Бебето на Розмари

Първа глава

Розмари и Гай Удхаус вече бяха подписали наемния договор за петстаен апартамент в една модерна бяла сграда на Първо авеню, когато някаква жена на име Кортес се обади да им съобщи, че се е освободил един четиристаен в Брамфорд. Брамфорд беше стара солидна и мрачна сграда с множество апартаменти с високи тавани, които много се ценяха заради камините и викторианския им интериор. Розмари и Гай бяха в списъка на чакащите за апартамент в тази сграда още откакто се бяха оженили, но накрая бяха изгубили надежда да го получат.

Гай предаде новината на Розмари, като притисна слушалката до гърдите си. Розмари простена: „О, не!“ и почти бе готова да се разплаче.

— Късно се обаждате — каза Гай в слушалката. — Вчера подписахме друг договор.

Розмари го хвана за ръката.

— Не можем ли да се измъкнем? — попита тя. — Да им кажем нещо?

— Бихте ли изчакали за момент, мисис Кортес? — Гай отново затисна телефона. — Какво да им кажем? — попита той.

Розмари не отвърна и само вдигна безпомощно ръце.

— Не знам, може би истината. Че имаме възможност да живеем в Брамфорд.

— Миличка, това изобщо не ги интересува — каза й Гай.

— Все ще измислиш нещо, Гай. Нека поне да го разгледаме. Кажи й, че ще отидем да го видим. Моля ти се. Преди да е затворила.

— Подписали сме договор, Роз, няма измъкване.

— Моля ти се! Тя ще затвори! — Розмари престорено изхлипа от отчаяние, измъкна телефонната слушалка от ръцете на Гай и я повдигна към устните му. Гай се засмя и пое слушалката.

— Мисис Кортес? Оказва се, че има някаква вероятност да се измъкнем, защото всъщност не сме подписали истинския договор. Бяха им се свършили формулярите и ние подписахме само някакво писмо, че сме съгласни. Може ли да разгледаме апартамента?

Мисис Кортес започна да му обяснява: трябвало да отидат в Брамфорд между единадесет и единадесет и половина, да намерят мистър Миклъс или Джером и да кажат на този, когото намерят, че те са хората, изпратени от нея да огледат апартамент седем „Д“. После трябвало да й се обадят и тя да продиктува телефона си на Гай.

— Видя ли, че можеш да измислиш нещо, щом се налага? — каза Розмари, докато си обуваше чифт леки жълти обувки. — Ти си чудесен лъжец.

Застанал пред огледалото, Гай възкликна:

— Господи, пъпка!

— Не я стискай.

— Нали разбра, че има само четири стаи? Няма детска.

— Предпочитам четири стаи в Брамфорд, — отвърна Розмари, — отколкото цял етаж в оная грамада от кутийки.

— Вчера твърдеше, че си влюбена в онази сграда.

— Харесвах я. Никога не съм била влюбена в нея. Бас държа, че даже и архитектът не е влюбен в творението си. Ще сложим масата за хранене във всекидневната и ще си направим прекрасна детска стая, стига да се уреди.

— Скоро ще стане ясно — отвърна Гай. Той прокара електрическата самобръсначка няколко пъти по горната си устна, докато разглеждаше големите си кафяви очи. Розмари нахлузи една жълта рокля и сама дръпна ципа на гърба си.

Намираха се в единствената стая, която представляваше ергенската квартира на Гай. На стените висяха плакати с изгледи от Париж и Верона, а мебелировката се изчерпваше с една кушетка, която им служеше и за легло, и кухненски ъгъл.

Денят беше вторник, трети август.

Мистър Миклъс се оказа дребен и спретнат човек, но и на двете му ръце липсваха пръсти, което правеше ръкостискането доста смущаващо, макар очевидно не и за него.

— О, вие сте актьор — каза той като повика асансьора, натискайки копчето със средния си пръст. — Много често ни се обаждат актьори. — Той спомена имената на четирима, които живеели в Брамфорд и всичките бяха много известни. — Дали съм ви гледал някъде?

— Ами да видим — започна Гай. — Преди известно време правих Хамлет, нали така Лиз? А после правихме и „Дъждосвирецът“…

— Той се шегува — намеси се Розмари. — Играл е в „Лутер“, а също и в „Никой не обича албатроса“ и в много телевизионни пиеси и реклами.

— Оттам идват парите, нали? — каза мистър Миклъс — от рекламите.

— Да — отвърна Розмари, а Гай прибави: — А също и артистичната тръпка.

Розмари го погледна умоляващо. Той й хвърли поглед на оскърбена невинност, а зад гърба на мистър Миклъс направи озъбена вампирска гримаса.

Асансьорът, с дъбова ламперия и лъскаво месингово перило, което го опасваше целия, беше обслужван от негър с униформа и заучена усмивка. „Седми“, каза му мистър Миклъс, а после се обърна към Розмари и Гай:

— Този апартамент има четири стаи, две бани и пет килера. Първоначално апартаментите в тази къща са били много големи — най-малкият е бил деветстаен. Но сега почти всичките са раздробени на четиристайни, петстайни и шестстайни. Седем „Д“ е четиристаен и представлява всъщност задната част на десетстаен апартамент. В него попадат първоначалните кухня и баня на собственика, които са огромни, както скоро ще се убедите. Това, което е било преди спалня на собственика, сега е всекидневна, друга предишна спалня и сега е спалня, и две други стаи за прислуга са съединени и образуват трапезарията или втората спалня. Имате ли деца?

— Още не, но възнамеряваме — отговори Розмари.

— Тя е идеална за детска стая, понеже до нея има голяма баня и килер. Цялото разпределение е такова, че да подхожда на една млада двойка като вас.

Асансьорът спря и негърът с усмивка го придвижи леко нагоре-надолу, за да се изравни с нивото на пода в коридора. Все така усмихнат той дръпна вътрешната месингова решетка и външната плъзгаща се врата. Мистър Миклъс даде път на Розмари и Гай и те пристъпиха в слабо осветен коридор с тъмнозелени тапети и килим в същия цвят. Някакъв работник, застанал пред релефна зелена врата с надпис 7Б ги изгледа и после отново се зае с монтирането на шпионката в издълбаната за целта дупка.

Мистър Миклъс ги поведе първо надясно, после наляво по късите разклонения на тъмнозеления коридор. Докато го следваха, Розмари и Гай забелязаха протрити места в тапетите и една гънка, където тапетът се бе издул и набръчкал. Видяха също и матова крушка, монтирана в стъклен стенен свещник и светлозелена кръпка на тъмнозеления килим. Гай погледна Розмари: „Кърпен килим?“ Тя извърна поглед и щастливо се усмихна: „Много ми харесва. Всичко е прекрасно!“

— Предишната наемателка, мисис Гардиния, — говореше мистър Миклъс без да се обръща, — почина само преди няколко дни и все още нищо не е изнесено от апартамента. Синът й ме помоли да кажа на хората, които го разглеждат, че килимите, климатичната инсталация и някои от мебелите той ще ги отстъпи буквално за нищо, стига да ги искате. — Той кривна в поредното разклонение на коридора с по-нови зелени тапети на златни ивици.

— Тя в апартамента ли почина? — запита Розмари. — Не че има някакво…

— О, не, в болница — отвърна мистър Миклъс. — Седмици наред беше в кома. Беше много възрастна и умря без изобщо да се събуди. И аз бих си пожелал такава смърт, когато ми дойде времето. Тя беше бодра до края на дните си, готвеше си сама, пазаруваше… Беше една от първите жени адвокатки в щата Ню Йорк.

Сега стигнаха до шахта, с която свършваше коридора. Точно до нея, от лявата страна, се намираше вратата на апартамент 7Д, врата без релефни украси и по-тясна от вратите, покрай които бяха минали досега. Мистър Миклъс натисна копчето на звънеца, над него беше монтирана пластмасова черна табелка, на която с бели букви беше написано Л. Гардиния и завъртя ключа в бравата. Въпреки липсващите пръсти, той сръчно се справи с дръжката на вратата и я отвори широко.

— След вас, моля — каза той като се наведе напред и придържаше вратата отворена с протегната ръка.

Четирите стаи на апартамента бяха разделени две по две от всяка страна на тесен коридор, който се простираше по права линия от входната врата. Първата стая отдясно беше кухнята и при вида й Розмари не можа да не се изкикоти, понеже тя беше едва ли не по-голяма от целия апартамент, в който живееха сега. В нея имаше газова готварска печка с шест котлона и две фурни, огромен хладилник и масивен умивалник, имаше също множество скринове, прозорец с изглед към Седмо авеню, изключително висок таван и дори достатъчно място (ако се махнеха хромираните столове и кухненската маса на мисис Гардиния, както и купчините списания „Форчън“ и „Музикална Америка“) за кухненския ъгъл в синьо и слонова кост, който Розмари беше си изрязала от миналия брой на „Красота в дома“.

Срещу кухнята се намираше трапезарията или втората спалня, която мисис Гардиния очевидно бе използвала като нещо средно между кабинет и зимна градина. Стотици дребни растения, повечето изсъхнали, бяха подредени върху паянтови полици, а над тях се виеше система от угасени луминесцентни тръби. Между полиците имаше бюро със сгъваем капак с пръснати върху него книги и изписани листа хартия. Беше чудесно бюро, широко и с благородната патина на годините. Розмари остави Гай и мистър Миклъс, които разговаряха при вратата и се приближи до бюрото като прескочи един рафт с увехнали папрати. Такива бюра човек можеше да види по витрините на антикварните магазини. Розмари го погали и се запита дали то е едно от нещата, които можеха да вземат, стига да поискат. На лист бледоморава хартия с красив почерк бе написано: „повече от обикновено забавление, както смятах тогава. Не мога повече да общувам…“ Розмари усети, че си навира носа в чужда работа и вдигна поглед към мистър Миклъс.

— Дали това бюро е от нещата, които синът на мисис Гардиния иска да продаде? — попита тя.

— Не зная, — отвърна мистър Миклъс — но мога да проверя, ако искате.

— Прелестно е — каза Гай.

— Нали? — каза Розмари и с усмивка заразглежда стените и прозорците. В тази стая идеално щеше да подреди мебелите за детската, която си представяше. Беше може би малко тъмна, защото прозорците гледаха към тесен двор, но едни тапети в бяло и жълто щяха много да я освежат. Банята не беше много голяма, но килерът, пълен с множество разсади в саксии, които се развиваха доста добре, беше широк. На излизане Гай попита:

— Какви са всички тия треви?

— Повечето са подправки — отвърна Розмари. — Това е джоджен, това — босилек… Тези другите не ги знам.

Навътре по коридора имаше килер за гости отляво, а след него от дясно голям свод водеше към всекидневната. Срещу вратата имаше големи еркерни прозорци, два от тях имаха ромбовидни стъкла и места за сядане по еркерите. Вдясно имаше малка камина с красива полица от бял мрамор, а покрай лявата стена се издигаше голяма дъбова библиотека.

— О, Гай — промълви Розмари, като намери ръката му и я стисна. Той само изсумтя неопределено, но също стисна нейната. Мистър Миклъс беше до него.

— Разбира се, камината работи — каза той.

Спалнята зад тях беше подходяща — около четири на шест метра, а прозорците й гледаха към същия тесен вътрешен двор, като тези на бъдещата детска стая. А банята до всекидневната беше голяма и пълна с кръгли украсени дръжки на крановете.

— Апартаментът е чудесен! — каза Розмари, когато се върнаха във всекидневната. Тя се завъртя с протегнати ръце, като че искаше да прегърне всичко наоколо. — Влюбена съм в него!

— Тя всъщност се опитва — намеси се Гай — да ви накара да намалите наема.

— Бихме го вдигнали, ако ни беше позволено — каза усмихнато мистър Миклъс. — Имам предвид над увеличението с петнадесет процента. В наши дни апартаменти като този със собствена атмосфера и индивидуалност са рядка находка. Новите…

Той внезапно млъкна и се загледа в малко махагоново писалище, поставено в началото на централния коридор.

— Странно — каза той. — Зад това писалище има килер. Сигурен съм в това. Трябва да са пет: два в спалнята, един във втората спалня и два в коридора, там и там. — Той се приближи към писалището. Гай се вдигна на пръсти и добави:

— Прав сте. Виждам ръба на вратата.

— Тя го е преместила — обади се Розмари — преместила е писалището. Преди е било ей там. — Тя посочи едно по-светло място на стената до вратата на спалнята и дълбоките отпечатъци от четирите заоблени крачета на писалището, оставени върху виненочервения килим. Слаби следи от влаченето по пода водеха от четирите отпечатъка до краката на писалището, където стоеше сега, долепено до тясната стена.

— Бихте ли ми помогнали? — обърна се мистър Миклъс към Гай. Двамата хванаха писалището от двете страни и лека-полека го върнаха на старото му място.

— Сега разбирам защо е изпаднала в кома — каза Гай запъхтян.

— Не може сама да го е преместила — каза мистър Миклъс. — Беше на осемдесет и девет години.

Розмари подозрително разгледа вратата на килера, която току-що бяха открили.

— Дали ние да я отворим? — попита тя. — Може би синът й трябва да дойде.

Писалището изящно легна върху четирите отпечатъка. Мистър Миклъс разтри ръцете си с липсващи пръсти.

— Упълномощен съм да покажа апартамента — каза той, приближи се към вратата и я отвори. Килерът беше почти празен; в единия му край имаше прахосмукачка, а в другия бяха облегнати три-четири дъски. На един висок рафт имаше купчина сини и зелени пешкири.

— Който и да е бил заключен вътре, вече се е измъкнал — каза Гай. А мистър Миклъс добави:

— Може би пет килера са й били много.

— Но защо ще барикадира така прахосмукачката и хавлиените си кърпи? — се питаше Розмари.

Мистър Миклъс повдигна рамене:

— Не мисля, че някога ще узнаем. Може би все пак накрая е била доста изкуфяла. — Той се усмихна. — Искате ли да ви покажа нещо друго или да знаете нещо повече?

— Да — каза Розмари. — Къде ще мога да пера? Има ли перални машини в мазето?

Те благодариха на мистър Миклъс, който ги изпрати до входа на сградата и бавно тръгнаха по Седмо авеню към жилищната част на града.

— Този е по-евтин от другия — каза Розмари, опитвайки се да покаже, че за нея практическите съображения са най-важни.

— Но има една стая по-малко, миличка — отвърна Гай.

Розмари повървя мълчаливо и после се обади:

— На хубаво място е.

— Ей богу, така е! Мога да стигна пеша до всички театри.

Окрилена, Розмари изостави всякаква практичност.

— О, Гай, нека да го вземем! Моля ти се, много ти се моля! Толкова хубав апартамент! Тази мисис Гардиния изобщо не го е използвала както трябва! Тази всекидневна би могла… би могла да стане чудесна и уютна и… О, моля ти се, Гай, нали ще го вземем, нали?

— Добре, добре — каза Гай усмихнато. — Стига да се измъкнем от онзи другия договор.

Розмари щастливо го хвана за лакътя.

— Ще успеем! — каза тя. — Ти ще измислиш нещо, сигурна съм в това!

Гай се обади на мисис Кортес от една телефонна будка, а отвън Розмари се опитваше да чете по устните му. Мисис Кортес каза, че ще им даде време до три часа. Ако не й се обадят дотогава, щяла да се обади на следващите в списъка на чакащите.

Двамата отидоха в една руска чайна и си поръчаха водка с доматен сок и сандвичи с пилешка салата върху черен хляб.

— Можеш да им кажеш, че съм болна и трябва да постъпя в болница — предложи Розмари.

Това обаче не беше нито убедително, нито им вършеше работа. Затова Гай съчини някаква история, че му се обадили с предложение да се присъедини към една трупа за пиесата „Надуй тръбата“, която заминавала на четиримесечно турне по линия на Организацията на Въоръжените сили във Виетнам и Далечния Изток. Актьорът, който трябвало да играе Алън, си счупил крака и ако Гай не го замести, турнето трябвало да се отложи поне за две седмици. Това щяло да бъде голям позор, като се има предвид положението на момчетата, дето се бият с комунягите. А жена му трябвало да отседне при роднините си в Омаха…

Той повтори историята два пъти и отиде да намери телефон.

Розмари отпиваше от питието си и стискаше палците и на двете си ръце под масата. Мислеше за апартамента на Първо авеню, който не искаше да вземат и се насили да си припомни добрите му страни: ослепително чистата кухня, машината за миене на съдове, изгледа към Ист Ривър, централната климатична инсталация…

Сервитьорката поднесе сандвичите.

Наблизо мина бременна жена в морскосиня рокля. Розмари я разглеждаше. Сигурно беше в шести или седми месец и безгрижно разговаряше с някаква по-възрастна жена, натоварена с пакети, сигурно майка й.

Някой й махна от отсрещния край на заведението — едно червенокосо момиче, което беше постъпило в Си Би Ес1 няколко седмици преди Розмари да напусне. Розмари й махна в отговор. Момичето й каза нещо отдалеч и тъй като Розмари не я разбра, тя го повтори. Един мъж, седнал срещу момичето се обърна и огледа Розмари; мъж с изпито восъчно лице.

Тогава се появи Гай, висок и хубав, опитващ се да прикрие тържествуващата си усмивка, макар и целият му вид да казваше „да“.

— Да? — запита го Розмари, когато той седна отново срещу нея.

— Да — каза той. — Договорът е анулиран, ще ни върнат депозита. А аз трябва да се пазя от лейтенант Хартман от Свързочния Корпус. Мисис Кортес ни очаква в два часа.

— Вече успя да й се обадиш?

— Да.

Червенокосото момиче внезапно се озова до тях, поруменяла и с блеснали очи.

— Одеве ти казвах, че бракът наистина ти се отразява добре. Изглеждаш чудесно — каза тя.

Опитвайки се да си спомни името на момичето, Розмари се засмя.

— Благодаря. Ние празнуваме. Тъкмо получихме апартамент в Брамфорд!

— О, там ли! — възкликна момичето. — Страшно си падам по тази сграда! Ако някога решите да дадете под наем част от жилището, да знаете, че съм първа. И да не ме забравите! Обожавам онези чудновати улуци и фантастичните същества, които пълзят нагоре-надолу между прозорците!

Втора глава

За тяхна изненада Хъч се опита да ги разубеди под предлог, че Брамфорд бил „опасна зона“.

Когато Розмари за пръв път пристигна в Ню Йорк през юни 1962, тя се нанесе в един апартамент в долната част на Лексингтън авеню заедно с две момичета от Атланта и едно, което също като нея беше от Омаха. Хъч им беше съсед и макар и да отказваше да играе ролята на нещо като баща на момичетата, („Отгледал съм две собствени дъщери и това ми е съвсем достатъчно, благодаря!“) той все пак беше на разположение при спешни случаи, като например в нощта, когато някой стоеше на пожарната стълба, или пък когато Джийн се задави и едва не се задуши. Името му беше Едуард Хътчинс, беше англичанин на петдесет и четири години. Пишеше три различни поредици приключенски романи за юноши под три различни псевдонима.

На Розмари той помогна по друг начин. Тя беше най-малката от шест деца и петте й братя и сестри се бяха оженили рано и живееха близо до родителите си. Когато напусна Омаха, тя остави баща си ядосан и подозрителен, майка си — безмълвна, а четирима от братята и сестрите й бяха обидени. (Единствено вторият по възраст от братята й, Брайън, който имаше проблеми с пиенето, беше казал: „Тръгвай, Роузи, и прави каквото смяташ за добре“ и беше пъхнал в джоба й един найлонов плик, в който имаше осемдесет и пет долара.) В Ню Йорк Розмари се чувстваше виновна и си внушаваше, че е постъпила егоистично. Тогава Хъч я окуражи с разговори за неизбежния конфликт между поколенията и затова, че всеки човек има дълг и към себе си, подправени със силен чай. Тя му задаваше въпроси, които биха били немислими в Католическото общество, в което бе израснала. Той я изпрати на вечерен курс по философия в Ню Йоркския университет и обичаше да казва: „Ще превърна в принцеса тази цапната и устата цветарка“, а Розмари имаше достатъчно чувство за хумор, та да му отвърне: „Я се разкарай!“

Сега почти всеки месец Розмари и Гай обядваха с Хъч или в техния апартамент, или в ресторант, когато беше ред на Хъч. Според Гай Хъч беше малко досаден, но винаги се държеше приятелски с него. Съпругата на Хъч беше братовчедка на драматурга Терънс Ратигън, а Ратигън и Хъч си пишеха от време на време. Гай знаеше, че в театъра често връзките се оказват решаващи, пък били те и чрез трети човек.

В четвъртъка, след като бяха разгледали апартамента, Гай и Розмари обядваха с Хъч в „Клубе“, малък немски ресторант на Двайсет и трета улица. Бяха посочили Хъч като един от тримата поръчители, които мис Кортес бе поискала във вторник следобед. Той вече бе получил писмо от нея и изпратил необходимите препоръки.

— Изкушавах се да й пиша, че сте наркомани, или че замърсявате обществени места, — каза той, — изобщо нещо, което да отврати всеки управител на жилищна сграда.

Те го запитаха за причината.

— Не зная дали сте чували, — започна той, докато мажеше парче кифла с масло, — че Брамфорд е имал доста лоша репутация в началото на века. — Той ги погледна да се увери, че не са знаели и продължи. (Имаше широко лъскаво лице, подвижни сини очи и кичури зализана черна коса, сресани напряко на темето). — Освен хора, като Айседора Дънкан и Теодор Драйзер, Брамфорд е приютявал и значителен брой по-неприятни личности. Тъкмо там сестрите Тренч са правели диетичните си експерименти, господин Кит Кенеди е уреждал своите приеми. Пак там е живял Ейдриън Маркато, а също и Пърл Еймс.

— Какви са тези сестри Тренч? — попита Гай, а Розмари запита на свой ред:

— Кой е този Ейдриън Маркато?

— Сестрите Тренч — отговори Хъч — били две порядъчни викториански дами, които от време на време практикували канибализъм. Сготвили и изяли няколко малки деца, в това число и една своя племенница.

— Колко мило — каза Гай.

