Беглецът

15

Когато Тео се събуди в понеделник сутринта, дъж­дът барабанеше по прозореца на стаята му и се чуваха гръмотевици. Навън беше тъмно, прекалено тъмно за ставане, но той и бездруго почти не беше мигнал. Взи­раше се в тавана, потънал в тежки мисли, когато усети нещо да се раздвижва до леглото му.

- Добре - каза и се отмести, за да може Джьдж да се качи в леглото.

Кучето не обичаше гръмотевиците и се чувстваше в по-голяма безопасност под завивките, а не под лег­лото.

Как щеше лошото време да се отрази на процеса? Тео не беше сигурен. Може би щеше да прогони част от зрителите, но едва ли. Съдебната зала щеше да е претъпкана. Градът не говореше за почти нищо друго, откакто Пийт Дъфи беше заловен във Вашингтон.

Щеше ли Тео да присъства в съдебната зала? Ето това беше големият въпрос. Господин Маунт беше по­питал директорката, госпожа Гладуел, дали класът му може да присъства на откриването на процеса точно както предишния път, но молбата му беше отхвърле­на. Момчетата имали и други занятия, и други задъл­жения, затова не било редно неговият час да погълне толкова много време, и то извън училище. Тео и господин Маунт здравата се ядосаха, но не можеха да на­правят нищо.

Вторият процес на Пийт Дъфи щеше да бъде по-го­лям от първия. Защо госпожа Гладуел отказваше да го проумее? Момчетата щяха да научат много повече в съ­дебната зала, отколкото ако останеха да се мъчат с ис­пански или химия. След като се разбра, че няма да могат да отидат групово, Тео започна да крои планове сам да се измъкне от училище. Позачуди се дали отново да не се престори на болен, и то не с обичайната раздира­ща кашлица или стомашно разстройство, или темпера­тура, повишена със затоплена на радиатора кърпа, коя­то притискаше към челото си. Нищо от това нямаше да свърши работа най-вече защото родителите му често бяха виждали тези номера. Провери в интернет какви са симптомите на грипа, на ангината, на коклюша, дори на апандисита, но си даваше сметка, че това са твърде сериозни заболявания, за да ги симулира. Освен това майка му щеше да настоява да не мърда от леглото ня­колко дни. Хрумна му да се примоли на съдия Хенри Гантри, негов верен съюзник, и да се опита да го убеди, че трябва на всяка цена да бъде в съдебната зала. Си- гурно можеше да бъде полезен някак. Поговори с Айк за план, според който той го измъква от училище уж за да отидат на погребение, но си спомни, че и този номер вече беше използван. Накрая убеди господин Маунт да се намеси и да напише молба Тео да бъде изпратен да наблюдава първия ден от съдебния процес, за да до­кладва всичко в часа им по, Държава и право“. Госпо­жа Гладуел неохотно даде съгласие, но само ако роди­телите на Тео са съгласни.

И тук удариха на камък. Родителите му смятаха, че той вече е пропуснал много от училище. Обикновено бяха на различно мнение: единият казваше „да“, дру­гият казваше „не“ и обратно. Този път обаче останаха единен фронт и засега Тео не беше успял да ги победи. Не можеше да си представи, че ще изпусне процеса.

Спря да вали и небето започна да се прояснява. Той си взе душ, облече се, изми си зъбите, огледа дебелите си шини и накрая слезе до кухнята за последното сра­жение. Родителите му бяха на масата - пиеха кафе и четяха вестника. Баща му беше облечен с обичайния тъмен костюм. Майка му още беше по пижама и халат. Във въздуха се усещаше напрежение. Казаха си „доб­ро утро“, Тео седна на стола и зачака. Те сякаш не го забелязваха.

След няколко неловки минути майка му попита:

- Няма ли да закусваш, Тео?

- Не - отговори той рязко.

- И защо?

- Правя гладна стачка.

Баща му сви рамене, изгледа го с бегла усмивка и отново се вглъби във вестника. Ами гладувай колкото искаш, синко.

- И защо правиш гладна стачка? - попита майка му.

- Защото не сте честни с мен, а аз не обичам не­справедливостта.

- Вече водихме този разговор - каза баща му, без да откъсва очи от вестника.

Тео нерядко се изумяваше от времето, което роди­телите му отделят на местния вестник. Наистина ли в Стратънбърг имаше толкова интересни новини?

- Несправедливост е много силна дума, Теди - от­беляза майка му.

- Престани да ме наричаш Теди. Вече съм голям за това.

Думите му прозвучаха прекалено остро и майка му го изгледа с тъжен поглед. Баща му го стрелна строго с очи. Минаха още няколко напрегнати минути, докато Тео въртеше палци, а Джьдж гледаше нагоре, очевид­но гладен.

Баща му отгърна страницата и най-накрая попита:

- Колко ще продължи тази гладна стачка?

- До края на процеса.

- Ами Джьдж? Обсъдил ли си го с него?

- Да, говорихме надълго и нашироко - отговори Тео. - Той предпочита да не участва.

- Радвам се да го чуя. - Баща му смъкна вестника и погледна към Тео. - Дай да изясним нещо. Довечера отиваме в „Робилио“ - любимия ти италиански ресто­рант. Аз сигурно ще си поръчам или спагети с кюфтенца, или равиоли със спанак и телешко, след като хапнем моцарела с печени домати, разбира се. Майка ти вероятно ще си поръча капелини с морски дарове и може би патладжан на грил. Ще ни поднесат и кошничка с прочутия им чеснов хляб. Може дори да си вземем страхотното им тирамису за десерт. А ти през цялото време ще седиш и ще ни гледаш как се храним, ще усещаш уханието на чесновото хлебче, ще гледаш подносите с вкусна храна, които келнерите ни носят, и само ще отпиваш от водата си. Това ли се опитваш да кажеш, Тео?

Тео изведнъж прегладня. Устата му се напълни със слюнка. Коремът му се сви. Почти усещаше вкусните ухания, които го връхлитаха всеки понеделник, щом прекрачеше прага на „Робилио“. Но успя да каже:

- Точно така.

- Не ставай глупав, Тео - намеси се майка му.

- Помисли си колко пари ще спестим - каза баща му - В „Робилио“ водата с лед е безплатна. И пари за обяд няма да му даваме.

Джьдж вдигна лапа и задраска по крака на Тео, ся­каш за да го подсети: Ей, приятел, аз не съм на гладна стачка.

Тео бавно се надигна и отвори хладилника. Взе бу­тилка пълномаслено мляко - нито той, нито Джьдж обичаха обезмаслено - и извади кутията с корнфлейкс от бюфета. Докато сипваше в купичка, забеляза нещо важно. Баща му беше смъкнал вестника си съвсем ле­ко, колкото да срещне очите на майка му и да ѝ се ус­михне лукаво.

Действаха задкулисно. Играеха му номера.

Тео остави купата на пода и се върна на масата, примрял от глад. Бяха се смълчали прекалено, затова той реши да подеме друг сериозен разговор. Нямаше нищо за губене.

- Пак ви казвам, не виждам нищо лошо да ми поз­волите да гледам първия ден в съда. И двамата знаете, че това е най-големият процес в историята на Стратънбърг, вероятно най-сериозният, който ще видим някога, затова не е честно да ме карате да го пропусна. Мисля, че съм донякъде свързан със случая, защото ако не бях аз, изобщо нямаше да има процес. Пийт Дъфи щеше да е в Южна Америка и полицията никога нямаше да го намери. Човек, обвинен в убийство, на свобода. Но благодарение на мен, на моята наблюда­телност и на невероятната ми способност да разпо­знавам бегълци - не веднъж, а цели два пъти - хората в този град и в окръг Стратън ще видят съдебната ни система в действие. Благодарение на мен. Освен това знам за този случай повече от всеки друг. Аз намерих Боби Ескобар, основния свидетел на обвинението. - Гърлото му се стегна и за секунди гласът му затрепе­ри. Но той не възнамеряваше да им достави удоволст­вието да го видят как се пречупва. - Просто не е чест­но. Само това искам да ви кажа. Според мен наистина трябва да размислите.

Тео сключи ръце върху масата. Двамата бяха потъ­нали във вестниците си и като че не го слушаха. На­края майка му каза:

- Уудс, според теб трябва ли да размислим?

- Нямам нищо против.

Тя вдигна очи към Тео и го удостои с една от онези широки майчински усмивки, които пръскаха топлина и щастие.

- Добре, Тео, размислихме. Но само днес, споразу­мяхме ли се?

Тео беше на седмото небе, но запази достатъчно самообладание, за да не се съгласява на никакво спо­разумение. Знаеше, че и по-нататък през седмицата ще отиде в съдебната зала, когато Боби Ескобар дава показания, но още не беше измислил как да го постиг­не. Скочи на крака, прегърна майка си, благодари де­сетина пъти и отиде да вземе кутията с корнфлейкс.

- Край на гладната стачка, така ли? - попита баща му.

- Така - отговори Тео.

Беше успял. Никога досега не беше прибягвал до заплаха, че ще гладува, за да изнудва родителите си, но току-що беше добавил и този номер в торбата си с хитрини. Едно от големите предимства на това да е единствено дете беше, че не се налагаше родителите му да измислят глупави правила, които другите деца да спазват. Те можеха да си позволят да са по-гъвкави, а пък Тео умееше да ги обработва.

16

В осем и половина Тео седеше на бюрото си в клас- ната стая на господин Маунт, наблюдаваше как минутната стрелка бавно се придвижва по кръга и чака­ше първия за деня звънец. Беше пристигнал рано и безуспешно се беше опитал да убеди господин Маунт да се отправи незабавно към кабинета на госпожа Глад­уел и да настоява Теодор Буун да бъде освободен от часа на класния, за да се втурне към съдебната палата, където залата със сигурност вече беше претъпкана. Господин Маунт беше на мнение, че достатъчно е обезпокоил госпожа Гладуел. Потърпи, Тео.

Звънецът най-сетне прозвуча и класът се успокои. Арън вдигна ръка и каза:

- Според мен не е честно Тео да гледа процеса Днес, а ние не. Какви са тия привилегии?

Господин Маунт не беше в настроение за спорове.

- Няма никакви привилегии, Арън - отговори той. - Тео ще наблюдава процеса днес и утре ще пред­стави резюме в часа по „Държава и право“. Ако не ти харесва, довечера можеш да напишеш доклад от три страници относно презумпцията за невинност и утре Да ни го црочетеш.

Така коментарите и въпросите на Арън секнаха.

- Тео, можеш да тръгваш. Пропускът ти е при гос­пожица Глория.

Уди и още двама клоуни задюдюкаха и засъскаха, докато Тео изхвърчаше от стаята. Госпожица Глория работеше на рецепцията и си въобразяваше, че кон­тролира цялото училище. Работата ѝ беше неблагодарна - трябваше да се занимава с болни ученици и със здрави ученици, които се преструват на болни, с ядосани родители, с преуморени учители и със строг началник (госпожа Гладуел), изобщо с най-различни стресирани хора, но въпреки това тя съумяваше да за­държи усмивката на лицето си. Тео два пъти ѝ беше давал безплатни правни съвети и с радост би го напра­вил отново, защото госпожица Глория имаше властта да го пуска да се измъква тайно от училище. Тя може­ше да му потрябва по-късно през седмицата, но днес поне имаше официално разрешение за ранното си из­лизане. Подаде му официален пропуск, който щеше да го предпази от досадните инспектори, които често обикаляха града и търсеха избягали от училище деца. Два пъти бяха заловили Тео, но той и двата пъти беше успял да избегне неприятностите. Яхна колелото си и отпраши към центъра на града. Процесът щеше да за­почне точно в девет, а съдия Гантри държеше на стро­га дисциплина в съдебната си зала. Тео не се съмнява­ше, че всички места ще бъдат заети. Два телевизион­ни екипа бяха поставили камерите си пред съдебната палата и наоколо им се беше събрала малка тълпа. Тео спря доста далече от тях и привърза колелото си към една стойка. Влезе през страничен вход и хукна наго­ре по тясно стълбище, което използваха рядко. По­здрави чиновничка в един кабинет, където пазеха но­тариалните актове, но без да забавя ход. Закриволичи между няколко по-малки кабинета, размени две-три думи с друг чиновник и намери тъмен коридор, който водеше до стаичката, където щяха да заседават съдеб­ните заседатели. Отвори следващата по-голяма врата със затаен дъх и надникна в залата. Както можеше да се очаква, там вече се беше събрала навалица, която жужеше в напрегнато очакване. Айк му махна и Тео успя да се настани на тясното място до чичо си. Седя­ха на третия ред зад масата на господин Джак Хоугън и екипа му от прокурори, които се подготвяха за нача­лото на процеса.

В другия край на залата Пийт Дъфи седеше на ма­сата на защитата заедно с Клифърд Нанс и още един адвокат. За краткото време, което бе прекарал в арес­та, изрусената му коса беше възвърнала нормалния си цвят - черна, но много по-прошарена от предишния път. Носеше тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка и като нищо можеше да мине за поредния адвокат.

- Някакви проблеми? - попита Айк.

- Не. Нашите промениха решението си днес сут­ринта.

- Не се учудвам.

- Ти ли говори с тях?

Айк се усмихна и не каза нищо. Тео подозираше, че чичо му се е обадил на родителите му късно вечер­та и ги е убедил да го пуснат да отиде в съда.

Точно в девет часа според големия часовник на стената над мястото на съдията приставът се изправи и се провикна:

- Станете!

Всички се изправиха, а неколцина закъснели се стрелнаха, към малкото свободни места. Съдия Гантри влезе през вратата зад съдийската маса и приставът продължи:

- Дами и господа, обявявам заседанието на Десети окръжен наказателен съд за открито. Съдия по насто­ящото дело ще бъде почитаемият Хенри Гантри. За­интересованите страни да представят своите стано­вища. И нека Бог да благослови този съд.

Съдия Гантри с развята дълга черна роба зае мяс­тото си върху подиума и каза:

- Седнете, моля.

Тео се огледа. Вече нямаше нито едно празно мяс­то, включително на балкона, където се бяха настани­ли съучениците му по време на първия процес.

Този процес беше различен. По време на първото дело в града цареше усещането, че Пийт Дъфи е убил съпругата си, но обвинението трудно ще го докаже. Очакваха прочутият му адвокат Клифърд Нанс да на­мери пробойни в обвинението и да предизвика доста- тъчно съмнение, за да бъде освободен клиентът му. Сега обаче, в началото на новия процес, хората бяха дълбоко убедени, че Дъфи е извършил убийството и го очаква смъртна присъда. Всички знаеха, че е избя­гал. Няма как, трябваше да е виновен! Дори Тео, кой­то силно вярваше в презумпцията за невинност, не мо­жеше да се принуди да гледа на Дъфи като на невинен човек.

Според чичо му Клифърд Нанс храбро се беше опи­тал да договори споразумение с Джак Хоугън, за да може Дъфи да се признае за виновен за убийство и бягство и да получи двайсетгодишна присъда. Той бе­ше на четиресет и девет години и ако оцелееше в за­твора, може би щеше да поживее няколко години като свободен човек. Според Айк Хоугън нямаше да се огъне. Най-доброто му предложение би било доживотна присъда без право на замяна. Дъфи щеше да умре в затвора по един или друг начин. Айк смяташе, че Дъфи трябва да приеме предложението. Твърдеше, че има голяма разлика между това да лежиш с доживотна присъда и да живееш сред обикновените за­творници.

Съдия Гантри нареди на пристава да въведе съдеб­ните заседатели. Отвори се страничната врата и зала­та притихна, докато съдебните заседатели влизаха един след друг. Бяха избрани предишната седмица на закрито заседание. Бяха четиринайсет - дванайсет редовни заседатели и двама резервни, в случай че някой се разболее или се наложи да бъде освободен. Всички ги наблюдаваха внимателно, докато заемаха местата си. Стратънбърг беше малък град, само със седемде­сет и пет хиляди жители, и според Тео почти всички се познаваха помежду си. Но той не познаваше никой от журито. Айк каза, че познава номер шест - привле­кателна жена на средна възраст, служителка в банка в центъра на града. И никой друг освен нея.

Съдия Гантри отдели няколко минути да разпита заседателите. Тревожеше го вероятността от неправо­мерни контакти. Дали някой е разговарял с тях относ­но делото? И така нататък. Съдиите винаги го праве­ха, а съдебните заседатели винаги отговаряха отрицателно. Този случай обаче беше различен. Пийт Дъфи разполагаше с пари - макар че никой не знаеше колко в момента след всичко, което беше надробил. С оглед на отчайващото му положение от него можеха да се очакват мръсни номера.

Джак Хоугън се изправи и се приближи към съдеб­ните заседатели. Беше висок и строен мъж, който все­ки ден се обличаше с еднакви черни костюми. Беше опитен прокурор и се ползваше с огромно уважение.

