Беглецът

1

Уличните лампи в Стратьнбърг все още светеха, защото не се бе съмнало, но паркингът пред прогим­назията жужеше оживено. Сто седемдесет и петте ос­мокласници пристигаха със семейни автомобили и микробуси, карани от сънени родители, които изгаря­ха от нетърпение да се отърват от децата си за няколко дни. Хлапетата почти не бяха мигнали. До късно през нощта стягаха багажа си, въртяха се под завивките, скочиха от леглата си призори, за да се изкъпят и да напъхат по още нещо в саковете си, после събудиха родителите си и излапаха набързо закуската си. Бяха развълнувани като петгодишни хлапета, които чакат Дядо Коледа. В шест сутринта, както им беше поръча­но, всички едновременно се изсипаха в училището, където ги посрещна страхотна гледка - четири еднак­ви дълги и лъскави туристически автобуса, подреде­ни в редица, с включени фарове, които блестяха в мра­ка, и с бръмчащи дизелови двигатели.

Учебната екскурзия на осмокласниците! Шест ча­са с автобус до Вашингтон, три дни и половина раз­глеждане на забележителностите и четири нощи, пъл­ни с пакости в многоетажния хотел. За това учениците се бяха трудили осем месеца - продаваха понички в събота сутрин, измиха хиляди автомобили, почиства­ха крайпътни канавки, връщаха алуминиеви консерви в пунктовете за вторични суровини, помагаха на тър­говците в центъра на града, които ежегодно им даря­ваха средства, по Коледа продаваха по домовете пло­дови сладкиши, организираха търгове за използвано спортно оборудване, провеждаха състезания по сладкарство, колоездене и четене - с две думи, участ­ваха въодушевено във всяка що-годе доходоносна дейност, одобрена от организационния комитет. Всички приходи отиваха в една и съща сметка. Целта беше десет хиляди долара - сума, която със сигур­ност нямаше да е достатъчна за покриване на всички разходи по екскурзията, но щеше да гарантира провеждането ѝ. Те успяха да събрат близо дванайсет хиляди и всеки трябваше да доплати само по сто двайсет и пет долара.

Малко бяха учениците, които не можеха да си поз­волят тази сума, но в училището съществуваше стара традиция да се подсигури присъствието на всички де­ца. Така че осмокласниците до един заминаваха за Ва­шингтон заедно с десет учители и осем родители.

Теодор Буун беше на седмото небе от радост, че майка му не е сред доброволците за пътуването. Бяха обсъдили въпроса на вечеря. Баща му се оттегли рано с обичайното твърдение, че го чака много работа. От­начало майка му пожела да го придружи, но скоро раз­бра, че не ѝ е възможно. Тео провери графика ѝ в кан­тората и се осведоми, че тя ще има дела в съда, докато той се забавлява във Вашингтон.

На път за училището Тео седеше на предната се­далка и галеше по главата кучето си Джъдж, изтегна­ло се наполовина върху таблото, наполовина в скута му. Обикновено Джъдж седеше където си поиска и никой от семейството не му се караше.

- Вълнуваш ли се? - попита господин Буун.

На него се падна задължението да откара сина си, защото госпожа Буун се беше върнала в леглото да по­спи още един час.

- Ами да - отговори Тео, мъчейки се да прикрие въодушевлението си. - Лошото е, че ще пътуваме много дълго.

- Ще заспите още преди да излезете от града. Обсъдихме правилата, нали? Имаш ли въпроси?

- Вече толкова пъти говорихме - отвърна Тео с лека досада.

Родителите му бяха малко по-възрастни от обичай­ното, а той беше единственото им дете, затова поняко­га се държаха прекалено закрилнически. Едно от мал­кото неща, които дразнеха Тео, беше сериозното им отношение към правилата. Независимо кой ги е съз­дал, всички правила задължително се спазваха. Тео подозираше, че се държат така, защото са адвокати.

- Знам, знам - отвърна баща му. - Просто спазвай правилата, слушай учителите и не прави глупости. Помниш ли какво стана преди две години?

Че как би могъл Тео или който и да е негов съуче­ник да забрави какво се бе случило преди две години? Двама глупаци от горните класове - Джимбо Нанс и Дък Дефо - пуснали пълни с вода балони от коридора на петия етаж на хотела във фоайето долу. Никой не пострадал, но няколко човека здравата се намокрили и здравата се ядосали. Някой изпортил виновниците и родителите им трябвало да шофират шест часа по­сред нощ, за да си ги приберат, и после шест часа обратно до Стратънбърг. Джимбо бе казал, че пътят е адски дълъг. Двамата бяха отстранени от занятия за една седмица, а училището трябваше да търси друг хотел за екскурзията на следващия випуск. Случката се беше превърнала в градска легенда и се използва­ше за назидание пред Тео и всеки друг осмокласник, запътил се към Вашингтон.

Най-сетне паркираха. Тео се сбогува с Джъдж и му нареди да остане на предната седалка. Господин Буун отвори задната врата и извади багажа на Тео - сакът не трябваше да тежи повече от десет килограма. Ако се окажеше по-тежък, нямаше да бъде натоварен на автобуса (едно от важните правила!), а притежателят му щеше да прекара екскурзията без четка за зъби и дрехи за преобличане. Това изобщо не притесняваше Тео. Той беше изкарал цяла седмица на скаутски лагер в гората със съвсем оскъдна екипировка.

Господин Маунт стоеше до автобуса с кантарче и претегляше багажа. Беше усмихнат и развълнуван не по-малко от учениците. Сакът на Тео тежеше осем ки­лограма и осемстотин грама. Раницата му беше много по-лека от позволените пет килограма, така че няма­ше проблеми. Господин Маунт провери дали сакът му има етикет и му каза да се качва в автобуса.

Тео се ръкува с господин Буун, промърмори „до­виждане“ и за миг застина ужасен, да не би баща му да се опита да го прегърне или да направи някоя друга ужасия, но въздъхна облекчено, когато той каза:

- Приятно прекарване. Обаждай се на майка си.

Тео скочи в автобуса.

Момичетата се сбогуваха с майките си с много­бройни прегръдки и циврене, все едно заминаваха на война, от която можеше и да не се завърнат. Но при мъжките автобуси коравите момчета се стягаха и гле­даха възможно най-бързо и без почти никакъв физи­чески контакт да се откопчат от родителите си.

Когато слънцето изгря, паркингът постепенно за­почна да се изпразва. Точно в седем часа автобусите потеглиха от училището. Беше четвъртък. Големият ден най-сетне беше настъпил и учениците бяха шум­ни и буйни. Тео щеше да дели седалката с Чейс Уипъл, негов близък приятел, когото наричаха Смахнатия учен. За да не допуснат децата да се изгубят и да се лутат по опасните улици на Вашингтон, учителите ги бяха разпределили по двойки. През следващите чети­ри дни Тео и Чейс щяха да бъдат неотлъчно заедно, като всеки от двамата трябваше постоянно да знае къде се намира другият. Сделката не беше особено изгодна за Тео, защото Чейс често се запиляваше не­знайно къде дори в училището им. Нямаше да е лесно да го държи под око. Двамата щяха да спят в една стая с Уди Ламбърт и Арън Найкуист.

Автобусите поеха по тихите улици, а момчетата развълнувано си бъбреха. Още никой не беше фрас- нал друг с юмрук или издърпал нечия шапка. Бяха ги заплашили с наказания за лошо поведение и господин Маунт ги наблюдаваше. А после някой зад Тео пръдна, при това доста шумно. Това действие се оказа за­разително и още преди да излязат от Стратънбърг на Тео му се искаше да е при Ейприл Финмор в предния автобус.

Господин Маунт открехна един прозорец. Накрая нещата се успокоиха. Трийсет минути след началото на пътуването момчетата или дремеха, или бяха увле­чени във видеоигри.

2

Стаята на Тео се намираше на осмия етаж в един нов хотел на Кънетикът Авеню, на около осемстотин метра северно от Белия дом. От прозореца си Тео, Чейс, Уди и Арън съвсем ясно виждаха горната част на Паметника на Джордж Уошингтън - обелиск, който се извисяваше над града. Програмата им предвиждаше момчетата да се изкачат до върха му в събота сутрин­та. Сега обаче трябваше веднага да слязат за бърз обяд, а после тръгваха на обиколка.

Всеки ученик можеше да избира измежду много­бройните забележителности на Вашингтон. Нужна беше цяла година, ако човек искаше да разгледа всич­ко, затова господин Маунт и другите учители бяха съставили списък, от който учениците да избират.

Ейприл бе убедила Тео да отидат да видят театър „Форд“, където е бил застрелян Ейбрахам Линкълн, и идеята ѝ му се стори интересна. Той пък убеди Чейс и след обяда групата се събра във фоайето на хотела - осемнайсет ученици и господин Бабкок, учител по ис­тория. Господин Бабкок обясни, че няма да отидат с автобус, защото групата им е малка. Щяха да използ­ват вашингтонското метро. Той попита колко от тях са се возили на метро. Тео и още трима вдигнаха ръка.

Излязоха от хотела и тръгнаха по оживените трото­ари. Идваха от малък град и отначало им беше трудно да възприемат звуците и енергията на столицата. Тол­кова много големи сгради, толкова много автомобили, пълзящи плътно един зад друг, толкова много пеше­ходци, забързани нанякъде. На станция „Удли Парк“ се спуснаха с ескалатора много под нивото на улица­та. Господин Бабкок носеше пластмасови карти, с които можеха да пътуват с метрото определен брой пъти. Влакът им беше полупразен, чист и бърз. Дока­то фучаха в тъмния тунел, Ейприл прошепна на Тео, че за пръв път се вози в метро. Тео отвърна, че вече се е возил в Ню Йорк, когато родителите му го бяха заве­ли там през ваканцията. Но нюйоркското метро беше много по-различно от вашингтонското. Когато влакът спря за трети път броени минути след началото на пъ­туването им, беше време да слязат на станция „Метро Сентър“. Втурнаха се по стълбите и отново излязоха на дневна светлина. Господин Бабкок преброи осем­найсетте деца и всички поеха пеша. Няколко минути по-късно бяха на Десета улица.

Господин Бабкок спря групата и посочи към краси­ва сграда от червени тухли на отсрещната страна на улицата, която явно беше важна.

- Това е театър „Форд“, където са простреляли президента Линкълн на четиринайсети април хиляда осемстотин шейсет и пета година. Както знаете, защо­то всички сте писали много реферати по история, Гражданската война тъкмо е приключила. Всъщност генерал Лий се е предал на генерал Грант само пет Дни по-рано в Съдебната палата на град Апоматокс във Вирджиния. Столицата Вашингтон е в добро на­строение, войната най-сетне е приключила, затова президентът и госпожа Линкълн решават да излязат някъде. „Форд“ е най-големият и най-величественият театър в града и семейство Линкълн често ходят там на концерти и представления. По онова време в театъ­ра има над две хиляди места, а пиесата „Нашият американски братовчед“ се играе пред пълна зала всяка вечер.

Изминаха половин пресечка и отново спряха. Гос­подин Бабкок продължи:

- И така, войната е свършила, но мнозина са на друго мнение. Един от тях на име Джон Уилкс Бут е привърженик на Конфедерацията. Той е известен ак­тьор и се е снимал с президента Линкълн само някол­ко месеца преди това на церемонията по случай встъпването му в длъжност за втори път. Господин Бут е разочарован от капитулацията на Юга и отчаяно иска да направи нещо в подкрепа на неговата кауза. Затова решава да убие президента. И тъй като персо­налът на театъра го познава, го допускат до ложата на семейство Линкълн. Бут прострелва президента в тила, скача на сцената, чупи си крака, но успява да из­бяга през задната врата.

Господин Бабкок се обърна и кимна към сградата до тях.

- Това е Питърсън Хаус, която по онова време е пансион. Донасят президента Линкълн тук, където ле­карите му се грижат за него цяла нощ. Новината бързо се разчува. Събира се тълпа и пристигат войници от федералната армия, които охраняват сградата. Прези­дентът Линкълн умира тук на сутринта. На петнайсе­ти април хиляда осемстотин шейсет и пета година.

Край на лекцията. Най-накрая пресякоха улицата и влязоха в театър „Форд“.

Два часа по-късно Тео се наслуша на историята около убийството на Линкълн. Да, интересна беше, спор няма, оценяваше и историческата ѝ значимост, но беше време да продължат. Най-интересният експо­нат беше долу, в музея под сцената, където беше изло­жен истинският пистолет на Бут.

Беше почти четири и половина, когато излязоха от­ново на Десета улица и се запътиха към метростанцията. Движението беше още по-натоварено, тротоари­те - още по-оживени. Влакът им беше претъпкан с хора, които се прибираха у дома след работа, и сякаш се движеше по-бавно. Тео стоеше по средата на ваго­на, сред навалицата, близо до Чейс и Ейприл, докато влакът се клатеше и тракаше по релсите. Огледа сери­озните лица на пътниците - никой не се усмихваше. Всички изглеждаха уморени. Не беше сигурен къде ще живее, когато порасне, но едва ли щеше да е в огро­мен град. Стратънбърг май беше идеален - нито пре­калено голям, нито прекалено малък. Без задръства­ния. Без гневно надуване на клаксони. Без претъпка­ни тротоари. Не искаше да отива и да се връща от ра­бота с влак.

Един мъж, който седеше притиснат между две же­ни, смъкна вестника си, за да го разлисти. Беше на няма и три метра от Тео.

Стори му се познат, странно познат. Тео си пое дъл­боко дъх и успя да се провре между двама мъже сред тълпата. Приближи се с около метър и вече виждаше по-ясно лицето на мъжа.

И преди го беше виждал, но къде? В него имаше нещо различно, може би косата му беше по-тъмна или пък очилата бяха нови. Внезапно прозрението връх­летя Тео, все едно го удариха с тухла по главата: това беше Пийт Дъфи.

Кой е Пийт Дъфи ли? Най-издирваният човек в ис­торията на Стратънбърг и на окръг Стратън. Седми в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпни­ци. Човекът, обвинен в убийството на жена си, който беше съден в Стратънбърг на процес, воден от съдия Хенри Гантри и наблюдаван от Тео и съучениците му. Човекът, който се размина на косъм с присъдата, кога­то съдия Гантри обяви процеса за невалиден. Чове­кът, избягал от града посред нощ и изчезнал безслед­но.

Мъжът отново свали вестника и отгърна страница­та. Озърна се и Тео се скри зад един пътник. Двамата бяха кръстосали погледи непосредствено след проце­са.

Сега Дъфи имаше прошарени мустаци. Лицето му отново се скри зад вестника.

Тео се скова от нерешителност. Нямаше представа как да постъпи. Влакът спря, качиха се още пътници. После спря отново на Дюпон Съркъл. Следващата спирка беше „Удли Парк“. По нищо не личеше Дъфи да се готви да слиза. Изглежда, не носеше куфарче, чанта или раница като останалите пътници. Тео се промуши по-напред, като се отдалечи от съучениците си. Чейс както обикновено беше в друг свят. Ейприл не се виждаше никъде. Тео чу как господин Бабкок предупреждава учениците да се приготвят за слизане. Тео се отдалечи още мъничко.

Влакът спря на „Удли Парк“ и вратите се отвориха. Нахлуха още пътници и се наложи учениците да поразбутат хората, за да слязат. В бъркотията никой не забеляза, че Тео го няма. Вратите се затвориха и вла­кът отново потегли. Той не откъсваше очи от Пийт Дъфи, който се криеше зад вестника - сигурно вече му беше станало навик. На станция „Кливланд Парк“ се качиха още няколко души. Тео изпрати есемес на Чейс, че не е успял да слезе и че е добре. Ще се качи на друг влак и ще се върне до „Удли Парк“. Чейс веднага му звънна, но Тео бе изключил звука на телефона си. Господин Бабкок със сигурност беше изпаднал в па­ника. Щеше да му се обади след няколко минути.

Тео се вторачи в телефона си, все едно изпращаше есемеси или играеше игри. Всъщност включи камера­та на видеорежим и започна да снима вагона - поред­ното глупаво тринайсетгодишно хлапе, което нахал­ства с телефон в ръка. Пийт Дъфи беше на около пет метра от него и седеше спокойно, вдигнал вестника си. Тео чакаше. Накрая, когато влакът наближи стан­ция „Тенлитаун“, Дъфи смъкна вестника и го сгъна. Пъхна го под мишница и за около пет секунди Тео имаше възможност да го снима. Дори успя да го хване в по-близък план. Когато Дъфи погледна към него, Тео се изкиска пред телефона си, все едно е спечелил точки в някаква игра.

На „Тенлитаун“ Дъфи слезе от влака, последван от Тео. Дъфи закрачи бързо, сякаш се опасяваше да не би да го следят. Няколко минути по-късно Тео го изгуби в тълпата. Обади се на Чейс да каже, че чака следващия влак и би трябвало да пристигне до петнайсетина ми­нути.

3

Господин Бабкок го чакаше на станция „Удли Парк“ и не изглеждаше весел. Тео изля порой от изви­нения и обясни, че се е заклещил в тълпата и просто не е успял да слезе навреме от влака. Никак не му харес­ваше, че е принуден да лъже. Беше нередно и той се стараеше винаги да казва истината, но понякога изпа­даше в неловкото положение да шикалкави, макар и само по основателни причини. В метрото бързо взе решение, че е по-важно да проследи Пийт Дъфи, от­колкото да слезе от влака където и когато трябва. Ако слезеше заедно със съучениците си, Дъфи щеше да се изпари и Тео щеше да изпусне прекрасен шанс да го спипа. А ако признаеше на господин Бабкок, че нарочно е останал във влака, щяха да се случат какви ли не работи. Не можеше да каже истината за Пийт Дъфи, поне не още, защото нямаше представа как да постъ­пи с тази истина. Нуждаеше се от време да поразмишлява насаме. И да поговори с чичо Айк.

Засега обаче се налагаше да се извини на господин Бабкок, който поначало си беше доста нервен. Когато се върнаха в хотела, той заведе Тео при господин Ма­унт и докладва подробно за провинението му. А щом се отдалечи, Тео изломоти:

- Този човек трябва да го раздава по-спокойно.

Господин Маунт, който имаше доверие на Тео и знаеше, че ако някое дете е способно да се оправи в този град, това е Тео Буун, се съгласи и каза:

- Не го прави повече, ясно? Просто внимавай и се оглеждай.

- Разбира се - отговори Тео. Само да знаеше!

Вечерята беше пица парти в балната зала на хотела.

Нямаше определени места, сядаш където си поискаш. Затова както обикновено момчетата се отделиха в еди­ния край, а момичетата в другия. Тео гризеше коричка­та на пицата си и отпиваше вода от бутилка, но мисли­те му не бяха насочени към пицата. Сигурен беше, че е видял Пийт Дъфи. Дори си спомняше походката му на влизане и на излизане от съдебната палата по време на процеса. Същата походка. Същият ръст и телосложе­ние. И със сигурност същите очи, нос, чело и брадич­ка. Тео се заключи в банята на хотелската си стая и из­гледа десетина пъти видеото на телефона си.

Беше намерил Пийт Дъфи! Все още не можеше да повярва и не беше сигурен какво да предприеме, но от вълнение съвсем беше забравил нещо важно. Тъй като Дъфи беше избягал от града, полицията обяви награ­да от сто хиляди долара за информация, която би мог­ла да доведе до ареста и осъждането му. Преди вечеря Тео бе влязъл в интернет да се увери в наградата. Стратънбъргската полиция беше посветила няколко страници на случая „Дъфи“. Имаше и снимки на ли­цето му в едър план.

***

Мобилните телефони бяха строго забранени по време на хранене - ако някой възрастен забележеше телефон, веднага щеше да го конфискува. По средата на пица партито Тео осведоми господин Маунт, че трябва да отиде до тоалетната в коридора. Щом се озова там, Тео се заключи в една кабинка и звънна на Айк.