Хъч се обърна към Розмари:

— Ейдриън Маркато се е занимавал с черна магия. През деветдесетте години на миналия век е предизвикал голяма сензация, като съобщил, че е успял да извика духа на живия Сатана. За доказателство показал шепа косми и няколко изрязани нокътя и очевидно хората са му повярвали, или поне достатъчно хора, които образували тълпа, нападнали го и едва не го убили в преддверието на Брамфорд.

— Шегуваш се — каза Розмари.

— Говоря съвсем сериозно. След няколко години започнала историята с господин Кит Кенеди и някъде около 1920-та къщата била полупразна.

— Знаех за Кит Кенеди и Пърл Еймс, — намеси се Гай — но не знаех, че Ейдриън Маркато е живял там.

— И онези сестри — потръпна Розмари.

— Само заради Втората световна война и жилищна криза — каза Хъч — къщата се е напълнила отново. Сега има престижа на стара аристократична сграда, но през двадесетте години са я наричали Черния Брамфорд и разумните хора са я отбягвали. Пъпешът е за дамата, нали, Розмари?

Сервитьорът постави пред тях ордьоврите. Розмари въпросително погледна Гай, но той само сбърчи вежди и леко поклати глава: „Това са глупости. Не му позволявай да те уплаши.“ Келнерът се оттегли.

— В течение на годините — продължи Хъч — в Брамфорд са се случили далеч повече грозни и ужасни неща, отколкото е редно. Не може да се каже, че всичките са се случили много отдавна. През 1959 в сутерена е намерено мъртво пеленаче, увито във вестник.

— Все пак ужасни неща сигурно се случват във всяка жилищна сграда от време на време — каза Розмари.

— От време на време, да — съгласи се Хъч. — Но работата е там, че в Брамфорд ужасните неща се случват доста по-често, отколкото „от време на време“. Другаде има и по-малко драматични инциденти. Например в Брамфорд са станали повече самоубийства, отколкото в други къщи, също толкова стари и големи като него.

— Какъв е отговорът, Хъч — запита Гай, преструвайки се на сериозен и загрижен. — Все пак трябва да има някакво обяснение.

— Не зная — отвърна Хъч, след като го изгледа за миг. — Може би просто лошата слава на двете сестри Тренч е привлякла Ейдриън Маркато, а неговата лоша слава пък е привлякла Кит Кенеди, и в края на краищата една къща се превръща в сборище на хора, по-склонни от останалите към определен тип поведение. Или може би има неща, които още не можем да си обясним — магнитни полета, електрони или други причини, поради които някое място става зловещо. Но зная едно: Брамфорд в никакъв случай не е единствен. В Лондон имаше една къща на улица „Прейд“, в която само за шестдесет години станаха пет различни жестоки убийства. Нито едно от петте по никакъв начин не бе свързано с останалите. Нито убийците имаха някаква връзка помежду си, нито жертвите. Освен това не може да се твърди, че всички убийства са извършени заради един и същи лунен камък или малтийски сокол. И все пак пет различни брутални убийства извършени в рамките на шестдесет години. В една малка къща с магазин, който гледа към улицата и над него един апартамент. Събориха я през 1954, без да има някаква особено наложителна причина, понеже, доколкото знам, след това парцелът остана незастроен.

— Може би съществуват и добри къщи — каза Розмари, като гребна с лъжичка от пъпеша си — къщи, където хората се влюбват, женят се и имат деца.

— И стават звезди — допълни Гай.

— Вероятно има — съгласи се Хъч. — Само че човек никога няма да чуе за тях. Само лошите неща си спечелват известност. — Той се усмихна на Розмари и Гай. — Иска ми се вие двамата да си потърсите някоя добра къща вместо Брамфорд — заключи той.

Лъжичката на Розмари замръзна в ръката й.

— Значи ти сериозно искаш да ни разубедиш да отидем там?

— Мила моя, — каза Хъч — имах уговорена среща с една чаровна дама тази вечер и я отмених единствено, за да ви видя и да кажа каквото имам да казвам. Съвсем сериозно се опитвам да ви отклоня от намерението да живеете там.

— За бога, Хъч… — намеси се Гай.

— Но това не значи, прекъсна го Хъч — че щом влезете в Брамфорд, ще ви падне пиано върху главите, ще ви изядат някакви стари моми, или ще се превърнете в камък. Но фактите са такива и трябва да ги имате предвид, също както и ниския наем и работещата камина. В къщата се случват прекалено много неприятни неща. Защо трябва съзнателно да навлизате в опасна зона? Идете в „Дакота“ или в „Осбърн“, щом чак толкова примирате за разкошната архитектура на деветнайсети век.

— „Дакота“ е кооперация, — възрази Розмари — а „Осбърн“ скоро ще го бутат.

— Не преувеличаваш ли малко, Хъч — каза Гай. — Имало ли е други „неприятни случки“ през последните няколко години? Освен бебето в сутерена?

— Един от хората, обслужващи асансьора, бил убит миналата зима — отвърна Хъч. — При това не при обикновено пиянско сбиване. Днес следобед бях в библиотеката и преглеждах статистическия справочник на „Таймс“, а също и един тричасов микрофилм, искате ли още факти?

Розмари погледна Гай. Той остави ножа и избърса устата си със салфетката.

— Това е глупаво — каза той. — Добре, случили се били много неприятни неща. Това не значи, че ще продължат да се случват. Не разбирам защо Брамфорд да е по-опасна зона, от която и да е друга сграда в града. Ако подхвърлиш монета и пет пъти ти се падне „ези“, това не значи, че и следващите пет пъти ще стане същото, и не значи, че монетата по нещо се различава от всички други монети. Просто съвпадение, това е.

— Ако наистина имаше нещо нередно, нямаше ли да я разрушат? — попита Розмари. — Като къщата в Лондон?

— Къщата в Лондон е била собственост на семейството на последния нещастник, убит в нея — обясни Хъч. — А Брамфорд е собственост на съседната църква.

— Ето, виждаш ли? — каза Гай, палейки цигара. — Значи можем да разчитаме на божествено покровителство.

— Излиза обаче, че то не помага — каза Хъч.

— Не знаех, че е собственост на църквата — каза Розмари.

— Това важи за целия град, мила — обясни Гай.

— Проверихте ли в „Уайоминг“? — попита Хъч. Мисля, че е в същия квартал.

— Хъч, опитвахме навсякъде — каза Розмари. — Няма нищо, абсолютно нищо друго освен новите блокове с чисти квадратни стаи, толкова еднакви, че да ги сбъркаш, и с телевизионни камери в асансьорите.

— Толкова ли е ужасно това? — усмихнато попита Хъч.

— Да — каза Розмари, а Гай добави:

— Бяхме решили да наемем един апартамент, но се отказахме заради Брамфорд.

Хъч ги изгледа за миг, а после се облегна назад и подпря длани на масата.

— Добре, стига толкова — каза той. — Ще си гледам собствената работа, както трябваше да постъпя от самото начало. Палете огън в красивата си камина! Ще ви подаря резе за външната врата и занапред ще си държа устата затворена. Аз съм идиот, простете ми.

— Вратата си има резе — усмихна се Розмари. — Има също верига и шпионка.

— Гледай да използваш и трите — каза Хъч. — И да не вземеш да обикаляш етажите и да се запознаваш с всичките съседи. Това тук не е Айова.

— Омаха — поправи го тя.

Келнерът им сервира основното ястие.

Следващият понеделник следобед Розмари и Гай подписаха двегодишен наемен договор за апартамент 7Д в Брамфорд. Дадоха на мис Кортес чек за петстотин осемдесет и три долара, в които влизаха един предварителен месечен наем и един наем като гаранция. Казаха им, че ако искат, могат да се нанесат още преди първи септември, тъй като апартаментът щял да бъде опразнен до края на седмицата, а бояджиите можели да започнат работа по него от сряда, осемнадесети август.

По-късно същия ден им се обади Мартин Гардиния, синът на предишната наемателка. Уговориха си среща с него във вторник в осем вечерта в апартамента. Той беше висок мъж, преминал шейсетте, с открито и приятно държане. Посочи им нещата, които бе готов да продаде и изреди цените им, които се оказаха примамливо ниски. Розмари и Гай ги разгледаха, посъветваха се и купиха климатичната инсталация, тоалетка от палисандрово дърво с малко столче, персийския килим от всекидневната и всичките съоръжения за камината. За жалост, бюрото на мисис Гардиния не се продаваше. Докато Гай пишеше чека и помагаше в слагането на етикети на останалите мебели, Розмари измери всекидневната и спалнята с шестфутова рулетка, която беше купила същата сутрин.

Миналият март Гай беше играл в телевизионния сериал „Друг свят“, който се излъчваше през деня. Героят му отново се връщаше на екрана за три дни и затова до края на седмицата Гай беше зает. Розмари разрови една папка с изрезки от списания за интериора, които беше събирала още като гимназистка, избра две, които подхождаха на апартамента и тръгна да разглежда мебелните магазини, придружена от Джоан Джелико, бившата й съквартирантка от Атланта. Джоан имаше карта на декоратор, която им даваше достъп до всякакви магазини за продажба на едро и изложбени зали. Розмари разглеждаше, водеше си бележки и рисуваше скици за да ги покаже на Гай. После бързаше към дома с пълна чанта мостри от платове и тапети, за да види Гай в поредната серия „Друг свят“ и отново излизаше да напазарува за вечеря. Изпусна един от часовете си по скулптура и за щастие, успя да отмени един час при зъболекаря.

В петък вечерта апартаментът беше техен; голямо празно пространство с високи тавани и непознатата тъмнина, в която пристигнаха с една настолна лампа и пазарска чанта и събудиха ехото и в най-отдалечените стаи. Включиха собствената си климатична инсталация и започнаха да се любуват на килима, камината, тоалетката на Розмари, на красивата вана, топките на вратите, пантите, корнизите, подовете, готварската печка, хладилника, еркерните прозорци и гледката която се откриваше от тях. Вечеряха седнали направо върху килима със сандвичи с риба тон и бира. После скицираха разположението на мебелите във всичките четири стаи, като Гай измерваше, а Розмари рисуваше. После се върнаха на килима, угасиха лампата и се любиха на светлината, идеща от улицата през прозорците без пердета.

— Шшт! — прошепна Гай с широко отворени от страх очи — Чувам сестрите Тренч… дъвчат!

Розмари силно го удари по главата.

Купиха си диван, широко легло, кухненска маса и два стола от вито дърво. Обаждаха се на бояджии, на телефонната компания, в различни магазини, на майстори и тапицери. Бояджиите дойдоха в сряда, на осемнадесети; изравниха стените, минаха ги с безир и ги боядисаха. Тръгнаха си в петък, на двадесети и зад себе си оставиха цветове, много близки до тези от мострите на Розмари. После дойде един намусен тапетаджия, който за един ден залепи тапетите в спалнята.

Пак звъняха в магазини и на майстори, а също и на майката на Гай в Монреал. Купиха гардероб, маса за хранене, стерео уредба и нови съдове за хранене и сребърни прибори. Бяха разточителни. През 1964 година Гай беше направил поредица от реклами на „Анацин“, които бяха показвани многократно и му бяха донесли осемнайсет хиляди долара, а и все още му носеха значителен доход. Окачиха транспаранти и лавици за книги, постлаха килим в спалнята и бяла пластмасова настилка в коридора. Инсталираха си телефон, платиха сметките и съобщиха в пощата новия си адрес.

В петък, двадесет и седми август се преместиха. Джоан и Дик Джелико им изпратиха голяма саксия с декоративно растение, а агентът на Гай изпрати по-малка. Хъч изпрати телеграма: „Брамфорд ще подобри репутацията си, когато на една от вратите му има табелка Р. и Г. Удхаус“.

Трета глава

През следващите дни Розмари беше заета и щастлива. Купи и окачи пердета, намери отнякъде абажур от викторианско стъкло за всекидневната, окачи кухненска посуда по стените на кухнята. Един ден откри, че четирите дъски в килера на коридора всъщност представляваха полици, които можеха да бъдат поставени една над друга напряко между двете стени. Тя ги покри с калъфи от кариран памучен плат и когато Гай се прибра, му показа вече готов и подреден шкаф за бельо. Намери един супермаркет на Шесто авеню и една китайска обществена пералня на Петдесет и пета улица, в която да дава чаршафите и ризите на Гай.

Гай също беше зает, нямаше го по цели дни като съпрузите на другите жени. След Деня на труда2 в града се върна преподавателят му по сценична реч. Гай всяка сутрин работеше с него, а след обяд четеше текстове на радиопиеси и реклами. На закуска излиташе театралната страница във вестниците и това го правеше докачлив — всичките му колеги бяха извън града с постановки на „Небостъргач“, „Да му се не види!“, „Котка!“, „Невъзможни години“ или „Горещ септември“. Само той беше в Ню Йорк и разчиташе на разни остатъци от „Анацин“. Но Розмари беше убедена, че много скоро той ще получи някаква добра възможност. Затова тя тихичко поставяше пред него чаша кафе и се задоволяваше с другите страници на вестника.

Засега детската стая представляваше нещо като склад с голи бели стени и мебелите от стрия апартамент. Тапетите в бяло и жълто щяха да бъдат купени по-късно, за да бъдат чисти и свежи. Розмари вече беше приготвила мостра от вида, който искаше и беше намерила рекламна снимка от фирмата „Сакс“ на детско креватче и скрин.

Тя писа на брат си Брайън, да сподели щастието й. Никой друг в семейството не би се зарадвал. Сега всички бяха враждебно настроени, и родителите, и братята, и сестрите. Не можеха да й простят първо, че се бе омъжила за протестант, второ, че бяха сключили само граждански брак и трето, че свекърва й се бе развеждала два пъти и сега беше женена за един евреин чак в Канада.

Тя приготви за Гай пиле с ориз по италиански, опече шоколадов сладкиш и тавичка маслени курабии.

Чуха гласа на Мини Кастивът преди да се запознаят с нея; чуха я през стената на спалнята си да крещи дрезгаво на мъжа си с акцент, който издаваше, че произхожда от средния запад: „Роман, хайде, лягай си вече! Единайсет и двайсет е!“ А след пет минути: „Роман? Донеси ми чаша безалкохолна бира като идваш!“

— Не знаех, че все още правят филми от типа „Грижовните мама и татко“ — каза Гай, а Розмари неуверено се засмя. Тя беше с девет години по-млада от Гай и невинаги успяваше напълно да разбере забележките му.

Запознаха се със семейство Голд от 7Е, приятна възрастна двойка, и със семейство Браун и сина им Валтер, които говореха с немски акцент и живееха в 7В. По коридора си разменяха усмивки и кимваха на семейство Келог от апартамент 7Ж, на мистър Стайн от 7З и на мосю Дюбен и мосю Де Вор от 7Б. (Розмари веднага научи имената на всичките от табелките на звънците и от пощата, която им оставяха до вратите. Тя не изпитваше угризения от това, че чете адресите по пликовете.) Не бяха виждали семейство Кап от 7Г, които не получаваха никакви писма и явно бяха заминали някъде за през лятото. Не бяха виждали и семейство Кастивът от А, макар и да ги чуваха през стената („Роман! Къде е Тери?“), които или бяха саможиви, или пък излизаха и се прибираха в необичайни часове. Вратата им беше точно срещу асансьора и затова Розмари лесно можеше да прочита адресите на пликовете. Получаваха писма с въздушна поща от невероятно много места: Хауик, Шотландия; Ланжак, Франция; Витория, Бразилия; Чеснок, Австралия. Бяха абонати на две списания „Лайф“ и „Люк“.

Розмари и Гай не бяха забелязали и следа от сестрите Тренч, Ейдриън Маркато, Кит Кенеди, Пърл Еймс или техни по-съвременни подобия. Дюбен и Де Вор бяха хомосексуалисти. Всички други обитатели на сградата бяха обикновени.

Почти всяка вечер от съседния апартамент, който, както скоро Розмари и Гай си дадоха сметка, първоначално е бил по-голямата предна част на техния, се чуваше дрезгавият глас: „Невъзможно е да сме стопроцентово сигурни!“ спореше жената, и още: „Ако те интересува мнението ми, изобщо не бива да й казваме, точно така мисля!“

Една събота вечер семейство Кастивът имаха гости, около десетина души, които разговаряха и пееха. Гай бързо заспа, но Розмари лежа будна до два часа̀, заслушана в немелодичните монотонни гласове, съпровождани от флейта или може би кларинет.

Единствените случаи, в които Розмари се сещаше за опасенията на Хъч и се притесняваше от тях, беше, когато на всеки четири-пет дни слизаше в сутерена да пере. Самият асансьор, който водеше дотам, обикновено използван от доставчиците на стоки, я разстройваше — малък, без човек, който да го обслужва, той силно скърцаше и се тресеше. Сутеренът беше мрачен с тухлени стени, варосани много отдавна, между които звукът на стъпките й отекваше надалеч и някъде се хлопваха невидими врати. По коридорите тя се натъкваше на стари непотребни хладилници, опрени до стената, осветявани от силни крушки в телени клетки.

Тъкмо тук, спомняше си Розмари, беше намерено мъртвото бебе, увито във вестник, и то не много отдавна. Кои са били родителите му и как бе умряло? Кой го беше намерил? Дали човекът, който го е подхвърлил, е бил заловен и наказан? Замисли се дали да не отиде в библиотеката и да прочете за случая, както бе сторил Хъч. Но това щеше да направи историята по-действителна и още по-ужасна, отколкото беше. Да знае точното място, където бе лежало бебето и може би да минава покрай него на път за пералното помещение и после пак по обратния път към асансьора, това би било непоносимо. Тя реши, че ако не знае подробностите, ще бъде по-спокойна. По дяволите Хъч и добрите му намерения!

Пералното помещение много би подхождало на затвор: запотени тухлени стени, още крушки зад телени решетки и множество дълбоки двойни умивалници, разположени в кабинки, отделени с мрежи една от друга. Имаше перални машини и сушилни, които работеха с монети, а в повечето от кабинките, заключени с катинари, се намираха собствените машини на някои от живеещите в сградата. Розмари идваше тук в събота и неделя, а в другите дни след пет часа. Преди пет в делничните дни група негърки перачки гладеха и клюкарстваха тук и когато веднъж тя влезе в пералното помещение, те веднага млъкнаха. Розмари се бе усмихнала на всички и се бе опитала присъствието й да остане незабележимо, но докато бе там, те не пророниха нито дума и тя си излезе смутена, с чувството, че е проявила нетактичност и пренебрежение към негрите.

Един следобед, когато тя и Гай бяха живели в Брамфорд малко повече от две седмици, Розмари седеше в пералното помещение в пет и петнайсет, четеше списание „Ню Йоркър“ и тъкмо се готвеше да прибави омекотител във водата за плакнене, когато в стаята влезе момиче на нейните години с тъмна коса и изящни черти и в нейно лице Розмари внезапно разпозна Ана Мария Албергети. Беше с бели сандали, черни къси панталони и розова копринена блуза и носеше жълт пластмасов кош за пране. Тя кимна на Розмари и после, без да я поглежда, се приближи към една от пералните, отвори я и започна да я зарежда с мръсни дрехи.

Доколкото Розмари знаеше, Ана Мария Албергети не живееше в Брамфорд, но беше напълно възможно да е на гости у някои от съседите и да помага в домакинската работа. Когато я разгледа по-внимателно обаче, Розмари разбра, че е сбъркала. Носът на това момиче беше доста по-дълъг и изострен, а имаше и други по-неуловими разлики в изражението и фигурата. И все пак приликата беше забележителна. Изведнъж Розмари усети, че момичето я гледа въпросително със смутена усмивка, докато пералнята до нея вече бе затворена и се пълнеше.

— Извинете — каза Розмари. — Помислих ви за Ана Мария Албергети и затова така се загледах във вас. Съжалявам.

Момичето се изчерви и сведе очи към пода.

— Това често ми се случва — каза тя. — Няма нужда да се извинявате. Хората все ме бъркаха с Ана Мария още от времето, когато бях хлапе, когато тя за пръв път се появи в „Ето го и младоженеца“ — тя погледна Розмари вече без да се усмихва, но все още смутена. — Самата аз не виждам никаква прилика. И аз като нея съм от италиански произход, но не смятам, че физически си приличаме.

— А според мен приликата е голяма — каза Розмари.

— Може и така да е — съгласи се момичето — щом всички ми го казват. Но аз не мога да я открия. А бих искала, повярвайте ми.

— Познавате ли я? — запита Розмари.

— Не.

— От начина, по който казахте „Ана Мария“, си помислих…

— О, не, просто я наричам така. Предполагам за това, че често ми се налага да говоря с хората за нея. — Тя избърса ръката си в панталоните си, протегна я и пристъпи напред усмихната. — Казвам се Тери Джонофрио — представи се тя. — Самата аз не мога да го напиша правилно, така ме няма защо вие да се опитвате.

Розмари се усмихна и стисна ръката й.

— Аз съм Розмари Удхаус — каза тя. — Ние сме новите наематели. А вие отдавна ли живеете тук?

— Аз изобщо не съм наемателка — отговори момичето. — Просто живея у мистър и мисис Кастивът на седмия етаж. Може да се каже, че съм им нещо като гостенка от месец юни. А вие познавате ли ги?

— Не — усмихна се Розмари, — но апартаментът ни е точно до техния и едно време е бил част от него.

— За бога! — възкликна момичето. — Значи вие наехте апартамента на старата дама! Мисис… онази, която почина!

— Гардиния.

— Точно така. Тя беше много близка приятелка на семейство Кастивът. Отглеждаше разни билки и ги носеше на мисис Кастивът да готви с тях.

— Когато за пръв път дойдохме да разгледаме апартамента, — кимна Розмари — една от стаите беше пълна с разни растения.

— А след като почина, — продължи Тери — мисис Кастивът си направи миниатюрна зимна градина в кухнята и сама ги отглежда.

— Извинете ме. Трябва да сложа омекотител — каза Розмари. Тя се изправи и извади шишето от коша за пране върху пералнята.

— А знаете ли вие на кого приличате? — запита Тери, а Розмари каза, докато отвинтваше капачката.

— Не. На кого?

