Аз, вещицата

27.

На следващата сутрин ми хрумна, че дните ми с Матю досега се деляха на две категории. Или той владееше положението и ме предпазваше и се грижеше нищо да не нарушава стройната му организация, или се случваха хаотични неща без причина. А доскоро денят ми се развиваше по внимателно изготвени графици и планове.

Този ден аз щях да поема кормилото. Днес Матю щеше да ме допусне във вампирския си живот.

За нещастие решението ми щеше да съсипе този така добре започващ ден.

Всичко започна призори, когато физическата близост на Матю ме изпълни със същото желание, което усетих предната вечер на двора. То ме разсъни по-бързо от будилник. Отговорът му бе задоволително бърз. Той страстно ме целуна.

— Мислех, че никога няма да се събудиш — промърмори той между целувките. — Страхувах се, че ще трябва да изпратя някой да извика селския оркестър, а единственият тромпетист, който можеше да вдига много шум, умря миналата година.

Легнах на едната си страна и забелязах, че не носи амулета от Витания.

— Къде е пилигримският ти медальон? — Давах му идеална възможност да ми разкаже за Рицарите на Лазар, но той не се възползва от нея.

— Вече не ми трябва — отвърна той и ме разсея, като започна да навива кичур от косата ми на пръста си и да се опитва да целуне чувствителната плът зад ухото ми.

— Разкажи ми — настоях аз и се отдръпнах леко.

— После — каза той и устните му се плъзнаха от шията към рамото ми.

Тялото ми саботира всички по-нататъшни опити за сериозен разговор. И двамата действахме инстинктивно, докосвахме се през дрехите и усещахме малките промени, които обещаваха още по-голямо удоволствие — потръпване, настръхване, тихи стонове. Когато станах по-настоятелна и посегнах да докосна голата му плът, Матю ме спря.

— Не бързай. Има време.

— Вампири — беше всичко, което успях да кажа, преди да ми запуши устата с целувка.

Все още бяхме вътре в балдахина, когато Март влезе в стаята. Остави подноса със закуската на масата, като нарочно тракаше повече от необходимото, и хвърли две дървета в камината с усърдието на гюлетласкачка. Матю надникна навън, обяви, че утрото е прекрасно, а аз — великолепно.

Икономката отговори нещо на окситански и си тръгна, като си тананикаше под носа. Той отказа да ми преведе песента, като се оправда, че текстът бил прекалено вулгарен за деликатните ми уши.

Тази сутрин, вместо кротко да ме гледа как ям, Матю се оплака, че е отегчен. Направи го с палаво пламъче в очите, сложил нетърпеливо ръце на кръста.

— След закуска ще отидем да пояздим — обещах му аз, докато хапвах от яйцата и ги преглъщах с горещия чай. — Работата ми може да почака.

— Ездата няма да оправи положението — изсумтя Матю.

Целувките обаче разсеяха апатията му. Устните ми се подуха и когато той най-накрая каза, че е време да излизаме на езда, имах много по-добра представа как точно работи нервната ми система.

Матю слезе долу да се преоблече, докато аз си взимах душ. Март се качи, за да отнесе подноса, и аз й съобщих плановете си за деня, докато си сплитах косата на дебела плитка. Очите й се разшириха от учудване, но се съгласи да прати пакет със сандвичи и бутилка вода, които Жорж да сложи в джоба на седлото на Ракаса.

Не ми оставаше нищо друго, освен да уведомя и Матю.

Той си тананикаше, седнал зад бюрото си. Тракаше по клавишите на компютъра си, като от време на време преглеждаше съобщенията на телефона си. Вдигна поглед и се усмихна широко.

— Ето те и теб — каза. — Вече си мислех, че трябва да идвам да те спасявам от удавяне.

Желанието се разля по цялото ми тяло и коленете ми омекнаха. Чувството се усилваше и от осъзнаването, че това, което се канех да кажа, щеше да изтрие усмивката от лицето му.

Моля се само да постъпвам правилно, прошепнах на себе си и поставих ръце на раменете му. Матю килна глава назад и я опря в гърдите ми. След това отново ми се усмихна.

— Целуни ме — нареди ми той.