Тео много пъти го беше наблюдавал в съда. Започна с вежлив поздрав:

- Добро утро, госпожи и господа съдебни заседа­тели.

Представи се и помоли членовете на екипа си да се изправят. Хоугън не се отличаваше с външен блясък, но успя да стопи ледовете и да помогне на съдебните заседатели да се отпуснат. Обясни, че работата му е просто да представи фактите и да ги остави те да взе­мат решение.

А какви бяха фактите: Майра Дъфи, четиресет и шест годишна, беше удушена в дневната на дома си край голф игрището в „Уейвърли Крийк“. Голфът бе­ше важна подробност от това дело. По това време съ­пругът ѝ, обвиняемият Пийт Дъфи, играел голф сам, както правел често. Хоугън се приближи към масата си, натисна клавиш на един лаптоп и на големия екран точно срещу съдебните заседатели се появи голяма цветна снимка на Майра Дъфи. Беше красива жена, майка на двама прекрасни младежи. Следващата снимка беше от местопрестъплението: Майра Дъфи лежеше на килима в дневната на просторна къща. Ня­маше кръв, нямаше признаци на борба, просто една добре облечена жена, наглед заспала. Причината за смъртта беше удушаване. Последва въздушна снимка на голямата модерна къща, разположена в сенчест пар­цел, непосредствено до шестия феъруей. С помощта на снимки и диаграми Хоугън преведе съдебните за­седатели през събитията през онази ужасна сутрин. В единайсет и десет Пийт Дъфи започнал играта си на северното игрище с намерението да изиграе единай­сет дупки. Бил сам, в което нямало нищо необичайно. Бил сериозен голфър, който обичал да играе сам. Де­нят бил хладен и мрачен, игрището било на практика безлюдно. Избрал идеалното време за идеалното престъпление.

В този момент Джак Хоугън заговори за мотива. Пийт Дъфи се занимавал с недвижими имоти и спече­лил много пари, но пазарът се сринал и тогава той на­трупал доста дългове. Някои банки го притискали. Трябвали му пари в брой. Майра имала застраховка „Живот“ за един милион долара, чийто бенефициент бил съпругът ѝ.

Съдебните заседатели поглъщаха всяка драматич- на дума, изречена от Джак Хоугън.

- Мотивът е чисто и просто пари. Един милион до­лара, платими на Пийт Дъфи, в случай че съпругата му умре.

Отново към фактите: по времето на смъртта си Майра се подготвяла за обяд със сестра си в града. Входната врата била леко открехната. Алармата била изключена. Времето на смъртта беше определено като приблизително единайсет и четиресет и пет. С помощта на чертеж Хоугън обясни, че Пийт Дъфи се намирал някъде между четвъртата или петата дупка на северното игрище, на около осем минути път с ко­личка за голф от дома им.

Прокурорът замълча и се приближи към съдебните заседатели.

- В този момент Пийт Дъфи напуснал северното игрище и бързо отпрашил с количката. Крайната цел била къщата му. Пристигнал към единайсет и четире­сет и паркирал близо до задния двор. Господин Дъфи е десничар, затова като всички играчи десничари но­сел ръкавица на лявата си ръка. Доста износена ръка­вица. Но когато влязъл в къщата си през задния вход, той направил нещо странно. Бързо надянал ръкавица и на дясната си ръка. Две ръце, две ръкавици - никога няма да видите подобно нещо на голф игрище. Влязъл вътре, нападнал съпругата си и след като тя издъхна­ла, обиколил къщата на бегом, отварял чекмеджета и изваждал от тях разни неща като бижута, старинни часовници и пистолети. Инсценирал обир, та хората да смятат, че неизвестен крадец е влязъл в къщата с намерението да краде, но се е натъкнал на Майра, коя­то се наложило да елиминира, разбира се.

Поредната продължителна пауза. В съдебната зала цареше мъртва тишина. Хоугън видимо се наслажда­ваше на драматизма.

- Откъде го знаем ли? Знаем, защото има свидетел. Младеж на име Боби Ескобар. Той работел на голф иг­рището - косял тревата и вършел други подобни дей­ности, а в единайсет и половина онази сутрин тъкмо започвала обедната му почивка. Боби е от Ел Салва­дор и е нелегален работник. Пребивава в страната не­законно като мнозина други, което не променя факта, че е видял Пийт Дъфи да бърза към дома си онази сут­рин. - Хоугън докосна лаптопа си и на екрана се появи още една въздушна снимка. С помощта на лазерна по­казалка той обясни: - Боби седял в гората ето тук и половинчасовата му обедна почивка била някъде по средата. От мястото си съвсем ясно виждал задната страна на къщата на Дъфи. Видял Пийт Дъфи да пар­кира количката си за голф, да слага втората ръкавица на дясната си ръка и бързо да влиза вътре. Няколко минути по-късно видял Дъфи да излиза още по-забър- зан и да потегля. - Джак Хоугън се приближи до маса­та си и отпи вода от пластмасова чаша. Всички съдеб­ни заседатели го наблюдаваха. Той пъхна и двете си ръце в предните джобове на панталона си, сякаш беше време за приятелски разговор. - И така, госпожи и господа, лесно е да критикуваме и дори да осъждаме господин Ескобар, защото той дори не би трябвало да е в страната. Пристигнал е тук в търсене на по-добър живот. Изоставил е семейството си у дома и всеки ме­сец изпраща пари на майка си. Но престоят му тук е незаконен и защитата рано или късно ще разгледа подробно този въпрос. Ще го критикуват. Той говори английски слабо и ще даде показания с помощта на преводач. Моля ви, не допускайте този факт да замъг­ли преценката ви. Боби не иска да свидетелства. Той се страхува от съдебната зала и от властите, и с осно­вание. Но е видял каквото е видял, а то е важна част от престъплението. Той няма причина да лъже. Не по­знава нито Пийт, нито Майра Дъфи. Не си е търсел бе­лята. Не е знаел, че тя е убита. Бил е просто едно са- мотно и обзето от носталгия момче, което кротко е обядвало само в гората, далече от другите работници. Попаднал е на подходящото място в подходящия мо­мент, за да стане свидетел на нещо важно. Голяма сме­лост е нужна на момче като Боби Ескобар да заеме по­зиция и да свидетелства в тази съдебна зала. Моля ви да го изслушате без предубеждение.

Джак Хоугън седна и в този момент Тео не можеше Да си представи, че някой ще смята Пийт Дъфи за не­винен.

Съдия Гантри удари чукчето си и обяви петнайсет- минутна почивка. Тео не искаше да рискува да изгуби мястото си, затова двамата с Айк не станаха.

- Имаш ли новини от Боби? - прошепна чичо му.

Тео позлати глава.

17

Месец по-рано самоличността на Боби Ескобар бе­ше разкрита по време на изслушване на закрити врата пред съдия Гантри. Джак Хоугън беше запазил името му в тайна до последния възможен момент, но безми­лостните процедурни правила изискваха всички сви­детели да бъдат назовани преди процеса. Съдия Ган­три изнесе строга лекция: всеки непозволен контакт с Боби ще доведе до строги наказания. Опитът за под­купването на свидетел бе престъпление, при това се­риозно, и съдия Гантри нямаше да се поколебае да накаже онзи, който се опита да го заплаши. Коментарите на съдията бяха насочени предимно към Клифърд Нанс и неговия екип от защитници и в един момент Нанс беше възразил с думите:

- Господин съдия, с цялото ми уважение, вие, из­глежда, намеквате, че насърчаваме престъпна дей­ност. Намирам това за оскърбително.

На което съдия Гантри бе отговорил:

- Приемайте го както искате, господин Нанс, но никой да не е посмял да обели и дума пред това момче, ясно? Ще следя положението му отблизо.

Полицията премести Боби на тайно място и му осигури денонощна охрана. Разрешиха му само огра­ничен достъп до приятелите и роднините му. Той хо­деше на работа на голф игрището всеки ден, придру­жаван от цивилен полицай.

Почти цяла седмица беше нужна на Тео, докато разбере къде се намира Боби. Хулио го издаде един ден по време на междучасието. Каза, че бил още по-уплашен и му се искало изобщо да не си е призна­вал какво е видял. Много тъгувал за дома си и се тре­вожел за майка си в Ел Салвадор. Била болна и искала той да се прибере у дома. Заплашвал да потъне в широката нелегална мрежа, с чиято помощ изобщо беше стигнал до Стратънбърг. Искало му се изобщо да не си е намирал работа на игрището. Тео насърчаваше Ху­лио да убеди братовчед си да прояви твърдост, да бъде смел и така нататък, но дори Хулио се колебаеше от­носно участието на Боби. Каза, че на Тео му е лесно да вярва, че постъпва правилно и в името на американ­ската справедливост. Но не разбирал какво е да живе­еш незаконно, нежелан, постоянно уплашен, без да владееш езика и с неизменното опасение, че ще те арестуват и депортират. Боби не вярвал на полицаите, защото те много често приклещвали нелегално пребиваващи и им слагали белезници. Разбира се, сега се държали добре с него, ама след процеса?

Докато гледаше Джак Хоугън и слушаше как под­хвърлят името на Боби из съдебната зала, Тео също изпитваше опасения. Той беше отговорен за открива­нето на Боби и за участието му. А сега положението Щеше да се влоши.

Когато приставът призова за тишина, съдия Гантри каза:

- Господин Нанс, можете да произнесете встъпи­телната си реч от името на защитата.

Нанс се изправи важно и прекоси залата по посока ложата на съдебните заседатели. Както обикновено, започна с гръм и трясък. Високо и драматично опове­сти:

- Боби Ескобар е престъпник. Той е нарушил зако­ните на тази велика страна, като е преминал нелегал­но границата в търсене на икономически облаги. Ра­боти тук незаконно, докато много други граждани остават без работа. Храни се три пъти дневно, а десет милиона американски деца си лягат гладни всяка нощ. Има покрив над главата си, докато половин ми­лиона американци са бездомни. Когато е болен, има право да отиде в болницата и да получи отлични здравни грижи благодарение на данъкоплатците. - Нанс замълча и се приближи към другия край на ло­жата на съдебните заседатели. Обходи ги с поглед и продължи: - Защо не е в ареста? Защо не е депортиран в Ел Салвадор? Отговорът, госпожи и господа, е: за­щото Боби Ескобар е сключил сделка с полицията и с прокуратурата. Той е открил начин да остане в страна­та и не само да остане, но и да живее тук без страх, че ще го арестуват. Той стана най-важният свидетел по това дело. Ще застане на свидетелското място и кога­то го направи, ще каже всичко, което полицията и про­куратурата поискат от него. А след като даде показа­ния, няма да бъде арестуван, нито депортиран. Защо? Защото е сключил споразумение. В замяна на фалши­вите му показания срещу моя клиент, господин Пийт Дъфи, той ще се радва на различно отношение от това към останалите нелегални имигранти. Ще получи специален статут - имунитет. Ще се ползва със закри­лата на полицията и прокуратурата, докато те се мъчат да му уредят разрешение за работа и дори зелена карта. Кой знае, може дори да са му обещали да го на­правят американски гражданин по бързата процеду­ра. - Поредната пауза, докато Нанс мине към другия край на ложата. Всички съдебни заседатели го наблю­даваха внимателно. Той разпери ръце и каза: - Госпо­жи и господа, нека не допуснем да ни заблуждава един отчаян човек. Боби Ескобар е готов да каже всичко, за да избегне евентуално съдебно преследване. Всичко, за да остане в страната.

Адвокатът се взря в лицето на всеки съдебен засе­дател поотделно и бавно се върна на масата на защи­тата.

Това беше! Най-кратката встъпителна реч в исто­рията на американското право.

***

На обяд в „Папис Дели“ Айк каза:

- Блестящо, просто блестящо. Той се насочи към най-силния коз на обвинението и срина благонадежд­ността на Боби Ескобар.

Тео, който усещаше топка в корема си, откакто Клифърд Нанс беше седнал на мястото си, попита:

- Мислиш ли, че съдебните заседатели ще повяр­ват, че Боби лъже?

- Да, мисля. Клифърд Нанс ще го съсипе на кръс­тосания разпит. Съдебните заседатели вече са подо­зрителни. Тео, разбери, че имиграцията е изключи­телно наболял проблем в тази страна. Според експер­тите ние като нация сме разделени на две по въпроса за нелегалните работници. От една страна, мнозина разбират, че тези хора работят предимно неща, които никой друг не иска да върши. Но от друга страна, има хиляди бизнесмени, които не могат да се конкурират с ниските надници на незаконните. Сигурно повечето съдебни заседатели познават някой, който е изгубил бизнеса си, защото отказва да наема работници на черно. Който е устоял на изкушението да заобиколи закона и е платил прескъпо, като е закрил фирмата си. Нелегалните получават парите си в брой и често пече­лят доста по-малко от минималната надница. Много гняв е насочен към хора като Боби Ескобар.

- Но голф игрището в „Уейвърли Крийк“ е едно от най-хубавите в града. Защо ще наемат нелегални ра­ботници?

- За да пестят пари, много пари. Освен това, Тео, те невинаги знаят. Правят се много фалшиви документи. Някои работодатели не задават въпроси. Често собственикът на бизнеса наема по-малка компания за мръсната работа и си затваря очите. В случая с Боби твърде вероятно е той да работи за някоя малка озеле­нителна фирма, която има договор с голф игрището. Това е тъмна област и доказателства се намират труд- но. По-лесно е просто да пренебрегнеш някои неща и да спестиш пари.

Тео, който не беше докоснал сандвича си, попита:

- Добре, а какво става, когато заловят работодател, който наема работници на черно?

- Съсипват го, плаща голяма глоба. Но това рядко се случва. Има твърде много работници и твърде мно­го работодатели, склонни да плащат в брой и да полз­ват евтина работна ръка. Яж си обяда.

- Не съм толкова гладен. Даже малко ми е лошо. Иска ми се да не бях забърквал Боби в тази каша.

- Тази каша е започнала, когато Пийт Дъфи е убил жена си. Вината не е нито твоя, нито моя, нито на Боби. Едно престъпление често увлича невинни хора, които биха предпочели да не са замесени. Винаги ста­ва така. Ако свидетелите се страхуват да дават показа­ния, много престъпления ще останат неразкрити.

Тео отхапа от сандвича си, но всъщност изобщо нямаше апетит.

***

Следобедното заседание започна и Джак Хоугън призова първия свидетел на обвинението. Жената се казваше Емили Грийн и беше по-малката сестра на Майра Дъфи. След като се закле, тя зае свидетелското място и се опита да се усмихне на съдебните заседате­ли. Беше видимо напрегната, както става с много хора, когато застанат на това място. Джак Хоугън бавно я преведе през събитията от онзи ден, в който беше на­мерила сестра си мъртва. Трябвало да се срещнат за обяд, но понеже Майра не се появила, Емили започна­ла да ѝ звъни. Никой не вдигнал и тя заподозряла, че нещо не е наред, защото сестра ѝ не се разделяла и за миг с мобилния си. Емили бързо се отправила към къ­щата на семейство Дъфи в „Уейвърли Крийк“, където заварила входната врата открехната. Влязла вътре и се натъкнала на Майра, просната на килима в дневна­та. Отначало Емили помислила, че Майра просто е припаднала или е получила инфаркт. Проверила пул­са ѝ и когато разбрала, че е мъртва, изпаднала в пани­ка и позвънила на 911. Докато разказваше, свидетел­ката се разчувства, но успя да запази самообладание.

Клифърд Нанс се изправи и оповести, че няма въ­проси. Освободиха Емили Грийн и тя седна на първия Ред зад масата на обвинението.

Джак Хоугън призова следващия си свидетел, раз­следващия полицай Томас Кроун. След няколко пред­варителни въпроса Кроун описа местопрестъпление­то. На екрана показаха голяма снимка и съдебните за­седатели отново видяха Майра Дъфи, както е била на­мерена на килима. Беше облечена с красива рокля и още беше с обувки на висок ток. Хоугън и Кроун обяс­ниха всяка подробност от снимката. После показаха шията ѝ в близък план и полицаят обясни, че още ко­гато огледал тялото за пръв път, забелязал червенина и лека подутина от двете страни на врата, непосред­ствено под челюстта. Веднага заподозрял, че става дума за удушаване, и отворил дясното око на Майра Дъфи. Било напълно червено и веднага разбрал, че става дума за убийство.