— На Пайпър Лори.

— О, не! — разсмя се Розмари. — Странно, че го казвате, защото навремето съпругът ми е излизал с Пайпър Лори, преди тя да се омъжи.

— Сериозно? В Холивуд?

— Не, тук. — Розмари напълни капачката на шишето, Тери отвори вратата на пералнята и Розмари й благодари, като изсипа течността вътре.

— А съпругът ви? Той също ли е актьор? — запита Тери.

Розмари доволно кимна, докато затваряше шишето.

— Без майтап! А как се казва?

— Гай Удхаус — отвърна Розмари. — Участвал е в „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, освен това много работи в телевизията.

— О, аз по цял ден гледам телевизия — каза Тери. — Бас държа, че съм го виждала! — Някъде в сутерена се чу звън от строшено стъкло — вероятно бутилка или прозорец. — Ау! — възкликна Тери.

Розмари се сви и неспокойно погледна към входа на пералното помещение.

— Мразя го този сутерен — каза тя.

— Аз също — каза Тери. — Добре, че вие сте тук. Ако сега бях сама, щях да умра от страх.

— Сигурно някой от доставчиците е изпуснал бутилка — каза Розмари.

— Чуйте, бихме могли винаги да идваме тук долу заедно — предложи Тери. — Нали вратата ви е точно до асансьора за доставки? Мога да ви звънвам на вратата и да слизаме тук заедно. А можем и предварително да се уговаряме по телефона.

— Би било чудесно — съгласи се Розмари. — Мразя да идвам тук сама.

Тери доволно се засмя, поколеба се преди да заговори и после продължи усмихната.

— Имам амулет, който носи щастие и може би ще помогне и на двете ни! — Тя разкопча яката на блузата си, измъкна сребърна верижка и показа на Розмари увисналата на края й изящно изработена сребърна топчица, с диаметър около два сантиметра.

— Ах, колко е красива! — възкликна Розмари.

— Нали? — каза Тери. — Мисис Кастивът ми я даде онзи ден. Била на триста години. Тя е отгледала растението, с което е пълно топчето в малката си зимна градина. Носи щастие или поне така се говори.

Розмари разгледа по-внимателно амулета, който Тери държеше между палеца и върха на показалеца си. Беше пълен с някакво зеленикавокафяво поресто вещество, което прозираше през дупчиците в среброто. Някаква горчива миризма я накара да се отдръпне. Тери се засмя отново.

— И аз не си падам много по миризмата, — каза тя — но се надявам, че помага!

— Много красив амулет — каза Розмари. — Досега не съм виждала подобно нещо.

— От Европа е — каза Тери. Тя се облегна на една от пералните и се залюбува на топчицата, като я въртеше между пръстите си. — Семейство Кастивът са най-чудесните хора на света, без изключение — продължи тя. — Прибраха ме буквално от улицата. Припаднах на Осмо авеню и те ме прибраха тук и ме приеха като майка и баща. Или може би като баба и дядо.

— Болна ли бяхте? — запита Розмари.

— Това е меко казано — отвърна Тери. — Гладувах, вземах наркотици и правех редица други неща, от които толкова ме е срам, че ми се повдига само като си помисля за тях. А мистър и мисис Кастивът ми помогнаха де се възстановя напълно. Отърваха ме от хероина, нахраниха ме, дадоха ми чисти дрехи и сега съм готова на всичко, за да им се отблагодаря. Дават ми най-различни здравословни храни и витамини, даже викат лекар, който редовно ме преглежда! Това е защото са бездетни. Приемат ме като дъщерята, която не са могли да имат.

Розмари кимна.

— Отначало си мислех, че може би имат някакви задни мисли, — продължи Тери — че ще ме карат да върша някакви сексуални извращения, или пък че единият от двамата има подобни намерения. Но нямаше нищо такова. Държаха се като истински родители. Скоро ще ме запишат в училище за секретарки и след време ще им се отплатя. Напуснах училище след третата си година в гимназията, но мисля, че ще успея да наваксам. — Тя пусна топчицата обратно в деколтето си.

— Хубаво е да чуеш, че такива хора съществуват, когато навсякъде цари апатия и всеки гледа да не си усложнява живота — каза Розмари.

— Няма много хора като мистър и мисис Кастивът — добави Тери. — Ако не бяха те, сега щях да съм мъртва. Това е абсолютно сигурно. Или мъртва, или в затвора.

— А нямате ли никакви роднини, които да ви помогнат?

— Имам брат във флотата. Колкото по-малко говоря за него, толкова по-добре.

Розмари прехвърли изпраните дрехи в една от сушилните и изчака да се изперат дрехите на Тери. Говореха за епизодичната роля на Гай в „Друг свят“ („Разбира се, че се сещам! Значи за него сте омъжена?“), за миналото на Брамфорд (за което Тери не знаеше нищо), и за предстоящата визита на Папа Павел в Ню Йорк. Подобно на Розмари, Тери беше католичка, но вече не спазваше ритуалите. Въпреки това, тя се надяваше да си намери билет за папската литургия, която щеше да бъде отслужена на стадион Янки. Когато дрехите бяха изпрани и оставени да се сушат, двете момичета заедно тръгнаха към асансьора за доставки и се качиха до седмия етаж. Розмари покани Тери да разгледа апартамента, но Тери помоли това да стане по-късно. Семейство Кастивът вечеряли в шест и тя не искаше да закъснее. Тя каза, че по-късно вечерта ще се обади по телефона на Розмари, за да слязат долу и да приберат сухото пране.

Гай си беше у дома, хапваше понички и гледаше филм с Грейс Кели.

— Тия дрехи трябва да са станали много чисти — подкачи я той. Розмари му разказа за Тери и семейство Кастивът и затова, че Тери го помнеше от „Друг свят“. Той не придаде особено значение на това, но си пролича, че му стана приятно. Беше потиснат заради вероятността един актьор на име Доналд Баумгарт да получи ролята в една нова комедия, за която и двамата се бяха явили на второ прослушване днес следобед.

— Божичко! — възкликна той. — Що за име е това Доналд Баумгарт?

Истинското име на Гай преди да го промени беше Шърман Пидън.

Розмари и Тери прибраха прането си в осем часа и после Тери се отби за малко да се запознае с Гай и да разгледа апартамента. Тя се изчерви и остана очарована от Гай, което го вдъхнови да се впусне в цветисти комплименти, да й поднесе пепелник и да й запали цигарата. Тери виждаше апартамента за пръв път. Мисис Гардиния и семейство Кастивът си бяха развалили отношенията малко преди тя да заживее тук, а скоро след това мисис Гардиния бе изпаднала в кома, за да не се събуди никога вече.

— Апартаментът е чудесен — каза Тери.

— Още не, но ще стане — каза Розмари. — Не сме сложили и половината от мебелите.

— Сетих се! — извика Гай и плесна с ръце. Той тържествуващо посочи Тери. — Ана Мария Албергети!

Четвърта глава

От магазин „Боние“ пристигна пакет, подарък от Хъч. В него имаше висок съд за лед от тиково дърво с яркооранжева вътрешна страна. Розмари веднага се обади да му благодари. Той беше виждал апартамента след пребоядисването, но не и откакто тя и Гай се бяха нанесли. Тя му разказа как столовете, които поръчали, закъсняват вече цяла седмица, и как трябвало да чакат цял месец новото канапе.

— За Бога, още недей да мислиш за приеми! — каза Хъч. — Разкажи ми как вървят нещата.

Розмари му разказа, без да пести подробностите.

— А съседите изобщо не изглеждат ненормални — каза тя. — Освен може би нормално ненормални като хомосексуалисти, например. Имаме двама такива, а точно срещу нас живее възрастна двойка, на име Голд. Те имат някакъв имот в Пенсилвания, където отглеждат персийски котки. Казаха ни, че ще ни дадат, стига да искаме.

— Много се скубят — вметна Хъч.

— Има и друго семейство, с което всъщност още не сме се запознали. Те са приели едно момиче, което преди е било пристрастено към наркотици. С нея се запознахме. Те са я излекували напълно и скоро ще я записват в школа за секретарки.

— Всичко това звучи така, все едно че сте се преселили в някакво благотворително дружество — каза Хъч. — Възхитен съм.

— Сутеренът е малко зловещ — каза Розмари. — Всеки път, като слизам долу, те проклинам.

— За Бога, защо мен?

— Заради историите ти.

— Ако имаш предвид онези, които пиша, и аз самият се проклинам. Ако имаш предвид онези, които ти разказах, със същото основание можеш да проклинаш сигнала за пожар вместо огъня или службата за прогноза на времето вместо тайфуните.

— Но отсега нататък няма вече да бъде толкова лошо — кратко каза Розмари. — Онова момиче, което споменах, ще слиза долу с мен.

— Очевидно, вие двамата сте оказали здравословно влияние, както предположих и къщата вече не е развъдник на ужасии. Дано съдът за лед ви служи добре и поздрави Гай от мен.

Появиха се и семейство Кан от апартамент 7Г. И двамата бяха доста едри, около тридесет и пет годишни и имаха двегодишна любопитна дъщеричка, на име Лиза.

— Как се казваш? — запита Лиза, седнала в количката си. — Изяде ли си яйцето? Изяде ли си Капитан Хрус? Кой е той?

В петък вечер на седемнайсети септември Розмари и Гай заедно с още две двойки отидоха на предпремиерата на пиесата „Мисис Дали“ и после на гости у един фотограф, Ди Бертийон, в студиото му на Западна Четиридесет и осма улица. Между Гай и Бертийон възникна спор по повод политиката на Професионалния съюз на актьорите да възпрепятства наемането на актьори чужденци — Гай я считаше за правилна, а Бертийон беше на противното мнение. Въпреки че останалите гости потушиха кавгата в поток от шеги и клюки, Гай и Розмари се измъкнаха скоро след това около дванайсет и половина.

Нощта беше топла и благоуханна и те тръгнаха пеша. Когато наближиха високия тъмен силует на Брамфорд, забелязаха на тротоара пред сградата група от около двадесет души, образуваща полукръг отстрани на една паркирана кола. Две полицейски коли блокираха пространството от двете страни, а сигналните им лампи светеха в червено.

Розмари и Гай ускориха крачка хванати за ръце и изпълнени с лоши предчувствия. По улицата колите забавяха ход, а в Брамфорд със скърцане се отваряха прозорците и се появиха глави измежду орнаментите на улуците. Нощният портиер Тоби излезе от къщата, понесъл едно светлокафяво одеяло, което един от полицаите пое от ръцете му.

Покривът на колата, която беше Фолксваген, беше смачкан от едната страна. Предното стъкло бе силно напукано. „Мъртва е“ каза някой, а друг добави „Погледнах нагоре и помислих, че това е някаква гигантска птица, спускаща се надолу като орел…“

Розмари и Гай се повдигнаха на пръсти и проточиха шии над раменете на събраните хора. „Сега моля да се отдръпнете“ каза един полицай в центъра на групата. Стената от рамене се раздели, някакъв мъж пред тях, облечен в спортна риза се отдръпна. На тротоара лежеше Тери, едното й око бе вперено в небето, а половината от лицето й представляваше червена каша. Метнаха върху й светлокафявото одеяло. Веднага щом я покри, върху него изби червено петно, после още едно.

Розмари се извърна, затворила очи, и машинално се прекръсти. Беше стиснала здраво устни от страх да не повърне. Гай трепна и пое дълбоко дъх.

— О, Боже — простена той. — Боже мой!

— Моля, отдръпнете се! — каза им един полицай.

— Ние я познаваме — каза Гай.

— Как се казва? — обърна се към тях друг полицай.

— Тери.

— Тери коя? — Беше около четиридесетгодишен и се потеше. Очите му бяха сини и хубави с гъсти черни мигли.

— Роз? Как се казваше тя? Как й беше фамилията? — запита Гай.

Розмари отвори очи и преглътна.

— Не си спомням — каза тя. — Италианско име, започва с Д. Доста дълго. Тя се шегуваше с правописа му. Че и тя не можела да го напише.

— Тя гостуваше на семейство Кастивът от апартамент 7А — каза Гай на синеокия полицай.

Приближи се друг полицай с лист бледожълта хартия за писма в ръка. Зад него вървеше мистър Миклъс със стиснати устни. Беше облечен в шлифер направо върху раираната си пижама.

— Кратко и ясно — каза полицаят на синеокия и му подаде жълтия лист. — Залепила го е с лейкопласт на рамката на прозореца, за да не го издуха вятърът.

— Там има ли някой?

Другият поклати отрицателно глава. Синеокият полицай прочете съдържанието на бележката, замислено прехапал долната си устна.

— Тереза Джонофрио — каза той. Произнесе го като италианец.

Розмари кимна утвърдително.

— В сряда вечерта човек не би допуснал, че я занимават някакви тъжни мисли — каза Гай.

— Нищо друго освен черни мисли — каза полицаят, докато прибираше листа в бележника си.

— Познавахте ли я? — обърна се мистър Миклъс към Розмари.

— Съвсем бегло — отвърна тя.

— О, естествено, — каза мистър Миклъс — вие също сте на седмия етаж.

— Хайде, мила, да се прибираме — обърна се Гай към Розмари.

— Имате ли някаква представа къде можем да намерим семейство Кастивът? — попита ги полицаят.

— Абсолютно никаква — отговори Гай. — Ние изобщо не ги познаваме.

— По това време обикновено са си вкъщи — намеси се Розмари. — Чуваме ги през стената. Спалните ни са една до друга.

Гай сложи ръка на рамото й.

— Хайде, миличка. — Те кимнаха на полицая и на мистър Миклъс и пристъпиха към входа на сградата.

— Ето ги, прибират се — каза мистър Миклъс. Розмари и Гай спряха и се обърнаха. Откъм центъра на града, откъдето те самите бяха дошли, идеха висока едра белокоса жена и слаб висок мъж, който си тътреше краката.

— Семейство Кастивът? — запита Розмари и мистър Миклъс кимна.

Мисис Кастивът бе облечена в светлосиня пелерина, а ръкавиците, шапката, чантата и обувките й бяха снежнобели. Подобно на медицинска сестра, тя придържаше лакътя на съпруга си. Той беше ослепителен — с пъстро лятно сако, червени широки панталони, розова папионка и сива мека шапка с розова панделка. Беше на седемдесет и пет години, а може би и повече. Жена му беше на шестдесет и осем или и девет. Те се приближиха с лица, изразяващи младежко любопитство и с любезни напрегнати усмивки. Полицаят пристъпи напред да ги посрещне. Усмивките им станаха несигурни, а сетне угаснаха. Мисис Кастивът разтревожено каза нещо. Мистър Кастивът се намръщи и поклати отрицателно глава. Широката му уста с тънки устни беше толкова розова, все едно че си бе сложил червило. Лицето му бе тебеширено бяло, а очите му бяха малки и блестящи, разположени дълбоко в кухините. Тя имаше голям нос и нацупена плътна долна устна. Носеше очила с розови рамки на верижка, която се спускаше иззад семплите й перлени обици.

— Вие ли сте семейство Кастивът от седмия етаж? — запита полицаят.

— Да — отвърна мистър Кастивът с дрезгав глас, който едва се чуваше.

— При вас ли живее млада жена на име Тереза Джонофрио?

— Така е — каза мистър Кастивът. — Какво има? Нещо лошо ли е станало?

— Пригответе се да чуете доста неприятна новина — каза полицаят. Той замълча и погледна първо него, после нея и добави — тя е мъртва. Самоубила се е. — Той повдигна ръка с палец, насочен назад. — Хвърлила се е от прозореца.

Те го гледаха, но изразът на лицата им не се промени, като ме нищо не бе казал. После мисис Кастивът се наведе настрана и погледна зад полицая към одеялото с червени нетна, отново се изправи и го загледа в очите.

— Това е невъзможно — каза тя със същия висок глас и със същия акцент, който Розмари и Гай бяха чували през стената. — Сигурно грешите. Някой друг лежи там под одеялото.

— Арти, пусни тези хора да погледнат — каза полицаят, все така загледан в нея.

Мисис Кастивът мина покрай него с окаменяло лице.

— Знаех, че ще се случи — каза мистър Кастивът без да помръдне от мястото си. — На всеки три седмици тя изпадаше в дълбока депресия. Забелязах го и предупреждавах жена ми, но тя не ми обръщаше внимание. Тя е оптимист и отказва да приеме, че нещата невинаги се оказват такива, каквито тя иска.

Мисис Кастивът се върна.

— Това не значи, че се е самоубила — каза тя. — Тя беше много весело момиче и нямаше никакви причини да се самоубива. Трябва да е било злополука. Сигурно е миела прозорците и е загубила равновесие. Тя все се опитваше да ни изненада като чисти и ни помага в домакинството.

— Не може да е миела прозорци в полунощ — каза мистър Кастивът.

— Защо пък не? — ядосано каза мисис Кастивът. — Според мен е напълно възможно!

Полицаят извади от бележника си жълтия лист и им го подаде.

Мисис Кастивът се поколеба, после го взе, огледа го от двете страни и го прочете. Мистър Кастивът наведе глава над рамото й и също го прочете, като мърдаше тънките си розови устни.

— Това нейният почерк ли е? — попита полицаят.

— Да. Сигурен съм — каза мистър Кастивът, а жена му кимна.

Полицаят протегна ръка и мисис Кастивът му подаде листа.

— Благодаря — каза той. — Ще се погрижа да го получите обратно, щом си свършим работата.

Тя си свали очилата, пусна ги на верижката и закри очи с ръцете си в бели ръкавици.

— Не вярвам — каза тя. — Просто не мога да повярвам. Тя беше толкова щастлива. Всичките й тревоги бяха забравени.

Мистър Кастивът сложи ръка на рамото й, сведе поглед и поклати глава.

— Знаете ли името на някой неин роднина? — попита полицаят.

— Тя нямаше роднини — отвърна мисис Кастивът. — Беше съвсем сама. Нямаше си никого, само нас.

— Нямаше ли брат? — запита Розмари.

Мисис Кастивът си сложи очилата и я погледна. Мистър Кастивът вдигна поглед и хлътналите му очи проблеснаха изпод периферията на шапката.

— Така ли? — запита полицаят.

— Каза ми, че имала брат — добави Розмари. — Във флотата.

Полицаят погледна към семейство Кастивът.

— Това е ново за мен — каза мисис Кастивът, а съпругът й допълни — и за двама ни.

— Знаете ли какъв чин има или къде е разквартируван? — попита полицаят.

— Не, не зная — отвърна Розмари и се обърна към семейство Кастивът. — Тя спомена, че имала брат онзи ден в пералното помещение. Казвам се Розмари Удхаус.

— Ние сме в апартамент 7Д — добави Гай.

— Разбирам чувствата ви, мисис Кастивът — каза Розмари. — Тя изглеждаше толкова щастлива и пълна с надежди за бъдещето. И каза наистина чудесни неща за вас и за съпруга ви. Колко благодарна е и на двама ви за помощта, която й оказвате.

— Благодаря ви — каза мисис Кастивът, а съпругът й добави — Много мило от ваша страна, че ни го казвате. Това ще ни помогне да понесем бедата.

— Значи не знаете нищо друго за този неин брат, освен че е във флотата? — запита полицаят.

— Само това — отвърна Розмари. — Не мисля, че тя държеше много на него.

— Сигурно няма да ви е трудно да го откриете — каза мистър Кастивът — с тази рядка фамилия Джонофрио.

Гай отново прегърна Розмари и се отправиха към къщата.

— Просто съм потресена, толкова съжалявам — каза Розмари на семейство Кастивът, а Гай добави:

— Толкова е жалко, толкова…

Мисис Кастивът им благодари, а мъжът й каза някаква дълга фраза с шиптящ глас, от която те единствено разбраха думите „последните й дни“.

Качиха се до горе с асансьора („Боже мой!“ повтаряше нощният портиер Диего „Боже мили!“), погледнаха унило към добилата призрачен вид врата на апартамент 7А и тръгнаха по разклонението на коридора към собствения си апартамент. Мистър Келог от 7Ж подаде нос иззад вратата си, заключена с верига и ги запита какво става долу. Казаха му.

Седнаха на ръба на леглото си за няколко минути, замислени за причината, подтикнала Тери към самоубийство. Съгласиха се, че само ако някой ден разберат от семейство Кастивът съдържанието на бележката, ще научат истинската причина за жестоката й смърт, на която почти бяха станали свидетели. А дори и да знаеха какво пише в бележката, твърдеше Гай, пак можеше да не разберат цялата истина, защото част от нея сигурно е била непонятна и за самата Тери. Нещо я е подтикнало към наркотиците, нещо я е подтикнало към смъртта. А какво е било това нещо, вече бе прекалено късно да се разбера.

— Помниш ли какво каза Хъч? — запита Розмари. — Че в тази сграда стават повече самоубийства, отколкото в други къщи.

— О, Роз, — възкликна Гай — това са глупости, скъпа, тази история за „опасната зона“.

— Хъч е убеден в съществуването й.

— И въпреки това са глупости.

— Представям си какво ще каже, когато разбере всичко това.

— Ами не му казвай — каза Гай. — Той по никой начин няма да научи от вестниците.

Същата сутрин работещите в нюйоркските вестници бяха обявили стачка и се носеха слухове, че са готови да я продължат цял месец, че и повече.

Те се съблякоха, взеха си душ, продължиха една прекъсната игра на анаграми; после се любиха и намериха в хладилника бутилка мляко и чиния студени спагети. Тъкмо преди да угасят лампите в два и половина, Гай се сети да прослуша телефонния секретар. Оказа се, че е получил роля в една радиореклама за вино „Креста Бланка“.

Той скоро заспа, но Розмари лежеше будна до него, а пред погледа й бе само обезобразеното лице на Тери и единственото й око, вторачено в небето. След малко обаче, тя се озова в католическото училище „Дева Мария“. Сестра Агнес размахваше юмрук под носа й и я лишаваше от длъжността й на отговорник на учениците от втория етаж. „Понякога се чудя как изобщо е възможно да те изберат за отговорник на каквото и да било!“ — крещеше тя. Събуди я удар по стената и тя чу гласа на мисис Кастивът „И моля те не ми казвай какво разправяла Лора-Луис, защото това не ме интересува!“ Розмари се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата.