Изпълних желанието му без дори да се замислям, очарована от хармонията между нас. В книгите и филмите всичко бе толкова по-различно, там любовта се представяше като нещо напрегнато и трудно. Обичта ми към Матю приличаше повече на пристигане в пристанище, отколкото на излизане в буря.

— Как го правиш? — попитах го, като поставих длани на лицето му. — Струва ми се, че те познавам от цяла вечност.

Матю се усмихна щастливо и върна вниманието си към компютъра. Затвори всички програми. През това време аз вдъхвах пикантния му аромат и приглаждах косата му.

— Много е приятно — промърмори той и се притисна към ръката ми.

Време бе да съсипя деня му. Клекнах и опрях брадичка на рамото му.

— Заведи ме на лов.

Всяко мускулче по тялото му се стегна.

— С това шега не бива, Даяна — каза той с леден глас.

— Не се шегувам. — Брадичката и ръцете ми останаха на раменете му. Той се опита да се отдръпне от мен, но аз не му позволих. Макар да нямах куража да застана лице в лице с него, нямаше да му дам да избяга. — Трябва да го направиш, Матю. Трябва да се увериш, че можеш да ми имаш доверие.

Той скочи на крака и не ми остави друг избор, освен да отстъпя назад и да го пусна. Отдалечи се и едната му ръка се стрелна към мястото, където висеше медальонът от Витания. Не беше никак добър знак.

— Вампирите не ходят на лов с топлокръвни, Даяна.

И това не бе добър знак. Лъжеше ме.

— Напротив, ходят — възразих тихо. — Ловувал си с Хамиш.

— Това е различно. Познавам го от години и не спя с него. — Гласът му бе груб, а погледът му бе впит в лавиците с книги.

Тръгнах бавно към него.

— Щом Хамиш може да ловува с теб, значи и аз мога.

— Не. — Раменете му настръхнаха, виждах го ясно през пуловера.

— Изабо ме заведе на лов.

В стаята настъпи пълна тишина. Матю пое дрезгаво дъх и мускулите на раменете му потрепнаха. Направих още една крачка към него.

— Недей — каза той строго. — Не искам да ме доближаваш, когато съм ядосан.

Напомних си, че днес не той държи кормилото, пристъпих отново към него и застанах зад гърба му. Така не можеше да избегне мириса и сърцебиенето ми, което бе равномерно и стабилно.

— Не исках да те ядосвам.

— Не съм ядосан на теб. — Изглеждаше огорчен. — Обаче майка ми трябва да отговаря на много въпроси. През вековете често е изпитвала търпението ми, но това, че те е завела на лов, е непростимо.

— Изабо ме попита дали не искам да се върна в замъка.

— Не биваше да ти дава избор — изкрещя той и се обърна с лице към мен. — Вампирите не се контролират, когато ловуват, не напълно. А на майка ми със сигурност не може да се има доверие, когато помирише кръв. Тя се интересува само от убиването и храната. Ако вятърът бе довял до обонянието й твоята следа, щеше да се нахрани с теб, без да се замисли.

Матю реагира по-зле, отколкото очаквах. Вече бях с единия крак в огъня, не пречеше да прекрача и с другия.

— Майка ти просто се опитваше да те предпази. Тревожеше се, че не разбирам какви са залозите. Ти би направил същото за Лукас. — Отново настъпи пълно мълчание.

— Не е имала право да ти казва и за Лукас. Той бе мой син, не неин. — Матю говореше тихо, но в гласа му имаше повече отрова отвсякога. Погледът му се стрелна към полицата с играчката.

— Твой и на Бланка — уточних аз също така тихо.

— Вампирите сами трябва да разказват живота си, никой друг няма право да го прави вместо тях. Ние с теб може и да сме извън закона, но и майка ми наруши доста правила през последните дни. — И отново посегна към липсващия амулет.

Прекосих малкото разстояние, което ни разделяше. Движех се тихо и уверено, сякаш той беше уплашено животно и аз се опитвах да го възпра да направи нещо, за което после щеше да съжалява. Когато се доближих на няколко сантиметра от него, го хванах за ръцете.

