Бел Ами

I.

Жорж Дюроа се върна към всичките си предишни навици. Той беше се настанил на първия етаж на една малка къщица, на улица „Цариградска“. Живееше спокойно, като човек, който се готви за нов живот. Отношенията му с г-жа дьо Марел заприличаха почти на съпружески. Сякаш се упражняваше предварително в онова, което щеше да се случи скоро. Любовницата му, която често се чудеше на спокойствието и редовността на техните връзки, повтаряше, смеейки се:

— Ти си по-спокоен дори от мъжа ми, та не си е струвало трудът да го сменям.

Г-жа Форесте не беше се върнала от Кан. Той получи от нея писмо, в което му съобщаваше, че ще се върне едва към средата на април. Тя не споменаваше нещо за тяхното сбогуване. Той беше напълно решен да употреби всички средства, за да се ожени за нея, ако все пак тя се двоуми. Дюроа вярваше в оная пленителна сила, която усещаше в себе си, сила голяма и непреодолима, която покоряваше всички жени.

Едно късо писъмце го предизвести, че решителният час наближава:

Нищо повече. Той го получи с пощата, която пристигна в девет часа. И отиде при нея в същия ден в три часа. Тя му простря и двете си ръце, като го посрещна с хубавата си мила усмивка. Двамата няколко секунди се гледаха проницателно. После тя прошепна:

— Колко добър се показахте, като дойдохте там при онези ужасни обстоятелства.

— Аз бих направил всичко, което бихте ми заповядали — отговори той.

Двамата седнаха. Тя го разпита за новини, за семейството на Валтер, за всички сътрудници и за вестника. Тя често мислеше за вестника.

— Силно усещах липсата му — говореше тя, — много силно. В душата си се чувствам журналистка. Какво да ви кажа, обичам тази професия.

След това тя млъкна. Стори му се, че в усмивката й, в тона на гласа й, в самите й думи имаше някаква покана. Макар че се беше зарекъл да не бърза с решението си, той каза:

— Е, добре… Защо… защо… да не се заловите пак… с това занятие… под името… под името… Дюроа.

Тя изведнъж стана сериозна и, като постави ръката на рамото му, тихичко каза:

— Нека не говорим още за това.

Дюроа усети, че тя се ужасява и, като коленичи пред нея, започна страстно да целува ръцете й, като повтаряше:

— Благодаря, благодаря, колко много ви обичам!

Тя стана. Той направи същото и забеляза, че е много бледа. В този миг Дюроа разбра, че я е спечелил. И понеже се намираха един срещу друг, той я прегърна, после я целуна по челото с нежна, продължителна целувка.

Когато се освободи от прегръдките му, тя поде сериозно:

— Слушайте драги мой, нищо още не съм решила. Възможно е решението да бъде „да“, но вие ще ми дадете дума, че никому нищо няма да казвате за това, докато аз не ви разреша.

Дюроа се закле да изпълнява волята й и си тръгна с препълнено от радост сърце. От този ден той беше много предпазлив при посещенията, които й правеше. Не искаше от нея категорично съгласие, защото тя имаше свой начин на действия — да казва „по-нататък“, да прави проекти, в които влизаха и неговият, и нейният живот.

Дюроа работеше мъжки, не харчеше много, мъчеше се да спести някой и друг фрак, за да не бъде без нищо, когато дойде часът да се жени.

Лятото мина, мина и есента без някой да подозре нещо, защото те се виждаха рядко и то като обикновени познайници.

Една вечер Мадлен, като го гледаше проницателно, му каза:

— Не сте ли съобщили още за намерението ми на г-жа дьо Марел?

— Не, скъпа моя. Аз ви дадох дума, че ще пазя тайна, затова никому нищо не съм казал.

— Е, добре, време е вече да я предизвестите. Аз пък ще предизвестя семейство Валтер. Това ще стане още тази седмица, нали?

Той се изчерви и каза:

— Да, още утре.

Тя отвърна очите си от него, сякаш не искаше да забележи неговото смущение, и продължи:

— Ако искате, ние ще се венчаем в началото на май. Това ще бъде много удобно.

— На всичко ви се подчинявам с радост.

— Много приятно ще ми бъде сватбата да стане на десети май, който е съботен ден, защото ми е рождения ден.

— Нека бъде на десети май.

— Родителите ви живеят близо до Руан, нали?

— Да, близо до Руан, в Кантельо.

— Какво работят те?

— Те са… те са… дребни рентиери.

— Ах! Много желая да се запозная с тях.

Той се смути и каза:

— Само че те… са…

После той, като истински твърд човек, решително добави:

— Мила моя приятелко, те са селяни, имат кръчма и направиха големи усилия, за да ми дадат възможност да се изуча. Аз не се срамувам от тях, тяхната… тяхната… селска простота може би ще ви притесни.

Тя се усмихна прелестно и лицето й светна от нескрита доброта:

— Не. Много ще ги обичам. Ще идем да ги видим. Аз искам. И за това ще ви говоря. Аз също съм дъщеря на бедни родители… Но ги изгубих. Умряха. Никого вече нямам на този свят. — Тя му подаде ръка и добави: — Освен вас.

Дюроа бе развълнуван, почувства се напълно покорен от тази жена.

— Мислех за нещо — каза тя, — но то е доста трудно да се обясни.

— Какво е то? — попита той.

— Е, добре скъпи мой, и аз съм като всички жени, имам си… слабостите, дребнавостите, обичам това, което блести и звъни. Страстно обичам да нося благородно име. Не можете ли някак да си облагородите малко името по случай женитбата ни?

И тя се изчерви сякаш му беше предложила нещо неприлично.

— Много често съм мислил върху това, но не ми се вижда лесно — отговори той спокойно.

Той се засмя и каза:

— Страх ме е да не стана смешен.

Тя си повдигна раменете и рече:

— Никак не, никак не. Всички правят това и никой не им се надсмива. Разделете на две името си: Дю Роа. Много хубаво звучи.

— Не, не бива — веднага отговори той. — Този начин е много прост, много обикновен, много известен. Аз мислех да взема името на родното си място — най-напред като литературен псевдоним, после полека-лека да го прибавя към моето име. След това е много по-лесно да разделя на две името си, както ми предлагате.

— Родното ви място е Кантельо, нали? — попита тя.

— Да.

Тя се подвоуми и каза:

— Не. Не обичам окончанието му. Не можем ли да поизменим тая дума… Кантельо.

Тя взе едно перо от масата и написа различни имена, като опитваше на глас звучността им. Изведнъж извика:

— Открих, ето, вижте.

И тя му подаде един лист хартия. Той прочете: „Г-жа Дю Роа дьо Кантел“.

Жорж помисли малко, после сериозно каза:

— Да, това е много добро.

Мадлен се зарадва твърде много и повтаряше:

— Дю Роа дьо Кантел, Дю Роа дьо Кантел, г-жа Дю Роа дьо Кантел.

— Това е чудесно, чудесно.

И тя добави убедена:

— И ще видите колко лесно ще го възприемат всички. Но трябва да намерим подходящ случай, защото после ще бъде много късно. Още от утре вие ще подписвате хрониките си с името Д.‍ дьо Кантел, а отзивите си просто с Дю Роа. Това се прави всеки ден във вестниците и никой няма да се учуди, че използвате псевдоним. До женитбата си ние можем още да го поизменим, като кажем на приятелите, че сте се отказали от вашето „Дю“ от скромност, поради положението си или дори без нищо да казваме.

— Кое е собственото име на баща ви?

— Александър.

Тя повтори тихо два-три пъти „Александър, Александър“, като слушаше звучността на сричките. После написа на един съвсем бял лист:

Тя погледна с наслада написаното и възхитена от ефекта каза:

— С нищо нещо човек постига всичко, което поиска.

Когато Жорж отново бе на улицата, решен занапред да се нарича Дю Роа, и дори Дю Роа дьо Кантел, стори му се, че придобива друга важност. Той вървеше по-гордо, с високо изправена глава, с по-извити нагоре мустаци, както обикновено върви един благородник. В него напираше радостното желание да каже на минувачите: „Наричам се Дю Роа дьо Кантел“.

Още щом се върна у дома си, мисълта за г-жа дьо Марел го обезпокои и веднага й писа, че иска да се срещне с нея на другия ден.

„Тази среща ще бъде много тежка — помисли си той. — Ще има много силна буря“.

С присъщата си безгрижност, не желаейки да мисли за неприятностите в живота, започна да пише статия за новите данъци, които трябваше да се въведат, за да се осигури равновесието в бюджета. В нея той предвиди сто франка годишен данък за благородната частица дьо и от петстотин до пет хиляди франка за титлите от барон до принц.

И се подписа: Д.‍ дьо Кантел.

На другия ден той получи от г-жа дьо Марел бележка, в която тя му съобщаваше, че ще дойде в един часа.

Жорж я очакваше с безпокойство. Решил бе да й каже всичко от самото начало и убедително да й докаже, че не може завинаги да остане неженен. И понеже г-н дьо Марел продължава да живее, той е принуден да помисли за друга, своя законна съпруга.

Силно развълнуван, когато чу че се звъни, сърцето му започна да тупти неудържимо.

Г-жа дьо Марел се хвърли в прегръдките му и каза:

— Добър ден, Бел Ами!

Но след като усети студенина в прегръдката му, тя го изгледа и го попита:

— Какво ти е?

— Седни — каза той. — Ние трябва да поговорим сериозно.

Тя седна, без да сваля шапката си, като си вдигна само воала до челото. Дюроа наведе очи, като обмисляше откъде да захване. След това започна тихо:

— Моя скъпа приятелко, ти виждаш, че съм много смутен, много натъжен и много затруднен за онова, което ще кажа. Много те обичам, наистина те обичам от все сърце и страхът, че ще ти стане мъчно от онова, което ще ти кажа, ме натъжава още повече.

Тя пребледня, усети, че трепери:

— Какво има? Говори бързо!

Дюроа каза тъжно, но решително, с онова престорено отчаяние, с което понякога си служим, за да прикрием известна радост:

— Аз ще се женя.

Тя въздъхна силно като жена, която ще изгуби съзнание — това бе въздишка тежка, излязла от дълбочината на гърдите й. И след това започна да се задавя, без да може да говори. Като видя, че тя нищо не казва, той продължи:

— Не можеш да си представиш колко страдах, докато взема това решение. Но аз нямам нито положение, нито пари. Сам съм в Париж. Трябва да имам някого до себе си, някого, който преди всичко да ми бъде съветник, утеха и подкрепа. Другарка, съюзница, търсих и… намерих!

Той млъкна, надявайки се, че тя ще отговори гневно, яростно и с обиди.

Г-жа дьо Марел беше поставила едната си ръка на сърцето, сякаш за да го задържи, и продължаваше да диша мъчително, като гърдите й се повдигаха и люлееха главата й. Той хвана ръката й, която беше сложила върху облегалката на креслото, но тя бързо я дръпна. После зашепна, сякаш изгубваше съзнание:

— Ах, Боже мой!

Дюроа коленичи пред нея, без да смее да я докосне, и й заговори:

— Кло, моя малка Кло, влез в положението ми, разбери ме. Ах! Да можеше да се оженя за тебе, какво щастие! Но ти си имаш мъж. Какво можех да сторя? Размисли, моля ти се, размисли! Трябва да имам положение, но това не мога да постигна, ако нямам свой дом. Знаеш ли? Понякога ми е идвало да убия мъжа ти.

Той говореше със своя приятен пленителен глас, глас, който звучеше като музика.

От неподвижните очи на г-жа дьо Марел бавно се отрониха две сълзи и се търкулнаха по бузите й. В същото време други две се образуваха в края на клепачите. Той прошепна:

— Ах, не плачи, Кло, не плачи, моля ти се. Ти разкъсваш сърцето ми.

Тя се опита да прояви достойнство и гордост, и попита с треперещ глас на жена, която ще се разплаче:

— Коя е тя?

Жорж се подвоуми, но като разбра, че трябва да й каже, отговори:

— Мадлен Форесте.

Г-жа дьо Марел цяла се разтрепера, после млъкна и тъй дълбоко се замисли, сякаш беше забравила, че той се намира до нозете й.

И две прозрачни капки непрекъснато се появяваха в очите й, ронеха се и отново се явяваха други.

Тя стана. Дюроа разбра, че ще си тръгне, без да му продума, без да го укори и без да му прости. И той се почувства обиден и унизен до дъното на душата си.

Като искаше да я задържи, той улови здраво с ръцете си роклята й и обгърна закръглените й крака. Жорж я молеше:

— Заклевам те, Кло, не си отивай така, кажи нещо.

Тогава тя го изгледа от главата до краката, изгледа го с онзи влажен, крайно отчаян, толкова прелестен и толкова тъжен поглед, който показва безкрайната болка на едно женско сърце. Кло прошепна:

— Няма, няма какво да кажа… ти… ти имаш право… ти… добре избра, каквото ти трябваше…

И тя се измъкна от него, като се дръпна назад. Тръгна си, а той пак се опита да я задържи.

Като остана сам, Жорж се почувства замаян, сякаш бяха му нанесли силен удар по главата. „По-зле ли ще става или по-добре — промълви той. — Добре, че всичко свърши… без скандал“.

Почувствал се освободен от тежък товар, той се усети необвързан за новия си живот, започна да боксира срещу стената в опиянение от успеха си.

Когато вече бе с г-жа Форесте, тя го попита:

— Предизвестихте ли г-жа дьо Марел?

Жорж отговори спокойно:

— Разбира се…

Тя го гледаше изпитателно със светлите си очи.

— И тя не се ли развълнува?

— Не. Никак. Обратно — тя прецени, че това е много добре.

Новината скоро се разнесе. Едни се изненадаха, други твърдяха, че са я предвиждали, трети пък се усмихваха, като с това искаха да дадат да се разбере, че никак не са изненадани.

Младият мъж, който под хрониката сега се подписваше с Д.‍ дьо Кантел, под отзивите с Дю Роа, под политическите статии, които даваше от време на време с Дю Роа, половината от времето си прекарваше у годеницата. Тя се държеше с него с братска фамилиарност, в която се смесваше истинска, но скрита нежност и силен копнеж за близост, и която криеше някаква слабост. Тя бе решила женитбата да стане много тайно, само пред свидетелите, и още същата вечер да заминат за Руан. Планираше на другия ден да идат при старите родители на Жорж и да прекарат у тях няколко дни.

Дюроа се помъчи да я отклони от това намерение, но не успя и отстъпи.

Най-сетне дойде десети май. Младоженците прецениха, че е излишно църковното благословение, затова никого не поканиха и се явиха само в кметството. На връщане оттам занесоха багажа си на гара Сен Лазар и се качиха на влака, който заминава в шест часа вечерта, и потеглиха за Нормандия. Докато имаше и други пътници те не размениха нито дума помежду си. Но щом останаха сами във вагона те се спогледаха, и започнаха да се смеят, за да разсеят завладялото ги смущение.

Влакът бавно премина дългата Батиньолска гара, после пресече голата равнина, която започва от укрепленията и стига до Сена.

Дюроа и Мадлен от време на време разменяха по някоя и друга дума и после отново се обръщаха към прозореца.

Когато минаха Аниерския мост, те твърде много се развеселиха, щом видяха покритата с кораби, рибари и лодки река. Силното майско слънце пръскаше полегато лъчите си върху корабите и тихата река, която изглеждаше неподвижна. Сред реката една лодка, изопнала на двата си края два големи триъгълника от бяло платно, за да пречи на най-малкото подухване на вятъра, приличаше на грамадна птица, готова да хвръкне. Дюроа прошепна:

— Обичам много парижките околности — с тях са свързани много мои приятни спомени.

Тя отговори:

— Ами лодките, колко хубаво е да се носиш по водата при залез-слънце!

После млъкнаха, сякаш не смееха да продължат спомените за миналото си и останаха неми, трогнати може би от поезията на съжалението за това минало.

Дюроа, седнал срещу Мадлен, хвана ръката й и страстно я целуна.

— Когато се върнем — каза той, — понякога ще ходим да обядваме в „Шату“.

Тя тихичко каза:

— Толкова работи ще имаме да вършим! — сякаш искаше да му напомни: „Ще трябва да пожертваме приятното заради полезното“.

Жорж продължаваше да държи ръката й неспокойно и не знаеше как да изрази любовта си. Ако пред него беше някоя неопитна млада жена, той въобще не би се смутил, но пред изтънчената опитност на Мадлен той се стесняваше. Боеше се да не би да се покаже глупав, много страхлив или много груб, много бавен или много прибързан. Той леко стискаше ръката й в очакване на отговор на предизвикателството му.

— Много смешно ми се вижда, че вие сте моя жена — каза той.

— Защо? — попита тя изненадана.

— Не зная. Смешно ми се вижда. Иска ми се да ви целуна и ми е чудно, че имам право на това.

Тя спокойно му подаде бузата си — и той я целуна, сякаш целуваше сестра си.

Жорж продължи:

— Първият път, когато ви видях (както знаете, на оня обяд, на който ме покани Форесте), помислих си: „Ах, да можех да намеря такава жена?“ Е, добре. Намерих я, имам я.

— Много сте мил — прошепна тя и го погледна хитро право в очите, със засмян поглед.

Жорж си мислеше: „Колко съм студен, колко глупав съм. Трябва да съм по-решителен“. И попита:

— Я ми кажете как се запознахте с Форесте?

Тя отговори предизвикателно и лукаво:

— Нима отиваме в Руан, за да говорим за него?

Той се изчерви и каза:

— Глупак съм аз. Вие направо ме засрамвате.

Тя бе във възторг.

— Аз ли? Възможно ли е това?

Влакът минаваше през Сенжерменската гора, когато тя видя как изплашена сърна прескочи с мощен скок една алея.

— Ах! Една сърна!

И докато тя гледаше през отворения прозорец, Дюроа се наведе и продължително я целуна по косата на врата й, целувка на любовник.

Тя постоя за кратко неподвижна; после повдигна главата си и каза:

— Престанете, гъделичкате ме.

Но той не се дръпна, а местеше захласнат къдравите си мустаци по бялата й кожа — това бе една изнурителна целувка.

Тя се разтрепера и извика:

— Престанете вече.

Той беше хванал главата й е дясната си ръка, спусната зад нея, и я обръщаше към себе си. После се хвърли към устата й, както някоя граблива птица върху жертвата си.

Мадлен се бореше, отблъскваше го, мъчеше се да се отърве от него. Най-сетне успя и повтори:

— Но престанете вече.

Той не чуваше, прегръщаше я, целуваше я с жадни и разтреперани устни и се опитваше да я повали върху възглавниците на седалката. Тя с голяма мъка се отърва, стана и извика:

— Е, Жорж, престанете вече, моля. Не сме деца, все ще можем да потърпим до Руан.

Той седеше, цял почервенял и стреснат от разумните думи на Мадлен. После, като придоби пак малко хладнокръвие, каза весело:

— Добре, ще чакам. Но докато сме там, няма да произнеса дори двадесет думи. Мислете, защото все още минаваме през Поаси.

— Сега аз ще говоря — каза тя и седна пак до него.

Тя говори дълго за плановете, които им предстоеше да осъществят. Според нея, трябваше да задържат къщата, в която тя живееше с първия си мъж, а Дюроа щеше да заеме длъжността на Форесте във вестник „Ла ви франсез“, както и да получава неговата заплата.

Преди женитбата тя бе договорила с точността на вещ човек всички парични подробности по домакинството. Те се сдружиха с условие всеки да бъде господар на имота си и бяха предвидили всички възможни случаи: смърт, раздяла, раждане на едно или няколко деца. Дюроа имаше четири хиляди франка, но от тая сума дължеше хиляда и петстотин франка, които беше взел назаем. Останалите бяха спестени през годината. Мадлен имаше четиридесет хиляди франка, които й беше оставил, както тя казваше, Форесте.

Тя си спомни за него и започна да го хвали.

— Той беше много пестелив, много добър, много трудолюбив. За кратко време щеше да стане богат.

Дюроа вече не слушаше, той беше отдаден на съвсем други мисли.

Тя спираше да говори и потъваше в размисъл, после пак продължаваше:

— След три-четири години ще можете да печелите от тридесет до четиридесет хиляди франка на година. Толкова щеше да печели Шарл, ако беше останал жив.

Жорж, на когото започнаха да омръзват поученията й, отговори:

— Струва ми се, че ние не тръгнахме за Руан, за да говорим за него.

Тя го плесна леко по бузата и каза:

— Прав си, аз сгреших.

Мадлен се смееше. Като послушно дете той сложи ръцете си на коленете й.

— Вие изглеждате глупав — каза тя.

— Такава е ролята ми — отговори той. — Вие преди малко ми я припомнихте и вече няма да я изоставя.

— Защо? — попита тя.

— Защото вие се нагърбвате с управлението на къщата, а дори и на личността ми. Наистина, това е ваша работа, като вдовица!

Тя се замисли за миг и попита:

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че вие имате опит, с който ще премахнете моята неопитност, а имате и практика в женитбата и по този начин ще ме отървете от моето ергенско невежество.

— Прекалявате! — извика тя.

— Това е факт — отговори той. — Аз не познавам жените, а вие познавате мъжете, защото сте вдовица, вие ще се захванете да ме учите, още тая вечер, и дори, ако искате, можете веднага да започнете.

— Ох! Ако чакате това от мене!… — засмя се тя развеселена.

— Да, очаквам го — каза той с глас на ученик, който бързо-бързо казва урока си. — Аз очаквам дори, че вие ще ми дадете солидно образование в двадесет урока, десет от първоначалното… четене и граматика… десет по специализация и риторика… аз нищо не зная, туйто.

— Ти наистина си глупав — извика тя, забавлявайки се весело.

— Понеже започваш да ми говориш на ти — поде той, — тогава и аз ще последвам веднага примера ти и ще ти кажа, мила моя, че все повече и повече, от секунда на секунда, те обожавам и ми се струва, че Руан е много далеч!

Сега Жорж говореше натъртено, като актьор, ролята му беше шеговита и той забавляваше младата жена, която беше свикнала с маниерите и шегите на безгрижните и весели писатели. Тя го наблюдаваше отстрани, преценявайки, че наистина е пленителен. Изпитваше желанието, което се изпитва, когато се види зрял плод на някое овощно дърво. Но разумността я задържаше да почака и да изяде плода, когато му дойде времето.

И тя се изчерви от мислите, които я завладяха…

— Мой малък ученико — каза тя, — вярвайте в моя опит, в моя голям опит. Нищо не струват целувките във вагона. Те развалят апетита.

И добави:

— Никога човек не трябва да жъне нивата си, докато житото още не е узряло.

Възбуден от тези думи, в които той усещаше приятния лъх на женска похотливост, Жорж се прекръсти, и като си мърдаше устните, сякаш се моли, каза, смеейки се:

— Аз вече се оставих под закрилата на света Антония, която пази от изкушения. Сега съм като от бронз.

Нощта се спускаше бавно и покриваше с прозрачен, като тънък воал мрак обширното поле, което се простираше отдясно. Влакът се движеше край Сена. Двамата гледаха реката, която се извиваше край пътя като широка ивица от полиран метал, в който се отразяваше пурпурът на слънчевия залез. Тоя блясък бавно гаснеше и потъмняваше тъжно. И полето потъваше в мрак със зловещите тръпки, тръпки на смъртта, които побиват земята при всяко мръкване.

Тая вечерна меланхолия влезе през отворения прозорец на вагона и завладя тъй веселите преди малко души на двамата съпрузи. Те бяха седнали един до друг, за да гледат умирането на тоя хубав и ясен майски ден.

В Мант бяха запалили малката лампичка с дървено масло, която пръскаше върху сивия груб копринен плат жълтата си и мъждива светлина. Дюроа обхвана през кръста жена си и я притисна към себе си. Неговото предишно желание преминаваше в нежност, нежност изнурена, желание овладяно — нежни милвания, с които се залъгват децата.

— Много ще те обичам, моя малка Мад — каза той тихо.

Тези думи развълнуваха младата жена. Приятни тръпки преминаха по цялото й тяло, и като се наведе над него, а той беше опрял бузата си върху хладните й гърди, подаде му устата си.

Тази целувка беше много дълга, няма и дълбока и неочаквано се превърна в едно внезапно и лудешко прегръщане, в една кротка запъхтяна борба и в едно разпалено и несръчно сливане.

След това те останаха прегърнати — и двамата малко разочаровани, отпаднали, уморени, но още нежни, докато свирката на влака не сигнализира, че наближава гара.

Като оправяше с края на пръстите си разрошената над слепите си очи коса, тя каза:

— Много е глупаво това. Ние се държим като хлапаци.

Но той продължи да целува ръцете й — ту едната, ту другата с трескава бързина.

— Обожавам те, моя малка Мад — продължаваше той.

До Руан те почти не помръднаха. С бузи долепени една до друга, с очи устремени в прозореца, през който се мяркаше понякога светлината от къщите, и доволни, че са толкова близо един до друг и в очакване все повече усилващо се, те мечтаеха за по-интимни и по-свободни прегръщания.

Двамата се насочиха към един хотел, прозорците на който гледаха към кея. След като вечеряха набързо, легнаха да спят.

На другия ден в осем часа камериерката ги събуди.

Когато те изпиха чая си, Дюроа погледна жена си и ненадейно, с веселия устрем на щастлив човек, който току-що е намерил някакво съкровище, я прегърна и прошепна:

— Моя малка Мад, усещам, че те обичам много… много… много…

Тя се усмихна със своята доверчива и доволна усмивка и, като отвърна на целувките му, тихо каза:

— Може би и аз…

Но той продължаваше да е неспокоен от факта, че трябваше да посетят родителите му и реши, че е необходимо да я предупреди още един път.

— Знаеш ли, те са селяни, типични селяни, а не като тези от комичната опера.

— Зная, зная — казваше тя, като се смееше, — ти доста си ми говорил за това. Хайде сега стани, за да стана и аз.

Той скочи от леглото и, като обу чорапите си, каза:

— Там ще ни бъде много неудобно. В стаята ми има само едно старо легло, с дюшек пълен със слама. В Кантельо не знаят какво е легло с пружина.

— Толкова по-добре — каза възхитена тя. — Много приятно ще бъде да спи човек лошо… при… тебе и да се събуди от песента на петела.

Мадлен се беше облякла в роба, широка и дълга роба, която Дюроа веднага позна и му стана неприятно, като я видя. Защо ли? Той много добре знаеше, че тя има дузина такива сутрешни роби. Но не можеше ли да си купи нова? Той искаше нейните дрехи в стаята за през нощта, през време на любов, да не бъдат същите, които имаше при предишния й мъж. Струваше му се, че в мекия и студен плат все е останало нещо от докосванията на Форесте.

И той запали цигара и отиде до прозореца.

Гледката на пристанището, широката река, пълна с кораби с леки мачти, малки параходи, комините на които с голям шум изпускаха пушек, го оживиха. И той извика:

— Ех, че хубаво!

Мадлен изтича до прозореца и, като облегна двете си ръце на рамото на Жорж, наведена към него също остана възхитена и развълнувана и току повтаряше:

— Ах, колко е хубаво, колко е хубаво! Не знаех, че има толкова много кораби.

След час те тръгнаха, защото бяха решили да закусят у родителите на Жорж, на които отпреди няколко дена бяха съобщили, че ще ги посетят. С една раздрънкана и ръждясала кола те поеха по един доста грозен булевард, после минаха през ливади, през които течеше река, след което започнаха да се изкачват към планината. Мадлен, уморена, беше заспала под горещата милувка на слънцето, сякаш беше легнала в баня от светлина и полски въздух. Жорж я събуди и й каза:

— Погледни.

Те се бяха спрели на едно високо място, прочуто с красивата гледка, която се откриваше пред погледа. Оттук се виждаше неизмеримата дълга и широка долина, през която буйната бистра река минаваше от единия до другия край. Виждаше се как реката идва отдалече, заобикаляща множество острови и, преди да мине през Руан, образуваше завой. После се виждаше градът, разположен на десния бряг, отчасти забулен в сутрешната мъгла, със слънчеви отблясъци върху покривите и със своите хиляди тънки островърхи или къси, но широки, нежни, изработени като исполински украшения камбанарии, със своите четвъртити или заоблени кули с хералдически корони на върха. Над върховете на готическите църкви се издигаше острият връх на съборната църква, чуден бронзов връх, най-висок от всички в света.

Отсреща, от другата страна на реката, в голямото предградие Сен Севр, се издигаха множество фабрични комини, които изпускаха в синьото небе черен дим. По-нататък, зад работническия квартал, се простираше борова гора. Сена, която минаваше между двата града, продължаваше пътя си, минаваше покрай едно вълнообразно възвишение, покрито на върха с гора, където на места стърчаха блокове от бял камък. После реката се губеше в хоризонта, след като образуваше един дълъг полуелипсовиден завой. Виждаха се кораби, които плаваха по реката, теглени от парни лодки, които изпускаха гъст дим. Сред водата имаше острови, наредени един до друг, или пък много отдалечени един от друг — като нееднакви зърна на броеница.

Когато пътниците се нагледаха на чудесната гледка, колата отново потегли. Дюроа неочаквано видя на разстояние от стотина метра двама старци, които идваха към тях. Той скочи от колата и извика:

— Те са. Познах ги.

Двама селяни, мъж и жена, приближаваха към тях като не вървяха бодро, а се клатушкаха. Мъжът беше нисък, дебел, червендалест, изглеждащ силен, въпреки старостта си. Жената беше висока, суха, прегърбена, тъжна, същинска жена на полския труд, която е работила от детинство и никога не се е засмивала, докато мъжът й весело е прекарвал, като е пеел заедно с посетителите на кръчмата.

Мадлен също слезе от колата и ги гледаше със свито от жал сърце. Те не познаха сина си, тоя хубав господин, и никога не биха се сетили, че тая хубава госпожа със светла рокля е тяхна снаха.

Те вървяха мълчешком и бързаха за срещата с очаквания син, без да обърнат внимание на тези господа, които вървяха подир една кола.

Те вече отминаха, когато Жорж, който се смееше, извика:

— Добро утро, татко Дюроа.

Двамата се спряха изведнъж, отначало учудени, а после съвсем смаяни. Първо майката дойде на себе си и, без да пристъпи, тихичко каза:

— Това нашият син ли е?

— Да, аз съм, майко Дюроа! — отговори Жорж и, като пристъпи към нея, целуна я по двете бузи е гореща синовна целувка. После той допря бузата си до бузата на баща си, който беше свил каскета си, каскет от черен копринен плат, според модата в Руан, подобен на каскетите, които носят търговците на добитък.

После Жорж каза:

— Ето и жена ми.

И двамата селяни впериха очи в Мадлен. Те я гледаха, както се гледа нещо необикновено, с неспокоен страх, смесен с одобрение и задоволство у бащата и със завистлива враждебност у майката. Мъжът, който по природа беше весел, а от алкохола беше станал съвсем весел, се осмели и попита е лукаво подмигване:

— Можем ли и нея да целунем?

— Иска ли се питане? — отговори синът.

И Мадлен, ще не ще, подаде бузи за шумните целувки на селянина, който след това се избърса с опакото на едната си ръка.

Майката също целуна снаха си с враждебна студенина. Не, тя не беше снахата, за която мечтаеше — дебела и свежа фермерша, червена като ябълка и валчеста като плодовита кобила. Тая жена, със своето облекло и с парфюмите, на които ухаеше, приличаше на улична лека жена.

Всички тръгнаха след колата, в която беше куфарът на младоженците.

Бащата хвана под ръка сина си и, като го задържа назад, с любопитство го попита:

— Е, как вървят работите ти?

— Много добре — отговори синът.

— Толкова по-добре. Ами я ми кажи богата ли е жена ти?

— Има четиридесет хиляди франка — отговори Жорж.

— Я виж — зацъка от учудване бащата, впечатлен от сумата. И прибави сериозно убеден: — Бога ми, хубава жена.

Той наистина я бе харесал. Навремето и той минаваше за човек, който разбира от хубави жени.

Мадлен и майката вървяха една до друга, без да си говорят.

Стигнаха в селото, малко селце, разположено от двете страни на пътя, с по десет къщи от всяка страна — полуградски къщи и селски колиби, първите покрити с плочи, вторите със слама. Кафенето на дядо Дюроа „A le belle pue“, едноетажна къщичка със сайвант, се намираше при входа на самото село. Отляво един боров клон, окачен над вратата, показваше, по старата мода, че жадните могат да влязат вътре да пият.

Трапезата бе наредена в кръчмата върху две маси, долепени една до друга и покрити е две кърпи. Една съседка, дошла да помага, като видя такава хубава госпожа, поздрави я с дълбок поклон. А после, като разпозна Жорж, извика:

— Господи, Боже, ти ли си бе, момче?

— Да, аз съм лельо Брюлен — отговори той весело. И веднага я целуна, както целуна баща си и майка си.

После се обърна към Мадлен и каза:

— Ела в нашата стая да си свалиш шапката.

Той я заведе през вратата отдясно в една студена стая, постлана с плочи, със стени, измазани с вар, а леглото му беше покрито с памучен плат. Над малко сандъче със светена вода висеше едно разпятие, две цветни картини — Павел и Виргиния под една синя палма, и Наполеон I, възседнал жълт кон. Това беше единствената украса в тая чиста, но малка стая.

Щом останаха сами, той целуна Мадлен и й каза:

— Добър ден, Мад. Доволен съм, че се виждам с родителите си. Когато съм в Париж, не мисля за тях. А когато се върна тук, за мен е истинско удоволствие.

Бащата, като блъскаше с ръка по дъсчената ограда, викаше:

— Елате, елате! Супата е готова.

Всички седнаха на трапезата. Това беше продължителна селска закуска с подавани без ред гозби: след овчи бут — кървавица, подир кървавицата — пържени яйца. Старият Дюроа, развеселен от виното, пусна чучура на своите шеги, които криеше за големи тържества, неприлични и гнусни случки случили се както той казваше, с негови приятели. Жорж, въпреки че ги знаеше, пак се смееше. Той беше опиянен от родния въздух, обладан от любовта към родното място, от любимите места в детството, от всички спомени, от всички някогашни неща, припомнени отново — от нищо и никакви работи: една резка от нож в една врата, един крив стол, който напомняше за някоя дребна случка, мирис на земя, на бор и дървета, мирис, който идва от близката гора, дъхът на къщата, на водата.

Старата Дюроа не говореше. Тя продължаваше да е тъжна и строга. Внимателно наблюдаваше снаха си със събудена в сърцето си омраза, омраза на стара селянка с изранени пръсти, с обезобразени от тежка работа ръце и крака, против тая гражданка, която събуждаше у нея отвращение като от проклето, нечестиво същество, създадено за безделие и грях. Тя ставаше от време на време, за да донася ястия, за да налее от гарафата в чашите от жълтото и кисело питие или червената пенеста и сладка сидра от бутилките, на които тапата отскачаше като от бутилките със сода.

Мадлен въобще не ядеше, не говореше, а стоеше тъжна, с усмивка, замръзнала на устните й, но усмивка мрачна, покорна. Тя беше разочарована, съкрушена. Защо? Тя сама поиска да дойде. Тя знаеше, че отива у селяни, у бедни селяни… И какво ли друго е очаквала да види? А тя се надяваше да срещне хора романтични, с особен колорит, може би и по-културни, по-благородни, по-обичливи, по-изящни. Е, тя не искаше от тях да бъдат изтънчени като в романите. Коя беше всъщност причината, че те й правеха лошо впечатление с хиляди дреболии, невидими неща, с хиляди неуловими грубости, със самата тяхна селяндурщина, с онова, за което говореха, с техните движения и със своята веселост?