Сестра Агнес беше бясна. Малките й прасешки очички бяха присвити и наподобяваха две цепки, а ноздрите й се издуваха, както винаги в подобни моменти. Заради Розмари се наложи да зазидат всички прозорци и сега „Дева Мария“ бе изключено от конкурса за най-красиво училище, организиран от фондацията „Уърлд Хералд“. „Ако ме беше послушала, изобщо нямаше да се наложи да постъпим така!“ продължи да грачи сестра Агнес със среднозападен акцент, „Щяхме да бъдем напълно готови за действие вместо да започваме от нулата.“ Чичо Майк се опита да я усмири. Той беше директор на училище „Дева Мария“, което беше свързано посредством коридори с козметичния му магазин в Южна Омаха. „Предупреждавах те, че нищо не бива да й казваме предварително“ продължи сестра Агнес малко по-тихо, а свинските й очички злобно святкаха към Розмари. „Предупредих те, че тя няма да го приеме. Нямаше нужда да бързаме да я посветим в тайната.“ (Розмари беше казала на сестра Вероника за зазиданите прозорци и сестра Вероника беше оттеглила кандидатурата на училището от конкурса. В противен случай никой нямаше да забележи и те щяха да спечелят. И въпреки всичко, добре направи, като й каза. Едно католическо училище не биваше да си служи с мошеничества, за да победи.) „Която и да е! Всяка може да бъде!“ каза сестра Агнес. „Единственото, което се иска от нея, е да бъде млада, здрава и да не е девствена. Няма нужда да е наркоманка и курва от бордеите. Не ти ли го казвах още в началото? Която и да е. Щом е млада, здрава и не е девствена.“ Но това не й говореше нищо. Още по-малко пък на чичо Майк. Затова Розмари отново се обърна на другата страна и вече беше събота следобед и тя, Брайън, Еди и Джийн се намираха пред сергията с бонбони в театър „Орфей“ и после влязоха вътре да гледат Гари Купър и Патриша Нийл в „Изворът“, само че на живо, а не на кино.

Пета глава

Следващия понеделник сутринта Розмари тъкмо изпразваше голям плик с покупки, когато на вратата се позвъни. Погледна през шпионката и видя мисис Кастивът, чиято бяла коса бе навита на ролки и покрита със синьо-бяла кърпа за глава. Тя гледаше сериозно право пред себе си, като че ли всеки момент ще я фотографират за паспорт.

— Здравейте. Как сте? — поздрави Розмари като отвори вратата.

— Добре — отвърна мисис Кастивът с измъчена усмивка. — Мога ли да вляза за минутка?

— Разбира се. Моля, заповядайте — каза Розмари, отстъпвайки назад да отвори широко вратата. Усети слаба, но остра миризма, докато мисис Кастивът мина покрай нея, и тя позна мириса на сребърния амулет на Тери, пълен с порестото зеленикавокафяво вещество. Мисис Кастивът носеше много тесни панталони, които никак не й отиваха. Хълбоците и бедрата й бяха масивни и покрити с тлъстини. Панталоните бяха яркозелени, а нагоре бе облечена в синя блуза. От задния й джоб стърчеше отвертка. Тя се спря в коридора между вратите на кухнята и бъдещата детска, сложи си очилата и се усмихна на Розмари. За миг Розмари си спомни някакъв сън, който бе сънувала преди една-две нощи — как сестра Агнес я ругаеше за зазиданите прозорци. Тя го пропъди и вежливо се усмихна, очаквайки да чуе каква е целта на посещението на мисис Кастивът.

— Дойдох просто да ви благодаря — каза мисис Кастивът — за добрите думи, които ни казахте онази нощ. Че горкичката Тери е споделила с вас колко ни е благодарна за онова, което сторихме за нея. Не можете да си представите колко утешително е да чуете подобно нещо в такъв тежък момент. Защото тогава и двамата си мислехме, че може би по някакъв начин сме й изменили и сме я подтикнали към смъртта, макар че от бележката стана съвсем ясно, че го е сторила по собствена воля. Така или иначе, за нас бе много важно да чуем тези думи, казани по такъв начин от човек, на който Тери се е доверила тъкмо преди края.

— Моля ви, няма нужда да ми благодарите — каза Розмари. — Аз просто повторих думите й.

— Много хора не биха си направили труда — отвърна мисис Кастивът. — Просто биха отминали, защото смятат, че не си струва усилието да си отворят устата. Когато станете на моите години, ще разберете, че подобни прояви на добронамереност все по-рядко се срещат в този наш свят. Затова приемете искрената ми благодарност, както и тази на Роман. Роман е мъжът ми. Розмари кимна с разбиране, усмихна се и каза:

— Моля, няма защо. Радвам се, че съм ви помогнала.

— Вчера сутринта я кремирахме без никаква церемония — продължи мисис Кастивът. — Тя искаше така. А сега трябва да забравим и да продължим да живеем някак. Никак няма да е лесно. Беше ни много приятно да е около нас, понеже нямаме свои деца. А вие имате ли?

— Не — отвърна Розмари.

— О, колко стилно! — възкликна мисис Кастивът, хвърляйки поглед към кухнята. — Харесва ми как сте окачили тигана на стената. И много интересно сте разположили масата.

— Видях го в едно списание.

— И бояджиите са си свършили добре работата — продължи мисис Кастивът, като опипваше преценяващо касата на вратата. — Управата на къщата ли ги наема? Сигурно сте били много щедри с бояджиите. У нас не се представиха толкова добре.

— Просто дадохме по пет долара на всеки — обясни Розмари.

— О, само толкова ли? — мисис Кастивът се обърна и надникна в бъдещата детска стая. — Ах, колко хубаво! Тук ли гледате телевизия?

— Това е само временно — каза Розмари. — Или поне се надявам да е така. Това ще бъде детската стая.

— Бременна ли сте? — погледна я мисис Кастивът.

— Не още — отвърна Розмари. — Но се надявам да стане, щом се настаним.

— Това е чудесно — каза мисис Кастивът. — Вие сте млада и здрава и трябва да имате много деца.

— Искаме три — каза Розмари. — Искате ли да разгледате и другите стаи?

— С удоволствие — каза мисис Кастивът. — Любопитна съм да видя как сте го променили. Преди идвах тук почти всеки ден. Жената, която живееше тук преди вас, беше моя близка приятелка.

— Зная — каза Розмари, като мина покрай мисис Кастивът, за да й показва пътя. — Тери ми каза.

— О, така ли — изненадано каза мисис Кастивът, докато я следваше. — Изглежда вие двете сте водили дълги разговори долу в пералното помещение.

— Само един — отвърна Розмари.

Мисис Кастивът беше смаяна, когато видя всекидневната.

— Боже мой! — възкликна тя. — Просто не мога да я позная! Толкова светло е станало тук! Ах, и столът! Много е красив.

— Пристигна едва в петък — каза Розмари.

— И колко платихте за такъв хубав стол?

— Не съм сигурна — смутено отвърна Розмари. — Мисля, че беше около двеста долара.

— Нали нямате нищо против, че така ви разпитвам? — каза мисис Кастивът и посочи носа си. — Затова носът ми е толкова голям, защото си го пъхам навсякъде.

Розмари се засмя и отвърна.

— Не, не се безпокойте. Нямам нищо против.

Мисис Кастивът разгледа внимателно всекидневната, спалнята и банята и я разпита за колко синът на мисис Гардиния им е продал килима и тоалетката, откъде са купили нощните лампи, на колко години е Розмари и дали електрическите четки за зъби наистина са по-добри от обикновените. Розмари усети, че тази непресторена и пряма жена започва да й харесва с гръмкия си глас и нетактичните си въпроси. Предложи й кафе и сладкиш.

— С какво се занимава мъжът ви? — запита мисис Кастивът, седнала на кухненската маса, докато небрежно преглеждаше етикетите с цените на консервите със супа и стриди. Розмари й каза и постави пред нея салфетка.

— Знаех си! — възкликна мисис Кастивът. — Вчера казах на Роман: „Толкова е хубав! Бас държа, че играе в киното!“ Нали знаете, че още трима или четирима колеги на мъжа ви живеят в тази къща? В кои филми е участвал?

— Той не играе в киното — отвърна Розмари. — Играл е в две пиеси „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“. Освен това работи за телевизията и радиото.

Изпиха кафето си в кухнята, защото мисис Кастивът не позволи на Розмари да разнася приборите до всекидневната само заради нея.

— Слушайте, Розмари, — каза тя, като си хапваше от сладкиша. — У дома съм сложила да се размразява парче говеждо филе, дебело пет сантиметра. Половината от него ще отиде на вятъра, защото само ние двамата с Роман няма да можем да го изядем. Защо не дойдете двамата с Гай у дома на вечеря, какво ще кажете?

— О, не, неудобно е — отвърна Розмари.

— Естествено, че е удобно. Защо да не е?

— Не, наистина. Сигурна съм, че вие не искате…

— Ще ни помогнете много, ако се съгласите — каза мисис Кастивът. Тя сведе поглед към скута си, после погледна Розмари с тъжна усмивка. — Снощи поканихме приятели на гости, а също и в събота — каза тя. — Но тази вечер за пръв път ще бъдем сами след… онази нощ.

— Ако сте сигурни, че това няма да ви създаде грижи — съчувствено каза Розмари.

— Миличка, ако ми костваше грижи, нямаше да ви поканя — каза мисис Кастивът. — Повярвайте ми. Аз съм непоправима егоистка.

— Тери твърдеше обратното — усмихнато каза Розмари.

— Ами — възрази мисис Кастивът, доволно усмихната. — Тери не е знаела какво приказва.

— Ще трябва да попитам Гай, — каза Розмари — но мисля, че може да разчитате на нас.

— Измислих! — каза въодушевено мисис Кастивът. — Кажете му, че ако откаже, страшно ще се обидя! Освен това, искам да мога да се хваля пред хората, че го познавам!

Те допиха кафето си и разговаряха за вълненията и рисковете в актьорската професия, за новите телевизионни постановки и ниското им качество, за продължаващата стачка на работещите във вестниците.

— Шест и половина рано ли е за вас? — запита мисис Кастивът вече на вратата.

— Съвсем удобно е — отговори Розмари.

— Роман не обича да вечеря по-късно — обясни мисис Кастивът. — Той има проблеми със стомаха и ако яде по-късно, няма да може да заспи. Нали знаете къде сме? В седем „А“ в шест и половина. Ще ви чакаме. О, ето и пощата ви, скъпа. Ще ви я подам. Реклами. Е, по-добре, отколкото да не получиш нищо.

Гай се прибра в два и половина в лошо настроение. Беше разбрал от агента си, че опасенията му се бяха оправдали и човекът с нелепото име Доналд Баумгарт бе получил ролята, която той за малко щеше да получи. Розмари го целуна и го настани в новия му фотьойл с чаша бира и сандвич с топено сирене. Беше чела пиесата и не я харесваше. Сигурно ще я снемат след няколко представления каза тя на Гай, и повече няма да чуе и думичка за Доналд Баумгарт.

— Дори и да слезе от сцената — каза Гай — ролята е такава, че ще го забележат. Ще видиш. Веднага след нея ще му предложат нещо друго. — Той намръщено погледна сандвича си и започна да яде.

— Мисис Кастивът се отби тази сутрин — каза Розмари. — Да ми благодари за това, което им казах онази вечер. Че Тери им била благодарна. Но мисля, че всъщност дойде да разгледа апартамента. Това е най-любопитната жена, която съм виждала. Представяш ли си? Даже ме разпита за цените на мебелите.

— Без майтап? — каза Гай.

— Пристига тук и си признава, че е любопитна и затова някак си ти става смешно, вместо да те дразни. Даже погледна и в шкафчето с лекарствата.

— Просто така?

— Просто така. А познай как беше облечена.

— В широка бохча за дебелани.

— Не, носеше впити панталони.

— Впити панталони?

— При това яркозелени.

— О, богове!

Коленичила на пода между двата еркерни прозореца, Розмари начерта линия с креда върху амбалажна хартия, а после с помощта на сгъваем метър измери ширината на местата за сядане в еркерите на прозорците.

— Тя ни покани на вечеря у тях тази вечер — каза тя, поглеждайки към Гай. — Казах й, че първо трябва да те попитам, но че ти вероятно няма да имаш нищо против.

— О, по дяволите, Роз, — избухна Гай — всъщност нямаме желание да ходим там, нали?

— Мисля, че се чувстват самотни — каза Розмари — заради Тери.

— Миличка, — започна Гай — ако започнем да се държим приятелски с възрастни хора като тях, после никога няма да можем да се отървем. Живеем на един етаж, което значи, че ще цъфват тук поне по шест пъти на ден. И особено щом тя е любопитна.

— Казах й, че може да разчита на нас — каза Розмари.

— Мислех, че си й казала, че първо ще попиташ мен.

— Да, и все пак почти й обещах — Розмари безпомощно погледна Гай. — Тя толкова държеше да отидем.

— Все пак тази вечер не съм настроен да се държа любезно с грижовните мама и татко — отвърна Гай. — Съжалявам, мила, обади й се и кажи, че не можем да отидем.

— Добре — съгласи се Розмари и начерта още една линия с кредата и метъра.

— Няма нужда така да се цупиш — каза Гай, когато дояде сандвича си.

— Не се цупя — отвърна Розмари. — Добре разбирам какво имаш предвид, като казваш, че живеем на един етаж. Това е съвсем основателно и ти си напълно прав. Изобщо не се цупя.

— О, по дяволите — каза Гай. — Ще отидем.

— Не, не, защо пък? Не сме длъжни. Напазарувах за вечеря преди тя да дойде, така че това не е проблем.

— Ще отидем — каза Гай.

— Не сме задължени, щом не искаш. Може би ти звучи фалшиво, но аз наистина мисля така, честно.

— Ще отидем. Това ще ми бъде доброто дело за днешния ден.

— Добре, но само ако искаш. И ще им покажем съвсем недвусмислено, че това посещение е еднократно, а не началото на някаква връзка, нали така?

— Точно така.

Шеста глава

Няколко минути след шест и половина Розмари и Гай излязоха от апартамента си и тръгнаха по разклоненията на тъмнозеления коридор към вратата на семейство Кастивът. Когато Гай натисна звънеца, асансьорът зад тях изскърца и мосю Дюбен или Де Вор (те не знаеха кой на кое име отговаря) излезе от него, носейки някакъв костюм, увит в найлонова торба, очевидно взет от химическо чистене. Той се усмихна и докато отключваше съседната врата на апартамент 7Б каза: „Сбъркали сте етажа, така ли?“ Розмари и Гай се усмихнаха любезно в отговор и той влезе в жилището, като извика „Аз съм!“ и им даде възможност да видят вътре черен бюфет и тапети в червено и златно.

Вратата на семейство Кастивът се отвори и на прага се появи мисис Кастивът, напудрена, начервена и широко усмихната, облечена в светлозелена коприна и розова домакинска престилка, украсена с волани.

— Идвате тъкмо навреме! — каза тя. — Заповядайте! Роман е в кухнята. Приготвя коктейлите. Колко се радвам, че дойдохте, Гай! Имам намерение да се похваля на всичките си приятели, че съм се запознала с вас! „Ей в тая чиния яде“, ще им кажа, „лично Гай Удхаус!“ И когато свършите, няма да я мия. Ще я оставя както си е!

Гай и Розмари се засмяха и размениха погледи. „От твоята кръвна група“, казваше неговият, а нейният — „Какво да направя?“

Влязоха в голям салон, където бе сервирано за четирима на правоъгълна маса с бродирана бяла покривка. Не всички чинии бяха еднакви, но подредените сребърни прибори блестяха и бяха необикновено красиви. Вляво от салона се намираше всекидневната, поне два пъти по-голяма от тази на Гай и Розмари, но иначе много прилична на нея. Имаше един голям еркерен прозорец вместо два по-малки и огромна камина с богато украсена рамка от розов мрамор. Мебелировката беше доста странна. При камината имаше малко канапе, маса с настолна лампа и няколко стола, а в срещуположния край безредно бяха струпани шкафове за картотека, маси за бридж, отрупани с вестници, претъпкани лавици с книги и една пишеща машина върху метална поставка. Стаята беше покрита с кафяв килим, дълъг шест метра, простиращ се от стена до стена. Беше дебел и изглеждаше нов. По повърхността му личаха следи от прахосмукачка. В средата на килима някак самотно стоеше кръгла масичка с броеве на „Лайф“, „Люк“ и „Сайънтифик Американ“.

Мисис Кастивът ги поведе по килима и ги настани на канапето. Щом седнаха, се появи мистър Кастивът, понесъл в две ръце малък поднос, върху който имаше четири чаши за коктейл, препълнени с бистра розова течност. Загледан в ръбовете на чашите, той затътри крака по килима и мри всяка стъпка на тях им се струваше, че ще се спъне и ще се просне на пода.

— Май съм попрепълнил чашите — каза той. — Не, не, не ставайте. Моля ви. Друг път като ги наливам обикновено съм точен като барман, нали, Мини?

— Само внимавай за килима — каза мисис Кастивът.

— Но тази вечер — продължи той като се приближи — направих повечко и вместо да го оставя в шейкъра, боя се… помислих си… Ето. Моля, седнете. Мисис Удхаус?

Розмари си взе чаша, благодари му и седна. Мисис Кастивът бързо постави салфетка в скута й.

— Мистър Удхаус? Коктейлът се казва „Водка Блъш“. Опитвали ли сте го?

— Не — отвърна Гай, като си взе чаша и седна.

— Мини — предложи й чаша той.

— Изглежда превъзходен — каза Розмари с жива усмивка, докато бършеше дъното на чашата със салфетката.

— Много го пият, в Австралия — каза мистър Кастивът. Той взе последната маша и я повдигна към Розмари и Гай. — За нашите гости — каза той. — Добре дошли в нашия дом. — Той отпи и наклони глава, докато критично преценяваше вкуса. Едното му око беше полуотворено, а до него от подноса капеше върху килима.

— Килимът! — възкликна мисис Кастивът, задавяйки се с първата глътка.

— Олеле! — извика мистър Кастивът, като погледна надолу и вдигна подноса неуверено.

Мисис Кастивът остави настрана питието си, бързо коленичи и грижливо попи мокрото петно с книжна салфетка.

— Чисто нов килим — тюхкаше се тя. — Чисто нов. Толкава си непохватен!

Коктейлите бяха с леко тръпчив вкус и много приятни.

— От Австралия ли сте? — запита Розмари, след като петното бе попито, подносът отнесен в кухнята, а съпрузите Кастивът бяха седнали в два стола с високи облегалки.

— А, не — отвърна мистър Кастивът. — Аз съм си оттук, от Ню Йорк. Но съм бил там. Всъщност, бил съм навсякъде. В буквалния смисъл.

Той отпиваше от коктейла си, седнал с кръстосани крака и отпуснал едната си ръка на коляното. Беше обут в черни мокасини, украсени с пискюли и сиви широки панталони. Нагоре беше с бяла риза и широка вратовръзка на сини и златни райета.

— Бил Съм във всички континенти, във всяка страна — продължи той. — Във всеки по-голям град. Кажете един град и ще видите, че съм бил там. Хайде, кажете.

— Феърбанкс, Аляска — каза Гай.

— Бил съм там — каза мистър Кастивът. — Обиколил съм цяла Аляска: Феърбанкс, Джуно, Анкоридж, Ноум. Сюърд. През 1938 прекарах четири месеца там, а освен това съм спирал по за един ден във Феърбанкс и Анкоридж на път за Далечния Изток. Бил съм и в някои по-малки градчета в Аляска. В Дилингам и Акулурак.

— А вие от къде сте? — полюбопитства мисис Кастивът, като оправяше диплите по деколтето на роклята си.

— Аз съм от Омаха — отвърна Розмари — а Гай е от Балтимор.

— Хубав град е Омаха — каза мистър Кастивът. — Балтимор също.

— По работа ли сте пътували? — запита го Розмари.

— И по работа, и за удоволствие — отговори той.

— Сега съм на седемдесет и девет години и непрекъснато съм пътувал насам-натам, откакто навърших десет години. Който и град да се сетите, стопроцентово съм бил там.

— А всъщност с какво се занимавахте? — попита Гай.

— Ами почти с всичко — отговори мистър Кастивът. — Търгувал съм с вълна, захар, играчки, резервни части, петрол, правех и морски застраховки…

От кухнята се чу някакъв звънец.

— Филето е готово — каза мисис Кастивът и се изправи с чаша в ръка. — Няма нужда да бързате с напитките. Вземете си ги на масата. Роман, да не забравиш хапчето.

— Ще я прекратят на трети септември — каза мистър Кастивът. — В деня преди пристигането на папата. Не може папата да посети град, в който пресата стачкува.

— По телевизията чух, че щял да отложи визитата, докато стачката не бъде прекратена — добави мисис Кастивът.

— Ами естествено, — усмихна се Гай — това си е шоу бизнес.

Мистър и мисис Кастивът се разсмяха, а с тях и Гай. Розмари само се усмихна и започна да реже филето си. То беше прекалено препечено и сухо, а гарнитурата беше грах и пюре от картофи, полети с някакъв прекалено брашнен сос.

— Ама си е точно така! — каза мистър Кастивът през смях. — Какво друго, ако не шоу бизнес!

— Имаме пълно основание да го наречем така — каза Гай.

— Одеждите, ритуалите — продължи мистър Кастивът. — И това се отнася за всяка религия, не само за католицизма. Зрелища за невежите.

— Мисля, че обиждаме Розмари — обади се мисис Кастивът.

— О, не, няма такова нещо — каза Розмари.

— Да не би да сте вярваща, скъпа? — запита мистър Кастивът.

— Така ме възпитаваха у дома — отвърна Розмари, — но сега съм агностичка. Не съм се обидила. Наистина.

— А вие, Гай? — попита мистър Кастивът. — И вие ли сте агностик?

— Предполагам, че така може да се каже — отвърна Гай. — И не разбирам как може човек да вярва в нещо, след като няма безусловни доказателства, нали?

