Пролог

Те идват.

Препускат като орда диви зверове — с камиони и леки автомобили, сподиря ги син пушек; стеле се в чистата нощ и мърси въздуха й, сякаш петни човешката душа. Идват на тумби и водят жени, деца, любовници; дърдорят за реколтата и за животните. Говорят за бъдещи пътувания, за черковни камбани и неделни училища; за сватбени рокли и имена на неродени деца, за онези, които казали едно или друго. Неща дребни или по-важни, малки и големи, такива, които вълнуват хиляди градчета, не много по-различни от тяхното.

Носят си ядене и пиене, от кошниците им мирише на пържени пилета, на прясно изпечени баници и пирози, а от уханието лигите им вече текат. Под ноктите им — неизмита кал, дъхът им — на застояла бира лъха. Ризите им като на празник — изпрани и изгладени, роклите им — нови; косите — сресани или пък не. В очите им искри радост, в душите им се таи мъст, а в търбусите им като черна змия се е свила възбудата, напряга ги, трепти в приятно ожидание.

Идват, жадуват да гледат как ще изгорят жив човек…

На бензиностанцията на Себърт Якън спират двамина. Тя е на пътя за Каина, недалеч от бреговете на река Огичий. Над нея се е извисила голяма табела с надпис: „Добре дошли в най-приятелската бензиностанцийка на Американския юг!“. Себърт сам си го е правил, сам си го е писал още през 1968 г. в яркожълти и червени тонове. Оттогава всяка година на първи април се качва на плоския покрив, за да поднови цветовете. Затова изглежда сякаш слънцето милее за думите и те никога не избледняват, жежките му лъчи като че просто не ги прогарят.

В най-топлите дни табелата хвърля мека сянка върху чисто подредената площадка, пази от изгаряне посадените в сандъчета цветя, засенчва лъскавите бензинови помпи и пълните с вода кофи, очакващи спиращите шофьори — да мият зацапаните с размазани насекоми предни стъкла на автомобилите.

Отвъд постройката са се ширнали необработени ниви. Нагрят под септемврийската мараня, пътят сякаш трепти, а лавровите дървета покрай него като че танцуват в заспалия въздух. Пеперудки мързеливо прехвръкват помежду вече капещите листа — жълти лимонки, тъмночервени дяволчета, бели и шарени полумесеци — потрепващи, разперили крилца, същински корабчета, опънали многоцветни платна, понесени от бурното море.

Седнал на стол до прозореца, Себърт зорко следи отбиващите се коли, най-вече онези с извънщатските номера; готов е мигом да предложи най-топло южняшко гостоприемство, може би да успее да продаде я някое и друго кафе, я понички. Още по-добре ще бъде, ако клиентите се заинтересуват от пътни карти, полезността им е на път да се изчерпи — слънцето безпощадно напича и тях, та кориците им вече жълтеят.

Себърт обича да се облича подобаващо: винаги е в син гащеризон с извезано отляво на гърдите име, на главата му китно се кипри жокейка с реклама на селскостопански продукти, нехайно и весело накривена, сякаш я е сложил на майтап. Силно е побелял, по горната му устна екзотично се вие дълъг мустак, двата му края почти се събират на брадата. Зад гърба му местните често подмятат, че мустакът мязал на канеща се да литне от носа му птичка, ама в това злост просто няма, будалкат се хорицата. Себърт е кореняк, поколения наред семейството му е живяло по тези места; той е баш от истинските Якънови, не от доведените. Винаги е готов да закачи на бензиностанцията нечие съобщение за местно начинание като продажби на зелник, понички или пък пикник; никога не е отказал да допринесе за добра кауза. Добър е този Себърт, да. И ако начинът, по който се облича или държи — като известния от телевизионните сериали герой дядо Уолтън, му помага да продаде някой и друг галон бензин или кутия бонбони в повече, то си е напълно заслужено и на добър час. Свестен е човекът, добре му дошли парите.

Себърт работи седем дни в седмицата, няма празник, няма почивка; редуват се със съпругата и сина. Над дървения тезгях отпред на постройката е поставено табло за обявления с надпис: „Я виж кой се е отбивал при нас!“.

На това място са забодени стотици визитни картички. Наоколо — по стените и черчеветата, по вратата, която води към малкия офис отзад, са закачени още. Може би хиляди имена — на господин Джак Джакс или на Джо Джонс, множество средностатистически американци, минали през Джорджия на път за някъде или с надежда да продадат стоката си — мастило, консумативи, козметика и прочие. Оставяли са на Себърт визитки — за спомен от посещението им в най-приятелската бензиностанцийка на Американския юг. Себърт просто не ги сваля, няма и да ги свали; те се натрупват една върху друга, вали ги дъжд, пече ги слънце, слепнали са се и циментирали, насложени едни върху други като наносни скали. Вярно е, че през годините някои са се изплъзнали или паднали, забутани зад охладителното тяло например, но повечето са там — на място. И ако един ден оттук отново минат поостарелите Д. Джакс или Д. Джонс, повели за ръка малкия Джак или Джо със себе си, почти е сигурно, че ще намерят своята визитка, та макар и заровена под стотици други. Същинска реликва на живота, който някога ги е вълнувал, далечно ехо от мъжете, които някога са били.

Отбилите се тук точно преди пет часа днес следобед мъже обаче съвсем не са хора, които си оставят визитките където и да било, още повече при Себърт. Те му плащат да напълни резервоара до горе и да налее вода в радиатора на прегрелия двигател на разнебитения таурус. Себърт усеща всичко това от първия кръстосан с тях поглед, а в стомаха му незабавно се набира твърда бучка. Тези двамата просто излъчват едвам потисната заплаха, от тях се носи смъртоносен полъх — така реални, както биха били зареден току под носа ви пистолет или обнажен нож. Себърт знае, че с тях е по-добре работа изобщо да си няма, затова само кимва възпитано и изобщо не отваря и дума за визитки. Къде, по дяволите, сам ще си търси белята? Тези хора видимо не обичат да ги заглеждат или да им запомнят физиономиите. И ако човек е умен както Себърт, той прави възможното максимално усилие да ги забрави още в мига, в който те плащат за обслужването (в налични пари, естествено) и преди още да се е разпръснал вдигнатият изпод задните им гуми облак прахоляк.

Защото, ако в някой по-късен ден изведнъж решите да си спомните за тях, може би когато дойдат ченгетата и започнат да задават въпроси или да подхвърлят описания, тези герои сигурно ще подочуят за разговора ви с тях и ще решат също да си спомнят за вас. И тогава… Тогава хората, които ще се отбият на бензиностанцията следващия път, сто на сто ще носят цветя. А старият Себърт няма да е там да им каже здрасти и да се помайтапи за туй или онуй, нито да им продаде по някое кафенце или избеляла туристическа карта. Няма да е там, естествено, защото ще бъде блаженопочившият Себърт, на който хич и няма повече да му пука за жълтеещи картички или падаща боя.

Затова Себърт им прибира парите и свежда очи, когато по-дребният бял мъж пристъпва към лавицата с евтини компактдискове и книжлета с меки корици, изложени току до вратата. Хич и не поглежда към другия — висок чернокож с черна риза и черни маркови джинси, който ужким незаинтересовано, но най-зорко оглежда козирката и первазите на покрива, че и тавана на помещението, както и отрупаните с цигарени кутии лавици зад тезгяха. Себърт знае какво търси онзи: гледа за камери, скрити или не, и е човек, който видимо разбира от тези неща. Когато се уверява, че такива няма, чернокожият изважда портфейл и с облечената си в мека кожена ръкавица ръка внимателно отделя две десетачки. Плаща за бензина, водата и две безалкохолни напитки. Сетне спокойно изчаква Себърт да маркира сумата на касовата машина и да върне рестото. Колата е в момента единствена на площадката. Носи нюйоркски номера, самите те, че и цялото купе отвън са доста замърсени и някак си анонимни. Себърт не вижда по автомобила нищо особено, освен марката и нюйоркската регистрация с емблемата.

— Да имате нужда от карта? — внимателно запитва той.

— Тц, благодаря — отвръща чернокожият.

Себърт бърка в чекмедженцето на касовия апарат и не може да извади необходимите за рестото монети. По някаква си причина ръцете му са се разтреперили здравата. При това изведнъж усеща, че е започнал разговор — ненужен и противопоказен, какъвто не бива да води и сам си го знае отлично. В същия миг му се струва, че самият той е напуснал тялото си и стои встрани, наблюдавайки как старият глупак Себърт с увисналите мустаци се издънва и сам се закопава в съвсем ненавременен гроб.

— Вие тук някъде ли сте отседнали? — чува гласа си отново и просто не вярва, че това е самият той, а му е неспокойно, неспокойно.

— Не.

— Предполагам, че тогава едва ли ще се видим пак.

— Може би няма да се видим.

Сега тонът на говорещия се променя, става особен и Себърт бързо вдига очи от апарата. Дланите му са влажни, почти мокри. С кутрето успява да изхвърли десет цента от отделението, отделя две банкноти и ги побутва с основата на дланта си към клиента, а с другата ръка тромаво успява да затвори чекмеджето с парите. Чернокожият стои спокойно отпуснат срещу него, от другата страна на тезгяха, обаче сега Себърт усеща силно стягане в гърлото — нещо, което не може да си обясни. Сякаш посетителят се е разделил на двама души: единият е отсреща му в черни дрехи и с мек южняшки акцент, а пък другият е прескочил преградата и стои зад него в невидимо присъствие, което някак си ограничава достъпа му на въздух.

— Или пък може да отскочим насам по някое друго време — добавя чернокожият. — Вие тук ли ще сте?

— Надявам се… — с мъка изграква Себърт.

— Как мислите, дали ще ни запомните?

Въпросът е зададен спокойно, с лековат тон и с нещо като загатната усмивка, обаче само пълен глупак може да обърка скрития смисъл.

— Господине — с мъка изрича Себърт и на два пъти преглъща, — аз вече напълно съм ви забравил.

Тогава чернокожият кимва и заедно с другия си тръгват, а Себърт не смее да си поеме дъх. Прави го чак когато колата вече не е на площадката и сянката на табелата отново ляга на познатите места.

А ченгетата наистина се появяват след ден-два и разпитват за същите двама мъже, но Себърт клати глава и отвръща, че не знае нищо за подобни хора, не може да си спомни такива да са се отбивали при него през седмицата. Че малко ли коли и хора минават ежедневно оттук на път за шосе 301 или междущатската магистрала? Как да ги запомни всичките? То понякога тук става като въртележките на Дисниленд. Пък и за него това чернокожите си приличат — като един човек са. Нали знаете как е? Черпи ченгетата с кафе и шоколадчета и си ги изпраща по живо, по здраво; сетне за втори път тази седмица въздъхва с огромно облекчение.

Пристъпва към множеството визитки и се заглежда в тях. Най-отгоре се кипри картичка с името Едуард Боутнър. Според информацията на нея въпросният Едуард продавал резервни части на една компания от Хатисбърг, Мисисипи. Е, Еди, ако някога пак минеш оттук, ще можеш да си видиш визитката. Тук е милинката. Стои си, защото Едуард желае хората да го запомнят.

Обаче пък Себърт не помни никой от онези, които не искат да ги запомнят.

Може да е приветлив и приятелски настроен, но тъп съвсем не е.

Огромен кестен се извисява на полегат склон край северния синор на раззеленена нива, клоните му досущ облени от лунната светлина бели кости. Дървото е старо, много старо, кората е дебела и сива, дълбоко набраздена от симетрични вертикални жили. Отдалеч прилича на вкаменена реликва, сякаш забравена от отдавна отминала грозна буря. Тук-таме досущ отворени рани се червенее оголена вътрешна дървесна маса, тя лепне и издава горчива, неприятна миризма. Дървото носи гъста грива от отровнозелени лъскави листа, те са грозни, продълговати и тесни, заострени досущ зъби по краищата.

Но не тази е истинската миризма на кестена на синора на Адината нива. Нощем, когато времето е топло и светът е затаил дъх, а лунната корона морно залива изсъхналата земя с бледите си лъчи, черният исполин вони по-различно и непривично за своя си вид; и все пак зловонието е някак си неотделима част от този злачен самотник, както са листата по клоните му и дълбоките корени в почвата. Тогава мирише на бензин и горяща човешка плът, на изпражнения и опърлена коса, на топяща се гума и запален памук. Това е вонята на мъчителна смърт, на ужас и отчаяние, на прощални мигове в нечий живот под острия креслив смях и насмешките на зяпачи и сеирджии.

Пристъпете по-наблизо и сами ще се уверите: по-ниските клони са почернели, овъглени. Ето, погледнете и ствола: на едно място кората я няма, а отдолу й има дълбока вдлъбнатина, неравна и продълговата. Човекът, който остави тази следа там — последното нещо, което направи приживе — бе роден с името Уил Ембрий, а той имаше и съпруга, и дете, и работа в една бакалница, където получаваше по долар на час. Жена му се казваше Лайла Ембрий или Лайла Ричардсън по баща. Така и не й предадоха трупа на мъжа й — след онази последна, отчаяна борба да се залови за живота, когато токовете на ботите му с все сила биеха дървесната кора — толкова отчаяно, че я изкъртиха и оставиха вдлъбнатина в сърцевината отдолу. Не й върнаха тялото, защото Уил беше изгорен, а озверялата тълпа се биеше да си вземе сувенири от почернените му кости, било от ръцете или краката. Вместо това й изпратиха снимка на мъртвия й съпруг, направена от Джак Мортън от Нашвил и сетне размножена в петстотин броя като пощенски картички. На тях се виждат разкривените и издути черти на Уил Ембрий, заснети в мига, когато пламъкът от бензиновата горелка е вече лижел краката на мъжа, когото Лайла обичаше толкова много. Обгорелите му останки бяха захвърлени в едно тресавище, където рибите изгризаха последните парченца овъглена плът, а скелетът постепенно се разпадна, сетне костите потънаха в тинята на дъното. А на мястото, където токовете на Уил издълбаха онзи белег, нова кора никога и не поникна. Така този неграмотен мъж остави нещо от себе си на единствения паметник, който свидетелства за неговата смърт, все едно че го бе изваял от камък.

На стария кестен има места, където листа не никнат, няма и да поникнат. На него пеперуди не кацат, птици по клоните му не гнездят. Кестените се ронят по земята, лъскави и мъхови, и така си остават там, докато изгният. Дори и враните отвръщат черни очи от разкапващия се дървесен плод.

Растение, подобно на дива лоза с китни широки листа, се вие около дървесния ствол, от всяко разклонение на филизите й са избили малки зеленикави цветя. Денем гъсто покрити с черни мушички, те смърдят като разлагаща се плът, като гноясала рана; именно тази воня привлича насекомите. Това е Smilax herbacea, цвете, което се храни с мърша и леш. В която и посока да поемете, на сто мили оттук няма да намерите нищо подобно. Както и черният кестен, и то е уникално по рода си. А в Адината нива съвместно съжителстват два подобни вида, паразитен и сапрофитен1: единият смуче живителна сила от дървото, другият дължи съществуванието си на мъртви и изгубени души.

А в дървесните клони вятърът пее песен злощастна, песен на мъка и отчаяние, на болка и смърт. Тя се носи над необработените поля, над схлупените колиби с по една стая, ечи надалеч и по други места — хектари и хектари засети със зърно и памук ниви. Ечи и отеква — зове живи и мъртви еднакво и сякаш хвърля сянка, а в нея седят спотаени отколе забравени души.

И ето, на хоризонта отново присветват фарове, задава се дива орда коли. Датата е 17 юли, годината — 1964, и те идват…

Идват да видят пламтящото тяло човешко.

Върджил Госард пристъпва в паркинга край „При Том Дребния“, така й казват на кръчмата. Нощното небе е чисто, облаци няма, луната е мъртвешки жълта. Високо на северозапад се мъдри опашката на съзвездието Дракон, под него е Малката мечка, отгоре — Херкулес. Но Върджил не е човек, който ще си губи времето да брои звездите, когато в същото време в краката му може да се мотае изпуснато петаче. Така де. Затова хич и не поглежда към небесни форми и знаци. От храстите и около дърветата наоколо се обаждат последните полски щурци; тях човешки стъпки не ги плашат, още повече, че тук наистина си е място тихо и отдалечено. Малко са къщите, а и хората се броят на пръсти: повечето още преди години са напуснали тукашната пустош, за да си търсят късмета някъде другаде, където биха имали повече възможности.

Лятото вече си отива, с него повечето птички и насекоми, скоро ще се възцари зимата, а с нея ще настъпи и голямата тишина. Върджил харесва зимата, мрази всякакви буболечки и тям подобни. Днес по-рано например на ръката му кацна някаква си зеленикава твар — най-вероятно ловец на дървеници в мръсната Върджилова постеля — че и успя да го жилне, преди да успее да направи нещо. Две секунди по-късно тя беше вече мъртва и размазана, но ухапаното място все още го сърби и наболява. Сега често-често се чеше и като го прави, без да иска, поглежда светещия циферблат на ръчния си часовник. Затова и бе запомнил кога точно дойдоха онези мъже и по-късно го каза на полицаите: 21,15 часа.

В паркинга има четири коли. Другите са в бара пред телевизора на Литъл Том Ръдж: гледат повторение на хокеен мач. Апаратът си е стара бракма, но пък Върджил хич и не се интересува от хокей. Зрението му е отслабнало и не може да следи светкавичните движения на шайбата. Но пък като помисли човек, то за Върджил Госард почти всичко друго също се движи прекалено бързо. Такъв е животът, а пък той не е особено умен, макар че си го знае и това някак си му повишава цената, нали? Защото на този свят има прекалено много хора, които се мислят за айнщайновци или бобгейтовци. Но не и Върджил. Той съзнава, че си е възтъпичък, затова си трае и си държи очите широко отворени и само гледа някак си да преживее, пък каквото ще да става.

Сега чувства лека болка в пикочния мехур и въздиша. Трябваше да се облекчи още преди да излезе от бара, ама на! Нали нужникът на Литъл Том смърди, че дори повече и от него самия, а пък то не е никак малко, като се знае как вони самият той. Като че умира и се разлага отвътре навън, при това скоропостижно. То като си помисли човек, всички хора са на път да умрат и да се разложат отвътре навън или обратно, ама все пак от време на време се сещат да се изкъпят. Ако не за друго, поне да отпъждат мухите от себе си. Не и Том Ръдж, по прякор Дребния. Че то рече ли Том да вземе да се къпе, самата вода ще напусне банята в знак на протест.

Върджил се чеше под чатала и пристъпва от крак на крак, нещо не се чувства много комфортно. Не му се влиза обратно в бара, но пък ако Дребния го зърне да пикае на негов терен, ще го срита здравата в задника. А животът Върджилов си е достатъчно проблематичен и без два-три шута отзад, така че от къде на къде да си увеличава житейското бреме ненужно? Е, ще повърви надолу по пътя, ще се изпикае някъде по-нататък. Но колкото и да мисли, усеща, че отвътре го напира ячко, ще вземе да се изпусне. Просто го пари пустата нужда и ако изчаква повече…

Какво толкова, по дяволите, ще вземе да го пусне ей туканката и край. Сваля ципа, бърка в гащите и пристъпва зад страничната стена на кръчмата точно навреме. То времето е колкото да се подпише — толкова му е цялото образование на Върджил. Издишва дълбоко и започва да се облекчава, вътрешният натиск постепенно олеква и той примижава в кратък екстаз.

В същия миг нещо хладно допира главата му някъде зад лявото ухо, а очите му широко се разтварят. Не мърда, почти не диша. Цялото му внимание е съсредоточено върху студеното желязо върху кожицата му, върху ромона на струята в краката му, върху едрата фигура отзад, чието присъствие най-осезателно усеща. Тогава чува и гласа:

— Предупреждавам те, левако, само една капка от шибаната ти пикня да ми капне на патъците и ще ти мерят тиквата за нов череп.

Върджил хлъцва, преглъща.

— Не мога да се спра… — почти изплаква той.

— Не ти казвам да спираш, казвам ти: една капчица от гнидавата ти урина да ми лизне патъците и…

Върджил надава жален стон и се опитва да насочи струята вдясно. Той е пийнал само три бирета, ама сега му се струва, че изпикава цяла река. Моля ти се, спри! — повтаря си той наум и съвсем лекичко обръща глава наляво. Черен пистолет в чернокожа ръка, подаваща се от ръкава на черно сако, над него покрито в черно рамо, ревер, черна риза, ръба на чернокожо лице.

Пистолетът се забива в черепа му по-силно, предупреждавайки го да гледа където трябва, но Върджил все пак усеща внезапен прилив на възмущение. Този отзад е някакъв си черньо с патлак. И то не къде да е, а именно в паркинга на Дребния. На Том Дребния, моля ви се! Върджил Госард не е човек с кой знае колко определени принципи, но едно нещо знае желязно и то е, че на ваксите оръжие не бива да се дава. В никакъв случай! Тя една е голямата беля в тази държава: прекалено много свободно оръжие има и то е все в ръцете на неподходящи хора. А пък абсолютно и положително най-неподходящите сред тях са черньовците!

Върджил знае много добре още и следното: оръжието е нужно на белите човеци, за да се защитават от печките с оръжие, докато самите печки носят оръжие, за да гърмят по други печки, а когато им бръмнат мозъците — и по белите също. Какво е решението ли? Да се изземе оръжието от чернилките, тогава и броят на белите с оръжие ще намалее, защото няма да има от кого да се плашат. Когато пък черньовците останат без оръжие, значително ще се намали и престъпността. Не е ли така? Така си е. Проста сметка: черните са най-неподходящи, що се касае до боравене с оръжие. В момента, доколкото пък Върджил може да анализира ситуацията, един екземпляр от същата черна порода е насочил едно от въпросните оръжия точно в черепа му и това хич не му се нрави. И в същото време доказва тезата му. Печките не бива да носят оръжие и този черньо…

Въпросният патлак болезнено потупва Върджил по черепа и гласът отново се обажда:

— Хей, левак, ти чуваш ли се кво говориш на глас?

— Мамка му! — възкликва Върджил и този път наистина си чува гласа.

Първата от колите свива в нивата и спира, а фаровете обливат в светлина стария чер кестен. Сенките зад него растат и потъмняват, пълзят нагоре по склона като разлята по земята огромна локва черна кръв. Човекът зад волана излиза, заобикаля автомобила и отваря вратата на седящата до него жена. И двамата са около четиридесетте, с вкоравени от труда лица, евтини дрехи и обувки, толкова често поправяни, че сред множеството кръпки не можеш да разпознаеш оригиналната кожа. Мъжът изважда от багажника плетена върбова кошница, грижливо покрита с овехтяла кърпа на избледнели червени карета. Подава кошницата на жената, сам вади прибран зад резервната гума износен чаршаф и го разстила на земята. Жената сяда и прибира крака под себе си, сетне отмята кърпата. В кошницата има четири къса пържено пиле, четири маслени кифлички, купа със салата от зеле, моркови и майонеза и две бутилки домашно направена лимонада. До тях са поставени и две чинии с две вилици. Тя грижливо почиства чиниите с кърпата, сетне подрежда храната върху чаршафа. Мъжът бавно се отпуска до нея и сваля шапка. Вечерта е топла, комарите налитат да хапят. Той се пляска по ръката и с отвращение разглежда червеникавото петно.

— Мамка му, да… — ръмжи той.

— Мери си думите, Исаве! — благочестиво му се сопва жената.

Тя внимателно дели вечерята, като на съпруга си заделя пилешките гърди, защото той е човек трудолюбив, работещ от ранна утрин до късна вечер, въпреки солените си приказки, и трябва да се храни добре.

— Моля за извинение — бърза да каже Исав и като благосклонно клати глава, тя му подава чиния с пилешкото и салатата.

Около тях и по-надолу по нивата вече се разполагат и други хора, пристигат още коли, носи се глъч. Семействата са най-различни, има и по-възрастни двойки, има и много деца, петнайсет и шестнайсетгодишни младежи също. Някои семейства пристигат с камиони, возят приятели и съседи; те са насядали в каросериите и си веят с шапките за хлад. По-заможните карат големи буици, модел „Роудмастър“, доджове купета, фордове „Мейнлайн“, има дори и един кайзер модел „Манхатън“, но все пак „най-младите“ автомобили са поне седем-осемгодишни. Повечето споделят донесеното с близки и приятели, някои вече пият бира прави, облегнати на автомобилите, положили бутилките отгоре им. Трети обикалят и разменят поздрави, здрависват се, разменят приказки, тупат се по гърбовете едни други. Не след дълго на Адината нива вече са се събрали поне четирийсетина коли и камиони, може би и повече, фаровете им еднакво насочени към големия чер кестен. Най-малко стотина души са тук, постоянно пристигат още.