— Изабо ми разказа и други неща. Говорихме за баща ти. Каза ми всичките ти имена, кои от тях не харесваш, каза ми и нейните имена. Не разбирам докрай значението им, но това тя не би разкрила на всеки. Сподели ми и как те е създала. Песента, която ми изпя, когато се превърнах във вода, е същата, която е пяла и на теб, когато те е направила вампир. — Когато не си можел да спреш да пиеш кръв.

Костваше му усилие да срещна погледа ми. В очите му се четеше болка и уязвимост, която досега добре бе крил. Сърцето ми се късаше.

— Не мога да рискувам, Даяна — каза той. — Искам те повече от когото и да било някога. Желая те физически, желая те и емоционално. Ако за миг загубя концентрация, докато ловувам с теб, мога да объркам тръпката на лова с копнежа си по теб.

— Ти вече ме имаш — заявих аз и стиснах ръцете му, опитвах се да го попия с очи, с ума и сърцето си. — Няма нужда да ме гониш. Аз съм твоя.

— Не става така — възрази той. — Никога няма да те притежавам напълно. Винаги ще искам повече, отколкото можеш да ми дадеш.

— Не беше така в леглото ми тази сутрин. — Страните ми пламнаха от спомена за последното му отблъскване. — Бях повече от готова да ти се отдам, а ти каза „не“.

— Не казах „не“, а „по-късно“.

— Така ли ловуваш? Съблазняваш, забавяш и след това очакваш жертвата сама да се предаде?

Той потръпна. Нямах нужда от друг отговор.

— Покажи ми — настоях.

— Не.

— Покажи ми!

Той изръмжа, но аз не се отказвах. Звукът, който издаде, беше предупредителен, а не заплашителен.

— Знам, че си уплашен. Аз също. — Видях в очите му съжаление и изсумтях нетърпеливо. — За последен път ти казвам, че не се страхувам от теб. Собствените ми способности ме плашат повече. Не видя вещерската вода, Матю. Когато се просмука в мен, можех да унищожа всеки и всичко, и не изпитвах и капчица угризение. Ти не си единственото опасно същество в стаята. Но трябва да се научим да бъдем заедно въпреки това, което представляваме.

Той се изсмя горчиво.

— Може би затова има правила, които забраняват близостта между вещици и вампири. Може пък преминаването на тази граница да се окаже непосилно.

— Не го вярваш — казах разпалено, хванах дланта му и я доближих до лицето си. Докосването на хладната ръка до топлата ми плът ме изпълни с удоволствие, а сърцето ми заби по-силно. — Това, което изпитваме един към друг, не е и не може да бъде грешно.

— Даяна — започна той, поклати глава и отдръпна пръсти от лицето ми.

Аз ги стиснах по-силно и обърнах дланта му. Линията на живота му беше дълга и гладка. Проследих я и стигнах до вените. Те изглеждаха черни под бледата кожа. Матю потръпна от докосването ми. В очите му все още имаше болка, но вече не беше гневен.

— Не е грешно. Знаеш го много добре. А сега трябва да се увериш, че можеш да ми имаш доверие. — Сплетох пръстите си с неговите и му дадох време да си помисли. Но не го пусках.

— Ще те взема с мен на лов — каза най-накрая Матю. — Но само при условие, че няма да ме доближаваш и няма да слизаш от гърба на Ракаса. Ако усетиш дори за миг, че те гледам, дори само че си помислям за теб, обръщай коня и препускай право у дома при Март.

След като взе това решение, Матю се втурна надолу по стълбите, като се спираше търпеливо всеки път, когато усетеше, че изоставам. Когато прелетя покрай вратата на салона, Изабо стана от мястото си.

— Хайде — подкани той напрегнато, хвана ме за лакътя и ме поведе надолу.

Изабо бе само на метър зад нас, когато стигнахме до кухнята и намерихме Март на входа към килера със студената храна. Възрастната жена ни гледаше все едно бяхме герои от следобедната й сапунка. Нямаше нужда да казваме на нито една от тях, че нещо не е наред.

— Не знам кога ще се върнем — извика Матю през рамо. Не ме пускаше, затова успях само леко да се извърна и да кажа без глас: „Съжалявам“.