- Мислех, че си във Вашингтон - каза чичо му.

- Точно така. Айк, видях Пийт Дъфи в метрото. Сигурен съм, че е той.

- Смятах, че е в Камбоджа или някъде там.

- В момента не е. Тук е, във Вашингтон. Записал съм го на видео. Веднага ти го пускам по имейла. Виж го и ще ти звънна по-късно.

- Говориш сериозно, нали? - попита Айк и гласът му изведнъж прозвуча по-пискливо.

- Адски сериозно. Дочуване.

Тео бързо изпрати видеото на Айк, излезе от тоа­летната и се върна в залата.

След вечеря, когато се стъмни, всички осмоклас­ници се качиха в четирите автобуса и се запътиха към Мемориала на Линкълн. Там се струпаха край прочу­тата статуя на Линкълн, който седеше замислен, стис­нал ръкохватките на креслото си. Този човек усмихвал ли се е някога, зачуди се Тео. Прожекторите бяха насо­чени така, че по лицето на президента се образуваха сенки и статуята изглеждаше още по-величествена. С помощта на един парков охранител господин Бабкок, който явно беше голям почитател на Линкълн, поста­ви голям екран в основата на стълбите - петдесет и осем стъпала, да бъдем точни - и учениците се струпаха за бърза лекция. Слушаха в пълно мълчание, до­като господин Бабкок обобщаваше по-значимите съ­бития от живота на Линкълн - материал, който бяха минали и в училище. Докато говореше, господин Бабкок, който беше завладяващ оратор, показваше сним­ки на президента от различни етапи на живота му.

Учениците седяха на мраморните стъпала, но ни­кой не се въртеше, никой не шушукаше. Попиваха лекцията с огромен интерес. Тео отмести очи и погле­дът му попадна на Огледалното езеро непосредствено пред тях. Отвъд езерото, на около километър и поло­вина по-нататък, се извисяваше Паметникът на Джордж Уошинггьн, също идеално осветен. Още по-нататък, на края на Националната алея, беше Капитолият, чий­то купол блестеше в нощта. А когато Тео се обърна назад, се озова под погледа на президента Линкълн. Знаеше, че никога няма да забрави този миг.

Аплодираха господин Бабкок, когато приключи с лекцията. След това беше ред на госпожа Грийнуд, популярна афроамериканка, която преподаваше англий­ски на момичетата. Тя най-напред помоли всички да погледнат към Паметника на Джордж Уошинггьн и да се опитат да си представят Националната алея, пълна с близо четвърт милион души. Датата е 28 август 1963 г. и чернокожи от цяла Америка пристигат във Вашинг­тон с искания за справедливост и равенство. Пред­вожда ги млад баптистки свещеник от Атланта, който се казва д-р Мартин Лутър Кинг.

Докато говореше, госпожа Грийнуд прожектираше изображения на екрана, снимки на тълпата през онзи Ден, на участниците в похода, понесли лозунги. Обясни, че д-р Кинг произнесъл една от най-прочутите речи в американската история точно тук, на импровизиран по­диум, под гордия поглед на президента, премахнал робството. След това тя пусна запис на речта, съпътства­на от черно-бели кадри на д-р Кинг и неговата мечта.

Тео вече беше чувал и гледал речта, но в този мо­мент тя му подейства много по-вълнуващо. Докато думите на д-р Кинг отекваха в нощта, Тео погледна към Националната алея и се опита да си я представи в онзи ден с хилядите хора, които слушат безсмъртните слова.

Аплодираха и госпожа Грийнуд, след като приклю­чи. Господин Маунт обяви, че няма да има повече лек­ции. Учениците можеха да се поразходят край Огле­далното езеро за около един час. Тео си намери място на една пейка и изпрати есемес на Айк: Видя ли видео­то? Какво мислиш!

Явно Айк чакаше, защото веднага отговори: Мис­ля, че е Дъфи. Да се чуем.

ОК. По-късно.

В хотела, докато тримата му съквартиранти гледа­ха телевизия и чакаха господин Маунт да нареди да гасят лампите, Тео отиде в банята, заключи вратата и седна върху капака на тоалетната. Обади се на Айк, който явно пак го чакаше с телефона в ръка.

- Каза ли на някого? - попита той.

- Не, разбира се - отговори Тео. - Само на теб. Как­во ще правим?

- Мислих по въпроса и имам план. Утре ще взема някой ранен полет за Вашингтон, за да съм там до обед. Искам да съм в метрото, когато следобед Дъфи се качи във влака, и да го проследя колкото се може по-отблизо. Кажи ми в колко часа го видя, станцията и линията на метрото.

Тео вече си ги беше записал и ги беше запомнил.

- Червената линия. Качихме се от „Метро Сентър“, а той вече беше във влака, сигурен съм.

- Колко вагона имаше влакът?

- Ами, предполагам, седем-осем.

- А вие в кой се качихте?

- Не знам, някъде по средата.

- По кое време?

- Между четири и половина и пет. Той слезе на „Тенлитаун“. Проследих го на около триста метра от там и после го изгубих. Не исках да се отдалечавам много от метростанцията, не съм на своя територия, нали разбираш.

- Добре, това ми е достатъчно. Утре пристигам. Ти сигурно ще си зает цял ден.

- Цял ден и цяла нощ. Ще ходим в „Смитсониън“.

- Приятно прекарване. Ще ти пратя есемес утре вечер.

Тео си отдъхна, че в цялата операция вече участва и възрастен, макар и това да бе чичо му. Външността на Айк обаче го притесняваше. Той беше на около шейсет и пет, но не се съобразяваше с възрастта си. Носеше дългата си бяла коса на опашка. Имаше рунтава прошарена брада и обикновено се обличаше с фънки тениски, протрити стари джинси, странни очи­ла и сандали дори в студено време. С две думи, Айк Буун беше човек, чиято външност привличаше вни­манието. Живееше доста затворено, но въпреки това беше известен в града. Ако Пийт Дъфи някога го беше срещал или дори само зървал, най-вероятно щеше да го запомни. Айк със сигурност се нуждаеше от сери­озна дегизировка.

Дълго след като другите трима заспаха, Тео се взи­раше в мрака към тавана и размишляваше за Пийт Дъфи .и за извършеното от него убийство. От една страна, се вълнуваше, че ще участва в залавянето му, но от друга, тръпки го побиваха, като си представеше какво ще означава всичко това. Пийт Дъфи имаше опасни приятели, които все още се навъртаха из Стра­тънбърг.

Ако наистина се окажеше, че мъжът от влака е Пийт Дъфи, ако го заловяха и го върнеха за втори про­цес, Тео не искаше името му да бъде споменато.

Ами Айк? Той не даваше пет пари. Айк беше лежал в затвора три години. Не се страхуваше от нищо.

4

В девет часа в петък сутринта четирите автобуса от Стратънбърг спряха до източния вход на института „Смитсониън“ и всички осмокласници се изсипаха от тях. „Смитсониън“ бе най-големият музей в света - можеше да прекараш цяла седмица там и пак да не ви­диш всичко. Докато подготвяше този ден, господин Маунт обясни на випуска, че „Смитсониън“ всъщ­ност се състои от деветнайсет отделни музея и една зоологическа градина, а също от няколко колекции и галерии, като единайсет от деветнайсетте са разполо­жени покрай Националната алея. Там се помещаваха около 138 милиона експоната - всичко, което човек можеше да си представи, - затова наричаха „Смитсо­ниън“ тавана на нацията. Всяка година го посещава­ха трийсет милиона души.

Разделиха се на групи. Тео и още четиресет учени­ци се запътиха към Националния музей на Космоса. Прекараха там два часа, после се прегрупираха и се отправиха към Националния музей на американската история.

В два и половина Тео получи есемес от Айк, който гласеше: В града съм, каня се да проверя метрото. На Тео му беше омръзнало да обикаля залите и му се ис­каше да се измъкне, за да свърши малко детективска работа с Айк. В пет следобед имаше чувството, че е видял поне сто милиона експоната, и се нуждаеше от почивка. Качиха се на автобусите и се върнаха в хоте­ла за вечеря.

В шест и четиресет и пет, докато Тео си почиваше в стаята и гледаше телевизия, получи още един есемес от Айк: Във фоайето съм. Можеш ли да слезеш ?

Тео отговори: Разбира се. Каза на Чейс, Уди и Арън, че чичо му се е отбил в хотела и ще отиде да го види. След броени минути вече беше във фоайето, но не забеляза там Айк. Накрая един човек, седнал на бара, му помаха, и Тео осъзна, че това е чичо му. Тъ­мен костюм, кафяви кожени обувки, бяла риза без вра­товръзка и някаква барета, която скриваше бялата му коса. Дългата конска опашка беше пъхната под яката му Тео никога нямаше да го познае.

Айк пиеше кафе и се усмихваше на любимия си племенник.

- Е, покорихте ли столицата?

Тео въздъхна тежко, сякаш беше на края на силите си, и каза:

- Тази вечер ще гледаме документален филм в „Нюзеум“. Утре ще се качим на върха на обелиска, по­сле ще посетим военните мемориали. В неделя ще бъ­дем в Капитолия, Белия дом и Мемориала на Джеферсън, а в понеделник мисля, че ще бъда готов да се при­бера у дома.

- Ама се забавляваш, нали?

- Естествено, много. В театър „Форд“ беше адски готино. В Мемориала на Линкълн също. Засече ли ня­къде Пийт Дъфи?

- Ще посетите ли Мемориала на загиналите във Виетнамската война?

- Да, в програмата е.

- Е, когато отидете, потърси името на Джоел Фър- нис. Отраснахме заедно и завършихме гимназия по едно и също време. Той беше първият от окръг Стратън, който загина във Виетнам през шейсет и пета го­дина. Има още четирима, имената им са върху памет­ника пред съдебната ни палата. Сигурно си ги виждал.

- Да, непрекъснато ги виждам. Учихме за тази вой­на, но, да ти призная, изобщо не я разбирам.

- Аз също. Беше национална трагедия. - Айк отпи от кафето си и за миг зарея поглед надалече.

- Видя ли Пийт Дъфи? - отново попита Тео.

- О, да - сепна се Айк и се озърна, да не би да ги чува който не трябва.

В радиус от десетина метра нямаше никого. Тео огледа просторното фоайе и мерна господин Маунт в другия край.

- Дебнех на станция „Джудишъри Скуеър“ - про­дължи Айк, - на две спирки преди „Метро Сентър“, където сте се качили вчера. Не видях никой с позната външност. Влакът пристигна в четири и четиресет и пет. Осем вагона. Качих се в третия, огледах се макси- мално бързо, но не забелязах никого. На станция „Мет­ро Сентър“ се преместих в четвъртия вагон. Никой. На станция „Фарагът Норт“ се преместих в петия ва­гон и... бинго! Беше претъпкано, както ме предупре­ди, затова бавно се приближих към един мъж, който приличаше на Пийт Дъфи. Беше се скрил зад вестни­ка, но аз успях да видя лицето му. Не вдигаше поглед, не се озърташе, беше потънал в своя свят. Отдръпнах се и останах скрит в тълпата. Щом приближихме станция „Тенлитаун“, той сгъна вестника и се изпра­ви. Когато влакът спря, слезе. Последвах го чак до ма­лък жилищен блок на Четиресет и четвърта улица. Той влезе вътре. Сигурно тайната му квартира е там.

- Защо се крие във Вашингтон, а не в Мексико или в Австралия?

- Защото всички очакват да е избягал там. Често най-трудно намираме някой, който е точно пред очите ни.

- Гледах филм за един човек, който бягаше от ФБР и си беше направил всякакви пластични операции. Според теб Дъфи прибегнал ли е до нещо такова?

- Не, но определено е променил цвета на косата си и си е пуснал мустаци. Носи очила, които са фалшиви. Наблюдавах го как чете вестника - не гледаше през стъклата, а надничаше над тях.

- Но какво търси тук?

- Не знам, най-вероятно си чака новите докумен­ти - шофьорска книжка, акт за раждане, карта за социална осигуровка, паспорт. Във Вашингтон има много добри фалшификатори, има нелегални ателиета, къ­дето могат да ти направят всякакви наглед редовни документи. Не е лесно да напуснеш страната като бег­лец, но още по-трудно е да влезеш в друга държава без надеждни документи. Освен това сигурно е близо до парите си. Може би има един-двама приятели, които му помагат да подготви бягството си. Не знам, Тео, но се обзалагам, че не смята да стои тук дълго.

- Добре, чичо, ти си възрастният. Какъв е планът?

- Ами трябва да действаме бързо. Полетът ми е утре на обед, затова си мисля да стана рано и да се вър­на в метрото. Ще се опитам да го засека на станция „Тенлитаун“ и да го проследя, да видя какво ще прави през деня. Много ще внимавам, защото, ако заподозре нещо, пак ще изчезне. После ще се кача на самолета и утре вечер ще съм в Стратънбърг. Чувал ли си за една компютърна програма, която се казва „Фъзифейс“?

- Не, каква е?

- Сваляш си я, струва стотина долара, и сравняваш снимки на лица, за да идентифицираш онзи, когото търсиш. Ще намеря стара снимка на Пийт Дъфи, да речем, от архивите на вестника и ще я сравня с лицето от твоето видео. Ако съвпаднат, веднага се обаждам в полицията. Всеки четвъртък играя покер с едно пен­сионирано ченге на име Слатс Стилман, възрастен мъж, който още е много близък с шефа на полицията. Мисля да поговоря със Слатс, да го помоля за съвет. Допускам, че полицията ще се задейства бързо. С малко късмет за броени дни ще арестуват Дъфи. И ще го върнат в Стратънбърг за нов процес.

- Голям процес, нали?

- Точно като предишния, само че този път ще го обвинят в бягство и опит за укриване от закона. Спу­кана му е работата, Тео, а ти ще си герой.

- Не искам да съм герой, Айк. Все си мисля за Омар Чийп, за Пак и за другите бандити, които работят за Пийт Дъфи. Сигурен съм, че още се навъртат из града. Не искам името ми да се споменава.

- Не се безпокой, ще действаме внимателно.

- Ако има голям процес, Боби Ескобар ще трябва да свидетелства, нали?

- Разбира се. Той е основният свидетел. Още е в града, нали?

- Така мисля, обаче... Последния път, когато гово­рих с Хулио, всички живееха заедно в един апарта­мент и чакаха документите си от имиграционната служба.

- Боби още ли работи на голф игрището?

- Така ми се струва. Това ме притеснява, Айк.

- Виж, Тео, сигурен съм, че полицията ще действа много предпазливо с Боби. Без него обвинението е доста неубедително, затова полицията ще го охраня­ва. Не бива да допускаме престъпниците да влияят върху правосъдната ни система. Хайде де, ти си поло­вин адвокат, знаеш колко е важно да се провеждат справедливи съдебни дела. Съдия Гантри ще води процеса и ако надуши, че има заплахи към някой сви­детел, ще разпердушини Дъфи и шайката му. Време е да ускорим нещата.

Тео подозираше, че нетърпението на Айк да пипне Дъфи и да защити идеята за справедлив процес е свър­зана донякъде с обявената награда от сто хиляди до­лара.

- Трябва да тръгвам - каза Тео. - Утре действай внимателно.

- Няма да ме надуши, Тео. Ти не ме позна, нали?

- Не, изглеждаш супер, почти като истински адво­кат.

- Е, благодаря ти. А за утре съм си приготвил друга дегизировка, след което се връщам към стария си гар­дероб.

- Благодаря ти, че дойде, Айк.

- За нищо на света не бих пропуснал този шанс. Не съм се вълнувал толкова, откакто излязох от затвора.

- Ще се видим по-късно.

- Пази се и се забавлявай, момчето ми. Добра рабо­та си свършил.

Докато се качваше с асансьора към стаята си, Тео се запита дали постъпва правилно. Чудесно беше, че отново ще изправи престъпник пред закона, но сигурно щеше да се наложи самият той да плати някаква цена. Дали да не позвъни на родителите си и да им съ­общи? Обаждането му сигурно щеше да ги разтрево­жи. Би трябвало да си прекарва страхотно на екскур­зията, а не да се прави на детектив и да преследва уби­ец. Той имаше доверие на чичо си. Айк винаги знаеше как да постъпи.

***

Рано в събота сутринта Тео, съквартирантите му и още четиресет други ученици слязоха от автобусите близо до Националната алея и се отправиха към Па­метника на Джордж Уошингтън. Когато го наближи­ха, господин Маунт започна лекцията си. Обясни им, че този обелиск, издигнат в памет на първия прези­дент, е изграден от мрамор и гранит.

Висок сто и седемдесет метра, той все още беше най-високият обелиск в света. Когато бил завършен през 1884 г., бил най-високата конструкция и запазил рекорда си до 1889 г., когато приключило строител­ството на Айфеловата кула. Издигането на обелиска започнало през 1848 г. и първите четиресет и пет мет­ра били построени за шест години. После по някаква причина, включително недостиг на средства и Граж­данската война, работата по монумента била прекра­тена за двайсет и три години.

Тео не знаеше дали и с другите ученици е така, но след два дни непрестанни уроци по история датите и цифрите започваха да се сливат в съзнанието му.

Събраха се в основата на паметника, чакаха на опашка близо час, после влязоха във фоайето на при­земния етаж. Един дружелюбен разпоредител ги на­сочи към асансьора и заключи вратата. След седемде­сет секунди излязоха на площадката за наблюдение, която беше на сто и петдесет метра над земята. Глед­ката беше зашеметяваща. На запад се намираха Огле­далното езеро и Мемориалът на Линкълн. На изток беше величественият Капитолий. На югоизток беше „Смитсониън“ и цяла редица правителствени сгради. Под площадката имаше музей, пълен с още повече ис­тория. След два дълги часа учениците бяха готови да продължат към другите обекти. Спуснаха се с асан­сьора и излязоха от фоайето.

В единайсет и четиресет и шест Тео получи есемес от Айк.

Няма следа от Дъфи. Сигурно в събота има друг график. На летището съм, тръгвам си. Ще се видим у дома.

5

Госпожа Буун взе Тео от училището в понеделник следобед. По време на десетминутното пътуване до къщи тя настоя да узнае всички подробности от ек­скурзията до Вашингтон. Тео беше изморен - почти не беше спал в неделя през нощта, защото Уди и Арън играха на някаква глупава игра с цел да проверят кой може да будува до сутринта. Не беше спал и в автобу­са, защото там имаше много щипане, шамари, силна музика, смехове и, разбира се, пръцкане - така че ня­маше какво толкова да разкаже на майка си. Обеща да ѝ направи пълен отчет, след като се наспи. У дома тя му приготви сандвич с печено сирене и го попита кога за последен път си е вземал душ. Май в петък или в събота, не беше много сигурен за деня, и госпожа Буун му нареди да се изкъпе, след като се наобядва. Докато Тео беше под душа, тя тръгна за кантората.

Тео Буун нямаше навика да спи през деня. Дори ко­гато беше смъртно уморен, все трябваше да ходи ня­къде. В крайна сметка, беше понеделник следобед и трябваше да се види с Айк. Невинаги очакваше тези посещения с нетърпение, но днес беше различно. Предстоеше им важна работа.

Айк беше успял да пусне няколко снимки на Пийт Дъфи през „Фъзифейс“ и Тео бързаше да узнае какво е установил.

