Глава пета

Поглеждайки ретроспективно назад, днес виждам определена целенасоченост във всичко, което се случи тогава: странни съвпадения в различни случки, поредица връзки между на пръв поглед несвързани събития, които водят начало далеч в миналото. Спомням си шуплестата структура на нашия свят, създадена поради несъвършеното наслагване на исторически пластове, етапи и периоди; близостта на случилото се отколе с това, което е останало до днес, и започвам да си изяснявам много неща. Ние сме в клопката не само на нашата си историческа съдба, а и в тази на всички онези, с които сме избрали да свържем живота си. Ейнджъл и Луис носеха миналото си в себе си, както и Елиът Нортън, както и аз. Затова не би трябвало да ни изненадва връзката минало-настояще: както сегашният ни живот е взаимообвързан и свързан, влияещ един на друг, така и миналото влияе по различни начини върху хората и ги тегли неумолимо назад и надолу — невинни и виновни еднакво — надолу, в земната утроба, за да ги удави в злачна вода, да ги разкъса сред мрачните, прикрити от хорските очи недра на Конгарий.

А първата връзка се намираше в Томастън в очакване да бъде разкрита.

Томастънският затвор на Мейн е с максимални мерки за сигурност и специална охрана, но не и особено строг вътрешен режим. Отвън изглежда непристъпен, но не и толкова страшен. Само че Господ да не ви дава да попадате в него. Всеки пристигнал тук с изгледи за дълъг престой отчаяно ще сведе глава още щом зърне високите, внушителни стени — солидни и здрави. Така изглеждат само сгради, които са били опожарявани и разрушавани, за да бъдат престроени с нови виждания за по-голяма издръжливост. Тукашните са били опожарявани на два пъти през двайсетте години на XVIII век.

Мястото е удобно — на брега има лесен достъп откъм морето и оттам могат най-леко и бързо да бъдат превозвани затворници. Така или иначе затворът е на края на оперативния си живот, прекалено е старомоден от функционална гледна точка и недалеч от него през 1992 г. започнаха да строят нов, по който още вървят довършителни работи. Той приема най-тежките престъпници, обичайно доживотни, при специален строг тъмничен режим; както и осъдените със сериозни поведенчески проблеми. До пълното му влизане в действие обаче, Томастънският затвор бе дом на близо четиристотин затворници, а един от тях бе преподобният Арън Фокнър, прехвърлен тук след опита му за самоубийство.

Отлично помня реакцията на Рейчъл, след като чухме, че Фокнър опитал да се самоубие.

— Тази работа не звучи достоверно — рече тя. — Той не е такъв тип.

— Тогава защо го е направил? Едва ли по този начин е очаквал да получи нечие състрадание и помощ.

Тя се замисли, задъвка горната си устна и след малко рече:

— Според мен е гонел някаква друга цел. Във вестниците пишеше, че раните по ръцете му били дълбоки, но не толкова, че да създадат сериозна и непосредствена опасност за живота му. Разрязал е вени, но не и артерии. Така не постъпват хората, които наистина искат да умрат. Прилича на инсценировка. Мисля си, че е целял да го изведат от затвора с особено строг режим. Въпросът е защо?

Сега ми се струваше, че може би ще имам възможността да му задам този въпрос лично. Бях тръгнал натам, след като Луис и Ейнджъл си отидоха. Оставих колата в паркинга за посетители, влязох в приемната и се представих на дежурния сержант. Зад него и засичащите металдетекторни устройства, отвъд стена от армирано стъкло, е контролната зала с мониторна техника: видеокамери, аларми и друга електроника. Освен килиите, постоянно се следят и посетителите. Контролната зала е точно над помещението за свиждания, където при нормални обстоятелства ви въвеждат да се срещнете и разговаряте с търсения от вас затворник.

Само че сегашните не бяха нормални обстоятелства, нито пък преподобният Арън Фокнър бе обикновен затворник.

Почаках минутка, пристигна надзирателят, който щеше да ме съпровожда. Минах пред детекторите, закачиха ми пропуск и ме поведоха към асансьор, който ме отведе на третия етаж в административната сграда. В нея режимът е „мек“, затворниците нямат право да идват тук без придружител и охрана; дебели двойни врати с камера помежду им и хидравлично затваряне отделят администрацията от останалата част на затвора с „твърд“ режим. През двойната врата е невъзможно да минеш, едната да се изхитриш някак си да отвориш, другата ще остане затворена — такава е електронно контролираната система: изключва едновременното им отваряне.

В кабинета на директора ме очакваха самият той и шефът на надзирателите — полковник по чин. Томастънският затвор бе преживял най-различни етапи на управление, от най-строго и налагано със сурова дисциплина до зле разбрана либерална кампания, която отблъсквала старите надзиратели. Накрая се установил един среден режим на поведение спрямо питомците, който според запознатите имал забежки и в двете посоки, но повече към консервативната. Казано с прости думи, отучили затворниците да псуват и да плюят посетителите и сега бе възможно външен човек да мине безопасно през някое от общите помещения, което специално на мен ми вършеше добра работа.

Отвън прозвуча тръбен сигнал. Погледнах през прозореца — свършваше разходката в двора и облечените в сини дрехи затворници бавно се отправяха обратно към килиите си. Томастън се простира на обща площ от 8–9 акра земя, има и спортно игрище, наречено „Халър“, разположено е в заобиколена с високи скали миниатюрна котловина. Старото място за екзекуции се намира в крайна отдалечена част, в ъгъла току под стените, и не е маркирано със знаци или надписи.

Директорът ми предложи кафе. Изглеждаше неспокоен и ръката му нервно местеше собствената му чашка по масата — тикайки я от единия до другия й край и обратно. Полковникът, мъж едър и внушителен, както и самият затвор, остана прав и мълчеше. Ако е бил неспокоен, поне не му личеше. Името му е Джо Лонг, а лицето неподвижно и безизразно като на индианец от рекламите за пури.

— Сам разбирате, че това, което правим, е крайно необичайно, нали? — започна директорът. — Посещенията се провеждат в специално пригоденото за целта помещение, а не пред решетките на килията. Освен това не сме свикнали прокуратурата да ни се обажда с настоявания за уреждане на алтернативни по характер визити, нали ме разбирате, какво искам да кажа?

Изрече тези дълги слова и ме загледа очаквателно.

— Истината е, че самият аз съвсем не желая да бъда тук и сега — отвърнах. — Нямам никакво желание да се срещам лице в лице с Фокнър, поне не и преди процеса.

Двамата се спогледаха.

— Говори се, че процесът се очертавал като провал — подхвърли директорът.

Погледнах го в очите — изглеждаше ми уморен и някак си отегчен. Не казах нищо, нека той да си завърши мисълта, ако иска.

— Затова и предполагам, че главният обвинител настоява вие да говорите с Фокнър — довърши я той. — Мислите ли, че ще се изпусне да каже нещо?

Изражението на лицето му говореше, че той си има свой собствен отговор, но защо да не му подхвърля очакваното ехо? Подхвърлих му го:

— Прекалено е хитър за такова нещо — рекох.

— Тогава защо сте тук, г-н Паркър? — намеси се полковникът.

Сега бе мой ред да въздишам.

— Честно казано, и аз не зная, г-н полковник.

Той не отговори. След малко ме поведе заедно с един сержант по дълги коридори, минахме покрай спално помещение номер 7, покрай лазарета, където се мотаеха старци в колички. Тъпчат ги с лекарства, за да могат да изкарат доживотните си присъди. Ще се чудите защо споменах спално помещение в затвор, нали?

Тук има две такива — номера 5 и 7. Там спят най-старите и болни затворници — в големи стаи с повече легла, над които често ще видите написани на ръка надписи като „Вече свикнах!“ или „Тук спи Ед“. В миналото и възрастни хора като Фокнър биха могли да попаднат в такова помещение, но и в отделна килия с режим на ограничено движение — по силата на съответното административно решение. Изолираните тъмнични килии са в другия, централния щатски затвор с особено строг режим, където пък няма възможности за психиатрично наблюдение и лечение. А Фокнъровият опит да се нарани тежко, респективно до смърт, изискваше именно подобно наблюдение, а и разследване. Някой бе предложил Преподобният да бъде отведен в Психиатричния болничен институт в Огъста, но прокуратурата бе възразила най-категорично. Обвинителите се опасяваха журито да не бъде повлияно от присъствието му в такава институция и възможните заключения, че той е психически болен и може би неадекватен. Дори Фокнъровите адвокати се изплашиха и разпискаха — те пък от възможността в психиатрията техният клиент да бъде подложен на специализирани разпити с помощта на психотропни медикаменти. Така или иначе бе взето компромисното решение Фокнър да отиде в Томастън, което и стана.

Преди това се бе опитал да си пререже китките с тънък керамичен скалпел, скрит в личната му Библия преди отвеждането му в затвора. Не го бе изваждал поне три месеца и сетне бе направил опита за самоубийство. Дежурният нощен надзирател открил нараняването по време на рутинна обиколка и алармирал управата в момент, когато Преподобният бил вече полуприпаднал. Прекият резултат от всичко това било прехвърлянето му в пригодена за интензивно наблюдение стая в западното крило на Томастънския затвор, там, където бе и малкото психиатрично отделение. Взели му дрехите, облекли го в найлонова пижама, поставили над него камера за денонощно наблюдение, а отделно го следял надзирател, който отбелязвал всички негови движения и думи в специален дневник. При това всякакви разговори и общуване били записвани електронно. След пет дни в интензивното, Фокнър влязъл в режим на обикновено психиатрично наблюдение, но в килия, върнали му затворническите дрехи, снабдили го с всичко нужно за персоналната хигиена (без бръсначи и остри предмети), разрешили му топла храна, достъп до баня и телефон. По същото време започнали прегледи и разговори със затворнически психолог, а отвън идвал избран от адвокатите му психиатър. Обаче Фокнър бил неконтактен и не реагирал на опитите за установяване на евентуална психиатрична травма. Сетне един ден настоял да се обади на адвокатите си и поискал те да му уредят свиждане с мен. Искането срещата да стане пред килията му, тоест ние двамата да разговаряме през решетките, получило положителен отговор. Е, то още тогава видимо събуди доста въпросителни. Когато пристигнах на място, тъмничарите тъкмо довършваха импровизирана закуска с останали от обеда на питомците им сандвичи. Полковникът и сержантът останаха при бюрото на дежурния в края на коридора. Минахме покрай поредицата килии, а затворниците преустановиха всякаква дейност и ме зяпнаха любопитно. Особено втренчено ме гледаше силно прегърбен здравеняк, нисък, но набит, с дълга черна коса, тъмноок. Срещнахме си погледите и онова, което зърнах в очите му, съвсем не ми хареса, затова извърнах глава. Към килията на Фокнър, последната в реда, ме поведе един от тъмничарите.

Бяхме на около три метра от нея, когато за пръв път усетих веещия оттам хлад. Отначало реших, че това е някаква психотермална реакция на собствения ми организъм, провокирана от нежеланието да се срещам с този изверг, но веднага забелязах, че надзирателят до мен също потрепери.

— Какво става с отоплението? — попитах го аз.

— Отоплението винаги работи на максимум — отвърна той. — Но тук топлината се губи, изтича като през сито… Само че чак такъв мраз като днес не сме имали.

Сетне се закова на място още преди да сме стигнали самите решетки, извън видимостта на затворника и прошепна:

— В него е причината… той го прави някак си — проповедникът. В килията му е като през зима. Слагахме вентилаторни отоплители отвън, но те веднага гърмят — късо съединение… — Човекът запристъпва с видимо притеснение. — Той, този Фокнър, го предизвиква някак си. Просто сваля температурата като магьосник някакъв… Адвокатите му пищят, че го държим при нечовешки условия, ама нищо не можем да направим…

Още не бе изрекъл последната дума, когато с периферното си зрение забелязах нещо бяло. Бе ръката на Фокнър, подадена навън, между решетките. От моята страна, където почти бях прилепил гръб към стената, се получаваше илюзията, че тя минава през солидна стоманена преграда. Дългите белезникави пръсти се гърчеха и виеха като змийски тела и сякаш опипваха въздуха, досущ като че имат очи и уши, като че са надарени със сетива — обоняние и усет. И като че говореха някому нещо.

Тогава дойде и гласът, като изпадащи върху хартия стоманени пломби, като шепот на пясък в пустинята.

— Паркър — рече той. — Ти вече си тук.

Бавно пристъпих напред и застанах в линията му на зрение, тогава и зърнах влагата по стените. Хиляди капчици конденз — блещукащи под изкуствената светлина, досущ хиляди сребристи магически очички. От тях се носеше мирис на стара влага. От тях и от мъжа, който стоеше отвъд железните пръти.

Беше се смалил или поне сега ми се стори по-дребен от онзи мъж, когото помнех от брега на Лубек. Бялата му коса подстригана съвсем късо, почти до черепа, а очите му горят с познатия ми странен блясък. Блясък интензивен, страшен. Все така ужасяващо слаб, не бе наддал дори и кило, както става с някои хора, когато минат на затворническа храна. Беше ми нужно малко време, за да разбера защо.

Въпреки нечовешкия студ в килията от Фокнър осезателно се излъчваше топлина, на вълни, на вълни, сякаш вътре в него искреше сериозен източник на енергия. Би трябвало лицето му да е червено и трескаво, целият да се тресе от гърчове, но по него нямаше и следа от пот, нито пък се четеше вътрешен или друг вид дискомфорт. Кожата му бе изсъхнала, опната като хартия; в един миг ми се стори, че всеки момент ще избухне и ще пламне като факла, за да изгори и се разпадне на пепел и дим.

— Ела по-наблизо — повика ме той.

Пазачът до мен поклати глава.

— Добре съм си тук — отвърнах аз.

— Страхуваш се от мен, а, грешнико?

— Не, освен ако можеш да минаваш през стоманата — рекох и преглътнах, а в съзнанието ми отново изникнаха извиващите се като змийски глави пръсти.

— Не е нужно — рече старецът. — Нямам нужда от евтини илюзионистки номера. Скоро, много скоро ще изляза оттук.

— Така ли смяташ?

Той се наведе напред и допря лице до ледените прътове на решетката.

— Зная го.

Сетне се усмихна, а белият му език се показа като плужек от устата, облиза засъхналите устни.

— Какво искаш от мен?

— Да говорим.

— За какво?

— За живота. За смъртта. За живота, що следва смъртта, или ако предпочиташ за смъртта, що следва живота. Още ли идват при теб, Паркър? Изгубените души, мъртвите, все така ли ги виждаш? Защото аз ги виждам. Те ми се явяват.

Отново се усмихна и шумно пое въздух — със свистене, сякаш на гърлото му имаше някаква преграда, сетне задиша тежко, както при сексуална възбуда.

— Много, много от тях идват. Питат за теб — онези, които ти си изпратил отвъд. Искат да научат кога и ти ще идеш при тях. Имали планове за теб. Казвам им: скоро ще дойде, чакайте го. Той ще бъде при вас съвсем скоро…

Не се хванах на тези евтини заплахи, а го запитах защо се е рязал с онзи скалпел. Той повдигна ръце нагоре, насочи ги и към мен — целите бяха в белези. Загледа се в тях, сякаш бе силно изненадан.

— Може би съм искал да им отнема отмъщението.

— Не си свършил успешно работата.

— Това е въпрос на виждане, грешнико. Аз вече не съм тук, на това място, в този модерен ад. Сега съм във връзка с други — рече Фокнър и в очите му блесна още по-ярък пламък. — Дори вероятно ще успея да спася някои изгубени души.

— Сигурно имаш някого предвид по-специално, така ли?

Фокнър се засмя тихо.

— Не и теб, грешнико, това поне е сигурно, да знаеш. Ти си извън категорията. Не подлежиш нито на спасение, нито на изкупление.

— И все пак си искал да ме видиш.

Усмивката му угасна, сетне съвсем се изгуби.

— Имам за теб предложение.

— Вятър имаш, с какво ще се пазариш?

— Имам твоята жена — дойде неочакваният му отговор, сух и леден като тих зимен вятър. — Тя ще ми е залогът.

Аз дори и не помръднах, не направих никакво движение към него, но той внезапно отстъпи от решетките, сякаш го отхвърли силата на моя взор. Удари го по неведом начин, като лопата в гърдите, защото леко залитна.

— Какво каза, я повтори?

— Предлагам ти спасение за жена ти и за нероденото ти дете. Предлагам ти живот, над който няма да висне сянката на възмездието.

— Старче, сега твоят проблем е друг — ще отговаряш пред обвинението и прокурора. Запази си приказките и аргументите за пред съда. И ако още веднъж ми споменеш тези неща, ще…

— Какво ще…? — подметна той насмешливо. — А, кажи де? Ще ме убиеш ли? Ти я имаше тази възможност и да знаеш, втори път няма да ти се падне. И моят двубой не е само с прокурора. Не помниш, но ще ти напомня: ти уби моите деца, моето семейство, ти и онзи твой разпътен, разблуден приятел. А какво стори с онзи човек, който уби детето ти, Паркър? Преследва го докрай, нали? Уби го, както се убива бясно куче, не беше ли така? И защо от мен очакваш да постъпя по начин, по-различен от твоя? Относно моите деца? Или за теб има правила, различни от тези за останалото човечество? — Изрече тези думи с апломб, въздъхна театрално и добави: — Но аз не съм от тебеподобните. Аз убиец не съм.

— Какво искаш, старче?

— Искам да се откажеш от процеса, да не се явяваш на него.

Изчаках само колкото един удар на сърцето.

— Ами ако не го направя?

Той сви рамене и ме изгледа с присвити очи.

— Тогава вече няма да нося отговорност за онова, което може да ти се случи — на теб или на тях. То няма да дойде от моята ръка, разбира се — въпреки естествената ми ненавист към теб. Нямам намерение да ви навреждам — нито на теб, нито на близките ти. Никога не съм сторил зло някому и нямам намерение тепърва да започвам. Но сигурно ще има други, които ще поемат защитата на моята кауза и ще направят нужното, а то не би станало, само ако аз изрично им разясня, че не желая подобно нещо.

