Безкрайни тайни

1.

Петък, краят на работната седмица.

На малката веранда от задната страна на къщата си един адвокат на име Дизмъс Харди седеше с вдигнати на парапета крака и се опитваше да запомни този прекрасен момент, докато слънцето се спускаше надолу по небето от близо час и сега се снижаваше към хоризонта зад дома му.

Постоянно разширяващата се сянка на сградата се плъзгаше над част от квартала на изток — района Ричмънд на Сан Франциско — и донасяше облекчение на светлите, гледащи на запад фасади на градските къщи пред него, докато се простираше надолу към центъра. Големият прозорец отрази обратно към Дизмъс проблясъци светлина — като светулки в събиращия се мрак, блещукащи във въздуха на сиромашкото лято.

Той отпи от своя джин с лед, постави чашата на малката алуминиева масичка за пикник, която бяха поставили отвън, и изведнъж осъзна, че просто не може да е по-доволен. Жена му Франи, която продължаваше да обича след двайсет и три години брак, беше все още в къщата зад него и си тананикаше, докато правеше нещо вътре. Двете му деца бяха далеч и се справяха добре в своите престижни училища — Ребека в Бостънския университет и Винсънт в университета на Сан Диего. Правната фирма на Фрийман, Фаръл, Харди и Роук, в която той бе ръководещ партньор, също вървеше напред, сякаш беше на автопилот.

Харди погледна за момент към небето над себе си и премига срещу прилива на емоции. След това, съвсем в негов стил, устата му образува насмешлива усмивка, насочена към самия него и той вдигна чашата си за нова глътка.

Вътре в къщата телефонът иззвъня два пъти и спря, което значеше, че е някой техен познат и Франи бе вдигнала слушалката. Гласът й с нотки на съчувствие и разбиране долетя до него, но той не се напрегна, за да чуе какво точно казва. Тя самата имаше донякъде преуспяваща кариера като брачен и семеен консултант и често й се налагаше да разговаря с някои от клиентите си от вкъщи.

Харди се отнесе, не нанякъде конкретно, а просто се предаде на подсъзнателни размишления. За момент той съществуваше точно колкото питието или стола му; или светлината, или бриза над океана на около километър и половина западно от мястото, на което седеше. Затова когато вратата се отвори зад гърба му, той леко се стресна.

Франи сложи ръка на рамото му и той вдигна своята, за да я положи върху нейната, наполовина обърнат към жена си, вглеждайки се в изражението на лицето й.

— Какво има? — попита, докато сваляше краката си от парапета. — Децата добре ли са? — Винаги първата им грижа.

Тя кимна положително на втория му въпрос, след това отговори на първия.

— Обади се Трея. — Трея беше съпруга на най-добрия приятел на Харди — Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско. С мъка в очите, Франи задържа и след това изпусна дъха си. — Заради Зак — обясни, имайки предвид тригодишния син на Глицки. — Станала е злополука.

Придружавана от петгодишната си дъщеря Рейчъл, Трея Глицки отвори вратата в бялата дъсчена ограда на семейство Харди. Дизмъс Харди, които седеше в хола си и гледаше през ленените щори на предния прозорец, викна към жена си в кухнята, че те са вече тук и отиде да отвори входната врата.

Трея се обърна, затвори портичката и се наведе да вземе един малък брезентов чувал. По начина, по който го вдигна, изглеждаше сякаш тежи сто килограма. Когато се изправи, раменете й се повдигнаха и спуснаха, след което тя посегна със свободната си ръка към челото си и застина напълно неподвижно за секунда или две. С малката си ръчичка Рейчъл се държеше за предния джоб на дънките на майка си, докато поглеждаше нагоре към лицето й, а устните й бяха здраво стиснати.

Харди прекоси верандата и слезе по трите стъпала до циментовата пътечка, която пресичаше предната му ливада. Слънцето вече се беше спуснало зад сградите, въпреки че истинският мрак щеше да падне след поне още двайсет минути. Когато Трея се обърна и го погледна, изглеждаше като че ли всеки момент щеше да загуби легендарното си присъствие на духа. Тя беше висока жена — почти с ръста на Харди — и бе добре сложена. Изразителната й уста, която обичайно веднага се разтегляше в усмивка, сега потрепна и след това образува черта и остана така.

Харди излезе, взе чувалчето от ръцете й, придърпа я към себе си и я прегърна, като я задържа за момент. Най-накрая се отдръпна назад и прошепна:

— Как е той?

Тя поклати глава и сви рамене. След това отговори, тихо като него:

— Все още не знаем.

Франи също дойде, докосна рамото му и го заобиколи, за да прегърне Трея.

Диз се отдръпна настрани и приклекна на едно коляно, за да бъде главата му на равнището на Рейчъл.

— А как е най-любимото ми момиченце на целия свят?

— Добре — отвърна тя. — Но Зак го блъсна кола.

— Знам, скъпа.

— Обаче няма да умре.

Харди погледна нагоре към двете жени. Трея бързо му кимна и той отново се обърна към дъщеря й:

— Разбира се, че няма. Но, доколкото разбрах, ти ще останеш тук за няколко дни, докато той се оправи. Нали нямаш нищо против?

— Ако мама каже.

— Тя точно това иска. В чувала твоите неща ли са? Ето, дай да го взема. А сега, ако ме прегърнеш през врата, стария ти чичо Диз ще те занесе вътре.

След това всички минаха по пътечката и влязоха в къщата.

— Ейб отиде с линейката — казваше Трея, — не знаем колко време ще трябва да останем там. Просто не ми стигат думите да ви се отблагодаря, че ще гледате Рейчъл през това време.

— Не се излагай — отвърна Франи. — Ние обичаме Рейчъл — тя се протегна и докосна бузката на детето, което си почиваше на раменете на Харди, — тя е любимото ни малко момиченце.

Харди и Франи отидоха да изпратят Трея, след като настаниха малката Рейчъл пред телевизора с чиния бисквити и чаша мляко. Отново спряха на пътечката, точно до оградата.

— В съзнание ли беше? — попита Харди.

— Не — отговори Трея, след което замълча за малко и продължи с по-нисък глас: — Не си беше сложил каската.

— Какво точно се е случило? — попита Франи.

— Може и никога да не разберем — отвърна Трея. — Ейб тъкмо бил изкарал голямото колело и Зак вече се бил настанил на него, когато Ейб му казал да стои мирно и да го изчака за минутка, за да отиде и да вземе каската. Която бил оставил на около два метра от там, при стълбите. Но в момента, в който се обърнал, Зак вече тръгвал — не знам дали е въртял педалите, или просто е оставил колелото да върви само надолу по алеята — точно когато една друга кола се качвала нагоре по улицата. Един от съседите ни. Карал е едва с около десет километра в час, но Зак просто се е забил в колата, паднал е от колелото и се е изтърколил на улицата. — Тя хвърли бързо по един тъжен поглед и на двамата. — Ударил си е главата — поколеба се. — Трябва да отида в болницата веднага. Благодаря ви за помощта, страхотни сте.

— Тръгвай — отвърна Харди. — Обади се, когато имаш възможност.

В десет и половина Харди довършваше последната си за вечерта чаша вино, от която изобщо нямаше нужда. Той седеше в креслото си за четене срещу камината във всекидневната. Рейчъл си беше легнала рано и бе заспала спокойно преди около час и половина. Франи в момента се намираше в семейната им спалня и през последния половин час говореше със сина им Винсънт, който беше в Сан Диего. Вече се бе обадила на Беки в Бостън. И двете обаждания обаче не бяха, за да сподели лошата новина, а по-скоро да установи контакт със собствените си деца, да се увери, че те са добре и в безопасност.

Нито Трея, нито Ейб им се бяха обадили все още с новини от болницата. Харди, изнервен от постепенно завладяващото го чувство на ужас, държеше здраво столчето на винената си чаша, но за момента не я поднасяше към устните си. Просто седеше и гледаше към огъня.

Франи явно бе затворила телефона, защото сега стоеше на прага между трапезарията и всекидневната.

— Диз?

Обърна глава към нея, очевидно изненадан от факта, че тя се появи така изневиделица, както му се стори.

— Хей.

Жена му измина останалите няколко стъпки до него и седна по турски в краката му.

— Откакто застанах на вратата, ти просто стоиш тук, без да помръдваш.

— Изометрично упражнение. Всеки мускул се напряга за максимален ефект — но не прозвуча смешно.

— Добре ли си?

Той сви рамене. Усилието, което положи, за да се усмихне, бе в най-добрия случаи вяло.

— Как е Вини?

— Добре. Получил е пет плюс на първия си изпит по естествознание.

— Кръшкач.

— Питаше дали искаме да дойде тук. Каза, че няма проблем. Аз му отвърнах, че не мисля, че е необходимо.

— Най-вероятно е така. Няма какво да направи.

— Ти също — напомни Франи. — Просто трябва да ги подкрепяме, ако имат нужда от нас.

Харди поклати глава и въздъхна.

— Въобразяваш си, че някои неща са погребани завинаги, а в следващия миг се оказва, че не можеш да мислиш за нищо друго.

Франи се поколеба, но знаеше за какво говори той.

— Майкъл?

Първородният син на Харди беше починал в ранна детска възраст трийсет и пет години по-рано. Очарователно и преждевременно развито седеммесечно бебе, той се бе изправял в бебешкото си креватче много преди момента, в който беше нормално да започне да си стои сам на краката. Някак си бе успял да се претърколи през защитната преграда, която бяха поставили на креватчето. И се беше приземил на глава.

— Не мисля, че съзнателно съм се сещал за него през изминалите пет години, а сега ето ти го — голям, колкото самия живот. Всъщност по-голям, отколкото той беше в живота.

Франи сложи едната си ръка на коляното му.

— Не е задължително и този случай да завърши по същия начин. Да се надяваме, че няма.

— Не знам дали Ейб ще може да го понесе и въобще как някой би могъл. Не знам как аз самият успях.

Франи знаеше. Трагедията със сина на Харди беше маркирала края на първия му брак, изоставянето на адвокатската му кариера, десетте години зад бара в „Литъл Шамрок“, изпиването на някъде между една и две дузини бири на ден, да не споменаваме и останалия алкохол, които консумираше.

Тя стисна крака му насърчително.

— Нека почакаме, докато нещата се изяснят. Искаш ли да дойдеш в леглото?

— Искам да изпия бутилка джин.

— Можеш, но няма да си доволен от това утре сутринта.

— Да. Знам. А и… ако Ейб има нужда от нещо… — Той поклати глава и се огледа, след това се обърна към нея и я погледна в очите. — Мамка му, Франи.

— Съгласна съм. Но Рейчъл ще стане рано. Ще е най-добре, ако сме отпочинали. Аз отивам да си легна. Ще се радвам, ако ме придружиш.

— Ще бъда скапана компания. — Поглади ръката й със своята и добави по-меко: — Още няколко минути.

И телефонът иззвъня.

— Най-добрата част от новините е — обясняваше им Трея, тъй като и двамата слушаха по двете разширения на телефона, — че е излязъл от двойката. Очевидно колкото си по-млад, толкова по-лоша е прогнозата. Тройка е много по-добре от двойка. А това е първокласна болница, така че са имали невролог на разположение, което си е чист късмет, защото веднага е успял да се хване за работа — въпреки че гласът й не беше точно весел, бе силен и в него се долавяше увереност. Пресявайки фактите, избирайки поносимите новини, тя се опитваше да се справя с нещата по своя обичаен начин — като просто стискаше зъби. — Охладили са го, за да стане хипотермичен — продължи Трея, — както постъпват винаги, и са му направили няколко изследвания и продължителна ЕЕГ. Жизнените му показатели са добри, така че всичко това е обнадеждаващо.

— Но все още е в безсъзнание? — попита Харди.

Франи и съпругът й чуха как Трея си пое дълбоко дъх и всеки за миг мина през съзнанието на другия.

— Е, това всъщност не е чак такъв голям проблем точно сега, тъй като са установили, че е в кома. Ще бъде в безсъзнание за известно време. Може би седмица или повече.

— Той е в кома? — думите излетяха от устата на Франи, преди да е успяла да ги спре.

— Не е чак толкова лошо, колкото звучи — отвърна Трея. — Инжектират му някакво лекарство, което уж помага на мозъка му да се лекува. Дават му и нещо за вътрешното подуване, но докторът каза, че все пак може да се наложи да го оперират. Всъщност най-вероятно.

Харди, който сигурно оставяше следи по телефонната слушалка до ухото си от силното стискане, попита:

— Кога ще бъде? Операцията?

— Вероятно много скоро. На сутринта, може би. Сложили са му няколко катетъра във врата, за да мерят черепното му налягане. Ако мине петнайсет, каквото и да означава това, трябва да влизат в операционната. В момента е тринайсет, повишило се е от десет, когато пристигнахме, така че…

— Можем ли да направим нещо? — попита Франи.

— Това, че се грижите за Рейчъл е повече от достатъчно. Просто не виждам как някой от двама ни ще може да излезе оттук скоро.

— Няма проблем. Може да остане за колкото време ви е необходимо — очите на Франи се заковаха върху тези на съпруга й и двамата кимнаха. — Изобщо не мисли за това. Тя е прекрасно дете и ние много се радваме, че ни гостува. И двамата.

— И двамата — повтори и Харди. — Та, какво следва сега?

— Мисля, че операцията.

— Какво ще правят?

— Ще извадят няколко костици от черепа му, за да намалят налягането.

— Не за постоянно, нали? — попита Харди.

— Не — отвърна Трея, — поне не мисля. Но сега ще попитам за по-сигурно. Както и да е, след това ще направят няколко малки прореза в дурата.

— Какво е това? — не се сдържа да не попита Франи.

— О, това ще ви хареса — Трея очевидно се опитваше да поддържа висок дух независимо от всичко. — Означава твърда майка.

— Кое?

— Дура матер. Това е най-външната обвивка на мозъка — от плътна съединителна тъкан. Здрава и влакнеста. Ще направят няколко малки разреза в нея, за да може мозъкът да се разширява.

Настана тишина по линията, докато тази малка част от ужасяваща и може би все пак добра информация се отцеждаше. Най-накрая Харди си прочисти гърлото и каза:

— Как е Ейб?

Трея се поколеба.

— Тих. Дори за него.

— Вината не е негова — обади се Франи.

— Знам. Но той може би не го разбира — след това продължи, с по-оптимистичен тон: — Но ще го осъзнае.

— Сигурна съм — отвърна Франи.

Харди, не толкова убеден в това твърдение, особено ако Закари не прескочеше трапа, извърна лице от това на жена си. Като хвърли един бърз поглед на собствения си часовник, той сметна набързо: ако инцидентът се беше случил в пет и половина, досега са минали пет и половина часа. След като го бяха закарали до болницата, неговият собствен син бе издържал шест.

Продължаваше да чува ромона от думи на двете жени през телефонната слушалка, но не осмисляше нищо от тях, потънал в собствените си спомени — или това беше само неговият пулс, чиито удари чуваше като тиктакането на часовник, който отброяваше оставащите секунди?

2.

„Бей Бийнс Уест“ се радваше на привилегировано местоположение, местоположение при пресечната точка на улиците Хейт и Ашбъри в Сан Франциско.

Огромното заведение с големи и широки прозорци беше отворило врати през лятото на 1998 година и от първите си дни се бе превърнало в нещо задължително в квартала. Отваряше всяка сутрин в шест сутринта, с изключение на неделите, когато отваряше в осем, и затваряше врати в десет всяка вечер. Разположено между медицинската академия на няколко пресечки на изток, университета на Сан Франциско няколко пресечки на север и с туристите, които посещаваха епицентъра на раждането на хипарството, плюс жизнения и див местен квартал, заведението рядко имаше бавни моменти, а още по-малко пък празни такива.

Миризмата на печените кафени зърна насищаше непосредствената околност с примамващ аромат. Собствениците на заведението пък предоставяха бройки на градските вестници — „Кроникъл“, „Фрий Прес“ и „Бей Гардиън“ — безплатно, като вярваха, че те няма да бъдат взети. И вестниците рядко изчезваха преди три часа. Дори бездомниците почитаха този обичай, с изключение на лудата Мелинда, която имаше навика да влиза, да събира всички вестници и да се опитва да се изниже с тях. Но и това спря, когато собствениците започнаха да заделят за нея старите броеве настрана и ги оставяха на тезгяха, за да може да дойде и да ги вземе, когато й потрябват.

Освен обичайните за заведенията столове и маси, на разположение бяха и удобни цветни диванчета; етикетът позволяваше да прекараш неограничено време на мястото си, стига да си го поискаш, независимо дали продължаваш да пиеш кафе или не. За последните приблизително пет години клиентите можеха да се възползват от безплатните интернет услуги в заведението и, легално или не, домашните любимци бяха добре дошли. За много от хората в квартала „Бей Бийнс Уест“ беше убежище, място за срещи или дори дом, далеч от дома.

Няколко минути преди седем часа обичайната редица от около двайсет клиенти, нуждаещи се от сутрешната си инжекция кофеин, вече растеше пред вратата на заведението и по улица Хейт. Мъж с дълга коса на име Уес Фаръл, с панталони за джогинг и тениска, на която се четеше надпис: „МСД — майки срещу дислексия“, стоеше, хванал с една ръка дланта на приятелката си Сам Дънкан, с която живееха заедно, а в другата държеше каишката на Гъртруд — неговия боксер. Те, като много други хора в града тази сутрин, обсъждаха проблема с бездомниците.

В продължение на десетилетия Сан Франциско беше рай за бездомниците, отделяйки приблизително сто и петдесет милиона долара годишно за приюти, помощи за наемите, медицински и психиатрични грижи, супени кухни и така нататък. Сега — изведнъж, неочаквано и очевидно дължащ се на серия от статии, които напоследък много често публикуваха в „Кроникъл“ — се разнесе протест сред всички граждани, че е крайно време постелката с надпис „добре дошли“ да бъде махната. Уес приключи с четенето на днешната статия на глас, за да чуе и Сам, и сгъвайки вестника, каза:

— И наистина беше крайно време.

Сам измъкна ръката си от неговата.

— Това не го мислиш наистина.

— Така ли? Аз пък смятах, че точно така мисля.

— И какво мислиш да направиш с тях, искам да кажа — веднъж след като им дадеш билет, който, между другото, тя нямат пари да платят, така че това изобщо не може да стане.

— На коя част от това твърдение, колебая се дали мога да го нарека изречение, желаеш да ти отвърна?

— На която и да е. Не се прави на хитър.

— Не се и опитвам. Но никак не би ми харесало да съм човека, на когото ще бъде възложено да направи разбор на някое твое изречение.

— Просто се опитваш да ме разсееш, за да се отклоня от темата. Същото ли ще направиш и с тези бездомни хора, които изведнъж вече не са добре дошли?

— Всъщност те са си все така добре дошли. Просто няма да бъдат добре дошли да използват обществените улици и тротоари като места за къмпинг и тоалетна отсега нататък.

— Така ли? И къде другаде се очаква да отидат?

— За тоалетните ли говорим? Ще ходят до тоалетна в тоалетните, като всички останали от нас.

— Всички останали от нас, които имат домове, Уес. Мисля, че това е повече или по-малко основният проблем. Те нямат.

— Права си. Но забележи, че в този град е фрашкано с приюти и обществени тоалетни.

— Те не харесват приютите. Опасни са и са мръсни.

— А улиците не са? Освен това, макар че може и да ти прозвучи като ужасно клише, скъпа моя, но откъде мислиш идва изразът „просяците нямат право да са придирчиви“?

— Не мога да повярвам, че го каза. Това е толкова, толкова… — Сам се опита да се сети за възможно най-лошия епитет, който можеше да си представи, — толкова типично за дясно крило.

Уес погледна надолу, коленичи и щракна с пръсти, за да повика Гъртруд до себе си за бързо погалване.

— Няма нищо, момичето ми, майка ти и аз не се караме. Просто говорим. — Докато се изправяше, поясни: — Разстройва се.

— Аз също. И ако се опиташ да ме погалиш, за да ме успокоиш, ще те фрасна.

— Много толерантен подход. И междувременно, не ми се иска да ти казвам това, но въпросът изобщо не е за ляво или дясно крило. Проблемът е за здраве и качество на живот. Изпражнения и урина на обществените улици, детски площадки и паркове представляват здравен риск и мисля можем да признаем и че са си малко неудобство. Съгласна ли си с мен за това?

С прибрани ръце Сам се облегна с гръб на прозорците на заведението. Неотстъпчива.

— Сам — продължи Уес, — когато извеждам Гърти навън, аз си нося плик, за да почиствам след нея, нали? А тя е куче. Наистина ли смяташ, че е прекалено много да изискваш същото и от хората?

— Не е едно и също.

— Защо да не е?

— Защото много от тези хора имат и психически проблеми. Те дори не знаят, че го правят, още по-малко пък къде.

— Значи затова трябва просто да търпим? Изпращаш децата си да играят навън и на предната ти веранда те заварват купчина лайна? Докато се усетиш, и цялото училище ще е болно от хепатит. И ти не смяташ, че има някакъв проблем?

— Не се случва това.

— Сам, точно това се случва. Налага се да проверяват пясъчника до въртележката в парка „Голдън Гейт“ всяка сутрин за игли и лайна. Някои от тези хора смятат, че е котешка тоалетна.

— Е, аз не съм чула за епидемия от хепатит. Примерът ти беше силно преувеличен.

— Въпросът е, че това нещо с „откритите“ тоалетни се случва в центъра с години вече. Мисля, че си спомняш за онзи тип, който използваше площадката пред офиса ни всяка нощ в продължение на цял месец. Трябваше да мием стъпалата всяка сутрин.

— Ето — каза Сам. — Това е решение.

— Нелепо решение. Ненормално. Да не говоря за факта, че използването на улиците за тоалетни наказва невинните и добри граждани и обезценява собствеността им.

— Аха! Знаех си, че ще намесиш и собствеността.

— Да имаш такава не е лошо нещо, Сам.

— И точно това вярва всеки републиканец на света.

— Някои от демократите — също. Нужно ли е да казвам нещо повече? И за пореден път, Сам, не става дума конкретно за републиканци. Можеш да си против Буш и пак да не обичаш някой да ти сере в цветните лехи. Това не са взаимно изключващи се неща.

— Мисля, че може и да са.

— Е, не се обиждай, но грешиш. Публичното изхвърляне на изпражнения, лагеруването по улиците и в парковете са отвратителни, нездравословни и отблъскващи. Не разбирам как можеш да не го виждаш.

Сам поклати глава отново.

— Виждам, че тези нещастни хора страдат. Това виждам. Имаме пожарна с километри маркучи. Можем да ги изпратим да мият улиците. Градът може да устрои някаква работна програма и да наеме хора, които да чистят.

— Каква гениална идея! За какво трябва да им плащаме? Да чистят след себе си, или един след друг? Обаче, извинявай, откъде ще дойдат парите за това?

— Ето пак — пари! Всичко винаги се свежда до пари!

— Ами всъщност, да, понякога е така.

— Мисълта ми е, Уес, че тези хора просто нямат възможностите на всички останали.

— И никога няма да ги имат, Сам. Може и да е грубо — добре, обаче такъв е животът. А животът просто не е справедлив понякога. Което обаче не значи, че всички останали трябва да се оправят с техните проблеми. Ще бъдат събрани и закарани в приютите, независимо дали искат или не и аз твърдя, че наистина е крайно време.

Без Сам или Уес да забележат, няколко души от опашката — и мъже и жени — се бяха събрали около тях и ги слушаха. Сега един млад хипар каза на Уес:

— Прав си, пич. Положението е извън контрол. Крайно време беше.

Последва хор от подобни мнения. Сам преглътна всичко това, изправи се и огледа обграждащите я лица.

— Просто не мога да повярвам, че чувам това тук, в Сан Франциско — заяви тя. — Срамувам се от всички ви.

И с тези думи си проправи път през тълпата и тръгна по улица Ашбъри, надалеч от приятеля си и тяхното куче.

Сам беше директор на Кризисния център на Сан Франциско за консултации при изнасилвания, който също така се намираше на Хейт Стрийт. Планът й тази сутрин бе да предприемат обичайната си разходка от дома им на Буена Виста с Уес и Гърти, да изпият по чаша кафе с кроасан в „Бей Бийнс Уест“, след което да се отбие в офиса, за да провери дали не е имало някоя среднощна криза, която да изисква вниманието й.

Но сега, тъй като беше толкова бясна и искаше просто да се махне по-далеч от всички реакционери, бе започнала да върви в погрешна посока към работата си. За щастие, опашката за „ББУ“ се точеше по Хейт, а не по Ашбъри и беше минала само около половин пресечка нагоре по хълма, преди да спре и да тръгне обратно, осъзнавайки, че може да тръгне по тясната уличка, която минава зад складовете на Хейт Стрийт, за да избегне тълпата и ще излезе на следващата пресечка на път за офиса.

Но първо спря за минута, не само за да си поеме дъх, но и да се опита да се успокои. След изключително трудното начало на връзката им, тя и Уес не се бяха карали истински за около шест или седем години. Тя бе започнала да вярва, че той наистина е нейната сродна душа и споделя мнението й за почти всичко, най-вече за политика. Но сега разбра, че очевидно не беше така.

Това я шокира.

Добре знаеше, че тя е от хората, които консерваторите биха нарекли „луди“. Определено не й се случваше често да се съмнява в правотата на своите възгледи. Беше в началото на четирийсетте и вече бе видяла достатъчно от света, за да знае, че доларът е основният проблем. Военната/индустриална фикс идея. Големият нефтен и корпоративен глобализъм. Републиканците.

Но ето го Уес, който беше член на Зелената партия и мразеше хората от дясното крило също толкова, колкото и тя, сега спореше с нея за нещо, за което тя в сърцето си бе сигурна, че е напълно нередно. Не можеш просто да изоставиш всички тези бездомни хора, които все пак бяха дошли в Сан Франциско точно заради благоприятната политическа обстановка. Това щеше да бъде най-ужасната примамка и смяна на тактиката, които можеше да си представи. Трябваше да поговори с него, но след като и двамата вече са се успокоили.

Сам пресече до място, където нито Уес, нито някой друг от опашката можеше да я види, и тръгна надолу по хълма. Беше от типа чисти утрини, които повечето хора очакваха, когато посещаваха Сан Франциско през традиционните летни месеци. Тези хора доста често си тръгваха много разочаровани заради непрекъснатата мъгла и суровостта на времето тук. Но днес сутрешното слънце оцветяваше покривите в златисто. Температурата вече беше към петнайсет градуса. Щеше да бъде един идеален ден.

Тя стигна до алеята, примижавайки от яркото утринно слънце, когато се появи точно примерът за нещото, което обсъждаха двамата с Уес — чифт крака се подаваха от задната врата на „Бей Бийнс Уест“. Тъй като не искаше да събужда горкия бездомен мъж, Сам мина на разстояние от него и го погледна съвсем за кратко, докато заобикаляше мястото, където бе заспал.

Но нещо в позата на тялото я спря. Не изглеждаше като нормална поза, главата беше подпряна на вратата. Тя просто не можеше да си представи как някой би могъл да заспи така. Изглеждаше сякаш по-голямата част от тежестта му беше на лявото му рамо, но под него туловището му изглеждаше обърнато в много странна стойка — двата крака сочеха нагоре, сякаш лежеше по гръб.

Сам се приближи и забеляза тънка линия течност, започваща от бетона, която след това се стичаше в процепа между циментовата веранда и асфалта на улицата. В сутрешното ярко слънце можеше да й се стори и като вода. Но още няколко крачки я приближиха достатъчно, за да премахнат всяко съмнение в тази насока — блестящото мокро нещо беше червено.

Тя се наведе, заслони с ръка очите си срещу блясъка и погледна лицето на мъжа; лице, което познаваше и очакваше да види и тази сутрин зад бара на „Бей Бийнс Уест“ както обикновено.

Ръката й, вече разтреперана, се озова пред устата й.

З.

Няколко минути преди седем и половина един сержант инспектор от отдел „Убийства“ на име Даръл Брако спря на Ашбъри. Той измъкна подвижната синя лампа, прокара кабела й през страничното стъкло и я закрепи на покрива, за да е спокоен, че ако мине някой от хората, които се грижат за апаратите за паркинг, ще види, че това е полицейска кола и няма да му напише глоба. Просто за да се презастрахова обаче, остави визитката си върху таблото на понтиака. Знаеше от горчив личен опит, че дори и тези предпазни мерки може да са недостатъчни.

Тълпа от приблизително шейсет души бе обградила жълтата лента, с която се обозначаваше мястото на местопрестъплението и която хората от отговарящия екип бяха прокарали през началото на уличката и още веднъж по-надолу. Брако видя, че ванът на следователя по смъртните случаи още не беше наоколо, но две черно-бели коли от патрулиращите екипи бяха спрели и хората помагаха да се обгради мястото, за да държат настрана любопитните зяпачи.

Извадил значката си, извинявайки се на хората, които разбутваше, той си проправяше път през тълпата и най-сетне мина под лентата. Брако беше доста сериозен тип, който не приемаше глупости и подигравки и не изпита особени проблеми, докато минаваше — четирийсет и две годишен, малко по-нисък от един и осемдесет, гладко избръснат, с лъснати обувки. Той кимна на двамата униформени полицаи, които пазеха реда на местопрестъплението.

В близост до трупа, така очевидно проснат на земята до задната врата на едно от местните заведения, друг човек в униформа — с вече сивееща коса и оформящо се коремче, несъмнено лейтенантът от управлението — стоеше и разговаряше с новия партньор на Брако Дебра Скиф. Дебра беше на трийсет и осем, пясъчната й коса бе подстригана късо и имаше много хубаво строго лице, което изглеждаше още по-строго, когато не носеше грим. Точно поради тази причина тя не слагаше грим никога.

Брако показа значката си и протегна ръка за поздрав.

— Как сте, лейтенант? Даръл Брако.

— Бил Банкс.

— Приятно ми е да се запознаем. Благодаря, че сте удържали крепостта. Пропуснах ли нещо забавно дотук?

Скиф отговори, клатейки глава отрицателно:

— Чакаме техниците. Историята на живота ни, а? Човек си мисли, че тези хора поне ще имат благоприличието да бъдат застреляни през обичайното работно време. Обаче ето на, първото нещо, което ти се случва в почивните дни. С времето, което отнема на техниците да си натоварят нещата и да тръгнат, може да не пристигнат и до обяд. — Тя се обърна към Банкс: — Но ние с Даръл можем да се оправим тук, лейтенант, ако искате да се върнете в управлението или да си отидете у дома. Решението си е ваше.

Банкс се огледа.

— Благодаря, но ако не възразявате, мисля да поостана още малко. Да видя накъде отива всичко това.

— Тъкмо ми казваше, че познава мъжа — обясни Скиф.

Лейтенантът кимна и добави:

— Всеки в квартала го познава. Дилън Воглър. Той управляваше това място.

— И кое място е това по-точно? — попита Брако.

— Заведението, „Бей Бийнс Уест“. Заема целия ъгъл. — Банкс посочи с ръка. — Той е подпрян до задния му вход в момента. Също така тъкмо показвах на инспектор Скиф, вижте на страничната стена тази дупка в мазилката…

— Куршумът. Но… — Брако се приближи, за да погледне по-отблизо.

— Какво? — попита Скиф.

Брако, с лице на сантиметри от стената, отбеляза:

— Няма кръв?

Скиф, сега застанала до него, посочи надолу и каза:

— Раница.

— Раница — повтори и Брако. — Това трябва да свърши работа. — След което клекна.

— Даръл — започна Скиф с предупредителни нотки в гласа си. Той вдигна ръка.

— Няма да го местя, Дебра. Ако очите не ме лъжат, в този калъф на колана му има мобилен телефон. — Той разлепи коженото капаче. — Аха!

Брако извади устройството от калъфа, отново се отдръпна назад и го отвори.

— Лед? — попита Скиф.

Натискайки бутоните на телефона, Брако кимна.

Банкс погледна от Брако към Скиф.

— Лед?

— При спешен случай — отвърна тя. — I.C.E.1 Казват на всички да го запишат в телефоните си. Ти не си ли?

Банкс поклати глава.

— Късметлия съм, ако въобще успея да заредя проклетото нещо.

— Ето го. — Даръл натисна бутона за избиране и постави телефона до ухото си. — Здравейте — каза след един кратък момент и после се представи. — Обаждам се, защото вашият номер е записан за спешни случаи на телефона на човек на име… — той погледна въпросително към Банкс и името отново му беше казано от лейтенанта. — Дилън Воглър. — Брако направи пауза и се заслуша. — Да. Да — каза. — Опасявам се, че е така. Ами в момента се намирам в уличката зад работното му място. Разбира се. Просто кажете на полицаите коя сте и те ще ви пуснат. Не, не бихте искали да водите детето си. Да изпратим ли някой до вас да ви вземе? Добре тогава. Добре. Няма нужда да бързате, госпожо. Ще бъдем тук.

Докато затваряше телефона, сви рамене и въздъхна тежко.

— Съпругата. — Наклони глава, погледна часовника си и се обърна към Скиф: — Не е зле за почивните дни. Вече има сирена.

Докато първите полицаи пристигнат, вече нямаше съмнение, че Дилън Воглър е напълно и абсолютно мъртъв — нито следа от пулс, кожата леко топла на допир, а очите отворени и нереагиращи на светлина или други дразнители. Въпреки това първите полицаи, които дойдоха с обикновена полицейска кола, докараха и медицински техници, за да се произнесат за смъртта. Фотографът направи към трийсетина снимки, които да запечатат сцената, преди някой друг изобщо да се е докоснал до тялото.

Зад Брако и Скиф екипът по разследванията от трима души, водени от Ленард Фаро, продължаваше да претърсва алеята и околностите за доказателства, въпреки че още в първите няколко минути, след като пристигнаха, бяха повикали Фаро да идентифицира и прибере като доказателство един полуавтоматичен пистолет Глок, калибър .40, с който скоро бе стреляно, и един месингов куршум, заключавайки, че вероятно е от пистолета. След като ги погледа как обикалят и ръчкат наоколо и след като пусна помощник следователя по смъртни случаи и фотографа да си свършат работата, най-сетне Брако се добра до трупа.

Първото нещо, което направи, бе да свали светлосинята раница от гърба на Воглър, за да може да го обърне и да погледне къде е попаднал изстрелът или изстрелите. След това обърна и раницата, за да е сигурен в мястото на дупката от куршума. И ето го — високо горе в плата, близо до мястото, откъдето куршумът бе напуснал тялото на Воглър, обградено с цвета на кръвта, която Брако търсеше и не успя да открие по-рано при дупката в мазилката. След като завъртя раницата и видя съответстващата дупка от другата й страна, той се обърна и клекна до партньора си.

— Обичам да отварям подаръци.

