Бариерата

4

Измина още една седмица. Единствената ми придобивка през това време беше, че изгоних веднъж завинаги от моя дом самотата. Вече не бях сам. Доротея сякаш съществуваше незримо в мен и край мен, макар и не като човек, дори не и като спомен. Не бяха приятни спомени, успявах да ги отпъдя. На тяхно място като утайка от дим оставаше чувството, смътно и тягостно, но все пак живо. Чувство за какво? Сега ми е много трудно да го определя с думи. Може би чувство за някакъв неизплатен дълг, за горчив укор, за несподелена човечност. Улавях се често, че водя безкрайни разговори наум — не с нея, със себе си. Опитвах се да разбера какво се беше случило. Нищо особено не се беше случило освен това, че не бях сам. Доротея бе изпъдила самотата. И всичко щеше да бъде съвсем в ред, ако тя самата не се бе настанила на нейно място. Сега, вместо да се чувствувам сам, се чувствувам просто объркан.

Една нощ, докато се мъчех да заспя, опитах се да си припомня лицето й. И странно, пред очите ми не можеше да застане ни една зрима нейна черта, ясна и определена. Имах чувството, че изобщо не бих я познал, ако я срещна на улицата, облечена в някакви други дрехи.

Не, ни най-малко не беше безлична, само това не можеше да се каже за нея. Ето спомням си — носът й бе малко дълъг, устните малко бледи и тънки, косата опъната и сресана като на Мона Лиза. И все пак това не бяха черти, лицето й сякаш непрекъснато се менеше — като повърхността на река, по която се преливат бързо слънчевите отблясъци. Или която спи в сянката на дълбоките вирове. Лицето й сякаш отразяваше външния свят, без да показва нищо от себе си — навярно в това се състоеше нейната изменчивост и непознатост.

От нашата първа вечер е изминала повече от година. Сега тя е мъртва и аз с ужас и дълбока мъка разбирам, че отново не помня лицето й, макар че толкова необикновени и странни неща станаха с нас. Не само че не помня лицето й, но не притежавам нищо от нея — никаква вещ, никаква следа от пръсти, никакво петънце, дори от кръв — такава, каквато веднъж я видях, ясна и рядка като сок от череши. Все едно че не е била, че не е съществувала, макар че на тоя свят не е имало съществуване като нейното. Все едно че беше сън, измислица някаква на малко болен и трескав ум. Сега човек може във всичко да се усъмни. И нищо да не повярва. Нищо освен нейната истина.

И така, тикан от съдбата, както се казва в подобни случаи, аз някак неочаквано бързо и леко успях да свърша това, което доктор Юрукова ме беше помолила. Веднага й се обадих по телефона, тя съвсем искрено се зарадва. И, разбира се, обеща веднага да прати при мен Доротея. Но тя не се появи още няколко дни. И през тия дни сякаш не знаех какво точно изпитвам — трепетно очакване или някакъв вътрешен страх. Никога не съм се чувствувал така несигурен, никога така объркан. Но моят здрав и трезвен ум ме съветваше поне към въздържаност. Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени. Тъй че не се обадих втори път на лекарката, както ми се искаше. Нека съдбата сама реши, защо трябва да я насилвам.

И най-сетне в един божи ден тя се обади, по телефона, разбира се:

— Вие ли сте, другарю Манев?

Веднага познах гласа й.

— Аз съм. Защо чак сега се обаждаш?

Изглежда, че моят решителен глас я смути.

— Защо ли?… Ами аз ви търсих няколко пъти.

Стори ми се тогава, че ме излъга. Много по-късно разбрах, че от всички човешки пороци за нея този е най-непознатият.

— По кое време?

— През обедната почивка.

Да, по това време отивах да обядвам, естествено.

— Добре. Ела веднага при мен. Имам хубави новини за тебе.

— Ами сега не мога — отвърна тя малко смутено. — Сега съм на работа. Обаждам ти се от един външен телефон.

— Няма значение — отвърнах аз. — Ела веднага, намерил съм ти нова работа.

Тя се поколеба още малко, но в крайна сметка се съгласи. Спомням си, че тоя ден беше много хладен. Тя дойде със съвсем същите дрехи, видя ми се дори малко посиняла от студа, сякаш бе спала нощес на някоя градинска скамейка. А кой знае — може би наистина бе спала. И може би именно заради това носът й ми се стори още мъничко удължен. Това заедно с малко кръглите й очи й придаваше лек израз на изненада. Не беше никаква красавица, разбира се, но видът й в никакъв случай не бе обикновен и банален. Много по-късно, когато започнахме да ходим заедно по ресторанти, винаги забелязвах някакво вътрешно сепване, учудване дори в погледите на приятели и познати, които за пръв път я виждаха.

— Каква работа? — запита тя от прага.

— Ще пишеш ноти… Писала ли си някога?

— Никога! — отвърна тя учудено. — Нима това е работа?

— Като всяка друга. Не се страхувай, ще се научиш… Ти имаш лека и артистична ръка.

