Бебето на Розмари

Първа глава

Сега тя беше пълна с живот, чувстваше се полезна, радваше се, че съществува, най-после бе намерила себе си. Всъщност вършеше същите неща като преди — готвеше, чистеше, гладеше, оправяше леглото, пазаруваше, носеше прането в сутерена, посещаваше часовете по скулптура. Но вършеше всичко това с ведрото съзнание, че Андрю или Сюзън (или Мелинда) с всеки изминал ден расте в нея, оформя се и се подготвя за белия свят.

Доктор Сейпърстайн се оказа чудесен човек — висок, със силен слънчев загар, белокос и с гъсти бели мустаци. (Беше го виждала някъде, но не можеше да се сети къде. Може би в предаването „Оупън Енд“.) Въпреки модерно обзаведената чакалня, от чиито мраморни маси вееше хлад, докторът имаше малко старомоден вид и се държеше прямо.

— Моля ви, недейте да четете никакви книги — каза й той. — Всяка бременност е различна. Затова само ще се разтревожите, ако четете книги, в които пише как би трябвало да се чувствате през третата седмица или в третия месец. Не съществува бременност, която съвсем да прилича на описанията в книгите. Не бива да слушате и приятелките си. Техният опит много ще се различава от вашия и те ще бъдат твърдо убедени, че техните бременности са били нормални, докато вашата не е.

Тя го попита дали да пие витамините, които й бе предписал доктор Хил.

— Не, никакви хапчета — отвърна той. — Мини Кастивът има зимна градина и сокоизстисквачка. Ще я накарам да ви приготвя по един сок от билки всеки ден, който ще бъде по-пресен, по-безопасен и по-богат на витамини от всички хапчета, които се продават. И още нещо. Не се притеснявайте да задоволявате капризите на апетита си. Според съвременните теории, бременните жени си въобразявали, че им се яде това или онова. Аз не споделям това мнение. Мисълта ми е, че ако посред нощ ви се прияде туршия, накарайте горкия ви съпруг да излезе и да ви намери отнякъде, точно както е в старите вицове. Каквото и да ви се прииска, трябва непременно да го получите. Сигурно ще се учудите от странните желания на тялото си през следващите няколко месеца. И каквито и въпроси да възникнат, обаждайте ми се без значение дали е ден или нощ. Обадете се на мен, не на майка си или на леля си Фани. Това ми е работата.

Каза й да го посещава веднъж седмично, тоест беше значително по-грижлив към пациентите си от доктор Хил. Освен това щеше сам да направи резервация за болницата, без да се налага тя да попълва разни формуляри.

Всичко беше както трябва и тя се изпълни с оптимизъм. Направи си прическа „Видал Сасун“, оправи си зъбите, в деня на изборите гласува за Линдзи за кмет и ходеше в Гринуич Вилидж да гледа външните снимки от сериала, в който участваше Гай. Между снимките, в които Гай търчеше надолу по улица Съливан с откраднат фургон за продажба на „хотдог“, тя се спираше да разговаря с малки деца и се усмихваше съучастнически на другите бременни жени.

След няколко дни откри, че дори и да слага съвсем малко сол в яденето, просто не може да го яде.

— Това е съвсем нормално — обясни й доктор Сейпърстайн при второто й посещение при него. — Когато организмът ви се нуждае от сол, отвращението ви към нея ще изчезне. А дотогава, естествено, ще ядете безсолно. Имайте доверие на апетита си и яжте само онова, което ви е вкусно.

Но на нея почти нищо не й се ядеше. Апетитът й беше по-слаб от всякога. За закуска й стигаше чаша мляко и филийка препечен хляб, а за обяд — малко варени зеленчуци и парченце недопечено месо. Всяка сутрин в единайсет часа Мини й донасяше чаша с някакво воднисто жълто-зелено питие, прилично на млечен шейк. Беше студено и кисело на вкус.

— Какво има в него? — попита веднъж Розмари.

— Трици, охлюви и опашчици от мъжки кутрета — отвърна Мини с усмивка.

— Чудесно! — разсмя се Розмари. — А ако искаме момиче?

— А нима искате?

— Е, ще се радваме и в двата случая, разбира се. Но наистина ще бъде по-добре, ако първото е момче.

— Значи всичко е наред — рече Мини.

Розмари допи останалото в чашата и пак попита:

— Не, сериозно, какво има в него?

— Едно сурово яйце, желатин, билки…

— Има ли корени от танис?

— Малко, има и други работи.

Мини носеше напитката всеки ден в една и съща голяма стъклена чаша на сини и зелени черти и чакаше докато Розмари я пресуши.

Един ден Розмари срещна при асансьора Филис Кап, майката на малката Лиза, и двете се заприказваха. Филис покани нея и Гай на ранен обяд следващата неделя, но когато Розмари му предаде поканата, Гай каза, че няма да могат да отидат. Имало голяма вероятност снимките да продължат и в неделя, обясни той, а дори и да нямало снимки, предпочитал в неделя да си почине и да учи ролята си. По това време се срещнаха с много малко хора. Гай отмени една уговорка от преди няколко седмици за вечеря и театър с техните приятели Джими и Тайгър Хенигсен и помоли Розмари да отложи уговорения обяд с Хъч. Всичко това беше заради сериала, чиито снимки траеха по-дълго от очакваното.

В крайна сметка се оказа, че са постъпили добре, защото внезапно Розмари получи остри болки в коремната област. Обади се на доктор Сейпърстайн и той й определи час за следващия ден. След като я прегледа, той я успокои, че няма за какво да се притеснява. Болките били причинени от разширяване на таза, което било съвсем нормално. След ден-два щели да преминат, а дотогава можела да взима обикновен аспирин в нормални дози.

— Уплаших се, че може да е ектопична бременност7 — въздъхна с облекчение Розмари.

— Ектопична ли? — попита доктор Сейпърстайн и я изгледа скептично. Тя се изчерви, а той продължи — Мислех, че спазвате препоръките ми, Розмари, и не четете книги.

— Видях я в аптеката, просто ми се набиваше в очи — оправда се Розмари.

— И единствената полза от нея е сегашното ви притеснение. Моля ви, щом се приберете, веднага да я изхвърлите.

— Непременно, обещавам ви.

— Болката ще утихне след два дни — каза той. — Ектопична бременност — промърмори той и недоволно поклати глава.

Но болките не преминаха. Ставаха все по-силни, като че ли нещо вътре в нея беше омотано в някаква жица и някой дърпаше тази жица и тя се впиваше все по-здраво и по-здраво. Болката продължаваше с часове и когато за няколко минути се уталожеше, то бе за да започне след малко с удвоена сила. Аспиринът почти не й помагаше, освен това тя се пазеше да не прекали с дозата. Когато най-сетне успяваше да заспи, сънуваше кошмари, в които се бореше с огромни паяци, които я бяха притиснали в ъгъла на банята, или пък се мъчеше да изкорени малък черен храст, пуснал корени насред килима във всекидневната. Когато се събуждаше, болката беше по-силна.

— Това се случва понякога — обясни доктор Сейпърстайн. — Сигурен съм, че ще престане всеки момент. Да не би да сте излъгали за възрастта си, Розмари. Такива проблеми обикновено имат по-възрастните жени с по-нееластични стави.

— Горкичката — съжали я Мини, когато й донесе напитката. — Не се притеснявай, скъпа. Една моя племенница от Толидо имаше точно същите болки, а също и две други мои познати. Ражданията им бяха изключително леки, а бебетата бяха съвсем здрави.

— Благодаря за успокоението — каза Розмари.

— Ама вие какво? — дръпна се обидено Мини. — Това е самата истина! Бога ми, кълна се, че е така, Розмари!

Лицето й стана изпито и бледо, с тъмни сенки под очите. Изглеждаше ужасно. Но Гай твърдеше обратното.

— Не разбирам за какво говориш? — успокояваше я той. — Изглеждаш чудесно. Виж, тази прическа наистина е ужасна. Право да ти кажа, миличка, това подстригване беше най-голямата грешка, която си правила през живота си.

След време болката стана постоянна, не й даваше мира нито за миг. Тя я търпеше и живееше с нея, като спеше само по няколко часа на нощ и пиеше по един аспирин, макар че доктор Сейпърстайн беше позволил два. Вече не излизаше с Джоан и Елиз, не ходеше на часовете по скулптура и на пазар. Поръчваше продуктите по телефона и по цял ден стоеше в къщи, заета да шие пердетата за детската стая или да чете „Упадъкът и разгромът на Римската империя“. Понякога се отбиваше Мини или Роман да си побъбрят и да проверят дали не се нуждае от нещо. Веднъж дойде Лора-Луис и донесе джинджифилов сладкиш с мед. Още не й бяха казали за бременността на Розмари.

— О, каква хубава прическа! Много ми харесва, Розмари — каза тя. — Много е модерна и ви придава чар.

Изненада се много като чу, че Розмари не се чувства добре.

Когато телевизионният сериал най-после бе завършен, Гай започна все по-често да се задържа в къщи. Престана да ходи при Доминик, преподавателя му по сценична реч, и вече не ходеше на прослушвания и на пробни снимки. Очакваха го за две доходоносни реклами — „Пал Мал“ и „Тексако“, а репетициите на „Не се ли познаваме отнякъде?“ щяха със сигурност да започнат в средата на януари. Той помагаше на Розмари в чистенето и после играеха на анаграми, като се обзалагаха по на един долар. Винаги той вдигаше телефона, а когато търсеха Розмари, отказваше под благовидни предлози.

Тя искаше да покани на вечеря за Деня на благодарността8 някои приятели, чиито роднини, подобно на техните, живееха далеч. Отказа се от намерението си заради непрекъсващата болка и тревогата си за съдбата на Андрю или Мелинда. Накрая решиха да отидат на вечеря у Роман и Мини.

Втора глава

Един следобед през декември, докато Гай работеше върху рекламата на „Пал Мал“, се обади Хъч.

— Тук съм, съвсем наблизо в центъра и взимам билети за Марсел Марсо9 — каза той. — Искате ли с Гай да дойдете с мен в петък вечер?

— Май че няма да стане, Хъч — отвърна Розмари. — Напоследък не се чувствам съвсем добре, пък и Гай трябва да направи две реклами до края на седмицата.

— Какво ти е?

— Всъщност, нищо сериозно. Просто не съм съвсем здрава.

— Мога ли да намина да те видя за малко?

— О, разбира се. Ще ми бъде много приятно.

Тя бързо нахлузи памучни панталони и вълнена фланела, сложи си червило и си среса косата. Болката се изостри, карайки я да замръзне за миг със затворени очи и стиснати зъби и после продължи с обичайната си сила. Розмари въздъхна с облекчение и продължи да се реши.

Когато я видя, Хъч зяпна, после възкликна:

— Боже, мили!

— Това е „Видал Сасун“, много е модерно — обясни тя.

— Какво е станало с тебе? — запита той разтревожено, — нямам предвид прическата ти.

— Толкова зле ли изглеждам? — запита тя, взе палтото и шапката му и ги окачи, гледайки го с безжизнена усмивка.

— Изглеждаш ужасно — продължи Хъч. — Отслабнала си с дявол знае колко килограма и имаш такива кръгове под очите, че и панда да ти завиди. Надявам се, че не си започнала някоя от ония „Зен диети“.

— Не съм.

— Тогава каква е причината? Ходи ли на лекар?

— Мисля, че спокойно мога да ти кажа — отвърна Розмари. — Бременна съм, в третия месец.

— Но това е нелепо — каза Хъч като я гледаше объркано. — Бременните пълнеят, не свалят килограми. Освен това имат здрав вид…

— При мен се получи малко усложнение — прекъсна го Розмари и го поведе към всекидневната. — Казват, че ставите ми били нееластични и затова имам болки, които ме държат будна по цели нощи. Всъщност, по-точно е да се каже една болка, само че продължи твърде дълго. Както и да е, не е нищо сериозно, сигурно ще престане всеки момент.

— Никога не съм чувал, че „нееластичните стави“ причиняват усложнения — усъмни се Хъч.

— Недостатъчно гъвкави тазови стави. Доста често се среща.

— Ами, поздравявам те — каза Хъч без особен ентусиазъм и седна в едно кресло. — Сигурно си много щастлива.

— Така е — кимна Розмари. — И двамата се радваме много.

— При кой лекар отиде?

— Казва се Ейбръхам Сейпърстайн. Той…

— Познавам го — прекъсна я Хъч. — Или по-точно чувал съм за него. Помогна при две от ражданията на Дорис. — Дорис беше по-голямата дъщеря на Хъч.

— Той е един от най-добрите лекари в града — каза Розмари.

— Кога ходи при него за последен път?

— Онзи ден. И той каза същото, което ти казах преди малко. Че това състояние е доста често срещано и болката щяла да спре всеки момент. Само че той ми повтаря това, откакто болката се появи…

— Колко точно си отслабнала?

— Само два килограма. Изглежда…

— Глупости! Не може да е само толкова!

— Държиш се, все едно че си кантарът ни в банята — засмя се Розмари. — Гай, най-после го изхвърли, толкова ме притесняваше. Не, отслабнала съм само с два килограма, може би малко повече. Освен това, съвсем нормално е да отслабнеш малко през първите месеци. По-нататък ще напълнея.

— Силно се надявам да е така — рече Хъч. — Изглеждаш така, като че вампир ти е изпил кръвта. Сигурна ли си, че нямаш белези от зъбите му? — Розмари се усмихна, а Хъч се облегна назад и отвърна на усмивката й. После продължи: — Е, предполагам, че доктор Сейпърстайн знае какво приказва. И, Бога ми, би трябвало. Като знам колко пари взема. Сигурно Гай печели доста.

— Така е — рече Розмари. — Но на нас ни прави отстъпка. Съседите ни, семейство Кастивът, са негови приятели. Те ме изпратиха при него и уредиха да ни вземе специална такса, не като за богаташи.

— Значи ли това, че Дорис и Аксел минават за богаташи? — изненада се Хъч. — Ще се пукнат от гордост като чуят това.

На вратата се позвъни. Хъч предложи да отвори, но Розмари не му позволи.

— По-малко ме боли като се движа — обясни тя на излизане от стаята, като се чудеше дали е поръчала нещо, което още не са й донесли. На вратата беше Роман, който изглеждаше леко задъхан.

— Тъкмо говорех за вас — каза Розмари с усмивка.

— Надявам се, само добри неща — каза той. — Искате ли нещо? Мини ще излиза да пазарува, а домофонът май не работи.

— Не, нищо не ми трябва — каза Розмари. — Много ви благодаря, че попитахте, но още сутринта поръчах продуктите по телефона.

Роман надникна зад гърба й, усмихна се и попита дали Гай вече се е прибрал.

— Не, ще се върне най-рано в шест — отвърна Розмари и понеже Роман продължаваше да стои и я гледаше въпросително, тя добави — Един наш приятел ми е на гости. — Той продължи да я гледа по същия начин и тя предложи — Искате ли да се запознаете с него?

— Да, с удоволствие — каза Роман. — Стига да не ви преча.

— Не, няма такова нещо — каза Розмари и го покани вътре. Беше облечен в синя риза, кашмирена вратовръзка и сако на черни и бели карета. Мина съвсем близо до нея и тя за пръв път забеляза, че ушите му са със заострени върхове, или поне лявото беше такова. Тя тръгна след него към всекидневната.

— Запознайте се с Едуард Хътчинс — каза му тя и се обърна към Хъч, който се бе изправил с усмивка. — А това е Роман Кастивът, нашият съсед, за когото току-що говорих. — После обясни на Роман — Тъкмо разказвах на Хъч, че вие с Мини ме изпратихте при доктор Сейпърстайн.

Двамата мъже се поздравиха и си стиснаха ръцете. Хъч каза:

— Една от дъщерите ми на два пъти се възползва от услугите на доктор Сейпърстайн.

— Той е чудесен човек — рече Роман. — Запознахме се с него едва миналата пролет, но сега е един от най-близките ни приятели.

— Защо не седнете? — обади се Розмари. Двамата мъже седнаха, а Розмари се настани до Хъч.

— Значи Розмари ви е казала добрата новина, така ли? — запита Роман.

— Да, каза ми — отвърна Хъч.

— Трябва да се погрижим тя повече да си почива — каза Роман — и да няма причини за тревоги и притеснения.

— Това би било чудесно — каза Розмари.

— Аз малко се уплаших от вида й — каза Хъч, като погледна Розмари и извади лулата си и една раирана кесия за тютюн.

— Нима? — изненада се Роман.

— Но сега, след като разбрах, че доктор Сейпърстайн се грижи за нея, съм много по-спокоен.

— Тя е свалила само два-три килограма, нали Розмари? — запита Роман.

— Така е — обади се Розмари.

— Това е съвсем нормално през първите месеци на бременността — продължи Роман. — След време ще започне да наддава… даже може би повече, отколкото трябва.

— Така си мисля и аз — каза Хъч, като тъпчеше лулата си.

— Мисис Кастивът ми приготвя една напитка, богата на витамини — обясни Розмари. — Пия я всеки ден, а се прави от сурово яйце, мляко и пресни билки, които мисис Кастивът отглежда.

— Всичко това, разбира се, е според препоръките на доктор Сейпърстайн — допълни Роман. Изглежда той няма доверие на витамините, които се продават по аптеките.

— Нима? — учуди се Хъч, като прибра кесията в джоба си. — Трудно ми е да си представя нещо, на което да имам по-голямо доверие. Мисля, че при производството им се взимат всички възможни предпазни мерки. — Той запали две клечки едновременно и разпали лулата си, изпускайки кълбета бял ароматен дим. Розмари му подаде пепелник.

— Така е — съгласи се Роман, — но готовите хапчета могат да стоят с месеци по складовете или по аптеките и така да загубят част от качествата си.

— Не съм мислил за това — каза Хъч. — Навярно е така.

— Харесва ми това, че поемам само пресни и естествени неща. Почти съм сигурна, че преди стотици години бъдещите майки са дъвкали корени от танис, още преди някой да е чувал за витамини.

— Корени от танис, ли? — попита Хъч.

— Това е една от билките в питието — обясни Розмари. — А билка ли е всъщност? — обърна се тя към Роман. — Може ли коренът да бъде билка?

Роман, обаче гледаше Хъч и хич не я чу.

— Танис, ли? — чудеше се Хъч. — Никога не съм го чувал. Сигурна ли си, че го произнасяш правилно? Да не са корени от ирис или от анасон?

— Не, танис е — потвърди Роман.

— Ето — рече Розмари, като измъкна амулета от деколтето си. — При това, говори се, че носи щастие. Само не бързай. Миризмата е особена. Трябва първо да свикнеш с нея. — Тя се наведе, за да приближи амулета към Хъч. Той го подуши, направи гримаса и се отдръпна.

— Бога ми, така е — каза той. После хвана топчето с два пръста и го заразглежда отдалеч с присвити очи. — Ама то изобщо не прилича на корен. По-скоро има вид на плесен или някакви гъбички. — Той се обърна към Роман. — Не се ли нарича и по някакъв друг начин?

— Поне аз не знам друго име — отвърна Роман.

— Ще го проверя от енциклопедията и ще прочета всичко за него — каза Хъч. — Значи танис. Каква хубава обковка, или амулет, или каквото е там. От къде го взе?

— Семейство Кастивът ми го подариха — каза Розмари, усмихна се на Роман и пъхна амулета в деколтето си.

— Вие и съпругата ви май се грижите по-добре за Розмари от собствените й родители — каза Хъч на Роман.

— Ние сме много привързани към нея, а също и към Гай — каза Роман и се изправи. — А сега, моля да ме извините, ще трябва да тръгвам, защото жена ми ме чака.

— Разбира се — каза Хъч и също стана. — Радвам се, че се запознахме.

— Пак ще се видим, сигурен съм — каза Роман.

— Няма нужда да ме изпращаш, Розмари.

— О, няма нищо — каза тя и го съпроводи до външната врата. Сега забеляза, че и дясното му ухо е със заострен връх и че по врата му има множество малки бръчици, които й напомняха на ято птици, полетели в далечината. — Благодаря ви, че се отбихте — каза тя.

— Няма защо — рече Роман. — Харесва ми приятелят ви, мистър Хътчинс. Струва ми се изключително интелигентен човек.