— Наистина няма — съгласи се мистър Кастивът.

— Одеве изглеждахте смутена, когато се смеехме на шегичката на Гай за папата — каза мисис Кастивът, като гледаше внимателно Розмари.

— Все пак това е папата — обясни Розмари. — Предполагам, че съм била научена да го уважавам и все още изпитвам същото, макар и да не го смятам вече за свят човек.

— Ако не вярвате, че е свят — каза мистър Кастивът, — то не би трябвало да питаете и най-малко уважение към него, защото той мами хората и се преструва на свят.

— Добре го казахте — каза Гай.

— Само като си помисля колко пари отиват за одежди и скъпоценности — каза мисис Кастивът.

Добра представа за лицемерието, скрито зад официалната религия — каза мистър Кастивът — беше дадена в „Лутер“. Не играхте ли вие в главната роля, Гай?

— Аз ли? Не — отвърна Гай.

— Не бяхте ли дубльорът на Албърт Фини? — попита мистър Кастивът.

— Не — отвърна Гай. — Дубльор му беше онзи, дето играеше Уейнанд. Аз участвах в две второстепенни роли.

— Странно — каза мистър Кастивът. — А аз бях убеден, че вие сте негов дубльор. Спомням си, че ме порази един ваш жест и специално погледнах в програмата, за да разбера името ви. Мога да се закълна, че в програмата вие фигурирахте като дубльор на Фини.

— Кой жест имате предвид? — запита Гай.

— Не съм съвсем сигурен. Правехте някакво движение с…

— Правех едно нещо с ръце, когато Лутер имаше пристъп — нещо като неволно повдигане на ръцете…

— Точно така — каза мистър Кастивът. — Именно това имах предвид. В него имаше необикновена достоверност. За разлика, ако мога така да се изразя, от всичко, което правеше мистър Фини.

— О, моля ви — запротестира Гай.

— Мисля, че той доста преиграваше — продължи мистър Кастивът. — Много бих искал да видя какво бихте постигнали вие в тази роля.

— Значи ставате двама — засмя се Гай и с блеснали очи погледна Розмари. Тя също му се усмихна, доволна от факта, че той е доволен. Нямаше да има укори от негова страна, че са си пропилели вечерта в приказки с „Тревожните мама и татко“. А, не — „грижовните“.

— Баща ми беше театрален режисьор — каза мистър Кастивът. — Затова като млад общувах с хора като мисис Фиске и Форбс-Робъртсън, Отис Скинър и Моджеска. По тази причина съм склонен да търся у актьорите нещо повече от обикновения професионализъм. Вие притежавате едно много интересно вътрешно качество, Гай. То проличава и в работата ви в телевизията и ще ви помогне да стигнете далеч. При условие, разбира се, че успеете да направите онзи първи „пробив“, от който се нуждаят и най-великите актьори, поне в известна степен. Сега готвите ли се за някакво представление?

— Кандидатствам за няколко роли — отвърна Гай.

— Не мога да допусна, че няма да ги получите — каза мистър Кастивът.

— Затова пък аз мога — каза Гай.

— Сериозно ли говорите? — възкликна мистър Кастивът и го изгледа внимателно.

Десертът беше домашен бостънски пай със сметана, който, макар и по-добър от филето и зеленчуците, се стори на Розмари прекалено сладък. Гай обаче, щедро го похвали и помоли за второ парче. Може би просто играе, помисли си Розмари. Отвръща на комплиментите с комплименти.

След вечерята Розмари предложи да помогне в миенето на чиниите. Мисис Кастивът веднага прие предложението й и двете жени раздигаха масата, а Гай и мистър Кастивът отидоха във всекидневната.

Кухнята, която се намираше до салона, беше малка и изглеждаше още по-малка заради зимната градина, за която бе споменала Тери. Беше дълга около един метър и бе поставена върху голяма бяла маса близо до единствения прозорец на кухнята. Осветяваха я няколко лампи, чиито силни крушки се отразяваха в стъклото и вместо прозрачно, го правеха ослепително бяло. В оставащото място, съвсем близко едно до друго, бяха поставени умивалникът, готварската печка и хладилникът, а над тях от всички страни се подаваха кухненски шкафчета. Застанала до мисис Кастивът, Розмари старателно и добросъвестно бършеше измитите съдове, доволна, че нейната кухня беше по-голяма и по-добре обзаведена.

— Тери ми спомена за зимната градина — каза тя.

— Така ли? — каза мисис Кастивът. — Хубаво хоби е. И вие трябва да си направите.

— Някой ден искам да имам цяла градина с подправки — каза Розмари. — Извън града, естествено. Ако някога Гай получи роля в киното, ще се преместим да живеем в Лос Анджелис. Всъщност най би ми се искало да живея на село.

— Сигурно имате голямо семейство — каза мисис Кастивът.

— Да — отвърна Розмари. — Имам трима братя и две сестри. Аз съм най-малката.

— Сестрите ви омъжени ли са?

— Да.

Мисис Кастивът пъхна насапунисана гъба в една от чашите.

— Имат ли деца? — попита тя.

— Едната има две, а другата — четири — отвърна Розмари. — Или поне така е според последните вести, които имам от тях. Сега броят им може да се е увеличил.

— За вас това е добър знак — каза мисис Кастивът, като все още сапунисваше чашата. Миеше бавно и старателно. — Щом сестрите ви имат много деца, сигурно и вие ще имате. Такива неща се предават по семейна линия.

— О, изобщо не се притеснявам за това — каза Розмари, докато чакаше мисис Кастивът да й подаде чашата — Брат ми Еди вече има осем деца, а е само двайсет и шест годишен.

— Боже мой! — възкликна мисис Кастивът. Тя изплакна чашата и я подаде на Розмари.

— Имам всичко двайсет племенници — каза Розмари. — Но не съм виждала поне половината от тях.

— Не се ли прибирате у дома от време на време? — запита мисис Кастивът.

— Не — отвърна Розмари. — Не съм в много добри отношения със семейството си, освен с единия от братята ми. Според тях аз съм черната овца.

— О, и защо така?

— Защото Гай не е католик и не сме венчани в църква.

Мисис Кастивът съчувствено зацъка с език.

— Не е ли странно как някои хора вдигат голям шум заради религията? Толкова по-зле за тях. Вие нищо не губите. Изобщо не бива да се притеснявате за това.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — каза Розмари и постави чашата на етажерката. — Искате ли за малко да се сменим — аз да мия, а вие да подсушавате?

— Не, така е много добре, скъпа — каза мисис Кастивът.

Розмари погледна през вратата на кухнята. Виждаше се само част от всекидневната с масичките за бридж и шкафовете за картотеки. Гай и мистър Кастивът бяха в другия край на света. Във въздуха неподвижно се простираше синя пелена от цигарен дим.

— Розмари?

Тя се обърна. Усмихната, мисис Кастивът й подаваше мокра чиния с ръка в зелена гумена ръкавица.

Измиването и избърсването на чиниите, тенджерите и сребърните прибори им отне почти един час, макар че Розмари би се справила със същата работа за по-малко от половината време. Когато тя и мисис Кастивът влязоха във всекидневната, завариха Гай и мистър Кастивът седнали един срещу друг на канапето и мистър Кастивът му говореше нещо убедително, като почукваше с показалец дланта на другата си ръка.

— Хайде, Роман, стига си проглушавал ушите на Гай с безкрайните си истории за Моджеска — каза мисис Кастивът. — Той те слуша само защото е добре възпитан.

— Не, интересно ми е, мисис Кастивът, — каза Гай.

— Видя ли? — обърна се мистър Кастивът към жена си.

— Мини — каза мисис Кастивът на Гай. — Аз съм Мини, а той е Роман, окей? — Тя погледна и Розмари с престорен укор. — Окей?

— Окей, Мини — засмя се Гай.

После разговаряха за семействата Голд и Брун и за двойката Дюбен-Де Вор. Стана дума за брата моряк на Тери, за когото бяха разбрали, че се намира в една болница за цивилни в Сайгон. Мистър Кастивът бе прочел някаква книга, която критикуваше доклада Уорън и разговорът се завъртя около убийството на Кенеди. Седнала в един от столовете с високи облегалки, Розмари се чувстваше странно изолирана, като че ли семейство Кастивът бяха стари приятели на Гай и тя току-що се бе запознала с тях.

— Смятате ли, че е имало някакъв заговор? — запита я мистър Кастивът и тя му отвърна, чувствайки се неловко, че загриженият домакин се опитваше да я приобщи към разговора. Тя се извини и помоли мисис Кастивът да й покаже банята, където имаше пешкири на цветя с надпис „За гости“ и една книжка, наречена „Клозетни вицове“, не особено забавна.

Тръгнаха си в десет и половина с думите „Довиждане, Роман“ и „Благодаря, Мини“ и си стиснаха сърдечно ръцете с домакините, което предполагаше, че това няма да е последната им вечер заедно, макар че от страна на Розмари сърдечността беше само показна. Като отминаха първия завой на коридора и чуха вратата да се затваря зад тях, Розмари въздъхна от облекчение и весело се усмихна, когато видя, че и Гай направи същото.

— А-айде, Роман, — започна да имитира Гай, като бърчеше смешно веждите си — стига надува гла’ата на Гай с твойти бизкрайни истории за Моджеска!

От смях Розмари се прави надве, изшътка му и хванати за ръце те тихичко изтичаха на пръсти към собствената си врата, отключиха я, влязоха, блъснаха я и заключиха, сложиха резето и веригата. После Гай закова отгоре й въображаеми дъски, барикадира я с три въображаеми тежки камъка, спусна въображаемия подвижен мост, избърса потното си чело и задиша тежко, докато Розмари се превиваше от сподавен смях.

— Какво ще кажеш за филето? — попита Гай.

— О, божичко! — възкликна Розмари. — Ами сладкишът! Как успя да изядеш две парчета? Беше направо смъртоносен!

— Мила моя, — каза Гай — това бе проява на свръхчовешко мъжество и саможертва. Казах си: „О, богове! Бас държа, че никой никога не е молил тази стара кранта за допълнително от каквото и да е, направено от нея, през целия й живот!“ И го направих. — Той величествено махна с ръка. — От време на време ме обхващат такива благородни пориви.

— Тя отглежда билки и подправки — каза Розмари, когато влязоха в спалнята. — И когато израснат, ги изхвърля през прозореца.

— Шшшт, стените имат уши — каза Гай. — А как ти се сториха сребърните прибори?

— Не е ли смешно? — каза Розмари, докато си събуваше обувките. — Само три от чиниите бяха от един сервиз, но приборите им са просто прелестни.

— Хайде да бъдем добрички. Може би ще ни ги завещаят.

— Хайде да бъдем лоши и да си купим още по-хубави. Ходи ли в банята?

— У тях ли? Не.

— Познай какво има там.

— Биде.

— Не, книжка „Клозетни вицове“.

— Стига бе.

— Виси на кукичка — уточни Розмари, докато изхлузваше роклята през глава. — Точно до тоалетната чиния.

Гай се усмихна и поклати глава. Започна да сваля копчетата си за ръкавели, застанал до гардероба.

— Обаче историите на Роман, всъщност наистина бяха страхотно интересни — каза той. — Аз дори не бях чувал за Форбс-Робъртсън, но той наистина е бил звезда навремето. — Той се мъчеше да откопчее второто копче. — Мисля утре вечер пак да отида у тях да си поговорим с него.

— Така ли? — запита го Розмари, съвсем объркана.

— Да. Той ме покани — отвърна Гай. После протегна ръка към нея. — Ще ми помогнеш ли да го сваля?

Тя се приближи до него и извади копчето, но внезапно се почувства изоставена и несигурна.

— Мислех, че ще излезем с Джими и Тайгьр — каза тя.

— Сигурна ли е уговорката? — попита той и я погледна в очите. — Мислех, че просто ще им се обадим да видим дали са свободни.

— Не, не е сигурна — отвърна тя.

— Ще се видим с тях в сряда или в четвъртък — сви рамене той. Тя му подаде копчето за ръкавели. Той го пое.

— Благодаря — каза той. — Не е нужно да идваш с мен, щом не искаш. Можеш да си останеш у дома.

— Мисля, че така ще направя — каза тя. — Ще остана. — Приближи се до леглото и седна.

— Познавал е също и Хенри Ървинг — продължи Гай. — Наистина ми е ужасно интересно.

— А защо са свалили картините? — запита Розмари, като си сваляше чорапите.

— Какво искаш да кажеш?

— Картините у тях. Свалили са ги. Във всекидневната и в коридора, който води към банята. Има кукички на стената и по-светли места. А онази картина, която висеше над камината, явно не виси постоянно там. От двете й страни имаше по два пръста по-светли ивици.

— Не съм забелязал — каза Гай.

— А защо държат всичките тези картотеки и документи във всекидневната? — запита тя.

— Той ми обясни защо — каза Гай, докато си събличаше ризата. — Той пише специализирани статии за филателисти. Публикуват го по цял свят. Затова получават толкова много писма от чужбина.

— И все пак защо са във всекидневната? — чудеше се Розмари. — Имат още три или четири стаи и всичките врати бяха затворени. Защо не използват някои от тях?

Гай се приближи към нея с ризата в ръка и натисна нослето й с пръст.

— Ставаш по-любопитна даже и от Мини — каза той, изпрати й въздушна целувка и тръгна към банята.

Десетина минути по-късно Розмари беше в кухнята да сложи вода за кафе, когато усети да я прорязва остра болка, сигнал че на следния ден започва менструацията й. Тя облегна ръка на гърба на печката, в очакване болката да премине. После извади салфетка и кутийката с кафе и я обзе чувство на разочарование и самота.

Беше двайсет и четири годишна, а желаеха да имат три деца с разлика от две години между тях. Но Гай „още не беше готов“. И сигурно никога нямаше да се чувства готов, опасяваше се тя, или поне докато не стане поне толкова велик, колкото Марлон Брандо и Ричард Бъртън, всети заедно. Той просто не си даваше сметка за хубавата си външност и за таланта си, не вярваше в стопроцентовия си успех. Затова Розмари бе решила да забременее „по невнимание“. От хапчетата я болеше глава, а презервативите я отвращаваха. Според Гай тя подсъзнателно все още бе в плен на католически предразсъдъци и макар тя да протестираше, той бе убеден в това. Затова той старателно следеше календара и избягваше „опасните дни“, а тя казваше „Не, миличък, днес е безопасно. Сигурна съм.“

И този месец за пореден път той бе спечелил, а тя беше загубила в недостойното съперничество, в което той дори не съзнаваше, че участва. „По дяволите!“ каза тя и силно блъсна кутията с кафето върху печката. От стаята с телевизора Гай извика:

— Какво стана?

— Ударих си лакътя — извика тя в отговор.

Сега поне причината за лошото й настроение през цялата вечер беше ясна. И все пак, по дяволите! Ако живееха заедно и не бяха женени, досега петдесет пъти да е забременяла!

Седма глава

На другата вечер след вечеря Гай отиде у семейство Кастивът. Розмари почисти и подреди кухнята и тъкмо се чудеше дали да шие възглавничките за сядане на еркерния прозорец или да легне да чете „Момчето в обетованата земя“, когато на входната врата се позвъни. Беше мисис Кастивът, а заедно с нея и още една жена, ниска, закръглена и усмихната, която носеше на ревера на зелената си рокля предизборна значка на кандидата за кмет Бъкли.

— Здравейте, миличка! Нали не ви притесняваме? — каза мисис Кастивът, щом Розмари отвори вратата. — Това е Лора-Луис Макбърни, моя близка приятелка, живее на дванайсетия етаж. Лора-Луис, това е съпругата на Гай, Розмари.

— Здравейте, Розмари. Добре дошли в Брамфорд!

— Лора-Луис току-що се запозна с Гай у нас и поиска да се запознае и с теб и затова се отбихме. Гай каза, че си тук и не си заета с нещо важно. Може ли да влезем?

Розмари безропотно ги покани във всекидневната.

— О, вие имате нови столове — каза мисис Кастивът. — Колко са красиви!

— Донесоха ги днес сутринта — каза Розмари.

— Добре ли сте, скъпа? Изглеждате уморена.

— Добре съм — отвърна усмихнато Розмари. — Днес е първият ден от цикъла ми.

— И вие сте на крак? — изненадано каза Лора-Луис и седна. — Когато на мен ми беше първи ден, толкова ме болеше, че не можех нито да се движа, нито да ям, нито нищо. Дан трябваше да ме пои с джин със сламка, за да успокои болката, а по онова време ние бяхме стопроцентови въздържатели, ако не се броят тези случаи.

— Днешните млади момичета по-лесно издържат болестите на крак, в сравнение с нас — обясни мисис Кастивът и също седна. — Сега те са по-здрави, отколкото бяхме ние и това се дължи на витамините и на по-доброто медицинско обслужване.

И двете жени бяха донесли еднакви зелени кошнички за шев и Розмари с изненада видя как ги отвориха и Лора-Луис извади плетка, а мисис Кастивът извади дрехи за кърпене и се приготвиха да прекарат вечерта в ръкоделие и разговори.

— Какви са тия неща там? — запита мисис Кастивът. — Калъфи за табуретки ли?

— Възглавнички за еркерния прозорец — отвърна Розмари и си каза „О, няма как, ще трябва“. Тя си взе ръкоделието и седна при тях.

— Просто невероятно сте променили апартамента, Розмари — похвали я Лора-Луис.

— О, преди да съм забравила — каза мисис Кастивът. — Това е за вас. От Роман и от мен. — Тя пъхна в ръката на Розмари малко пакетче, опаковано с розова тънка хартия. В него имаше нещо твърдо.

— За мен ли? — попита Розмари. — Не разбирам.

— Просто един малък подарък, нищо особено — каза мисис Кастивът, без да обръща внимание на изненадата й. — По случай идването ви в Брамфорд.

— Но, моля ви, нямаше нужда… — Розмари разгърна розовото пакетче. Личеше си, че опаковката бе използвана повторно. Вътре тя намери сребърната филигранна топчица — амулетът на Теди, заедно с верижката. Миризмата, идеща от нея, накара Розмари да извърне глава.

— Наистина е много стара — обясни мисис Кастивът. — На повече от триста години.

— Очарователна е — каза Розмари, като разглеждаше топчицата и се чудеше дали да каже, че Тери й я беше показала. Моментът да стори това отмина.

— Това зеленото вътре се нарича корен от танис — каза мисис Кастивът. — Носи щастие.

„Не и на Тери“ помисли си Розмари, а на глас рече — Прекрасна е, но не мога да приема…

— Вече го сторихте — прекъсна я мисис Кастивът, която замрежваше един кафяв чорап и не поглеждаше към Розмари. — Сложете си го.

— Ще свикнете с миризмата преди да се усетите — успокои я Лора-Луис.

— Хайде, сложете го — настоя мисис Кастивът.

— Благодаря ви — каза Розмари и несигурно нахлузи верижката през глава и пусна топчето в деколтето на роклята си. То се плъзна между гърдите й отначало студено и дразнещо. „Ще го сваля, когато си тръгнат“ реши тя.

— Един наш приятел изработи верижката на ръка — каза Лора-Луис. — Той е пенсиониран зъболекар и хобито му е да прави бижута от сребро и злато. Ще се запознаете с него у Мини и Роман някоя… в някоя от близките вечери. Сигурна съм, защото те често посрещат гости. Вероятно ще се запознаете с всичките им приятели, с всичките ни приятели.

Розмари вдигна очи от ръкоделието си и видя, че Лора-Луис се бе изчервила от смущение и затова бе изрекла последните си думи някак забързано. Мини беше заета с кърпенето и нищо не бе забелязала. Лора-Луис се усмихна и Розмари се усмихна в отговор.

— Сама ли шиете дрехите си? — попита я Лора-Луис.

— Не — отвърна Розмари, доволна от смяната на темата. — От време на време се опитвам, но все нещо не е както трябва.

Всъщност вечерта премина доста приятно. Мини разказа няколко забавни истории от детството си в Оклахома, а Лора-Луис даде на Розмари няколко полезни съвета относно ръкоделието й и разгорещено обясни как Бъкли, кандидатът за кмет на консерваторите, щял да спечели предстоящите избори въпреки значително по-добрите шансове на другата страна.

Гай се прибра в единайсет и бе необичайно тих и необщителен. Той поздрави всички, наведе се и целуна Розмари по бузата.

— Единайсет! — възкликна Мини. — Кога стана! Хайде, Лора-Луис.

— Елате ми на гости, Розмари — покани я Лора-Луис. — У дома съм по всяко време. Живея в 12Е.

Двете жени прибраха ръкоделията си и бързо си тръгнаха.

— И тази вечер ли ти беше интересно като вчера? — запита Розмари.

— Да — отвърна той. — А ти добре ли прекара?

— Поносимо. Свърших и малко работа.

— Виждам, харесва ми.

— Освен това получих подарък — и тя му показа амулета. — Беше на Тери. Подарък от тях. Тя ми го показа. Сигурно са им го върнали… от полицията.

— Може би тогава изобщо не е бил на врата й — усъмни се Гай.

— Сигурна съм, че е бил. Тя толкова се гордееше с него… все едно, че е първият и единствен подарък в живота й — Розмари свали амулета от врата си, задържа го на дланта си, полюшваше го и го разглеждаше.

— Няма ли да го носиш? — попита Гай.

— Мирише ми — обясни тя. — В топчето има нещо, което се нарича корени от танис. — Тя протегна ръка към Гай. — От прословутата зимна градина.

Гай го подуши и сви рамене.

— Не е толкова лошо — каза той.

Розмари отиде в спалнята, отвори едно чекмедже на тоалетката, където държеше ламаринена кутийка от чай, пълна с разни джунджурии.

— Някой да иска танис? — запита тя, загледана в отражението си в огледалото. После постави амулета в кутийката, затвори я и затвори чекмеджето.

— Щом си го приела, би трябвало да го носиш — каза Гай от коридора.

Същата нощ Розмари се събуди и видя Гай да седи до нея в леглото и да пуши в тъмното. Запита го какво има.

— Нищо — отвърна той — Просто безсъние, това е всичко.