На други снимки показаха шкафчетата и чекме­джетата, които убиецът беше отварял, и вещите, кои­то беше разхвърлял, в опит да създаде представа, че става дума за обир, който впоследствие е прераснал в убийство. Липсваха няколко старинни часовника на Пийт Дъфи, три пистолета от колекцията му и някол­ко бижута на Майра. Предметите така и не бяха от­крити. Имаше снимка и на входната врата, тази откъм задния двор, която беше намерена затворена, но не за­ключена, а панелът на алармата до нея показваше ре­жим „стендбай“. Хоугън използваше направена от въздуха снимка, докато разпитваше Кроун, за да може съдебните заседатели да получат ясна представа за дома на Дъфи и за близостта му до шестия феъруей на голф игрището. На други снимки се виждаха фасада­та и страничната стена на къщата, уединени и засен­чени от дървета - целта беше да стане ясно, че място­то е много изолирано. Бяха снети отпечатъци от вра­тите, бравите, прозорците, шкафовете, чекмеджетата, кутиите за бижута и старинната махагонова кутия, където господин Дъфи държеше часовниците си. Имаше отпечатъци само на семейство Дъфи и на тяхната икономка, което можеше да се очаква, защото те живееха или работеха там. Липсата на други отпеча­тъци доказваше, че или убиецът е носел ръкавици и е бил много предпазлив, или че това е дело на Пийт Дъфи. Икономката не била на работа през онзи ден и имаше солидно алиби.

Когато приключиха със снимките, Джак Хоугън по­каза карта на „Уейвърли Крийк“ и заедно с Кроун опи­саха местоположението на дома на Дъфи, на трите голф игрища, на сградата на клуба и така нататък. Спо­ред компютърния архив на игрището Пийт Дъфи до­шъл сам в единайсет сутринта. Времето не било хубаво и на трите игрища имало съвсем малко хора. Той се придвижвал със собствена количка, не ходел пеша по игрището, което според изчисленията означавало, че се е намирал на четвъртата или петата дупка по време­то на смъртта на жена си. С количка като неговата човек можеше да измине разстоянието от четвъртата или пе­тата дупка до дома на Дъфи за около осем минути.

Доколкото полицията беше успяла да установи, никой не беше виждал Пийт Дъфи да напуска забър­зан игрището, за да се прибере у дома. Никой не го бе­ше виждал да се връща обратно. Нито пък някакъв Друг човек беше забелязан да влиза или излиза от дома на Дъфи. Нито един съсед не беше зървал чуждо пре­возно средство до къщата, но все пак в „Уейвърли Крийк“ се очакваше да има уединение. Там обитате­лите живееха зад затворени порти, а съседите не бяха свикнали да наблюдават улиците. Като цяло била съв­сем спокойна сутрин без никакви специални събития - разбира се, докато не се появила Емили Грийн.

Кроун даде показания, че той и екипът му са били в къщата почти десет часа. Бил там, когато Пийт Дъфи влетял вътре към два и половина и видял жена си на пода. Изглеждал изумен и съсипан.

Като всеки добър прокурор Джак Хоугън действа­ше бавно и методично, но започна да повтаря въпро­си, които целяха едни и същи отговори. Два часа по-късно Клифърд Нанс започна да възразява, но съ­дия Гантри не бързаше. Когато Хоугън най-сетне каза: „Нямам повече въпроси“, съдията обяви петнайсет- минутна почивка.

На Тео никак не му се искаше да признае, но започ­на да му доскучава. Беше почти четири часът и заня­тията в училище бяха приключили. Искаше му се да намери Хулио и да се увери, че Боби е добре, но знае­ше, че това няма да стане. Боби беше под охрана и Ху­лио нямаше връзка с него.

- На мен ми стига за днес - каза Айк. - Ти ще оста­неш ли?

Разбира се, Айк щеше да има удоволствието да на­блюдава целия процес, а Тео разполагаше е ограниче­но време.

- Май да. Кой е следващият свидетел?

- Първо Клифърд Нанс ще се пробва е ченгето Кроун. Не съм сигурен, че ще изкопчи много, но ще се опита да го опровергае.

- Може да се окаже забавно. Ще остана. До утре.

Айк го потупа по коляното и си тръгна. На Тео му се искаше да извади телефона си и да изпрати есемес на господин Маунт, но не се осмели. В залата на съдия Гантри всеки, който използваше мобилен телефон, биваше изведен навън, не беше допускан обратно и му налагаха глоба от сто долара. Дори Тео не би успял да се измъкне от такава каша. Телефонът остана в джоба му.

Клифърд Нанс започна кръстосания разпит на Кроун с няколко прости въпроса. Най-напред устано­ви, че Майра Дъфи е била висока метър и седемдесет и е тежала шейсет килограма по времето на смъртта си. Била е на четиресет и шест години, здрава и в доб­ра форма и не е имала физически недъзи, доколкото беше известно на Кроун. Често играела тенис, от вре­ме на време тичала и много сериозно се занимавала с йога. Пийт Дъфи бил три години по-голям, десет сан­тиметра по-висок и тежал седемдесет и девет кило­грама. Според собствените му твърдения не правел много физически упражнения и пушел по две кутии цигари дневно. С други думи, Майра не била дребна жена, а той не бил едър мъж. Освен това тя била в по-добра форма от него.

Основателно ли беше да се смята, че Пийт Дъфи би могъл да сграбчи жена си, да стисне шията ѝ с ръце и да я удуши, без да има никакви следи от борба? Тя ня­маше счупени нокти, които да издават, че се е съпро­тивлявала. Той пък нямаше драскотини по ръцете, дланите или лицето си, които да говорят за отчаяна борба.

Да, основателно било, поясни полицаят. Първо, тя го познавала и му имала доверие, поради което той можел да се доближи до нея, без да я разтревожи. Ако застанел зад нея, хванел шията ѝ с две ръце и стиснел силно само за няколко секунди, тя щяла да изпадне в безсъзнание. Ако продължал да стиска, тя щяла да Умре до четири минути.

Удушаването с ръце било разпространен начин за извършване на битово убийство, поясни Кроун.

Нанс настръхна при тези негови думи и го попита колко такива убийства е разследвал. А когато Кроун не си спомни за друго, Нанс го нападна като неблаго­надежден свидетел, който говори излишно много. Кръстосаният разпит започна главоломно да се про­валя, когато двамата мъже се разгневиха и започнаха да се прекъсват взаимно. Съдия Гантри изръмжа и на двамата и се опита да успокои положението, но стълк­новението продължи.

Нанс продължи да притиска полицая и той призна, че не е лекар и няма медицинска подготовка. Призна и че не е сигурен как убиецът е сграбчил жертвата и я е удушил. А също и че Пийт Дъфи не е бил прегледан сериозно за драскотини и следи от нокти. Знаел, че носел две ръкавици за голф, и вероятно това предпа­зило ръцете му от нейните усилия да се откопчи.

- Вероятно! - гръмогласно възкликна Нанс. - Ве­роятно това, вероятно онова! Ами ако еди-какво си... Да предположим, че... Вие изобщо сигурен ли сте в нещо?

Колкото по-дълго спореха, толкова по-зле се пред­ставяше полицаят, а Нанс бележеше точки, като опро­вергаваше показанията му. След едночасов безмилос­тен разпит Нанс заяви, че е приключил. Съдия Гантри сложи край на днешното заседание. Всички се нужда­еха от почивка.

18

Късно в понеделник следобед Тео си беше в каби­нета и се опитваше да се съсредоточи над домашното си, кучето дремеше в краката му, а тревожното му съ­знание се разпиляваше в много посоки. Но мислите му бяха насочени предимно към Боби Ескобар и към кошмара, който очакваше горкото момче, когато вле­зеше в съдебната зала. Клифърд Нанс щеше да му се нахвърли като бясно псе и сигурно щеше да го разпла­че. Щеше да го оскърбява. Да го обвинява, че е склю­чил непочтена сделка с прокуратурата, за да остане в страната. Щеше да каже на съдебните заседатели, че свидетелят е готов на всичко, само и само да си спаси кожата. Нямаше начин да подготви Боби за предсто­ящото. И всичко ставаше по негова вина. Ако не беше той, Боби никога нямаше да бъде призован като сви­детел. Ако не беше той, Пийт Дъфи щеше да се крие някъде в Южна Америка и цялата тази бъркотия ня­маше да го тревожи.

Чувстваше се страшно нещастен и му се искаше да не беше влизал в съдебната зала. За пръв път, откакто се помнеше, му се повдигаше от правото. Дали пък вместо това да не стане архитект?

Почукване на задната врата го извади от нещастие­то му. Джъдж скочи и изръмжа тихо само колкото да покаже на Тео, че е буден и се справя прилично с охра­ната на мястото. Джъдж всъщност не беше особено храбър и предпочиташе да избягва неприятностите.

Оказа се Хулио, уплашен и неуверен. Веднъж вече беше идвал тук, но въпреки това се смущаваше от ми­сълта да влезе в голяма правна кантора в центъра на града. Седна на единствения друг стол в стаята и из­глеждаше страшно объркан.

- Какво става, Хулио? - попита Тео.

- Ами как върви процесът?

Когато се запознаха в приюта за бездомни, той го­вореше с много силен акцент. Сега обаче акцентът му почти не се долавяше и Тео отново се изуми от бързи­ната, с която Хулио усвояваше английския език.

- Добре, струва ми се - отговори Тео. - Днес ми позволиха да отсъствам от училище и да гледам всич­ко. Как е Боби?

- Закарали са го в мотел в друг град и не ни казва къде, защото от полицията го предупредили да си мълчи. Много е уплашен, Тео. - Хулио се умълча и се озърна нервно из стаята. Ясно бе, че може да каже много повече, но не знае дали трябва. Все пак стисна зъби и продължи: - Разбираш ли, Тео, Боби има прия­тел, един човек, с когото работи, американец, който днес имал почивен ден. Отишъл в съдебната зала, седнал на балкона и наблюдавал процеса. Казал на Боби, че положението е много лошо, че адвокатите го наричали престъпник и лъжец, и всякакви други лоши неща. Приятелят казал на Боби, че ще е луд да се яви в съдебната зала. Че адвокатите ще му се нахвърлят и ще го направят на глупак. Съдебните заседатели вече били убедени, че той е поредният лъжлив нелегален работник, който е готов да каже всичко, за да получи зелена карта. Вярно ли е, Тео?

Тео тутакси се изкуши да поизвърти малко истина­та, да увери Хулио, че Боби ще се справи чудесно, че няма основание за тревога и така нататък... Обаче просто не можеше да го направи.

- Откъде знаеш? - попита той.

- Говорих с Боби.

- Как си говорил с Боби, след като полицията го държи под ключ в някакъв мотел?

- Ами той има мобилен, нов.

- Откъде се е сдобил с мобилен?

- Полицаите му го дали. Важно било да има, в слу­чай че нещо се обърка. Той ми се обади преди един час и каза, че е говорил с приятеля си и не знаел какво да прави. Наистина ли положението е толкова лошо?

Тео си пое дълбоко дъх и се помъчи да измисли ня­какъв начин да представи истината в по-добра светли­на:

- Хулио, опитай се да разбереш как стоят нещата в един процес. Съзнавам, че сигурно е объркващо, но не, положението не е толкова зле. По време на проце­са адвокатите понякога казват неща, които не са съв­сем точни. Не забравяй, че съдят Пийт Дъфи за убий­ство, че го заплашва смъртно наказание и че има мно­го добри адвокати, които се борят със зъби и нокти да го оневинят. Да, ще говорят неща, които звучат ужасно, но може би нещата всъщност не са толкова страш­ни. Боби ще се справи, когато застане на свидетелско­то място. Без него обвинението трудно ще издейства осъдителна присъда.

- Наистина ли са казали, че е престъпник?

- Да.

Хулио поклати отвратено глава и промърмори:

- Звучи ми доста зле.

- Още е само първият ден на процеса. Всичко ще бъде наред.

- Откъде знаеш, Тео? Ти си още хлапе.

Тео наистина се чувстваше малък. Чувстваше се като глупаво момченце, надникнало в един свят, къде­то дори на възрастните им натриват носа.

От отсрещната страна на улицата, на петдесетина метра по-нататък, Омар Чийп се беше снишил зад во­лана на стар товарен микробус - превозно средство, което винаги остава незабелязано. Четеше вестник, който частично закриваше лицето му, а от ушите му висяха тънки бели жички, все едно слушаше айпода си.

Само че изобщо не ставаше дума за музика. Омар слушаше всичко, което се говори в кабинета на Тео. През уикенда той и Пако бяха прекарали часове в кан­тората „Буун и Буун“. С лекота отвориха задната вра­та с джобно ножче. Фирмата нямаше аларма. В крайна сметка това беше правна кантора, а на такова място няма много неща с пазарна стойност, които си струва да пазиш. След като проникнаха вътре, двамата по­ставиха четири подслушвателни устройства с голе­мината на кибритени кутийки: едното в дъното на шкаф в кабинета на госпожа Буун, където тя никога не би го открила; другото между два прашни тома прав­на литература на най-горната полица в кабинета на господин Буун, третото върху дебел справочник в библиотеката на заседателната зала и четвъртото от долната страна на паянтовата масичка, която Тео из­ползваше за бюро. Всяко от тях щеше да предава око­ло две седмици, преди батериите да се изтощят. Ако изобщо откриеха устройствата, най-вероятно нямаше да разберат, че са подслушватели. А и семейство Буун нямаше да има представа кой ги е сложил там. При необходимост Омар и Пако можеха отново да влязат в кантората нощем и да ги приберат. Но вероятно няма­ше. Защо да си правят труда? Процесът скоро щеше да приключи.

Винс, правният асистент във фирмата, пристигна пръв в понеделник. Както винаги, запали осветление­то, нагласи термостата, отключи вратите, свари кафе и направи бърза вяла обиколка на кантората. Не забе­ляза нищо необичайно, но пък и не очакваше нищо необичайно. Задната врата беше заключена, нямаше признаци на незаконно проникване.

Омар се усмихна.

- Ами да, хлапе си - прошепна той.

- Ти си виновен, Тео - каза Хулио. - Боби ми е бра­товчед и е свястно момче. Онзи ден просто кротко си е обядвал в гората сам, мислел е за семейството си, от­правял е молитви, изпълнен с желание да се прибере у дома, и по някаква случайност забелязал човека с количката за голф. Не знаел, че е извършено убийство. Занимавал се само със своите работи. Допусна греш­ка да каже на мен, аз допуснах грешка да кажа на теб, ти замеси родителите си, а после - и съдията. Боби толкова се зарадва, че този тип Дъфи избяга, защото така нямаше да се замесва. Само си представи какво представлява тази история за човек като Боби. Той не знае какво да прави. Ние ти имахме доверие, а сега Боби се крие в някакъв мотел с двама полицаи, които го пазят, за да се яви в съда, където шайка адвокати ще го разкъсат.

Млъкна и забоде очи в краката си. На Тео не му хрумваше какво да отговори. Проточиха се няколко минути пълна тишина. Накрая Тео каза:

- Боби ще постъпи правилно, Хулио. Не е лесно но понякога човек просто трябва да постъпи правил­но. Боби е много важен свидетел, всъщност той е ос­новният свидетел в целия процес. Да, не е искал да стане така. Не е искал да се забърква, но една жена е била убита от собствения си съпруг в собствения си дом и извършителят трябва да бъде наказан. Не бива да оставяме убийците на свобода. Наистина, Боби се е оказал на неподходящото място в неподходящия мо­мент, но не може да промени този факт. Видял е, как­вото е видял, и е негов дълг да застане пред съдебните заседатели и да даде показания. Той самият нищо не печели, затова те ще му повярват.

Хулио затвори очи и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Ала вместо това попита:

- Би ли поговорил с него? Нали имаш мобилен.

Тео се ужаси от това хрумване.

- Не съм сигурен, че идеята е добра. Съдията може да реши, че се опитвам да подкупя свидетел.

- Какво означава това?

- Престъпление е някоя от двете страни да се опит­ва да повлияе на свидетел. Позволено е на адвокатите да подготвят своите свидетели за процеса, но не е раз­решено някой друг да ги притиска, нали разбираш? Не съм сигурен дали правилото засяга и мен, но не ми се струва редно.

- Аз не разбирам тези работи, Боби също. Сигурно точно това е проблемът. Това не е нашият свят.

Тео се взираше в стената, докато мислите му се въртяха в кръг. Нещо му подсказваше, че е важно да получи телефонния номер на Боби.

- Как е английският му? - попита той.

- Не е добър. Никак. Защо?

- Просто си мисля. Защо не му изпратиш есемес от моя телефон, на испански, разбира се, и не му кажеш, че положението не е чак толкова зле?

- Ще загазим ли?

Петдесет на петдесет, помисли си Тео, но всъщ­ност те не се опитаха да повлияят на показанията на Боби. Искаха само да му вдъхнат увереност. А Тео ще­ше да има номера му в паметта на телефона си.

- Не, няма да загазим - отговори той, но без никак­ва увереност.

- Никога не съм изпращал есемес - каза Хулио.

- Добре, ти само напиши кратко съобщение на ис­пански, а аз ще го изпратя. - Подаде му бележник и молив.

- Какво да му кажа? - попита Хулио.

- Ами нещо такова: „Здрасти, Боби, аз съм, Хулио, от телефона на Тео. Той казва, че няма от какво да се притесняваш. Ще се справиш чудесно и всичко ще бъде наред“.

