори само една от тях бъде сбъркана, мозъкът отива в брак. Цитирам нашите собствени проспекти.

Милтън Аш се изчерви и понечи да отговори, но го пресече четвърти глас:

— Ако ще си прехвърляме вината един на друг, аз си излизам. — Сюзън Келвин бе стиснала здраво ръце в скута си, а бръчиците около тънките й бледи устни станаха по-дълбоки. — Налице е робот, който чете чужди мисли, и според мен важното е да си изясним защо той прави това. А започнем ли с „виновен е този“, „грешката е на онзи“, доникъде няма да стигнем.

Студените й сини очи се спряха на Аш и той се усмихна. Ланинг също се усмихна и както винаги в такива случаи дългата му побеляла коса и хитрите очички му придаваха вид на библейски патриарх.

— Права сте, доктор Келвнн. — Изведнъж гласът му зазвуча решително. — Казано с две думи, положението е следното. Произвели сме позитронен мозък, който не би трябвало да се различава от останалите, но въпреки това той има забележителното свойство да приема вълните, излъчвани от човек в процеса на мисленето. Ако знаехме как е станало това, то би означавало най-големия успех в развитието на роботиката за десетки години. Но ние не знаем това и трябва да го изясним. Разбрахме ли се?

— Може ли едно предложение? — попита Богърт.

— Казвайте.

— Мисля, че докато не разрешим тази загадка — а като математик мога да кажа, че това ще бъде дяволски трудно, — трябва да пазим в тайна съществуването на РБ-34. Дори от колегите от нашата фирма. Ние, ръководителите на отдели, би трябвало да се справим със загадката, а колкото по-малко знаят останалите…

— Богърт е прав — каза доктор Келвин. — Откакто Междупланетният кодекс бе изменен и позволява роботите да бъдат изпробвани в завода преди изпращането им на междупланетните станции, пропагандата против роботите се засили. Разбере ли се, че един робот може да чете мисли, преди ние да знаем причината за това явление, някой може да направи солиден капитал от това.

Ланинг дръпна от пурата си и кимна сериозен. После се обърна към Аш:

— Казахте, че сте били сам, когато за първи път сте се натъкнали на способността на робота да чете мисли?

— Да, бях сам и загубих ума и дума. Тъкмо го бяха сглобили и го изпратиха при мен. Оберман беше отишъл някъде и аз го поведох сам към помещенията за изпробване. — Той млъкна за секунда и на устните му заигра лека усмивка. — Кажете, случвало ли ви се е да разговаряте мислено с някого, без да си давате сметка за това?

Никой не си даде труд да му отговори и той продължи:

— Знаете как става, отначало човек не съзнава това. И така той ми каза нещо — нещо напълно смислено и логично — чак когато стигнахме до помещенията за изпробване, се сетих, че не съм си отварял устата. Разбира се, мисли в главата ми всякакви, но това е друга работа, нали? Заключих това чудо и хукнах към Ланинг. Представяте ли си — до вас върви робот, чете ви мислите и се рови като кокошка в тях! Тръпки ме побиха.

— Сигурно — каза замислена Сюзън Келвин. Тя се бе втренчила някак особено в Аш. — Толкова сме свикнали да смятаме, че никой няма достъп до мислите ни.

Ланинг се намеси нетърпеливо:

— И тъй, само ние четиримата знаем за това. Добре. Трябва да си разпределим строго работата. Аш, от вас искам да проверите целия работен процес — отначало докрай. Всичко. Ще изключите всички операции, при които е невъзможно да се допусне грешка, и ще съставите списък на онези, при които тя е възможна. При това ще посочите характера на възможната грешка и доколко голяма може да бъде тя.

— Лека задачка — изръмжа Аш.

— Няма как. Разбира се, ще впрегнете в тази работа и подчинените си — ако е нужно, всички до един — и не берете грижа, че ще изостанем с плана. Само те да не разберат защо се върши това. Ясно, нали?

— Хммм, да — младият инженер се усмихна накриво. — Ще има да ни пращят ушите.

Ланинг завъртя стола си към Келвин.

— А вие ще подхванете работата откъм другия край. Вие сте робопсихологът на фирмата, така че ще трябва да изучите самия робот и оттам вече да търсите причината. Опитайте се да изясните как постига той това. Вижте какво друго е свързано с телепатичните му способности, колко далеч се простират те, как се отразяват на мисленето му и по какъв начин нарушават стандартните му работни качества. Разбрахме ли се?

Ланинг не дочака отговора й.

— А аз ще координирам работата и ще правя математическата обработка на резултатите — той запуфка ожесточено пурата и през дима избъбра останалото: — Разбира се, в това ще ми помогне Богърт.