Тя си спомни за майка си, за която никога никому не говореше — прелъстена учителка, възпитана в Сен Дени и умряла в недоимък и скръб, когато Мадлен е била дванадесетгодишна. Един непознат мъж беше отгледал малкото момиче. Може би баща й? Кой беше той?

Тя не можа да научи това добре, макар, че имаше смътни подозрения.

Закуската нямаше край. Започнаха да влизат посетители, които се ръкуваха със стария Дюроа. Като виждаха сина, на глас изразяваха учудването си, а като забелязваха младата жена, лукаво подмигваха, което значеше: „Бога ми, бива си я жената на Жорж Дюроа“.

Други, недотам близки, сядаха пред дъсчените маси и викаха:

— Един литър! Една чаша…

Някои от посетителите играеха на домино, като вдигаха голям шум.

Старата Дюроа не преставаше да шета насам-натам, да обслужва клиентите с мрачно лице, да прибира пари и да бърше масите с края на синята си престилка.

Дим от пръстени лули и прости цигари изпълваше стаята. Мадлен започна да кашля.

— Ще излезем ли? Аз повече не мога — каза тя.

Още не бяха свършили закуската. Старият Дюроа не остана доволен. Тогава тя седна на един стол пред вратата, край пътя, като чакаше двамата мъже да изпият кафето и питието си.

Жорж отиде при нея и я попита:

— Не искаш ли да се спуснем до Сена?

— Да, да, да вървим — каза тя зарадвана.

Като пристигнаха в Кроасе, те наеха лодка и целия следобед прекараха на един остров, под върбите, в приятната пролетна топлина, люлени от слабите вълни на реката.

Привечер се върнаха в дома на Дюроа.

Вечерята, при светлината на една свещ, беше по-мъчителна за Мадлен, отколкото закуската. Старият Дюроа, който беше полупиян, не говореше вече. Майката продължаваше да е начумерена.

Слабата светлина хвърляше по сивите стени сенките на главите — с грамадни носове и е исполински движения. Понякога се виждаше как грамадна ръка вдига вилицата, приличаща на вила, към уста, която се разтваряше като устата на чудовище.

Щом вечерята свърши, Мадлен извика Жорж навън, за да не остане в тая мрачна стая, в която се носеше острата миризма на стари лули и разлято питие.

Когато излязоха, той каза:

— Ти вече се притесняваш?

Тя искаше да изрази несъгласие е думите му, но той я спря.

— Не — каза Жорж, — аз много добре видях това. Ако искаш, още утре ще си вървим.

— Да, искам — измънка тя.

Двамата вървяха бавно. Беше топла нощ: нейната дълбока тъмнина сякаш беше изпълнена с леко шумолене, с нежни ласки и въздишки… Те бяха влезли в една тясна алея, под много високи дървета, между гъсти шубраци.

— Къде се намираме? — попита тя.

— В гората — отговори той.

— Голяма ли е гората?

— Много голяма, една от най-големите гори във Франция.

В тая алея сякаш спеше миризмата на пръст, на дървета, свойствена на гъстите гори, миризма, изпускана от сока на пъпките и сухата плесенясала трева на гъсталаците. Като повдигна главата си, Мадлен съгледа звезди между върховете на дърветата. И макар че никакъв вятър не люлееше клоните, тя усещаше смътното туптене на тоя океан от листа.

Душата й се сви, странни тръпки пропълзяха по кожата й, смътно притеснение стегна сърцето й. Защо? Тя не разбираше. В този момент й се струваше, че е изгубена, удавена, заобиколена от опасности, изоставена, самичка в света, под тоя жив свод, който шумоли ей там, горе над нея.

— Страх ме е. Искам да се върнем — каза тя.

— Добре, да се върнем.

— И утре… ще заминем за Париж, нали?

— Да, утре.

— Утре, още сутринта.

— Ако искаш, още сутринта.

Когато се върнаха, старите Дюроа си бяха легнали. Мадлен спа лошо, постоянно се събуждаше от новия за нея шум в селото, от виковете на кукумявката, грухтенето на някоя свиня, от кукуригането на един петел, който започна да пее още в полунощ.

Още щом се зазори, тя стана и се приготви за път.

Когато Жорж съобщи на родителите си, че ще си тръгват, баща му и майка му останаха като замръзнали. А после разбраха по чия воля става това. Бащата попита:

— Ще ви видим ли скоро пак?

— Да, още през това лято.

— Желая ти да не съжаляваш за онова, което си направил — каза майката.

За да смекчи тяхното недоволство, Жорж им остави двеста франка. Колата, която едно хлапе отиде да повика, пристигна към десет часа. След като целунаха старите, Жорж и Мадлен потеглиха на път.

Като слизаха по нанадолнището, Жорж започна да се смее.

— Аз бях те предупредил — каза той. — Не трябваше да те запознавам с г-н и г-жа Дю Роа дьо Кантел.

Мадлен също започна да се смее:

— Сега съм очарована, те са добри хора, които започвам да обичам. Ще им изпратя подаръци от Париж.

После прошепна:

— Дю Роа дьо Кантел… Ти ще видиш, че никой няма да се изненада на нашите писма-покани. Ние ще разкажем, че сме прекарали осем дни в имението на родителите ти.

И, като се доближи до него, тя целуна края на мустаците му и каза:

— Добър ден, Жо!

— Добър ден, Мад! — отговори той, като обхвана с една ръка талията й.

Далеч, далеч в дъното на долината, се виждаше как голямата река се разлива като сребърна ивица под утринното слънце, виждаха се и всички комини на фабриките, които изпускаха към небето облаци дим и всички островърхи камбанарии, извисявайки се над стария град.

II.

Младите Дю Роа бяха се върнали в Париж преди два дни и Жорж беше се заловил пак за предишната си работа. Очакваше да го освободят от отдела за отзиви и, докато му възложат окончателно службата на Форесте, той се посвети изцяло на политиката.

Тази вечер той отиваше в къщата на своя предшественик с радостно сърце и със събуденото желание да целуне жена си, под чието физическо обаяние и доброволно подчинение се намираше. Като минаваше край една продавачка на цветя, на улица „Нотр Дам дьо Лорет“, реши да купи букет за Мадлен. Избра свежи, едва разцъфнали ухаещи рози.

Изкачвайки стълбите, на всеки етаж Жорж се оглеждаше самодоволно в онези огледала, които му припомняха за първото влизане в тази къща.

Той натисна звънеца, защото си беше забравил ключа, и същият слуга, когото беше задържал пак по съвета на жена си, му отвори.

— Върна ли се господарката? — попита Жорж.

— Да, господарю.

Но, като минаваше през трапезарията, той остана твърде учуден, като видя, че е приготвено за трима души. А в салона Мадлен поставяше във ваза с вода букет, съвсем като неговия. Стана му неприятно, сякаш бяха му откраднали идеята, вниманието и всичкото удоволствие, което очакваше.

— Та ти си поканила някого? — попита той.

— И да, и не — отговори тя, без да се обърне, като продължаваше да нарежда цветята. — Моят стар приятел граф дьо Водрек, който идва на вечеря тука всеки понеделник, ще дойде, както всякога.

— А! Много добре — промърмори Жорж.

Той стоеше прав зад нея, е букет в ръка, но изпитваше желание да го скрие, да го хвърли. Но въпреки това, той каза:

— Виж, аз ти донесох рози!

Тя бързо се обърна и, цяла засмяна, извика:

— Ах, колко си мил!

И Мадлен му протегна ръката си и устните си с тъй искрен изблик от радост, че той се почувства утешен.

Тя взе цветята, помириса ги и, с живостта на ощастливено дете, ги постави в друга ваза, до първия букет.

— Колко съм доволна — прошепна тя и почти веднага добави уверено: — Знаеш ли, Водрек е пленителен, ти веднага ще се сближиш с него.

Звънчето иззвъня и на вратата се появи графът. Той влезе спокоен, сякаш бе у дома си. След като целуна любезно пръстите на младата жена, обърна се към съпруга, подаде му ръка сърдечно и попита:

— Добре ли сте, драги мой Дю Роа — сега той не изглеждаше груб, важен, както по-рано, беше любезен, като подчертаваше, че положението вече не е същото.

Жорж положи усилия да се покаже учтив, да отговори на добрия тон. Само след пет минути те разговаряха съвсем приятелски, сякаш се познаваха и обичаха от дълги години. Мадлен, чието лице гореше от радост, каза:

— Оставям ви сами. Трябва да отида за малко в кухнята.

И тя излезе, последвана от погледите и на двамата.

Когато се върна, Мадлен ги завари да говорят за театър. Те коментираха една нова пиеса и тяхното мнение беше дотолкова еднакво, че пред новото им приятелство се очертаваше добро бъдеще.

Вечерята беше много добра, интимна и сърдечна. И графът стоя до късна нощ, толкова добре се чувстваше той в тая къща, в това хубаво и ново домакинство.

Щом си отиде, Мадлен каза:

— Нали е много мил? Човек твърде много печели, когато го опознае отблизо. Ето един добър, сигурен, предан и верен приятел. Ах! Без него…

Тя не довърши мисълта си и Жорж отговори:

— Да, наистина е много приятен. Мисля, че много добре ще се разберем помежду си.

Но тя веднага каза:

— Трябва да знаеш, че тази вечер, преди да си легнем, имаме работа. Нямах време да ти говоря за това преди вечерята, защото Водрек дойде веднага. Получих важни новини, новини за Мароко. Донесе ми ги депутатът, бъдещият министър Ларош Матьо. Трябва да напишем една важна статия, една сензационна статия. Имам факти и цифри. Веднага трябва да се заловим за работа. Хайде, вземи лампата.

Той взе лампата и двамата влязоха в работната стая. Върху библиотеката имаше три вази, които Форесте бе купил в залива Жуан в навечерието на последния ден от живота си. Под масата столчето на умрелия чакаше краката на Дю Роа. И той седна и взе писалката от слонова кост, чийто край другият бе изгризал със зъбите си.

Мадлен се облегна на камината и като запали цигара, разказа новините. После разви своите идеи и плана на статията. Той я слушаше с внимание и в същото време си водеше бележки. Когато тя свърши, Жорж направи някои възражения, анализира въпроса, разшири го, разви нов план за статия, план за борба против сегашното министерство.

— Трябва да се почне с атака — предложи той.

Жена му престана да пуши и с внимание следеше мисълта на Жорж. От време на време тя шепнеше:

— Да… да… Така е много добре… Това е отлично… Това е много силно…

И когато и той престана да говори, тя каза:

— Сега нека започнем да пишем.

В началото Жорж трудно и с мъка намираше думи. Тогава тя тихичко се наведе над рамото му и започна бавно да му шепне на ухото фразите си. От време на време спираше и питаше:

— Това ли е, което искаше да кажеш?

— Да, много добре — отговаряше той.

Мадлен хвърляше бодливи изрази, отровни женски фрази против главата на министерския съвет. Тя умело смесваше подигравките срещу политиката с подигравки срещу политиците и написаното предизвикваше смях, като в същото време учудваше с верността на наблюдението.

Понякога Дю Роа прибавяше няколко реда, които придаваха по-дълбока и по-мощна сила на нападението. Освен това той умело използваше недомлъвките. А когато Мадлен даваше някакъв факт като верен, но на него му се виждаше съмнителен или компрометиращ, той съумяваше да го поднесе във вид на въпрос и по този начин внушението беше по-силно.

Когато статията бе готова, Жорж я прочете на глас. И двамата бяха доволни от написаното, очаровани и учудени. Те се усмихваха, сякаш бяха се разкрили един на друг. Те се погледнаха, трогнати от удивление и умиление, и страстно се целунаха.

Дю Роа взе пак лампата и с пламнал поглед каза:

— А сега, да вървим да спим.

— Минете пръв, господарю мой, защото вие осветявате пътя.

Жорж мина и тя тръгна подире му към спалнята, като гъделичкаше с края на пръстите си мястото между врата и косата му, за да го накара да върви по-бързо…

Статията излезе с подписа на Жорж Дю Роа дьо Кантел. Вдигна се голям шум. В камарата се разтревожиха от изнесеното в нея. Дядо Валтер честити на автора и му повери политическата редакция на „Ла ви франсез“. Отзивите дадоха на Буаренар.

Вестникът започна люта битка против министерството. Атаките винаги бяха подкрепяни с факти, понякога иронични, понякога сериозни, друг път шеговити или ядовити. Те учудваха с убедителната ударност и постоянство. Другите вестници редовно цитираха „Ла ви франсез“, препечатваха цели статии и хората на властта започнаха да мислят как да запушат устата на тоя непознат и яростен враг.

Името на Дю Роа респектираше политическите среди. Той усещаше, че неговото влияние расте и по стискането на ръцете му, и по свалянето на шапките. От друга страна, жена му го смайваше с изобретателността на ума си, със способността да събира сведения и чрез големите си познанства.

Всеки път, когато се връщаше вкъщи, той намираше в салона я някой сенатор или депутат, я някой магистрат или генерал, които се държаха с Мадлен фамилиарно, като със стара приятелка. Къде се беше запознала тя с всички тия хора? В обществото, казваше тя. Но как бе съумяла да спечели доверието им и обичта им, той не можеше да разбере. „Тя ще стане голяма дипломатка“ — мислеше си той.

Мадлен често се връщаше за обяд и вечеря късно, запъхтяна, зачервена, разтреперана и, преди още да си свали воала, казваше:

— Днес се случиха хубави работи. Представи си, министърът на правосъдието е назначил двама съдии, които са участвали в смесените комисии. Ние ще му дръпнем такъв бой, че дълго време ще го помни.

И наистина, последваха поредица убийствени публикации. Депутатът Ларош Матьо, който вечеряше у тях всеки вторник, след граф Водрек, в изблик на радост силно стискаше ръцете на Мадлен и Жорж и непрекъснато повтаряше:

— Дявол да го вземе! Каква работа. Може ли след такива съкрушителни удари да не успеем?! — Той наистина се надяваше да поеме министерството на външните работи, за което отдавна мечтаеше.

Ларош Матьо беше един от ония политици, които нямаха собствени убеждения, нито пък състояние. Липсваха му смелост, както и сериозни знания. Той беше провинциален адвокат, хубав човек в окръжен град, който лукаво пазеше равновесие между всички крайни партии — един вид йезуит републиканец и либерал от съмнително естество, каквито никнат като гъби на народното купище на всеобщото гласоподаване. С неговата селска макиавелщина минаваше за силен между другарите си, между всички изгубили мястото си в обществото, между разните недоносчета, от които се правят депутати. Той беше доста внимателен, доста коректен, доста фамилиарен, доста любезен — на това разчиташе за успехите си. И той имаше успехи между народа — в смесеното, смътното и не много хитро общество на различни фаворити на момента. За него навсякъде казваха: „Ларош ще стане министър“. И той повече от всички други вярваше, че ще стане министър.

Ларош беше един от главните акционери във вестника на дядо Валтер. Двамата бяха съдружници в много финансови начинания, Дю Роа го поддържаше с доверие и със смътни надежди за бъдещето. Пък нали всъщност продължаваше делото на Форесте, комуто Ларош Матьо беше обещал орден, когато дойде денят на възтържествуването. Орденът ще бъде на гърдите на новия мъж на Мадлен — това е всичко. Всъщност нищо не беше се изменило.

Наистина нищо не беше се изменило. Неслучайно колегите на Дю Роа му устройваха неприятни шеги, от които той се ядосваше. Щом дойдеше в редакцията, някой му извикваше:

— Слушай, Форесте!

Той се преструваше, че не чува, ровейки из бюрото си. Гласът още по-силно повтаряше:

— Ей, Форесте!

И след това се чуваше задавеният смях на неколцина от колегите му.

Когато Дю Роа отиваше към писалището на директора, оня, който го бе извикал, го спираше и му казваше:

— Ах, прощавай! Искам да ти съобщя чудно нещо, все те смесват с горкия Шарл. Причината за това е, че твоите статии твърде много приличат на неговите.

Дю Роа нищо не отговаряше, но кипеше от гняв и в него започна да се появява глуха омраза към умрелия.

Сам дядо Валтер веднъж, когато се чудеха на явната прилика в изразите и мислите между хрониките на новия политически редактор и ония на предишния, беше казал:

— Да, същински Форесте, само че по-силен, по-емоционален, по-мъжествен.

Друг път, като отваряше шкафа за билбоке, Дю Роа видя, че билбокетата на предшественика му бяха обвити с креп около дръжката, а билбокето, с което той си служеше, когато се упражняваше под ръководството на Сен Потен, беше окичено с розова панделка. Всички бяха наредени на същата дъска, според големината си, а на една табела беше написано: „Бивша колекция Форесте и с-ие, наследник на Форесте — Дю Роа, патент S. G. D. G. Изделия, които не увяхват и могат да служат във всички случаи, дори и по време на пътуване“.

Жорж спокойно затвори шкафа, като каза доста високо, за да го чуят:

— Навсякъде има глупци и завистници.

Но гордостта му беше наранена, тщеславието му беше засегнато, онова тщеславие и оная недоверчива писателска гордост, които довеждат до будна нервна чувствителност — еднаква и у репортера, и у гениалния поет.

Думата „Форесте“ дразнеше ушите му; страх го беше да я чуе и усещаше, че се изчервява, когато я слуша. Това име за него беше една подигравка, нещо повече от подигравка, почти обида. То му крещеше: „Жена ти върши твоята работа, както вършеше работата и на другия си мъж. Без нея ти нищо нямаше да бъдеш“.

Жорж допускаше напълно, че Форесте без Мадлен нищо не би постигнал; но колкото за него, никак не е така.

Неспокойствието продължаваше и вкъщи. Тук всичко му напомняше за умрелия, цялата покъщнина, всички дреболии, всичко, до което се докоснеше. В началото той не мислеше за това, но устроената от колегите му зла шега беше причинила дълбока рана, която кървеше при всеки допир до цяло множество нищо и никакви работи, които досега той не забелязваше.

Дю Роа вече не можеше да вземе някаква вещ, без да му се стори веднага, че вижда сложена върху нея ръката на Шарл. Сега той употребяваше само онези неща, с които си е служил и по-рано, неща, които сам бе купил, обичал и имал. Жорж започваше да се ядосва дори на мисълта за предишната интимна близост на своя приятел с жена му.

Понякога той се чудеше на този бунт на сърцето си, който не можеше да се обясни, и се питаше: „Как става това, дявол да го вземе! Не ревнувам Мадлен от приятелите й. Никога не се безпокоя от онова, което тя прави. Тя се връща и излиза, когато си иска, а пък дори само споменът за тоя глупак Шарл ме разярява!?“ И прибавяше: „Всъщност той беше просто глупак; без съмнение, това е, което ме обижда. Яд ме е, че Мадлен е могла да се омъжи за такъв глупец“. И постоянно си повтаряше: „Как е било възможно тая жена да обича дори за миг такъв глупак?“

И всеки ден ядът му се усилваше от хиляди дребни неща, които го бодяха като игли от постоянното напомняне за другия — било с някоя дума на Мадлен, било с някоя дума на слугата, било с някоя дума на камериерката.

Една вечер Дю Роа, който обичаше сладкишите, попита:

— Защо нямаме сладкиши? Ти никога не поднасяш сладкиши. Мадлен весело отговори:

— Наистина, въобще не ми идва наум за тях, защото Шарл никак не ги обичаше.

Той прекъсна думата й и раздразнен каза:

— Ах! Знаеш ли? Шарл започва да ми досажда. Все Шарл това, все Шарл онова, Шарл обичаше това, Шарл обичаше онова. Нали Шарл е пукнал — остави го вече на мира.

Мадлен го изгледа смаяна, не разбирайки тоя ненадеен гняв. После тя се досети донякъде какво става в него и напълно си обясни това мъчение от закъсняла ревност, което се усилваше с всеки миг от всичко, което напомняше за другия.

Тя смяташе, че това е детинщина, но все пак се почувства поласкана и нищо не отговори.

Жорж се ядоса на себе си за това раздразнение, което не можа да скрие. И когато същата вечер след вечерята, приготвяха статия за другия ден, той бутна с крака столчето. Като не можеше да го обърне, той го изблъска с крак и попита засмяно:

— На Шарл винаги ли му е било студено на краката?

— О! Той постоянно страдаше от хрема, гърдите му не бяха здрави — отговори развеселена тя.

Дю Роа продължи озлобено:

— Впрочем, той доказа това — после прибави любезно: — За мое щастие.

И той целуна ръката на жена си.

Но когато си лягаше, измъчван постоянно от същата мисъл, той пак попита:

— Носеше ли Шарл памучни шапчици, за да не си простуди ушите?

Тя се поддаде на шегата и отговори:

— Не. Връзваше си челото с кърпа.

Жорж сви рамене и, високомерно, с презрение каза:

— Какъв глупак!

Оттогава Шарл стана за него предмет за постоянен разговор. Той говореше за него по всякакъв повод и с крайно съжаление го наричаше „горкият Шарл“.

Когато се връщаше от редакцията, където беше чул два-три пъти да го наричат Форесте, той си отмъщаваше, като преследваше умрелия с омразни подигравки и в дъното на гроба му. Жорж припомняше неговите недостатъци, смешните му работи, дребнавостите му, с удоволствие ги изброяваше, като ги доизмисляше и преувеличаваше, сякаш беше решил да премахне от сърцето на жена си влиянието на един опасен съперник.

Той повтаряше:

— Кажи ми, Мад, припомняш ли си деня, когато тоя рогльо Форесте поиска да ни докаже, че дебелите хора са по-силни от слабите?

После поиска да научи за покойния цял куп интимни и тайни подробности, но младата жена, на която това беше неприятно, не пожела да каже нищо. А той настояваше и упорстваше:

— Хайде, моля те, разкажи ми това. Много смешен ще да е бил тоя момент.

— Хайде, остави го най-сетне на мира — казваше с отегчение тя.

— Не, кажи ми — започваше пак той. — Наистина, това животно навярно много глупаво е изглеждало в леглото.

И Жорж завършваше със заключението:

— Какво повече беше той?

Една вечер, към края на юни, като пушеше цигара на прозореца, поради голямата вечерна горещина, поиска му се да направи една разходка. И попита:

— Искаш ли, моя малка Мад, да идем до Булонската гора?

— Разбира се.

Те наеха една отворена кола, стигнаха до Елисейските полета, след това отидоха и до алеята на Булонската гора. Тая нощ не духаше никакъв вятър — беше една от ония задушни нощи, когато сгорещеният парижки въздух нахлува в гърдите като гореща пара. Цяла редица файтони отвеждаха непрекъснато под сенките на дърветата безбройно множество влюбени.

Жорж и Мадлен се забавляваха, като гледаха прегърналите се двойки, които минаваха с файтоните — жените в светли рокли, а мъжете в тъмно облекло. Сякаш грамадна река от влюбени течеше към Булонската гора под звездното и горещо небе. Освен глухото търкаляне на колелета, никакъв друг шум не се чуваше. И тези влюбени двойки минаваха и минаваха, излегнали се във файтоните, безмълвни, притиснати един до друг, подвластни на взаимното привличане, треперещи в очакване на близкото прегръщане. Горещата нощ сякаш беше пълна с целувки. Чувстването на нежните ласки и на животинската любов правеше по-тежък, по-задушен въздуха. Всички тези двойки бяха опиянени от една и съща мисъл, от един и същи огън. Всички тези, натоварени с любов файтони, изпускаха по пътя, по който минаваха, един чувствен, тънък, смутителен дъх.

И Жорж, и Мадлен се почувстваха в плен на заразата на любовта. Те уловиха нежно ръце, задъхвайки се от задуха на въздуха и от възбудата, която ги обземаше.

Когато стигнаха до завоя, към укрепленията, те се целунаха и тя, засрамена, промълви:

— Ние и сега сме деца, както и когато отивахме за Руан.

Големият поток от файтони при входа на алеите се беше разделил. По пътя за езерата, по който вървяха младите, файтоните донякъде бяха по-отдалечени един от друг. Но гъстият мрак на дърветата, въздухът, който се разхлаждаше от листата и от влагата на капчиците, които капят по дърветата, прохладата на широкото нощно пространство, цяло окичено със звезди, придаваше на целувките на возещите се двойки по-фино очарование.

Жорж, като притисна Мадлен към себе си, прошепна:

— О, моя малка Мад.

— Спомняш ли си гората в селото ти? Колко зловеща беше каза тя.

В този момент му се стори, че неговата селска гора е пълна с отвратителни животни и е потънала в студен мрак, докато тук всичко е очарователно.

— Тук вятърът сякаш целува и гали и аз зная, че отвъд гората се намира Севр — допълни развълнувана Мадлен.

— Наистина — отговори той, — в гората на нашето село имаше само сърни, лисици, рогачи и глигани и тук-там колибка на някой Фересте (Фересте — горски стражар).

Тази дума, напомняща името на умрелия, излязла от устата му, го изненада, сякаш някой я извика от дъното на някоя гъста гора, и той веднага млъкна, отново обзет от оная чудновата и постоянна неприятност, от онова раздразнение, непреодолимо, необяснимо гризене, което от някое време насам му тровеше живота.

След малко той попита:

— Идвала ли си тук нощно време с Шарл?

— Да, често — отговори тя.

В този миг в него се появи желание да се върнат у дома си, нетърпеливо желание, което му свиваше сърцето. Образът на Форесте се беше върнал в ума му, владееше го, обгръщаше го. Той не можеше да мисли нищо друго, освен за него, не можеше да говори за никого другиго, освен за него.

Жорж внезапно и злобно попита:

— Слушай, Мад! Туряла ли си рога на горкия Шарл?

Тя го погледна презрително:

— Ставаш вече отегчителен с повтарянето на едно и също нещо.

— Хайде, моя малка Мад, бъди откровена, признай си. Кажи туряла ли си му рога? Признай, че си му туряла рога — настояваше той.

Тя мълчеше обидена, както всички жени се обиждат при подобно обвинение.

Той пак повтори упорито:

— Дявол да го вземе, ако някой е носил рога на главата си, сигурно е той. О, да! Много приятно щеше да ми бъде, ако знаех, че Форесте е бил рогльо. Хм! Каква глупава патка!

Той усети, че тя се усмихна, може би защото си спомня нещо, и настоя:

— Хайде, кажи. Какво има, ако кажеш. Обратно, много смешно ще бъде да признаеш пред мене, че не си му изневерявала.

Жорж трепереше от надежда и желание да узнае, че наистина омразният Шарл, отвратителният мъртвец, проклетият мъртвец е носил рога. А всъщност друго, друго, по-смътно чувство разпалваше желанието му да разбере това. Той повтаряше:

— Мад, моя малка Мад, моля ти се, кажи ми. Той беше тъкмо човек, комуто се падаха рога. Ти щеше просто да сгрешиш, ако не му бе туряла рога. Хайде, Мад, признай!

Мадлен се смееше с кротък, прекъсващ смях, приемайки това настояване за глупаво и смешно.

Жорж беше доближил устните си съвсем близо до ухото й и повтаряше:

— Хайде… хайде… признай това.

Тя се дръпна назад и грубо каза:

— Ти си глупак. На такива въпроси отговаря ли се!

Тя изговори това така безцеремонно, че студени тръпки преминаха по тялото на Жорж. Той се смая, уплаши се, дори се задъха, сякаш бе изпитал някакво морално сътресение.

Сега файтонът вървеше край езерото, в което небето като че ли бе изсипало звездите си. Два лебеда, които едва се забелязваха в тъмното, плуваха бавно, необезпокоявани от никого.

Жорж извика на коларя:

— Да се върнем.

И файтонът потегли в обратна посока. Другите файтони се движеха бавно, а големите им фенери светеха като очи в тъмнината на Булонската гора.

Колко странно изговори тя това нещо. Дю Роа се попита: „Дали това не означава признание?“ И мисълта, че тя е изневерявала на първия си мъж, сега го подлудяваше. В гнева си му се искаше да я бие, да я удуши, да й скубе косата.

Ах! Как жадуваше да беше му отговорила така: „Да, ако бих му изневерявала, драги мой, с тебе щях да сторя това тогава!“

Жорж в този миг щеше страстно да я целуне, да я прегърне, да я обича.

Той стоеше неподвижен, със скръстени ръце, с очи, обърнати към небето, силно смутен, поради което не можеше да размишлява. Усещаше само, че в него кипи оня яд и че се усилва оня гняв, които тлеят в сърцето на всички мъже пред каприза на женското желание. Той за пръв път изпитваше онова смътно терзание на съпруг, който подозира! С една дума — той беше ревнив. Ревнуваше от умрелия, ревнуваше от Форесте! Той бе ревнив по един странен и болезнен начин, който неочаквано събуждаше омраза към Мадлен. Щом тя е изневерявала на другия, как можеше той да има вяра в нея?

Когато вече се поуспокои, той се опита да надвие страданието си: „Всички жени са едни и същи, тях човек трябва само да ги използва, а от себе си нищо да не им дава!“

Горчивината на сърцето му се изкачваше до устните му в думи на презрение и отвращение. Но той не допусна да ги произнесе на глас. „Светът е за силните. Трябва да бъда над всичко отгоре“ повтаряше той в себе си.

Колата вървеше по-бързо. Отново минаха край укрепленията. Дю Роа гледаше червеникавата светлина на небето, подобна на силната светлина на ковачница. Носеше се неясен голям продължителен шум, шум глух и близък, и далечен, смътно и грамадно туптене на живот — това бе дъхът на Париж, който диша в тая лятна нощ като някой, капнал от умора исполин.

„Много глупаво ще бъде да се нервирам. Всеки се грижи за себе си! — мислеше си Жорж. — Победата е за смелите. Всичко на тоя свят е егоизъм. Егоизмът за слава и богатство струва повече от егоизма за жената и любовта“.

Триумфалната порта „Етоал“ се показа при входа на града, изправена върху своите две чудовищно големи нозе, като някой страшен исполин, който сякаш бе готов да тръгне и върви през отворената пред него широка алея. Тук Жорж и Мадлен пак се вляха в шествието на файтоните, които се връщаха у дома.

Мадлен усещаше, че нещо става в Жорж и попита кротко:

— За какво мислиш, скъпи мой? От половин час не си отронил нито дума.

Хилейки се, той отговори:

— Мисля за всички тия глупци, които се целуват, и си казвам, че всъщност имат по-друга работа да вършат в живота си.

— Да… Но това е добро понякога.

— То е добро… то е добро, когато човек няма нищо по-хубаво!

Мисълта на Жорж смъкваше поетическия ореол на живота и продължаваше да изпада в злобна ярост. „Голям глупец ще бъда — казваше си той, — ако се притеснявам, ако се лишавам от каквото и да е било, ако се смущавам, ако се безпокоя и разкъсвам душата си, както правя от някое време насам“.

Образът на Форесте отново мина през ума му, но без да го раздразни. Стори му се, че се е примирил вече с него, че пак са се сприятелили. Идеше му да извика: „Добър ден, миличък“.

Мадлен, която се притесняваше от това мълчание, попита:

— Не е ли по-добре преди да се приберем у дома, да идем в Тортони, да изядем по един сладолед?

Той я изгледа отстрани. Нежният й бяло-румен профил се обля от светлината, идеща от кафе-шантана.

„Колко е хубава — помисли си той. — И толкова по-добре. Според вълка, моя приятелко, и кучето. Но ти никога вече няма да ме видиш да се измъчвам пак заради тебе“.

После отговори:

— Разбира се, моя мила.

И за да отвлече вниманието й, я целуна.

Мадлен трепна, стори й се, че устните на Жорж са замръзнали. Но тя се усмихна — с обичайната си усмивка, и му подаде ръка, за да влязат в кафенето.

III.

На другия ден Дю Роа отиде в редакцията и най-напред влезе при Буаренар.

— Драги ми приятелю — каза той, — ще искам от тебе една услуга. От известно време някои мои колеги изпитват удоволствие да ме наричат Форесте. Аз обаче мисля, че това е глупаво. Ще бъдеш ли тъй добър да предупредиш без шум тия мои колеги, че занапред ще удрям плесница на всеки, който си позволи тази шега. Обръщам се към тебе, защото си разумен човек, който може да осуети неприятни крайности, пък си и бил свидетел вече в един дуел.

Буаренар взе присърце молбата на Жорж.

Дю Роа излезе от редакцията и след един час пак се върна. Никой повече не го нарече Форесте.

На връщане у дома си той чу женски гласове от салона и попита:

— Кой е тука?

— Госпожа Валтер и госпожа дьо Марел — отговори слугата.

Сърцето му започна леко да тупти. „Чакай да видим“ — рече си той и отвори вратата.

Клотилда седеше в ъгъла до камината и слънчев лъч, проникващ през прозореца, огряваше лицето й. На Жорж му се стори, че тя пребледня, като го видя. Най-напред той поздрави г-жа Валтер и двете й дъщери, които бяха седнали като стража от двете страни на майка си. После се обърна към бившата си любовница. Тя му подаде ръката си, той я пое и нарочно я стисна, сякаш искаше да й каже: Продължавам да ви обичам.

И тя отговори по същия начин на това стискане.

— Прекарахте ли добре през изтеклия ден след последната ни среща?

— Да. Ами вие, Бел Ами? — усмихна се тя.

После се обърна към Мадлен и попита:

— Позволяваш ли ми да продължавам да го наричам Бел Ами?

— Защо не, моя мила. Позволявам ти всичко, каквото обичаш.

В тези думи сякаш се криеше някаква ирония.

Г-жа Валтер разказваше за едно увеселение, което щял да устрои в ергенското си жилище Жак Ривал, а именно фехтовални игри, на които щели да присъстват жени от висшето общество.

— Навярно ще е много любопитно това зрелище — говореше тя, — но аз безкрайно съжалявам, че няма да мога да отида, защото мъжът ми по това време няма да бъде тук, а няма кой друг да ме заведе.

Дю Роа веднага предложи услугите си и тя прие.

— Дъщерите ми и аз — каза тя — ще ви бъдем много признателни.

Той гледаше по-малката от госпожиците Валтер и си мислеше: „Малката Сюзан никак, никак не е лоша“. Тя изглеждаше като някоя нежна руса кукла, много малка, но изящна, с тънка талия, с развити бедра и гърди, със сиво-сини емайлови очи, сякаш с четка изписани от някой изящен и с широка фантазия художник. Тя имаше много гладка, чиста бяла кожа и рошава, накъдрена коса, която приличаше на косата на хубавите разкошни кукли, които сме виждали в ръцете на момичета, много по-малки на ръст, отколкото играчката им.

По-голямата сестра, Роза, беше грозна, студена, една от ония моми, с които никой не иска да се среща, с които никой не иска да говори и за които никой нищо не приказва.

Майката стана и се обърна към Жорж:

— И така, аз ви очаквам в идващия четвъртък в два часа.

— Разчитайте на мене, госпожо — отговори той.

Щом тя излезе, стана и г-жа дьо Марел.

— Сбогом, Бел Ами.

Сега пък тя му стисна ръката много силно, много продължително. Жорж се развълнува от това мълчаливо признание и отново почувства слабост към тая малка, безгрижна и добра женица, която, може би, наистина го обичаше.

„Утре ще я посетя“ — помисли си той. Като остана насаме с Мадлен, тя започна да се смее с искрен и весел смях, и, като го гледаше право в лицето, каза:

— Знаеш ли, че ти възбуждаш любов у г-жа Валтер?

— Нима! — отговори той, като не искаше да вярва.

— Наистина, уверявам те, тя ми говори за тебе с безумен възторг. Това е тъй чудно от нейна страна! Искало й се да намери за дъщерите си мъже, които да приличат на тебе!… За щастие у нея тия работи са без никакво значение.

Той не разбра какво иска да каже Мадлен и попита:

— Как без значение?

— Да, госпожа Валтер е една от ония, за които никой не е продумал никога, каза убедено Мадлен. — Тя е съвсем недостъпна. Тя познаваше нейния мъж толкова добре, колкото и аз. Но тя е съвсем друго. Освен това тя доста страда, че се омъжила за евреин, но му остана вярна. Тя е честна жена.