— Така е — каза Розмари и отвори вратата.

— Радвам се, че се запознах с него — каза Роман с усмивка, махна й с ръка и тръгна по коридора.

— Довиждане — каза Розмари и помаха в отговор.

Завари Хъч застанал до библиотеката.

— Тази стая е прекрасна — похвали я той. — Много добре се справяш.

— Благодаря ти — рече Розмари. — Така беше, докато болките не ми попречиха. Ушите на Роман са заострени. Ей сега забелязах.

— Заострени уши и пронизващ поглед — каза Хъч. — А какъв е бил преди да се пенсионира?

— Ами май всякакъв. Освен това е обиколил целия свят. Бил е буквално навсякъде.

— Глупости. Никой не е бил навсякъде. А защо дойде… ако не е прекалено нахално да попитам?

— Да провери дали не ми трябва нещо от магазина. Домофонът не работи. Те са фантастични съседи. Сигурно биха идвали и да ми почистят, ако им разреша.

— А тя какво представлява?

Розмари му разказа.

— Гай стана много близък с тях. Предполагам, че са станали за него като родители.

— А ти как ги възприемаш?

— Не съм сигурна. Понякога съм им толкова благодарна, че ми иде да ги разцелувам, а понякога имам чувството, че се задушавам от превалените им грижи и любезности. И все пак не мога да се оплача. Помниш ли, когато спря токът?

— Как мога да забравя? Бях в един асансьор.

— Не може да бъде.

— Така беше. Прекарах пет часа в пълна тъмнина с пет жени и някой си Джон Бърчър. Всички те бяха твърдо убедени, че бомбата е паднала.

— Какъв ужас!

— Беше започнала да ми казваш нещо.

— Ами ние с Гай си бяхме тук и пет минути след като угасна токът, Мини вече беше на вратата с купчина свещи. — Тя посочи към полицата над камината. — Кажи ми как може човек да се оплаче от такива съседи?

— Очевидно, не може — съгласи се Хъч и се приближи към камината. — Тези ли са? — попита той и посочи към два оловни свещника, които се намираха между една декоративна купа с огладени камъчета и един месингов микроскоп. В тях имаше черни свещи, дълги около седем сантиметра, по които имаше застинали капчици восък.

— Само тези останаха — каза Розмари. — Тя беше донесла толкова много, че стигнаха за един месец. Защо, какво има?

— Всичките ли бяха черни? — попита той.

— Да, защо?

— Просто ми е любопитно. — И той обърна гръб на камината и се усмихна. — Ще ми направиш ли едно кафе? Искам да ми разкажеш повече за мисис Кастивът. Къде отглежда тези нейни билки? В сандъчетата по прозорците ли?

Десетина минути по-късно, както седяха над чашите с кафе на кухненската маса, чуха външната врата да се отключва и Гай влезе забързан.

— О, каква изненада — възкликна той и сграбчи ръката на Хъч, преди той да успее да стане. — Как си, Хъч? Радвам се да те видя! — С другата си ръка той погали Розмари по главата, наведе се и я целуна по бузата и по устните. — Как си днес, миличка? — Още беше с грима от снимката. Лицето му бе оранжево, а очите с подчертани с черно мигли, изглеждаха по-големи.

— Всъщност, изненадата си ти — каза Розмари. — Какво стана, защо толкова рано?

— Тъпите копелета спряха снимките, защото щели да поправят сценария. И утре сутрин пак започваме. Не ставайте, стойте си. Само ще си сваля палтото и се връщам — И той се отправи към дрешника.

— Искаш ли кафе? — попита го Розмари.

— С удоволствие!

Тя стана и му наля една чаша, после допълни тази на Хъч и своята. Хъч смучеше лулата си, вперил замислен поглед пред себе си.

Гай се върна и изсипа на масата десетина кутии цигари „Пал Мал“.

— Безплатни са. Искаш ли Хъч?

— Не, благодаря.

Гай отвори една от кутиите, избута цигарите навън и измъкна една. После намигна на Розмари, когато тя се върна на масата.

— Както чувам, май трябва да те поздравя — каза Хъч.

— Значи Розмари ти е казала? — каза Гай като палеше цигарата си. — Не е ли чудесно? Много сме щастливи. Естествено, аз умирам от страх, че ще се окажа кофти баща, но от Розмари ще излезе такава супер майка, че няма да има голямо значение.

— Кога трябва да се роди бебето? — запита Хъч.

Розмари му каза и после съобщи на Гай, че доктор Сейпърстайн бил акуширал при раждането на две от внучетата на Хъч.

— Запознах се със съседа ви, Роман Кастивът — каза Хъч.

— О, така ли? — изненада се Гай. — Как ти се стори, странна птица, а? Обаче ми разказа много интересни неща за Отис Скинър и Моджеска. Голям спец е по театъра.

— Забелязал ли си, че ушите му са заострени? — попита Розмари.

— Ами, шегуваш се — каза Гай.

— Не, сериозно, видях ги.

Изпиха кафето, като разговаряха за професионалните успехи на Гай и за пътешествието до Гърция и Турция, което Хъч смяташе да предприеме през пролетта.

— Жалко е, че напоследък не се виждаме така често — каза Гай, когато Хъч се извини и стана да си върви. — Но понеже аз съм много зает, а и виждам състоянието на Роз, всъщност не сме се виждали с никого.

— Надявам се, че скоро ще обядваме заедно — рече Хъч. Гай обеща и отиде да му донесе палтото.

— Не забравяй да провериш за корените от танис — напомни му Розмари.

— Няма да забравя — обеща Хъч. — А ти кажи на доктор Сейпърстайн да си провери кантара. Все пак, мисля, че си отслабнала с повече от два килограма.

— Не ставай глупав — каза Розмари. — Кантарите на лекарите не грешат.

— Не е моето, значи трябва да е твое — каза Гай, като помагаше на Хъч да си облече палтото.

— Точно така — рече Хъч и пъхна ръце в ръкавите.

— Избрахте ли името вече — обърна се той към Розмари, — или може би е прекалено рано?

— Андрю или Дъглас, ако е момче — отвърна тя.

— Мелинда или Сара, ако е момиче.

— Сара ли? — учуди се Гай. — А какво стана със Сюзън?

Той подаде шапката на Хъч, а Розмари му предложи бузата си за целувка.

— Надявам се болките ти скоро да престанат — пожела й Хъч.

— Сигурна съм — усмихна се тя. — Не се тревожи за мен.

— Това е съвсем нормално състояние — обясни Гай.

— Виждали ли сте някъде другата ми ръкавица? — запита Хъч, като ровеше в джобовете си. Той им показа ръкавицата, подплатена с кожа и продължи да търси в джобовете си.

Розмари огледа пода, а Гай се върна в дрешника и огледа пода и полиците.

— Не я виждам тук, Хъч — каза той.

— Колко досадно — измърмори Хъч. — Сигурно съм я забравил някъде в центъра. На връщане ще мина да проверя. Нали ще обядваме заедно, обещавате ли?

— Непременно — каза Гай, а Розмари добави — Другата седмица. Видяха го как завива по първото разклонение на коридора и затвориха вратата.

— Това се казва хубава изненада — каза Гай, — дълго ли стоя тук?

— Не много — отвърна тя. — Познай какво ми каза.

— Какво?

— Че изглеждам ужасно.

— Браво на него! Където и да отиде, от него лъха жизнерадост!

Розмари го изгледа въпросително и той продължи:

— Не можеш да отречеш, че се държи като професионален погребален агент, мила. Помниш ли как се опитваше да ни вгорчи живота, когато се пренасяхме тук?

— Той не е професионален погребален агент — обидено каза Розмари и започна да разчиства кухненската маса. Гай се облегна на рамката на вратата.

— Тогава сигурно е един от най-добре платените аматьори.

След няколко минути той се облече и излезе да купи вестник.

Същата вечер около десет и половина иззвъня телефонът. Розмари си беше легнала и четеше, а Гай гледаше телевизия в бъдещата детска стая. Той вдигна телефона и след малко го внесе в спалнята при Розмари.

— Хъч иска да говори с теб — каза той, остави телефона на леглото и клекна да го включи. — Казах му, че си почиваш, но той каза, че било спешно.

— Какво има Хъч?

— Здравей, Розмари — каза Хъч. — Кажи ми, скъпа, можеш ли изобщо да излезеш или си стояла в апартамента по цял ден?

— Всъщност, не съм излизала — отвърна Розмари и погледна Гай. — Но това не значи, че не мога. Защо?

Гай също я гледаше и слушаше намръщен.

— Има нещо, за което бих искал да поговорим — каза Хъч. — Може ли да се видим утре сутрин в единадесет пред сградата на „Сийграм“?

— Да, щом искаш — отвърна тя. — Но какво има? Не можеш ли да ми кажеш сега?

— Предпочитам да не го правя — отвърна той. — Не е чак толкова важно, така че недей да се притесняваш отсега. Можем да си направим една късна закуска или пък ранен обяд, ако искаш.

— Добра идея.

— Добре тогава. В единайсет пред сградата на „Сийграм“.

— Окей. Намери ли си ръкавицата?

— Не, нямаше я там — отвърна той. — И без това е време да си купя други. Лека нощ, Розмари. И приятни сънища.

— И на теб също. Лека нощ — и тя затвори.

— За какво се обажда толкова късно? — попита Гай.

— Иска да се срещнем утре сутрин. Има нещо, за което иска да поговорим.

— Не каза ли какво е то?

— Нито дума.

— Май съвсем се е побъркал покрай тия детски приключенски романи — каза Гай и усмихнато поклати глава. — Къде ще се срещнете?

— Пред сградата на „Сийграм“ в единадесет.

Гай изключи телефона и излезе с него от стаята, но почти веднага се върна.

— Уж ти си бременна, пък на мен ми се прияждат разни неща — каза той, включи отново телефона и го остави на нощното шкафче. — Излизам да си купя един сладолед. Ти искаш ли?

— Да.

— Ванилов?

— Чудесно.

— Ще гледам да се върна бързо.

Той излезе, а Розмари се облегна на възглавницата, вперила поглед пред себе си, а книгата лежеше забравена в скута й. За какво ли искаше да говори с нея Хъч? Каза, че не било чак толкова важно. И все пак не би могло да бъде и маловажно. Щеше ли иначе да й определи среща? Може би нещо, отнасящо се до Джоан? Или пък за някое от другите момичета, които бяха живели заедно с нея?

Тя дочу звънеца на семейство Кастивът. Може би беше Гай. Вероятно ги питаше дали не искат сладолед или сутрешен вестник. Колко мило от негова страна.

Болките й се усилиха.

Трета глава

На следващата сутрин Розмари се обади на Мини по домофона и я помоли да не носи напитката в единайсет часа. Каза й, че излиза и няма да се прибере преди два часа̀.

— Но това е чудесно, скъпа — каза Мини. — Няма защо да се притесняваш. Не е казано, че трябва да го пиеш в определен час. Важното е да го изпиеш по някое време. Излез си спокойно. Денят е чудесен, а и за теб е хубаво да глътнеш малко чист въздух. Звънни ми като се върнеш и тогава ще ти донеса питието.

Денят наистина беше хубав — времето беше ясно и слънчево, студено и освежаващо. Розмари вървеше бавно, с лека усмивка, като че ли не носеше болката в себе си. На всеки ъгъл имаше Дядо Коледовци от Армията на спасението с костюми, които не можеха да излъжат дори и децата. По Парк авеню всички витрини на магазините бяха с коледна украса.

Стигна до сградата на „Сийграм“ в единадесет без петнайсет и понеже беше подранила, а Хъч не се виждаше никъде, седна на ниската стена, ограждаща предния двор на сградата. Обърна се с лице към слънцето и затвори очи, заслушала в приятния шум на забързани стъпки, откъслечни разговори, в бръмченето на коли и камиони и рева на един хеликоптер. За пръв път усети със задоволство, че роклята стои малко опъната на корема й. Може би след обяда трябваше да мине през „Блумингдейл“ и да разгледа роклите за бременни. Радваше се, че Хъч я бе измъкнал от къщи. (Но за какво ли искаше да разговаря с нея?) Болката, макар и постоянна, не беше извинение човек да се затвори вкъщи за толкова дълго. От сега нататък щеше да се бори с нея с помощта на слънце, въздух и движение, а не да й се поддава всред унилата обстановка в Брамфорд, под добронамерените грижи на Мини, Гай и Роман. „Изчезвай!“, мислено се обърна тя към Болката. „Няма да те търпя повече!“, но Болката продължи да я мъчи, неподвластна на внушенията й.

В единадесет без пет тя застана до стъкления вход на сградата и се загледа в хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Хъч сигурно щеше да излезе отвътре, защото е имал по-ранна среща с някого от сградата. Иначе защо бе избрал това място за срещата им? Тя оглеждаше, доколкото бе възможно лицата на излизащите. Видя го, но се оказа, че се е припознала. После видя един мъж, с когото бе излизала още преди да се запознае с Гай. Пак се беше припознала. Продължи да наблюдава входа, даже се повдигна на пръсти, но не се притесняваше, защото дори и да не го видеше, той щеше да я забележи.

Не дойде до единадесет и пет. И в и десет го нямаше. В единайсет и четвърт тя влезе във фоайето да прегледа списъка на живеещите в сградата. Надяваше се да открие някое име, което Хъч й бе споменавал и евентуално да позвъни и да попита за него. Списъкът се оказа прекалено дълъг. Тя го прегледа набързо и като не откри нищо познато, отново излезе навън.

Пак се върна при ниската стена и седна на предишното си място. Сега вече гледаше към входа на сградата и към хората, идещи по тротоара. Мъже и жени се срещаха с други мъже и жени, но нямаше нито следа от Хъч, който почти никога не закъсняваше за срещи.

В дванайсет без двайсет Розмари отново влезе в сградата и един човек я упъти към сутерена. В края на един дълъг бял коридор тя откри модерно обзаведено фоайе с черни столове, някакво абстрактно пано на стената и една-единствена телефонна будка от неръждаема стомана. В будката имаше една млада негърка, но тя скоро привърши разговора си и излезе с любезна усмивка. Розмари се пъхна вътре и набра домашния си телефон. След петия звън чу телефонния секретар. Нямаше съобщения за Розмари. Някой си Руди Хорн беше търсил Гай, но не и мистър Хътчинс. Имаше още една монета и реши да позвъни на Хъч с надеждата да научи нещо. Още при първото позвъняване се чу разтревожен женски глас, очевидно не на телефонен секретар.

— Да?

— Домът на Едуард Хътчинс ли е? — опита Розмари.

— Да. Кой го търси, моля? — Жената явно не беше нито млада, нито стара — може би около четиридесетте.

— Казвам се Розмари Удхаус — отвърна Розмари. — Имах среща с мистър Хътчинс в единайсет, а него още го няма. Имате ли представа дали ще дойде или не?

Настъпи тишина, която продължи твърде дълго.

— Ало? Чувате ли ме? — запита Розмари.

— Хъч ми е разказвал за вас, Розмари. Името ми е Грейс Кардиф. Аз съм приятелка на Хъч. Снощи се е разболял тежко, или по-точно рано тази сутрин.

— Тежко болен? — запита Розмари със свито сърце.

— Да, сега е в кома. Лекарите още не са открили на какво се дължи това. Той е в болница „Св. Винсънт“.

— Но това е ужасно — възкликна Розмари. — Снощи, около десет и половина говорих с него по телефона и ми се стори съвсем здрав.

— Аз също говорих с него малко след вас — каза Грейс Кардиф. — И на мен ми се стори, че нищо му няма. Но тази сутрин тук е дошла чистачката му и го е намерила в безсъзнание на пода на спалнята.

— И никой ли не знае защо е станало?

— Не още. Но според мен е рано и съм сигурна, че скоро лекарите ще разберат причината. А щом я открият, ще могат и да го лекуват. Засега той изобщо не реагира.

— Колко ужасно — въздъхна Розмари. — А по-рано случвало ли му се е подобно нещо?

— Никога — отвърна Грейс Кардиф. — Сега трябва пак да отида в болницата и ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя щом настъпи някаква промяна.

— Много ви благодаря — рече Розмари. Даде номера на апартамента и попита дали не може да помогне с нещо.

— Мисля, че не — отвърна Грейс Кардиф. — Току-що се обадих на дъщерите му и изглежда това е всичко, което може да се направи, поне докато той дойде в съзнание. Ако има нещо друго, ще ви се обадя.

Розмари излезе от сградата на „Сийграм“, мина през предния двор и слезе надолу по стълбите. После се упъти на север към ъгъла на Петдесет и трета улица. Пресече Парк авеню и тръгна бавно към Медисън, замислена дали Хъч щеше да оживее, и ако не, дали тя (колко егоистично!) щеше някога да намери друг, на когото така без усилие и напълно да разчита. Замисли се и за Грейс Кардиф, чийто глас загатваше посребрени коси и приятна външност. Дали с Хъч не я свързваше спокойната любов на средната възраст? Розмари се надяваше да е така. Може би това докосване до смъртта — така трябваше да е, именно докосване, а не истинската смърт, не бе възможно — та може би това докосване до смъртта щеше да ги подтикне към женитбата и, в крайна сметка щеше да се окаже, че всяко зло е за добро. Дай Боже!

Тя пресече Медисън авеню и преди да стигне до Пето авеню усети, че се е спряла пред витрина с жива картина, представяща Рождеството. Фигурите на Дева Мария с Младенеца, на Йосиф и влъхвите, на овчарите и животните в яслите бяха изящно изработени от порцелан. Тя се усмихна на затрогващата сцена, която въпреки агностицизма й все още я вълнуваше със смисъла, вложен в нея. После видя в стъклото на витрината, като воал, закриващ Рождеството, собственото си отражение с хлътнали бузи и сенки около очите, което вчера бе разтревожило Хъч, а днес и тя се уплаши от него.

— Ей на това му викам аз съвпадение! — чу тя гласа на Мини и когато се обърна, я видя да бърза усмихната към нея с бяло палто от изкуствена кожа, червена шапка и очила. — Казах си: „Щом Розмари излезе, мога и аз да пообиколя магазините за последните коледни покупки“. И ето ни и двете тук! Все едно, че сме се наговорили да ходим на едни и същи места и да вършим едно и също! Но какво има, скъпа? Изглеждаш толкова тъжна и съсипана.

— Току-що научих лоша новина — отвърна Розмари. — Един мой приятел е тежко болен. Откарали са го в болница.

— О, не — възкликна Мини. — И кой е той?

— Казва се Едуард Хътчинс — отговори Розмари.

— Онзи, с когото Роман вчера се е запознал у вас? После цял час ми говори какъв приятен и интелигентен човек бил! Колко жалко! Какво му е?

Розмари й разказа всичко.

— Боже мой — каза Мини. — Дано не се окаже същото като при горката Лили Гардиния! И лекарите дори не знаят какво му е? Е, добре поне, че си признават. Обикновено, като не знаят нещо, почват да дрънкат разни неразбираеми латински думи. Ако парите, дето отиват за полетите на разни астронавти, ги харчеха за медицински изследвания тук долу, щяхме да си бъдем много по-добре. Така мисля аз. Добре ли си, Розмари?

— Болката е малко по-силна.

— О, горкичката! Знаеш ли какво си мисля? Да си отиваме у дома. Какво ще кажеш?

— Не, не. Нали трябваше да пазаруваш за Коледа?

— Голяма работа — рече Мини. — Има още цели две седмици. Запуши си ушите. — Тя вдигна ръка към устните си и наду пронизително една свирка, която висеше на златна верижка на врата й. Едно такси веднага свърна към тях. — Как ти се струва? Върши работа, а? — каза доволно Мини.

Скоро след това Розмари беше отново в апартамента си. Тя изпи студената кисела напитка от синьо-зелената чаша, а Мини я гледаше одобрително.

Четвърта глава

Преди ядеше месото недопечено, сега започна да го яде почти сурово — печеше го на скарата, само колкото да му отнеме студенината от хладилника и да хване лека коричка.