Брако дръпна ципа, докато отвори цялото отделение на раницата и я задържа отворена.

— Хм, виж ти! — възкликна Скиф.

— Това и правя.

Раницата беше пълна до две трети с пликчета марихуана с размера на сандвич. Брако извади едно от тях, отвори го и го подуши, след което го подаде на партньора си.

— Само не разбирам — подхвърли той, — защо не са ги взели.

— Може би не са знаели, че са тук — предположи Скиф.

— Със сигурност не са знаели. Не може да са знаели, че тук има толкова много трева и просто да са я оставили. Това би обърнало цялата ми представа за света с главата надолу.

Някой го потупа по рамото и Брако се поизвърна.

— Съжалявам, инспекторе — каза Банкс, — но съпругата му пристигна.

Брако кимна и въздъхна, след което се изправи.

— Скрий раницата — поръча на Скиф. — Нищо не знаем за никакви раници.

— Ясно — отвърна тя.

Дебра Скиф остави раницата на асфалта там, където нямаше да се вижда — зад колата на отряда на Банкс. Когато се обърна, забеляза, че партньорът й вече е отишъл да посрещне вдовицата, застанала съвсем близо до лентата, която ограждаше мястото на местопрестъплението, и до един униформен полицай.

От мястото, където беше Скиф сега, жената й се видя млада и много хубава. Черната й, все още мокра — сутрешния душ? — падаща до раменете коса оформяше лице на бледа красота — с широки тъмни очи, очертани скули и червени устни. Носеше широка фланелка с дълги ръкави, затъкната в дънките, но тя не успяваше да прикрие нито бюста й, нито тънкия й кръст.

Но когато се приближи, Скиф видя още нещо около очите й — подутина, която можеше да е от плач, но можеше да има и друг източник. И под нея не се ли забелязваше един избледняващ вече жълтеникав слой по кожата? Стара или не чак толкова стара синина?

— Мога да видя, че е той и оттук — казваше тя на Брако. Лявата й ръка — без халка — се доближи до устните й. — Не знам дали ще мога… дали трябва да се приближавам.

— Всичко е наред, госпожо Воглър — намеси се Скиф в разговора, като се представи на жената и постави ръка на рамото на Брако.

— Аз не съм госпожа Воглър — моментално я поправи тя. — Името ми е Джанси Тикнър. Не сме женени. Не бяхме женени. Но ме наричайте просто Джанси, става ли? — Раменете й увиснаха. — Господи.

Скиф искаше да я отклони от спонтанната й реакция.

— Партньорът ми спомена за дете, когато говори с теб.

Госпожица Тикнър кимна.

— Синът ми Бен. Оставих го при наемателя ни. Добре е.

Очите й се върнаха на тялото.

— Господи, как се случи това?

— Все още не знаем, госпожо — каза Брако. — Открихме пистолет. Съпругът ви притежаваше ли оръжие?

Джанси Тикнър запримигва срещу слънцето за момент.

— Не можеше.

— Не можеше? Защо? — попита Скиф.

Лицето на Джанси пребледня. Погледна от единия инспектор към другия.

— Лежа за известно време в затвора, когато беше по-млад.

— За какво? — попита Брако.

Тя сви рамене.

— Беше шофьор при един обир. Единствения път, когато е правил нещо подобно. Та, както и да е… влезе в затвора. И после нямаше право да притежава оръжие.

Скиф хвърли бърз поглед на Брако. Имаше истинска разлика, и двамата го знаеха, между това да попаднеш в ареста, което значеше да отидеш в килиите на полицейското управление в центъра на града, и между това да лежиш в затвора. Затворът си означаваше труден период и в Сан Франциско — столицата на пуснатите под гаранция престъпници в Западния свят — време, прекарано в пандиза силно противоречеше на описанието на Джанси, че това е било единственото провинение в живота на Дилън Воглър.

— Джанси — започна Скиф, — видя ли Дилън, преди да тръгне за работа тази сутрин?

— Не, стана рано с Бен, нашето момче. Понякога ме оставя да поспя до късно през почивните дни. — Тялото върху асфалта отново привлече погледа й.

Брако попита:

— Дилън имаше ли някакви врагове, за които да знаете? Някой да му е бил ядосан?

— Не наистина, не. Предполагам, че е възможно, но той нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.

— Може би е уволнил някого наскоро? — предположи Скиф. — Или нещо подобно?

— Не. Персоналът се състои от около десет души и всички работят тук открай време. — Тя поклати глава, отхвърляйки тази мисъл. — Каквото и да е било, сигурна съм, че не е било свързано с работата му. — Очите й се приковаха към вратата. — Може би някой го е ограбил.

— Портфейлът му беше в него — каза Брако. — Мобилният телефон. Нямаше следа от грабеж.

— Може би са искали да му вземат нещата, но нещо ги е изплашило.

— Възможно е — рече Скиф.

— Какви неща? — попита Брако.

Джанси затвори уста, облиза устни и премести тежестта си на другия си крак.

— Не знам. Каквито казахте — телефона и портфейла му. Такива неща.

Брако реши да премълчи.

— А нямаше ли нещо друго, което да си заслужава да бъде откраднато и което би могло да не е очевидно за нас? Часовник може би?

— Не мисля така, не. — Тя отново обърна глава към тялото. — Не можете просто да го оставите да лежи тук!

— Няма, Джанси — успокои я Скиф. — Следователят е готов да го откара в моргата в момента, в които ние си свършим работата. — Тя сниши глас и се приближи: — Можеш да си спестиш едно трудно пътуване до центъра, ако пожелаеш да потвърдиш, че си го идентифицирала сега. Ще бъда точно до теб, ако мислиш, че можеш да се справиш.

Джанси хапеше долната си устна и след известно време все пак кимна, като постави ръката си в тази на Скиф.

— Не ме пускай — прошепна тя, — в случаи че падна или припадна, или нещо подобно. Моля те.

— Държа те.

— Добре, да вървим.

След като „Бей Бийнс Уест“ беше затворено, Скиф каза на партньора си да се срещнат на едно място, което обичаше — на Ървинг Стрийт, западно от 19-то Авеню — и което предлагаше закуски от около осемдесет години. Тя и Брако бяха партньори само от шест месеца и все още всеки от тях имаше свои любими свърталища, за които другият не знаеше.

Както обикновено, мястото беше претъпкано; но също както обикновено персоналът обслужваше клиентите сръчно и бързо. Така че чакането за масата на Скиф не трая повече от десет минути. Тя тъкмо бе отпила първата си глътка кафе, когато Брако влезе, откри я сред другите посетители и започна да си проправя път към масата. Щом седна, Скиф остави чашата си.

— Какво те забави толкова?

Обичайното слънчево настроение на Брако бе напълно помрачено. Той едва не започна да бълва огън, но накрая само поклати глава с потъмнели очи.

— Не искаш да знаеш.

Тя отпи от кафето.

— Написали са ти още една глоба.

Брако заговори разпалено:

— Те са абсолютни и пълни идиоти, Дебра. Ще разбера кой я е написал и този път ще го пипна.

— Или нея — вметна Скиф, — не забравяй да кажеш „или нея“.

— Никога не бих, разбира се, не и в истинския си живот. Но просто не ме интересува дали е „той“ или „тя“. Ще пипна тая гад, която и да е. Ти не получи ли глоба?

Тя само вдигна рамене.

— Обаче ето… Аз паркирах на улицата с лампата на тавана и проклетата си карта на таблото. Нали знаеш, „Брако, убийства“, със значката и всичко останало. Мислиш ли, че е възможно да не знаят, че „убийства“ всъщност е отдел в полицейското управление? Може би смятат, че „убийства“ е като името на някоя служба за борба със селскостопански вредители.

— Не бих изключила тази възможност.

Брако въздъхна тежко.

— Не е правилно, Дебра. Просто е толкова ужасно обезсърчаващо.

— Така е, съгласна съм.

— Няма да пиша друга бележка за поредната скапана глоба като тази.

Глобите за паркиране, оставяни на граждански автомобили, задължаваха служителите да попълват формуляр, в който да опишат с подробности защо нарушението не е можело да се избегне и следователно защо е простимо.

Началникът на полицията бе издал общо нареждане. Всеки полицай, който получеше глоба, трябваше да попълни формуляра, преди да му е свършила смяната.

Много често служителите не можеха да бъдат безпокоени, разбира се, така че на около всеки шест месеца те получаваха бележка с напомняне, което трябваше да разпишат и да върнат, признавайки в бюрократичен стил — официално, — че на практика нарушенията за паркиране са също толкова важни, колкото убийствата.

— Аз също не бих я писала, Даръл. Обади се на тези копелета. Защо не я занесеш при Глицки в понеделник и не го оставиш той да се оправя?

— Ще откачи. Той мрази тези неща дори повече от мен.

— Да, но заради това на него му плащат големите пари.

— Права си. А и какво друго върши така или иначе, нали?

Сервитьорът се появи до лакътя му и Брако погледна нагоре.

— Е, какво става за ядене тук?

Две минути по-късно, когато яйцата му вече бяха поръчани, Брако разбърка собственото си кафе и погледна през масата към партньора си.

— Е, какво ще кажеш за жертвата ни?

— Мисля, че е ударил Джанси.

— Как ти хрумна?

— Бузата й не изглеждаше добре. Дори и под сълзите. Не го е обичала, поне така смятам. Видя ли как говореше за него? „Нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.“ Това не са думи на жена, която обича мъжа си.

— Значи е знаела за тревата?

— Разбира се. Как би могла да не знае?

— Забеляза ли, че не каза нищо за раницата?

— Може да не е знаела, че я е взел. Нали не го е видяла, когато е излязъл, помниш ли? Но както каза ти, убийството не е било заради тревата или който го беше направил, щеше да я е взел.

— Ако е знаел. Ако е бил „той“.

— Е, да. Прав си.

Сервитьорът им пристигна с чиниите им и двамата инспектори се съсредоточиха върху храната за момент, преди Брако отново да се обади:

— Вярваш ли й за пистолета?

— Не, изобщо. Питам я дали мъжът й притежава оръжие и тя ми отговаря, че нямал право. А не, че не е притежавал.

— Чух това. Значи е бил застрелян със собствения му пистолет?

— Ще разберем достатъчно скоро, но аз залагам на това.

— Познавал ли е убиеца?

— Може би. — Тя предъвква храната известно време. — Но така или иначе нямаше следа от борба. Дал е на някого собствения си пистолет и той го е застрелял с него? Как ти се връзва това?

— Не знам. — Брако остави вилицата си на масата. — Всъщност може да е Джанси.

— Доста е рано за подобно предположение, но може и да е тя. — Скиф поразбута малко храната в чинията си, преди да погледне към партньора си. — Трябва да претърсим къщата.

— Знам. — И после Брако добави: — Като вчера.

4.

Джоан Тикнър седеше до съпруга си в гостната на дъщеря си и държеше внука си Бен в скута си.

Джанси се върна обратно в стаята зад мъж и жена — и двамата облечени цивилно, но с много професионално и сериозно излъчване.

— Мамо, татко — каза тя, — това са инспектори Брако и Скиф от полицейското управление.

При представянето Уейн Тикнър стана, за да се здрависа с новодошлите, а Бен се измъкна от ръцете на баба си и пристъпи напред, за да направи същото.

Брако застана на едно коляно и подаде ръка на Бен.

— Как си, здравеняко?

— Добре. Ще разберете ли кой застреля татко ми?

— Ще се опитаме, Бен. Наистина ще се опитаме. — След това погледна към майката на Джанси. — Но ще ни трябва малко време за възрастни, за да поговорим сериозно, преди да се захванем за работа.

Схващайки съобщението, жената се изправи.

— Хайде, Бен, ела с баба да си намерим нещо за хапване в кухнята. Как ти звучи?

В момента, в който излязоха от стаята, Уейн попита:

— Разполагате ли вече с някакви следи?

Брако кимна.

— Ами всъщност може и да имаме или поне може да се каже, че има откъде да започнем. — Вече обръщайки се към Джанси, той продължи: — Дилън носеше раница, пълна с марихуана. Знаеше ли нещо за това?

Тя отвори уста, след което я затвори. Най-накрая отговори:

— Не знаех, че е носил със себе си тази сутрин, но не ме изненадва, не. Понякога я продаваше. Исках да спре. Помолих го да спре. Но той казваше, че не вредяло на никого и че се нуждаем от парите.

— Ама че задник — обади се Уейн.

— Татко.

— Да излага Бен и теб на такъв риск. Какъв глупак.

Скиф се обърна към бащата:

— Имали ли сте и други проблеми с него, господин Тикнър?

— Може и така да се каже.

— Татко! — повтори Джанси. — Това е достатъчно, ясно? Той е мъртъв. Каквото и да е направил, сега е минало. Нека просто оставим нещата така, става ли?

Но Брако не беше съгласен.

— Какво друго е правил, господин Тикнър?

Уейн погледна дъщеря си и поклати глава.

— Защо да не научат какъв беше той наистина, Джанси? Че не беше добър баща за Бен? Или за това, че те биеше?

— Не ме биеше! — Тя се обърна към Скиф и я погледна в очите. — Не ме биеше — повтори вече по-меко. — Удари ме един-два пъти, това е всичко.

— Наскоро? — попита Брако.

— Преди няколко седмици, говорехме за цялата история с марихуаната и той се ядоса. Но не беше истински бой. Просто побесня за минута. Не бе кой знае какво.

— Не, не беше кой знае какво — намеси се Уейн саркастично, — особено преди шест месеца, когато тя и Бен се преместиха при нас за две седмици.

— Той бе под голямо напрежение тогава — оправда го Джанси. — Не беше съвършен, добре, но и никой не е, нали?

— Вярно е — каза Дебра. — Всички си имаме своите несъвършенства, но вероятно някое от тях е накарало някой да иска да го убие. Ти си го познавала най-добре от всички. Може би ще успееш да ни помогнеш.

Брако се намеси:

— Някой ядосан ли му беше? Завиждаше ли му?

Нищо.

Скиф попита:

— Джанси, знаеш ли откъде е взимал марихуаната? Ако това ще те успокои — продължи тя, — носим и заповед за обиск с нас.

Изявлението предизвика известна реакция.

— За какво?

Брако се намеси:

— Дилън е отивал към работата си оттук. Което означава, че тревата най-вероятно е била тук предишната вечер. Може да има още. Може също така да има оставени имената на хората, от които я е взимал, или тези, на които я е продавал.

Джанси погледна към баща си, на лицето й се бе изписала нерешителност. Най-накрая се обърна отново към инспекторите.

— На тавана е — каза тя. — Там я отглежда.

Дебра Скиф тръгна по стълбището и се провря през малката пролука в горната част на стената на килера, след което се изправи в топла и влажна стая, окъпана в инфрачервена светлина. Откри ключа за осветлението до пролуката и го натисна, след което подхвърли през рамо на Даръл, които се качваше по стъпалата на стълбището зад нея:

— Просто няма да повярваш.

Брако промуши глава през отвора.

— Леле майчице — възкликна той.

Таванското помещение, което се простираше върху цялата плоча, беше пълно с растения в различна степен на растеж — от току-що поникнали, едва подали се стъбълца в кутии от твърд картон до напълно пораснали, почти два метра високи растения, засадени в сандъци. Въздухът бе изпълнен със смолистият аромат на марихуана.

Инспекторът влезе през отвора и докато се изправяше до партньора си, вдъхна дълбоко. Спогледаха се учудено и най-сетне той изпусна дъха си.

— Уау.

— Ти го каза — отговори Скиф. — Колко струва това?

— Десет хилядарки на кило, нали? Поне приблизително. — Той се обърна и огледа помещението, като обърна внимание и на нишите в далечните ъгли. — А тук има цяла джунгла.

Брако се приближи до едно от близките високи растения, протегна се и хвана една от тежките и лепкави пъпки, след което я стисна между палеца и показалеца си. Помириса ръката си.

— Не че някога съм пробвал такива неща, Дебра, и, разбира се, не искам да бъдем прекалено технични, но ограниченият ми опит ми подсказва, че това е една адски добра стока.

5.

Първото нещо, което Брако направи в понеделник сутринта, бе да почука на вратата на кабинета на лейтенант Глицки на петия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.

— Отворено е.

Брако завъртя дръжката, след което бутна вратата.

— Всъщност не беше.

Глицки — мъж с едър кокал, нос подобен на брадва, стар белег между устните и сивееща коса, седеше в полумрак — лампите в стаята бяха загасени и щорите спуснати. Лактите му почиваха на празното му бюро, а ръцете му покриваха устата. Дори когато половината му застрашителен лицеви арсенал беше покрит, и само очите на Глицки можеха да свършат работа — те проблясваха като догарящи въглища, прозорец към душата му, обявявайки на всеки заинтересован, че там вътре е наистина страшно.

Днес тези очи спряха Брако на място.

— Добре ли си, Ейб?

Глицки не помръдна нито мускул, все още говорейки зад ръцете си.

— Добре съм. С какво мога да ти помогна, Даръл?

— Може ли да вляза?

— Ти вече си влязъл.

Брако стоеше с ръка върху дръжката на вратата.

— Ако моментът е неподходящ…

— Казах ти, че няма проблем. Светни лампите, ако искаш.

— Да, сър — той се протегна към ключа и стаята се изпълни със светлина.

Глицки не помръдна. Най-сетне очите му се раздвижиха и срещнаха погледа на Брако.

— По всяко време — каза той. — Когато ти е удобно.

В офиса имаше няколко сгъваеми стола, отворени срещу бюрото на Глицки и още няколко, подпрени на стената под дъската за течащи разследвания на убийства. Брако взе най-близкия и седна отгоре, изваждайки сгънат лист хартия от един от горните си джобове.

— Ами, сър — започна той, — не знам колко точно сте чули засега, но имахме стрелба на Хейт в събота сутринта.

— Воглър.

— Именно. Ние с Дебра го поехме и аз пристигнах там към седем и трийсет и нямаше къде да паркирам, затова спрях на Ашбъри…

— И ти лепнаха глоба.

— Да, сър. Отново. — Той се размърда напред в стола си и постави листчето с глобата върху бюрото. — Там е работата, че някой трябва да говори с тях и да ги накара вече да престанат с тези шибани простотии.

Глицки свали ръцете си, на устните му се изписа израз на отвращение.

Брако, чийто ментор беше Глицки в първите му седмици на служба в „Убийства“, знаеше за омразата на лейтенанта към псувни и ругатни не по-зле от всеки друг в управлението и се поправи:

— Знаете какво имах предвид.

Раменете На Глицки се вдигнаха и отпуснаха.

— Колко стават с тази?

— За мене? Шест или седем за тази година. Някои от другите момчета може да имат и повече. Реших, че трябва да говоря с вас.

Глицки преплете пръсти на бюрото пред себе си.

— Мислиш ли, че това е важно?

— Да, сър. Мисля. Стига толкова.

Глицки кимна.

— И какво по-точно искаш да направя?

— Ами, първо, нека тези глоби да бъдат заличени. Аз съм навън по цял ден и се опитвам да си върша работата, а вместо това трябва да спирам и да попълвам този проклет формуляр. Просто не е правилно, Ейб. Затова си помислих, че може би можеш да говориш с някой от пътното и да договорите нещо като правило, че не могат да ни лепват глоби ей така. Кажи им, че много скоро ще започне да отнема от времето ни за тренировки за чувствителност2. Това би трябвало да свърши работа.

— Добра идея, Даръл. Постоянно ме питат как мога да улесня работата им и най-накрая ще имам какво да им кажа. — Глицки се почеса по брадата. — Или пък, като алтернатива, разбира се, ти можеш да попълниш формуляра. Или да отидеш сам до пътното, да се сприятелиш с който там ръководи нещата в момента и да изложиш случая си. Това също би трябвало да свърши работа.

Брако не се предаде и продължи:

— Помислих, че ако идва от по-висока инстанция…

— Виж сега, Даръл, ще повдигна въпроса на следващото събиране при шефа, което е след около два часа. Сигурен съм, че ще му отделят цялото време, което заслужава. Междувременно — Глицки посочи листчето — ти се занимавай с тази конкретна глоба. Повикай някой репортер, може би Джеф Елиът, накарай го да дойде и да напише материал за „Градът говори“. — Лейтенантът внезапно се оттласна назад от бюрото и се изправи. — Още не съм те записал на дъската.

Отиде до бялото табло с надпис „Течащи разследвания на убийства“ и написа името ВОГЛЪР в колонката за жертви, след това БРАКО/СКИФ под „инспектор“. Завършвайки, той направи крачка назад към бюрото си и се облегна на ръба.

— Докъде сте стигнали с това?

— Няколко стъпки след никъде, но само толкова. — Брако осведоми Глицки за някои от основните им следи: липсата на следи от борба, раницата, пълна с марихуана, очевидното оръжие на убийството в уличката. — Заради дрогата получихме заповед за обиск и претърсихме къщата му в събота следобед. И познай какво? Човекът имаше цяла градина за трева на тавана си.

Брако изчака за ответна реакция — кимване или нещо, което да признае откритието му. Но Глицки просто се взираше над главата му, кръвясалите му очи изглеждаха празни и стъклени.

— Ейб?

— Да. — Върна се към реалността. — Какво?

— Таван, пълен с трева.

— Хубаво — каза Глицки.

— Да, и ние така си помислихме. Да не казвам нищо за компютърните му файлове. Човекът си е държал доста добър списък на клиентите, и жена му — живеели са заедно, но не са женени — не се беше сетила да ги изтрие, преди да пристигнем.

— Значи е знаела. — Глицки отново се вторачи в тавана.

Брако кимна.

— Ами да. Междувременно тя, приятелката — Джанси, се е изнесла оттам с детето, обратно при родителите си, преди около шест месеца за малко.

— Защо е било това?

— Просто са изглаждали разни работи във взаимоотношенията си, ако й вярваш. Дебра не й вярва. — Отново, тъй като не получи нищо наподобяващо нормална ответна реакция от Глицки, Брако зачака. След няколко секунди, продължи да докладва: — Той я е биел. Сър?

— Биел я е. Да. Продължавай.

— И заради тревата, която все още беше в раницата, започваме да клоним към някакъв друг мотив, може би личен. Може би например й е писнало да я удрят. На Джанси.

Глицки кимна вяло.

— Алиби?

— Това е другото нещо. Имат наемател, които живее в стая зад гаража им. Младеж, студент в медицинската академия. Робърт Трип. Тя твърди, че е бил с нея. Тръбата в кухнята се била запушила. Той й помагал.

— Добре.

— Ами добре, с изключение на това, че говорим за шест и трийсет в събота сутрин.

— Доста рано — отвърна Глицки.

— И ние така решихме. Междувременно Воглър, жертвата, е работел по цял ден, шест дни в седмицата.

— Значи мислиш, че Джанси и Трип са били заедно?

— Не е невъзможно на теория.

— И какво следва?

— Ще говорим с него, ще видим дали историята за алибито ще издържи. Ако не, ще се върна и ще притисна Джанси доста здраво. Но в случай че тревата е замесена по някакъв начин, Дебра има списъка с клиенти и в момента работи по него.

— Държал си е списък?

— Бил е доста организиран човек. Имена, номера на телефони, малки покупки, замаскирани като продажба на кафе, дати. Разбира се, да докажем, че това е списък с клиентите му за марихуана ще е трудно. Никой няма да си признае, че купува трева.

— Колко са?

— Горе-долу седемдесет. Може да отнеме няколко дни.

— И какво е правил, продавал е стоката от заведението?

— Такава е теорията. Той се е занимавал със заведението и само той се е грижел за него, така изглежда.

— Но не го е притежавал?

— Не. Собственик е Мая Таунсхенд. Ще говорим с нея днес, да видим какво знае, но хората от персонала твърдят, че не я познават и никога не е идвала в заведението.

— Ако е продавал на седемдесет човека, може би цялата работа е, че продава на определена територия.

— Може и така да се окаже. О, и последно, но не по важност, Воглър има досие. Обир през деветдесет и шеста. Джанси твърди, че той само е карал и дори не е знаел какво са правели приятелите му, но аз открих досието и определено не е бил света вода ненапита. Оставили са го да пледира за нещо по-дребно, но ако ме питаш, вече е бил достатъчно навътре в нещата, просто този път късметът му е изневерил.

Глицки прие тази информация мълчаливо. След минута, намръщен от усилието да взема участие, той погледна към Брако.

— А пистолетът на улицата, при Воглър?

— Нямам идея, Ейб, или поне не друга, освен че може би това е оръжието на убийството.

— Може би? Не са ли му направили балистична експертиза?

— Разбира се, че са. Но това е нашият стар приятел Глок с шест патрона. Куршумът отговаря на пистолета, който намерихме. По гилзата няма достатъчно следи за положително идентифициране. Но разполагаме с един Глок .40, от който е стреляно, с един куршум от Глок .40 и с една гилза от Глок .40. И проверяваме регистрациите днес. Има номер.

— Чудесата май нямат край?

— Е, ще видим. — Брако седна отново на сгъваемия стол. — Та, както казвах, много неща могат да прецакат алибито на Джанси, но ако издържи — пак ще сме в начална позиция.

Глицки кимаше и кимаше.

— Сър — започна Брако, — всичко наред ли е?

Ейб помълча отнесено известно време, след това спря поглед на инспектора.

— Наред е — каза. — Всичко е наред.

Студиото на двайсет и шест годишния Робърт Трип представляваше стая във формата на тесен правоъгълник, около десет на петнайсет, залепена за едната страна на гаража. В него имаше облицован тезгях, върху който в дървена поставка се разполагаше касапската колекция от ножове, типична за всеки сериозен готвач — всеки прорез, запълнен с висок клас прибори — нож за дялкане, за обезкостяване, ножове за филе във всевъзможни размери, впечатляващ сатър и точило. Също така имаше мивка и печка с четири газови котлона. Малка душ-мивка и тоалетна в единия ъгъл.

Беше облепил стените с уголемени цветни изображения на детайли от човешкото тяло от медицинската му литература. Двойното легло бе спретнато оправено. Телевизор с плосък екран стоеше на рафт на „Гудуил“ под лавици на „Икеа“, изпълнени с дискове, списания, книги и няколко сгънати дрехи. Едно доста използвано колело висеше от тавана.

Беше малко след два следобед и с предвидимата за Сан Франциско непостоянност на времето, жегата от уикенда бе заменена с арктическа вълна. Спускаше се лека мъгла точно когато Скиф и Брако спираха отпред на улицата.

Сега двамата инспектори седяха срещу Трип, облечен в медицинското си работно облекло, на масата пред самотния прозорец, който гледаше към малък заден двор без трева, ограден със стара кафява ограда.

— Мелачката за боклуци се беше задръстила — заяви Трип. — Вече ви го казах веднъж.

— И ние ти вярваме — отвърна Брако. — Опитваме се да разберем кога точно се е случило, това е. Ти каза, че си бил там в шест и трийсет, нали?

— Горе-долу тогава. Навън беше все още тъмно, така че няма как да е било много по-късно.

Скиф, седнала до масата с кръстосани един върху друг крака, се наклони малко напред.

— И Джанси не се притеснява да те потърси в такъв час?

Младият мъж повдигна рамене и пак ги отпусна. Наболата брада затъмняваше бузите му, а кръвясалите му кафяви очи показваха, че скоро не се е наспивал нормално; тази комбинация прибавяше няколко години към иначе младото му лице.

— Вече бях станал и учех. Това е всичко, което правя. Всеки час, в който съм буден, уча. Както и да е, тя сигурно е видяла, че лампите светят.

— И не е могла да оправи мелачката сама? — попита Брако.

Той отново сви рамене. Това изглежда беше обичайното му маниерничене.

— Бен? Нали познавате Бен? Детето й? Болеше го корем. Той я събудил и й казал, че има проблем точно след като баща му излязъл за работа. Опитвал се е да измие чиниите, които са били оставили в мивката, или нещо такова и тогава тя преляла, а той оставил водата да тече. Мястото беше кочина. Хлапето не приличаше на нищо. — Младежът се усмихна. — Беше една доста мръсна сутрин. Джанси бе леко откачила. И това е всичко.

— Разбира се.

— Какво носеше тя? — попита Брако.

— Кога?

— Когато почука на вратата ти.

— Не знам. Не си спомням. Дънки, мисля, и може би тениска. Защо?

Брако измисли още един въпрос на своя глава.

— Значи е била облечена? Обувки? Чорапи? Яке?

Трип се намръщи.

— Разбира се, че беше облечена. Защо да не е?

Скиф осигури отговора.

— Ако синът й току-що я е бил вдигнал от леглото и е имало авария в къщата, е много вероятно просто да е метнала един халат отгоре си или нещо подобно.

Трип поклати глава нетърпеливо.

— Току-що ви казах, че не си спомням точно как е била облечена. Мислех, че са били дънки и тениска. Това носи обикновено.

— Не би забелязал — продължи Брако, — ако, да речем, е била по халат? Може би си свикнал да я виждаш и по халат.

Трип се облегна назад и кръстоса ръце.

— Какво точно трябва да значи това?

— Означава, че може би си свикнал да я виждаш само по халат. — Брако приближи стола си напред. — Каква точно ви е връзката с нея?

— С Джанси? Приятели сме.

— Приятели с привилегии?

— Питате ме дали спя с нея? Не, не спя. Дали ми харесваше Дилън да я удря? И на това ще трябва да отговоря с „не“. Дали е идвала тук да говори за Бен или за живота си понякога? Да.

Скиф продължи с въпросите.

— Познаваше ли Дилън добре?

Смяната на темата малко позабави Трип.

— Разговаряли сме. Той ми беше хазяин. Не се държеше с Бен или Джанси като хората, но това наистина не ми влизаше кой знае колко в работата. Не мога да кажа, че съм съкрушен да разбера, че са го пречукали. Добро представление изнасяше, но всъщност не беше чак толкова добър човек. Джанси ще бъде много по-добре без него.

— Така — започна Брако с лакти на масата, — значи вече си бил станал, когато Дилън е тръгвал за работа в събота сутринта?

— Не знам кога е отишъл на работа. Но ако е било след четири, бях съвсем буден тук и учех, докато Джанси не ме повика.

— И това е било в шест и трийсет, нали така каза?

— Казах, че не знам точното време. Само че навън все още беше тъмно.

След като инспекторите си тръгнаха, Трип ги последва навън, за да се увери, че наистина си тръгват. Щом запалиха колата и се насочиха надолу по улицата, той отиде до задната врата, отвори я и влезе вътре.

— Джан!

След малко тя стоеше на прага и отиваше към него, а след още секунда вече се намираше в прегръдките му. Стояха така за един доста дълъг момент, докато най-накрая Трип не се отдръпна от нея.

— Най-малкото — каза — подозират нещо. Попитаха ме директно за нас, но казах „не“ и че сме само приятели. А как могат да докажат обратното?

Погледна зад гърба й и продължи:

— Така че от оглушителната тишина съдя, че са приключили и тук.

Джанси кимна.

— Взеха всичко. Всяко листо, всяка пъпка, всяко семенце.

— Господи.

— Всъщност всичко е наред — каза тя. — Винаги мога да започна наново, веднъж само всичко това да отшуми, мисля дори, че ще е най-добре, ако въобще не започвам отново. Инспекторите прибраха всички списъци, на всички купувачи, така че ще трябва да започвам съвсем от нулата. А и знаеш, че ще наглеждат къщата.

— Съмнявам се. Имат по-добри неща за вършене, Джан. Искам да кажа, след като приключат случая. Няма да се върнат и да проверяват тавана отново.

— Вероятно си прав, но дори и така да е. Това не е начинът да изкарваш пари. Може би тъкмо сега започвам да го осъзнавам, когато постоянно живея в страх, че може да те хванат.

— Е, колко ще получаваш от застраховката?

— Триста. Поне за две години напред. Мога да се заема с нещо друго.

— Сигурен съм, че можеш — отвърна той. — Всичко, което пожелаеш най-вероятно.

— И ти нямаш проблем с това?

Трип се засмя тихо.

— Джан, аз ще ставам лекар. Ще изкарвам много пари. А ти ще можеш да се занимаваш с каквото поискаш. — Той я придърпа обратно към себе си. — Та, къде е нашият малък Бенджамин?

— Още е при нашите.

— Значи сме сами? Какво чакаме тогава?

6.

Домът на Мая Таунсхенд беше малко по-скъп дори от обичайното за престижния квартал. Зад изваяната розова градина се извисяваше четириетажна къща на просторния североизточен ъгъл на Грийн и Дивисадеро. Зад него стръмният склон падаше отвесно надолу към морето, което значеше, че всички задни и разположени западно прозорци на Мая Таунсхенд — всичките четирийсет и шест от тях — имаха убийствена гледка към залива, към ръждиво червения мост Голдън Гейт и към яхт-клуба.

Беше имот за много милиони и застанал пред него, Брако подсвирна.

— В кафето имало повече пари, отколкото си мислех.

Скиф се бе вторачила в необятността на къщата и клатеше глава.

— Това не са пари от кафе, Даръл. Освен ако тя не притежава и „Старбъкс“. Но ако го притежаваше, и „Бей Бийнс Уест“ щеше да се нарича Старбъкс, нали? Няма начин да не предпочете името на търговската марка.

Наближаваше един часа, шизофреничната температура отново бе скочила над трийсет градуса. Лек бриз, едва достатъчен за да разроши леко косата на Скиф, намекваше за нова смяна във времето. Но засега навън беше приятно.

На богато украсената резбована врата имаше звънец с осем различни тона.

— Господи, благодарим ти. Скланяме глави.

Скиф обърна глава към него.

— Какво?

— Тези звънци. Песента, която върви с тях. „Господи, благодарим ти. Скланяме глави, ти ни наблюдаваш.“ Тя е католичка.

— Може би, но на фериботната гара свири същата мелодия, ако не си забелязал.

— Сигурно е някакъв заговор на Ватикана.

Преди Скиф да успее да отвърне с подобаващо остроумие, вратата се отвори и разкри привлекателна тъмнокоса жена в началото на трийсетте, която беше облечена сякаш никога не бе чувала за „Хай Ашбъри“ или дори за сини дънки. Всъщност носеше уголемен, направен за възрастни вариант на униформата на Католическото девическо училище — карирана пола и бяла блуза под вълнен пуловер. Къдравата й коса падаше до раменете. Зелени очи, безупречна кожа.

Брако и Скиф не и бяха съобщили точно кога или дори дали щяха да идват.

Скиф бе говорила с нея по телефона за кратко през почивните дни и й беше казала, че полицията може да я потърси, за да я разпита за Дилън Воглър и бизнеса, който притежава, но умишлено се бе въздържала да определи точна среща. Разбира се, съществуваше възможността Мая да не си е вкъщи, ако просто се изтърсят така, но пък беше за предпочитане пред варианта тя да успее да говори с адвоката си или да се замисли твърде сериозно колко точно информация желае да сподели с инспекторите.