— Elle a plus de courage que j’ai pense15 — прошепна Изабо на Март.

Матю се спря внезапно и устните му се изкривиха от яд.

— Да, майко. Даяна има повече кураж, отколкото заслужаваме, ти и аз. И ако отново я подложиш на изпитание, повече няма да ни видиш. Ясно?

— Разбира се, Матю — промълви Изабо. Това бе любимият й неангажиращ отговор.

Той мълча през целия път до конюшните. На няколко пъти ми се стори, че ще ме върне в замъка. На вратата на конюшните ме сграбчи за раменете и се взря в лицето и тялото ми за признаци на страх. Вдигнах високо брадичка.

— Ще тръгваме ли? — И посочих яслите.

Той изсумтя развълнувано и извика на Жорж. Балтазар изцвили в отговор и захапа ябълката, която му подхвърлих. За щастие нямах нужда от помощ да си обуя ботушите, макар че ми трябваше повече време да ги сложа, отколкото на Матю. Той ме наблюдаваше внимателно как закопчавам предпазната жилетка и каската.

— Вземи това — каза и ми подаде камшик с възли.

— Не ми трябва.

— Вземи бича, Даяна.

Взех го, решена да го хвърля в храстите при първа възможност.

— И ако го изхвърлиш, докато влизаме в гората, веднага се връщаме.

Наистина ли мислеше, че можех да използвам камшика срещу него? Пъхнах го в ботуша си, дръжката му щръкна край коляното ми. Така въоръжена излязох на двора.

Когато ни видяха, конете зариха нервно с копита. И те като Изабо разбираха, че нещо не е наред. Ракаса взе ябълката, която й дължах, аз я погалих и започнах да й говоря тихо в опит да я успокоя. Матю не се церемонеше с Дар. Беше напълно делови, провери каишите със скоростта на светлината. Когато и аз направих същото с моя кон, Матю ме качи на гърба на Ракаса. Хвана ме здраво през кръста, но не ме задържа и миг повече, отколкото бе необходимо. Не искаше да се просмуква с миризмата ми.

В гората провери дали камшикът е още в ботуша ми.

— Дясното ти стреме се нуждае от скъсяване — отбеляза той, след като подкарахме конете в тръс. Искаше конят ми да е оседлан подходящо за препускане, в случай че се наложи да бягам. Намръщих се, дръпнах юздите на Ракаса и оправих стремето.

Познатото ми вече поле се ширна пред мен. Матю помириса въздуха. Сграбчи юздите на Ракаса и я накара да спре. Все още беше бесен.

— Там има заек. — Кимна на запад.

— Виждала съм заек — казах спокойно. — И мармот, и коза, и сърна.

Матю изруга. Направи го кратко, но изразително, а аз се надявах, че сме извън обсега на свръхестествения слух на Изабо.

— Както казват — да пристъпим към гонитбата.

— Не ловувам сърни като майка ми. Тя ги плаши до смърт и после им се стоварва с цялата си сила. Мога да убия заек пред теб, дори коза. Но няма да преследвам сърни, докато ти си с мен. — Матю бе стиснал решително челюсти.

— Спри да се преструваш и ми се довери. — Посочих към дисагите на седлото. — Подготвена съм да чакам.

Той поклати глава.

— Не докато ти си с мен.

— Откакто те срещнах — казах тихо — ти ми показа всички приятни страни на вампирите. Долавяш вкусове, които дори не мога да си представя. Помниш събития и хора, за които само съм чела. Помирисваш ме, когато си сменям настроенията или искам да те целуна. Ти ми отвори очите за възможностите на сетивата, за които не съм и мечтала.

Млъкнах. Надявах се, че успявам да го убедя. Но не беше така.

— В същото време ти си ме виждал да повръщам, да подпалвам килима ти и да се срутвам, след като получих неочаквана пратка по пощата. Пропусна вещерската вода, но гледката никак не бе красива. В замяна те моля само да ми покажеш как се храниш. Това е насъщна нужда, Матю. Ако не можеш да го направиш, тогава да зарадваме Паството и да се откажем от всичко.