Седмиците преди празниците и самите дни около Коледа й действаха потискащо. Болката се усили, стана толкова жестока, че нещо у Розмари се прекърши — всякакво желание за съпротива и даже споменът, че някога се е чувствала по-добре. Тя спря да реагира, спря да говори на доктор Сейпърстайн за болката, спря даже да мисли за нея. До сега болката беше вътре в нея. Сега Розмари се чувстваше потопена в нея. Болката беше навсякъде, беше самото време, беше целият свят. Вцепенена от изтощение, тя започна да спи и да яде повече — повече сурово месо.

Изпълняваше машинално задълженията си: готвеше и чистеше, изпрати коледни картички на роднините — нямаше сили за телефонни разговори — и приготви пликове с новички банкноти за портиерите, за мъжете, които обслужваха асансьора и за мистър Миклъс. Преглеждаше вестниците и се опитваше да се заинтересува от студентите, които изгаряха повиквателните си за войната във Виетнам и от заплахите за транспортна стачка на целия градски транспорт. Не успя, защото това бяха новини от някакъв въображаем свят. Не съществуваше друга реалност, освен нейния свят на болката. Гай купи коледни подаръци за Мини и Роман. Решиха да не купуват нищо един за друг. Мини и Роман им подариха масичка на колелца.

Няколко пъти отидоха на кино, но през повечето вечери си стояха у дома или отиваха у Мини и Роман, където се запознаха със семействата Фонтейн, Гилмор и Уийс, с някаква жена, на име мисис Сабатини, която винаги носеше и котката си, и с доктор Шанд, пенсионирания зъболекар, който бе направил верижката за танисовия амулет на Розмари. Това бяха все възрастни хора, които се отнасяха към нея любезно и загрижено и очевидно разбираха, че тя никак не е добре. Лора-Луис също беше там, а понякога и доктор Сейпърстайн се присъединяваше към групата. Роман беше грижовен домакин; непрекъснато пълнеше чашите и предлагаше нови теми за разговор. В полунощ на Нова година той вдигна тост: „за 1966-та. Година Първа“, което много учуди Розмари, макар че всички останали разбираха за какво става дума и го одобриха. Тя се почувства, като че ли не е разбрала някаква литературна или политическа аналогия, ясна за всички. Не че я беше грижа. Обикновено тя и Гай си тръгваха рано, той оставаше при нея докато си легне и после отново се връщаше там. Той беше любимец на жените в компанията, които се събираха около него и се смееха на шегите му.

Положението на Хъч не се променяше, все още беше в кома, за която никой нямаше обяснение. Грейс Кардиф се обаждаше почти всяка седмица.

— Не, нищо не е станало, няма никаква промяна — винаги казваше тя. — И все още не знаят от какво е. Казват, че може и утре да се събуди или да заспи още по-дълбоко и никога да не се събуди.

На два пъти Розмари отиде в „Св. Винсънт“ и стоя до леглото на Хъч, безпомощно загледана в затворените му очи и заслушана в едва доловимото му дишане. Втория път, в началото на януари, тя завари в стаята дъщерята на Хъч, Дорис, която седеше до прозореца и плетеше брюкселска дантела. Преди година Розмари се бе запознала с нея в апартамента на Хъч. Беше ниска, приятна жена между трийсет и четиридесет годишна, женена за психоаналитик, роден в Швеция. Приличаше много на Хъч на млади години, само че с перука.

Дорис не я позна и когато Розмари отново й се представи, притеснено се извини.

— Моля ви, недейте — усмихна се Розмари. — Зная, че изглеждам ужасно.

— Не, изобщо не сте се променили — каза Дорис. — Просто аз ужасно забравям физиономии. Понякога забравям как изглеждат дори децата ми, наистина.

Тя остави плетивото си, а Розмари придърпа друг стол и седна до нея. Заговориха за състоянието на Хъч и видяха как сестрата смени банката, от която по тръбичка капеше течност във вената му.

— Знаете ли, че с вас имаме общ познат, гинеколог? — запита Розмари, когато сестрата излезе. Тогава заговориха за бременността на Розмари, за доброто име на доктор Сейпърстайн и за професионализма му. Дорис се изненада, когато разбра, че Розмари ходи на преглед всяка седмица.

— Мен ме преглеждаше само веднъж месечно — каза тя. — Разбира се, не и като наближи раждането. Тогава ходех веднъж на две седмици. А след това и всяка седмица, но само в последния месец. Мислех, че такава е обичайната практика.

Розмари нямаше какво да отвърне на това, а Дорис отново се притесни.

— Но предполагам, че всяка бременност си има своите закони — каза тя с усмивка, за да поправи нетактичността си.

— И той ми каза същото — съгласи се Розмари.

Същата вечер тя каза на Гай, че доктор Сейпърстайн е преглеждал Дорис само веднъж месечно.

— Нещо при мен не е в ред — каза тя. — И той го е знаел от самото начало.

— Не ставай глупава — рече Гай. — Щеше да ти го каже. А ако не на теб, на мен със сигурност щеше да ми каже.

— Има ли такова нещо? Казал ли ти е?

— Категорично не, Роз. Кълна се в Бога.

— Тогава защо трябва да ходя при него всяка седмица?

— Може би сега работи по този начин. Или може би за теб се грижи по-добре, понеже си приятелка на Мини и Роман.

— Не е това.

— Ами не знам, питай него — каза Гай. — Може би му е по-приятно да преглежда теб, отколкото нея.

След два дни тя наистина попита доктора.

— Розмари, Розмари — каза той с укор. — Не ти ли казах нещо за разговорите с приятелки? Не казах ли, че всяка бременност е различна?

— Да, но…

— Значи и отношението на лекаря към всеки пациент трябва да бъде различно. Дорис Алърт беше родила две деца преди да дойде при мен и то без никакви усложнения. При нея не се налагаха толкова грижи както при първа бременност.

— Винаги ли преглеждате жените, на които им е за пръв път по веднъж в седмицата.

— Опитвам се — отвърна той. — Понякога не успявам. Но при теб всичко е наред, Розмари. Болката ще престане много скоро.

— Напоследък ям сурово месо — каза тя. — Само леко затоплено.

— А нещо друго необичайно забелязала ли си?

— Не — каза тя учудена; това не беше ли достатъчно странно?

— Яж спокойно всичко, което ти се яде — каза той. — Казах ти, че ще ти се приядат необичайни неща. Имал съм пациентки, които ядяха хартия. И престани да се тревожиш. Нищо не крия от пациентките си. Това щеше да ми усложни живота. Говоря ти самата истина, разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Поздрави Мини и Роман от мен — рече той. И Гай също.

Започна втория том на „Упадъкът и разгромът“ и започна да плете на Гай шал на червени и оранжеви ивици, да го носи по време на репетиции. Стачката в градския транспорт беше започнала, но на тях почти не им се отрази, защото по това време повече си стояха у дома. Късно следобед наблюдаваха от еркерните прозорци тълпи от хора, които бавно се движеха ниско долу.

— Вървете, селяни! — мърмореше Гай. — Отивайте си у дома и то по-бързичко!

Скоро след като сподели с доктор Сейпърстайн, че яде почти сурово месо, Розмари се усети, че дъвче сурово сърце от пиле, от което още капеше кръв. И това в четири и петнайсет сутринта, в кухнята. Тя видя отражението си в металната повърхност на тостера и погледна ръката си, в която стискаше парче от недояденото сърце. От пръстите й капеше кръв. След миг тя отиде до коша за боклук и хвърли сърцето вътре. После пусна водата и изплакна окървавената ръка. Без да спира крана, тя се наведе над умивалника и започна да повръща.

След това пийна малко вода, изми лицето и ръцете си и почисти мивката. Спря водата, избърса си лицето и постоя така, замислена. После извади лист и молив от едно от чекмеджетата, седна на кухненската маса и започна да пише.

Гай влезе по пижама в кухнята малко преди седем. Завари я да преписва някаква рецепта от готварската книга, разтворена на масата.

— Какво, за Бога, правиш тук по това време? — попита той.

— Измислям менюто — каза тя и вдигна поглед към него. — Ще имаме гости. Ще ги поканим на двайсет и втори януари. Това не е другата, а по-другата събота. — Тя огледа пръснатите по масата листчета и му показа едно от тях. — Ще поканим Елиз Дънстан и съпруга й — започна тя. — Джоан с новото й гадже, Джими и Тайгър, Алън с гадже, Лу и Клодин, семейство Чен, семейство Уендъл, Ди Бертийон с гадже, освен ако нямаш нищо против, Майк и Педро, Боб и Теа Гудман, семейство Кан, — и тя махна по посока на апартамента им, — и Дорис и Аксел Алърт, ако пожелаят да дойдат. Дорис е дъщерята на Хъч.

— Знам — каза Гай.

— Мини и Роман не са поканени — каза тя, като остави листчето. — Нито пък Лора-Луис, нито разните там Фонтейн, Гилмор и Уийс. Нито доктор Сейпърстайн. Това е много специално парти. Трябва да си под шейсетте, за да получиш покана.

— Брей! — възкликна Гай. — Тъкмо си мислех, че и аз не влизам в категорията на поканените.

— Влизаш, влизаш — успокои го Розмари. — Ти ще обслужваш бара.

— Супер! — каза Гай без особен възторг. — Наистина ли мислиш, че идеята ти е добра?

— Това е най-добрата ми идея от месеци насам.

— Не мислиш ли, че първо трябва да попиташ доктор Сейпърстайн?

— Че защо? Аз просто си каня гости. Няма да преплувам Ламанша или да изкачвам Анапурна.

Гай отиде до мивката, пусна водата и подложи чаша под струята.

— Тогава ще бъда в период на репетиции, нали знаеш? — каза той. — Започваме на седемнайсети.

— Не те карам да правиш нищо — успокои го тя. — Просто се прибери вкъщи и бъди очарователен.

— И да обслужвам бара. — Той спря водата и отпи от чашата.

— Може и да наемем барман — каза Розмари. — Онзи, когото бяха наели Джоан и Дик. А когато решиш, че ти се спи, обещавам да изгоня всички гости.

Гай се обърна и я изгледа.

— Искам да се видя с приятелите си — обясни тя. — Не с Мини и Роман. Писна ми от Мини и Роман.

Той извърна очи, после погледна към пода, а после отново към нея.

— Ами болката ти? — запита той.

— Още ли не си разбрал? — усмихна се сухо тя. — Ще премине след ден-два. Нали така каза доктор Сейпърстайн?

Всички поканени обещаха да дойдат с изключение на семейство Алърт, заради състоянието на Хъч, и семейство Чен, които по това време щяха да бъдат в Лондон да снимат Чарли Чаплин. Барманът не беше свободен, но им препоръча друг свой колега. Розмари отнесе една широка рокля от кафяво кадифе на химическо чистене, записа си час при фризьора, поръча вина и концентрати и продуктите за някакво чилийско ястие от морски животни, наречено „чупе“.

В четвъртъка преди партито Мини пристигна с напитката и завари Розмари да отделя месо от омари и от опашките на лангусти.

— Изглежда интересно — каза тя. — Какво представлява?

Розмари й описа ястието, застанала на входната врата със студената чаша в ръка.

— Смятам да го сложа в камерата и да го опека в събота вечер. Поканили сме приятели на гости.

— О, значи имаш настроение за гости? — изненада се Мини.

— Да, наистина — рече Розмари. — Те са ни стари приятели, с които отдавна не сме се виждали. Те дори не знаят още, че съм бременна.

— Ако искаш с удоволствие ще ти помогна — предложи Мини. — Мога да сервирам яденето вместо теб.

— Благодаря, много си мила — каза Розмари, — но аз наистина ще се справя и сама. Всъщност ще бъде нещо като коктейл и почти няма какво да се сервира.

— Мога да ти помогна, като им поемам палтата.

— Не, наистина, Мини. И без това ми помагаш достатъчно.

— Е, кажи ми все пак, ако си промениш мнението — каза Мини. — Хайде сега, изпий си питието.

— Бих предпочела да не го пия сега — каза Розмари като първо погледна чашата, а после и Мини. — Не веднага. Ще го изпия след минутка и ще дойда да ти върна чашата.

— Не е добре да престоява дълго — каза Мини.

— Няма да се бавя — каза Розмари. — Хайде, върни се вкъщи и след малко ще ти донеса чашата.

— Ще изчакам, за да не се разкарваш до нас.

— Не, няма нужда да го правиш — каза Розмари. — Ставам нервна, когато някой ме гледа как готвя. Освен това, по-късно ще излизам, така че ще мина точно покрай вас.

— Ще излизаш ли?

— Ще пазарувам. Хайде, тръгвай, Мини. Наистина си прекалено добра към мен.

— Не се бави с питието — каза Мини и пристъпи към коридора. — Ще загуби силата на витамините.

Розмари затвори вратата. Отиде в кухнята и постоя малко с чашата в ръка. После пристъпи към умивалника и изсипа питието на тънка бледо зелена струйка право в канала.

Довърши „чупе“-то, като си тананикаше и се чувстваше доволна от себе си. След като го захлупи и го прибра в камерата, тя си направи питие по собствена рецепта — с мляко, сметана, едно яйце, захар и шери. Размеси съставките в един затворен буркан и го сипа в чаша. Имаше светлокафяв цвят и изглеждаше апетитно.

— Дръж се, Дейвид или Арманда — каза тя, опита го и реши, че е превъзходно.

Пета глава

Около девет и половина изглеждаше, като че никой няма да дойде. Гай сложи още въглища в камината, разбута ги с машата и избърса ръце в носната си кърпа. Розмари се появи откъм кухнята и застана неподвижно, измъчена от болката, с току-що направена коса и роклята от кафяво кадифе. Барманът бе застанал до вратата на спалнята и подреждаше резенчетата лимон, салфетките, чашите и бутилките. Беше италианец, казваше се Ренато и създаваше впечатление, че се занимава с напитките само за развлечение и че ще си тръгне, ако се отегчи повече, отколкото досега.

Първи дойдоха семейство Уендъл — Тед и Карол, а минута след тях пристигнаха Елиз Дънстан и съпругът й Хю, който накуцваше. После влезе Алън Стоун, агентът на Гай, заедно с красива цветнокожа манекенка, която се казваше Рейн Морган; после Джими и Тайгър, Лу и Клодин Комфърт и братът на Клодин, Скот.

Гай метна палтата им върху леглото, Ренато бързо размеси напитките, отчасти загубил отегчения си вид, а Розмари се зае да представи гостите: „Джими, Тайгър, Рейн, Алън, Елиз, Хю, Карол, Тед… Клодин и Лу и Скот.“

Боб и Теа Гудман доведоха със себе си още едно семейство, Пеги и Стан Кийлър.

— Естествено, че няма проблеми — каза им Розмари. — Не ставайте смешни. Колкото повече хора, толкова по-весело ще бъде!

Семейство Кан дойдоха без връхни дрехи.

— Какво пътешествие! — пошегува се мистър Кан. — Един автобус, три влака и накрая и ферибот! Тръгнали сме преди пет часа!

— Мога ли да разгледам апартамента? — запита Клодин. — Ако всичките стаи са хубави като тази, ще се пръсна от завист.

Майк и Педро дойдоха с букети яркочервени рози. Педро, докато прегръщаше Розмари, промърмори:

— Накарай го да те храни по-добре, рожбо. Станала си като вейка.

Розмари продължи да представя гостите: „Филис, Бърнард, Пеги, Стан, Теа, Боб, Лу, Скот, Карол…“

Тя отнесе розите в кухнята. При нея влезе Елиз с чаша и цигара без никотин, понеже се мъчеше да ги откаже.

— Имаш страхотен късмет — каза тя. — Това е най-прекрасният апартамент, който съм виждала. И кухнята е чудесна. Добре ли си, Роузи? Изглеждаш ми малко уморена.

— Благодаря ти, че се изрази така меко — рече Розмари. — Не се чувствам много добре, но ще се оправя. Бременна съм.

— Не може да бъде! Колко хубаво! И кога ще се роди бебето?

— На двайсет и осми юни. В петък влизам в петия месец.

— Прекрасно! — рече Елиз. — Как ти се стори доктор Хил? Не е ли мечта за всяка жена?

— Да, но аз не ходя при него — отвърна Розмари.

— Не ходиш при него!

— Моят лекар се казва Сейпърстайн и е доста по-възрастен.

— И защо така? Не може да е по-добър от Хил!

— Доста е известен, освен това е близък на едни наши приятели.

Гай надникна в кухнята.

— Моите поздравления, татенце — каза му Елиз.

— Благодаря ти — отвърна Гай. — Моите заслуги са нищожни. Искаш ли да сервирам соса, Роз?

— Да, ако обичаш. Виж какви красиви рози! Майк и Педро ми ги подариха.

Гай взе подноса със солени бисквити и едната купа с бледорозов сос от кухненската маса.

— Ще донесеш ли и другата? — помоли той Елиз.

— Разбира се — тя взе втората купа и го последва.

— Ей сега идвам — извика след тях Розмари.

Ди Бертийон доведе актрисата Порша Хейнс, а Джоан телефонира и съобщи, че тя и гаджето й се забавили на друго парти и щели да дойдат след половин час.

— Ах ти, потайна хитрушо! — възкликна Тайгър, прегърна я и я целуна.

— Бременна ли? — попита някой.

— Да, Розмари е бременна — каза друг.

Розмари постави едната ваза с рози на рамката на камината, а другата на тоалетката в спалнята.

— Моите поздравления — каза й Рейн Морган. — Разбрах, че сте бременна.

Ренато й подаде чаша уиски със сода.

— Първите ги направих по-силни — каза й той. — Да ги развеселя. Следващите ще са по-леки.

Майк й помаха над главите на другите и я поздрави отдалеч. Тя му благодари с усмивка.

— Тук са живели сестрите Тренч — каза някой.

— Ейдриън Маркато също е живял тук. И Кит Кенеди — обади се Бърнард Кай.

— И Пърл Еймс — добави Филис Кап.

— Сестрите Трент ли казахте? — попита Джими.

— Не, Тренч — поправи го Филис. — Хранели се с дечица.

— Не просто са се хранели — обади се Педро, — ами направо са ги изяждали!

Розмари затвори очи и за миг престана да диша, защото болката й се усили. Може би от алкохола, помисли тя и остави чашата.

— Добре ли си? — попита я Клодин.

— Да, нищо ми няма — отвърна тя с усмивка. — Просто получих лек спазъм.

Гай разговаряше с Тайгър, Порша Хейнс и Ди Бертийон.

— Още е рано да се каже — обясни той. — Репетираме само от шест дена. Но на сцена изглежда много по-добре, отколкото като сценарий.

— Едва ли би могло да бъде по-лошо от сценария — рече Тайгър. — Ей, случайно да знаеш какво стана с другия? Още ли е сляп?

— Не зная — отвърна Гай.

— С Доналд Баумгарт ли? — попита Порша. — Знаеш ли кой е той, Тайгър? Онзи, който живее със Зуи Пайпър.

— О, той ли бил? — учуди се Тайгър. — Значи го познавам.

— В момента пише страхотна пиеса — рече Порша. — Или поне първите две сцени са чудесни. Наистина изпепеляващ гняв, както при Осбърн.

— Още ли е сляп? — запита Розмари.

— Да — отвърна й Порша. — Вече не се надяват да се оправи. Ужасно му е трудно да свикне с това. Но затова пък тази чудесна пиеса се дължи на състоянието му. Диктува я на Зуи.

Пристигна и Джоан. Оказа се, че приятелят й е над петдесетте. Тя хвана Розмари за ръката и я дръпна настрана с уплашен вид.

— Какво ти е? — попита тя. — Какво не е наред?

— Нищо ми няма — уморено каза Розмари. — Просто съм бременна, това е.

Двете с Тайгър бяха в кухнята и Розмари разбъркваше салатата, когато влязоха Джоан и Елиз и затвориха вратата след себе си.

— Как каза, че се казвал твоят лекар? — попита Елиз.

— Сейпърстайн — отвърна Розмари.

— И той е доволен от състоянието ти? — попита Джоан.

Розмари кимна.

— Клодин ми каза, че преди малко си получила спазъм.

— Мъчи ме една болка — обясни тя. — Но тя скоро ще престане. Това не е толкова необичайно.

— Каква болка? — попита Тайгър.

— Ами… болка. Остра болка, това е всичко. Защото тазът ми се разширява, а ставите ми не са достатъчно гъвкави.