Дьо Роа се изненада:

— Аз мислех, че и тя е еврейка.

— Тя ли? Съвсем не. Тя е покровителка на всички благотворителни дела в църквата „Мадлен“. Тя дори се венча в църква, нещо, което за мъжа й не беше от голямо значение.

— Та… значи… тя ме обича? — измънка Жорж.

— Положително. Ако имаше как, бих те посъветвала да поискаш за жена Сюзън, а не Роза, нали?

— И майката още не е за пренебрегване — отговори той, като си сучеше мустаците.

— Аз ти пожелавам, драги мой, майката — каза нетърпеливо Мадлен. — Но не се боя. На тия години, на които е тя, едва ли ще склони. Трябваше по-рано да стане това.

„Е, да можех наистина да се оженя за Сюзан!“, помисли си Жорж. После сви рамене и каза:

— Това е лудост! Би ли се съгласил баща й?

Жорж занапред щеше по-внимателно да наблюдава отношението на г-жа Валтер към него, но без да мисли дали ще може да извлече някаква полза от това.

Всяка вечер той си спомняше за любовта с Клотилда. Тези спомени бяха нежни и романтични в същото време. Той си спомняше за шегите и ласките й и за техните немирничества.

„Наистина, тя е много хубава — повтаряше си той. — Да, ще я посетя“.

На другия ден, щом закуси, той наистина отиде на улица „Вернейл“. Слугинята му отвори вратата и фамилиарно, както е прието при слугите и слугините във всички буржоазни къщи, го попита:

— Добре ли сте, господине?

— Да, мое дете, добре съм — отговори той.

И Жорж влезе в салона, където неопитни ръце се упражняваха на пиано. Свиреше Лорин. Той се надяваше, че тя ще се хвърли на шията му. Лорин стана тежко, поздрави го учтиво, както би направил възрастен човек, и с достойнство си излезе.

Тя имаше такава походка на обидена жена, че той се зачуди. Влезе майката. Той хвана ръцете й и ги целуна.

— Колко много мислех за вас — каза той.

— И аз също — отговори тя.

Седнаха. Двамата се гледаха в очите, усмихваха се и ги обхващаше желанието да се целунат.

— Обичам те, моя малка Кло.

— Също и аз.

— Тогава… Тогава… ти не се ли разсърди много?

— И да, и не… Стана ми мъчно, но после разбрах причината, която те е накарала да сториш това, и си казах — рано или късно той пак ще се върне при мене.

— Не смеех да дойда; не знаех как ще бъда приет. Не смеех, но твърде много ми се искаше да дойда. Добре, че ми дойде на ум — я ми кажи какво й е на Лорин? Тя едва ми каза добър ден и излезе сърдита?

— Не зная. Но откакто ти се ожени, никой не може вече да й говори за тебе. Аз мисля, че тя ревнува.

— Хайде, де.

— Наистина, мили мой. Тя вече не те нарича Бел Ами, а г-н Форесте.

Дю Роа се изчерви, после се доближи до младата жена и й каза:

— Подай си устата.

Целунаха се.

— Къде можем пак да се видим? — попита той.

— На улица „Цариградска“.

— Значи, апартаментът не е даден под наем?

— Не. Аз го задържах.

— Ти ли го задържа?

— Да, защото вярвах, че ти пак ще се върнеш.

Гърдите му се повдигаха от горда радост. Това означава, че тя го обича, нейната любов към него е искрена, постоянна, от сърце.

— Обожавам те — каза тихо той.

После попита.

— Добре ли е мъжът ти?

— Да, много добре е. Той прекара тук един месец; онзи ден си замина.

Дю Роа не можа да се стърпи да не се изсмее:

— Как пък все така се случва!

— Да, много добре, че се случва така — отговори тя добродушно не ни пречи и когато е тука. Не знаеш ли това?

— Наистина. Той иначе е много добър човек.

— Ами ти — каза тя. — Как си с новия живот?

— Ни зле, ни добре. Жена ми е добра другарка и съдружница.

— Нищо повече.

— Нищо повече… Колкото за сърцето…

— Разбирам. Но е хубава.

— Да, но не ме вълнува.

Той се доближи пак до Клотилда и прошепна:

— Кога ще се видим пак?

— Ако искаш… утре.

— Да. Утре в два часа.

— Добре.

Той стана, за да си върви и някак свенливо каза:

— Знаеш ли, аз мисля пак сам да наема апартамента на улица „Цариградска“. Не бива повече ти да плащаш за него.

Тоя път тя целуна ръцете му с чувство на страстна любов и тихичко каза:

— Прави, каквото искаш. Аз съм доволна, че го задържах, за да се виждаме пак.

Дю Роа си отиде с душа, изпълнена със задоволство.

Когато минаваше край витрината на един фотограф, видя портрет на висока жена с големи очи и се сети за г-жа Валтер. „Наистина — каза си той, — нея още я бива. Как така аз досега да не я забелязах? Нетърпелив съм да видя как ще ме посрещне в четвъртък“.

Жорж си потриваше ръцете и вървеше, изпълнен с вътрешна радост, с радостта от своите успехи, със себелюбивата радост на способния човек, който успява, с тънката радост, предизвикана от поласканото тщеславие и задоволена чувственост, която причинява любовта на жените.

Когато дойде четвъртък, той припомни на Мадлен:

— Няма ли да дойдеш на устроеното у Ривал увеселение?

— А, не. Мене това никак не ме забавлява. Ще отида в камарата на депутатите.

И той отиде да вземе г-жа Валтер. Беше извикал отворен файтон, защото времето беше чудно хубаво.

Жорж остана изненадан, като я видя — тъй много хубава и млада му се стори. Тя носеше рокля от светъл плат и по корсажа, който беше малко цепнат, под копринена дантела можеше да се види честото повдигане на гърдите. Никога не бе я виждал толкова свежа. Тя наистина е за пожелаване. Изглеждаше спокойна и прилична, походката й беше на добра майка, поради което бе почти незабелязвана от мъжките очи. Освен това тя говореше за неща познати, условни и умерени; идеите й бяха разумни, добре поднасяни, неизложени на никаква опасност от каквито и да било прекалености.

Пред дома на Ривал бяха спрели цяла редица файтони. Дю Роа предложи на г-жа Валтер ръката си и те влязоха.

Увеселението бе устроено в полза на сирачетата от Шеста парижка част, под покровителството на всички жени на сенатори и депутати, които имаха връзки с вестник „Ла ви франсез“.

Г-жа Валтер беше обещала, че ще отиде с дъщерите си, но отказа титлата покровителка, защото тя даваше своето име само за благотворителните цели, които устройваше духовенството. Тя правеше това не от някакво голямо благочестие, а защото омъжването й за евреин я караше, както тя си мислеше, да демонстрира своята религиозност, а устроеното от журналиста увеселение имаше, така да се каже, републиканско значение, което можеше да се смята за противоклерикално.

От три седмици в почти всички вестници се пишеше: „Отличният ни събрат Жак Ривал напоследък е имал остроумната и в същото време великодушна идея да устрои в полза на сираците от Шеста парижка част голямо увеселение във фехтовалната зала на своето ергенско жилище. Поканите се отправят от госпожите Лалоаг, Ремонтел, Рисолен — жени на сенатори със същото име, и от госпожите Ларош Матьо, Персерол, Фирмел — жени на добре известни депутати. По време на атракцията ще се събират пожертвувания и събраните пари веднага ще се предадат на кмета на Шеста част или на неговия представител“.

Това бе една голяма реклама, която хитрият журналист беше измислил за издигане на своя авторитет и влияние.

Жак Ривал посрещаше гостите при входа на жилището си, където беше устроен бюфет, разноските за който щяха да се вземат от приходите. После той любезно посочваше малките стълбички, по които се слизаше в подземния етаж, където беше залата за фехтовка и стрелба.

— Долу, госпожи, долу — казваше той.

Състезанието ставаше в подземието.

Той се спусна да посрещне съпругата на своя директор, после стисна ръката на Дю Роа и му каза:

— Добър ден, Бел Ами.

Дю Роа го погледна изненадан и попита:

— Кой ви каза, че…

Ривал го прекъсна:

— Госпожа Валтер, която е пред нас и която смята това обръщение на много уместно.

Г-жа Валтер се изчерви и рече:

— Да, признавам, че ако ви познавах повече, щях да направя като малката Лорин — и аз щях да ви наричам Бел Ами. Това име много ви прилича.

Дю Роа се засмя и каза:

— Тогава аз ви моля вече да ме наричате така.

Тя наведе очи:

— Не, ние не сме много близки.

— Ще ми позволите ли да се надявам, че ще станем по-близки? — прошепна той.

— Ще видим — каза тя.

При входа на тесните стълби, които се осветяваха от една газова лампа, той стана невидим. В ненадейното преминаване от дневната светлина към тая жълта светлина имаше нещо печално. По тия спиралообразни стълби нахлуваше дъх от подземие, дъх от топла влага, от плесенясали стени, очистени за случая, и миризма, която напомняше черковна служба, както и миризма от разни други парфюми.

От тая дупка идваше шумът на множеството гласове и на раздвижената навалица.

Цялата изба беше осветена от газови светилници и венециански фенери, скрити в гъсти листа, които покриваха измазаните каменни стени. Навсякъде се виждаха само клони, таванът беше покрит с папрат, а земята с листа и цветя.

Всички намираха това са очарователно, за плод на чудно въображение. В дъното на малката избица се издигаше ограда за стрелците, както и два реда столове за съдиите.

И в цялото подземие пейките, наредени по десет от двете страни, отдясно и отляво, можеха да се поберат близо двеста души, а поканените бяха четиристотин.

Пред оградата млади момци, облечени във фехтовално облекло, слаби, с дълги ръце и крака, с прегънат донякъде кръст, с мустаци като куки, вече се пъчеха пред зрителите. Те си казваха един на друг имената, посочваха майсторите и любителите и всички бележити мъже на фехтовалното изкуство. Около тях говореха господа, облечени в рединготи, млади и стари, които, изглежда че бяха близки. И те също се мъчеха да се покажат, желаеха да бъдат забелязани; те бяха първи майстори по боравене със сабя и фехтовка.

Почти всички жени, насядали по пейките, шумоляха с роклите си и вдигаха голяма глъчка. Те вееха с ветрилата си, както в театъра, защото в тая пещера, покрита с листа, беше задушно. Един шегобиец от време на време викаше: „Лимонада, лимонада!“

Г-жа Валтер и дъщерите й се отправиха към запазените специално за тях места. Дю Роа, след като ги настани и се накани да ги остави, каза:

— Принуден съм да ви напусна, защото мъже не могат да седят на пейките.

Но г-жа Валтер отговори някак смутено:

— Много бих желала да останете тук. Вие ще ми казвате имената на стрелците. Вижте, ако застанете прав на края на тази пейка, никому няма да пречите.

Тя го гледаше с хубавите си големи очи и настояваше:

— Хайде, останете с нас, господин… господин Бел Ами. Вие ми трябвате.

— Ще се подчиня с удоволствие, госпожо — отвори той.

Отвсякъде повтаряха:

— Тази изба наистина е чудна, много е хубава.

Жорж добре познаваше тая зала. Той си спомни сутринта, която прекара тук един ден преди дуела, съвсем сам, срещу една малка мишена, която го гледаше от втората по-малка изба като някое грамадно и страшно око.

Гласът на Жак Ривал екна откъм стълбите:

— Ще започнат, госпожи.

И шестима господа в добре обтегнати дрехи, за да им бъдат по-изпъкнали гърдите, се качиха на естрадата и седнаха на определените за съдиите столове. Имената им веднага се разбраха: генерал Релналди, председател, дребно човече с големи мустаци; живописецът Жозефин Руде, висок плешив мъж с дълга брада; Матео дьо Дюхар, Симон Рамонсел, Пиер дьо Карвен, трима елегантни момци, и Гаспар Мерлерон, учител по фехтовка.

От двете страни на подземието бяха окачени два картона с надписи. На картона отдясно беше написано: „Господин Крефкьор“, а на оня отляво — „Господин Плюмо“. Това бяха двама учители по фехтовка, двама добри учители от втори разряд. Те се явиха, и двамата слаботелесни, с войнствен вид, с несръчни донякъде движения. След като поздравиха зрителите по военному, започнаха да се нападат. С бялото си и кафяво платнено облекло приличаха на двама палячовци — войници, които се бият за развлечение.

От време на време се чуваше думата: „Улучени!“ И шестимата господа съдии си навеждаха главите напред, като вещи лица. Зрителите виждаха само две живи кукли, които мърдаха и си протягаха ръцете напред; те нищо не разбираха, но бяха доволни. Но тия двама глупаци им се виждаха не много грациозни и дори смешни. Припомняха си за дървените борци, които се продават на Нова година по булевардите.

Първите двама фехтовчици се смениха с господин Плантон и господин Карапен, единият цивилен, а другият — военен. Г-н Плантон беше съвсем нисък, а г-н Карапен — много дебел. Човек би казал, че още първият удар със сабя ще направи да излезе всичкият въздух от тая топка, приличаща на гутаперчов слон.

Всички се смееха. Г-н Плантон подскачаше като маймуна, а г-н Карапен само мърдаше ръката си, а тялото му, поради прекалената дебелина, стоеше неподвижно. На всеки пет минути той се спускаше напред толкова тежко и с такова усилие, сякаш взема най-енергично решение, а после с голяма мъка едва можеше да стане.

Вещите лица заявиха, че той фехтува много изкусно. И доверчивата публика повярва. После дойдоха г-н Порион и г-н Лампалм, единият учител по фехтовка, другият любител. Те се хвърлиха в яростна борба, като се спускаха един срещу друг с ожесточение и принуждаваха съдиите да бягат, заедно със столовете, тичаха по естрадата от единия до другия край, като единият от тях настъпваше, а другият отстъпваше със силни и смешни скокове. Те правиха малки скокове назад, които разсмиваха госпожите, и големи налитания напред, които донякъде караха да се вълнуват зрителите. Това гимнастическо състезание бе характеризирано от един непознат шегобиец, който извика: „Не се напъвайте много. Нищо няма да постигнете!“

Но зрителите се възмутиха от тази нетактичност и я осъдиха.

Вещите лица издадоха своята присъда, която гласеше, че борците показали голямо усърдие, но невинаги уместно са използвали енергията си.

Първата част завърши с много хубаво състезание със сабя между Жак Ривал и прочутия белгийски професор Льобег. Ривал много се хареса на жените. И наистина той беше хубав, строен, гъвкав, подвижен и по-грациозен от всички други преди него. В начина да се предпазва и да напада той показваше известно светско изящество и се явяваше противоположност на енергичния, но обикновен начин на противника си. „Възпитаният човек си личи“ — казваха всички.

Ривал победи. Всички му ръкопляскаха.

Но от няколко минути един особен шум на горния етаж обезпокояваше зрителите. Чуваше се силно тупане с крака, придружено с шумни смехове. Двестате поканени, които не бяха могли да влязат в избата, без съмнение се забавляваха, както си знаеха. По малките извити стълби се бяха натрупали петдесетина души. Долу горещината ставаше страшна.

— Въздух искаме — викаха всички. — Дайте ни да пием нещо разхладително.

А смешникът, който вече бе привлякъл вниманието на всички, квичеше с остър глас, който заглушаваше шума от разговорите:

— Сумада! Лимонада! Бира!

Появи се Ривал, цял зачервен, все още със състезателно облекло.

— Ще заръчам да донесат разхладителни питиета — каза той и тръгна към стълбите, но всяка връзка с горния етаж беше прекъсната, трудно можеше да се мине през стената от хора, които се бяха натрупали по стъпалата на стълбите.

Ривал викаше:

— Кажете да донесат студено питие за госпожите!

Петдесет гласа повтаряха:

— Студено!

Най-сетне се показа един поднос. Но на него имаше само празни чаши, защото, докато го донесат, питието беше изпито.

Един силен глас изпищя:

— Задушаваме се, нека свършват по-бързо, че да си вървим.

— Да се съберат помощи! — извика друг.

И цялата публика, изтощена от топлината, но все пак весела, повтори:

— Помощи… помощи… помощи…

И шест госпожи тръгнаха да обикалят между пейките. В подземието се разнесе звънкането на сребърните монети, които пуснаха в кутиите.

Дю Роа посочваше на г-жа Валтер видните мъже и назоваваше имената им. Те бяха хора от висшето общество, журналисти, сътрудници на големи вестници, на старите вестници, които гледаха с високомерие на „Ла ви франсез“, с известна въздържаност, плод на техния опит. Те бяха видели с очите си смъртта на много от тези политико-финансови вестници, рожби на съмнителни комбинации, които изчезваха заедно с падането на правителството, което ги поддържаше. Тук имаше и живописци, и скулптори, и хора, които изобщо обичат спорта, един поет-академик, когото сочеха с пръст, двама музиканти и много благородници-чужденци, след името на които Дю Роа прибавяше сричката Rast (което значеше Rasta genere, т.‍е.‍ човек, който живееше богато, без да знае откъде има средствата за такъв живот), за да подражава, както казваше той, на англичаните, които пишат на картичките си слога Esq.

Някой му извика:

— Добър ден, Бел Ами!

Това беше граф дьо Водрек. Дю Роа се извини пред госпожите и отиде да се ръкува с него.

Като се върна, той каза:

— Чудесен човек е Водрек. Как си личи, че е от добър род.

Г-жа Валтер нищо не отговори. Тя беше уморена и гърдите й се повдигаха при всяко поемане на белите дробове. Това привличаше вниманието на Дю Роа и от време на време погледът му се срещаше с погледа на „господарката“, поглед неспокоен, колеблив, който, щом паднеше върху него, веднага се вдигаше. И той си мислеше: „Я виж…, я виж… Нима и на тая съм завъртял ума?“

Госпожите, които събираха помощи, минаха покрай тях. Касичките им бяха пълни със сребърни и златни монети и върху естрадата окачиха ново обявление с думите: „Голям сюрприз“. Членовете на журито пак заеха местата си. И публиката очакваше с любопитство изненадата.

Явиха се две жени със саби в ръце, във фехтовално облекло, с тъмни гащи и долна фуста, достигаща до над коленете, и една толкова висока броня на гърдите, че ги караше да държат нагоре главите си. Те бяха млади и хубави. Като поздравяваха зрителите, те се усмихваха. Публиката им ръкопляска дълго време. И всред веселия шум и тихи шеги те започнаха състезанието. По устните на съдиите, които одобряваха ударите с тихо изказано „браво“, беше изписана приятна усмивка.

Публиката беше много доволна от това дуелиране и изказваше задоволството си от двете състезателки. Те възбуждаха желания у мъжете, а у жените удовлетворяваха свойствения на парижката публика вкус към двусмислените забавления, към всичко престорено хубаво и неистински грациозно, към кафешантанските певици и оперетните куплети.

Всеки път, когато едната от фехтовачките атакуваше другата, радостен трепет обхващаше публиката. Онази, която стоеше гърбом към залата, с доста пълен гръб, особено много привличаше вниманието на зрителите, които гледаха със зяпнали уста и с широко отворени очи. И всички шумно ръкопляскаха.

След това започна състезание със саби, но никой не обърна внимание на това, защото любопитството на всички бе насочено към онова, което ставаше горе. В продължение на няколко минути се чуваше големият шум от местене на мебели, които влачеха по пода — сякаш се изпразваше целият етаж. После изведнъж се разнесоха звуци от пиано и ясно се чу равномерния тропот от крака, които скачаха в такт. Гостите от горния етаж, за да компенсират загубата от това, че нищо не виждаха, си устроиха танцово забавление.

Най-напред между публиката във фехтовалната зала изригна голям смях. След това у жените се появи желание да танцуват и те престанаха да се интересуват от онова, което ставаше на естрадата, и започнаха да говорят гласно. Всички приеха идеята закъснелите да си устроят танц, като много забавна. Защо пък да се притесняват? И всички, които се намираха в подземието, пожелаха да бъдат горе.

Но двама нови състезатели се явиха на сцената и се спуснаха един срещу друг с бурна устременост, която привлече вниманието на всички. Те се втурваха един срещу друг и отстъпваха с такава гъвкава изящност, с такива отмерени движения, с такава увереност в силата, с такава правилност в хода и с такъв такт в играта, че непосветените в тайните на фехтовалното изкуство се изненадаха и възхитиха.

Спокойната им бързина, умерената им гъвкавост, бързите им движения, които бяха тъй добре разчетени, че изглеждаха бавни, привличаха и пленяваха окото със силата на съвършенството си. Зрителите усетиха, че гледат нещо хубаво и особено, че двама големи художници в своята специалност им показваха най-хубавото, което можеше да се види — всичко, което двама майстори бяха в състояние да покажат от своите способности, умения, умствено знание и физическа сръчност.

И когато след последния удар двамата състезатели си стиснаха ръцете, всички нададоха викове и оглушително ура. Тропаха с крака и ревяха. Всички вече знаеха и имената на истински талантливите фехтовачи — Сержан и Равинян.

Изведнъж възхитените зрители започнаха да стават агресивни. Мъжете се гледаха предизвикателно. Една усмивка можеше да ги провокира. Хора, които през целия си живот не бяха хващали фехтовална сабя в ръката си, сега започваха да махат с бастуните си по примера на онова, което току-що бяха видели.

Но постепенно публиката се укроти и полека-лека започна да се изкачва по малките стълбички. Най-сетне и те щяха да пият. Но когато видяха с очите си, че ония, които бяха устроили бала, бяха почистили бюфета и си бяха отишли с думите, че не е честно да се разваля спокойствието на двеста души, всички възнегодуваха. Не бе останала нито една паста, нито една капка шампанско, сироп или бира, ни едно бонбонче или един плод, нищо, съвсем нищо. Те бяха ограбили и опустошили всичко.

Слугите им разказваха подробно за станалото, като, преструвайки се на наскърбени, едва сдържаха смеха си.

— Госпожите — казваха те, — бяха по-ненаситни и ядоха и пиха, докато им стане тежко на стомаха.

Тези разкази приличаха на разказите на хора, останали живи след обирането и разграбването на един превзет от неприятеля град.

И така всички си тръгнаха. Някои мъже се разкайваха, че са дали двайсет франка за помощи; те негодуваха, че гостите от горния етаж се бяха почерпили, без нищо да платят.

Госпожите покровителки бяха събрали повече от три хиляди франка. Като се извадят разноските за сираците от Шестата част, оставаха 220 франка.

Дю Роа, който придружаваше семейството на Валтер, чакаше файтона си. Като отвеждаше назад своята патронеса и бе седнал срещу нея, той пак срещна нейния ласкав и смутен поглед. „Дявол да го вземе — казваше си той, — струва ми се, че тя е глътнала въдицата“. И се усмихваше доволен, че наистина има успех сред жените. И това беше самата истина — та нали и г-жа дьо Марел, след подновяването на тяхната любов, изглеждаше като полудяла.

Той се върна у дома си много весел.

Мадлен го чакаше в салона.

— Имам интересни новини — каза тя. — Мароканският въпрос се усложнява. След няколко месеца Франция ще може да изпрати една експедиция. Във всеки случай ние ще използваме този факт, за да съборим правителството и Ларош ще се възползва от това, за да поеме министерството на външните работи.

Дю Роа, за да подразни жена си, престори се, че не вярва на това. Няма вече да се намерят дотам луди хора, за да повторят туниската лудост.

Но тя нетърпеливо свивате рамене.

— Аз ти казвам, да! Аз ти казвам, да! Не разбираш ли, че тоя въпрос за тях е важен паричен въпрос. Днес, драги мой, в политическите комбинации не трябва да се казва: „Cherchez la femme“, а: „Cherchez l’aftaire“. Преди всичко интересът.

— Празна работа! — каза той презрително, за да я раздразни.

— И ти си наивен като Форесте — каза тя с явното желание да го обиди и ядоса.

Но той се усмихна и отговори:

— Като оня рогльо Форесте ли?

И Мадлен, поразена, изхлипа:

— Ах, Жорж!

По лицето на Жорж бе изписана нахалност и подигравка и той продължи:

— Е, какво? Оная вечер ти сама не призна ли пред мене, че Форесте е рогльо?

И той прибави, сякаш дълбоко го съжаляваше:

— Горкият!

Мадлен не пожела да отговори, а си обърна гърба и след кратко мълчание каза:

— Във вторник ще имаме гости: г-жа Ларош Матьо ще дойде на обеда с виконтеса дьо Персемюр. Ти няма ли да поканиш Ривал и Норбер дьо Варен? Утре ще поканя г-жа Валтер и г-жа дьо Марел. Може би ще дойде и г-жа Рисолен.

От известно време, благодарение на политическото влияние на мъжа си, тя разширяваше кръга на познанствата си, за да привлече у дома си, доброволно или насила, жените на сенаторите и депутатите, които имаха нужда от подкрепата на „Ла ви франсез“.

— Много добре — отговори Дю Роа. — Аз ще поканя Ривал и Норбер.

Той беше доволен и си търкаше ръцете, защото беше намерил добро средство да дразни жена си и да задоволява необяснимия гняв и голямата ревност, която се появи у него по време на тяхната разходка в Булонската гора. Щом станеше дума за Форесте, той винаги го наричаше рогоносец. Той чувстваше, че това наистина ядосва Мадлен. И същата вечер той намери десет пъти случаи да произнесе с иронично добродушие името „рогльо Форесте“.

Жорж сега нямаше нищо против покойника. Той си отмъщаваше за него.

Жена му се преструваше, че не слуша и стоеше срещу него засмяна и равнодушна.

На другия ден, понеже тя се готвеше да отиде да покани г-жа Валтер, той поиска да я изпревари, за да намери самичка патронесата и да види дали наистина тя е разположена към него. Това го забавляваше и ласкаеше. А после… защо не… ако това е възможно.

Той се озова на булевард „Малерб“ в два часа. Въведоха го в салона.

Г-жа Валтер се яви и с радостна гордост му подаде ръка.

— Кой добър вятър ви е довел тук?

— Никакъв добър вятър, а желание да ви видя. Някаква сила ме тласна да дойда у вас, не зная, нямам нищо да ви казвам. Дойдох, и туйто! Ще ме извините ли за това ранно посещение и за откровеното обяснение?

Той изказа това шеговито, с усмивка на устните и сериозност в гласа? Тя се изненада, поизчерви се и измънка:

— Наистина… не разбирам… вие ме учудвате…

— Аз ви се обяснявам в любов с весел тон, за да не ви изплаша.

Те седнаха един до друг. Тя възприе това обяснение като шега.

— Значи това е сериозно… обяснение?

— Разбира се! Измина доста време откакто искам да го направя. Но не смеех. Казват, че сте толкова строга, толкова недостъпна.

— Защо избрахте за това днешния ден? — попита тя.

— Не зная — после сниши гласа си и каза: — Или по-точно, защото от вчера насам започнах да мисля само за вас.

Тя изведнъж побледня и извика:

— Стига вече детинщини, да говорим за друго.

Но той най-ненадейно падна на колене пред нея и тя се изплаши. Тя искаше да стане, но той насила я държеше седнала, с двете си ръце, обвити около кръста й, и страстно й повтаряше:

— Да, наистина ви обичам. До полуда. Отдавна ви обичам. Не ми отговаряйте. Какво да ви кажа, луд съм! Обичам ви… А! Да знаете колко много ви обичам!

Тя се задушаваше, опитваше се да каже нещо, но не можеше да изговори нито една дума. Отстраняваше го с двете си ръце, беше го уловила за косата, за да не допусне устата му, която усещаше, че иска да се доближи до нейната. И тя въртеше главата отдясно наляво и отляво надясно, бързо и със затворени очи, за да не гледа.

Той я стискаше през роклята, опипваше я и тя премаляваше от тая груба, силна милувка.

След това ненадейно стана и поиска да я прегърне, но, освободена за миг, тя се измъкна от ръцете му, дръпна се назад и започна да бяга от кресло на кресло.

Това гонене му се видя смешно и той се тръшна на един стол, скри лицето си в ръце и се престори, че плаче. После се изправи и извика:

— Сбогом! Сбогом! — и избяга.

Спокойно си взе бастуна от чакалнята и излезе на улицата. „Дявол да го вземе — каза си той — аз мисля, че работата добре тръгва“.

Жорж отиде в телеграфа, за да изпрати телеграма на Клотилда, на която определяше среща за другия ден.

Като се върна у дома, той попита жена си:

— Е, покани ли всички гости за обяда ни?

— Да — отговори тя, — само г-жа Валтер не е уверена дали ще бъде свободна. Тя се двоуми: говори за не знам що, за някакви задължения, за съвест. С една дума, видя ми се много смешна. Но както и да е, аз се надявам, че все пак ще дойде.

Той сви рамене и каза:

— Разбира се, че ще дойде.

До деня на обяда Жорж не беше сигурен.

В сутринта преди приема Мадлен получи писъмце от патронесата: „С големи усилия се освободих от ангажиментите си и ще ви бъда гостенка. Но мъжът ми няма да може да ме придружи“.

Дю Роа помисли: „Много добре направих, че не отидох пак. Ето я успокоена. Внимание“.

Но той очакваше гостуването и с известно безпокойство. Тя пристигна много спокойна, малко студена, малко горда. Той се държеше много смирено, много скромно и покорно.

Госпожите Ларош Матьо и Рисолен бяха придружавани от мъжете си. Виконтеса дьо Персемюр говори за висшето общество, г-жа дьо Марел беше пленителна — в една рокля, особено оригинална, в жълто и черно, испанско облекло, което добре очертаване хубавия й кръст, гърдите й и кръглите й ръце и правеше енергична малката й птича главица.

Дю Роа седеше от дясната страна на г-жа Валтер и по време на обяда й говори само за сериозни неща, като жестикулираше прекалено. От време на време поглеждаше Клотилда. „Наистина тя е по-хубава и по-апетитна“ — мислеше си той.

После обръщаше поглед към жена си, която също така му харесваше, макар да чувстваше към нея скрита непоправима, глуха злоба.

Но патронесата го предизвикваше с трудността на завладяването и с новостта, която винаги желаят мъжете.

Г-жа Валтер поиска да си тръгне рано.

— Аз ще ви придружа — каза Жорж.

Тя не прие.

— Защо не искате? — настоя той. — Много ще се обидя от това. Може би трябва да мисля, че не сте ми простили. Вие виждате колко съм спокоен.

— Не може да оставите така гостите си — отговори тя.

— Но аз ще се върна само след двадесет минути — каза той усмихнато.

— Няма да забележат дори отсъствието ми. Ако ми откажете, дълбоко ще ме обидите.

— Е, добре, приемам — каза тя.

Но щом се качиха във файтона, той й улови ръката, страстно я целуна и каза:

— Обичам ви, обичам ви. Позволете ми да ви кажа, че ви обичам. Няма да ви посегна…

— О… след като ми дадохте дума… това е лошо… много лошо.

Той се престори, че прави голямо усилие, за да се владее, после продължи със сдържан глас:

— Вие виждате как се владея, а пък… Но оставете да ви кажа само това… Обичам ви… и да ви го повтарям всеки ден… да, оставете ме да идвам в дома ви и да стоя на колене пет минути пред вас и да изговарям тия думи, гледайки пленителното ви лице.

Тя му беше оставила ръката си и запъхтяна му отговори:

— Не, не мога, не искам. Помислете какво ще кажат слугите ми, дъщерите ми. Не, не, това е невъзможно…

— Не мога вече да живея, ако не ви виждам — каза той. — У вас ли ще бъде или другаде, но поне за една минута само всеки ден трябва да ви виждам, трябва да докосвам ръката ви, да дишам въздуха, който се образува около роклята ви, да гледам очертанията на тялото ви и хубавите ви големи очи, които ме подлудяват.

Цяла разтреперана, тя слушаше тая банална любовна музика и повтаряше:

— Не… не… това е невъзможно. Млъкнете.

Жорж й говореше шепнешком на ухото. Той усещаше, че полека-лека ще завладее тая простодушна жена, която трябваше да убеди да се срещат — от началото, където тя поиска, а после — където той пожелае.

— Слушайте — каза той, — трябва да ви видя… Ще ви видя… ще ви чакам пред вашите врата… като някой просяк… Ако вие не слезете, аз ще се кача у вас, но ще ви видя, ще ви видя… утре.

— Не, не — повтаряше тя, — не идвайте. Няма да ви приема. Помислете за дъщерите ми.

— Тогава кажете ми къде ще ви срещна… на улицата…, където и да е…, в който час вие решите…, достатъчно е да ви видя…, ще ви поздравя, ще ви кажа: „Обичам ви“ и ще си вървя.

Тя се двоумеше. И понеже файтонът спря край вратата на къщата й, бързо-бързо изговори:

— Е, добре, утре, в три и половина часа ще вляза в църквата „Света Троица“.

И като слезе, извика на файтонджията:

— Заведете господин Дю Роа у дома му.

Когато се върна, жена му го попита:

— Къде ходи?

— Ходих до телеграфа, за да подам една бърза телеграма — отговори той тихо.

До него се доближи г-жа дьо Марел и му каза:

— Бел Ами, вие ще ме придружите до вкъщи; както знаете, дойдох да обядвам толкова далеч само при това условие.

После се обърна към Мадлен и каза:

— Не ревнуваш ли?

— Не, не много — отговори нерешително г-жа Дю Роа.

Гостите започнаха да се разотиват. Г-жа Ларош Матьо приличаше на малка провинциална слугиня. Тя беше дъщеря на нотариус, омъжена за Ларош, който тогава беше скромен адвокат. Г-жа Рисолен, стара претенциозна жена, приличаше на акушерка, която е възпитавана в училище. Виконтеса Персемюр гледаше на тях гордо. Нейната бяла ръка с отвращение се докосваше до тези обикновени ръце.

Клотилда, цялата в дантели, на стълбите каза на Мадлен:

— Обядът ти беше разкошен. След време тук ще бъде първият политически салон в Париж.

Щом остана самичка с Жорж, тя го прегърна и каза:

— Ах, мой Бел Ами, от ден на ден все по-много те обичам.

Файтонът, с който пътуваха, се люлееше като кораб.

— Не е като в нашата стая — каза тя.

— Да, не е — отговори той, но в този момент мислеше за г-жа Валтер.

IV.

Площадът пред църквата „Света Троица“ беше почти пуст. Печеше юлско слънце. Тежка жега тегнеше над Париж, въздухът не достигаше.

Фонтаните пред църквата изглеждаха уморени, а водата в басейна, където плуваха листа и късчета хартия, бе станала зеленикава, гъста и мътна.

Едно куче, което бе скочило през каменната ограда, се къпеше в тая вода със съмнителна чистота. Неколцина, седнали на пейките до малката кръгла градинка от двете страни на главните църковни врати със завист гледаха къпещото се животно.

Дю Роа извади часовника си. Часът беше три. Трябваше да чака още тридесет минути. „На нея църквите й служат за всичко — мислеше си той. — Те й служат за утеха, че се омъжила за евреин, служат й като протест в политическия свят, създават й порядъчност в избраното общество, служат й за прибежище в любовните й срещи. Ето какво значи да си служи човек с религията, както си служи с чадъра за всеки случай — ако е хубаво времето, става бастун, ако има слънце — служи за сянка; ако вали, служи за предпазване от дъжда… Стотици са жените, които нямат нищо общо с Бога, но които не искат да се говори за него лошо и, когато им дотрябва, търсят го за посредник. Ако им предложат да влязат в нечия спалня, това те ще сметнат за безчестие, а приемат като нещо съвсем естествено да си устройват любовни срещи пред олтара“.

Жорж вървеше бавно покрай басейна; после пак погледна часовника на камбанарията, който беше с две минути напред от неговия. Стрелките показваха три часа и пет минути.