— Dieu. Ще спреш ли да ме изненадваш? — Матю вдигна глава и се взря в далечината. Вниманието му бе привлечено от млад елен на билото. Той пасеше трева, вятърът духаше към нас, така че още не ни бе подушил.

„Благодаря“, произнесоха устните ми без глас. Еленът бе дар от боговете. Очите на Матю се впиха в жертвата. Гневът го напусна и на негово място се появиха свръхестествените му инстинкти. Взрях се във вампира, търсех някакви знаци, които да ме ориентират какво мисли и чувства, но почти не виждах такива.

Да не си помръднала, предупредих Ракаса, когато я усетих да се стяга и да се приготвя за игра. Тя заби копита в земята и застана нащрек.

Матю усети, че вятърът смени посоката си и хвана поводите на кобилата ми. Бавно поведе и двата коня надясно, като ги държеше на пътя на въздушната струя, която идваше отгоре. Еленът вдигна глава, погледна надолу и продължи да пасе. Очите на Матю обходиха терена, задържаха се за миг върху един заек и се разшириха, когато лисица надникна от дупката си. Ястреб се спусна отгоре, возеше се на вятъра като сърфист по вълните. Вампирът видя и него. Започнах да разбирам как държеше под контрол свръхестествените същества в Бодлианската библиотека. Нямаше нито една твар в това поле, която да не бе забелязал и разпознал и която да не бе готов да убие само след неколкоминутно наблюдение. Матю поведе бавно конете към дърветата. Скри ме сред миризмите и звуците на другите животни.

Докато се движехме, Матю забеляза, че към ястреба се е присъединила друга птица и че заекът се скри, а на негово място от дупката се появи друг. Подплашихме животно, което приличаше на котка с дълга раирана опашка. От позата на Матю ми стана ясно, че иска да го подгони и че ако беше сам, щеше да хване първо него, преди да се насочи към елена. С мъка откъсна очи от подскачащото животно.

Отне ни почти час, докато се изкачим от падината и заобиколим гората. Когато приближихме билото, Матю скочи от седлото. Тупна Дар по хълбока и той послушно се обърна и тръгна към замъка.

Докато правеше всичко това, Матю не пускаше поводите на Ракаса, не го направи и после. Поведе кобилата към края на гората. Пое дълбоко дъх, вдиша всички миризми. Безшумно ни въведе в гъст храсталак.

Вампирът клекна. Ако обикновен човек си бе сгънал коленете по този начин, нямаше да издържи повече от няколко минути. А Матю престоя така почти два часа. Краката ми изтръпнаха, затова започнах да си движа глезените в стремената.

Матю не преувеличаваше разликата между неговия стил на ловуване и този на майка му. Изабо го правеше, за да задоволи биологична нужда. Тя се нуждаеше от кръв, която течеше във вените на животните, и си я взимаше без угризения, че оцеляването й изисква друго живо същество да умре. При сина й обаче бе по-сложно. Той също имаше нужда да се нахрани с кръв. Но Матю чувстваше близост с жертвата си, а това ми напомни за уважението, което долових в статиите му за вълците. За Матю ловът беше преди всичко стратегия, съизмерване на интелигентността му с нещо, което вижда и усеща света също като него.

Спомних си играта ни в леглото тази сутрин и притворих очи, защото внезапно ме обзе копнеж. Желаех го отчаяно тук, в гората, когато се кани да убие животно, също както го желаех сутринта. Започвах да разбирам защо се притеснява да ловува с мен. Оцеляването и сексуалността бяха свързани по начин, за който досега не си бях давала сметка.

Той издиша тихо и се отдели от мен без предупреждение. Движеше се като хищник по ръба на гората. Когато се изкачи на билото, еленът вдигна глава, любопитен какво е това непознато същество.

Трябваха му само няколко секунди, за да проумее, че Матю представлява заплаха. На мен щеше да ми трябва повече време. Косата ми настръхна и изпитах същата загриженост към елена, каквато почувствах и към сърната на Изабо. Животното побягна надолу. Но Матю бе по-бърз и успя да го пресрещне, преди да се приближи прекалено към мястото, където се криех аз. Подгони го нагоре по възвишението обратно към билото. С всяка стъпка все повече се доближаваше до елена, който пък ставаше все по-тревожен.

