Баракуда

12.Диаманти

Гледан откъм океана, Маями е прекрасен — великолепие от светлина, която се лее от хоризонт до хоризонт над водата и се отразява в нея. Нощта като че ли придава чистота на повечето градове, светлините им разцъфват сякаш направо от непорочната земя.

Виждах ярките очертания на хоризонта на интервали, когато вълните спускаха лодката в дългите бразди с цвят на индиго. Фидел и аз седяхме със свити крака на задната палуба до отвора за оттичане на вода. Роджет стоеше облегнат на отсрещния парапет с насочен към нас пистолет. Всеки път, когато виждах водата, забелязвах навсякъде много боклуци — отломки от разбити понтони и пристани, малки лодки, преобърнати от урагана и разпилени из морето. Може би имаше и трупове, но аз не търсех тях.

Лодката представляваше еднопалубна яхта с два дизелови мотора и китка антени върху покрива на кабината. Прецених, че скоростта ни е около петнадесет възела и че сме на около миля от брега, запътени навътре.

— Ние не търпим крадци!

Фидел не показа никаква гласна реакция на ритника. Краката му се разлюляха и отново се успокоиха. Това разочарова Нико. Мисля, че искаше да чуе вик.

— Познаваш господин Туфексис. Той не понася кражбите.

Дочух съскащо издишване, когато ритникът се заби в краката му и той се просна на палубата с открити слабини. Дебелакът се възползва от възможността и изтръгна вика му.

— Трябва да има доверие, разбираш ли? Доверие. При толкова пари и такава стока трябва да сме сигурни във всички и те трябва да са сигурни в нас. Разбираш ли какво казвам?

Кубинецът Фидел бе проснат по очи и повръщаше, не можеше да отговори, а и не би отговорил. Видях двамата мъже в командната кабина да се оглеждат наоколо, когато Фидел изрева. Не харесваха Нико — бях го забелязал и преди. Бих казал, че по-скоро приличат на професионалисти занаятчии, отколкото на криминалния тип като такъв — те не са тук, за да си отмъщават на обществото, а просто да правят пари, много пари. Те са бизнесмени, а не крадци — оттук и „доброто“ им отношение към Нико. Това обаче не означава, че те са безопасни.

— Ставай! — Надвеси се над кубинеца с ръце на кръста, с почервеняло от ярост лице — демонстрация на чудовищен гняв. — Изчисти това!

Спуснахме се гладко надолу по една вълна и градът отново се показа — изглеждаше прекрасно. Дизелите бучаха тихо и приятно, топлият въздух бе наситен с миризма на водорасли.

— Голям дебелак си, Нико — обадих се аз.

Той ме погледна отгоре:

— Какво каза?

— Голям дебелак си.

Той беше нисък човек и не носеше тежестта си с такава величественост като Сидни Грийнстрийт или Орсън Уелс. Нико бе само едно кюфте, разглезен, дай му да чопли козунак. Помислих си, че може да е чувствителен на тази тема, и така излезе. Реагира толкова бързо, колкото бе по възможностите му. Направи го в гнева си, което понижи мускулния му тонус. Имах достатъчно време да наблюдавам крака, докато се приближаваше, и когато ме достигна, аз го хванах. Само толкова — хванах го и задържах глезена до момента, когато той започна да губи равновесие, защото не исках да пада — мигът дойде и си отиде.

Това беше проба, нищо повече. Нико стоеше надвесен над мен и изцяло закриваше Роджет и сигурно бих могъл да използвам дебелака за целта си, което, разбира се, бе да избягам от смъртта. Само че ще трябва първо да се добера до него, преди да му направя каквото и да е, а не бих могъл да се изправя на крака и да започна да го обработвам, защото времето няма да ми стигне — ще се нахвърли моментално върху мен. Следователно нужно е да го предизвикам той да осъществи първия контакт. Работата беше почти станала, тъй като бих могъл да направя много повече от това да държа глезена му — можех да се изправя и да го хвърля срещу онзи с пистолета, а Роджет вероятно, много вероятно, щеше да изтърве поне един изстрел в изненадата си.