— Роузи, това ми се е случвало на два пъти. Продължи само няколко дни и беше нещо като силна мускулна треска из цялата коремна област — обясни Елиз.

— При всеки е различно — каза Розмари, като повдигаше салатата с две дървени лъжици и отново я пускаше в купата. — Всяка бременност е различна.

— Но не чак толкова различна — възрази Джоан. — Приличаш на Мис Концентрационен лагер 1966-та. Сигурна ли си, че този лекар знае какво върши?

Розмари се разхлипа, тихо и безпомощно, забравила лъжиците в салатата, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Боже мой — уплаши се Джоан и се озърна за помощ към другите.

— Хайде, Розмари, недей да плачеш, мила — успокояваше я Тайгър и я прегърна през раменете.

— Нека си поплаче — каза Елиз. — Това е най-доброто. Цяла вечер е напрегната като… и аз не знам като какво.

Розмари продължаваше да хлипа и по бузите й потекоха черни вадички. Елиз я настани на един стол, а Тайгър взе лъжиците от ръцете й и премести купата със салата на другия край на масата. Някой се опита да отвори вратата, но Джоан изтича до нея и я затисна. Беше Гай.

— Хей, пуснете ме да вляза — каза той.

— Съжалявам — отвърна Джоан. — Пускаме само жени.

— Искам да говоря с Розмари.

— Не може. Заета е.

— Виж какво, трябва да мия чаши.

— Иди в банята — каза тя и се облегна на вратата.

— По дяволите, няма ли да отворите!

Розмари продължи да плаче с наведена глава.

Раменете й конвулсивно потръпваха, а ръцете безсилно лежаха в скута й. Елиз клекна пред нея и започна да бърше сълзите й с хавлиена кърпа. Тайгър я галеше по главата и раменете. След малко сълзите секнаха.

— Толкова ме боли — промълви тя и вдигна поглед към тях. — И така ме е страх, че бебето може да умре.

— Прави ли той нещо за теб? — попита Елиз. — Дава ли ти някакво лекарство, лекува ли те изобщо?

— Нищо, нищо.

— А кога започна това? — попита Тайгър.

Розмари отново захлипа.

— Кога започна тая болка, Роузи? — настоя Елиз.

— Преди Деня на благодарността — отвърна тя. — През ноември.

— През ноември ли! — възкликна Елиз.

— Какво? — извика Джоан от вратата.

— Тебе те боли още от ноември и той не предприема нищо? — извика Тайгър.

— Казва, че ще спре.

— Не е ли извикал друг лекар да те прегледа? — попита Джоан.

— Той е много добър лекар — каза Розмари. — Много е известен. Участвал е в „Оупън Енд“.

— От това, което чувам, той е някакъв откачен садист, Розмари — възмути се Тайгър.

— Такава болка е предупреждение, че нещо не е както трябва — намеси се Елиз. — Съжалявам, че те притеснявам, Роузи, но трябва да отидеш при доктор Хил. При който и да е, освен този…

— Този откачен — допълни Тайгър.

— Не може да е прав, щом те оставя да страдаш така — каза Елиз.

— Няма да правя аборт — каза Розмари.

Джоан се наведе напред и прошепна:

— Никой не те кара да правиш аборт! Просто иди при друг лекар и това е!

Розмари взе кърпата от Елиз и я притисна към едното, а после и към другото си око.

— Той ми каза, че така ще стане — каза тя, като разглеждаше следите от грим върху кърпата. — Че приятелките ми ще смятат, че тяхната бременност е била нормална, а моята не е.

— Не те разбирам — каза Тайгър.

— Каза ми да не слушам какво ми говорят приятелките — каза Розмари и я погледна.

— И все пак сега ще ме слушаш! Що за идиотски съвет, и то от лекар? — ядоса се Тайгър.

— Ние само ти казваме да отидеш да се посъветваш и с друг лекар — рече Елиз. — Според мен никой почтен човек не би имал нищо против, щом това ще помогне за душевното спокойствие на пациента му.

— Иди непременно — каза Джоан. — Още в понеделник сутринта.

— Добре — съгласи се Розмари.

— Обещаваш ли? — настоя Елиз.

— Обещавам — кимна Розмари и се усмихна на трите. — Чувствам се много по-добре. Благодаря ви.

— Да, но изглеждаш по-зле — каза Тайгър и отвори чантата си. — Оправи си очите и не само тях.

— Тя наслага по масата пред Розмари големи и малки кутийки с грим и няколко тубички.

— О, роклята ми! — възкликна Розмари.

— Ще я оправим с навлажнена кърпа — каза Елиз, взе пешкира и отиде до умивалника.

— Забравих чесновия хляб! — извика Розмари.

— Да го вадя ли или да го слагам във фурната? — попита Джоан.

— Слагай го — каза Розмари и посочи с четчицата на спиралата към двата хляба, увити във фолио и оставени върху хладилника.

Тайгър се захвана да бърка салатата, а Елиз почистваше роклята на Розмари.

— Следващия път като решиш да плачеш — каза й тя, — недей да носиш кадифе.

Влезе Гай и ги изгледа една по една.

— Разкриваме си тайните на красотата — каза му Тайгър. — Искаш ли и ти да ги чуеш?

— Добре ли си? — обърна се той към Розмари.

— Да, нищо ми няма — отвърна тя с усмивка.

— Олиото от салатата й изпръска роклята — обясни Елиз.

— А може ли кухненският персонал да получи по едно питие, как мислиш? — попита го Джоан.

„Чупе“-то се хареса на всички, а също и салатата. (Тайгър се наведе към нея и тихичко прошепна: „Без сълзите нямаше да има този вкус“.)

Ренато отвори виното, одобри го според етикета и тържествено го сервира.

Седнал в бъдещата детска стая с чиния върху коленете, братът на Клодин, Скот разказваше:

— Казва се Алтицър и живее в Атланта, ако си спомням добре. Та той твърди, че смъртта на Бога е историческо събитие, което се е случило сега, в наши дни. Че Бог буквално е умрял.

Семейство Кан, Рейн Морган и Боб Гудман ядяха и го слушаха.

— Ей, вижте, заваля сняг! — извика Джими, застанал до единия от прозорците във всекидневната.

Стан Кийлър разказа няколко полски мръсни вица, на които Розмари се смееше високо.

— Внимавай с алкохола — промърмори Гай, застанал до рамото й. Тя се обърна и му показа чашата си през смях.

— Това е само джинджър ейл10!

Възрастният приятел на Джоан беше седнал на пода до креслото й, говореше й нещо настойчиво и я галеше по глезените. Елиз разговаряше с Педро. Той кимаше и гледаше към Майк и в другия край на стаята. Клодин започна да гледа на ръка.

Скочът беше на привършване, но всичко друго беше наред.

Тя сервира кафето, изпразни пепелниците и изплакна чашите с помощта на Тайгър и Карол Уендъл.

По-късно седна в един от еркерите с Хю Дънстан, пийваше от кафето си и гледаше едрите влажни снежинки, които бавно се спускаха надолу. От време на време някоя заблудена снежинка се залепваше на стъклото и се плъзваше, стапяйки се, надолу.

— Всяка година решавам да напусна този град — каза Хю. — Да избягам от престъпността, от шума и всичко останало. И всяка година или завалява сняг или „Ню Йоркър“ организира фестивал на Хъмфри Богарт и аз все си стоя тук.

— Затова толкова исках този апартамент — каза усмихнато Розмари, загледана пред прозореца. — За да седя тук и да гледам снега, а зад мен да гори камината.

— Хващам се на бас, че все още четеш Дикенс — каза Хю.

— Разбира се, че го чета — отвърна тя. — Никой не се отказва от Дикенс, щом веднъж го е прочел.

Гай се приближи към тях.

— Боб и Теа си тръгват — каза й той.

Към два часа всички гости си бяха отишли и двамата с Гай бяха сами във всекидневната, осеяна с мръсни чаши, използвани салфетки и препълнени пепелници. (На тръгване Елиз й беше прошепнала: „Да не забравиш!“. Едва ли можеше да забрави.)

— А сега най-добре да се поразмърдаме — каза Гай.

— Гай.

— Какво има?

— Ще отида при доктор Хил. В понеделник сутринта.

Той я гледаше без да продума.

— Искам той да ме прегледа — продължи тя. — Доктор Сейпърстайн или лъже или е… ох, не знам, сигурно е побъркан. Такава болка е сигнал, че нещо не е както трябва.

— Розмари…

— И няма да пия повече питието на Мини — прекъсна го тя. — Искам витамини на хапчета, като всички други. Вече от три дни не го пия. Карах я да ми го остави и после го изхвърлях.

— Ти си…

— Направих си напитка по моя рецепта.

Той събра всичката си изненада и гняв и като посочи през рамо към кухнята, изкрещя:

— С това ли ти напълниха главата онези кучки в кухнята? Това ли е поредната им версия? Да отидеш при друг лекар?

— Те са ми приятелки — каза тя. — Не ги наричай кучки.

— Те са едни проклети тъпи кучки, които би трябвало да си гледат собствената шибана работа!

— Те само казаха да се прегледам и при друг лекар.

— Ти имаш най-добрия лекар в Ню Йорк, Розмари. Знаеш ли какво е този твой доктор Хил? Господин Никой, това е той!

— Писна ми да слушам колко велик е доктор Сейпърстайн — каза тя и се разплака. — След като толкова ме боли още от ноември и единственото, което той прави е да ми повтаря, че болката щяла да спре!

— Няма да ходиш при друг лекар — каза Гай. — Ще трябва да плащаме на Сейпърстайн, а сега и на Хил. И дума да не става.

— Но аз не смятам да ходя при друг лекар — възрази Розмари. — Просто ще помоля доктор Хил да ме прегледа веднъж и да си каже мнението.

— Няма да ти разреша — сопна се Гай. — Не е… не е честно спрямо Сейпърстайн.

— Не било честно ли?… Ама ти чуваш ли се какво приказваш? А изобщо помислил ли си за мен?

— Искаш мнението на друг, така ли? Добре тогава. Кажи го на Сейпърстайн. Нека той да реши при кого да те изпрати. Появи поне толкова уважение към най-добрия специалист в тази област!

— Искам при доктор Хил! Ако не искаш да платиш, аз ще си… Внезапно тя млъкна и застана неподвижно, като парализирана. Само една сълза се стичаше бавно към брадичката й.

— Роз, какво ти е?

Болката бе престанала. Беше изчезнала. Като развален клаксон, който най-сетне е бил поправен. Като всяко нещо, което има край и изчезва и то завинаги; и което никога няма да се върне, слава Богу! Отиде си, край и о, колко добре можеше да се почувства тя, стига да успее да си поеме дъх!

— Роз, какво има? — каза Гай и разтревожено пристъпи към нея.

— Престана — каза тя. — Вече ме не боли.

— Не те боли? — недоверчиво попита той.

— Току-що — каза тя и се опита да му се усмихне. — Престана. Просто така. — Тя затвори очи и дълбоко си пое дъх, и пак, още по-дълбоко. Имаше чувството, че не е можела да диша така свободно от години. Или от преди Деня на благодарността.

Когато отвори очи Гай все така я гледаше с тревога в погледа.

— Какво си слагала в тази твоя напитка? — попита той.

Сърцето й спря за миг. Беше умъртвила бебето. С шери. С развалено яйце. Или с комбинацията от съставките. Бебето беше мъртво, болката беше престанала. Болката беше бебето и тя го беше убила с високомерието си към чуждите съвети.

— Едно яйце — започна тя. — Мляко. Сметана. Захар. — После примигна, избърса с ръка бузата си и го погледна. — И шери — завърши тя, като се стараеше последното да звучи безобидно.

— Колко шери — попита той.

Нещо помръдна в нея.

— Много ли?

И пак същото движение, където преди нищо не беше помръдвало. Съвсем лек, приятен натиск. Тя се изсмя нервно.

— За Бога, Розмари, кажи колко?

— Живо е — каза тя и пак се изкикоти. — Мърда. Всичко е наред. Не е мъртво. Движи се. — Тя погледна надолу към корема си, сложи ръце върху него и лекичко натисна. Сега вече мърдаха две неща, две ръчички, едното тук, другото там.

Тя протегна ръка към Гай без да го поглежда и нетърпеливо щракна с пръсти, търсейки ръката му. Той се приближи и протегна ръка. Тя я притисна отстрани на корема си и я задържа. Движението послушно се повтори.

— Усети ли? — попита тя и го погледна. — Ето пак; усещаш ли?

Все още блед, Гай отдръпна ръката си.

— Да — отвърна той. — Усетих.

— Няма от какво да се страхуваш — засмя се тя. — Няма да те ухапе.

— Чудесно е — каза той.

— Нали? — Тя пак обгърна с ръце корема си и го погледна. — Живо е. И рита. Там си е, вътре.

— Ще взема да поразчистя — каза Гай и взе един пепелник и две чаши.

— Е, добре, Дейвид или Арманда! — каза Розмари. — След като ни уведоми за присъствието си, бъди така любезен да се укротиш, да може мама да поразтреби. — Тя пак се разсмя. — Боже мой, толкова е енергичен! Това значи, че е момче нали? Ей, ти, успокой се! Има още цели пет месеци, така че пести си силите. Кажи му нещо, Гай. Ти си му баща. Кажи му да не бъде толкова нетърпелив.

Тя се смееше, смееше и плачеше, обгърнала корема си с две ръце.

Шеста глава

Колкото зле се чувстваше преди, толкова добре й беше сега. Със спирането на болката дойде и сънят — спеше по десет чудесни дълги часа, без никакви сънища. А заедно със съня дойде и апетитът за месо, но добре сготвено, а не сурово, за яйца и зеленчуци, за сирене, плодове и мляко. Само за няколко дни лицето на Розмари загуби призрачните си изпити очертания. Само след няколко седмици тя вече изглеждаше както подхожда на бременна жена: в цветущо здраве, с добро самочувствие, по-хубава отвсякога.

Изпиваше питието на Мини, веднага щом тя й го донесеше. Изпиваше го до дъно, до последната студена капчица, като че по този начин прогонваше спомена за чувството за вина, което бе изпитала, когато помисли бебето за мъртво. Заедно с питието Мини започна да й носи по една паста с бял зърнест пълнеж, подобен на марципан. И пастата изяждаше веднага, колкото заради приятния й сладък вкус, толкова и заради решимостта си да бъде най-изпълнителната бъдеща майка на света.

Доктор Сейпърстайн може би я беше заблудил за продължителността на болката, но поне за това, че ще спре, не я бе излъгал, Бог да го благослови. Той просто каза: „Време беше“ и допря стетоскопа към корема на Розмари, чиято издутост вече личеше. Когато долови движенията на бебето, той изглеждаше толкова развълнуван, че Розмари се изненада от силата на реакцията при този човек, грижил се за стотици бременни жени. Вероятно това непрекъснато вълнение, помисли си Розмари, различава истински добрия гинеколог от обикновения професионалист.

Купи си дрехи от магазин за бременни — черна пола с туника, бежов костюм и червена рокля на бели точки. Две седмици след тяхното парти тя и Гай бяха поканени у Лу и Клодин Комфърт.

— Просто не мога да повярвам, че си се променила за толкова кратко време! — каза й Клодин, като я държеше за двете ръце. — Изглеждаш сто пъти по-добре, Розмари! Какви ти сто, хиляда пъти!

Съседката от техния етаж, мисис Голд, й каза, когато я срещна:

— Преди няколко седмици бяхме доста загрижени за вас. Изглеждахте толкова изпита и слабичка. А сега, все едно че сте съвсем друг човек, наистина. Снощи и съпругът ми, Артър, каза същото.

— Сега се чувствам много по-добре — отвърна Розмари. — Някои бременности започват зле и после нещата се оправят. При други е обратното. Радвам се, че за мен лошото вече мина.

Сега усещаше други по-слаби болки, за които преди не си беше дала сметка, заради другата, силната — болки в гръбначните мускули и в подутите си гърди. Но за тях се говореше в книгата, която доктор Сейпърстайн я бе накарал да изхвърли. Те бяха нещо типично за състоянието й, нещо повече, тя ги чувстваше като такива и вместо да й пречат, по-скоро усилваха чувството й, че всичко е наред. Все още й се повдигаше от солта, но защо пък трябваше непременно да яде солено?

След като два пъти смениха режисьора и три пъти промениха заглавието, решиха премиерата на пиесата, в която Гай участваше, да бъде в средата на февруари, във Филаделфия. Доктор Сейпърстайн не разреши на Розмари да замине за там предварително и затова тя замина в деня на представлението заедно с Мини и Роман и Джими и Тайгьр в раздрънкания пакард на Джими. На тръгване бяха настроени доста песимистично. Розмари, Джими и Тайгьр бяха гледали последната репетиция на пиесата преди трупата да замине от Ню Йорк и се съмняваха в шансовете й за успех. Надяваха се единствено Гай да бъде забелязан и похвален от един или няколко критици. Роман подхранваше тази надежда, като спомена няколко имена на големи актьори, привлекли вниманието в слаби пиеси.

С декори, костюми и осветление пиесата все пак беше скучна и многословна. Участниците и приятелите им се разделиха на малки групички в тревожно очакване. Майката на Гай, долетяла от Монреал специално за случая, непрекъснато повтаряше на тяхната група, че Гай бил изключителен и пиесата също била изключителна. Дребничка, руса и оживена, тя не преставаше да чурулика оптимистично на Розмари и Алън Стоун, на Джими и Тайгър, на Гай, Мини и Роман. Единствено Мини и Роман й отвръщаха с ведри усмивки. Другите притеснено чакаха. Според Розмари, Гай беше повече от изключителен, но такова беше мнението й и след „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, където критиците изобщо не го бяха забелязали.

След полунощ излязоха две рецензии, които остро критикуваха пиесата и обсипваха Гай с възторжени похвали. В едната имаше цели два параграфа, посветени на него. Друга рецензия, която се появи едва на сутринта беше озаглавена „Превъзходната игра спаси новата комедия“. Авторът описваше Гай като „почти неизвестен млад актьор с необикновени способности“, който „стопроцентово ще се изяви в по-значителни и добри постановки.“

На връщане към Ню Йорк всички бяха в далеч по-добро настроение, отколкото при заминаването.

Розмари беше доста заета, докато Гай беше вън от града. Най-после бе дошло време да поръча жълто-белите тапети за детската стая, детското креватче, скрина и ваничката. Трябваше да пише писма, отлагани от дълго време, и да разкаже на семейството си всички добри новини. Трябваше да купува бебешки дрешки и още дрехи за себе си. Трябваше да обмисли най-различни неща, да избере картичките, които щеше да изпрати при раждането на бебето, да реши дали да го кърми или да го храни изкуствено и най-вече името, името, името. Андрю, Дъглас или Дейвид. Аманда, Джени или Хоуп.

Освен това трябваше да прави упражнения, сутрин и вечер, защото искаше да роди без помощта на системи. Тя приемаше това много присърце и доктор Сейпърстайн беше напълно съгласен с нея. Щеше да я упои само ако в последния момент тя помолеше за това. Легнала на пода, тя вдигаше краката си във въздуха и ги държеше така докато преброи до десет. Упражняваше се в плитко и дълбоко дишане и си представяше прекрасния, изпълнен с напрежение момент, в който щеше да види как бебето излиза сантиметър по сантиметър от тялото й с нейна помощ.

Вечерите прекарваше у Мини и Роман. Веднъж я поканиха семейство Кап и веднъж отиде у Хю и Елиз Дънстан.

— Още ли не си наела сестра? — попита я Елиз. — Отдавна трябваше да се погрижиш за това. Сега може би трудно ще намериш. Но когато на другия ден се обади на доктор Сейпърстайн и го попита как да постъпи, той я успокои, че бил говорил с много добра болногледачка, която била готова да се грижи за Розмари след раждането, колкото тя пожелае.

— Интересно как съм пропуснал да ти кажа. Името й е мис Фицпатрик и е една от най-добрите.

Гай й се обаждаше почти през вечер след представлението. Разказваше й за промените в пиесата и за хвалебствената статия за играта му в списание „Варайъти“. Тя му разказваше за мис Фицпатрик, за тапетите и за безформените терлички, които Лора-Луис плетеше за бебето.