Възможностите да почетат такова събитие не са вече толкова чести. Минало е доброто старо време на „печения негър“, дето има една приказка, и вехтите закони бавно отстъпват под натиск отвън. Все още има хора, които помнят линча на Сам Хоуз в Нюман през 1899 г., когато бяха отпуснати специални екскурзионни влакове и една-две хиляди души от близо и далеч успяха да дойдат и с очите си да видят как добрите люде от Джорджия наказват черньовците изнасилвачи и убийци. Никой не дава и спукана пара за факта, че Сам Хоуз не бе изнасилил никой, а плантатора Кранфърд бе убил едва накрая, и то при самозащита. Смъртта му трябваше да послужи като урок за други, да даде пример: затова първо го кастрираха, сетне отрязаха пръстите на ръцете и ушите му, одраха лицето му и чак тогава го заляха с бензин и му удариха кибрита.

Множеството се нахвърли върху изгорените останки за сувенири, всеки докопа по костичка или нещо друго за спомен. А Сам Хоуз е само един-единствен от около пет хиляди линчувани от побеснели тълпи жертви в разстояние на по-малко от век. Някои били изнасилвачи, други убийци — така поне се казва в легендите. Пък има и други случаи: черньовци, които обичали да плещят големи приказки, да се заканват. Такова поведение винаги е водило до риска да разгневиш най-различни хора и да си навлечеш много голяма беля. При това белите знаят: най-добре е такива приказки да бъдат пресекнати още в зародиш. А има ли по-сигурен начин да запушиш нечия уста от това на въпросния бунтар да му метнеш примка на шията, да го залееш с бензин и да драснеш клечката.

Ех, славно време, горди години, чутовни дела!

Вече преваля двайсет и три часа, когато събраните дочуват шума на приближаващи се камиони. Тълпата се възбужда още повече и зашумява като разбунено кошерище. Фаровете трептят, лъчите им минават по хорските лица, които жадно ги следят с очи. Във всяко возило има по едно шест души. Средният камион е червен форд, в каросерията му возят приклекнал чернокож мъж с вързани на гърба ръце. Човекът е едър, някъде над метър и деветдесет, мускулите на ръцете и рамената му са изпъкнали, добре откроени и еластични — играят като пъпешчета в чувал. По главата и лицето му има кръв, едното око е подуто и затворено, посинено.

Той е тук.

Човекът факла е вече тук…

Върджил е почти сигурен, че му е дошъл краят. Ах, тази пуста негова уста, все от нея си пати. Ето и този път! Колко пъти си е казвал, че трябва да внимава, ама на ти сега, главо, главо! Имала тиквата му да пати… Изглежда, сетният час му е настъпил. Но пък май всемогъщият и добър Господ Бог и този път ще се смили над него, ще протегне милосърдна десница и ще го пощади с усмивка, а? Е, може би няма да е много, но поне достатъчно усмихнат, защото онзи ч… тоест, простете, да, човекът с пистолета, не е силно ядосан. И вместо да натисне спусъка, а Върджил да усети острото куршумено жило, той долавя лъх на скъп одеколон върху врата си. Онзи едрият се е навел и му говори съвсем отблизо:

— Още една такава дума и това ще ти е последното пикане, ясно ли е, левако?!

— Извинявайте — жално изтърсва Върджил и се опитва да изтрие обидните за човека отзад думи от съзнанието си, но това не се получава.

Напротив, гадните слова се връщат отново и отново и напират ли, напират на езика, търсят излаз проклетите. И той започва да се поти.

— Извинявайте — бърза да каже отново.

— Добре, приема се. Ти свърши ли там — на долния етаж?

Върджил преглъща и кима.

— Тогава прибирай инструмента, че някой бухал ще го вземе за червейче и ще ти го отнесе.

Върджил има усещането, че тези приказки носят грозна обида, но предпочита бързо да скрие мъжеството си обратно в гащите и яростно трие влажни длани в панталоните.

— Носиш ли патлак?

— Не.

— На бас, че ужасно ти се ще да носеше, а?

— Да — изтърсва Върджил, без да мисли, внезапно и най-неразумно обзет от подтик да говори истината.

В следващия миг две ръце внимателно го потупват и опипват навсякъде, но пък пистолетът си остава болезнено допрян на същото място. Значи не е само един, разумно заключава Върджил. Боже мой, тук да не се е домъкнал целият шибан Харлем, а? Сетне усеща натиск върху китките, някой издърпва ръцете му на гърба и ги закопчава с белезници.

— Я сега си завърти задника надясно.

Върджил изпълнява и застава с лице към откритите поля, зелени, ширнали се чак до реката.

— Отговаряш на въпросите и те пускам да си ходиш в онези ниви, ей там, ясно ли е?

Върджил най-тъпанарски бърза да кимне.

— Томас Ръдж, дето му викат Дребния, Уилард Хоуг, Клайд Бенсън — тези тримата вътре ли са?

Върджил е човек, който интуитивно и по навик лъже за всичко, дори и когато съзнава, че лъжата няма да му донесе полза. По-добре да излъже и да си прикрие задника за по-късно, отколкото да каже истината и веднага да нагази в лайната. И затова, верен на себе си, Върджил клати глава.

— Сигурен ли си?

Разбира се, че е сигурен, дори отваря уста да потвърди новата лъжа, само че раздвижването на говорния апарат съвпада с блъскане на челото му в стената — виновно за това е дулото на пистолета в тила му, още по-болезнено притиснато напред.

— Глей сега — продължава гласът, — ние така или иначе влизаме. Ако не са вътре, ти проблеми няма да имаш, освен ако не те потърсим отново да питаме къде са отишли. Но ако са си там — на бара, и лочат студена бира — да знаеш, утре си по-студен от всеки друг мъртвец. Чаткаш ли?

Върджил чатка, и то отлично.

— Там са — сменя песента той.

— Има ли други?

— Не, само тия тримата.

Чернокожият отмества пистолета от тила му и го потупва по рамото.

— Благодаря — казва мъжът. — Съжалявам, не ти чух името?

— Върджил — отвръща Върджил.

— Е, хайде благодарско, Върджил — допълва онзи и изведнъж здраво го перва по главата с дръжката на пистолета. — Страшен си.

Под черния кестен спира стар линкълн, червеният форд се изравнява с него и в каросерията му се прехвърлят трима закачулени мъжаги. Те безцеремонно избутват завързания чернокож пред себе, той пада от камиона и забива лице в земята. Няколко чифта здрави ръце го изправят рязко. Той впива широко отворени очи в тъмните дупки, грубо прогорени с цигара в трите стари калъфки от възглавници, които онези носят на главите си. И тримата лъхат на евтин алкохол.

По-точно на евтин алкохол и бензин.

Името му е Ерол Рич, макар че на лобното му място никога няма да има нито надгробен камък, нито пък кръст. Той вече не съществува — още от мига, когато са го измъкнали от къщата му, където остават разплаканите му майка и сестра. Сега всички следи от физическото му съществуване са на път да бъдат изтрити завинаги и безвъзвратно. У най-близките му хора ще остане само любящ спомен за него, докато присъстващите на Адината нива тази нощ ще запомнят кончината му.

А защо е тук? Ерол Рич ще бъде подпален и ще изгори жив, защото е отказал да се подчини, да превие гръб и да уважи по-високопоставените от него.

Рич е на път да умре, защото е счупил един прозорец.

Той управлявал стария си камион с пукнатото предно стъкло и лющещата се боя, когато чул онзи вик:

— Хей, черньо! Мамка ти!

Сетне стъклото се разпръснало в лицето му и нещо го ударило силно между очите. Трябвало рязко да удари спирачките, тогава и усетил острата миризма. По коленете и седалката имало разляна течност и счупени стъкла. Хвърлената по него бутилка била пълна с урина. Белите я напълнили със съвместни усилия, сетне я запокитили по предното стъкло. Ерол изтрил лице с ръкав, урината по него се смесила с кръвта му. Огледал се — край пътя стояли четирима и му се хилели в лицето. Било току до входа на бар.

— Кой хвърли това? — обърнал се той към тях.

Четиримата мълчали, а в душиците им вече гадничко пълзял страхът. Ерол Рич бил висок, силен мъж, цяла канара, като тръгне по улицата и току я задръсти. Онези смятали, че той просто ще си избърше лицето и ще си замине. Изобщо и не допускали, че може да им застане насреща и да се озъби.

— Ти беше, Литъл Том, нали? — запитал Ерол и се изправил пред Литъл Том Ръдж, собственик на бара.

Дребния не посмял да го погледне в очите.

— Ако си ти, направо си кажи веднага, иначе ще ти подпаля свинския бар — заканил се ядосаният Рич.

Ръдж мълчал, немеели и другите двама, а Ерол, който бил човек избухлив, сам си подписал смъртната присъда, като грабнал цепеница и пристъпил към тях. Те започнали да отстъпват, очаквали нападение, но Рич само захвърлил цепеницата, която разбила предния прозорец на бара, сетне се качил на камиона и си заминал.

Сега той е на път да умре заради едно парче евтино стъкло, а кажи-речи целият град е дошъл да гледа как ще го затрият. Рич се заглежда в тези хора, тези богобоязливи християни, синове и дъщери на същата земя, на която се е родил и той. Гледа ги и усеща излъчващата се от тях омраза, тя е като топла вълна, нещо като привкус от предстоящата клада.

„Но аз оправих счупеното“, мисли си той. „Взех разваленото, върнах го поправено.“

Тази мисъл идва сякаш от нищото. Спохожда го отново и отново, а той се мъчи да я отпъди, но не може.

„Аз имам дарба. Отръки ми идва, мога да поправям мотори, радиоапарати, дори и телевизори. Не съм чел помагала, не съм учил специално. Просто ми е дар Божи, умение, което скоро вече няма и да го има…“

Оглежда тълпата, изпълнените със зло нетърпение лица на хората. Очите му се спират върху едно момче, то цялото сияе, тресе се от възбуда. Познава го, както познава и застаналия зад него мъж, който е сложил ръка върху момчешкото рамо. Бяха му донесли радиото си — с молба и надежда да го поправи навреме за Света Анита, когато са конните състезания. И Ерол го поправи, замени пробития конус на високоговорителчето, момчето беше много щастливо, бащата — доволен, затова и му даде цял долар отгоре — в знак на благодарност.

Мъжът среща погледа на Ерол и бърза да отмести очи. Ерол знае, че от него помощ не може да очаква, нито пък милост — никой от присъстващите тук няма да се застъпи за него. Ще го умъртвят заради един счупен прозорец, сетне ще търсят някой друг да им поправя развалените мотори и радиоапарати. Какво от това, че едва ли ще има неговата сръчност и ще им взима по-скъпо.

Завързват краката му и го принуждават да подскача към камиона като спънат козел. Тримата с качулките го качват върху кабината на линкълна и там го принуждават да коленичи, сетне му нахлузват примката на врата. Отблизо забелязва татуировката по мускулестата ръка на единия от тях. На развяно от ангел знаме е изписано името „Катлийн“. Същата ръка затяга примката. Сетне изливат тенеке бензин върху му и той неволно се разтреперва, но не от страх.

Тогава Ерол поглежда към лицата им и изрича думи, каквито никога не би изрекъл.

— Не ме изгаряйте — казва той.

Вече е приел смъртта като факт, примирил се е с нейната неизбежност, не моли за пощада, нито го е страх, просто не желае да му изгарят тялото.

„Моля те, Боже Господи, не ги оставяй да ме изгорят.“

Татуираният лисва остатъка от бензина право в очите му и по този начин го заслепява, сетне слиза от камиона.

Ерол Рич започва да се моли.

По-ниският бял мъж влиза в бара пръв. Там мирише на застояло и стара бира. На пода на купчета са насъбрани угарки и други нечистотии; метено е, само че боклукът още не е изхвърлен. По дървото си личат черните петна, където петите на мъжете са разтърквали захвърлените фасове, оранжевата боя по стените е започнала да се лющи и пада; прилича на инфектирана, болна кожа. Картини няма, само реклами на екологично чиста бира, поставени на най-неугледните места.

Помещението не е от най-големите: кажи-речи петнайсетина на десетина метра. Тезгяхът пък е разположен отляво и има формата на плъзгача на кънка — със заоблената част към вратата. От другата му страна има малък офис и складово помещение. Тоалетната е зад бара, току до задната врата. Отдясно, покрай стената са разположени четири сепарета; отляво е останало малко място за две кръгли масички.

Отпред на бара седят двама, третият е зад тезгяха. И тримата са на по около шейсетина години. Двамата отпред носят бейзболни шапки, избелели памучни ризи и тенисфланелки под тях, евтини джинси. Единият има дълъг нож на колана. Другият — пистолет, скрит под ризата.

Мъжът зад тезгяха е едър, личи си, че някога е бил здрав и як, но това е било преди много, много години. Костите му също са едри, доста плът има по тях, някога стегната и мускулеста, сега увиснала, особено гърдите, които мязат на женски, по-скоро бабешки. Под мишките на бялата риза с къси ръкави са жлътнали големи петна, панталоните му висят по начин, който би изглеждал моден при някой шестнайсетгодишен хлапак, обаче на този почти одъртял мъж стоят смешно. Косата му е жълтеникавобяла и все още гъста, лицето му е покрито най-малко с едноседмична проскубана брада.

И тримата гледат хокеен мач на стария телевизор над бара, но главите им автоматично се извръщат към вратата още в мига, когато тя се отваря и по-дребният мъж влиза. Той също не е бръснат, носи мръсни маратонки, ярка многоцветна риза хавайски тип и намачкани, леки панталони. Не че носи етикет „Кристофър стрийт“2, нито пък местните знаят какво точно символизират тези две думи, но то и така си му личи на човека, че е обратен. Тримата просто го подушват още с влизането: няма значение дали е бръснат, богато или бедно облечен, това „момче“, като го наричат те в себе си, отдалеч си мирише на педалче.

— Може ли една бира? — пита човекът и пристъпва към бара.

Мъжът зад тезгяха изчаква да мине поне минута, през която не прави нищо, сетне вади будвайзер от охладителя и поставя кутийката на бара.

Дребният поема бирата и я разглежда, сякаш вижда тази марка за пръв път.

— Друга нямате ли?

— Имаме и светла.

— О, добре, и от двете по една.

Онзи го гледа с безразлично изражение, сетне казва:

— Два кинта и петдесет.

То си личи, че тук касова машина няма, че и защо ще му е на собственика?

Новодошлият вади дебела пачка, отделя три еднодоларови банкноти и добавя петдесет цента, за да докара бакшиша на цял долар. Очите на тримата остават вторачени в пачката, която тънката и деликатна ръка прибира обратно в джоба.

Тогава новодошлият се настанява в първото сепаре зад седналите на бара и те отново извръщат лица към телевизора, а и той се заглежда в екрана.

Минават около пет минути. Вратата отново се отваря, влиза нов посетител, от устата му стърчи незапалена пура марка „Коиба“. Върви с леки стъпки, съвсем тихо и го забелязват чак когато е просто на метър-два от бара, тогава единият от местните се обажда:

— Литъл Том, тук има един цветен.

Дребния и другият обръщат лица към новодошлия, който вече се настанява на най-отдалечения край на тезгяха.

— Уиски, моля — поръчва спокойно той.

Дребния не помръдва от мястото си, доста изненади му се струпват за една вечер. Първо обратен, сега някакъв си черньо. Ега ти вечерта! Очите му бавно лазят по чернокожия мъж, отбелязват скъпите му дрехи: маркова риза, гладени джинси, двуреден лоден. Кво става, мамка му?

— Ти май не си от тук, а, момче?

— Може и така да се каже — отвръща високият посетител и окото му не мига, макар че за по-малко от половин минута са го обидили поне два пъти.

— На километър и нещо, два от тук — малко по-надолу на пътя, има заведения за печки — натъртено казва Дребния. — Там ще те обслужат.

— Тук ми харесва.

— Глей сега, аз не те харесвам в моето заведение. Разкарай си задника оттук, момче, преди да съм започнал да го приемам лично и навътре.

— Значи няма да пия нищо? — без изненада в гласа пита високият чернокож мъж.

— Да, тоест не — няма да пиеш нищо. Сега ще се чупиш ли сам или трябва аз лично да те разкарвам?

Двамината на столчетата отпред се размърдват неспокойно в предчувствие на побоя, който се канят да нанесат на нахалния черньо. Вместо да се разтревожи, обектът на намеренията им бърка в джоба и вади завита в кафяв хартиен плик бутилка уиски. Развива капачката, а в същия миг ръката на Дребния се мушка под тезгяха и вади оттам дебела бейзболна бухалка.

— Тук няма да пиеш, момче — предупреждава той.

— Язък — обажда се чернокожият. — И не ми викай момче. Името ми е Луис.

Сетне бута бутилката ужким неволно, тя пада и забълбуква, постепенно изпразвайки съдържанието си върху тезгяха. Алкохолът потича към края на бара, но високият бордюр пречи на течността да протече към пода и я връща в обратна посока. Черно змиеподобно поточе лази към тримата изумени мъже. Те зяпват още повече, когато Луис вади красива медна зипо и си пали пурата.

Сетне чернокожият се изправя и с видимо удоволствие всмуква дълбоко.

— Я малко внимание, леваци — обажда се той и пуска все още запалената зипо в локвата уиски.

Татуираният потропва с ръка по ламаринения преден капак на камиона. Моторът изревава и задните гуми завъртат, спират и отново завъртват, изхвърляйки назад плътни пръски земя, облаци прах, листа и съчки. Подобно на вран кон машината подскача на място и изведнъж полита напред. За миг Ерол Рич остава сякаш неподвижно увиснал във въздуха, сетне тялото му се сгърчва, дългите крака поемат към земята, но не могат да я стигнат и започват безпомощно да ритат във въздуха. От устата му излиза задавен звук и силно съскане, после очите му сякаш изхвръкват от орбитите, въжето плътно и все по-плътно затяга мускулестия врат. Лицето му се пълни с кръв, а тялото му се вие в силни конвулсии, по брадата и гърдите му потичат червени струйки.

Татуираният взима клон с навит на върха му накиснат в бензин парцал, пали го с кибритена клечка и пристъпва към гърчещия се Ерол. Първо го приближава пред лицето му, за да го види добре, сетне го допира към краката.

Ерол пламва като факла, която свисти, а от стиснатото му в смъртоносната примка гърло незнайно как се изтръгва силен болезнен вик. Това е висок, необичаен звук, изпълнен с ужасяваща агония. Той продължава секунда и нещо, сетне пламъкът нахлува в устата на горящия и унищожава гласните струни. Той рита и се извива, а наоколо замирисва на печено месо. Изведнъж гърчовете секват…

Горящият е мъртъв.

Тезгяхът пламва изведнъж, към лицата на хората се стрелват огнени езици, пърлят кожа, бради, вежди, коси. Човекът с пистолета на кръста отскача назад, лявата му ръка отива на лицето да предпази очите, дясната посяга към кобура.

— Аха, тц — обажда се глас зад него.

В очите го гледа дулото на Глок 19, току до главата му. Държи го ръката на ниския с шарената риза и не трепва. Местният пуска дръжката на полуизвадения патлак и се начумерва. Мъжът с глока се казва Ейнджъл; той посяга и отнема оръжието на човека от бара, вече държи два пистолета. Луис пък е извадил зиг зауер и го е насочил към другия — с ножа. Зад тезгяха Литъл Том работи бързо и гаси пламъците с вода; зачервил се е здравата и диша тежко.

— За кво направи това, мамка му да…? — обръща се той към чернокожия и сега зиг зауерът се премества към неговите гърди.

В очите на Том припламват ситни пламъчета на страх, но вродената му враждебност и гневът бързо ги угасят.

— Е, какво толкоз е станало? — тънка усмивка минава по лицето на Луис.

— Как кво, бе… — отваря уста човекът с ножа, който неочаквано е станал много смел.

Неговите черти са особени, лицето му е отпуснато и някак си мекушаво, брадичката е като лишена от воля, вратът — слаб и жилест. Сините му очи са дълбоко хлътнали в лицето и безизразни, скулите изглеждат като залепени върху чупени и неправилно зараснали лицеви кости. Но мекушавостта май е лъжлива, защото ръката му виси заплашително във въздуха, не съвсем далеч от дръжката на ножа. Не е лошо да му вземем ножа — мисли Ейнджъл и кръстосва поглед с Луис, онзи кима. Този тип хора обикновено добре боравят с хладното оръжие, бързи са и в мятането, че и точни. Единият Ейнджълов пистолет описва къса дъга и се насочва в ножаря.

— Сваляй колана — нарежда Луис.

Човекът се колебае, но само за миг, сетне изпълнява. Коланът се изплъзва от гайките, задира на едно място, сетне се оправя, канията с ножа пада на пода.

— Добре — обажда се Луис.

— Проблемът си остава — не мирясва същият.

— Така ли? — цъка Луис. — Ти да не си Уилард Хоуг?

Безизразните сини очи не трепкат. Остават си впити в Луис, немигащи.

— Да не би да те зная отнякъде?

— Не, не ме познаваш.

Сега нещо заиграва в Уилардовите очи.

— Вие, ваксите, си приличате, все едно че на калъп са ви правили, как да ви разпознае човек.

— Браво, Уилард, така и очаквах да кажеш. Онзи до теб е Клайд Бенсън. А ти — тук пистолетът сочи мъжа зад тезгяха, — ти си Том Ръдж Дребния.

Червенината по лицето на Дребния не е само от пламъците. В него постепенно се набира и кипи горящ гняв, ха да избухне. Ако го познавахте достатъчно, бихте забелязали ситното потрепване на устните, движенията на ръцете му, свиващите се и разпускащи пръсти — сякаш стискат оръжие или нечий врат. Мускулите му играят, играе и татуировката на едната ръка, като че ангелът бавно развява знамето с написаното на него име — „Катлийн“.

Гневът ще се излее върху черния, който се осмелява да го заплашва в собственото му заведение.

— Длъжен си да обясниш какво правиш тук! — Дребния с мъка потиска яростта си и гласът му потреперва.

Луис се усмихва.

— Организирам изкупление — отвръща той.

Часът е девет и петнайсет, жената се изправя. Децата я наричат мама Луси, но тя им е баба, макар че няма и петдесетина години и е съвсем младолика, все още красива. Очите й са млади, по лицето почти няма бръчки. Другите са в кухнята, в стаята при нея е само едно седем или осемгодишно момче, вече доста високо и едро за възрастта си. Радиото свири музика на Беси Смит, песента е блус и се нарича „Плачещата върба“.

Мама Луси е боса, носи само нощница и шал на врата, но прекрачва прага, слиза по трите стъпала и поема през двора с внимателни, сякаш мерени стъпки. Подире й върви малкият, нейният внук.

— Мамо Луси, какво има? — пита той, но тя не му отговаря.

По-късно Луси ще му разкаже за съществуващите едни в други светове, за вселени във вселените, за места, където мъртвите и живите са разделени само от една тънка ципа и могат да общуват, да се докосват. Ще му разкаже и за разликата между създанията на светлината и мрака, за бродещите нощем отвъдни сенки, за зова на мъртвите, изискващи обет за възмездие от живите.

Ще му говори за онзи неведом път, по който вървим ние всички, път еднакво споделен от живи и мъртви.

Но сега тя се гуши в шала и върви все по-бързо към края на гората. Там спира и се ослушва, загледана в горския мрак под тъмната нощ. Луната се е скрила, но между дърветата изведнъж лумва огън. Сякаш небесата са се разтворили и изпуснали метеор; вече близо до земята, той пламти, но и тъмнее, гори, но топлина няма, а в същото време в сърцевината му нещо искри и изгаря.

И когато момчето поглежда в очите й, то вижда човека факла.

— Вие Ерол Рич помните ли го? — пита Луис.

Онези мълчат, а в лицето на Клайд Бенсън заиграва мускулче.

— Питах, помните ли Ерол?

— Не те разбираме за кво говориш, момче — обажда се Хоуг. — Явно ни бъркаш с некои други.

Пистолетът в ръката на Луис леко трепва, подскача. Кръв избликва от дупката отляво в гърдите на Хоуг. Той прави стъпка назад, залита, сетне пада тежко възнак, понесъл със себе си един от столовете пред бара. Лявата му ръка се опитва да вземе нещо незнайно от пода, сетне се отпуска, тялото замира.

Клайд Бенсън се разплаква и тогава настъпва голямата дандания.