Продължавайки да лъска ноктите на месестите си ръце, Богърт отвърна меко:

— Както кажете. Все поназнайвам нещичко в тази област.

— Аз започвам — каза Аш и стана от стола си. На приятното му младо лице се появи усмивка. — На мен се падна най-мръсната работа, така че по-добре да не отлагам.

Сюзън Келвин отвърна с едва забележимо кимване, но погледът й го съпроводи, докато той изчезна зад вратата. Тя не отговори нищо, когато Ланинг каза, сумтейки:

— Доктор Келвин, няма ли да идете да видите РБ-34 още сега?

При тихия звук от отварянето на вратата РБ-34 вдигна фотоелектрическите си очи от книгата, а когато Сюзън Келвин влезе, той вече беше на крака. Тя се спря за миг, за да оправи табелата „Вход забранен“, която висеше на вратата, и после се приближи към робота.

— Ерби, донесох ти някои материали за хиператомните двигатели. Искаш ли да им хвърлиш поглед?

РБ-34, наричан иначе Ерби, пое от ръцете й трите тежки тома и отвори заглавната страница на единия.

— Хмм-м! „Хиператомна теория“ — измънка той на себе си и запрелиства книгата, след което добави разсеяно: — Седнете, доктор Келвин. Това ще ми отнеме няколко минути.

Тя седна и взе да наблюдава внимателно Ерби, който се разположи на един стол от другата страна на масата и пристъпи към системен преглед на трите книги. След половин час той ги сложи настрана и каза:

— Разбира се, аз зная защо ми донесохте тези томове.

Крайчецът на устата на доктор Келвин потрепна.

— И аз така предполагах. Трудно е да се работи с теб, Ерби. Ти винаги ме изпреварваш с една крачка.

— Положението с тези книги е същото, както и с останалите. Те просто не ме интересуват. Във вашите учебници няма нищо. Вашата наука е само маса събрани факти, скрепени от някакво подобие на теория. Всичко това е толкова елементарно, че едва ли заслужава внимание. Мен ме интересува вашата белетристика, преплитането и взаимодействието на човешките подбуди и чувства… — Той описа дъга със силната си ръка, търсейки подходящи думи.

— Мисля, че те разбирам — промълви доктор Келвин.

— Аз, знаете, чета мисли — продължи роботът — и нямате представа колко сложни са те. Много от тях остават неразбираеми за мен, защото моят начин на мислене няма почти нищо общо с вашия. Но независимо от това аз се опитвам да вникна в него и вашите романи ми помагат.

— Да, но боя се, че когато чрез съвременния роман се запознаеш с някои душевни преживявания — в гласа й трепна горест. — нашите мисли и чувства ще ти се сторят досадни и безцветни.

— Нищо подобно!

Това решително възражение я накара да стане на крака. Тя усети, че се изчервява, и си помисли уплашена: „Той сигурно знае!“

Ерби притихна неочаквано, после каза с тих глас, почти напълно лишен от металния тембър:

— Но, разбира се, зная, доктор Келвин. Вие непрекъснато мислите за това, тъй че как мога да не зная?

Лицето й се вкамени.

— Ти… казвал ли си някому?

— Не, разбира се — удиви се искрено той. — Никой не ме е питал.

— Тогава сигурно ме смяташ за глупачка — изтърси тя.

— В никакъв случай! Това е едно нормално чувство.

— И може би затова е толкова глупаво — в гласа й преобладаваха тъжни нотки. Зад маската на доктора за миг надникна жената. — Не може да се каже, че съм привлекателна, нали?

— Ако говорите за физическа привлекателност, не мога да се произнеса. Но във всеки случай зная, че има и други видове привлекателност.

— Нито пък млада — доктор Келвин сякаш не слушаше робота.

— Още нямате четиридесет — в гласа му звучеше съпричастие и настойчивост.

— Трийсет и осем, ако броим годините; и цели шейсет, ако говорим за емоционалното възприемане на жизнения опит. Не бива да се забравя, че съм психолог. А той — продължи горчиво тя — е само на трийсет и пет и изглежда дори по-млад. Мислиш ли, че той вижда в мен… нещо особено?

— Защо говорите така! — стоманеният юмрук на Ерби се стовари със звън върху пластмасовата повърхност на масата… Слушайте какво ще ви кажа…

Но Сюзън Келвин се нахвърли ожесточено върху него, болката в очите й избухна в пламък.

— Какво да слушам? Какво разбираш, какво знаеш ти… машина такава? Аз съм за тебе само интересен екземпляр, някаква буболечка със странни мисли, които ти виждаш като на длан. Чудесен пример за разбити надежди, нали? Почти като в книгите, които четеш.

Сухите й ридания заглъхнаха постепенно.

При това избухване роботът се сви. Той поклати умолително глава.