Естествено нямаше да спра дотам. Това щеше да е началото: двама души извадени от равновесие, неспособни да се бранят, а парапетът на яхтата — непосредствено зад тях. Щеше да стане съвсем елегантно в известен смисъл, но и прекалено лесно, за да е реално. Не се опитах, понеже съществуваха няколко непредсказуеми фактора. Гърлата на Нико и черния щяха да бъдат удобно подложени и те щяха да са мъртви, преди да паднат зад парапета, обаче не бях сигурен в каква посока ще излети първият импулсивен изстрел. Можеше да прониже Нико и да се забие в мен. Нямаше начин да се предскаже и колко бързо ще реагират двамата в кабината и ще се хванат за пищовите. Накрая в няколкото милисекунди, докато държах глезена на дебелака, оставих инстинктът да реши вместо мен, защото той анализираше цялото разнообразие от фактори много по-бързо от съзнанието ми и би реагирал много по-точно.

Казвам ти това, добри ми приятелю, за да разбереш, че не си седях просто ей така на скапаната трътка в очакване на злата проклетница с косата — нямах намерение да предоставям на дребния охранен кърлеж висшата привилегия да ме изпрати на онзи свят с един изстрел от малкия му скапан пищов, без преди това да съм използвач цялата милост и благосклонност, които боговете може би хранят към мен. Казано по-просто — без да съм опитат всичко.

Обаче няма какво да се опитва, приятелю. Ти знаеш това. Чул си за подсвиркването в тъмното.

— Правиш се на интересен, а? — Той почти изпищя от ярост, възстанови равновесието си и се засили за нов шут, без да си вземе поука. И този път парирах крака му, завъртях се и се изправих, като оставих инерцията му да го тласка към парапета, а когато се обърна, го плеснах с опакото на дланта си през очите или което е по-важно — по епифизната жлеза. После изчаках, докато си възвърне ориентацията, а това продължи известно време: залиташе наоколо с едната ръка на челото, другата се пресягаше да хване парапета, а след това към моята ръка. Когато я улови, аз го пернах леко през китката, за да го накарам да внимава и да разбере, че не обичам да ме пипат такива малки, розови пръсти, напомнящи за пипалата на рак пустинник.

— Не мърдай!

Роджет, разбира се, ставаше раздразнителен и размахваше пищова.

— Върви на майната си — отвърнах и продължих да наблюдавам Нико. Изчаквах го да се осъзнае, но болката в китката го ангажираше, та се възползвах от възможността да поприказвам малко. — Чуй ме, Нико. Има неща, за които трябва да поговорим, а те може да се окажат от непосредствена полза за теб, обаче с твоето нервничене ме вкарваш в неподходящо настроение. Слушаш ли ме, Нико? Надявам се, че ме слушаш, защото иначе може да направиш много сериозна грешка и да си навлечеш гнева на цялото британско правителство.

Най-после той фокусира очите си, но изражението им показваше само объркване. Не очаквах да се хване на номера с британското правителство, но можеше и да греша и той да се замисли над него. Освен това трябваше да разреши и другите си проблеми, които внезапно възникнаха пред него — опита се да се справи с няколко шута, но не стигна доникъде и беше достатъчно разумен да разбере, че ако бях решил да приложа повече сила, бих могъл да счупя китката му и да го просна в нокаут с външната страна на юмрука, вместо да блокирам епифизата му с шамар. Хората с пистолети не са подготвени да срещнат някаква съпротива и това ги прави разсеяни, но с него бих могъл да греша и той да се отърси от възбудата си, да грабне пищова и да изпрати един куршум в собствената ми епифиза — туш.

— Британско правителство ли? Какви ги дрънкаш?

Интелигентен въпрос: бе овладял емоциите си достатъчно, за да може да мисли правилно, и това ми хареса, защото така ставаше по-предсказуем.

— Те са…

— Чакай малко.