Завари предишния Айк - никакви тъмни костюми, бели ризи и лъснати кожени обувки. Носеше обичай­ните си протъркани джинси, избеляла тениска и сан­дали. Боб Дилън пееше тихичко от стереоуредбата, когато Тео и Джъдж хукнаха нагоре по стълбите към разхвърляния му кабинет. Айк беше превъзбуден и цели петнайсет минути показва на Тео различните снимки на Пийт Дъфи на лаптопа си. Програмата „Фъзифейс“ анализираше всеки сантиметър от лице­то на Дъфи от старите снимки, които Айк беше наме­рил, и ги сравняваше със стоп кадър от видеото на Тео. Изводът: шансът това да е Дъфи беше осемдесет и пет процента. Тео и Айк бяха напълно убедени, че е той.

- И сега какво? - попита Тео.

- Каза ли на вашите?

- Не, но трябва. Не обичам да пазя тайни от тях, особено за нещо толкова важно. Сигурно ще се ядо­сат, когато им кажем какво сме свършили досега.

- Добре, съгласен съм. Кога искаш да им кажеш?

- Защо не веднага? И двамата са в кантората. Поне­делник е, така че ще вечеряме в „Робилио“ както вина­ги. Да отидем след половин час. Ще дойдеш ли с мен?

Въпросът беше сложен, защото Айк избягваше правната кантора „Буун и Буун“. Преди време работе­ше там, всъщност двамата с бащата на Тео бяха осно­вали първата правна кантора „Буун“ в същата сграда преди много години. И после се беше случило нещо лошо. Айк загази, напусна кантората по неприятен начин, изгуби правото си да упражнява адвокатската професия, влезе в затвора и сега избягваше всичко, свързано със старата фирма. Но благодарение на Тео трудните му взаимоотношения с Уудс Буун даваха признаци на подобрение. По време на първия процес срещу Дъфи чичо му се появи в кантората една вечер, когато съдия Гантри се беше отбил на важен разговор с цялото семейство.

Айк беше готов на почти всичко за племенника си.

- Разбира се, че ще дойда - съгласи се той.

- Супер! Ще се видим там.

Тео и Джъдж бързо си тръгнаха. След четири дни в столицата Тео страшно се радваше, че може отново да яхне велосипеда си и да прелита по улиците на Стра- тънбърг. Това си бяха неговите улици, познаваше вся­ка от тях, всяка алея, всеки пряк път. Не можеше да си представи какво е да си дете в големия град, където платната са задръстени от автомобили, а тротоарите - от минувачи.

Тео мина по дългия път до кантората, за да изчака да наближи пет и половина, когато Елза Милър щеше да затвори рецепцията, да заключи входната врата и да се прибере у дома. Елза беше рецепционистката и секретарката на кантората и много важен човек в жи­вота на семейство Буун. Беше като баба на Тео и в мо­мента би му се нахвърлила с удивителна енергия, още по-удивителна предвид нейните седемдесет години, и би го отрупала със стотици въпроси относно екскур­зията до Вашингтон. Тео просто не беше в настрое­ние, затова обиколи квартала няколко пъти, следван от Джъдж. Скри се зад едно дърво по-надолу по ули­цата - любимо негово скривалище - и остана там, до­като не видя колата на Елза да потегля. Влезе в сграда­та през задния вход и отиде право в кабинета на майка си. Както обикновено, тя говореше по телефона. Джъдж се настани на кучешкото легълце до бюрото на Елза, едно от трите му легла в кантората, а Тео се качи на горния етаж да провери какво прави баща му.

Уудс Буун пушеше лула и четеше някакъв нотари­ален акт. Бюрото му беше отрупано с папки и доку­менти, много от които оставаха недокоснати с месе­ци, може би дори с години. Той се усмихна, когато ви­дя Тео, и попита:

- Е, как мина екскурзията?

- Екстра беше, ще ти разкажа на вечеря. Сега тряб­ва да поговорим за нещо много важно.

- Какво си направил? - намръщи се изведнъж гос­подин Буун.

- Нищо, татко. Или поне не кой знае какво. Но виж, Айк идва насам и трябва да проведем семеен съвет.

- Айк ли? Семеен съвет? Защо това ме напряга?

- Не може ли просто да се видим с мама в заседа­телната зала и да обсъдим въпроса?

- Разбира се - отговори баща му, остави лулата си и се изправи.

Господин Буун последва Тео на долния етаж. Айк тъкмо чукаше на входната врата и Тео му отключи. Госпожа Буун надникна от кабинета си и попита:

- Какво става тук?

- Трябва да поговорим - обясни Тео.

Госпожа Буун удостои Айк с кратка прегръдка - по-скоро от любезност, отколкото от топли чувства. Тя погледна въпросително мъжа си, сякаш искаше да каже: „Какво е направил този път?“.

Когато се настаниха около кръглата маса, Тео раз­каза историята: миналия четвъртък във Вашингтон, след като излязъл от театър „Форд“, в претъпканото метро видял човек, който приличал на Пийт Дъфи, снимал го на видео, обадил се на Айк, Айк бързо от­пратил за Вашингтон, където също се натъкнал на Дъфи, проследил го до порутената му жилищна сграда, анализирал снимките с програмата „Фъзифейс“ и най-важното, двамата били убедени, че това наистина е Пийт Дъфи. Родителите му останаха безмълвни.

Айк носеше лаптопа си и след броени секунди Тео го свърза с големия екран на стената.

- Ето го. - Тео пусна видеото на забавен каданс. В един момент го спря и каза: - Това е най-хубавият ка­дър.

Беше профил на мъжа, който току-що беше сгънал вестника си.

Айк натрака нещо на клавиатурата си и екранът се раздели на две между този образ и другия, на Пийт Дъфи, от стара вестникарска снимка. Поставени един до друг, между двамата мъже имаше голяма прилика.

Най-сетне госпожа Буун каза:

- Ами май е един и същ човек.

Неизменният скептик господин Буун се обади:

- Аз не съм толкова сигурен.

- О, той е - увери ги Айк без почти никакво съмне­ние.

- Дори походката му е като на Пийт Дъфи - добави Тео.

- И къде си виждал походката на Дъфи? - попита баща му.

- По време на процеса. Вървяхме след него и адво­катите му през първия ден от процеса. Помня го съв­сем ясно.

- Пак ли си започнал да четеш кримки? - попита госпожа Буун.

Двамата с господин Буун още се взираха в изобра­женията на екрана. Тео не отговори.

- Какво сте намислили? - обърна се господин Буун към Айк.

- Ами ще трябва да отидем в полицията, да им пус­нем видеото, да им покажем тези снимки и да им раз­кажем каквото знаем. От там нататък всичко е в тех­ните ръце.

Четиримата се позамислиха над тези думи, после Айк продължи:

- Само че това ни изправя пред друг проблем, раз­бира се. Имаме добро полицейско управление, но Пийт Дъфи има много приятели. Може да изтече ин­формация. Някоя случайно изпусната дума, после кратко телефонно обаждане и Дъфи може да изчезне моментално.

- Да не намекваш, че той има къртица в полиция­та? - попита госпожа Буун, извила скептично вежди.

- Не бих се изненадал - отговори Айк.

- Нито пък аз - добави господин Буун.

Тео се шокира от това предположение. Ако не мо­жеш да имаш доверие на полицията, тогава на кого?

Последва още една дълга пауза, докато четиримата се взираха в екрана и обмисляха положението.

- Какво смяташ, Айк? - попита най-накрая госпо­жа Буун.

- Той е беглец, в момента е седми в списъка на най-издирваните от ФБР престъпници, нали така? За­що да не се обърнем към тях, без да съобщаваме нищо на полицията в Стратънбърг?

- Каквото и да предприемем, няма да замесваме Тео - отсече господин Буун.

Тео нямаше нищо против. Колкото повече затъва­ше в тази история с Дъфи, толкова повече се притес­няваше. Но се развълнува от възможността да работи с истински агенти на ФБР.

- Разбира се - увери ги Айк. - Допускам обаче, че ще поискат да се срещнат с Тео и да чуят неговата вер­сия за събитията. Ще пазим всичко в тайна.

- И кога според теб трябва да се срещнем с ФБР? - попита господин Буун.

- Възможно най-скоро. Ще им се обадя още утре сутринта и ще уговоря среща. Ще предложа да се срещнем тук, ако нямате нищо против.

- Май ще трябва да пропусна училище утре - каза Тео.

- Нищо подобно - строго отговори майка му. - Не беше на училище в четвъртък, петък и днес. Няма да пропуснеш часовете утре. Ако провеждаме срещата, ще бъде след училище. Ясно ли е, Айк?

- Разбира се.

Поканиха Айк на вечеря в „Робилио“, където обик­новено ходеха в понеделник, но той отклони поканата с обяснението, че трябва да се връща в офиса си. Тео си отдъхна, защото, ако Айк беше на вечерята, щяха да говорят надълго и нашироко за Дъфи, а на Тео вече му беше писнало.

Помота се из кантората половин час, после си тръг­на към къщи с Джъдж. Точно в седем часа семейство Буун се настаниха на любимата си маса в ресторанта и си поръчаха същото като предишната и по-предишната седмица. Докато чакаха храната си, Тео поде дъ­лъг разказ за екскурзията до Вашингтон. Както вина­ги, родителите му го обсипваха с въпроси - за музеите и паметниците, за хотела, за другите деца. Всички ли се държали прилично? Имало ли някакви проблеми? Къде му харесало най-много? И така нататък. Тео спо­дели всяка подробност, за която се сети, освен за опре­делени прояви в автобуса. Задържа вниманието им с подробното описание на театър „Форд“, както и с де­тайлния разказ за убийството на Линкълн. На Мемо- риала на загиналите във Виетнамската война беше открил името на Джоел Фърнис, младия войник, по­знат на Айк от детинство и първата жертва от техния окръг в тази война. Много му бяха харесали Паметни­кът на Джордж Уошингтън, Музеят на Космоса и во­енните мемориали, но „Смитсониън“ го беше отегчил в по-голямата си част.

Госпожа Буун го попита дали би желал да се върне във Вашингтон за още една седмица и да разгледа оста­налите забележителности. Двамата с господин Буун обсъждаха дали да не прекарат там лятната си отпус­ка. Тео не беше сигурен дали иска. Засега беше видял достатъчно. Легна си рано и спа девет часа.

6

Рано във вторник сутринта, докато Тео още беше на училище, Айк се свърза с офиса на ФБР в Нортчестър, на един час път от Стратънбърг. Първият телефо­нен разговор предизвика втори и после трети, когато въпросът стана спешен. Звъннаха на родителите на Тео и срещата беше уговорена.

Тео обядваше с Ейприл Финмор, когато директор­ката госпожа Гладуел изникна изневиделица и про­шепна:

- Тео, майка ти се обади, можеш да тръгваш. Каза възможно най-бързо да отидеш в кантората.

Тео имаше доста ясна представа какво се случва, но не каза нищо на Ейприл. Взе си раницата, обади се на госпожица Глория на пропуска и се метна на коле­лото си.

След броени минути спря пред кантората „Буун и Буун“.

Чакаха го родителите му, Айк и двама агенти на ФБР. Белият се казваше Акърман, беше по-възрастен от другия и имаше прошарена тъмна коса. Той поздра­ви Тео с навъсено лице, което не се разведри до края. Чернодожият се казваше Слейд, слаб като вейка и с идеални зъби. Всички издържаха няколкото минути напрегнат безцелен разговор, преди да се заловят за ра­бота. Тео им разказа историята си. Айк пусна видеото, после направи сравнението между образите на Дъфи. След това Тео трябваше да отговаря на въпросите на агентите. Родителите му мълчаливо седяха до него, но бяха готови при нужда да се намесят в негова защита. Акърман помоли за копие от видеото. Госпожа Буун каза „разбира се“. След половинчасов разговор Слейд излезе от заседателната зала, за да се обади в офиса.

Елза поднесе още сандвичи и успя да стрелне Тео със сериозен поглед, който питаше: Какво си напра­вил този път, да му се не види? Той се помъчи да не ѝ обръща внимание. Докато се хранеха, двамата агенти учтиво помолиха Тео да отговори на същите въпроси за пореден път, като през цялото време си водеха бе­лежки, уточнявайки подробностите. Време, спирки на метрото, брой на вагоните на влака, точното место­нахождение на „субекта“. Не го наричаха Пийт Дъфи, винаги му казваха „субекта“. Мина цял час, през кой­то отново изгледаха видеото, разговаряха и чакаха но­вини от офиса на ФБР в Нортчестър. Госпожа Буун излезе да проведе няколко телефонни разговора, а ко­гато се върна, господин Буун се качи на втория етаж да се погрижи за някои неотложни въпроси. По едно време и двамата агенти говореха по мобилните си те­лефони и, обърнати с гръб един към друг, описваха важните подробности почти шепнешком. Или едини­ят, или другият все говореха по телефона. С напредва­нето на следобеда се оживиха още повече. На Тео му се стори, че те най-сетне бяха успели да привлекат вниманието на по-важни клечки от ФБР.

Към два часа Слейд приключи поредния разговор, остави телефона си на масата и каза:

- Добре, ето какъв е планът засега. Изпратихме видеото и снимките в офиса ни във Вашингтон. На­шите специалисти ги преглеждат в момента, но спо­ред бързия им анализ съществува осемдесет процен­та вероятност този мъж наистина да е Пийт Дъфи. Ще изпратим няколко агенти в метрото по-късно след­обед, освен това ще наблюдаваме апартамента на Че­тиресет и четвърта улица. Подготвили сме заповед за ареста му, така че документите са налице. Ако мом­четата го видят, ще го пипнат, ще претърсят него и апартамента му и ако ни провърви, той ще се окаже нашият човек.

- Вече трябва да се връщаме в службата, но ще поддържаме връзка - каза Акърман.

Слейд погледна Тео и каза:

- Тео, от името на ФБР ти изказваме огромна бла­годарност. Човек трябва да има много наблюдателно око, за да забележи това, което си забелязал ти.

Акърман се обърна към Айк.

- На вас също, господин Буун. Благодарим ви за намесата.

Айк махна с ръка, като че ли това беше дреболия. Поредният най-обикновен работен ден.

След като агентите си тръгнаха, госпожа Буун си погледна часовника и каза:

- Е, май е късно да се връщаш в училище.

- Абсолютно - ентусиазирано се съгласи Тео. -

Мисля да поседя тук и да почакам новини от ФБР. Може пак да им потрябвам.

- Едва ли - каза господин Буун и също си погледна часовника. Време беше да се връща на работа.

Когато родителите му излязоха от стаята, Тео се Усмихна на Айк.

- Сигурно е страхотно да си агент на ФБР, как мис­лиш?

Айк изръмжа неодобрително.

- Виж какво, Тео, някъде около твоето раждане се забърках в неприятности и ФБР потропаха на вратата ми. Не беше хубаво преживяване. Когато се изправиш срещу тези хора, ти е трудно да ги харесваш. Те са от добрите и го съзнават, но невинаги са прави.

Неприятностите на Айк бяха дълбока семейна тай­на. Тео беше любопитно дете и няколко пъти се беше опитвал да изкопни подробности от родителите си, но нищо не беше научил. А ето че сега Айк открехваше вратата и Тео се изкушаваше дали да не нахълта вът­ре, но прехапа език и не каза нищо.

- Само си помисли - обади се Айк. - В момента ви­деото, което си заснел, се анализира от най-добрите специалисти в света. Жестоко, а?

- Аха. Айк, не сме го обсъждали, но сигурно си мис­лил по въпроса за парите от наградата. Предлагат сто хиляди долара за информация, която ще помогне за ареста на Пийт Дъфи и за подвеждането му под съдеб­на отговорност. Знаеш го, нали?

- Всеки го знае. Да, мислих по въпроса. Ти какво би направил с толкова пари?

- Ами мисля, че ти трябва да получиш някаква част. Какво ще кажеш да си ги поделим?

- Още не сме стигнали дотам, Тео. Най-напред трябва да го заловят. А после остава и „незначителни­ят“ въпрос дали ще могат да го осъдят. Дъфи има стра­хотни адвокати, които ще подготвят силна защита точно като миналия път. Знаеш, че обвинението щеше да изгуби, ако съдия Гантри не беше анулирал процеса. Няма да е лесно да се стигне до осъдителна присъда.

- Знам, бях там. Но това беше, преди да научим за Боби Ескобар. Той е очевидец, Айк. Видял е как Пийт Дъфи се измъква от дома си точно по времето, когато е била убита жена му. И е намерил ръкавиците за голф, с които бил Дъфи, когато удушил съпругата си.

- Така е, но нека да изчакаме присъдата, преди да говорим за парите от наградата.

- Добре. И все пак, ти какво ще направиш с петде­сет хиляди долара?

- Престани!

***

В четири и половина Тео седна на бюрото си в кан­тората с кучето в краката си, зае се с домашните си, но често поглеждаше към часовника на стената. Затвори очи и си представи претъпкания влак в метрото, който спира на станция „Джудишъри Скуеър“.

Във влака има десетина агенти, дегизирани по раз­личен начин, които наблюдават и чакат. Вратите се от­варят и във влака нахлува тълпа от пътници. Един от тях е Пийт Дъфи. Не след дълго той е разпознат от агент, който прошепва в микрофона си: „Субектът идентифициран, четвърти вагон, задната половина“. Дъфи чете вестник, без да подозира, че животът му като беглец е към своя край. Без да подозира, че ще го арестуват и откарат обратно в Стратънбърг. На „Мет­ро Сентър“ във вагона се качват още агенти, някои за­стават толкова близо до Дъфи, че могат да го докоснат. Но чакат. Те са професионалисти. Шептят по микро­фоните си, изпращат есемеси по мобилните си, возят се на влака, все едно за тях е ежедневие, и не след дъл­го пристигат на „Тенлитаун“. Дъфи сгъва вестника, пъхва го под мишница, изправя се и когато влакът спи­ра и вратите се отварят, слиза на перона като всички останали. На гарата го чакат още агенти. Тръгват по­дир Дъфи по тихите зелени улички на Северозападен Вашингтон, следят го на всяка крачка. Когато завива по Четиресет и четвърта улица, се озовава лице в лице с въоръжени мъже в черни шлифери. Единият казва:

- ФБР, господин Дъфи, арестуван сте.

Дъфи едва не припада. Или пък окото му не мига? Изпитва ли облекчение, че животът му като беглец е приключил? Вероятно не. Тео подозира, че Дъфи би предпочел да живее в нелегалност. Слагат му белез­ници и го повеждат към микробус без обозначителни знаци. Той не казва нищо, нито думичка. В ареста се обажда на адвоката си.

В пет часа Тео се взираше в телефона върху бюро­то си. Обади се на Айк, но той нямаше новини и го посъветва да не се тревожи. Щели да пипнат Дъфи, но може би не днес. Сигурно утре. Търпение.

Сериозно, Айк?, помисли си Тео. Колко тринай- сетгодишни познаваш, които умеят да са търпеливи?

Когато се мръкна и още нямаха новини от ФБР, се­мейство Буун извървяха трите пресечки от кантората до приюта на Хайланд Стрийт. Веднъж седмично ра­ботеха там като доброволци. Започнаха от кухнята, където си вързаха престилки и раздаваха супи и санд­вичи с неизменни усмивки и сърдечни поздрави. По­вечето лица им бяха добре познати - на хора, които или живееха там, или ходеха да вечерят седмици на­ред. Тео знаеше дори имената на някои деца. Прию­тът осигуряваше постоянен подслон на петдесетина бездомници, включително на няколко семейства. Ос­вен това раздаваше обяд и вечеря на стотина души. След като поднесоха храна на всички, семейство Буун хапнаха набързо на крак в ъгъла на трапезария­та. Зеленчукова супа с царевичен хляб и кокосова бисквита за десерт. Това не беше любимата храна на Тео, но не беше и лоша. Винаги когато се хранеше в приюта, наблюдаваше лицата на хората. Някои гледа­ха безизразно или отнесено, сякаш не бяха сигурни къде се намират. Повечето обаче се радваха, че отно­во имат топла храна.