— Но, моля ви, изслушайте ме! Аз мога да ви помогна, ако искате.

— Как? — изкриви устни тя. — Като ми дадеш полезеи съвет?

— Не, не така. Просто мога да ви кажа какво мислят някои други хора, например Милтън Аш.

— Не искам да знам какво мисли той. Млъкни.

— Аз пък мисля, че искате да знаете.

Тя седеше през цялото време с наведена глава, но дишането й се учестяваше.

— Говориш глупости — прошепна тя.

— Защо? Искам да ви помогна. Милтън Аш смята, че вие… — Той млъкна.

Тя вдигна глава.

— Е?

— Той… той ви обича — каза тихо роботът. Доктор Келвин не продума цяла минута. Само го гледаше с широко отворени очи. После каза:

— Лъжеш се. Несъмнено грешиш. Откъде-накъде ще ме обича?

— Обича ви, истина ви казвам. Такова нещо не може да остане скрито от мен.

— Но аз съм толкова… толкова… — запъна се тя.

— Той гледа по-надълбоко, не само външността. За него е важен интелектът. Милтън Аш не е от тези, които се женят за някаква прическа и хубави очи.

Сюзън Келвин запремигва бързо и не отговори веднага.

— И все пак — каза тя с разтреперан глас — той някога с нищо не е дал да се разбере…

— А вие дали ли сте му някаква възможност?

— Как да му дам? Никога не съм помисляла, че…

— Виждате ли!

Робопсихологът се замисли, после вдигна внезапно глава.

— Преди шест месеца в завода при него дойде някакво момиче. Стройна блондинка. Беше красива, струва ми се. И, разбира се, едва ли би могла да каже колко е две и две. Той цял ден се пъчи пред нея и се мъчеше да й обясни как се правят роботите. — Гласът й отново зазвуча твърдо. — Естествено, тя не разбра нищо. Коя е тя?

Ерби отговори без колебание:

— Зная много добре за кого говорите. Тя е негова първа братовчедка и между тях няма нищо особено, уверявам ви.

Сюзън Келвин стана почти с лекотата на момиче.

— Колко странно! Понякога се мъчех да си внуша именно това, при все че никога не съм го мислила сериозно. Значи е вярно!

Тя изтича до Ерби и стисна с две ръце студената му тежка лапа.

— Благодаря ти, Ерби — прошепна тя с дрезгав от вълнение глас. — Само не казвай никому за това. Нека то бъде наша тайна. Още веднъж благодаря.

И като стисна трескаво безчувствените му метални пръсти, тя си излезе.

Ерби се върна бавно към романа, който временно бе оставил. Ала никой не можеше да прочете неговите мисли.

Милтън Аш се протегна бавно, с удоволствие, при което ставите му запукаха, после впи поглед в Питър Богърт.

— Слушайте — каза той, — вече цяла седмица се въртя с тази работа и почти не съм спал. Краят й не се вижда. Ако не се лъжа, казахте, че разрешението на загадката се крие в позитронното бомбардиране във вакуумна камера Д?

Богърт се прозина деликатно и се втренчи в белите си ръце.

— Да. Попаднах на известна следа.

— Зная какво означава това, когато го казва математик. Колко ви остава да стигнете до края й?

— Зависи.

— От какво? — Аш се тръшна на креслото и протегна дългите си крака.

— От Ланинг. Старецът не е съгласен с мен — въздъхна той. — Поизостава от живота, там е бедата с него. Като се е хванал за тази своя матрична механика, и не признава друго, а в случая са нужни много по-силни математически средства. Такъв инат е.

Аш измърмори сънливо.

— А защо не попитате Ерби, за да се приключи цялата работа?

— Да питаме робота? — вдигна вежди Богърт.

— Защо не? Бабето не ви ли каза?

— Имате предвид Келвин?

— Точно. Самата Сюзи. Този робот е магьосник в математиката. Знае всичко за всичко и още нещо отгоре. Изчислява наум тройни интеграли, а за десерт взема тензорен анализ.

Математикът го гледаше с недоверие.

— Сериозно ли говорите?

— Честна дума! Но най-интересното е, че този идиот не обича математиката, а предпочита сълзливи романи. Да видите само с каква плява го тъпче Сюзи: „Морава страст“, „Любов в Космоса“ и други от този род.

— Доктор Келвин не ни е казвала нито дума за това.

— Защото още не е приключила проучванията си върху него. Нали я знаете каква е. Не обича да се вдига шум, преди да е разкрила голямата загадка.

— Но на вас е казала все пак.

— Да, разговорихме се. Напоследък идва често при мен. — Той отвори широко очи и сбърчи чело. — Кажете, Бога, не забелязвате ли нещо странно у нея в последно време?

Богърт се ухили.