Дребния изчезва зад тезгяха — клекнал е и ръцете му трескаво търсят скритата под мивката рязана пушка. Бенсън рита стола пред себе си, блъска Ейнджъл и хуква. Стигнал е тоалетната, когато ризата на лявото му рамо се подува леко и обагря в червено на две места, но той успява да мине през задната врата и потъва в мрака. Ейнджъл, който е стрелял, поема по следите му.

Навън щурчетата ненадейно са занемели и тишината като че знаменателно свидетелства за едно: и живата, и мъртвата природа еднакво са изчаквали събитията в бара като неизбежно, та макар и закъсняло развитие на нещата. Бенсън, невъоръжен и ранен, е успял да стигне до далечния край на паркинга, когато другият с пистолетите го настига и препъва. Клайд забива нос в земята и тя попива шуртящата от него кръв. Опитва се да лази към високата трева, но правият го рита в ребрата и принуждава да се обърне по гръб. Остра болка отнема дъха на Бенсън и той затваря очи. Когато ги отваря, право в лицето го гледа окото на циклоп. Ама не е око, а дулото на пистолет в ръката на онзи с шарената риза.

— Не стреляйте — хълца Бенсън. — Моля ви!

Лицето на по-младия и прав мъж остава непроницаемо.

— Моля ви — повтаря Бенсън, който лее едри сълзи. — Аз съм се разкаял за греховете си. И намерих Христа.

Пръстът на спусъка се свива и човекът на име Ейнджъл казва:

— Тогава значи няма за какво да се притесняваш.

Момчето вижда горящия мъж в зениците й, навсякъде от него сякаш извират и като змийски глави се вият по-малки пламъци: от главата и ръцете, очите и устата. Няма кожа, няма коса, няма дрехи. Огънят е във формата на човек, болката е във формата на огън.

— Бедният човечец, бедният човечец — шепне жената.

От очите й бликат сълзи, стичат се по заоблените й бузи. Пламъците мигат и някак си замират, устата на човека факла се отваря и лишена от устни, стене безмълвни думи, които само жената може да чуе. Малко по малко огънят затихва, от искрящо бял минава в жълт, накрая остава само силует, черна сянка на черен фон, сетне няма нищо, освен дърветата и сълзите и меката кожа на женската ръка на рамото на момчето.

— Хайде, Луис, ела, сине — прошепва тя и го води обратно у дома.

Човекът факла е намерил покой.

Насочил заредената двуцевка към врага, Дребния изскача иззад тезгяха като приказния дух от шишето, само за да намери помещението празно. Като не броим мъртвия на пода. Той преглъща веднъж, дваж, сетне тръгва наляво — към края на тезгяха. Не е направил и три крачки, когато нещо разпаря дървенията на нивото на бедрата му и той усеща остра болка: куршумите са разчупили лявата бедрена кост и десния пищял. Рухва тежко и запищява, агонията е направо непосилна. И все пак успява да натисне и двата спусъка — цевите едновременно изпразват смъртоносното си съдържание и отново раздират евтиното дърво на тезгяха. Разтрошеното пращи, вдига се облак прах, замирисва силно на кръв, барут и разляно уиски. Ушите му бучат, шумовете постепенно глъхнат, остава ехото на падащите капки и пукащите дъски.

И стъпките.

Оглежда се и след няколко секунди сянката на Луис пада върху му. Дулото на зиг зауера в ръката му гледа право в гърдите на Том Дребния. Падналият успява да събере малко слюнка в уста и да преглътне. Страшно му е. От разкъсаната артерия в бедрото му блика кръв, истински фонтан. Опитва се да я спре с длан, но е невъзможно.

— Кой си ти? — с мъка изрича Дребния.

Отвън отекват два последователни изстрела. Те бележат края на житейския път на неговия приятел — Клайд Бенсън.

— Ще те питам за последно: ти помниш ли човек на име Ерол Рич?

Дребния поклаща глава.

— Мамка му, не разбирам за…

— Вие сте го изгорили жив. Не може да не разбираш.

Луис насочва оръжието право в лицето на падналия. Дребния закрива лице с дясната ръка.

— Спомням си! Спомням си! Исусе Христе. Да, да, бях там. Видях как го изгориха.

— Ти си участвал лично.

Дребния енергично клати глава.

— Не съм! Не е вярно! Бях там, но с пръст не съм го пипнал, ето на — честен…

— Тц. Не ме лъжи в лицето, просто си кажи истината. Не знаеш ли приказката: признанието облекчава душата?

Луис отмества пистолета и стреля. Върхът на обувката на левия крак на кръчмаря мигом изчезва, летят пръски кръв, парченца кожа. Том реве с все сила, докато пистолетът описва дъга и се насочва към десния му крак. Бълва думите си, сякаш жлъчката му е избила в устата:

— Спри, моля те! Боже господи, как само боли! Прав си, ние го направихме. Съжалявам, дето участвах. Ние тогава бяхме млади, неопитни, откъде да знаем? То наистина сторихме ужасен грях! Сега ми е ясно…

Очите му молят, болката и ужасът в тях излъчват ням зов за милост.

— … и ден не е минал, без да съм мислил за онази нощ. Какво си мислиш? Че не съжалявам за стореното ли? Че всеки ден не живея с вина и угризения?

— Тц — казва Луис. — Не живееш. И не мисля.

— Недей така — почти се разплаква Том и вдига ръка към другия. — Не ме убивай! Ще намеря начин да компенсирам за стореното. Моля те!

— Аз знам един сигурен начин за компенсация — изрича Луис.

И Том Ръдж предава Богу дух.

В колата разглобяват пистолетите, внимателно избърсват частите с чисти парцали. Сетне потеглят и ги разхвърлят по поляни и оврази, потоци и рекички по пътя си. Но не проронват и дума, докато не са минали доста голямо разстояние. Барът остава на множество километри и доста време зад тях.

— Как си? — пита Луис.

— Някак си изтръпнал — отвръща Ейнджъл. — Не и в гърба. Гърбът направо ме боли.

— Какво ще кажеш за Бенсън?

— Той едва ли беше най-виновният, но така или иначе го убих.

— Напълно са си заслужили онова, което получиха.

Ейнджъл маха с ръка, едва ли е нужно да допълва нещо, което вече няма нито значение, нито смисъл. Но все пак казва:

— Не ме разбирай погрешно. Аз проблем никакъв нямам с онова, което направихме там. Убих го, ама ако искаш да знаеш, от това не ми е станало по-добре. Проблемът е друг: аз не него исках да пречукам. Когато дръпнах спусъка, все виждах едно друго лице. На онзи, проповедника. На Фокнър.

Сетне известно време мълчат. Колата лети, встрани бягат полята, нощта ги прави черни. На леко светлеещия хоризонт се мяркат силуетите на опустели къщи с кухи черупки.

Пръв проговорва Ейнджъл.

— Птицата3 трябваше да го убие още тогава — когато имаше тази възможност.

— Може би.

— Тук няма никакво може би. Трябваше да го отнесе и край.

— Той не е като нас. Той е прекалено чувствителен, прекалено много мисли.

Ейнджъл дълбоко въздъхва.

— Чувствата и мисленето не са все едно и също. Този стар шибаняк така и няма да изчезне сам. А си остава голяма заплаха за нас — докато е жив.

Луис мълчаливо кима с глава в мрака.

— Той здраво ми подряза кожата. Заклел съм се това повече да не ми се случва, знаеш ли? Никога. И от ничия ръка.

Минава малко време, Луис тихо казва:

— Трябва да изчакаме.

— За какво?

— За удобно време, подходяща възможност.

— И ако такива не дойдат?

— Ще дойдат, не бой се.

— Не ми говори такива неща — бъдеще неопределено и прочие — ядосва се Ейнджъл. — Може би, но надали. Ами ако не дойдат?

Луис протяга ръка и гальовно докосва лицето на приятеля си.

— Тогава сами ще си ги създадем.

Малко по-късно прекосяват междущатската граница и недалеч от Алъндейл влизат в Южна Каролина. Никой не прави опит да ги спре. Зад себе си са оставили три трупа: Том Ръдж, Клайд Бенсън и Уилард Хоуг, както и Върджил Госард, който е само в безсъзнание. Първите трима са хората, които преди години се изгаврили с Ерол Рич, сетне го изтръгнали от дома му, за да го обесят на едно дърво и да го запалят жив.

А там — на северния синор на Адината нива — където земята преминава в лек склон, пламти черният дъб. Листата се гърчат, чернеят, мъзгата съска и цвърчи, струи като кръв от чворестия ствол, а приличните на кости на пламтяща ръка клони в ням зов сочат към напръскания със звезден прах тъмнеещ нощен небосвод.

Глава първа

Мечо твърди, че е виждал мъртвата девойка. Това става седмица преди събитията в Каина, където убиха трима души.

Слънцето се е скрило зад тежки и хищни облаци, сивкави и нечисти като дима на запален боклук; всичко е притихнало в очакване на дъжда. Отвън на моравата неспокойно се върти кучето на Блайдови, пес с неопределена порода, сетне се изпъва на земята и сякаш се изравнява с нея, очите му широко отворени и тревожни. Блайдови живеят на „Дармът“ в Портланд, точно над Бак Коув, заливчето, което е част от водите на големия Каско Бей. Тук обичайно има много птици — чайки и всякакви видове патици — но днес небето пустее. Околният свят е като нарисуван на стъкло, сякаш затихнал в очакване неведоми сили да го взривят.

Седим в малката гостна и мълчим. Мечо апатично наднича през прозореца и поглежда към небето, като че очаква първите дъждовни капки да потвърдят неизречени опасения. По лъснатия дъбов под се открояват неподвижните ни сенки. Чувам тиктакането на порцелановия часовник над камината, където стоят семейните снимки от минали и по-щастливи времена. Усещам, че се взирам в образа на Каси Блайд, снимана с абсолвентска шапка, вероятно при дипломирането й. Притиска я с ръка, за да не я отнесе вятърът, немирните вихри развяват пискюлите, а те ми приличат на крилете на канеща се да литне птичка. Косата й е черна, леко разчорлена, устните изглеждат възголеми за лицето й, в усмивката се крие известна несигурност, но пък кафявите очи са ведри, недокоснати от тъга.

Мечо отмества очи от прозореца и се опитва да погледне Ървинг Блайд и съпругата му, но така и не успява, затова се взира в краката си. Още от началото е отбягвал погледа ми, сякаш изобщо ме няма в стаята. Той е снажен мъжага в износени сини джинси, зелена тениска и кожено елече, което изглежда възтясно за едрите плещи. В затвора си е пуснал брада, порасла е дълга и рошава; косата му също е дълга и мазна, стига чак до раменете. Не съм го виждал доста време, в затвора са му направили татуировки — не ги помня от преди. На дясната мишка има несръчно изрисувана женска фигура, под лявото ухо — кинжал. Очите му са сини, задрямали, понякога обърква подробностите в разказа си. Патетична личност, човек, чието бъдеще е останало в миналото. Името му не помня, открай време всички му викат Мечо, Мецан или Мецански заради едрото тяло.

Говори, говори и замълчи, а когато паузите станат прекалено дълги, съпровождащият го човек го побутва по ръката и започва да приказва вместо него. Докарва разказа някак си, докато Мечо успее да се върне в логиката на обърканите си спомени. Този мъж носи барутносинкав костюм, бяла риза и червена вратовръзка, чийто възел е толкова голям, че прилича на кацнало на гърлото му образувание. Косата му е сребриста, тенът на лицето плътен, целогодишен. Казва се Арнолд Сандкуист и е бивш частен детектив. Занимавал се е със случая на Каси Блайд, докато близък на семейството им подметнал да се обърнат към мен. Аз взех, та ги посъветвах да се откажат от Сандкуистовите услуги, направих го неофициално и може би напълно непрофесионално. Те плащаха месечен хонорар от 1500 долара на Арнолд, за да издирва безследно изчезналата им преди шест години дъщеря. Това бе станало скоро след дипломирането й и оттогава никой не бе чувал за нея.

Сандкуист е вторият поред детектив, който Блайдови наемат да проучва обстоятелствата около изчезването на Каси. Той поначало си е паразит и не би могъл да прилича повече на такъв, та дори и вместо зъби да му поникнат щипки и кукички като при насекомите. При това е толкова мазен, че ако някой вземе да го топне в морето, не ви трябва екологично замърсяване — сетне чайките по крайбрежието ще се овалят целите в мазнини и нечистотии.

Бях пресметнал, че за около две години този използвач бе измъкнал може би трийсет бона от семейството, преструвайки се, че работи по техния случай. Блайдови имат постоянни и добри доходи, такива хора поначало са рядкост в Портланд. Няма какво да се дивим, че Сандкуист отново се опитва да спечели доверието и парите им.

Час преди описаните събития Рут Блайд ми се бе обадила по телефона, за да ми каже, че Сандкуист щял да ги посети с новини около Каси. Тъкмо цепех дърва за зимата и нямах време дори да се преоблека и почистя. Затова сега по ръцете ми има клей, джинсите ми са омацани, тениската ми е стара и оваляна, отпред с надпис „Дайте оръжие на живеещите сами“.

И ето ти го насреща ми Мечо, току-що излязъл от щатския затвор „Мюл Крийк“, в джобовете му дрънкат евтини вещи и козметика, купени от магазинчета в Тихуана. А той твърди, че бил виждал мъртвата девойка.

Защото Каси Блайд си е покойница. Аз го зная, уверен съм, че е така, подозирам, че и родителите й го знаят. Смятам, че са го усетили още в мига на смъртта й — не може да не са почувствали рязка болка в сърцата си, онова интуитивно усещане, присъщо за много близките. Инстинктивно са разбрали, че нещо се е случило с единственото им дете и то никога вече няма да се върне у дома при тях, макар че са поддържали стаята му, сякаш нищо не се е случило, почиствали са, бърсали са прах, сменяли са бельото, слагали са цветя с надежда да стане чудо и тя някоя вечер да похлопа на вратата отново. Вярвали са на фантасмагорични истории, които обясняват неколкогодишно мълчание и липса на вести. Човещина е: хората винаги таят надежда, докато не получат категорични факти, които й слагат край. Така е и при това семейство: двамата вярват в шанса Каси да е жива, макар и часовникът на камината тихо да отброява минутите и да шепне, че нея вече я няма. Няма я.

Мечо бе излежал тригодишна присъда в Калифорния за укриване на крадени стоки. Той си е наивен, възглупав тип, понякога толкова изтъпява, че е в състояние да открадне нещо от самия себе си. Следователно достатъчно гламав, че да не е в състояние да разпознае Каси Блайд. И сега с мъка повтаря подробности от версия, чиято логика и последователност са трудни за възприемане от неговия интелект, колкото и някой да му ги е повтарял и втълпявал. А кой друг, освен Сандкуист? Напрегнал целия си разум, лицето му разкривено от усилията, Мечо се запъва и разказва как след освобождаването му от затвора отскочил до Мексико, за да купи по-евтино дрога за успокояване на разбитите си нерви. Как зърнал Каси Блайд в един бар с по-възрастен от нея мексиканец. Било на булеварда „Агуа Калиенте“ недалеч от хиподрума. Говорил с нея, докато мъжът бил в тоалетната, и веднага разпознал мейнския й акцент. Сетне онзи се върнал и му се заканил, рекъл му да си гледа работата и да върви на майната си, иначе… После повел девойката към една кола и я отвел. Някой в бара му казал, че мъжът се казва Ектор и има къща на плажа Росарито. Мечо нямал пари да ги проследи, но бил убеден, че девойката е Каси Блайд. Помнел й снимката от вестниците, които сестра му изпращала в затвора. Аз пък зная, че Мечо не може да разчете данните на автомат за паркиране, камо ли вестник. А тя се извърнала през рамо, когато той я повикал по име. Но не изглеждала нещастна, съвсем не като отвлечена и държана против волята си. Затова още щом се върнал в Портланд, първото нещо било да се обади на г-н Сандкуист, защото знаел, че той е детективът, който се занимава със случая — прочел името му във вестникарските материали. Детективът му съобщил, че вече не работи по случая, последният бил прехвърлен на нов следовател. Обаче Мечо можел да работи само със Сандкуист, само на него имал доверие. Бил чувал много добри неща за същия. Така че, ако Блайдови желаят той да им помогне с информацията от Мексико, ще трябва да помолят г-н Сандкуист отново да поеме случая. През цялото време Сандкуист седеше кротко до Мечо и кимаше с глава, а когато онзи стигна до въпросния пункт, се изпъчи и ме изгледа доста неодобрително. И ето ни отново в играта.

— Дявол го взел, сами виждате — той, Мечо, е неспокоен поради присъствието на този човек тук — обяснява Сандкуист, сякаш ние сме тъпаци. — Г-н Паркър има репутация на човек, който често прибягва към насилие.

Сто и петдесет килограмовият Мечо, дембо и половина с ръст над метър и деветдесет, прави всичко възможно да изглежда уплашен от моето присъствие. То си е баш истина, че му е кофти, само че неспокойствието му няма нищо общо с нелепата възможност моя милост да се залови да му нанася каквито и да е физически травми.

Аз пък го гледам втренчено и погледът ми не трепва. Очите ми му казват: познавам те, Мецански, познавам ти нещастната душица и не вярвам нито дума от онова, което говориш. Недей да постъпваш по този начин. Спри се, преди да е станало много късно.

Мечо вече за втори път е разказал историята, с поредица грешки, пропуски и чужда помощ, но сега облекчено въздъхва. Сандкуист доволно го потупва по гърба и по физиономията му се изписва възможно най-добрата имитация на загриженост. Ако изобщо е способен на такава, разбира се. Сандкуист е в частния бизнес най-малко едно петнайсет години и репутацията му не е страдала особено през повечето от това време, но напоследък се бяха задали проблеми: развод, комарджийски дългове, използвачество. А Блайдови се бяха оказали дойна крава, която точно сега пък не бива да си позволява да загуби.

Ървинг Блайд мълчи и след думите на Сандкуист. Първа се обажда Рут, която протяга ръка и докосва рамото на съпруга си.

— Ървинг — казва тя, — аз мисля, че…

Но той вдига ръка и Рут замлъква. Моите впечатления от Ървинг са смесени. Той е от старата школа и понякога се държи със съпругата си, сякаш тя е човек второ качество. Преди доста време като старши директор на компанията „Интернешънъл Пейпър“ в Джей, Блайд бе човекът, който се изправи срещу опитите на профсъюзите във фирмата да организират работниците в северните гори през 80-те години. За това се изискваше сила и характер, а през 1987 и 1988 г. се състоя най-горчивият сблъсък на профсъюзите с работодателя: стачката трая цели 17 месеца и бе една от най-тежките в щатската история: наложи се повече от 1000 работници да бъдат освободени и заменени. Ърв Блайд бе горещ противник на компромисите и когато накрая реши да се откаже от борбата и се оттегли в Портланд, благодарната компания му даде възможно най-добрите условия и привилегии за пенсиониране. Това съвсем не означава, че той например не обича дъщеря си или жена си, или пък че безследното изчезване на първата не го състари през последните шест години. Гледам го и виждам, че е ужасно отслабнал, мъката го е изяла и смъкнала килограми от него като топящ се при пролетно затопляне лед. Бялата риза е направо широка и виси по тялото му, а между врата и закопчаната яка има място колкото да си завра юмрука. Панталоните се държат с красив кожен колан, но са се набрали некрасиво на кръста и ханша; веднага личи, че и задникът, и бедрата му са били далеч по-едри. Всичко по него говори за мъка, болка, загуба.

— Смятам, че трябва да поговорим насаме с вас, г-н Блайд, само ние двамата — казва Сандкуист.

Сетне поглежда Рут Блайд многозначително. Това означава, че разговорът си е мъжки и не бива да бъде разводняван или възпрепятстван от женска емоционалност, без значение колко искрена може да бъде тя.

Блайд се изправя и двамата със Сандкуист влизат в кухнята, а Рут остава да си седи на канапето. Мечо се изправя и вади пакетче марлборо от джоба.

— Ще изляза навън да запаля, госпожо — казва й той.

Г-жа Блайд едвам кима, погледът й изпраща едрото му туловище; тя е притиснала свито юмруче към устните и само това разкрива вътрешното й напрежение и горчивината от нанесената пред чужди хора обида. Именно г-жа Блайд е онази, която е настоявала пред мъжа си да освободят Сандкуист и да потърсят друг детектив. Сетне той се бе съгласил само поради доказаното бездействие на Сандкуист и липсата на напредък, но усещах, че Ървинг не ме харесва. Рут е жена дребничка, но дребна, както се казва за териерите; иначе ръстът прикрива огромната й енергия и постоянство. Добре помня новините около изчезването на Каси Блайд, вестникарските материали и снимките на Рут и Ървинг, седнали на масата заедно с Елис Хауард, заместник-шефа на следователския отдел на портландската полиция, и още една — на нея Каси е в ръцете на майка си, тя я е прегърнала здраво. Когато се съгласих да преразгледам случая, доколкото мога, Рут ми бе дала магнетофонните записи от пресконференцията заедно с множество изрезки от пресата, фотографии и тънко купче все по-кратки и по-кратки доклади на Сандкуист по развитието на разследването.

Преди шест години бих казал, че Каси прилича по-скоро на баща си, отколкото на майка си, но с течение на годините все повече ми се струваше, че голямата прилика е между майка и дъщеря.

Сега я поглеждам и решавам, че Рут има същия израз в очите, същата усмивка, дори косата й е същата, както на Каси. Странно е това, казвам си, сякаш Рут Блайд някак си се променя и придобива нейни черти, за да може да стане и дъщеря, и съпруга на мъжа си и да съживи частица от Каси, защото бремето на загубата им става все по-нетърпимо и тежко.

— Този човек лъже, нали? — пита ме тя веднага след излизането на Мечо.

За миг отварям уста, готов да я излъжа и аз, да кажа, че не съм сигурен, че не можем да изключим каквато и да е възможност, но не мога да събера сили да й надрънкам всичко това. Тя не заслужава да я лъжем, а в същото време си мисля, че не бива и да й казвам истината едно към едно: че надежда няма. Че дъщеря й никога вече няма да си дойде у дома.

— Така мисля — отвръщам просто.

— И защо го прави? Защо ще се опитва да ни измъчва по този начин?

— Не смятам, че целта е да ви измъчва, г-жо Блайд, не и този човек. Той просто е наивен и много лесно се поддава на чужди внушения.

— Значи отново Сандкуист, така ли?

Този път премълчавам.

— Вижте, нека да поговоря с Мечо — казвам и тръгвам към вратата.

По пътя към изхода виждам отражението й в прозорците. По лицето на Рут Блайд са изписани огромна мъка, вътрешно напрежение и борба, тя се опитва да отхвърли изкушението да приеме предложената крехка надежда, защото съзнава, че ако го направи, тази илюзия ще се разпадне в ръцете й като най-обикновена пепел.

Отвън намирам Мечо — подръпва от цигарата и се опитва да заиграе Блайдовото куче, което упорито не му обръща внимание.

— Ей, Мецански, кажи нещо — подкачам го аз.

Помня го от младостта, когато беше малко по-дребен и леко по-тъп. Живееше в къщурка на „Ейкорн“, пресечка на „Спъруинк роуд“, заедно с майка си, две по-големи сестри и втори баща. Прилични хора иначе, майката работеше в „Улуърт“, бащата караше камион, беше снабдител на компания за безалкохолни напитки. Родителите отдавна са покойници, двете сестри са ни съседки — едната е в Саут Уиндъм, другата в Ийст Бъкстън. На първата й беше много удобно да го навестява в Уиндъмската поправителна институция, когато го прибраха там за три месеца поради физическо насилие. Тогава Мечо беше вече на двайсет години, то му беше и първото влизане в затвора, а сетне — през последвалите години — извади голям късмет, че въпреки извършените бели не попадна за по-дълго там.

Известно време беше шофьор на едни мутрички от Ривъртън, сетне се прехвърли в Калифорния. Това пък стана след някакъв териториален спор за зони на влияние, завършил с един труп и осакатен доживотно човек. Мецан не бил пряко замесен, но имало опасност от отмъщение, очаквали се ответни удари, затова сестрите му го насърчили да се разкара от района. Да отиде някъде по-надалеч.

И той се чупил, намерил си бачкане в Ел Ей, редовно и почтено — почиствал кухни, изкарвал парици, но отново попаднал в лоша компания и ето ти го в „Мюл Крийк“. Той — Мечо — мръсник не е, в него истинска злоба няма, но пък това не го прави по-малко опасен. Прекалено лесно се превръща в чуждо оръдие, уязвим е — лесно се навива да прави какво ли не срещу обещания за пари, работа, дори дружба. Вижда света единствено през наивните си, вечно удивени очи.

И ето го сега, завърнал се у дома, но пак си изглежда все същия загубеняк, човек без истинско място в обществото.