„Историите на Роман за звездите от едно време“ помисли си Розмари „са му развалили настроението, защото го карат да мисли, че собствената му кариера напредва по-бавно от тези на Хенри Ървинг и Форбс-еди кой си. Тази вечер отиде пак там да слуша сигурно от мазохизъм.“ Тя го докосна по рамото и му каза да не се тревожи.

— За какво?

— За нищо.

— Добре — отвърна той. — Няма.

— Ти си най-великият — каза тя. — Нали знаеш, че си? И всичко ще бъде наред. Ще ти се наложи да учиш карате, за да се отървеш от фотографите.

Той се засмя и цигарата освети лицето му.

— Ще се случи всеки момент — каза тя. — Ще ти предложат нещо голямо. Нещо достойно за теб.

— Зная — каза той. — Хайде да спиш, миличка.

— Окей. Внимавай с цигарата.

— Ще внимавам.

— Събуди ме, ако не можеш да заспиш.

— Разбира се.

— Обичам те.

— И аз те обичам, Роз.

След един-два дена Гай донесе два билета за съботното представление на пиесата „Вълшебства“, които бил получил, както сам обясни, от Доминик, преподавателя му по сценична реч. Гай беше гледал пиесата преди години, още на премиерата. Розмари отдавна искаше да я види.

— Иди с Хъч — каза й Гай. — Така ще мога да поработя върху онази сцена от „Почакай до мръкнало“.

Хъч обаче също я беше гледал и затова Розмари отиде с Джоан Джелико, която сподели с нея, по време на вечерята им в ресторант „Бижу“, че тя и Дик решили да се разделят, тъй като между тях вече нямало нищо общо, освен адреса им. Розмари се натъжи от чутото. Напоследък Гай беше резервиран и прекалено зает. Занимаваше го нещо, което нито можеше да сподели, нито да забрави. Дали пък отчуждението между Джоан и Дик не бе започнало по подобен начин? Започна да се дразни от държането на Джоан, която беше прекалено силно гримирана и аплодираше прекалено шумно за такъв малък театър. Нищо чудно, че вече нищо не я свързваше с Дик. Тя беше шумна и груба, а той — сдържан и чувствителен. Според Розмари бракът им беше грешка.

Когато Розмари се прибра, Гай тъкмо излизаше изпод душа. Изглеждаше в добро състояние, а отсъстващият поглед бе изчезнал. Не го беше виждала такъв цяла седмица. И нейното настроение се подобри. Каза му, че представлението е било дори по-добро от очакванията й и му съобщи лошата новина за раздялата на Джоан и Дик. Всъщност те наистина бяха много различни, нали? Какво стана със сцената от „Почакай до мръкнало“? Чудесно. Не можеше да му се опре.

— По дяволите тези корени от танис! — възкликна Розмари. Цялата спалня миришеше на тях. Острата горчива миризма бе проникнала дори и в банята. Тя взе от кухнята парче алуминиево фолио и здраво уви амулета с три слоя, като подгъна краищата, за да не се чувства миризмата.

— Сигурно ще изветрее след няколко дни — успокои я Гай.

— Дано — каза Розмари, като пръскаше дезодорант във въздуха. — Иначе ще го изхвърля и ще кажа на Мини, че съм го изгубила.

Тази нощ се любиха. Гай бе необичайно буен и страстен. А по-късно през стената Розмари чу, че у Мини пак имаше гости. Пак същите монотонни немелодични гласове, които бе чула предишния път и приличаха на църковно песнопение, под съпровода на същата флейта или кларинет.

Гай запази повишеното си настроение през целия неделен ден. Направи етажерки и шкафчета за обувки в килера до спалнята и покани група актьори, които бяха участвали в „Лутер“ на освещаване на новия апартамент. В понеделник боядиса етажерките и шкафчетата и лакира една скамейка, която Розмари бе открила в един оказионен магазин. За целта Гай отложи уговорения си час при Доминик и цял ден очакваше да звънне телефонът, като вдигаше слушалката веднага след първия звън. В три часа следобед телефонът отново иззвъня и Розмари, която опитваше да подреди столовете във всекидневната по нов начин, го чу да възкликва:

— О, Господи, не. Горкият човек.

Тя се приближи към вратата на спалнята.

— Как е възможно? — продължи Гай.

Беше седнал на леглото със слушалка в едната ръка и кутия с разредител в другата. Не забелязваше присъствието й.

— И нямат никаква представа на какво се дължи това? — попита той — Боже мой, това е ужасно, просто ужасно. — После се заслуша и се изправи. — Да, свободен съм — каза той. А след малко — Да, съгласен съм. Съжалявам, че я получавам при такива нещастни обстоятелства, но… — Той пак се заслуша. — По този въпрос ще трябва да поговорите с Алън — каза той, (Алън Стоун беше агентът му) — но съм сигурен, че няма да има никакъв проблем, мистър Уайс, поне що се отнася до нас.

Беше я получил. Голямата роля. Розмари затаи дъх в очакване.

— Благодаря ви, мистър Уайс, — каза Гай. — Нали ще ме държите в течение, ако има нещо ново? Да, много ви благодаря.

Той окачи слушалката и затвори очи. Стоеше неподвижно с ръка върху телефона. Беше блед и приличаше на кукла, на восъчна фигура от Поп Арта с истински дрехи, с истински телефон и истинска кутия с разредител в ръце.

— Гай? — обади се Розмари.

Той отвори очи и я погледна.

— Какво е станало?

Той премигна и оживя.

— Доналд Баумгарт — каза той. — Ослепял е. Събудил се вчера и… нищо не вижда.

— О, не — прошепна Розмари.

— Тази сутрин се опитал да се обеси. Сега е в „Белвю“ и го тъпчат с успокоителни.

Двамата се спогледаха, поразени от новината.

— Получих ролята — продължи Гай. — Бога ми, начинът, по който стана това е отвратителен! — Той погледна кутията с разредител в ръката си и я остави на нощното шкафче. — Виж какво, трябва да изляза и да се поразходя. — Той се изправи. — Съжалявам. Трябва за малко да остана сам, за да обмисля всичко това.

— Разбирам те, излез — каза Розмари и му направи път.

Той тръгна, без да се преоблича, по коридора и през външната врата, като я остави сама да се захлопне подире му.

Тя влезе във всекидневната, замислена за горкия Доналд Баумгарт и за късмета на Гай. Всъщност за късмета, който имаха тя и Гай с хубавата роля, която щеше да привлече вниманието на критиците, дори и ако пиесата нямаше успех, и която щеше да доведе до други роли, може би и в киното, което означаваше и къща в Лос Анжелис, градина с подправки, три деца с разлика от по две години. Горкият Доналд Баумгарт с нескопосаното му име, което не беше сменил. Трябва да е бил добър, щом са го предпочели пред Гай, а сега се намираше в „Белвю“, сляп и готов на самоубийство, натъпкан с успокоителни.

Тя коленичи върху възглавничките на еркера и се загледа надолу към входа на сградата, в очакване да види как Гай излиза. Кога ли щяха да започнат репетициите, замисли се тя. Тя, естествено, ще го придружава, когато напуснат града. Колко интересно ще бъде! Може би в Бостън, или Филаделфия? А най-добре във Вашингтон. Тя никога не бе ходила там. Докато Гай бъде на репетиции, тя би могла да разгледа града. А вечер, след представление, целият екип ще се събира в някой ресторант или клуб да поклюкарстват…

Розмари чакаше, без да изпуска входа от поглед, но Гай не се появи. Сигурно бе излязъл през другия вход, откъм Петдесет и пета улица.

Сега, когато би трябвало да бъде щастлив, той бе навъсен и унил, седнал съвсем неподвижно. Само от време на време поднасяше цигарата към устните си. Очите му я следваха, където и да отидеше из апартамента с напрегнат поглед, като че в нея се криеше някаква опасност.

— Какво ти е? — за хиляден път го попита тя.

— Нищо — отвърна гой. — Днес нямаш ли час по скулптура?

— Не съм ходила от два месеца.

— Защо не отидеш?

И тя отиде. Навлажни старата глина, нагласи отново арматурата и започна отначало — с нов модел и сред нова група студенти.

— Къде се загубихте? — попита я преподавателят. Той носеше очила, адамовата му ябълка беше силно изпъкнала и докато говореше с нея, ръцете му моделираха миниатюрни женски фигурки.

— В Занзибар — отговори тя.

— Вече няма Занзибар — каза той с нервна усмивка. — Сега е Танзания.

Един следобед тя реши да пообиколи магазините и когато се върна, завари ваза с рози в кухнята и още една във всекидневната. Гай се появи откъм спалнята с роза в ръка и смутена усмивка, като че молеше за прошка. Същата усмивка бе виждала и преди, когато той репетираше пред нея ролята на Чанс Уейн от „Сладкогласната птица на младостта“.

— Ама и аз съм един задник — каза той. — Това е, защото по цял ден стоя тук и се моля Баумгарт да не възвърне зрението си. Чак се срамувам от себе си.

— Според мен е естествено — каза тя. — Логично е да си раздвоен по този…

— Слушай сега — прекъсна я той, като тикна розата под носа й. — Дори и това нещо да се провали, дори и да рекламирам виното на Чарли Креста Бланка до края на живота си, ще престана да си го изкарвам на тебе.

— Но ти не…

— Напротив, така беше. Толкова бях зает да си скубя косата, зает само с моята кариера, ме дори и за миг не помислих за твоята. Искаш ли да си имаме бебе? Нали щяхме да имаме три, за кога да чакаме?

Тя го гледаше без да продума.

— Бебе — повтори той. — Не разбираш ли? Гу-гу. Пелени. Ма-ма.

— Наистина ли искаш? — попита тя.

— Естествено, че искам. Даже проверих кога е най-подходящо да започнем. Следващият понеделник и вторник. Нарисувайте червени кръгчета на календара, моля.

— Ама ти съвсем сериозно ли искаш, Гай — пак попита тя, а очите й се наливаха със сълзи.

— Не, майтап си правя — сопна се той. — Естествено, че искам. Виж, Розмари, за Бога, недей да плачеш, нали няма? Моля ти се. Ужасно ще се разстроя, ако плачеш, затова моля те, спри. Нали?

— Добре — промълви тя. — Няма да плача.

— Май наистина съм попрекалил с розите, нали? — огледа се той наоколо. — Има още един букет в спалнята.

Осма глава

Отиде чак до Бродуей да купи филе от риба-меч за вечеря и прекоси града до Лексингтън авеню за разните видове сирене. Не защото не можеше да намери филе и сирене в кварталните магазини, а просто защото в тази свежа яркосиня утрин й се щеше да обиколи целия град, забързана, с развяно от вятъра палто, да привлича с чара си погледите на мъжете и да изненадва намусените продавачи с изискванията си на опитна домакиня. Беше понеделник, четвърти октомври, денят на посещението на папа Павел в града и събитието правеше хората по-открити и по-общителни от обикновено. „Колко е хубаво“ мислеше си Розмари, „че целият град е щастлив в ден като днешния, когато аз също съм щастлива.“

Следобед гледа по телевизията репортажи от различните места, посетени от папата, като промени положението на телевизора в бъдещата детска стая така, че да го вижда от кухнята, докато приготвя рибата, варените зеленчуци и прясната салата, речта му в сградата на ООН я развълнува и тя бе сигурна, че няма причина това да не повлияе благоприятно на положението във Виетнам. „Никога вече война“ бе казал той. Нямаше ли тези думи да накарат и най-твърдоглавия политик да се замисли?

В четири и половина, докато подреждаше масата за вечеря пред камината, иззвъня телефонът.

— Розмари? Как се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна тя. — А ти как си? — Обаждаше се Маргарет, по-голяма от двете й сестри.

— Добре — отвърна Маргарет.

— Откъде се обаждаш?

— От Омаха.

Двете никога не се бяха разбирали. Едно време Маргарет беше намусено и обидчиво момиче и майка им все я караше да се грижи за по-малките си братя и сестри. Това обаждане беше необичайно; необичайно и обезпокоително.

— Добре ли са всички в къщи? — попита Розмари. „Може би някой е умрял“ мина й през ума. „Кой? Мама? Татко? Брайън?“

— Да, всички са здрави.

— Така ли?

— Да. А ти?

— Да, нали ти казах!

— Розмари, цял ден ме мъчи някакво странно чувство. Че нещо ти се е случило. Нещо като злополука, знам ли? Че си ранена, може би, че си в болница.

— Не, не съм — засмя се Розмари. — Чувствам се чудесно. Наистина.

— Беше толкова силно предчувствие — продължи Маргарет. — Бях абсолютно сигурна, че нещо е станало. Накрая Юджийн ми каза: „Защо не вземеш да й се обадиш и да се успокоиш?“

— Той добре ли е?

— Да.

— А децата?

— О, обичайните драскотини и ожулвания, знаеш как е. Но и те са добре. Скоро очакваме още едно.

— О, не знаех. Това е чудесно. Кога трябва да се роди? „И ние скоро ще чакаме бебе“ — каза си тя наум.

— В края на март. Как е съпругът ти, Розмари?

— Много добре. Получи важна роля в една нова пиеса и всеки момент ще започнат репетициите.

— А успя ли да видиш папата? — попита Маргарет. — Сигурно при вас, в Ню Йорк е пълно с хора.

— Така е — отвърна Розмари. — Гледах го по телевизията. Сигурно го предават и в Омаха, ти не гледа ли?

— Не на живо? Ти не си излязла да го видиш на живо?

— Не.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— За Бога, Розмари — възмутено каза Маргарет.

— Знаеш ли, че мама и татко бяха готови да вземат самолета, само и само да го видят, но не можаха, защото тук се готви стачка и татко трябваше да остане да подкрепи предложението. И все пак много от познатите ни отидоха — семейство Донован, Дот и Сали Уолингфорд. А ти си там, живееш там и даже не си излязла да го видиш!

— За мен религията вече не е това, което беше у дома — отвърна Розмари.

— Ами, — заекна Маргарет, — предполагам, че е неизбежно… Розмари мислено довърши мисълта й „щом си се омъжила за протестант.“

— Много мило, че се обади, Маргарет — каза тя.

— Няма защо да се тревожиш. Чувствам се по-здрава и по-щастлива от всякога.

— Такова силно предчувствие — продължи загрижено Маргарет. — Още от мига, в който се събудих. Не мога да се отърва от навика да се грижа за вас, глезльовци такива…

— И да поздравиш всички от мен, чу ли? И кажи на Брайън да ми отговори на писмото.

— Добре. Розмари…

— Какво има?

— Още се притеснявам. Стой си вкъщи довечера, обещаваш ли?

— И без това имаме такова намерение — каза Розмари, като хвърли поглед към още неподредената маса.

— Добре — каза Маргарет. — И се пази.

— Ще се пазя — обеща Розмари. — И ти също, Маргарет.

— Добре. Дочуване.

— Дочуване.

Тя отново се зае да подрежда масата с чувството на лека тъга и носталгия по Маргарет и Брайън, по роднините, по Омаха и онези отдавнашни дни, които никога нямаше да се върнат.

След като подреди масата, тя се изкъпа, напудри тялото си и си сложи парфюм. После гримира устните и очите си, направи си косата и облече виненочервената копринена пижама, подарък от Гай за миналата Коледа.

Той се прибра късно, след шест часа.

— Мммм — доволно изсумтя той и я целуна.

— Иде ми да те схрускам. Ще сядаме ли… По дяволите!

— Какво има?

— Забравих сладкиша.

Беше й казал да не приготвя десерт и обеща да донесе от сладкарница „Хорн енд Хардърт“ най-любимия си десерт, сладкиш с тиква.

— Иде ми да се ритна отзад — тюхкаше се той. — Минах покрай две такива сладкарници, не една, а две.

— Няма нищо — каза Розмари. — Ще ядем плодове със сирене. Това е най-хубавият десерт.

— Не. Най-хубавият десерт е сладкишът с тиква на „Хорн енд Хардърт“. Той влезе в банята да се измие, а тя пъхна във фурната тавичката с пълнени гъби и подправи салатата.

След няколко минути Гай се появи на кухненската врата като закопчаваше най-горното копче на синята си кадифена риза. Очите му блестяха и беше малко напрегнат. Така изглеждаше, когато за пръв път щяха да спят заедно и той знаеше, че това ще се случи. Розмари бе щастлива да го види в такова състояние.

— Твоят приятел папата днес обърка цялото движение — каза той.

— Успя ли да го видиш по телевизията? — попита тя. — Бяха направили фантастично предаване.

— Гледах една малка част у Алън — отвърна той. — Чашите във фризера ли са?

— Да. Речта му в ООН беше чудесна. Каза им „Никога вече война“.

— Дрън-дрън. Тия гъби изглеждат фантастично.

Седнаха във всекидневната на пълнени гъби и коктейли „Гибсън“3. Гай пъхна в камината смачкани вестници, подпалки и две парчета въглища.

— Сега да видим какво ще стане — промърмори той и запали вестниците с клечка кибрит. Пламъкът се изви високо и обхвана подпалките. От камината се заизвива черен дим над рамката и тръгна към тавана. „Олеле!“ извика Гай и започна слепешком да опипва вътрешността на камината. „Отиде новата боя!“ тюхкаше се Розмари. Накрая той успя да отвори комина на камината, пусна климатичната инсталация докрай и димът се разсея.

— Сигурен съм, че никой, ама абсолютно никой не е запалил камината си тази вечер — каза Гай.

Розмари коленичи с чаша в ръка и се загледа в съскащите, обхванати от пламъци въглища.

— Не е ли прекрасно? Иска ми се тази зима да е най-студената от сто години насам.

Гай пусна плоча на Ела Фицджералд с песни на Кол Портър.

Почти бяха преполовили филето, когато се позвъни на входната врата.

— Майната му! — изруга Гай, отметна салфетката и стана да отвори. Розмари напрегнато се заслуша.

Вратата се отвори и тя чу гласа на Мини „Здравей, Гай!“ и после нещо, което Розмари не успя да чуе. „О, не“ помисли си тя. „Не я пускай вътре, Гай. Не сега, не и тази вечер“. После чу гласа на Гай и отново този на Мини: „… в повече. Няма да можем да се справим двамата“. После пак Гай и пак Мини. Розмари въздъхна с облекчение. Изглежда тя нямаше намерение да влиза, слава Богу.

Чу затварянето на вратата и окачването на веригата (Добър знак!) и пускането на резето (Още по-добър знак!). Розмари изчака малко и Гай се появи на вратата с доволна усмивка, като криеше нещо зад гърба си.

— Кой казва, че не съществувала телепатия? — каза той и протегна напред ръце, във всяка от които държеше по една чашка. — Все пак мадам и мосю ще получат по нещичко за десерт. — Той постави едната чашка до винената чаша на Розмари, а другата — до своята. — Mousse au chocolat — обяви той — или шоколадова мишка4, както му вика Мини. Разбира се, при нейните кулинарни способности вътре може наистина да има мишка, така че яж внимателно.

— Но това е чудесно — засмя се Розмари. — Аз смятах да приготвя точно такъв десерт.

— Видя ли, че има телепатия? — каза Гай и наля още вино.

— Уплаших се, че ще щурмува вратата и ще остане цяла вечер — каза Розмари.

— Не — каза Гай. — Просто искаше да опитаме шоколадовата й мишка, „пунежи т’ва е идин ут нейнити спицялитети“.

— Изглежда вкусен.

— Нали?

Шоколадът в чашките беше извит като спирала. В тази на Гай беше поръсен със смлени орехи, а в тази на Розмари, украсен с половин бадем.

— Много мило от нейна страна, нали? — каза Розмари. — Не бива да й се подиграваме.

— Права си — съгласи се Гай. — Не бива.

Мусът беше чудесен, но имаше някакъв тебеширен привкус, който напомни на Розмари за черни дъски и началното училище. Гай го опита, но според него нямаше привкус, нито тебеширен, нито някакъв друг. Розмари остави лъжичката си след две хапки.

— Няма ли да го изядеш? — попита Гай. — Това е глупаво, миличка. Няма никакъв „привкус“.

Розмари настояваше, че има.

— Хайде, скъпа, старата кранта цял ден се е потила до горещата печка. Изяж го.

— Но на мен не ми харесва — възрази Розмари.

— Много е вкусен.

— Можеш да изядеш моя.

— Добре тогава, не го яж — намръщи се Гай. — След като не носиш амулета, който тя ти подари, можеш и да не ядеш десерта й.

— Какво общо има едното с другото? — смутено попита Розмари.

— И двете неща са проява на… ами на незачитане. Това е — сопна се Гай. — Преди две минути ти каза, че не бива да й се подиграваме. Това не е ли подигравка — да приемеш нещо, а после да не го използваш?

— О, — въздъхна Розмари и взе отново лъжичката. — Щом ще правим скандал заради това… — и тя гребна пълна лъжица от муса и я налапа.

— Няма да правим скандал — каза Гай. — Слушай, ако наистина не ти е вкусно, не го яж.

— Превъзходен е — каза Розмари и гребна още една лъжичка — и няма никакъв привкус. Защо не обърнеш плочата?

Гай стана и отиде до грамофона. Розмари сгъна салфетката на скута си и изсипа две пълни лъжици мус в нея. После сипа още половин лъжичка, за да изяде по-малко. После сгъна салфетката, шумно изгреба с лъжичката вътрешността на чашата и изяде останалия мус, когато Гай се върна на масата.

— Ето, татенце, — каза тя и наклони чашата към него. — Ще ми пишеш ли червена точка?

— Даже две — каза той. — Съжалявам, ако съм бил груб.

— Груб беше.

— Извинявай — усмихна се той.

— Нищо — веднага омекна Розмари. — Добре е, че си внимателен към старите дами. Значи ще бъдеш внимателен и към мен, когато остарея.

Накрая пиха кафе и ментов ликьор.

— Днес следобед се обади Маргарет — каза Розмари.

— Маргарет ли?

— Сестра ми.

— А, да. Наред ли е всичко при тях?

— Да. Притеснила се, че нещо лошо ми се е случило. Имала някакво предчувствие.

— О, така ли?

— Трябвало тази вечер да си останем вкъщи.

— По дяволите! Пък аз резервирах маса в бар „Недик“. В оранжевата зала.