Ако разполагаше с време и с испанки речник, Тео щеше сам да подготви съобщението, но момен­тът не беше подходящ за експерименти. Хулио на­писа съобщението на испански и подаде бележника на Тео.

- Кой е номерът? - попита Тео и извади мобилния си.

Хулио бръкна в джоба си, извади листче и прочете на глас:

- Четири, четири, пет, пет, пет, пет, осем, осем, две, Две.

Тео набра номера и текста и натисна „Изпрати“. Остави телефона върху бюрото си и няколко секунди се взира в него с надеждата за незабавен отговор.

- От колко време е в мотела? - попита той.

- Преместиха го в събота. Шефът му се ядоса, но полицаите му казаха да се успокои. В момента Боби е важна личност и полицията се държи много добре с него.

- Сигурно. Той е основният свидетел. Ще се спра­ви, Хулио, престани да се тревожиш.

- Лесно ти е да го кажеш. Аз трябва да се прибирам вече. Тази вечер ще гледам Хектор и Рита.

- Поздрави ги от мен.

- Добре.

***

Омар видя как Хулио се качи на колелото си и от- праши. Когато момчето се изгуби от поглед, той свали слушалките си, извади мобилния си телефон и се оба­ди на Пако.

- Хулио Пеня току-що напусна кантората на мла­дия Теодор Буун - съобщи му той с противна усмив­ка. - Няма да повярваш. Нашето момче Боби се крие в мотел неизвестно къде, заобиколен от ченгета. Не мо­жем да го пипнем, но има мобилен телефон и аз знам номера.

- Страхотно.

- Как си с испанския?

- Какво имаш предвид? Това е родният ми език, за­брави ли?

***

В „Робилио“ семейство Буун се настаниха на лю­бимата си маса и размениха любезности със собстве­ника, господин Робилио, който ги обслужваше всеки понеделник вечер. Той похвали пълнените равиоли, специалитета на заведението тази вечер, и каза, че може би никога не ги е приготвял толкова вкусни. Той обаче го твърдеше всяка седмица за всеки свой спе­циалитет.

След като се отдалечи, госпожа Буун каза:

- Добре, Тео, разкажи ни за процеса. Искам да чуя всичко.

На Тео му беше писнало от процеса и не му се гово­реше за нищо. Но след като родителите му бяха така добри да му позволят да пропусне училище, той им дължеше поне резюме на събитията от днешния ден. Заразказва от началото, от встъпителните речи, и вече се беше развихрил, когато господин Робилио се вър­на.

- Ти какво ще поръчаш, Тео? - попита той.

- Нищо - високо отговори господин Буун. - Той е в гладна стачка.

- Какво? - попита ужасено господин Робилио.

- Стига, Уудс - намеси се госпожа Буун. - Гладната стачка продължи десетина минути.

- Пълнени равиоли - побърза да отговори Тео.

Госпожа Буун си поръча салата с калмари, а госпо­дин Буун се спря на спагети с телешки кюфтенца. Гос­подин Робилио, изглежда, одобри избора им и се от­тегли. Тео продължи разказа си. Родителите му бяха Шокирани от коментарите, направени от Клифърд Нанс по време на встъпителната му реч.

- Не може да нарича Боби престъпник - отсече госпожа Буун. - Той не е осъждан за нищо.

- Хоугън не възрази ли на това безобразие? - попи­та господин Буун.

- Не, не възрази. Просто си седеше - отвърна Тео. - Няма да му е лесно на Боби. Мъчно ми е за него и се чувствам гадно.

Господин Буун отхапа залък чесново хлебче и от устата му се посипаха трохи, когато каза:

- На мен ми се струва, че Нанс вероятно ще си на­вреди, ако нападне Боби, задето казва истината.

- Не знам - обади се госпожа Буун, - има силно не­доволство срещу нелегалните работници.

Тео не помнеше родителите му някога да са били единодушни по правен въпрос. Не след дълго заспо- риха как съдебните заседатели ще погледнат на Боби. Поднесоха им храната и Тео ѝ се нахвърли лакомо. Явно родителите му бяха в плен на процеса като всич­ки останали в града. В такъв случай защо просто не отидеха в съда да наблюдават част от него? Твърдяха, че са твърде заети. Но Тео подозираше, че просто не искат да признаят, че процесът на други адвокати е по-важен от собствената им работа. И това му се стру­ваше глупаво.

Неочаквано той изгуби апетит и не беше в състоя­ние да се наслаждава на храната си. След като с мъка преглътна няколко хапки от равиолите си, майка му го попита:

- Тео, защо не се храниш? Какво има?

- Нищо, мамо. Добре съм.

Понякога, когато умираше от глад, тя му се караше, че лапа твърде бързо. Друг път, когато беше притес­нен и нямаше апетит, го притискаше да ѝ обясни какво не е наред. А когато всичко си беше наред и той се хра­неше както трябва, тя нищичко не казваше.

На неговите родители им трябваха още едно-две деца, още някой, който да се върти в къщата, за да го наблюдават и анализират. Тео вече беше стигнал до извода, че да си едно дете има повече предимства, от­колкото недостатъци. Понякога обаче се нуждаеше от компания, от някой друг, който да привлича внима­нието. Ама пък Чейс имаше по-голяма сестра, която беше страшно противна. А най-големият брат на Уди беше в изправителен дом. Арън пък имаше по-малко братче, същинско змийче. Май Тео наистина щеше да се окаже късметлия.

Още нямаше отговор от Боби.

19

В мотелска стая на петдесетина километра от Стратънбърг Боби Ескобар седеше на леглото си и гледаше поредния стар филм по телевизията. Нямаше канал на испански и той с мъка следеше действието, но се стараеше. Слушаше внимателно и често повта­ряше бързите английски реплики, но му беше много трудно. За трета нощ беше в мотела и се беше изморил от еднообразието.

Имаше междинна врата към съседната стая, от коя­то се чуваше как полицай Бард се смее на нещо по те­левизията. Полицай Снийд беше в стаята от другата страна. Боби беше между двамата, защитен от всички страни. Двете ченгета правеха и невъзможното да се чувства той удобно. За вечеря отидоха в мексикански ресторант с хубави енчилади. Засега обядваха пица или бургери. Закусваха в заведение за гофрети, къде­то се събираха местни хора и се чудеха тези пък кои са. А помежду храненията или стояха в мотела и игра­еха на дама, или обикаляха из градчето, колкото да убият времето. За развлечение караха Боби да повтаря английски думи и фрази, но той напредваше бавно. Ченгетата също скучаеха, но бяха професионалисти и гледаха сериозно на работата си.

В девет и седем минути мобилният му телефон завибрира. Есемес на испански, който гласеше: Боби, спукана ти е работата в съда. Адвокатите ще те из­ядат жив. Ще си пълен глупак, ако се явиш в съдебна­та зала.

Той грабна телефона си и впери поглед в непозна­тия номер, скован от страх. Единствено от полицията имаха този номер. Е, знаеха го също шефът му, леля му Карола - майката на Хулио - и Тео Буун. Имаше телефона по-малко от седмица и още се опитваше да се научи как да го използва. А сега някакъв непознат го беше открил.

Как да постъпи? Инстинктът му подсказваше да извика полицай Бард и да му покаже съобщението, но изчака. Опита се да се успокои, като няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Минаха две минути и в девет и девет телефонът от­ново завибрира и пристигна нов есемес: Боби, поли­цията смята да те арестува веднага след процеса. Не им се доверявай. Използват те, за да получат как­вото искат, после ще ти щракнат белезниците. Бягай!

Испанският беше без грешка. Непознатият номер имаше същия местен код: 445. Боби се паникьоса, но не помръдваше. Доплака му се.

В девет и петнайсет пристигна още един есемес: Боби, полицията лъже теб, Хулио, Тео Буун, всички. Не се връзвай на номерата им. Пет пари не дават за теб. В капан си. Бягай, Боби, бягай!!!

Боби бавно написа: Кой си ти?

Половин час нямаше отговор. Прилоша му и отиде в тоалетната. Наведе глава над мивката и се опита да повърне, но нищо не се получи. Изми си зъбите, колкото да убие малко време, но без да откъсва очи от те­лефона. Полицай Снийд надникна в стаята му и каза, че си ляга. Боби го увери, че всичко е наред. Следва­щият ден беше вторник, вторият ден от процеса, и на­дали щяха да извикат Боби в съда. Според Снийд про­курорът планираше да призове Боби на свидетелско­то място в сряда. Така че утре пак щяха да се разтака­ват.

Боби му благодари и Снийд си легна. Полицай Бард се готвеше за лягане в съседната стая, а междин­ната врата все още беше отворена. Помота се в банята, облече си тениска и шорти и се излегна пред телевизо­ра, за да погледа още малко. Боби на няколко пъти се канеше да влезе в стаята му и да му покаже есемесите, но се разколебаваше.

Не знаеше как да постъпи. Харесваше тези двамата, те се отнасяха с него като с важна личност, но живееха в друг свят. Освен това бяха най-обикновени патрулира­щи полицаи. Решенията вземаха шефовете им.

В девет и четиресет и седем пристигна четвърти есемес: Боби, знаем, че майка ти е много болна. Ако отидеш в съдебната зала, няма да я видиш с години. Защо ли? Защото ще гниеш в американски затвор в очакване да те депортират. Бягай, Боби!

Батерията му беше на петдесет процента. Боби тихо свърза телефона със зарядното. Докато чакаше, си помисли за майка си, за скъпата си болна майка. Не я беше виждал повече от година. Сърцето му се свива­ше при мисълта за нея, за братчетата му и баща му, който не подгъваше крак, за да изхранва семейството си. Той насърчи Боби да замине за Америка, да си на­мери работа и евентуално да изпраща някакви пари на семейството си.

В десет часа полицай Бард надникна от вратата и попита на ужасен испански дали всичко е наред. Боби се усмихна и успя да смотолеви:

- Лека нощ.

Бард затвори вратата, угаси лампата си и Боби на­прави същото.

Един час по-късно се измъкна от стаята си в кори­дора, слезе по стълбите на приземния етаж, излезе на­вън и потъна в мрака.

Тео и Джъдж спяха дълбоко към полунощ, когато лек шум наруши тишината. Тиха вибрация на мобил­ния телефон върху нощното шкафче. Кучето не го чу, но Тео се събуди и грабна апарата. Беше дванайсет и две минути.

- Ало? - обади се той почти шепнешком, макар че дори да крещеше, родителите му нямаше да го чуят. Спяха на долния етаж, далече от стаята му и на затво­рена врата.

- Тео, аз съм, Хулио. Буден ли си?

Тео пое дълбоко дъх и се замисли за остроумните отговори, които би могъл да даде, но бързо осъзна, че нещо не е наред. Иначе защо ще му звъни?

- Да, Хулио, буден съм. Какво има?

- Току-що говорих с Боби. Обади се тук, разбуди ни. Избягал е от полицията. Уплашен е и се крие, не знае какво да прави. Мама плаче.

Страхотно. Плачът много щеше да помогне.

- Защо е избягал? - попита Тео.

- Казва, че всички го лъжат. Полицията, ти, аз, съ­дията, прокурорът. Няма доверие на никого и се стра­хува, че ще го арестуват веднага щом процесът при­ключи. Не желае да припарва до съдебната зала. Мно­го е разстроен, Тео. Какво ще правим?

- Къде е той?

- В град Уиксбърг, където и да е това. Бил в мотел с полицаите и изчакал да заспят. Сега се криел зад някакъв денонощен магазин, но бил в лош квартал. Много е уплашен, обаче нямало да се върне при по­лицията.

Тео беше станал и крачеше из стаята си. Все още сънен, той се мъчеше да разсъждава ясно. Джъдж го наблюдаваше любопитно, раздразнен, че е събуден от сладкия си сън.

- Смяташ ли, че ще говори с мен? - попита Тео.

- Не.

- Може би идеята и бездруго не е добра.

Всъщност беше ужасна. Тео съзнаваше, че е време да се отдръпне и да остави възрастните да се оправят с положението. Изобщо не искаше съдия Гантри да му се разкрещи, че се е опитал да повлияе на свидетел. Всъщност Тео беше решил да забрави за процеса. За Пийт Дъфи и за Боби Екобар. За Джак Хоугън и за Клифърд Нанс. Да забрави за всичко и отново да стане обикновено дете.

Ако Боби Ескобар искаше да изчезне, Тео не може­ше да го спре.

- Не знам какво да направим, Хулио - каза той. - Наистина няма какво.

- Но ние се тревожим за Боби. Той е някъде на ули­цата и се крие.

- Боби е там, защото иска да е там, освен това е ко­раво момче. Ще се оправи.

- Ти си виновен за всичко.

- Благодаря, Хулио, много ти благодаря.

Тео си легна и зарея поглед към тавана. Джъдж бързо заспа отново, но той лежа буден с часове.

Тео бавно загреба корнфлейке с лъжицата, после я обърна и я изсипа обратно в млякото. От време на вре­ме хапваше по малко, но не усещаше вкуса. Загребва­ше с лъжицата, после я изсипваше. В краката му Джъдж нямаше подобен проблем.

Госпожа Буун беше в дневната и се наслаждаваше на диетичния сок и на вестника, без да подозира за ка­тастрофата, която щеше да сполети процеса срещу Пийт Дъфи.

Полицията вече беше открила, че Боби е изчезнал. Естествено, бяха позвънили на Джак Хоугън и в про­куратурата беше настанал хаос. Как ли щеше да из­глежда съдебната зала след около един час? Тео уми­раше да разбере, но пък си беше обещал да не обръща повече внимание на процеса.

В осем часа той изплакна купата си в мивката, при­бра млякото и портокаловия сок обратно в хладилни­ка, отиде в дневната и целуна майка си по бузата.

- Отивам на училище - каза.

- Изглеждаш ми недоспал - отбеляза тя.

- Добре съм - увери я той.

- Имаш ли пари за обяд? - Госпожа Буун му зада­ваше един и същ въпрос пет дни седмично.

- Разбира се.

- И си си написал домашната?

- Нямам грешка, мамо.

- Кога ще те видя?

- След училище.

- Бъди внимателен и не забравяй да се усмихваш.

Тео мразеше да се усмихва, защото носеше шини на зъбите, но майка му вярваше, че всяка усмивка пра­ви света по-хубаво място.

- Усмихвам се, мамо.

- Обичам те, Теди.

- И аз те обичам.

Тео се усмихваше, докато стигна до кухнята. Мра­зеше да му казват „Теди“ и се подразни на майка си. Грабна раницата си, потупа Джъдж по главата, каза му „довиждане“ и излезе от къщата. Профуча през града и десет минути по-късно вече стоеше пред бюрото на Айк. Тео му се беше обадил един час преди това и чичо му го чакаше със зачервени очи и ужасен вид.

- Това е катастрофа - изръмжа той. - Пълна ката­строфа.

- Какво ще стане, Айк?

Чичо му пиеше кафе от висока картонена чаша.

- Помниш ли встъпителната реч на Джак Хоугън, когато обеща съдебните заседатели да изслушат Боби Ескобар, неговия основен свидетел? Помниш ли я?

- Разбира се.

- Е, това беше грешка, защото, ако сега Боби не се появи, защитата ще поиска анулиране на процеса и съдия Гантри няма да има друг избор, освен да го на­прави. За втори път, Тео. И знаеш ли какво? Съгласно нашите закони второ анулиране на процеса означава снемане на всички обвинения. Означава, че Дъфи ще се измъкне от обвинението в убийство. Ще полежи в затвора няколко години заради бягството си, но скоро ще го освободят и той ще си живее живота. Ще му се размине, Тео. Ето това ще стане. Катастрофа!

От известно време Айк не беше споменавал за на­градата, но Тео подозираше, че чичо му често мисли за нея. Като данъчен консултант Айк припечелваше колкото да свърже двата края. Колата му беше на двай­сет години. Живееше в порутен апартамент. Кабинетът му беше разхвърлян и занемарен, макар че Тео го харесваше.

Айк, изглежда, се разстрои най-много от факта, че е възможно процесът за втори път да бъде анулиран.

- Трябва да намерят това момче - каза той.

Тео не възнамеряваше да казва на никого, че има телефонния номер на Боби. Не че това щеше да по­могне. Беше почти сигурен, че където и да се крие Боби, няма да си вдига телефона.

- Кога ще съобщят на съдия Гантри, че основният им свидетел е изчезнал?

- Кой знае! Аз на мястото на Джак Хоугън щях да си трая колкото се може по-дълго и да се надявам като безумец да намерят Боби. Хоугън има няколко свиде­тели, които може да призове за показания преди Боби, за да продължи делото, все едно нищо не се е случило. Но ако не го намерят до утре, край на играта. Не знам със сигурност, само предполагам.

- И ние нищо не можем да направим, така ли?

- Не, разбира се - рязко отговори Айк. - Можем само да чакаме.

- Добре, тръгвам. Отивам на училище. Ти към съда ли потегляш?