Той прецени, че ще бъде много по-добре да влезе вътре. Лъхна го хлад като от някое подземие и той с пълни гърди започна да диша тая хладина. После обиколи средата на църквата, за да се запознае добре с мястото. В дъното на обширната сграда други отмерени стъпки, понякога прекъсвани, понякога подновявани, отговаряха на тропота на краката му, който звучно се издигаше до високия свод. Полюбопитства да види кой е тоя, който се разхожда. Това беше един дебел господин без коси, който си бе вдигнал главата нагоре, а шапката си държеше зад гърба.

Тук-там някоя стара жена тихо, с лице, покрито с ръцете, се молеше.

Чувството на уединение, самотност, спокойствие обземаше мисълта. Светлината, която минаваше през цветните стъкла на прозорците, беше приятна за очите.

Дю Роа отиде пак до вратата и отново погледна часовника си. Още беше само три и четвърт. Той седна при главния вход и съжаляваше, че тук не може да изпуши една цигара. На другия край на църквата, близо до хора, все още се чуваха бавните стъпки на дебелия господин.

Някой влезе. Жорж бързо се обърна. Това беше една жена от простолюдието: с вълнена рокля, бедна жена, която коленичи близо до първия стол и остана като закована със скръстени ръце и поглед към небето, с душа потънала в молитва.

Дю Роа я гледаше с любопитство и се питаше каква ли болка, какво ли отчаяние са сломили това тъжно сърце. Може би това беше поради бедността, която личеше по нейното облекло. Може би имаше и мъж, който я съсипваше от бой или пък умираше някое нейно дете.

— Горките същества — шепнеше той. — А има такива, които страдат.

Беше го яд на безмилостната природа. После размисли, че тези нещастници поне вярват, че за тях се грижат горе на небето и че всичко в техния живот е написано в книгите на небето и ще им се случи — там, горе.

И Дю Роа, когото тишината на църквата предразполагаше да се отдава на дълбоки размишления, с една дума разреши тайната на сътворението, като каза тихичко:

— Колко е глупаво всичко това.

Шум от рокля достигна до ушите му и той потрепна. Беше тя. Той стана и бързо пристъпи към нея. Тя не му подаде ръката си и пошепна:

— Много малко време имам. Трябва да се върна у дома, коленичете до мене, за да не ни забележат.

И тя отиде навътре в църквата, като търсеше удобно и сигурно място, подобно на жена, която добре познава сградата. Лицето й беше скрито под воала. Тя вървеше тихо, стъпките й едва се чуваха. Когато стигна близо до хора, тя се обърна и пошепна със същия тон, с който винаги си служат в църквите:

— По-добре ще бъде да идем някъде отстрани, за да не правим впечатление.

Тя застана пред дарохранителницата на главния олтар и направи дълбок поклон, като наполовина коленичи, и зави надясно, върна се пак към входа, после, като помисли, взе едно молитвено столче и коленичи.

Жорж седна на близкото молитвено столче и, щом се настаниха и взеха молитвена поза, той й каза:

— Благодаря ви. Страстно ви обичам. Иска ми се винаги да ви казвам, че ви обичам, да разкажа как започнах да ви обичам, как ме пленихте, когато ви видях за първи път… Ще ми позволите ли един ден да излея сърцето си пред вас?…

Тя го слушаше, изглеждайки че е отдадена на дълбоко размишление, и като че ли нищо не чуваше. Но изведнъж през пръстите си тя зашептя:

— Луда съм, като ви оставям така да ми говорите, луда съм, че съм дошла тука, луда съм, че правя това и ви оставям да вярвате, че тая… тая… среща може да има някакво последствие. Забравете туй, трябва да го забравите и не ми говори за това.

Тя почака. Той търсеше отговор, търсеше решителни, страстни думи, но като не можеше да прибави към думите изразителни жестове, не знаеше какво да каже.

— Нищо не очаквам… — започна отново той, — на нищо не се надявам. Обичам ви. Каквото и да правите, аз ще го повтарям толкова често, с такава сила и пламенност, че най-сетне ще го разберете. Аз искам моята любов да проникне във вас, да ви я излея в душата, дума по дума, част по част, ден по ден. И ще дочакам мига, когато най-сетне ще ми кажете: „И аз ви обичам“.

Той усещаше как трепери рамото й до неговото, как се повдигат гърдите й и тя промълви запъхтяна:

— И аз ви обичам.

Той подскочи, сякаш бяха го ударили по главата, и въздъхна:

— О! Боже мой!…

Тя продължи, задушавайки се:

— Трябваше ли да ви кажа това? Усещам се виновна и достойна за презрение… Аз…, която имам две дъщери…, но не мога…, не мога…, не бих повярвала…, не бих никога помислила…, но това надминава…, това надминава силите ми. Слушайте…, слушайте… Никога никого не съм обичала…, освен вас…, кълна ви се. И ви обичам от една година насам, тайно, в гънките на моето сърце. Ах! Страдах, да, и се борих, не мога вече, обичам ви…

Тя беше закрила лицето си с ръце и плачеше и цялото й тяло, потресено от вълнението, трепереше.

Жорж пошепна:

— Дайте ми да докосна ръката ви, да я стисна…

Тя свали бавно ръката от лицето си. Бузата й бе мокра и от края на клепачите й една сълза бавно се отрони.

Той беше хванал ръката й и я стискаше.

— Ах! Колко ми се иска да изсуша сълзите ви.

— Не злоупотребявайте с мене… — каза тя с тих, разбит глас, който приличаше на въздишка — аз погубих себе си!

Поиска му се да се усмихне. Как можеше да злоупотреби с нея на това място? Той сложи до сърцето си ръката, която държеше, и попита:

— Усещате ли как то тупти?…

Но от няколко минути се чуваше как стъпките на този, който се разхождаше, се приближават. Той беше обиколил олтарите и най-малко за втори път минаваше до малкия десен придял. Когато г-жа Валтер усети, че той е вече близо до тях тя издърпа ръцете си от ръцете на Жорж и отново закри лицето си.

Двамата останаха неподвижни, коленичили, като че отправяха заедно към небето горещи молитви. Дебелият господин мина покрай тях, погледна ги равнодушно и се отдалечи към другия край на църквата, като продължаваше да държи шапката си отзад. Но Дю Роа, който искаше да се срещнат другаде, а не в църквата „Света Троица“ прошепна:

— Къде ще ви видя утре?

Тя не отговори. Тя изглеждаше бездушна, преобърната в молеща се статуя.

— Съгласна ли сте да се видим утре в парка „Монсо“? — попита той.

Тя се обърна към него с открито лице, лице бледо, набръчкано от ужасно страдание и с прекъсващ глас каза:

— Оставете ме…, оставете ме…, сега… Вървете си…, вървете си…, само за пет минути…, много страдам, близо до вас…, искам да се моля…, не мога…, вървете си… Оставете ме да се моля…, самичка…, пет минути… Не мога…, оставете ме да моля Бога… да ми прости…, да ме избави… Оставете ме… пет минути…

Лицето й беше толкова развълнувано, тъй страдалческо, че той стана покорно, после, като се подвоуми, попита:

— Мога ли да се върна след малко?

Тя направи знак с главата си, с което искаше да каже:

— Да, след малко.

И той отиде към хора.

Тогава тя се опита да се моли.

Направи човешко усилие да призове Бога и с разтреперано тяло, сякаш не бе на себе си, извика към небето:

— Милост!

Тя като обезумяла затваряше очите си, за да не види този, който току-що си беше отишъл! Тя го прогонваше от мисълта си, бореше се против него, но вместо небесното видение, което жадуваше нейното отчаяно сърце, тя продължаваше да вижда къдравите мустаци на младия мъж.

От една година насам тя водеше такава борба всеки ден, всяка вечер против усилващото се изкушение, против тоя образ, който безпокоеше съня й, който смущаваше тялото й и разстройваше нощното й спокойствие. Тя се чувстваше като животно, хванато в клопка, вързано, хвърлено в прегръдките на тоя мъж, който я беше победил и завладял само с мустаците си и с цвета на очите си.

И сега, в тая църква, тъй близо до Бога, тя се чувстваше по-слаба, по-изоставена, още по-нещастна, отколкото в дома си. Тя вече страдаше, че той се е отдалечил от нея. Освен това тя се бореше като отчаяна, бранеше се, викаше за помощ с всичката сила на душата си. Тя би предпочела да умре, отколкото да се предаде така, тя, която никога не бе се предавала. Тя шепнеше обезумели умолителни думи, като чуваше как стъпките на Жорж отслабваха в далечината под сводовете.

Тя разбра, че всичко е свършено, че борбата е безполезна! Но пак не искаше да отстъпи; и нея я обхвана една от ония нервни кризи, които карат жените да ридаят, да се удрят и да се гърчат на земята. Тя цяла трепереше и явно усещаше, че ще падне, че ще се строполи между столовете и ще издаде пронизителни писъци.

Някой бързо се приближаваше. Тя обърна глава. Беше един свещеник. Тогава тя стана, завтече се към него с молитвено прострени ръце и тихичко каза:

— Спасете ме! Ах, спасете ме!

Той се спря изненадан и попита.

— Какво обичате, госпожо?

— Искам да ме спасите. Имайте милост към мене. Ако не ми помогнете, изгубена съм.

Той я изгледа и се питаше дали не е луда. После каза:

— Какво мога да направя за вас?

Той беше млад момък, висок, донякъде дебел, с пълни и увиснали бузи, покрити с червеникав оттенък от старателно обръсната брада, с една дума — хубав градски викарий, от богатия квартал, който бе свикнал с богати грешници.

— Изповядайте ме — каза тя — и посъветвайте ме, подкрепете ме, кажете ми какво трябва да правя.

— Аз изповядвам всяка събота, от три до шест часа — каза той.

Тя улови ръката му, стисна я и повтаряше:

— Не! Не! Не! Веднага! Веднага трябва! Той е тук! В тая църква! Чака ме.

— Кой ви чака? — попита свещеникът.

— Един човек…, който ще ме погуби, който ще ме вземе, ако не ме избавите… Не мога вече да избягам от него… Много съм слаба…, много слаба…, много слаба… Толкова слаба!…

Тя падна на колене пред него, заплака и каза:

— Ах! Смилете се над мене, отче! Избавете ме, за Бога, избавете ме!

Тя го държеше за черната дреха, за да не избяга, а той, неспокоен, гледаше на всички страни, за да не би някое недоброжелателно или много благочестиво око да види как тая жена е коленичила пред него.

И като разбра, че не ще може да се отърве от нея, каза:

— Станете. Сега, като че нарочно, ключът от изповедалнята е в мен.

И, като бръкна в джоба си, той извади една връзка ключове, избра един от тях и бързо тръгна към малките дървени килийки, където вярващите си отдъхват от своите прегрешения.

Той влезе в средната врата, която затвори след себе си, а г-жа Валтер се хвърли в тясната килийка отстрани и, измъчена, с жар, със страстен надежден порив, каза:

— Благословете ме, отче, защото съгреших.

Дю Роа обиколи хора и влезе в левия придал. Когато стигна до средата, той срещна дебелия плешив господин, който продължаваше да върви бавно, и помисли:

— Какво ли прави тука тоя странен човек?

И човекът от своя страна усети крачките му и изгледа Жорж с явно желание да му говори. Когато съвсем се доближи до него, той го поздрави и много учтиво му каза:

— Прощавайте, господине, за безпокойството, но можете ли да ми кажете кога е била съградена тая църква?

Дю Роа отговори:

— Да си призная, не зная много добре, но струва ми се, че има двадесет или двадесет и пет години. А и аз за пръв път влизам в нея.

— И аз също. Никога досега не бях я виждал.

Тогава Жорж, у когото се събуди любопитството, каза:

— Струва ми се, че вие я разглеждате много внимателно. Вие я изучавате подробно.

— Не я разглеждам, господине, а чакам жена си, която ми определи да се срещнем тука, а много закъсня.

После млъкна и след малко каза:

— Вън е страшна жега.

Изведнъж на Дю Роа му се стори, че този човек прилича на Форесте.

— Вие сте от провинцията, нали? — попита той.

— Да, от Рен съм. А вие, господине, от любопитство ли влязохте в тая църква?

— Не, една жена чакам.

И, като си взе сбогом, Жорж се отдалечи с усмивка на уста.

Когато се доближи до голямата врата, той пак видя жената, която продължаваше да стои на колене и да се моли.

„Молитвата й, както виждам, е усърдна“ — помисли си той.

Състраданието му към нея вече се беше изпарило.

Жорж мина край нея и отново бавно се отправи към десния придял, за да намери г-жа Валтер. Той погледна отдалеч на мястото, където я беше оставил, и се изненада, че не я вижда. Значи тя си е отишла! Той се спря учуден и ядосан. После си помисли, че тя го търси и повторно обиколи църквата. Като не я намери, върна се и седна на стола, където тя седеше, с надежда, че ще дойде да го намери.

Скоро тих шепот от гласове привлече вниманието му. В тоя ъгъл на църквата никого не видя. Тогава откъде идваше това шептене? Той стана, огледа се и видя в съседния параклис вратите на изповедалнята. Късче от рокля се показа изпод вратата и се влачеше по каменните плочи. Той се доближи и видя, че това е г-жа Валтер. Тя се изповядваше!…

У него се появи желание да я хване за раменете и да я измъкне от тая килия. После си помисли:

— Не! Днес е редът на свещеника, а утре ще бъде моят ред.

И той седна спокойно срещу решетките на изповедалнята, надсмивайки се над това приключение.

Дълго време чака. Най-после г-жа Валтер стана, обърна се, видя го и отиде при него. Лицето й беше студено и строго.

— Моля ви, господине — каза тя, — не ме придружавайте, не вървете подире ми и не идвайте самичък в дома ми. Няма да ви приема. Сбогом!

И тя с достойнство се отдалечи.

Жорж я остави да си върви, защото не искаше да насилва събитията. После, като видя свещеника, който някак смутен излизаше също от изповедалнята, той се запъти направо към него и, като го загледа в очите, изръмжа през нос:

— Ако не носехте расо, какви две хубави плесници щях да ви лепна по вашата гнусна муцуна.

После той се завъртя на петите си и излезе от църквата.

Дебелият господин, изправен на главната врата с шапка на глава и с ръце отзад, уморен от чакане, разглеждаше с разсеян поглед обширния площад и улици, които се съединяваха там.

Когато Дю Роа мина покрай него, те се поздравиха.

Жорж, останал свободен, отиде в редакцията. Щом влезе вътре, по загрижените лица на младите хора видя, че тука става нещо необикновено и веднага влезе в кабинета на директора.

Дядо Валтер прав, нервен, диктуваше статия с откъслечни фрази, даваше поръчки на репортерите си, които го бяха заобиколили, нещо препоръчваше на Буаренар и разпечатваше писма.

Когато Дю Роа влезе, директорът радостно извика:

— Ах! Какво щастие, ето и нашият Бел Ами.

Той веднага млъкна, малко засрамен, и се извини:

— Извинявайте, че ви нарекох така. Много съм развълнуван от обстоятелствата. А после, слушам жена си и дъщерите си от сутрин до вечер, че ви наричат Бел Ами, тъй че и аз свикнах. Сърдите ли ми се?

— Никак, не — каза Жорж засмяно. — В това няма нищо неприятно за мене.

— Много добре — каза дядо Валтер, — тогава и аз ще ви наричам, както всички, Бел Ами. Ами знаете ли, у нас станаха важни събития. Правителството падна след едно гласуване с триста и десет гласа против двеста. Ваканциите пак се отложиха, отложиха се за неопределено време, а сега сме двадесет и осми юли. Испания се сърди заради Мароко и това събори Дюран, дьо Лен и привържениците му. Ние се намираме в много лошо положение. Маро е натоварен да състави нов кабинет. Той взе генерал Бутен д’Акр за военен министър, а приятелят ни Ларош Матьо за министър на външните работи. За себе си запазва министерството на вътрешните работи и министър-председателството. Ние ще станем официозен вестник. Пиша уводна статия, едно просто изложение на програмата, като начертавам задачите на министрите.

И той се усмихна и продължи:

— Пътят, по който мислят да вървят, разбира се. Но ще ми дотрябва нещо интересно по Мароканския въпрос, нещо, което да отговаря на сегашното време, някоя ефектна, сензационна бележка, статия… Намерете ми нещо такова.

Дю Роа помисли малко и отговори:

— Имам, каквото искате. Ще ви дам една статия върху политическото положение на цялата ни африканска колония, с Тунис отляво, Алжир в средата и Мароко отдясно, историята на расите, които населяват тая обширна земя.

И разказа за една екскурзия по мароканската граница, до големия Фигуигски оазис, където никой европеец не е стъпвал и който е причина за сегашния конфликт.

— Това влиза ли в работа?

Дядо Валтер извика:

— Чудесно! А какво заглавие носи?

— От Тунис до Танжер.

— Непременно.

И Дю Роа остана да търси в течението на „Ла ви франсез“ първата си статия „Спомени на един африкански ловец“. Бързо я намери. А тя, под друго заглавие, основно преработена, чудесно ще отговаря на времето, защото там ставаше дума за колониалната политика, за алжирското население и за една екскурзия в Оранската област.

За по-малко от час статията бе преработена, пригоди я за сегашния случай, даде й съвременен вид, като похвали новия кабинет.

Като прочете статията, директорът каза:

— Много добра… много добра. Вие сте скъпоценен човек. Аз ви се радвам от все сърце.

И Дю Роа отиде да обядва, доволен от тоя ден, въпреки случилото се в църквата „Св. Троица“, защото усещаше, че е спечелил играта.

Жена му го чакаше с трескаво нетърпение. Като го видя, тя извика:

— Знаеш ли, че Ларош е министър на външните работи?

— Да, и дори написах по тоя повод статия за Алжир.

— Каква статия?

— Ти я знаеш, първата, която написахме заедно: „Спомени на един африкански ловец“, преработена е и е пригодена за случая.

Тя се усмихна.

— А, да, тя много добре отговаря за случая.

После помисли малко и каза:

— Дойде ми на ум онова продължение, което щеше да напишеш тогава и го… остави насред пътя. Сега можеш да го напишеш — една поредица разкази, които биха отговаряли на положението.

Като седна на трапезата, той отговори:

— Много добре. Сега нищо не пречи на това, щом тоя рогльо Форесте отиде на оня свят.

— Тая шега е твърде неуместна — възрази тя сухо и обидена добави: — и моля ти се да поставиш точка на нея. — Ти прекали повече от допустимото.

Той се готвеше да отговори иронично, но в това време му донесоха телеграма, която съдържаше само следния текст, без подпис:

Той разбра веднага кой е подателят и сърцето му се изпълни с радост. Като пъхна в джоба телеграмата, той каза:

— Няма да го повторя вече, моя мила. Признавам, че това е глупаво.

И докато обядваше, повтаряше си тия няколко думи: „Аз бях изгубила и ума, и дума и елате утре, в четири часа в парка «Монсо»“.

И така, тя отстъпи. Това значеше: „Предавам се, ваша съм, където поискате, когато поискате“.

Жорж започна да се смее. Мадлен попита:

— Какво има?

— Нищо особено. Спомних си за един свещеник, когото преди малко срещнах и който имаше много забавен вид.

На другия ден точно в определения час Дю Роа пристигна на срещата. По всички пейки на парка бяха насядали премалели от жега буржоа и нехайни слугини, които сякаш дремеха, докато децата се валяха в пясъка на пътя.

Жорж намери г-жа Валтер в една малка старинна развалина, където течеше малко вода. Тя обикаляше неспокойна и угрижена около един тесен кръг от колони.

Щом той я поздрави, тя каза:

— Колко много хора има в тая градина!

Той се възползва от случая и попита:

— Имате право, искате ли да отидем другаде?

— Но къде?

— Където и да е. Да седнем в някой файтон например. Ще спуснете завеската откъм вас и никак няма да се виждате.

— Да, предпочитам това; тука умирам от страх.

— Добре, тогава след пет минути ще ме намерите на входа, който води за булеварда. Там ще дойда с файтон.

И той се отдалечи тичешком.

Щом се качи в колата и добре закри прозореца откъм себе си, тя попита:

— Къде казахте на коларя да ни закара?

— Вие не се грижете, той знае — отговори Жорж.

Той беше казал на коларя адреса на своя апартамент на улица „Цариградска“.

Тя продължи:

— Не можете да си представите колко много страдам заради вас, колко се мъча и измъчвам. Вчера, в църквата, аз бях жестока с вас, исках да избягам от вас. Беше ме страх да остана самичка с вас. Простихте ли ми?

Той й стискаше ръцете и казваше:

— Да, да. Като ви обичам, и както ви обичам, има ли нещо, което да не бих ви простил?

Тя го гледаше умолително.

— Слушайте — каза му тя, — трябва да ми дадете дума, че ще ме уважавате, че няма…, че няма… Иначе не ще мога да ви гледам.

Отначало той не отговори; под мустаците му се появи тънка усмивка, която смущаваше жените.

— Аз съм ваш роб — каза той.

Тогава тя започна да му разказва как е разбрала, че го обича — като се научила, че ще се ожени за Мадлен Форесте. Тя спомена подробности, малки подробности на дати и интимни работи.

Изведнъж тя млъкна. Файтонът спря. Дю Роа отвори вратичката на колата.

— Къде сме? — попита тя.

— Слезте и влезнете в тая къща — отговори той. — Тук ще бъдем по-спокойни.

— Но къде сме?

— Това е моята ергенска квартира, която повторно наех… за няколко дни…, за да имаме едно място, където да можем да се виждаме.

Тя се улови за вратичката на колата, уплашена от мисълта за тая среща насаме, и почти извика:

— Не, не, не искам! Не искам!

— Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — каза решително той. — Елате. Както виждате, гледат ни и ще се съберат около нас. Бързайте…, бързайте… слизайте. Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — повтори той.

Един продавач на вино стоеше на вратата на кръчмата си и ги гледаше с любопитство. Тя, обзета от ужас, бързо влезе в къщата.

Тя тръгна да се качва по стълбите. Той я задържа за ръката и каза:

— Тука, на първия етаж.

Щом затвори вратата, той я сграбчи като жертва. Тя се бранеше, бореше се, шепнеше:

— Ох! Боже мой!… Ох! Боже мой!…

Той я целуваше страстно по врата, по очите, по устните, без да може тя да се отърве от лудите му целувки. И макар, че го отстраняваше, макар че дърпаше устата си, неволно му отвръщаше на целувките. Изведнъж тя престана да се бори и победена, покорена, остави му се да я съблече. Той събличаше бързо една по една всички части от облеклото й с такава лекота, сякаш бе камериерка.

Тя изтръгна от ръцете му корсажа си, за да си затули с него лицето, и стоеше права, съвсем пребледняла, всред своите дрехи, хвърлени на земята.

Той не й събу обувките и я занесе на ръце към леглото. Тогава тя му пошепна на ухото:

— Заклевам ви се…, заклевам ви се…, че никога не съм имала любовник.

Както една мома би казала: „Заклевам ви се, че съм девица“.

А той си мислеше: „Мен, Бога ми, това нещо ми е все едно“.

V.

Настана есен. Семейство Дю Роа беше прекарало цялото лято в Париж и водеше решителна борба в „Ла ви франсез“ в защита на новия кабинет през време на късите ваканции на депутатите.

Макар че бяха още първите дни на октомври, камарите скоро щяха да подновят заседанията си, защото събитията в Мароко ставаха заплашителни.

Всъщност, никой не вярваше, че ще има поход към Танжер, макар че в деня на разпускането на парламента един депутат от десницата, граф дьо Ламбер Серазен, в една много умна реч, на която ръкопляскаха дори и депутатите от центъра, предложи да се хване на облог и да даде като залог мустаците си, както някога направил един прочут индийски вицекрал, против бакенбардите на председателя на министерския съвет, че новият кабинет няма да може да действа като стария и да изпрати в Танжер една армия, по подобие на оная в Тунис, от любов към съразмерността, както поставят за съразмерност две вази върху една камина.

— Африканската земя — беше прибавил той — наистина е камина за Франция, господа. В нея изгарят най-добрите ни дърва, камина, която много поема и която се пали с банкноти. Вие си позволихте артистичната фантазия да окичите левия ъгъл с туниска играчка, която ви струва скъпо, а г-н Маро, както ще видите, ще иска да подражава на предшественика си и да окичи десния ъгъл с мароканска играчка.

Тези думи, станали прочути, бяха послужили на Дю Роа като тема за десет статии за алжирската колония, за цялата негова поредица, прекъсната по време на влизането му в редакцията на вестника. Той поддържаше решително идеята за военен поход, макар и да беше убеден, че това няма да стане. Той раздрънка патриотическия арсенал и бомбардира Испания с красноречиви, презрителни аргументи, с които човек си служи против народите, на които интересите са противоположни на неговите.

„Ла ви франсез“ беше станал вестник с тежест, поради известните си връзки с властта, тук се поместваха политическите новини преди това да стане в най-сериозните вестници. Подробно се представяха намеренията на приятелите министри. Всички парижки и провинциални вестници черпеха от него сведенията си. Всички правеха извадка от него, всички се бояха, всички започваха да го уважават. Той вече не беше съмнителен орган на група политически клюкари, а преден орган на кабинета.

Ларош Матьо беше душата на вестника, а Дю Роа негов изразител на мислите. За дядо Валтер, ням депутат и хитър издател, който умееше да се спотаи, казваха, че се занимава тайно с едно предприятие за медни мини в Мароко.

Салонът на Мадлен беше станал влиятелен център, в който всяка седмица се събираха мнозина членове от кабинета. Дори и министър-председателят бе обядвал два пъти у тях; и жените на държавните мъже, които някога се двоумяха дали да прескочат прага й, сега се хвалеха, че са нейни приятелки и й правеха повече посещения, отколкото тя правеше на тях.

Министърът на външните работи беше почти като господар в къщата. Той отиваше там всеки час, носеше телеграми, разяснения, сведения, които диктуваше кога на Жорж, кога на Мадлен — сякаш му бяха секретари.

Когато Дю Роа, след заминаването на министъра, оставаше насаме с Мадлен, той със заплашителен глас и с вероломни инсинуации се възмущаваше от обноските на тоя случаен големец. Но тя презрително си повдигаше рамената и повтаряше.

— Постигни и ти това, което той е постигнал. Стани министър и тогава ще можеш да заповядваш. А докато не стане това, мълчи.

Той я гледаше отстрани и си сучеше мустаците.

— Никой не знае — казваше той — за какво ме бива, но един ден, може би, всеки ще научи това.

А тя отговаряше философски:

— Който бъде жив, ще види.

Сутринта, в деня, в който се откриха заседанията на камарите, Мадлен, още в леглото, препоръчваше на Жорж хиляди неща, докато той се обличаше, за да иде да закуси у г-н Ларош Матьо и да вземе от него наставления, преди заседанието, по политическата статия за утрешния брой на вестника, защото тая статия щеше да бъде един вид официална декларация за истинските намерения на кабинета.

— Преди всичко — казваше Мадлен — не забравяй да го попиташ дали генерал Белонк е пратен в Оран, както ставаше дума. Това би било от голямо значение.

— Аз зная, колкото и ти, какво трябва да правя — отговори той раздразнено. — Остави ме на мира с твоите неврели-некипели.

— Драги мой — каза тя спокойно, — ти винаги забравяш половината от поръчките, които ти давам за министъра.

— Омръзна ми вече твоя министър — изръмжа той. — Той е глупак.

— Той е толкова мой министър, колкото и твой — каза тя спокойно. — Ти имаш от него по-голяма полза, отколкото аз.

Жорж се обърна към нея засмяно и каза:

— Прощавай, но той не ме ухажва.

— И мене също — каза тя, — но той издигна благосъстоянието ни.

Жорж млъкна. След малко каза:

— Ако ми се отдаде да избирам между твоите обожатели, пак бих предпочел оня стар глупак дьо Водрек. Какво ли стана с него. Осем дни вече, откакто не съм го виждал.

— Той е болен — отговори тя спокойно, — писа ми, че дори и от леглото си не става, поради болките от подагра. Ти би трябвало да отидеш и да се поинтересуваш как е. Ти знаеш, че той много те обича и туй ще му бъде много приятно.

— Да, ей сега ще отида — отговори Жорж.

Той се натъкми, постави си шапката на главата и се огледа дали всичко му е наред. Като се увери, че всичко е изрядно, доближи се до леглото, целуна жена си по челото и каза:

— Довиждане, моя мила, ще се върна не по-рано от седем часа.

И той излезе.

Г-н Ларош Матьо го чакаше, защото в този ден закусваше в десет часа, тъй като министерският съвет щеше да се събере на обяд, преди да започват заседанията в парламента.

Щом седнаха на трапезата с частния секретар на министъра, защото г-жа Ларош Матьо не пожела да промени часа на закуската, Дю Роа отвори дума за статията си и, като гледаше надрасканите по визитни картинни бележки, изложи каква ще бъде тя в общи линии. И когато свърши, каза:

— Намирате ли, драги министре, нещо за изменение.

— Много малко неща, драги приятелю. Може би много положително говорите по Мароканския въпрос. Говорете за похода, като за нещо, което би трябвало да се предприеме, но като оставите да се разбира, че няма да се случи и че вие ни най-малко вярвате, че той ще се предприеме. Направете така, че публиката да чете между редовете, че ние нямаме намерение да се пъхнем в тая авантюра.

— Много добре. Разбрах. Жена ми ме натовари да ви питам, по тоя повод дали генерал Белонк ще бъде изпратен в Оран. Според онова, което вече ми казахте, заключавам, че няма да бъде изпратен.

— Не — късо отговори министърът.

После говориха за сесията, която се открива. Ларош Матьо започна да ораторствува, като се упражняваше в ефекта на фразите, които щеше да излее върху колегите си няколко часа по-късно. Той махаше дясната си ръка, като ту вдигаше нагоре вилицата си, ту ножа си, ту залък хляб и без да гледа някого, обърнат към невидимото събрание, той говореше с красноречието на хубав момък, който знае, че това му приляга.

Малки завити мустачки, приличащи на скорпионови опашки, стърчаха над устните му; а косата му, намазана с брилянтин, разделена над челото, образуваше на слепите му очи два завитъка, каквито носят провинциалните хубавци. Той беше прекалено дебел, доста подпухнал, макар и млад; коремът му напъваше под жилетката.

Частният секретар спокойно си ядеше и пиеше, без съмнение навикнал на тия душове от многоглаголстване, но Дю Роа, когото завистта за постигнатата сполука гризеше, мислеше: „Пустият му глупак! Какви глупци са наистина тия политически мъже!“

И като сравняваше собственото си достойно със значението на тоя дърдорко министър си мислеше: „Ах, ако имах само сто хиляди франка, за да се кандидатирам в моя хубав Руан, за да замеся в тая каша своите славни, хитри и груби нормандци, какъв държавен мъж бих станал при тия недалновидни глупци“.

Г-н Ларош Матьо говори, докато си изпие кафето. След това, като видя, че е късно, звънна да докарат файтона му и, като подаде на журналиста ръка, каза:

— Разбрахте ли ме, драги приятелю?

— Много добре, драги ми министре, разчитайте на мене.

И Дю Роа бавно тръгна към редакцията, за да напише статията си. А в четири часа щеше да се срещне на улица „Цариградска“ с г-жа дьо Марел, с която редовно се виждаше два пъти в седмицата — в понеделник и петък. Но щом влезе в редакцията, дадоха му една телеграма. Г-жа Валтер му съобщаваше:

— Дявол да я вземе — изруга той, — каква лепка.

Разстроен, Жорж веднага излезе; беше крайно раздразнен и не можеше да работи.

От шест седмици насам той се мъчеше да прекъсне контактите си с нея, но не можеше да отслаби упоритата й привързаност.

След като тя му се отдаде, налегна я страшно угризение на съвестта и в три последователни срещи тя обсипа Жорж с укори и клетви. Отегчен от тия сцени и вече наситен от тая зряла и склонна към драми жена, той просто се отдалечи от нея с надежда, че с това приключението ще свърши. Но тогава тя лудешки се привърза към него, като се хвърли в тая любов, както някои се хвърлят в реката с камък на врата. Той се остави да бъде неин пленник от слабост, от угода, от непредпазливост и тя го беше затворила в една необуздана и уморителна страст, преследваше го с нежността си.

Тя искаше да се вижда с него всеки ден, викаше го всеки час с телеграми за бързи срещи в ъгъла на някоя улица, в някой магазин, в някоя градина. И повтаряше същите фрази, че го обожава, че го боготвори, после се отдалечаваше от него, като му се кълнеше, че „е много щастлива, че го е видяла“.

Г-жа Валтер излезе съвсем по-друга, отколкото си я представяше: тя се стараеше да го прелъсти с детинска гальовност, със смешни за нейните години любовни детинщини. Останала дотогава строго честна, девствена по сърце, затворена за всяко чувство, неопитала никаква чувственост, тая кротка жена, на която спокойната четиридесет годишна възраст приличаше на бледа есен след студено лято, изведнъж изпита в себе си любов, която приличаше на увехнала пролет, с изобилни дребни, зле поникнали неразпъпили се още цветенца, усети чудновато разцъфтяване на моминска любов, любов закъсняла, гореща и наивна, изразяваща се в непредвидените пориви като у шестнадесетгодишно момиче. Тя му пишеше по десет писма на ден; писма глупави и лудешки, писани с чудноват, поетически и смешен стил, пълен с имена на животни и птици — подобен на индийския стил.

Щом оставаха самички, тя го целуваше и обсипваше с тежки любезности на дебела мома, с кривения на доста дебелите си устни, с подскачания, които разтърсваха под корсажа твърде едрите й гърди.

Най-противно му беше да я слуша да го нарича: „мой плъхо“, „мое куче“, „моя котка“, „мое съкровище“, „моя синя птица“, „мое мило дете“ и да я гледа всеки път да му се отдава чак след разиграване на малка комедийка на детинска срамежливост, малки движения на страх, които тя намираше прелестни, и дребни лудории на лека жена.

Тя питаше:

— Чия е тая уста?

И когато той не отговаряше веднага „моя“, тя дотолкова настояваше, че го правеше да пребледнее от раздразнение. Струваше му се, че тя би трябвало да усеща, че в любовта са нужни такт, сръчност, благоразумение и точност, че, като му се е отдала, тя, като зряла жена, майка на семейство, светска жена, би трябвало да се държи солидно, да бъде въздържано страстна, строга, може би със сълзи, но със сълзи на Дидона, а не със сълзите на Жулиета.

Непрекъснато му повтаряше:

— Колко много те обичам, мое дете! Кажи ми, мое бебенце, обичаш ли ме и ти толкова?

Той не можеше вече да я слуша да казва „мое дете“ или „мое бебенце“. Тогава му идеше да я нарече „моя бабо“.

— Какво безумие направих, че ти се отдадох — казваше му тя. — Но не се кая. Толкова е сладка любовта!

„Толкова е сладка любовта“ — тя произнасяше тези думи като актриса, която играе добродушна жена.

А после тя го дразнеше с несръчността на милванията си. Станала изведнъж чувствена от целувката на тоя хубав момък, който толкова силно бе разпалил кръвта й, тя внасяше в прегръщанията си една неизкусна горещина, смесена с такова сериозно внимание, че на Дю Роа му идваше да се засмее. Това му напомняше за старците, които се опитват да се учат да четат.

И когато тя го притискаше силно в прегръдките си, като го гледаше пламенно с онзи дълбок и ужасен поглед, който имат някои застаряващи жени, величествени в своята последна любов, когато тя го захапваше със своята безмълвна и разтреперана уста, като го притискаше в своята дебела и гореща снага, уморена, но ненаситна, тя се улисваше като някое малко момиче и, за да се покаже наивна, говореше като малко дете:

— Толкова те обичам, мое дете. Толкова те обичам. Обичай и ти малката женица!