— Здравейте — каза младата жена. — Мога ли да ви помогна?

Брако вече беше извадил документите си.

— Полицейски инспектори сме, мадам. Отдел убийства. Удобно ли е да поговорим? Става дума за Дилън Воглър.

— Естествено. Разбира се. — Тя отстъпи назад, може би поради невъзможността да се сети набързо за извинение защо сега не е подходящ момент — и ги покани вътре през огромно фоайе с десетметров таван.

Скиф спря, изумена от панорамата, разкриваща се през огромните прозорци. Очевидно реакцията й не беше нищо ново.

Мая спря и представи гледката, сякаш и принадлежеше.

— Знам — рече. — Големи късметлии сме.

— Сигурно успявате да продадете доста кафе — подхвърли Брако.

Контраалтовият смях на Мая звучеше непресторен.

— О, това не е от „Бей Бийнс Уест“. Заслугата е изцяло на Джоуел, съпруга ми. Занимава се с недвижимо имущество. Заведението е повече или по-малко нещо като хоби за мен, да се записвам с някаква работа.

Скиф се приближи към нея и каза небрежно:

— Разбирам, че не прекарвате много време там.

Мая кимна.

— Да, вярно е, съвсем малко. Но пък се грижа за повечето от книжата, одобрявам поръчките, разписвам чековете със заплатите, подобни неща. — Тя сви рамене извинително. — Може и да не е съвсем така, но поне се чувствам ангажирана. Хубаво е да имаш нещо, с което да се занимаваш, освен децата и домакинската работа. Може би вие го знаете.

Нито Скиф, нито Брако бяха женени, така че може би не знаеха. Брако продължи разговора от преди малко:

— Но заведението все пак изби вложените в него пари?

— О, дори много повече. Миналата година събирахме по около 40 хиляди месечно. Всъщност се оказа истинска малка златна мина, като се имат предвид всички вложения в него. На хората наистина им харесва.

Изведнъж леко се смръщи.

— Извинете. Каква домакиня съм само. Всички стоим прави. Искате ли да седнете? Да ви донеса нещо за пиене — кафе или нещо друго?

— Ще поседна наистина — Брако се нагласи върху една табуретка. — Нищо за мен, благодаря.

Скиф пък седна върху единия край на претъпкания и украсен с цветя диван.

— За мен също нищо, благодаря.

За още секунда или две Мая постоя в очакване, след което сви рамене и се настани на другия край на дивана.

— Ами целият този разговор за бизнеса за мен е интересен, разбира се, но не заради това сте тук. С какво мога да ви помогна?

Скиф хвърли бърз поглед на Брако и той леко започна:

— Добре, нека първо се отървем от трудните работи. От колко време Дилън Воглър беше управител на „Бей Бийнс Уест“?

Мая почти се усмихна.

— Това не е трудно. Започна при нас още с откриването на заведението, което беше преди десет години, и стана управител на пълно работно време около две години по-късно.

— Знаехте ли — продължи Брако, — че е продавал марихуана от работата си в „Бей Бийнс Уест“?

Всички следи на жизненост напуснаха лицето й.

— Да си призная, бях чувала подобни слухове.

Тя погледна към Скиф. Инспекторката й кимна.

— Очевидно се оказаха истина. Отглеждал е висококачествена марихуана на тавана си. Раницата му беше пълна с нея, когато е бил застрелян. В дома му открихме списъци на около седемдесет редовни клиенти, с около двайсет от които вече разговаряхме. Продавал я е от заведението.

Ръката на Мая се стрелна към устата й.

— Не съм знаела, че е било толкова…

— Значи — Брако продължи натиска, — не сте знаели, че той е имал криминално досие?

Веждата й се повдигна, когато се обърна рязко към него:

— Всъщност да. Знаех. Но това беше много отдавна.

— Преди да е започнал да работи при вас.

— Точно така.

Брако я попита дали е знаела за досието на Дилън, когато го е назначавала на работа.

— Разбира се.

— Разбира се? — учуди се Скиф.

Мая кимна.

— Бяхме приятели. Бяхме приятели в университета. Знаех, че е направил грешка, но вече си бе платил за нея и аз имах възможност да му помогна отново да си стъпи на краката. Не ми изглеждаше рисковано. Той беше добър човек и всички го харесваха. И бе идеален управител през цялото това време. — Тя направи пауза. — Не мога да повярвам, че е продавал дрога от моето заведение.

— Това е доказано почти със сигурност, мадам — каза Брако. — Имате ли нещо против да ни кажете колко пари изкарваше като ваш служител?

За първи път Мая показа нежелание да отговори. Гърбът й се стегна за секунда.

— Не виждам какво общо може да има това.

— Така или иначе — рече Скиф, — може да ни спести известно време.

Все още скована на ръба на дивана, но вече без усмивка на лицето си, Мая сведе поглед към ръцете в скута си.

— Изкарваше деветдесет хиляди годишно. Седем хиляди и петстотин на месец.

— Много пари — заключи Скиф.

— Както вече казах — отвърна Мая, — заведението беше печелившо. И то главно заради управленските способности на Дилън. Вършеше добра работа и мисля, че беше честно да му плащам добре.

— Колко изкарва един управител в „Старбъкс“? — попита Скиф.

Мая поклати глава.

— По-малко, отколкото аз плащах на Дилън, сигурна съм. Но това е без значение. Аз не съм голяма мултинационална корпорация. Нямам акционери. Мога да плащам такива заплати, каквито поискам. Той работеше здраво и исках да е доволен, затова му плащах добре. Както вече казах, бяхме приятели в университета. След като бе започнал да си стъпва на краката и особено след като създаде и семейство, се чувствах някак си отговорна за него. Има ли нещо лошо в това?

Скиф поклати глава.

— Никой не казва, че има, госпожо Таунсхенд.

Но Брако още не беше готов да се откаже от тази идея, затова продължи бързо:

— А вие с вашият съпруг контактувахте ли с Дилън и жена му?

— Не — отвърна Мая, — не. Не особено. Той ми беше служител все пак. Вече водехме съвсем различен живот.

Внезапно решила, че се е изложила по някакъв начин, Мая съзнателно се отпусна назад в канапето и прокара ръка през облегалката.

— Опасявам се, че не разбирам за какво са всички тези въпроси. Мислите, че имам нещо общо със смъртта на Дилън? Или съм знаела повече за бизнеса му с марихуаната? Та аз дори не знам какво ще се случи със заведението сега. Може да го пусна за продан. Ние с Джоуел нямаме нужда от него и сега, след като Дилън вече не е сред нас, няма истинска причина да…

Тя поклати глава и сви рамене.

— Причина да какво? — попита Скиф.

— Имам предвид причина да задържим „Бей Бийнс Уест“. Аз със сигурност нямам времето да се върна там и да започна да работя всеки ден. Не знам какво ще правя… — до този момент очите й вече бяха започнали да блестят — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Госпожо Таунсхенд — Скиф положи ръка на дивана помежду им, — опитваме се да получим идея кой може да има причина да убие Дилън. Възможно е да ви е казал нещо, нещо, за което се е тревожел, проблем с персонала например. Наскоро уволнявал ли е някого?

— Не. Всички от персонала са много лоялни. Не е споменавал нищо подобно. Наистина нямам никаква представа. Може да е било случайна стрелба.

— Може би — потвърди Брако, — но той не беше обран, което ни оставя да умуваме над мотив.

— Ако не е нещо, свързано с марихуаната — предположи Мая, — просто не мога да си представя какво може да е.

— Добре, госпожо — Брако се изправи на крака. — Един последен въпрос набързо. Само за протокола, бихте ли ни казали къде бяхте в събота сутринта?

Очевидно въпросът обиди Мая, но тя се съвзе веднага.

— Отидох на литургията от шест и половина.

— В събота? — попита Брако.

— Почти всяка събота ходя на литургия. В неделя — също. Предполагам, че вече не е модерно — рече, — но мен лично ме успокоява.

— Ами браво за това — каза Скиф, — със спокойствието не може да се прекали.

Тя се изправи от мястото си и се усмихна небрежно.

— Може да се наложи отново да разговаряме с вас в определен момент.

— Няма проблем — отвърна Мая, — ако ще ви помогне да откриете кой е убил Дилън.

Брако и Скиф караха обратно към центъра. Бяха спрели на светофар на Ван Нес Авеню и Брако се возеше на мястото до шофьора. Скиф говореше.

— Значи са приятели от университета, тя се чувства отговорна за него по някакъв начин, но не общуват много и тя продължава да му плаща почти по сто хилядарки годишно. Как ти се връзва това?

— Защо не? — отвърна Брако. — Нали видя къщата й? Мъжът й се справя доста добре.

— Тогава защо не му е продала заведението? На Дилън?

— Не знам. Може да не се е сетила за това. Може той да не е поискал. Заведението си е вървяло, значи не е имала нужда да променя каквото и да било.

Караха още няколко пресечки в мълчание. Скиф продължи:

— Още едно нещо.

— Това наистина те гризе, нали?

— Кажи ми защо сега няма причина да задържи „Бей Бийнс Уест“. Докарва й половин милион годишно. Наема нов управител, плаща му половината от това, което е плащала на Дилън, и заведението пак й носи половин милион. Не съм бизнес дама, но не се виждам да продам нещо, което ми изкарва такива пари годишно.

— На нея парите не са и необходими.

— Я стига, Даръл. Да получаваш половин милион, за да не правиш нищо?

В пасажерската седалка Брако сви рамене.

— Ще го продаде за пет пъти повече пари и ще и се махне от главата завинаги.

— Започвам да си мисля, че му е дължала нещо. На Дилън.

— Какво?

— Ако е държала заведението отворено само за да може да му плаща заплата?

— Налучкваш.

— Така е, но имам разрешително.

Пътуваха мълчаливо още половин пресечка. След това Брако погледна към партньорката си.

— Мислех, че клониш към Джанси.

— Така беше, може би все още е. Не обичам да съм предубедена. Но нещо, което Робърт Трип каза, продължава да ме човърка.

След няколко секунди Брако каза:

— Не ни даде нищо друго освен алиби.

— Не. Всъщност ни даде. Каза, че Бен е отишъл и е събудил майка си в събота сутринта, спомняш ли си?

Той кимна.

— Е — продължи Скиф, — винаги можем да проверим повторно — и така и мисля да направим, — като попитаме детето. Ще получим точно типа детайл, който не смятам, че Трип или някой друг би могъл да съчини. Ще бъде историята, както я знае то. И ако е истина, ще значи, че Джанси не е излязла от къщата рано, за да причака Дилън при заведението. Може да го е застреляла и много по-близко до дома им така или иначе.

— Ами Трип?

— Дали може да е стрелецът?

Брако кимна отново.

— Признава, че е бил буден. Може и той да е отишъл до кафенето вместо Джанси.

— Защо?

— Защо да го правят при заведението?

— Не знам. Трип каза, че ходи пеш до университета за лекции и че вървят дотам заедно. Тогава може би знае, че Дилън носи пистолет. И двамата са нещо като приятели, така че защо да не го е попитал дали може да го разгледа за момент… и бум! — инспекторът бързо погледна към Скиф. — Това отговаря на липсата на борба. Хванал го е неподготвен, изхвърлил е пистолета и е изтичал към къщи навреме, за да отпуши мивката.

— Може би — отвърна Скиф. — Възможно е и да се е случило.

— Но?

— Но нищо. Както казах, не обичам да съм предубедена.

7.

На следващия ден, във вторник, Дизмъс Харди седеше на малка маса за двама на гърба на заведението на Лу Гърка и пиеше сода с лимон. Все още бе доста преди обяд и тълпите не се бяха появили. Огледа мърлявия, мрачен, полуподземен салон на ресторанта и отново остана поразен — както всеки път, когато посетеше това място — как успява да се задържи в бизнеса, макар да приютява всекидневния бумтеж и наплив от хора, работещи в и около Съдебната палата, намираща се на отсрещната страна на улицата.

Все пак това бе Сан Франциско, градът на ненадминатите ресторанти. Можеш да се наядеш като крал на една дузина места в радиус от един километър — елегантна атмосфера, екзотични подправки, готвачи от световна класа, превъзходно професионално обслужване.

Нищо от това не можеш да намериш при Лу, на чието име бе кръстен ресторантът. Той бе женен за китайка на име Чиу. Тя притежаваше въображение, достойно за всеки един от известните в града готвачи — факт, който доказваше непрекъснато със специалитета на деня, който бе и единственото ястие, предлагане от заведението. Едновременно с демонстрирането на кулинарното магьосничество на Чиу, специалитетът също разкриваше и очевидна преднамереност в нейната оригиналност — тя бе твърдо убедена, че творенията й могат да съдържат продукти и съставки, характерни само за нейната собствена страна Китай и за родината на Лу Гърция. Заедно.

Не представляваше „Пасифик Рем Фюжън“ — кухнята, на която се наслаждаваше цяла Калифорния, но в доста ограничената си вселена от години Чиу създаваше едно след друго авантюристични ястия, съдържащи често странни комбинации от различни видове кнедли, лозови листа, цацики3, кантарион, патица, сепия, маслини, кисело мляко — някои от които бяха вкусни, други — не съвсем. Но изглежда това не бе от значение, тъй като хората продължаваха да идват, тъпчейки се в заведението пет пъти седмично.

Днешният специалитет — сладко-кисела баница със спанак и пиле с лимон в сос от пет подправки, подтикна Харди да размисли върху възможността да пропусне този подбор и след уговорената среща да се отправи към „Грил при Сам“, където да си поръча дребни рибки и изискана чаша „Гави“. Мислеше си, ако не бе сладко-киселия…

— Ехо, Диз!

Замечтан, Харди не бе забелязал Харлан Фиск, член на Надзорния борд на Сан Франциско и племенник на кметицата Кати Уест. Бутна стола назад и се изправи, за да се ръкува с него. Фиск стърчеше с около пет сантиметра над неговите сто осемдесет и два, тежеше около деветдесет и два килограма и фигурата му изглеждаше невероятно елегантна в ръчно ушития му италиански костюм.

Бяха се запознали, когато Харлан за кратко работеше като инспектор в отдел „Убийства“ и си партнираше с Даръл Брако. Полицейската фаза бе само поредната стъпка в политическото му издигане — щеше да е добре подбраният наследник на Уест и всички знаеха това. Бе на четирийсет и една години и изглежда вече бе на подходящата възраст, но ако бе нетърпелив да стане кмет, поне не го показваше.

Вече удобно настанил се, погледна към листа със специалитета и се намръщи.

— Доколкото знам, сама по себе си баницата със спанак е прекрасно ядене. Но защо трябва да е сладко-кисела?

Усмивка се разля по лицето на Харди.

— Точно и аз си мислех същото! И след като е пиле с лимон в сос от пет подправки, то лимонът не е ли шестата? И кои тогава са останалите пет?

— Смятам, че под петте подправки всъщност има предвид една-единствена. Например къри.

— Аз си мислех, че кърито е само една подправка.

— Не, смес е. Затова са различните вкусове и обливащата те горещина. Заради смесването на различни съставки!

— По дяволите! Точно когато решиш, че си го схванал… — отвърна Харди. Очите му проблеснаха. — Ако ги помолим, могат да си спестят сладко-киселото!

Фиск поклати глава в знак на отрицание.

— Винаги може да пробваме, макар историята да сочи противоположното.

Десет минути по-късно им бе сервирано. Оказа се, както и очакваха, че сладко-киселият вкус бе неотменима част от тази конкретна версия на спанак в точени кори и тесто и не би могъл да се отстрани, но с първата хапка Фиск неочаквано установи, че е доста вкусно. Обърна се към все още скептичния и изпълнен с неохота Харди:

— Децата ми обичат да си слагат кетчуп върху спанака. Донякъде това ястие има същия вкус.

Харди отхапа, сдъвка и възхитено разтърси глава.

— Тази жена е гении! — Отряза си по-голямо парче. — И така — обърна се към Фиск, след като преглътна, — за какво става въпрос?

— За сестра ми — отвърна Харлан. — Всъщност за моята малка сестра. Сега фамилията й е Таунсхенд. Има нужда от адвокат и аз се сетих за теб, ако проявиш интерес.

— Разбира се — потвърди Харди, — стига да не се касае за развод. Не се занимавам с бракоразводни дела.

— Не те обвинявам — отбеляза Фиск. — Не става въпрос за това. Тя притежава „Бей Бийнс Уест“, кафене, намиращо се на „Хейт“. Знаеш ли го?

— Със сигурност съм минавал покрай него.

След което една мисъл премина през съзнанието му и той насочи пръст към събеседника си:

— Не застреляха ли някого там през уикенда? Управителят?

— Точно така. Дилън Воглър.

— Да не би да е заподозряна?

Фиск притежаваше дълбок смях, състоящ се от два тона, който прозвуча сега.

— Не, не, няма начин. Само да я видиш — малка госпожичка от „Младшата лига“, майка на две дечица, най-сладките същества, които можеш да си представиш. Въпросът е, че вчера са я посетили от „Убийства“, всъщност в малкия свят на този отдел е бил Даръл и новият му партньор. Жена.

— Дебра Скиф.

— Щом казваш. Както и да е. Дошли са и са разговаряли с нея, а след като са си тръгнали, тя ми звънна и каза, че вероятно би трябвало да си наеме адвокат, ако отново й се наложи да разговаря с полицията.

— Обичам хората, които разсъждават като нея. И не бърка.

— Това й казах и аз. Необходимо е да си предпазлив, макар че в нейния случай, познавайки я, по-скоро греши.

— Тя спомена ли ти за какво са разговаряли?

Фиск въздъхна.

— На мен ми звучи много общо. Мъжът е застрелян пред нейното кафене, така че е нормално да разговарят с нея, нали така? Но се е оказало, че Дилън е продавал дрога в заведението. Тя смята, че тъй като е собственик, това би могло да и навлече неприятности.

— Може и да е права. Какъв вид дрога?

— Мисля, че само трева.

— Какво количество трева?

— Не знам. Има ли значение?

— Би имало, ако го е използвал като голям склад за разпространение.

— Не смятам. То е обикновено кафене. Но ако кажем, че е?

— Какво?

— Голям склад за разпространение или нещо подобно?

Харди го фиксира с предпазлив поглед.

— Има ли нещо, което знаеш и не ми казваш?

— Не, не. Просто за да съм информиран, ако Мая попита. Ами ако този Дилън е пренасял големи количества? Как би могло да се отрази това на Мая като собственик?

— Не съм сигурен — отвърна Харди. — Трябва да проверя. Ако импровизирам, вероятно няма да има проблем, стига да успее да докаже, че не е знаела нищо за това. Но на собственици, живеещи в скапани квартали — имам предвид, в които се продава дрога във всеки втори апартамент, — обикновено им конфискуват цялото имущество.

Думата стресна Харлан.

— Конфискуват! Имаш предвид цялата сграда?

Харди изправи дланта си, за да го успокои.

— Понякога, но това се отнася за лоши момчета, които са затънали в бизнеса с двата крака. Ако се намесят федералните, могат да й отнемат цялото имущество.

Харди знаеше, че дори и прокуратурата може да запорира имуществото й, не че биха го направили в тази ситуация. Взе още една хапка от специалитета. Продължи:

— Но, както отбелязах, това е за ситуациите, при които разполагат с жив дистрибутор, когото желаят да дразнят. А това не е ситуация, подобна на тази, в която се намира сестра ти.

— Никак даже, Диз. Сигурен съм, че едва ли е знаела нещо, по-скоро нищо не е знаела. Съпругът й е Джоуел Таунсхенд, който притежава „Имоти Таунсхенд“, само миналата година е изкарал около два милиона. Вярвай ми — не се нуждаеш от повече пари!

— Вече ги мразя!

— Аз също. Както и да е. Виж, полицаите са я изненадали и са я поизнервили. Знаеш как се чувства човек в подобна ситуация. Така че, имаш ли нещо против да се заемеш с нея?

Харди отговори на Харлан, че няма нужда да го обсъждат, след което леко се намръщи:

— Жалко е, че въобще е говорила с тях. Това си мисля. Знаеш ли колко време са прекарали при нея Даръл и Дебра?

— Не спомена. Предполагам, че около половин час.

— Е, да се надяваме, че не са нанесени големи вреди. Стига да не ги е излъгала.

Фиск заклати глава утешително.

— За това не бива да се тревожиш — успокои го той. — Не й се налага да го прави. Просто не е такава.

След като се разбраха с Фиск да каже на сестра си да му звънне, за да си определят среща, Харди прекоси улицата и влезе в масивната сива, измазана с гипсова мазилка сграда, в която се помещаваше Съдебната палата на Сан Франциско. След дипломирането си бе заемал длъжността помощник на областния прокурор за около две години. Когато се съвзе от собствената си мъка, десетилетие след смъртта на Майкъл, повече от година работи в същото здание, упражнявайки професията си на адвокат.

Твърдеше се, че сградата е изпълнена с негативна енергия и след цялото това време прекарано вътре — в нея се гледаха и делата му като защитник — все още намираше това място за угнетяващо. Преди поне вратите на предното входно помещение бяха широко отворени. Но след терористичните атаки от единайсети септември експертите затвориха всички входове, освен един, а долната част на предните прозорци бе покрита с шперплат.

Сега всички преминаваха точно през този вход, изчаквайки на опашка и през импровизирания фарс на проверката от метален детектор. След което се потапяха във врявата и суетнята на приземния етаж, който приютяваше не само лъкатушещия поток от хора, излизащи от съдебните зали и минаващи покрай асансьорите, но и Южния отдел на Полицейското управление на Сан Франциско.

Униформените полицаи, адвокатите, хората, посещаващи ареста на горния етаж, работещите в сградата се тълпяха на приземния етаж. Благоразумно градската управа бе издала разрешително за павилион за кафе и закуски точно на този етаж. Веселяци стояха на опашката за нещо за хапване или пийване и често се закачаха с техни колеги, щастливо очаквайки да им дойде реда в съда. Харди бе чувал, че рекордът на юмручните сбивания за място в една или друга опашка е шест, макар да бяха несъмнено нередни. Средният брой действителни юмручни сблъсъци всъщност бе веднъж седмично.

Но тъй като се беше срещнал с Харлан в по-ранен час, за да избегне блъсканицата при Лу, когато стигна до Съда, вече бе настъпила обедната почивка и най-различните опашки отвън и вътре във фоайето сякаш се бяха слели в какафония от мобилни телефонни разговори. Най-накрая успя да стигне до металния детектор, постави своите ключове и швейцарски военен нож отстрани и премина през него, след което ги взе обратно, без да изчака потвърждение от полицая, стоящ до станцията, който бе с гръб към него през цялото време и спореше с друг полицай кога ще бъде сменен, за да може най-накрая да хапне нещо.

Харди си помисли, че може да сложи преносим зенитно-ракетен снаряд с инфрачервено насочване пред металния детектор, да си вземе после ракетката и да продължи благополучно по пътя си — и никой няма да забележи. Бе виждал как цивилни полицаи преминават със служебните си оръжия и винаги беше смятал, че работещите тук полицаи просто познават цивилните, но всъщност никак не бе сигурен. Може би просто тъпата система не функционираше.

Усещането за сюрреалистичност се подсили, когато зави зад ъгъла и поток от хора, преминаващи през напълно необезопасената задна врата между залата и затвора, се насочи срещу него. Вратата би трябвало да е заключена, но всеки, който работи в тази сграда повече от няколко месеца, можеше да се сдобие с дубликат на ключа. А и момчетата бяха много учтиви и редовно държаха вратата отворена за всеки, който се опиташе да премине през нея.

Сигурно и затова полицаите долу бяха така апатични. Вероятно са установили, че всеки, които притежава пистолет, може просто да заобиколи сградата и да мине отзад.

Развеселен от размишленията си, Харди най-накрая се добра до асансьорите, натисна копчето за петия етаж и бе плътно притиснат от разни тела към другата страна на стената. Установи, че никога не би дошъл, освен ако не трябваше да посети приятел, която бе и причината да се намира тук.

Е, и когато му плащаха, но това си бе пълна лудост.

В контраст с фоайето на петия етаж цареше спокойствие. Въпреки обаянието на жилищното строителство, проектирано през петдесетте, стил Източен блок, стерилните, лишени от въздух коридори с промишлено зелени плочи и флуоресцентно осветление по някакъв странен начин бяха успокояващи и приветстващи, след всичко онова, през което трябваше да премине, за да стигне дотук.

Продължи по коридора и спря пред врата, на която пишеше отдел „Убийства“. Нито един от двамата служители, назначени тук, не се намираше на работното си място, така че Харди повдигна прикрепения с панти тезгях, който разделяше помещението, и премина към залата, в която се намираше кабинетът на Глицки. Споменът за металния детектор бе все още пресен и с швейцарския военен нож в джоба си, му хрумна, колко лесно може да извърви само още няколко крачки, да влезе в офиса на приятеля си, да му пререже гърлото и необезпокояван да си тръгне и вероятно никой никога няма да разбере.

Тази мисъл го накара да се усмихне с половин уста. „Странен свят — помисли си Харди, — ако знаеш къде да погледнеш.“

Намираше се пред вратата на кабинета на Глицки, но тя бе затворена и заключена. Почука и почака за около половин секунда. Обикновено, когато Ейб е вътре, вратата бе отворена или поне отключена. Обърна се и долови звук от тръшване на чекмедже отвътре.

— Една минута.

Глицки изглеждаше ужасно — пепеляв и изцеден, и за един момент Харди си помисли, че Ейб току-що е разбрал, че Закари не е оцелял.

— Кажи ми, че е добре — промълви той.

— Същото.

— В изкуствено предизвикана кома?

Кимване и Харди си пое дълбоко въздух с облекчение. Глицки погледна към най-добрия си приятел с присвити очи откъм мрака в кабинета си.

— Какво искаш?

— Нищо, просто минавам.

Сутринта Трея мина покрай тях, за да вземе Рейчъл и да я заведе на училище и Харди бе поразен, когато научи от нея, че Ейб е отишъл на работа. Както обикновено жена му го защити. Обясни, че в неделя сутринта са извършили мозъчната операция на Закари и няма какво друго да се направи за него през следващите няколко дни, през които ще го държат в тъй наречената фенобарбитална кома. Еиб е могъл да седи в чакалнята и да полудява или да отиде на работа и да се надява, че денят ще премине по-бързо. Бе избрал второто.

Сега, след още няколко секунди на взиране в нищото, Глицки се обърна и тръгна назад към бюрото си, а Харди го последва. Затваряйки врата след себе си, се пресегна за ключа на осветлението, но реши, че е по-добре без него, придърпа един стол и седна. Нахлуващата светлина през високия прозорец, намиращ се отдясно на Харди, не позволяваше помещението да потъне в пълна тъмнина, но четенето тук би било доста трудно.

Глицки седеше със скръстени пред гърдите си ръце и с очи, фокусирани някъде четирийсет или петдесет сантиметра над главата на Харди. От време на време дишаше по-тежко, но не въздишаше. Примирение бе изписано по отнесеното му лице, но не и ярост — емоцията, която обикновено присъстваше в изражението му.

Липсата на гняв обезпокои Харди.

— Вчера сутринта Трея каза, че ще го поддържат в безсъзнание за няколко дни — пророни най-накрая. — Има ли някакво развитие?

— Не.

— Спомена, че операцията е успешна.

— В смисъл, че я преживя.

— Аз си мислех, че са дали възможност на мозъка да се подува.

— Така е. Това е целта й.

— И сега какво?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, какво очакваш? Каква е прогнозата?

Глицки сведе очи към тези на Харди. Сякаш измина цяла вечност, преди да проговори.

— Или подуването ще спадне и той ще се възстанови до известна степен, макар че не бихме могли да разберем колко точно, преди да минат поне два месеца — той се поколеба. — А може някой кръвоносен съд да се запуши или нещо друго случайно да се случи и да умре.

Настъпи тишина.

— Знаеш ли — промълви Глицки най-накрая, — мисля си, че нямаше да се случи най-лошото, ако онзи проблем със сърцето го бе убил, когато се роди.

Раждането на Закари бе придружено от откриването на шум на сърцето, за който по-късно бе установено, че е в лека форма, но бе повишило риска от ранна смърт поради вроден сърдечен дефект.

— Най-малкото грешката нямаше да бъде моя.

— Грешката не е твоя, Ейб!

Глицки поклати глава в знак на отрицание.

— Не беше там.

— Трея ми разказа какво се е случило.

— Тя също не беше там.

— Добре, тогава ми кажи ти.

Глицки се втренчи в щорите. Разгърна скръстените си ръце и постави дланите си върху бюрото.

— Бе точно до мен. Имам предвид, че единственото, което трябваше да направя, беше да го спра на косъм от онова голяма шибано колело!

Необичайната за Глицки ругатня увисна в пространството, а границата бе премината.

— Вместо това аз се върнах, за да взема каската му, която е първото нещо, което би трябвало да сложа на главата му! — Свали погледа си. — Пет секунди, Диз. Пет скапани секунди!

— Знаеш ли защо ги наричат инциденти, Ейб? Защото никой няма вина.

Глицки изглежда можеше да се съгласи с това само за около минута. След което каза:

— Смятам да напусна.

— Кое да напуснеш?

— Това — показа с ръка кабинета си. — Тук.

— И как би помогнало?

— Не знам. Може би няма да помогне — докосна с ръка челото си, разтърка върха на носа си. — За какво говорехме?

— Нямам никаква представа — отвърна Харди. — Защо не си отидеш вкъщи и не поспиш малко? Вземи си няколко дни почивка, докато поотмине всичко?

— И какво да правя? Просто да чакам?

Глицки гледа през него за около пет секунди. Най-накрая поклати глава и започна да бута стола си назад, след което спря и се пресегна към телефона. Натисна няколко цифри, а след момент заговори в слушалката:

— Хей. Не, няма нищо ново. Диз е дошъл. Смята, че трябва да си отида вкъщи и да си почина. Може би и ти искаш да направиш същото — изчака, слушайки за още секунда-две и произнесе: — Ще мина да те взема на път към вкъщи.

8.

Двайсет минути след като бе излязъл от кабинета на Глицки, Харди влезе във фоайето на офиса си на улица „Сътър“ и неговата секретарка Филис го поздрави с хладна усмивка и отбеляза, че след като тя отговаря за неговата програма за деня, би било от полза, ако той споделя с нея уговорените си срещи поне от време на време.

— Но аз това и правя. С религиозен плам! — отвърна той, полагайки ръка на сърцето си. — Филис, надявам се знаеш с абсолютна сигурност, че аз никога, при никакви обстоятелства не бих си определил среща, преди да споделя всеки един детайл от нея с теб!

Филис превъртя очите си нагоре и демонстрира вечното си раздразнение от сарказма на нейния началник. Хвърли няколко погледа през рамото му, опитвайки се да му посочи млада жена, която седеше и прелистваше списание на дивана, разположен срещу стената зад нейното кръгло бюро.

Харди проследи погледа й. Жената отгърна страница от списанието.

— Мен ли очаква? — прошепна театрално. — Вероятно е някакъв номер, за да се злепоставя пред теб! Кълна се, че никога през живота си не съм я виждал!

Филис присви устни.

— Твърди, че има среща, уговорена от Харлан Фиск. Казва се г-жа Таунсхенд.

— Аха! Тя трябваше да звънне и да си уговори среща, Филис. Може би е някакво недоразумение. Но истинската добра новина е, че грешката не е моя. — И със скептично изражение добави: — Ами случва се!

Остави секретарката си, като я потупа примирително по ръката, премина покрай нея, направи две крачки и застана пред очакващата го гостенка.

— Госпожо Таунсхенд? Дизмъс Харди. Съжалявам, че ви се наложи да ме изчакате.

Тя затвори списанието и се изправи. Устните й бяха строго присвити, а челото й бе сбръчкано от притеснение. Протегна се и хвана ръката на Харди здраво, сякаш след като вече е пристигнал, не желае да го изгуби.

— Бяхме се разбрали с Харлан да ви даде моя телефонен номер, за да си уговорим среща. Опасявам се, че не съм очаквал да се появите толкова бързо.

Тя пусна ръката му и покри с пръсти устата си.

— О, съжалявам много. Аз си помислих… Имам предвид, че той ми каза къде работите и че е разговарял с вас, аз бях свободна и предположих…

Харди изправи ръката си, за да я спре.

— Всичко е наред — успокои я той. — Появяването ви не би могло да се случи в по-подходящ момент. Очакваше ме дълъг и отегчителен ден, изпълнен с административна работа, а вместо това ще си поговоря със сестрата на Харлан.

Устните му се разтеглиха в приветстваща усмивка и той я поведе към кабинета си, като бе поставил ръка под лакътя й.

— Това означава ли, че сте племенница на кметицата?

— Да.

— Добре — покани я в кабинета си. — Аз също така много харесвам Кати. Особено когато заемаше длъжността надзорник.

Затвори вратата след тях и я покани на по-удобното от двете места за сядане, където се намираха две кресла и масичка.

— Да ви предложа нещо за пиене? Кафе? Вино? Нещо по-силно?

— Всъщност… Ами малко е рано, но съм… Предполагам, че съм малко нервна. Чаша вино би било добре.

— Няма за какво да се притеснявате — отвърна Харди. — Нищо от това, което споделите в тази стая, няма да излезе, освен ако не пожелаете. Червено или бяло?

— Бяло.

— Добре, бяло.

Харди се насочи към огледалния, покрит с гранит мокър бар, заемащ почти едната цяла стена. Барът до известна степен бе за перчене — мивка с инкрустирано злато и със златни кранчета, една открита лавица за гигантски чаши за вино, друга за чаши от китайски порцелан, голяма професионална кафе-машина и избрани чайове, смеси и разтвори, аранжирани по продължение на останалата част от свободното пространство на стената. Отвори малък хладилник, спря се и се обърна към нея:

— Шардоне или нещо друго?

— Друго по-добре.

— И аз предпочитам друго. Ще ви правя компания — извади бутилка „Грот Совиньон Блан“. Докато сервираше, се обърна към нея: — Ако смятате, че обслужването тук е добро, изчакайте само да видите правната ни дейност!

Демонстрираше онова, с което знаеше, че е добър, а именно професионалната му обезоръжаваща усмивка, настани се срещу нея и пийна една глътка, мълчаливо подканяйки я да направи същото.

— Така, с какво мога да ви бъда полезен?

След първата малка глътка тя постави чашата над скута си, като я държеше с двете си ръце.

— Мисля, че имам неприятности — започна. — Не знам как да постъпя.

— Нека да започнем с първата част и да видим докъде ще стигнем. Защо смятате, че имате неприятности? Защото полицията ви е посетила във връзка със смъртта на управителя на вашето заведение?

— Отчасти да. Не знам какво точно ви е споделил Харлан, но Дилън е продавал дрога, всъщност само марихуана и надявам се да е било извън моето кафене.