— Чувате ли тези думи? — обърнах се към надзирателя до мен.

Той кимна и преглътна, а Фокнър го удостои с тежък, продължителен поглед и следната кратка реч:

— Аз само предлагам помощта си под формата на това да пледирам в твоя полза, Паркър, но така или иначе този господин на име Ансън до теб едва ли ще ти е от някаква полза. Той, знаеш, ебе една курвичка зад гърба на жена си. И още по-лошо — зад гърба на собствените й родители. На колко годинки е тя, г-н Ансън, на петнайсет, нали? Лошо, много лошо. Та това е тежко престъпление. Законът сурово наказва изнасилваните и онези, които блудстват с малолетни, нали, Паркър?

— Мамка ти, мръснико! — избухна Ансън и политна към решетката, но аз успях да го удържа.

Тъмничарят се извъртя и за миг помислих, че ще ме удари, но се овладя и само отблъсна ръката ми. Чух шум и се обърнах вдясно — приближаваха колегите му, привлечени от раздвижването пред килията. Той вдигна ръка в знак на това, че всичко е наред, и те се върнаха.

— Нали рече, че не си падаш по евтините номера — подметнах аз.

— Кой знае какви зли помисли витаят из хорските сърца? — внезапно рече Фокнър. — Сянката знае! Да! — Сетне се засмя със зъл, насечен, ситен смях. — Освободи ме, грешнико! Върви си и ти, та да мога и аз да си отдъхна. Невинен съм, невинен спрямо всички отправени срещу ми обвинения!

— Повече няма да говорим — отсякох аз. — Край на този разговор.

— Не е вярно! Той сега започва — пламенно възкликна той. — Запомнил ли си какво рече общият ни приятел, преди да си отиде от този свят, а, грешнико? Помниш ли думите на Пътника?

Замълчах объркан. Много неща ми бяха противни във връзка с Фокнър, доста от тях не разбирах, но сега истински ме изплаши осведомеността му за събития и факти, за които просто не бе възможно или логично да знае каквото и да е. По някакъв неведом и неразбираем за мен начин той бе мотивирал човека, който уби Сюзън и Дженифър; той го бе насочил по пътя на човеконенавистта и унищожението, отвел го накрая и до нашата врата.

— Не ти ли каза за Ада? Че Адът е тук и всички ние сме в него? Той бе безпътен в известен смисъл на думата, човек с доста грешки и нещастен, но напълно прав относно Ада. Когато разбунтувалите се ангели падат, те са наказани и затворени тук — на Земята, за вечни времена. Прокълнати, с отнета красота, заклети да бродят тук немили-недраги. Ти не се ли боиш от Черните ангели, Паркър? Не? А би трябвало! Те те познават и скоро ще те притиснат. Това, което си изстрадал досега, е нищо в сравнение с онова, което те очаква. Пред тях аз съм просто един нищожен воин, обикновен пешак, изпратен в авангарда, за да подготви пътя, доколкото може. А онези, които ще дойдат за теб, не са дори и човеци!

— Ти си луд, старче, невменяем.

— О, не — прошепна Фокнър. — Аз бях прокълнат заради това, че се провалих, но и теб ще те постигне същата участ, бъди сигурен. Заради вината ти в моя провал. И ти ще бъдеш осъден. Само почакай, те са вече на път!

Поклатих глава. Струваше ми се, че около мен няма никой друг: Ансън, останалите надзиратели, стените на затвора сякаш се стопиха, изчезнаха. Бяхме само ние двамата: този старик и аз — лице в лице. По лицето ми течеше пот — усещах го в очите, в устните, причината бе в онази пламтяща топлина, която се излъчваше от него. Като че бях прихванал ужасната му треска.

— Не искаш ли да чуеш какво ми каза той, когато ме посети? Не те ли интересуват разговорите ни, онова, което доведе до смъртта на съпругата и дъщеря ти? Дълбоко в себе си не желаеш ли да чуеш какво обсъдихме?

Прочистих гърло. Заговорих хрипкаво, с мъка.

— Та ти дори не си ги и познавал.

Той ми се изсмя.

— Че защо ми е било да ги зная? Но теб… О, най-вече за теб говорихме. И чрез него те опознах отвсякъде, така дълбоко и интимно, както ти сам себе си не си познавал. И в известен смисъл се радвам, че сетне се срещнахме… — Сетне лицето му потъмня. — И двамата платихме мило и драго за това, че житейските ни пътища се кръстосаха. Откажи се сега от всичко, което си намислил, и помежду ни повече вражда няма да има. Но продължиш ли по пътя, по който си поел, дори и аз няма да успея да спра онова, което ще те сполети.

— Сбогом, старче.

Рекох го и си тръгнах, но поради кратката борба с Ансън бях съвсем близо до решетките, току до подаващите се вече ръце на Фокнър. И преди да усетя какво става, той ме хвана за реверите на сакото и ме придърпа към себе си. Не съм слаб физически, но просто загубих равновесие от внезапния тласък и политнах към него. Опрях се на решетъчните прътове и инстинктивно отворих уста да го предупредя.

А в същия този миг той плю в нея.

Няколко секунди минаха, докато осъзная случилото се. После замахнах през решетките, но Ансън незабавно ме хвана отзад и силом ме отдръпна. Към нас се затичаха други надзиратели и силом ме повлякоха встрани, а аз само яростно плюех и се опитвах да отстраня от себе си всякаква следа от този скверен старец.

Гласът му ехтеше подире ми, същински вой:

— Това да ти е дар от мен, Паркър! Мой собствен дар, за да виждаш онова, което и аз виждам!

Накрая отблъснах тъмничарите и извадих носна кърпичка. Дълго трих и бърсах уста и език, сетне по коридора с килиите, където бяха не рисковите затворници с по-добро поведение, минах с наведена глава. Ако не бях с раздвоено внимание и мисли, насочени единствено към току-що случилото се при Преподобния, може би щях да забележа особеното изражение на гърбавия чернокос мъж и прикованите му към мен очи.

След като съм излязъл, този човек на име Сайръс Неърн се усмихнал, разперил ръце странично и пръстите му заиграли в странни съчетания от думи. А когато дежурният тъмничар наблизо спрял поглед върху му, внезапно престанал и навел глава.

Надзирателят знаел какво означават тези жестове, но не обърнал особено внимание. В края на краищата Сайръс бил глухоням, а хората с този недъг това и правят — разговарят със знаци вместо думи.

Почти бях стигнал до колата на паркинга, когато чух стъпки по чакъла отзад. Обърнах се — беше Ансън, видимо неспокоен, притеснен.

— Добре ли сте? — попита той.

Кимнах. В помещението на дежурните надзиратели бях мил уста, продължително се бях жабуркал с нечия течност за устна дезинфекция, но непрекъснато имах усещането, че гнусната Фокнърова слюнка вероломно прониква навсякъде по тялото ми и го заразява с нещо нечестиво, тъмно, безбожно.

— Онова, което чухте там… — започна той с наведена глава.

— Частният ви живот си е ваше лично дело — прекъснах го аз. — Нямам навика да се меся в подобни неща.

— Но знайте — онова, което той каза, съвсем не е така.

— Разбира се. Обвинените винаги така твърдят.

По шията му плъзна мътна червенина, видимо го засегнах и разядосах. Пустата ми уста.

— Не си ли позволявате много?

— Вече казах — тези неща са си ваши, лични — ядосах се и аз. — Но пък имам един въпрос. Ако искате, проверете ме за всеки случай — да не нося магнетофон.

Той се замисли за миг, сетне махна с ръка.

И аз попитах:

— Вярно ли е казаното от Преподобния? Вижте, не ме интересуват нито евентуалните законови усложнения, нито защо го правите. Обаче ми е интересно прав ли е относно фактологията? И откъде и как ги научава тези неща?

Ансън премълча, наведе глава и само кимна.

— Може би някой от колегите ви се е изпуснал?

— Не. Никой от тях не знае.

— Тогава някой затворник? Някой местен човек, който е подушил нещо и е в състояние да разпространява клюки в затвора?

— Не, не вярвам.

Отворих вратата на автомобила и се наканих да вляза. Ансън внезапно реши, че трябва да ме сплаши, за да си трая по въпроса. Очевидно, както и в други неща, не бе човек, който смята за разумно да въздържа подтиците си.

— Но ако някой разбере за казаното, ти ще нагазиш в лайната незабавно — предупреди ме той грубо.

Не зная как му звучаха тези думи. Съдейки по наведената глава, вероятно и на самия него му се струваха празни и театрални. То си личеше и по почервенелия врат, и по начина, по който свиваше рамене и се опитваше да го скрие в яката на ризата. Позволих му да запази каквото достойнство можеше да се спаси от създадената ситуация и не отвърнах. Седнах в колата и го загледах в гърба, докато бавно се отдалечаваше към главния вход. Май че хич не му се връщаше в затвора — някъде в близост с Фокнър.

И тогава върху му падна сянка. Във формата на закръжила над него огромна ширококрила птица, долетяла незнайно отгде. А над стените на затвора се залюляха още много нейни подобия. Същинско множество, големи и черни, надвиснали в лениви, примкоподобни кръжила, а движенията им неземни, чудати. Високо, високо горе в небесата, а сенките огромни, лишени от птича красота и грация, с тънки издължени тела, несъразмерни и неестествени за исполинските крила, в постоянна и трудна борба с гравитацията. Широки, разперени, те мощно бият въздуха, за да задържат на нужната височина наклонените надолу тела и глави.

Сетне една се отдели от ятото и започна да се спуска в спирални кръгове; растеше все повече и повече, докато слезе достатъчно ниско и кацна на върха на високата стара кула. И тогава видях, че не е птица, макар и вече да се досещах какво трябва да очаквам.

Тялото на Черния ангел бе изпито и слабо, изсушено, досущ живи мощи — черна мумифицирана кожа върху крехки кости, лицето издължено и хищно, очите черни, лукави, изпълнени с вехта прокоба. Опря ноктеста ръка на остъкленото кубе, а големите, покрити с черни пера ципести криле бавно забиха в особен ритъм. След малко наоколо му накацаха и още събратя — по стените, по ниските кули и кубета, докато затворът сякаш почерня. Не даваха знак, че искат да ме нападнат, но враждебността им витаеше във въздуха, струеше от тях и ме обливаше в отровни, невидими лъчи. Усещах още едно странно, непознато ми чувство: от тях се излъчваше неприязънта на предадени стари другари: все едно съм бил някога си един от тях, сетне съм ги изоставил.

— Гарвани — рече нечий глас току до мен.

Стреснат, извърнах глава — край колата минаваше възрастна жена, понесла в ръка кафява книжна торба. Вещи, възможно и храна за някой затворник, вероятно син, а може би и съпруг, някой от немощните старци в отделение 7.

— Не бях виждала толкова много накуп.

Обърнах се отново към черните сенки и се ужасих! Сега там наистина имаше гарвани, едри, черни, злокобни, поне половин метър високи, ясно различавах извитите нокти на края на крилете им. Разхождаха се по високите части на затвора и разменяха мрачен грак.

— Не знаех, че се събират на толкова многобройни ята, че и такива едни наедрели… — подхвърлих й аз.

— Обикновено не се събират, не са и така големи — отвърна тя. — Не е нормално, ама пък то и днешните времена нормални ли са?

Рече тези думи и тръгна към входа. Затворих вратата и потеглих. Погледнах в огледалото за задно виждане и отново се ужасих. Чернокрилите съвсем не намаляваха на ръст. Автомобилът се отдалечаваше, затворът се смаляваше в перспектива, а онези твари растяха и като че приемаха нови и все нови форми.

Усещах очите им като да ме опипват, струваше ми се, че слюнката на преподобния бавно пълзи в организма ми, превзема го и го трови като ракови клетки.

Моят подарък за теб, за да виждаш онова, което аз виждам…

Като изключим затвора и неговия магазин за сувенири, зареждан от ръчно направени от самите затворници предмети, в Томастън едва ли има нещо, което да привлече който и да е случаен турист. Но пък се оказа, че в северния си квартал градчето има ресторантче с чудесна кухня. Сервират домашно готвени пити, баници и пудинг. Дават ви ги врели, пръстите ще си оближете. В съседната дрогерия си купих течност за дезинфекция на устата, наричат я освежител за уста, и преди да вляза в ресторанта, дълго се жабурках с нея на паркинга, скрит зад колата.

Когато влязох, клиенти почти нямаше — само двама старци, седнали един до друг, хранеха се мълчаливо и мятаха по някой поглед към минаващия трафик. Обзавеждането бе скромно, не еднотипно. В дървено сепаре край вратата седеше млад мъж в скъп, изглежда правен по поръчка марков костюм. На съседното място бе сложено връхното му палто, грижливо сгънато, за да не се мачка. Пред мъжа стоеше празна чиния, върху й вилица с остатъци от крем и трохи. Встрани лежеше новият брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Поръчах си кафе и се настаних срещу него.

— Нещо не ми изглеждаш много добре — рече той.

Неволно погледнах през прозореца, но оттук затворът не се виждаше. Поклатих глава, опитах да прогоня от съзнанието си онзи гнусен образ на черните твари по стените му, накацали в очакване на нещо, нещо да се случи. Те не са истински, повтарях си непрекъснато, те са просто гадни гарвани. Аз самият не съм наред, привиждат ми се разни неща, боледувам от гадната Фокнърова слюнка, въобразявам си.

Не, просто не са истински.

— Готин костюм носиш, Стан — рекох с надежда да пропъдя мъчителните мисли.

Той се усмихна и разтвори сакото, показа ми етикета.

— „Армани“! Купих го евтино на разпродажба. Пазя си касовата бележка — в случай, че някой запита откъде имам толкова много пари. Корупция, нали знаеш — засмя се той.

Кафето пристигна, келнерката ми се усмихна, сетне се оттегли зад тезгяха и се зачете в списание. Някъде в далечината засвири радио.

Стан Орнстед е заместник-прокурор, помощник на окръжния, един от екипа, който подготвя обвинението срещу Фокнър. Именно Орнстед ме бе навил да ида на срещата с Преподобния. Разбира се, това стана със знанието на друг от заместниците на окръжния прокурор на име Андрюс, който пък бе говорил с директора на затвора и уредил разговорът да бъде именно пред килията, за да видя с очите си истинските условия там. Стан бе с няколко години по-млад от мен и вече му предричаха голямо бъдеще. Че растеше в службата, то се виждаше и с невъоръжено око, само че на него му се искаше този процес да е още по-динамичен. Амбиция, знаете. В тази връзка се надяваше, че процесът Фокнър може да му помогне. Само че, както бе намекнал и директорът, делото не се развиваше в правилната посока, а ставаше все по-трудно и объркано. Така че имаше и реална опасност, вместо да даде тласък на нечия кариера, да вземе и да я съсипе.

— Изглеждаш ми направо разнебитен — повтори Стан, след като бях отпил няколко укрепителни глътки от кафето.

— Онзи тип има такъв ефект върху нормалните хора — отвърнах.

— Е, нищо чак толкова особено не ти каза.

За миг замръзнах, а той се усмихна и невинно разпери ръце към мен, сякаш искаше да каже: „И какво толкова?“.

— И в килиите ли вече слагат микрофони?

— Тц, ако имаш предвид затворническите власти.

— Е, значи някой друг си е позволил волността.

— Специална операция. Официално не знаем нищо за нея.

Под специална разбираше, че нямат съдебна санкция монтиране на подслушвателни устройства, както си му е редът. Може би пък бе работа на ФБР?

— Феберейците ли се намесиха?

— Шлиферите ни нямат голямо доверие — каза Стан, без да ми отговори пряко, но под „шлиферите“ се разбираше именно ФБР. — Безпокоят се, че ако остане на нас, Фокнър ще си излезе на свобода по живо, по здраво. Затова гледат да съберат колкото се може повече материал против него — в случай, че и те отправят федерални обвинения или следствието стане съвместно. Че то още от началото се записват всички разговори с адвокатите, лекарите, психолога, дори и с неговата Немезида — за теб говоря, Паркър, ако не се досещаш. Ти не знаеше ли? Надяват се, че все някъде ще изпусне нещо, което може да ги наведе на информация относно тайни връзки, съучастници, подобни на него изверги. Също да изпусне нещо и за престъпление, за което дори и не знаем. Официално погледнато, недопустимо, но пък върши доста работа, както сам знаеш.

— Не знаех за килията — отвърнах. — А ти как мислиш — ще отърве ли кожата?

Орнстед сви рамене.

— Знаеш му основния номер: че десетилетия наред е бил буквално пленник на децата си. Не знаел нищо за каквито и да е извършени от Братството или от когото и да е друг престъпления. Не разполагаме с нищо съществено, което да го свърже по пряк начин с което и да е от убийствата. При това забележи, нали си бил там — всички онези подземни и други стаи, където е живял, имаха тежки резета от външната страна на вратите.

— Той лично беше у нас — в моята къща — когато се опитаха да ме убият.

— Самият ти твърдиш, че повечето време си бил в полусъзнание, зашеметен. На мен лично ми каза, че не си виждал добре.

— Рейчъл го видя.

— Да, вярно е, но и тя е била ударена по главата и в очите й е имало кръв. При това самата тя признава, че повечето от казаното там не помни, а пък през втората част на действието Фокнър наистина вече не е бил в къщата.

— Слушай — рекох ядно. — Там при езерото на Ийгъл Лейк има една голяма яма, откъдето извадиха останките на 17 души — собственото му паство.

— Той пък твърди, че между самите вярващи избухнал остър конфликт, стигнало се до изстрели, до истинска битка, в която те нападнали и собственото му семейство. Убили съпругата му. Тогава и неговите деца започнали да стрелят — в самоотбрана. А самият той не бил там същия ден.

— Добре, но той е нанесъл тежка физическа травма на Ейнджъл.