Госпожа Буун и още няколко адвокатки в града да­ваха безплатни правни консултации в приюта, за да помогнат на жените и техните семейства. След вечеря тя влезе в една малка стаичка и започна да се среща с клиенти. Тео отиде в стаята за игри, където помагаше на децата с домашните. Господин Буун се настани в единия край на масата за хранене и се зае да преглеж­да документите на бездомни хора, изгонени от жили­щата им.

В осем и двайсет Тео получи есемес от Айк. Обади ми се веднага. Излезе навън и натисна бутона за бързо набиране.

- Току-що говорих с ФБР - съобщи Айк. - Агент Слейд ми се обади с последните новини. Всичко е ми­нало по план, ангажирали са пет-шест агенти, но от Дъфи няма и следа. Нищо. Наблюдавали са сградата три часа, обаче не са го видели. Не са претърсили апартамента, защото не могат, преди да го арестуват.

- И какво означава това?

- Ами не съм сигурен. Дъфи е умен, възможно е да не разчита само на едно жилище. Може да е забелязал подозрителен човек, който прекалено дълго се е взи­рал в него. Кой знае?

- Какъв е планът?

- Утре ще опитат отново. Ще наблюдават апарта­мента му цяла нощ, ще видят дали няма да се покаже на сутринта и ще следят влаковете. Но знаеш как е - в час пик с метрото пътуват около един милион души. Ще ти звънна, щом науча нещо.

Тео беше съкрушен. Досега вярваше, че със своите неограничени ресурси и техника ФБР ще арестуват Дъфи още преди полунощ. Върна се в приюта да съ­общи на родителите си как стоят нещата.

7

В сряда по време на първия час по испански при госпожа Моник мислите на Тео се рееха по улиците на Вашингтон. Налегна го страх, че е направил гаф. Може би се беше припознал и сега десетки агенти и специалисти на ФБР си губеха времето да се возят на влакове, да следят не когото трябва, да анализират безполезното видео и „да си гонят опашката“, както обичаше да казва Айк.

По време на втория час, геометрия при госпожица Гарман, на Тео му хрумна ужасната мисъл, че може да пострада. Ами ако ФБР му се ядосаха, задето ги е под­вел? И ако този човек някак си научеше, че той, Теодор Буун, тайно го е заснел на видео и е осведомил ФБР? Щяха ли да го арестуват? И да го съдят за клевета?

На обяд Тео не можеше да преглътне почти нищо. Ейприл разбра, че нещо не е наред. Той обясни, че го боли коремът. И наистина го болеше. Тя поразпита в опит да узнае истината, но Тео се затвори и не разкри нищичко. Как да кажеш на някого, дори на близък приятел, че си се забъркал с ФБР и че може би си до­пуснал огромна грешка? Той издържа някак химията с господин Тъбчек, физическото с господин Тайлър, занималнята с господин Маунт и помоли да го осво­бодят от клуба по дебати. Броеше минутите до по­следния звънец, после хукна на сигурно място в кан­тората „Буун и Буун“. Родителите му нямаха новини от ФБР. Звънна на Айк, но той не вдигна.

Докато Тео се спотайваше в кабинета си и Джъдж лежеше в краката му, Елза нахлу вътре с чиния кексчета, които беше приготвила специално за него. Настоя той да отиде да седне при нея на рецепцията и да ѝ разкаже всичко за екскурзията до Вашингтон. Тео ня­маше избор, макар че всъщност не обичаше кексчета. Джъдж го последва към предната част на сградата, къ­дето Тео поседя половин час и си бъбри с Елза, докато тя вдигаше телефона и се занимаваше с делата на кан­тората. По едно време се появи майка му и го попита дали си е написал домашните. Тео отговори: „Почти“. Десет минути по-късно мина баща му с някакви доку­менти в ръка и също го попита дали си е написал до­машните. Тео отговори: „Почти“. Елза приключи на­бързо с едно телефонно обаждане и каза:

- Е, май е най-добре да приключиш с домашните.

- Май да - отговори Тео и се върна в кабинета си.

Родителите му бяха адвокати, затова в семейството властваха доста правила. Едно от най-досадните бе­ше, че очакваха от Тео да заляга над учебниците, до­като стои в кантората им следобед. Очакваха от него само отлични оценки и той им ги носеше. Получеше ли петица, извиваха вежди, а той ги питаше само шес­тици ли са имали като деца. Ама разбира се. Нима всички родители не са били пълни отличници в слав­ните минали дни? В четвърти клас Тео получи четвор­ка по математика и имаше чувството, че те са готови да го изпратят в изправителен дом. Една-единствена проклета четворка и направо настъпи краят на света.

Не успяваше да се съсредоточи и домашните му бяха скучни както обикновено.

Айк се обади малко след шест.

- Току-що говорих с ФБР - каза той. - Още лоши новини. Отново са наблюдавали метрото, но няма и следа от нашия човек. Изглежда, пак се е изпарил.

- Не мога да повярвам - промърмори Тео. От една страна, изпита облекчение, че Дъфи е избягал и той няма да се замесва допълнително. От друга страна, се чувстваше неловко, че е предизвикал цялата бърко­тия. Отново се запита защо изобщо си пъха носа във всичко това. - Какво се е случило според теб? - попи­та той.

- Кой знае? Твърде вероятно е Пийт да не е толкова глупав, колкото го мислят. Живее като беглец, обявен за издирване, така че сигурно се е научил да си отваря очите на четири. ФБР са се втурнали като хрътки и Дъфи е надушил проблеми. Забелязал е, че го наблю­дават някакви непознати лица, и понеже така или ина­че си е уплашен, е решил да се спотаи за известно вре­ме, да промени рутината си, да се качи на друг влак, да мине по друга улица, да облече друг костюм. Във Ва­шингтон има два милиона души, а той знае как да се слее с тълпата.

- Сигурно.

- Цяла нощ са наблюдавали сградата, но той не се е прибрал. Което показва, че е надушил нещо. Най-ве­роятно никога повече няма да го намерят.

- Жалко.

- Както и да е, засега не можем да направим повече.

- Благодаря, Айк.

Тео пъхна телефона в джоба си и отиде да съобщи на родителите си. В сряда обикновено си поръчваха храна от „Златният дракон“. Той обожаваше ки­тайските ястия. Вечеряха на подноси в дневната и гле­даха повторението на сериала „Пери Мейсън“ - друго любимо нещо на Тео. По средата на първия епизод майка му отбеляза:

- Тео, почти не си докоснал храната си.

Той бързо натъпка устата си със скариди в слад- ко-кисел сос и отговори:

- Нищо подобно. Много е вкусно, а аз умирам от глад.

Тя го измери с един от своите изпитателни погледи и отсече:

- Добре де, обаче аз знам истината.

- Тревожиш ли се, Тео? - попита баща му.

- За какво?

- Ами не знам. Може би, че ФБР не успяха да зало­вят Пийт Дъфи.

- Не съм се замислял по въпроса.

Баща му се усмихна, дъвчейки, и стрелна госпожа Буун с многозначителен поглед. Когато отново насо­чиха поглед към телевизора, Тео се пресегна и даде на Джъдж яйчено ролце - най-любимото му китайско яс­тие.

Рано в четвъртък сутринта Тео закусваше сам с обичайната купа корнфлейкс ,Нириос“ и чаша порто­калов сок. Джъдж закусваше в краката му със същото - без портокаловия сок. Баща му беше излязъл, за да пие кафе с обичайната си компания в центъра на гра­да. Майка му беше в дневната, пиеше диетичен сок и четеше сутрешния вестник. В главата на Тео не се въртеше конкретна мисъл, той просто си се мотаеше и не си търсеше нито белята, нито някое приключение, когато телефонът звънна.

- Тео, вдигни, моля те - провикна се майка му.

Донякъде познат глас каза доста сковано:

- Обажда се агент Маркъс Слейд от ФБР. Може ли да говоря с господин или госпожа Буун?

- Разбира се - отговори Тео и гърлото му се сви.

Ето това е, стрелна се през главата му, погнали са ме! Бесни са, че са пропилели толкова време заради мен. Закри слушалката с ръка и се провикна:

- Мамо, от ФБР.

На колко осмокласници в Стратънбърг им се нала­га да си имат вземане-даване с ФБР, запита се той. Майка му вдигна от дневната и Тео се изкуши да оста­не на линията и да слуша разговора, но бързо промени решението си. Защо да си създава проблеми? Скри се в рамката на вратата към дневната само колкото да не го вижда майка му, и чуваше гласа ѝ, но не разбираше какво казва. Когато тя затвори, Тео хукна обратно към стола си и напълни уста с корнфлейкс. Госпожа Буун влезе в кухнята, изгледа го така, все едно е застрелял някого, и каза:

- Бяха от ФБР.

Ама сериозно ли?!

- Помолиха да се срещнат с нас днес сутринта в кантората. Твърдят, че е спешно.

От една страна, Тео се зарадва, че отново ще про­пусне училище, но от друга, действителността връх­летя бързо: ФБР се бяха ядосали и искаха да се срещ­нат с него очи в очи, за да го скастрят.

- Какво искат? - попита Тео.

- Агентът не ми каза. В момента пътуват насам, ще се срещнем с тях в девет часа.

- Ние ли? И аз?

- Да, поканен си.

- Боже, мамо, не искам да пропускам училище - заяви Тео със сериозно изражение.

Честно казано, в този момент предпочиташе да се метне на велосипеда и да хвръкне към училището.

Един час по-късно висяха в заседателната зала и чакаха Айк, който сутрин не ставаше за нищо. Най-на­края той пристигна, подпухнал и раздразнителен, и веднага отиде да си налее кафе. Няколко минути след него влязоха агентите Слейд и Акърман и поздравиха всички. Госпожа Буун затвори вратата, защото Елза се навърташе наоколо и слухтеше. Винс, правният по­мощник в кантората и един от най-близките съюзни­ци на Тео, също се мотаеше наблизо, изгарящ от лю­бопитство. И Дороти, секретарката на господин Буун, беше пуснала радара, защото всички основания да е нащрек бяха налице: 1. Тео отново пропускаше учеб­ни занятия, 2. Айк беше тук и 3. ФБР пак бяха при­стигнали.

Слейд влезе пръв и започна:

- Минаваме направо на въпроса. Не открихме ни­какви следи от Пийт Дъфи. Според нас е сменил квар­тирата си. Също така сме убедени, че той е човекът от видеото, и имаме причина да смятаме, че все още е във Вашингтон. - Агентът направи пауза, сякаш чака­ше някой от семейство Буун да попита откъде им е из­вестно това, но те мълчаха. Той продължи: - Бихме искали Тео и Айк да се върнат във Вашингтон и да ни помогнат с издирването.

Акърман побърза да се намеси:

- Вие двамата сте го забелязали първия път. Знаете как изглежда, защото сте го виждали преди, тук, в Стратънбърг. Тео, ти спомена нещо по време на пър­вата ни среща - че разпознаваш походката му, нали?

Тео се зачуди как да реагира. Беше ужасен, когато всички седнаха около масата преди броени секунди, но сега изведнъж се заинтригува от възможността за ново пътуване до Вашингтон. И то по покана на ФБР! Не бяха дошли да го арестуват, искаха да обединят сили.

- Ами... добре - смотолеви той.

- Кажи ни повече за походката му - подкани го агент Слейд.

Тео погледна наляво към майка си, после надясно към баща си. Прокашля се и каза:

- Преди време прочетох един шпионски роман, в който се разказваше как руски шпиони, май от КГБ, следили някакъв американец.

- Точно така, от КГБ - потвърди Слейд.

- Американецът знаел, че всяко лице е различно и че всяко лице може лесно да се маскира. Но също така знаел, че всеки човек има отличителна походка, която много по-трудно се променя. Затова си сложил камъ­че в едната обувка - да му убива и да го кара да стъпва накриво. Отскубнал се от руснаците и избягал. По-късно го убили, но не заради камъчето в обувката.

- И ти можеш да познаеш Пийт Дъфи по походка­та, така ли? - попита Акърман.

- Не съм сигурен, но когато миналия четвъртък го проследих от влака, разпознах походката му. В нея няма нищо странно, просто така си ходи. Виждал съм го няколко пъти по време на процеса тук.

Родителите му го гледаха намръщено, все едно го­вореше врели-некипели. Но Айк се беше ухилил ши­роко и открито се радваше на племенника си.

- Нека да изясним нещата - намеси се господин Буун. - Искате Тео да се върне във Вашингтон и да наблюдава хората, които ходят по улицата, така ли?

- Да. Искаме и пак да се качи в метрото с надежда­та този път да ни провърви. Тео и Айк. Вероятността е слаба, но нямаме какво да губим.

Айк се засмя и каза грубо:

- Това ми хареса. ФБР е най-могъщата организа­ция за борба с престъпността на света, разполага с най-добрата техника, която може да се купи с пари, но разчита на тринайсетгодишно хлапе, което мисли, че може да познае човек по походката му.

Акърман и Слейд въздъхнаха дълбоко, подминаха думите на Айк и продължиха нататък.

- Ще поемем разходите за самолетните ви билети. И на двамата. Ще ви придружим, а там ще бъдете за­обиколени от агенти на ФБР. Няма никаква опасност - обясни Слейд.

- Звучи опасно - отбеляза госпожа Буун.

- Ни най-малко - възрази Акърман. - Дъфи няма да нарани никого повече. Защо да си навлича нови проблеми?

- Колко време ще отсъства Тео? - попита господин Буун.

- Немного. Днес е четвъртък. Ако побързаме и хванем полета по обед, ще пристигнем във Вашинг­тон навреме за часа пик в метрото. Ще наблюдаваме в късния следобед, довечера, утре и в събота ще го вър­нем у дома.

-Тео съумя да запази сериозно изражение и да не из­дава вълнението си. Майка му едва не провали всич­ко, като каза:

- Мисля, че един от двама ни също трябва да оти­де, Уудс.

- Съгласен съм, но аз имам две големи сделки в пе­тък - каза той.

- А аз трябва да съм в съда утре - каза тя.

Типично в техен стил. Родителите му постоянно се надпреварваха кой да изглежда по-зает от другия.

- Спокойно - намеси се Айк. - Аз ще се погрижа за Тео. Пътуването е кратко и съм съгласен, че няма опасност.

- Ще отсъства от училище два дни - отбеляза май­ка му.

Забележката ѝ увисна над масата като злокобна не­преодолима пречка, докато Слейд не каза:

- Да, много съжаляваме за това, но съм сигурен, че той ще навакса после. Въпросът е много важен, госпо­жо Буун, и наистина се нуждаем от помощта на сина ви и на Айк. Какво ще кажеш, Тео?

- Мразя да пропускам часове, но щом настоявате...

Думите му развеселиха петимата възрастни.

8

Когато Тео, Айк, Слейд и Акърман кацнаха на ле­тище „Роналд Рейгън“ във Вашингтон, там ги по­срещнаха още двама агенти на ФБР със същите тъм­носини костюми и тъмносини вратовръзки и със съ­щите сериозни изражения. Запознаха се набързо - стиснаха здраво ръката на Тео и се държаха с него като с голям мъж. Единият му взе сака и каза:

- Насам.

Пред залата за пристигащи, на забранено за парки­ране място, ги чакаше черен джип, но летищната по­лиция, изглежда, не му обръщаше внимание. Всички се качиха и младият Теодор Буун беше откаран като някоя важна персона. Двамата с Айк седяха на задната седалка и слушаха как четиримата агенти разговарят задруги хора от ФБР. Докато прелитаха покрай скулп­турния ансамбъл „Иво Джима“, Тео се загледа в дале­чината и се полюбува на Паметника на Джордж Уо- шингтън. Само преди шест дни се беше качил чак на върха му и беше съзерцавал града. Прекосиха река Потомак по Мемориъл Бридж и се запровираха из уличното движение.

По време на полета Тео проучи картите на улиците и спирките на метрото в централната и северозапад­ната част на Вашингтон. Искаше да знае точно къде е бил във всеки един момент. Когато завиха по Конститюшън Авеню, той погледна надясно към Мемориала на Линкълн. Минаха покрай Огледалното езеро и про­дължиха по протежение на Националната алея. Зави­ха наляво по Дванайсета улица и се запътиха на север точно когато уличното движение стана по-натоварено. Близо до станция „Метро Сентър“ спряха неочаквано пред хотел „Мариот“. Отново паркираха на за­бранено място, но бързо отпратиха портиерите.

Явно от ФБР не се притесняват, че може да им вдиг­нат колите, помисли си Тео.

Бяха се погрижили за регистрацията в хотела. Ка­чиха се с асансьора до петия етаж и бързо ги отведоха до стая 520.

- Настанен си в съседната стая, Тео - обясни един агент, - а господин Буун е до теб с междинна врата. - Погледна към Слейд и Акърман и добави: - Момчета, вие сте отсреща.

Вратата се отвори и влязоха в голям апартамент, пълен с още агенти, нито един от които не носеше тъ­мен костюм. По-възрастен мъж с прошарена коса пристъпи напред с широка усмивка и каза:

- Здравейте, аз съм Даниъл Фрай и съм ръководи­телят на този екип. Добре дошли във Вашингтон.

Отне известно време да се ръкуват с всички и да се запознаят. Имаше шестима агенти, плюс Фрай, всички облечени различно. Един носеше тъмнока­фяв спортен екип, на чието горнище имаше надпис „Университет Мисисипи“. Друг беше по джинси и туристически обувки и имаше вид на човек, който идва направо от гората. Една жена беше облечена в бяла моряшка униформа. Друга агентка преспокой­но можеше да мине за бездомна. Слабичко момче, наглед връстник на Тео, беше облечено като ученик, снабден с раница и с обица. Косата на шестия беше дълга като на Айк, а човекът изглеждаше също тол­кова раздърпан. Фрай пък все едно пристигаше от голф игрището.

Всички се държаха много дружелюбно и, изглеж­да, се забавляваха от перспективата да работят с тринайсетгодишно момче. Тео много се вълнуваше и се стараеше да не се хили глупаво. Агентите бяха нася­дали небрежно из стаята. Върху едно канапе бяха на­трупани пуловери и шапки.

- Добре, Тео - поде Даниъл Фрай, - да караме по­ред. Кой е любимият ти отбор?

- „Минесота Туинс“.

Фрай се намръщи, неколцина от останалите - съ­що.

- Странно. Ти не си от Минесота. Защо „Туинс“?

- Защото в Стратънбърг никой друг не вика за тях.

- Ясно. Проблемът е, че нямаме нищо на „Туинс“ - махна с ръка Фрай към колекцията от дрехи на кана­пето.

- Имате ли нещо на „Ню Йорк Янкис“? - попита Айк.

- Не си падам по „Янкис“ - изстреля Тео и разсмя няколко човека.

- Добре, какво ще кажеш за „Редскинс“ - попита Фрай.

- По-скоро не - каза Тео.

Още смях.

- „Нешънълс“?

- Става, тях ги харесвам.

- Чудесно. Ето че постигнахме напредък. Ще те облечем с това червено яке на „Нешънълс“ със съот­ветната шапка.

- Без шапка - възрази Тео.

- Извинявай, но според нас трябва да си с шапка. Тя е част от дегизировката.

- Добре, обаче не шапка на „Нешънълс“. Ще си сложа някоя от моите.

- Добре, добре. След малко ще я видим. А сега ето какъв е планът.

Едната стена беше заета от голяма карта на Центра­лен Вашингтон, а над нея имаше редица увеличени снимки, всичките на господин Дъфи. Фрай пристъпи към стената и посочи едно място с надпис „Мариот“.

- Ние сме тук. Станция „Метро Сентър“ е зад ъгъ­ла. Там си се качил на влака миналия четвъртък, нали?

- Да, сър.

- А Дъфи вече е бил във влака, така ли?

- Да, сър.

- Между другото, наричаме го с кодовото име Кау­бой.