- О, да. За нищо на света не бих пропуснал днеш­ното заседание. Ще ти се обадя по време на първото междучасие.

Хулио го чакаше до стойката за велосипеди. Два­мата с Тео си пошушукаха няколко минути и влязоха в час. Никакви вести от Боби. Не вдигаше телефона си.

- Сигурен съм, че полицията търси навсякъде. Мо­же би ще го намерят.

- Дали ще е добре, Тео?

- Разбира се, че ще е добре.

Но всъщност нямаше представа.

- Извинявай, задето казах, че всичко е по твоя ви­на, Тео. Не го мислех сериозно.

- Няма нищо. Хайде да обядваме заедно в голямо­то междучасие.

- Дадено.

20

В часа на госпожа Моник по испански Тео гледаше стенния часовник и се чудеше какво ли става в съда. Беше девет часът и вторият ден на процеса започва­ше. Сигурно залата отново беше претъпкана. Съдеб­ните заседатели вече влизаха, за да изслушат следва­щите свидетели на обвинението. Вероятно всичко из­глеждаше наред. Само Джак Хоугън и екипът му знае­ха истината - основният им свидетел беше изчезнал. Един час по-късно Тео се измъчваше в часа по гео­метрия на госпожица Гарман и мислеше за Боби, кой­то сигурно се криеше някъде в гората и гледаше как полицейските коли прелитат край Уиксбърг, издир­вайки го като бесни. Боби беше успял да пристигне чак от Ел Салвадор, да прекоси Мексико, да премине границата и да стигне до Стратънбърг, без да го зало­вят. Тео често се питаше как милиони хора успяват да влязат незаконно в страната, да живеят и да оцеляват. Те знаеха тайните на това да живееш нелегално и да избягваш властите при нужда.

Ако Боби решеше да изчезне, никога нямаше да го Намерят.

Между часа по геометрия и часа с господин Маунт имаха десетминутно междучасие и Тео изтича на дво­ра, за да се обади на Айк. Той не вдигна. Явно беше на процеса и не можеше нито да говори, нито да изпрати есемес.

В часа по „Държава и право“ Тео застана пред класа и представи в резюме началото на процеса. Децата бяха присъствали на първия ден от първия процес и имаха много въпроси. Тео енергично отговори на всички.

През обедното междучасие Айк най-накрая му се обади. Осведоми го, че сутринта е минала по план, без да се чуе нито дума за изчезналия свидетел. Джак Хоу­гън не бил казал на никого. Съдия Гантри явно нищо не знаел. Но Клифърд Нанс и неговият екип от защи­тата изглеждали много по-самоуверени отпреди.

- Те знаят - каза Айк. - Нещо ми подсказва, че знаят.

Тео обаче не беше сигурен. Айк понякога преуве­личаваше.

Намери Хулио и му обясни какво се случва на про­цеса. Хулио предложи да звъннат на Боби от мобил­ния на Тео, но той отказа.

- Боби е умен, Хулио, за нищо на света няма да си вдигне телефона.

Следобедът се точеше по-бавно от всякога и Тео едва издържа химията, занималнята и сбирката на клуба по дебати. Когато в три и половина се разнесе последният звънец, той се метна на колелото си и се отправи към съдебната палата.

Странно беше да наблюдава как делото протича, все едно всичко е наред, а всъщност да знае, че шоуто много скоро ще приключи шокиращо. Съдебните за­седатели внимателно изслушваха свидетелите. Адво­катите си водеха бележки, преглеждаха документи и се редуваха да разпитват свидетелите. Съдия Гантри ръководеше заседанието сериозно и от време на вре­ме отсъждаше относно възраженията на адвокатите. Стенографката протоколираше всяка дума. Секретар­ките подреждаха документите, които им се предоста­вяха, и поддържаха реда. Зрителите наблюдаваха всичко, увлечени от съдебната драма. Обвиняемият Пийт Дъфи седеше с безизразно лице, заобиколен от адвокатите си.

Джак Хоугън и екипът на обвинението наистина изглеждаха поизморени, но Тео не усещаше прекале­на самоувереност от другата страна на съдебната за­ла. Всичко изглеждаше нормално, както може да се очаква на голям процес.

Последният свидетел за деня беше банкер. Джак Хоугън му зададе поредица от въпроси за заемите на Пийт Дъфи и за финансовото му положение в опит да докаже, че обвиняемият е имал отчаяна нужда от средства. Следователно - от сумата от застраховката „Живот“ на съпругата си. Следователно имаше мотив за убийството. Част от показанията бяха неразбираеми за Тео и на него доста му доскуча.

Докато слушаше, Тео наблюдаваше съдия Гантри и изпитваше смесица от тъга и гняв. Натъжи се, защо­то съдията ръководеше важен процес и си мислеше, че всичко върви добре. Нямаше представа колко сери­озни неприятности го очакват. Тео се ядосваше, защо­то процесът всеки момент щеше да се провали и Пийт Дъфи отново щеше да се измъкне от обвинението в убийство. Не се съмняваше, че полицията претърсва всеки сантиметър от Уиксбърг, за да намери Боби, но времето минаваше и катастрофата надвисваше не­обратимо. И какво щеше да стане, ако го намерят? Можеха ли да го арестуват, да го домъкнат в съда и да го принудят да свидетелства? Беше малко вероятно.

Съдия Гантри закри заседанието в пет и петнайсет и изпрати заседателите да се прибират. Тео и Айк си поговориха пред съдебната палата. От другата страна на моравата Амар Чийп пушеше цигара, говореше по мобилния си телефон и измерваше Тео с гневен по­глед. Айк обеща на племенника си да му се обади, ако научи нещо, и Тео си тръгна. Позаобиколи на път за кантората. Заключи вратата си, легна на пода и разка­за на Джъдж колко ужасно се развиват нещата. Както винаги, Джъдж го слушаше внимателно, гледаше го със сериозните си очи, вярваше на всяка негова дума и беше готов да му помага. Винаги е добре да погово­риш с някого, дори да е куче.

Госпожа Буун провеждаше късна среща в кабинета си. Господин Буун беше на горния етаж, пушеше лу­лата си и редактираше обемист документ.

- Имаш ли минутка, татко? - прекъсна го Тео.

- Ами, разбира се. Какво те мъчи?

- Няма да повярваш, но Боби Ескобар е избягал.

Господин Буун зяпна. Тео му разказа историята докрая, сподели дори факта, че знае номера на мобил­ния телефон на Боби.

Беше вторник и семейство Буун извървяха пеша няколкото пресечки до приюта на Хайланд Стрийт, за да посетят бездомните. Както винаги, Тео помага­ше на опашката за храната, сервираше зеленчукова супа и сандвичи на хората, които нямаше къде друга­де да отидат. Много от лицата му бяха познати - тъж­ни хора, изгубили всичко, които някак оцеляваха без дом. Спяха по пейките в парка и под мостовете, в ев­тини палатки в горите наоколо. Ровеха в кофите за смет и просеха по улиците. По-големите късметлии, общо петдесетина, живееха в приюта, ала повечето се хранеха бавно, а после си тръгваха и мракът ги поглъщаше. Някои пиеха и пушеха твърде много. Имаше и душевноболни. Доброволният труд в прию­та неизменно напомняше на Тео какъв голям късмет­лия е.

След като поднесоха храна на всички, Тео, родите­лите му и другите доброволци вечеряха набързо в кухнята. Някои се заеха да мият съдовете и да приби­рат остатъците от вечерята. Семейство Буун се пръс­наха. Госпожа Буун се оттегли в стаичката си за срещи с клиенти. Господин Буун се настани в ъгъла, за да прегледа здравните осигуровки на една възрастна двойка.

Тео обучаваше един четвъртокласник по матема­тика, когато мобилният му телефон завибрира. Беше Хулио. Тео се извини и излезе навън да говори. Хулио му обясни, че току-що е разговарял с Боби. Криел се в ябълкова градина, далече от града, в стар склад, къде­то живеели и други нелегални работници. Полицаите се отбили веднъж, но работниците успели да избягат. Боби се канел да си уреди транспорт за Тексас, откъ­дето щял да прекоси границата и да се отправи към къщи.

- Каза ли му, че трябва да остане и утре да даде по­казания? - попита Тео, но вече знаеше отговора.

- Не, Тео, не му казах. Боби го няма.

По-късно, когато се прибраха у дома и Тео се готве­ше да си ляга, той разказа на родителите си за теле­фонното обаждане.

- Е, утре ще бъде интересен ден в съда - отбеляза баща му.

- Мисля, че трябва да съм там - отговори Тео.

Колкото и да си повтаряше, че процесът не го инте­ресува и пет пари не дава какво ще се случи, не може­ше да отрича истината.

- И защо? - попита майка му.

- Стига, мамо, защо не признаеш, че ти, татко и всеки друг адвокат в града си умират от желание да са в съда, когато Джак Хоугън ще е принуден да обяви, че основният му свидетел е изчезнал? Страшна дра­ма! Клифърд Нанс ще обезумее, ще се развилнее и ще настоява за прекратяване на делото. Ще се разрази го­ляма борба, всички ще са шокирани от случилото се. Сигурен съм, че искаш да го гледаш.

- Много съм заета утре, Теди, ти също. Достатъч- но пропусна от училище...

- Знам, знам, но в училище е скучно. Мисля да прекъсна.

- Сигурно ще ти е трудничко да влезеш да учиш право, ако не си завършил дори прогимназия - мъдро отбеляза баща му.

- Лека нощ - каза Тео вече на път за стълбите, след­ван по петите от Джъдж.

Заключи се в стаята си, изтегна се на леглото и за­рея поглед в тавана. Оставаше му само един ход и той го бе обмислял цял следобед. Трябваше да изпрати на Боби есемес - последна и отчаяна молба да постъпи правилно. Беше убеден, че може да го направи, без да го спипат. Боби нямаше да каже на никого, всъщност той сигурно в момента обикаляше страната, сврян в каросерията на някой камион с ябълки на път за Тексас. Или пък не. Може би още се криеше и единстве­ното средство за връзка с него беше мобилният му те­лефон.

Тео отвори лаптопа си и написа съобщение: Здрасти, Боби, Тео е. Процесът почти приключи. Утре е много важен ден. Имаме нужда да дойдеш. Ще си в безопасност и ще се представиш страхотно в съда. Моля те, върни се. Твой приятел, Тео.

Извади испанския си речник и се зае да превежда. Госпожа Моник все повтаряше, че начинаещите в ези­ка грешат, като превеждат дума по дума, но в момента Тео нямаше избор. Половин час се занимава със съоб­щението, сигурен, че е пълно с грешки, после го напи­са на мобилния си телефон. Поколеба се, защото знае­ше, че върши нещо нередно, но въпреки това го изпра­ти.

Цял час се мята в леглото и накрая заспа.

21

Тео се събуди добре отпочинал и готов за деня. Под душа си помисли за Боби, но някак си прогони мисъл­та за процеса.

Докато се обличаше, се замисли за Джак Хоугън, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато приготвяше две купи с корнфлейкс, се за­мисли за Пийт Дъфи, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато отиваше с колелото си към училище, пресе­че главната улица и видя в далечината съдебната па­лата, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато слушаше госпожа Моник да обяснява за ис­панските прилагателни, се замисли за есемеса си до Боби. Разбира се, не беше получил отговор. Но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато седеше в часа по геометрия и си мечтаеше за предстоящия лагер в планината, някой почука на вратата и рязко я отвори. Госпожа Гладуел влезе с мрачно лице и без да обърне внимание на госпожа Гарман, впери поглед в Тео и каза:

- Тео, ела с мен, моля те.

Сърцето и дробовете му замръзнаха, а коленете му омекнаха, докато вървеше към вратата. Отпред в коридора го чакаха полицаите Бард и Снийд. Никой от двамата не се усмихваше, затова ръцете и китки­те на Тео също замръзнаха в очакване на белезни­ците.

- Току-що разговарях със съдия Хенри Гантри, който веднага иска да се срещне с теб в кабинета си - каза госпожа Гладуел. - Изпратил е двама полицаи да те заведат до съда.

Тео не можеше нито да мисли, нито да говори, единственото, което можеше, бе да стърчи като упла­шено момченце, което много иска да дойдат мама и татко.

- Разбира се - отрони накрая. - Какво става?

О, прекрасно знаеше какво става. Бяха засекли двете му съобщения до Боби и сега щяха да го обви­нят в опит да повлияе на свидетел. Съдия Гантри ще­ше да беснее. Клифърд Нанс щеше да настоява за арест. Свършено беше с живота му. Очакваше го из­правителното училище.

- Да тръгваме - подкани го Бард.

Поведоха го по коридора като осъден на смърт към електрическия стол или към газовата камера, или към наказателната рота. Тео нерядко се озадачаваше колко бързо се разпространяват клюките в прогимназията на Стратънбърг, затова не беше толкова учуден, когато няколко любопитни учители застанаха на прага на ка­бинетите си, за да гледат. В главното фоайе няколко ученици от седми клас подреждаха рисунки върху ин- формационното табло. Прекратиха работа, за да зяпат как отвеждат арестанта. До тротоара чакаше черно-бяла полицейска кола с всичките емблеми, надпи­си, лампи и антени.

- Скачай на задната седалка - каза Снийд.

Тео се качи и се смъкна надолу. Едва виждаше през прозореца, когато колата потегли, но успя да хвърли поглед назад към училището. Десетки ученици бяха застанали по прозорците и наблюдаваха как отвеждат Теодор Буун, за да се изправи пред яростта на наказа­телната съдебна система.

След няколко минути пълно мълчание той попита:

- Е, какво става, момчета?

Бард, който шофираше, отговори:

- Съдия Гантри ще ти обясни всичко.

- Може ли да се обадя на нашите?

- Разбира се - отговори Снийд.

Тео обаче се обади на Айк, който вдигна веднага.

- Здрасти, татко, аз съм, Тео. Виж, пътувам към съ­да, за да се срещна със съдия Гантри.

- Добре, аз съм пред съдебната зала - отговори Айк. - Има почивка. Съдебните заседатели още не са се върнали. Нищо не се е случило в залата, но подози­рам, че Джак Хоугън най-накрая е признал, че Боби Ескобар е изчезнал. Положението е доста напрегнато.

Аз ли не знам.

- Ами ще пристигна след минутка. Най-добре ка­жи на мама.

- Окей.

Паркираха зад съдебната палата и влязоха през зад- ната врата. За да избегнат всички, се качиха с асансьо­ра до втория етаж и бързо се запътиха към чакалнята пред кабинета на съдия Гантри. Беше пълна с адвока­ти. Джак Хоугън и хората му, а също и целият екип на защитата бяха там. Хоугън и Клифърд Нанс стояха в ъгъла и шепнешком обсъждаха нещо адски важно. Всички спряха да си говорят и впериха поглед в Тео, който последва двамата полицаи към голямата врата.

Вътре съдия Гантри чакаше сам. Освободи Бард и Снийд и поздрави Тео. Не изглеждаше особено ядо­сан, само напрегнат.

- Извинявай, че те безпокоя така, Тео, но изникна нещо важно. Оказва се, че Боби Ескобар е изчезнал. Знаеш ли нещо по въпроса?

В този момент Тео не беше сигурен кое е правилно и кое не, но не можеше да промени стореното. Освен това имаше доверие на съдия Гантри.

- Да, господин съдия - отговори Тео. - Братовчед му Хулио Пеня ми се обади към полунощ в понедел­ник и ми съобщи, че току-що е разговарял с Боби, кой­то напуснал мотела и се криел.

- Значи знаеш за това от понеделник, така ли?

- Да, господин съдия. Не бях сигурен как да постъ­пя. Аз съм още дете.

- Каза ли на родителите си?

- Казах на Айк вчера сутринта, а на нашите - вчера следобед. Надявахме се да намерят Боби Ескобар и всичко да се подреди.

- Е, не са го намерили. Имаш ли представа къде е той?

- Снощи Хулио пак ми се обади и ми каза, че Боби се крие в ябълкова градина някъде край Уиксбърг, че планира да се върне в Тексас и да премине границата. Хулио ми звънна и ми го съобщи.

Съдия Гантри свали очилата си и разтърка очи. Се­деше зад огромното си бюро по риза и вратовръзка. Тео седеше на стол срещу него, а стъпалата му едва Докосваха пода. Чувстваше се много дребничък.

- Има и още нещо - добави той и извади мобилния си телефон. Намери двата есемеса до Боби и подаде телефона си през бюрото.

Съдия Гантри прочете есемесите и сви рамене.

- На испански са. Ти ли ги написа?

- Помогнаха ми да преведа първото, но второто го написах сам.

- Какво пише?

- Само обяснявам на Боби, че днес е важен ден, че има нужда от него в съда, че ще се справи добре и ще бъде в безопасност. Това е. Не се опитвам да повлияя на свидетел, честна дума.

Съдия Гантри отново сви рамене и плъзна телефо­на обратно по бюрото.

- Впечатлен съм от испанския ти.