— Ще трябва да я отмениш.

— Интересно как така ти си нормална, след като всички в семейството ти са смахнати?

Розмари усети замайването най-напред в кухнята при умивалника, докато изтребваше неизядения мус от салфетката и го изсипваше в канала. Тя се олюля, после примигна и се намръщи.

— Още го няма — извика Гай от стаята с телевизора. — Господи, каква тълпа. — Ставаше дума за папата на стадион Янки.

— Ей сега идвам — каза Розмари.

Тя разтърси глава да пропъди виенето на свят, уви салфетките в покривката и пусна всичко в коша за пране. После сложи запушалката в канала, пусна горещата вода и изстиска малко препарат за миене на чинии. Накисна чиниите и чашите в мивката и реши да ги измие на сутринта.

За втори път усети замайването, когато окачваше кърпата за ръце. Този път продължи по-дълго, стаята бавно се завъртя, а краката й почти отказваха да я държат. Тя се подпря на мивката.

— Олеле — тихо възкликна тя, когато замайването премина, а после преброи наум два коктейла „Гибсън“, две чаши вино (а дали не бяха три?) и чашката ментов ликьор. Нищо чудно.

Успя да стигне до вратата на стаята с телевизора, усети, че пак й се завива свят и се задържа на крака, като хвана с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпря на рамката.

— Какво ти е? — попита Гай и се изправи загрижено.

— Мае ми се главата — усмихна се тя.

Той изключи телевизора и бързо се приближи към нея. Хвана я за ръка и здраво я прегърна през кръста.

— Нищо чудно — каза той. — Доста пийнахме. А може и преди това да си била гладна.

Той я поведе към спалнята, а когато краката й се подгънаха, я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. После седна до нея, улови я за ръка и съчувствено я погали по челото. Тя затвори очи. Леглото беше сал, който се носеше по леко развълнувано море и слабо я полюшкваше.

— Колко приятно — промърмори тя.

— Трябва да заспиш — каза той и продължи да милва челото й. — Щом се наспиш, ще се оправиш.

— Нали днес е нощта за бебето?

— Нищо. Може и утре. Има време.

— Ще изпусна литургията.

— Спи. Имаш нужда от това. Хайде…

— Само ще подремна — каза тя и се озова на яхтата на президента Кенеди, седнала с чаша в ръка. Беше слънчево и подухваше лек вятър, идеален ден за морска разходка. Президентът даваше кратки команди на помощник-капитана, който беше негър.

Гай сваляше горнището на пижамата й.

— Защо го сваляш — попита го тя.

— Да се почувстваш по-добре — отвърна той.

— Но на мен ми е добре.

— Спи, Роз.

Той разкопча страничните копчета и бавно издърпа долнището на пижамата й. Мислеше си, че тя спи и не усеща нищо. Сега вече беше гола, само по червени бикини, но и другите жени на яхтата — Джаки Кенеди, Пат Лоуфърд и Сара Чърчил — също бяха по бикини и всичко беше наред, слава богу. Президентът беше облечен в униформа на морски офицер. Беше се възстановил напълно след атентата и изглеждаше по-добре от всякога. Хъч беше застанал на пристанището, а ръцете му бяха пълни с разни метеорологични прибори.

— Хъч няма ли да дойде с нас? — попита Розмари президента.

— Разрешено е само за католици — отвърна той с усмивка. — Не ми е приятно, че робуваме на такива предразсъдъци, но, за нещастие, сме принудени.

— Ами Сара Чърчил? — Розмари се обърна, но Сара Чърчил беше изчезнала, а вместо нея там беше цялото й семейство: мама, татко и всички останали с мъжете, жените и децата си. Маргарет беше бременна, а също и Джийн, и Доди, и Ърнестин.

Сега Гай сваляше венчалната й халка. Тя се почуди защо го прави, но беше твърде уморена да пита.

— Спи ми се — промърмори тя и отново се унесе.

Сега за първи път Сикстинската Капела бе отворена за посетители и тя разглеждаше купола й, седнала в един нов асансьор, който се движеше хоризонтално из капелата и даваше възможност да видиш стенописите точно както ги е виждал Микеланджело, докато ги е рисувал. Колко са прекрасни! Тя виждаше Бог как протяга ръка към Адам и го дарява с божествената искра на живота; и долната част на една етажерка, покрита с кариран памучен плат, докато я пренасяха през някакъв шкаф за бельо.

— По-полека — каза Гай, а някакъв друг мъж добави — Вдигнали сте я прекалено високо.

— Тайфун! — крещеше Хъч от пристанището, застанал до купчината метеорологични прибори. — Тайфун! Отнел е живота на петдесет и пет души в Лондон и сега идва насам!

Розмари знаеше, че е прав. Тя трябваше да предупреди президента. Корабът отиваше към сигурна гибел.

Но президентът беше изчезнал. Всички бяха изчезнали. Палубата се простираше пред нея гола и безлюдна. Само далеч, някъде в самия й край негърът помощник-капитан, хванал кормилото, неумолимо поддържаше курса.

Розмари отиде при него и веднага разбра, че той мразеше всички бели хора, че мразеше и нея.

— По-добре слезте долу, мис — каза той любезно, но я гледаше с омраза. Даже не поиска да чуе предупреждението й.

Долу имаше огромна бална зала. В единия й край Розмари видя църквата, обвита в пламъци, а в другия стоеше мъж с черна брада, който я изпепеляваше с поглед. В центъра на залата имаше легло. Тя се приближи към него и легна и внезапно я заобиколи група от десетина голи мъже и жени. Гай също беше там. Бяха стари. Жените бяха с грозни тела и увиснали гърди. Розмари позна Мини и Лора-Луис, а също и Роман с черна двувърха шапка и черна копринена мантия. Той рисуваше фигури по тялото й с някакъв тънък черен жезъл, като от време на време топваше върха му в чаша с червена течност, която му подаваше един силно загорял мъж с бели мустаци. Върхът на жезъла се движеше напред-назад по корема й и после надолу по вътрешната част на бедрата й, като й причиняваше лек гъдел. Голите хора пееха — монотонно и немелодично, на някакъв непознат език, под съпровода на флейта или кларинет.

— Тя е будна, виж как гледа! — прошепна Гай на Мини. Беше напрегнат и с широко отворени очи.

— Нищо не вижда — успокои го Мини. — Щом е изяла мишката, не може нито да вижда, нито да чува. Като мъртва е. Пей сега.

В залата влезе Джаки Кенеди, облечена в прекрасна сатенена рокля с цвят слонова кост, украсена с перли.

— Толкова ми е мъчно, че не се чувствате добре — каза тя, като се приближи към леглото на Розмари. Розмари й разказа за ухапването от мишка, като се опита да го омаловажи, за да не се тревожи Джаки.

— По-добре да ви завържем краката — каза Джаки. — В случай, че се появят гърчове.

— Да, може би е по-добре — съгласи се Розмари.

— Не е изключено да съм се заразила от бяс.

Тя наблюдаваше с интерес как двама стажант-лекари с бели престилки привързаха краката, а после и ръцете й към четирите стълба на леглото.

— Ако музиката ви притеснява — каза Джаки, — само ми кажете, и аз ще наредя да я спрат.

— О, не — възпротиви се Розмари. — Моля ви не сменяйте програмата заради мен. Изобщо не ми пречи, наистина.

— Опитайте се да поспите — каза Джаки със сърдечна усмивка. — Ние ще ви чакаме на палубата. — После тя се оттегли, а сатенената й рокля шумолеше около краката й.

Розмари поспа малко, а после влезе Гай и започна да я люби. Галеше я с две ръце — дълго и възбуждащо докосване, което започваше от завързаните й китки, плъзна се надолу по ръцете, гърдите и слабините й и накрая чувствено помилва краката й. Галеше я по този начин отново и отново. Ръцете му бяха горещи и с остри нокти. Когато тя усети, че не може да се въздържи, той плъзна ръка под таза й, повдигна го и с необикновена сила пъхна вътре твърдия си член. Той беше по-голям от всякога и макар да й причиняваше болка, на нея й се стори чудесен. Гай се отпусна върху нея, плъзна другата си ръка зад гърба й, а широкият му гръден кош почти премаза гърдите й. (Тъй като това очевидно беше маскен бал, той беше облечен в костюм, чиято повърхност напомняше груба необработена кожа.) По животински грубо и ритмично той вкарваше необичайно големия си член. Тя отвори очи и погледът й срещна очи, жълти като разпалени пещи, замириса й на сяра и корени от танис, усети влажно дихание по устните си, чу сладострастни стенания и тежкото дишане на хората, които ги гледаха.

„Това не е сън“ помисли си тя, „Това е самата истина. Случва се в действителност.“ В очите й се появи страх, тя се опита да протестира, но нещо покри лицето й и тя усети сладникава упоителна миризма. Огромният член се движеше в нея, а грапавото тяло се блъскаше срещу нейното пак, и пак, и пак.

Влезе папата с куфар в ръка и преметнато през лакътя сако.

— Джаки ми каза, че ви е ухапала мишка — каза той.

— Да — отвърна Розмари. — Затова не успях да дойда да ви видя.

Говореше тихо, с отпаднал глас, за да не би папата да разбере, че току-що е имала оргазъм.

— Няма нищо — успокои я той. — Ние не бихме искали да рискувате здравето си.

— Опростена ли съм, отче? — запита тя.

— Напълно — каза той. После протегна ръка, за да може тя да целуне пръстена му. На мястото на камъка имаше сребърна филигранна топчица, по-малка от два сантиметра в диаметър. Вътре в нея Розмари позна една миниатюрна Ана Мария Албергети, която седеше в очакване.

Розмари целуна топчицата и папата излезе забързан от залата, за да хване самолета си.

Девета глава

— Хей, минава девет часът — каза Гай и я побутна по рамото. Тя отблъсна ръката му и се обърна по корем.

— Само пет минутки — каза тя, заровила лице във възглавницата.

— Не — каза той и лекичко я дръпна за косата.

— В десет трябва да бъда у Доминик.

— Закусѝ навън.

— Как не! — възкликна той и я шляпна по дупето през одеялото.

Сега вече си припомни всичко: сънищата, напитките, шоколадовия мус на Мини, папата и онзи ужасен момент, когато реши, че това не е сън. Тя пак се обърна по гръб, подпря се на ръце и погледна към Гай. Той палеше цигара, беше подпухнал от сън и леко брадясал. Беше по пижама, а тя беше гола.

— Колко е часът? — попита тя.

— Девет и десет.

— В колко си легнах? — каза тя и седна на леглото.

— Към осем и половина — отвърна той. — Но не си легна, миличка. Ти просто падна като посечена. Отсега нататък ще пиеш или коктейли, или вино, но не и двете.

— Ако знаеш какво сънувах — простена тя, като затвори очи и разтри челото си. — Президента Кенеди, Папата, Мини и Роман… — Тя отвори очи и видя драскотини по лявата си гръд. Две успоредни тънки червени ивици, които стигаха до зърното. Бедрата също я боляха. Тя отметна одеялото и видя още драскотини, може би десетина, по цялото си тяло.

— Не ми се карай — каза Гай. — Вече ги изпилих.

— И той й показа изрязаните си изпилени нокти.

Розмари го гледаше изумено.

— Не исках да пропусна нощта за бебето — обясни той.

— Искаш да кажеш…

— Имах няколко нащърбени нокътя.

— И без аз да усещам нищо?

Той кимна и се ухили.

— Беше някак приятно — обясни той. — Чувствах се като някакъв некрофил.

Тя извърна поглед и дръпна одеялото да скрие бедрата си.

— Сънувах, че някой ме… изнасилва — каза тя. — Не знам кой. Не беше човешко същество.

— Много ти благодаря — иронично каза Гай.

— Ти беше там, и Мини и Роман, имаше и други хора… Беше някаква церемония.

— Опитах се да те събудя — каза Гай. — Но ти нищо не усещаше.

Тя му обърна гръб и спусна крака от нейния край на леглото.

— Какво ти е? — попита Гай.

— Нищо — отвърна тя, седнала на леглото без да се обръща. — Предполагам, че просто не съм в особен възторг от това, че си го направил по този начин, без да усещам нищо.

— Не исках да пропусна момента.

— Можеше да го направим тази сутрин или довечера. Снощи не е бил единственият възможен момент за целия месец. И дори и да беше така…

— Мислех, че ти искаше да го направя — каза той и прокара пръст нагоре по гърба й.

Тя се отдръпна.

— В това нещо трябва да участваме и двамата, не единият да е буден, а другият заспал — каза тя. И след малко: — О, предполагам, че се държа глупаво. — Тя стана и отиде до дрешника за халата си.

— Съжалявам, че съм те одраскал така — каза Гай. — И аз бях доста пийнал.

Тя приготви закуска, а когато Гай излезе, изми съдовете от предната вечер и оправи кухнята. После отвори прозорците във всекидневната и спалнята, понеже още се усещаше слабо миризмата на дим от предишната вечер. След това оправи леглото и си взе душ, първо горещ, а после студен. Дълго остана под душа, неподвижна под шибащите струи, в очакване съзнанието й да се проясни и да подреди мислите си.

Наистина ли снощи, както се изрази Гай, е била нощта на бебето? Наистина ли тя в този момент беше бременна? Колкото и да беше странно, това не я интересуваше. Чувстваше се нещастна, независимо дали бе глупаво от нейна страна. Гай се бе възползвал от нея без нейно знание, беше я любил като някакво безмозъчно тяло („Било му приятно, като на някакъв некрофил“) вместо като цялостна съзнателна личност. И при това беше го направил с някакво необуздано удоволствие, оставяйки следи от одрасквания, смъдяща болка и един кошмар, толкова истински, че тя почти видя по корема си фигурите, нарисувани от Роман с потопения в червено жезъл. Тя енергично се насапуниса, като че искаше да измие следите от миналата нощ. Вярно, че го бе сторил с възможно най-добрата умисъл, с цел да създаде дете. А също бе вярно, че и той беше пил колкото нея. Но на нея и се искаше да не съществува причина, която да го накара да се възползва от нея по такъв начин. Да има само тялото без душата, собственото й аз, женствеността й — или каквото и да било, което обичаше у нея. Сега, като си припомняше последните седмици и месеци, тя с безпокойство забеляза различни дребни признаци, на които не бе обръщала внимание, признаци на недостатъчна любов към нея, на разминаване между думите и чувствата му. Той беше актьор. Може ли изобщо човек да е сигурен кога един актьор е искрен и не играе някаква роля?

Един душ не стигаше да пропъди тези мисли. Тя спря водата и притисна с длани слепоочията си.

Когато тръгна да пазарува, тя звънна на вратата на семейство Кастивът да върне чашките от муса.

— Хареса ли ви, скъпа? — попита я Мини. — Май му бях сложила повечко какао.

— Много вкусно беше — отвърна Розмари. — Трябва да ми дадете рецептата.

— С удоволствие. На пазар ли отивате? Ще ми направите ли една мъничка услуга? Шест яйца и един пакет юфка. Ще ви дам парите после. Мразя да излизам само за едно-две неща, а вие?

Сега между нея и Гай съществуваше някаква отчужденост, но той изглежда не я забелязваше. Репетициите на пиесата започваха на първи ноември. Заглавието й беше „Не се ли познаваме отнякъде?“. Той беше зает с изучаването на ролята, учеше се да ходи с патерици и скоби на краката, които ролята изискваше и обикаляше Бронкс в района на Хайбридж, където се развиваше действието на пиесата. През повечето вечери се хранеха навън с приятели. Когато оставаха у дома, водеха престорено непринудени разговори за мебелите, за стачката в пресата, която щеше да приключи всеки момент и за поредния телевизионен сериал. Ходиха на предпремиерата на един нов мюзикъл и на първата прожекция на един нов филм, на гости и на откриването на изложбата на техен приятел, който работеше с метални конструкции. Струваше й се, че Гай изобщо не спира погледа си на нея. Или четеше сценарии, или гледаше телевизия, или гледаше към други хора. Лягаше си и заспиваше преди нея. Една вечер пак отиде у семейство Кастивът да слуша поредните разкази на Роман за театъра. Тя си остана у дома да гледа телевизия.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим за това? — попита тя на другата сутрин по време на закуска.

— За какво?

Тя го погледна. Изглежда той наистина не разбираше.

— За начина, по който разговаряме — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти изобщо не ме поглеждаш.

— Не разбирам за какво говориш. Гледам те както винаги.

— Не е вярно.

— Как да не е вярно. Какво има, мила? Какво ти е?

— Нищо. Не ми обръщай внимание.

— Не, не ми отговаряй така. Какво има? Какво те притеснява?

— Нищо.

— О, недей така, мила. Зная, че съм доста зает с ролята, с патериците и всичко останало. Това ли те мъчи? Хайде, Роз, знаеш, че това е много важно, нали? Това, че не те следя с обезумял от страст поглед не значи, че не те обичам. Знаеш, че понякога трябва да се занимавам и с делови въпроси.

Говореше някак стеснително, но изглеждаше искрен и мил, като в ролята на каубоя от „Автобусната спирка“.

— Няма нищо — успокои го Розмари. — Съжалявам, че се държах така ужасно.

— Ти — ужасна? Не можеш да бъдеш, дори и да искаш.

И той се наведе през масата и я целуна.

Хъч притежаваше малка дървена къща близо до Брустър, където прекарваше понякога уикендите. Розмари му се обади и го попита дали може да отиде там за три-четири дни, а ако е възможно и за цяла седмица.

— Гай навлиза в новата си роля — обясни тя. — И си мисля, че може би е по-добре да не му преча.

— Къщата е твоя — лаконично каза Хъч и Розмари отиде до апартамента му на ъгъла на Лексингтън авеню и Двадесет и четвърта улица да вземе ключа.

Преди това се отби в магазина за полуготова храна, където се познаваше с продавачките от времето, когато тя самата живееше в този квартал и после се качи в малкия тъмен апартамент на Хъч, в който той поддържаше идеален ред. На стената висеше снимка с посвещение от Уинстън Чърчил. Друга забележителна мебел беше малко диванче, принадлежало някога на мадам Помпадур. Тя завари Хъч бос, седнал между две маси за бридж, върху всяка от които имаше по една пишеща машина и купчина хартия. Обикновено той пишеше по две книги едновременно, като се заемаше с втората, когато първата му се опъваше и се връщаше на първата, когато имаше проблеми е втората.

— Наистина го очаквам с нетърпение — каза Розмари, седнала на диванчето на мадам Помпадур. — Изведнъж си дадох сметка, че през целия си живот никога не съм била сама. Искам да кажа, за повече от няколко часа. Мисълта за три-четири дни ми се струва божествена.

— Възможност да седнеш на спокойствие и да разбереш коя си, откъде идваш и накъде си се запътила.

— Точно така.

— Добре. А сега зарежи тая пресилена усмивка — каза Хъч. — Да не те е ударил с лампа по главата?

— С нищо не ме е удрял — каза Розмари. — Ролята наистина е много трудна. Играе един сакат младеж, който дава вид, че се е примирил с инвалидността си. Трябва да свиква с патерици и скоби на краката и, естествено, е напълно погълнат от работата си и… и, ами разсеян.

— Разбирам — каза Хъч. — Ще сменим темата. Онзи ден във вестник „Нюз“ четох чудесна обзорна статия за всички произшествия, които бяхме пропуснали поради стачката. Защо не си ми казала, че във вашия Дом на Щастието е станало поредното самоубийство?

— О, не ти ли казах? — попита Розмари.

— Не — отвърна Хъч.

— Всъщност ние я познавахме. Онова момиче, за което ти говорих, че е била наркоманка и за лечението й са помогнали семейство Кастивът, които живеят на нашия етаж. Сигурна съм, че ти разказах за тези неща.

— Момичето, което слизаше с теб в сутерена.

— Точно така.

— Изглежда не са успели особено в помощта си. Тя у тях ли живееше?

— Да — отвърна Розмари. — Всъщност, откакто това се случи, станахме доста близки с тях. Гай им ходи на гости от време на време да слуша разни стари истории за театъра. Бащата на мистър Кастивът бил режисьор някъде в началото на века.

— Струва ми се странно, че Гай проявява подобен интерес — каза Хъч. — Доколкото разбрах, те са доста възрастни.

— Той е на седемдесет и девет, а тя е около седемдесетгодишна.

— И фамилията им е необичайна — каза Хъч. — Как точно се пише?

Розмари му каза.

— Никога не съм срещал подобна фамилия — каза той. — Изглежда не са тукашни.

— Напротив — рече Розмари. — Той е роден в Ню Йорк, а тя — в някакво градче в Оклахома, което, колкото и невероятно да ти звучи, се казва Бушихед.

— Боже мой! — възкликна Хъч. — Това име непременно ще го използвам в книгата. Даже знам къде точно ще го сложа. Кажи как смяташ да стигнеш до къщата? Нали знаеш, че не може без кола?

— Ще взема под наем.

— Защо? Вземи моята.

— О, не, Хъч. Не ми е удобно.

— Моля ти се — настоя Хъч. — Само я местя ту от едната, ту от другата страна на улицата. Моля те. Ще ми спестиш ненужни грижи.

— Е, добре — усмихна се Розмари. — Ще ти направя услуга и ще взема колата ти.

Хъч й даде ключовете от колата и от къщата, нарисува й как да стигне дотам и й обясни как да борави с водната помпа, как да включи хладилника и как да действа, ако се случи нещо непредвидено. После си сложи обувки и сако и я изпрати до колата, стар светлосин олдсмобил.

— Документите на колата са в жабката — каза той. — Моля те, не се притеснявай и стой там колкото поискаш. Нямам намерение да използвам скоро нито колата, нито къщата.

— Сигурна съм, че няма да остана повече от седмица — каза Розмари. — Може би Гай няма да иска да остана дори и толкова.

Когато тя седна в колата, той се наведе към прозореца и каза:

— Мога да ти дам колкото поискаш добри съвети, но обещах да си гледам собствената работа, дори ако трябва да пукна заради това.

— Благодаря ти — каза Розмари и го целуна. — За това, за другите неща, изобщо за всичко.