- И „Каубойс“ не харесвам - каза Тео.

Още смях.

- Ама ти кого харесваш? Кой ти е любимият фут­болен отбор?

- „Грийн Бей Пекърс“.

- Добре, ще използваме Пекър. Съгласни ли са всички? - попита Фрай и огледа хората от екипа си.

Всички вдигнаха рамене. На кого му пукаше как Ще го наричат? Фрайд продължи:

- Добре, напредваме. В четири часа ти и господин Буун ще се качите на метрото до Юниън Стейшън и Ще хванете обратния влак в четири и двайсет и осем. Тео ще е в третия вагон, а господин Буун - в четвър­тия. Ще имаме свои хора във всички вагони, а на три метра от теб винаги ще има агент, Тео. В четири и по­ловина ти и господин Буун ще слезете на станция „Джудишъри Скуеър“, ще изчакате следващия влак за насам и ще наблюдавате тълпата. - Фрай показваше по картата, докато говореше. - Ще се качите отново и ще пътувате до тук, до „Метро Сентър“. Ако не види­те нищо, ще продължите до „Фарагът Норт“, ще се придвижите в друг вагон и ще стигнете чак до „Тенли- таун“ и ще се помотаете на перона половин час. Там е слязъл Пекър миналата седмица. Във вторник и сряда покрихме целия маршрут, но не го засякохме и, чест­но казано, в момента се молим за чудо.

- Как ще поддържаме връзка? - попита Айк.

- О, приготвили сме ви много играчки, господин Буун.

- Може ли да ми казвате Айк?

- Разбира се, по-лесно е. - Фрай се приближи до ниска масичка, отрупана с всякакви джаджи. Взе една. - Изглежда като обикновен смартфон, нали? Но всъщност е радиостанция. Като си сложите слушал­ките, с Тео ще изглеждате като хора, които слушат му­зика, докато изпращат имейли или играят игри. - Той вдигна устройството към лицето си. - Ако искате да говорите, просто го доближете на трийсетина санти­метра до устата си, натиснете зеленото копче и гово­рете тихо. Радиостанцията улавя почти всеки звук. Ние ще бъдем на същата честота и ще слушаме. Всеки от нас може да говори с останалите по всяко време. - Погледна към Слейд и Акърман и каза: - Допускам, че искате да се включите във веселбата, момчета.

И двамата кимнаха.

- Добре, ще ви дадем по едно куфарче и ще се престорите на адвокати. В този град такива има поне половин милион, така че няма да е проблем да се сме­сите с тълпата. Аз ще бъда на „Метро Сентьр“. Солтър ще е на „Удли Парк“, а Кийнъм ще е на „Тенлитаун“. Въпроси?

- А ако забележим Пекър? - попита Тео.

- Щях да стигна и до това. Първо, не се взирайте в него. Има ли вероятност той да ви разпознае?

Тео погледна към Айк и сви рамене.

- Едва ли. Никога не сме се запознавали, никога не сме били близо един до друг. Виждал съм го в съда, но съм сигурен, че той не ме е забелязал. Залата беше претъпкана. Освен това съм го виждал един-два пъти пред съда по време на процеса, но той едва ли ме пом­ни. Защо да обръща внимание на някакво дете? Ти как мислиш, Айк?

- И аз се съмнявам, че те помни, но нека не риску­ваме.

- Погледна ли те миналата седмица, когато ти го забеляза във влака? - попита Фрай.

- Мисля, че не. Нямахме зрителен контакт.

- Добре, ако го забележиш, не го гледай втренчено и при първа възможност натисни зеленото копче и ни съобщи. Ние ще ти задаваме въпроси в зависимост от това колко близо си до него. Когато той се накани да слиза, съобщи ни. А след като слезе, го проследи, но не прекалено отблизо. Дотогава вече ще има наши хора, готови да го спрат.

При мисълта, че ще бъде съвсем наблизо, когато ФБР заловят Пийт Дъфи, коремът на Тео се преобър­на. Щеше да е адски вълнуващо и той щеше да стане герой, цо наистина не искаше да привлича излишно внимание.

Фрай убеди Тео да си сложи чифт очила с черни рамки като част от дегизировката. Още десетина ми­нути поспориха коя шапка е най-подходяща. Никой не харесваше тази, която Тео си носеше - избеляла, зеле­на, с логото на компанията „Джон Диър“ и регулира­ща се лента. Малко вероятно беше градско дете да носи шапка, рекламираща селскостопански машини, затова накрая Тео отстъпи. Съгласи се да нахлупи сива шапка с емблемата на „Джорджтаун Хояс“. Ре­шиха да не носи своята раница и му дадоха друга, много по-лека, ако му се наложи да се движи бързо по улиците. Двамата с Айк изпробваха новите си радио­станции и слушалки и когато всичко беше готово, из­лязоха и се запътиха към „Метро Сентър“.

Качиха се и Тео си намери седалка близо до среда­та на четвъртия вагон. Айк седна срещу него, облечен със спортно сако, различни очила, зелен панталон и мокасини. Агентът с кафявия анцуг беше прав на ня­колко метра от тях. Когато влакът потегли, Тео пъхна слушалките в ушите си и огледа тълпата. Престори се, че пише есемес, когато чу гласа на Фрай:

- Как си, Тео?

Тео повдигна телефона с няколко сантиметра, на­тисна зеленото копче и тихо каза:

- Всичко е наред. Няма и следа от Пекър.

- Чуваме те съвсем ясно.

Тео, Айк и мъжът с анцуга слязоха на Юниън Стей- шън, почакаха няколко минути и се качиха на влака в обратна посока. След минути той спря на „Джуди- шъри Скуеър“ и те слязоха. Там според ФБР се качва­ше Пийт Дъфи. Тео пообиколи, уж вглъбен в музиката и есемесите си като всяко друго дете, което чакаше влака. От Дъфи нямаше и помен. В края на перона за­беляза моряшката униформа. В другия край мярна кльощавия ученик. Пристигнаха още пътници и перо­нът се напълни. Сред навалицата Тео забеляза Слейд, който изглеждаше досущ като адвокат. Влакът при­стигна. Никой не слезе и пътниците се втурнаха да се качват. Тълпата завлече Тео и той застана по средата на третия вагон. Айк хлътна в четвъртия. Анцугът се озова на метър и половина от Тео. Влакът се стрелна напред и Тео се огледа. Не видя никой, който дори смътно да прилича на Пийт Дъфи.

На „Метро Сентър“ се качиха още пътници. На „Фарагът Норт“ Тео побърза да слезе от третия вагон и да се премести в петия. Нищо. Следващата и по­следна за тях спирка беше „Тенлитаун“. Слязоха ня­колко пътници, сред които и Тео, Айк, анцугът и мо­ряшката униформа. Когато прецени, че е сигурно, Тео натисна зеленото копче и каза:

- Тук е Тео, току-що слязох от влака. Не видях ни­кого.

- Тук е Айк, и аз не видях никого - включи се чичо му.

Съгласно инструкциите те се помотаха на метро- станцията и изчакаха още два влака да спрат. Фрай им нареди да се върнат на „Джудишъри Скуеър“ и да по­вторят цялата операция. Въодушевлението на Тео се топеше. В метрото имаше толкова много хора, че му се струваше почти невъзможно да ги огледа всичките.

В продължение на два часа двамата с Айк се возиха напред-назад по червената линия, между „Тенлитаун“ и „Джудишъри Скуеър“.

Ако Пийт Дъфи все още беше в града, той или пъту­ваше с такси, или по друга линия на метрото. За трети пореден път този ден издирването му удари на камък.

В хотелската си стая Тео съблече якето с емблемата на „Нешънълс“ и свали шапката на „Хояс“. Обади се на майка си и направи пълен отчет. В метрото страшно му е доскучало, но въпреки това издирването му харесва. Според него си губят времето.

Рано в петък Тео, Айк и целият екип слязоха в мет­рото и три часа се возиха с влаковете. Нищо. Фрай преустанови издирването в десет и половина и Тео и Айк се върнаха в хотела. Тео уби малко време, двама­та обядваха в ресторанта на хотела и тъкмо се угова­ряха да излязат на разходка, когато се появи Фрай и ги покани да разгледат централата на ФБР. Те моментал­но приеха и прекараха два часа в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню. В четири следобед се върнаха в метрото, за да оглеждат пътниците, но не откриха онзи, когото търсеха.

В седем вечерта на Тео му беше дошло до гуша от всичко - метрото, тълпите, постоянните мисли за Пийт Дъфи и самия град. Искаше просто да се прибе­ре у дома.

9

Агент Даниъл Фрай беше свестен човек, но се пре­връщаше в сержант, който командва новобранци. На­стояваше екипът да работи рано в събота сутринта, защото, кой знае, може пък Пийт Дъфи да се размър­да. Явно беше променил режима си и понеже Тео и Айк и бездруго бяха в града, защо да не се повозят още малко на метрото с надеждата да стане чудо? Полетът им беше чак на обед.

По време на ранната закуска Тео и Айк обсъдиха очевидното: ако Пийт Дъфи не се е връщал в апарта­мента си вече четири дни, явно си е вдигнал чукалата. Нещо го беше подплашило и той отново бе изчезнал. Беше им провървяло веднъж, но късметът им се беше изчерпил.

Тео изгълта палачинките, после се срещна с екипа за последен набег в метрото.

Не им беше писано да стане чудо. В десет часа Тео, Айк, Слейд и Акърман напуснаха хотела с още един черен микробус на ФБР и се отправиха към летището. Чекираха се и след дълго обикаляне намериха изхода за своя полет. Трябваше да убият един час и Тео усети как го наляга скука. Малкото им приключение също му беше досадило. Нещо повече, ядосваше се, че из­пуска съботния голф с баща си.

Докато разглеждаха централата на ФБР предиш­ния ден, се беше замислил дали да не стане федера­лен агент, да обикаля света в преследване на терори­сти и така нататък. Сега обаче прогони тези мисли - вече не можеше да си представи кариера, която изиск­ва часове наред да се вози във влаковете на метрото. Каза на Айк, че отива да потърси тоалетната и да се поразходи. Забил нос във вестника си, чичо му изсумтя в отговор. Слейд и Акърман говореха по теле­фона, загледани в излитащите самолети. Летището не беше оживено и докато прекосяваше централната зала, Тео мина покрай една книжарница, магазин за сувенири, тъжна карантинна кабинка, в която пафкаха пушачите, няколко ресторанта и два бара, където седяха доста подпийнали хора. Използва тоалетната и когато се върна в залата, за да продължи разходката си, се блъсна в един забързан човек. Сблъсъкът беше съвсем лек, но достатъчен, та човекът да изпусне малкия си сак.

- Извинявай - каза човекът и побърза да вдигне сака си. Когато се наведе, очилата му паднаха.

- Вие извинявайте - смутено отговори Тео.

Докато човекът вземаше очилата си, Тео го поглед­на и отстъпи крачка назад. У него имаше нещо позна­то, всъщност много приличаше на Пийт Дъфи, само че беше с руса коса и с различни очила. Мъжът засти­на за секунда, втренчи се в Тео, все едно го познаваше, но после се усмихна спокойно. Тео също застина, ала бързо си спомни предупреждението на Фрай: не се взирай в него. Отвърна на усмивката и се отдалечи в противоположната посока. Дъфи също продължи за­бързано, а Тео се шмугна зад един павилион за вестни­ци. Звънна на Айк. Телефонът го отпрати директно на гласова поща. Имаше номерата на Слейд и Акърман. Набра Слейд и тръгна да следи Дъфи, който продъл­жаваше да се отдалечава. Два пъти се озърна през рамо, като че ли проверяваше дали някой не го следи. Агентът вдигна след четвъртото позвъняване.

- Да, Тео.

- Видях Пекър. Елате бързо.

- Къде?

- В централната зала. Току-що подмина изход трийсет и едно. Бързо, мисля, че се опитва да хване някакъв полет.

- Тръгни след него. Веднага идваме.

Тео се прокрадваше покрай стената на залата, ста­раеше се да не се набива на очи, но му беше трудно да не изостава от Дъфи. Дъфи обаче забави ход преди двайсет и седми изход и се нареди на дълга опашка от хора, които чакаха да се качат на самолета. Отново се озърна назад, но Тео се криеше зад едно информа- ционно гише. Стори му се, че чака с часове, преди да види, че Слейд и Акърман забързано крачат към него. Айк се стараеше да ги следва.

Тео им махна.

- Той е на двайсет и седми изход, чака да се качи.

- Сигурен ли си, че е Пекър? - попита Акърман.

- Напълно. Погледите ни се засякоха. Изглежда, му се сторих познат.

- Кой е? - попита Акърман, докато всички надни­чаха иззад гишето.

- Да ви помогна? - попита служителката, която се­деше там.

- ФБР, госпожо. Всичко е наред.

- В края на опашката, с кафяво сако, светлосив панталон и черен сак. Сега е рус.

Акърман погледна към голямото табло над главите им и каза:

- Двайсет и седми изход. Директен полет на „Дел­та“ за Маями.

- Обади се на Фрай - каза Слейд на Акърман. - На­карай го да забави полета или да го отмени, или какво­то и да е. Ще останем тук, докато Пекър се качи на борда, и тогава вече не може да ни избяга.

- Добре - съгласи се Акърман и набра Фрай.

- Ще отида да се наредя зад него, за да сме сигур­ни, че няма да духне - каза Слейд.

После нехайно пое през залата като всеки друг пътник и се нареди на опашката за полета до Маями. Между него и русокосия мъж имаше шест души, а опашката се придвижваше бавно. Мъжът изглеждаше малко напрегнат. Сигурно се чудеше къде е виждал това хлапе преди и непрекъснато се озърташе към за­лата. Акърман говореше с Фрай. Айк беше приклек­нал зад Тео и дишаше тежко. Служителката на гишето само ги наблюдаваше. Сигурно си мислеше, че това дете няма как да е агент на ФБР, но не каза нищо.

Акърман пъхна телефона в джоба си и каза:

- Готово. Самолетът няма да излети, докато не си свършим работата. Пекър няма да пристигне в Маями. Разбира се, ако това е нашият човек.

- Дъфи ли е? - обърна се Айк към Тео.

- Много се надявам - отговори Тео и му прилоша при мисълта, че може да е сбъркал. Ами ако всичко се окажеше една голяма грешка?

Не, това беше Дъфи. Тео видя очите му, видя по­ходката му.

Веднага щом русокосият мъж подаде билета си на служителката на „Делта“ и хлътна в ръкава на самоле­та, Слейд се доближи до гишето, показа значката си на друг служител на „Делта“ и каза:

- ФБР. Полетът е задържан.

Акърман се спусна към изхода, следван от Тео и Айк. Всички пътници бяха на борда и екипажът се подготвяше за излитане.

- Ще отида да видя къде е седнал - каза Акърман. - Така ще разберем името му.

- Добра идея - обади се Слейд.

Акърман обясни на служителя на „Делта“ как сто­ят нещата и побърза да се качи в самолета. Пет мину­ти по-късно се върна на гишето.

- Място четиринайсет В. Кой е пътникът?

Служителката затрака по клавишите, взря се в мо­нитора и каза:

- Господин Том Карсън. Купил си е билета вчера в бюро на „Делта“ на Кънетикът Авеню.

- В брой или с кредитна карта?

- Амиии... да видим. В брой.

- Еднопосочен билет в брой?

- Точно така.

- Добре, мисля, че трябва да си поговорим с него. Имаме заповед за арест, но най-напред трябва да уста­новим самоличността му, а това ще отнеме време. На­карайте пилота да обяви, че ще има малко закъснение. Никой няма да се изненада.

- Разбира се, постоянно се случва.

***

Двайсет минути по-късно Даниъл Фрай пристигна забързано с още трима агенти, всичките непознати. Заедно с Акърман и Слейд те се скупчиха около Тео и Фрай попита:

- Сигурен ли си?

Тео кимна и каза:

- Около деветдесет процента.

- Добре, ето какъв е планът - каза Фрай. - Сваляме го от самолета, за да поговорим с него. Проверяваме му документите и да видим какво ще излезе. Ако не е когото търсим, ще се извиним, ще го изпратим по живо по здраво и ще се надяваме да не ни даде под съд.

Тео и Айк седяха с гръб към стената в просторната чакалня при изхода, когато Фрай и господин Том Карсън се подадоха от ръкава. Карсън беше или ядосан, или уплашен, но очевидно не беше никак доволен. Когато се присъединиха към другите агенти, той забе­ляза Тео и го стрелна с убийствена ненавист. Отведо­ха го за разпит в служебно помещение на летището.

Докато Тео и Айк чакаха, започнаха да се притес­няват за своя полет. Не можеха да заминат, преди да разберат дали Карсън е Дъфи, пък и не искаха.

***

Фрай обаче беше ветеран, а Дъфи - аматьор. След петнайсетминутен разпит цялата му измислена исто­рия се разпадна и Дъфи най-сетне призна кой е. Има­ше чисто нови документи - шофьорска книжка от Мериланд, карта за социална осигуровка, паспорт - до един фалшиви. Имаше и билет за полет на „Юнайтед“ от Маями до Сао Пауло и девет хиляди долара в брой в джоба си. Само петнайсет минути не му достигнаха, за да избяга в Бразилия.

Когато Фрай го осведоми, че е арестуван, Дъфи по­иска адвокат и престана да говори.

Тео и Айк стояха в залата, близо до стаята за раз­пит, когато агентите отведоха Дъфи с белезници. До­като минаваше покрай тях, той отново стрелна Тео със злобен поглед.

Специален агент Даниъл Фрай се приближи, при­дружен от Слейд, Акърман и още един агент. Сложи ръка върху рамото на Тео и каза:

- Страхотна работа свърши, хлапе.

10

Когато Тео се събуди в своето легло рано в неделя сутринта, навън валеше като из ведро. Той каза .доб­ро утро“ на Джъдж, който спеше под леглото или по­някога до него, или в редки случаи на него, но кучето не реагира. Тео вдигна капака на лаптопа си и веднага отвори сутрешния брой на онлайн изданието на стратънския вестник. Водещото заглавие съобщаваше с огромни букви: ДЪФИ АРЕСТУВАН НА ЛЕТИЩЕТО ВЪВ ВАШИНГТОН. Тео прочете статията по-бързо, отколкото беше чел каквото и да е друго. Фактите му бяха известни - търсеше името си. Своето и на Айк. Нищо.

Пое си дълбоко дъх и отново прочете статията. По анонимен сигнал екип на ФБР приклещил Дъфи, след като се качил на самолет за Маями и така нататък.

Възнамерявал да замине за Сао Пауло с фалшиви документи и голяма сума в брой. Според неназован източник ФБР надушили следите му предишната сед­мица. Смятали, че Дъфи е пребивавал няколко седми­ци в района на Кливланд Парк. Фирмата, осигурила фалшивата самоличност на господин Том Карсън, съ­що била разследвана. Дъфи бил задържан в ареста в Арлингтън, Вирджиния, и се очаквало завръщането му в Стратънбърг в близко бъдеще. Опитите за теле­фонен разговор с адвоката му Клифърд Нанс остава­ли безуспешни. Местната полиция и прокуратурата засега не коментирали случая.

По-нататък статията описваше обвиненията в убийство срещу Дъфи - подробности, които буквално всички в града знаеха отпреди месеци. Имаше снимка на жертвата Майра Дъфи, удушена в дневната на дома си в един четвъртък към обед, докато съпругът ѝ Пийт играел голф на игрището в „Уейвърли Крийк“. Имаше и снимка на господин Дъфи - как влиза в съда по вре­ме на процеса срещу него. Процес, който бе приклю­чил, когато съдия Хенри Гантри внезапно беше пре­кратил всичко и беше изпратил съдебните заседатели у дома. Според слуховете към края на процеса се поя­вил загадъчен свидетел, който твърдял, че господин Дъфи е бил в къщата си по време на убийството. Са­моличността на свидетеля така и не станала известна. Малко преди началото на втория съдебен процес Дъ­фи изчезнал. Тео знаеше всичко това, беше участвал в събитията.