„Знам, че се страхуваш — помислих си с надеждата, че еленът ще ме чуе. — Той има нужда от това. Не го прави за забавление, нито за да те нарани. Прави го, за да оцелее.“

Ракаса извърна глава и ме погледна нервно. Пресегнах се да я успокоя и задържах ръката си на шията й.

„Спри се — обърнах се наум към елена. — Престани да бягаш. Дори и ти не си достатъчно бърз, за да се изплъзнеш на това същество.“ Еленът забави ход и се спъна в дупка в земята. Тичаше право към мен, сякаш чуваше мислите ми и търсеше източника им.

Матю го настигна, сграбчи го за рогата и изви главата му на една страна. Животното падна по гръб, хълбоците му се свиваха и разпускаха от напрежение. Матю коленичи, като държеше здраво главата му. Бяха на около пет метра от храсталаците. Еленът се опита да се изправи на крака.

„Спри да се съпротивляваш — помислих си тъжно. — Мигът настъпи. Това същество ще сложи край на живота ти.“

Еленът ритна за последно в предсмъртна агония и се укроти. Матю се взря дълбоко в очите на жертвата си, сякаш искаше разрешение да довърши започнатото, след това толкова бързо заби зъби в шията му, че виждах размазани бели и черни петна.

Докато пиеше от кръвта му, еленът постепенно отпадаше, а Матю се изпълваше с енергия. И макар и да не капна капка, във въздуха се разнесе мирис на желязо. Когато жизнените сили на елена угаснаха, Матю остана коленичил до него с наведена глава.

Пришпорих Ракаса. Когато се приближих, Матю се стегна. Вдигна глава, сиво-зелените му очи бяха светнали от задоволство. Извадих камшика от ботуша си и го захвърлих възможно най-далече. Той падна в храсталаците и се изгуби. Матю ме наблюдаваше с интерес, но опасността да ме обърка със сърна бе отминала.

Свалих демонстративно каската си и слязох от коня с гръб към вампира. Дори и тогава му имах доверие, макар че той сам си нямаше. Поставих внимателно ръка на рамото му и коленичих. Пуснах каската близо до изцъклените очи на елена.

— Харесвам стила ти на ловуване повече от този на Изабо. Същото смята и еленът. Поне така мисля.

— Как начинът, по който убива майка ми, е по-различен от този, по който го правя аз? — Френският акцент на Матю бе по-силен от преди, а гласът му звучеше дори по-мелодично и хипнотично от обикновено. Освен това и миришеше различно.

— Тя ловува, за да задоволи биологичната си нужда — обясних. — А теб ловът те кара да се чувстваш напълно жив. И двамата постигнахте съгласие. — Посочих към елена. — Той беше умиротворен накрая. Така ми се стори.

Матю ме погледна съсредоточено и снежинките, които валяха по кожата ми, станаха ледени парченца.

— Говореше ли с този елен така, както говореше с Балтазар и Ракаса?

— Не съм се намесвала, ако това те притеснява — отвърнах веднага. — Ти свърши всичко. — Може би тези неща имаха значение за вампирите.

Матю потрепери.

— Не се състезавам. — Откъсна поглед от елена и се изправи. Движеше се ловко като вампир. Протегна дългата си елегантна ръка. — Стани. Сигурно ти е студено така, както си коленичила на земята.

Поех дланта му и се изправих. Чудех се кой ще се погрижи за трупа на елена. Вероятно Жорж и Март щяха да го сторят. Ракаса доволно пасеше, без да обръща внимание на мъртвото животно, което лежеше толкова близо до нея. Без да забележа, бях зверски огладняла.

„Ракаса“, повиках я наум. Тя вдигна глава и дойде при мен.

— Имаш ли нещо против да похапна? — попитах колебливо, защото не бях сигурна каква ще е реакцията на Матю.

Устните му потрепнаха.

— Не. Като се има предвид какво видя днес, най-малкото, което мога да направя за теб, е да те гледам как ядеш сандвич.