— Не мога да говоря с теб — отсича той, когато заставам до него.

— Че защо?

— Г-н Сандкуист ме предупреди да те отбягвам. Рече, че ти ще вземеш и всичко ще прецакаш.

— Кое всичко?

Мечо се усмихва и размахва пръст.

— Аха, айде сега. Чак толкова загубен не съм.

Пристъпвам на моравата и сядам, като се опирам на длани. Кучето веднага става и тръгва към мен, леко помахва с опашка. Протягам ръка, то ми души пръстите и завира муцунка в тях, аз го почесвам зад ушите.

— Я го гледай — диви се Мечо и в гласа му звучи обида. — А при мен не ще да дойде. Защо?

— Може би се плаши от теб — отвръщам и като виждам изписаното по лицето му огорчение, съжалявам, че съм го изтърсил. — А при мен идва вероятно, защото подушва миризмата на моето домашно куче. Хей, приятелче, теб защо те е страх от големия Мецан, а? Той не е лош човек.

Мечо сяда до мен, движи се тежко и тромаво, старае се да изглежда дружелюбен и протяга ръчище към животинката. Кучето отстъпва леко и отправя уплашени очи към едрия мъж, цялото му тяло се сковава напрегнато, сетне постепенно се отпуска, сякаш усеща, че гигантът няма да му направи нищо лошо. Сега го галим и двамата, то присвива очи и видимо му е приятно.

— Виж, Мечо, това е кучето на Каси Блайд — казвам му аз и го наблюдавам.

При споменаването на името ръката му увисва във въздуха за миг.

— Хубаво кученце — казва той.

— Така е, и добричко при това. Я ми кажи сега, Мецане, ти защо постъпваш така, а?

Той не отговаря, но в очите му се мярват гузни искрици, пробягва ехото на вина, досущ дребнички рибки, усетили приближаването на по-голям хищник. Понечва да си отдръпне ръката, но сега кучето пристъпва напред и набутва глава под пръстите му, подканя го да продължи милувките. Отстъпвам му тази роля, изчаквам.

— Сигурен съм, че не желаеш да навредиш никому, Мечо, нали така? Помниш ли дядо ми?

Преди години дядо беше заместник-шериф в окръга Къмбърланд.

Той кима мълком.

— Веднъж рече, че долавял добротата у теб, та макар и ти самият да не си я усещал. Беше сигурен, че в теб съществува достатъчен потенциал да станеш свестен човек.

Мечо ме поглежда несигурно, подозрително: какъв ли капан му кроя пък сега?

Но аз постоянствам.

— Обаче това, което правиш сега, не е добро, Мецански, не е почтено. Тези хора ще страдат още повече. Загубили са дъщеря си, отчаяно им се иска тя наистина да е жива и в Мексико. Просто копнеят да я видят отново. И точка. Но ние с теб знаем, че случаят не е такъв, нали? Знаем, че тя не е там.

Мечо мълчи, нещо в него се бунтува, най-много от всичко му се иска аз някак си да изчезна и да престана да го измъчвам.

— Кажи ми какво ти предложи той?

Раменете му увисват, той навежда глава и изведнъж изглежда облекчен от признанието, което следва незабавно.

— Каза, че ще ми даде 500 долара и може би ще ми намери работа. Аз от тези пари наистина имам много голяма нужда. И работа трябва да си намеря. Иначе… а пък е трудно да си намериш работодател, след като си бил в… Той каза също, че ти свястна работа няма да им свършиш и ако аз им разкажа онази история, в крайна сметка повече ще им помогна.

Усещам как някак си ми олеква, но ми става и тъжно, изпитвам болка при мисълта, че съм длъжен да разкрия истината на Блайдови: че Мечо и Сандкуист са ги излъгали. И въпреки всичко не мога да събера достатъчно сили в себе си и да хвърля вината за това върху този несретник пред мен.

— Имам едни приятели, възможно е да ти уредя нещо при тях — казвам му аз. — Те са в „Пайн Пойнт Кооп“, ще поговоря в най-скоро време.

— Ама наистина ли? — пита той и очите му светват.

— Сега мога ли да кажа на Блайдови, че дъщеря им не е в Мексико?

Той преглъща, навежда очи.

— Съжалявам много… наистина ми се иска да беше в Мексико, да я бях видял… Моля те, кажи им това, а?

Сега прилича на голямо дете, неспособно да разбере болката, която е нанесло някому.

— Ще те търся при сестра ти, Мечо, за да предам какво съм свършил относно работата. Имаш ли пари за такси?

— Не, ще походя пеша. Не е далече.

Милва кучето още малко, става и тръгва по пътя. Животинката го изпраща до тротоара, побутва ръката му с муцунка и пак се връща, за да легне на моравата.

Връщам се в къщата отново, а там Рут Блайд не е дори помръднала от канапето. Поглежда ме и в очите й виждам искрицата надежда, която трябва да угася.

Поклащам глава, сетне си тръгвам, без да я гледам. Тя става и крачи към кухнята.

Седнал съм на предния капак на Сандкуистовия плимут, когато той се задава от къщата. Възелът на вратовръзката му е съвсем накриво, бузата му здраво червенее — Рут Блайд го е зашлевила бая силничко. Вижда ме и спира на място, гледа ме неспокойно.

— Какво се каниш да правиш? — пита.

— Сега ли? Нищо. И с пръст няма да те пипна.

Той видимо се успокоява.

— Но като частен детектив си свършен. С това ще се заема лично. Тези хора не са заслужили подобна гавра.

Сандкуист почти се изсмива.

— Така ли? Че кажи ми тогава какво заслужават? Теб ли? Да го знаеш от мен, Паркър, тук наоколо мнозина не те харесват. И съвсем не мислят, че си такъв голям баровец, за какъвто се имаш. Трябвало е да си седиш в Ню Йорк, защото мястото ти просто не е в Мейн.

Той заобикаля колата и отваря вратата й.

— Мен така и така ми е писнало от този шибан живот. И да ти кажа истината, направо ми става кеф, като си помисля, че ще взема да се разкарам оттук. Да, отивам във Флорида. А ти си стой тук и мръзни. Хич не ми пука.

Махам се от капака, питам:

— Чак във Флорида, а?

— Да, чак във Флорида.

Кимам и тръгвам към моя мустанг. Още не съм влязъл в него, когато по ламарината затупват първите капки дъжд. Поглеждам към купчината кабели и няколкото парчета лъскав метал, които лежат ненужно край бордюра, докато изпод плимута на Сандкуист маслото бавно се излива на пътя, а той напразно се мъчи да запали двигателя.

— Е — казвам с чувство. — Поне е сигурно, че няма да пътуваш с тази кола.

По пътя застигам Мечо и го откарвам до „Конгрес“. Там слиза и поема по напречната улица към старото пристанище, а пред едрата му фигура потокът туристи се раздвоява както земя пред плуга. Мисля си за дядовите думи и за това как кучето го бе последвало чак до улицата. То в него наистина има достатъчно доброта и нещо дълбоко човешко, макар че пустата му слабост и глупост го правят уязвим за манипулиране и лошотия. Сега обаче Мечо е поставен на кантара човек; не знаем накъде ще натежат везните, не и точно в настоящия момент.

На следващата сутрин се обадих в „Пайн Пойнт Кооп“, малко по-късно му дадоха работа. Повече така и не го видях и понякога се питам дали пък моята намеса не му струваше и живота? Но въпреки всичко усещам, че дълбоко в него се криеше голяма благост, макар че той самият не я усещаше напълно. И никога не би постъпил по-различно от онзи път.

Поглеждам през прозореца към Скарбъровското тресавище и наблюдавам тесните каналчета, те криволичат сред високата трева; пресичат се или се разминават, всяко едно е участник в едно и също течение, всяко едно е подчинено на едни и същи лунни цикли, но всяко от тях само намира свой собствен път към голямата вода и морето. Това ме навежда на разни мисли, разбирам още нещичко за естеството на нашия свят, за различните човешки съдби и Провидението, за това, че животът на привидно независими едни от други хора може да бъде неразривно свързан. Нощем, когато има пълнолуние, онези каналчета искрят в сребристо сияние: те са същински бели пътеки, водещи в огромната блестяща плоскост отвъд. Представям си, че пристъпвам върху им, крача по белия път, заслушан в шумящите в тръстиката гласове, те ме отнасят в очакващия ме нов свят.

Глава втора

Там имаше общо дванайсет змии, все обикновени, неотровни, видът им е Thamnophis. Обичат водата, въдят се все в съседство с водни басейни, блата, тресавища. Бяха се устроили в изоставен навес, по-скоро полуразрушена къщурка — току на края на моя парцел, заврени под гниещите дъски и падналите греди. Случайно забелязах една от тях да се шмугва в дупка под полуразрушените стъпала; вероятно се прибираше от сутрешен лов. Поразкъртих подните дъски с тежък лост и открих гнездото. Най-малките бяха не по-дълги от трийсетина сантиметра, най-големите — около метър. Огря ги слънчев лъч, те веднага се навиха на кълбо, а жълтеникавите ивици на люспестата кожа грейнаха като неон в полумрака. Сетне по-едрите се изхлузиха от кълбото и се изпънаха в пълна дължина: така змиите най-добре демонстрират цветовете си и предупреждават неканените гости да не ги закачат. Побутнах най-близката с върха на лоста и ясно чух заплашителния й съсък. От гнездото плъзна сладникава воня, това става, когато подопашните жлези започнат да отделят типичния мускусен секрет.

Уолтър, моят осеммесечен лабрадор, същински златист симпатяга, неспокойно отстъпи, а носът му се сгърчи. Излая объркано, сетне ме изгледа въпросително. Погалих го, почесах го зад ухото. Първа среща със змии и той — горкият — не знае какво може да се очаква от тези създания.

— Най̀ гот е да си държиш носленцето по-надалеч, Уолт — обясних му аз, — иначе току-виж някое змийче се закачило за него.

В Мейн има много от тези гадинки. Те са доста издръжливи влечуги, оцеляват при минусови температури по цял месец или пък се потапят във водата и хибернират, така са си устроени. А дойде ли средата на март и слънцето позатопли околните скали, те излизат от летаргията и тръгват да се чифтосват. През юни-юли вече идва и потомството: в гнездо обичайно са по десетина-дванайсет малки. В редки случаи съм виждал и по три. А рекордът е 85, което значи бая змийско семе по нашите земи, от каквато и гледна точка да го погледнете. Смятам, че са се приютили в тази къщурка, защото наоколо има сравнително малко иглолистни растения, които пък правят почвата по-киселинна. Такава почва не понася на нощните твари, а те на свой ред пък са любимата храна на Thamnophis.

Зарязах ги да си живуркат на мира и тръгнах назад — към слънчевата част на градината, с Уолтър по петите ми. Този вид змии са непредвидими: някои са кротки, можеш дори да им предложиш храна и ще я вземат от дланта ви, други хапят и хапят, налитат яростно, докато не ги убиете. Тази постройка е доста отдалечена от къщата и тук те са сравнително безопасни, още повече че вероятно местните диви котки, лисици, скунксове и ракуни скоро ще ги подушат и няма да им простят. Реших да не се намесвам, освен ако обстоятелствата не ме принудят да го направя, а пък Уолт ще трябва да се научи да си гледа работата, иначе…

Отвъд дърветата — в по-ниското — искреше огрятото от утринното слънце солено тресавище, най-различни блатни птички прелитаха отгоре му; виждах им сенките сред люлеещите се треви и тръстикови стебла. Коренните жители са нарекли това място Оуаскоуг — преведено, то означава Земя на многото треви, но индианците отдавна ги няма, а местните си го наричат просто Тресавището. В него се вливат две реки на път към морето — Дънстан и Нонсъч — то е нещо и като речен филтър. Някои от дивите патици (Anas platyrhynchos) са целогодишно тук, а през лятото се явяват и роднините им — шилоопашатите патици (Anas acuta), водните им братовчеди (Anas crecca), побратимите примкари, черноперести и други разни, но наближи ли зимата, повечето бягат от суровите мейнски мразове. Вятърът носи крясъците и подсвиркването им надалеч; смесва ги с по-тихото жужене и бръм на насекоми, всякакви други твари и гадини, заети с размножаване или прехрана, лов или бягство. Погледнах нагоре, тъкмо навреме да се насладя на майсторския пилотаж на ластовица, която пикира, заби човка в калта и извади виещ се глист, кацна на гниещ пън и го нагълта. Сезонът бе от по-сухите и ластовиците най-вече намират обилна храна. Крайблатните местни жители винаги са им благодарни, защото унищожават комарите и далеч по-гадните зеленоглави мухи, които хапят много болезнено, защото имат остри зъбоподобни щипки, които режат човешката кожа като хартия.

Скарбъро е стара общност, от първите колонии по тези места — северното крайбрежие на Нова Англия. Навремето привлекателен пункт за риболовци, то постепенно се бе превърнало в техен постоянен дом. Повечето от най-старите заселници са англичани, та и предците ми по майчина линия; други се преселили от Масачузетс и Ню Хампшър, привлечени от добрата почва и перспективата да се заловят с фермерство. В Скарбъро е роден и първият губернатор на Мейн Уилям Кинг, макар че напуснал района още на 19-годишна възраст, когато му станало ясно, че там едва ли ще съумее да натрупа богатство и да направи кариера. По нашите места са се водили тежки боеве, между впрочем както и във всички крайбрежни градове или околностите им. Скарбъро е бил потапян в кръв много повече от веднъж, в по-късни години пък населението му бе огорчено от грозотата на една от първите трансщатски магистрали — шосе 1, и почти се разбунтува. И все пак Скарбъровското тресавище е оцеляло с богатите му флора и фауна, водите му искрят като разтопена лава под лъчите на вездесъщото слънце. Този район е под защитата на специален закон за резерватите и влажните територии, макар че постоянното развитие на Скарбъро донесе много ново строителство, част от него доволно грозно, пък и строежите непрекъснато приближават линията на прилива — хората ги привлича тукашната красота и традициите на старите жители. Голямата къща с черния островръх покрив, където сега живеем, е строена през 30-те години на XX век; плътни групи дървета я крият от пътя и заслоняват от самото тресавище. То е влажна зона, в която влизат огромни количества прясна вода и тук отрови и зарази няма, а балансът флора-фауна е същински филтър. Застанал на верандата й, мога да се наслаждавам на водното пространство и понякога в това намирам толкова спокойствие и душевен мир, каквито не съм изпитвал отдавна-отдавна.

От друга страна, този мир е нещо мимолетно, той прилича на бягство от реалността, защото откъснеш ли очи от прекрасната гледка, вниманието ти тозчас се завръща към действителността и текущите проблеми: грижите и задълженията, любимите хора, които разчитат на теб и помощта ти; към други, които очакват нещо от теб, но ти не изпитваш нищо към тях; към трети, които са готови да навредят и на теб, и на близките ти, стига само да им се отдаде такава възможност. Аз пък точно сега си имам достатъчно главоболия и с трите споменати категории.

С Рейчъл се бяхме нанесли в къщата само преди осем седмици — веднага след като продадох на държавните пощенски служби стария дядов дом и прилежащата му земя по продължение на „Мъси роуд“. Пощенците строят огромно ново депо на хвърлей място от дядовия имот; платиха ми доста прилична сума пари в замяна на това да освободя земята, за да я използват както им е необходимо. Мисля, че възнамеряват да изградят инсталации за специализирана поддръжка на многочислените им нова техника и съоръжения.

Тъга ме налегна, нещо ме бодна в сърцето, когато сключихме сделката и подписахме документите. Все пак имотът е майчиният ми дом, старото дядово семейно огнище; бяхме се преместили тук от Ню Йорк, след като татко почина. В него изкарах юношеството, в него се прибрах напълно разсипан след смъртта на съпругата и дъщеря ми. Оттогава са изминали две години и половина и се опитвам да построя нов живот. Отскоро бременността на Рейчъл личи и все ми се струва, че като ново семейство е редно да започнем в нов дом. Къща, която сме избирали двамата, заедно сме подреждали и обзавеждали; дом, в който ще си дочакаме и дай Боже доживеем старините. Поне така ми се иска: надеждата си е надежда. Помня последния разговор с бившия съсед Сам Ивънс, който също продаде мястото и реши да замине на юг, на нова работа, в нова къща. Та той все повтаряше, че само безумец ще се навие да живее в непосредствена близост с хиляди пощенски работници. Според Сам те били като човешки бомби със закъснител, заредени с породено от професионалните проблеми и деформация разочарование и недоволство, винаги готови да експлодират. Сравняваше ги с тълпа въоръжени люде, по всяко време готови да се превърнат в смъртоносни оръжия.

— Не съм сигурен, че са чак толкова опасни — смеех се аз на думите му.

Той обаче си е скептик по душа. Първи продаде собствеността си; мисля, че и последният камион с покъщнината още тогава замина за Вирджиния — в новата къща. Помагах му да товари кашони и друг багаж и ръцете ми бяха целите в мръсотия, а той не спираше да дърдори.

— Ти гледа ли онзи филм „Пощальонът“? — попита ме тогава.

— Не. Казаха ми, че бил кофти.

— Кофти е слаба дума! Кевин Костнър трябва да го съблекат гол, да го намажат с мед и да го завържат до някой мравуняк. Ама не това е проблемът. Знаеш ли за какво е филмът?

— За някой пощальон сигурно.

— За въоръжен пощальон, брат ми — поправи ме Сам. — Всъщност за цял куп въоръжени пощаджии. Знаеш ли какво ще открием, ако влезем в компютърните архиви на шибаните видеоклубове? В който и да е американски град? Искаш ли да се хванем на бас на 50 кинта?

— Че какво ще намерим? — почесах се аз по главата. — Порно сигурно.

— За порно не знам — излъга ме той. — Аз ти казвам друго: в архивите ще намерим, че този филм е вземан за второ гледане само от пощальони! Кълна ти се, на — честен кръст! Ще видиш! „Пощальонът“ е за тях като боен зов. Онова, което ти казвам, е следното: значи Америка е представена като държава, в която пощальоните са герои, готови да пречукат всеки, който ги бъзика. Това е! Все едно порно за пощенци. Сигурно се събират на групи и бият чекии на онези места, които най-много ги вдъхновяват.

При тези му думи аз дискретно се поотдръпнах назад. Той размаха пръст към лицето ми. Интересни идеи имаше този мой съсед.

— Помни ми думите! Онова, което представлява Мерилин Мансън4 за откачените гимназисти, същото е „Пощальонът“ за пощенските бачкатори. Ти само почакай да видиш, че ще се стигне и до големи кръвопролития. Тогава си спомни за мен и пак си кажи, че добрият стар Сам не е бил прав!

Като си помисля пак отново, все ми се струва, че добрият стар Сам си беше малко нещо откачен. И все пак, да ви кажа честно, не съм сигурен доколко беше сериозен. Но понякога си го представям заврян в подземието на някоя ферма във Вирджиния да изчаква пощенския апокалипсис.

Тогава си стиснахме ръцете и се сбогувахме. Съпругата и децата му бяха потеглили преди него, пък и той бързаше да ги догони. Преди да се качи в камиона, се обърна и ми намигна.

— Хей, Паркър, и не се оставяй онези хахави копелета да те отнесат, чуваш ли ме!

— Досега никой не е успял — отвърнах аз.

Усмивката изчезна от лицето му и добродушието му се загуби.

— Това не означава, че ще спрат да се опитват, Паркър — рече той и почувствах двусмислието в думите.

— Зная — рекох сдържано.

— Е, ако някога прескочиш до Вирджиния…

— Няма да спирам, ще настъпя газта и ще си продължа по пътя — усмихнах се аз.

Той махна за довиждане и потегли, а ръката му се подаде от кабината и показа среден пръст към бъдещия дом на американските пощи.

На бялата веранда е застанала Рейчъл и ми маха с ръка, в която държи телефон. Излизам от спомените и й махам в ответ, сетне бързо закрачвам към нея, а Уолт подскача и хуква да ме предвари. Червената й коса грее на слънчевата светлина, загледал съм се в нея и в стомаха усещам познатото свиване. Боже, как обичам тази жена! А в сърцето ми се въртят много по-сложни чувства, всъщност истински емоционален комплекс: любов — да, разбира се, но и благодарност, копнеж и страх. Страх за нас, страх, че мога някак си да я подведа, да се издъня и да я прогоня от себе си; страх за нероденото ни дете — защото вече бях загубвал дъщеря. В неспокойния си, разрушен и налудничав сън хиляди пъти съм виждал как детето се отдръпва от мен, измъква се някак си встрани и постепенно изчезва в мрака, а до нея и майка й. Топят се и се смаляват, чезнат ли, чезнат… Събуждам се облян в пот, тресат ме гняв и ужас, болка, чувство за вина и ето сега и този страх за Рейчъл, истински ужас в съзнанието ми, че може би няма да съумея да я съхраня, ще се проваля като неин защитник, че някой ще й направи нещо в мига, когато съм с обърнат гръб, когато вниманието ми е в други неща. Ще ми я отнемат и нея…

Тогава безсъмнено ще умра, защото едва ли ще бъда в състояние да понеса същата болка отново.

— Търси те Елиът Нортън — казва тя в мига, когато стигам пред верандата и протягам ръка, слагам я върху нейната. — Казва, че ти бил стар приятел.

Кимам, галя я по корема и вземам слушалката. За да ми го върне, тя игриво ми дърпа ухото, пустосва ме с ръка или на мен така ми се струва. Влиза си вкъщи, за да продължи наченатата работа. Все още пътува до Бостън два пъти седмично, за да си изнася лекциите по психология, а вкъщи си върши изследователска и писмена работа. За целта сме превърнали едната от спалните в неин кабинет. Гледам я неотклонно: върви навътре, поставила ръка върху издутия корем. Така работи и в кабинета си. Тъкмо влиза в кухнята и провокативно ми се плези.

— Безсрамница — усмихвам се аз.

— Моля? — обажда се гласът на Елиът от слушалката с по-силен от всякога преди южняшки акцент.

— Казах „безсрамница“, ама не се отнасяше за теб. За адвокати обичайно използвам думи като „парантия“ или „пиявица“ в случай, че искам да изляза от сексуалния контекст — смея се аз.

— Брей! Изключения не правиш ли?

— Обикновено не правя. Между другото преди малко открих гнездо на тебеподобни в новата ми градина.

— Дори няма и да попитам за какво става дума, иначе се досещам. Е, как си, Чарли?

— Мисля, че добре. Отдавна не сме се чували, а?

По времето, когато бях детектив, Елиът Нортън бе заместник-прокурор в отдела за убийства към Бруклинската прокуратура. Тогава се погаждахме и работехме добре: и в професионално отношение, и на лична почва. Сетне той се ожени и се премести в Южна Каролина, където се зае с частна адвокатска практика. Оттогава редовно ми изпраща коледни картички. През първите месеци на брака ми със Сюзън минахме веднъж през Каролина и му гостувахме няколко дни. През септември миналата година пък се видяхме случайно в Бостън и обядвахме, той продаваше нечие имущество в Уайт Маунтинс. Сега е на около четирийсет години, вече почти побелял и разведен. Съпругата му се казваше Алиша, помня я добре, беше красива жена, мъжете здраво се заглеждаха по нея. Не зная причините за развода, но Елиът ми е ясен — той е от онези хора, които при удобен случай биха кръшнали от семейното огнище. Когато обядвахме в „Сонси“ на „Нюбъри“ миналия септември, той непрекъснато се заглеждаше в минаващите около нас момичета и очичките му буквално изскачаха навън, като на героите в типичните карикатури на Текс Ейвъри.

— Ние, южняците, си падаме малко нещо изолационисти — изтърсва той. — Нали сме постоянно заети да наглеждаме цветнокожите да си гледат работата, да се държат прилично и прочие.

— Добре е човек да си има хоби.

— Точно така. Ти още ли се занимаваш със старата работа?

— По малко — отвръщам внимателно.

— Търсиш ли работа в момента?

— Зависи каква е.

— Имам клиент, комуто предстои съд и процес. Нужна ми е малко помощ.

— Хей, Елиът, Мейн е доста далечко от Каролина, знаеш.

— Именно затова ти се обаждам. Тукашните хрътки не си падат по въпросния случай.

— Така ли? Че защо?

— Вижда им се кофти.

— Колко кофти?

— Деветнайсетгодишен младеж — обвинен в изнасилване на гаджето си. Сетне го пребил до смърт с камък, според обвинението. Казва се Атис Джоунс, чернокож, приятелката е бяла, богата. Е?

— Олеле. Наистина кофти работа. Много кофти.

— Той твърди, че не го е направил.

— А ти му вярваш.