Гледаше към нещо в далечината зад мен, вероятно лодка. Бяхме минали покрай поне половин дузина закотвени, откакто напуснахме брега, без никакви светлини освен сигналите, а луната хвърляше сенките на мачтите им върху повърхността. Имаше и друг съд, който се движеше със запалени мотори, а командната му кабина бе ярко осветена.

Не погледнах зад себе си — можеше и такъв номер да ми крои.

— Роджет — каза той, — свали това нещо по-ниско.

Задната палуба не беше осветена, но силуетът на черния се очертаваше ясно на фона на блесналото под луната море, а сузукито има едричък профил.

— Бреговата охрана ли е? — попитах.

Би било приятно.

Не ми отговори, само продължи да наблюдава катера. Вече чувах мотора му. Единият от мъжете в командната кабина се огледа, също дочул шума. Водите по това крайбрежие са усилено патрулирани от бреговата охрана на САЩ заради трафикантите на наркотици — кубинци, хаитяни. Можеха да спират всяка лодка и да задават въпроси.

Всички се взираха към катера зад мен — и Нико, и мъжете в кабината, а когато погледнах към Роджет, видях, че главата му е обърната встрани от мен. Нервите ми мигновено преминаха във фаза на крайна възбуда, а адреналинът ускори кръвообращението ми, докато преценявах разстоянието и двата необходими удара — единия да елиминира сузукито, а другия в гърлото му. После всичко свърши — главата му се обръщаше към мен, за да ме наблюдава. Почувствах, че дъхът ми още е спрян, за да даде сила на необходимото движение, а десният ми крак е здраво опрян в палубата, за да ме изстреля срещу инерцията и да ме придвижи до отсрещната страна.

Спокойно!

Но, Господи, това беше…

Успокой се, вече свърши. Дишай по-дълбоко и по-спокойно, отпусни мускулите. Може да възникне нова възможност и да има повече време за оползотворяването й. Останалите трима също имат пистолети. Не бих могъл да предприема нищо на борда на тази лодка, докато сузукито е тук — може да изпука четири патрона в секунда и да ме издуха през борда, ако онзи започне да стреля.

— Нико.

Това бе човекът от кабината — онзи, който наблюдаваше катера.

— Какво? — Не се обърна, продължи да се взира в катера.

— Трябва да свършиш, преди да стигнем там.

Нико не отговори. Казаното вероятно означаваше: трябва да застреляш тези двамата, преди да се срещнем с доставчика.

Нико продължаваше да мълчи. Кубинецът Фидел бе престанал да бълва по палубата. Отново бе клекнал с бледо лице, наклонена назад глава и затворени очи. Бих казал, че му се искаше всичко да е свършило, молеше се да дойде краят на болките му.

— Нико — повтори човекът от кабината.

— Какво? — Този път се обърна. — Всичко е наред, те само…

— Нико, настояваме да свършиш с това, което трябва да правиш, преди да сме стигнали там. Не искаме трупове наоколо, чуваш ли, Нико? — Човекът на кормилото каза нещо и другият кимна. — И трябва да го направите тихо, Нико. Никакви пищови. Движението тук е много оживено.

— Това не беше бреговата охрана, беше…

— Не ме слушаш, Нико. Обясних ти, че движението е много оживено. Прави каквото ти казваме или следващия път няма да излезем с теб, чуваш ли ме, Нико?

В гласа му имаше търпение, говореше бавно, без ругатни за ефект, просто и ясно: „Чуваш ли, Нико?“ Търпение и известна доза авторитет. Той е търговец, дошъл да върши работа, и не желае нищо да му пречи. От едната страна бяха той и партньорът му на кормилото — търговците, а от другата: Нико — тарторът, който лично е понесъл половината или целия милион, необходимо зло за останалите.

— Не познавате тези хора — отвърна той и коремът му подскочи, докато бълваше думите. — Познавам ги аз. Ако ме нямаше мен, изобщо нямаше да излезете за среща с тях. Що за глупости дрънкаш, Виченте?

Не съм сигурен дали щяха да започнат спор, ако не съществуваше обстоятелството, че трябва да се извърши убийство. Може би това ги изнервяше, макар вече да са свикнали. Усещах същото напрежение, което се появява в затвора, когато всички знаят, че съвсем наблизо някой приготвя въже, спринцовка или пък каишките на стола, а часовникът отброява минутите до разсъмване.