Тео грабна телефона си и усети как цялото му тяло се отпуска. Значи няма да има белезници, така ли? Ня­ма да има затвор? Няма да му крещят, задето е изпра­тил есемеси на основен свидетел? Пое си дълбоко дъх и успя да издиша докрай. Възелът в корема му се по­отпусна.

- Той отговори ли ти някак?

- Не, господин съдия.

- Говорил ли си с Хулио днес сутринта?

- Не, господин съдия.

- Е, изглежда, пак ще анулирам процеса. Джак Хоугън описа показанията на Боби пред съдебните засе­датели във встъпителните си думи, а сега хлапето го няма. Не мога да повярвам, че полицията е допуснала да им се изплъзне.

- Трудно е за вярване - каза Тео, но само защото не се сещаше какво друго да каже.

- Ти по-добре остани тук, в случай че той реши да се обади. Освен ако не искаш да се върнеш в час, раз­бира се.

- Ще остана.

Съдия Гантри му посочи един стол в ъгъла между две тежки библиотеки.

- Седни ето там и нито звук.

Тео седна на стола и стана невидим. Съдия Гантри натисна копче на телефона си и каза:

- Госпожо Харди, доведете адвокатите и прокуро­рите.

След броени секунди вратата се отвори и всички, които чакаха отпред, нахълтаха в стаята. Съдия Ган­три ги насочи към дългата заседателна маса и седна начело. Стенограф ката нагласи машината си до него. След като всички се настаниха, съдия Гантри каза:

- За протокола.

Стенографката започна да натиска копчетата на машината.

Съдията се прокашля и каза:

- В момента е към десет и половина в сряда сутрин­та, обвинението е призовало всичките си свидетели с изключение на Боби Ескобар, който не е тук и явно не може да бъде намерен. Съгласен ли сте, господин Хоу­гън?

Джак Хоугън не стана. Седеше видимо гневен и безпомощен, но явно примирен с поражението.

- Да, господин съдия, изглежда, е така.

- Господин Нанс?

- Господин съдия, от името на обвиняемия Пийт Дъфи настоявам да обявите процеса за невалиден, тъй като прокурорът, господин Хоугън, обеща във встъпителната си реч показанията на свидетел, кои­то ще опровергаят нашата теза, свидетел, който ще предреши изхода на делото. Съдебните заседатели имаха всички основания да му повярват, всъщност всички му повярвахме. От понеделник сутринта съдебните заседатели очакват прокуратурата да доведе този свидетел в съда, а сега се оказва, че това няма да се случи. Което е ужасно несправедливо към обви­няемия и е безспорно основание процесът да бъде анулиран.

- Господин Хоугън?

- Да не прибързваме, господин съдия. Според мен положението може да бъде обяснено на съдебните за­седатели и те може да бъдат инструктирани да прене­брегнат твърдението от встъпителната ми реч. С ра­дост ще се извиня и ще обясня действията си. Всичко е изпълнено добросъвестно. Представили сме пре­достатъчно доказателства, за да бъде осъден обвиня­емият дори без показанията на Боби Ескобар. Втори анулиран процес означава снемане на обвиненията в убийство, а това ще е несправедливост.

- Не съм склонен да се съглася, господин Хоугън - каза съдия Гантри. - Вредата е нанесена и защитата няма как да подложи свидетеля на кръстосан разпит. Струва ми се несправедливо към обвиняемия да се дава обещание за показанията на важен свидетел, а после да няма такива.

Раменете на Хоугън увиснаха и той поклати глава. Клифърд Нанс едва успя да сдържи усмивката си. Тео не можеше да повярва на късмета си - беше получил възможност да присъства на най-важния момент от най-големия съдебен процес, който помнеха по тези места. Попиваше всяка дума, без да помръдне и мускулче. Изглежда, никой не забелязваше, че и той е тук.

- Отлагам решението си за днес следобед - опове­сти съдия Гантри. - Издирването не е приключило, така че може да получа нова информация. Ще се събе­рем отново тук в два часа. Дотогава нито дума на никого. Не искам съдебните заседатели да разбират как­во се случва. Срещата приключи.

Адвокатите бавно се надигнаха и се отправиха към вратата. Съдия Гантри даде знак на Джак Хоугън да остане. Когато вратата се затвори, той каза на проку­рора:

- Има някаква ябълкова градина близо до Уиксбърг. Накарайте полицията веднага да я претърси.

Хоугън излезе бързо, а съдия Гантри се облегна на стола си. Погледна към Тео и каза:

- Ама че бъркотия. Какво би направил ти при това положение?

Тео се замисли. Осъзна колко самотна е тази рабо­та, колко съдбоносни са решенията на съдията, които оказват силно влияние върху живота на толкова много хора. Когато не си мечтаеше да стане известен адво­кат по наказателни дела, Тео мечтаеше да бъде мъдър и уважаван съдия. Но вече се колебаеше. В момента не искаше да е на мястото на съдия Гантри.

- Допаднаха ми думите на Джак Хоугън. Защо просто не обясните положението на съдебните засе­датели и не ги оставите те да решават въз основа на показанията, които са чули? Има много улики, които сочат директно към Пийт Дъфи.

- Съгласен съм, но ако бъде осъден, той ще обжал­ва, а Върховният съд на този щат със сигурност ще от­мени присъдата. Никой съдия не обича присъдите му да бъдат анулирани, Тео. Това ще означава, че трябва да съдим Пийт Дъфи за трети път, което не ми се стру­ва справедливо.

- А няма ли това да ни даде време да намерим Боби Ескобар?

- Наистина ли мислиш, че той ще бъде открит?

Тео се позамисли и отговори:

- Не, господин съдия, сигурно в момента вече е на половината път до Тексас. И не го виня.

На вратата се почука силно и още преди съдия Ган­три да отговори, в кабинета му влетя госпожа Марсела Буун и попита:

- Хенри, къде е Тео?

Тео скочи на крака и каза:

- Здравей, мамо.

Съдия Гантри също се изправи.

- Здравей, Марсела. С Тео тъкмо обсъждахме про­цеса.

- Чух, че е арестуван - каза тя.

- За какво да е арестуван? Не, той ми помага да об­мисля искането за анулиране на процеса. Заповядай, седни.

Тя си пое дълбоко дъх, поклати глава невярващо или безпомощно - вероятно и двете - и най-сетне си отдъхна.

22

Полицията претърси три ябълкови градини близо до Уиксбърг, но не намери никого. Всеки нелегален работник в радиус от десет километра изчезна в гори­те. От тях не остана и следа и със сигурност нямаше следа и от Боби. На обед бяха съобщили лошата но­вина в полицията на Стратънбърг. Бяха се свързали с Хулио и с майка му Карола - и двамата нямаха нови­ни от Боби. Разговаряха с шефа му - и той не знаеше нищо. Издирването приключи. Свидетелят се беше изпарил.

Тео отиде на приятен обяд с родителите си и Айк в „Папис Дели“. Баща му предложи да се върне в учи­лището, но Тео не беше съгласен. Обясни, че съдия Гантри се нуждае от него. Беше получил строги на­реждания от съда да бъде на разположение, в случай че Боби се появи.

- Няма шанс за такова нещо - отсече Айк, дъвчей­ки световноизвестния сандвич с пастърма.

Госпожа Буун трябваше да бъде в съда в един часа, а господин Буун, разбира се, имаше спешна работа в кантората. Тео и Айк закрачиха по главната улица, за Да убият малко време, докато стане два часът, когато адвокатите отново щяха да се съберат и съдия Гантри щеше да направи немислимото - отново да анулира процеса.

По едно време Тео попита:

- Айк, замислял ли си се за паричната награда?

- Разбира се - призна Айк.

- Какво ще стане с нея?

- Не знам. От една страна, Пийт Дъфи е заловен и ще лежи няколко години за бягство. Допускам, че мо­жем да поискаме парите, тъй като той е арестуван, съ­ден и изпратен в затвора. От друга страна, наградата се дава на човек, осигурил информация, която да до­веде до осъждането на Пийт Дъфи за убийството на Майра Дъфи. За убийство, не за бягство и укриване от правосъдието. Така че може би ще ни е трудно да си получим парите, ако процесът отново бъде анули­ран.

- Значи не ни върви.

- Така изглежда. Ти мислил ли си за парите?

- От време на време.

- Е, забрави за тях.

Пред сладкарницата за сладоледен йогурт се раз­минаха с двама души от журито, чиито лица познава­ха от залата. И двамата носеха големи кръгли значки, на които пишеше „Съдебен заседател“, та всички да знаят колко важни са тези хора и да не ги разпитват за Пийт Дъфи.

Айк искаше да пие кафе, затова се отбиха в „Гъртруд“, старо заведение на главната улица, световноиз­вестно със своите гофрети с ядки от пекан. Тео често се питаше дали всяко малко градче се хвали с някой специалитет, който е световноизвестен. Заведението беше пълно с хора, които Тео не познаваше, но беше виждал в съдебната зала. Изглежда, всички чакаха да стане два следобед. Само ако знаеха...

- Татко идва да закусва тук всяка сутрин. Сяда ей там, на кръглата маса, с няколко свои стари приятели, ядат препечени филийки, пият кафе и си клюкарят. Звучи доста скучно, нали?

- И аз го правех някога, Тео, преди много години, на същата маса - печално каза Айк, сякаш помнеше вре­мена, когато това е било много по-приятно. - Но не ми липсва. Сега ми е много по-забавно да вися по барове­те до късно през нощта и да играя покер със съмнител­ни типове. Там клюките са къде-къде по-интересни.

Тео си поръча портокалов сок и двамата с Айк уби­ха малко време. В един и половина телефонът му завибрира. Беше получил есемес от съдия Гантри:

- Беше съдия Гантри - осведоми Тео чичо си. - Иска ме в кабинета си след петнайсет минути. Виж­даш ли, Айк, нуждае се от помощта ми, за да реши този много важен въпрос. Осъзнава колко съм умен и колко добре познавам закона и е решил да се облегне на мен в труден момент.

- Мислех го за по-умен.

- Той е гений, Айк. Ти самият трябва да си гений, за да разпознаеш гениалността на друг.

- И как би отсъдил ти по въпроса?

- Бих обяснил всичко на съдебните заседатели и бих продължил процеса с надеждата обвинението да представи достатъчно доказателства, така че Дъфи да бъде осъден.

- Обвинението няма достатьчно доказателства. Стана ясно още по време на първия процес. А ако се­гашният не бъде анулиран веднага и ако има присъда, тя ще бъде обжалвана. От теб няма да стане добър съ­дия.

- Благодаря, Айк. А ти как би постъпил?

- Той няма друг избор, освен да анулира процеса. Аз така бих направил. А после бих казал на полицията да ни даде парите от наградата.

- Нали ми каза да забравя за парите.

- Вярно, бе.

В един и четиресет и пет Тео последва госпожа Хар­ди, която го въведе в кабинета на съдия Гантри. Тя из­лезе и затвори вратата. Тео седна и зачака съдията да приключи телефонния си разговор. Изглеждаше измо­рен и разстроен. В средата на бюрото му се мъдреше недояден сандвич върху салфетка и до него имаше празна бутилка от вода. Тео разбра, че съдия Гантри не е имал лукса да излезе да обядва. Все се е намирал по някой шут, който да го разпитва за процеса.

Съдията затвори телефона и каза:

- Беше началникът на полицията в Уиксбърг, по­знавам го добре. Няма и следа от нашия приятел.

- Изчезнал е, господин съдия. Боби живее на тъм­но като много други нелегални работници. Той умее да изчезва.

- Мислех, че родителите ти се опитват да му ста­нат поръчители и да придвижат документите му за гражданство. Какво стана?

- Не съм сигурен, но според мен документите му заседнаха някъде във Вашингтон. Продължават да опитват, но нещата се движат много бавно. Вече ми се струва, че няма значение. Майка му в Ел Салвадор е болна и Боби си отива у дома.

- Е, той със сигурност обърка делото.

- Господин съдия, имам един въпрос. По време на първия процес, когато Боби се появи като свидетел, вие анулирахте процеса. На следващата седмица той отиде в кабинета на Джак Хоугън и направи официално изявление. Използвали са страхотен преводач, кой­то превежда на съдебни процеси, и всичко е записано от стенограф, нали така?

- Точно така.

- Тогава защо тези показания не бъдат прочетени на съдебните заседатели? Така те ще чуят какво е ка­зал Боби и ще можем да довършим процеса.

Съдия Гантри се усмихна и каза:

- Не е толкова лесно, Тео. Имай предвид, че когато си обвинен в престъпление, имаш право да се изпра­виш лице в лице с хората, които те обвиняват, и да подложиш на кръстосан разпит онези, които свиде­телстват срещу теб. Пийт Дъфи нямаше тази възмож­ност, защото адвокатите му не са присъствали, когато Боби е давал показанията си. Ако сега допусна показанията в съда, това ще бъде основание за обжалване на присъдата.

- Явно е нужна смелост, за да бъде човек справед­лив, нали?

- Да, може да се каже. - Съдия Гантри погледна ча­совника си, намръщи се, потупа с пръсти по бюрото си, сякаш бързаше, и каза: - Е, Тео, мисля, че е време. Тук ли искаш да останеш, или ще се върнеш в училище?

- Ще остана.

- Естествено. - Съдията му посочи същия стол в ъгъла и Тео зае предишното си място. Съдия Гантри натисна едно копче на телефона си и каза: - Госпожо Харди, доведете адвокатите и прокурорите.

Вратата се отвори със замах и стаята бързо се на­пълни с хора, докато всички се събираха около кръг­лата маса. Когато стенографката беше готова, съдия Гантри каза:

- Сега е два часът следобед и издирването на Боби Ескобар е прекратено. Съдът трябва да разгледа иска­нето за анулиране на процеса. Още нещо, господин Хоугън?

Джон Хоугън отговори неохотно:

- Не, господин съдия.

- Господин Нанс?

- Не, господин съдия.

- Добре. - Съдия Гантри си пое дълбоко дъх и ка­за: - Опасявам се, че нямам избор по въпроса. Би било несправедливо към обвиняемия да продължим без показанията на Боби Ескобар.

Телефонът в джоба на Тео завибрира. Той го изва­ди, погледна го и едва не припадна.

- Почакайте, господин съдия - провикна се Тео.

23

Изпълнявайки молбата на Боби, съдия Гантри, Тео и преводачката отидоха за пет минути с кола до парка „Труман“ и зачакаха до въртележката. Той се показа иззад редица високи чемшири и тръгна към тях. Боту­шите му бяха покрити със засъхнала кал. Джинсите му бяха мръсни. Очите му бяха зачервени и изглежда­ше изморен.

- Съжалявам за всичко това, но съм уплашен и не съм сигурен как да постъпя - каза той на испански.

Преводачката, млада жена, която се казваше Ма­рия, се заслуша в думите на съдията.

- Боби, нищо не се е променило от последния път, когато говорихме преди няколко месеца. Ти си важен свидетел и ние имаме нужда да кажеш в съда какво си видял.

Мария вдигна ръка и помоли:

- Не толкова бързо. Кратки изречения, моля.

Тя преведе на испански, а съдия Гантри продължи:

- Няма да бъдеш арестуван, нито ще ти навредим по някакъв начин, обещавам. Тъкмо обратното. Ще се постарая да си под закрила.

Последва превод на испански и Боби успя да се ус­михне бегло.

***

Новината, че свидетелят е намерен, отекна в съ­дебната палата и в правните кантори в центъра на гра­да. В три следобед се събраха още повече зрители. Тео и Айк имаха превъзходни места два реда зад масата на обвинението, където към тях се присъедини Уудс Буун, който беше успял някак си да се откъсне от спешната работа в кантората. Тео се озърна и забеляза много местни адвокати да се провират между редове­те в търсене на място.

Въведоха Пийт Дъфи. Изглеждаше пребледнял и объркан. Поговори с Клифърд Нанс, който беше ви­димо разстроен и нервен. Нямаше и следа от самоуве­реността, която Тео беше видял само преди час.

Приставът призова към ред в залата и след няколко секунди хората се успокоиха. Всички места бяха за­ети и хората се подредиха покрай стените на съдебна­та зала. Съдия Гантри зае мястото си и нареди на пристава да доведе съдебните заседатели. Когато те се настаниха, той ги погледна и се зае да им обяснява:

- Госпожи и господа съдебни заседатели, извинете за забавянето. Знам, че е неприятно с часове да чакате юристите и мен да решим проблема, но това е обичай­но за един съдебен процес. Така или иначе, вече сме готови да продължим. Щатът ще призове още един свидетел, господин Боби Ескобар, който не говори английски. Затова ще използваме услугите на заклет съдебен преводач. Казва се Мария Олива. И преди съм работил с нея, много е добра и ще се закълне да казва истината точно като свидетеля. Малко странно е да се дават показания по този начин, но нямаме друг избор. Преди време прочетох някаква статия за феде­рален съд в Ню Йорк, където използвали заклети пре­водачи на повече от трийсет езика. Явно ние имаме късмет, езиците са само два. Все пак ще изслушаме показанията малко по-бавно и няма да пришпорваме процедурата. Моля ви за търпение и внимание. Гото­ви ли са адвокатите да продължим?