— А аз му вярвам.

— С цялото си уважение към опита ти, Елиът, ще ти кажа, че затворите са пълни с хора, които твърдят, че не са виновни.

— Зная. И аз съм помагал да вкарат там част от тях. И зная, че именно те са виновните. Но този случай е различен. Този човек е невинен. Залагам си домашното огнище! Да, да, буквално казано: заложил съм си къщата като гаранция да го пуснат.

— А от мен какво искаш?

— Нужна ми е помощ да го откарам някъде на безопасно място, скривалище, ако искаш го наречи, сетне ще трябва да се огледаш и ослушаш — да провериш свидетелските показания. За това ми е нужен външен човек, безпристрастен, опитен, професионалист, който няма да се плаши от всяка закана или злобен поглед. Бачкане ще има седмица, може би две, вероятно и малко повече. Виж, Чарли, това хлапе е априори осъдено на смърт, разбираш ли? Още преди да сме влезли в съда, присъдата му е вече подписана. А както стоят нещата сега тук, може и да не доживее до процеса.

— Къде е в момента?

— В ареста на окръга Ричланд, ама не бива да го оставям нито час повече там, защото… Поех случая от служебния защитник. Сега са пръкнали едни слухове, не ти е работа. Някакви си боклуци от „Скинхед Ривиера“ се били заканили: жив щели да го дерат в случай, че го отърва от въжето. Така ще си създадат име в щата. Затова издействах освобождаване под гаранция. В Ричланд Атис Джоунс е готова и неподвижна мишена — за който си поиска.

Облягам се на парапета на верандата. Уолтър излиза от къщата, в зъби носи гумен кокал, опитва се да ми го пробута. Играе му се на момчето. Отлично зная какво чувства, денят е ясен, светъл, топла есен е. Знам се и аз какво ми е. Приятелката ми просто грее от щастие, че първото ни дете бавно расте в утробата й, финансово сме доста добре в момента. Такава ситуация обичайно настройва човека да си кротува и да си се кефи, докато има тази възможност. Погледнато напълно обективно, клиентът на Елиът ми е толкова необходим, колкото и тайно намъкнали се в обувките ми скорпиони.

— Не зная, Елиът. Всеки път щом си отвориш устата, ушите ми се оплакват, че не те чуват добре.

— Добре де, тогава поне чуй най-лошото: името на убитото момиче е Мариан Ларус. Дъщеря на Ърл Ларус.

Чувам името и потръпвам. Сега си спомням някои подробности, разказвани ми навремето от самия Елиът. Ърл Ларус е най-едрият индустриалец, като погледнете от двете Каролини, та чак до Мисисипи, освен това е собственик на тютюневи плантации, на петролни кладенци, на минни предприятия, на заводи и фабрики. Че той практически притежава и града Грейс Фолс — където е израсъл Елиът. Само че този Ърл е човек специален, няма да срещнете името му в светските рубрики, нито в бизнес новините, няма да го видите да се кипри покрай поредния кандидат-президент или тъпанарите от Конгреса. Той си е наел най-скъпарските експерти и компании да му пазят името извън общественото пространство и далеч от медиите, да го вардят от упоритите журналисти, папараци разни и всеки друг, който се опитва да си вре носа в частните му дела. Ърл Ларус високо цени приватността, така да се каже, и е готов да плати доста сухо, за да си я опази. Сега смъртта на дъщерята навира семейното име баш в светлината на прожекторите и сензациите. Това е нежелателно, неприемливо за него. Съпругата му е покойница от преди няколко години, има син — Ърл младши, или син, по-възрастен от убитото момиче с една-две години. Във всеки случай лично аз до този миг не бях чувал някой от Ларусови да бе правил официални изявления във връзка с Марианината смърт или предстоящия процес.

А моят стар познайник Елиът Нортън се хванал да защитава лицето, обвинено в убийство и изнасилване на дъщерята на въпросния човек. Тази му смелост вече го е поставила в позицията на втория най-непопулярен човек в Южна Каролина — след клиента му. И всеки друг, който се осмели да нагази в бурните води около случая, ще се набута задължително и сам на шамарите. По този въпрос не може дори и да има някакво съмнение. Даже и самият Ърл Ларус да не реши да поема закона в собствените си ръце, пак ще се намерят множество други хора, които ще го сторят. По най-различни причини: било защото са от една кръв и порода, било защото той им плаща заплатите, било защото сто на сто ще се усмихне с благодарност на човека, който му направи услугата да затрие убиеца на собствената му дъщеричка. Така стоят нещата.

— Съжалявам, Елиът — обаждам се след известно мълчание. — Май не бих искал да се заема с подобна работа именно сега.

И той мълчи отсреща, линията леко пука.

— Виж, Чарли — проговорва Елиът след минута, — в момента съм направо отчаян…

Чувам въздишката, усещам умората в гласа му, опасенията, разочарованието.

— Дори и секретарката ме напуска в края на седмицата, не одобрявала избора ми на клиенти, милата тя, а съвсем скоро ще трябва да ходя до Джорджия да си купувам и храна, защото тук вече никой не ще да ми продаде и кучешко лайно… — изпъшква той и внезапно гласът му укрепва и се извисява: — Затова не ми пробутвай тъпотии от рода на, че не би искал да се заемеш с нещо подобно точно сега, сякаш се каниш да правиш кариера в шибания Конгрес или нещо подобно, защото и къщата, и животът ми са на карта заложени и…

Така и не завършва изречението — какво повече може да каже? След малко чувам още една дълбока въздишка.

— Съжалявам — шепне сега отсреща. — Съжалявам… сам не зная защо ти ги надрънках тези неща.

— Няма нищо — отвръщам, но зная, че не съм прав — нито за него, нито за себе си.

— Чух, че се каниш да ставаш баща — сега говори с ведър глас. — Това е много хубаво, след всичко онова, което преживя. И ако съм на твое място, точно така бих постъпил и аз — няма да мърдам от Мейн и ще забравя, че някакъв си дрисльо ми се е обаждал да ме кани да участвам в псевдорицарските му подвизи. Така е, брат ми, така си е — точно така бих постъпил самият аз на твое място. Добре тогава… е, бъди здрав, Чарли Паркър, и се грижи и за себе си, и за милата бъдеща майка.

— Ще се грижа — обещавам аз.

— Точно така и чао.

Сетне затваря, а аз захвърлям слушалката на съседен стол и се хващам за главата. Притискам лице между длани, кучето се е свило на кравай в краката ми, притиснало е кокала с предните лапи и съсредоточено го гризе с остри зъбки. Слънцето все така си грее върху тресавището, птичките прелитат от едно място на друго, чирикат си весело и кълват дребните твари, само че цялото това безгрижие, преходно и крехко, вече не ме радва, а някак си все повече натежава върху ми. Откривам, че се заглеждам към полуразрушената къщурка, където са змиите, прикрити в очакване наблизо да мине я мишчица, я някое гризаче или птичка. Мога да се направя, че не ме интересуват, да им обърна гръб и да ги оставя да си живуркат: какво толкова са ми направили? Каква причина имам да ги преследвам? Я ми се случи отново да се занимавам с тях, я не. Нали така? А може би някой друг, по-голям и по-силен от мен, ще ми направи услуга и ще се занимае с тях?

Защо ли ми се въртят такива недоносени и наивни мисли в главата? А може би не са толкова наивни? Хрумва ми и друго: ще мине време, ще се върна в онази къщурка и под същите дъски — където имаше 12 змии — сега ще има стотици и никакви стени, изгнил и стар гредоред, няма да са в състояние да ги задържат на онова място. Защото нищо не изчезва от този свят, ако просто го загърбиш или се престориш, че си го забравил.

А във въпросния случай дори и напротив — просто ще ги улесня да се размножават и множат.

Същия следобед оставих Рейчъл да си работи у дома и потеглих към Портланд. Спортен екип, различни други принадлежности — всичко това бе в сака в багажника. Смятах да отскоча до гимнастическия салон на фитнес клуба в „Уан Сити Сентър“ и да се пораздвижа малко. Ама не се получи, вместо това се залутах по улиците без цел, отбих се в една книжарница на „Конгрес“, казва се „Карлсън и Търнър“, продава и стари книги, отбих се и в музикалния при старото пристанище, той пък е „Бълмуз Мюзик“. Купих си новия албум на „Пайнтоп Севън“ на име „Последният удар попада в целта“, пък извадих късмет и намерих ранно копие на сантименталните хитове на Раян Адамс. Реших да взема и „Свободно време и други песни“ на една група на име „Спокейн“, най-вече защото фронтмен им е Рик Алвърсън. Той е голяма работа, помня го, когато водеше „Дрънк“. Неговата музика е нещо, което ви се слуша, например, когато сте се разделили със стар приятел. Или на улицата срещнете стара любов, хванала за ръката ново гадже, което гледа така, както навремето е гледала вас.

По улиците имаше тълпи туристи, може би последните за летния сезон. Скоро листата ще започнат да капят, но пък тогава ще пристигне следваща вълна гости. Прекрасно зрелище са тихите гори с есенните листа чак до канадската граница, боядисани в жълто-червено — като стар огън са.

Яд ме беше на Елиът, ама на мене си още повече. Случаят видимо е особено труден, ама пък нали именно трудните дела са интересни, иначе за какво да работиш? Има и друго: ако си седя на задника и чакам да ме търсят само за лесни дела, ще гладуваме или ще взема да откачам по малко. Ще гладуваме! Ето на — пак глупости ми се въртят из главата. Поне пари сега имаме. Преди две години щях да хвана първия транспорт за Юга и незабавно да отпраша да помагам на Елиът. Изобщо нямаше и да се замисля даже, но сега си имам Рейчъл и скоро ще ставам баща отново. Господ ми даде още един шанс и не бива да си го съсипвам сам. Нали така?

По едно време тръгнах да се прибирам и се върнах при колата. Тогава реших: я да направя малко гимнастика. Взех си сака и играх силово близо час в салона, докато мускулите ми пламнаха и главата ми бръмна. Наложи се да поседя на пейката с наведена глава да ми попремине малко замайването и гаденето. И въпреки всичко на връщане в Скарбъро пак се чувствах чоглаво, а потта, която избиваше по челото ми, не беше от упражненията, нито от умората.

С Рейчъл не говорих за обаждането на Елиът веднага. Така се случи, че отворих дума за него чак преди вечеря. Вече 19 месеца бяхме заедно, а в къщата — само от два. Някои хора ме гледаха по особен начин — вероятно се чудят как, след като съм загубил съпруга и дъщеря по толкова ужасяващ начин преди по-малко от три години, сега имам смелостта да започвам отново? Че да създавам друго дете и да се опитвам да се устройвам в свят, където се пръкват подобни убийци, способни да разкъсат и одерат и майка, и дъщеря заедно.

Мисля си, че ако не бях се опитал да постъпя именно така — да се привържа към друг човек в надеждата един ден да свържа съдбата си с неговата — то в крайна сметка би спечелил убиецът на най-милите ми същества — едно изчадие адово, което бяхме нарекли Пътника. Не бе възможно да променя факта, че всички бяхме жестоко пострадали от собствената му ръка, но отказвах да бъда негова жертва до края на живота си.

Жената, която Бог ми изпрати, е изключителен човек, по свой си собствен, тих и непридирчив начин. Изглежда е намерила нещо, достойно за уважение и обич в мен, може би и за спасение, и се бе заела да го извади на бял свят. Защото по онова време се бях отдръпнал и затворил в себе си, готов да унищожавам всеки и всичко, което се опита да ме нарани още. Но тя не бе толкова наивна и не вярваше, че може да ме спаси сама, по-скоро желаеше да ме мотивира и накара сам да спася себе си.

Беше истински шокирана, когато разбра, че е бременна, макар че помня лицето й — радваше се. Отначало и двамата се чувствахме някак си неудобно, сетне решихме, че всичко си е на мястото, имаме право на това и защо не? Какво неприлично може да има в желанието ни да потърсим ново бъдеще, при това с вяра и упование? Понякога ни се струва, че решението да имаме дете е взето не от нас самите, а от някоя по-висша сила. Значи тогава ние просто можем да бъдем щастливи и да направим останалото, нали? Е, Рейчъл може би не би използвала думата „щастие“, защото тя носи цялата тежест на плода още след положителния резултат на направения тест. И се вглежда в бъдещето с известна тревога още от мига, когато усети, че пълнее и натежава. Една късна доба през август я заварих в кухнята да плаче, поставила ръка на издутия корем: налегнали я бяха различни тегоби — умора, тъга и опасения. Оплака ми се: всяка сутрин повръщала, още на изгрев-слънце. Сетне седна и се заслуша в туптенето на новия живот в утробата й; рече, че изпитвала и страх, и някакво особено удивление, усещайки как малкото същество постоянно расте. Първото тримесечие се оказа доста тежко. Сега — през второто — бе намерила в себе си нови резерви енергия и вяра, може би защото вече разпознаваше първите движения на бебето, чувстваше как рита. Потвърдило се бе онова особено усещане, познато само на жените, които са раждали: онова вътре в нея вече не е само потенциал, а действителност с най-различни прояви.

Бяхме на масата, гледах как Рейчъл нарязва говеждото и започва да сервира. Беше толкова крехко, че просто се топеше в устата, около него изпускаха ароматна пара малки купчинки картофи, моркови и тиквички. Но за разлика от бременната Рейчъл аз апетит изобщо нямах.

— Защо не ядеш? — попита ме тя и посегна към блюдото.

Закрих чинията си с ръце и се опитах да се пошегувам:

— Искаш и моето, а? Лошо куче такова!

Отляво ми Уолт надигна глава и в очите му пламна несигурност.

— Не ти, бе — засмях се и той веднага размаха опашка.

Рейчъл спря да дъвче и насочи вилицата към мен.

— Притеснява те днешният разговор, познах ли?

Кимнах и се опитах да глътна една хапка, сетне започнах да й разправям фактите.

— Много е загазил горкият — рекох накрая. — И всеки, който тръгне да му помага за каквото и да е срещу Ърл Ларус, също ще си намери майстора.

— Ти познаваш ли го Ларус?

— Не лично, не. Най-вече съм чувал за него от самия Елиът, и то в минали разговори. Чел съм и на разни места, но по-малко.

— И какво си чувал? Лоши работи ли?

— Нищо по-лошо от онова, което може да се очаква от свръхбогаташ с повече пари от поне 99,99 на сто от американците в неговия щат. Обичайните неща: заплахи, подкупи, незаконни поземлени сделки, сблъсъци с Агенцията за защита на околната среда (АЗОС) във връзка със замърсени реки и отровени ниви. Иди в Конгреса по време на заседание и хвърли камък, без да се целиш в някого — неизбежно ще удари защитник на стотици като него. От друга страна, загубата на дъщеря едва ли е по-малко болезнена в сравнение с други хора.

В съзнанието ми тутакси се появи друг образ: изпитото лице на Ърв Блайд. Опитах се да го прогоня като досадна муха.

— Значи Нортън е убеден, че клиентът му не е убиецът?

— Така изглежда. В края на краищата той е поел случая от служебния защитник, платил е гаранция, а Елиът не е човек, който ще си рискува парите или репутацията заради загубена кауза. При това то си е очевидно, че един чернокож, обвинен в убийство на богата бяла девойка, е поставен в ужасно рискова ситуация, що се отнася до тамошните хора. Представи си само, че някой си е решил да си създава репутация или желае да се подмаже на богатото семейство. Според Елиът дилемата била или да плати гаранция и да го скрие някъде, или да му урежда погребението. Такива са опциите.

— Процесът кога ще е?

— Скоро.

В книжарницата бях надникнал в Интернет, за да се запозная с вестникарските отзиви и първото ми впечатление бе, че на процеса е обърнато прекалено голямо внимание. При това бе задвижен по най-бързите възможни процедури, Мариан Ларус е била убита преди няколко месеца, делото бе насрочено веднага след Нова година. Законът не се осмелява да кара хора като Ърл Ларус да чакат.

Гледахме се в очите с Рейчъл над масата.

— Ние финансови нужди нямаме — рече тя. — Чак толкова не сме закъсали.

— Ние от пари изобщо нужда нямаме — отвърнах й. — Зная го това.

— И на теб не ти се ходи там, нали?

— Не, изобщо не ми се ходи.

— Е, добре тогава.

— Така си е.

— Яж си вечерята, че само аз ям.

Изпълних нареждането. Дори успях да усетя и вкуса.

Храната бе великолепна, на мен обаче ми горчеше в устата.

По-късно изведох Рейчъл на разходка. Отскочихме до „Лен Либис“ на шосе 1, поседнахме отвън, ядохме сладолед. Преди време заведението бе на „Спъруинк роуд“ по пътя за плажа Хигинс. На открито тогава маси нямаше, хората седяха вътре, споделяха местните клюки, а мястото беше доста уютно. Преди две години се бе преместило на новата магистрала и макар че сладоледът си беше все така първокласен, гледката оттук бе само една: четири платна с трафик. Съвсем не бе същото, макар че пък вътре край сладоледения щанд бе поставен шоколадов елен в истински ръст. Може би го смятаха за някакъв вид напредък.

Седяхме с Рейчъл и мълчахме. Слънцето залязваше, огряваше ни откъм гърбовете, а отпред сенките ни се издължаваха, досущ като надеждите и опасенията за бъдещето.

— Чел ли си днешен вестник? — попита ме тя.

— Не, нямах време.

Тя бръкна в чантата си, зарови се в нея, накрая извади сгъната страница от „Прес Хералд“, сетне ми я подаде.

— Сама се чудя защо я откъснах — рече тя. — Но така или иначе трябва да ги знаеш тези неща, макар и никак да не ми се искаше отново да четеш за онзи изрод. Само като му видя името и ми става зле.

Разгърнах страницата.

Отново сгънах страницата и я запокитих в съседното кошче за боклук. Възможността за освобождаването на Фокнър под гаранция направо ме плашеше. След залавянето му прокуратурата бе настояла с него да се занимае направо голямо жури; това е обичайна практика, когато става дума за отдавнашни престъпления, особено пък когато до този миг никой не ги е разследвал. Затова и бе съставено 23-членно жури в Кале, Вашингтонски окръг, още 24 часа след задържането му, когато излезе и заповед в този смисъл на базата на обвинения за убийство, сговор за убийство и съучастие в убийства. Щатският обвинител настоя за специално заседание с цел изслушване на свидетели, за да може съдът да се произнесе по въпроса за парична гаранция. В миналото, когато в щата Мейн съществуваше смъртното наказание, обвинените в углавни престъпления нямаха право на освобождаване под гаранция.

След като смъртното наказание бе отменено, конституцията бе допълнена и изменена в смисъл да не разрешава гаранция за извършени минали углавни престъпления, но само при наличието на „явни и сигурни доказателства“ относно вината на обвиняемия. За да се улесни представянето на подобни доказателства и изслушването на съответни показания, обвинителят изисква по конституцията специално съдебно заседание в присъствието на съдия, където и двете страни имат право да изложат аргументите си.

Именно на подобно заседание бяхме дали показания и аз, и Рейчъл, както и детективът — оглавил съответния екип от щатската полиция за разследване на кончината на Фокнъровото паство и предполагаемото убийство на други четири лица от Скарбъро по нареждане на Фокнър. Тогавашният заместник-прокурор Боби Андрюс бе заявил, че има опасност Фокнър да се укрие, има такава и за живота на официални свидетели на обвинението. Джим Граймс се бе опитвал да намери пропуски в аргументацията на обвинението, но така и не бе успял, макар че размотава съда цяла седмица. Във всеки случай съдията се хвана за малкото аргументи и отказа да разреши освобождаването на обвинения под гаранция. В същото време малко бяха и сериозните доказателства за участието на Фокнър в престъпленията, в които бе обвинен, и на заседанието стана ясно, че обвинението не е особено силно в тази област.

Сегашният факт, че Граймс надига публично глас за обжалване, говореше за надеждите му да намери съдия във върховния съд на щата, който да се ангажира с друго решение относно освобождаването под гаранция на неговия клиент. Изобщо не ми се искаше да мисля какво може да се случи, ако Фокнър излезе от затвора.

— Е, можем да погледнем на приказките на Граймс и като опит за безплатна реклама — опитах се да се пошегувам, но сам не си повярвах. — Каквото и да става, няма как да избягаме от това положение. Поне не и докато не го затворят за постоянно, пък може би и тогава пак да не се получи.

— Май не си много убеден и ти самият — въздъхна Рейчъл.

— Не съм, защото ми липсва вдъхновение — рекох и я хванах за ръката, опитвайки се да направя най-романтичната възможна физиономия. — А пък ти си ми изворът на такова!

Тя сви рамене, но се засмя и сянката на Фокнър някак си се отмести от нас, поне за известно време. Пресегнах се и отново я хванах за ръката, а тя вдигна пръстите ми към устата си и облиза остатъците от сладоледа по тях.

— Хайде, ставай! — рече Рейчъл и очите й светнаха с друг вид глад. — Време е да си ходим у дома!

Прибрахме се, но на алеята пред къщата ни очакваше чужда кола. Разпознах я още преди да сме спрели — беше линкълнът на Ървинг Блайд. Щом спрях зад него, той отвори вратата и отвътре прозвуча класическата музика, която слушаше на автомобилното стерео — тържествена и доста тъжна. Рейчъл го поздрави и си влезе у дома, проследих я с поглед, докато видях, че лампите в спалнята светнаха и тя спусна пердетата. Само пък как бе избрал момента този Блайд! Все едно се опитва да застане между мен и активния полов живот.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попитах го най-учтиво, но усетих, че тонът ми говори съвсем друго: в този миг евентуалната ми помощ за него бе доста ниско в списъка на семейните приоритети.

Заврял ръце дълбоко в джобовете, ризата с късите ръкави прибрана в панталона, който бе пристегнат с колан високо над кръста и останалото в миналото шкембе, Ърв Блайд ми изглеждаше още по-слаб отпреди, краката му някак си неестествено дълги за тялото. Не бяхме разговаряли много с него, откакто се навих да преразгледам фактите около изчезването на дъщерята. Всъщност предпочитах да говоря със съпругата му. Бях се заел да разгледам полицейските архиви по случая. Поразпитах този-онзи — предимно хора, виждали Каси в последните дни, и донякъде успях да възстановя движенията й. Но пък прекалено много време бе изминало оттогава и спомените на въпросните лица не бяха особено пресни. Някои дори ме гледаха с недоумение и не си спомняха почти нищо. До този момент не бях открил кой знае що, но пък и бях отклонил предложението на Слайдови да ми заплащат, както на Сандкуист. Рекох им, че не желая такива пари, ще им дам сметка на края, когато изчисля какво време в часове и разноски съм вложил в техния случай. Досега Блайд никога не се бе държал враждебно, но все оставах с впечатлението, че би предпочел да си няма работа с мен. Не бях сигурен как ще се отразят на сегашните ни отношения събитията от предния ден. Оказа се, че той именно с тях започна.

— Вчера, у дома… — рече той и току замлъкна.

Изчаках.

— Жена ми смята, че ви дължа извинение — изплю той камъчето и силно почервеня.

— А вие какво мислите?

Той поне бе откровен до болка.

— Струва ми се, че ужасно ми се искаше да повярвам в думите на Сандкуист и другия човек, когото той доведе. И сигурно затова ми бяхте неприятен — защото отнехте онази надежда, която те носеха със себе си.

— Това е надежда измамна, г-н Блайд.

— Вижте, г-н Паркър, до този момент дори и такава не ни беше попадала…

Извади ръце от джобовете и се взря в кожата на дланите, сякаш очакваше да намери източника на болката си там и да я премахне, както се постъпва със забито трънче. По ръцете му забелязах следи от полузарасли наранявания, по скалпа му пък имаше места, откъдето видимо в отчаянието и агонията си бе скубал коса. Това по ръцете бе явно драно с нокти.

Време бе да поговорим открито и честно, а пък ако е възможно — да оправим отношенията.

— Имам чувството, че не ме харесвате особено — рекох направо.

Ръцете му застинаха неподвижни, сетне махна и с двете, сякаш иска да отхвърли лошите мисли и да ги забрави, вместо да се опитва да ги облича в думи.

— То не е точно така… — започна той и помълча известно време, после продължи: — Уверен съм, че сте много добър в работата си. Може би има нещо… вижте, става дума за онова, което съм слушал за вас. Чел съм и вестникарски истории. Зная добре, че сте се справяли с много трудни случаи, че сте откривали истината за хора, изчезнали преди много повече години, отколкото нашата Каси например. Белята, г-н Паркър, е в това, че когато ги намерите, те са вече мъртви…

Въздъхна дълбоко и следващите думи изскочиха от устата му много бързо, в скоропоговорка, пък и гласът му потрепваше:

— … а аз много искам дъщеря ми да се окаже жива…

— Но на практика се оказва, че като сте ми наели услугите, все едно сте приели, че тя е мъртва, така ли?