— Фокнър отрича този факт, твърди, че и това било работа на децата му, които пък го насилили да присъства. Но както и да е: твоят приятел отказа да се яви като свидетел. Забележи, дори и да се яви пред съда, всеки що-годе кадърен адвокат ще го разпердушини на пух и прах. Защото не е свидетел с тежест. С онова негово минало. Слушай и на тебе да ти кажа: без да се обиждаш, и от твоя милост идеален свидетел също не става.

— Че защо?

— Много си освободен — с онова твоето пушкало, искам да кажа. Само помисли колко много си гърмял и ти. И фактът, че някои инстанции си затвориха очите за евентуална отговорност, не значи, че пък разни други хора не могат да разровят тази работа. Бъди сигурен, че юридическият екип на Фокнър те е проучил от игла до конец. Не се ли досещаш на какво ще наблегнат на процеса? Ще спекулират здраво около факта, че си нахлул там с изваден пистолет и си прогърмял орталъка, а старецът просто е извадил късмет, като е отървал кожата.

Тласнах чашата с кафето встрани.

— Ти затова ли ме хвана да играя? И за какво съм тук — да ми разнищиш собствените показания, които са си чистата божа истина, а?

— Дали тук или в съда, няма значение. Загазили сме. Освен това май си имаме и други грижи.

Ставаше интересно. Изчаках.

— Неговите адвокати потвърдиха, че до десетина дни ще обжалват отказа на пускането му под гаранция. Ще обжалват това решение пред Върховния съд. Научихме, че главният съдия там ще е Уилтън Купър и това направо е лоша новина.

Купър ли? Олеле. Уилтън Купър е пред пенсия. Остават му може би няколко месеца, но той си е такъв — инат, непредсказуем и храни лична неприязън към окръжната прокуратура. Просто е бил трън в задника й още от време оно. А по каква причина, никой не помни. Във всеки случай отдавна защищава тезата, че съдът няма право да отказва освобождаване под гаранция, аргументирайки се с превантивни мерки. По тази причина е напълно в състояние да защити обвинения, като се скрие зад приказки за най-общите права на американското общество.

— Ако на Купър възложат проверката, можем да очакваме всичко — продължи Орнстед. — Твърденията на Фокнър са лъжливи. Знаем това, но ни трябва сериозна обосновка, трябва ни време да натрупаме твърди факти, за да ги противопоставим на неговите неистини. Но междувременно могат да минат и години. Нали с очите си видя килията му: можем да го пуснем и в някой вулкан и той пак ще си изстуди околното пространство. Този човек има някакви особени психоспособности. Адвокатите му наеха независими експерти, които ще докажат, че продължителният престой в онази килия сериозно застрашава здравето му. И че ако бъде оставен там, може и да умре. Ако пък го преместим в Огъста, можем да си навредим сами и да им позволим да пледират невменяемост. И пак ще излезе. В онзи затвор с особено строг режим нямаме условия да го държим. Къде ще го сложим, ако го изведем от Томастън? Някъде из малките провинциални затвори ли? Тц, не върши работа. Ето ти и равносметката: процесът вече хлопа на вратата, а ние не разполагаме с достойни за доверие свидетели, на които да можем сигурно да разчитаме. Не разполагаме с достатъчно доказателствен материал, за да си направим делото желязно, а обвиняемият може да вземе да хвърли топа, току преди да сме го изправили пред съда. На всичкото отгоре насреща ни е и Купър — просто като десерт.

Усетих, че съм стиснал кафената чашка с все сила. Отпуснах пръсти и видях побелелия вдлъбнат белег на дланта. Разтрих кожата, кръвта постепенно тръгна по обичайните си пътища.

— Ако го пуснат под гаранция, ще избяга — рекох глухо. — Изобщо няма и да чака да насрочвате процеса.

— Това не го знаем със сигурност.

— Хайде бе! — отново кипнах аз.

И двамата се бяхме навели един срещу друг над масата като две озлобени кучета и сигурно сме повишили глас. Осъзнахме се почти едновременно, когато забелязахме как ни гледат двамата други клиенти в заведението. Възрастните мъже бяха извърнали към нас глави, привлечени от явната конфронтация и напрежение помежду ни. Облегнах се на стола и ги изгледах намръщено. Те веднага извърнаха лица и отново загледаха минаващия трафик.

— Във всеки случай дори и Купър няма да определи по-малка от седемцифрена сума за гаранция — рече успокоително Орнстед. — А Фокнър няма достъп до такива пари.

Факт е, че авоарите на Братството бяха замразени, а прокуратурата усилено работеше по проследяването на други, евентуално скрити сметки. В същото време пък някой плащаше на скъпите Фокнърови адвокати, а беше обявен и „фонд на защитата“, в който непрекъснато наливаха пари разни откачалки, религиозни фанатици и крайнодесни елементи. Изобщо екстремисти колкото щеш.

— Не знаем ли кой организира този фонд? — попитах го аз.

Официално зад фонда стоеше адвокатска кантора на име „Мърен & Съдружници“ от Савана, Джорджия. Това обаче бе очевиден номер, тъй като „Мърен“ бяха евтинджии, южняшки лихварчета и тям подобни тарикатчета на дребно, чийто офис бе обзаведен с неугледна пластмасова мебелировка. Изобщо не се получаваше. Зад кулисите очевидно стояха хора или организация с дебели пачки. Начело на действащите Фокнърови адвокати пък бе Джеймс Граймс, голямо име в професията, един от най-добрите в Нова Англия, по прякор Мрачния Джим. Той очевидно нямаше нищо общо с „Мърен“. В съда го биваше за всичко, можеше да ви убеди например, че не сте човек, а мечка, като за целта вземаше добри хонорари.

Орнстед въздъхна дълбоко. Замириса ми на кафе и никотин.

— Ето, това е още една лоша новина. Може би последната, но все пак лоша. При Мърен преди няколко дни дошъл един тип на име Едуард Карлайл. Специализираната информация сочи, че те двамата са поддържали връзка по телефона непрекъснато и всеки ден — още откогато започна цялата работа. Подписът на този същия Карлайл е до този на Мърен в съдебната регистрация на фонда.

— Във всеки случай името не ми говори нищо — свих рамене аз.

Орнстед ме изгледа и пръстите му нервно и ситно затупаха по масата.

— Едуард Карлайл е дясната ръка на Роджър Бауън. А Бауън пък е…

— Ненормалник, боклук и расист — довърших вместо него.

— Още и неонацист — поправи ме Орнстед. — За него часовникът на времето е спрял още някъде около 1939 г. Страшен изрод ти казвам. Сто на сто има дялове и акции при производителите на газови пещи — в надеждата, че Хитлеровото „Крайно решение“ все още може и да задейства. Според досега набраната информация той стои зад защитния фонд. През последните години се крие и избягва прояви на обществения фронт, но сега, изглежда, нещо го е привлякло и си е подал змийската главичка с раздвоеното езиче изпод усойния камък. Започна да държи речи, появява се на митинги, призовава за дарения и помощи. Струва ми се, че основната цел е да измъкне Фокнър и отново да го пусне по улиците.

— И защо?

— Е, нали точно това се опитваме да установим.

— Бауън се подвизава основно в Южна Каролина, нали?

— По-скоро се движи между Каролина и Джорджия, обаче най-много време прекарва някъде по течението на река Чатуга. Там, изглежда, му е главната квартира. Защо питаш, да не искаш да го посетиш?

— Може, защо не?

— И мога ли да попитам защо?

— Приятел в нужда…

— Слушай, онзи е от най-мръсните типове, за които можем да се досетим. Но какво толкова — щом ти се ходи, пък попитай го защо Фокнър му е толкова мил. Макар че не бих ти го препоръчал, ако говорим сериозно. Някак си не мога да си те представя в неговия списък с поканени на гости.

— Мен в този род списъци никога не ме е имало.

Орнстед се усмихна и стана, сетне ме потупа по рамото.

— Сърцето ще ме заболи, недей така, приятелю.

Изпратих го до вратата. Колата му бе паркирана точно отпред.

— Значи всичко си чул, така ли? — подметнах на раздяла.

Предполагах, че е слушал разговора ми с Фокнър на живо.

— Ами да. Ама ти да не ме питаш за онзи, тъмничаря? Как му беше името?

— Ансън.

— Не ме засяга този тип. Защо се интересуваш?

— Защото онова момиче е малолетно. И защото едва ли Ансън ще бъде светлина в бъдещия й живот, ако мога така да се изразя.

— Не, в никакъв случай. Може да намеря някой да проучи как стоят нещата, да направи нещо.

— Бих ти бил благодарен.

— Добре, дадено. Сега и аз имам въпрос към теб. Какво стана там накрая? Май нещо се посритахте, ама иначе не можах да си го изясня.

Въпреки изпитото кафе в устата ми все още се въртеше вкусът на освежителя за уста.

— Фокнър ми плю в устата.

— Хайде стига бе! Не може да бъде! Да вземем да направим някои изследвания, ако искаш, а?

— Съмнявам се, ама ми се иска да пийна малко акумулаторна течност, та да си прочистя и устата, и вътрешностите.

— Я кажи защо му е било да го прави? За да те ядоса ли?

Поклатих глава.

— Не, рече, че било дар от него. Щял съм да виждам нещата по-ясно.

— Какво по-точно да виждаш?

Не отговорих, но се досещах.

Искаше да видя що го очаква. Същото, което сетне ще дойде и мен да вземе.

Искаше да видя как изглежда неговата порода.

Глава шеста

Войнстващото расистко движение никога не е било особено голямо от гледна точка стабилно или, да речем, монолитно членство. То си има едно постоянно ядро от твърди, фанатизирани последователи и те са някъде около 25 000. Около тях обаче се въртят не по-малко от 150 000 активни симпатизанти и може би още едно 400 000 прелетни птички еднодневки. Тези, последните, никога няма да пуснат пари, нито лично биха участвали в някое мероприятие, но пък винаги са готови да ви разправят каква гадост са това цветните и евреите, особено ако ги почерпите с алкохол.

От твърдите членове поне половината са клановци, останалите са скинхедс (бръснатите глави) и всякакви нацистчета от разни породи. Сътрудничеството между отделните групи е почти минимално, символично дори. Понякога то дори се превръща в ревностно единоборство и конкуренция за някаква изгода, тогава може да премине и в истинска агресия. При това членството не е като в някоя сериозна партия, то никога не е абсолютно твърда и постоянна величина: хора напускат дадена група, идват нови, някои се прехвърлят. Това зависи от изискванията на шефове, работодатели, противници, понякога и от съдилищата.

Начело на всяка група обаче има ръководен екип от дългогодишни твърди последователи — активисти. Те си остават, независимо дали групата ще си промени името, насочеността си в даден детайл, дали ще има вътрешни фракционни борби или ще се разцепи на по-малки единици. Тези активисти са фанатици, пламенни „мисионери“ с, разбира се, обратен знак, радетели за тъмна кауза, непрестанно и неуморно пропагандиращи евангелието на нетърпимостта. Това става по щатски панаири, митинги, събори, сборове и конференции, чрез местни вестничета и бюлетини, памфлети и късни радиопредавания.

Роджър Бауън е един от най-дългогодишните от постоянните членове, от най-опасните и безкомпромисни фанатици. Роден е в баптистко семейство в Гафни, Южна Каролина, някъде в подножието на Блу Ридж, членувал е в почти всички организации на крайната десница, включително в ползващите се с най-отвратителна слава неонацистки групи през последните 20 години. През 1983 г. го арестуваха заедно с двама други, за да ги разпитват относно участието им в Ордена, тайно общество, свързано с „Арийски нации“ и основано от расиста Робърт Матюз. Нищо не се получи, освободиха ги, без да предявят обвинения. А през 1983 и 1984 г. Орденът проведе поредица въоръжени нападения на банки и фирми, за да набере средства за операциите си. Всички тези акции бяха най-прецизно организирани и въоръжени — палежи, грабежи, бомбени атентати, измами и подправени документи. Разполагаха дори и с бронирани коли. Орденът носи отговорност за смъртта на денвърския телевизионен водещ Алън Бърг, още и на Уолтър Уест — внедрен в организацията федерален сътрудник, който изнесе някои от тайните й. Малко по малко полицията и ФБР заловиха всички негови членове, с изключение на самия Матюз. Той загина в престрелка с федерални агенти към края на 1984 г. Нямаше доказателства, които да свържат Бауън с Ордена, затова той си остана на свобода, а истината за неговото съучастие потъна в небитието заедно с Матюз. Интересен факт: въпреки сравнително малкия брой на членовете на Ордена операциите срещу него бяха ангажирали една четвърт от агентурата на ФБР. Всъщност именно малочислеността на тези хора работеше в тяхна полза. Бе изключително трудно федерални агенти да проникнат сред тях. Единственото изключение бе Уест — урок за Бауън, който той никога не забрави.

След онези събития Бауън се укри и дълго бе в неизвестност, докато по едно време намери ниша в Клана, макар че ККК бе вече до голяма степен отслабен от действията на Контраразузнавателната програма на ФБР. Повечето от местните кланови организации се разпадаха или биваха разтурени, престижът на организацията бе рухнал, съставът й обаче статистически се подмладяваше, защото старите членове напускаха или измираха. В резултат на това, традиционно лошите отношения на Клана с неонацистите започнаха да се подобряват или най-малкото да губят двусмислеността си. Главната причина ли? Младите хора не са така придирчиви относно религиозните и национални различия. Бауън изведнъж се появи в „Невидимата империя“ на Бил Уилкинсън, част от Рицарите на Ку-Клукс-Клан, но пък през 1993 г. „Империята“ бе разтурена и след съдебен процес, където попиля огромни суми, за да се измъкне, Бауън основа свой собствен Клан на име „Бял съюз“.

Само че Бауън съвсем не хукна да набира членове, както другите кланови организации, дори и названието бе просто трик на играта поради удобството да се скрие зад кланова терминология. „Белият съюз“, Белите съюзници или съзаклятници, както ги наричат някои източници, никога не са били повече от една шепа хора на брой, може би двадесетина. Независимо от това те имат огромно влияние, голяма власт, пък и въртят значителни финансови средства. На практика „Белият съюз“ значително допринесе за нацификацията на Клана през 80-те години, процес, който продължава и в наши дни. А традиционните противоречия между клановци и неонацисти съвсем избледняха.

Освен това Бауън никога не е отричал Холокоста: напротив, на него му харесва идеята за тотален погром над евреите. Нрави му се възможността да създаде сила, способна да извърши убийства в нечувани допреди мащаби, убийства планирани, зад които да стои Ред и Планирано мислене. Именно тези планове, а не някакви си морални задръжки, го отдалечиха от обикновените извращения и касапници, спорадичните изблици на крайно насилие, свойствени за расисткото движение в определени райони и най-вече в Американския юг. На традиционния му годишен събор в Стоун Маунтин в Джорджия той дори публично заклейми един инцидент — пребиването до смърт на чернокож на средна възраст на име Бил Пиърс в Северна Каролина от тълпа пияни клановци-отцепници. Естествено, освиркаха го, и то доста здраво. Бауън обаче си тръгна и повече не се появи на Стоун Маунтин. Онези не го разбират, той пък няма нужда от селяндури като тях. Само че продължи да работи задкулисно и зад кадър в поддръжка, да речем, на дадена акция на Клана в малките градчета по граничната ивица между Джорджия и Южна Каролина. В подобна акция обикновено участват малко хора, обаче заплахата от разрастването и превръщането й в „поход“ на Клана веднага разлайва местните вестничета, овчедушните либерали заблейват, създава се атмосфера на страх и недоверие — ето, именно това е Бауъновата цел. Подобна атмосфера му е нужна, за да му спори работата. „Белият съюз“ е предимно параван, добре режисирано и сякаш раздвижено изпод жезъла на магьосник театро. Илюзионистки изпълнения: „хоп!“, магът завърти жезъла и се появи гълъбче, „хоп!“ — нещо друго и така. Камуфлаж, достоен за същинската дейност на Бауън. Истинският трик не го виждате, движението на жезъла не само не е свързано с търсената илюзия, то до голяма степен няма нищо общо с нея.

Защото именно Бауън се опитва да премахне старите различия; Бауън строи мостове и запълва бездните между Християнските патриоти и Арийците, бръснатите глави и клановците; Бауън флиртува дискретно с по-гласовитите и крайни членове на християнската десница. Бауън е онзи, който разбира смисъла на единството, на двустранното и многостранно сътрудничество — най-вече за разширяване базата на финансовите постъпления. Бауън вярва, че вземайки под крилото си човек като Фокнър, той ще убеди вярващите във Фокнъровата кауза източници да пренасочат парите си към него. Неотдавна бе станало известно, че само през годината преди ареста на Фокнър Братството е привлякло дарения за повече от 500 000 долара. Може би дребна сума в сравнение с парите, които отиват по джобовете на модерните и известни от телевизията с „чудесата“ си евангелисти (тях ги наричат телевангелисти), но иначе стабилен годишен доход за Бауън и подобните му. В наблюдавания от Бауън „фонд на защитата“ бяха влезли немалко пари — поне десетина на сто от една базова седемцифрена сума — и още продължаваха да влизат. Ама пък кой поръчител ще е достатъчно шантав да приеме да плати гаранцията на Фокнър, в случай че решат да го освободят? Сигурен бях, че в резерва Бауън има и други планове, алтернативни варианти, различни дяволии. Ако нещата се разиграят добре от негова гледна точка, Фокнър ще е на свобода и изчезнал още преди края на месеца. Сетне ще тръгнат слухове, че Бауън му е помогнал и го е скрил на сигурно място и тази тактика само ще му донесе полза. После вече няма да има никакво значение дали Преподобният е жив или мъртъв. Достатъчно ще е той да остане в неизвестност — иначе какво му пука на Бауън дали ще е жив и здрав или вече заровен някъде?