Тогава му идваше дивото желание да изругае, да си грабне шапката и да избяга.

В началото се виждаха на улица „Царигадска“, но Дю Роа, който се боеше да не би да се срещнат с г-жа дьо Марел, сега намираше хиляди предлози да отказва тия срещи.

И той се принуди почти всеки ден да ходи в къщата й — кога да закусва, кога да обядва. Тя му стискаше ръката под трапезата, подаваше му устата си зад вратата да я целуне. Но той обичаше да се забавлява със Сюзан, която го развеселяваше със своите лудории. Под нейната външност на кукла се криеше подвижен, хитър, изненадващ, потаен ум, който винаги се представяше за някоя панаирна марионетка. Тя се подиграваше с всичко и с всички уместно и язвително. Жорж провокираше веселостта й, предизвикваше тая ирония и те много добре се разбираха.

— Слушайте, Бел Ами, елате тука, Бел Ами — настояваше тя.

Той веднага оставяше майката и тичаше при дъщерята, която му шепнеше на ухото някоя лоша шега и те се смееха от все сърце.

При това, той беше преситен от любовта на майката, тя вече предизвикваше у него непреодолимо отвращение; той не можеше нито да я гледа, нито да я слуша, нито да мисли за нея без да не го хваща яд…

И той престана да ходи у тях и престана да отговаря на писмата й, и да отстъпва на молбите й.

Най-после тя разбра, че той не я обича вече и ужасно страдаше. Но това я ожесточи и започна да го следи, да го дебне, да го чака във файтон със спуснати завески пред вратата на редакцията, пред вратата на къщата му, по улиците, през които тя се надяваше, че той ще мине.

На Жорж му бе накипяло дотолкова, че му се искаше да я изругае грубо, да я удари, да й каже ясно: „Е, стига вече, дотягате ми“. Но винаги се въздържаше. Заради вестника. И той със студенина, а понякога дори и с груби думи се стараеше да й даде да разбере, че най-сетне трябва да се сложи край на това.

А тя постоянно се стараеше да измисли някоя хитрина, за да го примами на улица „Цариградска“. И той трепереше от страх да не би някой ден двете жени да се срещнат на вратата лице в лице.

Любовта му към г-жа дьо Марел, обратно, се разгаряше още по-силно. Той я наричаше свое „малко детенце“ и тя наистина му харесваше. В техните натури имаше нещо много общо. И той, и тя бяха от породата на авантюристите, от породата на ония светски скитници, които носят души на бохеми.

Те прекараха лятото в очарователна любов, подобно на студенти, които ядат, пият и се веселят, като избягваха да закусват или обядват в „Аржантаил“, „Бужевал“, „Мезон“, „Поаси“, като плаваха цели часове с лодка и събираха цветя покрай брега. Тя обичаше пържените риби от Сена и разни видове ястия, обичаше беседите в кръчмите и виковете на лодкарите. Той пък я повеждаше към някой трамвай от предградията и обикаляха като си приказваха весели работи из парижкото поле, където се намират множество буржоазни летни къщи.

И когато се налагаше да се върне, за да обядва у г-жа Валтер, той изпитваше истинска ненавист към нахалната стара любовница, тъй като едва се бе разделил с прелестната дьо Марел, с която току-що бе изгасил огъня на своята страст.

Когато вече мислеше, че може би се е отървал от патронесата, на която без заобикалки и почти грубо беше изказал решението си да скъса близостта си с нея, той получи в редакцията телеграма, с която го викаше в два часа на улица „Цариградска“.

„Трябва без друго да ти говоря днес — звъняха в ушите му досадните думи. — Работата е много важна, много важна. Чакай ме в два часа на улица «Цариградска». Мога да ти направя голяма услуга. Твоя приятелка до гроб Виржиния“.

„Какво ли иска пак от мене тоя стар бухал? — мислеше си той.

— Обзалагам се, че няма нищо да ми каже. Тя иска да ми повтори, че ме обожава. Но все пак трябва да се видим. Тя говори за много важна работа и за голяма услуга, това може би е истина. Ами Клотилда, която ще дойде в четири часа?

Първата трябва да изпратя най-късно в три часа. Дявол да го вземе! Дано не се срещнат. Какви кранти са тия жени!“

И в този момент той си помисли, че наистина само Мадлен никога не му е създавала неприятности. Тя живееше с него и изглеждаше, че много го обича. В същото време не допускаше да се развали неизменният ред на обикновените занятия на живота.

Жорж бавно вървеше към жилището си за любовни срещи, а душата му негодуваше от патронесата: „Ах! Много хубаво ще я посрещна, ако няма какво да ми каже. Френският език на Камбрана ще се окаже академичен пред моя. Най-напред ще й кажа, че кракът ми няма да стъпи в нейния дом“.

Той влезе в квартирата и веднага след него дойде и г-жа Валтер. Щом го видя, тя извика:

— А, ти получи телеграмата ми! Какво щастие!

Той се беше намръщил.

— Да, намерих я в редакцията, когато се готвех да тръгна за камарата. Какво пак ще искаш?

Тя си беше вдигнала воала, за да го целуне и се доближаваше до него плахо и смирено, подобно на някоя често бита кучка.

— Колко си жесток с мене… Колко грубо ми говориш… Какво съм ти направила? Не можеш да си представиш колко страдам заради тебе!

— Пак ли ще почнеш? — изръмжа той.

Тя стоеше права, съвсем близо до него и чакаше една усмивка, един жест, за да се хвърли в прегръдките му.

— Ако си имал намерение да се държиш така с мене, не трябваше да ме прелъстяваш, трябваше да ме оставиш мирна и прилежна, каквато си бях. Спомняш ли си какво ми казваше в църквата и как ме накара насила да вляза в тая къща. А виж сега как ми говориш! Как ме приемаш! Боже мой! Боже мой! Колко ме измъчваш.

Той тропна с крак по пода и ядосано каза:

— Ах, стига вече! Млъкни! Ни минута не мога да остана с тебе, без да чуя тая песен. Наистина, може да си помисля, че съм те прелъстил на дванадесет години и че ти беше като ангел невинна. Не, моя мила, нека си спомним фактите. Това не беше отвличане на малолетна. Ти ми се отдаде на една възраст, в която владееше пълния си разсъдък. Аз ти благодаря, крайно признателен съм ти, но не съм длъжен да се държа за роклята ти до гроба. Ти имаш мъж, аз имам жена. Нито аз, нито ти сме свободни. Ние просто си позволихме една от никого невидяна и ненаучена прищявка и това е всичко.

— Ах! Колко си груб! Колко си жесток, колко си нечестен! — каза тя. — Да, аз не бях малко момиче, но никога не съм обичала, никога не съм…

— Аз зная това — прекъсна я той. — Ти вече двадесет пъти си ми го казвала. Но си родила две деца… Значи не аз ти отнех девствеността.

Тя се дръпна назад и извика:

— Ах, Жорж! Това е възмутително.

И като постави ръцете си на гърдите, тя започна да се задушава от риданията, които разтърсваха тялото й.

Когато видя сълзите й, той взе шапката си от камината и каза:

— А! Ти ще плачеш? Тогава сбогом! Затова ли представление ме извика тук.

Тя пристъпи една крачка напред, за да му препречи пътя и, като извади бързо кърпичката от джоба си, с рязко движение изтри сълзите си.

— Не… дойдох… да ти съобщя една новина — каза тя — една политическа новина…, за да ти дам възможност да спечелиш петдесет хиляди франка, та дори и повече…, ако искаш.

Той веднага омекна и попита:

— Как може да стане това? Какво искаш да кажеш?

— Снощи случайно дочух няколко думи от мъжа си и Ларош. Те много не се криеха от мене, но Валтер заръча на министъра да не ти разкрива тайната, защото ти ще я извадиш наяве.

Дю Роа беше оставил шапката си на един стол и много внимателно слушаше.

— И така, какво има?

— Ще завладеят Мароко!

— Празна работа. Аз бях на закуска у Ларош и той почти ми продиктува намеренията на правителството.

— Не, мили мой, те те излъгаха, защото ги е страх да не би да се разбере това, което кроят.

— Седни — каза Жорж.

И сам той седна на едно кресло. Тогава тя постави на земята едно малко столче, седна на него между краката на Жорж и продължи галено:

— Понеже сега винаги си мисля за тебе, обръщам внимание на всичко, което шушукат около мене.

И тя започна бавно да му обяснява как е усетила от известно време насам, че се готви нещо без негово знание, че си служат с него, но се боят от съперничеството му.

— Както знаеш, когато някой обича, става хитър — каза тя.

Чак вчера тя разбрала. То било едно голямо, много голямо, тайно организирано начинание. Тя се усмихваше сега и бе доволна, че е проявила хитрост. Тя се въодушевяваше като говореше като жена на финансист, свикнала с машинациите на борсата, на игрите с ценности, запозната с неочакваните покачвания и слизания, които само за два часа съсипват хиляди дребни буржоа, дребни рентиери, които са вложили спестените си пари в предприятия, гарантирани с имената на почитани, уважавани мъже, политици или банкери.

— А! Много е смело това, което направиха те — повтаряше тя. — Много е смело. Всичко става под ръководството на Валтер. Той разбира от тези работи. Наистина начинанието обещава много.

Жорж започна да губи търпение от това предисловие.

— Хайде, казвай бързо.

— Е, добре! Танжерската експедиция било решено да се проведе още в деня, в който Ларош стана министър на външните работи; и полека-лека те откупили целия марокански заем, който бе паднал по шестдесет и четири или пет франка. Те го откупили много майсторски чрез съмнителни агенти, които не възбудили никакво недоверие. Изиграли дори Ротшилдовци, които се чудели, като гледали, че постоянно се търсят марокански ценни книжа. Отговорили им, като им казали имената на посредниците — всички хора провалени, всички без пари. Това успокоило големите банки. Сега ще бъде предприета експедицията и щом бъдем там, френската държава ще гарантира дълга и нашите приятели ще спечелят петдесет-шестдесет милиона. Разбираш ли сега каква е работата? Като я разбираш, ще разбереш и защо се боят и от най-малкото разкриване на тайната.

Тя беше облегнала главата си върху жилетката на младия мъж, ръцете — върху коленете му; тя се притискаше, тя се прилепваше в него, защото усещаше, че сега тя го интересува. И бе готова да направи всичко, всичко да извърши за едно погалване, за една усмивка.

— Уверена ли сте в това? — попита той.

— Разбира се — отговори решително тя.

— Наистина много смело е това — каза той. — А тоя мръсник Ларош? Аз пак ще го пипна него. Ах, тоя нехранимайко! Да се пази! Да се пази!… Министерската му ложа няма да се отърве от ръцете ми!

После пак се замисли и каза:

— Да, трябва да се възползвам от това.

— Ти все още можеш да купиш от заема — каза тя. — Сега той е още седемдесет и два франка.

— Да — каза той, — но не разполагам с пари.

Тя вдигна очите си и умолително го изгледа:

— Аз помислих за това, мое коте, и ако беше доста любезен, доста любезен, ако ме обичаше поне малко, ти щеше да се съгласиш да ти дам назаем.

Той отговори рязко, почти грубо:

— Колкото затова, не.

— Слушай — каза умолително тя, — има едно нещо, което можеш да направиш, без да прибягваш до заем. Аз имах намерение да купя от тоя заем за десет хиляди франка, за да си създам един малък капиталец. Добре! И ще купя за двадесет хиляди! Половината ще бъдат твои. Ти разбираш, че тия пари няма да дам на Валтер. Както се казва, засега няма да платиш нищо. Ако се сполучи в това, ти ще спечелиш шестдесет хиляди франка, от които ще ми върнеш десетте, когато обичаш.

— Не — каза той, — не обичам никак такива комбинации.

Тогава, за да го убеди, тя се спусна в разсъждения, разказваше му, че в действителност той заема десет хиляди франка на дума и следователно значи, че тя нищо не му е заемала, защото парите отпуска банката на Валтер. Освен това — посочи тя, — той е водил в „Ла ви франсез“ цялата политическа борба, нещо, което направи възможно всичко, което се случва. И ще бъде наивен, ако не се възползва от това.

— Тогава мисли, че тия десет хиляди франка ти ги дава назаем Валтер, комуто си направил услуги, които струват повече от това — заключи тя.

— Добре, нека бъде така — каза той. — Наполовина участвам с тебе. Ако изгубим, ще ти платя десет хиляди франка.

Тя остана толкова доволна, че стана, обхвана главата му с двете си ръце и започна страстно да го целува. Отначало той не се противеше, но когато тя започна да става все по-агресивна и го прегръщаше и обсипваше с ласки, той изведнъж се сети, че скоро ще дойде другата. А не искаше да изгуби напразно времето си и да излее в прегръдките на старата страстта си, която по-добре би било да запази за младата.

И той тихичко я отблъсна като каза:

— Хайде, бъди благоразумна.

Тя го изгледа отчаяно:

— Ах! Жорж, дори и да те прегърна не мога.

— Не, не днес — отговори той. — Боли ме главата и страдам.

Тогава тя пак седна кротко между краката му и попита:

— Ще дойдеш ли утре да обядваш у дома? Голямо удоволствие ще ми направиш.

Той се подвоуми, но не посмя да откаже.

— Разбира се, ще дойда.

— Благодаря, мили мой.

Тя бавно търкаше бузата си в гърдите на младия мъж и един от дългите й черни косми се закачи на жилетката му. Тя забеляза това и една лудешка мисъл й мина през ума, една от ония суеверни мисли, които често съставляват целия разсъдък на жените. Тя бавно започна да увива тоя косъм около едно копче. После уви друг на по-горното копче, и друг на още по-горното. Като стане, той веднага ще ги отскубне и ще й причини болка. Какво щастие! И той ще отнесе нещо от нея, без да знае, ще отнесе едно малко снопче от косата й. Това беше връзка, с която тя го свързваше, една тайна, невидима връзка, един талисман, който оставаше при него. И той, без да ще, ще мисли за нея, ще бълнува за нея, на другия ден ще я обича малко повече.

— Ще трябва да те оставя — каза неочаквано той, — защото ще ме чакат в камарата на края на заседанието.

— Ох! Значи трябва вече да се разделим — въздъхна тя.

И като се примири с положението си, каза:

— Върви, драги мой, но утре ще дойдеш на обяд.

И като стана, усети в главата си остра болка, сякаш бяха й уболи кожата с игли. Сърцето й тупаше: тя беше доволна, че поне малко е страдала по негова причина.

— Сбогом! — каза тя.

Той я прегърна със състрадателна усмивка и я целуна студено по очите.

Но тя, обезумяла от това докосване, прошепна:

— Нима трябва вече да се разделим?

И тя с умолителен поглед сочеше съседната стая, чиято врата бе отворена. Той я отстрани от себе си бързо и каза:

— Трябва да бързам, ще стане късно.

Тогава тя му подаде устните си и той едва се докосна до тях.

Тя излезе пред него, като повтаряше:

— Утре, в седем часа.

— Утре, в седем часа — отговори той.

Разделиха се. Тя тръгна надясно, той наляво.

Дю Роа отиде до външния булевард. После стигна до булевард „Малерб“, по който тръгна бавно. Като минаваше пред една сладкарница, той видя захаросани кестени в един стъклен съд и си помисли: „Ще занеса на Клотилда“.

И той купи в една кесия от тия захаросани плодове, които тя до полуда обичаше.

В четири часа той се върна, за да чака младата си любовница.

Тя дойде малко късно, защото мъжът й си беше дошъл за осем дни.

— Можеш ли да дойдеш утре на обяд? — попита тя. — Той много ще се зарадва, като те види.

— Не, ще обядвам у патрона. Имаме да обсъдим цял куп политически и финансови въпроси.

Тя си беше свалила шапката, а сега си махна и корсажа, който много я стягаше. Той посочи книжния пакет на камината, като й каза:

— Донесох и захаросани кестени.

— Какво щастие! Колко си любезен! — извика тя, като изпляска с ръце.

Тя ги взе, хапна си един и рече:

— Колко са сладки! Усещам, че няма да оставя нито един.

После изгледа Жорж с чувствена веселост и прибави:

— Както виждам, ти угаждаш на всичките ми пороци.

Тя бавно ядеше кестените и постоянно поглеждаше в книжното пакетче, сякаш искаше да види дали има още.

— Слушай — каза тя, — седни на креслото, а аз ще седна между краката ти, за да си изям бонбоните. Така ще ми бъде много приятно.

Той се усмихна, седна и я взе между краката си, както държеше преди малко г-жа Валтер.

Тя си повдигаше главата към него, за да му говори и му казваше с пълни уста:

— Знаеш ли, драги мой, аз те сънувах, сънувах, че двамата сме предприели голямо пътуване с една камила. Тя имаше две гърбици. Всеки от нас бе възседнал една гърбица и пътувахме през пустинята. Ние бяхме взели със себе си в една кесия сладкиши и бутилка вино и обядвахме, седнали на гърбиците. Но това ни омръзна, защото не можехме да правим друго нещо; ние бяхме много далеч един от друг и аз исках да сляза.

— И аз исках да сляза — отговори той.

Него го забавляваше тоя сън и се смееше; подканваше я да говори глупости, да дърдори, да разказва всички тия детинщини, всички тия нежни глупости, които разказват влюбените. Тия същите закачки, които му се виждаха мили в устата на г-жа дьо Марел, биха крайно го раздразнили, ако излизаха от устата на г-жа Валтер.

И Клотилда го наричаше „мили мой“, „мое дете“, „мое котенце“, но тия думи му се виждаха приятни и гальовни. Когато преди малко ги произнасяше другата, те го ядосваха, втръсваха му. Защото любовните думи, които са все едни и същи, добиват вкуса на устните, от които излизат.

Но, макар и да се забавляваше с тия лудости, не преставаше да мисли за седемдесетте хиляди франка, които щеше да спечели. И той изведнъж я удари с два пръста по главата и прекъсна дърдоренето й:

— Слушай, мое котенце! Ще те натоваря с една задача, до мъжа ти. Кажи му, от моя страна, да купи утре за десет хиляди франка марокански заем, който се продава по седемдесет и два; и му давам дума, че и три месеца няма да се минат, ще спечели от шестдесет до осемдесет хиляди франка. Но му кажи нищо да не говори за това. Кажи му още, че Танжерският поход е решен и че френската държава ще гарантира мароканския дълг. Но не казвай това на други. Това е държавна тайна, която ти поверявам.

Тя го изслуша сериозно и после тихо каза:

— Благодаря ти, още тая вечер ще му кажа. Ти можеш да разчиташ на него; той няма никому нищо да каже. Той е много сигурен човек. От него няма никаква опасност.

Беше изяла вече всички кестени, смачка с ръцете си книжното пакетче и го хвърли в камината. После каза:

— Хайде да си легнем.

И без да става, тя започна да разкопчава жилетката на Жорж.

Изведнъж тя се спря и, като извади между двата си пръста един дълъг косъм, взет от едно копче, започна да се смее.

— Я виж, ти си взел един косъм от Мадлен. Виж, това се казва верен мъж.

После, като престана да се смее, дълго време разглежда тънкия косъм, който бе намерила, и рече:

— Тоя косъм не е от Мадлен, той е черен. Навярно е от камериерката — каза тя усмихнато.

Тя разглеждаше жилетката с внимание на полицай и намери втори косъм, увит около друго копче; после видя трети и, разтреперана почти, пребледня и извика:

— Ах! Ти си спал с някоя жена, която е увила косми по всичките ти копчета.

Той се чудеше и само повтаряше:

— Не. Ти си луда… Ти си луда…

Изведнъж той си спомни, разбра, отначало се смути, после се засмя и отрече нейните подозрения. И бе доволен в душата си, че тя го подозира, че го ревнува.

Тя продължаваше да търси и намираше още косми, които отвиваше бързо и после ги хвърляше върху килима.

Със своя хитър женски инстинкт тя се увери в предположенията си и, разгневена, побесняла, готова да заплаче извика:

— Тая жена те обича… и е искала да отнесеш частичка от нея… Ах! Какъв си изневерник…

Изведнъж тя изпищя силно, обзета от нервна радост:

— О-хо!… Тя е стара…, намерих бял косъм… Ах! Ти си я обърнал на стари жени… Плащат ли ти?… Кажи, плащат ли ти?… Ах! Ти си се предал на старите жени… Тогава аз вече не ти трябвам… Задръж другите…

Тя стана, завтече се да си вземе корсажа, който бе хвърлила на един стол и бързо се стегна с него. Засрамен, Жорж искаше да я задържи и мънкаше:

— Вярвай, не…, Кло…, ти си глупава… Не зная, какво е това… Слушай… Остани…, моля ти се… остани…

— Задръж старата си жена — повтаряше тя, — задръж я… Поръчай да ти направят от космите й пръстен… от белите й косми… Има колкото за един пръстен…

Тя бързо се облече, оправи косата си и си постави воала. И когато той се мъчеше да я хване, тя с всичката си сила му плесна една плесница по лицето. И докато той дойде на себе си от замайването, тя отвори вратата и избяга.

Като остана самичък, ужасен гняв го обзе против г-жа Валтер. Той ще й отмъсти жестоко, много жестоко. Тоя път няма вече да й прости, не!

Жорж отиде до булеварда и, като ходеше нагоре-надолу, спря пред магазина на един бижутер, за да гледа един хронометър, който отдавна му се искаше да купи, а струваше осемнадесет хиляди франка.

И изведнъж с разтреперано от радост сърце помисли: „Ако спечеля седемдесет хиляди франка, ще мога да го купя“.

И продължи да мисли какви други работи ще направи с тия седемдесет хиляди франка. Най-напред ще стане депутат. После ще купи хронометъра, после ще играе на борсата и после… и после…

Нямаше желание да отиде в редакцията, затова предпочете преди да се види с Валтер, да говори с Мадлен и да напише статията. И той си тръгна за вкъщи.

Когато стигна на улица „Друо“, той внезапно се спря — забравил беше да се поинтересува какво става с граф дьо Водрек, който живееше на „Шосе д’Антен“. И той се върна назад, като продължаваше да се лута, да мисли за хиляди неща, да се отдава на приятно бълнуване, да мисли за приятни неща, за добри неща, за предстоящото богатство, както и за тоя мръсник Ларош и за тая стара кранта директоршата. От гнева на Клотилда той не се безпокоеше, защото знаеше, че тя бързо забравя всичко.

Когато узна от портиера къде живее граф дьо Водрек, той попита:

— Как е г-н дьо Водрек? Казаха ми, че през последните няколко дни е болен.

— Господин графът — отговори портиерът — е много зле, господине. Казват, че няма да преживее нощта. Подаграта го е ударила в сърцето.

Дю Роа остана тъй поразен, че не знаеше какво да прави! Водрек умираше! През ума му минаваха разбъркани, многобройни смътни мисли, които не смееше сам на себе си да изкаже.

— Благодаря… пак ще дойда… — измънка той, без да разбира какво казва.

После се качи на един файтон и тръгна за дома си.

Жена му се беше върнала.

Той влезе в стаята й запъхтян и веднага й каза:

— Не знаеш ли? Водрек е на умиране!

Мадлен беше седнала и четеше някакво писмо. Тя повдигна очите си и три пъти повтори:

— Какво? Какво казваш?… Какво казваш… ти казваш…

— Казвам ти, че Водрек е на умиране от подагрен припадък, стигнал до сърцето. Какво мислиш да направиш? — добави той.

Тя скочи бледна, бузите й нервно трепереха, и горчиво заплака, като си затули лицето с ръце. Тя остана права, разтърсвана от плач, разкъсвана от скръб.

Но изведнъж тя се успокои и, като изтри сълзите си, каза:

— Аз… аз ще ида там… Не се безпокой за мене… Не зная в колко часа ще се върна… Не ме чакай…

— Много добре, върви — отговори той.

Те си стиснаха ръцете и тя излезе толкова бързо, че си забрави ръкавиците.

Жорж, след като обядва самичък, започна да пише статията си. Той я написа тъкмо както мислеше министърът, като остави на читателя да разбере, че няма да се състои мароканският поход. После я занесе в редакцията, поговори малко с директора и тръгна за дома си с цигара в уста и с облекчено сърце, без сам да знае защо.

Жена му не се беше върнала.

Той легна и заспа.

Мадлен се върна около полунощ. Жорж се събуди и седна на леглото.

— Е, как е? — попита той.

Той никога не беше я виждал толкова бледа и толкова развълнувана.

— Умря — тихо каза тя.

— А! И… нищо ли не ти каза?

— Нищо. Когато пристигнах, той вече беше изгубил съзнание.

Жорж мислеше. На устните му идваха въпроси, които не смееше да зададе.

— Легни си — каза той.

Тя бързо се съблече и легна при него.

— До смъртното му легло имаше ли роднини?

— Само един племенник.

— Ами тоя племенник срещаше ли се често с него?

— Никога. От десет години насам никога не са се били срещали.

— Имаше ли други роднини?

— Не… не вярвам.

— Тогава… тоя ли племенник ще наследи?

— Не зная.

— Много ли богат беше Водрек?

— Да, много богат.

— Знаеш ли колко имаше горе-долу?

— Не, не зная точно. Един или може би два милиона.

Той млъкна.

Тя угаси свещта. През цялата нощ те лежаха един до друг, мълчаливи, будни и унесени в мислите си.

Жорж не можеше да спи. Сега му се струваха нищожни седемдесетте хиляди франка, които му обеща г-жа Валтер. Стори му се, че Мадлен плаче. За да се увери, той попита:

— Спиш ли?

— Не.

Гласът й трепереше от плач.

Той продължи:

— Забравих да ти кажа, че твоят министър ме изигра.

— Как така?

И той й разказа надълго и нашироко, с всички подробности, приготвената между Ларош и Валтер комбинация.

Когато той свърши, тя го попита:

— Как научи това?

— Позволи ми — отговори той — да не ти казвам. Ти имаш свои източници за сведения, които аз не искам да знам. Също така и аз имам и искам да ги запазя в тайна. За всеки случай, отговарям за точността на своите сведения.

Тогава тя каза:

— Да, това е възможно… Минаваше ми през ума, че те вършат нещо скришом от нас.

Но Жорж, когото сън не хващаше, се доближи до жена си и леко й целуна ухото.

Тя бързо го отблъсна и каза:

— Моля ти се, остави ме на мира. Сега никак не съм разположена да върша глупости.

Той се подчини, обърна се към стената и като си затвори очите, най-после заспа.

VI.

Църквата беше покрита с черно и над главния вход един герб, с корона отгоре, показваше на минувачите, че погребват благородник.

Опелото беше свършило, присъстващите един по един си отиваха, като минаваха край ковчега и край племенника на граф Водрек, който приемаше съболезнованията и благодареше.

Когато Жорж Дю Роа и жена му излязоха, те тръгнаха един до друг, за да си отидат вкъщи. Те вървяха и мълчаха.

Най-сетне Жорж, като да говореше на себе си, каза:

— Наистина, това е много чудно!

— Какво, драги мой? — попита Мадлен.

— Че Водрек нищо не ни остави!

Тя изведнъж се изчерви, като че ли по бялата й кожа се пусна ненадейно розов воал.

— Защо да ни остави нещо? — каза тя. — На какво основание? — после, като помълча малко, продължи: — Може би има завещание у някой нотариус. Ние още нищо не можем да знаем.

Жорж поразмисли и каза:

— Да, възможно е, защото той беше много добър приятел и на двама ни. Два пъти в седмицата обядваше у нас, където идваше по всяко време. Обичаше те като баща. Нямаше семейство — ни деца, ни братя, ни сестри, а само един племенник, далечен роднина. Да, трябва да има завещание. Аз не искам много нещо, а само един спомен, за да докаже, че е помислил за нас, че е признавал привързаността ни към него. Беше длъжен да ни даде доказателство за своето приятелство.

— Възможно е, наистина, да има завещание — каза тя замислено и равнодушно.

Като влизаха вкъщи, слугата подаде писмо на Мадлен. Тя го отвори и след това го подаде на Жорж.

Тоя път Жорж се изчерви.

— Това ще се отнася — каза той — за завещанието. Чудно е, че тебе вика, а не мене, който законно съм глава на семейство.

Отначало тя не отговори, а после, като поразмисли малко, каза:

— Искаш ли още сега да отидем?

— Да, искам.

Когато влязоха в кантората на г-н Ламаньор, първият писар стана бързо и ги заведе при господаря си. Нотариусът беше ниско, кръгло човече. Главата му приличаше на топка, закована в друга топка, която имаше два толкова малки и къси крака, че и те приличаха на топки. Той ги поздрави, посочи им столове и, като се обърна към Мадлен, каза:

— Госпожо, повиках ви да ви съобщя за завещанието на граф дьо Водрек, което се отнася до вас.

Жорж не можа да се стърпи:

— Аз така и мислех.

— Ще ви съобщя и съдържанието на тоя документ, което е, впрочем, много късо — добави нотариусът.

Той взе един лист от дебела папка, която стоеше пред него, и прочете:

След това нотариусът добави:

— Това е всичко. Тоя документ е от последния месец август и замества също такъв документ, написан преди две години на името на Клара-Мадлен Форесте. Аз имам това първо завещание, което би могло да докаже, в случай на оспорване от страна на семейството, че волята на г-н граф дьо Водрек не се е променяла.

Мадлен, пребледняла, гледаше в земята. Жорж, нервен, сучеше между пръстите края на мустаците си. След кратко мълчание, нотариусът продължи:

— От само себе си се разбира, че госпожата не може да приеме завещанието без ваше съгласие.

Дю Роа стана и сухо каза:

— Искам да ми се даде време да помисля.

Нотариусът, усмихнат, се поклони и любезно каза:

— Разбирам чувствата, които ви карат да се двоумите, господине. Трябва да добавя, че племенникът на г-н дьо Водрек, който тази сутрин научи последната воля на чичо си, заявява, че е готов да я уважи, ако му бъде отпусната сумата сто хиляди франка. Според мене завещанието е неоспоримо, но, ако се заведе дело, ще се вдигне шум, нещо, което може би за вас ще е по-добре да се избегне. Светът често пъти гледа недоброжелателно. Във всеки случай, ще можете ли да ми съобщите отговора си преди събота?

Жорж се поклони и каза:

— Да, господине.

Жорж церемониално се поклони, даде път на жена си, която мълчеше, да мине и излезе тъй студено, че нотариусът престана да се усмихва.

Щом се върнаха вкъщи, Дю Роа затвори силно вратата и, като хвърли шапката си на леглото, попита:

— Ти си била любовница на Водрек?

Мадлен, която си сваляше воала, бързо се обърна към него.

— Аз ли?

— Да, ти. Никой не оставя цялото си богатство на една жена, без да…

Тя цяла се разтрепера и не можеше да извади карфиците, с които беше забоден воала.

След като поразмисли, тя развълнувано каза:

— Слушай… слушай… ти си луд… Ти си… Ти си… Преди малко не беше ли ти, който се надяваше, че ще ти остави нещо?

Жорж стоеше изправен до нея и следеше всичките й вълнения, като някой съдия, който иска да улови най-малката слабост на един обвиняем. Той каза, като наблягаше на всяка дума:

— Да… Той можеше да остави нещо на мене… На мене… твоя мъж… разбираш ли…, но не на тебе… на тебе, негова приятелка. Разликата е голяма, съществена, от гледището на приличието… и на общественото мнение.

И Мадлен също се загледа дълбоко и странно в очите му, като че искаше да прочете нещо в тях или да открие това неизвестно у човека, в което никога не може да се проникне и което трудно може да се съзре, когато човек не е нащрек или не внимава; очи, които са като полуотворени врати за проникване в тайните на душата. И тя отговори бавно:

— На мене пък ми се струва, че ако…, че за хората щеше да е еднакво чудно, ако беше завещал всичкото си състояние на тебе.

— Защо? — попита той рязко.

— Защото — каза тя, подвоуми се и пак продължи: — защото си мой мъж; защото ти го познаваш отскоро…, защото аз съм му приятелка отдавна…; защото първото му завещание, направено, когато още Форесте беше жив, пак беше на мое име.

Жорж, който ходеше нервно назад и напред заяви:

— Ти не можеш да приемеш това завещание.

— Много добре — отговори тя равнодушно. — Тогава защо да чакаме до събота; ние можем веднага да съобщим на Ламаньор.

Той се спря срещу нея. И те пак се загледаха в очите, като се стараеха да проникнат до непроницаемата тайна на сърцата си и да узнаят истинските си мисли. С това безмълвно изпитание те се стараеха да проникнат в съвестта си, във вътрешната борба на две същества, които макар и да живеят заедно, продължават да не се познават, подозират се, дебнат се, но не узнават нищо от гънките на душата си.

И той изведнъж й каза тихо в лицето:

— Хайде, признай си, че си била любовница на Водрек.

Тя повдигна раменете си и каза:

— Ти си глупав… Водрек ме обичаше много, много…, но нищо повече.

— Лъжеш, това е невъзможно — извика той, като тропна по пода с крак.

— А пък то си е така — отговори тя спокойно.

Той пак започна да ходи из стаята, пак се спря и каза:

— Тогава, обясни ми, защо ти оставя цялото си богатство…

— То е съвсем просто — отговори тя съвсем небрежно и незаинтересовано. — Както ти казваше преди малко, той имаше само нас приятели, или, по-точно, само мене, защото той ме познаваше още от дете. Майка ми беше домоуправителка у негови роднини. Той отиваше постоянно у тях и понеже нямаше кръвни наследници, помислил е за мене. Възможно е, може би, и да е бил влюбен в мене. Но коя жена не обичат така, защо тая скрита любов да не е изписала изпод перото му моето име, когато намислил да изкаже последната си воля? Всеки понеделник той ми носеше цветя, а на теб не носеше и ти никак не се чудеше за това. Днес той ми оставя богатството си по същата причина, защото няма кому да го остави. Обратно, много чудно щеше да бъде, ако го беше оставил на тебе. Защо? Какъв си му ти?

Тя говореше толкова естествено и спокойно, че Жорж започна да се двоуми.

— Както и да е — каза той, — при такива условия ние не можем да приемем това наследство. Лошо впечатление ще направи. Цял свят ще помисли, че ти е бил любовник, всички ще започнат да се подиграват с мене. И без това колегите ми са настроени да ми завиждат и да ме нападат. Аз трябва да се грижа и да пазя повече от всеки друг път своята чест и доброто си име. Не мога да приема и да допусна жена ми да приеме такова едно наследство, завещано от човек, когото хорските уста са й прикачили като любовник. Може би Форесте би изтърпял това, но аз не.

— Много добре, драги мой — каза кротко тя, — нека не го приемем; един милион по-малко ще имаме в джоба си и толкова.

Той продължаваше да се разхожда из стаята и започна да мисли за жена си гласно, без да се обръща към нея:

— Да… един милион… толкова по-зле… Когато е завещавал, въобще не е разбирал каква нетактичност, какво незачитане на приличието върши. Той не е забелязал в какво лъжливо, смешно положение ще ме постави. Всичко в живота зависи от това какъв вид ще дадеш на една работа. Той трябваше да завещае половината от богатството си на мене и тогава всичко щеше да се уреди.

Той седна, кръстоса краката си и започна да сучи края на мустака си, както винаги правеше, когато изпитваше досада, неспокойствие и неприятност.

— Аз повече няма да говоря по въпроса, оставям те ти да го обмислиш добре — каза в заключение Мадлен.