— Нещо подобно.

Думите на Ърв Блайд сякаш отвориха рани в мен — нещо подобно на полузараслите му одрани травми по ръцете. Наистина имаше същества, които аз не успях да опазя, но имаше и мнозина други, които са били покойници дълго преди дори да съм започнал да разбирам как са се развили техните мъки и кончина.

Но аз пък бях наясно с миналото, бях намерил дълго търсения modus vivendi: макар и да се бях провалил като защитник на най-близките си, не аз бях изцяло виновният за онова, което ги бе сполетяло. Сюзън и Дженифър ми ги отне друг, но дори и да бях седял при тях по 24 часа на ден в продължение, да речем, на 99 дни, той щеше да изчака до стотния ден, когато аз ще затворя очи за минутка и пак щеше да свърши пъкленото си дело.

Сега обаче съм допирна връзка помежду два свята, този на живите и другия — на мъртвите, и в двата се опитвам да внеса частица мир и справедливост. Толкова ми позволяват силите, толкова са ми възможностите в рамките на изкуплението и разкаянието. Но не бих се съгласил да ме съди Ървинг Блайд, той да сочи провалите и греховете ми, не и в този момент.

Пресегнах се и му отворих шофьорската врата.

— Късно е вече, г-н Блайд. Съжалявам, че не мога да ви вдъхна онова упование, което бихте желали да получите. Всичко, което мога да кажа, е, че ще продължа да работя, да търся, да задавам въпроси. Ще се опитам да направя всичко по силите си.

Той кимна, хвърли бърз поглед към тресавището, но не пристъпи към колата. Високо горе луната мътно грееше, под лъчите й сияеха кръстосващите широкото водно пространство канали, очертани от островчета земя, треви и тръстика. Тази полумистична обстановка, изглежда, го настрои към някаква крайна форма на самоанализ.

— Зная, че е мъртва, г-н Паркър — заговори тихо. — Разбирам, че няма да се върне жива при нас. Но много ми се искаше да бях я погребал както подобава — на място, прекрасно и спокойно, да почива в мир вовеки веков. Не вярвам в тривиалното приключване на житейските дела. И знайте, този случай никога не ще бъде закрит за нас. Но просто искам да зная къде е гробът й, къде ще можем със съпругата си да носим цветя и да прекланяме глави. Разбирате ме, нали?

Съжалих го, за малко да протегна ръка и да го докосна, но Блайд не бе човек, който би приел подобен жест между мъже. Затова му заговорих тихо и успокоително, доколкото го умея.

— Отлично ви разбирам, г-н Блайд. Ще направя каквото мога. Карайте внимателно на връщане. Ще ви се обадя скоро.

Той седна в колата и без да ме погледне, направи маневра, за да я обърне. Тогава видях очите му в огледалото за задно виждане и разпознах омразата в тях. Ненавиждаше мен и себе си заради думите, които бе принуден да каже, заради признанието, което някак си бях успял да изтръгна нейде дълбоко от душата му.

Не отидох веднага при Рейчъл. Поседях известно време на верандата, съзерцавах лунната нощ. По недалечния път минаваха самотни автомобили, накрая агресивността на нощните насекоми ме принуди да се прибера. Когато се наместих в леглото, Рейчъл вече спеше, но и в съня си ми се усмихна, щом ме усети до себе си.

До себе си и съществото в себе си.

Същата нощ в съня си Елиът Нортън чул шума на автомобилен мотор. Към къщата му в далечните предградия на Грейс Фолс се приближавала кола. Разбуден окончателно, дочул отварянето на врата и стъпки по тревата в двора. Вече посягал към пистолета на нощното шкафче, когато се чул гръм, прозорецът се взривил, парчета стъкло, дърво и пръски пламтяща течност полетели към него. Бензинът залял ръцете и гърдите му, подпалил и косата. Все още горял, когато успял да се свлече по стълбите и през предната врата да се хвърли във влажната трева, където се затъркалял, докато успял да угаси пламъците.

Лежал по гръб под лунната светлина и гледал горящия си дом.

А докато Елиътовата къща пламтяла там — далеч на юг, аз се пробудих от звука на работещ автомобилен двигател на „Олд Кънтри роуд“. Рейчъл кротко дишаше до мен, въздухът напускаше гръдта й, отново влизаше с кротко и ритмично шипене, същински метроном. Тихичко се изхлузих изпод завивките и тръгнах към прозореца.

На моста, който пресича тресавището, тъмнееше силуетът на стар чер кадилак, модел „Купей де Вил“5. С помощта на лунната светлина успявах да различа надрасканите врати и вдлъбнатините по калниците, огънатата предна броня, напуканото като фина паяжина откъм моята страна предно стъкло. Чувах пърпоренето на мотора, но от ауспуха пушек не излизаше. Луната просветна за миг още по-силно, но поради опушените стъкла не успях да различа пътниците в колата.

Разбира се, че съм виждал подобна кола и преди. Караше я изрод на име Стрич, създание низко, бледо, уродливо. Но Стрич бе отдавнашен покойник, с очите си бях зърнал голямата смъртоносна рана в гърдите му, а колата бе унищожена.

И тогава задната врата на кадилака се отвори. Помислих си, че някой ще излезе, но това не стана. Колата си остана така, задната й врата — широко отворена в продължение на минута-две. Сетне невидима ръка я дръпна навътре, а звукът от затварянето прелетя над цялото това пространство и стигна до ушите ми: тъпо захлопване на затварящ се ковчежен капак. Автомобилът потегли, направи обратен завой и се отправи на северозапад към „Оук Хил“ и шосе 1.

Зад гърба си чух шум. Рейчъл се бе размърдала в леглото.

— Какво има? — попита ме тя.

Извърнах се и ясно видях сенките, които пресичаха спалнята досущ преследвани от луната облаци; те надвиснаха над нея и яростно започнаха да разкъсват бледия й лик.

— Какво има? — попита ме Рейчъл.

Аз си бях в леглото, само че сега бях седнал в него, а завивката ми беше набрана в нозете — бях я изритал, без да се усетя. Тя постави топла ръка на гърдите ми, подейства като успокоителен балсам.

— Имаше кола — замаяно рекох аз.

— Къде?

— Навън. Имаше кола.

Станах и както си бях гол, тръгнах към прозореца, разтворих пердетата, но навън нямаше нищо. И пътят, и мостът бяха потънали в тишина, по водната повърхност на тресавището кротко играеха сребристи жилки.

— Имаше кола — упорито потретих аз.

И тогава видях отпечатъците от пръстите си на стъклата и се пресегнах като да си ги взема; отразени в прозореца, те също политнаха към мен.

— Ела да си легнеш — обади се жена ми.

Върнах се при нея и я прегърнах силно, обгърнах я с цялото си същество, в опит да я запазя завинаги, а тя потъна в сън. Лежах така и я пазих чак докато дойде утрото.

Глава трета

Елиът ми се обади същата сутрин — след подпалването на дома му. Съобщи, че обгарянията по лицето и ръцете му били първа степен, доста леки. Добави, че извадил голям късмет, което си беше самата истина. Огънят унищожил три стаи на горния етаж на къщата и пробил голяма дупка в покрива. Отказали му всички местни майстори, към които се обърнал. Наложило се да повика хора чак от Мартинес, отвъд щатската граница с Джорджия, да дойдат да започнат ремонта.

— С ченгетата говори ли? — попитах го аз.

— Разбира се, първо при тях отидох. То никак не е трудно да се досети човек какво става, ама ако те арестуват някой, аз трамвай ставам. Какво ти — направо ще се пенсионирам и ще отида в манастир. Отлично знаят, че е свързано със случая Ларус, и аз го зная, така че по този пункт сме напълно в единомислие. Пак късмет, че поне те няма да ми искат пари.

— Няма ли нито един заподозрян?

— Е, ще приберат някои от местните боклуци, ама от това голяма полза едва ли ще има. Освен ако някой е подочул нещо, че е и достатъчно смел да го каже пред съда. Ама такъв няма да има. Повечето хора смятат, че сам съм си го навлякъл. Нали знаеш: който си го търси, си го и намира.

Замълчахме. Знаех, че изчаква аз да кажа нещо. Което и направих с усещането, че се подхлъзвам и съм на път да полетя и най-стремително да се сгромолясам. Аз бях на ход и неизбежността на моето участие в онази игра бе повече от ясна.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя? Да оставя онова момче да се оправя само ли? Все пак ми е клиент, Чарли. Има професионална етика, има коректност, има човещина, не може така. Не мога да постъпя мръснишки, нали ме разбираш? То ще значи, че съм им позволил да ме сплашат по най-грозен начин и да ме отстранят. Не мога да си го позволя.

Работеше ме най-елементарно, навиваше ми механизмите на угризението и срама, че си го и знаеше адвокатинът му с адвокатин. Не ми се харесваше подходът, но той вероятно смяташе, че друг начин няма.

Имаше още нещо — то също ме безпокоеше. Не беше само настройката да използва силата на мъжкото приятелство, нашето имам предвид. Нортън бе прекрасен адвокат, но досега не го бях виждал в светлината на хуманиста и човека в рамките на чисто професионалната дейност. На всичкото отгоре бе заложил и дома си, и евентуално живота си, за да защити онзи младеж, а това изобщо не ми звучеше в негов стил. Имам предвид на онзи Елиът Нортън, когото помнех отпреди. Ама никак. В същото време не бях сигурен, че сърце ще ми позволи да му обърна гръб, дори и при наличието на моите си проблеми и реални доводи. Казвах си, че най-малкото мога да отида и да се опитам да направя нещичко, да намеря някои отговори. Нали така?

— Защо го правиш това, Елиът?

— В какъв смисъл какво правя? Питаш ме дали се правя на адвокат ли?

— Не, питам те защо си адвокат на това хлапе?

Смятах, че ще пусне същата реч за етиката, за дълга, за това, че един мъж е длъжен да постъпи именно като мъж, че понякога пред човека се изправят огромни пречки и труден избор, но той е длъжен да ги преодолява. Че за този чернокож младеж няма кой друг да се застъпи, че не е бил в състояние да си трае и да гледа отстрани как в края на краищата ще го вържат на някакъв стол или количка и ще му бият отровни инжекции, докато сърцето му спре. И прочие, и прочие. Но той ме изненада. Може би бе изморен, съсипан от снощните събития, но когато заговори, в гласа му звучеше горчивина от друг род, такава, каквато досега не бях усещал.

— Знаеш ли, нещо в мен винаги е мразило това място тук, града, щата, искам да кажа. Ненавиждам навиците, начина на мислене, предразсъдъците, дребния манталитет. Местните хора… никога няма да ги чуеш да изразяват желание да станат индустриалци, политици или съдии. Да станат нещо! Да се стремят да променят света, да направят нещо наистина свястно, добро. На тях им дай бира и жени за чукане. За тези цели хилядарка месечно на бензиностанцията им е достатъчна. Те си харесват живота, обстановката и никога няма да я изоставят заради нещо друго. Е, аз не бях такъв…

— И затова стана адвокат.

— Така е, но правото е професия благородна, независимо ти лично какво си мислиш.

— А по тази причина пък отиде в Ню Йорк.

— Отидох в Ню Йорк, вярно е, но и него го намразих още повече, все имах нещо на себе си да доказвам.

— И сега им го връщаш на онези селяндури и се доказваш, като защитаваш това момче, а?

— Може би има нещо такова, Чарли, но дълбоко в себе си съм убеден, че не то е убиецът на Мариан Ларус. Може много неща да му куцат, ама не е изнасилвач и убиец. Сърце не ми дава да стоя встрани и да правя сеир, докато онези го екзекутират за неизвършено от него престъпление.

Премълчах и се замислих. Едва ли аз съм човекът, който има право да поставя под съмнение подобни рицарски изпълнения. Нали и мен много често в миналото ме бяха укорявали за същото: че съм правел никому ненужни жестове, за да спасявам този и онзи и да се правя на борец за правдини.

— Ще ти се обадя утре — рекох накрая. — Гледай дотогава да не направиш друга беля.

Отсреща Нортън дълбоко въздъхна, сякаш го обзе огромно облекчение. Е, за него обещанието ми бе също като светлинка в дъното на тунела.

— Благодаря ти, Чарли. Наистина много ти благодаря.

Оставих слушалката, а когато се извърнах, Рейчъл се бе облегнала на рамката на вратата и мълчаливо ме гледаше.

— Значи ще отидеш там, нали?

Беше само въпрос, не усетих и намек за укор.

— Може би — свих рамене аз.

— Изглежда, му дължиш нещо или така си мислиш?

— Не, не на него в частност…

Не бях сигурен, че мога да обясня добре истинските причини и подтици в мен, но ми се искаше поне да опитам, да обясня на Рейчъл какво именно чувствам.

— Виж, когато съм бил в беда, когато съм работил по трудни случаи, че и много по-кофти неща, винаги е имало хора, които да ми се притекат на помощ и да застанат до мен: ти, Ейнджъл, Луис и някои други. Имало е и такива, които не са оставали докрай с мен, изоставяли са ме. Сега той ме моли за помощ и аз просто не мога да му обърна гръб…

— Значи пак старата история, нали?

— Май че да — наведох глава. — Само че ако ще ходя в Южна Каролина, първо ще трябва да свърша някои неща тук.

— Като например?

Мълчах.

— За мен намекваш — отново натърти тя. — Нали по този въпрос вече сме говорили и сме се разбрали?

— Ами, говорили. Обикновено говоря аз, ти си запушваш ушите.

Усетих, че се ядосвам и започвам да викам, затова поех дълбоко въздух, преброих до десет и чак тогава продължих.

— Гледай сега, зная, че ти няма да поискаш да носиш пистолет, пък и…

— Изобщо няма да ти слушам дивотиите — рече тя и хукна нагоре по стълбите, а само след няколко секунди чух затръшването на вратата на кабинета й.

Имах среща с детектив сержант Уолъс Макартър от Скарбъровската полиция във фирмения магазин на „Панира Бред Къмпани“ в рамките на Мейнския пазарен център. С него се бяхме сблъскали по времето малко преди залавянето на Фокнър, ама сетне се бях погрижил да си изкупя грешката и да загладя различията. Въпросният жест ми бе излязъл някъде около 200 кинта под формата на вечеря в „Бак Бей Грил“, включая и винцето, което Макартър пийна с голям кеф. Но пък цялото упражнение си заслужаваше усилията напълно, защото отново възстановихме приятелските отношения.

Сега си поръчах кафе и седнах при него в сепарето. Току-що разчупваше канелена кифличка и лакомо облизваше захарната глазура и маслото от пръстите си. Последното бе оставило поредица мазни петна по личните обяви в захвърления на масата нов брой на „Каско Бей Уикли“. Седмичникът бе пълен с покани за запознанства и срещи на сродни души, за брак да не говорим. Повечето бяха дамски: една търси внимателен (разбирай нежен) партньор за уютно гушкане пред буйно пламтяща камина; друга — за прекрасна екскурзия през най-лютата зима; трета иска кавалер за съвместно участие в школа по експериментални танци. Видимо нито една от обявите обаче не задоволяваше Макартър, който е толкова нежен, колкото бодлив храст, и не обича никакви физически упражнения, които предполагат ранно ставане и напускане на леглото. Този мъж притежава метаболизма на ловджийска хрътка и свой собствен ергенски стил, с чиято помощ бе надхвърлил четиридесетака и се бе опазил от потенциалните капани на здравото похапване и вманиаченото спортуване. Макартър си има своя оригинална, отлична идея за физическо упражнение: да седи пред телевизора и да натиска дистанционното с най-различни пръсти.

— Не си ли намери нещо по-така? — кимнах с глава към обявите.

Здравите челюсти на Макартър работеха на високи обороти; той прочисти гърло и изръмжа:

— Глей ги тези дами тук. До една твърдят, че били „привлекателни“, „готини“ и „с чудесен нрав“. Знаеш, че съм ерген, че съм се оглеждал години наред, ама такива жени не съм срещал, право ти казвам. Непрекъснато попадам на непривлекателни, не готини и трудни за общуване. Ако са красавици и имат такъв прекрасен характер, точно в „Каско Бей“ ли ще вземат да рекламират, а? И да ти го река направо: това тук са все лъжи. Е, хайде, не всичките, ама повечето.

— Може би трябва да прочетеш всичко до край? — подхвърлих му аз.

Той примига, вдигна глава от вестника и ме изгледа.

— И онези откачалките ли? Смахнатите? Кой ги знае тях пък какви изроди са… Ама ти да не ме будалкаш нещо, а? Че аз някои дори не ги загрявам какво искат да ми кажат.

И Макартър обърна на последните страници, но преди това хвърли бърз поглед по съседните маси някой да не ни гледа или подслушва. Сетне зашепна:

— Я виж тук: „жена търси мъж, който може да й служи вместо душ“. Хайде, Чарли, обясни ми — какво, по дяволите, е това? Че аз не загрявам какво ще иска да й правя? Да й поправям банята или що ли?

Изгледах го продължително, и той също. За човек, който е бил ченге повече от двайсет години, Макартър може да ви се стори малко нещо захлупен.

— Е, и кво ме гледаш?

— Нищо.

— Тц, недей така, кажи ми каквото си мислиш.

— Не, просто ми хрумна, че такава жена едва ли ще е за теб. Това е всичко.

— Хайде сега, бягаш по допирателната, Чарли. Не мога да загрея кое е по-лошо: да разбираш какво търсят тези жени или да не разбираш. Боже мой, че аз какво толкова искам, а? Нормална, най-обикновена връзка. Проста и ясна. Няма начин да не съществува нещо такова, нали?

Честно казано, вече не бях сигурен дали съществува нещо такова като нормална, проста и ясна връзка. Естествено, че се досещах какво иска да каже Макартър. Че няма да се навие да замества нечий душ или Бог знае каква друга фройдистка изгъзица, та каквото и да ще да става.

— Последно подочух, че си утешавал опечалената вдовица на Ал Бъкстън. Да превъзмогне мъката по загубата.

Ал Бъкстън бе ченге от окръга Йорк, но прихвана някакво шибано, никому неизвестно дегенеративно заболяване, от което замяза на мумия без чаршафите отгоре й. Сетне почина и едва ли някой много се натъжи от този факт. Защото Бъкстън си падаше мръсно копеле.

— Хм, така си беше, но не продължи дълго. Че тя изобщо не беше опечалена, да ти кажа истината. Дори ми призна, че изчукала гримьора на погребалния агент, докато още подготвял трупа за погребение. Чак ми стана гадно, едва ли е изчакала дори да си измие ръцете, направо му е скочила отгоре.

— Може да е било от благодарност за добрата работа, която е свършил. Като си спомня погребението, Ал в ковчега изглеждаше доста по-добре, отколкото приживе.

Макартър се изсмя високо. Стори ми се, че от смеха очите му се зачервиха. Погледнах ги по-внимателно: не беше така, те, изглежда, са си били червени и подпухнали от по-преди. Нещо му тежеше на този човек, може би ергенлъкът. Сетне той смени темата.

— Някой ми каза, че работиш по случая Блайд. Доста стара работа.

— Стара, ама не и за майката и бащата. Те не са се отказали — за разлика от ченгетата.

— Не си справедлив, Чарли. Не си и сам го знаеш.

Така си беше. Вдигнах ръка в знак, че моля за извинение.

— Снощи Ърв Блайд беше у нас. Поговорихме, хич не му е леко на човека. На предния ден се наложи да им отворя очите на него и на жена му: подлъгват ги, знаеш, с разни измислици за това, че някой си видял Каси жива и здрава. Та искам да ти кажа, че не е приятна цялата тази работа, Уолъс. Тези хора страдат, болката им не е отминала. Напротив. Шест години са това и те всеки ден се събуждат все със същата мисъл: дали пък дъщеря им не е жива? На практика погледнато, те са хора забравени, никой не се сеща за тях, на никой не му пука. Зная, че вината не е в ченгетата. Разбирам, че всички следи и улики са отдавна изстинали и загубени. Ама за тях самите не е така.

— А ти какво смяташ? Че не е мъртва ли? — попита той и веднага усетих, че отдавна си има твърдо мнение по въпроса.

— Надявам се поне мъничко…

— Е, надеждата умира последна, така казват хората, вярно е — усмихна се той. — Виж ме мен самия — ще чета ли шибаните обяви, ако не вярвам в тази теза?

— Аз само рекох, че има надежда, не че съм оптимист.

Макартър ми показа среден пръст.

— Добре, Чарли, добре. Сега ми кажи за какво искаше да се видим. И защо закъсня? Нарочно, че аз сам да си платя кифличката, да не се изръсиш ти, нали? Много е скъпа, а?

— Съжалявам, Уолъс. Виж, налага се да отсъствам от града за седмица, може и повече. Рейчъл много мрази да проявявам загриженост за нея, отказва да си вземе пистолет, още повече да го носи постоянно.

— Искаш да кажеш някой да се отбива, да я понаглежда, така ли?

— Само докато се прибера у дома.

— Готова работа.

— Благодаря ти много.

— Страх те е заради Фокнър, а?

— Изглежда, че е така — свих рамене аз.

— Неговите хора вече ги няма, Паркър. Мъртви са. Сега той е сам.

— Е, въпреки това…

— Нещо да се е случвало, което да те е навело на други мисли? Кажи ми, Чарли.

Поклатих глава. Какво да му кажа? Че отново съм имал видения ли? Нищо определено нямаше, освен собственото ми безпокойство и чувството, вътрешно и неясно, че Фокнър не е човек, който би оставил унищожението на целия му род безнаказано.

— Страшен живот водиш, Паркър! Страшен, направо очарователен, загряваш ли? Помниш заповедта на прокуратурата, нали? Да не те закачаме за нищо! Нито за пречките, създавани в течение на самото следствие, нито за нищо. Никакви обвинения срещу теб или твоето приятелче за убитите в Лубек. Е, не казвам, че ти си ги пречукал всички до един, но все пак…

— Загрявам — отвърнах остро.

Хич не ми се искаше да водим подобен разговор, ама хич.

— Мога ли да разчитам сега за това, че ще се отбивате, ще хвърляте по едно око?

— Вече обещах, проблем няма. Лично ще го правя, когато мога. Как мислиш, дали ще се навие да й сложим аларма или дори по-добро — „паникбутон“, а?

Позамислих се. Знаех, че за такова нещо ще е необходима висша дипломация и хитруване както в Обединените нации, но пък реших, че в крайна сметка мога и да я придумам.

— Вероятно. Имаш ли предвид добър специалист, който да го монтира?

— Познавам един. Поговори с Рейчъл и ми се обади, а?

Благодарих му и станах. Не бях минал и два метра, когато той ме повика:

— Хей, Чарли, тя няма ли някоя приятелка без гадже или някоя неженена, а?

— Струва ми се, че има — отвърнах, без да мисля, и изведнъж усетих как жестоко съм се натопил, а лицето на Макартър направо светна. — Мамка му — опитах се да позакърпя положението, — аз да не съм фирма за осъществяване на връзки, а?

— Хайде, Паркър, не се прави на три и половина. Толкова можеш да направиш за мен, нали?

— Ще попитам — рекох и отново се изругах наум. — Ама не обещавам нищо.

Оставих го усмихнат. Усмихваше се и махаше с ръка на келнерката за още кифлички.

През останалата част на сутринта се опитах да привърша поизостанала писмена работа, изпратих сметки на двама клиенти и се захванах да анализирам малкото информация, която имах за Каси Блайд. Вече бях говорил с тогавашното й гадже, с всички по-близки приятели и колеги, с хората от фирмата в Бангор, където бе ходила да търси работа. По същото време колата й е била на сервиз, затова бе използвала рейса за Бангор, който тръгва от депото на „Грейхаунд“ на ъгъла на „Конгрес“ и „Сейнт Джон“ някъде около 08,00 сутринта. Според полицейското следствие и проучванията на Сандкуист шофьорът на рейса я помнел, защото двамата поговорили известно време. В компанията, която осъществява връзки с търсещи подходящи служители фирми, се забавила около час. Въпросният офис се намира на площада „Уест Маркет“. Сетне се отбила в книжарницата „Букмаркс“. Една от продавачките я запомнила — Каси я питала за някои книги на Стивън Кинг.

Това бяха основните данни, с които разполагах. От там нататък Каси се губеше. Оказа се, че втората половина на билета — за връщане — не е била използвана; нямаше никаква информация за това евентуално да е хванала друг рейс или самолет за по-далечно пътуване. Според направените проверки от датата на изчезването й не бяха използвани и кредитната, и банкоматната й карта. Нямаше просто с кого да говоря повече и направо тъпчех на едно и също място. Изгледите не бяха розови: очертаваше се неуспех в търсенето на Каси Блайд — била тя жива или мъртва.

