Без милост

Глава дванадесета

Госпожа Едуард Понсъби, или Алисия, бе вече в Брайтън: отседна в хотел „Синклер“, който макар и скромен бе истински хотел, доста по-голям, предлагащ повече удобства от предишния пансион, където освен легло и закуска имаше и вечерен час. Тя бе получила и осребрила ежемесечния си чек в Ипсуич на втори юли, деня, когато бе тръгнала насам. Със Сидни имаха обща сметка там (стотина лири), но Алисия се отказа да тегли суми от нея, за да не може Сидни да я проследи, а и не искаше да го лишава от средства. Възнамеряваше да живее със собствените си пари, доколкото и докогато стигнеха, а след това щеше да си потърси някаква чиновническа работа, но не в Лондон, а в някое от малките градчета наоколо, спокойни и отморяващи. В края на седмицата джобът й щеше да олекне с още десет лири, толкова струваха нощувките, но с храната минаваше доста евтино (не в хотела, а навън), така че би могла да издържи и до следващия чек, а по-нататък от чек на чек… Очакваше я малко затруднение, именно чекът, който щеше да бъде изпратен в Бликъм Хийт, а нито Сидни, нито в банката знаеха къде да го препратят, тъй като не бе оставила никакъв адрес. Нямаше как да получава и личната си кореспонденция, но тя можеше и да почака, затова пък изчезването й щеше да бъде много истинско — пропаднала вдън земя, за радост на Сидни, който ще поиграе любимата си игра. Предугаждаше как ще се прави на виновен за мнимото й убийство, предизвиквайки всеобщо възмущение у приятелите им. Границата, до която би си позволил да стигне, ще е белег за неговата вменяемост и зрялост, Алисия имаше лошо предчувствие и за двете. Бе решила да се обади на Едуард Тилбъри някоя вечер, или по-добре в събота следобед и да го покани да прекарат заедно двата почивни дни. Въображението й разиграваше няколко сценария: през някоя събота ще се регистрират в хотел под чуждо име, може Понсъби, и това ще са два лудешки дни; втори — той ще прекара с нея съботния ден, между тях пламва истинска любов, предприема нещо съдбоносно, например развод; друг — страстта ги изгаря, той урежда някак си отпуска за един месец, наемат си къщичка далеч от хората. Или Едуард ще пътува всеки ден, работи в Лондон, нощува в Брайтън. В случай че връзката им се окаже дълготрайна, по-умно би било да живеят извън Лондон, защото някои от приятелите им могат да се досетят, че „липсват“ и двамата и да направят съответните изводи, свързани с Брайтън, нали всички знаят, че е любимото й място.

Засега Алисия бе обсебена от синия цвят. Набави си такава хартия и наряза правоъгълни парчета, 15×20 см. Заредена с тях, писалка с туш и червен молив, тя с часове правеше абстрактни рисунки на всичко, попаднало в полезрението й, на брега или по крайбрежните пейки. Вдъхновението я подтикваше да изпрати няколко на госпожа Лилибанкс, но не го стори, защото съвсем естествено беше тя да се похвали на Сидни. Той и без това сигурно се досеща, че тя се намира в Брайтън, но няма да му помага с доказателства!

Изминаха две седмици. Алисия се чувстваше доста по-спокойна и щастлива. Представяше си как родителите й се тревожат, не много, но остави Сидни да се оправя с тях. В края на краищата, те ще заключат, че ако й се е случило нещо лошо, непременно ще го научат от вестниците. Но ето че дойде и третата седмица, когато Алисия започна да изпитва раздразнение от плодовите сладоледи в неделя, сервирани неизменно във високите чаши на „Еклера“. Омръзна й специалитета на италианския ресторант и противната торта в чайната, та дори и четирите стени на стаята й в хотел „Синклер“, кремавите хартиени тапети с дребни лодчици, които в началото я привличаха, защото това бе нейната стая, само нейна. Една вечер се почерпи с два големи джина в кръчмата на улица „Стейн“. Преди да привърши втория, позвъни на Едуард в Лондон.

За нейна най-голяма изненада, Едуард се оказа вкъщи и тя счете този факт за добро знамение.

Всичко стана невероятно бързо, така бързо, че преди да изтекат първите три минути, тя знаеше, че Едуард ще дойде следващата събота с влака, който пристига в Брайтън в единайсет сутринта. Ще остане и в неделя. Гласът му издаваше задоволство, че я чува.

Чакаше го на гарата, но почти го изпусна сред навалицата на пристигащите. Той като че гушеше глава в раменете си, стори й се по-нисък отколкото го помнеше. Безоблачната открита усмивка обаче си беше неговата. Свали шапка, целуна я по бузата. Пийнаха в бюфета на гарата.

— Знам, че ме мислиш за мръднала — каза Алисия — но аз съм отново на почивка тук, този път за по-дълго и рисувам много. Донесла съм си и маслени бои.

— Мило момиче, мисля, че си възхитителна — каза Едуард. — Какво нередно има?

Тонът му и това, което чу й подсказа, че нито ще каже на някого за срещата им, нито ще пита за Сидни.

— Къде си отседнала?

— В „Синклер“. Не е шикозно, но е доста прилично.

— Ще имаш ли нещо против, ако и аз наема стая там — появи се неговата стеснителна момчешка усмивка. — Ще ни бъде много по-лесно да се срещаме, ако сме под един покрив.

— Разбира се, че нямам. Хотелът е достатъчно голям да приюти и двама ни.

Едуард носеше пътен комплект със себе си — риза, бански и пижама, така й каза, затова от гарата отидоха направо в хотела. Алисия му обясни, че се е регистрирала под чуждо име, защото не иска никой да знае къде е, нито Сидни, нито родителите й: тя е госпожа Едуард Понсъби.

— Надявам се да не се сърдиш за „Едуард“.

— Напротив, поласкан съм — каза Едуард.

Тяхната чудесна предишна събота и неделя се повтори и Алисия му подари игла за вратовръзка, имитация на антична. Бе издебнала свободна минутка в събота следобед. Тя не попита дали и кога ще се видят пак, но Едуард беше този, който се заинтересува следващата събота ще бъде ли още в Брайтън.

— Най-вероятно, да — отговори Алисия, а Едуард поиска разрешение да я посети отново.

— Чудесно ще е, ако нямаш какво друго да правиш — добави тя, без да мисли, но в тази секунда тя го обичаше, и той, Едуард, дори не си и представяше, че би могъл да я има сега, веднага…