Пиесата бе свалена от сцената след петнайсет представления и Гай се прибра у дома, но само след два дни отново замина за Калифорния за пробни снимки в „Уорнър Брадърс“. Най-сетне се прибра окончателно. Беше получил предложения за две главни роли през следващия сезон, от които можеше да избира и тринадесет половинчасови серии на „Гринуич Вилидж“. От „Уорнър Брадърс“ се обадиха с предложение, но Алън го отклони.

Бебето риташе като дявол. Розмари му казваше да спре и заплашваше, че в противен случай и тя ще започне да рита.

Мъжът на сестра й Маргарет се обади да съобщи за раждането на Кевин Майкъл, който се бил родил почти четири килограма. По-късно пристигна и една прекалено натруфена картичка с розовобузо бебе, което гръмко оповестяваше името си, рождената дата, теглото и височината си.

— Как са пропуснали да напишат кръвната му група? — промърмори Гай.

Накрая Розмари избра пестеливо украсени картички, на които с релефни букви щеше да пише само името на бебето, техните имена и рождената дата. И щеше да се казва или Андрю Джон или Дженифър Сюзан. Това беше окончателно. И щеше да го кърми, а не да го храни с биберон.

Преместиха телевизора във всекидневната и раздадоха останалите мебели от детската стая на приятели. Пристигнаха тапетите, които се оказаха чудесни. След като ги залепиха, пристигнаха креватчето, скринът и ваничката. Подредиха ги по един начин, а сетне по друг. Розмари подреди в скрина непромокаеми пелени, одеялца, гащички и камизолки, толкова мънички, че докато ги разглеждаше, й идеше да се разсмее.

— Андрю Джон Удхаус, — каза тя — спри вече! Имаш още цели два месеца!

Отпразнуваха втората си годишнина от сватбата и трийсет и третия рожден ден на Гай. Поканиха на вечеря семейство Дънстан, семейство Чен и Джими и Тайгър. Няколко пъти ходиха на театър.

Розмари ставаше все по-едра. Гърдите й се повдигаха над твърдия издут корем, по който вече личаха движенията на бебето. Правеше гимнастика сутрин и вечер; вдигаше крака във въздуха, седеше на петите си и се упражняваше в дишането.

В края на май, след като влезе в деветия месец, тя приготви един малък куфар с нещата, които щяха да й трябват в болницата — нощници, сутиени за кърмене и един нов памучен халат. Остави приготвения куфар до вратата на спалнята.

В петък, на трети юни, Хъч почина в болницата „Св. Винсент“. Аксел Алърт, зетят на Хъч, се обади на Розмари в събота сутрин да съобщи за смъртта му. Каза й, че във вторник в единайсет сутринта ще има помен в Културния център на Западна Шестдесет и четвърта улица.

Розмари много плака, отчасти заради смъртта на Хъч, отчасти защото почти бе забравила за него през последните месеци и сега имаше чувството, че така е ускорила края му. Грейс Кардиф й се бе обадила няколко мъти и веднъж Розмари бе позвънила на Дорис Алърт. Но не беше ходила да го види в болницата. Струваше й се безсмислено, след като той беше все така в кома. А и щом тя самата възстанови здравето си, нямаше желание да вижда болни хора, като че ли по някакъв начин това заплашваше нея и бебето.

Когато съобщи новината на Гай, лицето му посивя и той остана мълчалив и замислен за няколко часа. Розмари се изненада от силната му покруса.

Тя отиде на помена сама, понеже Гай беше на снимки и не можеше да се освободи, а Джоан се извини с някакво вирусно заболяване. В хубавата, облицована с ламперия зала имаше около петдесет души. Службата започна малко след единайсет и беше доста кратка. Пръв говори Аксел Алърт, а след него някакъв мъж, който очевидно дълги години бе познавал Хъч. След това Розмари тръгна с останалите хора към предната част на залата и поднесе съболезнованията си на семейство Алърт, на другата дъщеря на Хъч, Една, и на съпруга й. Някаква жена я докосна по ръката.

— Извинете, вие сигурно сте Розмари, нали?

Жената бе около петдесетгодишна, елегантно облечена, сивокоса и с много фино лице.

— Аз съм Грей Кардиф — представи се тя.

Розмари й стисна ръката и й благодари за телефонните обаждания.

— Снощи щях да ви изпратя това по пощата — каза Грей Кардиф и протегна ръка, в която държеше пакет с размерите на книга, увит в кафява хартия. — После се сетих, ме сигурно ще ви видя тази сутрин. — Тя подаде пакета на Розмари, която видя собствения си адрес и този на Грейс Кардиф, написани от двете му страни.

— Какво е това? — попита тя.

— Една книга, която Хъч пожела да ви предам. Много е настоявал. Розмари не я разбираше.

— Преди смъртта, за няколко минути е дошъл в съзнание — обясни Грейс Кардиф. — Аз не бях там, но той е казал на една сестра да ми предаде непременно да ви дам книгата, която е на бюрото му. Явно, че я е чел в нощта, когато получи удара. Много е настоявал, повторил това на сестрата два или три пъти и я накарал да обещае, че няма да забрави. А аз трябва да ви предам думите му, че „името е анаграма“.

— Името на книгата ли?

— Очевидно това е искал да каже. Но тогава е бълнувал и не можем да бъдем сигурни. Изглежда се е мъчел да излезе от комата и смъртта е настъпила вследствие на усилията му. Първо помислил, че е следващата сутрин след удара и казал, че трябва да се срещнете в единайсет…

— Да, ние имахме такава уговорка — рече Розмари.

— А после изглежда е разбрал, че е минало време и започнал да повтаря на сестрата, че трябва да ви дам книгата. Казал го няколко пъти и това е бил краят. — Грейс Кардиф се усмихна, като че водеше приятен разговор. — Книгата е английска и в нея се говори за черна магия.

— Нямам никаква представа защо толкова е държал да я получа — каза Розмари, като колебливо разглеждаше пакета.

— И все пак наистина много е държал, затова вземете я. И името е анаграма. Милият Хъч. Във всяко нещо търсеше елемент на приключение, нали?

Двете заедно излязоха от залата, после и от сградата и се спряха на тротоара.

— Ще взема такси към жилищната част на града. Искате ли да ви оставя някъде? — попита я Грейс Кардиф.

— Не, благодаря ви — отвърна Розмари. — Аз съм в обратна посока.

Стигнаха до ъгъла. Останалите хора, присъствали на службата викаха таксита. Една кола спря и двамата мъже, които я бяха повикали, я предложиха на Розмари. Тя се опита да откаже и тъй като мъжете настояваха, предложи таксито на Грейс Кардиф. Тя обаче също отказа.

— В никакъв случай — възпротиви се тя. — Възползвайте се от предимствата на чудесното си състояние. Кога ще се роди бебето?

— На двайсет и осми юни — отвърна Розмари. Тя благодари на мъжете и влезе в таксито. Колата беше малка и тя се вмъкна с известна трудност.

— Желая ви щастие — каза Грейс Кардиф и затвори вратата.

— Благодаря — рече Розмари. — И за книгата също. — После се обърна към шофьора — Към Брамфорд, моля. — Когато таксито тръгна, тя се усмихна на Грейс Кариф през отворения прозорец.

Седма глава

Помисли си дали да не отвори пакета още в таксито, но собственикът бе снабдил колата с допълнителни пепелници и огледала, както и табелки с изискването да се спазва чистота. Канапът и опаковката щяха да дойдат твърде много на шофьора. Затова тя първо се прибра у дома, свали обувките, роклята и колана и навлече новия си широк яркозелен пеньоар на черти.

На входната врата се позвъни и тя отиде да отвори с все още неотворения пакет в ръце. Беше Мини, която й носеше напитката и пастичката.

— Чух, че се прибираш — рече тя. — Явно поменът не е бил много продължителен.

— Да — потвърди Розмари и пое чашата. — Зет му и един друг човек казаха по няколко думи за него и за това колко ще ни липсва и това беше. — Тя отпи малко от рядката зелена течност.

— Много разумно са постъпили. Няма нужда от дълги церемонии — каза Мини. — Я, пощаджията мина ли вече?

— Не, току-що ми го дадоха — отвърна Розмари, отпи още една глътка и реши да не се впуска в подробности за това кой и защо й е дал пакета и за цялата история, че Хъч е дошъл в съзнание.

— Дай ми го, ще го подържа — каза Мини и взе пакета.

— Благодаря ти — рече Розмари и с освободената ръка пое пастата.

Докато тя ядеше и пиеше, Мини претегли в ръка пакета.

— Книга ли е?

— Да — кимна Розмари. — Мислела да ми го изпрати по пощата и после се сетила, че днес сигурно ще се видим.

— О — възкликна Мини като прочете адреса на Грейс. — Познавам тази къща. Семейство Гилмор живееха там преди да се преместят в сегашното си жилище.

— Така ли?

— Много пъти съм ходила там. „Грейс“. Това е едно от любимите ми имена. Сигурно е някоя от твоите приятелки?

— Да — отвърна Розмари. Така беше по-лесно, отколкото да се впуска в подробности, пък и без това нямаше никакво значение.

Тя довърши пастата и питието, взе пакета от Мини и й подаде чашата.

— Благодаря — рече тя усмихната.

— Ей, щях да забравя — рече Мини. — Роман ще слиза след малко до химическото чистене. Искаш ли да отнесе нещо, или ако имаш да вземаш нещо от там?

— Не, нищо, благодаря. Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се. Защо не вземеш да подремнеш?

— Точно това смятах да направя. Довиждане.

Тя затвори вратата и отиде в кухнята. Отряза канапа с нож и разтвори кафявата опаковка. Заглавието на книгата беше „Всички те са магьосници“ от У. К. Пърси. Не беше нова книга, защото златните букви по черната корица едва личаха. На първия празен лист тя видя подписа на Хъч, а под него бе написано „Торки, 1934“. В долния край на корицата беше залепен малък син етикет с надпис „Книжарница Дж. Уагхорн и Син“.

Розмари тръгна с книгата към всекидневната, като пътьом прелистваше страниците. Тук-там се срещаха снимки на хора от Викторианската епоха с почтен вид, а в самия текст имаше подчертани пасажи и бележки в полето, познати й от книги, които Хъч й бе давал да чете, когато приятелството им напомняше връзката между Хигинс и Елиза11. Една от подчертаните фрази гласеше: „плесента, която те наричат «Дяволски пипер»“.

Тя седна на единия от еркерите и прегледа съдържанието. Веднага забеляза името Ейдриън Маркато; така бе озаглавена четвъртата глава. В други глави се разказваше за други хора, всеки от които, както предполагаше заглавието на книгата, се занимаваше с магьосничество: Жил дьо Ре, Джейн Уенмън, Алистър Кроули, Томас Уеър. Последните две глави се наричаха „Как се практикува черна магия“ и „Магьосничеството и култът към Сатаната“.

Розмари отвори книгата на четвърта глава и набързо прегледа двадесетте й страници. Маркато се родил в Глазгоу през 1846, но скоро след това родителите му се преселили в Ню Йорк (подчертано) и починал на остров Корфу през 1922. Имаше описание на вълненията, предизвикани от него през 1896, когато заявил, че е извикал духа на Сатаната и тълпата го нападнала пред Брамфорд (а не във фоайето, както бе казал Хъч). Подобни неща се били случили и в Стокхолм през 1898 и в Париж през 1899. На едната страница беше сниман в цял ръст — мъж с хипнотичен поглед и черна брада, който за миг се стори познат на Розмари. А на гърба на страницата имаше още една снимка в по-непринудена обстановка — беше седнал в някакво парижко кафене със съпругата си Хесия и синът си Стивън (подчертано).

Затова ли Хъч беше държал толкова тя да получи книгата; за да прочете по-подробно за живота на Ейдриън Маркато? Но защо? Беше изрекъл предупрежденията си много по-отдавна и после бе признал, че опасенията му са неоправдани. Тя продължи да прелиства книгата по-нататък и към края се зачете в още подчертани фрази. „Не бива да се съмняваме, обаче“, гласеше една от тях, „че независимо дали ние вярваме или не, те положително вярват в това“. И след няколко страници пак срещна подчертан пасаж: „широкоразпространеното вярване, че младата кръв притежава голяма сила“; и по-нататък „заобиколени от свещи, които, естествено, също са черни“.

Черните свещи, които Мини бе донесла в нощта, когато спря тока. Хъч бе силно впечатлен от цвета им и бе започнал да разпитва за Мини и Роман. Нима това искаше да й каже той с тази книга? Че те са магьосници? Мини с нейните билки и амулети с танис, Роман с неговия пронизващ поглед? Но те не бяха никакви магьосници, нали? Не бе възможно.

Тогава тя си спомни останалата част от посланието на Хъч, че заглавието на книгата е анаграма. „Всички те са магьосници“, Тя се опита мислено да разбърка буквите, да ги превърне в нещо смислено, което да й подскаже нещо. Не успя. Буквите бяха прекалено много. Огледа се за лист и молив, но се сети, че по-лесно ще се справи с комплекта за игра на анаграми.

Взе кутията от спалнята, седна отново на еркера, сложи дъската на коленете си и извади от кутията буквите, от които се състоеше заглавието на книгата. Бебето, което бе кротувало през цялата сутрин, сега се размърда. „Сигурно ще си голям специалист по играта на анаграми“, помисли тя с усмивка. Бебето пак ритна.

— Хей, по-спокойно — рече тя.

Започна да разбърква буквите от заглавието и да се опитва да ги свърже по друг начин. Първо подреди „скитам часове“, а след няколко размествания на малките дървени плочки, успя да напише „всичко там гине“. И двете обаче май нищо не означаваха. Не й говореха нищо и следващите попадения „тъмни саги“, „гномът скача“ и „стигам висини“. Така или иначе, те не бяха истински анаграми, понеже включваха по-малко букви, отколкото имаше в заглавието на книгата. Това беше някаква глупост. Как можеше заглавието на някаква книга да представлява скрито послание и то предназначено единствено за нея? Хъч не е бил на себе си, нали и Грейс Кардиф каза същото? Губеше си времето. „Сън мечта“. „Стаени маски“…

А може би не името на книгата, а това на автора беше анаграма. Може би У. К. Пърси беше някакъв псевдоним и колкото повече го гледаше, толкова повече, й се струваше, че е така.

Взе други букви.

Бебето риташе.

У. К. Пърси беше С. И. Купър. Или пък Р. У. Къпис.

Това пък съвсем нищо не значеше.

Горкият Хъч.

Тя взе дъската, наклони я и изсипа буквите отново в кутията. Книгата, която лежеше до нея на седалката в еркера, се бе разтворила на страницата със снимката на Едриън Маркато и семейството му. Може би Хъч беше натиснал по-силно там, за да я държи разтворена, докато подчертава името „Стивън“.

Сега бебето си лежеше спокойно и не помръдваше.

Тя отново взе дъската в скута си и извади от кутията буквите, с които да напише „Стивън Маркато“. След като ги подреди, тя ги разгледа за миг и започна да ги размества. Без погрешни ходове и без да направи нито едно излишно движение, тя написа с тях „Роман Кастивът“.

Сега бебето помръдваше съвсем, съвсем леко.

Тя прочете цялата глава за Ейдриън Маркато и другата — „Как се практикува черна магия“. После отиде в кухнята и хапна малко салата с риба тон, марули и домати, замислена за току-що прочетеното.

Тъкмо започваше главата „Магьосничеството и култът към Сатаната“, когато някой отключи входната врата, но не можа да я отвори заради веригата. После звънна и тя отиде да отвори. Беше Гай.

— За какво е тая верига? — попита той, когато влезе.

Тя не каза нищо, само заключи вратата и отново пусна веригата.

— Какво има? — отново попита Гай. Носеше букет маргаритки и една кутия от магазин „Бронзини“.

— Да влезем и ще ти обясня.

Гай й поднесе маргаритките и я целуна.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя и отиде в кухнята.

— Как мина поменът?

— Добре. Беше много кратък.

— Купих си ризата, която видяхме в „Ню Йоркър“ — каза той и се запъти към спалнята. — Хей, — извика той оттам — „В един ясен ден“ и „Небостъргач“ са свалени от сцената.

Тя сложи маргаритките в една синя кана и ги отнесе във всекидневната. Гай се появи от спалната и й показа ризата. Тя каза, че много я харесва.

— Знаеш ли кой всъщност е Роман? — запита го тя след това.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — запита той, като я гледаше изненадано. — Той си е Роман.

— Той е синът на Ейдриън Маркато — рече тя. — Човекът, който казал, че извикал духа на Сатаната и бил нападнат от тълпата. Роман е неговият син Стивън. „Роман Кастивът“ е „Стивън Маркато“ с разместени букви… анаграма.

— Кой ти каза? — запита Гай.

— Хъч — отвърна Розмари. После разказа на Гай за книгата „Всички те са магьосници“ и за посланието на Хъч. Показа му книгата, той остави ризата, взе я, прочете заглавната страница и съдържанието и бавно запрелиства страниците, като внимателно ги разглеждаше.

— Тук е на трийсет години — каза Розмари. — Виждаш ли очите?

— Може пък и да е съвпадение — рече Гай.

— И още едно съвпадение, че той живее тук? В къщата, в която е израсъл Стивън Маркато? — Розмари поклати глава. — Освен това и по възраст съвпадат. Стивън Маркато е роден през август 1886, което значи, че сега е на седемдесет и девет години, на колкото е и Роман. Не е просто съвпадение.

— Не, предполагам, че не е — съгласи се Гай и продължи да прелиства книгата. — Сигурно наистина е Стивън Маркато. Горкият дядка! Нищо чудно, че си е променил името така, като има такъв откачен баща.

— Но не мислиш ли, че и той е като… баща си? — запита Розмари, като го гледаше несигурно.

— Какво искаш да кажеш? — запита Гай усмихнато. — Че е магьосник? Че е поклонник на дявола?

Тя кимна.

— Роз! — изненада се той. — Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ… — Той се засмя и й върна книгата. — Не, миличка, не може…

— Това е религия — възрази тя. — Много стара религия, която е била отречена и… преследвана.

— Добре де — съгласи се той. — Но в наши дни?

— Баща му е бил мъченик за тази религия — обясни тя. — Или поне той вярва, че е така. Знаеш ли как е умрял Ейдриън Маркато? В някаква конюшня. На Корфу. Където и да се намира това място. Защото не са го пуснали в хотел. Наистина, казали му „Няма стая за вас“. И той починал в конюшнята. И той е бил с него. Роман. Мислиш ли, че може да се откаже такова нещо?

— Мила моя. Сега сме 1966-та.

— Тази книга е издадена 1933-та — възрази Розмари. — Тогава в Европа е имало сборища… така ги наричат. Това са техните паства. В Европа, в Северна и Южна Америка, в Австралия. Мислиш ли, че всичките тези хора са измрели само за трийсет и три години? И тук има такова сборище и в него са Мини и Роман, заедно с Лора-Луис, и Фонтейнови и Гилморови. Тези събирания с флейтата и песните им — това са шабати или каквото там им викат!

— Миличка, — започна Гай — не се вълнувай толкова. Нека…

— Прочети какво правят, Гай — викна тя, като протегна към него разтворената книга и почука с показалец по страницата. — В техните ритуали се използва кръв, защото кръвта има сила, а кръвта, която най-много им върши работа е кръвта от бебе, което още не е кръстено. И не само кръвта, те използват и месото!

— За Бога, Розмари!

— Защо бяха толкова любезни към нас? — настояваше тя.

— Ами просто са такива хора. А ти за какви ги мислиш, за някакви маниаци?

— Точно така! Истински безумци, които си въобразяват, че имат някаква магическа сила, че са вещици от приказките и изпълняват всякакви налудничави ритуали, защото са… болни и откачени маниаци!

— Миличка…

— Онези черни свещи, които донесе Мини са били от черна литургия! Те помогнаха на Хъч да се досети. А всекидневната им е опразнена в средата, за да имат място.

— Мила моя, те са възрастни хора и си имат своя среда от приятели. Когато се събират, доктор Шанд просто пуска грамофона. А черни свещи можеш да си купиш от всеки магазин за домашни потреби. Не само черни, но и червени, зелени, и сини. А стаята им е почти празна, защото Мини нищо не разбира от мебелиране. Добре, бащата на Роман е бил откачен, но това не значи, че Роман прилича на него.