Убеден съм обаче, че Бауън се възхищава от делата на Фокнър и неговото Братство в минало време. Имаше защо. За няколко десетилетия и без да прибягва до банкови обири и силови игри, които бяха съсипали Ордена, Фокнър бе съумял да води кампания на смърт, терор и сплашване, и то с наличен екип от трима-четирима души. И винаги перфектно да заличава следите си. От друга страна, вярно е пък, че неговите мишени не бяха особено трудни, напротив — меки и лесни. Но дори ФБР и другите федерални агенции все още не можеха да свържат Фокнъровите убийци със съответните жертви — хомосексуалисти, извършвали аборти лекари, еврейски лидери и други „противници“ на крайната десница, чието унищожение се смяташе за тяхно дело.

Странно бе и друго. Фактът, че Бауън не бе и помислил да се присъединява към Фокнъровата кауза преди завръщането на Китим. Китим е легенда сред десницата, нещо като фолклорен герой. Появил се бе изневиделица от Бог знае къде точно след задържането на Фокнър и бе отишъл при Бауън. Веднага след това Бауън се бе задействал в защита на Фокнър, сякаш това бе нещо съвсем естествено. В края на краищата какво значение има за него кой е Китим? Помнеше ли делата му, откъде идва и прочие? Е, това не бе чак толкова важно, нали? Такива са си народните герои, легенди. Отчасти истински, отчасти измислени, но пък с Китим на негова страна Бауън вече имаше нова целенасоченост, май че и усещане за непобедимост.

Последното било толкова силно, че той вече дори и не забелязвал страха, възникващ в самия него в присъствието на Китим.

Откритата адмирация на Бауън към Фокнъровата кауза, демонстрирана веднага след появата на Китим, очевидно бе погъделичкала Фокнъровото его. Защото Преподобният незабавно бе обявил посредством адвокатите си, че се присъединява към Бауъновата платформа. Дори бе предложил и финансова помощ от скритите си сметки в случай, че Бауън се съгласи да го скрие. Знаехме, че такива сметки съществуват, но специалните усилия на следствието и на федералните институции засега не даваха никакъв резултат в това отношение. А старият проповедник се стараеше да избегне затвора повече от всичко, би предпочел да бяга и да го преследват цял живот, отколкото да гние зад решетките и да изчаква процеса. Оказа се, че Фокнър поискал още една услуга от Бауън. Последният се разядосал — вече бил обещал немалко неща — но сетне се успокоил, след като чул за какво точно става дума. Ставало дума за нещо дребно, което така или иначе би доставило удоволствие и на самия Бауън. Толкова, колкото и на Фокнър.

Бауън смятал, че в лицето на Китим е намерил именно човека за такава работа. Но се излъгал.

То било точно обратното: въпросният човек намерил него — още преди това…

Автомобилът на Бауън спря на малката поляна пред хижата в Източен Тенеси, току отвъд щатската граница с Южна Каролина. Сградата бе стабилна, строена от яко, масивно дърво, отпред с веранда, към която водеха четири грубо издялани стъпала, с два симетрични прозореца отляво и отдясно. Прозорци високи, много тесни, като амбразури. Хижа, строена като укрепление, това се виждаше от пръв поглед.

На стол-люлка отдясно на вратата небрежно се бе изтегнал мъж с цигара в устата. Това бе Карлайл, човек с къса къдрава коса, започнала да оплешивява още през двайсет и първата му година, сетне като по чудо този процес бе спрял. Въпреки това днес Карлайловата коса е като перука на клоун — един русокос пръстен над ушите опасва блестящото отгоре голо кубе. Физически Карлайл е мъж здрав, в отлична форма — като повечето хора, които Бауън държи близо до себе си. Карлайл не е пушач, Бауън днес го видя за пръв път с цигара, не налиташе и на алкохол. В момента обаче изглеждаше уморен и скапан. Бауън веднага усети вонята: смърдеше на повръщано.

— Добре ли си? — повдигна вежди той.

Карлайл избърса устни с опакото на ръката и внимателно я изгледа за евентуални следи.

— Защо? Мръсотии ли има по мен?

— Не виждам такива, но вониш.

Карлайл дръпна за последно от фаса, сетне внимателно го загаси върху подметката на обувката си. Това упражнение се оказа дълго, той грижливо провери да няма случайно останало огънче, сетне разкъса хартията и пусна тютюневите влакна да ги разнесе подухващият ветрец.

— Откъде се взе онзи тип? — попита той, след като свърши с фаса.

— Кой? Китим ли?

— Да, същият. Китим.

— Той е легенда — рече Бауън, сякаш произнасяше мантра.

Карлайл прокара пръсти по голото си теме.

— Това съм го чувал вече… — рече той и по лицето му се изписа несигурност, която постепенно и видимо се превърна в отвращение. — Във всеки случай да ти кажа: откъдето и да идва, този е абсолютен ненормалник. Нередовен, искам да кажа.

— Имаме нужда от него.

— А досега как се оправяхме? И както сам знаеш, много добре.

— Това си е съвсем друго. Ти научи ли нещо от онзи?

Карлайл поклати глава в знак на отрицание.

— Нищо не знае. Просто наемник.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми, ако знаеше нещо, досега хиляда пъти да ми го е изпял. Обаче онзи ненормалният продължава да го работи.

Бауън не вярваше особено много в приказките за голямата еврейска конспирация. Разсъждаваше по следния начин: вярно — богати и пребогати чифутски банкери и бизнесмени има, ама те едва ли са се обединили в заговори, завери и тям подобни. Огледаш ли внимателно голямата картина, това незабавно ще ти стане ясно. И все пак в думите на Фокнър истина имаше. Защото онези дърти чифути в Ню Йорк наистина му бяха поръчали смъртната присъда, бяха си платили и изпратили човек да го довърши. Този същият си бе получил заслуженото, но Фокнър настояваше да се провери кой точно го е наел. За да може, дойде ли му времето, да си отмъсти. В този контекст Бауън бе на мнение, че нищо няма да загуби, ако наистина проучи с какви хора е възможно да си има работа. Затова бяха отвлекли онзи младок — направо от улиците на Грийнвил. Той сам им бе привлякъл вниманието — задаваше едни особени въпроси, дето не са му работа, пък и какво търсеше точно там?

— Къде е той?

— Ей там — отзад.

Бауън тръгна да заобиколи къщата, но Карлайл вдигна ръка.

— Хранил ли си се?

— Похапнах малко.

— Хм, рискуваш…

Без да коментира, Бауън продължи по пътя си. Зад хижата имаше оградено място, същински свинарник. Навремето в нея наистина държали прасета. То и вонята все още не е успяла да се разсее, помисли Бауън на път към него. Наистина смърдеше, но още щом влезе и видя гледката на голата земя в центъра на ограденото, разбра, че причината е друга. Смръднята бе от човек, а не от животно. Загря и намека на Карлайл за храната, защото незабавно му се повдигна.

Младежът бе съблечен, проснат на голата пръст под жарките слънчеви лъчи. Имаше късо подстригана брада, черната му коса бе полепнала по черепа, оваляна в кал и пот. С притегнат около главата кожен колан и запушена уста, човекът стенеше и скърцаше със зъби, а надвесеният над него бърникаше във вече нанесените рани и разкъсваше плътта още повече.

Китим бе облечен в работен гащеризон, носеше ръкавици. Пръстите му пълзяха по тялото на жертвата и опипваха кървящите ръбове на направените с ножа му разрези. От време на време почиваше, а другият се извиваше и гърчеше, мускулите се свиваха безпомощно, а изпод напъхания в устата му парцал излизаха подобни на жалостиво мяукане звуци. Сетне мъчителят невъзмутимо подновяваше касапската си работа. Бауън се удиви: как ли младежът е все още жив? Или най-малкото в съзнание? Ама пък отговорът не бе труден: Китим бе човек с множество таланти. Когато усети Бауън зад себе си, той се изправи в цял ръст и в това си движение заприлича на бавно разгъващо се членестоного. Сетне се извърна с лице към новодошлия.

Висок бе този Китим — поне метър и деветдесет и нещо. Винаги носеше шапка и очила — да му прикриват чертите на лицето. Налагаше се — имаше някакъв проблем с кожата. Бауън не знаеше точно какъв е той, така нямаше и да събере смелост да го запита, но Китимовото лице бе розово-виолетово на цвят, а по люспестия му, с напукана кожа череп тук-таме стърчаха мънички туфи коса. Приличаше на онези големи щъркели, наречени марабу, които се хранят с леш, а в лакомията си нападат и тежко ранени, и умиращи животни, че и хора. Покажеше ли очите си, което ставаше извънредно рядко, те святкаха в тъмнозелено, като котешки. Под дрехите тялото му бе мършаво, почти изпито, но яко, жилаво и много здраво. Редовно се бръснеше, подрязваше ноктите си и въобще се държеше чист. Миришеше съвсем слабо на месо и на одеколон „Поло“.

А понякога и на бавно изпечена плът.

Бауън се огледа, хвърли бърз поглед към проснатия младеж, сетне отново насочи очи към Китим. Разбира се, че Карлайл е прав, помисли той, Китим си е направо нередовен. От малката му група само Ландрън Мобли, самият той откачалка, жесток и див като бясно куче, има някакви симпатии към Китим. Отново погледна жертвата на земята. Не го тревожеше, че мъчат евреин, при това може би абсолютно ненужно, но го отблъскваше крайният садизъм, удоволствието от самото мъчение, явната похот и чувствеността, проявявани от Китим. Ето го и сега — той е полово възбуден — Бауън забелязваше явната издутина на панталоните му отпред. За миг в него пламна гняв, надви погнусата, желанието да повърне и обичайния му страх от този човек.

— Кеф си правиш, а? — осмели се да каже.

Китим сви рамене.

— Нали поиска да разберем какво знае. — Гласът бе леко дрезгав, досущ метла по неравен и прашен каменен под.

— Според Карлайл нищо не знае.

— Да, ама нали тук не командва Карлайл?

— Добре де. Командвам аз и те питам: разбра ли нещо, което да ни е от полза?

Китим го измери продължително иззад тъмните си очила, сетне му обърна гръб.

— Остави ме на мира — рече и приклекна край младежа с намерение да продължи прекъснатата работа. — Не съм свършил…

Но вместо да си тръгне, Бауън извади пистолета от кобура. Мислите му се въртяха съвсем хаотично около този странен, обезобразен човек, като че нарочно белязан и подобен на същество от друг свят. Неземен, някак си нематериален, сякаш са го призовали от нейде с помощта на магия и заклинания. Ами миналото му? Тъмно и незнайно: олицетворение на омразата и страха, облечена в плът абстракция. Появил се бе сам, предложил си бе услугите, а онова, което се говореше за него, славата и страховитите му дела го съпровождаха навсякъде. Бауън не бе намерил сила и смелост в себе си да го отпрати. Легенда бил, така се говореше. Но защо? Какво всъщност бе извършил?

При това Китим не правеше впечатление на посветен на каузата човек. Не го движеше ненавист към чернилките, обратните и чифутите, не те му подклаждаха вътрешния огън. В това отношение той не се палеше лесно, стоеше встрани от пламенните рицари на Клана. Бе някак си абстрактно заинтересован от работата, която му възлагаха, дори и сега, когато мъчеше голата си жертва. А на всичкото отгоре се опитва да му каже — на него, на Бауън — да си гледа работата, така ли? И му нарежда да се разкара, сякаш е някакъв си черньо с поднос в ръката, а?! Крайно време е той като шеф да вземе нещата в собствените си ръце и да покаже категорично кой поръчва яденето и пиенето! Пристъпи, заобиколи Китим и насочи оръжието в легналия младеж.

— Недей — тихо предупреди клекналият мъчител.

Бауън го изгледа и…

А тялото на Китим мътно заблестя.

От него сякаш се излъчи мощна топлинна вълна, огнен дъх премина към Бауън, всичко наоколо затрептя като в най-тежка мараня, а Китимовата плът се раздвижи, набръчка се и запулсира. За миг той бе и Китим, и нещо друго, злокобно и страшно, черно и крилато, с очите на мъртва птица, отразили един безжизнен свят. Кожата му увисна и се разтвори, набръчкана и люспеста, костите се бялнаха отдолу й, краката леко се разкривиха, стъпалата се удължиха и закривиха отпред. Миризмата на нещо пламтящо стана нетърпима и за десетки от секундата Бауън получи просветление. Чрез недоверието и съмненията си, позволявайки на гнева си да го надвие, той бе някак си освободил и собствения си разум. Бе позволил на вътрешното си аз да излезе от него и да види непознатата страна на Китим, да разбере истината за него. Истина, скрита за обикновените смъртни очи.

Отколешен е, помисли Бауън и в съзнанието му нахлуха непривични за него думи и мисли, древен като света и може би още по-вехт. Изисква се огромна концентрация на вътрешна енергия, за да се задържа в тази конфигурация. Затова и кожата му има такъв цвят и вид, затова винаги крачи бавно, затова страни от другите. Огромни и постоянни усилия са му нужни, за да поддържа тази си форма. Той не е човек. Той е…

Бауън отстъпи крачка назад и в същия миг клекналата фигура възстанови стария си вид. Над голото тяло бе надвесен същият мъж с гащеризона и намацаните с кръв ръкавици.

— Какво има? — попита го Китим и в объркаността и страха си Бауън знаеше, че не бива да казва истината.

В никакъв случай не бива да отговаря какво е видял. Всъщност той едва ли можеше да го направи. Човешкият мозък е построен така, че с оглед да запази психическото здраве на индивида съзнанието изключва или потиска съответните центрове. Обикновено човек забравя извънредно страшни и непоносими за нормалната психика гледки и случки. Така стана и с Бауън — в един миг бе съзрял нещо непознато и ужасяващо, в следващия не бе сигурен какво е видял. Не може да е било така, онова е някакъв трик на зрението му, илюзия дяволска! Привиждат ми се някакви си дивотии, уплашено си повтаряше той. Какво беше онова: нещо черно, крилато, грозна като смъртта мутирала птица? Не може да бъде!

— Нищо няма — побърза да каже на глас, погледна тъпо пистолета в ръката си и веднага го прибра.

— Тогава остави ме на мира да си гледам работата — рече Китим.

Последното нещо, което Бауън видя, преди да си тръгне, бе умиращата надежда в очите на младежа, сетне наведената фигура се премести и закри главата му.

Бауън притича покрай Карлайл на път за колата, без да му обърне внимание.

— Хей! — извика подире му Карлайл и понечи да го хване за лакътя, но щом видя лицето на шефа и ръката му сама увисна.

— Какво ти се е случило? — попита той озадачено. — Очите ти… очите ти са…

Бауън не отговори. По-късно щеше да му каже какво е видял или какво си е помислил, че вижда, а в по-други дни и в по-нова фаза на нашия разказ самият Карлайл пък щеше да даде показания и пред следователите по случая. Обаче сега Бауън мълчеше и лицето му бе станало непроницаемо; наложи си да се овладее и контролира чувствата си — дори и когато се погледна в огледалото и разбра, че капилярите в очните му ябълки са се пръснали. А зениците му като черни дупчици сред алени петна кръв.

Далеч на север Сайръс Неърн се отдръпна от решетката и отстъпи в тъмната част на килията. Тук му бе по-добре, отколкото в коридорите и общите помещения, заедно с другите затворници. Те не го разбираха, не можеха и да го разберат. Задръстен, ни приема, ни предава — така бяха говорили за него повечето хора през по-голямата част от живота му. Глух. Ням. Тъпанар. Шантав. Хахо. Всъщност на Сайръс отдавна вече не му пукаше как го наричат. Вярваше си, че е интелигентен, хитър. Иначе дълбоко вътре в себе си подозираше, че може и да не е с всичкия си.

Майката го бе изоставила на деветгодишна възраст, вторият му баща го бе тормозил и експлоатирал, докато за пръв път попадна в затвора, тогава бе вече на 17 години. Все още помнеше някои подробности за майка си — не толкова любов или нежност, никога не бе демонстрирала подобни чувства спрямо него, а по-скоро съмнението и недоверието в очите й. Трудно го бе родила, с усложнения, които безсъмнено бяха оставили трайни следи у него, поне външно. Роди се гърбав, не можеше да се изправя изцяло, коленете му поддаваха, сякаш на гръб постоянно носеше тежко бреме. Бе високочел, дори прекалено, тъмноок, а ирисите катраненочерни. Носът плосък, с издължени ноздри и малка, закръглена брадичка, пълни устни, горната надвиснала над долната и постоянно леко отворени, сякаш Сайръс се кани да ухапе някого.

А пък бе силен физически. По ръцете, раменете и гърба играеха здрави, плътни мускули; кръстът му бе тесен, бутовете и ханшът здрави, стегнати. То именно в тази сила му бе и спасението. Беше ли по-слаб, затворът отдавна да го е смачкал.

Първата му присъда бе за въоръжен взлом при усложнени обстоятелства. Сайръс влезе в къщата на една жена от Хултън, въоръжен със собственоръчно направен нож. Жената се заключи в стаята си и се обади на ченгетата. Те пристигнаха за нула време, още докато Сайръс се опитваше да избяга през прозореца в банята. Обясни им със знаци, че единствено търсел пари да си купи бира. Повярваха му. И все пак го осъдиха на три години, ама от тях излежа само 18 месеца.

В затвора го подложиха на обстойни прегледи и изследвания. Психиатърът диагностицира шизофрения; откри класическите „положителни“ симптоми, както сам се изрази: халюцинации, видения, общуване с въображаеми гласове, странни начини на мислене и изява. Сайръс кимаше, докато търпеливо му разясняваха тези неща със знаци, разбира се, макар че можеше да чува прекрасно. Просто бе решил да крие този факт, както и другия, за който взе решение една тъмна нощ преди много, много време: да не говори повече на глас.

А може би този избор не е бил направен лично от него, а от някой друг? Сайръс така и никога не разбра това със сигурност.