— Започна да си черви устните. Това ли имате предвид?

— По дяволите! Червило, пудра, сенки на очите — това да. Разхубавила се е. Но има нещо друго. Не мога да го определя точно. Начинът, по който говори, сякаш е изпълнена от щастие.

Той се позамисли и сви рамене.

Богърт си позволи похотлива усмивка, която за учен, надхвърлил петдесетте, не беше лошо изпълнена.

— Може да е влюбена — каза той.

Клепките на Аш натежаха отново.

— Вие сте побъркан, Боги. Идете да поговорите с Ерби. А аз ще остана тук да поспя.

— Добре. Но не бих казал, че би ми доставило удоволствие един робот да ме учи на собствения ми занаят. Впрочем той едва ли е в състояние да го направи.

Отговори му леко похъркване.

Пъхнал ръце в джобовете, Питър Богърт говореше с престорено безразличие, а Ерби го слушаше внимателно.

— Работата стои така: казаха ми, че ти разбираш от тези неща, и аз те питам повече от любопитство, отколкото от някакви други съображения. Допускам, че в моите разсъждения, тъй както ги изложих, има няколко съмнителни пункта и тъкмо тях доктор Ланинг отказва да приеме. По този начин картината все още е малко непълна.

Роботът мълчеше и Богърт го подкани:

— Е?

— Не виждам грешка — Ерби проверяваше внимателно изписаните на хартия цифри.

— Едва ли можеш да добавиш нещо към това.

— Не смея дори да се опитам. Вие сте по-добър математик от мен и… ще го кажа направо: страх ме е да не се изложа.

В усмивката на Богърт трептеше едва забележимо самодоволство.

— Така и предполагах. Разбира се, задачата е сериозна. Но да забравим това.

Той смачка листата, хвърли ги в шахтата за смет и понечи да си тръгне, но се спря.

— Между другото…

Роботът чакаше търпеливо. Богърт беше затруднен.

— Имам един въпрос… тоест… по всяка вероятност ти би могъл… — той млъкна. Ерби заговори спокойно:

— Мислите ви са доста объркани, но няма никакво съмнение, че те се отнасят до доктор Ланинг. Безполезно е да се двоумите; успокойте се и аз веднага ще разбера какво искате да ме питате.

Ръката на математика се плъзна по навик по пригладената коса.

— Ланинг наближава седемдесетте — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Зная.

— И вече близо трийсет години е директор на завода.

Ерби кимна.

— Така — в гласа на Богърт се промъкнаха умолителни нотки, — ти сигурно знаеш… Той не смята ли да подава оставка? Здравословни причини или нещо друго…

— Именно — ограничи се да каже Ерби.

— Но ти знаеш ли?

— Разбира се.

— Тогава… ъ-ъ-ъ… ще ми кажеш ли?

— Щом ме питате, ще ви кажа — роботът говореше като за съвсем обикновено нещо. — Той вече подаде оставка.

— Какво? — изтръгна се от Богърт. — Повтори!

— Той вече подаде оставка — повтори спокойно роботът, — само че тя още не е влязла в сила. Той чака да види как ще се разреши проблемът… хм-м… с мен. Щом се уреди това, той е готов да предаде директорския си пост на своя приемник.

Богърт изпусна рязко дъх.

— И? Приемникът му? Кой е той?

Той почти се прилепи до Ерби и очите му се приковаха като омагьосани в непроницаемите тъмночервени фотоелементи, които служеха за очи на робота.

Последва бавен отговор:

— Бъдещият директор сте вие.

По напрегнатото лице на Богърт се изписа пестелива усмивка.

— Приятно ми е да чуя това. Аз се надявах и очаквах, че ще стане така. Благодаря, Ерби.

Тази нощ Питър Богърт прекара на бюрото си до пет часа и в девет сутринта отново се залови на работа. Той току измъкваше един след друг справочниците от стелажа над бюрото. Страниците с изчисленията набъбваха бавно, почти незабележимо, затова пък на пода растеше цяла планина от смачкани изписани листове.

Точно в дванайсет той хвърли още един поглед на последните изчисления, разтри зачервените си очи, прозина се и сви рамене.

— Проклятие! Върви все по-зле.

Той чу вратата да се отваря, обърна се и кимна на влезлия Ланинг. Като пукаше кокалчетата на едната си ръка с другата, директорът огледа разхвърляната стая и сбърчи вежди.

— Нов начин ли търсите? — попита той.

— Не — последва предизвикателен отговор. — Какво му е лошо на стария?

Ланинг дори не си направи труда да отговори, а само хвърли бегъл поглед върху най-горния лист на бюрото. После, палейки пурата си, каза:

— Келвин каза ли ви за робота? Той се оказа математически гений. Много интересно.

Богърт изсумтя.