— Никога няма да стъпят в този апартамент — каза Розмари. — Нито единият, нито другият. Нито Лора-Луис и останалите. И няма да ги пусна да припарят до бебето.

— Самият факт, че Роман си е сменил името доказва, че не прилича на баща си — възрази Гай. — Ако се гордееше с това име, щеше да го запази.

— Ами той го е запазил — рече Розмари. — Той просто го е преобърнал, но не го е заменил за друго. И затова го пускат в хотелите.

Тя се приближи към прозореца, където още лежеше кутията с анаграми.

— Никога вече няма да ги пусна тук — рече тя. — И щом бебето порасне достатъчно, искам да дадем жилището под наем и да се преместим. Не ги искам близо до нас. Хъч беше прав. Изобщо не трябваше да идваме в тази къща. — И тя се загледа навън през прозореца, здраво стиснала книгата в две ръце и разтреперана. Гай помълча, загледан в нея.

— Ами доктор Сейпърстайн? Какво ще кажеш за него? И той ли е в сборището? — иронично запита той.

Тя се обърна и го изгледа.

— В крайна сметка — продължи той — има и вманиачени лекари, не е ли така? Може би най-голямата му мечта е да обикаля пациентите си, яхнал на метла?

Тя пак се обърна към прозореца вече поуспокоена.

— Не, не мисля, че и той е от тях — рече тя. — Той е… прекалено интелигентен.

— А освен това, той е евреин — засмя се Гай. — Е, радвам се, че изключи поне един човек от Мак Картиевската си атака. Да говориш за лов на вещици в наши дни, ама че щуротия! И за обща вина по роднинска линия.

— Аз не твърдя, че те наистина са магьосници — възрази Розмари. — Аз зная, че те всъщност не притежават свръхестествена сила. Но има хора, които наистина вярват, макар че за нас това е глупост. Точно както роднините ми вярват, че Бог чува молитвите им, и че нафората представлява тялото на Исус. Мини и Роман вярват в своята религия, вярват и спазват ритуалите й, сигурна съм в това. И нямам намерение да рискувам безопасността на бебето.

— Няма да даваме под наем и да се местим — каза решително Гай.

— Напротив, ще го направим — каза Розмари и го погледна.

— По-късно ще говорим за това — отвърна той и взе отново ризата.

— Той те излъга — рече тя. — Баща му не е никакъв режисьор. И изобщо няма нищо общо с театъра.

— Добре де, значи ме е преметнал — отвърна той. — Кой, но дяволите, не го прави? — И той влезе в спалнята.

Розмари седна до кутията с играта. Затвори я и след малко отново взе книгата и започна да чете последната глава за „Магьосничеството и култът към Сатаната“. Гай остави ризата в спалнята и се върна във всекидневната.

— Мисля, че не бива повече да четеш тази книга — каза той.

— Искам просто да прочета последната глава — рече Розмари.

— Не днес, скъпа — рече Гай и се приближи към нея. — И без това си достатъчно превъзбудена. Това не се отразява добре нито на теб, нито на бебето. — Той протегна ръка и зачака тя да му даде книгата.

— Не съм превъзбудена — възрази тя.

— Цялата трепериш — каза той. — Трепериш от пет минути насам. Хайде, дай ми я. Утре ще я прочетеш.

— Гай…

— Не — настоя той. — Говоря съвсем сериозно. Хайде, дай ми я.

— О-ох — въздъхна Розмари и му я подаде. Той отиде до библиотеката, протегна се и я сложи възможно най-високо, върху двата тома на Кинзи12.

— Утре ще я прочетеш — успокои я той. — Днес ти се насъбра достатъчно с този помен и всичко останало.

Осма глава

Доктор Сейпърстайн беше шокиран.

— Невероятно! — възкликна той. — Направо фантастично! Как каза, че му било името, Мачадо ли?

— Маркато — рече Розмари.

— Невероятно — повтори той. — А аз нищо не подозирах. Мисля, че веднъж той ми каза, че баща му се е занимавал с внос на кафе. Да, спомням си, че най-подробно ми обясняваше разликите между отделните сортове и как трябва да се смила всеки един от тях.

— На Гай казва, че баща му е бил режисьор.

Доктор Сейпърстайн поклати глава.

— Нищо чудно, че се срамува от истината — рече той. — И не съм изненадан, че ти толкова си се разстроила, когато си разбрала. Аз съм абсолютно сигурен, че Роман не споделя нелепите убеждения на баща си, но много добре разбирам тревогата ти от това, че сте толкова близки съседи.

— Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с Мини — каза Розмари. — Може и да не съм права, но не искам да поемам и най-малък риск, що се отнася до безопасността на бебето.

— Несъмнено — съгласи се доктор Сейпърстайн. — Всяка майка би реагирала по същия начин.

— Не допускате ли — рече Розмари, като поверително се наведе към него, — че Мини е слагала нещо, което да навреди или в питието или в онези пасти?

— Съжалявам, мила — засмя се доктор Сейпърстайн. — Не исках да се смея така на думите ти, но тя всъщност е една много мила възрастна жена, която би направила всичко за доброто на бебето… Не, не мога да допусна, че ти е дала нещо вредно. При това, аз отдавна щях да забележа отражението му върху теб и бебето.

— Обадих й се по домофона и й казах, че не се чувствам добре. Нямам намерение да взимам нищо друго от нея.

— Няма да ти се наложи — успокои я докторът.

— Мога да ти дам хапчета, които ще бъдат много по-подходящи за тези последни седмици. А това може да им помогне да решат собствения си проблем.

— Какво имате предвид? — запита Розмари.

— Те искат да заминат — обясни той. — При това доста скоро. Всъщност Роман не е добре. Под най-строга тайна ще ти доверя, че не му остава повече от месец, най-много два. Иска да посети за последен път някои от любимите си градове по света и те се опасяваха, че ти можеш да се обидиш от заминаването им тъкмо преди раждането. Онази вечер споделиха колебанията си с мен и ме попитаха как, според мен, ще го възприемеш. Не искаха да те разстройват, като ти кажат истинската причина за пътешествието си.

— Съжалявам, че Роман не е добре — рече Розмари.

— Но си доволна, че ще се махне оттук? — усмихна се доктор Сейпърстайн. — Реакцията ти е съвсем оправдана при създалите се обстоятелства. Знаеш ли какво, Розмари, ще им кажа, че съм те попитал и че ти изобщо не си се обидила от намерението им да заминат. А докато тръгнат, (мисля, че споменаха неделята като възможен ден за заминаване), ти ще се държиш както преди. Тоест, няма да се издаваш пред Роман, че си научила истинската му самоличност. Сигурен съм, че той много ще се натъжи, ако разбере и е срамота да го притесняваме, щом става въпрос за няколко дни.

— Сигурен ли сте, че ще заминат в неделя? — запита Розмари, след като помълча малко.

— Зная, че искат да е по-скоро — отвърна той.

— Добре — рече Розмари, след кратък размисъл.

— Ще се държа както преди, но само до неделя.

— Ако искаш, ще ти изпратя хапчетата утре сутринта — предложи докторът. — Накарай Мини да ти остави питието и пастата и като си тръгне, ще ги изхвърлиш и ще вземеш хапче.

— Чудесна идея — съгласи се Розмари. — Така ще бъда много по-спокойна.

— Сега това е най-важното — каза доктор Сейпърстайн. — Ти да си спокойна и щастлива.

— Ако бебето е момче — усмихна се Розмари, — може просто да го кръстя Ейбрахам Сейпърстайн Удхаус.

— Пази боже! — усмихна се доктор Сейпърстайн.

Когато Гай научи за разговора й с доктора, се зарадва почти колкото нея.

— Съжалявам, че на Роман краят му наближава — каза той, — но се радвам заради теб, че те ще заминат. Сигурен съм, че сега нервите ти ще се поотпуснат.

— О, несъмнено — рече Розмари. — Още отсега се чувствам по-добре, само защото зная, че ще заминат.

Очевидно, доктор Сейпърстайн бе побързал да разкаже на Роман за предполагаемите чувства на Розмари, защото Мини и Роман се отбиха още същата вечер и съобщиха, че заминават за Европа.

— В неделя сутринта в десет часа — каза Роман — тръгваме със самолет за Париж. Там ще прекараме около една седмица и после продължаваме към Цюрих, Венеция и към най-красивия град в света, Дубровник, в Югославия.

Ще се пръсна по шевовете от завист — рече Гай.

— Доколкото разбрах — обърна се Роман към Розмари, — това не идва съвсем като гръм от ясно небе, нали скъпа?

Хлътналите му очи проблеснаха съучастнически.

— Доктор Сейпърстайн ми спомена нещо в този смисъл — призна тя.

— Много бихме се радвали да останем, докато бебето се роди — каза Мини.

— Но няма никакъв смисъл да отлагате пътешествието си — успокои я Розмари. — При това хубаво време…

— Ще ви изпращаме снимки — намеси се Гай.

— Когато Роман го хване треската за пътуване — обясни Мини, — изобщо не можеш да го задържиш.

— Съвсем вярно — подкрепи я Роман. — След като цял живот съм кръстосвал света, за мен е направо невъзможно да се задържа в един град повече от година. А ето вече минаха четиринайсет месеца, откак се върнахме от Япония и Филипините.

Той започна да им разказва за особеното очарование на Дубровник, за Мадрид и за остров Скай. Розмари го гледаше и се питаше какъв е всъщност, добродушен словоохотлив събеседник или откачен син на откачения си баща.

На следващата сутрин Мини нямаше нищо против да й остави напитката и пастичката. Готвеше се да излиза и да свърши цял куп неща във връзка със заминаването. Розмари й предложи да прибере вместо нея една рокля от химическото чистене и да купи паста за зъби и аспирин. Когато изхвърли питието и изпи една от големите бели капсули, изпратени от доктор Сейпърстайн, се почувства малко абсурдно.

— Нали си разбрала кой е бащата на Роман? — попита я Мини в събота сутринта.

Розмари изненадано кимна.

— Усетих го, защото напоследък се държиш по-хладно към нас — рече Мини. — О, няма нужда да ми се извиняваш, скъпа. Не си първата, няма да си и последната. Според мен вината не е твоя. О, бих могла да го убия тоя изкукуригал старец, ако беше жив! Той направо провали живота на бедния Роман! И това е причината той да пътува толкова. Винаги бърза да напусне някой град, преди хората да разберат кой е той. Не му давай да забележи, че знаеш, моля те. Той е толкова привързан към теб и Гай, че това направо ще разбие сърцето му. Искам това пътуване да е щастливо за него, да не го помрачат никакви грижи, защото няма изгледи за други. За други пътешествия, имам предвид. Камерата ми е пълна с храна, която няма да можем да изядем. Защо не изпратиш Гай довечера да му дам продуктите?

В събота вечер Лора-Луис направи нещо като изпращане в малкия си, тъмен и вмирисан на танис апартамент на дванайсетия етаж. Дойдоха семейство Уийс и семейство Гилмор, мисис Сабатини с котката си Флаш и доктор Шанд. (Откъде знаеше Гай, че точно доктор Шанд пуска грамофона, чудеше се Розмари. И че музиката е от грамофон, а не от флейта или кларинет? Трябваше да го попита.) Роман разказа през кои градове ще минат и с това изненада мисис Сабатини, която не можеше да повярва, че няма да спират в Рим и Флоренция. Лора-Луис им предложи домашни курабийки и плодов пунш с много малко алкохол. После заговориха за тайфуни, после за граждански права. Като гледаше и слушаше тези хора, които много приличаха на лелите и чичовците й от Омаха, на Розмари й се струваше невероятно, че те всъщност са сборище от магьосници. Дребничкият мистър Уийс внимателно слушаше Гай, който говореше нещо за Мартин Лутер Кинг. Възможно ли бе този слаботелесен старчок, даже и насън да си въобрази, че може да прави магии и заклинания? Ами тия дебели стари повлекани Лора-Луис, Мини и Хелън Уийс? Как можеха да подрипват голи, увлечени в лъже-религиозни оргии? (И все пак не беше ли ги видяла точно такива, не беше ли ги видяла голи? Не, не, това беше сън, безумен сън, който бе сънувала много, много отдавна.)

Фонтейнови и доктор Сейпърстайн се обадиха по телефона, за да се сбогуват с Мини и Роман. Обадиха се още двама-трима души, чиито имена Розмари не беше чувала. Лора-Луис поднесе подарък, купен с общи пари от всички приятели ни Мини и Роман — портативен транзистор в калъфка от свинска кожа. Роман благодари прочувствено и многословно, с треперещ глас. „Той знае, че смъртта му е близка“, помисли Розмари и наистина й стана жал за него.

Въпреки протестите на Роман, Гай държеше да им помогне с багажа на другата сутрин. Той нави будилника за осем и половина, а след като той иззвъня на сутринта, нахлузи тениска и спортни панталони и отиде в апартамента на семейство Кастивът. Розмари тръгна с него, облечена в яркозеления си пеньоар. Оказа се, че няма много за носене. Само два куфара и една кутия за шапки. На врата на Мини висеше фотоапарат, а Роман носеше новия си транзистор.

— Всеки, който пътува с повече от един куфар — каза Роман, като заключи два пъти вратата на апартамента — е турист, а не пътешественик.

Долу на тротоара пред къщата, докато портиерът махаше за такси, Роман провери дали е взел билетите, паспортите, пътническите чекове и френската валута. Мини хвана Розмари за раменете.

— Където и да сме — каза тя — непрестанно ще мислим за тебе, миличка, докато всичко премине добре и се уверим, че си щастлива и спокойна с малкото си момченце или момиченце.

— Благодаря ти — рече Розмари и я целуна по бузата. — Благодаря за всичко.

— И да накараш Гай да ни изпрати всички снимки на бебето, чу ли? — каза Мини и отвърна на целувката й.

— Обещавам — рече Розмари.

Мини се обърна към Гай, а Роман хвана Розмари за ръката.

— Няма да ти пожелавам щастие — каза той, — защото няма да ти липсва. Ти ще бъдеш много щастлива през целия си живот.

— Пожелавам ви приятно пътуване — каза Розмари и го целуна. — И се надявам скоро да се върнете.

— Вероятно — рече той усмихнат. — Но може и да поостанем в Дубровник или може би в Майорка. Ще видим, ще видим…

— Елате си — рече Розмари и усети, че го казва искрено. Тя пак го целуна.

Едно такси спря до тях. Гай и портиерът сложиха куфарите на седалката до шофьора. Мини с усилие и пъшкане се настани на задната седалка, като се потеше в бялата си рокля. Роман се вмъкна до нея.

— Летище „Кенеди“ — каза той на шофьора. — Сградата на ТУА13.

Последваха още пожелания и целувки през прозорците на колата, а после Розмари и Гай замахаха след бързо отдалечаващото се такси, от чиито прозорци Роман и Мини им махаха в отговор.

Розмари не се чувстваше толкова щастлива, колкото бе очаквала.

Същия този следобед Розмари потърси „Всички те са магьосници“, за да прочете отново някои от главите и може би този път да реши, че са глупави или смешни. Книгата беше изчезнала. Не беше нито върху томовете на Кинзи, нито сред другите книги в библиотеката. Тя попита Гай и той й каза, че я е изхвърлил в четвъртък сутринта.

— Съжалявам, скъпа — рече той, — но не исках да четеш още такива глупости и да се тревожиш.

— Гай, — рече тя изненадана и ядосана. — Хъч ми подари тази книга. Той ми я остави след смъртта си.

— Изобщо не помислих за тази страна на въпроса — рече Гай. — Просто не исках да се притесняваш. Съжалявам.

— Това, което си направил, е ужасно.

— Извинявай. Въобще не съм мислил за Хъч.

— И дори да не ми я беше подарил, ти не бива да изхвърляш чужди книги. Щом искам да прочета нещо, значи наистина искам.

— Извинявай — каза той.

Това не й даваше мира през целия ден. Освен това беше забравила нещо, което трябваше да го попита. Това също я тормозеше. Сети се какво беше едва вечерта, докато се връщаха пешком от „Ла Скала“, ресторант, който се намираше близо до Брамфорд.

— Откъде знаеш, че доктор Шанд пусна грамофона? — попита тя.

Отначало той не разбра.

— Онзи ден — обясни тя, — когато четох книгата и спорихме, ти ми каза, че просто доктор Шанд е пуснал грамофона. Откъде знаеш, че е така?

— О, той ми каза — отвърна Гай. — Доста отдавна. Казах му, че сме чули нещо като флейта през стената на няколко пъти и той ми обясни. Откъде накъде мислиш, че зная?

— Нищо не мисля — отвърна Розмари. — Просто се питах, това е.

Тя не можеше да заспи, лежеше по гръб будна и гледаше намръщена в тавана. Бебето си спеше спокойно, но тя не можеше. Беше неспокойна и се тревожеше, без да знае за какво.

Е, разбира се за бебето и за това дали всичко ще мине както трябва. Напоследък не правеше редовно упражненията си. Това няма да се повтори, обеща тържествено тя.

Всъщност, вече беше понеделник, тринайсети. Още петнайсет дена. Две седмици. Вероятно всички жени са изнервени и неспокойни две седмици преди раждането. И не могат да спят, защото им се повдига и им е омръзнало да спят по гръб! Когато всичко премине, първото нещо, което ще направи, е да спи цели двайсет и четири часа по корем, заровила лице във възглавницата.

Откъм апартамента на Мини и Роман се чу някакъв звук, но сигурно беше от горния или от долния етаж. Всички звуци се смесваха и трудно се различаваха, когато работеше климатичната инсталация.

Сигурно вече са в Париж. Блазе им. Някой ден тя и Гай ще отидат там заедно с трите си хубави дечица.

Бебето се събуди и се размърда.

Девета глава

Розмари купи лигнин, памучни тампони, талк и бебешки лосион; намери пералня за пеленките и подреди бебешките дрешки в чекмеджетата на скрина. Поръча и картичките, с които щеше да уведоми за раждането. Гай трябваше само да се обади по телефона, за да добавят върху тях името и датата на раждане. Адресира ги и залепи марки на пликовете. Прочете една книга, която се казваше „Съмърхил“ и в нея се предлагаше едва ли не най-подходящия метод за възпитание на детето. После обсъди книгата с Елиз и Джоан в един ресторант, където те я бяха поканили на обяд.

Започна да усеща контракции, понякога по една на ден, понякога нито една, а някой път и по две.

От Париж пристигна картичка с изглед на Триумфалната арка, на която пишеше със ситен почерк; „Непрестанно мислим за вас. Времето е чудесно, храната също. Пътуването мина добре. С обич, Мини.“

Бебето се смъкна по-надолу, готово за раждането си.

Рано следобед в петък, на двайсет и четвърти юни, на щанда за канцеларски стоки в „Тифани“, където бе отишла да купи още пликове, Розмари срещна Доминик Поцо, бившия преподавател на Гай по сценична реч. Той беше нисък, мургав и прегърбен човек с креслив и неприятен глас. Когато я забеляза, забърза към нея, стисна й ръката и я поздрави за добрия й външен вид и за успехите на Гай напоследък, за които отричаше да има някакви заслуги. Розмари му разказа за пиесата, в която Гай щеше да участва и за последното предложение на „Уорнър Брадърс“. Доминик беше възхитен. Той каза, че сега Гай наистина ще има полза от услугите му и накара Розмари да обещае, че ще накара Гай да му се обади. Накрая й пожела всичко хубаво и тръгна към асансьора. Розмари, обаче го задържа.

— Не успях да ви благодаря за билетите за „Вълшебства“ — рече тя. Наистина много ми хареса и мисля, че ще има още много представления, като онази пиеса по Агата Кристи в Лондон.

— „Вълшебства“ ли? — изненада се Доминик.

— Дали сте на Гай два билета. О, това беше много отдавна. Още през есента. Отидох с една приятелка, понеже Гай вече я беше гледал.

— Никога не съм давал на Гай билети за „Вълшебства“ — каза Доминик.

— Сигурно сте забравили. Това беше миналата есен.

— Не, мила моя. Никога не съм давал билети за „Вълшебства“ на когото и да било, просто защото не съм разполагал с такива. Станала е някаква грешка.