Черният лексус спря пред нас някъде малко след три часа. Бях на горния етаж, седнал пред компютъра, принтирах вестникарски материали за убийството на Мариан Ларус. Повечето бяха повърхностни, не съдържаха нищо съществено. Изключение обаче правеше една къса информация в „Стейт“. В нея по-подробно бе съобщено, че защитата на Атис Джоунс била в ръцете на Елиът Нортън, който я поел от назначения служебен защитник на име Леърд Райн. Не е имало възражения, не е имало и каквито и да е спорове — просто Райн е бил доволен да се отърве от таралежа в гащите. Поместени бяха и кратки изявления на Елиът: той твърдеше, че Джоунс имал много по-добри шансове със свой, частен адвокат, отколкото със служебно назначено лице, което ще бъде притеснено във времето, та макар и в дадения случай г-н Райн да е един прекрасен професионалист. Така бе заявил Нортън. Самият Райн си бе затраял. Материалчето бе от преди две седмици. Тъкмо го принтирах и лексусът пристигна.

Първо от колата излезе мъж с мръсни маратонки марка „Рийбок“ и нацапани с боя джинси; напълно в тон с тези дрехи бе и ризата му — джинсова, оваляна и също зацапана. Приличаше на майстор бояджия: такъв, какъвто би изглеждал идеално на реклама за нова боя, при положение, че вкусовете на публиката се покриват с образа на невисок гей, който обича да попипва чуждо. Чудите се, а? Да, ама като живеех в Ийст Вилидж, тамошните бояджии си бяха все такива или подобни — до един.

Човекът на волана бе поне с тридесетина сантиметра по-висок от този тип и елегантен колкото си иска: скъпи обувки, светлокафяв ленен костюм. Черната му кожа лъщеше под слънцето, по темето му току-що бе набола съвсем къса коса; имаше брадичка катинар, започваща от стиснатите му устни.

— Е, човече, тази къща е много, много по-хубава от онзи коптор, който ти навремето наричаше дом — коментира Луис, когато слязох да ги посрещна.

— Щом ти е бил толкова неприятен, защо постоянно висяхте на гости при мен? — заядох се аз.

— За да те ядосваме — бе незабавният отговор.

Протегнах ръка да се здрависам и той веднага набута в нея дръжката на досадно скъпия си куфар, а на всичкото отгоре рече:

— И да знаеш, момче, бакшиши не давам.

— Веднага се досетих — не му останах длъжен аз. — Щом сте толкова циции, та сте се домъкнали с кола, вместо да хванете самолета!

Луис повдигна вежди възмутено и ми го върна:

— Хей, момко, работя за теб безплатно, използвам свое оръжие, плащам си за патроните, а ти? Затова не мога да си позволя самолет до тук.

— Пак ли мъкнеш цял арсенал в багажника? — засмях се аз.

— Защо, имаш нужда от нещо по специалничко, а?

— Ами, имам. Страх ме е да няма буря, че ако мълния ти тресне колата, от къщата ми нищо няма да остане.

— Е, не може всичко да ти е наред — философски заяви той. — Рисковете са присъщи на професията. При това живеем в един отвратен и гаден свят.

— Знаеш ли ти как наричат онези, дето все мислят, че целият свят ги е подгонил да ги такова, а? Наричат ги параноици!

— А как се наричат другите, дето не мислят така — ухили се Луис. — Кажи де! Наричат се мъртви.

Избута ме нарочно с рамо и с лекота прескочи стъпалата, за да прегърне излязлата на вратата Рейчъл. Тя е единственото същество на този свят, към което Луис някога е демонстрирал видима обич. Що се отнася до Ейнджъл, предполагам, че от време на време си позволява да го погали по главата. В края на краищата те бяха заедно вече почти шест години.

Сега напред пристъпи самият Ейнджъл.

— Колкото повече одъртява, толкова по-очарователен става — кимнах му с глава към Луис.

— Така си е — отвърна той ухилен. — Ако не беше очарователен, щеше да има щипки, осем крака и жило на края на опашката.

— Боже мили, дръж си го за себе си!

— Така си е — мой си е. Аз съм късметлията.

Будалкахме се и ми беше ужасно драго, че са тук, но ми се стори, че Ейнджъл е някак си внезапно остарял. Не бяхме се виждали само няколко месеца и сега около устата и очите му забелязах отчетливи бръчици, черната му коса бе осеяна със сиво. Май вървеше по-бавно, сякаш се бои да не направи погрешна стъпка. Луис ми бе казал, че има силни болки в гърба, откъдето онзи изверг, преподобният Фокнър, бе изрязал парче кожа. От средата на плещите, помежду лопатките, пък го и бе зарязал да кърви в стара вана. Новотрансплантираната кожа прихванала, но целокупният оздравителен процес е нещо сравнително бавно и шевовете опъват, болят при всяка стъпка.

На всичкото отгоре двамата страдаха и от принудителна раздяла. Пряката намеса на Ейнджъл в довелите до залавянето на Фокнър събития неизбежно беше привлякла вниманието на закона. А то не бе никак здравословно нито за него, нито за Луис — и двамата имаха обременено минало. Затова Ейнджъл се бе преместил в апартамент на около десетина пресечки разстояние от Луисовия. За да не попадат в полезрението на полицейското наблюдение и постоянните следствия, които много лесно могат да разровят минали неща и събития. Сега бяха рискували със самото си идване тук, но то бе идея на Луис и аз не бих се заловил да споря с него или да критикувам преценките му. Може би бе решил, че и Ейнджъл има нужда да бъде сред хора, които го обичат и ценят.

Ейнджъл незабавно усети какво ми се върти в главата и се усмихна тъжно.

— Не ти изглеждам много добре, нали?

— Че ти кога пък си изглеждал добре, а? — изкодоших го аз с надежда да го разсея.

— О, да, аз пък забравих. Я да влезем вътре, че ме караш да се чувствам като инвалид.

Рейчъл му хвана ръцете и го целуна по бузите, прошепна нещо в ухото му. Той се изсмя високо, това бе първата проява на веселие, откакто бяха дошли.

Но тя ме погледна през рамото му, а в очите й прочетох тъга. Съжаляваше го.

Похапнахме в едно портландско заведение на име „Катадин“, на пресечката на „Спринг“ и „Хай“. Интересно място, знаете: мебелировката най-разнородна, декорът напълно ексцентричен, струва ви се, че се намирате в нечия гостна. С Рейчъл много го харесваме и често отскачаме да се храним там. Сега имаше навалица и трябваше да почакаме на бара. Но той пък е удобен, глъчката не ви уморява, напротив — слушате весели приказки и клюки. Ейнджъл и Луис поръчаха бутилка шардоне, мисля, че беше „Кендъл-Джаксън“, дори и аз си позволих половин чаша.

Не бях докосвал алкохол дълго време след смъртта на Дженифър и Сюзън. През нощта, когато ги загубих, бях в един бар — пиян като казак, вместо да си бъда у дома и да ги защитя. Тази мисъл ме бе мъчила ужасно дълго. Сега от време на време си позволявах по една биричка, а при особено тържествени случаи и чаша вино. Къркането вече не ми липсваше, отдавна ми се бе изпарила жаждата за алкохол.

По едно време успяхме да вземем ъглова маса и се настанихме. Веднага ни донесоха прекрасните маслени кифлички — бутер тесто, страшна вкуснотия и специалитет на заведението. Заговорихме за бременността на Рейчъл, за обзавеждането на новия ни дом и донесените от стария мебели. И докато те похапваха морски специалитети, а аз любимото си телешко, гостите ни запознаха с най-новите нюйоркски клюки. Но Луис така или иначе си имаше любима тема.

— Човече, къщата ти е пълна със стари боклуци — изтърси той.

— Не са боклуци, а антики — поправих го аз. — Останали са ми от дядо.

— Виж сега, мен не ми пука от кого са ти останали, дори и от Моисея да си ги наследил, пак са си лайняни боклуци, разбираш ли? Ти си като онези нещастници по Интернет, дето пробутват стари и скапани трошляци като ценни мебели с антична стойност. Вятър и мъгла, ти казвам! Хей, момиче, ти кога ще го накараш този дървеняк да ти купи нормално обзавеждане?

Рейчъл веднага вдигна ръце в знак на постоянната си позиция: аз в тези спорове не участвам, само мен не ме закачайте. А след това се усмихна на Луис, който дори се удиви, че тя му няма страха както всички останали. Защото повечето хора му имат шубето: само като го видят да се задава по улицата, и минават на отсрещния тротоар. Шефката на „Катадин“ обаче не се оказа от този тип, напротив — непрекъснато му носеше прясно изпечени кифлички и се усмихваше. Всъщност гледаше го, както кучето гледа особено сочен кокал.

— Мисля, че те харесва — невинно подметна Рейчъл.

— Може да съм гей, ама слепец не съм — бе отговорът.

— Виж сега, тя просто не е чак за онова, което ние другите си знаем — доналях аз масло в огъня. — Ама ти по-добре яж повечко. Че ще ти трябва енергия да бягаш здраво, като си тръгнем оттук.

Луис смръщи лице, Ейнджъл си траеше, както си бе траял още от началото. Поразведри се малко и се усмихна, когато заговорихме за Уили Бру, стар наш познат; той държи нещо като автосалон и гараж в Куинс — предприятийце, в което пък Луис и Ейнджъл са дискретни партньори. Той ми бе намерил последната кола.

— Синът му опрашил някакво маце, сега е бременно — разказваше Ейнджъл.

— Кой от синовете? Лео ли?

— Не — другият — Ники. Който мяза на онези — идиотизираните учени. Само дето не е учен, де.

— И какво? Ще направи ли нужното?

— Охо, вече го направи. Ската се в Канада, а бащата на момичето е луд, та бесен. Той е Пит Драконис, нали го помниш — викат му Джърси Пит. С него майтап не става, човек не бива да се ебава с хора с име като на някой щат. Изключение може само за Върмонт. Там са добряци и единствено се озверяват, ако не участваш в кампанията за спасяване на китовете или откажеш да пиеш от техния чай.

Засмяхме се, сетне поръчахме кафе. Разказах им за Елиът и за клиента му. Ейнджъл тъжно клатеше глава.

— Не ми говори, ега ти щата — това Южна Каролина — изруга той. — Баш ми е любимият.

— Там едва ли скоро ще разрешат Празник на гейовете, а? — избъзиках го аз.

— Откъде рече, че бил онзи човек? — изведнъж запита Луис.

— Град на име Грейс Фолс. Той се пада недалеч…

— Отлично зная къде се пада — отсече той.

В гласа му прозвуча особена острота и тя ме накара да замълча. Дори и Ейнджъл му хвърли бърз поглед, но и той премълча. Всички гледахме как Луис мълчаливо смачка в пръсти останалото му от кифличката парче.

— Кога смяташ да тръгнеш? — запита Луис след малко.

— В неделя.

С Рейчъл бяхме обсъдили проблема — стигнахме до едно и също заключение: няма да мога да си намеря място, ако не отида да помогна поне за няколко дни. Сетне с риск да ме схруска заедно с дрехите, бях подметнал за разговора с Макартър и неговите идеи за охрана. За голяма моя изненада тя лесно се съгласи той да се отбива редовно, а в кухнята и спалнята да сложим паникбутони. И на всичкото отгоре ме размаза с обещанието, че ще сондира приятелките си за евентуална сгледа с Уолъс.

Луис се замисли, пресмяташе нещо наум. Вероятно календарните дни.

— Там ще те намеря — изведнъж рече той.

— Ние ще те намерим — поправи го Ейнджъл с лек укор.

— Първо трябва да свърша нещо сам — каза Луис. — Помежду другото.

— Аз така и така нямам друга работа — настоя Ейнджъл и сега гласът му звучеше напълно неутрално.

Разговорът придобиваше опасни измерения и предпочетох да не задавам въпроси точно сега. Затова поисках сметката.

— Искаш ли да ми кажеш какви бяха тези намеци и недоизказани неща? — изгледа ме Рейчъл на път за колата, докато другите двама вървяха отпред и мълчаха.

— Не бих могъл — рекох искрено. — Честно казано, и аз не съм съвсем наясно, но имам определено предчувствие: някой ще си проклина деня, когато се е родил. Или когато тези двамата са тръгнали от Ню Йорк за насам.

Сетне си добавих наум: „дай боже този някой да не съм аз самият“.

Същата нощ се събудих от шум на долния етаж. Оставих Рейчъл заспала, тихо се измъкнах от постелята, облякох роба и слязох. Предната врата бе отворена, Ейнджъл седеше на верандата, облечен в анцуг и стара тенисфланелка, изпънал напред боси нозе. В ръка държеше чаша мляко, бе се загледал в обляното от лунните лъчи тресавище. Нейде от запад се обади кукумявка, крясъкът бе остър, пронизителен. Знаех, че двойка от тези птици гнезди в гробището „Блак Пойнт“. Понякога, минавайки нощем, съм ги улавял в светлината на фаровете: очите им като въгленчета, размахали криле, поемат към върхарите на дърветата, а в ноктите им се гърчи я мишка, я някоя друга гадинка.

— Не те оставят да спиш, а? Кукумявките ли?

Той се обърна към мен и за миг в усмивката му разпознах стария Ейнджъл.

— Не, Птицо, тишината не ме оставя да спя. Как, по дяволите, заспивате в тази пуста тишина?

— Ако мислиш, че това ще помогне, да ида да си поиграя с клаксоните на колите или да псувам на арабски под прозореца ви, а?

— Брей, да му се не види! Ами иди, защо не?

Във въздуха танцуваха рояци комари и други нощни гадинки, те само чакат човек да им падне, да си смукнат от кръвчицата му едно хубавичко. Взех кибрита от перваза и запалих апаратчето, което гони тези твари, сетне се наместих до Ейнджъл. Подаде ми чашата си.

— Малко млекце?

— Не, благодаря. Отказвам го.

— Прав си, този пуст калций убива хора като нас. — Рече го и отпи. — Тревожиш се за нея, нали?

— Кого имаш предвид? Рейчъл ли?

— Рейчъл, ами! Ти за кого мислиш, че питам? За Челси Клинтън ли?

— Тя си е добре. В колежа изкарвала хубави бележки, какво толкова.

По устните му заигра усмивчица, лека и ефирна, като крилцата на пеперудка.

— Хайде, Птицо, не се прави на много отворен. Отлично разбираш какво те питам.

— Зная, Ейнджъл, зная. Да, прав си — понякога ме е страх, ама много. Така се безпокоя, че излизам тук навън, на тихото, съзерцавам тресавището и се моля. Моля се нищо да не й се случва, на нея и на детето в нея. Честно да ти кажа, все ми се струва, че съм си изстрадал страданието, дето ми се полага. И не само аз. Всички ние сме на този хал. И все ми се иска да се надявам, че тази книга е вече затворена, така да се каже.

— Живееш на място, което те навежда на опасни мисли, особено нощем — рече Ейнджъл. — Иначе тук е хубаво, мирно и кротко, направо прекрасно.

— Да не мислиш да се заселваш тук след окончателното пенсиониране, а? Щото ако си решил така, аз пак ще трябва да се местя — изкодоших го аз.

— Тц, аз съм си градско чедо, обичам големия град. Но тук наистина е тихо и мирно.

— В една къщурка ей там се въдят змии.

— Че при кого не се въдят змии — отвърна той философски. — Какво ще ги правиш?

— Оставил съм ги на мира. Надявам се сами да се разкарат или някой друг да ги изтреби вместо мен.

— И ако не стане?

— Е, тогава ще трябва аз да се занимавам. Не искаш ли да ми кажеш по какъв повод идвате насам?

— Гърбът ме боли — отвърна ми просто. — Болят и онези места по бедрата, откъдето ми взеха кожа за присаждане.

Погледнах го, в очите му съзрях нощните сенки. Хрумна ми, че сякаш те са вече част от него. Елементи на света на мрака, влезли по някакъв начин в него, обсебили душата му.

— Още ги виждам — прошепна той, сякаш ми прочете мислите. — Виждам ги онези изроди… и ден, и нощ, шибания преподобен и сина му, натиснали ме и ме режат ли, режат. А той ми шепне. Не знаеш ли? Не съм ти казвал, а? Онзи шибан Пъд, той ми шепне, разтрива ми челото и ми реди, че всичко е наред, да не се боя, а пък онзи изверг — старецът, ме касапи отзад. Значи сега, изпъна ли се изправен и незабавно усещам скалпела по кожата на гърба, чувам същия онзи шепот и всичко отново се връща и ме мъчи. Вселява се в мен, знаеш, и ме отвежда отново в миналото. И тогава в мен нахлува същата тази страшна злоба, омраза, казвам ти, Птицо, ужасно е! Такава ненавист никога не съм изпитвал преди онази случка.

— Ще отшуми — опитах се да го успокоя аз.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Ама не се получава.

— Виж, то си е в тебе. Ти ще трябва да се пребориш с него. Така трябва. И да го победиш.

— Иска ми се да затрия някого.

Каза го без злоба, спокойно и равно, сякаш съобщаваше, че при топло време обича студен душ.

Мислех, че от двамата истинският убиец е Луис. Нищо, че убиваше и по мотиви, несвързани с пари, политика или власт. Всъщност той отдавна вече не бе морално неутрален и каквото и да бе вършил в далечното минало, равносметката на настоящето сочеше, че убитите от него са хора, за които никой не би съжалил, не би пролял и една-единствена сълза дори. Иначе Луис си бе както и преди — ще отнеме нечий живот и няма да си загуби съня, дори и минутка от него няма да пропусне.

Ейнджъл е много по-различен човек. Убиваше само в самозащита, в ситуации, когато изборът е само един: убивай или ще умреш самият ти. Не му бе присъщо да отнема живот, не го влечеше кръвнината, но отлично познаваше максимата: по-добре с проблеми, но жив, отколкото безпроблемно и в гроба. Лично аз имам множество причини да му бъда благодарен за онова, което бе сторил за мен. Сетне Фокнър бе разрушил нещо в него, някакъв фактор, възпиращ насилието, създаден в процеса на времето и битието механизъм; нещо, което като скрит духовен резервоар бе съхранявало и мъка, и болка, и ярост, провокирани от причинените му дотогава злини. Свидетел съм бил на някои от тях: гавра, гладуване до смърт, насилие, низвергване. В настоящия момент започнах да си давам сметка какво означава да паднат тези индивидуални вътрешни спирачки. Психолозите ги наричат автоцензурни механизми.

— Да, ама все още не си решил дали да свидетелстваш срещу него на процеса, ако те поканят — рекох тогава.

Знаех, че заместник-прокурорът се колебае по въпроса доколко е разумно да покани Ейнджъл да дава показания, особено като се има предвид, че за целта трябва да издаде специална призовка. А Ейнджъл не е човекът, който доброволно би посетил съдебната зала.

— От мен добър свидетел не става.

И това бе вярно, но не знаех дали трябва да му съобщя факта, че обвинението срещу Фокнър е наистина слабо построено, налице са опасения, че може да не издържи без твърди и убедителни доказателства. Както твърдяха авторите на онези вестникарски материали, Фокнър би могъл да се скрие зад тезата, че в продължение на четирийсет години е бил буквално пленник на сина и дъщеря си. Че те са истинските виновници за убийствата, както и на неговото паство, така и на групи и лица, чиито схващания или морални принципи са били различни от техните, че още и на случайни хора. Че те са му носили у дома парчета кожа и кости от жертвите и са го принуждавали той да ги превръща в реликви. Класически пример за още по-класическата извинителна формула: „Не бях аз, мъртвите го направиха“.

— Знаеш ли къде е Каина? — изведнъж попита Ейнджъл.

— Тц — отвърнах.

— В Джорджия е. Луис е роден там някъде, наблизо. На път за Южна Каролина ще се отбием там. Казвам ти просто да го знаеш.

Изрече думите и в очите му се появи светлина, сякаш пламъчета лумнаха за миг. Веднага ги разпознах, че нали съм ги виждал същите в огледалото — в собствените си очи. Той се изправи и извърна глава, за да скрие изражението на болката, сетне бавно тръгна към вратата.

— Няма да разреши нищо — рекох ей така.

Той се спря на прага и извърна глава — само за миг.

— Че кво ми пука?

На сутринта Ейнджъл почти не проговори на закуска, а каквото каза, не бе отправено към мен. Нощният разговор на верандата не ни бе сближил, напротив. Всъщност бе потвърдил, че напоследък са се появили различия, които застават помежду ни и ни отчуждават. Това го потвърди и Луис — преди да си тръгнат.

— Снощи вие двамата сте разговаряли?

— Малко.

— Той е на мнение, че си бил длъжен да убиеш онзи свещеник. Когато си имал тази възможност.

Замълчах. Гледах Ейнджъл и Рейчъл, които си шепнеха нещо. Той бе навел глава, от време на време кимаше, но усещах как от него просто се излъчва нетърпение и безпокойство. Отдавна бе минало времето на доводите, на логиката и разума.

— Значи вини мен?

— Не е толкова просто.

— А ти?

— Не, аз не те виня. Ако не беше ти, досега да са го убили поне два пъти. Между мен и теб не стои нищо лошо, няма спор. А Ейнджъл, той сега е объркан.

Ейнджъл се наведе и целуна Рейчъл по бузата. Сетне бързо тръгна към колата, погледна към нас, кимна ми и си влезе.

— Аз ще трябва да отида там днес.

— В затвора ли? — Луис веднага разбра какво имам предвид и в гласа му прозвуча напрежение.

— Да.

— Може ли да попитам защо?

— Фокнър е искал да говори с мен.

— И ти си се съгласил?

— Обвинението има нужда от много помощ, а от Фокнър няма да я получи. Заместник-прокурорът е на мнение, че тази среща няма да навреди, напротив, може да се окаже полезна.

— Не е прав.

Премълчах.

— Може да призоват Ейнджъл.

— Ако го намерят, та да му връчат призовката. Иначе не става.

— Ако свидетелства, може би ще помогне да сложат Фокнър зад решетките — където му е мястото.

В същия миг Луис тръгна към колата, извърна се и през рамо рече:

— Може би не ни е нужен зад решетките, а навън — където ще го докопаме.

Въздъхнах и се загледах след колата. Тя пое по „Блак Пойнт роуд“, сви на моста и тръгна по „Олд Кънтри“. Мина още малко време и се загуби зад дърветата. Изведнъж усетих, че Рейчъл стои до мен и ми държи ръката.

— Знаеш ли — рече тя, — сега ми се иска този Елиът Нортън хич да не беше ти се обаждал. Откакто водихте онзи разговор, вече нищо не е същото.

Стиснах й ръката в ответ и с пълното съзнание, че е права. Ужасно ми се искаше да я прилаская, успокоя и уверя, че нищо лошо няма да ни се случи. Защото по някакъв злокобен начин съдбата ни беляза живота, застрашиха ни събития, за които ние самите нямахме никаква вина. Но пък как да им обърна гръб точно сега? Не мисля, че би помогнало. Не и сега.

А докато ние двамата сме стояли така заедно, тя и аз, един мъж в далечно каролинско мочурище бе дръзнал да надникне в отражението на тъмната си душа и бил разкъсан от него.

Глава четвърта

Мъжът на име Ландрън Мобли се спря и се ослуша, пръстът му полази към спусъка на ловната пушка. От листата на голямата топола току над него се отрониха едри дъждовни капки. По масивния ствол се стичаха мътни струйки и сякаш цапаха дървесната кора. Отдясно в храстите дълбоко и звучно закрякаха големи горски жаби, в краката му полази кафяво-червеникава стоножка, тръгнала на лов за паяци и насекоми; в съседство няколко овални бръмбарчета така и не усещаха задаващата се беля. Незнайно защо заинтригуван от природните игри на дребно, Мобли се загледа в приближаващия се хищник: стоножката внезапно се стрелна напред, антенките и крачетата й заиграха като в ускорен филмов кадър, бръмбарчетата се разпиляха досущ като нападнат от ястреб дребен дивеч и сякаш се сринаха под листата, по-бавните се свиха на топчици, прибрали краченца в черупките в опит да спасят кожата. Стоножката се метна върху една такава топчица и стръвно затърси уязвимото място, за да инжектира отровата си там, където главата се съединява с металическото на цвят и покрито с твърда черупка тяло. Усилието й се оказа кратко и фатално за бръмбарчето; Мобли загуби интерес и отново насочи вниманието към основната си задача.