— Каза ми. Но по-добре тя да си гледа робопсихологията. Аз проверих възможностите на Ерби — едва се справя с интегрално и диференциално смятане.

— Келвин е на друго мнение

— Тя е побъркана.

— А и аз съм на друго мнение.

Директорът присви очи застрашително.

— И вие? — отекна твърдо гласът на Богърт. — За какво говорите?

— Цяла сутрин вървя по петите на Ерби. Той може да прави такива номера, за каквито никога не сте чували.

— Нима?

— Не вярвате ли? — Ланинг измъкна от джоба на жилетката си лист хартия и го разгъна. — Това не е моят почерк, нали?

Богърт се вгледа в едрите ъгловати цифри, които изпълваха листа.

— Ерби ли е писал това?

— Да. И ако забелязвате, той се е занимавал с интегрирането на вашето двайсет и второ уравнение. И стига — той почуква с жълтия си нокът върху последния ред — до моя извод, само че четири пъти по-бързо. Вие не сте прав, като пренебрегвате ефекта на Лингър при позитронното бомбардиране.

— Че аз не го пренебрегвам. За бога, Ланинг, разберете, че това изключва…

— О, вие вече обяснихте това. Използвали сте преходното уравнение на Митчъл, нали така? Добре, но то е неприложимо в този случай.

— Защо?

— Преди всичко защото боравите с хиперимагинерни величини.

— Какво от това?

— Уравнението на Митчъл не върши работа, когато…

— Вие луд ли сте? Ако препрочетете студията на Митчъл в…

— Това не ми е нужно. Аз още отначало ви казах, че неговият начин на разсъждение не ми харесва. И ето Ерби ме подкрепя.

— Тогава нека тази машинка ви реши цялата задача — извика Богърт. — Защо трябва да се занимавате с нищожества като мен?

— Цялата работа е там, че и Ерби не може да реши задачата. А щом той не може, ние сами съвсем няма да можем. Предавам този въпрос на Националния съвет. Ние сме безсилни.

Богърт скочи така, че столът му падна. Цял почервенял, той изръмжа:

— Да не сте посмели!

Ланинг също почервеня.

— Вие ли ще ми казвате какво да правя и какво не?

— Точно аз — скръцна зъби Богърт. — Вече съм решил задачата и няма да позволя да ми я измъкнете от ръцете. Това да ви е ясно. Толкова сте ми прозрачен, изсъхнало изкопаемо. Вие по-скоро ще се гръмнете, отколкото да признаете, че именно аз съм решил въпроса с телепатията на робота.

— Вие сте идиот, Богърт. Ще ви уволня за неподчинение.

Долната устна на Ланинг трепереше от яд.

— Съмнявам се, Ланинг. Когато е налице робот, който чете мисли, не може да има тайни. Искам да ви кажа, че зная за вашата оставка.

Пепелта на пурата на Ланинг затрептя и падна, а след нея падна и самата пура.

— Какво, какво…

Богърт се захили ехидно.

— И новият директор съм аз, да се разберем. Да не мислите, че не зная? Дявол ви взел, Ланинг, отсега нататък аз ще командувам тук, иначе ще ви забъркам такава каша, каквато не сте и сънували.

Ланинг доби отново дар слово и изрева:

— Уволнен сте, чувате ли? Освбождавам ви от всички длъжности. С вас е свършено, разбирате ли?

Богърт се ухили още повече.

— Какъв смисъл има всичко това? Нищо няма да постигнете. Всички козове са в мои ръце. Аз зная, че сте подали оставка. Каза ми го Ерби, а той го знае от вас.

Ланинг си наложи да говори спокойно. Той изглеждаше стар, престар, очите му гледаха уморено, червенината на лицето бе отстъпила място на восъчна бледост.

— Трябва да поговоря с Ерби. Невъзможно е да ви е казал такова нещо. Играете на едро, Богърт, но на мен ми е ясно, че блъфирате. Елате с мен.

Богърт сви рамене.

— При Ерби ли? Добре. Дори много добре!

Пак точно в дванайсет същия ден Милтън Аш вдигна глава от току-що направената груба скица и каза:

— Добивате ли представа? Не ме бива да рисувам, но горе-долу изглежда така. Чудна къща и няма да ми струва почти нищо.

Сюзан Келвин го погледна нежно.

— Наистина е много хубава — въздъхна тя. — Често съм си мечтала да…

Гласът й секна.

— Разбира се — продължи живо Аш, оставяйки молива, — ще трябва да чакам отпуската. Остават само още две седмици, но поради тази история с Ерби всичко увисва във въздуха. — Той заби поглед в ноктите си. — Освен това има и нещо друго… Но то е тайна.

— Тогава не го казвайте.