— Сигурна съм, че той ми каза, че ги е получил от вас.

— Тогава той нещо се е заблудил — рече Доминик. — Нали ще му предадете да ми се обади?

— Да, да, непременно.

Много странно, помисли си Розмари, докато чакаше да пресече Пето авеню. Гай наистина беше казал, че Доминик му е дал билетите, тя беше абсолютно сигурна в това. Спомни си, че се чудеше дали да изпрати на Доминик бележка и да му благодари и накрая беше решила, че не е необходимо. Не бе възможно да се е заблудила.

Светофарът светна зелено и тя прекоси улицата.

Но не бе възможно Гай да е сбъркал. Той не получаваше безплатни билети всеки ден. Няма начин да е забравил от кого ги е получил. Нима я бе излъгал съзнателно? Може би билетите не са му били дадени, а просто ги е намерил и ги е задържал. Не, тогава в театъра щеше да има скандал. Гай не би я изложил по този начин.

Тя тръгна на запад по Петдесет и седма улица, вървеше бавно, заради тежестта на големия си корем, от който я болеше гърбът. Денят беше горещ и влажен, температурата вече беше над трийсет градуса и още се покачваше. Вървеше съвсем бавно.

Може би просто Гай тогава е искал нея да я няма в апартамента? Дали не беше отишъл сам да купи билетите? За да може спокойно да работи върху сцената от онази пиеса? Но в такъв случай не беше нужно да я мами. В старото им едностайно жилище той неведнъж я беше молил да излезе за час-два, докато работи и тя го правеше с радост. В повечето случаи обаче, той предпочиташе тя да е там, за да му подава репликите и да бъде негова публика.

Дали причината не бе някоя жена? Някоя от старите му приятелки, за срещата с която не му стигаха само два часа? Може би той бе под душа, когато Розмари се прибра, за да измие следите от парфюма й? Не, онази вечер апартаментът миришеше не на парфюм, а на корени от танис. Тя си спомни, че се наложи да увие амулета във фолио, заради миризмата. Освен това Гай беше прекалено възбуден и любвеобилен, за да е прекарал часовете преди това с някоя друга. Тя си спомни, че тогава той я люби особено страстно. А после, когато той заспа, тя бе чула флейтата и гласовете от апартамента на Мини и Роман.

Не, не флейтата, а грамофона, който доктор Шанд пускаше.

Може би тогава Гай бе узнал за грамофона. Дали не е бил у тях онази вечер? На един от техните шабати…

Тя се спря и се загледа в една витрина, защото не желаеше повече да мисли за магьосници, сборища, за бебешка кръв и за това, че Гай може би е бил там. Защо беше срещнала този идиот Доминик? Изобщо днес ли трябваше да излиза. Беше прекалено горещо и задушно.

На витрината имаше чудесна малиновочервена крепдешинена рокля. Като мине вторник, след като поне отчасти възстанови фигурата си, може би ще дойде да попита за цената. И на онези лимоненожълти тесни панталони и на червената блуза…

Все пак, в крайна сметка, трябваше да продължи. Да продължи да върви, да продължи да размишлява и да усеща движенията на бебето.

В книгата, (която Гай беше изхвърлил) се разказваше за церемонии по посвещаването, за това как сборищата приемат нови членове, които биват покръствани и миропомазвани (според техните обичаи) и белязвани с „магьоснически знак“. Възможно ли бе душът да е отмивал миризмата от намазването му с танис и Гай да се е присъединил към тяхното сборище? И сега той (не, не може да бъде) е един от тях и някъде по тялото му има таен белег на принадлежността му към магьосническото сборище?

По едно време той носеше парче лейкопласт на рамото си. Беше го забелязала в гримьорната му във Филаделфия („Заради оная противна пъпка“ беше казал той, когато тя го попита). Лейкопластът беше там и преди няколко месеца („Това не е пак оная пъпка, нали?“ беше попитала тя.) Нима и сега лейкопластът беше на същото място?

Тя не знаеше. Той вече не спеше гол. Преди го правеше, особено ако времето е горещо. Но сега вече не, от няколко месеца насам. Сега всяка нощ спеше с пижама. Кога за последен път го беше видяла гол?

Близо до нея изсвири клаксон, докато пресичаше Шесто авеню.

— За Бога, госпожо — каза някакъв човек зад нея.

Но защо, защо? Той беше Гай, а не някакъв откачен старец, който си няма друга работа, няма цел в живота и търси други начини, за да повдигне самочувствието си! Той си имаше вълнуваща и интересна работа, която го поглъщаше изцяло и напредваше в кариерата си с всеки изминал ден! За какво му беше да се занимава с кадилници, магически ножове, жезли и други подобни дивотии в компанията на хора като Гилморови, Фонтейнови и Мини и Роман? Какво беше това, което те му даваха и което не можеше да получи от друг?

Знаеше отговора още преди да си зададе въпроса. И съзнателно бе формулирала въпроса, за да отложи момента, в който ще се сблъска с отговора.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

Ако човек може да вярва в подобни неща.

Но тя не вярваше, не можеше да повярва.

И все пак така беше. Доналд Баумгарт беше ослепял само ден-два след онази събота. Гай си беше останал вкъщи, за да вдига телефона още след първия звън. В очакване да чуе новината.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

От нея бе тръгнало всичко: ролята в онази пиеса, хвалебствените рецензии, новата роля в театъра, предложенията за киното… Може би ролята на Гай в „Гринуич Вилидж“ щеше да бъде дадена на Доналд Баумгарт, ако той внезапно не бе ослепял само няколко дни след като Гай бе приет (може би) в сборището (може би) на магьосниците (може би).

В книгата пишеше, че съществуват заклинания, с които може да се отнеме зрението или слуха на врага. „Всички те са магьосници“. (Не и Гай!) Обединената духовна сила на цялото сборище, концентрираната мощ на злата воля на толкова хора бе способна да ослепи, оглуши, парализира и накрая да убие избраната жертва.

Да парализира и даже да убие.

— Хъч? — запита се високо тя, застанала неподвижно пред „Карнеги Хол“. Едно момиченце се загледа в нея и уплашено хвана майка си за ръката.

Онази нощ той беше чел книгата и я бе помолил да се срещнат на сутринта. За да й каже, че Роман е всъщност Стивън Маркато. Гай бе разбрал за уговорката им и бе излязъл. За какво? За сладолед? И бе позвънил на вратата на Мини и Роман. Дали не бяха свикали спешно групата? Обединената духовна сила… Но как са могли да знаят какво ще й каже Хъч? И тя самата не знаеше, само той.

Но да предположим, че „корените от танис“ изобщо не са „корени от танис“. Хъч не беше чувал за подобно растение, нали така? Може би те бяха онова нещо, което той бе подчертал в книгата „Дяволска плесен“ или каквото там беше. Той беше казал на Роман, че ще провери името в енциклопедията. Това не беше ли достатъчно да събуди подозренията на Роман? Точно така. И тогава Роман е взел едната ръкавица на Хъч, защото заклинания не могат да се правят без някоя вещ на жертвата! И после, когато Гай им е казал за срещата на другата сутрин, те са решили да не рискуват и са се заловили за работа.

Но не беше така. Роман не би могъл да вземе ръкавицата на Хъч. Тя го бе въвела в апартамента и после го беше изпратила до вратата. И двата пъти бе вървяла плътно до него.

Тогава Гай беше взел ръкавицата. Беше влязъл забързан още с грима от репетицията, което никога не му се беше случвало, и сам беше отишъл до дрешника. Сигурно Роман му се е обадил и е казал: „Този Хъч е у вас и е настроен подозрително към «корените от танис». Прибери се веднага и вземи нещо негово, за всеки случай!“ И Гай се бе подчинил. За да не би Доналд Баумгарт да възвърне зрението си.

Докато чакаше на светофара на Петдесет и пета улица, тя мушна чантата и пликовете под мишница, откачи верижката от врата си, измъкна амулета от деколтето си и го пусна заедно с верижката през решетката в канала.

Дотук с корените от танис. Или с Дяволската Плесен.

Беше толкова изплашена, че й идеше да се разплаче.

Защото знаеше какво им е обещал Гай в замяна на своя успех.

Бебето. За да използват кръвта му за своите ритуали.

Той изобщо не бе искал дете, преди Доналд Баумгарт да ослепее. Не му беше приятно, когато за пръв път го усети да мърда. Не обичаше да говори за него. Непрестанно беше зает и се държеше така, като че бебето изобщо не е негово.

Защото е знаел какво смятат да правят с него, когато той им го даде.

Когато се прибра у дома в хладния сенчест апартамент, тя се опита да си внуши, че предположенията й са налудничави. След четири дни ще родиш, идиотка такава. Може би даже по-рано. Затова си толкова напрегната и главата ти е пълна с разни щури мисли, че някой те преследва. И всичко това, заради няколко съвсем случайни съвпадения. Не съществуват истински магьосници. Не съществуват заклинания. Хъч умря от естествена смърт, макар че лекарите така и не разбраха причината. Същото се отнася и за слепотата на Доналд Баумгарт. И как, за Бога, Гай е могъл да вземе някоя от вещите на Доналд Баумгарт, за да му направят прословутата магия? Виждаш ли, загубено момиче? Цялата ти теория се разпада, щом се замислиш по-сериозно.

И все пак защо я беше излъгал за билетите?

Тя се съблече и си взе хладен душ. Завъртя се тромаво няколко пъти и после вдигна лице към силната струя, като се опитваше да мисли разумно и логично.

Сигурно имаше друга причина за лъжата му. Може би е висял цял ден в Клуба на актьорите и е получил билетите от някой от тайфата. Нямаше ли в такъв случай да й каже, че ги е получил от Доминик, вместо да й признае, че цял ден си е губил времето там?

Естествено, че така би постъпил.

Ето, виждаш ли, идиотка такава?

Но защо не се бе показвал гол пред нея през всичките тези месеци?

Така или иначе, беше доволна, че изхвърли проклетия амулет. Отдавна трябваше да го стори. Преди всичко, изобщо не трябваше да го приема от Мини. Колко добре се чувстваше сега без противната му миризма! Тя се изсуши и обилно се напръска с одеколон.

Не се беше показвал гол, защото страдаше от някакъв обрив и това го смущаваше. Актьорите са суетни, нали така? Елементарно.

Но защо беше изхвърлил книгата? И защо прекарваше толкова време у Мини и Роман? И така напрегнато очакваше новината за ослепяването на Доналд Баумгарт? И защо така забързано бе влетял вкъщи с непочистен грим, тъкмо преди Хъч да загуби ръкавицата си?

Тя подсуши и среса косите си, сложи си сутиен и пликчета. После отиде в кухнята и изпи две чаши студено мляко.

Не знаеше.

Отиде в детската стая, отмести ваничката от стената и закрепи парче пластмаса с кабарчета върху тапета, за да не се мокри, когато бебето разплиска водата.

Не знаеше.

Не знаеше дали полудява или разсъждава логично, дали магьосниците просто копнеят за сила или пък наистина я притежават, дали Гай я обичаше или беше предал нея и бебето.

Беше почти четири часа. Той щеше да се прибере след около час.

Обади се в Профсъюза на актьорите и поиска телефонния номер на Доналд Баумгарт. Позвъни у тях и след първия звън чу нетърпелив рязък глас.

— Да?

— Търся Доналд Баумгарт.

— На телефона.

— Обажда се Розмари Удхаус — каза тя. — Съпругата на Гай Удхаус.

— О, така ли?

— Исках…

— Боже мой! — възкликна той. — Трябва да сте много щастлива в последно време! Както чух, живеете сред кралско великолепие в Брамфорд, пийвате си отбрани вина в кристални чаши и ви прислужват тълпи от униформени лакеи.

— Исках просто да попитам как сте, дали няма някакво подобрение.

— Божичко, млада госпожо — горчиво се засмя той. — Чувствам се чудесно! Просто великолепно! Има огромно подобрение! Днес съм счупил само шест чаши, само три пъти паднах по стълбите и само два пъти пресякох улицата с бастуна си сред воя на сирените на пожарни коли! С всеки изминал ден се чувствам все по-добре и по-добре!

— И Гай и аз ужасно съжаляваме, че той има успех, заради вашето нещастие — каза Розмари.

Доналд Баумгарт замълча за миг и после каза:

— О, по дяволите. Винаги така става. На някой му върви, а на друг не. Той така или иначе щеше да успее. Честно да ви кажа, след онова второ прослушване за пиесата, дето беше боклук, бях стопроцентово убеден, че той ще получи ролята. Беше страхотен.

— А той мислеше, че вие ще я получите — рече Розмари. — И се оказа прав.

— Накратко…

— Съжалявам, че не успях да дойда онзи път, когато Гай е идвал у вас — каза Розмари. — Той ме покани, но аз бях заета.

— Идвал е при мен ли? Сигурно имате предвид онзи ден, когато се събрахме да пийнем по едно.

— Да — отвърна тя. — Точно това исках да кажа.

— По-добре, че не дойдохте — каза той. — Доколкото знам, там не пускат жени. Не, всъщност след четири може, точно така. А ние се видяхме след четири. Беше ужасно мило от страна на Гай. Повечето хора не биха проявили подобно… ами, благородство, тъй да се каже. Аз едва ли бих се държал така, признавам си.

— Искате да кажете, че загубилият черпи късметлията? — запита Розмари.

— Тогава изобщо нямахте представа, че само след седмица… всъщност след по-малко от седмица…

— Точно така — прекъсна го Розмари. — Това беше само няколко дни преди вие да…

— Да ослепея. Да. Това беше в сряда или четвъртък, защото същия ден ходих на едно матине… в сряда май беше… и в неделята същата седмица стана това. Хей, — засмя се той. — Да не би Гай да ми е сипал нещо в питието?

— Не — отвърна Розмари с разтреперан глас. — А между другото, тук има нещо ваше.

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Не загубихте ли нещо през онзи ден?

— Не, или поне не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Да не би да имате предвид вратовръзката ми?

— Да — Да — рече тя.

— Ами, той взе моята, а аз — неговата. Може би си я иска обратно? Ще му я върна. В момента изобщо не ме интересува каква вратовръзка нося и дали изобщо имам връзка.

— Не, не си я иска — рече Розмари. — Просто не съм разбрала. Мислех, че я е взел назаем.

— Не, разменихме си ги. А вие май сте си помислили, че той ми я е откраднал.

— Трябва вече да затварям — каза Розмари. — Просто исках да разбера дали има някакво подобрение.

— Не, никакво. Много мило, че се обадихте.

Тя затвори телефона. Беше четири и девет минути.

Сложи си роклята и сандалите. Взе парите за непредвидени разходи, които Гай държеше в чекмедже под бельото. Пачката не беше много дебела. Сложи парите в чантата си, сложи и тефтерчето си с адреси и телефони, а също и шишенцето с хапчета от доктор Сейпърстайн. Пак усети контракция, за втори път през този ден. Взе куфара, оставен до врата на спалнята и напусна апартамента.

На половината път до асансьора се върна обратно.

Взе другия асансьор и слезе до долу заедно с две момчета, които разнасяха поръчани стоки.

На Петдесет и пета улица взе такси.

Мис Ларк, секретарката на доктор Сейпърстайн, погледна куфара и каза с усмивка:

— Започнаха ли болките?

— Не — отвърна Розмари, — но трябва да се видя с доктора. Много е важно.

— Той си тръгва в пет — каза мис Ларк, като погледна часовника си. — Освен това тук чака мисис Байрън. — И тя погледна към една жена, която седеше и четеше. После се усмихна на Розмари. — Но съм сигурна, че ще ви приеме. Моля, седнете. Ще му кажа, че сте тук веднага щом се освободи.

— Благодаря ви — рече Розмари.

Тя сложи куфара до най-близкия стол и седна. Кожата на дамската й чанта се бе овлажнила в ръцете й. Тя отвори чантата, извади салфетка и избърса дланите си, горната устна и слепоочията си. Сърцето й биеше като лудо.

— Как е времето навън? — запита мис Ларк.

— Ужасно — отвърна Розмари. — Трийсет и пет градуса.

Мис Ларк въздъхна страдалчески.

От кабинета на доктор Сейпърстайн излезе една жена, бременна в пети или шести месец, с която Розмари се беше виждала преди. Кимнаха си една на друга. Мис Ларк влезе в кабинета.

— Сигурно го очаквате всеки момент, нали? — запита жената и застана да чака до бюрото на секретарката.

— Във вторник — рече Розмари.

— Желая ви щастие — рече жената. — Имате късмет, че всичко ще мине преди жегите през юли и август.

Мис Ларк излезе от кабинета.

— Влезте, мисис Байрън — каза тя и се обърна към Розмари. — Веднага след това ще ви приеме.

— Благодаря — рече Розмари.

Мисис Байрън влезе в кабинета на доктор Сейпърстайн и затвори вратата. Другата жена уговори с мис Ларк датата за следващия си преглед и си тръгна, като отново пожела успех на Розмари и се сбогува.

Мис Ларк пишеше. Розмари взе един брой на списание „Тайм“ от масичката. На корицата с червени букви на черен фон пишеше: „Бог мъртъв ли е?“ Тя погледна съдържанието и отвори на страницата за шоу бизнес. Имаше статия за Барбара Стрейзънд. Опита се да я прочете.

— Хубав парфюм — каза мис Ларк. — Как се казва?

— „Шантал“ — отвърна Розмари.

— Много по-хубав е от онзи, който употребявахте преди. Нали не се обиждате, че ви го казвам?

— Онова не беше парфюм — обясни Розмари. — Беше амулет, който носи щастие. Скоро го изхвърлих.

— Хубаво сте направили — рече мис Ларк. — Може би и докторът ще последва примера ви.

— Доктор Сейпърстайн ли? — сепна се Розмари.

— Ъ-хь — изсумтя мис Ларк. — Той употребява лосиона за след бръснене. Но вие казахте, че това не е козметика, нали? Значи и той носи амулет. Само че той не е суеверен. Или поне така мисля. Както и да е. От време на време и той миришеше на същото, само че много по-силно от вас. Толкова силно, че не мога да се приближа на по-малко от метър до него. Как така не сте усетили?

— Не съм — рече Розмари.

— Вероятно не сте идвали в такива дни — продължи мис Ларк. — Или може би сте си мислели, че това е миризмата от вашия амулет. Какво представлява, някакво химическо…

Розмари се изправи, остави броя на „Таим“ и взе куфара си.

— Съпругът ми ме чака отвън — прекъсна тя секретарката. — Забравих да му кажа нещо. Ще се върна след минута.

— Може да оставите куфара тук — предложи мис Ларк.

Но Розмари го взе със себе си.

Десета глава

Тръгна по Парк авеню към Осемдесет и първа улица, където видя телефонна будка. Набра номера на доктор Хил. В будката беше много горещо.

Обади се секретарката му. Розмари каза името си и остави телефонния номер на будката.

— Моля ви, накарайте го да ми се обади веднага — каза тя. — Случаят е спешен. Обаждам се от телефонна будка.

— Добре — отвърна жената и затвори.

Розмари също затвори, но веднага пак вдигна слушалката и натисна с пръст кукичката. Тя залепи слушалката до ухото си, като че слуша, за да не дойде някой и да я помоли да освободи телефона. Бебето риташе и се движеше в нея. Цялата беше мокра от пот. „Бързо, моля ви, доктор Хил. Обадете ми се. Спасете ме.“

Всичките. Всичките без изключение. Всички заедно бяха срещу нея. Гай, доктор Сейпърстайн, Мини и Роман. Всички те бяха магьосници. Като в заглавието на книгата. Използваха я, за да им роди дете, което да използват и… „Не се притеснявай, Анди или Джени, готова съм да ги убия, но няма да им позволя да те докоснат!“

Телефонът звънна. Тя веднага дръпна пръста си от кукичката.

— Да?

— Мисис Удхаус? — Пак беше секретарката.

— Къде е доктор Хил? — нетърпеливо попита Розмари.

— Правилно ли съм записала името ви? — попита жената. — Розмари Удхаус ли се казвате?

— Да! — почти изкрещя тя.

— И сте пациентка на доктор Хил?

Тя набързо обясни за единствения преглед още през есента.

— Моля ви, много ви моля — извика тя. — Трябва да говоря с него! Много е важно! Моля ви се, кажете му да ми се обади.