— Без шум, Нико. И свършвай скоро, защото там ще ни вкараш в беля, а това няма да хареса на Туфексис. Мислил ли си за това? Помисли, Нико!

Виченте — човекът в кабината, обърна гръб. Той и онзи на кормилото носеха пистолети в поставени от лявата страна кобури. Нико носеше своя по същия начин. На борда нямаше други освен Роджет със сузукито, кубинеца Фидел и Нико, разбира се. Двамата мъже, които докараха лодката на кея, останаха на брега. Първостепенната задача, що се отнася до последователността, беше Роджет — черният младеж: пръстът му постоянно стоеше на спусъка и освен това се намираше на повече от два метра от мен.

Започнах да работя по тази опорна точка.

— Това са моите работодатели, Нико.

— Какво? — обърна се, за да ме погледне, малките му очички бяха присвити, почти затворени, сякаш внезапно бе духнал студен вятър.

Онзи горе — Виченте — бе започнал да го притеснява.

— Британското правителство — отвърнах. — Изпратен съм в Маями със специална задача.

— Какво означава това, майка му стара?

— Означава, че съм определен от правителството на Тачър да представлявам интересите на Обединеното кралство в президентските избори под егидата на сенатора Матийсън Джъд.

Беше ме зяпнал:

— Фрашкан си с лайна, знаеш ли?

— Въпросът, Нико, е, че се забъркваш в нещо много голямо, без изобщо да го осъзнаваш. Просто ми се струва, че съм длъжен да ти кажа. Всеки може да направи грешка, но ми се струва, че тази ще те изхвърли от пистата.

— Грешка ли? — каза след кратко мълчание.

— Точно така. Например, кой ти е наредил да ме убиеш?

— Господин Туфексис, кой друг? — Отговори по-бързо, отколкото очаквах, вероятно за да прехвърли вината. Вината, а не отговорността — отговорност няма да има, само спомен за садистично удоволствие.

— Тогава ще трябва да кажеш на господин Туфексис, че той прави грешката.

Розовата месеста уста се изпъна леко и се чу тихо изсъскване, нещо подобно на смях.

— Господин Туфексис не прави грешки. Дай си портфейла.

Мислех си, че никога няма да го поиска. „Все пак ще рискувам и ще ви се доверя, защото съм достатъчно неблагоразумна да се почувствам насърчена от герба на английската кралица върху картичката, която ми дадохте.“ Ерика Кембридж. Може би ще свърши работа и с този тук.

Подадох му портфейла и докато го взимаше, аз се преместих с още пет сантиметра към Роджет — човека с голямото „Сузуки“. През последните три минути се бях приближил към него с повече от стъпка.

Пари, кредитни карти, шофьорска книжка — не бързаше.

— Форин офис10. Какво е това?

— Тук му викате Държавен департамент.

— Ричард Ейнсли Кийс. Точно така, това е името. Значи няма грешка.

— Не, не е от твоя страна. Но ми се струва, че трябва да се обадиш на господин Туфексис и да му разкажеш за поставената ми от правителството на Тачър задача. Сигурен съм, че той не желае да се забърква в предизборната кампания на сенатора Джъд. Сенаторът няма да бъде много доволен.

Още пет сантиметра наляво, само като упражнение, ако някога се наложи да се прави нещо.

Една зелена светлина се движеше над морето, окачена на десния борд на някакъв съд. Нико постоя известно време да я наблюдава, после се обърна и отиде в командната кабина. По моя преценка вече бяхме навлезли на три мили — поне на три. Кубинецът Фидел бе споменал, че срещата ще се състои на седем мили, а аритметиката е съвсем проста: при скорост от петнадесет възела, ще бъдем там след около петнадесет минути.

„Без шум, Нико. Свършвай скоро. Свършвай, преди да сме стигнали там.“

Това бе съвсем логично: на срещата ще има други хора, а може да успея да се развикам или да ритам, или нещо подобно — да създам объркване.