Сега отново беше замесен и това го напрягаше. Не, направо го плашеше до смърт. Дъфи имаше опасни приятели. От ФБР обаче уверяваха Тео и Айк, че няма Да споменават имената им в официалната версия за историята. Дотук добре, но Айк нямаше доверие на местната полиция, че ще запази тайната.

По-нататък статията съобщаваше, че на Дъфи не само му предстои нов процес за убийство, но и обви­нение в бягство от правосъдието. Максималната при­съда за такова престъпление беше десет години. Тео се запита как изобщо Дъфи би могъл да извърти факта, че е избягал от града.

Събуди Джъдж и слезе долу. Родителите му седяха на масата в кухнята, все още по пижами, четяха същия вестник и отпиваха от напитките си: кафе без захар и мляко за баща му и диетичен сок за майка му. След като сънливо си казаха ,добро утро“, госпожа Буун попита:

- Погледна ли вестника?

- Току-що го прочетох. Не видях името си.

И двамата му родители кимнаха и се усмихнаха. И те умираха от притеснение заради участието на Тео. Но как трябваше да постъпи той? Забеляза Дъфи във влака. Човек, когото издирваха за убийство. Какво да направи добросъвестен гражданин като Тео?

Да, единодушни бяха, че е постъпил правилно, ала той не го чувстваше така. Искаше му се да не бе пред­приел нищо.

- Май го чакат поне десет години в панделата, а? - попита Тео.

Господин Буун изсумтя и каза:

- Така изглежда. Не виждам как ще се изкара неви­нен по обвинението в бягство от правосъдието.

- Ще извади късмет, ако не му дадат смъртно нака­зание - обади се госпожа Буун.

Тео приготви две купи с корнфлейкс ,Чириос“ - една за себе си и една за Джъдж. Родителите му бяха погълнати от вестника и изглеждаха разтревожени.

- Ще ходим ли на църква? - попита Тео след първа­та лъжица.

- Неделя сутрин е - отговори госпожа Буун. - Защо да не ходим на църква?

- Само питам.

Добре, ще си играем на мълчание.

***

След църквата и обяда на Тео му се прииска да из­лезе от къщи. Каза на майка си, че ще отиде да покара колело, помъкнал и Джъдж на каишка. Тя му поръча да се прибере по светло. Тео се понесе по сенчестите улици на тихия квартал. Махна на господин Нанъри - възрастен господин, който винаги стоеше на веранда­та си, и извика „здрасти“ на госпожа Гудлоу, друга съ­седка, която обаче недочуваше.

Тео отново изпита признателност, че живее в град, в който децата могат да карат велосипедите си където пожелаят, без да се притесняват от натовареното улич- но движение или от милионите хора по тротоарите. Не би могъл да живее в град като Вашингтон. Беше приятно място за посещение, но Тео се нуждаеше от пространство. Джъдж подтичваше до него като най-щастливото куче на света, а той криволичеше, из­бягвайки центъра на града, където някой отегчен по­лицай можеше да му се скара, че не спира на знака „Стоп“. Тео познаваше много полицаи в града и те по принцип бяха готини, но имаше няколко, според кои­то децата на велосипеди трябваше да изпълняват всички правила за движение по пътищата. Едно от най-любимите му места беше кампусът на колежа „Стратън“. Там постоянно имаше студенти, които си подхвърлят фризби или се излежават на просторните зелени морави. Колежът му харесваше, но не беше си­гурен, че ще учи там. Беше много близо до къщи и едва тринайсетгодишен, той вече мислеше как ще за­мине.

Квартал „Делмонт“ се намираше близо до учили­щето и в него живееха много ученици - в по-старите къщи близнаци, в жилищните блокове и в порутени къщи. Имаше кафенета, барове, антикварни книжарници - по-провинциална разновидност на центъра на града. Той откри улицата, която търсеше, а после и уличката, където от няколко месеца живееше Хулио Пеня със семейството си.

Семейство Пеня преди живееха в приюта за без­домни на Хайланд Стрийт. Тео се беше запознал с Ху­лио там и му помагаше с домашните. Беше седмо­класник в прогимназията на Стратънбърг и Тео го срещаше понякога на игрището. Братовчед му Боби Ескобар беше основният свидетел на обвинението срещу Пийт Дъфи.

В деня на убийството на Майра Дъфи Боби работел на голф игрището в „Уейвърли Крийк“. Бил нает там от близо три месеца. Пребивавал в страната около го­дина, след като влязъл незаконно от Ел Салвадор. Ня­кои хора биха го определили като нелегален имигрант. Други - като нерегистриран работник.

Тео беше прочел във вестника, че близо единайсет милиона души като Боби работят в страната на чер­но.

Така или иначе, Боби си обядвал кротко под едно дърво, когато Пийт Дъфи неочаквано се появил в ко­личката си за голф, потеглил бързо в посока на дома си, останал вътре десетина минути, после отново се качил в количката и отпрашил. Било единайсет и четиресет и пет - приблизително времето, по което била удушена Майра Дъфи. Боби се страхуваше да даде показания по очевидни причини - не искаше да го де­портират, - но Тео го убеди да говори пред съдия Гантри. Това се случи след началото на процеса и беше причината, поради която съдията го обяви за невали­ден. Тогава полицията беше обещала закрила на Боби и се погрижи той да няма проблеми с имиграционните власти. Господин и госпожа Буун се опитваха да го подкрепят финансово и да му помогнат да получи гражданство, но процедурата беше бавна.

***

Тео потропа на вратата, но никой не отвори. Над­никна в задния двор, после яхна колелото и продължи надолу по улицата. Няколко момчета играеха футбол в малък парк и много хора се бяха струпали да гледат. Почти всички, изглежда, бяха латиноамериканци. Хулио беше с група хлапета, включително брат му и сест­ра му, близнаците Хектор и Рита, зад едната врата - ритаха топка и убиваха времето. Тео се приближи и Хулио го забеляза. Усмихна се, дойде при него и попи­та:

- Какво правиш тук, Тео?

- Нищо особено, просто си карам колелото.

Докато семейство Пеня живееха в приюта, Тео по­магаше по английски на Хектор и Рита, затова, щом двете деца го видяха да разговаря с брат им, дотичаха да го поздравят. Не след дълго Джъдж привлече вни­манието им и те го поведоха на разходка.

Много деца забелязаха Джъдж и искаха да го пога­лят по главата и да му говорят разни неща. Горди ми­гове за кучето.

Тео и Хулио си побъбриха за едно-друго и в удобен момент Тео попита:

- Хулио, как е Боби? Още ли живее при вас?

Хулио внезапно се смръщи и загледа футболния мач наблизо.

- Понякога живее при нас, после се връща в пре­дишната си квартира. Продължава да е много упла­шен. Освен това с майка ми не се разбират.

- Лоша работа.

- Да, много се карат. Боби обича да пие бира и носи бутилки вкъщи, а мама се ядосва. Не иска такива неща у дома, казва му, че къщата е нейна и той трябва да спазва нейните правила. Подозирам, че се занимава и с други лоши работи, нали ме разбираш?

- Разбирам - увери го Тео, макар че всъщност не разбираше. - Звучи зле. Още ли работи на голф игри­щето?

Хулио кимна.

- Виж, трябва да предадеш нещо на Боби. Току-що са открили Пийт Дъфи и са го арестували. Ще се вър­не в града за нов процес.

- Онзи, дето уби жена си?

- Аха, а Боби ще стане много важен човек. Наско­ро да е говорил с полицията?

- Не знам. Не го виждам всеки ден.

- Ами според мен трябва да поговориш с Боби, за да е наясно. Сигурен съм, че полицията скоро ще го потърси.

Тео искаше да каже и нещо за Омар Чийп и Пако, и другите здравеняци, които още се навъртаха наоколо и вероятно продължаваха да работят за Пийт Дъфи, но не желаеше да всява страх. Ако Боби се уплашеше, щеше да офейка.

- Той мисли да се връща у дома - каза Хулио. - Майка му умира и на него му е мъчно за нея.

- Сестрата на твоята майка ли?

- Да.

- Много съжалявам. Но моите родители се опитват да му помогнат да си извади работна виза. Наистина не трябва да заминава в близко време, Хулио. Би ли му го обяснил?

- Става дума за майка му, Тео. Ако твоята майка умираше, ти нямаше ли да искаш да се прибереш?

- Разбира се.

- Освен това много се тревожи да не стане някой гаф. Миналата седмица негови приятели, които рабо­тели в ябълковата градина наблизо, били арестувани, защото нямали документи, нали разбираш, и сега са някъде в ареста, чакат да ги изпратят обратно в Ел Салвадор. Не е лесно да водиш такъв живот, Тео. Ти трудно ще разбереш това, но Боби не иска да се замес­ва в нищо. Няма доверие на хората, както им вярваш ти.

- Ясно, схванах.

Хектор и Рита се върнаха заедно с Джъдж - вече му се бяха наситили и подадоха на Тео каишката. Джъдж се беше изморил от толкова внимание и искаше да си ходи. Тео се сбогува с децата на семейство Пеня и отпраши с колелото.

11

Любимият учител на Тео беше господин Маунт - негов класен и ръководител на отбора по дебати. Беше на трийсет и няколко, все още неженен и склонен да флиртува с по-младите учителки. Демонстрираше спокойно и ведро отношение към живота, което мом­четата обожаваха. В семейството му имаше страшно много адвокати, а самият той също беше завършил право и беше работил една неприятна година в голяма правна фирма в Чикаго. Обичаше да преподава, при- ятно му беше да е край деца и беше решил, че мястото му е в класната стая, а не в съдебната зала. Преподава­ше „Държава и право“ и нерядко оставяше момчетата да дискутират каквото пожелаят, стига да е свързано с политика, история или право. Освен това даваше лес­ни тестове. Тъй като новината за Дъфи беше във всич­ки медии, това беше и основната тема на часа в поне­делник сутринта.

- Имам един въпрос - обади се Дарън малко след като господин Маунт помоли за тишина.

- Какво има, Дарън?

- Във вестника пише, че Пийт Дъфи може да оспо­ри екстрадирането си обратно в Стратънбърг. Какво означава това?

Господин Маунт погледна към Тео, но предпочете лично да изясни въпроса. Тео познаваше закона по- добре от всеки друг в класната стая с изключение на господин Маунт, но нерядко отказваше да се изявява по време на дискусиите. Не желаеше да го вземат за всезнайко.

- Хубав въпрос - каза господин Маунт. - Екстради­цията е законова процедура, при която човек, аресту­ван в една държава или щат, бива изпратен обратно в държавата или щата, където е извършено престъпле­нието. Очевидно този човек няма да иска да се върне на мястото, където има проблеми, затова често се опит­ва да оспори процедурата. Което винаги е загуба на време, защото накрая винаги го връщат обратно. Единственият случай, при който въпросът е по-не- ясен, е, когато в единия щат има смъртно наказание, а в другия няма. Дори тогава обаче обвиняемият губи. Проблемът е по-сериозен на междудържавно ниво, защото Съединените щати нямат споразумение за екстрадиция с всички страни. Гледали ли сте филма „Големият влаков обир“?

Няколко ръце се вдигнаха.

- Заснет е по истинска история за влаков обир в Англия някъде през шейсетте години на двайсети век. Бандата спряла влак, превозващ много пари, и успяла да избяга. Накрая ги заловили всичките, с из­ключение на един, който се добрал до Бразилия, за­където се е бил запътил и Дъфи. По онова време Бра­зилия нямала споразумение за екстрадиция с Обединеното кралство, затова бандитът се устроил доста добре там и британската полиция не можела да го пипне.

- Какво е станало с него после? - попита Дарън.

- Накрая го налегнала носталгия и се прибрал в Лондон. Мисля, че умрял в затвора.

- Искам да попитам нещо друго - обади се Уди. - Баща ми каза, че е нечувано човек, обвинен в убий­ство, да плати гаранция и да се разхожда на свобода, докато чака процеса. Пийт Дъфи някак е заобиколил това правило и вижте какво се случи. Той е богат, за­това за него има по-специални условия, така ли? Спо­ред баща ми всеки друг на негово място щеше да остане в ареста и нямаше да може да избяга. Наисти­на не разбирам тази работа с освобождаването под гаранция.

Господин Маунт погледна към Тео.

- Ами баща ти е прав - поясни Тео. - Повечето съ­дии изобщо не допускат възможност за гаранция при дело за убийство. В други случаи, да кажем, присвоя­ване, например ако си откраднал пари от шефа си - се­риозно престъпление, но без насилие, - адвокатът мо­ли съдията да определи разумна гаранция. Проку­рорът винаги иска висока сума, а защитата - по-ниска. Да кажем, че съдията определи гаранция от петдесет хиляди долара. Тогава обвиняемият се обръща към лицензирана фирма, която урежда такива въпроси, и ѝ плаща десет процента от сумата авансово. Тя му из­готвя документа за съда, той излиза от ареста, докато чака процеса, и всички са доволни. Ако не се яви в съда, човекът от фирмата има право да го издири и да го върне.

- А как Дъфи е платил гаранцията си?

- Имал е пари. Тя е била един милион долара и той е предложил земи на тази стойност. Не искал да мина­ва през посредник и адвокатът му договорил сделката със съда.

- Какво е станало, след като е избягал?

- Окръгът е взел земите му. Чисто и просто.

- Ще си ги върне ли, когато се появи отново?

- Не, загубил ги е безвъзвратно. Според баща ми окръгът планира да продаде земите му и да задържи парите.

- А сега може ли да остане на свобода под гаран­ция?

- Не. Не и след като е нарушил условията първия път. Никой съдия не би пуснал под гаранция беглец.

- Може ли пак да гледаме процеса, господин Маунт? - попита Рикардо.

Господин Маунт се усмихна и отговори:

- Ще опитаме, само толкова мога да обещая. Но той едва ли ще бъде скоро.

- Чудя се как са го заловили - обади се Брайън.

Само да знаеше, помисли си Тео.

По време на следобедната занималия Тео помоли господин Маунт да излезе за няколко минути. Имал да изпълни някаква поръчка. Господин Маунт го изгледа подозрително, но въпреки това се съгласи. Понякога Тео си търсеше белята, но никога не би направил непростима пакост.

Намери Хулио на площадката - отново играеше футбол. Хулио се откъсна от играта и застана до Тео.

- Успя ли да намериш Боби? - попита тихо Тео.

- Да, видях се с него снощи. Предадох му каквото ми каза и той много се вкисна. Не разбира защо трябва Да се намесва в процес за убийство. Има много за гу­бене и няма да спечели нищо, пък и не му пука дали този Дъфи ще влезе в затвора или не. Освен това наис­тина се тревожи за майка си.

- Сигурно.

- Знаеш ли, щеше да е по-добре изобщо да не бяха хващали Дъфи.

- Може би имаш право - отговори Тео и внезапно отново изпита вина. Но вина за какво? Беше забелязал беглец и беше постъпил правилно. - Кажи на Боби, че всичко ще бъде наред, Хулио. Той трябва да помогне на полицията.

- Може да ти дам възможност ти да му го кажеш.

- Ще го направя.

На връщане към класната стая Тео мислено се упрекна, задето се е забъркал толкова надълбоко. Бе­ше си наврял носа в работата на други хора и сега му се искаше да не беше. Циркът на Дъфи отново щеше да завладее целия град и лошите пак щяха да имат въз­можност да ровят. Ако някой издадеше, че Тео и Айк са виновни за залавянето на Дъфи, играта щеше да за­грубее. А Боби Ескобар щеше всеки момент да изчез­не.

След училище Тео се отби в правната кантора. Елза изкоментира, че миналата седмица два пъти е бил с тази риза и че ѝ е омръзнало да я вижда. Той ѝ благода­ри и се оттегли в кабинета си - стаичка, преди използ­вана като склад. Когато всички потънаха в работа, той остави Джъдж, измъкна се през задната врата и отиде с колелото си в центъра на града, където се срещна с Ейприл Финмор в сладкарница „Гъфс“ на главната улица.

Тео си поръча любимото - шоколадов сладоледен йогурт, поръсен с натрошени бисквитки „Орео“. Ейприл никога не повтаряше. Тя беше артист, творче­ска натура, и винаги копнееше за нещо ново. Тео не го разбираше, а тя пък не проумяваше неговите неизмен­ни навици. Той живееше по часовник и рядко правеше нещо ново. Винеше за това родителите си. След като опита три вида йогурт, докато Тео я чакаше нетърпе­ливо, Ейприл най-накрая си избра ванилов с шамфъстък и мента.

Мента ли? Тео нищо не каза. Настаниха се в люби­мото си сепаре, където се радваха на уединение. Тя поде настъпателно:

- А сега, искам да знам защо не беше на училище в четвъртък и петък.

- Не мога да ти кажа.

- Държиш се странно, Тео. Какво става?

Ейприл беше единствената му приятелка, която умееше да пази тайна. Беше от разбито семейство с много шантаво поведение и изцепки, които биха я за­срамили, ако хората научеха за тях. Затова тя още от малка се беше научила да си затваря устата. Освен това надушваше неприятностите. Ако Тео беше при­теснен или уплашен, или в лошо настроение, нямаше начин Ейприл да не усети и да не попита: „Е, Тео, как­во има?“. И той винаги ѝ казваше и му олекваше. Тя също споделяше с него разни неща, обикновено за се­мейството си, но също за мечтите си да стане известна художничка и да живее в Париж. Повечето момчета нямаха търпение за подобни глупости, но Тео обожа­ваше Ейприл и беше готов винаги да я изслуша. Лапна една лъжичка, избърса със салфетката няколко тро- хички от бисквитите, озърна се, за да се увери, че ни­кой не ги слуша, и каза:

- Чете ли статията за залавянето на Дъфи?

- Разбира се, това е главната новина.

- Ето какво се случи всъщност.

И дой ѝ разказа всичко.

- Постъпката ти е почтена и смела. Благодарение на теб един убиец ще бъде изправен пред правосъдие­то. В момента, в който си го забелязал и си разбрал кой е, не си имал друг избор. Много се гордея с теб. Не се сещам за друг наш връстник, който би направил съ­щото. Ти го залови два пъти.

- Ами ако той разбере кой съм? Само да беше видя­ла изражението му, когато го отвеждаха с белезници, щеше да изтръпнеш от ужас.

- Нищо няма да ти направи. Достатъчно проблеми си има. А и едва ли те е познал, защото никога не сте се срещали очи в очи. Ти си просто едно тринайсетгодишно момче, което той е зърнал за миг на летището, когато е бил в шок. Не бих се тревожила за това.

- Добре, ами Боби Ескобар? Предстои му здравата да се пържи и сигурно умира от ужас. Аз му стъжних живота.

- Но той е основният свидетел. Имай доверие на полицията, те ще се погрижат за най-важния си свиде­тел, нали така?

- Сигурно. Но Дъфи е близък с едни главорези, на които се натъкнах по време на първия процес. Сигур­но още се навъртат наоколо.

- Може би не. Може да са офейкали заедно с Дъфи. а дори още да са тук, какво ще спечелят, ако ти навре­дят? Ти си само едно дете. Как ще помогнат на Дъфи в делото за убийство, ако те пребият?

- Пет пари не давам дали ще ме пребият.

- Спокойно, Тео, излишно се тревожиш.

- Добре, има и друг повод за тревога. Не е много вероятно, но размишлявам по въпроса. Да кажем, че Дъфи отиде на съд, признаят го виновен за убийство и съдебните заседатели му дадат смъртна присъда. Един ден ще го заведат в килията на смъртниците в затвора „Дийп Рок“, ще му пъхнат игла в ръката и край, пълен мрак. Ако го екзекутират, вината донякъ­де ще бъде моя.