Мина много време. Той мълчеше. И след дълго двоумение каза:

— Светът никога няма да разбере нито защо Водрек направи тебе единствена наследница, нито защо аз приех това. Да приемем това богатство така, ще означава да признаем… ти, че си имала интимни връзки с него, а аз, че съм гледал благосклонно на това безчестие. Разбираш ли как ще се разбере това приемане? Трябва да се намери околен път, хитър начин за изглаждане на тая работа. Например, трябва да направим така, че хората да разберат, че това богатство той е разделил между нас, като е дал половината на мъжа, половината на жената.

— Как може да стане това? — попита тя. — Завещанието е категорично.

— А, това става много лесно — отговори той. — Ти можеш да ми дадеш половината от наследството чрез подаряване приживе. Ние нямаме деца, значи това е възможно. Така ще се запуши устата на хорското злословие.

— Аз не виждам — възрази тя малко нетърпеливо — как ще се запуши устата на хорското злословие, когато завещанието е подписано от Водрек.

— Има ли нужда — отговори той сърдито — да го показваме и да го окачваме по стените? Ще ти кажа най-сетне, че ти си глупава. Ще казваме, че граф дьо Водрек ни е оставил богатството си наполовина. С една дума, ти не можеш да приемеш завещанието без мое разрешение, а аз ти давам разрешение с условие да си го разделим, нещо, което ще ме отърве от подигравките на хората.

Тя още веднъж го изгледа с проницателен поглед.

— Както искаш — каза тя. — Аз на всичко съм готова.

Тогава Жорж стана и пак започна да се разхожда. Той изглеждаше, че още се двоуми.

— Не… решително не — каза той. — Може би по-добре е съвсем да се откажем от него… Това е по-достолепно, по-почтено, по-честно. Но ако стане, както аз казвам, никой нищо не може да предположи.

Той се спря пред Мадлен и каза:

— Да, моя мила, ако си съгласна, аз мога сам да отида при нотариус Ламаньор, да се допитам до него и да му обясня работата. Аз ще му кажа моите съмнения и ще допълня, че сме се спрели на решението да си разделим наследството от приличие, за да запушим хорските усти. Щом аз приемам половината от това наследство, явно е, че никой вече няма право да се смее. Това означава, че аз открито заявявам: Жена ми приема, защото аз приемам, аз, нейният мъж, който съм съдия на онова, което тя може да прави, без да си накърнява честта. Иначе би било скандално.

— Както ти искаш — прошепна Мадлен.

Жорж продължи да говори разпалено:

— Със съгласието за раздялата на наследството наполовина всичко става ясно като бял ден. Ние наследяваме богатството на един приятел, който не е искал да прави разлика между нас, който не е искал да каже: „Предпочитам единия пред другия след смъртта си, както съм го предпочитал и приживе“. Да, то се разбира, по-много е обичал жената, но като е оставил богатството си и на единия, и на другия, искал е да каже ясно, че предпочитанието му е било съвсем платоническо. И бъди уверена, че ако бе размислил, така щеше да направи. Но не е размислил, не е предвидил последиците. Както много добре казваше ти преди малко, на тебе донасяше цветя всяка седмица, на тебе поиска да остави и последния си спомен, без да си даде сметка.

— Решено е — прекъсна го тя раздразнено. — Разбрах. Няма нужда от толкова обяснения. Иди веднага при нотариуса.

Той се изчерви и каза:

— Имаш право, отивам.

Той си взе шапката и на излизане каза:

— Ще гледам да уредя проблема с племенника, с парите, които иска.

— Дай му стоте хиляди франка, които иска — каза гордо тя, — вземи ги от моите пари.

Той се засрами и веднага отговори:

— А, не! Ще ги делим. Като дадем по петдесет хиляди франка, ще ни останат чисти цял милион.

Когато отиде при нотариуса, Жорж му обясни за комбинацията, която била измислила жена му.

На другия ден те подписаха дарителния запис за петстотин хиляди франка, които Мадлен Дю Роа предоставяше на мъжа си.

На излизане от кантората на нотариуса, понеже времето беше хубаво, Жорж предложи да отидат пеша до булеварда. Той любезничеше с нея и беше нежен, смееше се и беше радостен, а тя обратно, беше замислена и доста строга.

Беше студен есенен ден. Хората бързаха, сякаш отиваха да вършат някоя важна работа. Дю Роа заведе жена си пред магазина, където често бе гледал желания хронометър.

— Искаш ли да ти подаря някоя скъпоценност? — попита той.

— Както решиш — отговори тя равнодушно.

Като влязоха вътре, той попита:

— Какво обичаш — огърлица ли, гривна ли, или обеци?

Като видя златните накити със скъпоценни камъни, студенината й отмина и тя започна жадно и с любопитство да разглежда красиво изработените бижута.

— Ето една много хубава гривна — изведнъж извика тя.

Това беше верижка с чудновата форма, всяка брънка на която имаше по един различен камък.

— Колко струва тая гривна? — попита Жорж.

— Три хиляди франка, господине — отговори бижутерът.

— Ако ми я отстъпите за две хиляди и петстотин, ще я купя веднага.

Бижутерът се подвоуми и отговори:

— Не, господине, не е възможно.

Дю Роа продължи:

— Прибавете тоя хронометър за хиляда и петстотин франка и за всичко ще ви броя четири хиляди франка. Съгласни ли сте? Ако не, отивам другаде.

Бижутерът, след дълго двоумение, накрая прие.

— Нека бъде господине, както казвате.

Жорж Дю Роа, като даде адреса си, добави:

— Ще дадете да инкрустират върху хронометъра Ж.‍ Р.‍ К.‍, поставени под баронска корона.

Мадлен се учуди и се поусмихна. А когато излязоха, тя го хвана под ръка някак с нежност. Той й се видя наистина сръчен и твърд. Сега като има богатство, нужна му е и титла.

— Бъдете спокойни — каза търговецът, — това ще бъде готово за четвъртък, господин бароне.

Двамата минаха край театър „Водевил“. Имаше представление на нова пиеса.

— Ако искаш — каза той, — тая вечер да идем на театър…

Намериха една ложа и я ангажираха. След това Жорж предложи:

— Да обядваме ли в някой ресторант?

— Да, ще ми бъде приятно.

Той беше щастлив с богатството и мислеше какво още друго могат да направят.

— Да идем ли да намерим госпожа дьо Марел, за да прекара вечерта с нас? Казаха ми, че мъжът й е тук. Ще ми бъде много драго да се видя с него.

Жорж, който като че ли се боеше от първата среща с любовницата си в дома й, беше доволен, че отива с жена си и по такъв начин се отървава от всякакви обяснения.

Но Клотилда се престори, че нищо не помни и дори насили мъжа си да приеме поканата.

Вечерята премина чудесно, а и времето беше много хубаво.

Жорж и Мадлен се върнаха късно. Фенерите вече бяха угасени. За да им бъде светло по стълбите, Жорж от време на време запалваше кибрит.

Като стигнаха на площадката на първия етаж, пламъкът, който пламна с драсването на кибрита, отрази в огледалото осветените им лица. Те приличаха на видения, ненадейно появили се и готови да се изгубят в нощната тъма.

Дю Роа си вдигна ръката, за да освети по-добре лицата им и с тържествуващ смях каза:

— Ето, милионерите идват.

VII.

Два месеца се бяха минали откакто бе завоювано Мароко. Франция, господар на Танжер, владееше цялото африканско крайбрежие на Средиземно море, чак до Триполи, и беше гарантирала дългът на новоприсъединената страна.

Говореше се, че двама министри спечелили там до двадесетина милиона и почти открито се споменаваше името на Ларош Матьо.

Колкото за Валтер, всеки в Париж знаеше, че е спечелил от заема двойно повече, от тридесет до четиридесет милиона, и от осем до десет милиона от медни и железни мини, както и от обширни земи, купени много евтино преди завоеванието и препродадени на другия ден след френската окупация на колонизаторски дружества.

За няколко дни той бе станал един от господарите на света, един от ония всесилни финансисти, които са по-силни от кралете и които карат да се навеждат главите, да шепнат устата и да изваждат наяве всичката низост и завист, които се крият в дълбочината на човешкото сърце.

Той не беше вече евреинът Валтер, директор на банка със съмнителен кредит и на несериозен вестник, депутат, когото подозират в нечестиви дела. Той беше господин Валтер, богатият евреин.

И той искаше да покаже това.

Като знаеше, че княз Карлсбургски, който имаше една от най-хубавите къщи на улицата в предградието Сен Оноре, с градина в Елисейските полета, се нуждае от пари, той му предложи да купи за двадесет и четири часа тая къща, с покъщнината й, без да вдигне от нея дори и едно кресло. Той даде за нея три милиона. Князът, подмамен от сумата, прие.

На другия ден Валтер се настани в новата си къща.

Тогава друга мисъл му мина през ума, истинска мисъл на завоевател, който иска да превземе Париж, една Бонапартовска мисъл.

По онова време целият град отиваше да гледа една голяма картина от маджарския живописец Маркович, изложена у експерта Жан Льонобле. Тя представляваше Христос, който ходи по водата.

Възхитените критици заявяваха, че тая картина е най-великолепното изящно дело на века.

Валтер я купи за петстотин хиляди франка. По такъв начин той за един ден сложи край на общественото любопитство и накара целия Париж да говори за него, да му завижда, да го осъжда или да го възхвалява.

После той обяви чрез вестниците, че ще покани всички известни лица от парижкото общество да разгледат една вечер в дома му бележитото произведение на чуждия художник, за да не може никой да каже, че той е взел само за себе си това произведение на изкуството.

Къщата му ще бъде отворена. Ще може да отиде всеки, който пожелае, стига да покаже на вратата поканата. А тя гласеше: „Господин и госпожа Валтер ви молят да им направите честта да идете у тях на 30 декември, от девет часа до полунощ, за да видите картината на Карл Маркович «Исус ходи по водата», осветена с електрическо осветление.“

В постскриптум, с много дребни букви, можеше да се прочете: „След полунощ ще има танци“. И така, които биха поискали, биха останали и между тях семейство Валтер щеше да си избере новите познайници.

Другите щяха да погледат картината, къщата и стопаните със светско нахално или равнодушно любопитство и след това щяха да си отидат, както са дошли. И дядо Валтер много добре знаеше, че те ще дойдат, както бяха дошли у братята му евреи, станали богати като него.

Най-напред в къщата му трябваше да влязат всички титулувани лица, за които се пишеше във вестниците. Те ще влязат, за да видят лицето на един човек, който за шест седмици е спечелил петдесет милиона. Те ще влязат също, за да видят и преброят ония, които ще дойдат там. Те ще влязат още, защото е показал добър вкус и сръчност да ги повика да гледат и да се чудят, че той притежава една християнска картина, макар че е израилев син.

Той сякаш им казваше: „Вижте, аз платих петстотин хиляди франка за религиозното произведение на Маркович «Исус ходи по водата». И това художествено произведение ще остане у мене, пред очите ми, винаги, в къщата на евреина Валтер“.

В обществото, в обществото на дукините и на жокеите твърде много се говори за тая покана, която, впрочем, с нищо не обвързваше когото и да било. Ще идват у него, както отиват у господин Пти, за да гледат акварели. Семейство Валтер имаше едно изящно произведение; това семейство отваряше една вечер вратите си, за да могат всички да видят това произведение и да му се наслаждават. Има ли нещо по-добро от това?

„Ла ви франсез“ от петнадесет дни насам, всяка сутрин, съобщаваше за вечерта на тридесети декември и се стараеше да събуди общественото любопитство.

Дю Роа побесняваше от завист за тържеството на патрона. Той се беше помислил за богат със своите петстотин хиляди франка, които бе изтръгнал от жена си, и сега му се струваше, че е беден, страшно беден. И той сравняваше оскъдното си богатство с дъжда от милиони, който беше валял около му, без той да съумее да се добере до нещо.

Неговият завистлив гняв с всеки ден се усилваше. Той се сърдеше на всички, на семейство Валтер, у когото вече не отиваше, на жена си, която, измамена от Ларош, го съветваше да купи марокански акции, а особено се сърдеше на министъра, който си бе послужил с него като с оръдие и който обядваше у него два пъти в седмицата. Жорж му беше секретар, агент, проводник на мислите му във вестника и когато пишеше под негова диктовка, усещаше безумното желание да удуши тоя тържествуващ хубостник. Като министър, Ларош имаше скромни успехи и, за да запази министерския си пост, той не допускаше да се разбере, че е пълен със злато. Но Дю Роа се сещаше за това злато по гордия говор на случайно издигналия се адвокат, по нахалните му обноски, по смелите му мнения, по неговата пълна самоувереност.

Сега Ларош беше господар в къщата на Дю Роа, той беше заел мястото и дните за посещение на граф дьо Водрек и говореше на слугите като някой втори господар.

Жорж трепереше и го търпеше, както някое куче, което иска да ухапе, а не смее. И често се отнасяше жестоко и грубо с Мадлен, която повдигаше раменете си и гледаше на него като на неразумно момче. И тя се чудеше на неговото винаги лошо настроение и повтаряше:

— Не те разбирам. Ти постоянно се оплакваш, а положението ти е великолепно.

Той се обръщаше гърбом към нея и нищо не отговаряше.

Отначало Жорж каза, че няма да отиде на вечеринката у Валтер и че не иска вече да стъпи в къщата на тоя мръсен евреин.

От два месеца насам г-жа Валтер му пишеше всеки ден и го молеше да отиде у тях, да й определи място за среща, където обича, за да му предаде, както казваше тя, седемдесет хиляди франка, които е спечелила за него.

Той не отговаряше и хвърляше в огъня тия отчаяни писма. Не че се отказваше да приеме своя дял от печалбата, но искаше да я подлуди, презрително да се държи с нея, да я тъпче под краката си. Тя беше много богата! Той искаше да се покаже горд.

Същия ден, в който щеше да бъде изложена картината, Мадлен му припомни, че никак не е прав, че не иска да отиде. Той й отговори:

— Остави ме на мира. Аз ще остана у дома.

Но след обед ненадейно каза:

— Така или иначе, но по-добре е да изпълним това си задължение. Приготви се бързо.

— Ще бъда готова за четвърт час — каза тя, видимо доволна от решението му.

Той мърмореше и се обличаше, а във файтона продължаваше да излива яда си.

Дворът на къщата на Карлсбург беше осветен от четири електрически кълба на всеки ъгъл, които приличаха на четири синкави малки месечини. По стъпалата на стълбите бе постлан великолепен килим и на всяка площадка стоеше като статуя изправен по един човек в униформа.

— Ето ти чудо — изръмжа той.

Дю Роа свиваше раменете си и завист късаше сърцето му.

— Мълчи — каза жена му, — направи и ти толкова.

Двамата влязоха вътре и подадоха връхните си дрехи на слугите, които ги посрещнаха. Там завариха много жени с мъжете си, които също си снемаха горните дрехи. Чуваше се шепнене:

— Много хубаво, много хубаво!

Грамадната чакалня беше покрита със скъпи платна, които изобразяваха любовните похождения на Марс и Венера. Отдясно и отляво се издигаха двете страни на монументални стълби, които достигаха до първия етаж. Преградките бяха чудо на железарското изкуство. Старата позлата на железата отразяваше слаба светлина по цялото продължение на стъпалата от червен мрамор.

При входа на салоните две малки момичета, облечени — едното в рокля от розов цвят, другото в рокля в син цвят — поднасяха букети на дамите. Това всички възприемаха като нещо прекрасно.

В салоните имаше доста хора. Повечето жени бяха облечени в рокли, каквито носят, когато излизат из града, за да покажат, че са дошли тука, както отиват по всички частни изложби. Ония, които мислеха да останат на бала, бяха с голи ръце и шии.

Г-жа Валтер, заобиколена от приятелки, се намираше във втория салон и приемаше поздравите на гостите. Мнозина въобще не я познаваха и се разхождаха като в някой музей, без да искат да знаят за домакините.

Когато видя Дю Роа, тя пребледня и дори се поколеба дали да го посрещне. Но после остана на мястото си, за да отиде той при нея. Той я поздрави вежливо, а Мадлен я удави в нежности и комплименти.

И Жорж остави жена си при г-жа Валтер и се изгуби между множеството, навярно за да чуе неодобрителните отзиви на гостите.

Посетителите се разхождаха из петте салона, покрити със скъпи платове, италиански шевици или източни килими в различен стил и цвят, а по стените бяха окачени картини от стари художници. Най-често се спираха и се чудеха на една малка стая, в стил Людовик XVI, един вид будоар, покрит с копринен плат, с розови букети върху бледосин фон. Ниските мебели от позлатено дърво, покрити с плат като оня по стените, бяха чудесно изработени.

Жорж познаваше известните лица: княгиня дьо Тед Расим, граф и графиня дьо Роневел, генерал княз Андремон, прекрасната маркиза дьо Дюн, всички ония мъже и жени, които посещават всички представяния.

Някой го улови за ръка и весело му пошепна на ухото:

— Ах! Ето ви най-сетне и вас, Бел Ами! Защо вече не ви виждаме?

Беше Сюзан Валтер, която го гледаше със своите нежни емайлови очи под къдравия облак на своята коса.

Той твърде много се зарадва като я видя и сърдечно се ръкува с нея.

— Не можех да дойда — извини се той. — От два месеца насам толкова съм претрупан с работа, че не можех да излизам.

— Това е лошо, много лошо, много лошо — продължи сериозно тя. — Вие много ни огорчавате, защото мама и аз ви обичаме много. Ако питате мене, аз не мога без вас. Аз се притеснявам, когато не сте у нас. Както виждате, аз ви говоря без заобикалки, за да нямате право така да се губите. Дайте ми ръката си, аз самичка ще ви покажа „Исус, който ходи по водата“; тая картина се намира съвсем навътре, зад зимната градина. Тате я постави нарочно там, за да бъдат принудени посетителите да обикалят навсякъде. За чудене е, че баща ми толкова се гордее с тая хубава къща.

Те вървяха бавно между множеството. Всички се обръщаха да гледат тоя хубав момък и тая прелестна кукла.

— Ето една хубава двойка — каза един познат живописец. — Тя е забележителна като всичко друго.

„Ако бях наистина умен — мислеше си Жорж, — за тая щях да се оженя. А това не беше невъзможно. Как не помислих на времето? Как се реших да взема другата? Какво безумие! Човек винаги прибързано постъпва, никога не размишлява зряло“.

И завист, люта завист капеше в душата му — капка по капка — и тровеше всичките му радости, правеше омразен живота му.

Сюзан казваше:

— О! Идвайте често, Бел Ами. Сега, когато тате е толкова богат, ние ще вършим лудории, ще се забавляваме до насита.

И, като продължаваше своята все съща мисъл, той отговори:

— Ах! Вие сега ще се омъжите. Ще вземете някой хубав княз и ние вече никога няма да се видим.

— А! Не, не още — извика искрено тя. — Аз искам някого, който да ми харесва, който много да ми харесва, който съвсем да ми харесва. Доста съм богата за двама.

Той се усмихна иронично и високомерно и започна да й казва имената на ония, които минаваха за хора, много благородни, които си бяха продали ръждясалите титли на дъщерите на финансисти, и които живееха при жените си или далеч от тях, но свободни, без срам, известни и почитани.

И в заключение каза:

— И шест месеца няма да се минат и вие ще се уловите в тая клопка. Ще станете госпожа маркиза, госпожа дукиня или госпожа княгиня и ще гледате на мен от много високо, госпожице.

Тя негодуваше, удряше го с ветрилото си по рамото и се кълнеше, че ще се омъжи само по любов.

Той се смееше.

— Ще видим. Вие сте много богата.

— Но и вие взехте едно наследство — каза тя.

Той произнесе едно „ах!“.

— Нека не говорим за него. То едва дава двадесет хиляди ливри годишно приход. За сегашното време то не е много.

— Но и жена ви наследи.

— Да. Един милион на двама ни. Четиридесет хиляди приход. С тях не можем да имаме дори и собствен файтон.

Те стигнаха до последния салон и срещу тях беше зимната градина — една обширна градина, пълна с големи дървета от южните страни, под които се намираха цели групи редки цветя. На влизане под тази мрачна зеленина, където светлината проникваше като сребриста вълна, се усещаше топлата преснота от влажната земя и силен дъх от благоухания. Това усещане беше странно, приятно и очарователно, неестествено, дразнещо и меко. Те вървяха по настилка, приличаща на мъх, между две гъсти групи храсталаци. Ненадейно Дю Роа съгледа отляво, под един широк свод от палмови дървета, обширен басейн от бял мрамор, където човек можеше да се къпе, и по краищата на който четири големи лебеда от делфийски фаянс изпускаха вода от полуотворените си клюнове.

Дъното на басейна беше покрито със златен прах и вътре плуваха няколко грамадни червени риби, странни китайски чудовища с издадени навън очи, с люспи, заобиколени със синя ивица, един вид мандарини на морската дълбочина, които се движеха или спираха върху това златно дъно и приличаха на чудноватите китайски шевици. Жорж спря с разтуптяно сърце и си каза: „Виж колко е разкошно. Ето къща, в каквато човек трябва да живее. Други постигнаха това нещо. Защо да не мога и аз да го постигна“.

Той мислеше как да постигне това и как не можеше веднага да открие изход, ядосваше се на безсилието си. Сюзан вече не му говореше, тя беше позалисана. Той я погледна отстрани и още веднъж си помисли: „А за това достатъчно беше да се оженя за тая малка, жива кукла“.

Но изведнъж Сюзан като че се събуди.

— Внимавайте — каза тя и тласна Жорж през една група храсти, която преграждаше пътя им и веднага го накара да завие надясно.

Сред една горица от чудновати дървета, които издигаха нагоре във въздуха своите листа, треперещи, разтворени като ръце с дълги пръсти, се виждаше един неподвижен мъж, изправен всред морето.

Впечатлението беше поразително. Картината, на която краищата бяха скрити в подвижната зеленина, приличаше на черна дупка в една фантастична и поразителна далечина.

За да разбере човек, трябваше добре да гледа. Рамката пресичаше наполовина лодката, в която се намираха апостолите, едва осветявани от полегатите лъчи на фенер, с който един от тях, седнал на единия край на лодката, осветяваше Исус, който идваше. Христос вървеше стъпвайки върху една вълна, която се разбиваше покорна, гладка, милваща под божествената стъпка, която я тъпчеше. Всичко около Богочовека беше тъмно. Само звездите светеха на небето. Лицата на апостолите, в слабата светлина на фенера в ръцете на онзи, който светеше на Господ, изглеждаха изкривени от учудване.

Това беше наистина могъщо и неочаквано произведение на художник, едно от ония произведения, които се запечатват в мисълта и оставят у вас впечатление, което трае с години.

Ония, които гледаха тая картина, отначало стояха мълчаливи, после си отиваха замислени и едва след това започваха да я оценяват.

Дю Роа, като я разглеждаше известно време, каза:

— Колко е хубаво човек да бъде в състояние да плаща такива играчки.

Но понеже го блъскаха и тласкаха други, за да видят и те, той се върна назад, като продължаваше да държи под ръката си малката ръчичка на Сюзан, която сякаш го постискваше. Тя го попита:

— Не искате ли да изпиете чаша шампанско? Да идем в бюфета. Там ще намерим баща ми.

И те бавно минаха през всички салони, където множеството се увеличаваше, шумеше — отбрано множество, което се среща само на някой обществен празник.

На Жорж изведнъж му се стори, че чува един глас да казва:

— Това е Ларош и г-жа Дю Роа.

Тия думи достигнаха до ушите му като някакъв далечен шум, който се носи от вятъра. Откъде идваха тези думи?

Той се огледа на всички страни и наистина видя жена си, която минаваше под ръка с министъра. Те приказваха тихичко, интимно, усмихваха се и се гледаха очи в очи.

Стори му се, че хората, които ги гледат, си шепнеха и той усети в себе си зверското и глупаво желание да се хвърли върху тия две същества и да ги убие с юмруци. Тя го поставяше в смешно положение. Спомни си за Форесте. Сега може би казваха: тоя рогльо Дю Роа. Коя беше тя? Една малка, случайно издигната жена, доста хитра наистина, но със скромни възможности. Те отиваха в дома му, защото се страхуваха от него, защото усещаха, че е силен. Не! Никога няма да стигна надалече с тая жена, която правеше къщата му винаги съмнителна, която постоянно се компрометираше, на която поведението показваше, че е интригантка. Сега тя ще спъва вървежа му напред. Ах! Да се бе сетил, да бе знаел! Как би изиграл по-голяма, по-силна роля! Каква хубава игра би могъл да спечели, ако имаше за другарка в играта малката Сюзан! Как е бил толкова сляп, та да не е разбрал това.

Те стигнаха в трапезарията — една грамадна стая с мраморни колони. Валтер забеляза своя хроникьор и се спусна да се ръкува с него. Той беше пиян от радост.

— Видяхте ли всичко? Кажи, Сюзан, показа ли му всичко? Колко много свят, нали, Бел Ами? Видяхте ли княз дьо Герш? Той ей сега беше тук, за да изпие чаша пунш.

После се спусна към сенатора Рисолен, който влечеше жена си, смаяна и облечена съвсем безвкусно.

Един господин поздрави Сюзан. Той беше висок, тънък момък, с руси бакенбарди, малко плешив, със светска външност. Жорж чу името му — маркиз дьо Казол, и веднага го обзе ревност. От кога го познава тя? Без съмнение откак е станала богата. Той видя в него претендента.

Някой го хвана за ръката. Беше Норбер дьо Варен. Старият поет със своята гъста коса и овехтели дрехи се разхождаше равнодушно и уморено.

— Това се казва веселие — рече той. — Ей сега ще танцуват; после ще си легнат; и момичетата ще бъдат доволни. Пийте шампанско, то е много хубаво.

Той каза да му налеят една чаша и, като се поклони на Дю Роа, който беше взел друга чаша, каза:

— Пия за надмощието на ума над милионите — после прибави тихо: — не че ми е мъчно, когато ги имат други, или че ще се сърдя, ако аз ги имам. Но протестирам по принцип.

Жорж вече не го слушаше. Той търсеше Сюзан, която изчезна с маркиз Казол, и, като напусна ненадейно Норбер дьо Варен, потъна в множеството.

Една тълпа, която искаше да пие, го спря. И след като успя да мине, срещна се лице с лице с г-н и г-жа дьо Марел.

— Колко много ви благодаря, драги мой, за съвета, който ми дадохте чрез Клотилда — каза г-н дьо Марел. — От мароканския заем спечелих близо сто хиляди франка. На вас ги дължа. Може да се каже, че вие сте ценен приятел.

Мъжете се обърнаха да видят тая елегантна хубава брюнетка. Дю Роа отговори:

— В замяна на тая услуга, драги мой, аз взимам жена ви, или, по-добре, давам й ръката си. Съпрузите винаги трябва да се разделят.

Г-н дьо Марел се поклони и рече:

— Правилно! Ако ви изгубя, след един час да ви намеря тука.

И двамата млади потънаха в множеството.

— Колко много им върви на семейство Валтер — повтаряше Клотилда. — Какво значи човек да разбира от работата си!

— Така е! — отговори Жорж. — Твърдите хора винаги успяват — било с едно, било с друго средство.

— Ето две момичета — продължи тя, — всяка една от които ще има от двадесет до тридесет милиона, без да се смята, че Сюзан е и хубава.

Той не каза нищо. Ядосваше се, когато неговата мисъл излизаше от други уста.

Г-жа дьо Марел още не беше видяла картината „Исус ходи по водата“. Той предложи да й я покаже. Те се забавляваха като говореха лошо за хората, като се подиграваха с непознати лица. Покрай тях мина Сен Потен, който носеше на дрехата си многобройни ордени, което много ги развесели.

— Какво смесено общество — каза Дю Роа.

Боаренар, който се ръкува с него, също така беше окичил бутониерата си със зелена и жълта лента, която носеше в деня на дуела.

Виконтеса дьо Персемюр, грамадна и наконтена дама, говореше с един дук в малкия будоар в стил Людовик XVI.

— Любовна среща — каза Жорж.

Но като отминаваше зимната градина, той пак видя жена си, седнала до Ларош Матьо, почти скрити зад една група дървета. Те сякаш искаха да кажат: „Ние се срещаме тук публично, защото не искаме да знаем за общественото мнение“.

Г-жа дьо Марел призна, че „Исус“, нарисуван от Маркович, е чуден.

— Ами Лорин? Още ли ми се сърди? — попита той.

— Да, още. Тя не иска да те види и излиза, когато се говори за тебе.

Той нищо не отговори. Неочакваната омраза на това момиче го огорчаваше и му тежеше на сърцето.

Сюзан ги спря на прага на една врата и извика:

— Ах! Ето ви! Е, Бел Ами, сам ще останете. Ще взема хубавата Клотилда, за да й покажа стаята си.

И двете жени тръгнаха бързо, като се мушкаха през навалицата с онова вълнообразно движение, движение на змии, което умеят да правят, когато са сред навалица.

Почти в същото време един глас извика:

— Жорж!

Това беше г-жа Валтер.

Тя продължи много тихо:

— Ах, колко сте зверски жесток. Колко ме карате да страдам безполезно. Накарах Сюзан да отстрани тая, която ви придружаваше, за да мога да ви кажа една дума. Слушайте, трябва… трябва да ви говоря тая вечер… или пък… или пък… Идете в зимната градина. Там ще намерите отляво една врата и през нея ще излезете в градината. Вървете по алеята, която е насреща. На самия край ще видите една беседка. Чакайте ме там, ще дойда след десет минути. Ако не искате, кълна ви се, че тука веднага ще вдигна скандал.

— Добре. Ще бъда след десет минути на мястото, което ми определяте — отговори той високомерно.

И те се разделиха. Без малко Жак Ривал щеше да стане причина за закъсняването му. Той го беше хванал под ръка и много разпалено му разказваше цял куп работи. Той идваше, без съмнение, от бюфета. Дю Роа едва успя да го предаде в ръцете на г-н дьо Марел, когото намери между две врати, и избяга. При това трябваше да се пази да не го види жена му и Ларош. И той успя, защото те изглеждаха много въодушевени, и се озова в градината.

Студеният въздух го обля като леден душ. Той си помисли: „Дявол да го вземе, хрема ще ме хване“ и постави кърпата си на врата като вратовръзка. После тръгна с бавни крачки по алеята, защото не виждаше добре след излизането си от силната светлина в салоните.

Жорж забеляза отдясно и отляво храсталаци без листа, чиито тънки клончета се люлееха. През тия клончета минаваше слаба светлина, светлина, която идваше от прозорците на къщата. На пътя той съгледа пред себе си нещо бяло и г-жа Валтер, с голи ръце, с гола шия, с разтреперен глас, каза:

— Ах, ето те, та ти нима искаш да ме убиеш?

— Моля ти се — отговори той спокойно, — без драми, защото иначе веднага ще си отида.

Тя го беше уловила за врата и с устни до неговите устни говореше:

— Но какво съм ти сторила? Ти се държиш с мене като нехранимайко, какво съм ти сторила?

Той се помъчи да я отблъсне:

— Последния път, когато се видях с тебе, ти уви косата си на всичките ми копчета и това без малко не стана причина за раздяла между мен и жена ми.

— Жена ти малко иска да знае за това, а някоя от любовниците ти е вдигнала скандал.

— Аз нямам любовници.

— Я мълчи! Защо тогава не идваш при мене, дори и да ме видиш? Защо отказваш да обядваш с мене поне веднъж в седмицата? Жестоко е страданието ми; толкова те обичам, че само за тебе мисля; каквото и да погледна, все ти си ми пред очите, не смея да произнеса една дума, без да не ме е страх да спомена твоето име! Ти не разбираш това? Струва ми се, че съм вкопчена с нокти, че съм вързана в чувал, а сама не зная какво става с мен. Споменът за тебе е винаги пред очите ми и ми стиска гърлото, къса ми нещо тука в гърдите, под гърдите, подкосява краката ми дотолкова, че нямам сила да вървя. И през целия ден седя като безумна на стола и мисля за тебе.

Той я гледаше учудено. Тя не беше вече оная дебела, весела жена, каквато я познаваше, а обезумяла, отчаяна, на всичко способна.

В този момент един неясен план се зараждаше в главата му и той отговори:

— Любовта, драга моя, не е вечна. Хората се женят и се разделят. Но когато тя продължава, както е между нас, тя става ужасен товар. Аз не искам вече тоя товар. Това е истината. Но ако ти съумееш да станеш разумна, да ме приемеш и да се държиш с мене като с приятел, ще идвам пак, както някога.

Тя постави двете си ръце върху черната дреха на Жорж и каза:

— За да се срещам с тебе, на всичко съм способна.

— Тогава, решено е — каза той, — ние сме приятели и нищо повече.

— Решено е — прошепна тя.

После протегна устните си към него и каза:

— Още една целувка… последната.

Той кротко отказа:

— Не. Трябва да спазим условието.

Тя направи крачка назад, като изтри две сълзи, после извади от корсажа си връзка банкноти, вързани с розова копринена лента, подаде я на Дю Роа и каза:

— Това е твоя дял от печалбата от мароканския заем. Толкова бях щастлива, че спечелих това за тебе. На, вземи го…

Той не искаше да го приеме.

— Не, няма да взема тези пари.

Тогава тя се възмути и извика:

— Ах! Не прави това! Те са твои и нищо повече. Ако не ги вземеш, ще ги хвърля в някой канал. Ти няма да ме накараш да сторя това, Жорж!

Той взе малката връзка и я пъхна в джоба си.

— Трябва да се прибираме — каза той. — Ще те хване пневмония.

— Ако мога да умра, толкова по-добре — възрази тя и хвана едната му ръка, целуна я страстно, бясно, отчаяно и след това бързо тръгна към къщи.

Той се върна обратно. Вървеше и размишляваше. После влезе в зимната градина с гордо чело и с усмивка на устните.

Жена му и Ларош не бяха вече там. Множеството намаляваше, очевидно беше, че никой няма да остане на бала. Той видя Сюзан, че държи сестра си под ръка. Те и двете дойдоха при него, за да му предложат да танцува първия кадрил с граф дьо Латур Ивелин.

Той се изненада:

— Кой пък е тоя?

— Нов приятел на сестра ми — отговори Сюзан лукаво.

Роза се изчерви и каза:

— Лоша си, Сюзан, тоя господин не е нито мой, нито твой приятел.

— Аз зная какво искам да кажа — усмихна се Сюзан.

Роза се разсърди, обърна се гърбом към тях и се отдалечи.

Дю Роа хвана под ръка младото момиче и мило й каза:

— Слушайте, мое мило дете, вярвате ли, че съм ви приятел?

— Разбира се, вярвам, Бел Ами.

— Имате ли доверие в мене?

— Напълно.

— Спомняте ли си какво ви казах преди малко?

— За какво?

— За женитбата ви, или по-точно за мъжа, когото ще вземете.

— Да.

— Е, добре, ще ми обещаете ли нещо?

— Да, но какво?

— Когато някой ви поиска за жена, да се допитате до мене и да не давате никому съгласието си преди да вземете мнението ми.

— Много добре.

— И това нека бъде тайна между нас двамата. Нито дума няма да казвате за това нито на баща си, нито на майка си.

— Нито дума.

— Заклевате ли се?

— Заклевам се.

Появи се Ривал и със сериозен тон каза:

— Госпожице, баща ви ви вика на бала.

— Да вървим, Бел Ами — каза тя.

Но той не прие, решил бе да си тръгне веднага, защото искаше да остане самичък. Много нови неща му минаха през ума. Потърси жена си. След малко я видя, че пие в бюфета шоколад с двама непознати. Тя ги представи на мъжа си, без да му каже имената им.

След няколко минути той попита:

— Ще си вървим ли?

— Както искаш.

Той я хвана под ръка, минаха през салоните, където публиката се разотиваше.

— Къде е госпожа Валтер? — попита тя. — Искам да й кажа сбогом.

— Няма нужда. Тя ще се опита да ни задържи на бала, а на мене и без това вече ми омръзна.