— Добре — отвърна жената.

Розмари натисна отново кукичката и избърса челото си с опакото на ръката. „Моля ви, доктор Хил“. Открехна вратата да влезе малко въздух, но веднага пак я затвори, защото към будката се приближи някаква жена и зачака Розмари да освободи телефона.

— О, не знаех — каза Розмари в слушалката с пръст върху кукичката. — Нима? И какво каза той?

Потта се стичаше по гърба й и под мишниците. Бебето се търкаляше и преобръщаше в нея.

Сбърка, че използва този телефон, така близо до кабинета на Сейпърстайн. Трябваше да отиде до Медисън или до Лексингтън авеню.

— Но това е чудесно — каза тя в слушалката. — И какво друго каза?

Може би в този момент той бе излязъл да я търси и нямаше ли най-напред да провери в най-близката телефонна будка? Трябваше веднага да вземе такси и да се махне далеч от тук. Тя се обърна с гръб към улицата, от която той би дошъл, ако тръгнеше да я търси. Жената отвън се отдалечи, слава Богу.

По това време и Гай щеше да се прибере. Щеше да види, че куфара го няма и да се обади на доктор Сейпърстайн, като си мисли, че тя е в болницата. Скоро и двамата щяха да тръгнат да я търсят. Също и другите, семейство Уийс, семейство…

— Да? — веднага отвърна тя, още преди телефонът да престане да звъни.

— Мисис Удхаус?

Беше доктор Хил, докторът Спасител, Избавител, който приличаше на Килдеър, чудесният Хил.

— Благодаря ви — рече тя. — Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Мислех, че сте заминали за Калифорния — каза той.

— Не — каза тя. — Отидох при друг лекар; наши приятели ме изпратиха при него, но той не е добър, доктор Хил. През цялото време ме лъжеше и ми даваше някакви съмнителни напитки и капсули. Бебето трябва да се роди във вторник… помните ли, вие ми казахте, на двайсет и осми юни?… Искам вие да помогнете при раждането му. Ще ви платя колкото кажете, все едно, ме съм идвала през цялото време.

— Мисис Удхаус…

— Моля ви, нека да говоря с вас — отчаяно каза тя, защото усети, ме той се готви да й откаже. — Нека ви разкажа как стоят нещата. Не мога дълго да остана на мястото, откъдето ви се обаждам. Съпругът ми и онзи лекар и хората, които ме пратиха при него, всички те участват в нещо като… като заговор. Зная, че ви звучи налудничаво, докторе, и сигурно си мислите: „Божичко, тая напълно е изперкала“, но аз говоря сериозно, докторе, кълна ви се във всичко свято, че не съм побъркана. Понякога наистина са възможни заговори срещу някого, нали?

— Да, предполагам, че е така — отвърна той.

— В случая заговорът е срещу мен и моето бебе — каза Розмари. — Ако ми позволите да дойда и да говоря с вас, всичко ще ви разкажа. Не ви моля да правите нищо нередно или необичайно. Единствено ви моля да ме запишете в болница и да помогнете в раждането на бебето ми.

— Елате в кабинета ми утре след… — започна той.

— Сега — твърдо каза тя. — Сега, веднага. Те ще ме търсят.

— Мисис Удхаус, — започна той — в момента не съм в кабинета си, а у дома. Не съм мигнал от вчера сутринта и…

— Моля ви — каза тя. — Умолявам ви.

Той замълча.

— Ще дойда при вас и ще ви обясня — каза тя. — Не мога да остана тук.

— Елате в кабинета ми в осем часа — каза той. — Така добре ли е?

— Да — рече тя. — Да. Благодаря ви. Доктор Хил?

— Какво има?

— Съпругът ми може да ви потърси и да пита дали съм се обаждала.

— Няма да разговарям с никого — успокои я той. — Смятам да поспя.

— Бихте ли предали същото и на секретарката си? Да не казва, че съм се обаждала? Докторе?

— Добре. Ще й кажа.

— Благодаря ви — рече тя.

— Значи в осем часа.

— Да. Благодаря.

Някакъв мъж, който стоеше с гръб към будката, се обърна щом тя излезе. Но не беше доктор Сейпърстайн, а някакъв друг човек.

Розмари стигна до Лексингтън авеню и продължи към центъра до Осемдесет и шеста улица. Влезе в едно кино, отиде в дамската тоалетна и после седна вцепенена в хладния мрак на салона, докато на екрана вървеше някакъв цветен филм. След малко стана и отиде с куфара си до една телефонна будка, откъдето с поръчка се обади на брат си Брайън. Никой не се обади. Върна се с куфара в киносалона и седна на друго място. Бебето не помръдваше, сигурно спеше. Филмът свърши и започна друг.

В осем без двайсет тя излезе от киното и взе такси до кабинета на доктор Хил на Западна Седемдесет и втора улица. Сигурно не бе опасно да влезе вътре, помисли тя. Сигурно щяха да я търсят в къщата на Джоан или на Хю Елиз. Но не и в кабинета на доктор Хил в осем часа вечерта, особено ако секретарката му им е казала, че тя не се е обаждала. Все пак, за да е сигурна, тя помоли шофьора да изчака, докато влезе във входа на къщата.

Никой не я спря. Доктор Хил сам отвори вратата и я посрещна по-любезно, отколкото тя очакваше, съдейки по неохотата му да я приеме. Беше си пуснал мустаци, руси и едва забележими, но все пак приличаше на доктор Килдеър. Беше облечен в спортна карирана риза в синьо и жълто.

Влязоха в стаята за консултации, два пъти по-малка от тази на доктор Сейпърстайн, и там Розмари му разказа историята си. Тя седеше, опряла ръце на облегалките на стола, с кръстосани глезени и говореше тихо и спокойно, защото знаеше, че и най-малкият признак на истерия можеше да го накара да не й повярва и да я помисли за луда. Разказа му за Ейдриън Маркато, за Мини и Роман, за болката, от която бе страдала месеци наред и за билковата напитка и пастите, за Хъч и за книгата „Всички те са магьосници“, за билетите за „Вълшебства“, за черните свещи и за вратовръзката на Доналд Баумгарт. Опитваше се всичко то да звучи свързано и последователно, но не успяваше. Все пак успя да му разкаже всичко, без да прояви и най-малък признак на истерия. Накрая му каза за грамофона и доктор Шанд, за това как Гай беше изхвърлил книгата и за неволното разкритие на мис Ларк.

— Може би комата и слепотата са били просто съвпадения — каза тя накрая, — а може би те наистина имат някаква телепатична способност да вредят на хората. Но не това е важното. Важното е, че те искат бебето. Сигурна съм, че това е целта им.

— И на мен ми се струва, че е така — каза доктор Хил. — Особено като се има предвид интереса, който са проявили към вас от самото начало.

Розмари затвори очи и се опита да не заплаче от облекчение. Той й вярваше. Не я мислеше за луда. Тя отвори очи и го погледна спокойно и сдържано. Той си записваше нещо. Дали всичките му пациенти го обичаха? Дланите й бяха мокри. Тя ги плъзна по страничните облегалки на стола и ги притисна към роклята си.

— Казвате, че името на този лекар е Шанд, така ли? — попита той.

— Не, доктор Шанд е просто един от групата — отвърна Розмари. — Един от сборището им. Името на лекаря е Сейпърстайн.

— Ейбрахам Сейпърстайн?

— Да — смутено отвърна Розмари. — Познавате ли го?

— Срещал съм го един-два пъти — каза доктор Хил и продължи да пише.

— Ако го види — каза Розмари — и даже ако разговаря с него, човек никога не би си помислил, че той…

— Да, по никой начин — съгласи се доктор Хил и остави писалката. — Именно затова се казва, че не бива да съдим за хората по тяхната външност. Искате ли да постъпите в болница „Синай“ още сега, тази вечер?

— Много бих искала — усмихна се Розмари. — Възможно ли е?

— Ще се наложи да използвам връзките си — каза доктор Хил.

Той стана и се приближи към отворената врата на стаята за преглед. — Сега най-добре да легнете и да си починете — каза той и протегна ръка към тъмната стая зад себе си. Тя се освети от студено сини луминесцентни лампиони. — Ще видя какво мога да направя и после ще ви прегледам.

Розмари се надигна от стола, взе си чантата и отиде в стаята за прегледи.

— Съгласна съм да ме настанят където и да е — каза тя. — Даже и в някой килер.

— Сигурен съм, че ще успея да уредя нещо по-добро — каза доктор Хил. Той влезе след нея в стаята и включи климатичната инсталация на прозореца със сини завеси. Беше доста шумна.

— Да се съблека ли? — попита Розмари.

— Не, не още — каза докторът. — Сигурно ще се наложи поне половин час да говоря по телефона. Легнете да си починете.

Той излезе от стаята и затвори вратата.

Розмари отиде до кушетката в другия край на стаята и тежко се отпусна върху нея. Остави чантата си на един стол.

Бог да благослови доктор Хил.

Цял живот щеше да му бъде благодарна.

Събу си сандалите и блажено се отпусна по гръб. Откъм климатичната инсталация полъхваше приятен хлад. Бебето бавно и мързеливо се преобърна, като че го усещаше.

„Сега вече всичко е наред, Анди или Джени. Скоро ще бъдем в хубаво чисто легло в болница «Синай», няма да приемаме посетители и…“

Ами пари. Тя седна на кушетката, отвори си чантата и преброи парите на Гай, които беше взела от чекмеджето. Имаше сто и осемдесет долара и още шестнайсет и нещо нейни пари. Те със сигурност щяха да бъдат достатъчни, ако трябва да плати нещо предварително. Ако й трябваха още пари, Брайън щеше да й изпрати или Хю и Елиз щяха да й дадат на заем. Или Джон. Или Грейс Кардиф. Имате достатъчно хора, на които да разчита.

Тя извади шишенцето с капсулите, прибра парите и затвори чантата. Остави капсулите и чантата на стола до себе си и пак се отпусна по гръб на кушетката. Ще даде капсулите на доктор Хил, реши тя. Той щеше да ги анализира, за да се увери, че в тях няма нищо вредно. Не можеше да има. На тях бебето им трябваше здраво, нали така, за безумните им ритуали?

Тя потрепери.

Чудовища такива.

И Гай също.

Ужасно, ужасно.

Кръстът я заболя от поредната контракция, най-силната досега. Тя задиша учестено, докато болката премина. Тази беше третата за този ден.

Щеше да каже на доктор Хил.

Живееше с Брайън и Доди в голямата модерна къща в Лос Анжелис, а Анди тъкмо беше проговорил, (макар че беше само на четири месеца), когато доктор Хил надникна през вратата и тя отново се озова в стаята за прегледи, легнала на кушетката сред хладния въздух от климатичната инсталация. Тя заслони с ръка очите си и му се усмихна.

— Май съм задрямала — каза тя.

Той разтвори широко вратата и се отдръпна. Влязоха доктор Сейпърстайн и Гай.

Розмари седна на кушетката и свали ръка от очите си.

Те се приближиха и спряха близо до нея. Лицето на Гай беше студено и безизразно. Той гледаше стената, само стената, а нея не погледна нито веднъж.

— Ела с нас, Розмари, и не вдигай шум — каза доктор Сейпърстайн. — Недей да спориш и да правиш сцени, защото ако кажеш още само една дума за вещици и магии, ще бъдем принудени да те отведем в приют за душевно болни, а там условията за раждане на бебето ти съвсем няма да бъдат най-добрите. Ти не искаш това, нали? Хайде, обуй се сега.

— Ние само ще те отведем у дома — каза Гай, като най-сетне я погледна. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Нито пък на бебето — допълни доктор Сейпърстайн. — Обуй се.

Той взе шишенцето с капсулите, погледна го и го прибра в джоба си. Тя си обу сандалите, а той й подаде чантата. Тръгнаха да излизат. Доктор Сейпърстайн я държеше за ръката, а Гай едва докосваше лакътя на другата. Доктор Хил вдигна куфара и го подаде на Гай.

— Тя вече е добре — каза доктор Сейпърстайн. — Просто ще я заведем у тях да си почине.

— Точно това й е нужно — усмихна се доктор Хил. — При подобни случай сънят оправя нещата.

Тя го погледна и не каза нищо.

— Благодаря ви за грижите, колега — каза доктор Сейпърстайн.

— Жалко, че се е наложило да идвате чак дотук и… — започна Гай.

— Радвам се, че можах да помогна, сър — каза доктор Хил на доктор Сейпърстайн и им отвори входната врата.

Бяха дошли с кола. Караше я мистър Гилмор. Розмари седна между Гай и доктор Сейпърстайн на задната седалка.

Никой не проговори.

Колата потегли към Брамфорд.

Човекът, който обслужваше асансьора, се усмихна на Розмари, когато тръгнаха през фоайето към него. Казваше се Диего. Усмихна се, защото я харесваше, предпочиташе я пред другите наематели.

Усмивката му й напомни за нейната индивидуалност, пробуди нещо в нея, оживи я.

Тя тихичко отвори чантата си, пъхна пръст в халката на ключодържателя и, когато съвсем наближиха вратата на асансьора, преобърна чантата, като изсипа всичко от нея, освен ключовете. Червилото, монети, изпомачканите десетачки и двайсетачки на Гай, всичко. Тя глупаво погледна надолу. Гай и доктор Сейпърстайн започнаха да събират нещата, докато тя стоеше омаляла и неспособна да се наведе заради корема си. Диего излезе от асансьора и се наведе да помогне, като загрижено цъкаше с език. Тя влезе заднишком в асансьора, за да не им пречи и без да ги изпуска от поглед, натисна с крак голямото кръгло копче на пода. Плъзгащата се врата започна да се затваря. Розмари дръпна вътрешната решетка.

Диего се опита да задържи вратата отворена, но тя заплашваше да му премаже пръстите и затова той заблъска по външната врата.

— Хей, мисис Удхаус!

„Съжалявам, Диего.“

Тя дръпна ръчката и кабината с клатушкане се понесе нагоре.

Щеше да се обади на Брайън. Или на Джоан, на Елиз, на Грейс Кардиф. На който и да е.

„Още не е свършено с нас, Анди!“

Тя спря кабината първо на деветия, после на шестия, после почти подмина седмия и накрая успя как да е да отвори двете врати и пристъпи в коридора на седмия етаж. Тръгна по разклоненията му колкото можеше по-бързо. Пак усети контракция, но продължи да върви без да й обърне внимание.

Индикаторът на асансьора за поръчки примига от четири на пет и тя разбра, че Гай и доктор Сейпърстайн се качваха с него, за да й пресекат пътя.

Сега пък, естествено, ключът не искаше да влезе в бравата.

Най-сетне го завъртя и се озова в апартамента, като затръшна вратата в момента, в който се отвори вратата на асансьора и окачи веригата, тъкмо когато ключът на Гай влезе в ключалката. Тя спусна резето, но ключът на Гай веднага го върна обратно. Вратата се отвори и се блъсна във веригата.

— Отваряй, Роз — извика Гай.

— Върви по дяволите — изкрещя тя.

— Няма да ти сторя нищо лошо, скъпа.

— Ти си им обещал бебето. Махай се.

— Нищо не съм им обещавал — каза той. — Не разбирам за какво говориш. На кого да съм го обещал?

— Розмари — му тя гласа на доктор Сейпърстайн.

— И вие също. Махайте се.

— Само си въобразяваш, че срещу теб има някакъв заговор.

— Махайте се — извика тя, затръшна вратата и спусна резето.

Този път то остана на мястото си.

Тя се отдръпна назад без да го изпуска от поглед и после отиде в спалнята.

Беше девет и половина.

Не помнеше наизуст номера на Брайън, а тефтерчето й беше долу в преддверието или в джоба на Гай. Наложи се телефонистката да потърси номера му в Омаха. Когато най-сетне я свърза, все още никой не отговаряше у тях.

— Искате ли след двайсет минути да опитам пак? — попита телефонистката.

— Да, ако обичате — каза Розмари. — Ако може след пет минути.

— Не мога след пет минути — обясни телефонистката, — но ще опитал след двайсет, ако желаете.

— Да, моля ви — каза Розмари и затвори.

Обади се на Джоан, но нея също я нямаше.

Номерът на Елиз и Хю беше… не, не го знаеше. Измина цяла вечност, докато й дадат номера им от информацията. Най-после го набра и се обади портиерката на къщата им. Бяха заминали за уикенда.

— Мога ли да им се обадя там? Много е спешно.

— Вие секретарката на мистър Дънстан ли сте?

— Не. Аз съм тяхна близка приятелка. Много е важно, трябва да говоря с тях.

— Те са на Файър Айлънд — каза жената. — Да ви дам ли номера им?

— Моля ви.

Тя го запомни, благодари на жената и тъкмо се готвеше да го набере, когато дочу стъпки и шепот откъм коридора. Розмари се изправи.

В спалнята влязоха Гай и мистър Фонтейн.

— Миличка, нищо лошо няма да ти направим — каза Гай, а зад него се появи доктор Сейпърстайн със заредена спринцовка. Иглата й сочеше нагоре и от нея се стичаха капчици, а палецът му леко натискаше буталото. След тях идеха доктор Шанд, мисис Фонтейн и мисис Гилмор.

— Ние сме твои приятели — каза мисис Гилмор.

— Няма от какво да се страхуваш, Розмари. Говоря ти съвсем искрено — каза мисис Фонтейн.

— Това е само леко успокоително — каза доктор Сейпърстайн. — Ще ти отпусне нервите и хубавичко ще се наспиш.

Тя се намираше между леглото и стената и беше твърде едра, да се качи на леглото и да им избяга.

Те се приближиха към нея.

— Знаеш, че няма да позволя никой да те нарани, Роз — каза Гай. Тя посегна към телефона и го удари със слушалката по главата. Той я хвана за китката, а мистър Фонтейн улови другата й ръка и телефонът падна на земята, когато той грубо я дръпна с изненадваща за възрастта си сила.

— Помогнете ми, по… — изпищя тя, но някой натика в устата й кърпа и я притисна с малка, но силна ръка.

Завлякоха я далеч от леглото, за да може доктор Сейпърстайн да застане пред нея със спринцовката и тампон памук. Тогава усети контракция, по-силна от всички досега, като че гигантски клещи притискаха кръста й и тя стисна очи от болка. За миг престана да диша, после пое дъх през ноздрите си, като трепереше от болка. Усети как една ръка сръчно опипа корема й, като лекичко натискаше с върховете на пръстите.

— Чакайте, чакайте — каза доктор Сейпърстайн. — Май дойде време да раждаме.

Тишина. После някой в коридора прошепна новината:

— Болките започнаха!

Тя отвори очи и се втренчи в доктор Сейпърстайн, като жадно поемаше дъх през носа, понеже болката беше поутихнала. Докторът й кимна окуражително и внезапно хвана ръката й, която държеше мистър Фонтейн, докосна я с памучето и я прободе с иглата.

Тя изтърпя инжекцията без да се опитва да помръдне, прекалено уплашена и зашеметена.

Той изтегли спринцовката и разтри мястото първо с пръст, после и с памука.

Тя видя, че жените разпъваха и приготвяха леглото.

Тук ли?

Нима тук?

Не трябваше ли да роди в болница! В модерно обзаведена болница със сестри, с всички удобства и всичко да е чисто и стерилно!

Тя се замята безпомощно, но отвсякъде я държаха.

— Всичко ще бъде наред, миличка — говореше Гай в ухото й. — Кълна се в Бога, че ще се оправиш! Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи! Недей така да се мяташ, Роз, моля те, недей! Давам ти честната си дума, че ще се оправиш!

И после още една контракция.

И после я положиха на леглото, а доктор Сейпърстайн й постави нова инжекция.

И мисис Гилмор бършеше запотеното й чело.

И звънна телефонът.

И Гай каза „Не, няма нужда, отменете го, моля.“

И още една контракция, но този път слаба, толкова слаба, като че ли не нейното тяло я усещаше. Всичко около нея се завъртя.

Значи е било безсмислено да прави упражненията. Всичките й усилия са били напразни. Това изобщо не беше естествено раждане. Тя не помагаше на бебето, даже престана да вижда.

„О, Анди, Анди или Джени, съжалявам, милото ми! Прости ми!“