Джак Хоугън и Клифърд Нанс кимнаха.

Мария Олива се приближи до свидетелското мяс­то. Приставът извади Библия и тя сложи лявата си длан върху нея. Приставът каза:

- Заклевате ли се да превеждате показанията вярно и точно с цялото си старание?

- Заклевам се.

- Господин Хоугън, можете да призовете следва­щия си свидетел - каза съдия Гантри.

Хоугън стана и каза:

- Щатът призовава Боби Ескобар.

Отвори се странична врата и от нея се появи Боби, който вървеше след друг съдебен пристав. Без да об­ръща внимание на зрителите, адвокатите и обвиня­емия, той закрачи доста уверено към свидетелското място. Не за пръв път идваше тук. Седмица по-рано, преди началото на процеса, Джак Хоугън беше довел Боби в съдебната зала и го беше подложил на дълга и изморителна репетиция. Беше го обстрелвал с въпро­си. Мария беше превеждала. Един млад прокурор бе­ше влязъл в ролята на Клифърд Нанс и дори беше ус­пял да се разкрещи на Боби. Нарече го лъжец! Отнача­ло Боби беше разстроен и неуверен, но към края на деня започна да разбира същината на процедурата и особено на безмилостния кръстосан разпит.

След края на репетицията Джак Хоугън беше сигу­рен в свидетеля си. Боби обаче не беше толкова уве­рен.

Закле се да казва истината и зае мястото си. Мария седна на сгъваем стол до него, също с насочен към ли­цето ѝ микрофон. Залата притихна. Съдебните засе­датели чакаха.

Тео никога не беше усещал толкова силно напре­жение.

Хоугън започна с бавни и лесни въпроси. Боби бе­ше на деветнайсет години и беше живял с леля си и с нейното семейство. Беше от Ел Салвадор, а в Съеди­нените щати пребиваваше по-малко от година. Беше преминал нелегално границата, за да си търси работа. У дома имаше семейство - родители и трима по-мал­ки братя, които бяха бедни и гладни. Боби не искал да заминава от родината си, но нямал избор. Когато пристигнал в Стратьнбърг, си намерил работа на голф игрището в „Уейвърли Крийк“, където косеше трева­та и се грижеше за поддръжката. Печелеше седем до­лара на час. Опитваше се да научи английски, но му беше трудно. Беше напуснал училище четиринай­сетгодишен.

Относно въпросния ден: било четвъртък, облачен и ветровит ден, затова на игрището нямало много хора. В единайсет и половина Боби и колегите му се запътили към бараката зад голф игрищата за трийсет- минутната си обедна почивка. Както често правел, Боби се отделил от другите и отишъл на любимото си място под няколко дървета. Предпочитал да се храни сам, защото така имал време да мисли за близките си и да каже молитвите си.

Джак Хоугън кимна на помощника си и на екрана се появи голяма въздушна снимка на шестия феъруеи на игрището „Крийк“. Боби взе лазерната показалка и показа на заседателите точно къде е обядвал.

Продължи с показанията: някъде по средата на обедната си почивка забелязал количка за голф да се движи бързо по асфалтираната алея покрай феъруея, после да се насочва към къщата, за която вече бяха из­яснили, че е домът на семейство Дъфи. Мъж, облечен с черен пуловер, бежов памучен панталон и кафени­кава шапка с козирка паркирал количката до задния двор, слязъл и бръкнал в торбата със стиковете си. Из­вадил бяла ръкавица и бързо я сложил на дясната си ръка. На лявата вече носел ръкавица. Прекосил двора, спрял пред вратата и събул обувките си. Според Боби той бързал. Както седял под дърветата на по-малко от сто метра разстояние, Боби виждал ясно мъжа и зад- ната страна на къщата. По онова време Боби не мис­лел, че се случва нещо необичайно, макар да се зачу­дил защо мъжът си слага и другата ръкавица и защо оставя обувките си пред прага. Много жители на „Уейвърли Крийк“ отскачали до домовете си по една или друга причина по време на голф. Няколко минути ио-късно Боби продължил обяда си. Нямал нито ча­совник, нито мобилен телефон, затова не знаел точно колко часът е. По онова време на игрището нямало други играчи. Мъжът излязъл от къщата, бързо обул обувките си, свалил и двете ръкавици и ги прибрал в торбата със стиковете си. Озърнал се, очевидно не за­белязал никого и бързо поел в посоката, откъдето бил дошъл.

Няколко минути по-късно Боби се върнал в барака­та. Обедната почивка била свършила. Началникът на Боби бил строг и карал хората си да се връщат на рабо­та точно в дванайсет. След около час Боби и негов ко­лега поправяли една пръскачка близо до тринайсетата дупка, когато Боби забелязал същия мъж да пристига на четиринайсетия тий бокс на игрището „Саут Найн“. Мъжът се озърнал, не забелязал никого, брък­нал в торбата със стиковете си, извадил нещо бяло и го пуснал в кошчето за смет. По това време мъжът носел бяла ръкавица за голф на лявата си ръка, както правят всички играчи десничари. Боби не видял какво пуска в кошчето мъжът, но няколко минути по-късно, дока­то го изпразвал, намерил две ръкавици - една дясна и една лява. Обясни, че момчетата, които работят на иг­рището, изпразват кошчетата два пъти дневно и че ре­довно претърсват съдържанието им и намират стари топки за голф, колчета, използвани ръкавици, всякак­ви отпадъци. Боби задържал ръкавиците няколко дни. Когато разбрал, че мъжът е заподозрян в убийството на жена си, Боби дал ръкавиците на свой приятел, който ги предал на полицията.

Джак Хоугън се приближи до малка маса до сте- нографката и взе найлонов плик. Подаде го на Боби и го помоли да го отвори и да разгледа ръкавиците. Боби го направи, без да бърза. Когато се увери, вдигна по­глед и кимна.

- Да, това са ръкавиците, които намерих и които остави мъжът с черния пуловер, бежовия панталон и кафеникавата шапка за голф.

Боби остави ръкавиците настрани. Продължи да дава показания: малко след като ги намерил, в „Уей­върли Крийк“ се разчуло, че къщата в близост до шес­тия феъруей на игрището „Крийк“ гъмжи от полиция. Намерили мъртва жена!

Заинтригуван, Боби се върнал в бараката, после минал през гората. Когато се показала задната страна на къщата на семейство Дъфи, той видял същия мъж да седи в количката си за голф, заобиколен от поли­цаи. Мъжът бил видимо разстроен. Полицаите се опит­вали да го успокоят.

Джак Хоугън попита свидетеля дали познава Пийт Дъфи. Не. Боби и колегите му били инструктирани да се държат учтиво с играчите, но да не разговарят с тях. На големия екран се появи друга снимка - Пийт Дъфи, седнал в количката си за голф, заобиколен от полицаи. Беше с черен пуловер, бежов панталон и кафеникава шапка.

Боби без никакво затруднение го разпозна като мъ­жа, който бе влязъл в къщата приблизително в еди­найсет и четиресет и пет, някъде по средата на обедна­та му почивка, и който по-късно бе изхвърлил двете ръкавици за голф.

Джак Хоугън поднесе драматичния финал:

- Господин съдия, моля да се отбележи в протоко­ла, че свидетелят разпозна обвиняемия господин Пийт Дъфи.

- Отбелязано е - каза съдия Гантри и погледна ча­совника си. Всички бяха забравили за времето. Беше пет и десет. - Да направим петнайсет минути почивка.

Боби беше седял на свидетелското място два часа и трябваше да си отдъхне. Показанията му бяха прико­вали всеобщото внимание, най-вече защото бяха до­стоверни, но постоянната смяна на езиците беше из­тощила всички.

- Изглежда, Хенри смята да работи до късно днес - отбеляза Айк.

- Мислех, че винаги приключва заседанията в пет - отбеляза Уудс, но пък той рядко влизаше в съдебна зала.

- Зависи - поясни Тео като опитен адвокат.

Пийт Дъфи стана да се поразтъпче. Изглеждаше крехък и слаб, а раменете му бяха увиснали. Всичките му адвокати бяха начумерени. Омар Чийп и Пако, които седяха на първия ред зад защитата, се скупчиха край Клифърд Нанс. Малцина излязоха от съдебната зала, защото никой не искаше да изгуби мястото си.

В пет и половина съдия Гантри се върна на мястото си, но само за кратко. Обясни, че двама съдебни засе­датели не се чувстват добре и тъй като денят и бездру­го е доста напреднал, съдът се разпуска до девет на следващата сутрин. Удари с чукчето си и изчезна. Двама полицаи изведоха Боби от залата.

Тео допускаше, че ще го заведат на сигурно място и ще бдят зорко над него през цялата нощ.

Докато зрителите бавно напускаха залата, госпо­дин Буун каза:

- Айк, тази вечер ще си поръчаме китайска храна. Защо не дойдеш на вечеря, да поговорим за процеса.

Айк вече клатеше глава.

- Благодаря, но...

- Хайде, Айк - примоли се Тео. - Искам да те пи­там много неща.

Айк рядко отказваше на любимия си племенник.

24

Кухненската маса беше отрупана с картонени чи­нии, салфетки и кутии от пилешко чоу миен, скариди в сладко-кисел сос, пържен ориз и яйчени ролца от любимия ресторант на Тео „Златният дракон“. Айк ядеше с вилица, Тео също предпочиташе вилицата, но майка му настояваше да се храни с пръчици. Джъдж обаче лапаше като всяко куче и набързо изгълта две яйчени ролца.

- Според показанията, които изслушах - започна Айк, съдебният лекар не е намерил по тялото на Май­ра Дъфи нищо от кожените ръкавици за голф. Никак­во парченце, влакънце от подплатата, нищо. Теорията е, че Пийт старателно е изтрил всичко с хавлиена кър­па или нещо друго, преди да напусне местопрестъп­лението. Лявата ръкавица, която е носел по време на игра, била по-стара и протрита, затова успели да из­влекат ДНК от потта, която е попила. На дясната ръка­вица няма нищо, вероятно защото е чисто нова. Сложил я е, докато души жена си, после я е свалил.

- ДНК-то съвпада ли с това на Пийт Дъфи? - попи­та госпожа Буун.

- Разбира се, иначе защо изобщо да си правят тру­да? Разполагаме с очевидец, който обясни всичко на съдебните заседатели.

- Значи съдебният лекар няма да дава отново пока­зания? - попита господин Буун.

- Не знам. Днес беше в залата и господин Хоугън може да го извика на свидетелското място утре. Аз със сигурност бих го направил, за всеки случай. Показа­нията му ще придадат повече тежест на думите на Боби.

- Как се справи Боби като свидетел? - попита гос­пожа Буун.

- Доста впечатляващо - отвърна Айк.

- Много убедително - добави господин Буун.

- Тео? - попита тя.

Не се случваше често да помолят Тео да изкаже правно мнение пред група възрастни, които познава­ха закона много по-добре от него, затова той преглът­на мъчително, търсейки думите.

- Мисля, че на съдебните заседатели им трябваха няколко минути да свикнат с превода, на мен също. Испанският звучи много бързо, но сигурно всеки език звучи така, ако не го знаеш.

- Нали твоят испански е много добър? - прекъсна го Айк.

- Не толкова. Отначало не разбирах. Но след ня­колко въпроса свикнах. Преводачката Мария е много добра. Очевидно господин Хоугън беше репетирал с нея и с Боби. Въпросите му бяха кратки и по съще­ство, а отговорите на Боби също бяха кратки и кон­кретни. Все се питах: какво ще спечели, ако излъже? Защо съдебните заседатели да не повярват на всяка негова дума? И мисля, че те му повярваха.

- О, повярваха му - каза господин Буун. - Наблю­давах израженията им. Не пропускаха нищо и повяр­ваха на всичко. Пийт Дъфи ще бъде осъден.

- Какво ще стане утре? - попита Тео.

- Ще е грозна картина - отговори Айк. - Клифърд Нанс ще нападне Боби точно както направи във встъ­пителната си реч. Ще се разграчи по въпроса за неле­галната имиграция и ще обвини Боби, че е сключил сделка с прокуратурата - показанията му срещу Дъфи в замяна на обещание да не го депортират. Опасявам се, че денят се очертава труден за Боби.

Тео отново преглътна мъчително и каза:

- Мисля, че трябва да съм там.

И двамата му родители едва не се задавиха, докато се надпреварваха кой да говори пръв.

- Боя се, че няма да стане, Тео - отговори остро майка му. Обикновено тя беше малко по-бърза.

- Пропусна училище в понеделник и почти целия ден днес - каза баща му. - Стига толкова.

Тео знаеше, че има моменти, когато е добре да по- натиснеш малко, и други моменти, когато така само ще влошиш нещата. Сега беше време да отстъпи. Зна­еше, че няма да спечели. Най-добре беше да приеме поражението си с известно достойнство.

Надигна се от масата и каза:

- Най-добре да се залавям за домашните.

Родителите му го изгледаха подозрително, готови да го скастрят, ако отново спомене за процеса. Докато излизаше от кухнята заедно с Джьдж, той подметна едва чуто:

- Мисля, че се разболявам.

В седем и четиресет и пет на следващата сутрин Тео закусваше и четеше местния вестник онлайн. Баща му вече беше излязъл. Майка му беше в дневна­та и четеше старомодното хартиено издание на същия вестник.

Телефонът звънна. Веднъж, после два пъти. Нико­га не звънеше сутрин. Тео не смяташе да вдига, но майка му каза:

- Тео, би ли се обадил?

Тео приближи към телефона и вдигна слушалката:

- Домът на семейство Буун.

Познат глас каза:

- Добро утро, Тео. Обажда се съдия Гантри. Може ли да говоря с някой от родителите ти?

- Разбира се, господин съдия. - И едва не добави: „Какво става, за бога?“, но се сдържа и само каза: - Мамо, за тебе е.

- Кой е? - попита тя и вдигна от дневната, без да изчака отговора му. Тео се спусна към вратата, за да подслушва. Чу я да казва: - Добро утро, Хенри. - Мъл­чание. -Да, да. - По-продължително мълчание. - Ами не знам, Хенри. Той вече много отсъства от училище тази седмица, но... - Пауза, докато тя слушаше. Тео усети как пулсът му се учестява. - Да, Хенри, Тео има много добри оценки и съм сигурна, че ще навакса, но... - Поредната пауза. - Ами, след като представяш нещата така, Хенри, мисля, че идеята не е лоша. - Тео не издържаше вече. И после: - Костюм и вратовръзка. Добре. Добре, Хенри, благодаря. Веднага ще му кажа.

Докато тя затваряше, Тео се втурна обратно към стола си, грабна лъжицата и налапа солидно количе­ство корнфлейкс.

Госпожа Буун влезе в кухнята, все още по халат, но Тео се престори, че не я забелязва, защото е много зает с нещо на лаптопа си.

- Беше съдия Гантри - съобщи тя.

- Сериозно, майко? Нали току-що говорих с него.

- Каза, че днес в съда ще има нужда от съдебен по­мощник и понеже вчера си му бил от огромна полза, смята, че и днес ще му помогнеш за Боби.

Тео вдигна очи и каза:

- Ами не знам, мамо. Днес ще бъда доста натова­рен в училище.

- Иска да си там в осем и петнайсет, с костюм и вратовръзка като истински адвокат.

Тео хукна към стълбите.

В осем и петнайсет той последва госпожа Харди в кабинета на съдия Гантри.

- Ето го - оповести тя, обърна се и излезе.

Тео се настани пред широкото бюро и зачака съдия Гантри да дочете някакъв документ. Изглеждаше из­морен и кисел.

- Добро утро, Тео - каза накрая съдията.

- Добро утро.

- Реших, че сигурно искаш да си тук днес. Очерта­ва се паметен ден и понеже ти си истинската причина този процес изобщо да се провежда, допуснах, че ти се иска да наблюдаваш финала.

Финала ли?

- Да, финала. Знаеш ли какво прави съдебният по­мощник, Тео?

- Горе-долу. Мисля, че проучват разни въпроси за съдиите и други подобни.

- Това е част от работата им. Аз използвам помощ­ници от време на време, обикновено студенти по пра­во, които са си дошли у дома за ваканцията. Нерядко те създават повече проблеми, отколкото да има полза от тях, но понякога попадам на някой свестен. Харес­ват ми хора, които не говорят много, а са добри слуша­тели и наблюдават внимателно съдебната зала. - Съ­дията се изправи и изпъна гръб. Тео се страхуваше да се обади. Съдия Гантри продължи: - Снощи останах тук почти до полунощ, Тео, срещах се с адвокатите. Случиха се много неща и искам да чуя мнението ти. - Той закрачи зад бюрото си, като продължаваше да се изпъва, сякаш е разтегнал мускул. - Виж, Тео, Майра Дъфи е имала двама синове, Уил и Кларк, двама чу­десни младежи, които са в колежа. Сигурен съм, че си ги виждал в съдебната зала. Идват всеки ден.