- Виж, Тео, ти винаги твърдиш, че вярваш в закона, нали?

- Разбира се.

- А съгласно закона в този щат ,ако един човек бъде осъден за углавно престъпление, той заслужава смъртно наказание. Не съм съгласна, но такъв е зако­нът. Никой няма да вини теб само защото е изпълнен законът.

Тео лапна лъжичка йогурт и се опита да се сети какво друго го притеснява. Не мислеше за нищо конкретно, когато каза:

- Значи не си привърженик на смъртното наказа­ние?

- Не. Мисля, че е ужасно. Не ми казвай, че ти си съгласен да екзекутират хора.

- Честно казано, не знам. Татко подкрепя смъртно­то наказание. Мама е на твоето мнение. Двамата спо­рят и аз съм чувал и двете страни. Какво да правим със серийните убийци и с терористите?

- Затова има затвори - за да затваряме там лошите хора и да ги държим далече от нас.

- Значи, ако докажат, че Дъфи е удушил жена си, за да получи един милион долара от застраховката, ти смяташ, че трябва да го изпратят в затвора до живот?

- Да. А според теб какво да го правят?

- Не знам. Трябва да си помисля. Но ако онези не­годници ме погнат, ще бъда за смъртното наказание.

- Спокойно, Тео, излишно се притесняваш.

- Благодаря, Ейприл. Винаги се чувствам по-добре, когато поговоря с теб.

- Затова са приятелите.

- И моля те, не казвай на никого.

- Престани да се тревожиш.

***

Айк също не се тревожеше. Пиеше бира и слуша­ше стари парчета на „Мотаун“, когато Тео и Джъдж пристигнаха на задължителното посещение в поне­делник следобед.

- Има ли новини? - попита Тео.

Айк пиеше и играеше покер с някакви възрастни хора - пенсионирани съдии и полицаи, дори с по-съмнителни типове, които полицията не беше заловила и никога не бяха се изправяли пред съдия. Чичо му мно­го се гордееше, че научава клюки.

- Носи се слух, че Дъфи не се противопоставя на екстрадирането. Може да се върне тук след броени дни. Положението на старото момче не е никак розо­во. Той е разорен и едва ли може да си позволи отново да наеме Клифърд Нанс. Сигурно няма да може да на­еме никой друг талантлив адвокат. Изгубил е един ми­лион долара от гаранцията си, а чудесната му къща в „Уейвърли Крийк“ скоро ще бъде собственост на бан­ката.

- Кой тогава ще му стане адвокат?

- Нямам представа. Ще намери някой прегладнял адвокат, който си търси дело. Ти би ли поел такова дело, Тео, ако беше млад адвокат в нашия град? Нали казваш, че искаш да станеш прочут адвокат по наказа­телни дела?

- Съмнявам се. Струва ми се страшно виновен.

- Невинен е до доказване на противното. Адвока­тите невинаги избират клиентите си, а повечето обви­няеми и бездруго са виновни. Някой обаче трябва да ги представлява.

- Виновен е, че е избягал. Това веднага са десет го­дини. И адвокатът не може да направи много.

- Точно така. Имам предчувствието, че Дъфи може да поиска сделка, да договори споразумение. Призна­ва се виновен за убийство, избягва процеса, а в замяна на това щатът се съгласява да не иска смъртно наказа­ние. Непрекъснато се случва. Ще прекара остатъка от живота си в затвора, където му е мястото, но все пак ще остане жив.

- Много ли е лошо в затвора, Айк? - попита Тео предпазливо. Тази тема беше забранена.

Айк наклони стола си назад и вдигна крака върху бюрото. Отпи от бутилката и дълго размишлява.

- Може да се каже, Тео, че на мен ми провървя, за­щото не бях в ужасен затвор. Разбира се, всички за­твори са лоши, защото си заключен и забравен. Аз из­губих всичко, включително семейството си. Името си, честта си, професията, самоуважението си, всич­ко. За такива неща размишляваш, докато си в затвора - неща, които си приемал за даденост. Беше гадно, просто гадно. Но не бях на място, където се случват ужасни неща. Да, имаше отделни прояви на насилие, но аз нито веднъж не пострадах. Създадох си прияте­ли. Запознах се с хора, които бяха там много по-дълго от мен и успяваха да оцелеят. Имахме работа, плащаха ни, изчетохме хиляди книги, имахме достъп до вестници и списания, гледахме телевизия, понякога стари филми, пишехме писма, спортувахме. Храната беще отвратителна, но всъщност в затвора здравето ми се подобри, защото престанах да пия и да пуша и всеки ден тичах. - Той отпи още една глътка бира и забоде поглед в стената. - Затворът, в който ще отиде Дъфи, ще бъде много по-лош, но въпреки това той би могъл да оцелее. Ако получи смъртна присъда и очак­ва екзекуция, ще бъде сам в килия и ще го държат за­ключен денонощно. С две думи, Тео, ако бях на място­то на Пийт Дъфи, щях да се моля за споразумение, за да избегна смъртната присъда. А това значи много.

- Щатът ще му предложи ли споразумение?

- Не знам и е твърде рано да правим предположе­ния. Джак Хоугън е много добър прокурор и решение­то ще бъде негово.

- Наистина ми се иска да наблюдавам още един процес.

- Съжалявам, но нямаш право на глас.

Телефонът върху бюрото на Айк звънна и той по­гледна на дисплея кой го търси.

- Трябва да вдигна.

12

Два дни по-късно голямата новина се разпростра­ни из Стратънбърг. Пийт Дъфи нямаше да оспори екс­традирането си и пътуваше към града. В късната но­винарска емисия в сряда водещата новина беше при­стигането на господин Дъфи - телевизионен екип го снимаше отдалече, докато той слизаше от задната се­далка на кола без обозначителни знаци и се отправя­ше към страничния вход на ареста. Беше с белезници, явно имаше вериги и на глезените. Носеше шапка и тъмни очила и беше обграден от полицаи. Мярнаха го само за кратко, но достатъчно, за да предизвика въл­нението на Тео, който гледаше новините заедно с ро­дителите си. Времето му за лягане отдавна беше ми­нало, но те не обърнаха внимание на часовника, за да може той да види репортажа.

Журналистката съобщи, че според неназован из­точник господин Дъфи ще се яви пред съда за пръв път в петък.

Тео започна да крои планове как да пропусне учи­лище и да отиде в съдебната зала.

- Как се чувстваш, Тео? - попита майка му.

Той сви рамене - не беше сигурен как се чувства.

- Ако не беше ти, Дъфи вече щеше да е в Южна Америка на свобода. И сигурно щеше да остане на свобода до края на живота си.

От една страна, на Тео му се искаше Дъфи да беше заминал там, но от друга, се вълнуваше, че се е върнал в града и му предстои нов процес.

- Знам, че е невинен до доказване на противното, но в момента ми е трудно да го смятам за такъв. Ако беше невинен, защо избяга?

- Трудно е, защото е безспорно виновен за бягство и укриване от правосъдието - каза госпожа Буун.

- Според Айк той ще се опита да постигне спора­зумение - каза Тео.

- Съмнявам се - оспори твърдението на Айк гос­подин Буун както винаги. - Защо да се съгласява на доживотна присъда без шанс да бъде пуснат пред­срочно?

- За да си спаси кожата - оспори твърдението на съпруга си госпожа Буун както винаги, поне по прав­ните въпроси. - Чака го смъртно наказание, Уудс.

- Знам.

Журналистката направи няколко крачки и поздра­ви дългогодишния окръжен прокурор Джак Хоугън. Помоли го да разкрие подробности около залавянето на Дъфи във Вашингтон, но Хоугън заяви, че не може да обсъжда въпроса. В продължение на няколко се­кунди Тео не бе в състояние да си поеме дъх.

След това тя попита какви обвинения ще бъдат от­правени на Дъфи. Същите като предишния път, отго­вори той. Първо, в убийство. А сега, очевидно, и в бяг­ство. Кога щеше Дъфи да се яви в съда за пръв път? Още не е решено, поясни Хоугън, но беше ясно, че премълчава нещо. Накрая момичето му благодари и материалът приключи.

- Време е за лягане - отсече госпожа Буун и Тео се затьтри нагоре по стълбите, следван по петите от ку­чето си.

Джьдж бързо-бързо заспа под леглото, но Тео не мо­жеше да затвори очи. По някое време през дългата и тъмна нощ му хрумна блестяща идея. Господин Маунт искаше в края на срока да му предадат реферат от десет страници. Тео се канеше да пише за процедурите, които предшестват голямо наказателно дело. Имаше най-раз­лични важни ходове в началните етапи, докато адвока­тите се боричкаха за надмощие. Спореха за гаранцията. Подаваха искания за промяна на мястото на процеса или за провеждането му в друг град. Препираха се ожес­точено за доказателствата, които са допустими или не­допустими пред съда. И така нататък. Повечето хора нямаха представа от огромната работа, която се върше­ше във връзка с процеса много преди той да започне.

Тео щеше да обясни всичко това в реферата си. Ако господин Маунт одобреше темата, щеше да се наложи Тео да прекара много време в съда.

Колкото повече обмисляше идеята си, толкова по-блестяща му се струваше тя.

Господин Маунт хареса идеята. Тео беше толкова въодушевен от нея, че не беше възможно да я отхвър­ли. Това се случи в четвъртък. В петък Тео го осведо­ми, че трябва да бъде в залата на петнайсети за първо­то явяване пред съда на Пийт Дъфи след завръщането му в Стратънбърг. А за да стане това, трябваше да бъде освободен от часа по физическо възпитание с госпо­дин Тайлър и от занималнята. Наложи се няколко ми­нути да поспори с господин Маунт, преди да успее да го убеди. В крайна сметка беше петък следобед, кога­то Тео и бездруго често се освобождаваше от занималня. Имаше астма и при нужда се възползваше от нея.

И така, в един и десет Тео и Айк седяха в съдебната зала, която жужеше превъзбудено, защото още много други любопитни хора бяха дошли да видят господин Дъфи. Тео познаваше повечето пристави и чиновни­ци. Присъстваха обичайните отегчени адвокати, кои­то се навъртаха в съда и не правеха почти нищо друго, освен да си придават важност. Имаше поне трима ре­портери и неколцина полицаи, дошли в свободиото си време. На масата на защитата господин Клифърд Нанс си бъбреше с още двама адвокати. На масата на обвинението господин Джак Хоугън и екипът му че­тяха някакви документи, които сигурно представля­ваха известна трудност, ако се съдеше по свъсените им физиономии.

Отвори се врата и двама едри полицаи влязоха в съ­дебната зала. Зад тях беше Пийт Дъфи, облечен в оранжев гащеризон, с белезници на китките и верига на краката. Всички разговори секнаха и хората го зяп­наха невярващо. Но наистина беше той. Заловен! Бо­гаташът със скъпи костюми и самоуверено поведе­ние, пропаднал до най-обикновен арестант в градския затвор. Красивият и елегантен господин сега имаше вид на отрепка със зле изрусената си коса и небръснатото си лице.

Полицаите бързо свалиха белезниците му. Той разтърка китките си, докато го водеха към стол на масата на защитата. Клифърд Нанс се приведе и му каза нещо. Дъфи огледа залата с налудничав поглед, стъписан от многобройните зрители. Изглеждаше уплашен и объркан, сякаш не вярваше, че се е вър­нал.

На първия ред зад преградата, където седяха зри­телите, Тео мярна Омар Чийп, един от хората на Дъфи.

Приставът призова за ред и всички се изправиха, когато съдия Хенри Гантри се появи от вратата в дъ­ното на залата. Той удари чукчето си и всички седна­ха. Без да губи време, съдията погледна към обвиня­емия и каза:

- Приближете се, моля.

Дъфи стана и направи няколко крачки към поди­ума. Погледна нагоре. Съдия Гантри погледна надолу. Клифърд Нанс излезе напред и застана до клиента си.

- Вие ли сте Пийт Дъфи? - попита съдията.

- Да, аз съм.

- Добре дошли у дома.

- Благодаря.

- Господин Клифърд Нанс все още ли е вашият ад­вокат?

- Да.

- Обвинението към вас е същото - убийството на съпругата ви госпожа Майра Дъфи. Разбирате ли?

- Да.

- Как пледирате - виновен или невинен?

- Невинен, господин съдия.

- Освен това сте обвинен в бягство от правосъдие­то. Обсъдихте ли това обвинение с адвоката си?

- Да, господин съдия.

- Как ще пледирате?

- Невинен.

- Благодаря ви, можете да седнете.

Дъфи и Нанс седнаха на масата си. Съдия Гантри заяви, че иска да се действа възможно най-бързо, че няма да допусне протакане и от двете страни и че е готов да насрочи дата за процеса. Клифърд Нанс спо­мена възможността за изслушване по въпроса за га­ранцията, но съдия Гантри го отряза. Не, господин Дъфи щял да прекара дните и нощите преди процеса си в ареста. Нямало възможност за освобождаване под гаранция.

Нанс, изглежда, очакваше да се случи точно това. Както и всички останали. Адвокатите сновяха напред-назад и спореха колко време им е нужно, за да се подготвят.

Тео прошепна на Айк:

- Нали каза, че този път Дъфи няма да може да си позволи да наеме Нанс?

- Всичко е възможно - отвърна шепнешком Айк. - Хората си мислят, че Дъфи е разорен, но пък той може да е скътал малко пари. Или пък Нанс се е съгласил на по-нисък хонорар, за да участва в делото. Знам ли?

Айк често скалъпваше смахнати теории, напълно непотвърдени. Тео подозираше, че той прекалено много клюкарства с пенсионираните си приятелчета, които до един бяха доста възрастни и склонни да раз­съждават, без да разполагат е факти.

Тео просто внимаваше. Беше се смъкнал на седал­ката и се беше привел зад човека отпред. Не искаше да среща погледа на Пийт Дъфи. Да, той беше в ареста и сигурно вече беше безвреден, но Тео искаше да стои на разстояние. Миналата събота се бяха погледнали в очите на летището във Вашингтон и Дъфи можеше да си го спомни. Разбира се, тогава Тео беше дегизиран донякъде. Беше обсъдил въпроса с Айк, но чичо му не се плашеше лесно.

Тук беше и Омар Чийп, съмнителен тип, за когото се знаеше, че се навърта край кантората на Клифърд Нанс и му върши мръсната работа. Той пък си имаше дружка - Пако. И двамата бяха гангстери.

След края на изслушването Тео можеше да избира между две неща: да яхне велосипеда си и да се върне в клас или да предложи на Айк да хапнат по един сладоледен йогурт в „Гъфс“. Знаеше, че чичо му никога не би му отказал и с удоволствие би го почерпил.

Тео си поръча обичайното - шоколадов йогурт, по­ръсен обилно е натрошени бисквитки „Ореос“. Айк си взе малък сладолед е вкус на манго и черно кафе.

- Искам да те попитам нещо, Айк - каза Тео и нала­па препълнена лъжица йогурт.

- Не се и съмнявам - отвърна Айк. - Ти винаги имаш въпроси.

- Доколкото разбирам процедурата, преди проце­са от двете страни се иска да представят списък на свидетелите си. Нали така?

- Да. Списъкът включва не само имената на свиде­телите, а и кратко резюме на показанията им.

- Значи самоличността на Боби Ескобар ще стане известна на Дъфи и на адвокатите му. Ще научат, че обвинението разполага със свидетел, който ще каже, че е видял Дъфи да се втурва в дома си по времето, ко­гато съпругата му е била удушена, нали така?

- Обикновено да.

- Обикновено ли? Има ли изключения от правило­то?

- Така ми се струва. Доколкото си спомням от вре­мето си в окопите, обвинението може да помоли съди­ята да не разкрива името на някой свидетел, ако въ­просният свидетел се нуждае от закрила. Това е последица от много от старите дела на мафията, в които основният свидетел срещу мафиотски лидер е донос­ник от организацията. Разкриели ли самоличността му, най-вероятно било да го намерят на дъното на ня­кое езеро с бетонни ботуши.

- Има логика.

- Обзалагам се, че Джак Хоугън и полицията ще направят всичко по силите си да пазят в тайна само­личността на Боби до последния момент.

- И аз се надявам. Видях онзи гадняр Омар Чийп в съдебната зала. Сигурен съм, че и Пако се спотайва някъде. Ако разберат за Боби, ще стане опасно.

- Не бих се тревожил излишно, Тео. Хоугън знае, че без Боби обвинението му издиша. Нали помниш първия процес? Нямаше солидни доказателства и Дъ­фи щеше да бъде оправдан. Хоугън и полицията ще пазят момчето.

- Според теб трябва ли да го предупредя?

- Не, мисля, че направи достатъчно. Положението е опасно и ти трябва да стоиш настрана, ясно?

- Да, струва ми се.

Айк се пресегна и стисна китката на Тео.

- Чуй ме! - каза той със строго изражение. - Не се бъркай, ясно? Не е твоя работа.

- Е, донякъде е моя. Боби Ескобар нямаше да бъде замесен, ако не бях убедил братовчед му Хулио, че той трябва да свидетелства. И нямаше да водим този раз­говор, ако не бях забелязал Дъфи в метрото.

- Така е. Направи много да се стигне до тук. А сега се оттегли. Напиши си реферата. Ще наблюдаваме процеса и ще се надяваме справедливостта да възтър­жествува. Просто стой настрана, ясно? - Айк пусна китката му.

- Ясно - неохотно каза Тео.

- А сега е време да се връщаш в училище.

- Не трябва, Айк. Петък следобед е, а седмицата беше тежка.

- Тежка седмица. Говориш като бачкатор, който се е бъхтил четиресет часа в някоя фабрика.

- Виж какво, Айк, дори начинаещите адвокати имат тежки седмици.

13

От другата страна на главната улица, през четири пресечки на изток от сладкарница „Гъфс“, се провеж­даше друга среща и темата също беше процесът на Дъфи. Клифърд Нанс имаше превъзходна кантора на втория етаж на бившия най-хубав хотел в града. Всъщност господин Нанс притежаваше цялата сграда и използваше по-голямата част от нея за проспериращата си адвокатска кантора. От високите арковидни прозорци се разкриваше прекрасна гледка към улици­те долу, съдебната палата и дори реката в далечината. Не че му оставаше много време да се наслаждава на гледката, нищо подобно. Той беше сред най-търсени­те адвокати в града.

Седеше на бюрото си, пиеше кафе и разговаряше с млад адвокат на име Брийланд, един от многобройни­те сътрудници, на които даваше разпореждания.

- Когато съдия Гантри прекрати първия процес и изпрати всички да си ходят, на следващата сутрин ни повика с Джак Хоугън и ни каза, че се е появил не­очакван свидетел и че информацията е от съществено значение за установяването на истината. Не ми раз­кри името на свидетеля, нито какво евентуално ще ка­же той. Заряза ни в неизвестност. Готвехме се за нов процес и по някое време щяха да поискат от Джак Хоугън да разкрие имената на свидетелите. Разбира се, преди това да се случи, нашият клиент избяга от гра­да.

- Значи още нямаме представа кой е този свиде­тел? - попита Брийланд.

- Никаква. Но допускам, че скоро ще разберем.

- И какво ще направим?

- Зависи кой е той и какво ще каже.

- Звучи като работа за Омар.

- Още не. Но ми напомни да го предупредя, че за­плахите към свидетел на обвинението са сериозно престъпление.

- Омар го знае.

Мобилният телефон на Брийланд завибрира. Той го погледна и каза:

- Говорим за вълка... Омар е долу и иска да се ви­дите.

- Изпрати го горе.

Омар влезе в кабинета и седна до Брийланд.