— Напротив. То така напира в мен, че ще се пръсна, ако не го кажа някому. А тук като че ли няма друг, на когото да се доверя освен… ъ-ъ-ъ… на вас — усмихна се глупаво той.

Сърцето й подскочи, но тя не се осмели да произнесе дори дума.

— Откровено казано — Аш се примъкна до нея заедно със стола и зашепна доверително, — тази къща не е само за мен. Аз ще се женя. — Тук той скочи от стола си. — Но какво ви става?

— Нищо — ужасното усещане, че всичко наоколо й се върти, изчезна, но й беше трудно да говори. — Ще се жените? О, искате да кажете…

— Да, разбира се. Време ми е вече. Помните ли онова момиче, което идва тук миналото лято? Това е булката. Но на вас ви е лошо. Вие…

— Боли ме главата. — Сюзън Келвин го отстрани от себе си с немощно движение. — Напоследък често… често ми се случва. Искам да ви… поздравя, разбира се. Много се радвам… — Неумело сложеният руж се открои като две грозни червени петна на побледнялото й лице. Отново всичко започна да се върти. — Извинете ме… моля ви… — едва изговори тя и излезе като пияна, без да вижда нищо.

Тази катастрофа дойде така внезапно, както става насън, и изглеждаше недействителна като кошмарен сън.

Как е възможно това? Нали Ерби й каза…

А Ерби знаеше! Той можеше да чете чуждите мисли.

Останала без дъх, тя се опомни едва когато се подпря на вратата и видя пред себе си металното лице на Ерби. Беше изкачила два етажа, но не помнеше нищо. Това бе станало за миг, като насън.

Като насън!

Немигащите очи на Ерби я гледаха право в лицето и техните червени кръгове сякаш се превръщаха в мътно светещи кошмарни кълба.

Той говореше нещо и тя усети до устните й да се допира студена стъклена чаша. Отпи глътка, потръпна и се съвзе почти напълно.

Ерби все още говореше и гласът му звучеше развълнувано, сякаш в него имаше болка, страх, молба. Думите вече стигаха до съзнанието й.

— Всичко това е сън — казваше той — и вие не бива да вярвате на този сън. Скоро ще се събудите и ще се присмивате на себе си. Той ви обича, уверявам ви. Но не тук! Не сега! Това сега е илюзия.

Сюзън Келвин кимна и зашепна:

— Да! Да! — вкопчила се в ръката на Ерби, тя повтаряше: — Това не е вярно, нали? Не е, нали?

Сюзън Келвин не разбра как дойде на себе си. Но имаше чувството, че от някакъв нереален, обвит с мъгла свят изведнъж е излязла на остра слънчева светлина. Тя отблъсна от себе си тази тежка стоманена ръка и отвори широко очи.

— Какво правиш ти? — гласът й премина в крясък. — Какво правиш?

Роботът отстъпи назад.

— Мъча се да помогна.

Келвин го гледаше в упор.

— Да помогнеш ли? Като ми казващ, че това е сън? Като се мъчиш да ме направиш шизофреничка? — Сякаш я обзе истерия. — Това не е сън! Де да беше! — Тя си пое шумно дъх. — Чакай! Защо… защо… О, разбирам. Господи, та това е толкова очевидно.

В гласа на робота прозвуча ужас:

— Бях длъжен.

— И аз ти повярвах! Дори през ум не ми мина, че…

Силни гласове отвън я накараха да млъкне. Стиснала трескаво юмруци, тя се обърна и когато Богърт и Ланинг влязоха, беше отишла вече чак при прозореца в дъното на стаята. Но те изобщо не й обърнаха внимание.

Приближиха се едновременно към Ерби — Ланинг, гневен и нетърпелив, а Богърт хладно язвителен. Пръв заговори директорът.

— Ерби, слушай какво ще те питам.

Ерби устреми очи към стария директор.

— Слушам, доктор Ланинг.

— Говорил ли си нещо за мен пред доктор Богърт?

— Не, сър — отговори роботът, но не веднага.

Усмивката изчезна от лицето на Богърт.

— Какво значи това? — извика той и като излезе напред, застана разкрачен пред робота. — Повтори какво ми каза вчера!

— Казах, че… — Ерби млъкна. Дълбоко в него металната му диафрагма затрептя, издавайки тихи нестройни звуци.

Побеснял, Богърт понечи да замахне, но Ланинг го блъсна встрани.

— Искате да го накарате насила да лъже, така ли?

— Но не го ли чухте, Ланинг? Той започна да си признава и млъкна. Махнете се! Искам от него само едно — да каже истината!

— Аз ще го питам! — Ланинг се обърна към робота. — Няма нищо, Ерби, успокой се. Аз подал ли съм оставка?