Предписаха му лекарства, антипсихотични медикаменти първо поколение и някои други, но той веднага намрази ефекта, който имаха върху него. Те го отслабваха, правеха го немощен и умствено, и физически, затова просто престана да ги пие. В същото време бързо се научи най-умело да прикрива този факт. Всъщност от страничните ефекти на лекарствата най-много бе намразил самотата, която те му носеха. Много мразеше тишината, а когато гласовете отново се върнаха, той ги посрещна с радост, като стари приятели, които се връщат от далечни места и носят оттам интересни разкази и приказки. Освободиха го по-рано, а той едвам чуваше думите на обработващия документите му тъмничар. Гласовете ги заглушаваха, надвикваха всичко останало, възбудени от перспективата на свободата и подновяването на така грижливо подготвените и преговаряни планове.

Защото за Сайръс онази история в Хултън бе пълен провал по два пункта: първо, бяха го хванали, второ — не бе влязъл в къщата заради пари, а заради жената.

Неърн живееше в неголяма колиба, строена на притежаван от майчиното му семейство парцел земя. Бе недалеч от реката Андроскогин, на около десетина мили южно от Уилтън. В далечното минало местните жители складирали плодове и зеленчуци в ями и кухини по бреговете й, там те по естествен път дълго се задържали пресни и в отлично състояние. Още като момче Сайръс бе открил старите дупки-хладилници и си ги бе харесал за скривалища. Беше им укрепил стените и таваните, замаскирал входовете с храсти и хитроумно приспособени врати. Понякога дори си мислеше, че те са истинският му дом, че са правени специално за него, по негов размер и воля. Самото му тяло с превития гръбнак и гърбицата, късите, здрави врат и крака отлично пасваха в тези издълбани под речния бряг укрития. Сега естествените охладители криеха под пясъчните подове и други неща — и зиме, и лете. Искаше ли да открие някое от тях, Сайръс лазеше по тях на колене и длани и дълго миришеше пясъка, за да го намери.

След престоя си в затвора Сайръс се бе научил да се пази. Само по веднъж употребяваше всеки пореден нож, собствена изработка, сетне изгаряше дръжката, а острието заравяше нейде по-надалеч от дома си. В началото можеше да мине и година, без да му се прище да излезе на лов; достатъчно бе да клечи скрит в приятния хлад на някоя от онези дупки, докато гласовете станат прекалено високи, тогава тръгваше да изпълни поръчаното. Обаче поостаря ли малко, те станаха съвсем настоятелни и не го оставяха на мира, все по-често и по-често го караха да върши разни работи и така дойде една вечер, когато той се опита да вземе онази жена от Декстър. Тя се разпищя, дойдоха разни мъже и го пребиха, а сетне отново го затвориха за цели пет години този път. Е, сега бе тук, но пък краят му вече се виждаше.

На затворническата комисия, която разглежда молбите за помилване, бяха представени резултатите от специален тест на име „Hare PCL-R“, разработен от професор по психология в Университета на Британска Колумбия. С него му бяха изследвали поведението вече няколко пъти. Методиката се основаваше на стандартни поведенчески характеристики и реакции, свързани с рецидивизма, насилието и отклика на индивида спрямо външна терапевтична намеса. Сайръс знаеше, че в комисията гледат на него със снизхождение. Няма да стои тук още много; ще мине някой и друг ден още, сетне ще го освободят и той ще се върне при реката и любимите си дупки. Затова сега му бе симпатична дори и килията, особено тъмният й заден край, където лежеше и си представяше как ще бъде отново свободен и на воля ще си избира от жените и момичетата, особено онези с хубавите парфюми и дългите коси.

Предстоящото освобождаване дължеше на природната си интелигентност, която си беше просто факт. И ако затворническите психиатри си бяха направили труда да го обследват и подложат на малко по-сериозни тестове, отдавна да бяха стигнали до заключението, че довелите го до сегашното му психическо заболяване генетични фактори го бяха надарили и с брилянтна изобретателност. Така или иначе през последните седмици Сайръс бе получил помощ от най-неочаквано място.

Онзи, доста възрастният мъж, когото доведоха за психиатрично наблюдение по-късно, го бе наблюдавал извънредно внимателно. Известно време го срещаше в отделението. Сетне го поставиха в килия, недалеч от неговата. Тогава един ден пръстите му се подадоха иззад решетките и започнаха да се движат. И да говорят.

Здравей.

Много време бе минало, откакто за последен път Сайръс бе общувал с някого посредством езика на знаците и жестовете. С изключение, разбира се, на онзи главен лекар и при прегледите, но то винаги бе само за кратко време. Струваше му се, че е започнал да го забравя, но ето на — определените значения бързо се възстановяваха, съчетанията придобиваха все по-ясен и многозначителен за него смисъл.

Здравей. Името ми е…

Сайръс. Аз го зная твоето име.

Откъде го знаеш?

Всичко зная за теб, Сайръс. За теб и за онези твои тайни складове. Скривалищата.

Тогава Сайръс се бе сепнал и уплашен се бе отдръпнал назад. Сгушен в дъното на килията, дълго време бе мислил, а в главата му гласовете се караха, надвикваха и спореха най-ожесточено. Но на другия ден, когато застана плътно до решетките, старецът вече го чакаше. Той знаеше всичко — този старец. Дори и това, че Сайръс ще се обърне отново към него. И наистина — подал пръсти, гърбавият заговори:

Какво искаш?

Да ти дам нещо, Сайръс.

Какво?

Тук старецът изчака, сетне направи онзи същия знак, който Сайръс сам си бе правил в мрака стотици пъти — когато му бе особено тежко и имаше нужда от малко надежда, от нещо, за което да се залови, нещо, за което да копнее…

Жена, Сайръс. Ще ти дам жена.

Недалеч от Сайръсовата килия Фокнър клечеше в своята собствена и се молеше Богу да му помогне да успее. Бе сигурен още от началото: попадне ли тук, непременно ще намери човек, когото ще съумее да използва. Онези изверги в другия затвор не му вършеха работа — закоравели, дългогодишни престъпници и затворници, в тях бъдеще нямаше. Затова се бе наранил — за да предизвика преместването му именно тук, тук — където има възможности за психиатрично наблюдение в малкото самостоятелно отделение и достъп до съответните пациенти. Бе очаквал задачата да се окаже по-трудна, но веднъж попаднал на Сайръс Неърн, тя неочаквано се улесни. Веднага бе усетил вътрешната му болка.

Наведеният Фокнър притисна пръсти едни в други още по-силно и горещата му молитва към Всевишния стана още по-пламенна.

Ансън бе приближил килията безшумно. Сега стоеше пред решетките и втренчено гледаше коленичилата фигура. Сетне протегна ръка и с опитно и добре оттренирано движение подхвърли нещо към нея. Примката изсвистя, улови Фокнъровата глава и едновременно се стегна. Ансън дръпна рязко веднъж и още веднъж, и още, и полузадушеният, размахващ безпомощно ръце и повръщащ проповедник бе довлечен до решетките, където тъмничарят го сграби за челюстта и стисна здраво.

— Мръсно шибано копеле! — изсъска надзирателят.

Внимаваше да не повишава глас. Бе виждал онези мъже в килията, преди да доведат Фокнър. Досещаше се какво са правили в нея: тук имаше подслушвателни устройства и само един господ знаеше колко чувствителни са те. Вече бе говорил с Мари и я бе предупредил: да отрича всичко, свързано с тяхната връзка, в случай, че подозренията му се оправдаят.

— Още веднъж да си отвориш плювалника по мой адрес и ще те унищожа! — прошепна злобно Ансън и пръстите му потънаха в белезникавата суха и гореща Фокнърова кожа.

Усети костта отдолу, крехка, чуплива — още малко натиск и ще я раздроби. Направи известно усилие на волята и отпусна пръсти, сетне охлаби хитроумно изобретената гумена примка-ласо и ловко я прибра, но не и преди здраво да хлопне проповедническата глава в стоманените пръти.

— И да внимаваш кво ядеш, дърта хлебарко, защото вече аз ще ти приготвям папането, чуваш ли? — изсъска още веднъж шепнешком и тласна стареца назад.

Фокнър се свлече на пода, сетне бавно и с усилие се надигна и залитайки, се отправи към нара. Дишаше трудно, със свистене, опипваше оставения от ласото червен белег на шията. Заслуша се в отдалечаващите се стъпки на тъмничаря, сетне отново събра молитвено пръсти и тежко се отпусна на тесния нар.

В следващия миг нещо на пода привлече вниманието му и той наведе глава, за да проследи движенията му. Изминаха няколко секунди и проповедникът внезапно вдигна крак и рязко го стовари върху движещата се долу тъмна твар. Разтри останките на паяка и гневно прошепна:

— Момченце, предупредих те! Предупредих те да си държиш любимците под око!

Някъде наблизо някой силно изсъска; звукът би могъл да бъде израз на мъчно въздържана ярост, но и съсък на изпусната от съседна тръба пара.

Тогава в недалечната си килия, полузаспал и потънал в спомена за влажната пясъчна земя, Сайръс Неърн се размърда, а в хора на гласовете в съзнанието му се прибави нов. Този същият глас напоследък се обаждаше все по-често и по-често, особено през последните седмици, откакто той и новодошлият бяха влезли във връзка и споделяха неща за живота си. Сайръс се бе зарадвал на пристигането на проповедника, макар и да усещаше как невидими пипала се пресягат откъм неговата килия и ровят ли, ровят в съзнанието му. Утвърждават присъствието си там, набират сила и имат свой глас, който постепенно се налага над другите.

Здравей, рече Сайръс и в главата му прозвуча собственият му глас, онзи същият, който не бе чувал вече толкова години, и по навик направи с пръсти съответния знак.

Здравей Сайръс, отвърна посетителят.

Гърбавият се усмихна. Не знаеше със сигурност как да се обръща към него. Защото той имаше много имена, стари имена, които Сайръс не бе чувал от ничия уста. А сред тях изпъкваха две, които употребяваше по-често от останалите.

Понякога се наричаше Ленърд.

Но най-често — Пъд.

Глава седма

Същата вечер Рейчъл ме гледаше особено и мълчеше. Аз се съблякох и легнах при нея.

— Няма ли да ми разкажеш какво се случи? — рече тя накрая.

Сетне се примъкна към мен и допря издут корем до бедрото ми. Внимателно поставих ръка върху него, опитах се да почувствам растящия в нея живот.

— Как си? — попитах.

— Добре. Тази сутрин повръщах, ама малко — усмихна се тя. — После ти дойде и аз те целунах.

— Прекрасно. Доказателство за това колко държиш на личната си хигиена, защото неприятен дъх не усетих — пошегувах се аз.

Рейчъл игриво ме сръга в ребрата, извади ръка изпод завивките и разроши косата ми.

— Е? Пак ли няма да ми отговориш?

— Каза ми, че настоява да се оттегля от делото, всъщност ние да се оттеглим, защото и теб могат да те призоват като свидетел, и да не даваме показания. В замяна ще ни оставят на мира.

— А ти вярваш ли му?

— Не, пък даже и да му вярвах, онова, което той иска, едва ли ще промени нещо. Стан Орнстед има цял куп съмнения относно тежестта на евентуалните ми показания пред съда, ама пък си мисля, че доста се е изнервил, а то си има и защо. Във всеки случай тези съмнения не се отнасят за теб. Ще трябва да дадем показания, независимо дали ни се иска или не. Имам чувството, че фактически на Фокнър не му пука за тях — сигурен е, че ще го пуснат под гаранция, след като следващата инстанция разгледа поредното обжалване. Честно казано, не загрях защо толкова настояваше да отида в затвора. Освен ако може би му се е приискало да ме ядоса. Нали му е писнало да седи сам в онази килия и е решил да си направи малко цирк и да ме разиграе.

— Е, а ти разигра ли му цирк?

— Опитах се, не беше особено трудно. Но видях разни интересни неща: слушай, Рейчъл, килията му замръзва. Пуснали са му парното максимално силно, а там е като в зима. Сякаш тялото му поема цялата топлина от околната среда. Освен това подхвърли закана към единия от тъмничарите: пред мен го заплаши, че ако говори по негов адрес, ще съобщи за любовната му връзка с малолетна.

— Спекулация, така ли?

— Ами, никаква спекулация, надзирателят реагира, сякаш го удариха с юмрук в лицето. Смятам, че той лично не е споделял тази информация с никого. Според Фокнър момичето било на 15 години. Сетне говорихме с тъмничаря и той практически го призна.

— Какво се каниш да правиш?

— За момичето ли? Помолих Стан Орнстед да вземе някакви мерки. Толкова мога, какво друго да направя?

— А какво би казал относно Фокнър? Да не е медиум?

— Тц, едва ли е медиум, ама пък… Не мисля, че за него има точно определение. Едва ли на света има някой подобен. И знаеш ли, преди да си тръгна ме наплю. Не, не ме наплю, а ми плю в устата.

Почувствах как тя трепна и застина. Сякаш цялата се втвърди.

— Да — рекох и я погалих по лицето. — И аз реагирах като теб, когато стана. Купих си освежител за уста, ама нищо не можах да постигна. Тонове от него да имам, всичкия на този свят да ми дадат, пак няма да ми стигне да се дезинфекцирам.

— А защо го направи?

— Рече, че така щял съм да виждам по-добре — всичко, което и той виждал.

— И какво по-точно?

Въздъхнах. Това бе тема деликатна, ама просто не мога да ви опиша колко деликатна. За малко щях да се изпусна и да й разправя всичко: и за онази кола на моста, и за тварите по стените и кулите на затвора, за виденията на изгубени деца в миналото, за отвъдните посещения на Сюзън и Дженифър в потайни доби, а и посред бял ден. Ужасно много ми се искаше да й разкажа тези неща, но не можех, пък и не разбирах защо не мога. Тя обаче усещаше много от тях, умееше да ми чете мислите, или така поне си мислех, но предпочиташе да не ме разпитва. Пък и да ме бе запитала, какво можех да й кажа? Че аз самият не мога добре да си обясня онази дарба, дадена ми свише. Не ми се нравеше да мисля, че нещо в мен самия привлича онези изгубени души така силно. Привлича ги като магнит. По-леко ми бе да се опитвам да си внушавам, че страдам от психологично, а не от душевно разстройство.

Блазнеше ме мисълта да се обадя на Елиът Нортън и да му кажа, че неговите проблеми са си негови собствени, че не желая да се замесвам в тях. Но не можех, просто не можех да го направя. Нали му бях обещал? В същото време смятах, че Рейчъл е може би в безопасност поне дотогава, докогато Фокнър остане зад решетките. Той пък точно сега не би направил нищо крайно, което да усложни и да постави на риск евентуалното му по-нататъшно освобождаване.

Ами черната кола? Съвсем друго нещо: не беше нито сън, нито пък реалност. Сякаш нещо, спотаено за кратко време в сляпата точка на линията ми на зрение, бе излязло оттам, за да ми се покаже. Може би някаква неведома промяна в сетивата ми бе позволила да видя нещо, което обичайно не се показва на простосмъртните? А по причини, които не разбирам изцяло, един вътрешен глас ми шепнеше, че онази кола, истинска или въображаема, не представлява непосредствена заплаха. Целесъобразността й е невидима, скритата в нея символика напълно двойствена. И все пак допълнително ме успокояваше мисълта, че полицията на Скарбъро ще наблюдава дома ми, макар и да ми бе ясно, че едва ли здравомислещите практични ченгета ще обърнат внимание на някакво си очукано и черно купе, та било то и от легендарния стар кадилаков модел „Де Вил“.

Ами Роджър Бауън? Нищо хубаво за нас не би се получило от евентуална конфронтация с него, ама нищо. И все пак ме гъделичкаше любопитството да му хвърля един поглед — на него и на дружината му негодници. Да понаобиколя тук-таме и да видя какво ще се получи. Струваше ми се, че повечето от събитията, за които мислех сега, са взаимно обвързани, най-вече делото, с което се беше захванал Елиът Нортън — то изпъкваше на преден план като важна съставна част от общото цяло.

Аз в съвпадения поначало не вярвам. От дългогодишен опит зная, че съвпаденията са един от начините, по които Съдбата подмята, че ти просто не внимаваш в картинката достатъчно. Дали Съдбата или Животът? Е, няма голямо значение.

— Той смята, че мъртвите контактуват с него — отвърнах накрая. — Говорят му. А над затвора Томастън прелитат Черни ангели, деформирани души, наказани. И аз трябвало да ги виждам.

— А ти видя ли ги?

За малко не подскочих, така както си лежах по гръб. Извърнах лице към нея, но тя съвсем не се усмихваше.

— Видях гарвани — рекох й. — Десетки гарвани. И преди да решиш да ме изпратиш да спя сам в другата стая, да ти кажа, че не само аз, а и други хора ги видяха.

— Не се съмнявам в думите ти — каза Рейчъл. — Нищо не е в състояние да ме удиви относно онзи старец. Побиват ме тръпки, като помисля за него, нищо че седи под ключ в затвора.

— Няма нужда да пътувам. — Това бе първото, което ми дойде наум. — Ще си остана тук, при теб.

— Аз пък не съм казала, че искам да стоиш тук — натърти тя. — Не това исках да кажа. По-добре ми кажи има ли някакъв реален риск?

Замислих се.

— Не мисля, че точно сега може да има — рекох след малко. — Смятам, че той не би рискувал да предприеме нищо преди адвокатите да са му осигурили излизането под гаранция. След това ще се наложи да направим преоценка на ситуацията. Засега ще е достатъчна тукашната полиция в ролята на ангел-хранител, при това само като превантивна мярка.

Тя незабавно понечи да изреди възраженията си, обаче аз внимателно и нежно закрих устата й с длан. Очите й се свиха в гневен упрек.

— Виж, Рейчъл, това е колкото за теб, толкова и за мен. Наблюдението няма да е досадно или натрапчиво, може би въобще няма и да го усетиш. Но аз ще спя много по-спокойно където и да съм.

Махнах ръка от устата й, изпълнен с търпение за дълга и поучителна тирада. Тя веднага разтвори устни и аз побързах отново да ги затисна с длан. Този път Рейчъл примирено въздъхна и отпусна рамене, тогава аз вече окончателно свалих ръка. Сетне я целунах по устните, само че тя не реагира. Продължих да упорствам и след малко устните й се разтвориха, а езикът й допря моя. След още малко стана още по-общителна, телата ни почти се допряха.