Повдигна приклада на пушката, намести го удобно на рамо и примига няколко пъти, за да прогони потта от очите. Сетне замижа, залепил дясното око към окуляра на телескопичния мерник и започна да търси. Синкавата оксидация на цевта мътно проблесна под късната следобедна светлина. Отдясно отново прозвуча кряк и шумолене на мокри листа. Завъртя пушката леко, докато в мерника улови определен сектор от сплетените клони на група дървета — брястове, евкалипти, явори — голямо кълбо дебели лиани с провиснали като окачени кожи на мъртви змии краища. Там трябваше да е.

Мобли дълбоко пое дъх и бавно изпусна въздуха — отдавна изпипан рефлективен навик. Инстинктът не го излъга — в същия миг едрата каня излетя от скривалището, а дългата й черна опашка се разпиля грациозно зад нея. Белият корем на Milvus ictinus призрачно проблесна на фона на широко разперените черни и мощни криле; в предвестие на идещата смърт сякаш тъмна сянка падна над хищната птица.

В следващата десетка от секундата гърдите й се пръснаха в бяло-червени фонтани от кръв и перца. Спряна от големокалибрения куршум, канята като че замря в средата на полета, сетне тежко рухна на земята сред ниските елши. Мобли свали карабината от рамо и извади вече празната петпатронна пачка. Патроните бяха попаднали в целта до един: ракун, вирджински опосум, едра ластовица и костенурка, обезглавил я бе с първия изстрел, докато се печеше на недалечен дънер.

Мобли пристъпи към елшите и затърси помежду жилавите клони, скоро извади птицата с увиснала надолу глава и отворена човка, в дъното й се виждаше червеникава плът. Огледа я със задоволство и изпита странно удовлетворение, граничещо със сексуална възбуда, каквато не бе почувствал при по-ранната си плячка. Тя може би произтичаше от естеството на извършения акт — простъпка, да не я наричаме грях, свързана не толкова с отнемането на живота на забранен дивеч, а по-скоро с унищожаването на нещо грациозно и красиво, с премахването му от света, който бе обитавало. Мобли притисна все още топлото тяло с дулото на пушката — беше скъпа, модел „Voere“ — и то се поддаде на натиска, металът потъна в меките пера и сякаш затвори раната. Като че бе възможно този жест да има обратимо въздействие, да регенерира разкъсаната тъкан, кръвта отново да потече по тялото, грозно разчекнатата човка да се затвори, хлътналите гърди да се издуят и канята отново да се устреми високо, високо в небесата, оставила зад себе си жестокия миг на смъртта, превърнала разрушението в съзидание.

Мобли приклекна и внимателно презареди пачката, сетне се настани на съседния дънер и от раницата извади шише. Свали тапата и опъна дълга, вкусна глътка. Сетне се оригна и със съмнение се загледа в птицата, сякаш наистина допускаше възможността тя да възкръсне и да литне нагоре окървавена. И в някакво тайно кътче на тъмната си душица си пожела тя да не е мъртва, а само ранена. Затвори очи и му се привидя как разгръща листа и клони и я намира да се тръшка и гърчи върху меката горска почва: крилете й отчаяно бият върху й, а от раната блика кръв. Какво би направил в такъв случай ли? Би се навел и заврял пръст в самата рана, би го въртял и усуквал с перверзно удоволствие, докато животинката се бори със смъртта, би усещал приятната топлина на тялото й, би разкъсвал входния отвор на раната още повече и още по-надълбоко, докато накрая птицата потръпне силно за последно и предаде Богу дух. И в това си псевдовидение зърна себе си като куршум, като метално острие, което потъва в плътта и я изследва, същински инструмент на смъртта и разрушението. Сетне отвори очи.

По пръстите му имаше кръв. Погледна към канята отново и видя, че птичето тяло е разкъсано, наоколо се търкалят множество разпилени пера, широко отворените безжизнени очи мълком отразяват небесата отгоре. Неволно поднесе пръсти към устата и ги облиза, сетне потръпна и побърза да ги избърше в панталона, едновременно възбуден и отблъснат от внезапната проява на желание и вкуса на кръвта. В подобни състояния изпадаше неочаквано и бързо, сякаш са го издебвали отдавна и са изчаквали подходящ миг. Тези червени мигове настъпваха светкавично, преди да е успял да ги предусети и също така мълниеносно си отиваха — преди още да е съумял да им се наслади.

От известно време насам отдушник на виденията и срамните копнежи бе намирал в работата си. Налегнат ли го, ще изведе някоя от жените от килията и ще започне да я опипва, пръстите му ще лазят по тялото й навсякъде, по най-интимните части, по най-тайните гънчици. Ще й затисне устата с ръка и ще й разтвори краката. Но тези дни бяха вече минало. Защото Ландрън Мобли се оказа един от общо някъде 50-те тъмничари и други служители, уволнени тази година от поправителните институции на Южна Каролина заради „неподобаващо поведение“ спрямо затворниците. Неподобаващо поведение — тинтири-минтири, вятър работа, ухили се Мобли при тази мисъл. Шибан евфемизъм, употребяван от съответните шефове и чиновници за пред медиите. За да скрият онова, което в действителност става. Не е ли вярно, че има затворници и затворнички, които участват по свое собствено желание, било от пустата самота или съответни желания, или срещу заплащане под формата на цигари, алкохол, че понякога и още по-силнички нещица като дрога и прочие, а? То си е чиста проба курварство, нищо повече, няма значение, че някои разправят други неща. Че Ландрън Мобли да не е балама или ненормалник, а? Не е човек, който ще се откаже от едното чукане под формата на благодарност за извършена услуга или добро дело, нали така? Фактически той не е като някои галфони, които биха отблъснали една дама! Не е и точка. А в женското крило на поправителната институция на „Броуд Ривър роуд“ се намират доста затворнички, които имат причини да гледат на него с много повече от уважение, нали? Е, и със страх, особено след като им бе демонстрирал какво може да се очаква от готиния стар Ландрън, ако някой го разядоса.

Ландрън с мрачните си, празни очи, търсещи нещо да ги запълни. И какво? Какво друго, освен нечии отразени в тях емоции — устни, разкривени в болка или желание. Няма значение кое от двете, не го интересуват чуждите чувства. Интересни са му само собственото желание и предпочитание, а пък да си кажем правичката, винаги е предпочитал жените да му отказват, да се борят и съпротивляват, за да може накрая да ги победи и насили. Ландрън, известен с постоянните си обиколки от килия на килия. Ходи, наднича и търси. Търси слабостта на свитата на нара фигурка. Ландрън, винаги изпълнен с отрова, дори и сега наведен над птичето тяло, разчекнал човката му, а в мръсното му съзнание разголени женски гърди, превито назад тяло — побеждава го със собствената си тежест, обладава го насила. Ландрън сред ронещите тежки капки листа, сред елшовите храсти и крякащите в гъсталаците жаби, кръвта на канята все още топла по пръстите му, получил ерекция само при мисълта за смъртта.

То всичко си вървеше добре, докато един от местните вестничета не бе поместил материал за някоя си Мирна Чити, осъдена на шестмесечен затвор за кражба на дамска чанта и излежаваща присъдата. Отпечатаха значи тази история и започна следствие. Така или иначе оная курва Мирна бе разказала на комисията от следователи за честите посещения на Ландрън в килията, за редовните изнасилвания на нара, но и за още нещо. Кое ли? Описала им най-страшния за нея звук: острия съсък на измъкващ се от гайките дебел кожен колан. И болка, и болка, и болка. Боже мой, каква болка!

Още на следващата сутрин Ландрън не бе в списъка за дежурствата, след още един ден го предизвестиха, че го съкращават. Ама нещата не спряха дотук, мамка му! Комисията по извращенията в поправителните институции е насрочила заседание за 3 септември и се говори, че щели да му искат най-сурово наказание за систематични изнасилвания. На него и на още двамина от надзирателите, които много обичат да налитат и да бъркат под полите на затворничките. Неприятностите тепърва се задават: затворническата администрация е изпаднала в извънредно деликатно положение, натискът отвън е силен и Мобли си знае какво го чака. Всичко зависи от началниците, а те просто ще си измият ръцете, ще ги избършат с него и ще го захвърлят да съхне на нечия тараба. Кофти работа.

Ама пък едно нещо си е сигурно: Мирна Чити няма да свидетелства на никакъв процес за изнасилване. Ландрън отлично знае какво се случва с надзиратели, които отиват в затвора да излежават присъда по подобни простъпки. Знае, че онова, което е сторил на затворничките като надзирател, ще му се върне стократно. Няма намерение всеки ден да си пресява храната и да цеди чая с марля, за да отстранява начупените в тях стъкла. А пък ако Мирна се яви пред съда и разкаже какво й се е случвало, то неговата смъртна присъда ще бъде фактически подписана. Ама не в съда, не. Ще му видят сметката веднага щом влезе на топло: с импровизиран от парче стъкло нож на края на дръжка от метла или с взета от затворническата работилница счупена ножовка.

Значи при всички случаи трябва да си поговори с Мирна. По разписание ще я освободят на 5 септември, предсрочно — заради сътрудничеството й със следствието за извращенията. А пък Ландрън ще я чака в лайняната й къщурка, където тя безсъмнено ще завлече скапания си бял задник. Че къде другаде ще иде? Значи той ще я изненада там, ще си поговорят и може би ще й напомни колко много е загубила сега: когато вече го няма добрия стар Ландрън да я посещава в килийката или да я отвежда в умивалнята, за да я претърсва за скрито внесени забранени вещи. Не, стопроцентово е сигурно, че Мирна Чити няма да полага ръка на Библията, да се кълне и да го нарича насилник. Не, Мирна ще се научи да си държи устичката затворена, иначе просто няма да я има повече на този свят.

Отпи още една дълга глътка и срита земята в краката си. Той така и така много приятели няма. Пие, а пък като се напие, става отвратителен, че и повече. Гадно му е пиянството, ама пък в негова полза може да се каже, че и като трезвен също е гаден. Значи никой не може да твърди, че е бил заблуждаван и подлъгван с лицемерни усмивки, фалшиви обещания и любезничене. Такъв си е той и си се харесва. Може да е несретник, човек извън обществото, защото няма подходящо образование, но си се обича такъв, какъвто си е. То затова го и презират някои леваци, заради обичта му към насилието, а пък и заради вкуса му към долнопробни сексуални удоволствия, които му придават вид на заразен човек. И все пак има качества, които са привличали други хора: онзи тип хора, които желаят да опитат забранения плод на покварата, без да се натопят до шията в нея. Затова го използват него — като посредник. Като човек, така и така развален, той урежда порнографията, те си задоволяват нуждите, без да страдат от последиците. Той да му мисли.

Но последици винаги има.

Защото Мобли е като хищното насекомоядно растение, което привлича жертвите си, подмамвайки ги със сладките си сокове, а сетне дебелее, цъфти и расте, погълнало упоените лековерници. Покварата на Мобли се предава с дума, с жест, с обещание; тя заразява, възползвайки се от човешката слабост, както водата прониква през пукнатина в цимента, загнездва се, разширява я и започва бавния си разрушителен процес, който завършва с необратимо унищожение.

Преди години Мобли имаше и съпруга, казваше се Линет. Не беше красива, не беше и особено умна, но си му беше жена, а той я износи и унищожи, бавно и настойчиво — като вещ, както бе затрил и много други с течение на времето. Не я уби, тя избяга. Един ден се върна от работа и просто не я завари у дома. Нищо особено не му беше взела — само стар куфар с овехтели дрешки и неголяма сума пари, които Ландрън държеше скрити в пукнат кафеник — за резерва. Все още помнеше как гневът го обля, пламна в него, почувства се измамен и изоставен, а гласът му дълго и гневно ехтя из празния дом — сипеше ругатни и псувни, докато се умори и млъкна.

Но историята не приключва тук. Той я намери. Беше я предупреждавал какво може да й се случи, ако му изиграе някой номер, а тя знаеше, че Ландрън държи на думата си, особено ако е за нещо лошо. Проследи я и я откри в западнал мотел в предградията на Мейкън, Джорджия. Сетне си прекараха добре, ако се досещате за какво става дума. Поне Ландрън се изкефи, ама здравата. Не и Линет, разбира се. Когато привърши с нея, тя дълго не можеше да говори, пък и известно време след това никой мъж не би я дори и погледнал — така я беше обезобразил. Лицето й приличаше на смляна каша, да повърнеш, като я видиш.

От известно време Ландрън се бе потопил в света на собствените си фантазии и болно въображение — там намираше убежище и удоволствия. Там Линет и подобните й стерви си знаят мястото, и дума да не става да хукнат да бягат още щом си обърнеш гърба. В този свят той все още бе в униформа и все още можеше да пребара по-слабите, да се гаври с тях и да си прави, каквото си знае или иска. В него Мирна Чити се опитваше да му избяга, а той я гонеше, гонеше и настигаше, а като я хванеше… Майко мила! Хваща я и я обръща към себе си, а в очите й грейва неистов страх, тя трепери от ужас, той я накланя назад, назад и…

Сега мочурището Конгарий наоколо бавно започна да чезне, контурите на дърветата и всичко останало затрепкаха и наченаха да бледнеят, да се превръщат в мъгливи отсенки в сиво, черно и зелено, остана само ехото на капещата вода и крясъците на птиците. След малко изчезнаха и тези последни тонове на истинския свят и Ландрън потъна в собствения си личен ритъм в своя си червен свят.

Но Мобли съвсем не бе напуснал Конгарий.

Ландрън Мобли никога вече нямаше да излезе от там.

Конгарий е мочурище блато, вехто, древно. То си е било такова още дори когато гигантските праисторически хищници бродели по тези места; старо е било и още през 1540 г., когато Ернандо де Сото6 е минавал оттук; старо е било и през 1698 г., когато местните индианци били пометени от едрата шарка. През 1740 г. и по-късно английски заселници използвали притоците му и него като естествени пътища за превоз, но чак през 1768 г. пионерът Айзък Хъгър започнал да строи съоръжения от фериботен тип, за да прехвърля товари и пътници през Конгарий. Телата на някои от строителите са все още там — зарити дълбоко под калта и наносите по северо и югозападните му брегове. Техни събратя са погребани по същите места и през XVIII в. по време пък на строежа на диги по инициатива на губернатора Джеймс Адамс.

В края на същия век започва и масов дърводобив по земите на притежаваната от Франсис Байдлър компания „Сайнтий Ривър Сайпръс Лъмбър“. Дейността й била спряна през 1915 г., но активизирана отново половин век по-късно. През 1969 г. компанията успяла да възстанови правата си и в 1974 г. брадвите отново заиграли. Тогава пък местните хора създали движение за опазване на района и природните му богатства. Така са запазени от изсичане големи райони по нашите места — там са и най-старите широколистни гори, възникнали направо на речното дъно, когато водите се оттеглили и тръгнали по нови русла. Някъде около 22 000 акра гори били обявени за национален резерват; половината от тях са стари широколистни, прострели са се от Майърс Крийк и стария Блъф Роуд на северозапад чак до границите на Ричланд и окръзите Калхун на югоизток, недалеч от жп линията. Така че частно останало само едно сравнително неголямо парче земя с размери около две на половин миля. Ландрън Мобли се намираше именно някъде там, всъщност почти на границите на въпросния парцел, седнал на пън, потънал в изпълнени с женски сълзи сексуални блянове. Конгарий винаги му е било любимо място. Никога не се е смущавал от нещата, които е вършил там в миналото — посред дърветата и в калта. Стореното винаги го е вдъхновявало, а спомените — обогатявали безличното му съществувание. Тук времето е без значение, то спира, а Ландрън се връща в отдавна изживени неща. Всъщност именно тук — в Конгарий — той винаги е бил най-близо до себе си.

Сега очите му внезапно се отвориха, но иначе тялото му остана съвсем неподвижно. Усещаше нещо, дълбоко вътре в себе си, интуитивно. Затова бавно и незабележимо изви глава вляво и веднага зърна меките кафяви очи на белоопашата сърна. Иначе червеникавокафява, на ръст не повече от метър и петдесет, с бели пръстени по козината около очите, врата и носа; опашката й леко шава, май нещо я е възбудило, мярка се бялата й долна част. Мобли отдавна бе усетил, че наоколо щъкат сърни. Още на идване бе забелязал оставените от сърцевидните им копита следи някъде на миля, миля и нещо от реката, бе проследил изпадалите барабонки и вървял по наранените и охлузени от рогата на мъжкарите дървесни клони; накрая бе изгубил следите им — потъваха нейде из прекалено плътни гъсталаци. Дори се бе отказал от надеждата същия ден да убие сърна или елен. А сега, я виж ти! Сама му дошла на краката тази сърничка, чака го да й види сметката, най-наивно застанала под онзи бор. Без да я изпуска от очи, Мобли посегна към пушката. Само че нея я нямаше там, където я бе оставил, а пръстите му уловиха само въздуха.

Силно озадачен, той извърна глава вдясно. Карабината бе изчезнала! Единствената следа и доказателство, че е била там, бе оставената в меката почва лека вдлъбнатина. Това го стресна, той рязко се изправи, тогава сърната нададе особен, подобен на изсвирване звук и незабавно потъна сред дърветата. Последното, което Мобли видя, бе изправената й опашка, сетне и тя се скри. Но той вече не се интересуваше от нея. „Voere“-то бе най-скъпото му притежание на света! Докато със затворени очи си бе представял поредната разкрачена жена с онази си работа в ръка, някой мръсник му бе отмъкнал оръжието! Яростно се изхрачи на земята и се огледа за следи. На метър и нещо от него и вдясно имаше отпечатъци от стъпки, но влизаха в гъсталак и там се губеха. Мамка му на крадеца! Подметките му са били дебели, нарязани отдолу на зигзаг, плътна изработка, видимо здрава.

— Да ти го начукам! — изсъска той, сетне изрева по-високо: — Да ти го начукам! Мамка ти да…

Огледа стъпките отново и гневът му бавно започна да затихва. На негово място се появи гаден, подличък страх. Намираше се в Конгарий невъоръжен. Къде ли бе крадецът? Може да е тръгнал да пресича блатото, може да се е спотаил някъде наблизо и да го наблюдава, да изчаква да види каква ще му е реакцията. Очите му пробягаха по съседните дървета и просеките между тях, но от друг човек нямаше и диря. Бързо и възможно най-тихо взе раницата от земята и потегли към реката.

Двайсетина минути му бяха необходими да се добере до нея и оставената там лодка. Би могъл да се върне и по-бързо, но внимаваше да не вдига излишен шум. Освен това често се спираше, оглеждаше и ослушваше не го ли следи някой. Веднъж или дваж му се стори, че съзира нечия фигура между дърветата, мяркаха му се сенки, но спреше ли, не виждаше нищо определено. Единствените звуци идваха от отронващите се от листа и клони водни капки. Но не тези шумове, нито привиждащите му се фигури и сенки го плашеха чак толкова.

Изведнъж разбра, че птичи глас не се чува. Хвъркатите бяха замлъкнали. Повсеместно и съвсем.

Когато приближи реката, ускори стъпки, вървеше максимално предпазливо, само че обувките му — потъващи и излизащи от калта — издаваха мек съскащ звук. Беше стигнал до нискостеблен район, тук имаше и млади кипариси, множество дънери от отдавна изсечени дървета и поломени загнили стволове, сега убежища на кълвачи и дребни бозайници. Част от околната разруха бе дело на урагана Хуго, минал като природна брадва оттук през 1989 г., вилнял, нанесъл купища поразии. Това, за щастие, бе предизвикало появата на нова растителност, защото Майката Природа празно не търпи, вечният кръговрат на живота тече безспир. Отвъд група млади фиданки вече се виждаше и река Конгарий, залюляла тъмни води, подхранвани от стичащите се от Пийдмон притоци. Не се удържа и се затича, пресече последните метри и по-редките вече храсти и застана на самия бряг, недалеч от мястото, където бе завързал лодката. Нещо влажно го лизна по врата и сърцето му отиде в петите: оказа се провиснал като парцали от клоните на кипарисово дърво испански мъх.

Нямаше я и лодката…

Но на нейно място го чакаше нещо друго.

Една жена стоеше там…

Обърната бе с гръб към него, затова и не виждаше лицето й. Покрита от глава до пети с подобен на роба с качулка бял чаршаф. Бе нагазила в плиткото, полите на робата потънали във водата. Замръзнал като статуя, Мобли не откъсваше очи от нея, а тя приклекна и потопи ръце в реката. Взе вода в шепи и я изля върху себе си. Сега Мобли забеляза, че под робата жената е гола. Тъмната цепка между бузите на ханша се очерта съвсем ясно, когато тя се наведе и материята се опъна по задника й, а кожата отдолу изпъкна мътношоколадова на цвят. Мобли почти получи ерекция, само че…

Само че не бе сигурен онова под плата кожа ли е или… Изглеждаше неравна, като люспеста или покрита с нещо друго. Дали по кожата нямаше някаква си субстанция или пък онази се бе нацапала с някакъв препарат? Вероятно затова на отделни места чаршафът изглеждаше залепен за нея. Общият ефект бе като при влечуго и й придаваше хищнически вид — това събуди страх в Мобли и той леко отстъпи назад.

Напъна очи да види ръцете й, но в същия миг те бяха потопени във водата. Бавно, бавно жената се наведе още напред, потапяйки ги до лактите, сетне още повече и още повече, докато се преви и сгърби съвсем. Тогава Мобли чу силно издишане, което оприличи на удоволствие. То беше и първият издаден от нея звук, цялата тази предишна тишина го потискаше, а сетне и ядоса. Бе вдигнал повече шум от уплашената сърна, когато приближи брега, а тази жена долу с нищо не се бе издала, че е усетила пристигането му. Или пък се правеше, че не е забелязала? Въпреки притеснението и гнева си Мобли реши да сложи край на съмненията.

— Хей! — извика високо.

Жената изобщо не реагира, но на него му се стори, че гърбът й се опъна в известно напрежение.

— Хей, на тебе говоря? — отново се обади Мобли.

Този път жената се изправи в пълен ръст, но не се извърна към него. Мобли направи полукрачка напред, сетне още една и застана почти на ръба на водата, съвсем близо до нея.

— Търся си лодката. Да си я виждала?

Сега жената бе неподвижна като статуя. Мобли помисли, че главата й е прекалено малка за тялото, сетне реши, че е напълно плешива. Качулката прозираше, виждаше се нещо като люспи по черепа. Протегна ръка, за да я докосне.

— Питам…

В същия миг усети силен натиск в левия крак, сетне той поддаде под тежестта на тялото му и чак тогава чу изстрела. Падна и цопна във водата — само че странично, а по-голямата част от тялото остана на брега. С удивление загледа ударения си крак. Куршумът бе отнесъл капачката, отдолу се виждаше червено месо, бели сухожилия, кръвта вече попиваше в земята на Конгарий. Изскърца със зъби, болката бе непоносима, изрева силно. Огледа се да види откъде бяха стреляли и тогава усети втория куршум — този път ниско в гърба, той проникна в тялото му и сериозно засегна основата на гръбначния стълб. Мобли се килна и остана да лежи като прикован за земята, загледан в бавнорастящата черна локва под кръста и краката. Разбра, че се схваща, настъпваше парализа, но пък усещаше болката и агонията, която разтърсваше всяка клетка в тялото му.

Тогава чу стъпките и извъртя само очи, отвори уста да каже нещо, но в гърлото му се заби нещо остро. Куката проби плътта под брадата, сетне езика и захвана горното небце. Сега агонията бе огнена, титанична и сякаш заглуши болката в долната част на тялото. Опита се да вика, но куката държеше устата му като в дяволско менгеме и той единствено успя да измучи — глухо и с хъркане. Натискът рязко се увеличи, главата му отхвръкна назад, разбра, че го теглят обратно към гората. Сега виждаше стоманения ствол на куката, тя бе току пред очите му, усещаше вкуса на метала с езиковите рецептори, с върховете на зъбите. Опита се да я хване с ръка, но силата вече го напускаше и пръстите му непохватно опипаха извития профил, сетне безволево увиснаха встрани. По земята зад него — върху листата и пръстта — оставаше бляскава кървава диря. Високо горе дървесният свод от клони и листа зачерняше небето, същински погребален саван. Гората сякаш го захлупи и той отправи последен, прощален поглед към реката, където жената свали от себе си робата и остана гола, вперила алено огнен поглед в него.

И тогава… тогава дълбоко нейде в него, в онова тъмно кътче в още по-тъмната му душа, там, където съществуваше истинският Ландрън Мобли, за да причинява болка и страдание на слабия пол, там върху му се нахвърли люта орда жени с люспести тела и страшни лица и го разкъса… а той крещеше неистово.