— Наистина, имаш право.

През целия път те мълчаха, но щом влязоха в стаята си, Мадлен, усмихната, му каза, без да си снема дори воала:

— Ти не знаеш, аз имам за тебе един сюрприз.

— Какъв е този сюрприз? — почти изръмжа той.

— Познай.

— Няма защо да се измъчвам.

— Е, добре! Вдруги ден е първи януари.

— Да.

— Той е ден за подаръци.

— Да.

— Ето твоя подарък, който Ларош ми даде преди малко.

Тя му подаде една малка черна кутийка, която приличаше на кутия за скъпоценности. Той я отвори равнодушно и видя кръста на Почетния легион.

Той пребледня малко, после се усмихна и каза:

— Предпочел бих десет милиона. Това не му струва скъпо.

Мадлен очакваше голяма радост, поради което се ядоса на тая студенина.

— Наистина, ти си невъзможен. Сега нищо не може да те зарадва.

— Тоя човек — отговори той спокойно, — просто си плаща дълга. А той ми дължи още много…

Тя се учуди от тона му и продължи:

— Но това не е лошо, на твоите години…

— Всичко е относително — рече той. — Днес можех да имам повече.

Той взе кутията, сложи я отворена върху камината, погледа няколко минути лъскавата звезда, която се намираше вътре, затвори кутията и си легна, свивайки раменете си.

И наистина, Държавен вестник от първи януари публикува, че г-н Проспер Жорж Дю Роа, публицист, получава званието „Кавалер на Почетния легион“ поради големи заслуги.

Името му беше вписано с две думи и това направи на Жорж много по-голямо удоволствие, отколкото самия орден.

Един час след като прочете тая новина, станала вече публична, той получи от г-жа Валтер писмо, в което тя го молеше да отиде същата вечер с жена си на вечеря у тях, в чест на това отличие. Той малко се подвоуми, после като хвърли писмото, писано с двусмислени изрази, каза на Мадлен:

— Тази вечер ще вечеряме у семейство Валтер.

Тя се изненада и каза:

— Ами аз мислех, че ти не искаш вече да стъпваш у тях.

— Промених решението си — каза той.

Когато пристигнаха, г-жа Валтер беше самичка в малкия будоар, стил Людовик XVI, който беше определен за близки гости. Облечена в черна рокля, тя беше напудрила косата си и това я правеше прелестна. Отдалече тя изглеждаше стара, а отблизо твърде млада.

— Вие в траур ли сте? — попита Мадлен.

— И да, и не — отговори тя нажалено. — Никого от своите не съм изгубила, но съм стигнала на тази възраст, когато човек носи траур за живота си. Днес го облякох, за да го осветя. Занапред ще го нося в сърцето си.

„Ще трае ли дълго това решение?“ — помисли Дю Роа.

Вечерята премина почти мрачно. Само Сюзан дърдореше непрекъснато. Роза изглеждаше замислена. Всички честитиха на Жорж.

Вечерта потеглиха за вкъщи, като, разговаряйки минаха през салоните и през зимната градина. Понеже Дю Роа вървеше отзад с г-жа Валтер, тя го хвана за ръката:

— Слушайте — каза тихо тя. — Никога вече няма да ви говоря за нищо, но вярвайте Жорж! Както виждате не ви говоря на ти. Не мога да живея без вас, не мога. Това е невъобразимо мъчение. През целия ден и цялата нощ ви усещам, вие постоянно сте пред очите ми, чувствам ви в сърцето си и в тялото си. Сякаш сте ми дали да пия отрова, която ме къса отвътре. Не мога! Не, не мога. Иска ми се да бъда за вас само една стара жена. За да ви покажа това, аз направих косата си бяла. Но идвайте тука, идвайте от време на време като приятел.

Тя му беше хванала ръката и я стискаше, като впиваше ноктите си в нея.

— То е решено — отговори той спокойно. — Няма нужда да говорим пак за това. Както виждате, щом получих писмото ви, веднага дойдох.

Валтер, който вървеше напред с двете си дъщери и Мадлен, почака Дю Роа близо до „Исус, който ходи по водата“.

— Представете си — каза той, като се смееше, — вчера намерих жена си коленичила пред тая картина, като в някой параклис. Тук тя се молеше. И аз се смях!

Г-жа Валтер възрази с твърд глас, в който трептеше тайната екзалтация:

— Този Христос ще избави душата ми. Той ми дава мъжество и сила всеки път, когато го погледна.

И, като се спря срещу изправения сред морето Бог, тя каза:

— Колко е хубав! Колко се страхуват от него и колко го обичат хората! Погледнете главата му, очите му. Колко е прост и в същото време свръхестествен!

Сюзан извика:

— На вас, Бел Ами, прилича. Уверена съм, че ако имахте бакенбарди или ако той беше обръснат, и двамата щяхте съвсем да си приличате. Това е наистина поразително!

Тя поиска от него да се изправи до самата картина и всички признаха, наистина, че двете лица си приличат!

Всички се изненадаха. На Валтер това нещо му се стори много чудновато. Мадлен усмихнато каза, че Исус изглежда по-мъжествен.

Г-жа Валтер стоеше неподвижна, като гледаше с втренчени очи лицето на своя любовник до лицето на Христос. Тя беше станала толкова бледа, колкото бяла беше и косата й.

VIII.

През останалото време от зимата семейство Дю Роа често отиваше у семейство Валтер. Дори Жорж всеки ден обядваше там самичък, защото Мадлен казваше, че е уморена и предпочиташе да остане вкъщи.

Той беше определил петъците за посещение там и тези вечери г-жа Валтер не канеше други; този ден беше определен само за Бел Ами. След обеда играеха на карти, хранеха китайските риби, веселяха се. Много пъти зад някоя врата, зад група дървета в зимната градина или в някои тъмен ъгъл, г-жа Валтер ненадейно сграбчваше в прегръдките си младия мъж и с всички сили го притискаше към гърдите си и му шептеше на ухото:

— Обичам те!… Обичам те!… Обичам те с цялата си душа!…

О той винаги хладно я отблъскваше, като отговаряше сухо:

— Ако пак започнете, няма повече да стъпя тук.

Веднъж, към края на март, се заговори за женитбата на двете сестри. Роза, казваха, щеше да се омъжи за граф дьо Латур Ивелин, а Сюзан за маркиз дьо Казол. И двамата бяха станали твърде свои в къщата и с тях се отнасяха особено благосклонно.

Жорж и Сюзан общуваха в братска и свободна интимност, цели часове си говореха, подиграваха се с всички и изглеждаше, че много им е приятно да са заедно. Втори път никога не бяха говорили за възможната женитба на Сюзан, нито за кандидатите, които се явяваха.

Една сутрин г-н Валтер заведе Дю Роа в дома си на закуска. След закуската г-жа Валтер бе извикана да говори с един иконом. Тогава Жорж каза на Сюзан:

— Да отидем да нахраним червените риби.

И двамата взеха от трапезата един голям къс хляб и отидоха в зимната градина. Върху мраморната настилка около басейна бяха наредени възглавници, за да може да се седи на колене и да се наблюдават отблизо плаващите риби. Двамата коленичиха един до друг и, наведени над водата, започнаха да хвърлят късчета хляб. Рибите веднага се доближиха, като си движеха опашките, удряха перките си и въртяха големите си изпъкнали очи, преобръщаха се, гмуркаха се, за да уловят храната, и пак се показваха на повърхността, за да искат друга. Те правеха смешни движения с устата си, бързи, внезапни скокове, чудновати обръщания. Тези малки чудовища се пръскаха като огньове в прозрачната вода по златния пясък или се спираха и си показваха синята ивица, която окръжаваше люспите им.

Жорж и Сюзан гледаха отразените си лица във водата и се усмихваха.

Изведнъж той каза тихо:

— Сюзан, не е добре да криете някои неща от мене.

— Какво крия, Бел Ами? — попита тя.

— Не си ли спомняте какво ми обещахте тук, на това място, във вечерта на бала?

— Не си спомням.

— Да споделяте с мене, когато някой ви поиска ръката.

— И какво?

— Поискаха ви ръката…

— Кой?

— Вие го знаете.

— Заклевам ви, никого не познавам.

— Да, познавате го. Тоя голям себелюбец, маркиз дьо Казол.

— Преди всичко той не е себелюбец.

— Възможно е; но е глупав, съсипан от картоиграене и изтощен от пирувания. Наистина, той е добър кандидат за вас, която сте толкова хубава, толкова свежа, толкова умна.

— Вие какво имате против него? — попита тя усмихнато.

— Аз ли? Нищо.

— Имате. Защото той не е такъв, какъвто го обрисувахте.

— Да, той е глупав и интригант.

Тя се обърна и престана да гледа във водата.

— Но вие защо сте против?

И той изговори, сякаш му изтръгват някаква тайна от сърцето:

— Имам… Имам… Имам това, че ревнувам…

— Вие ли? — попита тя изненадано.

— Да, аз.

— Я виж. Ами защо?

— Защото съм влюбен във вас. И вие знаете това.

Тогава Сюзан каза строго и твърдо:

— Вие, Бел Ами, сте луд.

— Много добре зная, че съм луд — отвърна той. — Ако не бях луд, щях ли да ви кажа това аз, женен мъж, на вас, младо момиче? Аз съм нещо повече от луд, престъпник съм, дори нехранимайко. Без да имам някаква надежда, аз си губя ума по тая мисъл. И когато чувам да казват, че ще се омъжите, дотолкова се разболявам, че ми иде да убия някого. Трябва да ми простите за това, Сюзан!

Той млъкна. Всички риби, на които вече не хвърляха хляб, стояха неподвижни, почти наредени по права линия, също като английски войници, и гледаха лицата на Сюзан и Жорж.

Сюзан, полутъжна, полувесела, каза:

— Жалко е, че сте женен. Какво да се прави? Няма начин. Свършено е!

Той ненадейно се обърна към нея и, съвсем близо до лицето й, каза:

— Ако бях свободен, щяхте ли да се омъжите за мен?

— Да, Бел Ами — отговори тя, — непременно щях да се омъжа за вас, защото вие ми харесвате много повече от всички други.

Той стана:

— Благодаря… благодаря… И моля ви се, за никого не се съгласявайте да се омъжите. Почакайте още малко. Моля ви се! Давате ли ми дума за това?

Малко смутена и без да разбира какво иска той от нея, тя каза:

— Обещавам ви.

Дю Роа хвърли във водата големия къс хляб, който още държеше в ръцете си, и избяга, сякаш беше си изгубил ума, без да каже сбогом. Всички риби лакомо се спуснаха върху хляба, който плуваше и започнаха да го ръфат с ненаситните си уста. Те го отвлякоха на другия край на басейна, движещи се под него, образуваха една подвижна маса, приличаща на въртящо се цвете, паднало във водата.

Сюзан, учудена, неспокойна, стана и бавно тръгна към къщи.

Жорж си беше отишъл.

Той се прибра в дома си много спокоен. Мадлен пишеше писма.

— Ще обядваш ли в петък у семейство Валтер? — попита той. — Аз ще обядвам.

— Не — каза тя нерешително. — Не ми е добре. Предпочитам да си остана вкъщи.

— Както обичаш — отговори той. — Никой не те задължава.

Жорж взе шапката си и отново излезе.

Той отдавна я дебнеше, наблюдаваше всичките й постъпки. Часът, който той чакаше, най-сетне настана. По гласа, с който тя отговори „предпочитам да остана у дома си“, той никак не се излъга.

Жорж беше любезен с нея и през следващите дни. Той изглеждаше дори весел, нещо, което не беше вече характерно за него напоследък. Тя му казваше:

— Най-сетне ти пак започна да ставаш мил.

В петък той излезе рано, за да се поразходи, както казваше, преди да отиде у семейство Валтер. В шест часа вече беше на площад „Нотр дам дьо Лорет“, за да наеме файтон.

— Ще спрете на улица „Фонтен“, срещу седемнайсети номер — каза той на коларя — и ще стоите там, докато ви заповядам. После ще ме заведете на улица „Лафайет“, пред ресторант „Кок Фезан“.

Файтонът потегли и Дю Роа спусна завеските. Щом стигна до своята къща, той впери очи към вратата. След десет минути чакане той видя, че Мадлен излезе и тръгна към булеварда. След като тя се отдалечи, той си подаде главата от вратата и извика:

— Карайте!

Колата пак потегли и спря пред „Кок Фезан“, буржоазен ресторант, както бе известен в квартала. Жорж влезе в общата зала. Докато се хранеше, той поглеждаше от време на време часовника си. В седем и половина, след като си изпи кафето, поръча две чаши хубаво шампанско и изпуши бавно една цигара. След това излезе, хвана друг файтон. Слезе на улица „Рошфун“, пред къщата, която бе посочил на водача.

Без да попита портиера, той се качи на третия етаж и когато слугинята отвори вратата, той попита:

— Тука ли е господин Гибар дьо Лорм?

— Да, господине.

Слугинята го въведе в салона, където той почака малко. После влезе един висок мъж с орден, с войнишка стойка, със сива коса, макар и да бе още млад. Дю Роа го поздрави и му каза:

— Както предполагам, господин полицейски пристав, жена ми вечеря с любовника си в една квартира, която са наели на улица „Дьо Мартир“.

Приставът се поклони и каза:

— На ваше разположение съм, господине.

Жорж продължи:

— Вие имате право да влизате в частен дом до девет часа, нали? Мине ли тоя час, вие вече не можете да влизате, за да освидетелствате едно прелюбодеяние.

— Не, господине, зиме до седем часа, от тридесет и първи март нататък до девет часа. Днес сме пети април — значи имаме време до девет часа.

— Е, добре, господин пристав. Долу ни чака един файтон и ние можем да вземем агентите, които ще ви придружават и ще почакаме малко пред вратата. Колкото по-късно идем, толкова по-голяма надежда имаме да ги заварим на мястото на престъплението.

— Както обичате, господине.

Приставът излезе, после пак се върна, облечен в пардесю, което закриваше трицветния му пояс. Той се отдръпна, за да мине Дю Роа. Но журналистът, който се беше замислил, отказа да излезе пръв, като повтаряше:

— След вас… след вас…

Приставът се поклони и излезе, а след него и Жорж.

Най-напред те отидоха в участъка да вземат трима агенти, цивилно облечени, които чакаха, защото Жорж още през деня беше казал, че тази вечер ще стане залавянето. Един от агентите се качи на капрата, до коларя. Другите двама влязоха във файтона, който потегли за улица „Дьо Мартир“.

— Имам плана на апартамента — каза Дю Роа. — На втория етаж, най-напред ще влезем в една малка чакалня, после в трапезарията, след това в спалнята. И трите стаи са свързани. Нито една врата не може да улесни бягството им. Наблизо има един ключар, който е готов да дойде, щом го извикате.

Като стигнаха до посочената къща, часът беше осем и четвърт. Те чакаха повече от двадесет минути. И когато наближи осем и три четвърти, Жорж каза:

— Да вървим.

И те се качиха по стълбите, без да се обадят на портиера, който, впрочем, не ги и забеляза. Един от агентите остана на улицата, за да пази входа. Четиримата спряха на втория етаж и най-напред Дю Роа долепи ухото си до вратата, а после погледна през ключалката на бравата. Той нищо не чу и нищо не видя. Позвъни.

Приставът каза на агентите си:

— Вие ще останете тука и ще бъдете готови за повикване.

След две-три минути Жорж пак позвъня няколко пъти едно след друго. Чу се шум в апартамента, после леки стъпки, които приближиха към вратата. Някой идваше да види кой звъни. Тогава Жорж силно потропа с пръст по дървената врата. Един глас, женски глас, в който личеше старание да се измени, попита:

— Кой е там?

— Отворете, в името на закона — отговори приставът.

Гласът повторно попита:

— Кой сте вие?

— Полицейски пристав съм. Отворете или ще разбия вратата.

Гласът продължи:

— Какво искате?

— Аз съм — каза Дю Роа. — Напразно се мъчите да ни заблудите и да ни отклоните.

Леките стъпки, стъпки на боси крака, се отдалечиха и след няколко секунди пак се върнаха.

— Ако не искате да отворите — каза Жорж, — ние ще разбием вратата.

И той стискаше дръжката на бравата, а с рамото си леко натискаше. Понеже вече никой не отговаряше, той изведнъж я заклати толкова силно и толкова здраво, че старата брава на вратата се счупи. Пантите се откъртиха и излязоха от дървото и Жорж едва не падна върху Мадлен, която стоеше в чакалнята, облечена в риза, с разрошени коси, с боси крака и със свещ в ръка.

— Тя е — извика той. — Хванахме ги.

И той се спусна в апартамента. Приставът си свали шапката и тръгна след него. И Мадлен, уплашена тръгна след тях, като им светеше.

Те минаха през трапезарията, в която по нераздигнатата маса се виждаха остатъците от вечерята: празни бутилки от шампанско, отворена кутия от чер гъши дроб, кости от кокошка и полуизядени филии хляб. В две чинии, оставени на лавицата, имаше черупки от стриди.

Стаята изглеждаше разхвърляна, сякаш е имало борба. На един стол бе преметната рокля, а мъжки панталони бяха хвърлени на облегалката на креслото. На пода до леглото бяха изхлузени четири обувки — две големи и две малки.

Това бе стая в къща под наем, с обикновени мебели, където се носеше оная отвратителна, неприятна миризма на хотелски стаи, миризма от завесите, постелите, стените, столовете, миризма от всички ония, които са спали един ден или са живели шест месеца в тоя дом и са оставили нещо от своя дъх, от своя човешки дъх, който прибавен към дъха на предишните обитатели, образуваше една смесена и нетърпима, еднаква за всички такива места воня.

Върху камината бяха натрупани чиния за банички, „Шартрьоз“ и две наполовина пълни чаши; на бронзовата окачалка беше закачена голяма мъжка шапка.

Приставът бързо се обърна, погледна Мадлен в очите и я попита:

— Вие ли сте госпожа Клара-Мадлен Дю Роа, законна съпруга на господин Проспер Жорж Дю Роа, публицист, който се намира тук?

— Да, господине — със задавен глас отговори тя.

— Какво правите тук?

Мадлен мълчеше.

Приставът повтори.

— Какво правите тука? Намирам ви вън от вашата къща, почти полугола, в нает апартамент. Какво сте дошла да правите тук?

Той почака малко. И понеже тя продължаваше да мълчи, каза:

— Щом вие, госпожо, не искате да кажете, ще бъда принуден да констатирам факта.

В леглото имаше човек, скрит под чаршаф. Приставът се доближи и извика:

— Господине!

Мъжът не мръдна. Той сякаш обърна гърба си, а главата му беше пъхната под възглавницата.

— Господине — повтори приставът, — моля ви се не ме принуждавайте да постъпвам по-решително.

Но завитото тяло продължаваше да стои неподвижно, сякаш беше мъртво.

Дю Роа беше се доближил до леглото, хвана покривката, издърпа я и, като махна възглавницата, откри бледото лице на г-н Ларош Матьо. Той се наведе над него и разтреперан от желание да го улови за гушата и да го удуши, със стиснати зъби му каза:

— Поне се покажете по-мъжествен в безчестието си!

Приставът пак го попита:

— Кой сте вие?

Понеже слисаният любовник не отговори, той продължи:

— Полицейски пристав съм и ви каня да си кажете името.

Жорж, който трепереше, с животински гняв извика:

— Отговаряйте, подлецо, или аз ще ви кажа името!

Тогава легналият мъж проговори:

— Господин приставе, вие не бива да оставяте да ме обижда тоя човек. С вас ли или с него имам работа? На вас ли или на него трябва да отговоря?

Изглеждаше, че не бе му останала слюнка в устата.

— На мене, господине — отговори приставът, — само на мене. Питам ви, кой сте вие?

Мъжът в леглото мълчеше. Той държеше чаршафа стегнато около врата си и си въртеше уплашените очи. Малките му щръкнали мустачки изглеждаха съвсем черни при вида на бледото му лице.

— Не искате ли да отговорите? — попита приставът. — Тогава аз ще се принудя да ви арестувам. Станете. Ще ви разпитам, когато се облечете.

Той се размърда в леглото.

— Но не мога пред вас.

— Защо? — попита приставът.

— Защото — замънка той, — защото… съм съвсем гол.

Дю Роа започна да се смее и като взе падналата на земята риза, хвърли я на леглото и извика:

— Хайде, ставайте, щом сте се съблекли пред жена ми, защо да не се облечете пред мене.

После обърна гърба си и отиде към камината.

Мадлен, като видя, че всичко е изгубено, започна да възвръща хладнокръвието си, готова беше на всичко. В очите й светеше дръзко мъжество; тя сви едно парче хартия и запали, като за приемане на гости, десетте свещи на старите свещници, които стояха на ъглите на камината. После се облегна на мрамора и, като простря на угасващия огън един от босите си крака, който повдигна отзад фустата й, тя взе цигара, запали я и започна да пуши.

Приставът беше се върнал при нея, докато любовникът й се обличаше.

— Често ли вършите тая работа? — попита тя.

— Колкото е възможно по-рядко, госпожо — отговори той сериозно.

Тя се усмихна иронично и каза:

— Съчувствам ви, но това не е приятна работа.

Тя се преструваше, че не гледа, че не вижда мъжа си.

Господинът от леглото продължаваше да се облича. Той си бе обул панталоните и обущата и се приближи, като обличаше жилетката си. Полицейският пристав се обърна към него и каза:

— Ще ми кажете ли сега, господине, кой сте?

Той не отговори:

— Принуден съм да ви арестувам — каза приставът.

Тогава човекът бързо извика:

— Не се докосвайте до мене. Аз съм неприкосновен!

Дю Роа се спусна към него, като искаше да го повали на земята и изръмжа в лицето му:

— Тук се касае до заварено престъпление… до заварено престъпление. Ако искам, мога да кажа да те арестуват… Да, мога. Тоя човек се нарича Ларош Матьо и е министър на външните работи.

Полицейският пристав отстъпи назад смаян и каза:

— Наистина, господине, ще ми кажете ли най-сетне кой сте?

— За пръв път тоя нехранимайко не излъга — с нежелание каза човекът. — Наистина се казвам Ларош Матьо, министър.

После вдигна ръката си към гърдите на Жорж, където се показваше като огнец една малка червена точка, и добави:

— И тоя нехранимайко носи на дрехата си почетния кръст, който аз съм му дал.

Дю Роа побледня. С едно бързо движение той откъсна от бутониерата си червената лентичка, хвърли я в огъня и рече:

— Ето колко струва един орден, който се дава от развратници като вас.

Те застанаха лице срещу лице, разярени, със стиснати юмруци, единият слаб, със спуснати мустаци, а другият — дебел, със завити мустаци.

Приставът бързо застана между тях и, като ги отблъсна с ръце, каза:

— Господа, вие се забравяте, губите достойнството си!

Те млъкнаха и се обърнаха гърбом един към друг. Мадлен, неподвижна, продължаваше да пуши и се усмихваше.

Полицейският пристав поде:

— Господин министре, заварих ви самичък с г-жа Дю Роа, която е тука, заварих вас легнал, а нея полугола. Понеже вашите дрехи бяха разхвърляни тук-там из стаята, това означава заварено престъпление — прелюбодеяние. Вие не можете да откажете нещо очевидно. Какво има да отговорите?

Ларош Матьо измънка:

— Няма какво да кажа, изпълнете задълженията си.

Приставът се обърна към Мадлен:

— Признавате ли, госпожо, че господинът е ваш любовник?

Тя смело отговори:

— Не отказвам, той е мой любовник — отвърна тя.

— Това е достатъчно.

След това приставът си записа някои неща за състоянието и разположението на къщата. Като свърши писането, министърът, който вече се беше облякъл и чакаше с палто и шапка в ръце, попита:

— Нужен ли съм ви още, господине? Какво трябва да направя? Мога ли да си вървя?

Дю Роа се обърна към него, усмихна се нахално и каза:

— Защо? Ние свършихме. Вие можете, господине, пак да си легнете. Ние ще ви оставим самички.

И като си сложи ръката на рамото на полицейския пристав, добави:

— Да си вървим, господин приставе, ние тука нямаме повече работа.

Изненадан сякаш, приставът тръгна след него. Но на прага на стаята Жорж се спря, за да му даде път да мине. Приставът от вежливост отказа да мине:

— Минете, господине — настояваше Дю Роа.

— След вас — каза приставът.

Тогава Жорж се поклони и иронично-вежливо каза:

— Ваш е редът, господин полицейски пристав. Аз тук съм почти у дома си.

После затвори предпазливо вратата.

След един час Жорж Дюроа отиде в редакцията на „Ла ви франсез“. Г-н Валтер беше там. Той продължаваше да ръководи и грижливо да наблюдава вестника си, който вече се разпространяваше добре и спомагаше много на увеличаващите се операции на банката му.

Директорът вдигна главата си и попита:

— Идвате ли? Много особен изглеждате. Защо не дойдохте у дома да вечеряте? Откъде идвате?

Дю Роа, който беше уверен в силата си, като наблягаше на всяка дума каза:

— Свалих министъра на външните работи.

Валтер помисли, че той се шегува.

— Да, свалихте го долу… Как?

— Ще променя кабинета. Това е. Отдавна трябваше да се изпъди тоя нехранимайко.

Старецът, смаян, помисли, че хроникьорът му е пиян и каза:

— Вие говорите глупости.

— Съвсем не. Заварих г-н Ларош Матьо да блудства с жена ми. Полицейският пристав констатира факта. Министърът е опозорен.

Валтер слисан махна очилата си и попита.

— Да не се подигравате с мене.

— Съвсем не. Аз дори ще напиша за това отзив. Ще съборя този измамник, тоя нехранимайко, този обществен злосторник.

Жорж сложи ръката си на едно кресло и добави:

— Горко на ония, които ми се препречват на пътя. Аз никога не прощавам.

Директорът още се двоумеше дали добре разбира. Той каза:

— Но… жена ви.

— Аз още утре сутринта ще дам заявление за развод. Ще я препратя при покойния Форесте.

— Ще се разведете?

— Дявол да го вземе, аз бях станал за смях. Но трябваше да се правя на глупав, за да ги уловя. И това стана. Господар съм на положението.

Г-н Валтер не можеше още да дойде на себе си; той гледаше Дю Роа с уплашени очи и си мислеше: „Дявол да го вземе, този човек трябва да се държи с добро“.

Жорж продължи:

— Свободен съм вече… Имам и известно богатство. През месец октомври ще има избори и аз ще се кандидатирам в родното си място. С тая жена, която беше съмнителна за всички, досега не можех да се издигна и да се наложа, за да ме почитате. Тя ме беше взела за глупец, тя ме измами и зароби. Но като разбрах играта й, следих я, тая никаквица.

Той се засмя и добави:

— Горкият Форесте беше рогльо… Рогльо без да се сеща, доверчив и спокоен. Ето, че се отървах от крастата, която ми беше оставил. Ръцете ми са развързани. Сега вече мога да се издигна.

Той беше възседнал един стол и повтори, сякаш бълнуваше:

— Ще се издигна.

А дядо Валтер продължаваше да го гледа с опулени очи, очилата му бяха вдигнати на челото; той си мислеше: „Наистина ще се издигне тоя нехранимайко“.

Жорж стана.

— Ще напиша отзив. Трябва внимателно да го напиша. Но знаете ли, това ще бъде ужасно за министъра. Тоя човек е обречен на гибел. Не може да се измъкне от пропастта. „Ла ви франсез“ няма вече интерес да го котка.

Старецът се подвоуми малко, после каза:

— Правете — каза той, — каквото искате. Пада им се на такива, които попадат в такава каша.

IX.

Бяха изминали три месеца. Разводът на Дю Роа току-що беше приключил. Мадлен пак взе името на Форесте. И понеже семейство Валтер щяха да заминат на петнайсети юли за Трувил, решиха преди да се разделят да прекарат един ден извън града.

Избраха четвъртък и тръгнаха на път в девет часа сутринта, с голям файтон с шест места, теглен от четири коня.

Щяха да закусят в Сен Жермен. Бел Ами беше поискал да бъде сам с компанията, защото не можеше да търпи присъствието и лицето на маркиз дьо Казол, но в последния час се реши да грабнат направо от леглото граф дьо Латур Ивелин. Бяха му съобщили още преди един ден. Файтонът бързо мина през Елисейските полета, а после през Булонската гора.

Времето беше чудесно, не много горещо лятно време. Лястовиците образуваха в небесната синина големи криви линии, които сякаш се виждаха и след изчезването на птиците.

Трите жени бяха седнали във файтона — майката между двете дъщери, а тримата мъже — срещу тях — Валтер между двамата поканени.

Преминаха Сена, отминаха Мон Валериан, стигнаха Бижувал и след това вървяха покрай реката чак до Пек.

Граф дьо Латур Ивелин — мъж в доста напреднала възраст, с дълги и редки бакенбарди, краищата на които се развяваха от най-малкото подухване на вятъра, караше Дю Роа да казва: „Той добре използва вятъра за брадата си“ — нежно гледаше Роза. Те бяха сгодени от един месец насам.

Жорж, много бледен, често поглеждаше Сюзан, която също беше бледа. Погледите им се срещаха и те сякаш се разбираха, разменяха тайно някоя мисъл. Г-жа Валтер беше спокойна, щастлива.

Закуската продължи доста време. Преди да тръгнат за Париж, Жорж предложи да направят една обиколка по терасата.

Най-напред се спряха, за да се насладят на гледката. Всички се наредиха край стената и се възхищаваха от обширността на хоризонта. Сена течеше в полите на един дълъг хълм по посока към Мазон Лафит. Реката приличаше на исполинска змия, простряна в зеленината. Отдясно, на върха на хълма, Морлайският водопровод издигаше в небето своя грамаден профил на гъсеница с два крака и отдолу Морли се губеше в една гъста група дървета.

По обширното поле, което се простираше отсреща, тук-там се виждаха села.

Водоемите на Везине образуваха бистри и чисти езера. Отляво, съвсем надалече, се виждаше островърхата камбанария на Сартрувил.

— Никъде в света — каза Волтер — не се среща такава гледка. Като нея няма и в Швейцария.

Те вървяха бавно, за да могат по-дълго да се наслаждават на тая гледка.

Жорж и Сюзан останаха назад. Щом другите се отдалечиха от тях на няколко крачки, той й каза тихо и сдържано:

— Сюзан, обожавам ви. До полуда ви обичам.

— И аз, Бел Ами — прошепна тя.

— Ако не ми станете жена — продължи той, — ще напусна Париж и Франция.

— Опитайте се тогава — отговори тя — да ме поискате от баща ми. Може би ще се съгласи.

— Не, вече десети път ви повтарям, че това е безполезно. Ще ми затворят вратата на вашата къща; ще ме изпъдят от вестника; и дори няма да можем да се виждаме. Уверен съм, че ако ви поискам, нищо добро няма да излезе. Обещали са ви на маркиз дьо Казол. Надяват се, че накрая ще се съгласите и чакат.

— Какво трябва да се направи тогава? — попита тя.

Той се подвоуми, погледна я отстрани и каза:

— Обичате ли ме дотолкова, че да направите една лудост?

— Да — отговори тя решително.

— Една голяма лудост?

— Да.

— Най-голямата лудост?

— Да.

— Ще бъдете ли доста смела да не се боите от баща си и майка си?

— Да.

— Наистина ли? Тогава има един начин, един-единствен начин. Това трябва да направите вие, а не аз. Слушайте. Тая вечер, като се върнем, ще отидете по-напред при майка си, когато няма никой при нея, и ще й кажете, че искате да се омъжите за мен. Тя страшно ще се развълнува и силно ще се разсърди…

— О! Мама ще се съгласи — прекъсна го Сюзан.

— Не — отвърна той живо. — Вие не я познавате. Тя повече ще се разсърди и разгневи, отколкото баща ви. Ще видите, че тя ще откаже. Но вие ще се държите твърдо, няма да отстъпвате; ще повтаряте, че искате мене за мъж, мене и никой друг. Ще направите ли това?

— Ще го направя.

— След като разговаряте с майка си, същото нещо ще кажете на баща си, много сериозно, много решително.

— Да, да. А после?

— А после, ето това е най-сериозното. Ако сте решена, ако сте решена твърдо, твърдо решена да бъдете моя жена, моя мила, моя мила Сюзан, аз ще ви… ще ви отвлека!

Тя така много се зарадва, само дето не изръкопляска.

— О! Какво щастие! Ще ме отвлечете? Кога ще ме отвлечете?

Цялата древна поезия за нощни отвличания, всички прелестни приключения, които се разказват из книгите, изведнъж изплуваха в главата й, струваше й се, че всичко това е един вълшебен сън, който наближава да се сбъдне.

— Кога ще ме отвлечете? — отново попита тя.

— Тая вечер… Тая нощ — отговори той много тихо.

— Ами къде ще отидем? — попита тя разтреперена.

— Това е моя тайна. Размислете добре върху онова, което ще направите. Мислете добре, тъй като след това бягство вие ще бъдете моя жена! Това е единственият начин, но е… но е много опасно за вас.

— Готова съм на всичко — каза тя. — Къде ще ви намеря пак?

— Ще можете ли да излезете от дома си самичка?

— Да. Зная да отварям малката врата.

— Е, добре! Когато портиерът си легне, около полунощ, елате да ме намерите на площад „Де ла Конкорд“. Ще ме намерите в един файтон, спрян пред министерството на мореплаването.

— Ще дойда.

— Наистина ли?

— Да.

Той й улови ръката, целуна я и каза:

— Ах! Колко ви обичам! Колко сте добра и смела! Значи вие не искате да вземете за мъж господин дьо Казол?

— О! Не!

— Баща ви разсърди ли се много, когато казахте „не“?

— То се знае; той пак искаше да ме изпрати в манастир.

— Вие виждате, че трябва да бъдете решителна.

— Ще бъда.

Тя гледаше обширния хоризонт с глава, изпълнена с мисълта за отвличането. Тя ще бъде отвлечена!… Тя се гордееше с това! Тя никак не искаше да знае за честта си, за онова, което я очакваше.

Г-жа Валтер се обърна и извика:

— Защо не дойдеш тука, мое дете? Какво правиш с Бел Ами?

Жорж и Сюзан застигнаха другите. Те говореха за морските бани, където скоро щяха да отидат. После, за да не минат по същия път, те се върнаха през Шату.

Жорж вече нищо не говореше. Той си мислеше: ако Сюзан бъде поне по-смела, най-сетне той ще сполучи. От три месеца насам той я вплиташе в непреодолимата мрежа на своята нежност. Той я плени, завладя я. Предизвика я да се влюби тя в него, както само той умееше да прави това. Той лесно завладя нейната наивна душа на кукла. Жорж успя най-напред да я накара да не се съгласява да стане жена на г-н дьо Казол. А сега я накара да се съгласи да избяга с него. Защото нямаше друг начин.

Г-жа Валтер, той много добре знаеше това, никога няма да се съгласи да му даде дъщеря си. Тя все още го обичаше, тя винаги ще го обича с неукротима буйност. Той я задържаше със своята умишлена студенина, но усещаше, че безсилна и ненаситна страст я измъчва. Той не ще може никога да я склони. Никога тя няма да се съгласи Сюзан да се омъжи за него. Но успее ли веднъж да измъкне от тях момичето, той ще влезе в преговори с бащата.

Като мислеше за всичко това, той отговаряше с откъслечни фрази на онова, което му казваха, и което никак не чуваше. Когато стигнаха в Париж, той сякаш дойде на себе си.

И Сюзан мислеше. Звънчетата на четирите коня дрънчаха в главата й, показваха й големи пътища без край, осветени от луната.

Когато файтонът спря в двора на къщата, поканиха Жорж на вечеря, но той отказа и се върна у дома си.