- Да, господин съдия.

- Баща им загинал в самолетна катастрофа, когато те били още в прогимназията. Няколко години по-късно тя се омъжила за Пийт Дъфи и Уил и Кларк се раз­бирали с доведения си баща. Пийт се държал добре с тях, издържал ги финансово, водел ги на екскурзии, платил за обучението им в колежа. Разбира се, те са сломени и огорчени от случилото се с майка им и ис­кат той да бъде сурово наказан. Но са решили, че не желаят Пийт Дъфи да получи смъртно наказание. На­мират го за прекалено сурово, а въпреки стореното все още изпитват някакви чувства към този човек. Прека­рали са много време с леля си, Емили Грийн, сестрата на Майра, и заедно са взели семейно решение - без смъртно наказание за Пийт Дъфи. Вчера, след показа­нията на Боби и след като стана съвсем ясно, че съдеб­ните заседатели ще го обявят за виновен, синовете се обърнали към Джак Хоугън и го помолили да оттегли искането за смъртно наказание. Това поставя Джак в трудно положение. Като щатски прокурор той е длъ­жен да наказва убийците с цялата тежест на закона, но Джак за пръв път иска смъртно наказание. Освен това той допуска семейството на жертвата да участва до голяма степен във вземането на решение. Снощи Джак Хоугън се свърза с Клифърд Нанс и му разказа за решението на семейството. Хоугън му предложи и сделка - споразумение. Ако Пийт Дъфи се признае за виновен за убийството, прокуратурата ще предложи доживотна присъда без право на замяна. Осведомиха ме и снощи се събрахме за няколко часа да обсъдим споразумението. Разбира се, това означава, че Пийт Дъфи в крайна сметка ще отиде в затвора, но няма да е в отделението на смъртниците в очакване да бъде ек­зекутиран. Означава също, че това ще е финалът на делото и адвокатите няма да прекарат следващите петнайсет години в обжалване. Както сигурно знаеш, смъртните присъди се точат с години. Така, сега въ­просът е да одобря ли смъртната присъда или не. Ти как мислиш?

- Пийт Дъфи ще се съгласи ли да се признае за ви­новен? - попита Тео.

- Още не знам. Подозирам, че е прекарал много дълга нощ в ареста. Клифърд Нанс е склонен да склю­чи споразумение и при последния ни разговор беше решил да препоръча на Пийт да го приеме. Всичко друго е за предпочитане пред това да си осъден на смърт и да чакаш екзекуцията си.

- Харесва ми, господин съдия - каза Тео. - Със смъртното наказание свързвам серийните убийци и терористите, наистина отвратителни хора. Не човек като Пийт Дъфи.

- Убийството си е убийство.

- Така е, но Пийт Дъфи няма отново да извърши убийство, нали?

- Съмнявам се. Значи ти подкрепяш споразуме­нието, така ли?

- Да, господин съдия. И бездруго имам някои ре­зерви по отношение на смъртното наказание. С това споразумение извършителят ще бъде наказан и спра­ведливостта ще възтържествува.

- Добре. Адвокатите пристигат след няколко ми­нути. Искам да седнеш на мястото си ето там и да не се месиш. Нито думичка, ясно?

- Разбира се, но един истински съдебен помощник дали ще се крие в ъгъла?

- Значи искаш да седнеш на масата?

- Естествено.

- Съжалявам. Имаш късмет, че изобщо си тук.

- Да, господин съдия. Благодаря ви.

25

Въздухът се изпълни с напрежение, когато адвока­тите влязоха в стаята. Неколцина погледнаха към Тео в ъгъла, но явно никой не даваше пет пари за него. В момента ги вълнуваха много по-неотложни пробле­ми. Наобиколиха дългата маса, отвориха куфарчетата си, извадиха документи и бележници и се настаниха. Съдия Гантри зае мястото си начело, а стенографката седна до него. От едната страна бяха Джак Хоугън и прокурорите. От другата седяха Клифърд Нанс и не­говият екип. Пийт Дъфи не присъстваше.

- За протокола - каза съдия Гантри и стенографка­та започна да натиска клавишите си.

- Господин Нанс, предложението е същото като снощи. Господин Дъфи взе ли решение?

Клифърд Нанс имаше вид на човек, който не е спал цяла седмица. Обличаше се със скъпи костюми и ви­наги беше самото олицетворение на преуспял адвокат по наказателни дела, но сега вратовръзката му беше накриво, а ризата - смачкана.

- Господин съдия - поде той, - срещнах се с клиен­та си в полунощ и в шест часа тази сутрин. Накрая той се съгласи да се признае за виновен и да приеме спо­разумението.

- Господин Хоугън, подготвили ли сте текста на споразумението?

- Да, господин съдия. - Един от помощниците на Хоугън извади спретната купчинка листове и всеки получи копие. - Съвсем просто и ясно, господин съ­дия.

Тео и преди беше чувал тези думи. Всъщност спо­ред баща му, когато един адвокат каже, че нещо е „просто и ясно“, най-добре бъди нащрек. Защото всъщност текстът е доста сложен.

Адвокатите бавно прочетоха споразумението. Беше само две страници и наистина беше просто и ясно.

- Обвиняемият се признава за виновен по обвине­ние в убийство и получава доживотна присъда без право на замяна - обяви съдия Гантри. - Освен това се признава за виновен за бягство от правосъдието и по­лучава присъда от две години, която ще излежава ед­новременно с доживотната.

- Точно така, господин съдия - съгласи се Хоугън.

- Реших да одобря това споразумение. Доведете обвиняемия.

Заместник-прокурорът пристъпи към вратата, от­вори я и кимна на някой в чакалнята. Влезе унифор­мен служител, следван от Пийт Дъфи, след който вър­веше още един полицай. Не носеше белезници. Беше облечен с обикновен тъмен костюм. Странното беше, че изглеждаше спокоен и дори се опита да се усмихне на съдия Гантри. Малко преди да седне до Клифърд Нанс, той огледа стаята и забеляза Тео. Усмивката му се стопи. Тялото му се скова. После направи няколко крачки към ъгъла.

Тео знаеше, че Дъфи няма да го нарани, поне не в този момент, но за миг сърцето му спря да бие. Дъфи го измери с гневен поглед и каза:

- Ти ме намери, нали? На летището във Вашинг­тон. Ти беше, нали?

Тео не възнамеряваше да му отговори, само отвър­на на свой ред с гневен поглед, без да му трепне окото.

- Достатъчно - изръмжа съдия Гантри и един по­лицай стисна Дъфи за лакътя. Поведе го към масата и го настани до Клифърд Нанс.

Тео си пое дълбоко дъх.

- Господин Дъфи - поде съдия Гантри, - пред мен е споразумение от две страници, което искам внимател­но да прочетете.

Дъфи не посегна към документа. Вместо това каза:

- Знам какво пише, господин съдия. Не е нужно да го чета. Господин Нанс ми обясни всичко.

- Искате ли да се признаете за виновен?

- Да, господине.

- Добре. За да приема признанието ви, трябва да ви задам няколко въпроса.

Съдия Гантри зачете въпросите от един доста оръфан наръчник.

Първо се увери, че господин Дъфи разбира какво прави. Дали е обсъдил въпросите с адвоката си? Да. Приема ли съветите на адвоката си? Да. Има ли оплак­вания от адвоката си и от работата му? Не. Разбира ли, че ще прекара остатъка от живота си в затвора? Да. Разбира ли, че като се признава за виновен, се отказва от правото си да обжалва? Да, разбирал. Че няма да може да промени решението си, след като подпише споразумението? Да. Съдия Гантри го разпита за пси­хическото му състояние. Взема ли лекарства? Не. Нещо, което може да замъгли преценката му? Не. Нещо, което да му попречи да вземе такова важно ре­шение? Не.

Разпитът се проточи и на Тео му хрумна нещо. Бав- но измъкна телефона от джоба си, скри го зад единия си крак, вперил поглед в гърба на съдията, и изпрати ес­емес на Айк: С Гантри съм. Дъфи се признава за вино­вен'.

Отговорът пристигна след броени секунди:

Знаех си.

Типично в стила на Айк. Въобразяваше си, че знае всичко, независимо колко знае в действителност.

Изведнъж Тео бе връхлетян от ужасното подозре­ние, че е предал доверието на съдия Гантри. Съдията със сигурност би предпочел тази среща да остане тай­на. Въпросът беше изключително важен.

Тео побърза да изпрати още един есемес: Нито ду­ма, многознайко.

Айк отговори: В съдебната зала съм. Всички знаят.

Тео се почувства малко по-добре. В съда и бездру­го почти нищо не оставаше в тайна, така че основа­телно можеше да се допусне, че клюката е плъзнала като горски пожар. Тео взе мъдрото решение да при­бере телефона обратно в задния си джоб.

Съдия Гантри приключи с въпросите и каза:

- Много добре. Уверих се, че обвиняемият Пийт Дъфи прекрасно съзнава действията си, че е получил уместни съвети от адвокатите си и не се намира под никаква принуда. Господин Дъфи, обявявам ви за ви­новен за убийството на Майра Дъфи и за виновен в бягство и укриване от правосъдието. Сега всички страни трябва да подпишат споразумението.

Докато съдията говореше, Дъфи се облегна на сто­ла си, впери поглед в Тео и бавно поклати глава.

Когато приключиха с документите, съдия Гантри се изправи и каза:

- Господа, заемете местата си в съдебната зала. Ще направя обръщение към съдебните заседатели.

Господин и госпожа Буун седяха заедно е Айк сред зрителите и чакаха. Сякаш всички говореха едновре­менно и голямата съдебна зала бръмчеше в очакване. Когато се появиха адвокатите, хората заеха местата си.

Всички погледи бяха вперени в Пийт Дъфи, докато се приближаваше към мястото си, престорено усмих­нат, сякаш всичко е наред.

Един пристав се изправи и високо нареди:

- Тишина в залата.

Всички тутакси притихнаха.

Айк се приведе към госпожа Буун и каза:

- Не виждам Тео.

Тя сви рамене. Господин Буун беше озадачен. Хла­пето никакво го нямаше.

Приставът изчака всички да се успокоят и се про­викна:

- Станете.

Хората скочиха на крак, когато съдия Гантри влезе през задната врата с вееща се зад него дълга тога. А зад тогата крачеше младият му помощник.

Тео пристъпи към подиума, видя пълната зала, в която хората по традиция бяха прави и бяха вдигнали уважително поглед към съдийската маса, и тутакси реши, че в крайна сметка не е толкова лошо да си съ­дия. Нареди си да не се усмихва - положението беше твърде сериозно за усмивки.

Съдия Гантри седна на тежкия си черен стол и каза:

- Седнете, моля. - Докато присъстващите шумно заемаха местата си, той посочи празния стол до своя и прошепна: - Седни тук Тео.

Тео бързо седна. Столът му беше малко по-нисък от съдийския, който приличаше на трон, но от място­то си виждаше всяко лице в залата. Намигна на майка си, но тя едва ли видя това. Той вдигна поглед към бал­кона и забеляза няколко свои приятели от училище. Забеляза също, че някои хора го гледат и сигурно се чудят: какво търси това дете на подиума?

- Добро утро - каза съдия Гантри. - Моля, доведе­те съдебните заседатели.

Приставът отвори вратата и съдебните заседатели за последен път влязоха в залата. Тео погледна към ма­сата на защитата и срещна гневния поглед на Пийт Дъфи.

Жалко, Пийт. Очакват те десетилетия в затво­ра. И имаш късмет, че получаваш това.

Когато съдебните заседатели заеха местата си, съ­дия Гантри се обърна към тях:

- Добро утро, госпожи и господа. Преди няколко минути в моя кабинет обвиняемият господин Пийт Дъфи се призна за виновен в убийство.

Всички съдебни заседатели отправиха поглед към Пийт Дъфи, който се взираше в ноктите си. Откъм зрителите се чуха няколко възклицания. Съдия Ган­три продължи:

- След около един месец той ще бъде официално осъден от този съд на доживотен затвор без право на замяна. Ето защо това е краят на процеса. Искам да ви благодаря за вашата работа, за това, че изпълнихте гражданския си дълг. Нашата съдебна система разчи­та на безкористни хора като вас, които, макар и да не стават съдебни заседатели доброволно, отделят от ценното си време. Бяхте прекрасно жури – добросъ­вестно и внимателно. Благодаря ви. В този момент за­дълженията ви приключват.

Съдебните заседатели бяха изненадани, някои из­глеждаха объркани, но всички изведнъж бяха обзети от желание да напуснат залата.

Съдията погледна към Пийт Дъфи и каза:

- Обвиняемият ще остане в ареста на окръг Стратън до второ нареждане. - Удари с чукчето и обяви: - Съдът се разпуска.

Докато хората излизаха от съдебната зала, съдия Гантри сложи длан върху рамото на Тео и каза:

- Добра работа, момчето ми. А сега заминавай об­ратно в училище.

26

Седмица по-къено Тео беше в кабинета си и си пи­шеше домашните, заслушан в дъждовните капки по прозореца и замислен за скуката, настанила се в жи­вота му след края на процеса срещу Пийт Дъфи, кога­то майка му отвори вратата и каза:

- Тео, ела, моля те, в заседателната зала.

- Добре мамо.

Срещата беше насрочена, макар че Тео нямаше поч­ти нищо за казване. Влезе в заседателната зала, поздра­ви Айк и се ръкува с началника на полицията Макин- тош. Родителите му също бяха там - възрастните бяха разговаряли известно време, преди да го повикат.

Макинтош им обясни, че по негово мнение на Тео му се полага награда от сто хиляди долара. Тео беше забелязал Пийт Дъфи, и то не веднъж, а два пъти. Беше реагирал бързо и беше заснел видеото. Беше се обадил на Айк и така нататък. Тео беше привлечен от ФБР за издирването на Дъфи.

Тео със сигурност беше съгласен с всичко казано. Неговият проблем беше, че родителите му се месеха.

- Да, господин началник - каза баща му, - знаем всичко това и много се гордеем с Тео. Но, както казах­ме, Тео не може да получи всички тези пари. Нито сега, нито когато и да било.

- Освен това е имал помощник - добави госпожа Буун. - Айк е зарязал всичко и е заминал за Вашинг­тон да му помогне. Според нас му се полагат част от парите.

Айк искаше да дели поравно с Тео, но не би го при­знал.

Господин и госпожа Буун вече бяха предложили половината сума да отиде при Боби Ескобар по оче­видни причини. Без Боби нямаше да има натиск върху Пийт Дъфи да се признае за виновен. Пък и ако някой се нуждаеше от парите, това беше Боби.

Господин Буун предложи на Тео да бъдат платени двайсет и пет хиляди долара, които щяха да отидат в попечителски фонд за колежа му. Още двайсет и пет хиляди да бъдат изплатени на Айк в брой. Петдесет хиляди да бъдат дадени на Боби и да отидат в друг попечителски фонд, управляван от господин Буун. Па­рите щяха да бъдат контролирани от съда и харчени разумно. Тео не знаеше нищо за попечителските фон­дове. Но разбираше, че няма да има право да харчи парите, които щяха да бъдат под контрола на родите­лите му. С други думи, той не можеше да ги пипне. И не беше особено доволен от подялбата. Боби заслужа­ваше да получи нещо, ама чак половината?

Тео обаче не можеше да спори с родителите си. Не искаше да изглежда алчен, не искаше и да ощети Боби.

Айк също не умираше от удоволствие, но двайсет и пет хиляди бяха повече, отколкото имаше преди месец. Два дни преди това по време на една среща, на която Тео не беше поканен, Айк проведе спор с брат си и с Марсела за подялбата на парите. Настояваше за повече за себе си и за Тео и по-малко за Боби. Те обаче не отстъ­пиха.

Началникът на полицията Макинтош попита Айк:

- Съгласен ли сте, господин Буун?

- Разбира се - отговори Айк. Беше му омръзнало да спори.

- А ти, Тео? - попита Макинтош.

- Разбира се - отговори Тео, макар че всъщност ня­маше право на глас.

В тясната пресечка зад кантората Омар Чийп и Пако се бяха смъкнали надолу на седалките в един пикап четири по четири. На таблото имаше включен приемник. Двамата слушаха разговора на семейство Буун с шефа на полицията и недоумяващо клатеха глави.

- Вече сме сигурни - каза Омар. - От самото нача­ло подозирахме хлапето, а Пийт знаеше, че то и оная откачалка чичо му са били на летището. Всичко е яс­но.

- Но е твърде късно, нали? - попита Пако.

Омар се ухили и отговори:

- Пако, Пако, още ли не си разбрал, че никога не е твърде късно за отмъщение?