— То е едно и също, Матю. — Разкопчах токата на седлото на Ракаса и благодарих наум. Бог да поживи Март, че ми бе опаковала сандвичи със сирене. След като утолих глада си, изтупах трохите от дланите си.

Матю ме следеше зорко като ястреб.

— Имаш ли нещо против? — попита той тихо.

— Против кое? — Вече му бях казала, че нямам нищо против елена.

— Бланка и Лукас. Че някога съм бил женен и съм имал дете.

Ревнувах от Бланка, но Матю не би разбрал как и защо. Събрах мислите и емоциите си и се опитах да ги подредя така, че хем да му кажа истината, хем да ме разбере.

— Нямам нищо против нито един миг любов, който си споделил с някое същество, живо или мъртво — заявих с апломб. — Стига да искаш в точно този миг да бъдеш с мен.

— Само в този миг? — попита той и вдигна въпросително вежда.

— Той е единственият, който има значение. — Изглеждаше толкова просто. — Всеки, живял толкова дълго като теб, има минало, Матю. Не си бил монах и не очаквам да не съжаляваш за изгубеното по пътя. Как е възможно да не си бил обичан преди, щом сега аз те обичам толкова много?

Матю ме притисна към сърцето си. Аз радостно се отпуснах в прегръдките му, щастлива, че ловът не завърши трагично и че гневът му се топеше. Все още тихо клокочеше и това бе видно от напрежението по лицето и раменете му, но вече не заплашваше да ни погълне. Хвана брадичката ми с дългите си пръсти и повдигна лицето ми към своето.

— А ще имаш ли нещо против, ако те целуна? — Матю извърна за миг очи, докато ме питаше.

— Разбира се, че не. — Повдигнах се на пръсти и приближих устни към неговите. Той обаче се поколеба, затова се повдигнах още повече и го хванах за тила. — Не ставай глупав. Целуни ме.

И той го направи, но ме целуна бързо и хладно. По устните му още имаше следи от кръв, макар това да не ми се стори нито опасно, нито неприятно. Беше просто Матю.

— Нали разбираш, че няма да можем да имаме деца? — попита той, докато ме прегръщаше толкова силно, че лицата ни почти се докосваха. — Вампирите не могат да стават бащи по традиционния начин. Имаш ли нещо против?

— Има много начини да се сдобиеш с деца. — Никога преди не бях мислила за поколение. — Изабо те е създала и ти й принадлежиш така, както Лукас е принадлежал на теб и Бланка. А и по света има много деца, които нямат родители. — Спомних си как Сара и Ем ми бяха казали, че моите майка и татко вече ги няма и никога няма да се върнат при мен. — Можем да си осиновим, цял отбор дори, ако поискаме.

— Не съм създавал вампири от години — сподели той. — Все още мога, но се надявам да не искаш голямо семейство.

— През последните няколко седмици семейството ми се удвои, след като ти, Март и Изабо влязохте в него. Не знам колко още бих могла да поема.

— Трябва да прибавиш поне още един член.

Ококорих се.

— Имаш още роднини?

— О, винаги има още — каза той тъжно. — Родословните дървета на вампирите са много по-сложни от тези на вещиците. Имаме кръвни роднини по три линии, не само по две. Но този член на семейството ти вече познаваш.

— Маркъс? — попитах, когато се сетих за младия американски вампир.

Матю кимна.

— Той ще трябва да ти разкаже сам историята си. Аз не съм чак такъв бунтар като майка си, въпреки че се влюбих във вещица. Създадох го преди повече от двеста години. И се гордея с него и с това, което направи с живота си.

— Но не му позволи да ми вземе кръв в лабораторията — изтъкнах и се намръщих. — Той е твой син. Защо не му се довери? — Родителите трябва да вярват на децата си.

— Създаден е с моята кръв, скъпа — отвърна Матю. Проявяваше едновременно търпение и собственическо чувство. — Щом аз те намирам за толкова неустоима, защо и той да не смята същото? Помни, че никой от нас не е застрахован от съблазънта на кръвта. Имам му повече доверие, отколкото на непознат, но никога не съм спокоен, когато около теб има вампир.

— Дори и Март? — Бях шокирана. Имах пълно доверие на Март.

— Дори и Март — потвърди. — Макар изобщо да не си неин тип. Тя предпочита кръвта на по-закръглени същества.

— Тя не бива да те притеснява, нито Изабо. — Изрекох го категорично.

— Внимавай с майка ми — предупреди ме Матю. — Баща ми ми е казвал никога да не я подценявам и се оказа прав. Тя винаги е била обсебена от вещиците и им завижда. При определени обстоятелства и ако е в определено настроение… — Той поклати глава.

— А и като се има предвид какво се е случило с Филип.

Матю замръзна.

— Вече имам видения, Матю. В едно от тях видях как Изабо ти казва, че вещици са пленили баща ти. Тя няма причина да ми се доверява, но въпреки това ме пусна в къщата си. Голямата опасност идва от Паството. И тя ще отпадне, ако ме превърнеш във вампир.

Лицето му потъмня.

— Предстои ми дълга дискусия с майка ми относно подходящите теми за разговор.

— Не можеш да ме държиш далеч от света на вампирите, от твоя свят. Аз съм вече част от него. Трябва да знам какво се случва в него и какви са правилата. — Ядосах се, гневът ми кипна и се оттече към ноктите ми, от които изригнаха сини дъги.

Очите на Матю се разшириха.

— Не си единственото страшно същество тук, нали разбираш? — Размахах ръката си, докато вампирът кимна. — Затова престани да се правиш на герой и ми позволи да споделя живота ти. Не искам да съм със сър Ланселот. Бъди себе си — Матю Клермон. Заедно с острите си вампирски зъби, строгата си майка, епруветките с кръв, ДНК, вбесяващата ти работа и подлудяващо обоняние.

След като изговорих всичко това, сините искри изчезнаха от пръстите ми. Скриха се някъде около лактите ми, да са ми подръка, ако ми потрябват пак.

— Ако се приближа — подхвърли небрежно Матю, сякаш ме питаше колко е часът, — ще посинееш ли отново, или приключи с това?

— Мисля, че засега приключих.

— Сигурна ли си? — Веждите му отново се извиха.

— Владея се напълно — заявих убедено и си спомних със съжаление за дупката на килима му в Оксфорд.

И той веднага ме прегърна.

— Ох! — възкликнах, когато притисна лактите в ребрата ми.

— От теб ще ми побелее косата. — Това при вампирите беше невъзможно, между другото. — С твоя кураж, с подпалваческите си ръце и невероятните неща, които казваш. — За да е сигурен, че ще предотврати последното, ме целуна дълго. Когато отлепи устни от моите, не бях в състояние да кажа нищо. Притиснах ухо към гръдната му кост и се ослушах търпеливо за следващия удар на сърцето му. Когато го чух, го стиснах доволна, че не съм единствената, чието сърце прелива от вълнение.

— Печелиш, ma vaillante fille — каза той и ме притисна към себе си. — Ще се опитам, казвам опитам, да не те изолирам толкова. Но и ти трябва да проумееш колко опасни могат да бъдат вампирите.

Беше ми трудно да сложа в едно изречение „вампири“ и „опасни“, когато бях толкова близо до него. Ракаса ни изгледа със задоволство, от двете страни на муцуната й стърчеше трева.

— Приключи ли? — Извих глава към него.

— Ако питаш дали имам нужда от още лов, отговорът е „не“.

— Ракаса ще се пръсне. Не е спирала да пасе от часове. А не може да носи и двама ни. — Ръцете ми се плъзнаха по задните части на Матю.

Той затаи дъх и изхриптя коренно различно от начина, по който го правеше, когато бе ядосан.

— Ти ще яздиш, аз ще вървя до теб — предложи ми след още една много дълга целувка.

— Нека и двамата повървим. — След часове на седлото не бързах пак да яхвам Ракаса.

Вече се здрачаваше, когато Матю ме доведе до портите на замъка. Сет-Тур беше грейнал, всяка лампа в него бе запалена и ни приветстваше.

— У дома — промълвих и сърцето ми се изпълни с радост при тази гледка.

Матю се взираше в мен, а не в замъка. Накрая се усмихна.

— У дома.