— Харлан ми каза, че вие не сте била запозната с това обстоятелство.

— Не съм. Наистина.

— Тогава не би следвало да имате неприятности — опита се да разчупи ситуацията с усмивка. — Това бе лесно. Следващият проблем?

— Наистина ли?

— Имам предвид, че не се намирате в беда — почувства, че не е необходимо да навлиза в малко вероятния сценарий за конфискацията. — Да, наистина.

— Но… добре, но аз притежавам мястото. Аз съм законният собственик. Ако някой се спъне и падне, аз ще съм тази, която ще съдят.

Харди се облегна, сложи глезен върху коляното си и пийна още една глътка вино.

— Това не е същата ситуация. Никой няма да предяви претенции за възстановяване на вреда, защото си е купил марихуана от вашето заведение. Кой ще ви съди?

Но тя само поклати глава.

— Всъщност не се притеснявам, че някой ще ме съди. Притеснявам се, че… че полицията отново ще се върне, за да разговаря с мен.

Въпреки цялата си обиграност и вероятно поради неофициалното естество на молбата на Харлан да разговаря със сестра му, за момент Харди бе изкушен да бъде прям и да я попита направо дали всъщност не е застреляла своя управител. Макар и за момент да не бе помислил, че това е възможно. Неписано правило в работата на защитника е обикновено да не задава подобен въпрос. Защото като не знае отговора му, винаги ще бъде воден от добрата вяра при защитата на своя клиент. И най-важното — на теория не би трябвало да има значение. Ще оспорва доказателствата, които могат да бъдат изнесени в съда. Не задължително фактите.

Вместо това отбеляза:

— Предполагам, че наистина няма за какво да се притеснявате.

— Не знам дали това е вярно — сети се за виното в скута си и поднесе чашата към устните си. — Защо да е вярно?

— Защото инспекторът, който ви е посетил, е бил партньор на Харлан в отдел „Убийства“. Знаехте ли това?

— Да, но какво от това?

— Ами на първо място означава, че Брако ще разбере, че сте сестра на Харлан. И знаейки за неговата присъща свенливост… — отбеляза иронично. — Макар че вероятно вече е открил. Така че докато Брако не разполага с нещо подобно на димящ пистолет в ръцете ви, ще е склонен да не е толкова внимателен. Вие сте тази, която е изгубила управителя си, така че също сте жертва на това престъпление. Плюс това роднинската ви връзка с кметицата едва ли ще подтикне Брако да ви създава проблеми. По-грубо ли се държа с вас?

— Малко — тя се поколеба, преди да продължи: — Той мисли, че има нещо странно в заплатата на Дилън или във взаимоотношенията ни. Не знам точно какво. Но ме накара да се почувствам неловко.

— Предполага се. Това е едно от нещата, които ченгетата правят, когато разпитват хората. Намират слабо място и дълбаят.

— Но защо е преценил, че това е слабо място?

— Не знам. Колко му плащахте на Дилън?

Когато чу цифрата, Харди запази спокойно изражението на лицето си и само кратко си пое дъх, за да прикрие изненадата си.

— Хубава заплата!

— Знам. Но той вършеше добра работа. Бе учтив с клиентите. Рядко ми се налагаше да присъствам. Ако въобще съм ходила. Струваше ми се, че я заслужава.

— Кой би могъл да спори? Вие сте собственичката на заведението!

— Точно така. Но инспектор Брако искаше да знае дали аз и Дилън сме поддържали взаимоотношения извън служебните!

— И?

— Аз му казах, че не сме, което е самата истина. Но той и това прецени, че е странно. Все пак Дилън и Джанси водеха начин на живот, различен от нашия с Джоуел.

— Много от собствениците не поддържат близки взаимоотношения с подчинените си — отбеляза Харди. — Не разбирам защо Брако е сметнал това за странно.

— Може би защото му казах, че аз и Дилън сме приятели от университета. Това беше, разбира се, преди да прекара известен период в затвора.

На Харди му отне минута, за да осъзнае чутото.

— Не мога да повярвам, че не знам за този факт.

Госпожа Таунсхенд разтърси глава.

— Беше недоразумение, глупава грешка на младостта или го наречете както там искате. По някакъв начин се забърка с някакъв грабеж и го хванаха. Дълга история, но накратко — след като той излезе, аз се надявах да развия кафенето и там всичко да потръгне, и… както и да е, той започна да работи за мен.

— Бяхте би близки приятели в университета?

Тя се поколеба, стисна устни, разгледа щорите, висящи на прозореца зад Харди.

— Не сме били интимни приятели, ако питате за това. Бяхме просто приятели.

Харди приближи чашата към устните си, отпи и изчака. Имаше още много да му сподели и искаше да й даде пространство. Тя заоглежда ъглите на стаята, докато се опитваше да подреди бъркотията от мисли в главата си. Той седеше неподвижно, давайки й време.

Най-накрая госпожа Таунсхенд си пое въздух и го погледна в очите.

— Предполагам, че не бях същият човек, който съм сега.

— Не бих и помислил — отвърна Харди. — Това е било кога? Преди около десет години?

— Горе-долу.

— Това, което искате да кажете, е, че не бихте се сприятелили с Дилън, ако се бяхте запознали сега?

Тя поклати глава.

— Нямаше да сме точно такива приятели.

— Какви точно приятели бяхте?

— Ами… бяхме малко диви. Надушихме се и започнахме да вършим разни неща заедно, да се забавляваме. Пиене, веселби, такива неща.

Харди се досещаше какво има предвид.

— Дрога?

— Предимно трева — промълви тя. — Но и малко кокаин от време на време, когато можехме да се доберем.

Взе чашата си и я изпи до дъно.

— По дяволите, защо се опитвам да се представя в по-благоприятна светлина пред вас, господин Харди?

— Моля ви, наричайте ме Дизмъс.

— Добре, Дизмъс. Опитали сме всичко, до което сме успели да се докопаме. Трева, кокаин, екстази, алкохол, хапчета — възбуждащи и успокояващи, каквито и да е. Беше забавно. Не че сме били дрогирани през цялото време. Имам предвид, посещавали сме занятия и повечето от нас се справяха доста добре. Правехме това през уикендите, когато се събирахме, и бе по-скоро, за да изпуснем парата. Всъщност беше доста глупаво.

— И се притеснявате, че сега полицията може да ви свърже с дрогата на Дилън и че по някакъв начин всичко това ще си пробие път, ще се завърне и ще ви навреди?

Изражението й на благодарност и облекчение го накара да осъзнае колко сериозно възприемаше цялата ситуация.

— Наистина не знаех, че продава трева покрай заведението, но ако разберат какво сме правили в университета, няма да ми повярват, независимо какво им говоря. Не знам дали бих повярвала на самата себе си.

— Вярването не е от значение — успокои я Харди. — Има ли нещо в документите на заведението, от което би могло да изглежда, че по някакъв начин сте печелили от продажбата на дрога?

— Не. Няма начин. Не съм печелила.

Харди се облегна и съзнателно направи пауза. Нямаше намерение да изстисква фактически отговори от новата си клиентка, основани на чувството й за вина или неопитност, но разговорът сякаш бе тръгнал в тази посока. Опита се да придобие естествено изражение на лицето.

— Добре, както споменах по-рано, предвид роднинската ви връзка с Харлан и кметицата, Брако няма да се стреми да изтръгва разни факти, докато ви разследва — след което въпреки същността си и усилието си да я успокои, наруши собствения си закон и добави: — Не и докато не се добере до нещо, което ви свързва с убийството на Дилън.

Тя възприе това като въпрос и се опита да го отбегне. Преглътна, плахо се усмихна, погледна го в очите и бързо сведе поглед.

Харди, които тъкмо се канеше да се изправи, да се приближи към нея и да направи нещо наподобяващо потупване по главата, изведнъж се осъзна и седна обратно в стола си.

— Има ли нещо друго?

— Не знам. Опасявам се, че може да изглежда… Наистина не бих искала да разговарям с полицията отново. Както и Джоуел.

— Съпругът ви?

Поклати глава в знак на съгласие.

— Тогава не се познавахме. Запознахме се, след като този период бе отминал. Никога не съм могла да му споделя. Той мисли… Ами… никога не би предположил, че бих могла да се държа по този начин. Не смятам, че би го приел леко. Ние сме Таунсхенд преди всичко. Работи с инвеститори, които разчитат на това. Така че има определени очаквания — тя въздъхна. — Знаете ли, че той винаги е искал да продам кафенето?

— Защо?

— Не беше бизнес, който одобряваше. Макар че всъщност просто не харесваше Дилън, не му вярваше и не разбираше защо държа на него и не продам кафенето.

— Защо не го продадохте? Ако не сте се нуждаели от парите, тъй като предполагам, че не сте?

— Не. Не беше заради парите — поколеба се, след което заяви: — Но кафенето си беше мое. Караше ме да се чувствам сякаш давам своя принос. Така и не успях да убедя себе си, че има достатъчно добра причина, за да се откажа от него.

Остави насъбраното напрежение да се излее.

— Както и да е, Харлан ми каза, че може да присъствате, ако полицията пожелае да разговаря отново с мен, за да съм сигурна, че няма да кажа нещо погрешно.

— Това мога да направя — отвърна Харди. — Разбира се, че ще го направя.

Смъкна се в стола си и нивото на очите им се изравни.

— Но и двамата знаем, че не се нуждаете от адвокат, който да ви предпазва от въпросите на полицаите относно забавите ви с ваши приятели в университета. И често казано, едва ли някой би помислил, че сте припечелвали някой и друг долар от бизнеса на Дилън с трева. По-скоро хората биха ви съжалили, защото той е подкопавал вашето доверие, с начина, по който се е държал.

— Значи ме питате, защо съм казала на Харлан, че се нуждая от адвокат?

— Никога не бих попитал подобно нещо — вметна Харди с бегла усмивка. — Всеки се нуждае от адвокат, постоянно. Това е мотото ми. Но в този случай, така както ми описахте ситуацията, може би всъщност не се нуждаете.

— Смятате, че не ви казвам истината — отбеляза тя.

— Проблемът не е в това, което казахте. По-скоро е в това, което спестихте — посочи към ръцете й и добави внимателно: — Държите крехка чаша. Трябва да ви предупредя, че ако я стиснете малко по-силно, ще се счупи.

За един дълъг момент очите й се оцъклиха и застана напълно неподвижна. Най-накрая леко треперене премина през тялото й, тя премигна и една сълза се изтърколи по бузата й.

— Дилън ми се обади предната вечер и каза, че непременно трябва да ме види на следващата сутрин. Че е спешно. Така че аз отидох.

— Имате предвид в събота сутринта.

— Да — притвори очи, опитвайки се да запази самообладание. — Отидох до алеята и го видях. Вече беше мъртъв.

Когато очите й срещнаха тези на Харди, продължи бързо:

— Не знаех какво трябва да направя, освен че не искам да се намирам там. Върнах се бързо в колата и си тръгнах. В смисъл, нямаше какво да направя за Дилън — това бе очевидно. Но след като полицията дойде в дома ми да ме разпитва, аз им казах, че съм била на литургия, което и направих след това, макар че доста закъснях и някой може да си го спомни. И си помислих, ами ако някой ме е видял и опише мен или колата ми на полицията?

Харди я остави да размисли върху думите си за момент. След което я попита:

— Какво беше спешно?

— Не спомена. Каза само, че трябва да ме види.

— Лично?

— Да. Не знаех как да реагирам. Нямаше голям смисъл, но за първи път се обаждаше с подобно съобщение и си помислих, че трябва да отида.

Харди постави чашата си на малката масичка пред него. Изведнъж нещата бяха станали доста сериозни. Бе излъгала полицията за алибито си по време на убийството. Причината да желае да я представлява в случаи на нов разпит сега вече не бе разумна, а необходима. При липсата на други качествени заподозрени, този факт сам по себе си би могъл да я превърне в централна фигура в тяхното разследване.

Независимо дали има или няма политически връзки.

— Пък и…

Той изчакваше.

— Ако проверят телефоните му разговори, предполагам, че ще го направят, нали така? Ще разберат, че ми е звънял и ще искат да научат повече!

Харди въздъхна.

— Той е управлявал заведението ви. Въз основа на това няма да ви обвинят в престъпление — облегна се назад. — Нека да се договорим така. Когато Брако се обади отново, ако го направи, веднага ме уведомете, ще установим за какво иска да разговаря и след това ще решим дали ще ни е от полза да му кажем, че сте били там. В противен случай няма да му споделяме. Как звучи това?

Тя пробва да се усмихне немощно.

— Малко плашещо, наистина. Просто копнея всичко да приключи. Не бих искала Джоуел и децата да разберат каква съм била.

— Не знам — произнесе Харди.

Докато се изправяше, извади една от визитните си картички от портфейла си и й я подаде.

— Хората са способни да ви изненадат. Могат да проявят разбиране и да не ви се налага никога повече да се тревожите за това. А и нали знаете — добави той, — всички сме били в университет и не всички сме били светци. Може би дори и Джоуел.

Госпожа Таунсхенд поклати глава в знак на несъгласие и каза:

— Не го познавате. — Тя го последва и застана до бюрото му, като извади собственото си портмоне от чантата си. — Опасявам се, че Харлан не ми е споменал колко струва това. Ще ми пратите ли сметката или да ви платя сега?

— Както предпочитате.

Отново нарушаваше основно правило, а именно — веднага да грабне парите. Но Мая бе сестра на Харлан и си помисли, че малко колегиална любезност не би била извън реда. От чекмедже с документи изтегли стандартен договор и й го подаде.

Тя го прегледа набързо.

— Как ви звучат три хиляди като договорена сума? — попита тя, отваряйки чековата си книжка.

— Вероятно ще ви бъдат възстановени, след като приключим — обясни той.

Подаде му чека и двамата се изправиха един срещу друг на вратата на кабинета.

— Значи нямате нищо против да ви звънна? — попита тя.

— По всяко време, ден и нощ — посочи картичката. — Тук са изписани всички номера, чрез които можете да се свържете с мен.

Благодарност изпълни очите й.

— Благодаря ви — отвърна тя.

И той отвори вратата, за да я изпрати.

Двайсет минути по-късно Харди посегна към телефонната слушалка.

— Ехо!

— Ехо — прозвуча гласът на партньора му Уес Фаръл.

— Какво правиш?

— Кога?

— В момента!

— Много неща едновременно — отвърна Харди. — Дишам, разговарям с теб, разсъждавам как нашето съдружие с талантливи партньори оползотворява цифрите от последното тримесечие. Защо?

— Чудех се дали имаш няколко свободни минути.

— Горе ли си?

Уес работеше сам един етаж над него, на третия, в кабинет толкова различен от този на Харди, че сякаш попадаш в друг свят.

— Както обикновено, можеш просто да слезеш долу — предложи Харди.

— Бих могъл, но тогава ще трябва да издържа теста на Филис, а не съм сигурен, че в момента съм в състояние да го направя — Дизмъс усети нещо в интонацията на гласа му. Уес почти винаги звучеше бодро, но не и сега. — Ако наистина не прекъсвам някакви важни занимания, би ли се качил за минута?

— Разбира се — отвърна Харди, — вече съм на път.

Докато преминаваше през фоайето, Филис повдигна вежди и се опита да направи гримаса, наподобяваща усмивка, която по някакъв начин изглеждаше обвинителна. Харди посочи с пръст нагоре.

— Отивам да видя Уес — обясни й той. — Фирмени дела.

Знаеше, че това е като парола. Харди ще върши онова, която тя смята, че той трябва да прави — да управлява фирмата. Филис го удостои с одобрително кимване и отново насочи погледа си към бюрото си. През годините Харди бе развил необяснима и неохотна привързаност към своята секретарка, но докато се изкачваше по стълбите в края на фоайето, се зачуди колко ли всъщност би се натъжил, ако случайно тя бъде милостиво и светкавично екзекутирана от голям камион, преминал на червен светофар.

Вратата на Фаръл, която бе украсена с левичарски лепенки за солидарност, зееше отворена, но Харди почука, преди да прекоси прага. Видът на кабинета правеше съвсем незначителен реверанс към правната дейност, която се предполагаше, че Фаръл извършва в него. Нямаше нито бюро, нито папки, само две кушетки, ниска масичка, наслуки поставени фотьойли, телевизор с плосък екран на едната стена, а на другата — кош за безопасен офисен баскетбол с дунапренова топка, старинна маса с по-функционални дървени столове, разпръснати напосоки около нея. Един от столовете бе на земята, точно пред краката му.

Гърт, неговото куче, се бе свило в ъгъла.

В друг ъгъл, до един от прозорците, Фаръл бе разположен модерен компютър, който никога не включваше и пред който седеше в момента… Когато не му се налагаше да се явява в Съда, Уес не се обличаше особено спретнато. Днес носеше жълто-кафяви дочени панталони и обувки, които не бяха лъскани от аферата „Уотъргейт“. И естествено се бе накичил както винаги с тениска, която днес отне на Харди повече от обикновения бегъл поглед, за да я прочете: „Хайкутата може да са лесни. Но понякога нямат смисъл. Хладилника“.

Харди се усмихна, посочи я и отбеляза:

— Това е една от най-сполучливите!

Фаръл сведе поглед.

— Да, смятах, че ще разсмея Сам, но не успях.

— Между вас всичко наред ли е?

Раменете му се повдигнаха и спуснаха.

— Вероятно ще го превъзмогнем. Надявам се.

— Какво се е случило?

— Тъп спор. Може да се окаже, че не е толкова тъп, ако заради него се разделим. Което започвам да мисля, че има голям шанс да се случи.

— За какво спорихте?

Фаръл превъртя очи. Седейки на ергонометричния си стол, някак се свлече. Неговата гъста кафеникаво-сивкава коса бе разпиляна и се спускаше върху раменете му. Харди забеляза, че изглежда с около двайсет години по-възрастен, отколкото всъщност беше.

— Тя смята, че не ме е грижа за бездомните.

— За бездомните ли?

— Трябва да ги уведомим колко е гот да идват тук и след това да ги убеждаваме да отиват в приюти. Или нещо подобно. Трябва да ги уважаваме като индивиди. Господи! Така поне започна и се стигна дотам, че вече не е сигурна дали знае кой всъщност съм аз и дали все още желае да бъдем заедно.

Всъщност Харди би попитал защо въобще бе пожелала да бъде заедно с него, но сега не бе моментът. Затова го попита:

— Защо?

— Мисля, че докато спорехме, съм употребил думата „скитник“, може би дори „безделник“. Вероятно и двете, знаейки как споря. Както и да е, по някакъв начин съм разкрил моята крайна нечувствителност към тяхното лошо положение… и така нататък, и така нататък — описваше малки кръгчета с ръката си. Пое си дълбоко въздух. — Не знам за какво говоря, Диз. А и това не е най-важното в момента. За друго исках да поговорим.

Харди издърпа падналия дървен стол и седна върху него.

— Слушам те, но се надявам да не ми кажеш, че напускаш, защото Глицки по-рано ми спомена, че възнамерява да направи това и ако двамата напуснете в един и същи ден, ще започна да смятам, че всичките ми приятели са стари, което би означавало, че и аз съм стар, а това вече би било потискащо.

Фаръл изправи глава.

— Глицки ще напуска?

— Може би не — отвърна Харди. — Май успях да го разубедя. Вероятно дори не го е обмислял сериозно. Преминава през труден период.

— Може да основе клуб!

— Не би искал да си в неговия клуб. Синът му е в болница с травма на главата.

— По дяволите! Колко е зле?

— Доста, но поне е жив. Засега. — Харди въздъхна и срещна втренчения поглед на партньора си. — Така. За какво искаш да разговаряме?

Фаръл се наклони напред, постави лакти върху колената си, притисна ръце плътно една в друга.

— Има едно кафене близо до къщата ми — започна той. — „Бей Бийнс Уест“. Може би си чел за него през уикенда. Управителят, който се казва Дилън Воглър, е бил застрелян в събота. Всъщност Сам откри неговото тяло. Току-що ми се обади по телефона Дебра Скиф. Познаваш ли я?

— Разбира се — кимна Харди. — От отдел „Убийства“. Защо ти е звъняла?

Фаръл изправи глава.

— Защото Воглър е продавал трева покрай кафенето и изглежда е съставил списък с редовните си клиенти на домашния си компютър — повдигна измъчените си очи. — Ще се разчуе, Диз. По дяволите, сигурно вече се е разчуло. Това, което искам да те питам е дали, за доброто на фирмата, да напусна?

9.

Мислите на Скиф постоянно се въртяха около думите на Мая Таунсхенд „Нямам основателна причина да запазя мястото“, което усещаше, че е съществено твърдение. Макар че почти веднага се опита да го омаловажи, тя чувстваше, че заслужава внимание. Двамата с Брако се разбраха да пуснат въдици и другаде, преди да се върнат отново — ако се наложи — и да разговарят очи в очи с Мая.

В късния следобед в кафето имаше не повече от десет души. Двамата инспектори седяха в близост до печените изделия в „Бей Бийнс Уест“ заедно с Еухенио Руиз, който беше един от помощник-управителите на Воглър. Той бе отворил кафенето този четвъртък сутринта и понастоящем действаше като управител.

Еухенио бе на двайсет и няколко години, дребен, жилав и крайно превъзбуден. Носеше гъстата си черна коса на опашка и имаше няколко дневна тъмна брада, покриваща белезите му от младежки пъпки. Днес бе облечен с черен панталон, сандали, нелепа розова риза и жилетка, а на дясното му ухо проблясваше диамант. Изглеждаше сякаш произхождаше от Южна Америка. Макар да не бе красавец — не и с изпъкналия си и крив нос и облечен в златна коронка преден зъб — излъчваше увереност и откровена сърдечност, която според Скиф му придаваше известна привлекателност.

Вероятно несъзнателно бе изразила това усещане, защото, макар да бе поне с десет година по-голяма от него, той определено я сваляше.

— Ами симпатична е — описваше шефката си Мая Таунсхенд, — приятна външност, макар да не е красавица като вас.

Скиф се постара да игнорира не само коментара, но и ехидната усмивка на Брако. Попита го:

— Но вие всъщност не сте разговаряли често с нея, така ли?

— Не. Най-дългият разговор, който съм провел с нея, се състоя вчера, когато ме попита дали бих се погрижил за кафенето, докато намери нов управител. Аз й казах, че бих искал да съм първият, който кандидатства за тази длъжност, и тя отвърна, че оценява този факт и ще го има предвид.

— Значи няма намерение да затваря кафенето? — поинтересува се Брако.

— Надявам се. Все още не знам. Защо? Вие да не сте дочули нещо?

Но Скиф беше полицаят и се намираше тук, за да задава въпроси, а не за да отговаря на подобни.

— Как бихте определили взаимоотношенията между госпожа Таунсхенд и Дилън?

— Какво имате предвид?

— Ами как се държаха един с друг? Като приятели или като началник и служител?

Еухенио се почеса от едната страна на устата, а усмивка играеше по устните му.

— Като началник и служител, но не по начина, по който мислите.

— Ние не мислим — скастри го Брако, — задаваме въпроси.

Скиф хвърли на партньора си неодобрителен поглед и се обърна към свидетеля, смекчавайки мъмренето.

— Какво искаш да кажеш, Еухенио?

— Ами ако не знаеш и просто ги видиш заедно, не би останал с впечатлението, че тя е шефката.

— Ще си помислиш, че той е шефът?

— Ами повечето хора биха го възприели именно така — последва кратка въздишка. — Тъкмо бях започнал да работя тук, когато тя се появи за първи път в кафенето. Отиде директно в офиса, за да обработва някакви документи, а тук направо кипеше. Имам предвид опашката се стелеше извън магазина и всички бяха под пара. По едно време застана на вратата на офиса и повика Дилън. Той приемаше някакви поръчки, вършеше си работата и просто я отпрати с ръка и й каза, че в момента няма време. След което пусна една шега, че счетоводителите са броячи на монети, схващате ли — на зърна на кафе…4

— Схващам — отвърна Скиф преднамерено спокойно.

— Та, както и да е. През цялото време си седеше отзад, а когато приключи, стана и си отиде, без да продума една дума. Когато обстановката малко се успокои, аз го попитах: „Е, коя беше тази, счетоводителката ли?“, а Дилън се спука от смях и отвърна: „Собственичката. Но…“ — това го произнесе с гласа на Кръстника, имитираше го доста добре: „Аз съм шефът и не забравяй това!“ Е, не бе съвсем сериозен. Просто така си говореше. Когато имаше настроение, беше доста забавен.

— Той добър шеф ли беше?

— Определено.

— Знаеше ли, че продава марихуана покрай кафенето?

Руиз бързо премести поглед от Скиф към Брако и обратно.

— Не. Нямах представа.

— Купувал ли си някога от него трева? — попита го Брако.

— Няма начин, човече. Не употребявам наркотици — усмихна се на Скиф, — освен кофеин, разбира се.

След като не бяха срещнали името Руиз в списъка на Воглър, Скиф бе склонна да приеме този отговор, който дори може би отговаряше на истината.

— Нека да се върнем на Дилън и госпожа Таунсхенд, може ли? Винаги ли се държеше с нея сякаш той е шефът или напротив?

— Ами по-скоро първото.

— Тя го приемаше… Как?

— Ами предполагам… Имам предвид, всъщност не съм сигурен… Ако ме питате, може би заради това не идваше толкова често тук. Винаги сякаш бе силно напрегната. Не смятам, че двамата всъщност изпитваха симпатии един към друг.

Скиф отбеляза:

— Мая сподели, че тя и Дилън са се разбирали доста добре.

Погледът на момчето отново обходи и двамата полицаи.

— Вижте, не бих искал да й създавам неприятности. Тя изглежда доста симпатична дама. Може би са се срещали извън работата.

— Не са — отвърна Брако. — Но ни каза, че след като Дилън е мъртъв, няма причина да продължи да се занимава с кафето. Имаш ли представа какво всъщност е имала предвид?

— Не е споменавала, че ще го затваря. Не виждам причина да прави това. Кафето печели добре. Просто няма никакъв смисъл.

След като приключиха разговора с Еухенио Руиз, се качиха в колата. По някое време Брако затвори мобилния си телефон и произнесе:

— Това е доста интересно.

— Кое?

— Познай кой е регистрираният собственик на предполагаемото оръжие на убийството? Ще ти подскажа. От всички счетоводителки не е толкова хубавка, колкото някои мъже намират, че ти си.

— Не го пропусна, а?

— Та аз съм опитен детектив. Нищо не ми убягва.

— Искаш ли да минем през тях и да я поздравим?

— Смятам, че трябва да го направим.

Зашеметен от признанието на Уес Фаръл, че е един от клиентите на Воглър, и все още притеснен за Глицки и за съдбата на Закари, Харди така и не успя да се съсредоточи върху оползотворяването на сметките. Затова реши да си тръгне по-рано и на път за вкъщи да потърси за час, час и нещо успокоение в компанията на своя зет Моузес Макгуайър, с когото бяха съсобственици на бар, наречен „Литъл Шамрок“, намиращ се на Линкълн, близо до Девето Авеню.

Тъкмо бе открил като по чудо място за паркиране до ъгъла с Десета, когато мобилният му телефон звънна. Изпаднала в паника, най-новата му клиентка го уведоми, че полицаите току-що са се появили на вратата й и не знае как да постъпи. Обясни му, че денят преваля, децата й се мотаели из краката и Джоуел можел да си дойде всеки момент.

— Къде се намират сега? — попита я Харди. — Имам предвид полицаите.

— Все още са на верандата. Казах им, че трябва да разговарям с моя адвокат, преди да ги пусна вътре и да разговаряме отново. Инспектор Брако заяви, че нямам основание за притеснение, но трябва да знам, че са идентифицирали оръжието, с което смятат, че е извършено престъплението, и са открили, че е мое. В смисъл, регистрирано на мое име.

— Това вярно ли е?

— Не знам. Предполагам, че би могло. Бях оставила пистолета, който съм купила много отдавна, в кафенето, но не съм го виждала от години. Дори не знаех, че все още е там. Сигурно съм го забравила някога. Както и да е, казаха ми, че можем да разговаряме сега и да не се налага да ходя до участъка.

— Блъфират — отвърна Харди. — Не могат да те накарат да отидеш никъде, ако не разполагат със заповед. И не могат да те накарат да разговаряш с тях при никакви обстоятелства. Имат ли заповед?

— Не мисля. Не споменаха подобно нещо.

— Още ли са навън?

— Да, минали са само… — Той дочу, че тя е отдръпнала слушалката на телефона. — Добре, миличко, мама просто…

Не успя да чуе какво последва, но не изтече и секунда и Мая отново заговори:

— Съжалявам, докъде бяхме стигнали?

— Брако и Скиф все още ли са там?

— Мисля, че да — последва пауза. — Стоят отпред и си говорят.

— Моля те, би ли подала слушалката на инспектор Брако?

— Разбира се, щом смяташ… само секунда.

— Даръл Брако е на телефона, с кого разговарям?

— Даръл, Дизмъс Харди е. Как си?

— Добре, само дето е малко студено навън в мъглата, но няма нищо. Може да ме наречеш ясновидец, но да не би госпожа Таунсхенд да е твой клиент?

— Да, така е. Мога да дойда след петнайсет минути. Как ти звучи това?

— Ами звучи ми сякаш се е сдобила с адвокат и няма да отговаря на нашите въпроси без неговото присъствие.

— Право на всеки един гражданин, Даръл.

— Без съмнение, без съмнение. Макар че понякога дава възможност на полицаите да поспрат и да се позамислят.

Харди много добре знаеше това.

— Понякога и трябва — отвърна той. — Но не смятам, че случаят е такъв. Честно казано не знам дали бих позволил на клиентката си да разговаря с вас, докато нямам възможността да си поговоря с нея още малко. Не много.

— Представлението е твое. Ето, давам ти я.

— Мая — продължи Харди, — защо не поканиш инспекторите вътре, а аз ще дойда съвсем скоро. Но не отговаряй на никакви въпроси, преди да пристигна. Наистина ли пистолетът е твой?

— Може би е. Щом казват, съм сигурна, че е така.

Харди се зачуди защо не си бе спомнила за този детайл, когато разговаряха, но не беше моментът да повдига въпроса.

— Ами Джоуел?

— Какво за него?

— Ще си бъде вкъщи скоро. Може би е по-добре да се видим на друго място по-късно. Аз, ти и тези хора.

— Можем да го направим — произнесе Харди равномерно. — В колко часа се прибира съпругът ти?

— Около шест, шест и половина. Обикновено. Но не винаги. Трудно е да се предположи.

— Сега е четири часа. Сигурен съм, че ще можем да изясним всичко до пет, ако успея да пристигна по-бързо.

— Но ако Джоуел се прибере по-рано…

— При всички случаи ще ти бъде много трудно да опазиш това в тайна от него. Може би искаш да приключиш с тази част още сега. Междувременно идвам веднага.

— Ако можеш и по-бързо — отвърна тя.

Двамата непознати гости в дневната — мъж и жена, накараха Джоуел Таунсхенд да поспре, докато прекосяваше прага. Погледна въпросително към жена си, която разговаряше с тях.

Тя се обърна и бършейки нервно ръце в ризата си каза:

— О, Джоуел, подранил си.

Вървейки към него, той забеляза, че лицето й е изпълнено с тревога. Целуна го по бузата, след което се завъртя и представи двамата седящи на дивана, които в този момент се изправиха едновременно.

— Това са инспектори Брако и Скиф. Имат няколко въпроса относно Дилън и „Бей Бийнс Уест“.

Джоуел постави усмивката „добре дошли“, направи още няколко крачки и се здрависа с тях. Бе трийсет и пет годишен, висок и елегантен, с късо подстригана кафява коса. Изглеждаше сговорчив, притежаваше небрежен стил, който съвсем слабо контрастираше със съвършено ушития жълто-кафяв костюм, леко жълтеникавата риза и кафяво-златната вратовръзка.

Не даде никакъв знак, че двамата неочаквани посетители са го притеснили по някакъв начин. Бяха гости в неговата къща, а той бе техният домакин. Такава беше ситуацията.

— Моля ви — любезничеше той, — седнете. Нямах намерение да ви прекъсвам.

— Няма нищо — отвърна Дебра Скиф. — Не сте прекъснали нищо. Така или иначе очакваме вашия адвокат.

По лицето му премина сянка от объркване.

— Моят адвокат?

— Всъщност моят — Мая се пресегна и хвана за ръката съпруга си, едва сега поглеждайки го в очите, като се опитваше да прекрати по-нататъшни обяснения. Само добави: — Приятел на Харлан. Той прецени, че трябва да си наемем адвокат, ако разговаряме с полицията относно убийството.

Джоуел презрително махна с ръка и разтърси глава с иронично, но подчертаващо забавното настроение кимване.

— Това е нелепо. Мая, знаеш, обичам брат ти, но не смяташ ли, че понякога е така пристрастен към драмата? Трудно ми е да повярвам, че се нуждаем от адвокат, за да кажем на тези хора простата истина! Ти нямаш нищо общо със смъртта на Дилън.

— Да, но…

— Тогава? А сега ги караме да чакат въпреки натоварения им ден! За какво?

— Ами, Харлан прецени… — Опита се да се усмихне примирено. — Господин Харди ще бъде тук всеки момент. Прецени, че си струва да му звънна и да го помоля да дойде тук.

Леко театрално, Джоуел погледна към тавана.

— Разбира се, че ще те посъветва това. Ако попиташ монтьор дали трябва да си оправиш спирачките, в деветдесет и девет процента от случаите знаеш ли какво ще ти отвърне? Да. Ще ти препоръча и нови тампони, още малко спирачна течност, а най-добре балансиране на гумите, докато така и така колата е при него. А и между другото това ще ти струва пет хиляди долара — погледна към инспекторите. — Не съм ли прав?

Брако не съвсем успешно прикри съгласието си с този въпрос. Но поне се постара да се въздържи.

— Не ни окуражават да спорим с гражданите, когато пожелаят да се възползват от услугите на адвокат — отвърна той. — Но смятам, че е честно да отбележа, че обикновено присъствието му се преекспонира, особено в ситуация като тази, когато съпругата ви не е заподозряна.

— Така — съгласи се Джоуел, — нейният брат е голям, важен градски чиновник и му хрумват тъпи идеи, за които никой не го е питал.

— Познавам Харлан доста добре, сър — отвърна Брако. — Беше мой партньор, докато бе полицай — сега вече се усмихна широко. — Амбицията му го прави леко предпазлив.

— Точно за това става въпрос — съгласи се Джоуел. — Прекомерно предпазлив. Което понякога е излишно.

Все още държейки ръката на Мая, той я стисна леко и вдъхващо увереност.

— Сигурен съм, че жена ми ще се радва да разговаря с вас. Какво бихте искали да знаете?

— Джоуел… — сега Мая стисна ръката му, опитвайки се да го предупреди.