Тя замина в събота сутринта на шестнайсети октомври и прекара в къщата пет дни. През първите два изобщо не се сети за Гай — достойно отмъщение за лекотата, с която той прие заминаването й. Наистина ли имаше вид на човек, който се нуждае от почивка? Добре тогава, тя ще си я позволи, ще замине за дълго и изобщо няма да мисли за него. Правеше си разходки из гората, обагрена в ослепително жълто и оранжево, лягаше си рано и ставаше късно, четеше „Полетът на сокола“ от Дафни дю Морие и си готвеше обилни обеди и вечери на газов котлон. Без изобщо да се сети за него.

На третия ден, обаче, започна да мисли за него. Той беше суетен, егоцентричен, повърхностен и неискрен. Беше се оженил за нея, за да има публика, а не съпруга. (Малката мис току-що пристигнала от Омаха, каква глупачка беше само! „О, аз познавам много актьори. Живея тук вече повече от година“. И само дето не бе заприпкала из студиото с вестника му между зъбите.) Ще му даде една година време да се оправи и да стане добър съпруг. Ако това не стане, ще го зареже без каквито и да било религиозни скрупули. А през това време ще се върне на предишната си работа и ще си възвърне самочувствието и независимостта, от които едно време толкова искаше да се отърве. Ще бъде силна и горда, готова да си отиде ако той не успее да отговори на изискванията й.

Прекалено многото и тежка храна — консерви с говежда яхния и чили кон карне5 — започна да не й понася. На третия ден леко й се повдигаше и затова яде само супа и сухи бисквити.

На четвъртия ден още като се събуди усети, че той много й липсва и се разплака. Какво правеше тук сама в тази студена и запусната къща? Какво толкова ужасно беше сторил Гай? Беше се напил и я беше любил, без да попита дали може. Ама и това беше едно непростимо престъпление, няма що. В момента той се изправяше пред най-голямото предизвикателство в кариерата си, а тя, вместо да е при него да му помага, да му подава репликите и да го окуражава, се беше свряла някъде на края на света, ядеше храна, от която й прилошаваше и не вършеше нищо друго, освен да се самосъжалява. Вярно, че е суетен и егоцентричен, но нали все пак е актьор? Сигурно и Лорънс Оливие е суетен и егоцентричен. Да, случваше се и да послъгва от време на време. Но не беше ли точно това, което я бе привлякло у него и още я привличаше — свободата и безгрижието му, така различни от нейната затвореност и пуританско възпитание?

Тя отиде с колата до Брустър да му се обади по телефона. Обади се една от секретарките в студията, по-любезната:

— О, здравей, миличка! Върна ли се вече от провинцията? Гай го няма, скъпа. Може ли той да ти се обади? Не? Значи ти пак ще му се обадиш в пет. Добре, ще предам. Времето е чудесно, тъкмо за почивка. Добре ли се чувстваш там? Радвам се.

В пет часа още го нямаше и не бяха му предали съобщението й. Тя вечеря в един малък ресторант и отиде на кино в единствения кинотеатър в градчето. В девет часа пак го нямаше, а гласът, който чу насреща беше непознат и механично й предаде, че трябвало да го потърси преди осем на другата сутрин или след шест вечерта.

На следващия ден тя стигна до някаква по-разумна и реалистична преценка на положението. Явно, че и двамата грешаха. Той, защото беше небрежен и погълнат в себе си, а тя, защото не бе успяла да изрази и да му обясни недоволството си. Едва ли можеше да се очаква от него да се промени, докато тя не му покаже, че се нуждае от подобна промяна. Тя просто трябваше да обясни… или не, и двамата трябваше да поговорят откровено, защото може би и той таеше някакво недоволство, за което пък тя не подозираше. Нещата не можеше да не се оправят. Подобно на много други душевни терзания, и това беше предизвикано от мълчание и липсата на честен и открит разговор.

На другия ден отиде до Брустър още в шест часа, обади му се и този път го намери.

— Здравей, мила — каза той. — Как се чувстваш?

— Чудесно, а ти?

— Добре съм, но ми липсваш.

— И ти много ми липсваш — каза тя усмихната. — Утре се прибирам.

— Това е чудесно — каза той. — Тук се случиха най-различни неща. Отложиха репетицията за януари.

— О, така ли?

— Не са намерили актриса за ролята на момиченцето. Това обаче ми дава други шансове. Ще участвам в пробни серии другия месец. Комедия от половинчасови серии за телевизията.

— И как стана така?

— Просто ми падна от небето, Роз. Изглежда наистина ще има успех. В Ей Би Си6 одобриха идеята. Сериалът се казва „Гринуич вилидж“ и ще се снима там. Аз играя някакъв писател ексцентрик. Всъщност това е главната роля.

— Това е прекрасно, Гай!

— Според Алън, изведнъж съм постигнал голям успех.

— Чудесно!

— Виж какво, сега трябва да се обръсна и да взема душ. Алън ще ме води на някаква прожекция, на която щял да присъства Стенли Кубрик. Кога точно ще се прибереш?

— Към обяд, може и по-рано.

— Ще те чакам. Обичам те.

— И аз те обичам!

После Розмари позвъни и на Хъч, но той беше излязъл. Тя остави съобщение на телефонния секретар, че ще върне колата на другия ден след обяд.

На следващата сутрин почисти къщата, затвори всички прозорци и я заключи. После потегли с колата към града. По пътя се натъкна на задръстване заради някаква катастрофа и чак към един часа паркира колата близо до автобусната спирка пред Брамфорд. Извади от багажника малкия си куфар и забърза към къщи.

Човекът, обслужващ асансьора не беше видял Гай да излиза, но каза, че имал почивка от единайсет и петнайсет до дванайсет часа.

Гай обаче си беше у дома. Беше пуснал някаква плоча със симфонична музика. Тя отвори уста да го повика, когато той се появи откъм спалнята с току-що огладена риза и вратовръзка, понесъл празна чаша от кафе към кухнята.

Целувката им беше нежна и дълга.

— Добре ли прекара? — попита той.

— Ужасно. Отвратително. Толкова ми липсваше.

— Иначе как си?

— Добре. Как беше Стенли Кубрик?

— Изобщо не дойде, мръсникът.

Пак се целунаха.

Тя внесе куфара си в спалнята и го отвори на леглото. Той донесе две чаши кафе от кухнята, подаде й едната и седна на столчето пред тоалетката, докато тя разопаковаше багажа. Тя му разказа за оранжево-жълтата гора и за тихите нощи. Той й разправи подробно за „Гринуич вилидж“, каза й кои актьори участват, кой е продуцентът, сценаристите и режисьорът.

— Наистина ли се чувстваш добре? — запита той, докато тя закопчаваше празния куфар.

Тя го погледна без да разбира.

— Цикълът ти — уточни той. — Трябваше да започне във вторник.

— Така ли?

Той кимна.

— Нищо, закъснява само два дни — каза тя сухо, като че ли сърцето й не препускаше като лудо. — Може и да е от смяната на климата, от храната и водата там.

— Преди никога не е закъснявал — възрази той.

— Може би ще дойде тази вечер. Или утре.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Добре.

— На четвърт долар.

— Окей.

— Ще загубиш, Роз.

— О, млъквай. Караш ме цяла да треперя. Това са само два дни. Сигурно ще дойде довечера.

Десета глава

Не дойде нито същата вечер, нито на следващия ден. И на по-следващия. Розмари се движеше внимателно, пристъпваше леко, за да не изпусне онова, което може би се беше вкопчило вътре в нея.

Да поговори с Гай? Не, това можеше да почака. Всичко можеше да почака.

Тя чистеше, пазаруваше, готвеше и дишаше внимателно. Един ден при нея се отби Лора-Луис да я агитира да гласува за Бъкли. Розмари й обеща, за да се отърве от нея.

— Дай си ми четвъртинката — каза й Гай.

— Млъкни — сопна се тя и го тупна по рамото с опакото на ръката.

Запази си час при един гинеколог и отиде в кабинета му в четвъртък, на двайсет и осми октомври. Казваше се доктор Хил. Беше й го препоръчала една нейна приятелка, Елиз Дънстан, която беше родила две деца с негова помощ и сляпо вярваше в него. Кабинетът му се намираше на Западна Седемдесет и втора улица.

Оказа се по-млад, отколкото Розмари очакваше — може би на възрастта на Гай или дори по-млад. Заприлича й малко на един лекар, доктор Килдеър, герой от телевизионен сериал. Хареса го. Задаваше въпросите си бавно и с внимание, прегледа я и я изпрати в една лаборатория на Шестдесета улица, където една сестра й взе кръвна проба.

Той се обади на другия ден следобед в три и половина.

— Мисис Удхаус?

— Вие ли сте, доктор Хил?

— Да. Моите поздравления.

— Сигурно ли е?

— Съвсем.

Тя се отпусна на ръба на леглото и се усмихна на себе си. „Сигурно, сигурно, сигурно, сигурно“.

— Чувате ли ме?

— И какво трябва да правя сега? — попита тя.

— Не много. Ще дойдете пак да ви прегледам другия месец. Купете си „Наталин“ на хапчета и започнете да го вземате. По едно на ден. И трябва да попълните някои формуляри, които ще ви изпратя по пощата. Те са за болницата. По-добре е да направите резервация възможно най-скоро.

— А кога е терминът?

— Ако последният ви цикъл е бил на двайсет и първи септември, — каза той — излиза, че бебето ще се роди на двайсет и осми юни.

— Господи, след толкова много време.

— Да, няма да е скоро. А, и още нещо, мисис Удхаус. От лабораторията поискаха още една кръвна проба. Ще можете ли да се отбиете там утре или в понеделник, за да ви вземат кръв?

— Да, разбира се — каза Розмари. — Но защо?

— Просто сестрата не е взела колкото трябва.

— Но съм бременна, нали?

— Да, това са го установили със сигурност — увери я доктор Хил. — Но аз обикновено ги карам да правят и други изследвания — кръвна захар и прочие. Сестрата не е знаела и е взела кръв само колкото да се установи бременността. Няма защо да се притеснявате. Вие сте бременна. Давам ви честната си дума.

— Добре — каза тя. — Ще отида пак утре сутрин.

— Помните ли адреса?

— Да, пазя картичката, която ми дадохте.

— Ще ви изпратя формулярите по пощата и ще дойдете отново на преглед при мен… да кажем през последната седмица на ноември.

Уговориха се прегледът да бъде на двайсет и девети ноември в един часа и Розмари затвори телефона с чувството, че нещо не е наред. Сестрата в лабораторията имаше вид на човек, който много добре знае какво върши и затова безцеремонността, с която доктор Хил говореше за нея не звучеше никак убедително. Дали пък не се опасяваха, че са сбъркали нещо? Може би по невнимание са смесили кръвта в стъклениците или пък са им залепили погрешно етикетите? Дали пък не съществуваше възможност изобщо да не е бременна? Но тогава доктор Хил щеше да й обясни как стоят нещата и нямаше да бъде толкова категоричен.

Опита се да пропъди тези мисли. Естествено, че беше бременна. Не можеше да бъде другояче, след като цикълът й толкова закъсняваше. Тя отиде в кухнята, където имаше стенен календар и в квадратчето на следващия ден написа „Лабораторията“, а в квадратчето на двайсет и девети ноември — „Доктор Хил — 1.00“.

Когато Гай се прибра, тя отиде при него и без да каже нито дума пъхна в ръката му четвърт долар.

— За какво ми го даваш? — попита той, но после веднага се сети. — О, това е чудесно, мила! — възкликна той. — Просто чудесно! — После я притегли към себе си и я разцелува.

— Нали? — каза тя с грейнал поглед.

— Прекрасно! Толкова съм щастлив.

— Татенце.

— Мамичка.

После тя изведнъж стана сериозна и го погледна в очите.

— Слушай, Гай. Нека за нас това бъде едно ново начало, какво ще кажеш? Да бъдем откровени и по-често да разговаряме. Защото преди не си казвахме всичко. Ти беше толкова погълнат от пиесата и телевизионния сериал, от шансовете, които се откриват пред тебе… Не казвам, че не трябва да е така. Не би било естествено, ако не беше такъв. Но аз заради това заминах в онази къща, Гай. За да си дам сметка какво не върви между нас. И точно това беше причината и все още е: липсата на откровеност. Също и от моя страна. И двамата сме виновни за това.

— Вярно е — каза той, като я държеше за раменете и в погледа му се четеше искреност. — Права си. И аз го почувствах. Може би не чак толкова силно като теб. Но аз съм такъв ужасен егоист, Роз. Оттам идват всички проблеми. Предполагам, че затова съм избрал тази идиотска шантава професия. Но ти знаеш, че те обичам, нали? Така е, Роз. Ще се опитвам да ти го казвам по-често, отсега нататък, кълна се. Ще бъда максимално откровен…

— Вината е толкова твоя, колкото и…

— Глупости, само аз съм крив. Аз и моят егоизъм. Нали ще се опиташ да ме изтърпиш, Роз. Ще се опитам да се поправя.

— О, Гай — простена тя, обзета от угризения, любов и готовност всичко да му прости. Той я целуна и тя горещо отвърна на ласките му.

— Бива ли така да се държат двама родители? — пошегува се той.

Тя се засмя през сълзи.

— Знаеш ли, мила, какво ми се иска да направя сега? — каза той.

— Какво?

— Да кажа на Мини и Роман. Зная, зная какво ще кажеш — че трябва да го пазим в пълна тайна. Но аз споделих с тях желанието ни за дете и те бяха толкова доволни. Знаеш как е с такива стари хора… — Той безпомощно разпери ръце. — Ако го крием от тях прекалено дълго, може и никога да не разберат.

— Добре, кажи им — каза тя с любов.

Той я целуна по върха на носа.

— След две минути съм тук — каза той и тръгна към вратата.

Като го гледаше така забързан, тя разбра, че Мини и Роман бяха станали много важни за него. Това никак не бе чудно. Собствената му майка беше бъбрива и заета единствено със себе си. Никой от бащите му не се беше държал като такъв. Семейство Кастивът задоволяваха някаква негова вътрешна нужда, за която той може би не подозираше. Тя им беше благодарна и щеше да бъде по-мила с тях за в бъдеще.

Тя отиде в банята, напръска очите си със студена вода, среса се и си сложи червило. „Бременна си“ каза тя на отражението си в огледалото. („Обаче от лабораторията искат още една кръвна проба. За какво?“).

Когато излезе от банята те вече влизаха през входната врата. Мини беше в домашна рокля, Роман носеше с две ръце бутилка вино, а зад тях, усмихнат и с пламнало лице, идеше Гай.

— Ей на това му викам добра новина! — каза Мини.

— Моите поздравления! — Тя се наведе над Розмари, хвана я за раменете и я млясна шумно по бузата.

— Приемете най-добрите пожелания и на двама ни, Розмари — каза Роман, докосвайки с устни другата й буза. — Нямам думи да изразя колко сме щастливи. У дома нямаше шампанско, но мисля, че този „Сен Жулиен“ от 1961 е подходящ, за да вдигнем тост.

Розмари благодари и на двамата.

— Кога го очаквате, скъпа? — попита Мини.

— На двайсет и осми юни.

— Ще бъде толкова вълнуващо — каза Мини. — Имам предвид през времето, което остава дотогава.

— Ще ви помагаме в пазаруването — каза Роман.

— О, не — отвърна Розмари. — Не бива.

Гай донесе чаши и тирбушон, а Роман му помогна да отворят бутилката. Мини хвана Розмари под ръка и двете влязоха във всекидневната.

— Лекарят ви добър ли е, скъпа?

— О, да. Много добър.

— Един от най-добрите гинеколози в Ню Йорк е наш близък приятел. Той е евреин. Казва се Ейб Сейпърстайн. По принцип, той е лекар на богаташите, но ако го помолим, ще помогне при вашето раждане. При това ще ви вземе евтино и така ще спестите на Гай парите, които той печели с толкова труд.

— За Ейб Сейпърстайн ли става дума? — попита Роман от другия край на стаята. — Той е един от най-добрите гинеколози в нашата страна, Розмари. Не сте ли чували за него?

— Мисля, че да — отвърна Розмари, припомняйки си името от някаква статия във вестник или списание.

— Аз със сигурност съм го чувал — намеси се Гай.

— Не участва ли той в предаването „Оупън Енд“ преди една-две години?

— Точно така. Той е един от най-добрите гинеколози в страната — повтори Роман.

— Какво ще кажеш, Роз? — попита Гай.

— Ами доктор Хил?

— Не се притеснявай. Все ще измисля какво да му кажа — успокои я Гай. — Нали ме познаваш?

Розмари си спомни доктор Хил, толкова млад и толкова приличен на Килдеър, за лабораторията, от която искаха още кръв, понеже сестрата беше сбъркала, или лаборантката беше сбъркала и изобщо някой беше направил грешка, която й костваше толкова грижи и притеснения.

— Няма да ви пусна да ходите при никакъв доктор Хил, за когото никой не е чувал! — решително каза Мини. — Вие ще имате най-доброто, млада госпожо, а най-доброто е Ейб Сейпърстайн!

Розмари се усмихна с благодарност и кимна в знак на съгласие.

— Ако сте сигурни, че може да ме приеме — каза тя. — Може би е прекалено зает.

— Как няма да ви приеме — каза Мини. — Ей сега ще му се обадя. Къде е телефонът?

— В спалнята — каза й Гай.

Мини отиде в спалнята, а Роман наля вино в чашите.

— Той е чудесен човек — обясни Роман. — Притежава чувствителност, типична за своя толкова изстрадал народ. — Той подаде чашите на Розмари и Гай. — Да почакаме Мини.

Те стояха неподвижни с пълни чаши в ръце.

— Седни, мила — предложи Гай загрижено, но Розмари поклати глава и остана права. От спалнята се чу гласът на Мини.

— Ейб? Мини се обажда. Добре сме. Виж сега, една наша близка днес е разбрала, че е бременна. Да, нали? Сега ти се обаждам от апартамента й. Казахме й, че ти с удоволствие ще се погрижиш за нея и че няма да й искаш твоите безбожни такси за богаташи. — Тя помълча малко и после каза — Би ли почакал за миг? — После извика от спалнята: — Розмари? Можеш ли да отидеш да те прегледа утре сутрин в единайсет?

— Да, удобно ми е — извика Розмари в отговор.

— Видяхте ли? — каза Роман.

— Единайсет е добре, Ейб — продължи Мини. — Да. И на теб също. Не, ни най-малко. Да се надяваме. До скоро.

— Ето че всичко се уреди — каза тя като се върна.

— Ще ви напиша адреса му преди да си тръгнем. Кабинетът му е на Седемдесет и девета улица, на ъгъла с Парк авеню.

— Хиляди благодарности, Мини — каза Гай, а Розмари добави — Просто не знам как да ви благодаря. И на двамата.

Мини пое чашата си от ръцете на Роман и каза:

— Много е лесно. Просто правете всичко, което Ейб ви каже и родете едно хубаво здраво бебе. Това е единствената благодарност, на която се надяваме.

— Да пием за хубавото здраво бебе — вдигна чашата си Роман.

— Точно така! Браво! — каза Гай и всички пиха — Гай, Мини, Розмари и Роман.

— Ммм — доволно изсумтя Гай. — Хубаво вино.

— Нали? — каза Роман, — при това изобщо не е скъпо.

— Боже мой! — възкликна Мини. — Нямам търпение да кажа добрата новина на Лора-Луис.

— О, моля ви, недейте. Не казвайте на никого. Още е много рано — помоли Розмари.

— Тя е права — подкрепи я Роман. — Винаги има време за добрите вести.

— Какво ще кажете за малко сирене и солени бисквити? — попита Розмари.

— Не ставай, миличка — спря я Гай. — Аз ще ги донеса.

Тази нощ Розмари беше твърде развълнувана и радостна, за да заспи лесно. Вътре в нея, под ръцете й, положени внимателно върху корема, кротуваше яйчице, оплодени от мъничко семенце. И о, чудо! То щеше да порасне и да се превърже в Андрю или в Сюзан. (За името „Андрю“ беше категорична, а „Сюзан“ е беше съвсем сигурно — щяха да го обсъдят с Гай.) Как ли изглеждаше Андрю или Сюзан сега? Сигурно като главичка на топлийка. А, не, трябва да бе порасъл. Нали тя вече беше във втория месец? Наистина. Значи сигурно вече беше станал колкото попова лъжичка. Ще трябва да намери някаква таблица или книга, в която месец по месец да бъде описано какво точно се случва. Доктор Сейпърстайн щеше да я осветли по въпроса.

Чу се писък от пожарникарска кола. Гай се размърда и промърмори нещо, а зад стената проскърца леглото на Мини и Роман.

През следващите месеци щеше да има много неща, за които да се притеснява — пожари, падащи предмети, коли, изпуснати от водачите си — опасности, на които досега не беше обръщала внимание, но сега трябваше да се пази от тях. Сега, когато Андрю или Сюзан вече съществуваше и беше жив. (Да, жив!) Естествено, щеше да се откаже от цигарите, които пушеше съвсем нарядко. И трябваше да попита доктор Сейпърстайн за коктейлите.

Ах, защо вече не можеше да се моли! Колко хубаво би било да прегърне отново разпятието и да вярва, че Бог ще се вслуша в молитвите й. Щеше да го помоли предстоящите осем месеца да преминат гладко. Без шарки, моля, и без разни новооткрити лекарства, които вредят на плода. Само осем прекрасни месеца, Господи, пълни със слънце, мляко и богати на желязо храни.

Тя ненадейно си спомни за амулета, който носеше щастие, за топчицата с корени от танис. Колкото и глупаво да беше, прииска й се, не, изпита необходимост да я сложи на врата си. Измъкна се тихо от леглото, отиде на пръсти до тоалетката, извади я от тенекиената кутийка и разви обвивката от фолио. Миризмата й се бе променила — беше все така силна, но вече не я отвращаваше. Тя нахлузи верижката на врата си.

С топчето между гърдите си, тя се върна на пръсти в леглото. Придърпа одеялото, положи глава на възглавницата и затвори очи. Задиша дълбоко и скоро заспа с ръце, положени върху корема да закрилят плода.