Но Доротея не ме чу, сякаш се вслушваше в самата себе си.

— Интересно — отвърна тя. — Ноти, много хубаво. Къде е това?

Имах приятели в музикалното издателство, не беше толкова трудно да я настаня. Та кое съвременно момиче е готово да си вади очите с осминки и диези? Да се преписват ноти е много трудна работа, иска се изключително внимание и търпение. Кой знае защо, си бях внушил, че тя ще се справи добре.

— Искам веднага! — каза тя. Изглеждаше много въодушевена.

— Добре, ще те заведа още днес. Поне да те представя на директора.

Но едва като я разгледах по-внимателно, разбрах, че ще прибързам. С тая омачкана рокличка и посиняло лице приличаше на улична цветопродавачка, каквито ги имаше някога.

— Имаш ли други дрехи? — запитах аз.

— Нямам. Оставих ги у една приятелка.

— Ами ще ги вземеш от тая приятелка.

— Не, не! — Лицето й видимо помрачня.

— А пари?

— Да, след няколко дни ще получа заплата.

— След няколко дни е късно. Аз ще ти дам сега назаем, по-късно ще ми ги върнеш.

— Добре! — съгласи се тя веднага. — Ще ти ги върна, разбира се.

Мислех да я пратя сама, но се разколебах. Аз по-добре от нея знаех как трябва да изглежда една порядъчна нотна калиграфка. Но не беше само в това въпросът. Чувствувах се някак особено възбуден, исках сам да свърша тая работа. И защо, като никога преди това не бях го правил? Заведох я във „Валентина“. Роклята, която й купих, беше доста солидна, почти зимна, но днес много ми се искаше да я стопля. Като излезе от стаичката за проба, лицето й ми се стори озадачено.

— Хубава ли е? — попита тя с леко съмнение.

Нищо особено, най-обикновена готова рокля, но поне платът беше хубав. И все пак стоеше много добре на нейната съвършена фигура на манекенка. Купихме освен това обувки и някои други дреболии. Отбихме се в няколко магазина, тя приемаше всичко така естествено, че дори ми стана малко неприятно. Сам аз бях преживял доста трудничко младежките си години, не обичам хора, които смятат, че е естествено всички блага да ти падат даром от небето. А може би наистина нямаше отношение към парите и вещите, както ми бе намекнала доктор Юрукова. Не питаше никъде за цени, не поглеждаше разписките, приемаше всичко така естествено, както гълъбите приемат разпиляното край бирената фабрика ечемичено зърно.

На всичко отгоре бях прегладнял, не бях закусвал дори. Хапнахме как да е в бирхалето на „България“, после се върнахме вкъщи. Доста търпеливо й обясних как се пишат ноти, дори преписах пред очите й два-три реда от „Кастилски нощи“. Тя ме наблюдаваше много внимателно, после сама направи първия си опит. Просто ме порази колко нейните ноти приличаха на моите. Занимавахме се тъй близо два часа, не усетих как е изтекло времето. Когато си погледнах часовника, наближаваше шест часът.

— Слушай, Доротея, аз трябва да вървя на събрание. Ще се върна към девет. Ти си работи тук. И ме чакай… Ще отидем след това да вечеряме някъде.

— Добре — каза тя.

Но се върнах към десет. Събранието беше много тежко, решаваха се важни въпроси — не толкова, колкото се разпалваха страсти и амбиции, както обикновено се случва. Като се прибрах у дома, намерих я опулена от страх. Тя не разбираше какво е това събрание, от което да не може да излезе човек.

— Помислих, че са те убили! — добави тя все още уплашено. — По тия ваши ужасно тъмни улици.

— Кой да ме убие?

— Има кой — отвърна тя убедено. — Карбонарите.

Да, много поздрави от мен за доктор Юрукова! Практически — здрава! Дали просто не й се беше приискало да прехвърли на мен своите грижи? Като идея — не чак толкова лошо. Богат човек, съвременен, какво пък толкова, ако гледа и една луда. В тоя миг изглежда, че и тя самата се осъзна, защото добави смутено:

— Говоря глупости!… Така е, като се изплаши човек!

— Някой те е излъгал за карбонарите — измърморих аз недоволно. — Те не са били такива хора.

— Знам! Разбира се! — отвърна тя спонтанно. — Останало ми е от някоя идиотска книга.

Погледна ме внимателно, след това запита:

— Доктор Юрукова всичко ли ти каза?

— Не знам кое е всичко — отвърнах аз.

— Поне най-важното?

— Да. Предполагам.

— И не е чак толкова страшно! — отвърна Доротея малко троснато. — По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо.

— Не мисли за тия работи. По-добре дай да видя какво си направила.

Лицето й изведнъж светна, тя ми донесе куп нотни листа. Отново ме обзе чувството, че не е преписала нотите, а просто ги е префотографирала, толкова приличаха те на моите. Наистина аз не пишех красиви ноти, но все пак нейният успех ме слиса. Човек, който може да направи това, навярно може да направи всичко. Но тогава все още не знаех колко тая най-обща мисъл е била близо до истината.