— Сенатор Джъд? — Нико вдигна очи от портфейла.

— Кандидатът за президент.

— Какви глупости дрънкаш? — Обърна се и влезе в кабината. Проследих го как отива към радиотелефона.

Чуваше се шум от кораб, онзи от дясната ни страна, който отиваше в пристанището. Роджет също го чуваше и му се искаше да се обърне, за да го види, но само въртеше очите си, а аз не бях подготвен да предприема каквото и да е. Не бях достатъчно близко до него, а трябваше да чакам, докато се върне Нико, преди да мога да се преместя още малко наляво. Най-добрият вариант би бил да се добера до сузукито и да му го избия, но да му дам все пак малко време да изгърми няколко пъти. Това ще вдигне голям шум и ако има патрул на бреговата охрана наблизо, те ще дойдат и ще започнат да разпитват.

„Без шум, Нико!“

Вдигна слушалката до главата си. Успях да чуя само дума или две, понеже гласът му се усилваше и понижаваше на фона на бученето от дизелите, но ми се стори, че пита може ли да говори с човек на име Джошуа. Или пък Фостър. Или, разбира се, Проктър, защото гласните се открояваха по-ясно от съгласните звуци. Може би Проктър.

Непосредствената задача на „Баракуда“.

Държеше картичката ми нависоко и я накланяше към светлината. Мисля, че чух Форин офис, но може да бе така и защото исках да го чуя. После се спомена господин Туфексис, след това отново Проктър и накрая Тачър, но да не забравяме, че долавях само откъслечни звуци.

Беше наистина отчайващо. Изпълнителят на мисията се намираше само на един телефонен номер от обекта и на три мили в морето. От едната му страна имаше мъж с изтръпнали тестиси, а от другата — човек, готов да му пръсне главата из целия залив, ако направи и най-дребната грешка, както и един мъж в кабината, получаващ заповед за незабавното му екзекутиране.

Това, което искам, Нико, е този телефонен номер, дребно дебело копеле такова, този, който току-що набра. Ако някога те спипам насаме, ще ми го кажеш.

Палубата се надигна и спусна по бавно преминаваща вълна. Нощният пейзаж на Маями изведнъж се извиси в тъмното и се пръсна по хоризонта в каскада от диаманти и после пак изчезна, закрит от силуета на кабината.

Поръчение… правителство… санитар — не, сенатор… сенатор Джъд, сега чух по-ясно, понеже човекът на кормилото намали газта и забави ход.

Нико остави слушалката и вече нямаше какво да се слуша, затова попитах негъра:

— Близко ли сме вече? — Исках да разбера какво му е настроението, успокоил ли се е, или е нервен.

— Дръж си мръсната уста затворена, ясно ли ти е?

Нищо обнадеждаващо. Нико се връщаше и Роджет извърна глава да го погледне, а аз отново поместих краката си, този път на десетина сантиметра, защото вече нямаше много време.

— Фрашкан си с лайна.

Нико застана пред мен. Малките му очички блестяха.

— Лично с Проктър ли говори?

Постигнах реакция: досега не бяхме споменавали името му.

— Няма никаква грешка. Нищо не ти е възложено. Изгуби ми времето, а това не ми харесва.

Все пак получих отговора. Единствено Проктър знаеше достатъчно за мен, за да е наясно, че не изпълнявам поръчение на правителството на Тачър, свързано със сенатора Джъд. Този тип току-що бе разговарял с обекта на мисията. Колко близко бях попаднал!

— Предложих ти да се обадиш на господин Туфексис, а не на Проктър.

— Каква е разликата?

Може би щях да продължа разговора, да го накарам да приказва, ако имах време, щях да опитам няколко мъгливи въпроса за Моник, Ким Харвестър, Ерика Кембридж, Уест Ривърсайд Уей 1330, яхтата „Контеса“, за да си набавя още информация, върху която да мисля, която да дам на Ферис, но нямах тази възможност, понеже онзи в кабината — Виченте — се обърна:

— Хей, Нико, трябва да приключиш още сега.