— Насилваш се да ме любиш, за да си правиш каквото си искаш после, нали? — подметна тя и ахна, когато ръката ми полази по вътрешната страна на бедрото й.

Повдигнах очи и направих физиономия на обиден — най-убедителната, на която съм способен.

— Разбира се, че не — възразих задъхано. — Аз съм мъж и без секс не мога.

Не чух, по-скоро усетих кроткия й вътрешен смях, а в същия миг телата ни се залюляха в общ ритъм.

Събудих се в мрак. Отвън на пътя кола нямаше, но осезателно усещах, че доскоро не е било така.

Излязох от спалнята и тихо поех надолу по стълбите към кухнята. Сън направо не ме ловеше. Слязох на долния етаж и веднага забелязах Уолт, седнал пред вратата на всекидневната. Ушите наострени, опашката му бие в нервен ритъм по пода. Погледна ме за секунда и отново насочи цялото си внимание към онова, което ставаше в стаята.

Почесах го зад ухото, а той изобщо не реагира, псето му с псе. Забелязах, че очите му не мърдат, приковани в черно петно в ъгъла. Сянка ли беше или какво? Дебелите пердета не пропускат дори и тънък лъч светлик, а онази смътна форма там чернее, досущ дупка, отворена в ефирната призрачна материя помежду два свята.

Нещо в черната сянка силно привличаше кучето към себе си.

Единственото оръжие под ръка бе ножът за отваряне на писма, поставен на дрешника. Притиснах го към дланта и пристъпих в стаята, съзнавайки, че съм гол.

— Има ли някой? — попитах глухо.

Мотаещият се в краката ми Уолт изскимтя тихо, но то не беше от страх, а по-скоро от възбуда. Пристъпих още напред — в мрака.

Тогава видях ръката.

Женска, бледно бяла, призрачна. С нанесени хоризонтално три рани — дълбоки, виждаше се костта. Раните обаче бяха стари, плътта сивкаво-кафеникава, кожата засъхнала и попукана. Кръв нямаше. Ръката се изпъна още повече, дланта се обърна към мен, с пръстите нагоре.

спри

И тогава разбрах, че раните са само първото й страдание; тя е вдигнала ръце, за да се предпази от острието, но то е намерило пътя си към лицето и тялото въпреки усилията й; а сетне са последвали нови удари, нови рани, болка, агония и смърт по пътя отвъд.

моля

Спрях на място.

„Коя си ти?“

ти ме търсиш

„Каси, ти ли си?“

усетих, че ме търсиш

„Къде се намираш?“

изгубена съм

„Виждаш ли нещо?“

нищо

мрак

„Кой ти стори това? Кой е той?“

не е един

много са в един

Сетне чух шепот като съсък, шепнеха още други, множество гласове, в хор и унисон с нейния.

каси нека да го питам нека да говоря с него каси ще ни помогне ли знае ли каси знае ли моето име каси може ли да ми каже моето име каси каси може ли да ме отведе оттук каси искам да си ида у дома моля те изгубих се каси моля искам да си ида у дома

моля

„Каси, кои са тези с теб?“

не зная

не ги виждам

но те всички са тук

той ни доведе тук

Сетне изведнъж усетих ръка на голото рамо и Рейчъл лежеше зад мен. Усещах гърдите й допрени в гърба ми, чаршафът хладнееше приятно. Гласовете бавно заглъхваха, звучеше само далечен ек, едвам доловимо ехо, отчаяно и настоятелно…

моля

А в съня си тя прошепна тихо и челото й се сбърчи, сякаш нещо я заболя:

— Моля.

Глава осма

Хванах самолет от портландското летище на разсъмване на следващия ден. Беше неделя, рано, съвсем рано, шосетата пусти пустеят. Рейчъл ме докара и ме остави пред вратата на аерогарата. Вече се бях обадил на Уолъс Макартър да потвърдя, че заминавам. Оставих му телефонния номер на клетъчния телефон и номера на хотелската стая. Междувременно Рейчъл му бе уредила среща с една приятелка на име Мери Мейсън, която живееше в Пайн Пойнт. Рейчъл я познаваше от местното общество на природозащитниците и вярваше, че двамата ще си паснат добре. Биваше я за такива преценки, нали бе психолог, а Уолъс ченгето веднага си бе направил труда да пусне полицейска проверка, бе открил и снимката на Мери, сетне благодарно ме бе потупал по гърба. Хареса му онова, което видя на нея.

— Ама тя била много готина, а? — подметна ухилен.

— Аха, само че не се нафуквай толкова, защото пък тя още не те е виждала.

— Какво е животът без любов? — още повече се ухили той.

— Виж, Уолъс, здравословно самочувствие имаш. Ако беше някой друг, щях да му кажа, че е ужасно самодоволен човек, ама нали си приятел…

Той ме измери продължително с очи и само рече:

— Ама сериозно ли?

Засмяхме се и двамата, сбогувахме се.

Сега Рейчъл се наведе към мен и ме целуна по устните.

— Да се пазиш — натърти тя, а аз притиснах главата й към моята.

— И ти също. Носиш ли си телефона?

Тя кимна и го извади от чантата.

— Да не вземеш нарочно да го изключиш?

— Няма, няма.

— През цялото време да стои включен, чуваш ли?

Тя ме изгледа, нацупи се, сетне кимна.

— Ще се обадя да проверя!

Засмя се и ме ощипа по ръката.

— Хайде, бягай. Ще се зазяпаш по стюардесите и ще забравиш, знам си те аз.

— Ама сериозно ли? — запитах, без да се замисля, и ми хрумна, че може би с Макартър си приличаме повече, отколкото би било здравословно за мен самия.

Това обаче я разсмя и тя ме плесна по гърба.

— Разбира се. Няма да излизаш от форма, докато ме няма, я!

Веднъж Луис ми бе казал, че новият Юг си е като стария, същите привички, същото мислене, само местните били понатежали средно с по пет-шест килца на череп.

Вероятно е бил нещо вкиснат на тема Юга по времето на онзи наш разговор, пък и никога не е бил поклонник на Южна Каролина. То така или иначе след Мисисипи и Алабама този щат винаги си е минавал за най-задръстения и най-селяндурския в Американския юг, но е истина и друго: в него расовите проблеми все пак са решени по по-цивилизован начин. Когато навремето Харви Гант стана първият чернокож студент в южнокаролинския колеж „Клемсън“, местните законодатели постъпиха разумно: вместо да поощряват разни стрелби и блокади по улиците, побързаха да признаят, че е дошло време за промени, та макар и неохотно. И съответните щатски закони бяха приети. Приети, приети, ама ето пак — в Оринджбърг, същия щат, през 1968 г. трима чернокожи бяха застреляни по време на демонстрации пред спортната зала за боулинг „Ол Стар“, която била само за бели. И като помислиш, то си има причините и корените: всеки южнокаролинец на възраст над 40 години е посещавал сегрегирано училище и все още мнозина са онези, които вярват, че над щатския Капитол в Колумбия трябва да се вее южняшки конфедеративен флаг. И все още наричат езера и реки на разни антигерои от миналото, сякаш сегрегация никога не е имало.

Пристигнах на международното чарлстънско летище с полет през Шарлът — севернокаролинския град, който мяза на люлка на еволюцията и сметище за най-безвкусните модни излишъци на полиестерната промишленост. В бара на шарлътското летище джубоксът въртеше стари парчета на „Флитуд Мак“, а едри шкембелии с шорти и тенисфланелки се наливаха със светло пиво сред облаци от тютюнев дим. Техните дами пък яростно въртяха ръчките на монтираните в полираното дърво на бара покеравтомати и нервно тикаха двайсет и петцентови монети в цепките им.

На широка табуретка пред ниска масичка встрани от тях се бе полуизтегнал дебелак с татуировка на бръснатия череп и лявата ръка. Разперил крака, сякаш заведението е негово, потънал в пот, той ме измерваше мръснишки изпод вежди. Отвърнах на погледа му, той не можа да издържи дълго и със заучен жест се изплю, сетне с досада извърна глава.

Огледах информационните табла, търсех моя полет. От Шарлът излитат самолети за разни забравени от Бога места по щатската територия, където едва ли някой с всичкия си би се осмелил да отиде. Само като си представиш еднопосочните пътища или пък липсата изобщо на такива и ще си кажеш: я бе, дай един билет за където и да е, само не и за там.

Във всеки случай моят полет излетя навреме. Падна ми се място до едър мъж с шапка, на която пишеше „Чарлстънска пожарна команда“. Бях от вътрешната страна, до прозореца, и той се наведе към мен, притисна ме с юнашката си гръд, за да види военните машини на съседната писта. Минаваше двумоторен самолет на „Ю Ес Еъруейс Експрес“ и той доволно ми кимна с глава:

— Пак добре, че сме на реактивен, а не на ей такива нестабилни бракми.

Аз учтиво кимнах в ответ, а той още повече ме притисна и продължи да разправя:

— Ей до там беше летището… то навремето Шарли нямаше и две писти като хората. Хм, помня още когато го строяха… аз тогава служех в армията…

Затворих очи и стиснах зъби.

Този се оказа най-дългият къс полет в живота ми.

Чарлстънското международно летище бе полупразно, когато кацнахме. Пустееха и магазини, и коридори. На северозапад се вижда военното летище край базата — през високата остъклена стена гледах сиво-зелените бойни машини, подредени под следобедното слънце и замрели като подготвени за скок огромни скакалци.

Засякоха ме още докато си вземах багажа, недалеч от гишетата за коли под наем. Двама бяха — единият дебел, в светла конопена риза, другият — по-възрастен, с черна зализана назад коса и черно ленено сако, под него с тениска и елече. Стараеха се, чак да ти стане мъчно за тях, наблюдаваха ме ужким ужасно дискретно, докато изчаквах на гишето на „Хърц“ да ми попълнят документите за колата. Тръгнах да излизам от сградата, а те застанаха встрани от вратата и се правеха на разсеяни. Аз пък пресякох паркинга под жарките следобедни лъчи и се насочих към малкия навес — палатка, където бе паркиран моят мустанг. Тъкмо завъртах ключа за запалването, когато те вече се бяха наместили в голям шевролет модел „Тахоу“. Изчакаха ме на първото кръстовище преди главния изход, след това се курдисаха на две коли разстояние от мен. И така чак до междущатската магистрала. Сигурно мислеха, че са царете на проследяването. Можех да ги издухам от гърба си по всяко време, обаче пък каква би била ползата? Така си ги виждах къде са, а всъщност то ми беше и най-удобно.

Почти чисто нов мустанг ми бяха дали, ама не беше като моя бос у дома. На тукашния натиснеш ли му газта до дупка, отначало нищо не става: моторът пърха и сякаш се пробужда, протяга се и се прозява, та чак тогава малко по малко започва да ускорява. Затова пък имаше плейър за компактдискове, та се заслушах в музиката на „Джейхоукс“, точно като хванах следващия изход за улица „Норт Мийтинг“ и оттам за Чарлстън. Парчето се казва „Бягство“, но още щом долових двусмислието на думите, взех и го изключих, за да пусна радиото, ама текстът остана да гложди съзнанието ми още доста време:

„Норт Мийтинг“ е една от главните артерии, които водят в Чарлстън — право в бизнес центъра и към туристическите атракции, а крайната й част пък отива чак до периферните квартали, където има сериозна престъпност. Извън пътя чернокож бе спрял камион, продаваше дини направо от ремаркето. Беше подредил стоката изрядно, на редици, на редици, а току зад камиона се извисяваше голяма табела, рекламираща „Даймъндс Джентълмънс Клъб“. Пресякох жп прелез и мустангът здраво изтропа, сетне встрани се заредиха складове със заковани с дъски прозорци и изоставени халета от бивш пазарен център. Следваха занемарени жилищни квартали. По дворовете с избуяла трева играеха деца, старци бяха насядали по верандите на разнебитени къщи, чиято боя се бели и пада, от пукнатините по плочниците растяха яркозелени избуяли бурени и като че се надсмиваха над тленността на околните постройки. Единствената чиста и нова сграда бе модерният тухлено-стъклен офис на жилищната администрация. Тя пък като че подканваше живеещите в явна мизерия околни жители да я щурмуват и разграбят новите й модни мебели и всичко, което може да се използва в един бедняшки дом. Шевито ме следваше през цялото време, все така на разстояние около две коли. На няколко пъти спирах, после направих две абсолютно ненужни кръгчета по „Калхун“ и „Хътсън“, просто колкото да ги избъзикам онези двамата отзад. Те обаче запазиха спокойствие и ме проследиха търпеливо до края: докато пристигнах пред хотела — „Чарлстън Палас“. Там спрях, а те бавно се отдалечиха по улицата.

Във фоайето се тълпяха облечени в скъпи дрехи бели и чернокожи; ехтеше смях, примесваха се десетки разговори. В общата глъчка се обаждаха гласовете на уредниците, които отвеждаха групите си в големия ресторант. Изглежда, някои хора тук си имаха традиция: да обядват в скъп хотел през уикенда. Обърнах им гръб и се запътих към стаята. В нея заварих две огромни легла, а изгледът бе точно към банкоматите на отсрещната банка. Седнах на леглото до прозореца и се обадих на Елиът Нортън, че вече съм тук.

Той въздъхна дълбоко с явно облекчение.

— Доволен ли си от хотела?

— Е, да — отвърнах с неутрален глас.

Той наистина си бе луксозен и добре уреден, но където се струпват много хора, там и достъпът до чужда стая не е особено труден. Старо правило. Повече от внимателно се бях оглеждал по пътя към стаята, че и по голямото спирално стълбище в центъра на фоайето, но така и не забелязах подобни на охранители мъже или нещо подобно. По коридора пред стаята минаваше камериерка, буташе натоварена със спално бельо и тоалетни принадлежности количка, но тя дори и с поглед не ме удостои.

— Ти си в най-добрия чарлстънски хотел — рече Елиът. — Има гимнастически салон, фитнес зали, плувен басейн. Но ако искаш, проблем няма, ще те прехвърля на някое евтино местенце, където ще си общуваш с хлебарките.

— По пътя от летището насам ме следяха постоянно — изтърсих му направо.

— Аха — само това рече и съвсем не звучеше като изненадан.

— А разговорите ти подслушват ли ги?

— Вероятно. Никога не съм си правил труда да правя проверки. Не ми се струваше необходимо. Обаче в нашия град тайни мъчно се пазят. Освен това нали ти казах: секретарката ме напусна тази седмица и категорично заяви, че го прави, защото не ми харесва клиентите. Тя ти е правила хотелската резервация. Нищо чудно да е изпуснала някоя думичка тук и там.

Не че толкова се бях притеснил за опашките. Така или иначе тукашните много скоро щяха да разберат за какво съм дошъл. По-скоро се безпокоях за Атис Джоунс и за възможността, че разберат ли плановете ни относно него, могат да го убият.

— Добре, за всеки случай ще направим така — повече от хотела няма да ти се обаждам, нито ти — от дома или офиса, ясно? Ще намеря начин да поддържаме връзка по друг път. До довечера ще съм го уредил този въпрос.

Имах предвид нови клетъчни телефони. Ако успея да ги осигуря, без да подписвам договори, и да запазя номерата в тайна, пък може би ще се отървем от подслушването, особено ако действаме внимателно. Елиът отново ми обясни къде точно живее и как най-лесно мога да стигна до дома му на 80 мили северозападно от Чарлстън. Преди да затвори, добави:

— Освен удобството имаше и друга причина да ти ангажирам място в този хотел: семейство Ларус обядват там почти всяка неделя, така тукашните богаташи си обменят клюките, а си вършат и немалка част от бизнеса. Ако се завъртиш около ресторанта сега, много е вероятно да ги видиш: и Ърл, и Ърл младши, някои от братовчедите, бизнес партньорите им. Мисля си, че би искал да ги огледаш дискретно, за да знаеш с кого си имаш работа, но щом са те проследили още от летището, значи и те те опипват още отсега. Съжалявам, приятелю. Не ме бива за работа под прикритие.

Премълчах си. Хайде от мен да мине.

Но преди да ида във фоайето, разлистих жълтите страници и от съседен автомат се свързах с фирма на име „Лумис Кар Рентъл“. Уредих си да ми дадат анонимен на вид автомобил, нещо, което не се набива на очи. Да ми го докарат на паркинга до един час. Те нека си следят мустанга, от къде на къде ще им правя живота лесен я.

Забелязах семейство Ларус още щом се върнах в хотела. Тъкмо излизаха от ресторанта. Старият Ърл го познавах вече от вестникарските снимки. Беше си в типичните за него бял костюм и черна копринена вратовръзка, като опечален на китайско погребение; висок около метър и осемдесет, плешив, наедрял. Синът бе силно приличен на него младеж, много по-млад, доста по-слаб. Вероятно както е изглеждал и Ърл старши на младини. Но младши изглеждаше някак си по-различно — у него имаше нещо женствено, изфинено, което в бащата липсваше. Стройното и гъвкаво тяло на сина бе скрито под широка и надиплена бяла блуза, а черните му панталони бяха прекалено стегнати на задника и по бедрата, та приличаше на някой фламенко танцьор в почивен ден. Беше светлорус, почти до бяло и веждите му почти се губеха, косми по лицето кажи-речи нямаше; рекох си, че вероятно се бръсне веднъж на месец. Двамата излязоха в група заедно с още петима — трима мъже и две жени, които оживено разговаряха помежду си. Извън ресторанта към тях се присъедини още един — осми поред. Същият от летището със зализаната коса. Прошепна нещо в ухото на младши и онзи тутакси ме изгледа, сетне каза нещо на баща си. А веднага след това тръгна към мен. Не знаех какво мога да очаквам от такава среща, може би затова се случи именно най-малко логичното. Той протегна ръка, а по лицето му се появи извинителна усмивка.