Ерби го гледаше мълчаливо и Ланинг повтори настойчиво:

— Подал ли съм оставка?

Едва забележимо роботът поклати отрицателно глава. Чакаха още известно време, но друг отговор не се получи.

Двамата се изгледаха един друг. Враждебността в погледите им беше почти осезаема.

— По дяволите! — изруга Богърт. — Онемя ли тоя робот? Не можеш ли да говориш, чудовище?

— Мога — отговори с готовност роботът.

— Тогава отговори ми на въпроса! Ти каза ли ми, че Ланинг е подал оставка? Подал ли е оставка или не?

Отново мълчание. После от другия край на стаята се разнесе смехът на Сюзън Келвин — рязък, почти истеричен.

Двамата математици подскочиха. Богърт присви очи.

— А, вие тук ли сте? Какво е толкова смешно?

— Нищо — гласът й звучеше съвсем естествено. — Но излиза, че не само аз съм се хванала. Тримата най-големи специалисти по роботика в света да попаднат в такава елементарна клопка. И това ако не е ирония на съдбата! — Тя прокара бледата си ръка по челото и добави тихо: — Но никак не е смешно.

Този път двамата математици се спогледаха в недоумение.

— За каква клопка говорите? — попита студено Ланинг. — Да не би Ерби да не е в ред?

— Не — каза тя, приближавайки се бавно към тях, — всичко е в ред при него, но при нас не е. — Тя се извърна внезапно и изкрещя на робота: — Махай се! Забий се в другия край на стаята и не се мяркай повече пред очите ми!

Ерби се сви пред яростния й поглед и затропоти към другия край.

— Какво значи това, доктор Келвин? — попита враждебно Ланинг.

Тя се обърна към тях и заговори саркастично:

— Вие, разбира се, знаете Първия закон на роботиката.

Двамата кимнаха едновременно.

— Естествено — каза раздразнено Богърт. — Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.

— Колко изящно казано — продължи насмешливо Келвин. — А каква вреда?

— Как… всякаква.

— Именно! Всякаква! Какво ще кажете за наранените чувства? За разколебаната увереност в себе си? За рухналите надежди? Това не е ли вреда?

Ланинг свъси чело.

— Че какво знае един робот за… — и той остана с отворена уста.

— Разбрахте ли сега? Този робот чете мисли. Допускате ли, че той не знае какво значи да нараниш душевно някого? Мислите ли, че ако му зададете някакъв въпрос, той няма да отговори точно така, както на вас ви се иска? Защото всеки друг отговор ще ви причини болка. И Ерби знае това.

— Велики боже! — измърмори Богърт.

Робопсихоложката го погледна подигравателно.

— Предполагам, че вие сте го попитали дали Ланинг е подал оставка. Искало ви се е да е така и Ерби ви е отговорил именно така.

— И сигурно затова не отговори нищо преди малко — каза Ланинг с мъртъв глас. — Както и да отговореше, би засегнал един от нас.

Настъпи кратко мълчание. Мъжете гледаха замислено робота, който се беше свил на креслото до библиотеката, подпрял глава с ръка.

Сюзън Келвин не откъсваше поглед от пода.

— Да, той знаеше всичко това. Този… този дявол знае всичко, знае дори какво не е било в ред при сглобяването му.

Погледът й беше мрачен и замислен.

— Тука грешите, доктор Келвин. Той не знае това. Аз го питах.

— Не си ли обяснявате отговора му? — възкликна Келвин. — На вас просто не ви се е искало той да ви подскаже решението. Ако една машина би успяла там, където вие сте се провалили, това би ви засегнало. А вие питахте ли го? — обърна се тя към Богърт.

— М-м-мда, в известен смисъл — Богърт се покашля и почервеня. — Той отговори, че не е силен по математика.

Ланинг се засмя тихичко, а Сюзън Келвин се усмихна язвително. После каза:

— Сега аз ще го питам. Мен няма да ме заболи от това, че той ще реши задачата.

Тя извика със студен заповеднически глас:

— Ела тука!

Ерби стана и се приближи нерешително.

— Ти знаеш, предполагам, в кой именно момент от монтажа се е появил някакъв страничен фактор или е бил пропуснат някой от необходимите.

— Да — отвърна Ерби едва чуто.

— Чакайте — извика ядосан Богърт. — Това не е непременно истината. На вас просто ви се иска да чуете тъкмо такъв отговор.

— Не ставайте глупак — отвърна Келвин. — Щом може да чете мисли, той положително е не по-лош математик от вас и Ланинг, взети заедно. Не му пречете!

Математикът млъкна, а Келвин продължи:

— Хайде, Ерби, говори! Ние чакаме — и тихичко към двамата: — Пригответе си моливи и хартия, господа.