— Не се притеснявай, Мая, давай! Това е глупаво.

Прозвуча звънецът на входната врата.

— Ето го и него — Мая скочи, пусна ръката на съпруга си и изтича към вратата.

Таунсхенд я наблюдава за около секунда, след което отново погледна към инспекторите и въздъхна леко театрално.

— Фантастично! — отбеляза той.

Харди бе хладно посрещнат както от двамата инспектори, така и от съпруга. След като се представи, се обърна към Мая и я попита дали може да разговаря с нея насаме. Ако тя желае, може да присъства и съпругът й. Ответната реакция отново бе сходна.

— Не смятам, че е необходимо да правим това — отбеляза Джоуел. — Мая няма какво да крие. Може да каже всичко, което е необходимо, пред мен и пред тези двама инспектори.

— Несъмнено — потвърди Харди. — Ако иска, разбира се, че може. Мая, какво е твоето желание?

Стояха като замразени в жива картина за един дълъг момент, докато най-накрая тя се обърна към Харди и произнесе:

— Може би Джоуел трябва да дойде с нас.

След първоначално изуменото му изражение, Джоуел отново погледна полицаите и извинително въздъхна, след което насочи взор към Харди и Мая и изразително каза:

— Добре. Нека да тръгваме.

Мая поведе малката групичка към кабинета, в който бяха разположени плосък телевизор, лавици с книги, камина. Затваряйки вратата, всички останаха прави, защото Джоуел не им даде възможност да седнат. Гневно се обърна към съпругата си, макар да говореше тихо:

— Мая, би ли ми казала за какво става въпрос?

Тя стрелна с поглед Харди и след това ясно — не че с това натрупа точки пред съпруга си — кимна и пое въздух:

— Господин Харди знае, че отидох до „Бей Бийнс Уест“ в събота сутринта. Видях трупа и така се изплаших, че подкарах колата обратно към къщи, без да се обадя на полицията.

Джоуел стисна челюсти.

— Ти си отишла до „Бей Бийнс Уест“ в събота сутринта? Защо?

— Защото Дилън ми звънна в петък вечерта и каза, че трябва да ме види на следващия ден рано сутринта и че е спешно.

— Кое е било толкова спешно?

— Не спомена.

— Но ти отиде?

— Да, отидох. Но истинският проблем, заради който господин Харди се намира тук, е, че първия път, когато разговарях с тези хора, не споменах нищо за това. Казах им, че съм била на литургия.

— Първия път, когато си разговаряла с кого? С тези двамата инспектори ли? Това не е ли първи път?

Харди най-накрая усети, че може да се включи в разговора.

— Те са разговаряли със съпругата ви вчера сутринта.

Джоуел не можеше да свали очи от лицето на жена си.

— Защо не си ми споменала, че си разговаряла с тях? И че не си им казала истината?

— Не знам, Джоуел. Не знам. Изплаших се. Страхувах се или изпитвах срам, не знам. Мислех, че ще ми се разсърдиш, защото съм те въвлякла в това! — ръцете й, кръстосани пред гърдите, с които сякаш се опитваше да се защити от него, бяха по-показателни от думите й. — Но нали ти казвам сега! Не знаех как да постъпя. Между другото, Джоуел, трябва да знаеш и че пистолетът, с който предполагат, че е извършено убийството, е онзи, който оставих в кафенето, когато го отворихме преди десет години, и е регистриран на мое име — погледна първо единия, а след това и другия мъж. — И ако някой от двамата се чуди дали не съм застреляла Дилън, което между другото никога не бих направила при каквито и да е обстоятелства, искам да ви уведомя, че не бих постъпила така глупаво, а после да го захвърля някъде, където полицията би могла да го намери.

За около минута никой не проговори. Искри прехвърчаха между очите на двамата съпрузи. Харди запази съвета си несподелен, докато не почувства, че би могъл да бъде чут.

— Моето мнение е, че правилното нещо в момента е да се върнете обратно и да кажете истината на инспекторите. Както и вашият съпруг ви посъветва. Ако не направите това и някой свидетелства, че сте се намирали на алеята в събота сутринта, бе изглеждало далеч по-зле и би било доста по-трудно за обяснение. Относно пистолета. Вие го притежавате и какво от това? Ако сте го държали в кафенето, Дилън без съмнение е знаел за това и вероятно го е носел съвсем законно, за да се защити, докато разнася тревата.

— Каква трева? — попита Джоуел.

Мая разтресе главата си от гняв и раздразнение. Прошушна:

— О, Господи!

— Дилън е продавал марихуана покрай работата си в заведението на съпругата ви — опита се да обясни Харди с възможно най-неутрална интонация. — Не знам защо не е публикувано в пресата. Полицаите са знаели за това още от самото начало.

— Колко са деликатни! — отбеляза Джоуел. Очевидно вече кипящ от гняв, се обърна към адвоката, едва шептейки: — Значи предлагате да отидем в другата стая и да кажем на тези хора, че жена ми ги е излъгала?

— Пропуснала да им спомене — натърти Харди. — Не е излъгала. Поне ще започнем отначало, с чисто досие.

— Но очевидно Мая е присъствала на сцената на убийството минути след като е било извършено престъплението!

— Това е вярно. Факт е, че е присъствала.

Джоуел се обърна към жена си.

— И не знаеш какво е било толкова спешно?

— Не.

— Никаква представа?

— Не, Джоуел, никаква.

Това не бе напълно достатъчно за разгневения съпруг. Продължаваше да я гледа.

— Поправи ме, ако греша, но значи ситуацията е такава. Дилън ти звъни в петък вечерта и ти съобщава, че трябва да те види рано сутринта и ти зарязваш всичко и ставаш в пет и половина, лъжеш мен и децата, че отиваш на литургия…

— Но аз отидох на литургия, след като…

Джоуел отхвърли възможността да му отговори, като я спря с ръка.

— След като си отишла първо да видиш Дилън поради причина, която той дори не е споделил с теб. На това ли очакваш да повярвам?

В очите на Мая проблеснаха сълзи.

— Това се случи, Джоуел. Точно това се случи.

— Този мръсник дори не ти обяснява причината, а ти търчиш! А сега полицаи седят в дневната ни и твоят адвокат твърди, че трябва да им кажеш истината, само дето истината е, че си ходила да видиш застрелян човек, точно след като е бил убит, и всичко това без съществена причина! — той отново се обърна към Харди: — Как ще им кажем, че е ходила там, ако не можем да им обясним защо? Бихте ли им отговорили на този въпрос вместо мен?

— Придържайте се към простите обяснения. Помолил я е, това е всичко. Някакъв проблем с кафенето или решение, което е трябвало да вземе лично. — Харди се опита да говори по-бавно. — Сигурен съм, че Мая е смятала, че ще е краткотрайна среща и ще разполага с достатъчно време, за да стигне за литургията. Не е ли така, Мая?

Харди й бе подсказал отговор и бе доволен да види как тя се възползва от него.

— Точно така, Джоуел. Всъщност не смятах, че е нещо важно. Не съм крила нищо от теб. Беше просто малка кавга, свързана с работата, с която смятах, че ще се справя, както се справям с милион други дребни неща!

Тишината отново се възцари. Бе нарушена, когато Джоуел попита Харди:

— Наистина ли смятате, че това ще мине?

— Това е истината — отвърна Харди. — Предвид всички обстоятелства, все още честността е най-добрата политика.

Съпруг и съпруга бяха втренчили погледи един в друг за един безкраен момент. Мая се пресегна и взе ръката на Джоуел.

— Това би трябвало да е краят на всичко — проговори тя.

— Не съвсем — отвърна й Джоуел, като изтегли своята ръка. — Двамата с теб ще трябва да си поговорим след това.

— Ще си поговорим — тя погледна към Харди: — Междувременно, нека отидем и им кажем.

Той кимна утвърдително с глава.

— Добре. Но нека говоря аз.

В десет и трийсет вечерта Харди метна предпоследната стреличка от неговия „сет“ в играта на дартс в „Литъл Шамрок“ и уцели двойна единайсетица. Последният му изстрел попадна право в „окото на бика“ и приключи играта. Играеха „301“5 и бе оставил опонента си Уайът Хънт да му диша праха, успявайки осем поредни пъти да уцели единайсетица, което си бе честно спечелена битка.

И всичко това не бе подобаващо оценено от Хънт, собственик на фирма за частни разследвания. Той му дължеше не само плащането на по трите бири, които и двамата бяха изпили по време на мини турнира, но и залога от сто долара. След като печелившият изстрел се бе приземил, Хънт извади стотачка и му предложи двойно или нищо.

— Това е залагане на загубеняк, както много добре знаеш — Харди взе банкнотата и я прибра в портфейла си. — Но ще те черпя едно утешително питие, за да се уталожи агонията от поражението.

— Уталожи е хубава дума, и то от устата на адвокат — отвърна Хънт. — Не чуваш всеки ден хората да я употребяват.

— Така е, не я употребяват — отбеляза Харди. — И все пак понякога е идеалният избор или le mot juste6, както би се изразил Хемингуей.

— Или аз, ако говорех френски.

Частният детектив бе висок над един и деветдесет, атлетична грамада, в която постигаха компромис еднакви части жили и тестостерон. Ако можеш да бъдеш красив по грозен начин, то тогава Харди би го описал точно така. Израснал по приемни семейства, участвал в „Пустинна буря“ в Ирак и работил повече от дванайсет години в служба „Закрила на детето“, където бе изтръгвал деца от среда, в която злоупотребяваха с тях, и ги бе пращал далеч от техните родители. Това бе и апогеят на неблагодарните работи. През последните седем или осем години управляваше фирмата си за частни разследвания, наречена „Клубът на Хънт“, а фирмата на Харди използваше почти изцяло само нейните услуги.

Уайът се запъти от зоната за дартс към тесния кът на бара, който разполагаше с относително слаба вечер. Харди го последва. Видяха два празни стола и се настаниха върху тях.

— Нали знаеш, че това бе много извратена игра на дартс?

— Несъмнено. Убеден съм, че не бих могъл да я повторя. Макар че можеш да се досетиш, че мъж, който има дъска на вратата на кабинета си и изработен по поръчка дартс, вероятно отделя по някоя и друга минута, за да си поиграе. Тогава вероятно от време на време ще има и някой и друг късметлийски сет.

Хънт се смееше.

— Ще се опитам да го запомня.

Моузес Макгуайър се появи и те си поръчаха по една сода. Макгуайър, който също бе подложен на подобен режим от около две години, не можа да се въздържи и възкликна:

— Уха! Кати, залости вратата! Как желаете содата — чиста или с лед?

Харди игнорира зет си и обясни на Хънт:

— Наи-готиното в този бар са коментарите!

— Знаех си, че има нещо.

— С лед — отсече Харди, обръщайки се отново към Моузес. — И моля те запази жалките си наблюдения за себе си, благодаря.

Макгуайър им подаде напитките и двамата се чукнаха.

— Чувствам се малко виновен, че те домъкнах чак тук и след това ти прибрах парите, но все пак благодаря, че дойде.

Хънт отпи от содата си.

— Дълъг ден?

— Всъщност доста брутален! — Харди го уведоми за драматичните събития около Глицки и Уес Фаръл.

След вечеря се бе отбил до болницата, за да провери Ейб и Закари и установи, че приятелят му все още е зомби, а състоянието на Закари не се е променило. Бе останал с него за един дълъг час и половина, след което го потупа по коляното, каза му да се държи и да се обади, ако се нуждае от нещо, и после си тръгна.

Не можа да си наложи да си отиде право вкъщи при Франи, Трея и Рейчъл и се отби в „Шамрок“. Опита се да се свърже с Фаръл, но той бе изключил телефона си.

Хрумна му една идея и се обади на Хънт.

— Както и да е, събитията около Ейб и Уес ме изненадаха. А и се чувствам със завързани ръце около тази история с Дилън Воглър. Не само отражението, което има върху Уес или потенциално би имала.

— Наистина ли се притесняваш за това?

— Малко, да.

— Добре, нека сваля товара от плещите ти, Диз. Ще го преодолееш. Никой извън Сингапур не се интересува кой пуши трева. Със сигурност никой, които има правна юрисдикция в този град. Разбира се, лошата новина е, че ако се намираш в Сингапур, ще те обесят за това. Но добрата е, че не се намираме там. Дори и Уес. Но бих го предупредил, ако реши да предприеме пътуване дотам.

— Аз ще го направя — отвърна Харди с пресилена толерантност. — Но проблемът е, че Уес е служител на Съда. Той е представителното лице на фирмата. Той…

Хънт вдигна ръка, за да го спре.

— Диз, това само ще повиши „авторитета му“ сред потенциалните му клиенти, повечето от които също редовно припалват по някоя цигара. Той ще е един от тях!

— Ако се разчуе, съдиите няма да сметнат, че това е плюс за него. Честна дума!

— Как биха могли да го докажат? Добре, името му е в списъка. И какво от това? — Хънт отпи отново. — Нали не смята наистина да напусне?

— Предложи — въздишка. — Казах му да го обмисли още малко.

— Добре, преди да направи нещо глупаво, поне би трябвало да разговаря с Крейг — имаше предвид Крейг Киурко, един от детективите на Хънт, който се опитваше да получи собствено разрешително за практикуване на детективска дейност. При неразбиращия поглед на Харди, Хънт продължи: — Този тип Воглър е разполагал с доста добър списък, признавам!

Веждите на Харди се повдигнаха от изненада.

— Крейг също ли е в списъка?

Хънт кимна.

— Да, и той има доста покупки. Каза ми го вчера. В смисъл, че ченгетата са му се обаждали във връзка с това. Тревожеше се, че ще се отрази върху получаването на разрешителното.

— Същата история. Ако могат да го докажат, може да му навреди, но без да си признае — няма начин.

— Така. А и не виждам как ще оставят работата си и ще съсипват тези хора, когато дори не могат да докажат нищо. Биха се занимавали само ако ги хванат в крачка. Залагам хиляда долара, че на никого наистина не му пука дотолкова, че да им обърне внимание. Няма да го направят. Не и в този град.

— Това ли каза на Крейг?

— Казах му да изпразни тайника си и да се предаде. Но наистина, Диз, това е нелепо. Случаят с Воглър не е нелеп. Но с Уес, Крейг или който и да било, е.

Харди погледна събеседника си и вдигна чашата си.

— Добре, след като разполагаш с всички отговори тази вечер, нека ти задам още един въпрос. Има някаква част, която ми се изплъзва и не мога да я открия.

Разказа му за ситуацията около Мая до този момент — мистериозното позвъняване на Воглър в петък вечерта, ранното й отиване до „Бей Бийнс Уест“, за избягването й от сцената на убийството, притеснението й относно предполагаемото й разпуснато поведение в университета и след това му разясни историята около огромната заплата на Дилън, за пистолета, всичко. Когато приключи, Уайът поклати глава.

— Смяташ, че се касае за изнудване?

— Да. Но за какво?

— Не знам. Нещо, от което се срамува или се притеснява. Може би, нещо свързано с лудите й години в университета.

— И аз горе-долу предположих това. Но някак не мога да повярвам.

— Защо?

— Защото изнудването винаги води след себе си усложнения.

— Предполагаш, че е извършила нещо лошо?

— В миналото, да. Но по-скоро съм истински загрижен за настоящето.

— Смяташ, че тя го е извършила?

— Ако я е изнудвал, може би това е причината да отиде да се види с него рано, в събота сутринта. Изнудването е липсващата част. Така картинката става далеч по-ясна и може би наистина ще стане грозна впоследствие.

— Смяташ ли, че Брако и Скиф са я сглобили?

— Ако все още не са го направили, ще се случи съвсем скоро.

— Какво искаш от мен?

— Мислех си да те помоля да видиш какво би могъл да откриеш.

— За годините и в университета?

При кимването на Харди, Хънт се заинтригува:

— Не че работата ми е излишна, но защо просто не я попиташ? Кажи й, че предполагаш, че е била изнудвана и виж как ще реагира.

— Да, бих могъл. Но имам няколко основания. Мъжът й даде да се разбере, че не желае да се виждам с нея без присъствието му. Така че, ако тя не желае именно той да разбере за каквото и да й се е случило — а в това съм напълно сигурен, — не би ми казала в тази обстановка. След това, мога да бъркам и обвинението би я вбесило до такава степен, че да ме уволни, което означава да изпусна потенциално голям клиент. И най-накрая, ако това, което е направила, е достатъчно лошо, че да убие Воглър, за да не се разчуе, няма начин просто да се предаде, макар да е привилегирована. И то пред адвокат, когото едва познава. Дори не бих си хабил дъха, за да я питам. По-добре е сам да открия за какво става въпрос, да си мълча и да го използвам в зависимост от развоя на събитията.

— Знанието е сила!

— Вярно! — съгласи се Харди.

— Защо искаш да знаеш всичко това?

Въпросът изглежда затрудни Харди за минута.

— Ако ще я защитавам, би ми било от полза да знам какво представлява.

— И ще й прибереш парите, за да откриеш нещо, което тя не желае ти да знаеш?

— Но би й помогнало в дългосрочен план. Ако се окаже, че нейната история ще ми е от полза. В момента смятам, че ще ми е необходима. Иначе бих могъл да се впусна в това и да не забележа откъде ще ми дойде. И тя ще бъде прецакана — почука по чашата, свали я бавно надолу. — Какво ще кажеш?

Хънт кимна.

— Мога да й отделя два дни. Да видим какво ще изскочи.

— Това е всичко, за което те моля. Даде ми три хиляди с договор. Можеш да похарчиш двеста и петдесет от тях. Как ти звучи?

— Постижимо. Ще се пробвам.

10.

Харди не сгреши в опасенията си, че Скиф и Брако не са далеч от заключението, че Дилън Воглър е изнудвал Мая Таунсхенд.

Предположиха и решиха да го проверят на следващата сутрин. Няколко минути след девет почукаха на вратата на Джанси. Допускаха, че вероятно е наясно с каква мръсотия е разполагал мъжа й относно шефката си и я е използвал не само за да бъде добре печелещ служител, но и му е позволявала да се отнася с нея като с подчинена, когато е пребивавала в собственото си заведение.

Предната вечер, въпреки голямото им раздразнение от появата на Дизмъс Харди в къщата на семейство Таунсхенд, която ограничи свободния приток на информация, инспекторите все пак бяха научили важни неща. Най-значимото измежду които бе, че Мая е излъгала относно алибито си за събота сутринта. Още повече — призна, че е била повикана на сцената на убийството от жертвата и е открила тялото му, след което е предпочела да не се обажда в полицията и да не съобщава за това. Тези две обстоятелства бързо превърнаха Мая в човек, представляващ интерес при разследването на убийство в очите на инспекторите.

Тя е разполагала както със средство, така и с възможност да убие Дилън Воглър. Ако Брако и Скиф можеха да открият убедителен мотив, щяха да я обявят за основен заподозрян. Фактът, че Мая винаги е била на разположение на убития, за което свидетелстваше срещата им в ранни зори в събота сутринта, бе силно убедителен, макар адвокатът й да описваше техните взаимоотношения като обикновени и свързани със съвместната им работа.

Воглър е разполагал с нещо за Мая, което не е искала да се разкрие. Може би я е заплашвал, тя му е повишавала така или иначе високата заплата, а той е поставял нови и нови изисквания. Може би просто й е писнало и е решила да сложи край.

Не им беше трудно да си представят, че тя го е убила. Именно това ги доведе до вратата на Джанси отново тази сутрин.

Стоеше боса, с изрязани джинси и носеше обичайната тениска.

— Вие отделяте много време на това разследване! Да не би да разполагате с някоя нова заповед?

— Не, този път нямаме — отвърна Скиф. — Надявахме се да си поговорим за Мая.

Челото й се сбръчка.

— Защо? Та аз дори не я познавам!

— Знаеш коя е — отбеляза Брако.

— Ами да, разбира се, че знам коя е. Собственичката на кафенето. Но вие да не би да си дружите с шефа на полицията?

— Разбирам гледната ти точка — Скиф не искаше да противоречи на Джанси, която в момента бе най-голямата им надежда. — Може ли да влезем и да си поговорим за минута?

— За Мая? Вижте, аз наистина не знам нищо за Мая.

Полицаите просто кимаха с глава, докато Джанси се колебаеше, поглеждаха зад нея, въздъхваха, внушавайки й, че е по-добре да я последват.

— Робърт е тук и пием кафе — обяви предварително.

След което се обърна и пое навътре. Докато следваха своя свидетел, Брако хвърли красноречив поглед към Скиф, която кимна в знак на разбиране.

Робърт Трип седеше на кухненската маса, отново облечен в лекарска престилка. Бе чул както звънеца, така и разговора на прага на вратата и не изглеждаше истински ентусиазиран от присъствието на полицаите, но поне ги поздрави с едно „Хей“. Изправи се, заобиколи масата и се ръкува с двамата.

— С Джанси пием по кафенце — каза той. — Топло и току-що сварено. Най-доброто от „Бей Бийнс“.

— На мен ми звучи добре. Черно, ако може — Скиф би приела всичко, което би осигурило на нея и Брако повече време, за да си побъбрят с Джанси и Робърт. Попита: — Къде е Бен тази сутрин?

— На предучилищна градина. От осем до дванайсет часа — Джанси погледна Брако. — Инспекторе? Кафе?

— Разбира се — прие той. — С две лъжички захар, моля.

Джанси взе чашите и ги постави на плота, а Трип отбеляза:

— Бяла захар. Ще ви убие!

Брако се усмихна с половин уста.

— Това — отвърна той, — или нещо друго. Уверявам те, последното, за което бих се тревожил, е захарта — издърпа един стол, обърна го и седна с разкрачени крака. — И така, Робърт, може ли да те попитам кога ходиш на училище?

Въпросът, който вероятно целеше да го ядоса, получи сдържан отговор.

— Свърших в полунощ. Трябва да се върна по обяд. Смяната ми тази седмица е дванайсет на дванайсет часа. А, и съм на повикване през часовете за почивка всеки трети ден, за да не би да наваксаме със спането. Това би било грешно.

— Те не искат да спите? — попита Скиф. — Това не е ли опасно за пациентите?

— Ако се окаже, че е така, те изгонват. Ако спането е по-важно за теб от лекуването, значи не желаеш достатъчно силно да станеш доктор. Ако липсата на сън влияе върху работата ти, значи не притежаваш онова, което е необходимо. Не вярвам, че има лекар, получил образованието си в Щатите, който не е преминал през петгодишното сериозно лишаване от сън. Част от традицията е. Ако не можеш да го преживееш — намери си друго занимание.

Джанси постави чашите пред инспекторите. Леко докосна Трип по рамото.

— Рекордът на Робърт е четири дни без дори минута сън!

— Били са дълги четири дни — отбеляза Брако.

Трип се усмихна уморено.

— Да ви кажа беше дълъг месец, инспекторе. Най-накрая заспах пред спешното, прав в приемната, което смятах, че е невъзможно до този момент. За щастие една от сестрите ме забелязала, поставила ме върху една носилка и ме вкарала в някаква свободна стая.

Скиф духна кафето си. Брако си сръбна, извади малък портативен касетофон и го постави на масата.

Джанси се настани на стол до Трип, пресегна се и докосна ръката му, поставена върху масата, след което я отдръпна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Така, да се върнем към това, за което сте дошли. Наистина не знам какво бих могла да ви кажа за Мая. Виждала съм я само няколко пъти.

Брако и Скиф размениха погледи и полицаят подхвана разговора.

— Ние разследваме възможността Дилън да я е изнудвал.

Новината изглежда не стресна Джанси. Въпреки това попита:

— Какво ви кара да мислите така?

— Две причини — обясни Брако. — Първата е неговата заплата. Тя му е плащала деветдесет хиляди на година. За сравнение, за същата длъжност в „Старбъкс“ плащат около четирийсет.

— Да, но той работеше там от девет години.

— Така е, но да предположим, че му я е покачвала всяка година. Би могла да стигне до петдесет, дори шейсет. Деветдесет звучи доста висока заплата. Второ, някои служители на заведението ни споделиха, че когато Мая е идвала, което не се е случвало често, Дилън се е държал с нея като с подчинен, сякаш му дължи нещо. Ако е така, трудно ни е да повярваме, че не ви е споменал поне нещичко за това.

Младата жена се взираше в масата.

— Джанси — включи се Скиф, — ако я е изнудвал, това може да е част от причината, поради която е бил убит.

Този довод я накара да изправи главата си.

— Имате предвид, че тя може да го е убила?

— Не знаем — каза Брако. — Ако имаме ситуация с изнудване, това би представлявало обстоятелство, което сме принудени да вземем под внимание.

Скиф се разпростря върху темата.

— Може би е искал все повече, а тя го е прикривала чрез заплатата му. За да не му плаща всеки месец от собствените си пари.

— Дори и деветдесетте хиляди не бяха достатъчни — отговори Джанси. — След като приспаднете данъците, остават около шейсет. Защо според вас му е било необходимо да продава трева? Ако я е изнудвал, той можеше просто да поиска повишение и тя щеше да му го даде, нали така?

— Сигурно — отвърна Брако. — Но също така може и да му е казала, че не е в състояние или не желае да му даде повече. Че мъжът й не би позволил. Или не знам, нещо подобно. Споменавал ли е напоследък, че ще й иска още пари? Нещо, което би могла да го приеме като застрашително?

— Той винаги искаше още пари — погледна първо единия, след това и другия инспектор. — Макар че сте прави. Не се страхуваше от нея, по-точно не се страхуваше, че може да загуби работата си.

— Но никога не е казвал защо? — заинтересува се Скиф.

— Казваше, че му е длъжница.

— Ето — Брако се наклони напред. — Споменавал ли е какво му дължи?

За секунда тя сякаш се замисли върху това.

— Наистина не сме го обсъждали — сви рамене. — Веднъж или два пъти е казвал нещо от сорта „тя няма да ме уволни, дължи ми живота си“. Но по-скоро театралничеше. Дължала му е живота си. Да, бе, сигурна съм.

— Ако това е скърбяща жена — сподели Брако, веднага щом се озоваха отново в колата, — аз съм шахът на Иран!

— От няколко години няма шах в Иран, Даръл.

— За мой късмет — отговори Брако. — Не че се боря за лидерска позиция в Иран. Само си помисли — никаква пиячка, никакви жени. Говори се единствено за тъпи забави. Дори не мога да си представя какво биха представлявали встъпителните речи! Но нямах предвид печалната ситуация в Иран. Ако между тези двамата няма нещо, то съвсем скоро ще възникне, не мислиш ли?

— Ако вземем предвид езика на тялото, най-вероятно вече се случва. А и малкият й син всяка сутрин по четири часа е на градина, докато Трип се подвизава у тях. Изкушавам се да им оставим петдесет минути, да се върнем и да ги хванем в крачка. Тогава поне ще можем да уличим бъдещия доктор Трип в лъжа, което може да ни поведе в друга посока. Към преплетените им алибита например.

— Смяташ ли, че може да са го извършили двамата?

— Смятам, че се гушкат и ако си представим, че това наистина е така, едва ли биха имали нещо против да видят Дилън мъртъв.

— Защо просто не го е изоставила?

Скиф, която караше, се замисли за секунда.

— Не е пълният списък, но импровизирано ми хрумва причина номер едно. С побоите е упражнявал власт над нея. Второ, Бен е бил общият им син. Или може би Трип не е така сериозен, а се отдава на малко ободряващ секс, докато старецът е на работа. И най-накрая Дилън е донасял сума ти пари вкъщи, докато Трип все още е мизерстващ студент. Не е ли достатъчно?

— Достатъчно е за начало, Дебра. Всъщност, ако предположим, че техните отношения са сериозни, убийството на Дилън разрешава три техни проблема, може би дори и четири накуп, ако Трип е достатъчно добър да поеме изпълнението на ролята на бащата. Но да ти кажа нещо друго.

— Какво?

— Взе да ми писва от цялото това теоретизиране. Не ти ли омръзва хората постоянно да те лъжат?

— Не. Любимо ми е. Кого имаш предвид този път?

— Джанси.

— Смяташ, че тя знае за какво я е изнудвал?

— Ти не смяташ ли? Та тя живее с него пет или шест години и не знае нещо толкова основно за неговата работа? За цялата им ситуация? Ако Дилън е изнудвал Мая, тя би трябвало да го знае, може дори да е била част от това!

— Може, може, може.

— Знам. Съгласен съм. И ако тя и Дилън са били съюзници, накъде ни води това?

— Дава й един мотив по-малко, за да го застреля, ако това е бил съвместният им бизнес. И отново поставя Мая в центъра на картината.

— Освен ако Джанси не е наистина влюбена в Трип и иска Дилън вън от живота си.

— Значи разполагаме само с Мая. Или само с Джанси. Или с Джанси и Трип заедно? Или със случаен стрелец, излязъл на разходка?

— Не разчитам на случайния стрелец.

— Да, аз също.

Двамата инспектори продължиха да се возят в мълчание още няколко пресечки, докато най-накрая Скиф проговори:

— Трябва да намерим начин да нажежим обстановката.

11.

Харди се появи в кабинета на Фаръл неочаквано, като носеше деликатесни сандвичи и диетични коли. Едва ги бяха разопаковали, когато се обади Франи. И двамата партньори седяха на разнебитеното канапе, а храната им, салфетките, пакетчетата чипс и содите стояха на ниската масичка пред тях.

Франи му предаде проведен разговор с Трея, която й съобщила, че са извадили Закари от изкуствената кома и са провели процедура, наричана „тест чрез ощипване“ и детето е реагирало, което изглежда бяха много добри новини. Вероятно подуването бе спаднало и вече обсъждаха възстановяването на дура матер и затварянето на черепната кутия през следващите два дни.

Докторите споделили с Ейб и Трея, че синът им се намира вън от непосредствена опасност, върви към подобрение и може да се възстанови напълно. Макар че при подобен род наранявания следва продължителен период на наблюдение и търпение, за да може да се определи дали ще възникнат впоследствие проблеми при развитието, познавателните способности или моторните умения. Това все още звучеше доста сериозно на Харди, с което Франи се съгласи, но в сравнение с опасенията им през последните четири дни, бе възможно най-благополучното развитие на събитията.

Харди затвори телефона и изпита голямо облекчение. Пресегна се за своята напитка и се облегна. Предаде същината на разговора на Уес, заключавайки:

— Видя ли? Нещата понякога се обръщат за добро.

Фаръл все още не бе в настроение да се съгласи с него. Всъщност неговата самоувереност и дух се бяха оттеглили така далеч, че дори носеше обикновен костюм, без забавните тениски отдолу. Появи се рано сутринта със сресана коса, чиято дължина можеше да се определи като относително прилична. Сега се бе прегърбил на дивана, държеше сандвича си над масата, а от него се сипеха парчета маруля и капеха разни подправки.

— Понякога се обръщат. Изключително много се радвам за детето на Еиб, а и за него. Но още не съм ти казал… Тази сутрин звъня Джеф Елиът.

— И какво имаше да сподели нашият най-уважаван журналист?

— Просто искаше да ме предупреди, защото сме приятели. „Кроникъл“ обмисля да пише за историята с тревата и да публикува целия списък с изявените демони и пушачи на трева.

— Не може да се случи. Няма да се случи. Дори и след милион години.

— Защо не?

— Защото името ти, фигуриращо в списък на нечий компютър, не означава нищо. Нали не си признал каквото и да било на Скиф, когато ти се е обадила и те е разпитвала?

— Със сигурност — Фаръл превъртя очи. — Да не съм бавноразвиващ се?

— Това имам предвид. Не си. Така че не се връзвай. Не разполага с нищо, което може да докаже. Край на историята. Още повече няма как да превърнат тази история в градска дискусия. Не звучи като нещо, с което Джеф би се занимавал.

Фаръл сдъвка и преглътна, отпивайки глътка кола.

— Не. Говореше за обичайните новини. Може би си прав за проблема с оклеветяването, но от вестника сигурно са изкушени. Това е страхотна история.

— Няма никаква история. Не могат да я публикуват.

— Добре. Но изглежда в списъка фигурират интересни личности, като изключим моя милост и сътрудника на Уайът. А обществеността би искала да знае.

— Кой например? — поинтересува се Харди.

— Джеф, Господ да го благослови, не искаше да ги изрежда по име. Но има поне един съдия, повече от двама началници от градската управа, няколко видни преподаватели, двама надзорници, няколко актьори, въобще публични личности от този род… Между другото и някакви от областната прокуратура…

— Вече говориш за прецакване — отбеляза Харди. — Само ти намеквам, че тези от областната прокуратура са наистина прецакани. Поне онези, които не са се сетили да си вземат медицински разрешителни за ползване на марихуана.

— Да, ще се търкалят глави със сигурност. Ако все още работех тук, бих ги омаял, бих им предложил да ги представлявам за малко пари и бих ги подкарал по ведомост.

— Ти все още работиш тук, Уес, за това не се тревожи.

— Не се притеснявам, че мога да бъда уволнен, Диз — погледна отстрани на дивана. — Да ти кажа истината, срамувам се, че тези лайна излагат фирмата по този нелеп начин. Ти и Джина не го заслужавате, а и не е най-добрата светлина, в която могат да се представят съдружниците, не е ли така?

Диз махна с ръка.

— Уес, става въпрос за марихуана в Сан Франциско през двайсет и първи век! Ще отшуми за седмица, може би две. Оценявам чувствата ти, но, честно казано, на никого не му пука.

— Ще им запука, ако се окаже, че това убийство е извършено за малко блага тревица.

— Няма да се окаже. Който и да е застрелял Дилън, не е взел и грам от нея.

— Как би могъл да знаеш това?

— Бил е с раницата си, пълна с трева. Как ти звучи това?

— Ами как ти звучи, ако също така е бутал и количка за пазаруване, пълна със същите неща и стрелецът е избягал заедно с нея?

Предположението накара Харди да се замисли за секунда, след което разтърси глава, опитвайки се да пропъди недопустимата мисъл.

— Не се е случило, Уес. Виж, в най-лошия случай, ако „Кроникъл“ публикува статията, ще продадат няколко броя, но историята сама по себе си няма да представлява интерес за всички останали.

Всъщност представляваше интерес поне за един служител в Сан Франциско — за новоизлюпения главен секретар на Прокуратурата на Съединените американски щати Джери Глас.

Предишният главен секретар, който бе възприеман от централните власти за прекалено толерантен, бе един от печално известните уволнени от Алберто Гонзалес. С приемането на длъжността Глас не губи и миг, за да се наложи и докаже като твърд и безкомпромисен обвинител и стабилно да се противопостави срещу по-либералната култура на града, който Хърб Кайен — легендарният публицист на „Кроникъл“ — бе кръстил Багдад край Залива.