След като похапна малко, той подреди книжата си, сякаш се готвеше за дълъг път. Няколко компрометиращи писма той изгори, други скри, а на неколцина приятели написа писма.

От време на време той поглеждаше стенния часовник и си мислеше: „Сега там сигурно е горещо“. Неспокойствие гризеше сърцето му. Ако не сполучи? Но от какво ще се бои? Той все още може да се отърве. А пък играта, която тая вечер играеше, беше много сериозна.

Към единайсет часа той излезе, нае файтон и потегли към площад „Де ла Конкорд“, край министерството на мореплаването.

От време на време той запалваше клечка кибрит, за да види колко е часът. Когато наближи полунощ, нетърпението му се засили. Той непрекъснато си подаваше главата през вратичката, за да гледа. Един далечен часовник удари дванадесет, после друг по-наблизо, после два заедно, после един, последен, много надалеч. Когато тоя, последният, престана да бие, той си помисли: „Свърши. Работата пропадна. Тя няма да дойде“.

Но той реши да чака тука до съмване. В такива работи човек трябва да бъде търпелив.

Когато вече беше се отчаял, че тя няма да дойде и се питаше какво ли се е случило, ненадейно едно женско лице мина покрай вратичката на файтона и попита:

— Вие ли сте, Бел Ами?

Той подскочи и се задави.

— Вие ли сте, Сюзан?

— Да, аз съм.

Той не можеше от вълнение да отвори бързо вратичката и повтаряше:

— А! Вие сте… Вие сте… Вие сте… Влезте.

Тя влезе и седна до него. Той извика на водача:

— Карайте!

И колата потегли.

Тя беше запъхтяна и не говореше.

— Е, добре, как стана всичко това? — попита той.

Тогава тя каза, почти премаляла:

— Ох! Ужасно беше, особено с мама.

Той беше неспокоен и трепереше.

— Майка ви? Какво ви каза тя? Разкажете ми.

— Ох! То беше ужасно. Влязох при нея и й казах добре приготвената си реч. Тогава тя побледня и извика: „Никога! Никога!“ Аз плаках, сърдих се, заклех се, че освен вас, за никого другиго няма да се омъжа. Помислих си, че ще ме бие. Тя стана като луда; тя ми каза, че пак ще ме пратят в манастир още на другия ден. Аз никога не бях я виждала такава, никога! Тогава тате, като чу всичко това, влезе вътре. Той не се разсърди, колкото нея. Но ми каза, че вие не сте достатъчно добър кандидат за мене. Понеже те и мене разсърдиха, започнах да викам по-силно от тях. И това ме накара да реша да бягам с вас. И аз дойдох. Къде отиваме сега?

Той нежно я обгърна през кръста; тя го слушаше най-внимателно, с разтуптяно сърце. Жорж усети в себе си омразна злоба против тях. Но той имаше вече дъщеря им и те сега ще видят…

— Много е късно сега да се качим на влака — отговори той, — затова този файтон ще ни заведе в Севр, където ще прекараме нощта. А утре ще заминем за Рош Гюйок. То е едно хубаво село край река Сена, между Монт и Боинер.

— Само че аз нямам със себе си никакви неща. Нищо нямам — каза тя.

Той се усмихна безгрижно и рече:

— Не се безпокой! Ние ще се устроим някак там.

Файтонът се носеше по улиците. Жорж хвана едната ръка на Сюзан и започна нежно и с уважение да я целува. Той не знаеше какво да й разказва, защото не познаваше платоническата любов.

Стори му се, че тя плаче.

— Какво ви е, мило мое дете? — попита той уплашен.

— Горката ми майка, сега няма да може да спи, ако е забелязала моето заминаване — с плачлив глас отговори тя.

А майка й наистина не спеше.

Щом Сюзан излезе от стаята й, г-жа Валтер остана самичка с мъжа си.

— Боже мой! Какво значи всичко това? — попита тя слисана, угнетена.

Валтер сърдито викаше:

— Това значи, че тоя интригант я е прелъстил. Той й внуши да не приеме Казол. Той сега гледа в зестрата й.

Валтер бясно крачеше из стаята. После каза:

— А и ти постоянно го викаше, ласкаеше го, глезеше го и се чудеше как да му угаждаш: „Бел Ами тук, Бел Ами там“, все това беше от сутрин до вечер. Това ти е отплатата.

Тя побледня и каза:

— Аз ли? Аз ли го канех?

Той й извика в лицето:

— Да, ти! Вие всички — и Марел, и Сюзан, и другите сте луди по него. Нима ти си мислиш, че аз не виждам, че ти не можеш и два дни да изтърпиш и да не го викнеш да дойде тук?

— Няма да ти позволя да ми говориш така — трагично се изправи тя. — Ти забравяш, че аз не съм била възпитана като тебе из бакалниците.

Той отначало остана неподвижен и смаян, после изказа една люта клетва и излезе, като блъсна вратата.

Щом остана самичка, тя инстинктивно отиде пред огледалото да се огледа, сякаш, за да види дали не е станала у нея някаква промяна, толкова невъзможно и чудовищно й се виждаше онова, което ставаше. Сюзан влюбена в Бел Ами! И Бел Ами иска да се ожени за Сюзан! Не! Тя сигурно се лъже, това не е вярно. Момичето навярно е усетило едно съвсем естествено увлечение към тоя хубав мъж. То се е надявало, че ще му стане мъж; то е извършило една необмислена постъпка! Но той? Той не може да бъде неин съучастник! Тя разсъждаваше развълнувана, както става винаги преди големи нещастия. Не, Бел Ами едва ли знае нещо за постъпката на Сюзан!

И тя дълго време мисли за възможното коварство и възможната невинност на тоя човек. Какъв нехранимайко е, ако той е приготвил тоя удар! И какво ще стане? Какви големи опасности и мъки предвиждаше тя.

Ако той нищо не знаеше, всичко може да се уреди. Щяха да предприемат едно пътуване със Сюзан за шест месеца и всичко щеше да свърши. Но как ще може след това да го гледа? Защото тя продължаваше да го обича. Тази страст беше се загнездила в нея подобно на върхове от стрела, които не могат вече да се извадят. Да живее без него, без да го вижда — това ще бъде смърт за нея.

Мислите й се лутаха в тия терзания и в тая неувереност. Тя започна да усеща някаква болка в главата. Тревожеше се от неизвестността, сърдеше се, че нищо не знае. Стенният часовник показваше един часа. „Аз не мога така да стоя, ще полудея — каза си тя. — Трябва да зная. Ще събудя Сюзан, за да я разпитам“.

И тя тръгна боса, за да не вдига шум, със свещ в ръката, към стаята на дъщеря си. Отвори тихо, влезе вътре, погледна в леглото. То не беше приготвено за спане. Отначало помисли, че Сюзан още спори с баща си. Но веднага мина през ума й едно ужасно подозрение и тя се завтече към мъжа си. С един скок се озова при него бледна и запъхтяна. Той беше легнал и още четеше.

— Какво има? Какво ти стана? — попита той уплашено.

— Видя ли Сюзан? — попита тя.

— Аз ли? Не! Защо?

— Тя… е… отишла. Няма я в… стаята й.

Той скочи от леглото, обу си чехлите и без панталони, само по риза, се спусна към стаята на дъщеря си. Щом влезе вътре и не я намери, у него не остана никакво съмнение, че тя е избягала. Той се тръшна на едно от креслата и тури лампата на земята пред себе си. След малко в стаята влезе и жена му. Тя едва изговори „Ами сега?“ Той вече нямаше сила да отговори; той не можеше вече да се сърди, само въздишаше:

— Свърши се вече, тя му е в ръцете. Ние сме изгубени.

Тя не разбираше и попита:

— Как така изгубени?

— Разбира се, изгубени. Сега той на всяка цена трябва да се ожени за нея.

— Той ли? Никога! Ти луд ли си? — почти като животно изпищя тя.

Той отговори тъжно:

— Няма никаква полза от писъци. Дю Роа я отвлече, обезчести я. Най-добре е да му я дадем. Ако постъпим умело, никой няма да чуе за това приключение.

Разтресена от ужасно вълнение, тя повтори:

— Никога! Никога няма да му дам Сюзан! Никога няма да се съглася!

— Но той я има, свърши се вече! И ще я има, и ще я крие дотогава, докато не отстъпим. Тъй че, за да избегнем скандала, трябва да отстъпим веднага.

Жена му, разкъсвана от скрита болка, повтори:

— Не! Не! Никога няма да се съглася!

— Но няма защо да спорим — продължи той. — Това трябва да стане. Ах, тоя нехранимайко, как ни изигра… Но все пак той е силен. Ние бихме могли да намерим много по-добър по положение, но по ум и бъдеще — не. Той е човек с бъдеще. Той ще стане депутат и министър.

— Никога няма да оставя да се ожени за Сюзан… Чуваш ли… Никога! — каза с дива енергия г-жа Валтер.

Накрая г-н Валтер се разсърди и, като практичен човек, започна да защитава Бел Ами.

— Мълчи… Повтарям, че трябва… И че без туй трябва. И кой знае? Може би няма да се каем. С такъв вид хора никой не знае какво може да стане. Ти видя как той с три статии събори тоя глупак Ларош Матьо и колко достолепно извърши това, което беше нещо крайно трудно за него като съпруг. Ще видим. Както и да е, ние се хванахме в клопката. Ние не можем вече да се измъкнем от нея.

На г-жа Валтер й идваше да извика, да се търкаля по земята, да си скубе косата. И тя отново извика с отчаян глас:

— Няма да я вземе… Аз… не… искам… Не!

Валтер стана, взе лампата и продължи:

— Наистина, ти си глупава като всички жени. Вие винаги действате импулсивно. Вие не умеете да се подчинявате на обстоятелствата, вие сте глупави! Аз ти казвам, че той ще се ожени за нея… Трябва да се ожени.

И той излезе, като си влечеше пантофите. Като комично видение, по нощна риза той мина по широкия коридор на обширната заспала къща и без шум влезе в стаята си.

Г-жа Валтер стоеше права, разкъсвана от непоносима болка. Тя все още не разбираше добре положението. Тя само страдаше. После й се стори, че не може да остане на това място неподвижна до сутринта. Усещаше в себе си силна нужда да бяга, да тича, да иска помощ, да й се помогне.

Тя мислеше кого би могла да повика при себе си. Кой човек? Тя не намираше кого. Някой свещеник! Да, някой свещеник. Тя ще падне пред него на колене, ще му изповяда всичко, ще изповяда пред него греха си и отчаянието си. Тогава той ще разбере, че тоя нехранимайко не може да се ожени за Сюзан и не би оставил да стане това.

Свещеник й трябваше веднага. Но къде да го намери? Къде да отиде да го намери? Тогава пред очите й се мерна като призрак кроткото лице на Исус, който върви по водата. Тя го видя, както го виждаше, когато гледаше картината. И той я повика и й каза: „Ела при мене. Ела, коленичи пред мене и аз ще те утеша и ще ти вдъхна какво трябва да направиш“.

Тя взе свещта, излезе от стаята и тръгна към зимната градина. Исус се намираше съвсем накрая, в една малка стаичка, която се затваряше със стъклена врата, за да не се развали от влагата картината. Тая стаичка й приличаше на параклис в гора със старинни дървета.

Когато г-жа Валтер влезе в зимната градина, понеже я бе виждала винаги хубаво осветена, тя остана поразена пред дълбокия мрак. Нежните растения сгъстяваха атмосферата с тежкия си дъх. И понеже вратите не се отваряха вече, въздухът на тая чудновата гора, затворен под стъкления свод, с мъка влизаше в гърдите, замайваше, опиваше, причиняваше удоволствие и страдание, предаваше усещане на раздразнително наслаждение и смърт.

Г-жа Валтер вървеше бавно, смутена от тъмнината, в която, при треперливата светлина на свещта, се очертаваха чудновати растения, приличащи на чудовища, на страшни, грозни същества. Изведнъж тя видя Христос. Отвори вратата и падна на колене. Отначало тя започна да се моли разсеяно, като изговаряше любовни думи, страстни и отчаяни молби. След това вдигна очи към него и я обзе страх. Той приличаше толкова много на Бел Ами. При трептящия блясък на единствената свещ, която едва го осветяваше, стори й се, че не Бог я гледаше, а нейният любовник. Същите негови очи, челото, изразът на лицето му и високомерието му.

— Исусе! Исусе! Исусе! — промълви тя.

И думата „Жорж“ напираше на устните й. Веднага й мина през ум мисълта, че тъкмо в тоя час Жорж, може би, владееше дъщеря й. Той беше сам с нея, някъде в някоя стая. Той! Той! Със Сюзан!

— Исусе!… Исусе!… — повтаряше тя, но мислеше за тях… за дъщеря си с любовника й. Те бяха самички в една стая… И беше нощ. Тя ги виждаше. Тя толкова ясно ги виждаше, че сякаш се изправяха пред нея, на мястото на картината! Те се усмихваха! Те се целуваха. Стаята беше тъмна. Тя стана да отиде при тях, да улови дъщеря си за косата и да я изтръгне от неговите прегръдки. Тя щеше да я улови за гушата, да я удари, дъщеря си, която се отдаваше на този човек. Тя я пипаше… Ръцете й се докоснаха до картината, до краката на Христос.

Г-жа Валтер силно извика и падна на гърба си. Свещта й се търкулна и угасна.

Какво стана после? Тя сънува дълго време странни, страшни сънища. Жорж и Сюзан постоянно минаваха пред очите й, заедно с Исус Христос, който благославяше престъпната им любов.

Тя смътно усещаше, че не се намира в стаята си. Искаше да стане, да тича, а не можеше. Чувстваше, че се вцепенява, че се сковават частите на тялото й. Само мисълта й оставаше будна, но измъчвана от ужасни, неистински, фантастични образи. Тя потъваше в странен сън, сън, който упояващите растения от южните страни вкарват в човешкия мозък чудновати форми и силни благоухания.

Сутринта намериха г-жа Валтер простряна в безсъзнание, почти бездиханна, пред „Исус, който ходи по вълните“. Вдигнаха я, но тя беше толкова зле, че животът й беше в опасност. Свести се едва на другия ден. Като си припомни за всичко случило се през нощта, тя се разплака.

Семейство Валтер обясниха на слугите, че Сюзан внезапно е заминала в манастир. А г-н Валтер отговори на едно дълго писмо на Дю Роа, че е съгласен дъщеря му да стане негова жена.

Бел Ами беше изпратил това писмо по пощата в часа, когато излизаше от Париж. Беше го написал още в навечерието на тръгването си. В това писмо той обясняваше, че отдавна обичал младото момиче, че никога не са се уговаряли предварително, но като видял, че тя съвсем свободно отива при него и му казва „Аз ще бъда ваша жена“, той решил, че има право да отговори на чувствата й, дори да пази в тайна това, докато не получи отговор от родителите й, отговор, който за него няма толкова важно значение, колкото волята на Сюзан.

Той искаше г-н Валтер да му отговори с писмо „До поискване“, а негов приятел щял да му препрати писмото.

Когато Жорж постигна целта си, двамата със Сюзан се върнаха в Париж. Бел Ами я изпрати при родителите й, а самият той не се яви пред тях.

Те бяха прекарали шест дни край Сена в Ларош Гюйон. Никога Сюзан не бе се забавлявала толкова. Тя игра ролята на овчарка. Понеже той я представяше за своя сестра, те живееха в свободна и целомъдрена интимност. Още на другия ден след тяхното пристигане тя си купи горни и долни дрехи на селянка и започна да лови риба с въдица, покрила главата си с много голяма сламена шапка, украсена с полски цветя. Това място бе твърде романтично. Там имаше една стара кула и стар замък, където излагаха чудесни килими. Жорж, облякъл къса дрешка, купена от един селски продавач, се разхождаше със Сюзан, било пеш край реката, било с лодка. Те се целуваха страстно разтреперани — тя невинна, а той готов на всичко. Но Жорж умееше да се владее и когато й каза, че на другия ден ще се върнат в Париж и че баща й се е съгласил да му стане жена, тя добродушно попита:

— Съгласи ли се вече? Ах, щастлива съм, че ще бъда ваша жена!

X.

В малкия апартамент на улица „Цариградска“ беше тъмно, защото Жорж Дю Роа и Клотилда дьо Марел, които се срещнаха на вратата, влязоха веднага и тя, без да му даде време да отвори завесите, бе го запитала:

— И така, ти ще се жениш за Сюзан Валтер, нали?

Той веднага призна и добави:

— Та ти не знаеш ли?

Застанала права пред него, разгневена, негодуваща, тя поде:

— Ти се жениш за Сюзан Валтер! Това е вече нахално! Това е прекалено! Вече три месеца криеш това от мене, само аз не зная. Научих от мъжа ми!

Дю Роа започна да се смее. Малко смутен, той си остави шапката на единия край на камината и седна в едно кресло. Г-жа дьо Марел го гледаше право в очите.

— Откакто напусна жена си — каза със сърдит глас тя, — ти подготвяше това нещо, а мене задържа за любовница, докато се ожениш, нали? Какъв непрокопсаник!

— Защо? — попита той. — Имах жена, която ми изневеряваше.

Разведох се с нея и се женя за друга. Има ли нещо по-просто от това?

— Ах, колко си хитър и опасен! — каза тя разтреперана.

Той пак се усмихна:

— Дявол да го вземе! Простаците и глупаците винаги са жертва!

Но тя продължаваше мисълта си.

— Как не те разбрах от самото начало! Но не можех да повярвам, че ти ще бъдеш толкова долен човек.

— Моля ти се, внимавай с думите, с които си служиш — възрази той с достойнство.

Тя се възмути от думите му и каза:

— Какво! Нима ти искаш да си сложа ръкавици и да ти говоря! Откакто те познавам, ти се държиш с мене като нехранимайко. Ти лъжеш всички. Ти използваш всички, ти търсиш удоволствие и вземаш пари отвсякъде и искаш още да те смятам за честен човек.

Той стана и с разтреперани устни извика:

— Мълчи или ще те изгоня оттука!

— Да ме изгониш оттука, да ме изпъдиш от тука!… Ти ме пъдиш оттука… Ти… Ти? — извика тя.

Г-жа дьо Марел вече не можеше да говори, дотолкова се задушаваше от гняв и изведнъж, като че ли вратата на гнева й се счупи и тя избухна:

— Да изляза оттука? Забрави ли, че наемът на тази къща съм плащала аз още от първия ден. А, да, ти от време на време се сещаше да плащаш. Но кой я нае? Аз… Кой я задържа? Аз… И ти искаш насила да ме изгониш оттука. Мълчи никаквико. Нима мислиш, че не зная как открадна от Мадлен половината наследство от Водрек? Нима мислиш, че не зная как легна със Сюзан, за да я принудиш да се омъжи за тебе?

Той я хвана за раменете, раздруса я с ръцете си и каза:

— Не говори за Сюзан! Забранявам ти!

— Ти спа с нея, зная — извика тя.

Той би изтърпял каквото и било друго, но тая лъжа го възмущаваше. Истините, които преди малко чу, го накараха да трепери от негодувание, но тая лъжа за момичето, което щеше да му стане жена, предизвикваше у него неистово желание да я удари. Той повтори:

— Мълчи! Чуваш ли?… Мълчи!…

И той я друсаше, както друсат клон от дърво, за да паднат плодовете му. Тя, съкрушена, с широко отворена уста, с безумни очи, изрева:

— Ти спа с нея!…

Той я пусна и удари по лицето й такава плесница, че тя залитна към стената, но пак се обърна към него и, като се повдигна на ръцете си, още веднъж извика силно:

— Ти спа с нея!

Той се хвърли отгоре й и, като я държеше под себе си, започна да я бие, сякаш биеше мъж.

Изведнъж тя падна и започна да пъшка под ударите му. Тя вече не мърдаше, скрила лицето си в ъгъла до стената, издаваше жалки викове.

Жорж престана да я бие и се изправи. После, за да се съвземе, направи няколко крачки из стаята. Но за нещо се сети, отиде в другата стая, напълни легена със студена вода и си потопи главата. После си изми ръцете и, като се бършеше грижливо, се върна в стаята.

Тя не бе мръднала. Лежеше простряна на земята и плачеше.

— Ще престанеш ли скоро да ревеш? — попита той.

Тя не отговори. Той застана в средата на стаята, смутен и засрамен пред безпомощното женско тяло. Но неочаквано блесна друга мисъл в главата му. Той взе шапката си от камината и каза сурово:

— Сбогом. Когато решиш да си ходиш, остави ключа на портиера. Аз не мога да чакам да ти дойде кефът.

Той излезе, затвори вратата, отиде при портиера и му каза:

— Госпожата остана. Тя скоро ще си отиде. Ще кажете на стопанина на къщата, че от първи октомври напускам квартирата. Сега е десети август, значи предизвестявам го в предвидения от закона срок.

И той бързо излезе.

Жорж имаше задължението да направи последните покупки за сватбата. Сватбата беше определена за двадесети октомври, след откриването на камарите. Венчавката щеше да стане в църквата „Мадлен“. Много злословиха за тая сватба, без да знаят добре истината. Носеха се всякакви слухове. Шушукаше се за някакво отвличане, но никой нищо не знаеше със сигурност. Според слугите, г-жа Валтер, която вече не разговаряше с бъдещия си зет, се отровила от яд през нощта, когато се решило да стане сватбата. А същата нощ, преди да се случи това, била изпратила дъщеря си в манастир. Пренесли я полумъртва. Навярно никога няма да оздравее. Сега тя приличаше на стара жена. Косата й беше побеляла. Беше станала набожна и всяка неделя се причестяваше.

В първите дни на септември „Ла ви франсез“ съобщи, че барон Дю Роа дьо Кантел става главен редактор, а г-н Валтер запазва директорството. В редакцията бяха привлечени цяла дузина известни хроникьори, сътрудници за отзиви, политически редактори, театрални и литературни критици. Силата на парите изигра главната роля известни имена от големите вестници да се озоват в „Ла ви франсез“.

Старите журналисти, сериозните и уважавани журналисти, вече не си свиваха раменете, когато говореха за „Ла ви франсез“. Бързият и пълен успех заличи презрението, с което сериозните писатели се отнасяха при прохождането на вестника.

Сватбата на главния му редактор беше цяло парижко събитие. Жорж Дю Роа и семейство Валтер от известно време събуждаха у хората голямо любопитство. Всички видни личности се очакваше да присъстват на сватбата.

Това събитие стана през един слънчев есенен ден.

Още от седем часа сутринта всички прислужници на църквата „Мадлен“, които бяха постлали по стъпалата на стълбата широк червен килим, спираха минувачите и съобщаваха, че предстои голяма церемония. Чиновниците, които отиваха в канцелариите си, шивачките, продавачките в магазините, се спираха, гледаха и обсъждаха колко много пари харчат богатите, когато се женят.

Около десет часа любопитните започнаха да се спират. Те постояваха няколко минути с надежда, че церемонията всеки момент ще започне и после си отиваха.

В единадесет часа дойдоха отделение градски сержанти и веднага започнаха да разпръсват тълпата, която непрекъснато се увеличаваше. Скоро пристигнаха първите поканени, които, предвидливо бяха дошли по-рано, за да застанат на хубаво място и да виждат всичко. Те седнаха на крайните столове, по продължение на средата на църквата. Стичаха се жени, които вдигаха шум с роклите си, шум от копринени рокли. Идваха мъже, почти всички плешиви, които вървяха изправени, давайки си по-сериозен вид.

Църквата се пълнеше.

Един слънчев сноп се промъкваше през грамадната отворена врата и осветяваше първите редове. От покрития със свещи олтар се пръскаше жълта, слаба и бледа светлина, която се сливаше със силната светлина, проникваща от голямата врата.

Норбер дьо Варен, който търсеше някакъв приятел, съгледа Жан Ривал в средата на редиците столове и отиде при него.

— Както виждате — каза той, — бъдещето е на хитреците.

Ривал, който въобще не беше завистлив, отговори:

— Браво на него. Той си нареди живота.

После попита:

— Знаете ли какво става с жена му?

Норбер дьо Варен се усмихна:

— И да, и не. Казаха ми, че тя живее много скромно в Монмартър. Но… има едно но…, от някое време насам чета в „Перо“ политически статии, които твърде много приличат на статиите на Форесте и Дю Роа. Те са от Жан Льо Дол, млад човек, хубав, интелигентен момък, от същия сорт, като приятеля ни Жорж. От това аз заключавам, че тя е обичала начеващите и вечно ще ги обича. Пък е и богата. Водрек и Ларош Матьо не посещаваха къщата й напразно.

Ривал каза:

— Тая малка Мадлен си я бива. При това е много пъргава и много хитра. Но я ми кажете, как става това, че Дю Роа се венчава в църква, след обявен развод?

Норбер дьо Варен отговори:

— В църква се венчава, защото първият му брак не беше църковен.

— Как така?

— Нашият Бел Ами, когато се ожени, от равнодушие ли, или от икономия, прецени, че е достатъчно само кметството. Той се задоволи и без църковно благословение. Това означава, че той се явява в църквата днес като неженен и тя ще извърши обреда с всички церемонии, които ще струват скъпо на дядо Валтер.

Глъчката на увеличилото се множество се усилваше. Чуваха се гласове на хора, които говореха високо. Посочваха видни мъже, които се гордееха, доволни, че хората ги виждат и грижливо спазваха своите, за публиката нагодени маниери. Те бяха свикнали да се показват така на всички тържества, на които според тях бяха необходими украшения, художествени играчки. Ривал продължи:

— Я ми кажете, драги мой, вие, които често отивате в семейство Валтер, наистина ли госпожа Валтер и Дю Роа никога не си говорят?

— Никога. Тя не искаше да му даде дъщеря си. Но той държеше бащата, заплашвайки го с някакви трупове, струва ми се, трупове, погребани в Мароко. Той заплашил стареца с ужасни разкрития. Валтер си припомни примера с Ларош Матьо и веднага отстъпи. Но майката упорита, като всички жени, се закле, че никога няма да продума на зетя си. Те изглеждат много смешни един срещу друг. Тя прилича на статуя, статуя на Отмъщението, а той е много смутен, макар че се държи добре, защото умее да се владее.

Колеги идваха при тях да ги поздравляват. Чуваха се откъслеци от политически разговори. А глъчката от натрупалия се пред църквата народ, неясна, като шума на далечно море, влизаше през вратата заедно със слънцето, изкачваше се до самия свод над събралата се в храма отбрана публика.

Изведнъж портиерът удари три пъти по плочите с дървото на своята алебарда. Всички се обърнаха и цялата църква екна продължително от шума на роклите и размърдването на столовете. И на осветената от слънчевите лъчи голяма врата се появи младата невеста, облегната на бащината си ръка. Тя все още приличаше на кукла, на една хубава бяла кукла, окичена с портокалови цветя.

Тя постоя малко на прага. След това органите в църквата издадоха един мощен звук — със своя силен металически глас — те известиха влизането на младоженката.

Тя вървеше с наведена глава, но не плахо, полуразвълнувана, хубава, прелестна, мъничка женица. Жените, като минаваха край тях, се усмихваха и си шепнеха. Мъжете шушукаха: „Очарователна, прелестна“. Г-н Валтер вървеше с видимо достойнство, малко бледен, с очила на носа. Зад тях четири приятелки на момичето, и четирите облечени в рокли в розов цвят, и четирите хубави, образуваха свитата на тая малка кралица. Шаферите, добре подбрани, вървяха със стъпки, които сякаш бяха управлявани от някой учител по танц.

След тях вървеше г-жа Валтер, под ръка с бащата на другия си зет, маркиз дьо Латур Ивелин, седемдесет и две годишен старец. Тя не вървеше, а се влачеше, готова да падне при всяко свое движение напред. Усещаше, че краката й се залепват върху плочите, че те не искат да вървят напред, че сърцето й тупаше в гърдите като някой заловен звяр, който скача, за да избяга. Тя беше отслабнала. Бялата й коса правеше лицето й да изглежда още по-бледо и по-хлътнало. За да не види никого, за да не мисли, може би, само за онова, което я измъчваше, тя гледаше пред себе си.

После се появи Жорж Дю Роа с една непозната стара жена. Той държеше главата си нагоре, но също гледаше почти неподвижно под свитите си вежди. Мустаците му сякаш трепереха. Всички го определяха като много хубав момък. Той вървеше гордо, снагата му беше тънка, краката прави. Дрехите му стояха добре. На ревера си той носеше малката червена лентичка на Почетния легион.

След това идваха роднините — Роза със сенатора Рисолен. Тя беше омъжена от преди шест седмици. Граф Латур Ивелин придружаваше виконтеса дьо Персемюр.

Накрая се появи едно чудновато шествие от роднини или приятели на Дю Роа, които беше представил на новото си семейство — хора познати, които веднага стават близки, и далечни роднини на случайни богаташи, благородници, изпаднали, разорени, очернени, понякога женени. Такива бяха г-н дьо Белвин, маркиз дьо Банфовен, граф и графиня дьо Равенл, дук дьо Раморано, княз дьо Кравалов, кавалер Валреали, както и поканените от г-н Валтер княз дьо Герж, дук и дукиня дьо Ферасин, хубавата маркиза дьо Дюл. Неколцината роднини на г-жа Валтер имаха вид на провинциалисти.

А органите продължаваха да свирят — те изпускаха в грамадната сграда от излъсканите си гърла своите гръмки и размерени звукове, които издигаха към небето радостта или скръбта на хората.

Затвориха главните врати и изведнъж стана тъмно, сякаш бяха изгонили слънцето.

Жорж коленичи до годеницата си, срещу осветения олтар. Новият танжерски кардинал, с жезъл в ръка, с митра на главата, излезе от светилището и се яви, за да ги съедини от името на Всевишния.

Той зададе обичайните въпроси, размени пръстените, произнесе думите, които свързват с вериги, и отправи към младоженците една християнска проповед. Той говори надълго с тържествени изрази за верността. Той беше дебел, висок мъж, един от ония хубавци кардинали, у който коремът е величие. Дочуха се ридания, които накараха неколцина да се обърнат. Г-жа Валтер, с лице покрито с ръцете, плачеше.

Тя се принуди да се оттегли. Какво можеше да стори? Но от оня ден, в който тя изпъди от стаята си върналата се нейна дъщеря, като отказа да я прегърне, от оня ден, в който много тихо каза на Дю Роа, който се яви пред нея и церемонно я поздрави: „Вие сте най-низкото същество, което познавам, недейте ми говори вече, защото няма да ви отговарям!“, тя се измъчваше от една непоносима и неукротима болка. Тя силно мразеше Сюзан, омразата й се състоеше от отчаяна страст и разкъсваща ревност, странната ревност на майка и любовница, неизказана, жестока, мъчителна, като жива рана.

И ето сега кардиналът венчава дъщеря й и нейния любовник в църква пред очите на две хиляди души и пред нея! И тя не можеше ли нищо да каже? Тя не можеше ли да извика: „Тоя мъж е мой, той е мой любовник, тоя брак, който вие благославяте, е безчестен“.

Много жени, от умиление, шептяха:

— Колко е развълнувана горката майка.

Кардиналът проповядваше:

— Вие сте между честитите на земята, между най-богатите и уважаваните. Вие, господине, когото дарбата издига над другите, вие, който пишете, който учите, който съветвате, който ръководите народа, вие имате хубава задача за изпълнение, вие можете хубав пример да дадете…

Дю Роа го слушаше, опиянен от гордост. Един кардинал на римската църква му говореше така. И той усещаше зад гърба си цялото множество, цялото блестящо множество, дошло заради него. Струваше му се, че някаква сила го тласка напред, издига го нагоре. Той ставаше един от властелините на земята, той, синът на двама бедни селяни от Кантельо.

Той изведнъж видя в скромната кръчма на върха на хълма, над обширната Руанска долина, баща си и майка си как поднасят питиета на селяните. Той им беше изпратил пет хиляди франка от наследството на граф дьо Водрек. Сега ще им изпрати петдесет хиляди и те ще си купят един малък имот. Те ще бъдат доволни, щастливи.

Кардиналът беше свършил проповедта си. Един свещеник, със златовезан патрахил, отиде в олтара. И органите пак започнаха да свирят в прослава на младоженците. Те издаваха звукове проточени, гръмки, бурни, като вълни, тъй звучни и тъй величествени, сякаш щяха да вдигнат и изхвърлят покрива, за да полетят към синьото небе. Техните трептящи звуци изпълваха цялата църква. После утихваха и във въздуха се носеха нежни звуци, които минаваха край ухото като леко дихание. И отново тая красива музика се усилваше, ставаше страшна по сила и пълнота, сякаш една песъчинка се разрастваше в цяла планета.

После се чуха човешки гласове и минаха над наведените глави. Пееха Вори и Ландек, от Операта. Тамянът пръскаше тънко благоухание от смирна и върху жертвеника се извършваше божествената служба; Богочовекът, по зова на свещеника, слизаше на земята, за да освети тържеството на барон Жорж Дю Роа.

Бел Ами, коленичил до Сюзан, беше навел челото си. В тоя миг той се чувстваше почти верен, религиозен, преизпълнен с признателност към Бога, който го закриляше, който беше толкова милостив към него. И без да знае всъщност към кого се обръща, той му благодареше за успеха си.

Когато службата свърши, той стана и, като подаде ръка на жена си, мина в светилището. Тогава започна нескончаемото дефиниране на присъстващите. Жорж, полудял от радост, мислеше се за крал, когото цял народ е дошъл да приветства.

Той се ръкуваше, изговаряше думи, които нищо не значеха и отговаряше на поздравите с „Много сте любезни“.

Ненадейно видя г-жа дьо Марел. И споменът за всички целувки, които й беше дал и които тя му беше върнала, споменът за всички техни милувки, за нейните любезности, звука на гласа й, сладостта на устните й, възбуди в кръвта му желанието да я има пак. Тя беше хубава, елегантна — с детинското си лице и с живите си очи. Жорж си мислеше: „Но все пак каква хубава любовница“. Тя се приближи плахо и твърде неспокойна му подаде ръка. Той я хвана в своята и я задържа. Тогава той усети топлата покана на тая женска ръка, нежното стискане, което прощава и възвръща миналото. И сам той стискаше тая малка ръчица, сякаш искаше да каже: „Още те обичам, още съм твой!“

Очите им се срещнаха усмихнати, светнали, изпълнени с любов. И тя прошепна със своя приятен и красив глас:

— До скоро виждане, господине.

Той весело отговори:

— До скоро, госпожо.

И г-жа дьо Марел се отдалечи.

Други хора се натискаха към тях. Тълпата течеше пред него като река.

Церемонията вървеше към своя край. Последните присъстващи си отидоха.

Жорж отново хвана Сюзан под ръка, за да минат през църквата.

Храмът беше пълен с хора, защото всеки беше пак отишъл на мястото си, за да ги види да минават заедно. Той вървеше бавно, спокойно, с вдигната глава, с очи, впити в осветената от слънцето разтворена врата. Жорж усещаше по тялото си леки тръпки, ония студени тръпки, които пораждат неизмеримо щастие. Той никого не виждаше. Мислеше само за себе си.

Когато стигна на прага, той видя натрупаната тълпа, тълпа тъмна, шумна, дошла там за него, за Жорж Дю Роа. Парижаните го гледаха и му завиждаха.

После вдигна очите си и, нататък някъде, зад площада на Съгласието, видя камарата на депутатите. И му се стори, че оттук с един скок ще се намери пред вратите на Бурбонския дворец. Той слизаше бавно по стъпалата между два реда зрители. Но той не ги виждаше; мисълта му сега се връщаше назад и пред ослепените му от силното слънце очи се носеше образът на г-жа дьо Марел, която, изправена пред огледалото, поправя къдрите на косата си, които винаги й се разваляха в леглото…