- Имам среща след десет минути, така че казвай бързо - грубо каза Нанс.

- Добре - рече Омар. - Идвам от затвора, говорих е Дъфи. Хлапето Буун беше в съда днес следобед. Не знам как така отсъства от училище, но беше там с от­качения си чичо. Видях ги. Пийт също ги е видял и се кълне, че те двамата са били миналата събота на лети­щето във Вашингтон, когато федералните са го спипа­ли. Не проумява какво е станало. Обаче ако помните, вечерта, преди съдия Гантри да прекрати процеса, го видяхме да отива в кантора „Буун и Буун“ и да се сре­ща със семейството, включително с хлапето и с шан­тавия му чичо. И на следващия ден - бум! Невалиден процес! Става нещо странно.

- Но Буун не са адвокати по наказателни дела - от­беляза Нанс. - Много добре ги познавам.

- Може би не ровят те, а само малкият - каза Омар. - Хлапето си е навряло носа в делото на Пийт и родите­лите му просто се опитват да го предпазят.

- Не можеш да следиш едно хлапе из града, Омар - каза Брийланд.

- То знае кой е загадъчният свидетел - каза Омар. - Главата си залагам.

Нанс и Брийланд се спогледаха.

- Бас държа, че хлапето има нещо общо и със зала­вянето на Пийт от федералните - продължи Омар. - Ходиха във Вашингтон седмицата, преди да го спипат.

- Кои? - попита Нанс.

- Всички осмокласници от прогимназията. На екс­курзия. Цяла тумба ученици са обикаляли из Вашинг­тон. Може някой да е видял Пийт.

- Което повдига очевидния въпрос - каза Брий­ланд. - Защо Пийт Дъфи е бил във Вашингтон?

- Твърде късно е да се косим за това - отговори гос­подин Нанс. - Недей да следиш детето, не го доближа­вай. Само го дръж под око.

14

Тео си тръгваше от училище в сряда следобед, ко­гато приятелят му Уди го спря до Стойката за велоси­педи. Уди беше видимо притеснен.

- Ей, Тео, ти нали познаваш съдията в Съда за жи­вотни?

Въпросът имаше подтекст и Тео веднага се зачуди каква пакост е намислил Уди. Беше свястно хлапе, Тео го харесваше и му имаше доверие, но семейството му беше простовато, а Уди постоянно се забъркваше в не­приятности или беше на крачка от тях.

- Разбира се. За какво става дума?

- Ами - каза Уди и се озърна, все едно полицията можеше да ги подслушва. - Трябва да се явя в съда утре следобед. С брат ми Еван сме обвинени в нещо.

Тео бавно слезе от колелото си, ритна Стойката, за Да го подпре, и попита:

- Добре. В какво сте обвинени?

- Майка ми и мъжът ѝ не знаят за това, Тео, и аз искам да не вдигаме много шум.

Майката на Уди се беше женила няколко пъти и се­гашният ѝ съпруг пътуваше много. Бащата му беше зидар, който живееше с новата си съпруга и с няколко малки деца. По-големият му брат си имаше неприят­ности със закона.

- Ако ти трябваше да се явиш пред съдията, щеше ли да кажеш на родителите си? - попита Уди.

- Не непременно - отговори Тео. За малко да доба­ви, че винаги е добре да кажеш на родителите си, но самият той често пазеше тайни от своите. - Какво се е случило?

- Чувал ли си за припадащи кози?

- За припадащи кози ли?

- Да, за припадащи кози.

- Никога не съм чувал.

- Ами тя е дълга история.

Следващия следобед Тео беше с Уди и Еван в мал­ката тясна зала на приземния етаж в съдебната палата на Стратънбърг и чакаше съдия Йек да заеме мястото си и да призове към ред в залата. Седяха на сгъваеми столове около сгъваема маса, а няколкото момчета зад тях, включително Чейс, Арън и Брандън, бяха дошли от любопитство. От другата страна на пътеката седе­ше гневен мъж на име Марвин Туийл. Беше фермер, облечен с работните си дрехи - избелял дочен гаще­ризон, карирана риза и ботуши със стоманен връх и кални токове. Зад него имаше няколко души, част от обичайните посетители на Съда за животни, които се опитваха да спасят кучетата без каишки, заловени от доста агресивната служба за контрол над безпризор­ните животни.

В четири следобед съдия Йек се показа от вратата в дъното и зае мястото си на съдийската маса. Както обикновено, беше облечен е джинси, каубойски боту­ши и старо спортно сако. И пак както обикновено, из­глеждаше отегчен от работата си. Той беше най-нископоставеният съдия в града, всъщност беше единстве­ният съдия, който заемаше тази нещатна длъжност. Съдът за животни не се ползваше с голямо уважение. Тео обаче го обичаше, защото правилата тук бяха мал­ко и не беше необходимо присъствието на адвокати. Всеки, включително тринайсетгодишно момче, което се мисли за адвокат, можеше да се яви от името на клиент.

- Здрасти, Тео - поздрави го съдия Йек. - Как са вашите?

- Добре са, благодаря, господин съдия.

Йек погледна лист хартия и каза:

- Така, първото дело е „Марвин Туийл срещу Еван Ламбърт“. - Погледна към фермера и попита: - Вие ли сте господин Туийл?

Той се изправи и отговори:

- Да, господин съдия.

- Добре дошли в Съда за животни. Не е нужно да ставате. Тук всичко е неформално.

Господин Туийд кимна смутено и седна. Беше ви­димо напрегнат и се чувстваше неловко. Съдия Йек погледна Тео.

- Предполагам, че ти представляваш братята Лам­бърт.

- Да, господин съдия.

- Добре. Господин Туийл, вие сте ищецът, така че започнете пръв.

- Ами, господин съдия, трябва ли ми адвокат? Ако те имат, трябва ли да имам и аз?

- Не, господине, не и в този съд. А и Теодор Буун не е истински адвокат, още не. По-скоро е правен съ­ветник.

- Трябва ли ми правен съветник като него?

- Не, господине, със сигурност не. Запознайте ни със случая.

Доволен и много по-спокоен, господин Туийл за- разказва:

- Ами, господин съдия, имам малка ферма, южно от града и отглеждам няколко породи кози, които ня­кои хора харесват за домашни любимци. Други ги от­глеждат заради месото и кашмирената вълна. Не са типични кози. По-дребни са и изискват по-малко гри­жи. Наричат се миотонични кози, защото имат специ­фично мускулно заболяване, известно като „миотония конгенита“. Само толкова ми е известно по научната страна на въпроса, но една от проявите на болест­та е, че мускулите им се схващат, когато изпаднат в паника, и тогава се сковават и падат с изпружени кра­ка. Затова им казват припадащи кози. Всъщност не припадат истински, в съзнание са, но остават в това състояние десетина секунди. След това се изправят и всичко е наред. Просто увреждане на мускулите, не е свързано с мозъка или нещо подобно.

- Припадащи кози? - попита съдия Йек.

- Да, господин съдия. Доста са известни в света на козите.

- Е, извинете. И какво е оплакването ви?

Господин Туил изгледа гневно Уди и Еван и про­дължи:

- Ами късно в понеделник следобед бях вкъщи и четях вестник, когато жена ми дойде и каза, че в коша­рата на козите става нещо. Тя се намира на стотина метра зад къщата и аз се запътих натам. Когато се при­ближих, чух смях. Някой беше проникнал в имота ми, затова влязох в бараката за инструменти и грабнах пушката. Когато се приближих до кошарата, видях тези две момчета да дразнят животните ми. Наблюда­вах ги няколко минути. Едното беше в единия край, а другото се беше облегнало на оградата и снимаше ви­део. Едното момче - не ги различавам - изскачаше из­зад коритото за вода, пляскаше силно с ръце, крещеше на козите ми и после се кикотеше, когато те припада­ха. Щом козите се изправяха, бягаха от него, а той ги гонеше и крещеше като идиот, докато приклещеше няколко, нападаше ги отново и се кикотеше, когато те припадаха.

Съдия Йек изглеждаше развеселен. Погледна към Тео и попита:

- Имаме ли това видео?

Тео кимна.

- Колко кози има в кошарата? - попита съдия Йек.

- Единайсет.

- Продължете, моля.

- После, и това вече наистина ме вбеси и положе­нието стана сериозно, едно от момчетата запали пиратка и я хвърли към козите. Бум! Всички единайсет кози се строполиха, изпружили крака като мъртви. Момчетата си плюха на петите, но аз ги погнах. Видя­ха пушката ми и разбраха, че това е краят на забавле­нията. Имат късмет, че не ги застрелях.

- Козите изправиха ли се? - попита съдия Йек.

- Да, господин съдия, но ето неприятната част.

Около един час след като прогоних момчетата и след като намерих имената и адреса им, се върнах в коша­рата да проверя какво е положението. И тогава видях, че Беки е мъртва.

- Коя е Беки?

Господин Туийл взе две увеличени снимки. Подаде едната на съдията, а другата - на Тео. На снимката се виждаше бяла коза, полегнала на една страна - или припаднала, или мъртва.

- Това е Беки - каза господин Туийл и гласът му изведнъж потрепери.

Погледнаха го - очите му бяха насълзени.

- На каква възраст е Беки? - попита съдия Йек.

- Беше на четири, господин съдия. Присъствах на раждането ѝ. Тя е може би най-сладката козичка, коя­то съм имал. - Мъжът изтри очи с опакото на дланта си и продължи с още по-слаб глас: - Беше съвсем здрава. Държах я, защото беше добро разплодно жи­вотно. А вече я няма.

- Обвинявате Уди и Еван Ламбърт, че са убили ко­зата ви, така ли? - попита съдия Йек.

- Тя си беше съвсем добре, когато те се появиха. Аз не карам козите си да припадат. Някои хора сигурно го правят за забавление, но не и аз. Тези момчета отнача­ло подплашиха козите ми до смърт, а после пиратката страшно ги разстрои. Да, господин съдия, мисля, че те убиха Беки.

- Колко струва козата?

- Пазарната ѝ цена е четиристотин долара, но за мен тя беше много по-скъпа, защото беше добро раз­плодно животно.

Господин Туийл вече се съвземаше.

Съдия Йек дълго мълча и накрая попита:

- Нещо друго, господин Туийл?

Той поклати глава.

- Тео.

Тео, който цяла нощ беше премислял аргументите си, а и през деня те не му излизаха от главата, започна с излагане на очевидните факти:

- Господин съдия, разбира се, клиентите ми са по­стъпили лошо. Имотът не е техен. Те несъмнено са били в нарушение и трябва да понесат наказание. Но не са действали предумишлено с цел да тормозят жи­вотните. Припадащите кози са известни тъкмо с това - те припадат. Господин Туийл току-що каза, че много собственици карат козите си да припадат просто за за­бавление. Проверете онлайн, вижте в Ютюб. Има де­сетки клипчета на хора, които притежават такива кози, които им крещят, показват се изневиделица с го­леми чадъри и така нататък, за да уплашат козите и те да направят, каквото се очаква от тях - да припаднат! Това е.

- Само че клиентите ти не са собственици на кози­те - прекъсна го съдия Йек.

- Не, господин съдия, разбира се, че не са. Пак по­втарям, не е трябвало да ходят там.

- И са заснели видео?

- Да, господине.

- Сигурно за да го качат в Ютюб.

- Да, господине.

- Носиш ли го?

- Да, господин съдия.

- Добре. Да го пуснем.

Тео знаеше, че клипът ще бъде показан, и се беше подготвил. Беше адски смешен и той смяташе да го използва с такава цел. Малко хумор, за да размекне съдия Йек и да покаже, че е безвредно да предизви­каш припадък на коза.

Свърза лаптопа си с по-големия монитор на сгъва­емата масичка до съдия Йек, включи го и пусна клипа. Всички в съдебната зала вече се бяха приближили към масичката.

Какво се видя на екрана? Кошара с навес; стадо от единайсет дребни кози - някои черни, други бели, всички с големи изпъкнали очи, - които просто си се мотаят. Изведнъж Еван Ламбърт изскача иззад кори­тото за вода, крещейки и размахвайки ръце. С викове връхлита стреснатите, нищо неподозиращи животни. Краката на няколко кози се сковават и те рухват на зе­мята, други се разбягат, когато Еван ги погва, все още крещейки през смях като безумец. Избира си една коза и я преследва, докато тя решава, че сигурно ще е по-безопасно просто да припадне, и се катурва. Други се изправят и неистово блеят една срещу друга. Еван продължава да ги тормози, а зад камерата се чува не­обузданият смях на Уди.

Наистина беше смешно и повечето хора в съдебна­та зала прихнаха. Особено Уди, Еван, Чейс, Арън и Брандън, които изпокапаха от смях. Адвокатът Тео успя да запази сериозно изражение отчасти защото вече много пъти беше гледал видеото. Съдия Йек се забавляваше. Господин Туийл - не.

Следва миг на затишие в кошарата. Козите - вече всички на крак - се скупчват на едно място, сякаш търсят сигурност, докато Еван вади нещо от джоба си. Пиратка. Ухилва се широко срещу обектива, запалва я, хвърля я близо до разтревоженото стадо, чува се си­лен пукот и единайсетте животни се строполяват на земята с щръкнали като пръчки къси крачета. Еван се превива от кикот. Отново се чува смехът на Уди. Край на видеото.

Всички се отдръпнаха назад на местата си. Съдия Йек изчака залата да утихне и си пое дълбоко въздух.

- Продължи, Тео - каза той накрая.

- Бих искал Еван Ламбърт да направи изявление - казаТео.

- Много добре.

Еван изпъна гръб и се прокашля. Беше на петнай­сет, но не по-висок от по-малкия си брат. Веселието се беше изпарило и Еван беше доста неуверен.

- Господин съдия, както каза Тео, не трябваше да ходим там. Идеята беше моя. Миналата седмица гле­дах едно видео в Ютюб, затова с Уди започнахме да търсим припадащи кози. Проверихме в „Жълтите страници“ и намерихме ферми за кози, после открих­ме тази на господин Туийл. Искахме само да видим дали козите наистина припадат. Нали знаете - не бива да вярваш на всичко в интернет. Така че, просто се за­бавлявахме. Това е.

- Качихте ли видеото онлайн? - попита съдия Йек.

- Не. Господин Туийл ни предупреди, че ще ни за­стреля, ако го качим.

- И ще го направя! - изръмжа фермерът от няма и три метра.

- Достатъчно - предупреди съдия Йек. - Тео.

- Господин съдия, бих искал клиентът ми Уди Лам­бърт също да направи изявление.

Уди се държа по-наперено от брат си и всъщност не се разкайваше искрено. Тео го беше предупредил, че дръзките приказки ще навредят на каузата им. Някол­ко пъти го беше посъветвал: дръж се така, все едно искрено съжаляваш.

- Ами, да, наистина съжаляваме. Не искахме да на­бедим на никого, нито пък на козите. Господин съдия, знаете ли, че в Тенеси всяка година има празник на припадащите кози? Кълна се. Хората водят козите си там и цели три дни ги карат да припадат. Мисля дори, че раздават награди. Така че постъпката ни не е толкова лоша. Но съм съгласен, че сбъркахме.

- Ами Беки? - попита съдията.

- Коя?

- Мъртвата коза.

- А, тя ли - отговори Уди. - Вижте, господин съ­дия, когато си тръгнахме, след като си поговорихме дълго с господин Туийл, всички кози си бяха живи и здрави. Не сме убили никоя. Ако някое животно е умряло по-късно, не виждам защо трябва да обвиня­ват нас.

- Докарахте ѝ инфаркт - каза господин Туийл. - С абсолютна сигурност.

- Няма друг начин да бъде доказано това, господин съдия - намеси се Тео, - освен с аутопсия. Това е един­ственият начин да бъде установена причината за смъртта на животното.

- Искаш да се направи аутопсия на коза? - попита съдия Йек, извил вежди максимално нагоре.

- Не съм казал това, господин съдия. Аутопсията би струвала повече от козата.

Съдия Йек почеса брадата си и, изглежда, потъна в дълбок размисъл. След кратка пауза каза:

- Трябва да признаеш, Тео, че положението е доста подозрително. Козите са си били добре, преди пиратката да ги стресне и те да се строполят на земята.

- Само са припаднали, господин съдия, после са се изправили и са забравили случилото се.

- Откъде знаеш, че са го забравили?

- Ами, да, всъщност не знам.

Внимавай какво казваш, Тео-назидателно го по­съветва съдия Йек. - Адвокатите нерядко преувелича­ват аргументите си.

- Извинете, господин съдия, но обвинението към клиентите ми, че са убили коза, също е прекалено.

- Във вашия съд убийството на селскостопанско жи­вотно е престъпление, което се наказва с до пет годи­ни затвор. Наистина ли мислите, че Уди и Еван заслу­жават пет години затвор?

Уди го изгледа ядосано: Трябваше ли да повдигаш въпроса?

А в погледа на Еван прочете: Браво бе, страхотен адвокат си!

Съдия Йек погледна към господин Туийл и го по­пита:

- Искате ли тези момчета да влязат в затвора?

- И още как! - изстреля господин Туийл в отговор.

Съдия Йек погледна към братята Ламбърт и попи­та:

- Родителите ви знаят ли за това?

И двамата поклатиха енергично глава. Не.

- Не искаме родителите ни да научат - каза Еван. - Имат си достатъчно проблеми.

Съдия Йек си нахвърли някакви бележки. Залата притихна, сякаш всички бяха затаили дъх. Тео беше идвал тук много пъти и знаеше, че съдията търси ком- промисно решение и че ще оцени, ако някой му по­могне.

- Господин съдия, ако нямате нищо против, може ли да предложа решение? - обади се той.

- Разбира се, Тео.

- Струва ми се крайно да говорим за затвор. Кли­ентите ми са ученици и няма да има никаква полза от престоя им в затвора. А тъй като родителите им не са замесени и нямат пари да платят глоба за навлизането в частен имот, клиентите ми биха могли да бъдат осъ­дени на няколко часа работа във фермата на господин Туийл.

- Не ги искам във фермата си - изломоти господин Туийл. - Козите ми ще пострадат необратимо.

Тео погледна към Уди и той се изправи, както беше инструктиран.

- Господин Туийл, с брат ми много съжаляваме за случилото се. Нямахме право да влизаме в имота ви и си даваме сметка за това. Просто се забавлявахме, не искахме да навредим. Поднасяме извиненията си и сме готови да направим каквото поискате, за да ви компенсираме.

Искрените извинения имаха голяма тежест в съ­дебната зала на съдия Йек.

Господин Туийл беше добродушен човек с голямо сърце. Как ще гледаш припадащи кози, ако не гледаш великодушно на света? Изражението му обаче остана строго, а очите му - забодени в пода. Уди седна.

Съдия Йек погледна господин Туийл и попита:

- Колко голяма е фермата ви?

- Двеста акра.

- Аз съм отраснал във ферма и знам, че все има храсти за сечене, дърва за цепене. Със сигурност ще намерите някаква работа на тези момчета, нещо за вършене далече от кошарата на козите.

Господин Туийл закима и почти се усмихна, сякаш се беше сетил за неприятна работа във фермата, отла­гана с години.

- Да, струва ми се.

- Ето какво ще направим - отсече съдия Йек. - Обявявам и двамата за виновни за незаконно проник­ване в частен имот, но това няма да бъде отразено в съдебния архив. И тъй като нямате пари, не присъж­дам глоба. Осъждам ви на по двайсет часа труд във фермата на господин Туийл през следващия месец.

- Ако не се явите или не изпълните каквото ви каже, ще се видим отново тук и тогава няма да съм в добро на­строение. И да не сте припарили до козите. Съгласен ли сте, господин Туийл?

- Да, струва ми се.

- Въпроси, Тео?

- Не, господин съдия.

- Много добре. Следващото дело.