Глас, който бе на трийсет и пет години, беше добре сложен, макар и леко закръглен, обикновено изглеждащ екземпляр и имаше типичния за работещите в кабинети пепеляв тен на лицето. Бе гладко избръснат, а светло-кафявата му коса беше подстригана късо, леко по-ниско от дясната страна. Окастряше бакенбардите си, следвайки линията на върха на ушите. Също така той беше агресивен и амбициозен. Бе възприемал предишната си месторабота — най-точно определено — за задънена улица. Затова раздаваше наляво и надясно резюмета, поддържаше добри взаимоотношения с бившия си началник, в момента помощник-областен прокурор във Вашингтон, и именно той успя да му уреди настоящото му назначение в Сан Франциско. Джери енергично го прие. Предвид всички тези обстоятелства, нямаше никакво намерение да следва посоката на предшественика си и сред многото си приоритети, първо се захвана и положи неимоверни усилия, за да затвори медицинските приемни за употреба на марихуана, които бяха около дванайсетина. Това винаги е бил деликатен стремеж на централната власт, откакто щатът Калифорния и градът и окръгът Сан Франциско одобряваха или поне си затваряха очите пред така наречените благоприятни условия за „състрадателна употреба“.

Но Джери беше там, за да наложи спазването на законодателството на Съединените щати, не на местното, а употребата на марихуана бе федерално престъпление. Името му беше попаднало няколко пъти в пресата още през първата година от назначението му, тъй като бе преследвал няколко души, разпространяващи марихуана за медицинска употреба, но освен лъсването на консервативната му същност — което не бе преимущество в културната среда на Сан Франциско — с тези действия постигна твърде малко, за да се вдигне рейтингът му.

И изведнъж, през хладния следобед в средата на седмицата, пред него седеше Дебра Скиф. Досега няколко пъти се бе сблъсквал с привлекателната инспекторка от отдел „Убийства“ в ресторанта на Лу Гърка и планираше, ако му се отдаде възможност, да се срещнат отново там. Но сега сама бе дошла в неговия кабинет и му разказваше за някакво убийство на управител на кафене в затънтения Хейт-Ашбъри.

До настоящия момент подочул слухове и чел за убийството във вестниците, Глас бе поразен как Скиф му разказва с безизразно лице, че тя и партньорът й Брако не са оповестили линията с дрогата пред медиите просто защото не им е хрумнало, че може да има важно значение — след като очевидно никаква марихуана не е била открадната, значи не би могла да представлява мотив за убийството.

Тя отхвърли възражението му с махване с ръка.

— Виж, Джери, винаги дрогата присъства в картинката при убийство. Угарка от марихуана, изпаднала от преминаваща кола, приспособления за употреба на наркотици, открити при сигнал за домашно насилие или членове на банда, натъпкани догоре с кокаин и хероин. Винаги изскача отнякъде. Не го коментираш повече, отколкото времето. „Другата ни новина тази вечер — произнесе с възможно най-сериозната си интонация на гласа, — Шон Джонсън бе прострелян седемнайсет пъти при стрелба от преминаващ автомобил в Хънтър’с пойнт7, докато бе мъгливо.“ Общо взето, мъглата не се споменава.

— Но нали този тип Воглър е разполагал с цяла градина с марихуана на тавана си? Която струва хиляди долари, не е ли така?

— Така е, но все пак нямаме причина да вярваме, че това е свързано с убийството още от самото начало. Предадохме частта с наркотиците на отдела и приключваме.

— Но защо? — Глас нагласи очилата си.

През следващите няколко минути Скиф му преразказа в основни линии главните насоки от разследването.

— Критичната точка е — тя заключаваше, — ние мислим… всъщност сме почти убедени, че Мая, Джанси и Робърт Трип са ни излъгали в повечето случаи, поне повече от веднъж. Разполагаме с мотиви за всеки един от тях — за двете жени поотделно и заедно в ситуацията с Джанси и Трип, но нямаме и едно доказателство и със сигурност нищо, което може да се приеме за преимущество, за да подтикнем някой от тях да се разприказва. Но например сме сигурни, че Воглър е изнудвал Мая и че вероятно Джанси е знаела за това, но ако и двете кажат, че не е — отново стигаме до задънена улица.

— Не може ли просто да ги притиснете повечко?

— Можем, но както отбелязах, донякъде е безсмислено, без нови преимущества, някаква промяна в статуквото. Не разполагаме с реални доказателства, които да са много убедителни — тя заклати глава. — Отново разговаряхме с тях, по два пъти, но Джанси и Трип са отрепетирали доста добре своята част, а Мая си е наела адвокат. Пък и се досещаш, че около нея трябва да пипаме по-полека.

— Защо?

— Заради политическите й връзки, които аз ненавиждам, а и Даръл ненавижда, но какво да се прави. Чисто и просто Даръл и Харлан Фиск са били партньори, а Мая е сестра на Харлан.

Очите на Джери се ококориха.

— Да не би да говориш за надзорника Фиск?

— Точно така.

— Това означава, че също така е и племенница на кметицата Уест?

— Предполагам, че да.

Глас изправи стойка, а тези обстоятелства приковаха вниманието му.

— Господин Фиск меси ли се във вашето разследване? Разговарял ли е с партньора ти?

— Доколкото знам, не. Това би било малко неудобно, въпреки че…

Скиф спря.

— Какво?

— Ами — продължи тя — името на Харлан е сред всички останали имена, които може да разпознаеш. Бил е един от редовните клиенти на Воглър.

Това вече накара Глас да замръзне. Погледна я косо през очилата си.

— Клиенти за марихуана? Сигурна ли си?

— Напълно. Фигурира в списъка.

— Какъв списък?

— О, съжалявам. Не съм ли ти споменала за списъка? — Осведоми го своевременно за уличаващите компютърни файлове. — Както и да е, изглежда съществуват много взаимовръзки между всичките тези хора и търсим повод, за да раздрусаме почвата под краката им и да разберем какво всъщност представляват техните отношения. Например изнудването. За какво точно е било? Достатъчно сериозно ли е, че да подтикне Мая да го убие, за да го накара да замлъкне? Или от друга страна…

— Не — Глас вдигна ръка, за да я възпре. — Задръж за секунда. Нека да се върнем към това, което наистина има значение. Нали спомена, че според Мая тя не е знаела за продаваната в заведението и трева? Доколко е вярно? Особено ако брат й е един от клиентите — изчака Скиф да схване и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. — Това ми хрумна. Още повече че кметицата — все пак аз донякъде съм нов в този град, но ако не бъркам, протежира Харлан. Значи и тя е знаела или поне би трябвало да знае. Мая колко е плащала на Воглър?

— Деветдесет хиляди — отвърна Скиф.

— Добре, това е достатъчно или почти достатъчно, за да продължим. Смяташ ли, че е наистина възможно да е плащал процент от продажбата на дрога на Мая, която в края на краищата го е вредила в този бизнес?

Скиф продължаваше да клати глава.

— Искаш да кажеш, че Воглър…

— Казвам, че ми се струва, че той е бил неин партньор. Което би обяснило неговото кавалерско отношение към нея почти толкова, колкото и изнудването, не е ли така? Може да се държи с нея както си поиска, защото не може да го уволни, след като е неин доставчик. Заедно са в тази яма.

Думите на Глас звучаха разумно, макар тя или Брако да не бяха обмисляли възможността, че цялата работа може да се отнася до тревата. Причината, поради която посети днес Глас, бе, че се надяваше той да предприеме някакви прокурорски действия по линия на марихуаната, които биха поизнервили главните свидетели, като например да повдигнат евентуални обвинения в тази посока. В замяна на което щяха да им обещаят по-снизходително отношение и може би ще склонят да го разменят срещу информация, свързана с убийството.

Но Джери отскочи на съвсем друго ниво, приемайки Мая за главно действащо лице. Смяташе, че въоръжена с политически връзки, дори и с полицейско покровителство, тя бе почти неуязвима за подозрение, какво остава за разследване.

И вместо предполагаемото изнудване поради нещо, което може би е или не е извършила в миналото, убийството всъщност се свеждаше до обичайната история, свързана с наркотици, която е приключила зле. Мая е убила своя служител поради многобройните типични причини — искал е по-голям дял, продавал е и на свои клиенти и я е изключвал, станал е небрежен или труден за контролиране.

Джери се беше облегнал в стола си, бе поставил ръце върху бюрото пред себе си, а замечтаният отблясък в очите му просветваше над здраво стиснатите му устни.

— Знам как можем да накараме тези хора да говорят.

Глицки отново седеше отпуснат в кабинета си, с лакти върху облегалките на стола и с притиснати към устните ръце. Бе се върнал на работа само защото нищо друго не му оставаше да прави. Закари бе излязъл от комата, макар че утре отново щяха да го оперират, за да му затворят черепа. Опитваше се да гледа разумно на ситуацията и съзнаваше, че има поводи за надежда и все пак единственото, което можеше да изпитва, бе дълбока ненавист към самия себе си. Независимо какво казваха Трея, Харди или който и да било друг, много добре знаеше, че цялата ситуация е заради допусната от него грешка.

Беше се разсеял, бе позволил синът му да бъде ударен от кола и все още съществуваше голяма вероятност момчето му да умре. Дори и да не се случеше това, сигурно никога нямаше да е съвсем наред с главата. Нямаше да могат да определят размера и степента на нараняването с години напред.

Бе изгасил лампите, така че отново високият прозорец осигуряваше единствената светлина в помещението, а тя не бе особено силна.

Определено не приветстваше посещения от гости.

Но въпреки това, когато някой почука, Ейб се изправи и съобщи:

— Идвам!

Брако мушна глава през вратата.

— Сър? Да включа ли осветлението?

— Разбира се.

Глицки сложи ръка пред лицето си, за да се предпази от внезапната светлина, след което свали ръката си и се изправи лице в лице с двамата си инспектори с примижали очи.

— Влизайте и сядайте.

Брако се бе отправил към стола, но Скиф забеляза външния вид на Ейб, спря на прага и го попита:

— Добре ли сте, лейтенант?

Той се обърна, за да я погледне и изненада сам себе си, като промълви:

— Синът ми се намира в болница. Блъсна го кола. Тази сутрин излезе от кома, но му предстои още една операция утре. Съжалявам, че не съм на себе си напоследък. Какво бих могъл да направя за вас?

И двамата инспектори го заляха със съчувствия и въпроси, на които той добросъвестно отговори, без всъщност да схваща много смисъла им. Долавяше само някакъв шум поради постоянното бумтене на чувството за вина в главата му.

Най-накрая смътно осъзна, че всъщност вече говореха за друго, свързано с техния случай и няколко минути по-късно, сред безсмисления шум, изправи ръка.

— Какво става? — попита Скиф, която изглежда бе говорителят. — Можеш ли да повториш последната част? Да не би да говориш за Джери Глас? Федералният Джери Глас?

— Да, сър, но затова е толкова добре, евентуално де. Твърди, че дрогата е достатъчна, особено при количеството, което открихме в жилището му, а и попадението с конфискацията…

— Конфискация?

Скиф разклати ентусиазирано глава.

— Изземане на имуществото им!

Глицки отвърна:

— Знам какво представлява конфискация, Дебра. Чие имущество?

— Може би на Воглър, ако успеем да докажем, че е закупено с част от печалбата от продажбата на наркотици, но най-хубаво би било изземането на имуществото на Мая Таунсхенд и може би на съпруга й Джоуел.

— Да не би да говориш за недвижими имоти „Таунсхенд“? — попита Глицки.

Брако най-накрая проговори:

— Работата може да стане много дебела, Ейб. Милиони и милиони долари.

— Те са били в бизнеса с наркотици? Аз си мислех, че тя не знае нищо за това.

— Е, това е нейната версия — отбеляза Скиф. — Но двамата с Даръл всъщност не й вярваме. И Джери Глас не й вярва. Той смята, че може да убеди федерален съдебен състав и да го докаже.

— Ами всичко това е много добре, но как е свързано с убийството, което се опитвате да разкриете? Все още се занимаваме с убийства тук, нали? Да ни би това да се е променило по време на отсъствието ми?

— Джери смята, че убийството на Воглър е само върхът на айсберга. От една страна конфискува имуществото им, от друга ги заплашва със съдебен процес за убийство, а междувременно се запознава отблизо с документацията относно имотите им, банкови извлечения и прочие. Така можем да свържем доста неща.

— Плюс това — прибави Брако, — заплахата сама по себе си е доста могъщо преимущество. Казват ни истината или…

— Схванах концепцията — отвърна той, — но не бих казал, че ми харесва.

— Какво не й харесваш? — попита Скиф.

— Ами като за начало, ако не разполагате с доказателства, на какво основание тези хора са се превърнали в заподозрени? Или поне един от тях! Имате ли някои предвид?

— Мая ми изглежда подходяща, лейтенант — каза Скиф. — Била е на сцената на убийството, извършено с нейния пистолет. Знаем и за отношенията й с Воглър, които могат да се опишат най-общо като странни.

— Тогава я доведете тук и я изцедете.

— Не е така лесно — отбеляза Скиф. — Вече се е подсигурила с адвокат. Вашият приятел Дизмъс Харди.

— Прекрасно! — Глицки започна да изучава тавана, след което продължи: — Ами списъкът с клиентите на Воглър? Смятате ли, че е възможно да го е извършил някой от списъка?

— Защо? — заинтригува се Брако.

Въздишка.

— Обикновените тъпи причини, Даръл. Смесил е марихуаната с магданоз и на някого не му е харесала. Или просто някой е полудявал бавно и в един момент е превъртял. Или се е заял с някого за пет долара, Или някоя друга от хилядите възможни причини. Разговаряли ли сте въобще с някой от тези хора?

— С някои — каза Скиф. — Те са седемдесет и двама, Ейб!

— Съжалявам, наистина съжалявам. Но ми се струва, че поне трябва да разговаряте с тях, дори и само за да ги елиминирате. Разберете кой къде е бил в събота сутринта. Знам, че е отегчително, но това ни е работата. Понякога просто трябва да положим усилия.

— Ами Джери Глас? — попита Скиф.

— Не знам… — отвърна Глицки. — Ако бях на ваше място, бих ви предложил да не тръгвате по тази наклонена плоскост засега, поне докато не се появи някой убедителен заподозрян, който може да бъде притиснат с конфискация или изправяне пред федерален съдебен състав. Да се надяваме за момента, че няма да ни се пречка много.

12.

Подобно на всеки друг работен ден, Крейг Киурко се бе разположил в малкото фоайе на „Клубът на Хънт“ — офисът на Уайът, разположен в сърцето на Чайнатаун. Бъбреше си с приятелката си Тамара Дейд, която отговаряше на телефонните обаждания и понякога се занимаваше с полева дейност — правеше снимки или вървеше по петите на разни свидетелки. Тамара бе на двайсет и шест и обикновено се обличаше в ярки цветове, с къси поли, с блузи, подчертаващи бюста й, свършващи до талията й и излагащи на показ пъпа й, на който имаше мъничка и елегантна златна халка. Днес се подаваха само очертанията й под оранжевата плътна блузка, която този път бе напъхана в черната й пола. Все пак Хелоуин щеше да настъпи съвсем скоро.

Крейг, който бе с около пет години по-голям, излизаше с нея от около три години, но все още живееха в отделни апартаменти. Вече четири години работеше при Хънт и вършеше всичко, което му възложеха, предимно връчване на призовки и наблюдение. Вече бе натрупал необходимите часове в занаята и даде начало на процеса по получаване на собствено разрешително в бизнеса с разследванията. Но след като бе в списъка на Воглър, плановете му за кариера бяха изложени на опасност. Именно затова разговаряха с Тамара, която отхвърли тази идея с ръка.

— Уайът вече ти каза да не се тревожиш.

— Да, тогава няма.

— Крейг! Наистина престани! Той е този, който ти плаща, така че след като не го притеснява, как би могло да те засегне?

— Отива в досието ми, а аз трябва да подам молба…

Тамара разтърси глава.

— Това е само нарушение, Крейг!

— Достатъчно е, Там, и това ме притеснява.

— Но ти дори още не си обвинен в него. А и могат да ти го впишат само ако те хванат, че наистина притежаваш трева. Присъствието ти в някакъв списък не доказва нищо! А и ти изхвърли всичко, така че дори да дойдат и да претърсят жилището ти, какво от това? — Погледна го снизходително. — Разстроен си, защото те хванаха. И защото Уайът разбра.

— Може би.

— Само дето на него не му пука. Да не мислиш, че никога не е пушил трева?

— Предполагам, че не е злоупотребявал.

— Вероятно си прав. Но сигурно също допуска, че след като сме заедно, от време на време сме припалвали двамата, познай къде!

Крейг протегна краката си към ръба на малкото диванче, което всъщност бе и единственото място, където можеха да седнат гости или клиенти, и леко се усмихна:

— Няма да те издам, Там! Обещавам!

— Не съм казала, че ще ме издадеш, Галахад, знам, че няма. Но това не означава, че Уайът не е събрал две и две, а в нашия случай едно и едно — взе пилата и започна да пили ноктите си. — Смятам, че най-умното, което можем да направим, което всъщност вече направихме, е да си вземем поука, да бъдем малко по-разумни и да се откажем от тези неща заедно.

Киурко, с преплетени пред гърдите ръце, сви устни при това заявление.

— Какво? — попита Тамара. — Наистина ли смяташ, че ще ни е трудно?

— Не чак толкова трудно. По-скоро е излишно. На мен ми харесва. На теб ти харесва. Всички са съгласни, че не би трябвало да е незаконна. Тогава защо да се тревожа и да я отказвам напълно?

— Ами например защото е незаконна. Независимо дали трябва да е или не. Или защото искаш да работиш като правоохранител. Както вече отбеляза, ако те хванат, влиза в досието ти. И ще окаже влияние върху молбата ти. Ето ти основателна причина да се откажеш — блъсна стола си назад и се обърна към него. — Важното за момента е, че няма да има последствия в реалния живот. Твоето име може да присъства или да не присъства в списъка с клиентите на Воглър. Защото списъкът например може да е на хора, които всъщност му дължат пари.

Кратък смях.

— Това също!

— Ами ето. Ти може да го знаеш, но полицията не може да знае или да докаже каквото и да било, за който и да било от този списък. Дори всички останали да се изправят и да кажат, че са били негови клиенти, пак няма да има доказателства, че и ти си бил. И между другото, ако се притесняваш, че вестникът може да го публикува — забрави. Ще бъдат съдени оттук до Италия! Няма да стане!

— Добре — отсече той. — Убеди ме.

— Хубаво. Но най-важното е да не го правим вече. Доста лесно, а?

— Би трябвало да е — каза Киурко.

— Всичко е наред. Приключихме с този въпрос.

Уайът Хънт хвърли бегъл поглед към улица „Грант“ от прозореца в приемната си стая, след което се обърна отново към служителите си.

— Бих приветствал дори и най-незначителната идея.

— Ще ни подскажеш ли нещо — попита Киурко, — или поне какво да търсим? Има ли някакъв времеви период?

— Харди смята, че се е случило, когато е била в университета. Което означава преди от десет до четиринайсет години. Нещо, от което се срамува или още по-лошо. Очевидно смята, че ако се разчуе, все още може да й навлече неприятности.

— Добре — отвърна Тамара, която също бе получила своя дял от курсове по криминалистика, — статусът на ограничението се простира върху почти всичко, което е извършила тогава, като изключим, че е убила някого. Какво е направил Воглър, за да го вкарат в затвора? Може ли да е била замесена по някакъв начин в това?

Хънт насочи пръст към секретарката си.

— Ето! Оттук можете да започнете. Ако по някакъв начин е била замесена и Воглър е обрал пешкира… Колко добре го познаваше, Крейг? Говорил ли е някога за това?

— Не и пред мен. Бегло го познавам, само от кафенето. Можем да се докопаме до този списък и да попитаме някой от фигуриращите вътре дали знаят.

— Не бих заложил на това. А и смятам, че предположението на Там може да се окаже по-ползотворно. Провери дали няма съучастник или съучастници и разговаряй с тях.

— Харди просто трябва да я попита — каза Киурко. — Нали каквото и да му каже е неприкосновено? Никой друг няма да узнае. Не виждам проблем.

— Ами първият проблем е — дано не прозвуча користолюбиво, — че ако той я попита и тя му отговори, моята агенция няма да изкара пари. Другият е, че очевидно е обещала на мъжа си, чието име е Джоуел, че няма да се вижда с Диз, освен ако не присъстват и тримата. Как ти се струва всичко това?

Тамара вдигна ръка, сякаш бе прилежна ученичка и заговори моментално:

— Не би искала Джоуел да разбере.

— Шестица! — поклати глава Хънт. — Така предположих и аз. Което означава, че може въобще да не е нещо криминално. Просто някаква постъпка или поведение, за което предпочита той никога да не узнае.

— Направила е аборт — предположи Тамара.

Отново Хънт кимна глава в знак на съгласие.

— Не е невъзможно. Особено ако си съвестна католичка, каквато е тя, каквито всъщност са и двамата.

— Чакай малко — Киурко разкърши тяло и отново седна. — Плаща на Воглър деветдесет хиляди на година, за да не каже на съпруга й, че е направила аборт? А Воглър е единственият, който знае? Не ми се връзва нещо.

— Не знам, Крейг. Странни неща се случват. Може и Воглър да е бил бащата — Хънт се спусна от перваза на прозореца. — Нека първо да се съсредоточим върху пребиваването му в затвора — защо е попаднал, с кой се е размотавал и да проучим дали е свързано по някакъв начин с Мая.

— Това ми допада — отвърна Киурко.

— Добре. Междувременно ще подуша наоколо и да видим дали ще успея да говоря с някого, който си спомня нещо за нея от университета. Говорих за това с Диз вчера и той е малко притеснен, че ако Воглър я е изнудвал, тя би могла да знае нещо опасно, което всъщност не знае, че знае. Цялата ситуация е малко спешна.

Киурко вече бе на крака.

— Веднага се заемам — каза той.

Малко преди обяд, в бурен и ветровит есенен ден, Брако и Скиф отново бяха в Хейт-Ашбъри и разговаряха с възрастна жена на име Лори Брадфорд. Бяха се разположили около малка дървена масичка с дантелена покривка в ъгъла на кухнята й. Живееше на втория етаж в кооперация, с изглед към Ашбъри, срещу улицата с отбивка към алеята, на която Дилън Воглър бе застрелян.

Тя, разбира се, бе видяла полицията и тълпата миналата събота. Оттогава четеше за убийството и следеше отблизо развитието на разследването във вестниците. От два дена насам се опитваше да прецени дали си струва усилията да се обади за забелязано от нея възможно несъответствие и най-накрая бе решила, че си заслужава. Затова се намираха в нейното жилище.

— Сигурна ли сте? — попита я Скиф.

— Да, напълно. Чух два изстрела, а не един.

Госпожа Брадфорд, която бе близо седемдесетгодишна, бе облечена за срещата с инспекторите с лилав костюм, практични черни обувки и черно поло.

— Още когато ги чух си помислих да звънна в полицията, но тъй като нямаше раздвижване, писък или други звуци, предположих, че са били пиратки или нещо подобно. Ако наистина се бе случил някакъв инцидент, някой друг така или иначе щеше да се обади. Не че не бих искала да се замесвам. Хората винаги казват, че не искат да се замесват, но това не ме притеснява. По-скоро се самоубедих, че вероятно не се е случило нищо. Погледнах през прозореца — виждате, че имам ясна гледка върху първите няколко метра от алеята — и не видях нищо да се движи. Както и на улицата. Не искам да подавам фалшив сигнал, което би било по-лошо от това, да не се обадя въобще. Нали така? Както и да е… — обясняваше тя, а гласът й постепенно замря.

— Хубаво е, че се обадихте, госпожо — успокои я Брако. — Но досега не сме чули никой друг да споменава за повече от един изстрел.

Върху лицето на Брако се изписа раздразнението от нехайството, което цареше в Сан Франциско. Това все пак не беше Хънтър’с пойнт, където гърмяха пистолети всяка минута, но си мислеше, че е квартал, в който престъпността не е така висока и два изстрела от пистолет не са съвсем обичайно събитие. И очевидно нито един от гражданите не е бил склонен да се обади. Ако не ставаше въпрос за напалм, никой не обръщаше внимание.

Госпожа Брадфорд местеше поглед от единия инспектор към другия, сякаш молеше за тяхната прошка.

— Значи никой не се обадил на полицията?

— Не, госпожо.

— О, тогава наистина трябваше да звънна, нали?

— Това в момента няма значение, госпожо — отвърна Скиф. — Важното е, че сте се обадили и сега сме тук. Инспектор Брако и аз ще проверим съобщенията, за да видим дали някой друг се е обадил, за да ни уведоми за тези изстрели или да се оплаче от притеснителен шум в събота сутринта. Може би и други са помислили, че не е станал някакъв инцидент и затова съобщението не е стигнало до нас.

Брако се примъкна напред и постави лактите си върху масата.

— Бихте ли ни казали малко повече за тези изстрели? Например какъв беше интервалът между тях?

— Може би около минута. Между другото бе достатъчно дълъг. Не бяха последователни, тоест един след друг. Спомням си, че бях будна, но все още се намирах в леглото, когато чух първия. Лежах и се чудех какво беше това и изведнъж осъзнах. Сещате ли се? Сякаш не си напълно буден. Тогава реших, че наистина съм чула нещо и станах, за да видя какво всъщност може да е било и тъкмо бях стигнала до коридора, когато прокънтя и вторият.

— И какво направихте след това? — попита Скиф.

— Ами… — Лицето на госпожа Брадфорд се оживи при спомена. — Отидох до прозореца възможно най-бързо и погледнах към улицата и към алеята, но не знаех откъде точно идва звукът на изстрелите. Наистина не можех да определя. Както и да е. Но след като не видях никои да се движи и не чух нищо друго откъм улицата, реших, че вероятно не е нещо сериозно и че няма да звъня в полицията.

— Госпожо Брадфорд — обърна се към нея Скиф, — дали случайно не сте забелязали точното време на изстрелите?

— Да — отвърна тя. — Часът беше шест и десет минути. Имам предвид втория изстрел. Първият беше малко преди това, в шест и осем-девет минути. — Посочи към печката: — Според онзи дигитален часовник.

— Доколко сте сигурна — заинтересува се Брако, — че това е бил точно този звук?

— О, определено беше същият. Ако вторият е бил изстрел, тогава и първият е бил и обратното. Силен и остър. По-висок от телевизора — отново се завърна към любимата й тема: — Наистина трябваше да се обадя на полицията. Можеше някои да дойде тук бързо и да хване убиеца.

— Не се безпокойте, госпожо Брадфорд — Скиф потупа ръката й, поставена върху масата. — Всичко е наред. Постъпихте правилно, като ни се обадихте. Това е много важна информация, с която не разполагахме до този момент — хвърли едно око на Брако. — Може да промени цялата ни теория относно случая, и то само защото вие сте добър гражданин. Благодарим ви много.

Надолу по стълбите, където вече не можеше да ги чуе, Скиф започна да коментира чутото.

— Вярваш ли й?

— Смятам, че е чула нещо.

— Но имаше само един липсващ куршум от оръжието, с което е извършено престъплението!

— Евентуално оръжието, с което е извършено престъплението. Съответстващо на оръжието, с което е извършено престъплението. Споменът ми не е много точен, Дебра.

— Воглър не е застрелял никого в тази алея.

— Не е.

— И имаше само една гилза.

— Да.

— Което какво означава?

— Означава, че жената е почти на сто години! Че й е скучно да живее сама. Просто е чула шум същата сутрин, в която е прострелян Воглър.

Излязоха в мрачния и ветровит ден и се отправиха към Хейт, където, макар че бяха паркирали в законно обозначената зона, Даръл бе преминал през цялата процедура със закачането на станцията върху огледалото за обратно виждане и поставяне на визитната си картичка върху таблото. Вървяха по противоположната страна на улицата на „Бей Бийнс Уест“ и когато се изравниха със заведението, Скиф удари Брако по ръката.

— Даръл — промълви тя, — чакай малко. Погледни!

Двамата спряха.

— Какво?

— На вратата.

Брако бегло погледна, след което слезе от бордюра и тръгна да пресича улицата.

— Какво е това?

Когато се приближиха, отговорът се появи от само себе си. На предната врата бе закачен официален жълт лист от правителствен документ, на които бе изписано „Обнародване на недвижим имот“, с което се декларираше, че заведението е обект на конфискация от федералното правителство поради заведено дело за трафик на забранени субстанции.

— Джери Глас — отбеляза Скиф. — Страшно го харесвам този тип!

13.

Дизмъс Харди не си бе взел якето тази сутрин и заради принципа реши да не хваща такси от офиса си за дванайсет пресечки, за да се добере до Федералната сграда, намираща се на Голдън Гейт Авеню. Но сега плащаше за ината си, здраво стиснал зъби, със закопчан догоре костюм и с ръце в джобовете.

След десет и половина бе получил две спешни обаждания. Първото бе от Мая, а десет минути по-късно звънна и Джоуел Таунсхенд. Веднага след това се опита да разговаря с Джери Глас, който не бе много склонен да дискутира ситуацията с конфискацията по телефона.

— До голяма степен говори сама по себе си — беше обяснението, което бе склонен да даде.

Но Харди разполагаше с някое и друго асо в ръкава, в лицето на Арт Драйсдейл, негов приятел и бивш наставник в Областната прокуратура, който понастоящем бе един от най-уважаваните почетни партньори в кабинета на щатската прокуратура. Десет минути след като приключи разговора с Арт, Глас му се обади и му съобщи, че може да проведат конферентен разговор, стига да се осъществи в неговия офис и през следващия половин час.

Следователно му предстоеше разходка.

Упражнението обслужваше две малки цели. Даваше възможност на Харди да помисли. А ходенето във вихър и прах наистина го вбесяваше.

Сега, докато вървеше по вечно стерилния коридор на единайсетия етаж, Харди, без да иска, си спомни за последния път, когато се намираше в този квартал по работа. Бе на отсрещната страна на улицата в Щатската сграда. Тогава — може би най-добрият му период през последните шест години — по същество бе обвинен, че е подпалил пожар в собствения си дом, за да вземе застраховката. Пожарният инспектор и двама детективи, действащи в отбор, го заплашиха с арест, докато не им се сопна, че блъфират и си излезе по средата на разпита.

Не за първи път се замисли дали няма някаква тъпа, но мощна и психясала карма в тези две правителствени сгради — федералната и щатската, — която привлича безсърдечни, измамни и самодоволни бюрократи.

Въпреки че не харесваше архитектурния план и общата атмосфера на Съдебната палата на Седемнайсета и „Брайънт“ — където обикновено вършеше работата си, — никой не би оспорил, че сградата пулсираше с всеки удар на сърцето от човешкото — с всичките си недостатъци и достойнства. В контраст на тези безлични правоъгълници от стъкло и гранит, така притихнали, сякаш въплъщаваха безименната власт на държавата, позволяваща й да вреди и да се меси, където сметне, че е необходимо под презумпцията „налагане на правилата“.

В съзнанието му изскочи афоризъм на негов познат: „Същността на фашизма е да направи законите да забранят всичко и след това да ги прилага избирателно срещу враговете си“.

Е, разбира се, не бе чак толкова лошо. Харди имаше там няколко души приятели, включително и Арт Драйсдейл, който работеше в някой от тези кабинети. Но самият той ги отбягваше, когато му се удаваше, макар и несъзнателно. Вървейки към отдалечения кабинет на Глас, не можеше да игнорира раздразнението, което се надигаше в червата му, или потръпването — сякаш изпитва страх — в основата на мозъка си.

Глас тежеше с около десет килограма повече от Харди, макар да бяха горе-долу един и същи ръст. Днес бе облечен със сив костюм, бяла риза, закопчана до врата, и светлосиня вратовръзка. С усилие успя да се ръкува с Харди, подавайки ръка над бюрото, и седна, като посочи към двата стола с бежова изкуствена кожа срещу него.

Харди Прецени, че е по-добре да подходи учтиво.

— Оценявам, че отделихте от времето си за да се видим.

Глас вдигна ръка.

— Арт Драйсдейл е легенда, господин Харди. Той ми препоръча да разговарям с вас и аз това и правя. Но не съм сигурен как бих могъл да ви помогна.

— Добре, тогава се намираме в сходна ситуация.

— Какво имате предвид?

— Смятам, че действията по конфискацията, които планирате да предприемете, ще се окажат недоразумение и грешка. Не знам как бих могъл да ви помогна, за да не допуснете това да се случи.

Устата на Глас се присви, а изражението му издаваше умерена антипатия.

— Аз не само планирам да предприема действия, свързани с процедурата по конфискация, господин Харди. Имам достатъчно основания и е добре установена практика. Продаваш наркотици, следователно печалбата и закупеното с придобити по този начин средства са обект на конфискация.

— Да, правилно — съгласи се Харди, — но моята клиентка не е продавала наркотици. Очевидно е, че един от служителите на Мая Таунсхенд е продавал марихуана покрай работата си в заведението й, но тя не е била запозната с тази му дейност.

— Не е?

— Не е.

— И вие сте сигурен в това?

— Не става въпрос дали съм сигурен, макар че съм. Става въпрос дали вие можете да докажете обратното, което не виждам как би могло да се случи.

— Това е друго нещо, а и вече свиках федерален съдебен състав. Съжалявам, но не мога да обсъждам как протича подобен род процедура. А затова, дали вашата клиентка е знаела какво се е случвало — и нека за секунда да оставим настрана въпроса дали е печелила от продажбата на марихуана, — някак си е трудно да си представиш, че не е била наясно.

— Защо?

— Защото „Бей Бийнс Уест“ е било повод за двайсет и три обаждания за нарушения през последните пет години, повечето от които са били свързани с явна употреба на марихуана, извършвана пред очите на деца и възрастни. Оплакванията естествено са достигали не само до управителя, но и до собственика на заведението, който също така притежава и сградата, в която то се помещава. Предвид това — като оставим настрана пробождане с нож, извършено на алеята зад заведението преди две години, а да не говорим за убийството от миналата седмица — интересува ли ви колко призовки за употреба на марихуана, директно на улицата пред заведението, са били издадени през последните двайсет и четири месеца?

— Пред заведението, не е в заведението.

Глас отхвърли това предположение, като махна с ръка.

— Четирийсет и три! Четирийсет и три известия за нарушение. Заведението е добре известно наркоманско свърталище, господин Харди!

— Аз не отричам това, сър, но то не променя факта, че моята клиентка не е знаела нищо. Тя рядко го е посещавала. Била е собственик на това кафене и нищо повече.

— Но е знаела да си наеме адвокати и да дойде в Комисията за зониране на площите за жилищна или търговска употреба, когато някакви съседи са се опитали да й отнемат лиценза за търговска дейност преди три години. Стигнало е до Съвета на надзорниците и някой би казал, че ако брат й не бе част от него, са щели да го затворят още тогава.