— Господин Паркър, нали? — попита той. — Нека да ви се представя: аз съм Ърл Ларус младши.

Приех поздрава, здрависахме се.

— Вие винаги ли така проследявате хората — още от летището?

Усмивката му угасна за миг, сетне отново се появи, този път извинението в нея още по-изявено.

— Съжалявам — рече. — Много бяхме любопитни да знаем… как ли изглеждате.

— Не разбирам.

— Знаем защо сте тук, г-н Паркър. Не че одобряваме, но пък напълно разбираме. Не желаем помежду ни да има проблеми. Ясно ни е, че вие си вършите работата. Ние сме загрижени само за едно: онзи, който е виновен за смъртта на сестра ми, да си получи заслуженото посредством пълната сила на закона. В момента считаме, че този човек е Атис Джоунс. Ако се окаже, че не е така, то ние ще приемем фактите, каквито са си те. Дали сме изчерпателни сведения на полицията, всъщност съобщили сме всичко, което знаем. От вас искаме само едно: да уважавате личните ни чувства и да ни оставите на мира. Извън вече изложеното и известното нямаме нищо повече за казване.

Всичко това ми прозвуча като репетирани папагалски приказки. И още нещо: долавях някакъв фалш. Макар и да изглеждаше искрен и въпреки красноречивото изпълнение, в очите му играеха и лека подигравка, и някакъв страх.

С други думи, пред мен стоеше човек с маска. Не че знаех какво има зад нея, не. Бащата ни наблюдаваше от разстояние, без да се крие, и в очите му прочетох гневна враждебност. Без да разбирам точно защо, все ми се струваше, че тя не е насочена само към мен, а и към сина. Ърл младши ми кимна и се върна при групата си, а аз ясно видях как гневът в бащините очи се замени с каменна безизразност, видимо под давление на волята. Сетне те се упътиха към чакащите ги пред хотела автомобили.

В момента нямах какво друго да правя и се прибрах в стаята. Взех си душ, поръчах двоен сандвич с препечен хляб и седнах да чакам да ми докарат поръчаната кола. Не мина много време и ми се обадиха от рецепцията. Слязох долу, подписах нужните документи и през хотела влязох в подземния паркинг. Сложих си слънчеви очила и потеглих, нямаше и следа от онзи шевролет, никой не се интересуваше нито от моя милост, нито от колата или поне така ми се струваше. Излизайки от града, спрях на един от пазарните центрове, купих два клетъчни телефона.

Елиът Нортън живее на две мили от Грейс Фолс в скромна бяла къща, колониален тип, с две колони покрай предната врата и голяма веранда, която опасва целия първи етаж. Изглежда истински стар южняшки дом, има си класическата атмосфера, типичното звучене. В такава къща като ви поднесат едно изстудено питие, то ще има онзи неподправен дъх и вкус на традиционната южняшка напитка от време оно. Да, но сега опънатият набързо върху дупката в покрива огромен лист промишлен найлон едва ли допринасяше за въпросната автентичност. Заварих Елиът зад дома, говореше с двамина в работно облекло и с цигари в уста, облегнати на голям камион. Надписът на каросерията информираше, че те са специалисти монтажници по покриви и ремонт на сгради. Фирмата се казваше „Дейвс Кънстръкшън Енд Руфинг“ и бе от Мартинес, Джорджия. Вече бяха разтоварили цял куп сглобяеми елементи за скелетата, готови за монтаж още на следващата утрин. Единият замислено подмяташе в ръка парче силно обгоряло покривно дърво, а другият го побутна с ръка в момента, в който ме видя да заставам на ъгъла. Елиът се извърна неочаквано бързо, остави работниците и закрачи към мен с протегната ръка.

— Боже, човече, да знаеш колко се радвам, че те виждам! — рече той и се усмихна.

Усмихна се, макар че как успя, само той си знаеше: отляво на главата му част от косата я нямаше — бе изгоряла. Остатъкът бе непохватно подстриган и вчесан назад в несполучлив опит да се прикрие случилото се. Върху лявото ухо бе залепена марля; по бузата, брадичката и врата лъщяха следи от изгорено. На лявата ръка носеше превръзка, а встрани от нея се виждаха дребни мехурчета.

— Не ме разбирай погрешно, Елиът — рекох искрено. — Но не ми изглеждаш добре.

— Зная, зная. Пожарът изгори и повечето от дрехите ми. Хайде, ела — махна с ръка и ме потупа по гърба. — Ела, да влезем, ще те почерпя с изстуден чай.

В къщата си смърдеше на пушек и влажно. При гасенето водата бе текла навсякъде, бе проникнала през дюшемето на горния етаж и съсипала таваните на долния. Гипсовата им замазка бе кафяво-черна на места, водата бе текла и по стените и там имаше големи влажни петна. Затова тапетите бяха започнали да се отлепват и белят. Огледах щетите по-внимателно: вероятно щеше да се наложи Елиът да сменява повечето от носещите греди в големия коридор на приземния етаж. Във всекидневната имаше разхвърляни дрехи — по облегалките на столовете и масата, стопанинът бе спал на голямото канапе, върху му се валяха чаршафи.

— И ти още си тук, а? — попитах за всеки случай.

— Ами да — отвърна той и започна да бърше пепелта от две чаши.

— В някой хотел ще си на по-сигурно място.

— Може и така да е, но онези, които свършиха тази мръсотия, ще се върнат тук да си довършат работата докрай.

— Че те и сега могат да се върнат.

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Тц, не и с мен тук. Те не са по убийствата. Ако са искали да ме ликвидират, щяха да го направят още първия път. Но виж — да изгорят къщата до основи — това може и да стане.

Извади кана с леден чай от хладилника и напълни двете чаши. Стоях до прозореца и оглеждах двора и терена отвъд. Небето над нас бе тихо, птици не виждах, горите около Нортъновия парцел бяха също притихнали. Загледах се в далечината, към бреговата линия — там вече прелетните птици кръжаха и се събираха на ята, гъските се присъединяваха към събратята си — речните рибарки, идеше ред и на ластовички, коприварки, че и на ястребите. Тук — доста по-навътре в сушата — този процес не бе така очевиден, дори и постоянните обитатели се бяха изпокрили. Цареше особена тишина: пролетта отдавна бе отзвучала, а с нея и любовният птичи зов, ярката лятна перушина на песнопойците вече избледняваше, за да се замени с по-тъмната и някак си мрачна зимна окраска. Но пък навсякъде цъфтяха диви цветя, сякаш да компенсират птичето отсъствие, тяхното многоцветие донякъде заместваше присъствието на шарени пернати по дърветата. Съседните поляни се ширеха, същински разноцветни килими, много красиви, а ей там зад къщата виждах същински губер от димитровчета, див слънчоглед и златничета. Отгоре им пърхаха, кацаха и излитаха не по-малко шарени пеперудки, привличаше ги най-вече жълтото и пурпурното. А под листата се гушеха убийците — замрели в засада полски паяци-ловци.

— Кога ще видя Атис Джоунс? — попитах.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре това да стане, след като го преместим от ареста. Ще го вземем утре от Ричланд, сетне някъде по пътя дискретно ще го прехвърлим в друга кола, за да заблудим евентуалните преследвачи. Оттам аз лично ще го отведа на сигурно място в Чарлстън. Имам предвид една специална квартира.

— Кой ще кара втората кола?

— Синът на един човек, който сетне ще се погрижи за него. Той е сигурен, при това знае какво прави.

— Защо да не го скрием по-близо до Колумбия?

— По-голяма е вероятността да оцелее в Чарлстън, повярвай ми. Квартирата е в източния район, точно в сърцето на чернокож квартал. Ако тръгнат да го търсят и разпитват тук и там, веднага ще научим и ще имаме достатъчно време да го прехвърлим на друго място. Така или иначе това е само временно решение. Може да се наложи да го крием на още по-тайно и сигурно място, а стане ли нужда, ще наемем и частна охрана. Ще видим как ще се развият нещата.

— А неговата теза каква е?

Елиът ме изгледа, поклати глава и потърка очи с мръсните си пръсти.

— Той твърди, че имал връзка с Мариан Ларус.

— Любовна ли?

— От време на време да. Иначе смята, че тя го е използвала, за да си отмъщава — на брат си и баща си. Пък на него този номер му харесвал.

Елиът изцъка с уста и облиза горната си устна.

— Виж, Чарли, длъжен съм да ти кажа честно: да не мислиш, че моят клиент е някой шармантен симпатяга? Той си е осемдесеткилограмов здравеняк с опак характер, с голяма уста, с дупка на задника и повечето време не съм сигурен къде точно му е устата. Според него в нощта на убийството били с Мариан заедно, чукали се на предната седалка в неговата кола. Тогава се и скарали, тя избягала от колата в съседната гора. Той хукнал да я гони, объркал се, накрая я намерил, обаче вече мъртва, пребита до смърт, със сплескана глава.

— С какво оръжие?

— Подръчно — голям и остър камък. Близо петкилограмов. Когато ченгетата го арестували, по ръцете и дрехите му имало кръв, а направените тестове сочат и наличие на дребни частици от камъка и почвата. Дори и по лицето му имало кръв, макар че експертите са писали и друго: тези петна са несъвместими с обичайните пръски, които би трябвало да има по нечие лице и тяло при същия тип убийство — да разбиеш нечия глава с камък. И още нещо — във вагината не е открита сперма, макар че са открити частици от фабричната смазка на кондома — същата марка предпазители, каквито са намерени и в портфейла на Джоунс. Всичко говори за акт при взаимно съгласие, но един добър прокурор може да го изкара и изнасилване. Нали се сещаш: отначало и двамата са възбудени, сетне тя не ще и бяга, той се ядосва и… Различни възможности се отварят при такова представяне на нещата. Не мисля, че ще е много лесно, ама знаеш, че в съда всичко е възможно, а сега те се опитват всячески да наберат нужните доказателства и да подсилят аргументацията си.

— Е, това според теб достатъчно ли е да хвърли в съмнение журито?

— Може би. Търся експертно мнение по въпроса за пръските кръв по лицето и дрехите му. Убеден съм, че обвинението ще си намери експерт, който ще каже онова, което на тях им е удобно. За бога, Чарли, става дума за чернокож — убил бяла, и то от семейство Ларус! Бая нанагорно ми се пише. Обвинителят ще направи всичко възможно в журито да влязат средна категория хора — нали се сещаш: добър среден доход, средна възраст и малко отгоре, бели при това. Хора, които в Джоунс ще видят единствено чернокожия изнасилвач и престъпник. Най-доброто, което можем да направим, е да включим и по-различни лица, но…

Премълчах. От отдавнашен опит зная, че винаги има едно „но“. То иначе може ли?

— Зад всичко това стои една стара местна история. Ужасно неприятна работа…

Елиът взе папка от масата и започна да я прелиства. Имаше цяло купче други такива, разноцветни. Зърнах полицейски доклади, свидетелски показания, стенограми на полицейските разпити на Атис Джоунс, дори и снимки от местопрестъплението. Обаче имаше и фотокопирани страници от исторически книги и справочници, изрезки от стари вестници, от трудове за робството и оризовото производство.

— За какво става дума ли? — обърна се към мен Елиът. — Става дума за същинска кръвна вражда.

Глава девета

Полицейските доклади и другият материал около убийството на Мариан Ларус, включително и свидетелските показания, бяха в синя папка. В зелената бе историческата документация. До нея лежеше и една в бяло. Отворих я, там имаше снимки, разгледах ги внимателно, затворих я. Все още не бях напълно готов да размишлявам по състоянието, в което е бил намерен трупът.

В миналото ми бе попадал сходен случай в Мейн, подобен поне що се касае на това, че помагах на защитата. Та горе-долу бях наясно какво ме очаква. Най-важният елемент ще бъде, разбира се, Атис Джоунс, поне в началото. На работещия в тяхна полза следовател обвинените обикновено разказват подробности, които не са споделили дори и с адвоката си. Това става поради стреса при ареста, поради липса на съсредоточаване или чисто и просто уплашените задържани забравят важни неща; нерядко и поради това, че на следователя вярват повече, отколкото на адвоката си. Особено когато той е служебно назначен защитник или претрупан и с други дела професионалист. Основно наше професионално правило е незабавно да предадеш на адвоката защитник всеки научен в процеса на допълнителното разследване нов факт, независимо дали е изгоден за самата защита или не. Елиът бе вече събрал немалко показания и информация от хора, които познаваха Атис Джоунс: бивши негови учители, работодатели, познати, съграждани. Бе направил опит да създаде положителна представа за своя клиент, която щеше да стане достояние и на журито. Така че част от хамалската работа бе вече свършена.

Задължително бе заедно с Джоунс да обсъдим полицейските доклади, тъй като те бяха в основата на обвинението срещу него. В същото време той би могъл да ми обърне внимание върху някои несъответствия, грешки, невярно представени факти, за да мога аз допълнително да потърся съответните източници. Докладите ми бяха полезни и по друга причина — те съдържаха телефоните и адресите на всички, които полицаите бяха разпитвали. След това щеше да започне и моята хамалогия: ще трябва да разговарям със същите хора, защото предварителното следствие никога не е достатъчно задълбочено. Дошлите първи на местопрестъплението служители предпочитат да оставят обстойните разпити за следователите на обвинението или на детектива, който ще оглави разследването. Затова ще трябва да събера подписани показания и макар че повечето няма да откажат, все ще има неколцина, които ще се съпротивляват срещу тази процедура. Освен това имаше вероятност да е започнало и следствието на обвинението, а понякога следователите от прокуратурата намекват на свидетелите, че е по-добре да не говорят със следователя на защитата. Това е познат прийом и той можеше да се окаже допълнителна бариера пред моята работа. Както и да се стекат обстоятелствата, мен все едно си ме чакаше здраво бъхтене. Практически погледнато, налице бе и вероятността почти нищо да не мога да свърша до времето, когато ще трябва да се върна в Мейн.

Придърпах зелената папка и я разтворих. Някои от материалите в нея се отнасяха чак за XVII век и основаването на Чарлстън. Най-новата във времето вестникарска изрезка бе от 1981 г.

— Някъде из тези материали може да намерим поне част от причината за смъртта на Мариан Ларус и за това защо Атис Джоунс ще бъде съден за убийството й — обади се Елиът. — Те са носили известна обремененост в себе си, независимо от факта дали са го знаели или не. И тя е унищожила живота им.

Говореше ми през рамо и бъркаше из кухненските чекмеджета. След малко се приближи до масата, в юмрук стискаше нещо.

— Обаче до известна степен ние сме тук днес ето и заради това — неочаквано рече той и разтвори пръсти, а от тях по масата потече струйка жълтеникав ориз.

Зачетох се в изрезката.

За да разберем тукашната история, би трябвало да знаем и всичко за основно отглежданата култура. Защото историята, това е „Каролайна Голд“.

Тук отглеждането на ориз започва през 1680 г., когато оризовите семена били пренесени от Мадагаскар в Каролина. Нарекли ги „Каролайна Голд“ заради доброто качество и цвета на самото семе, но до голяма степен и поради натрупаните несметни богатства от занимаващите се с култивирането на ориз семейства. Сред тях има много англичани: Хейуърдови, Дрейтънови, Мидълтънови, Алстънови, има хугеноти: Равенелови, Манигови, Ларусови.

Кланът Ларус са потомци на чарлстънските първенци, едно от малкото семейства, които въртели буквално всички аспекти на живота в града — от членството в обществото на името на Света Сесилия, до организирането на светските прояви, които започвали от ноември, за да завършат някъде през май. Над всичко друго стояли името и репутацията на семейството; бранели ги и с парите си, и с влиянието, което купували с тях. Ларусови обаче дори и не подозирали, че действията на един-единствен роб биха могли да подкопаят огромното им богатство и сигурност.

Робите се бъхтели от ранно утро до късна вечер, шест дена от седмицата, в неделя обаче почивали. На работа ги призовавал звукът на направена от раковина тръба. Той оповестявал и края на работния ден: заливал околните нивя с мощните си трели, когато последните лъчи на залязващото слънце боядисвали полята в червено, а черните сенки на тружениците се кандилкали в знойна умора като сламени чучела на фона на гигантски пожар. И все пак, свършела ли работата, цветнокожите горди изправяли гърбове, вирвали глави и бавно тръгвали с товара си към хамбарите, а сетне и към колибите. Хранели ги с меласа, грах, царевичен хляб, понякога им давали и месо от домашно отгледани животни. На края на дългия ден робите посядали пред колибите, облечени в бели дрехи от домашнотъкан памук и сламени шапки, хранели се и разговаряли.

Обували ги в направени от груба кожа обувки с дървени подметки. Когато пристигала поредната пратка, жените киснели грубите обуща в гореща вода, а сетне ги мажели с животинска мазнина, за да омекнат колкото могат и по-лесно да прилепват по краката. Нощем, когато си лягали при мъжете и се любели, вонята на мъртви животни се смесвала с потта от любовните ласки.

Мъжете не можели да четат, нито да пишат. По този пункт старият ’сподар бил много строг и напълно безкомпромисен. Хванели ли ги в кражба, наказвали ги с жесток бой с камшици или бичове, за лъжа наказанието било същото, както и за опит някой да надникне в книга. Робите често боледували от едра шарка; болните отвеждали в пръстена колиба, построена далеч от плантацията, но в близост с тресавището. Повечето от отнесените там никога вече не се връщали. Наказанията били публични, провинилите се — мъж или жена — били завързвани с кожени ремъци за дървено магаре, наречено пони, с разперени встрани ръце и крака, и бити с тежък и дълъг камшик или бич. Държали понито в хамбара, там провеждали и наказанията. Когато янките изгорили хамбара, на земята, където обичайно стояло магарето, останало голямо изсъхнало тъмночервеникаво петно от кръвта, сякаш почвата там е ръждясала.