— Да, добре — казах аз сдържано. — Лесно ли свикна?

Смътно усещах, че не бива да я хваля излишно.

— Е, не е като да се преписва от книга. Тука не знаеш какво преписваш. И въпреки това накрая запомнях по цял ред наведнъж. Без никаква грешка.

Тоя път не се съмнявах, че казва чистата истина. Не могат да се препишат току-тъй цял куп ноти.

— А ще ме научиш ли да ги чета? Много те моля!

— Това не е толкова лесно.

— Няма значение. Просто умирам от любопитство какво е написано. Може би е много хубаво.

— Всичко мое е хубаво! — засмях се аз. — Ти хапна ли нещо?

— Не съм! — отвърна тя учудено.

— Искаш ли да отидем някъде?

— Сега? Не, не искам. Няма ли да се намери нещо у вас?

Стъкмихме с общи усилия нещичко — масло, конфитюр, по две рохки яйца. Само хлябът беше ужасно сух, едва не ми одра гърлото.

— Наистина ли те одра? — попита тя слисано.

— Не виждаш ли, че се шегувам?

— Не обичам шегите — отвърна Доротея. — Просто не разбирам кога са шеги. Затова и не ходя на смешни филми. Другите се смеят, пък на мен ми се плаче.

Моята майка също ми е разказвала, че като съвсем малко момче съм ревнал здравата на „Модерни времена“. Помислил съм, че машината наистина е сплескала Чарли Чаплин.

— Може и да си права — отвърнах аз.

— Разбира се, че съм права! — възкликна Доротея. — Какво смешно има в това да те гонят, да те ритат, даже да те хвърлят от някой балкон…

Да, съвсем логично. Не е комплимент за хората да се кискат така откровено на чуждите беди и нещастия. Доротея никак не приличаше на тях, макар че не по-лошо от тях лапаше нашата оскъдна вечеря. Когато поднесох яйцата, тя ги погледна едва ли не с нежност.

— Знаеш ли откога не съм яла яйца?… Още като беше жив баща ми. Той много обичаше.

Усетих, че помръкна вътрешно, погледът й сякаш угасна. След днешния славен ден на успехи това не биваше да се допуска. Извадих от хладилника бутилка „Каберне“, вече начената, поставих чашите.

— На мене — не! — каза тя.

— Защо? — погледнах я аз учудено.

— Доктор Юрукова не разрешава.

Ами щом е тъй, какво да се прави. Налях само на себе си. Но Доротея все не откъсваше поглед от бутилката, изглеждаше много разколебана.

— Нищо, налей ми половин чаша! — каза тя. — Няма да ме отрови… Ами всеки ден човек не отива на нова работа.

Налях й малко повече от половин чаша, от любезност, разбира се. Нямах никакво желание да я напивам. И все пак тя се напи — от тия няколко глътки. Лицето й силно поруменя, в погледа й се появи онова едва забележимо разцентроване, по което жена ми безпогрешно познаваше една чашка ли съм пил, или три. И някак особено изтъня и щръкна на мястото си, сякаш изведнъж се бе превърнала в цвете.

— Малко ми се зави свят — каза тя. — Мога ли да си легна?

— Ами, разбира се… и без това утре трябва да ставаме рано.

За всеки случай я отведох до хола. Нищо, ходеше си съвсем нормално. Но както я гледах отзад, ушите й бяха станали като вишни.

— Няма значение, легни да поспиш!… Утре ще се чувствуваш чудесно.

Но тя продължаваше да ме гледа втренчено. И ми се видя малко смешна с тия ококорени очи и мътен поглед.

— Ако искаш, можеш да останеш при мен! — заяви тя внезапно.

— Не, бъди спокойна!… В тоя дом няма да ти се случи.

— Никак не съм спокойна — отвърна тя. — И изобщо не съм свикнала да бъда длъжница на хората.

Гласът й беше малко дързък. Никога след това не чух у нея такъв глас. Но това бе и последната глътка вино в живота й.

— Аз пък не съм свикнал да ми се отплащат по най-лесния начин — казах аз малко рязко. — Лека нощ!

Тя дори не ми отвърна. Отидох си в спалнята слисан не толкова от нейните думи, колкото от моите. Разбира се, можех да намеря някакъв по-любезен и възпитан отговор. Но това не беше най-важното. Моите думи отговаряха ли на някаква истина? Там е работата, че отговаряха. И причината не се криеше в това, че бе изпила няколко глътки вино. И че изобщо не беше съвсем на себе си. Тогава все още не разбирах в какво точно се състои това усещане. Наистина, тя в никой случай не ми беше неприятна физически. Особено при нейния толкова мил и безобиден характер. И все пак имаше някаква преграда между нас, която преди това не съзнавах. Може би вечната преграда на инстинкта към всяка болест, дори когато не е заразна. Може би…