Това бе напълно неочаквано и доста лоша новина за Харди. Нито Мая, нито Джоуел бяха споменали нещо подобно.

— Добре — отвърна Харди, допускайки неговото основание, — но тук става въпрос за продажба на марихуана на улица „Хейт“! Можеш да си я вземеш от всяка порта! Не вярвам наистина да твърдите, че „Бей Бийнс Уест“ е бил източникът или че основно е допринесъл за всички тези известия за нарушение.

Глас се подсмихна с досада.

— Вашата клиентка е сестра на един от нашите надзорници и племенница на кметицата. Не мислите ли, че е удобно? — устните му се помръднаха, но никой не би казал, че това представлява усмивка. — Вашите клиенти със сигурност знаят с какъв вид заведение са разполагали, повярвайте ми. Говорим за проста и обикновена ситуация, свързана с наркотици, приключила с пистолет, който е предполагаемото оръжие на извършеното убийство, и огромни суми пари — далеч повече, отколкото очакваш от печалбата на едно кафене, както и значително количество марихуана, складирано в помещение.

Харди смилаше тази информация тихомълком, маскирайки притесненията си с безгрижна поза — бе се облегнал назад, бе поставил лакти върху облегалките, а кракът му си почиваше върху противоположното коляно.

— Господин Глас — произнесе той, — не се намирам тук, за да дискутирам дали в това заведение се е продавала или не марихуана. Очевидно се е продавала. Но нишката е дълга. Дори моите клиенти да са знаели или да са се досещали — дяволски е дълга нишката, за да се докаже, че въобще са имали печалба от продажбата на трева. Знаете ли кой е Джоуел Таунсхенд? Със сигурност няма нужда от пари от трева, повярвайте ми.

— Имате предвид, господин Харди, че теоретично хората, които имат много пари, не искат да имат повече?

— Не би се нагърбил с подобен риск, за да печели. Не би го поел нито той, нито жена му.

— Това, което се чудя, е кое е било първо — бизнесът с имоти или с наркотици? Господин Таунсхенд може да разполага с богатство, господин Харди, но ние възнамеряваме да предявим искане към всеки един долар, който може да е дошъл от продажбата на наркотици. Тогава ще видим колко ще му остане.

— Но защо да поемат подобен риск?

Глас се бе изтегнал небрежно пред него и си драскаше нещо в тефтера.

— Има едно основание, с което смятам, че ще се съгласите. Предвид — как да го формулирам — роднинските връзки между вашите клиенти и кметската управа, не е съществувал риск, поне не в този град, някой да се усъмни, че се занимават с незаконни неща — сега вече се приближи към него, очите му се присвиха, а завладяващият го гняв пролича в почервеняването на бледата му плът, но гласът му остана под контрол. — Тя е плащала на този човек деветдесет хиляди долара на година, за Бога!

— Точно така.

— За да управлява кафене.

— Правилно. Последния път, когато проверих, не беше престъпление.

— Не е, но прането на пари е. Той й дава парите от дрогата, тя ги слага в общата семейна сметка и му плаща от тях.

— Това не се е случвало — отвърна Харди безизразно.

— Възнамерявам да докажа, че се е случвало. Накарайте хората да се притеснят за собствеността си и ще останете изненадан какво може да излезе.

Харди разкръстоса крака и се изправи в стола си.

— Господин Глас, вие познавате ли тези хора? Не са направили нищо подобно!

— Не са ли? Ами ще видим. Но какво искате да кажете? Че бих ги харесал, ако се опознаем? Това дали би имало значение за мен? Убеден съм, че са очарователни. Хората, които са потайни, обикновено са очарователни.

— Възприемате ситуацията напълно неправилно — отвърна Харди. — Не разполагате с никакви факти, които да свържат клиентите ми с всичко това. Междувременно ги заплашвате с конфискация. На този етап тя е просто един тъп инструмент.

— Добре — Глас опря тежките си ръце върху бюрото. — Ще извървим пътя, за да открием онова, което ни е необходимо. И понякога се налага човек да употреби инструментите, с които разполага.

— Все още можеш да правиш това? — попита Харди от прага.

— Все едно караш колело — отвърна Арт Драйсдейл, — веднъж щом се научиш… — улови и последната от трите бейзболни топки, с които жонглираше върху бюрото си, мушна ги в една огромна ръкавица и с далеч повече от проявения от Джери Глас ентусиазъм, скокна от стола си, за да се ръкува с него. — Хей, изгледаш много добре. Как си?

— Толкова добре, че трябва да ми предпишат нови хапчета — пошегува се Харди.

Огледа набързо приятеля си, който бе далеч по-забавна личност от скования Джери Глас. Това може би се дължеше на факта, че притежаваше далеч по-голяма индивидуалност от прекалено възторжено отдадения на работа негов новоназначен колега. Драйсдейл, без да има роднинска връзка с бившия играч на „Доджър“ Дон Драйсдейл, в младостта си е бил професионален бейзболен играч в средата на шейсетте, стигнал за кратък период дори до „Джайънтс“, преди да реши да се отдаде на правото. Върху лавиците с книги, които покриваха лявата стена, бяха подредени всевъзможни спортни сувенири — трофеи от треньорския му период към Полицейската спортна лига, снимки с най-великите в този спорт — Маковей, Чепеда, Мейс, както и със семейството му, на които присъстваха четиримата му синове, самият той и жена му, на повечето облечена със спортна униформа.

— Ако не идвах от среща с Джери Глас — допълни Харди, — дори бих могъл да излъчвам позитивна енергия.

Драйсдейл се дръпна леко назад, защото предположи, че Харди би желал да затвори вратата след себе си. След като това бе сторено, Драйсдейл цъкна с език.

— Господин Глас не ти е дал удовлетворителна информация, а?

— О, не. Напротив, беше всичко друго, но не и неинформативен. Само дето информацията направо вони. Вие можете ли наистина просто така да изземвате имущество?

Драйсдейл направи гримаса.

— Ние сме представители на федералното правителство, Диз. Можем да правим, каквото си поискаме. Защо? Кой може да ни спре? — след което с различна интонация прибави: — Признавам, че това представлява проблем за някои от нас. И на двата бряга. Когато съществува такава мъничка възможност за злоупотреба със системата и се вгледаш прекалено отблизо… сериозно, би могъл да се захванеш за абсолютно всичко.

— Това ли прави Глас? Вглежда се прекалено отблизо?

Кимване с глава.

— От това, което чувам, нека да кажем, че се е включил разпалено в играта.

— Ами аз какво да правя?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е намесена моя клиентка, Арт. На теория се предполага, че трябва да предпазя нея и дори цялото й семейство от всякакви неприятности.

Драйсдейл се усмихна сухо.

— Това е твой проблем, тъй като в системата е заложено да стоиш настрана в подобна ситуация. Особено при изслушването пред федерален съдебен състав, което, доколкото знам, той възнамерява да направи.

— Да, и на мен ми каза същото.

— Добре. Ти никога няма да разбереш какво ще се случи вътре. Дори не се опитвай, Диз. Присъствието на адвокати не е позволено. Както и на свидетели. Никога не се говори за онова, което е произнесено вътре, никога, никога. Но ти знаеш това.

— Така е, но как смята да приложи конфискацията?

— Ами всъщност замислил го е доста коварно. Той изисква само гражданска конфискация.

— Предполагам, противопоставяйки я на криминалната. Но какво означава това?

— Основно означава, че присвоява собствеността… въобще знаеш ли нещо по този въпрос?

— Всъщност не. Не е нещо, с което се занимаваш всеки ден.

— Да, предполагам, че не е. Затова и Глас така се забавлява. За начало, можеш ли да познаеш, кой определя правилата на конфискацията.

— „Младежката лига“?

Драйсдейл се подсмихна.

— По-близо си, отколкото предполагаш. Адмиралтейската власт.

— Това беше второто ми предположение.

— Нека ти разясня малко ситуацията. Знаеш ли защо е адмиралтейската власт? Традиционно, в отминалите времена, цялата работа около наркотиците обикновено е била свързана с контрабандата, а повечето от контрабандата е пристигала на лодка. Разбира се, голяма част все още продължава да се внася по този начин. Затова често се намираме в ситуация, в която се нуждаем да хванем светкавично кораба, за да го присвоим, докато е на пристанището. Дори го наричат арестуване на собствеността. Така че на собствениците им се налага да си го приберат бързо от митницата, за да могат да отплават отново. Както и да е, въпросът е, че тази ситуация може да се развие изключително бързо. А след това се провежда граждански процес, на който се съдят, за да се узакони всичко веднъж и завинаги. С две думи, твоите клиенти трябва да заведат дело, за да си вземат заведението от преддверието на ада и — изненада! — бремето на доказването се пада върху тях. Добрата новина е, че могат да продължат с бизнеса си — с легалния си бизнес де, докато се издаде постановление.

Харди отиде и се настани в люлеещ се стол, разположен в ъгъла, до лавиците с книги.

— Каква е целта? Какво му е необходимо на Глас, за да присвои мястото?

— Не много, ако това е всичко, което прави. Може да спечели, може да загуби. Но и в двата случая привлича вниманието.

— Е, какво от това?

— Аха! — Драйсдейл вдигна пръст. — Е, какво от това е свързано с онова, което му е позволено да дискутира във връзка с гражданското дело. Пред вестниците, телевизията, с твоите клиенти, с ченгетата, с всички. Той прави на обществото услуга, като говори за това. Междувременно разпалва страстите и чака какво ще изскочи.

— Но като опонира на какво?

— Ще ти кажа, но предполагам, че вече знаеш.

Харди се замисли за момент и очевидната истина изскочи.

— На предварителното изслушване!

— Та-да! — Драйсдейл разпери ръце в победоносен жест. — Два удара — единият публичен, другият таен — лицето му притъмня. — Това е сериозно, а не простотии пред пресата, Диз. И моите източници ми казаха, че до момента старият Джери си е изиграл картите като маестро. Знаеш ли, че е посочил инспектора от отдел „Убийства“ Скиф за специален агент при предварителното изслушване?

— Може ли да направи това?

Драйсдейл цъкна.

— Мисля, че ти споменах, че той може да направи всичко, нали? Може да накара при предварителното изслушване да бъде посочен за негов агент когото поиска. И до какво имат достъп агентите? До документите от предварителното изслушване, включително и финансови и банкови извлечения, които иначе в реалния живот ние, федералните, можем да ги получим по всяко време, но щатът никога не може да се докопа до тях. — Драйсдейл обърна ръката си. — Сега, разбира се, агентът не може да разкрива какво има в тези документи, това е тайна, но може да действа на базата на знанието си за информацията, съдържаща се в тях. Включително — е, това вече ще ти хареса — може да се опре на собствените си знания и да поиска от съдията да разпореди разсекретяване на тези документи. И най-накрая, като послеслов, ако това не проработи, след като документите напуснат стаята на предварителното изслушване, понякога се случва информацията по някакъв начин да изтече. Което отново, разбира се, не бива да се случва.

Харди можеше да се наслаждава на забавните коментари на Драйсдейл цял ден, но не му бе дори и леко забавно.

— Това не е редно, Арт.

Драйсдейл се изсмя ентусиазирано.

— Ние едва сме започнали, Диз, и ако не можеш да му се надсмееш сега, тогава яко си загазил!

Харди се облегна назад.

— Какво друго?

— Наистина ли искаш да знаеш? — при кимването на Харди, Драйсдейл се облегна върху бюрото. — Джери разполага с толкова много възможности да разиграе тази игра, че е направо великолепно. Нали спомена, че е намесена и Кати Уест? И Харлан? Добре, първоначално, неколкократно ще ги принуди да разговарят с наши агенти. Ще им повтаря, че те не са мишените. Ще иска да говорят за твоя клиент, а че те самите не са част от разследването. Какво предимство му дава това? Ами, като за начало, ако някой от тях каже дори и мъничка лъжа на федерален агент, ще бъдат обвинени в углавно престъпление. И познай какво? Федералните агенти не правят записи на разпитите си!

— Сега вече се бъзикаш с мен!

— Бих искал, но това е автентичната политика на Джей Едгар, която е в сила и до днес, така че винаги е твоята дума срещу тази на федералния агент и познай на кого са по-склонни да повярват при предварителното изслушване? Дори са си измислили много сладко име за тази малка сладка стратегия — лъжесвидетелски капан. Не е ли супер?

— Прекрасно. Предполагам, че още не сме стигнали до края.

— Бързо схващаш, Батман! Наистина ли искаш да знаеш?

— Това, което наистина ме интересува, е къде се учат на подобни неща! Аз съм адвокат от трийсет години и досега не съм се натъквал на нещо подобно!

— Това не е съвпадение, Диз, вярвай ми! Цялата работа е някак си прекалено законспирирана. Както и да е, след като попита, нека кажем, че твоите хора — Кати и Харлан, дори клиентката ти, избегнат лъжата пред приятелски настроения агент. Вече ще се явяват на предварително изслушване като индивидуалности, където, както си спомняш, са били определени като немишени. Глас им дава имунитет за всичко, което кажат, а знаеш ли кое е интересното във връзка с това? Вече могат да се позоват на Петата поправка! Така че трябва да отговорят на всеки един въпрос, който Глас им зададе. Ако откажат, отиват в затвора за незачитане на съда. Ако това не е велико!

— Защо някак си ми звучи познато? — попита Харди.

— Защото ти като адвокат си спомняш, че точно това се случи със Сюзан Макдугъл по време на разследването на Кен Стар по „Уайтуотър“. Бе призована на предварителното изслушване, дори й бяха осигурили имунитет, но тя отказа да отговаря на въпросите, защото се притесняваше, че нейните изказвания могат да бъдат възприети като неверни.

— Това е добро определение — коментира Харди, — „възприети като“.

— Нали? Както и да е, ако бъдат възприети като неверни, ще бъде посочена като лъжесвидетелка, така че тя не отговори и за нейна беда бе зашлевена с гражданското наказание незачитане на съда и бе задържана, докато отказва да отговаря или докато изтече давността на предварителното изслушване, което в случая с Макдугъл бе осемнайсет месеца.

— Мамка му! — Харди се залюля леко, ръцете му бяха стиснали облегалките, опитвайки се да възприеме всичко това. — Значи е далеч по-сериозно от конфискацията? Какво ще пледира Глас? Пране на пари?

— Най-малко. Плюс разпространение, конспирация, избери си каквото искаш — изправен си пред тежки времена!

— Господи!

Драйсдейл също вече не се усмихваше.

— Съжалявам, но ситуацията ще се влошава все повече!

— Не мога да си представя как!

— Не, вероятно не можеш. Нека ти кажа истинската грозна истина. Би трябвало да го знаеш заради благото на клиентите ти, на Кати и Харлан — доколкото ще ги засегне — и защото искаш да направиш всичко по силите ти, за да не позволиш срещу тях да повдигнат обвинения. Това иска Джери — иска да ги подтикне да се признаят за виновни в по-леко престъпление, за да избегнат разследване за по-тежко и да признаят, че са осигурявали място за разпространение.

— Дори Кати и дори Мая да нямат нищо общо с марихуаната?

Драйсдейл заклати глава в знак на отрицание.

— Това няма значение. Те все още могат да бъдат криминално подведени под отговорност.

— Как така?

— Защото ако някой от тях е разполагал с причина да си мисли, че там се е осъществявала престъпна дейност, но не е разпитал, на съда му е позволено да вмени вина по презумпция.

— Под каква възможна форма, Арт?

— Проста и възхитителна. Би трябвало да са попитали, така че е преднамерено неведение.

— Преднамерено неведение! Харесва ми това!

— Защо да не ти хареса? То е прекрасно нещо!

Харди остана застинал за един дълъг момент, вкопал крака в пода.

— Нека да видим дали съм те разбрал правилно. Най-малкото ще ги обвинят за осигуряване на място за разпространение, почти автоматично, поне така звучи. Така ли?

— Почти.

— Тогава защо не желаят да се борят докрай в съдебната зала във връзка с обвинения за пране на пари, разпространение и конспирация?

— Браво! — похвали го Драйсдейл. — Харесвам хора, които внимават. Не е ли целият шум точно затова? — разсеяно подхвърли една от бейзболните топки и я хвана. — Запазвах най-доброто за накрая. Обзалагам се, че мислиш че, ако те оправдаят по основното обвинение във Федералния съд, не можеш да бъдеш осъден?

— Ами да. Нали това е значението на думата „оправдан“?

— О, младежка наивност! Във Федералния съд се оказва, че ако си обвинен дори и в едно нещо като лъжесвидетелстване или че си осигурявал терен — независимо дали е доказано, — съдията може да повиши присъдата, установена със закон, Максимално до размера на основното обвинение. Така че една дребна бяла лъжа на федерален агент, която между другото може дори и да не е казана, може да осигури на клиент петгодишен престой във федерален затвор. И помни, че максималният срок за осигуряване на терен за разпространение е двайсет години. А и да не забравя — няма условно освобождаване при федералните. Естествено те ще пледират, дори и да струва собствеността. Може би това е единственото, което всъщност Глас желае, а може би не. Не е ли направо чудничко?

— Просто невероятно. Трябва да има начин да се заобиколи!

— Ами когато го измислиш, приятелю, разгласи го и за седмица ще спечелиш поне милион. Гарантирам ти го!

Глицки отбеляза:

— Да, казах на Дебра, че малко избързва с всичко това. С Глас де!

— Познаваш ли го? — попита Харди.

— Никога не съм имал това удоволствие.

— Не е удоволствие.

— Ако е някаква помощ, опитах се да накарам нея и Даръл да се отдръпнат.

— Това щеше да е добре, ако агънцето вече не бе излязло от кошарата.

— Също така я предупредих, че да бъдеш агент при предварително изслушване не е препоръчително съгласно стандартната действаща процедура. Попитах я дали си струва. Съдейки по нейната реакция, не чак толкова много — на масата, в ресторант „Кокари“, Глицки направи знак, че се предава. — Опасявам се, че това ще се превърне в поредния провал. Направо ще поставя рекорд!

Харди отдели минута, за да отстрани костта от морския костур, който си бе поръчал за обяд. След двете проведени срещи, си хвана такси и взе Глицки от Съдебната палата, мислейки си, че малко страхотна гръцка кухня би повдигнала настроението и на двамата. Но досега, макар да бяха преполовили ястията си, не се получаваше така добре.

Обсъдиха ситуацията около Закари още в колата. Докторите бяха препоръчали да остане още няколко дни в болницата, преди да пристъпят към поредната операция, за да възстановят дура матер в началото на следващата седмица. Предишната вечер го бяха посетили цялото семейство и той бе разпознал всеки един от тях и бе сръчкал сестра си, която бе дошла за първи път. Дори се бе усмихнал за малко. Но все още не бе проговорил и всички се опасяваха, че това е леко тревожно — Глицки обичаше тази дума „тревожно“, — но моторните му умения несъмнено се бяха подобрили. Състоянието му бе преминало от критично към под наблюдение и общият тон на медиците бе изпълнен с оптимизъм.

Макар и минимална част от този оптимизъм да бе повлиял на Ейб.

Обикновено словоохотливият Харди се опитваше да запази спокойствие, като изстискваше лимон върху рибата си. Самоненавистта бе последната реакция, която бе очаквал да прояви твърдоглавият му дългогодишен приятел. Глицки не е таял много съмнения относно кой е и за какво…

Ако е таял, поне не го е показвал.

Сякаш инцидентът със Закари отприщи някакъв апогей на демони, които подкопаваха неговата самоувереност и самоуважение.

Харди сдъвка залъка си, след което постави вилицата на масата.

— Знаеш ли — започна той, — аз бях този, който смени памперса на Майкъл, преди да го поставя в леглото му през онази последна нощ. Разполагах с цялото време на света, за да вдигна преградата. Аз се бях облегнал на проклетото нещо и го поставих вътре. Беше наполовина вдигната и единственото, което трябваше да направя, бе да се изправя и да я издърпам догоре. Най-простото нещо на света! Лесна работа. За нещастие, тази мисъл не мина през съзнанието ми.

Глицки бе вдигнал чашата си със студен чай, за да отпие, но я остави обратно.

— За нещастие. Смяташ ли, че това е достатъчно като оправдание?

Сърцето на Харди задумка в гърдите му с неочакван разтърсващ гняв и му бяха необходими няколко секунди, за да възвърне самообладанието си. Най-накрая успя да поеме въздух.

— Така го възприемам, Ейб. Трябва да го приемам така, за да мога да живея заедно с него. Смяташ, че съм се залъгвал през всичките тези години?

— Ти сам го каза — мисълта не е минала през съзнанието ти.

Харди отпи от содата си, опитвайки се да подреди думите си.

— Значи ти стоиш там, като добър баща, за да научиш Зак да кара новото си колело. Настаняваш го на седалката и се сещаш „О, да, каската…“

Глицки го прекъсна, като леко повиши глас.

— Знам какво съм направил!

— Не знам дали наистина знаеш.

— Не ме предизвиквай, Диз, наистина!

Харди пое дъх.

— Не те предизвиквам. Само казвам, че не си извършил нищо, което да го е причинило. Мисълта не е минала през съзнанието ти.

— А трябваше.

— Защо? Нещо, което дори слабо да наподобява инцидента, да се е случвало досега? Трябва ли да мислиш за всяка една непредвидимост, която би могла да го сполети? Ако това е истина, то никога не трябва да изпускаш децата си от поглед! Никога! По дяволите, дори не трябва да допускаш да стават от леглото, защото нещо може да се случи!

— Но нещо се случи.

— Ти не си го предизвикал.

— Но можех да го предотвратя. Ако се бях сетил…

Харди постави ръката си върху масата между тях.

— Ако се бе сетил — отвърна Харди. — Но не си имал причина. Нищо подобно не се е случвало преди. Следващия път ще се сетиш да сложиш първо каската. Но, че не си се сетил, не означава нехайство, Ейб. Било е скапан инцидент. Можеш да направиш същото още хиляда пъти и нищо лошо да не случи. Грешката не е твоя.

Глицки се прегърби върху чинията си. Масата им се намираше до прозореца, а той гледаше свирепо към бушуващото време навън.

— Как грешката да не е моя, когато отговорността бе моя! Случи се по време на моята смяна, следователно аз съм виновен!

— Това не е полицейска бюрокрация, Ейб, това е животът ти.

— Да бъда ченге е моят живот.

— Не ми ги пробутвай тия. Да бъдеш ченге е това, което правиш. Останалото е твоят живот. Проблемът ти е, че това наистина се е случило на теб, на твоето дете. Значи и двамата сте жертви. И тъй като единственото нещо, което не допускаш никога, е да бъдеш жертва, тогава не ти остава нищо друго освен да се нагърбиш и да поемеш отговорността за случилото се. Защото „ти си такъв, а това е, което правиш“. Напълно автоматично.

Глицки изплю камъчето.

— Което също не е грешно.

— Не казвам, че е. Не през цялото време, не и обикновено. Но този път, този един-единствен път, те съсипва и точно когато е необходимо да си силен, когато Трея и Рейчъл, а дори и шибани адвокати като мен — цяла тълпа се нуждае от теб, за да го преодолеят, не се дръж сякаш не ти пука как ще се отрази върху останалите. Ти не постъпваш така. Ти не си го причинил. Случило се е, това е. Ти също си жертва, добре, разбирам. С пълно основание. Но това по никакъв начин не те прави недостоен човек, не и ако не го позволиш.

Белегът върху устните на Глицки бе побелял. Тежките му вежди висяха като пропаст над очите му, които останаха неподвижно вперени в чинията и отказваха да се кръстосат с тези на Харди. Той си помисли, че не е невъзможно приятелят му изведнъж да експлодира и да го нападне физически направо през масата, да хвърли по него нещо или гневно да напусне ресторанта. Вместо това очите му се повдигнаха.

— Свърши ли?

— Да.

Глицки кимна.

— Ще го обмисля.

Намираше се малко по-далеч. Близо до нейния дом имаше и други църкви, между които катедралата „Света Мария“, но Мая Таунсхенд чувстваше, че установява съкровена връзка в църквата „Свети Игнасио“, която се намираше близо до студентските общежития, и дойде дотук с колата. Нуждаеше се от цялата божествена намеса, която можеше да получи, и това бе мястото, на което идваше най-често, за да се помоли за прошка. По-голямата част от молитвите, които бе отправила тук, бяха чути.

Чути в смисъл, че имаше Джоуеп и съвместният им живот. Тяхното здраво семейство. Прекрасният им дом и финансова сигурност. Ако Господ не й бе простил, със сигурност Той не би излял толкова благодат върху нея.

Или се бе принудила да повярва.

Но сега изведнъж вече не бе толкова сигурна. Знаеше, че убийството е смъртен грях и се чудеше дали Господ привидно бе приел нейното покаяние и молитви, или просто бяха част от наказанието, тъй като щеше да й отнеме всичко, което обича и цени. Защото, ако заради всичко това загуби Джоуел или децата, дори техния дом и състояние, би било далеч по-опустошително, отколкото ако никога не бе познала подобна любов и удовлетвореност. Господ търсеше справедливост, така както раздаваше милост. Църквата проповядваше, че не съществува грях, който Господ не би могъл да прости, и че най-лошият грях е липсата на вяра и отчаянието. Божията милост е безгранична. Но ключът към каквото и да било искане за тази милост бе изповедта.

Тя никога не би могла да се изповяда.

Вярваше, че тази истина я обрича на проклятие за вечни времена.

Познаваше обстановката и се запъти към църковната пейка, на която обикновено присядаше. Прекръсти се, сключи ръце и наведе глава.

Но никакви молитви не последваха. Разумът й се връщаше постоянно към лъжите, които бе наговорила на Джоуел предната вечер, лъжите, с които живееше от толкова отдавна. Но истината бе дори и по-лоша.

Дървената подложка, върху която бе коленичила, беше леко вдлъбната в средата и след минута се опита да се изправи, след което се намести в дупката отново, като стовари цялата си тежест върху коленете, сякаш принасяше в жертва краката си, а болката бе почти непоносима.

— Моля те, Господи! Моля те, прости ми, моля те! Съжалявам, толкова много съжалявам!

Изправи глава и се опита да фокусира изпълнените си със сълзи очи върху разпятието на олтара, върху мъките Христови.

Но Христос никога не бе правил това, което бе направила тя. Христос е знаел, че божията милост ще го спаси.

След събитията от последните няколко дни тя вече не таеше подобна надежда за себе си.

14.

На около сто и петдесет метра от страдащата и стремяща се към молитва Мая, Уайът Хънт отгърна още една страница от годишника, мислейки, че в бъдеще частните детективи ще бъдат значително облекчени. Например, ако искаш да разбереш нещо за сегашните деца, трябва само да влезеш в техните акаунти в Май Спейс или Фейсбук, като автоматично и много подробно ще разбереш какво точно са правили субектите на издирването от шести клас нагоре.

Но Мая Таунсхенд бе на трийсет и две години и бе малко старичка за подобен подход. Така че Хънт ограничи търсенето си до откриването на някоя нишка в хартиените носители от нейните университетски години. Естествено първо бе написал имената на нея и на съпруга й в Гугъл и имаше повече от три хиляди резултата, повечето от които се отнасяха за бизнеса на Джоуел и за общата им благотворителна дейност. За двойка, която има такива политически връзки, бяха много малко свързани с местната и националната политика, а и не бяха част от висшето общество на Сан Франциско. За „Бей Бийнс Уест“ видя „многобройните“ четири резултата с описанието „малко квартално кафене, което може да се мери с гиганта «Старбъкс» и се справя доста добре“.

Нито намек за марихуана или за неприятности от какъвто и да е вид.

На Хънт му хрумна да напише и името на Дилън Воглър. За управителя на кафенето нямаше никакъв резултат, освен съобщенията за скорошната му смърт и си помисли, че това е един от много малкото невидими мъже в цялата страна.

Сигурно Крейг Киурко ще има повече късмет, докато проверява криминалната база данни.

Следващата му спирка бе библиотеката на университета, където разгледа годишника от 1994 година и откри стандартна портретна снимка на Мая Фиск, която изглеждаше на около петнайсет години — свежо лице, перфектна коса, голяма усмивка. През първата си година в университета бе представяла курса в студентското управително тяло, в дебатите, пред градския футболен отбор, посещавала бе музикални и театрални занимания и бе участвала в две студентски представления. Също така бе и мажоретка. Втората й годна в университета бе напълно идентична с първата.

Промяната би трябвало да е настъпила в края на втората или през последвалото лято, защото на следващите снимки бе направо неразпознаваема. Макар че си бе изсветлила косата и прическата й да бе далеч по-дива главната промяна според Хънт бе изражението на лицето й. На мястото на младото момиче със слънчева усмивка от преди две години, на тази предизвикателно гледаше млада жена и се усмихваше отегчено и глуповато. За да види друга гледна точка от този хамелеон, Хънт обърна на клубните и отборните страници. Имаше още една драстична разлика — Мая бе спряла да участва в каквито и да било извънучилищни занимания.

Снимката от последната й година поне малко наподобяваше момичето от първите две — бе надянала пасивна беззъба усмивка и бе сресала косата си, но все пак беше и по-официална портретна фотография от останалите. И отново не участваше никъде.

Почти зашеметен от видяното в годишниците, започна да преглежда микрофилмите от студентския вестник, наречен „Сирена при мъгливо време“. Когато все още дейно е участвала в университетския живот, бе заснета в няколко фотографии заедно с други студенти. Извади късмет почти веднага. Имаше снимка на Мая от първата й година гримасничеща пред обектива заедно с още три мажоретки на спортен фестивал. Хънт си записа имената им. Както и на още трима, които забеляза, че са се снимали заедно с нея през същата година. Очевидно в началото Мая е била популярна и активна студентка.

Като второкурсничка Мая бе изиграла главна роля в „Отело“ и имаше нейна фотография, заедно с другия главен герой, чиято роля бе изпълнена от красиво афроамериканско момче на име Левън Пресли. В съпровождащата статия, озаглавена „В гените им е“, Хънт прочете, че Мая се е увлякла по сцената благодарение на нейната леля, известната актриса Тес Гранат, която по това време е била истинска звезда, участвала в шестнайсет филма и в четири постановки — в главната роля — на Бродуей.

Хънт се облегна назад, заинтригуван от роднинската връзка, за която нямаше никаква представа. Бе сигурен, че е гледал някой от филмите, в които е участвала Гранат, но не можеше да си спомни поне едно заглавие. Или какво бе станало с нея. Може би същото, случило се с толкова много някогашни талантливи красавици, които са загубили част от привлекателността си, станали са нежелани и не са ги наемали за работа в Холивуд.

Или е умряла? Да не се е случила някоя трагедия?

Мъгливо свързваше името й именно с това, но просто не можеше да си спомни със сигурност. Във всеки случай в статията не се споменаваше, че е била съществена част от живота на Мая, но все пак бе още един човек, който би могъл да знае какво е представлявала младата жена или с какво се е занимавала през онези дни. Записа името й в тефтерчето си.

Е, ако беше все още жива, той със сигурност просто можеше да се обади на някогашната холивудска знаменитост или каквато там точно е била и да си поговорят за старите времена. Със сигурност ще се случи. Как ли пък не!

Но все пак следобедът не бе пълна загуба на време. Когато приключи, разполагаше с девет имена на връстници на Мая, с които бе контактувала в университета.

Все отнякъде трябваше да започне.

Когато се върна в офиса, Хънт осъзна, че тези имена бяха добро попадение, но седем от тях бяха на жени. Бе много вероятно някои от тях, както и самата Мая, да се подвизават под друга фамилия, след като са завършили университета. Междувременно разполагаше с други две — на Левън Пресли и на Джими Д’Амико, а първото фигурираше в телефонния указател на Сан Франциско.

Хънт набра номера, но чу телефонният секретар, остави съобщение и реши, че е време да включи Тамара в тази досадна работа. Имаше няколко Д’Амико в града, двамата се обадиха на всеки един от тях, надявайки се да попаднат на въпросния Джими, но тъй като беше ранен следобед през работен ден, успяха да разговарят само с едно човешко същество, което не познаваше никакъв Джими.

Оставиха доста съобщения.

Оказа се, че дори намирането и на една жена е доста трудна задача. Надяваха се чрез фамилията да попаднат на родители, които са склонни да споделят някаква информация с тях, но това изискваше многобройни обаждания и отново съобщения, съобщения, съобщения.

Към четири и петдесет, след тричасова работа, Хънт набра двайсет и третия телефонен номер срещу фамилията Петерсон и от другата страна на линията чу женски глас.

— Здравейте — поздрави той. — Опитвам се да се свържа с Ники Петерсон.

— Аз съм Ники.

Хънт замахна победоносно с юмрук във въздуха, хвърли един кламер по Тамара, за да привлече вниманието й и да я уведоми, че най-накрая има попадение, след което се опита да звучи сладкодумно и представи себе си и своята задача. Когато приключи, тя отвърна:

— Разбира се, че познавам Мая. Бяхме мажоретки. Не знам къде се намира сега, тъй като не сме се виждали от университета насам. Да не би да има неприятности?

— Защо попитахте това?

— Ами вие сте частен детектив и питате за нея. Не съм отличничка по математика, но мога да събера две и две. Значи има?

— Какво?

— Неприятности!

— Не, все още не — отвърна Хънт, — но може би ще има много скоро.

Той й каза, че ако е свободна, биха могли да се срещнат още сега и час по-късно седеше от отсрещната страна на бюрото. Макар да не бе вече мажоретка, изглеждаше сякаш все още можеше да направи някой и друг подскок, за да подкрепи отбора.

— Така — попита я Хънт, — разговарям с хора, които са контактували с Мая тогава. Познавате ли мъж на име Воглър, Дилън Воглър?

Тя се поколеба за момент.

— Не вярвам. Спортист ли е? По онова време ходех на срещи само със спортисти.

— Мая също ли излизаше само със спортисти?

— Всъщност не. Първоначално се присламчи към нас, но след това отпадна от отбора.

— Защо?

— Наистина нямам никаква идея. Може би имахме прекалено много тренировки. Не знам. Може би просто загуби интерес. Често се случва.

— Спомняте ли си някакви слухове или клюки около момента, в който напусна? Забременяване, аборт или нещо подобно. Наркотици? Арест?

— Всъщност не. Но ние не бяхме съвсем близки. В смисъл, че докато беше в отбора, сме общували, но след като напусна, както вече ви казах, нито съм я чувала, нито съм я виждала.

— Дали има други мажоретки, които да са я познавали по-отблизо? Разполагам със снимка, отпечатана в студентския вестник, на която с нея, освен вас, са фотографирани още две момичета — Ейми Байндер и Черил Золотни.

— За Ейми съм напълно сигурна, че не са били близки. А Черил? Може би за малко. Но фамилията й вече не е Золотни. Само за секунда да си спомня.

— Разполагате с колкото време ви е необходимо.