Някои от източноафриканските роби донесли със себе си и племенните умения за отглеждане на ориза. Така собствениците на плантации с роби били значително по-улеснени в култивирането на посевите, отколкото старите английски колонисти, които поради липса на опит и незнание срещали редица затруднения. Постепенно по-предприемчивите собственици въвели избирателни принципи и системи на работа. Квалифицираните роби работели отделно, ползвали се с по-големи привилегии, имали стимули и мотивация да работят максимално добре — сами да си създадат свободно време за лов, за отглеждане на зеленчуци в собствена градина, за подобряване на битовите условия на своето семейство. Системата заработила, защото била гъвкава, тя дори разрешила да бъде въведен и принципът на бартера между роб и господар.

В същото време създала и йерархия сред робите. Междувременно възникнала и категорията надзирател, с други думи, посредник между плантатора и работната сила. На надзирателя пряко били подчинени опитните занаятчии — ковачите, дърводелците, зидарите. Именно тези професионално подготвени занаятчии израствали като естествени лидери на робската общност. Затова и се налагало те да бъдат следени по-внимателно, да не създават брожения или пък да организират бягства.

В новата система имало още една извънредно важна длъжност: отговорникът за напоителната система. Всъщност съдбата на посевите била почти изцяло в негови ръце. Оризищата се напояват, когато това е необходимо, с прясна (сладка) вода, събирана в специални резервоари на терени, по-високи от оризовите поля. Приливите систематично изпращат морска солена вода в крайбрежните реки, а тя изтласква сладката нагоре. Именно тогава трябва да се отворят съответните шлюзи, на определената височина и да се пусне водата за напояване. За тази цел на плантациите се строели спомагателни напоителни системи от канали и шлюзи. Тази техника изисква определени знания и умения и била разработена с помощта на умеещи роби. При всяка грешка в оризищата може да влезе и солена вода, която пък незабавно ще унищожи реколтата. Затова съответният отговорник имал задачата да отваря и затваря главните шлюзи, да поддържа в същото време в добро работно състояние цялата напоителна система със спомагателните канали, по-малките шлюзи и канавки.

В Ларусовата плантация такъв отговорник бил Хенри, съпругът на Ани. Дядо му, вече покойник, бил заловен от роботърговци през 1764 г. и отведен в Бара Кунда в Горна Гвинея, оттам пък през октомври 1764 бил прехвърлен във форта Джеймс на река Гамбия. По онова време фортът бил главният разпределителен център за транспортиране на роби към Новия свят. Така дядото пристигнал в Чарлстън през 1765 и бил купен от Ларусови. В мига на смъртта си имал шест деца и 16 внуци. Хенри бил най-големият внук, женен от шест години за младата Ани. Те пък имали три малки деца. От тях щял да остане жив само Андрю, който на свой ред ще има свои деца с продължаващо потомство, докато стигнем в началото на XXI век и завършим с Атис Джоунс.

Един ден през 1833 г. съпругата на Хенри, Ани, била завързана за понито и бита жестоко, докато самият бич се скъсал, а кожата на гърба й била разкъсана и почти свалена. Затова я обърнали с лицето нагоре и започнали да я бият наново, с нов бич. Целта била наказание, а не убийство — Ани била достатъчно ценно движимо имущество. Как започнало това? Преди боя тя избягала, а група мъже начело с Уилям Ръдж я подгонили, хванали и върнали. Ани побягнала, когато бял мъж на име Кулидж я повалил на един дънер и се опитал да я изнасили изотзад, защото я намерил да реже месо от крава, убита на предния ден по нареждане на стария ’сподар. Ани се опитала да се освободи, не успяла, тогава грабнала един клон и го забила в окото на Кулидж. За малко да го ослепи съвсем. След това напълно естествено побягнала, защото едва ли някой щял да повярва на думите й, че е защитавала честта си. Кулидж така или иначе казал, че я заварил скрита в едни гъсталаци — да пие краден, домашно приготвен алкохол. Преследвачите начело с Ръдж я заловили и я предали на господаря й. Това бил онзи същият Ръдж, чийто потомък по-късно ще обеси и запали жив мъж на име Ерол Рич на дърво в една нива в Североизточна Джорджия пред тълпа полупияни зяпачи и сеирджии. На свой ред пък потомъкът ще загине от ръката на чернокож мъж в собствената му кръчма. Но да се върнем на разказа. На Ръдж това му била професията — да гони избягали роби и да ги връща на собствениците срещу заплащане. Обаче той често го правел и за лично удоволствие. Е, завързали Ани за понито и я пребили, а съпругът и трите й деца били доведени и задължени да гледат — за назидание. Но горката Ани така и не издържала на продължителното издевателство, по едно време се загърчила и предала Богу дух.

Три дни по-късно Хенри, съпруг на Ани и доверен главен отговорник за напояването, пуснал солена вода в оризищата и унищожил реколтата.

След това, разбира се, избягал. Пет дни го гонила многобройна потеря тежковъоръжени мъже, защото се оказало, че Хенри откраднал аркебуза, шестцевна „Марстън“, с патрони. Застанеш ли срещу такова оръжие, когато едновременно се изпразват и шестте цеви, бъди сигурен, че същия ден ще срещнеш и Създателя си. Затова преследвачите се страхували, и то не на шега; изпратили пред себе си неколцина роби от племето ибо да търсят следите на Хенри с обещание за награда: ако някой от тях се осмели да го нападне пръв или залови, ще получи жълтица.

Накрая притиснали Хенри — спипали го край тресавището Конгарий, недалеч от мястото, където днес се намира бар на име „Блатният плъх“ — същото заведение, където години по-късно Мариан Ларус ще се отбие през последната вечер от живота си. Защото гласът на настоящето винаги съдържа ехо от миналото. На земята мъртъв лежал робът, който пръв зърнал Хенри. От разкъсаните му гърди шуртяла кръв, цели шест патрона наведнъж изстрелва онази смъртоносна „Марстън“.

Разпнали Хенри на близко дърво. Към клоните и ствола го приковали с острите краища на метални съдове, същите, дето служат за вземане на проби от оризищата. Висял на кипарис с отрязаните си тестикули в устата, а преди да умре пристигнал старият господар в кабриолет. Зад него седели и трите дечица на Хенри и Ани. Последното нещо, което разпнатият успял да види, било как господарят отвежда в храстите най-малкото от трите на име Андрю. Умрял, слушайки писъците на детето.

Ето как започва онази история на черна ненавист и вражда между семействата Ларус и Джоунс — господари и роби. В нейния контекст оризищата са богатство, източник на сериозни доходи. Пари и история. А богатството се пази, варди се с каквото и както може. Простъпката на Хенри била дълго помнена от клана Ларус и все пак само до време. Дошли по-нови времена, а с тях други събития и онази случка била забравена. Но не и от семейство Джоунс — греховете на Ларусови били предавани, разказвани от поколение на поколение и запомнени вовеки веков. Така миналото преминавало във всяко следващо настояще и се разнасяло чрез поколенията като същински вирус…

Светлината гаснеше. Работниците от Джорджия си тръгнаха. От големия дъб през прозореца се спусна прилеп и подгони комарите. Доста от тях се спасиха в къщата и вече жужаха около главата ми, настървени да хапят. Гонех ги с ръка, махах с все сила, ама работа така не се върши. Елиът се усмихна и ми подаде стик репелент, размазах го по лицето и ръцете.

— Дори и след това е имало членове на семейство Джоунс, които са работили за Ларус, така ли? — попитах го с любопитство.

— Аха — рече той и седна. — Виж, едва ли те са били първите жертви. Роби постоянно измирали — по един или друг повод. И много други били загубили родители, че и деца, но не го вземали толкова навътре, а и да го вземат, какво биха могли да направят? Някои от Джоунсови разсъждавали така: каквото станало — станало, нека да си остане в миналото. Но имало и други — които не разсъждавали по същия начин…

Гражданската война разрушила благоденствието на чарлстънските първенци и богаташи, които минавали за местна аристокрация. Разпаднала се и старата градска структура, всъщност за икономиката говорим. Ларусови били защитени до голяма степен (поради своята предвидливост или може би предателство — защото голямата част от богатството им била вече превърната в злато, а само малка част от нея била в налични конфедеративни пари и бонове). Но и те, както и всички победени южняци, били заставяни да излизат на улицата и да наблюдават церемониалните маршове на оцелелите войници от 44-ти Масачузетски полк или т.нар. Черньовци на Шоу, както тайно ги наричали. В същия полк бил и Мартин Джоунс — прапрадядо на Атис Джоунс.

Задавал се нов, жесток сблъсък на двете семейства… Нощни бродници яздели в мрака, бели фигури на фона на черния път. Тепърва много години ще минат преди един мъж с маслинена кожа и с клеймото на роб на краката да се осмели да заяви, че ги е разпознал в истинската им боя, а можем да кажем и светлина. Такива, каквито ще останат в спомените на идните поколения — хора с отрицателен знак, вапцани с черно върху бяло, конете им покрити с дълги одеяла, по седлата закачени карабини, ножове и дълги бичове, докоснат ли съседните метални части, те приглушено подрънкват. Ездачите не знаели за оногова, иначе щели да вземат нужните мерки…

Защото се намираме в Южна Каролина през 1870 г., а не в началото на новия век, а нощните бродници или ездачи били споменавани с ужас и трепет в онези далечни времена. Те бродели нощем и въздавали правосъдие, по-точно онова, което те разбирали под тази дума. „Въздавали“ го на чернокожи и републиканци — техните защитници, отказвайки да се подчинят на изискванията на Четиринайсетата и Петнайсетата поправка в Конституцията, които защитават фундаментални човешки права. Олицетворявали страха на белите от черните, а по-голямата част от бялото население стояло зад гърба им. По същото време възникнали и т.нар. Черни кодекси, измислени като противовес на реформите: чернокож човек няма право да носи оръжие; няма право да заема пост или позиция, по-висша от тази на фермер или негов слуга; няма право да напуска мястото, където живее; няма право да приема дори гости без специално разрешение.

Ще мине време и американският Конгрес ще се пребори с тези издевателства с помощта на разни закони и поправки, които влизат в сила веднага след края на войната и изтеглянето на федералните сили от южните щати, като Закона за принудителните мерки от 1870 г., Закона за Ку-Клукс-Клан от 1871 г. и други. Губернаторът Скот ще създаде чернокожо опълчение или милиция, която ще охранява гласуващите чернокожи през изборите 1870 г. и още повече ще озлоби белите южняци. Ще дойде и времето на специалните призовки, стотици кланови членове ще бъдат арестувани и разпитвани.

Но сега… сега законът язди нощем на закачулен кон и носи меча на мъстта, а федералното правителство и закони закъсняват в спасяването поне на 38 човешки същества, които ще загубят живота си. Ще закъснеят и в спирането на насилия и побоища, изнасилвания, палежи, разрушение и унищожение на ферми, посеви и домашни животни.

Няма да спасят и Миси Джоунс.

Съпругът й Мартин бе дръзнал да се противопостави на заплахи и насилие, за да проповядва и пропагандира правото на черните да гласуват. Бе отказал да заклейми Републиканската партия и да се откаже от нея, затова получи сто камшика. След това даде пари за създаването и лично участва в чернокожата милиция, че и оглави нейно подразделение, с което тържествено прекоси града един слънчев неделен следобед. В този отряд едва ли бе въоръжен повече от един на десетина човека, но самото му съществувание говореше за нечувана смелост и дързост, граничещи с арогантност спрямо онези, които се опитваха да спрат хода на времето и промените към по-добро.

Онази нощ самата Миси усетила приближаването на бродниците. И казала на мъжа си да бяга и да се спасява. Незабавно! Защото този път нямало да му простят — очаквала го смърт. До онзи миг нощните бродници не били посягали на жена в окръга Йорк и Миси нямала причина да очаква друго, но пак се страхувала.

Имало е защо…

Именно с нея започнали посегателствата и върху жени. Изнасилили я четирима. Щом като не могат да навредят на съпруга й, ще го уязвят посредством нея. Самото изнасилване не носело по-голямо издевателство от самия факт; поне тя останала с впечатлението, че то било извършено като акт на отмъщение, а не в търсене на удоволствие от страна на извършителите. Било функционално както дамгосването на добитък или извиването на врата на пиле за обяд. Последният мъж дори й помогнал да се прикрие и я отвел до кухненски стол.

— Ще му кажеш да се държи както подобава, чуваш ли? — рекъл същият човек.

Бил млад, дори красив, нещо в него й напомняло за баща му, че и за дядо му. Защото имал типичната брадичка на един Ларус, пък и типичната за семейството светлоруса коса. Уилям се казвал. Уилям Ларус.

— Не ни се иска пак да се връщаме тук — рекъл й, когато си тръгвали.

Два дни по-късно Уилям и двамина други попаднали на засада извън Делфия. Нападнала ги група маскирани хора, въоръжени със сопи. Спътниците на Ларус побягнали, но той останал — свит на кълбо на земята, прикрил глава с ръцете. Здрави удари се посипали върху му, а побоят го оставил парализиран за цял живот. Можел да мърда само дясната ръка и да яде само добре намачкана и превърната в каша храна.

Миси Джоунс така и не разбрала за възмездието в нейно име. От онази нощ тя почти не проговорила на съпруга си. Напуснала и леглото му и всъщност повече не говорила с никого. Спяла при животните в малкия хамбар, до тяхното ниво я свел онзи насилнически акт в собственото й съзнание. Това й сторили бродниците насилници. И не само това — след онази случка тя бавно, но сигурно намерила убежище в мрака на лудостта.

Елиът се изправи и изсипа останалото кафе в умивалника.

— Както ти казах, имало едни, които искали да посипят пепел върху миналото и да забравят, но имало и други — такива, които запомнили всичко. И до ден-днешен…

Последните думи сякаш увиснаха във въздуха.

— Мислиш, че Атис Джоунс е един от тях ли?

Той сви рамене.

— Знаеш ли, мисля си, че нещо в него е намирало огромно удовлетворение в това да чука дъщерята на Ърл Ларус, все едно по този начин го завира и на баща й. Дистанционно. В същото време не съм сигурен дали Мариан е знаела за сблъсъка между двете семейства. Предполагам, че при всички случаи враждата е вълнувала много повече Джоунсови, отколкото Ларусови, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Ама цялата история е известна на хората, нали?

— Е, имало е писани във вестниците неща относно историята на двете семейства, ама са ги чели само онези, които не ги е мързяло да се ровят в стари течения. Пък и не толкова много като фактология. И все пак бих се изненадал, ако в бъдеще се окаже, че някои членове на журито не са запознати поне с основния факт. Ларусови имат име и история, тачат ги като нещо религиозно. И ако в миналото им има неудобни неща, те ги обясняват със социално обвързани причини и следствия. В днешно време участват в благотворителната дейност, особено в свързаната с чернокожи кауза. В училищата са противници на сегрегацията. Над къщите и домовете им няма да видиш да се вее старото конфедеративно знаме на Юга. Опитали са се да компенсират отколешните грехове и простъпките на старите поколения. Но твърде е възможно обвинението да се захване с тезата, че Атис Джоунс е търсил възмездие и отмъщение. Че се е ровил в миналото, призовавал и заклинал стари духове, искал да накаже семейството, отнемайки им Мариан. Такива неща. — Изправи се и се протегна. — Освен ако ние дотогава не намерим истинския убиец на Мариан Ларус. Тогава и топката ще смени играча по най-радикален начин.

Внимателно разгледах снимката на Миси Джоунс, починала на около четирийсет години и погребана в евтин шперплатов ковчег. Прерових останалите в папката документи, така и стигнах до последния най-отдолу. Бе вестникарска изрезка с дата 12 юли 1981 г. и в нея се описваше безследното изчезване на две чернокожи жени някъде около блатото Конгарий. Ади и Мелия Джоунс. Същата вечер били в местен бар, впоследствие никой повече и не чул за тях, нито са ги виждали живи.

Ади Джоунс била майката на Атис.

Потупах изрезката с пръст, попитах Елиът.

— Нещо повече в тази връзка?

Той взе листа, погледна го и рече:

— Това тук е последната загадка. Значи преди 19 години изчезват майката и лелята на нашия клиент. Нито той, нито който и да е друг ги е виждал оттогава.

Същата вечер се върнах с колата в Чарлстън. Радиото работеше, предаваха някакво късно шоу от Колумбия, само че по едно време сигналът се изгуби, остана само съсък и неясни ръмжащи звуци. Но пък преди това научих, че провалилият се на изборите кандидат за губернатор Морис Бесинджър, собственик на верига ресторанти бира-скара на име „Пиги Парк“, решил да развее конфедеративното знаме над заведенията си. Твърдял, че то е символ на южняшкото наследство. Пък то може би наистина си е точно така, знамето имам предвид, само че в миналата история на Бесинджър имаше редица интересни факти: беше участвал в президентската кампания на Джордж Уолъс, бе ръководил група на име „Национална асоциация за защита на белите хора“ и бе изправян пред федерални съдилища на няколко пъти по обвинения за нарушаване на Закона за гражданските права от 1964 г. — след като отказвал да допуска чернокожи в своите заведения. Дори успял да спечели едно дело, ама то било върнато за по-висша инстанция. Сетне май си бе сменил „религията“ и се бе върнал в Демократическата партия. Ама стари навици лесно не умират, нали така?

Шофирах в мрака и си мислех за знамето, за семействата Джоунс и Ларус, за тежестта на историята. Увиснала като воденичен камък на телата им, винаги ще ги тегли към дъното, нали? Някъде в същата тази история, във все още живото минало бе и отговорът на въпроса за кончината на Мариан Ларус.

Но тук, в това напълно чуждо за мен място, миналото приемаше най-причудливи форми. Или роли. Като например тази на обвит в стария червено-син флаг дъртак, който реве закани, застанал под табели със свински мутри — ресторантите на Бесинджър. Миналото бе и като ръка на смъртник, който зашлевява живите. Миналото бе като призрак, на чиято шия виси гирлянд от покаяния.

Миналото — и аз бях именно на път да разбера това — бе жена в бяло с люспи, вместо кожа.