Но Ерби мълчеше. Гласът на робопсихоложката прозвуча победоносно, когато попита:

— Защо не отговаряш, Ерби?

Роботът изтърси най-неочаквано:

— Не мога. Знаете, че не мога. Доктор Богърт и доктор Ланинг не искат да отговоря.

— Те искат да знаят решението.

— Но не от мен.

Ланинг произнесе бавно и отчетливо:

— Не прави глупости, Ерби! Ние искаме, наистина искаме да ни го кажеш.

Богърт потвърди това с глава. В гласа на Ерби звъннаха отчаяни вопли:

— Защо говорите така? Нима не разбирате, че аз провиквам не до повърхността на вашия мозък, а много по-дълбоко. И там, дълбоко в себе си, вие не искате да ви кажа решението. Аз съм машина, на която придава подобие на живот само взаимодействието между позитроните в моя мозък, създаден от човека. Не може да не ви заболи, ако се окажете по-слаби от мене. Това е залегнало дълбоко в мозъка ви и е невъзможно да бъде заличено. Затова не мога да ви дам решението.

— Тогава ние ще излезем — каза доктор Ланинг. — А ти кажи на Келвин.

— Каква е разликата? — възкликна Ерби. — Нали ще знаете, че отговорът излиза от мен?

— Но ти разбираш, Ерби — намеси се Келвин, — че въпреки всичко доктор Ланинг и доктор Богърт искат да намерят решението на задачата.

— Само че сами — упорствуваше Ерби.

— Но то им е нужно, а това, че ти знаеш решението и не им го казваш, им причинява болка. Нали разбираш?

— Да! Да!

— А ако им го кажеш, това също ще им причини болка.

— Да! Да!

Ерби отстъпваше назад бавно, а Сюзън Келвин го следваше крачка по крачка. Двамата мъже, вцепенени от изумление, ги гледаха мълчаливо.

— Не бива да им казваш — повтаряше бавно робопсихоложката, — защото ще ги заболи, а ти не трябва да причиняваш болка. Но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш. Но ако им кажеш, ще ги заболи, а ти не бива да причиняваш болка, затова не трябва им казваш; но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш; но ако им кажеш, ще ги заболи, затова не трябва да им казваш; но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш; но ако им кажеш, ще ги…

Ерби се блъсна с гръб в стената и падна на колене.

— Стига! — изписка той. — Скрийте вашите мисли! Те са пълни с болка, отчаяние и ненавист. Аз не исках това, казвам ви! Исках да помогна. Казах ви това, което искахте да чуете. Не можех другояче.

Но тя не му обърна внимание.

— Трябва да им кажеш, но ако им кажеш, ще ги заболи, затова не бива да им казваш, но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш, но ако…

Ерби нададе страшен писък. Този писък, напомнящ многократно усилен звук на флейта-пиколо, ставаше все по-пронизителен, докато в него отекна отчаянието на изгубена душа и стаята се изпълни не с писък, а със самата пронизителност.

Когато писъкът утихна, Ерби се сгромоляса на пода — безформена купчина безжизнен метал.

По лицето на Богърт нямаше и следа от кръв.

— Той е мъртъв!

— Не! — каза Сюзън Келвин и цяла се затресе от див смях. — Не е мъртъв, само е обезумял. Аз му поставих неразрешима дилема и той не издържа. Можете да го изхвърлите за претопяване, защото никога вече няма да проговори.

Ланинг коленичи над купчината, която преди се наричаше Ерби. Той докосна студеното неподвижно метално лице и потръпна.

— Вие направихте това нарочно.

Той стана и обърна към нея разкривеното си лице.

— Дори така да е. Сега вече нищо не може да се направи. — И добави с неочаквано ожесточение: — Но той си го заслужаваше.

Директорът хвана за ръка вцепенения Богърт.

— Това е без значение. Хайде, Питър — въздъхна той. — Така или иначе, от такъв робот полза няма. — Очите му изглеждаха толкова стари и уморени. Той повтори: — Хайде, Питър.

Двамата излязоха и след това мина доста време, докато доктор Келвин си възвърна душевното равновесие. Погледът й се спря на Ерби — нито жив, нито мъртъв — и на лицето й отново се появи напрегнато изражение. Тя дълго го гледа и накрая триумфът й отстъпи място на безпомощност и отчаяние. И всички мисли, които я връхлитаха, се изляха само в една безкрайно остра дума, отронила се от устата й:

— Лъжец!

С това разговорът за този ден, разбира се, приключи. Знаех, че няма да мога да измъкна нищо повече от нея след такъв разговор. С бледо и замислено лице тя седеше мълчаливо зад бюрото, унесена в спомените си.

Казах:

— Благодаря ви, доктор Келвин.

Но тя не отвърна нищо.

Видях я отново едва след два дни.