В приемната телефонът на бюрото на Тамара иззвъня. В този момент тя провеждаше друг разговор, който остави на изчакване, успя да вдигне, след което каза:

— Само минута, моля. Може ли да изчакате за момент?

В същия миг Ники отговори на зададения по-рано въпрос на Хънт.

— Черил Бийл. Точно така. Б-и-й-л. Мисля, че все още живее в града. Събирахме се миналата година. Може да я питате.

— Добре. Благодаря, Ники. Оказахте ми голяма помощ.

Малко след това тя напусна офиса и Хънт даде сигнал на Тамара и вдигна слушалката.

— Ало.

— Господин Хънт?

— Аз съм.

— Името ми е Джери Д’Амико. Остави ли сте съобщение на телефония секретар.

И той започна отначало.

— Нищо? — попита Джина Роук.

— Нищо.

Часът бе шест и четирийсет и пет минути. Джина, съдружничката на Дизмъс Харди и Уес Фаръл, която беше и малко тайна приятелка на Хънт, бе подвила стройните си крака под себе си на дивана в нейния добре обзаведен двустаен апартамент в кооперация, намираща се на улица „Плезънт“, точно под върха на Ноб Хил. Хънт седеше срещу нея, в единия от столовете за четене в унисон с обзавеждането. Бяха дръпнали завесите върху панорамния прозорец и бяха запалили някои от лампите в апартамента, дори и газовата камина, тъй като свирепият вятър тропаше по стъклата. Джина, която беше без обувки, но все още не бе съблякла дрехите си от работа, бе облечена с кафява пола, бежово поло и пийваше от чашата си с уиски. Въздъхна.

— Това ми звучи като много дълъг ден, Уайът.

Хънт се облегна и заклати глава.

— Не ми пука дали е дълъг, стига да открием нещо съществено. Но бяхме говорили само с петима от тях, преди да се откажа. Тамара продължава и бих казал, че е страхотно да имаш служители, които са работохолици. Но е малко странно. Сякаш Мая не е съществувала след втората си година в университета. И няма начин, поне е необичайно, да е била замесена в някакъв скандал. Каквото и да е станало, Воглър я е изнудвал, но е бил един от малкото, които са знаели какво точно се е случило.

— Може би и единственият. Сигурно затова е проработило. Никой друг ли не го е познавал?

— Досега никой. Мистериозен мъж.

— И ти си сигурен, че е учил в университета?

— Диз каза, че е.

— Провери ли годишника или студентските архиви и за него?

— Не — Хънт направи физиономия. — Причината, поради която те харесвам, е, че си толкова по-умна от мен. Но ако предположим, че не е ходил в университета, тогава какво?

— Не знам. Можеш да откриеш къде всъщност е учил, а това да ти помогне да разкриеш нещо, което досега не си знаел за него.

— За него не знам нищо друго, освен че е бил в затвора за кражба, което вече Крейг потвърди. След което се установява отново в града, управлява това кафене и продава много трева!

Замислена, Джина разсеяно разклати чашата си. Най-накрая погледна към Хънт.

— Казваш, че е бил изпратен в затвора на Сан Франциско?

— Да.

— Ако е бил осъден, има предсъдебен доклад8, а в него има информация, която ще те осветли относно всичко, което са открили за него дотогава. Естествено само ако имаш близък приятел от службата за условно освободените.

Харди размисли за секунда.

— Казах ли ти вече, че си далеч по-умна от мен?

15.

В къщата на Харди, намираща се на двайсет пресечки от океана, приближаващата се буря наистина започна да се развихря. Проливен, ветровит дъжд обстрелваше покрива, превръщайки покривния прозорец над кухнята в бумтящ барабан, който отекваше по стаите. Харди се намираше до телефона, прикачен към стената, и се опитваше да чуе клиента си при тази врява, намръщен, с пръст в едното ухо и със слушалка на другото.

— Най-добрият съвет — отвърна той — е да не се паникьосвате. Останах с впечатлението, че господин Глас вижда политическа възможност във вашия случай. Иска името му да се появи във вестниците и смята, че подходът да ви притиска, за да се докопа до брат ви и кметицата, е достатъчно добър.

Харди съзнаваше, че е лесно да го каже, но не е толкова лесно да се преглътне от семейство Таунсхенд. Истината, потвърдена този следобед от Арт Драйсдейп, бе, че Джери Глас се движи с нечувана бързина, за да упражни натиск върху Джоуел и Мая. Видян в най-добрата възможна светлина, може би Глас е подтикнат от желанието си да помогне на Скиф и Брако да разкрият случая с убийството.

Но Харди въобще не се връзваше на това и когато затвори телефона, не чувстваше, че е свършил добра работа при консултирането и вдъхването на увереност у своите клиенти. Все още ядосан на Глас и на начина, по който действа, реши, че една бира никак няма да му навреди, отвори „Анкър Стийм“ и реши да се обади на Харлан Фиск.

Надзорникът вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Здрасти, Диз. Какво става?

— Разговарял ли си със сестра си скоро?

Харди чу въздишка.

— Чухме се с Джоуел днес по-рано.

— Ами ако е било преди обяд, то тогава ситуацията значително се е влошила. В момента се опитват да издадат съдебна заповед за замразяване на сметките на Джоуел.

— Господи! Защо?

— Защото могат. Твърдят, че в случая се касае за пране на пари. Аз смятам, че истинската причина е, че Джери Глас най-накрая може да получи малко внимание от цялата нация за това, че е толкова добър и консервативен прокурор, с кураж и твърди позиции по отношение на дрогата. Затваря медицинските приемни за употреба на марихуана, където всъщност са и единствените хора, на които им пука по този въпрос и са твърдо против, но никой от тях не се появява по медиите. Същевременно оплита теб и леля ти в продажба на наркотици — макар и косвено — и само гледай как за по-малко от седмица няма да има човек, който да не е чул името му.

— Но Джоуел и Мая не са замесени в продажба на наркотици, Диз. Гарантирам.

— Не се съмнявам, но проблемът е, че не му трябва да го доказва, за да вдига шум!

— Може ли да направи това? Имам предвид просто да замрази активите им?

— Той е правителството на Съединените американски щати! Със сигурност ще опита. Не смятам, че наистина ще намери съдия, който да го одобри, но междувременно сестра ти ще се побърка от притеснение.

— Ами конфискацията?

— Конфискацията е гражданско дело, така че в основата си той просто завежда дело. Все още не съм пуснал телевизора, но информираните хора ми казаха, че ще бъде отразено още тази вечер и утре в пресата.

— По дяволите.

— Съгласен съм. Точно затова ти звъня. Може би има какво да направим, за да предотвратим разрастването на тази история повече, отколкото е необходимо.

— Като например.

— Ами например да му звъннеш и да го попритиснеш малко в отбранителна позиция. Ти и Кати заедно правите убедителни публични изявления, че това е политическа конспирация, още една пристрастна атака от страна на либералите. След това подтикваш хората, които използват „състрадателната“ или медицинска марихуана да се разбеснеят. Това е политика — чисто и просто. Второто нещо е свързано с един въпрос, върху който работят моите детективи, но може би ти ще ми помогнеш повече от който и да било друг.

— Ако мога, разбира се. За какво става въпрос?

Харди запуши бирата си.

— Ами изглежда сякаш аз и следователите от „Убийства“ сме стигнали до едно и също заключение и то е, че Воглър е свързан с Мая относно нещо, което се е случило отдавна. Лошата новина би била, че тази връзка може да се окаже мотив, за да го убие.

— Исусе Христе, Диз! Мая не е убила никого! Това е лудост!

— Надявам се, че си прав, но…

— Ти се надяваш? Ти си неин адвокат, Диз. Трябва ти нещо повече от надежда. Тя не е някаква си там убийца. Тя е моята малка сестра, за Бога!

Харди се опита да овладее гласа си.

— Това все още не се е разчуло, но трябва да знаеш, че тя е била там онази сутрин, Харлан! Воглър може би я е притискал или я е заплашвал. Инспекторите са отишли при Глас, за да накарат Мая да започне да приказва!

— Даръл е направил това?

— Глицки каза, че е била Скиф, но тя и Даръл се возят в една лодка!

— Това са глупости. Ще му се обадя.

— Не го прави. Моля те, недей! Все още не са я арестували. Не разполагат с достатъчно доказателства. Но ако се опиташ да окажеш натиск, ти гарантирам, че никак няма да е полезно. Ще помислят, че е дотърчала при теб, за да я защитиш, защото е виновна, а ти можеш да се възползваш от връзките си.

— Това вече е ненормално!

— Това е положението в момента, Харлан.

— Добре, какво искаш да направя? Относно тази връзка?

— Виж дали можеш да я убедиш да сподели с мен какво е станало.

— Какво по-точно?

— Каква е историята с онзи загубеняк, която я е заплашвал толкова дълго? Защо му е плащала деветдесет хиляди на година, като за същата длъжност на други места заплатата е наполовина?

— Вече ми отговори на този въпрос. Двамата с Джоуел също са спорили на същата тема. Първоначално е изпитвала съжаление към него и е искала да му помогне да си стъпи на краката, след като е излязъл от затвора, а след това е вършил много добре работата си.

— Това го чух и аз.

— Не смяташ, че е истина?

— Може би щях да повярвам, ако не се бе отнасял с нея като с помощен персонал! А той се е държал точно така!

След това Фиск замълча за един дълъг момент.

— Да предположим, че ми сподели. Ако и когато разберем, какво следва?

— Не искам да ти каже на теб, Харлан. Тя не би могла да ти каже. Ти не си й адвокат. Няма привилегированост. Ще си длъжен да повториш в съда всичко, което ти е казала, като те призоват. Трябва да я убедиш да каже на мен или на някой от детективите ми. Тогава поне ще разполагаме с отговора. Бихме могли да се справим с реалността и с това, което се е случвало между тях. Според Глас заплатата от деветдесет хиляди годишно е равносилна на пране на пари от търговията с наркотици. Трябва да обясним високата заплата, без да има връзка с дрогата.

— Само че също така, както самият ти отбеляза, това й дава мотив за убийство.

Което, разбира се, бе истинският повод за притеснение, но Харди го извъртя по най-добрия възможен начин.

— Надявам се по някакъв начин да обезвредим Глас, а Даръл и Скиф не разполагат с достатъчно, за да я обвинят.

— Казваш го, сякаш наистина мислиш, че го е направила.

— Аз съм нейният адвокат, Харлан. Опитвам се да я предпазя да не влезе в затвора. Джери Глас се опитва да я изкара търговец на наркотици. Ако тя е такава, тогава до голяма степен в очите на Даръл и Скиф изглежда далеч по-склонна на убийство. На този етап е по-скоро въпрос на възприемане и, да си призная честно, не разполагаме с много възможности, но това е положението.

Семейство Харди бяха наели двоен гараж само на две пресечки от техния дом и през по-голямата част от времето това беше предимство пред продължителното обикаляне из околните улици в търсене на място за паркиране. Но тази вечер кратката разходка срещу връхлитащ мусон бе допринесла Франи да се прибере вкъщи мокра и измръзнала, около пет минути след като нейният съпруг бе разговарял с Харлан Фиск.

Той й сипа чаша вино, за да му прави компания, докато пие втората си бира. Предложи й да се качи горе и да си вземе дълга и гореща вана, докато той приготви едно от своите импровизирани, приготвени в черен тиган, ястия. Тъй като обикновено имаха превъзходен вкус и изискваха съвсем малко почистване, Франи се съгласи, като му даде една тръпнеща целувка и бърза прегръдка, преди да изчезне по стълбите нагоре.

Тежкият, дълго употребяван чугунен тиган беше една от вещите, които Харди бе запазил още от детството си, и той се отнасяше към него с голяма грижа. Обикновено висеше на кукичка зад печката. Пресегна се и го откачи, огледа го и му се възхити за няколко минути. Прокара пръст по повърхността за готвене. Както обикновено бе копринена при докосване и блестеше от четкането му със специален препарат след последната употреба. Нямаше и следа от драскотина по него, да не говорим за намек от остатъци.

Започна да тършува из стария им хладилник, който сега — след като децата ги нямаше — бе почти празен. Имаше една маруля, очите му се спряха върху картонена кутия с яйца и половин парче френско сирене Д’Афиноа, съдържащо седемдесет и два процента мазнини и за което знаеше, че ще накара кръвта във вените му да се възпротиви, но му пукаше точно толкова, колкото преди няколко дни, когато той и Франи си бяха разделили другата половина, което значеше никак. Нещо щеше да го стигне някой ден и ако това бе Д’Афиноа, толкова по-добре, защото можеше да се сети за далеч по-лоши начини да си отидеш.

Имаха и останалите основни продукти — само за Сан Франциско, като масло, олио от трюфели, заквасен хляб във фризера и няколко пакетирани изсушени гъби в килера. Харди постави гъбите във вряща вода, за да възвърнат формата си, запъти се към дневната с бира в ръка, където нахрани тропическата си рибка и седна на дивана да чака Франи да слезе.

Все още се бореше с идеята защо така и сам не попита Мая.

Причината, която даде на Хънт, в онзи момент изглеждаше разумна, но сега се чудеше. Разбира се, все още не искаше клиентката му да заеме отбранителна позиция. Една от основните догми на работата на защитника бе, че нито един адвокат не би желал да постави клиента си в положение, в което му се налага да го излъже. Но мъгляво съзнаваше, че съществуваше още една причина, която го караше да се чувства морално неловко. Не искаше да я загуби като клиент, защото представлявайки я, щеше да изкара четвърт милион долара възнаграждение, особено ако я арестуват, което вече смяташе, че трябва сериозно да го обмисли като вероятност.

Харди изкарваше доста добри пари всяка година, както и неговите съдружници и техните помощници, но все пак четвърт милион долара или повече за фирмата, плюс благодарността на кмета на града и на един от надзорниците, не бяха за подценяване.

Беше прекалено загрижен за парите. Това е.

Не му се искаше да мисли, че е станал прекалено меркантилен, не и след като дълги години правото бе неговата страст — първоначално като районен полицай, после като адвокат от страната на Прокуратурата и през последните две и повече десетилетия като защитник. Разбира се, винаги е било и бизнес, който се бе оказал доста доходоносен, но материалната страна сама по себе си никога не е била от значение. И не му се искаше сега да е различно.

Чудеше се дали не бе изпратил Уайът Хънт, а сега и Харлан Фиск, поради неправилни причини да свършат работа, която по всички правила би трябвало да свърши самият той. Или може би въобще не трябва да се предприемат действия в тази посока. Знаеше, че би могъл да поспори относно изнудването с Глас, без да разкрива или дори да знае истинската причина, и по този начин да обори теорията за прането на пари, около която федералният прокурор бе изградил целия случай с конфискацията. Но някакъв инстинкт му подсказваше, че наистина е имало изнудване и че неговото естество може да се окаже основният казус в делото.

Пийваше си от биричката и се взираше в тропическата си рибка, която не му даваше никакви отговори, когато мобилният му телефон завибрира върху колана му. Обаждаше се Уайът Хънт — нетипично за него, в извън работно време. Би трябвало да е попаднал на нещо.

— Кажи ми, че си попаднал на нещо!

— Да, натъкнахме се на нещо — отвърна Хънт, — но няма да те направи много щастлив.

— Слушам.

— Относно момчето, което е извършило обира с Дилън Воглър. Бил е приятел на нашата клиентка, когато се е подвизавала в университета. Името му е Левън Пресли.

— Добре.

— Не, не е добре, както се оказа. Левън е мъртъв.

16.

Вихреният вятър блъсна вратата на колата на Даръл Брако от ръцете му и я затвори вместо него под изсипващия се пороен дъжд върху асфалтовата настилка. Инспекторът наведе глава, дръпна качулката на жълтия си анорак и бързо притича в очевидната посока — към буса на съдебния следовател, паркиран пред патрулна полицейска кола, чиито светлини осветяваха верандата и предните прозорци. Часът бе десет и четирийсет и три минути, когато Брако показа значката си на двамата патрулиращи полицаи, стоящи пред вратата.

Дебра Скиф вече беше вътре и заедно с няколко полицейски служители проучваха сцената на местопрестъплението. Стояха на ъгъла между коридора и кухнята. Тук бяха Ленърд Фаро и екип от двама инспектори — Бени Йънг и Ал Талънт, които бяха приели повикването. Всички се стремяха да не пречат на фотографа да си свърши работата.

Скиф бе видимо мокра и от нея не струеше щастие. Даръл огледа наоколо — убийството бе извършено на приземния етаж в предната дясна част на викторианска сграда в квартал Потреро Хил. Нямаше очевидни следи от борба в дневната, където се намираше Брако. Разстроен млад човек седеше на дивана, с ръце, мушнати между колената, докато друг патрулиращ полицай седна срещу него, без да промълви и дума.

Нямаше много следи от борба и в кухнята, към която Брако хвърли поглед през рамото на Скиф, с изключение на обърнат кухненски стол, проснатото тяло на пода и локвата кръв под главата на Левън.

— Не че не съм развълнуван от присъствието си тук — съобщи Брако на всички присъстващи, — но би ли могъл някой да ми припомни, защо се нуждаете от Деб и мен?

Талънт бе в средата на трийсетте си години, бегач на дълги разстояния с големи зъби, с двойна брадичка и вечно леко набола брада, която никога не можеше да избръсне гладко.

— Не е по наше желание — отвърна той. — Уведомихме Глицки и той нареди да ви повикаме.

Дебра се обърна към партньора си:

— Слушай, Даръл, защо не оставиш Бен да говори?

Йънг, със здраво телосложение и обикновено във весело настроение, в момента изглеждаше сякаш всичко му е непоносимо и е напълно изтощен. Протегна се и натисна бутон на телефона в кухненския ъгъл.

— Левън — прозвуча мъжки глас, — аз съм частен детектив Уайът Хънт и работя за един адвокат от града, представляващ жена, която се нарича Мая Таунсхенд и ти може би познаваш като Мая Фиск. Предполагам, че с нея сте посещавали общ университет. Ако би могъл да ми отделиш малко време, искам да ти задам няколко въпроса и бих бил благодарен, ако ми върнеш обаждането. Номерът на мобилния ми телефон, на който можеш да звъннеш по всяко време, е…

Йънг натисна бутона стоп и се обърна към колегите си:

— Обадихме се на Хънт и го попитахме върху какво точно работи и така стигнахме до Дилън Воглър. Името ми прозвуча познато, обсъдихме го и решихме да звъннем на Ейб.

— Добре, че сте се обадили, Бени — каза Скиф. — Не обръщай внимание на Даръл. Става малко раздразнителен, когато му прекъснат съня за разкрасяване.

— Хей — обади се Брако, — не съм раздразнен. Казах, че съм развълнуван от присъствието си тук. А след като е свързано с разследването около Воглър, толкова по-добре — посочи към дневната. — Кое е това дете там?

— Гаджето му — отвърна Йънг. — Казва се Брандън Лоурънс и твърди, че е актьор. Той ни се обади и изчака да дойдем. Имали са уговорка за вечеря и е разполагал с ключ от апартамента, но когато е пристигнал, всичко е било приключило и мисля, че му вярвам.

— Нека все пак да го задържим още малко.

— Затова и се намира още тук — малко грубо изкоментира Талънт. — Никъде няма да ходи, докато не го пуснем.

— Хей, без да се обиждаме, Ал. Като видя пресен труп и леко се надъхвам. — Брако погледна около и под тялото и се обърна към началника: — И така, Пен, с какво разполагаме?

Фаро бе представител на метросексуалността — добре оформена брадичка под формата на катинар, множество златни верижки около врата и макар да бе превалил четирийсетте години, но изглеждаше и бе облечен, сякаш е с десет години по-млад. Бе се облегнал на кухненската стена и сега се отблъсна от нея.

— Бил е ударен силно и след това е ударен поне още веднъж. Предположението ми е, че е извършено със задната част на сатъра, който намерихме измит до мивката. Може би е починал още преди втория удар, макар че трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, не че има голямо значение. Вече е достатъчно мъртъв.

Фаро се премести към най-отдалечената част на кухненската маса.

— Който и да го е направил, нашата жертва несъмнено го е познавала. Или нея. Няма следи от насилствено нахлуване — посочи към масата. — Забележете мокрото кръгче срещу мястото, където е бил Левън. Може би са седели заедно и са пийвали нещо. Събрахме в торба няколко чисти и сухи чаши, които се намираха на подноса до мивката. Може да открием отпечатък върху някоя от тях, но е малко вероятно. Така че вероятно бихме могли да кажем, че убиецът е доста добър клиент — почиства след себе си. Мишел — обърна се към фотографката, — засне ли всичко това?

Тя кимна, след което насочи фотоапарата и засне кръга върху масата още веднъж. Отново отстъпи назад и огледа внимателно стаята, за да се увери, че не е пропуснала нещо.

— Тогава каква е връзката с Воглър? — поинтересува се Брако. — Освен Мая.

Ал Талънт знаеше отговора и на този въпрос.

— Все още не сме запознати.

— Затова ли ни поканихте на тази забава? — попита Брако.

Талънт кимна в знак на съгласие.

— Доста добро предположение!

— Нещо друго? — включи се и Скиф.

— Не — отговори Йънг. — Левън е чист, има работа и въобще всичко.

— Къде работи? — попита Брако.

— В Американската школа за театър и изящни изкуства. Имаше визитки в портфейла си. Главен сътрудник по развитието. Издигал се е.

Скиф погледна към трупа и промълви:

— Вече не.

— Ами трева? — попита Брако. — Намерихте ли някакви следи от марихуана?

— Странно, че попита — отвърна Фаро. — Открихме полупълно пакетче в шкафчето до леглото му. Не си струва труда да се говори за него. Но след като има връзка с Воглър…

Брако кимна.

— Благодаря.

— Добре — каза Талънт, — ако не се нуждаете повече от нас, беше ни много приятно.

Брако и Скиф останаха, докато екипът на съдебните следователи не изнесе тялото някъде към два часа сутринта. Останаха и хората на Фаро, които продължаваха да изследват внимателно жилището от горе до долу, но прибавиха много малко към наличната вече информация.

В дневната полицаите разговаряха отново с Брандън Лоурънс, който имаше собствен ключ за апартамента и се обадил на полицията, след като открил тялото. Потвърждавайки очевидното обясни, че Левън е живял сам и са имали „прекрасна, стабилна връзка“. Също така отбеляза, че не е пипал нищо, след като открил тялото и не е бил в състояние да стои близо до любовника си — през цялото време чакал навън, докато пристигнала първата патрулираща кола. Щял да направи всичко — всичко! — за да им помогне да открият кой е направил това. Но не е забелязал нищо подозрително в квартала или докато е влизал в жилището. Брако и Скиф взеха личните му данни, проба за ДНК-тест и пръстовите отпечатъци. Обясниха му, че целта е изключване от списъка със заподозрените и го изпратиха вкъщи.

Брако го придружи до входната врата, след което се върна и седна на края на дивана, на разстояние от партньорката си, която се бе настанила във фотьойл в добре осветената дневна. Скиф имаше измъчено изражение. Въздъхна. Най-накрая погледна към Брако.

— Не мога да повярвам, че въвличането на Джери и раздрусването на нещата в семейство Таунсхенд би могло да има нещо общо с всичко това.

— Може би няма, Дебра. Може би Мая няма нищо общо в случая.

— Наистина ли го вярваш?

— Не. Ати?

— Уповавайки се на правилото, че съвпадения не съществуват, аз също.

— Много бих искал да й се обадя точно сега, за да проверя дали има алиби.

— Все още не. Не и посреднощ, без да разполагаме с нещо повече.

— Знам. Но все пак…

— Ще изтърпим нощта и ще се появим при нея точно в седем. Ако няма алиби, ще седнем да си поговорим сериозно.

— Тя просто ще се обади на Харди и той няма да й позволи да говори.

— Добре. Събуди го и него рано. И между другото, исках да те питам, как така се държиш приятелски със защитник?

— Не бих стигнал толкова далеч, че да го определя като „приятел“. Той и Ейб са приятели. Работил съм един или два пъти с него. Знаеш ли, че беше полицай?

— Кой? Харди ли?

— Да. След това работеше към Прокуратурата.

— А стига, бе!

— Истина е.

— Какво го накара да премине на тъмната страна?

Брако я погледна.

— Ти си по-бясна на самата себе си, отколкото на мен, Харди или които и да било друг!

Тя разтърси глава.

— Не трябваше да ходя при Глас. Левън може би все още щеше да бъде жив.

— Няма да кажа нищо подобно, че е било по-добре да го обсъдиш с твоя партньор.

— Добре. Недей.

Брако замълча за минута, след което смени темата:

— Какво ще кажеш за сатъра?

— Като оръжие на убийството? Изглежда е свършило работа.

— Смяташ ли, че е оръжие, което би използвала жена?

— В моментен импулс? Да, бих.

— Но не би могло да е моментен импулс. Който и да е бил, го е познавал и ако е дошъл тук, за да го убие, тогава би следвало да си носи нещо, с което да го извърши.

Скиф кимна.

— Или това, или тя е знаела, че той има сатър. Всичко, което е трябвало да направи, е да го прикотка в кухнята и да застане зад него. Всъщност — разпали се от теорията си и продължи, — смятам, че ми харесва, че е използвала обратната, тъпата страна. Мъж едва ли би постъпил така.

Брако се облегна върху дивана.

— Може би не. Не знам. Но можем да си говорим за това цяла нощ и да не стигнем до никъде. За разлика от това, което знаем.

— Което е?

— Ами придържай се към простите факти. Нека си представим, че Левън е бил близък с Мая в университета. Ние предполагахме и че Воглър е изнудвал Мая, така че можем да приемем това за факт. На какви мисли ни навеждат тези неща?

— Тя е свръзката. И тримата са учили заедно.

— Така го виждам и аз.

— В онези години тя не е притежавала кафене.

— Да, така е. Вероятно изнудването не е започнало тогава, а когато вече е разполагала с пари.

— Може да е плащала и на Левън по някакъв начин.

— И след това разбира, когато Воглър е бил убит, че Левън изведнъж се оказва малко неудобен.

— Не, той е много неудобен.

Брако размишляваше върху всичко това, но изведнъж се сепна, изправи се и отиде до масичката, върху която в плик бяха поставени различни неща, включително и съдържанието на джобовете на жертвата и мобилният му телефон. Той и Скиф възнамеряваха да прегледат входящите и изходящите номера, които бяха автоматично заключени. Решиха, че могат да изчакат до сутринта, докато хората се събудят. Брако взе телефона, включи го и седна обратно на дивана.

— Обожавам тези неща — каза той. — Спомняш ли си каква борба беше, за да се докопаш до разговорите, които са провели жертвите? Дни, седмици, призовки. Сега само натискаш един бутон и бинго! И така, почваме.

Първият номер, които Левън бе набрал, беше с код 415 и на Брако му се стори познат. Извади собствения си мобилен и провери обажданията, които самият той бе направил, докато не попадна на същия телефонен номер.

— Изглежда, че Левън се е почувствал достатъчно неловко, за да се обади на някого, когото ние познаваме — отбеляза той.

17.

Дебра Скиф не беше единствената, която се чувстваше отговорна за раздвижването на нещата, които очевидно и някак неочаквано бяха излезли извън контрол. В три часа през нощта Дизмъс Харди все още не можеше да заспи.

Слезе долу, след близо час въртене из леглото, и си приготви чаша топло мляко, отиде в дневната и пренареди кервана от стъклени слонове, които се намираха над камината.

Седна в стола си за четене, като така и не включи лампите, и се опита да убеди себе си, че всъщност не е имал друг избор. Това, което бе направил, беше да прати своите детективи да се опитат да разкрият тайните на неговата клиентка. Не би имал нужда от това — да разполага с тази информация, — ако не му би била от помощ при нейната защита.

Би трябвало да се отнася до това.

Което — прекалено очевидно — изглеждаше все по-вероятно с всяка изминала минута.

Точно преди Хънт да получи обаждането от полицията от дома на Левън и да се обади на Харди, за да му съобщи новините, бе научил от своя служител Крейг Киурко, че същият този Левън Пресли, който Хънт вече бе установил, че е бил приятел на Мая по време на обучението им в университета, бе същият, който е бил арестуван заедно с Воглър за обир, който са извършили двамата горе-долу в същия период.

Киурко бе отишъл до апартамента на Левън в късния следобед, но никой не бе отговорил на неговите позвънявания. Вероятно вече е бил мъртъв. Крейг тъкмо му докладваше, че възнамерява да проследи потенциалния клиент по-късно тази вечер или на следващия ден и да го разпита, когато позвъни инспектор Талънт с новината за смъртта на Левън.

Веднага щом чу това, Харди допусна, че Мая вероятно не разполага с алиби. Естествено все още никой не знаеше приблизителния час на убийството, но тя определено щеше да се издигне в очите на Брако и Скиф като заподозряна, и то не само в последното престъпление, но и при това на Воглър.

Част от Харди искаше Уайът да не е бил толкова учтив и общителен с полицаите, когато са му позвънили. Но какво друго му остава да направи? Вече са разполагали със съобщението, което той е оставил на телефонния секретар на Левън, че работи за един адвокат, който представлява Мая Таунсхенд. Той нямаше как убедително да отрече това и когато полицията е разпознала името, заедно с взаимоотношенията й с мъртвия мъж, тя щеше да се превърне в обект на проучване и той не можеше да направи нищо по въпроса.

След като изпи млякото, отново се качи в спалнята и се повъртя за около още час, час и нещо, като мозъкът му прехвърчаше като топка за пинг-понг между Мая, съпруга й, Джери Глас, след това Брако и Скиф, после Глицки и Закари, най-накрая Уес Фаръл и после обратно, но в различна последователност. Всеки или имаше неприятности, или сам се бе забъркал в тях, или и двете взети заедно.

Най-накрая отново стана, грабна халата си и се запъти по стълбите надолу. Дъждът все още се изсипваше като порой от небето, барабанейки наоколо. Отново отиде в дневната и седна върху стола за четене, без да пали и една лампа.

Не можеше да си позволи една безсънна нощ. Предусещаше, че неговата клиентка ще му се обади в ранни зори и дори беше изненадан, че досега не е звъннала. А може би все още не знаеше за Левън.

Или знаеше прекалено добре.

При тази мисъл, при действителното признание пред себе си, че това е възможно, всичките случайните хрумвания на Харди, свързани с неприятности на негови приятели — независимо причинени или натресени — се обединиха в една дребна, но точно определена идея, която изведнъж почувства, че е несъмнен факт.

Независимо дали наистина беше убийца или не, бе напълно сигурно, че по някакъв начин Мая е замесена и е деен участник във всичко това. В смъртта на Дилън Воглър и на Левън Пресли.

И започна да му изглежда, че въпреки всичко, което Харди щеше да избере да направи, и независимо колко Мая щеше да сътрудничи на полицията, тя можеше да бъде арестувана и за двете убийства.

Защото все още спеше в стола, а навън дъждът и вятърът блъскаха ло прозореца на метър от дясната му ръка, Харди така и не чу телефонния звън. Изведнъж над него се надвеси жена му, като първоначално го докосна по рамото, а след това леко го разтресе.

— Дизмъс! — отвори очи, но всичко бе разфокусирано, едва успя да различи очертанията на пеньоара й и слушалката в ръката й, опитвайки се да разбере какво му шепне. — Мая Таунсхенд!

Изправи се, вратът му изпука и изпита пронизваща болка. Трябваха му няколко секунди, за да се ориентира в обстановката. Добре, все още се намираше долу, май че е заспал, докато се опитваше да изясни…

— Ало!

— Съжалявам! Да не би да ви събудих?

Харди прочисти гърлото си.

— Не, разбира се, че не.

Замисли се, колко ли, по дяволите, е часът. Загледа се през прозореца, където буреносните облаци се спускаха над дневната светлина и изглеждаше сякаш е полунощ.

— Това е гласът ми, преди да съм пил кафе. Не му обръщайте внимание. Как бих могъл да ви помогна?

— Отново са тук.

— Скиф и Брако ли?

— Направо са невероятни тези двамата!

— Не знам. Напоследък са доста вероятни. Какво искат?

— Изглежда разполагат със заповед за обиск. Искат да тършуват из къщата. Джоуел, разбира се, е бесен. Още дори не сме завършили закуската си, а децата са разстроени. Дори не знам кой ще ги закара на училище сега!

Харди чу децата да реват изотзад.

— Колко е часът всъщност?

— Седем и десет! Позвъниха на вратата точно в седем!

Харди знаеше, че това е лош знак. Най-общо казано, на полицаите не им бе позволено да връчват подобни заповеди през нощта. Те дори не са валидни между двайсет и два часа вечерта и седем часа сутринта, освен ако съдията е намерил специфично доказателство, което свидетелства, че е наложително екстремно нахлуване в нечий дом. При отсъствие на спешност, съдиите доста неохотно издаваха подобни заповеди. Биха го направили, при условие че имат основателна причина, че заподозреният ще укрие и заличи доказателства или ще избяга под прикритието на нощта. Така че фактът, че са изчакали до седем и са почукали в първата допустима от закона минута, без изключително съдебно решение, беше злокобен.

— Добре, къде са сега?

— Точно тук. Джоуел се опитва да разговаря разумно с тях. Те твърдят, че трябва да ги пуснем. Накараха ни всички да седнем в дневната и не ни позволяват да се движим. Ако се опитаме да мръднем, ни предупредиха, че ще ни сложат белезници. Дори не ми дадоха да разговарям по мобилния ми телефон, защото исках да звънна на Харлан, за да дойде да вземе децата, и след това на теб! Могат ли да се държат по този начин?

— Ако разполагат със заповед, могат. Казаха ли какво точно търсят?

— Обувки и/или дрехи, върху които може да има следи от кръв…

Което означаваше за Харди, че тя вече е заподозряна.

— Телефони разпечатки, финансови документи, данни в компютъра, същите неща, които изискваха при предишното… — тук гласът й се пречупи. — О, Господи, не знам защо всичко това изведнъж ми се стовари на главата! Не знам какво се случва! Сякаш живеем в някоя полицейска държава. Могат ли просто да се появят тук и да преровят абсолютно всичко?

— Не и без причина, така че вероятно разполагат с някаква и също така са убедили и някои съдия. Въобще разговаряха ли с теб?

— Докато влязат вътре, да. Преди да ми връчат заповедта, ме попитаха какво съм правила вчера.

— Вчера по кое време?

— Следобеда.

— Нали не им каза нищо?

— Просто им казах, че съм била на църква, това е всичко.

И бе напълно достатъчно, си помисли Харди и се зачуди, че пристрастията на клиентката му постоянно я поставяха в положение, което може да я злепостави.

— Ти пак си била на църква?

— Знам! Повечето хора, предполагам, не ходят толкова редовно. Но аз ходя постоянно. В „Свети Игнасио“.

— Колко дълго остана там?

— Не знам. