Балкан

II

Голямото нещастие изглади всички вражди, примири и сближи осиротелите семейства. След много труд и лутане, след много взаимни съвети и допитвания, в които имаше някаква трогателна и задушевна топлота, в Люляково най-после се приготвиха за жетва и на утрешния ден, първия понеделник пред Петровден, щяха вече да започват. Но тъкмо в навечерието неочаквано се разчу и бързо се разнесе нова и тревожна мълва: идели към границата много румънски войски. Граничните войници се прибрали и рано на другия ден щели да си ходят. Жетвата се забрави и селото прекара една безпокойна и безсънна нощ.

На другия ден петимата гранични войници стояха пред кръчмата на Къня. Те бяха стегнати за път, с раници, с пушките си в ръце. Със себе си водеха и трите кучета. Едни след други насъбраха се всички от селото. Това бяха повечето жени, момичета и деца, разплакали и изплашени. Мъже имаше само няколко: Нейко кмета, дядо Маринко, Къню кръчмарина, още няколко по-стари хора и Радуш ранения. Радуш беше войник, ранен в крака в боя при Люлебургаз, и след излизането от болницата прекарваше отпуска си в село и носеше още своята униформа. Радуш, спокоен и мъжествен, високо увещаваше жените да не се плашат и да не бягат, защото, обясняваше той авторитетно, редовна войска не закача мирното население, най-после, каквото и да стане, той сам ще бъде тук.

Войниците почнаха да се прощават. Къню кръчмаринът често търкаше очи с ръкава си и черпеше с ракия. Зачервени момичета едно след друго подаваха китки на войниците. Тогава успокоените за малко жени се разплакаха високо и безутешно. Запищяха пеленачета.

— Що плачете бе, хора… — повтаряше Георги, един от войниците, синеок и хубав момък, сам просълзен — що плачете? — Никой не е умрял. Сбогом сега… Сбогом, Цвето… А ние ще се върнем… Скоро ще се върнем…

Войниците тръгнаха най-после и поеха пътя, който водеше за града. От време на време те се обръщаха и махаха с белите си фуражки. Наедно с тях вървяха и кучетата. Войвода изглеждаше пак така безучастен, флегматичен и ленив, както всякога. Мишка, весела и пъргава, тичаше лудо наляво и надясно из зелената трева и отдалеч приличаше на голяма бяла птица, която хвърчи ниско над земята. Само Балкан изглеждаше съсредоточен, по-навъсен и по-упорит отвсякога. Водеше го Георги на въже, но той се теглеше и обръщаше назад.

Дълго време тълпата жени и деда гледаха подир войниците. Те бяха вече много далеч и едва — едва се виждаха из пътя покрай телеграфните стълбове и между желтите ниви. Никой не си отиваше, никой не помисли за работа. Вън до вратата на кръчмата мъжете приказваха загрижено и тихо. Някой внезапно и уплашено извика: „Идат! Ето ги!“ На границата, около напуснатия пост, кръстосваха и препускаха конници. Мълчаливо, със светнали от дълбока и нова омраза очи, жените забързаха към къщи. Тук — там високо н ядовито се чуваше клетва и силно се захлопваше врата. Къню кръчмаринът затвори дюгена си и заедно с Радуш, Нейка и другите мъже се прибраха последни. Един дядо Маринко остана на мегдана, като че забравен от всички. Цялото село изведнъж утихна, пустинно и мъртво. Никакъв шум, никакъв глас. Като че в селото нямаше ни една жива душа. Дядо Маринко стоеше изправен сред мегдана, загледан на север към границата. Ръцете му бяха опрени върху патерицата, лицето му бледно, бялата му като сняг брада застилаше гърдите му. Неподвижен и мълчалив, старецът сякаш беше се преобразил: изглеждаше по-едър, внушителен и величествено спокоен. Като че това не беше жив човек, а някакво безмълвно и строго изваяние от камък.

Дядо Маринко гледаше към границата. Десетина конници по разни посоки влизаха вече в село. Те препускаха из кривите улички, някои влизаха в дворовете, като внимателно се оглеждаха на всички страни. Кучетата залаяха по различни места из селото и тук — таме се появяваше и бързо изчезваше между къщите някой от тия конници, блясваше ярко на слънцето саблята му или дългата му пика закачаше и разлюляваше надвисналите вейки на овошките. Селото оставаше все така безмълвно и пусто. Войниците се събраха на мегдана, запитаха нещо дядо Маринко и веднага пак така бързо се върнаха. Наскоро след това се зададе гъста и бляскава колона кавалерия. Ето вече близо са до самото село. Напред на бели коне яздят четирима тръбачи. Те издигат тръбите си, ослепително блясва жълтата полирана мед и изведнъж високо и рязко прозвучава трепетна и тържествена мелодия. В паузите на тая музика иде тежкият тропот на хилядите копита, прозвънтяват сабли, пръхтят уморено конете. Дядо Маринко е сам на мегдана, все тъй блед и неподвижен, с открита глава. Косата и брадата му се белеят като сняг.

Тръбите млъкват, конниците се събират и спират на мегдана. Една минута те стоят неподвижни и мълчаливи в гъста и плътна маса. Червените им мундири се сливат в голямо, четвъртито и кърваво петно, което запълва целия мегдан, изправените нагоре пики, на върховете на които висят желти флагчета, изглеждат като стъблата на честа и млада гора. Чува се висока и напевна команда. Войниците се разреждат и бързо скачат от конете. Всеки развежда коня си и сега тая грамадна жива маса с безпоредъчното си движение изглежда по-страховита. Големите изпотени коне пръхтят, леко размахват късите си опашки, удрят с крак в земята, измъчвани от жегата и от мухите. Войницте изглеждат възбудени и весели, приближават до плетищата, нависват клонете на овошките и берат неузрелите още сливи и зарзали. Те ядат лакомо, смеят се, приказват високо и техният чужд и непонятен език звучи странно и грубо.

Със замрели сърца и със затаен дъх гледаха всичко това изплашените жени през междините на прозорците и вратите. Офицерите бяха заобиколили дяда Маринка и един от тях приказваше с него ту кротко и почтително, ту високо и сърдито. След малко двама войници доведоха Нейка кмета, гологлав и, както се виждаше, объркан и изплашен. Други двама караха пред себе си Къня кръчмарина. Наметнат, както всякога, със синьото си шаячено палто, Къню пристъпваше неохотно към кръчмата си. Доведоха най-после при офицерите и Радуш ранения. Радуш заговори живо и чевръсто, правеше най-живописни жестове, показваше често на юг и после се наведе и залови с две ръце крака си: вижда се, показваше раната си. Радуш откачи от гърдите си малкия сребърен кръст на ясносиня лента и го подаде на един офицер. Другите се струпаха и с жадно любопитство загледаха кръста, който сега вървеше от ръка на ръка.

Войниците се бавиха още няколко време. Храниха и поиха конете си, храниха се и сами. След това те се построиха в също такава гъста и стройна колона, както влязоха. С изправени нагоре пики, начело с тръбачите, които свиреха същия марш, те излязоха от Люляково и поеха пътя за града. От къщите излязоха тогаза жените и заобиколиха дяда Маринка, Нейка и Радуша. Радуш изглеждаше възгордян, разказваше, че генералът му казал да не се страхуват, защото те идели за тяхно добро и никому нищо нямало да сторят. Къню кръчмаринът мълчеше и плюеше настрана.

На мръкване към Люляково се зададоха нови войски. Минаваше сега пехота. Натоварени с тежки раници, с прехвърлени на рамо пушки, вървяха хиляди войници, изпотени и прашни, с почернели и загорели лица, които до немай — къде си приличаха едно на друго. Когато минаваха покрай къщите, заглеждаха се в овошките, но капнали от умора, нямаха сила да се отбият, заглеждаха се в земята и покорно крачеха напред. Мина се час, два и тая тъмна и гъста колона все още прекосваше полето, преминаваше през селото, пълзеше тежко и бавно, като безкрайна черна змия.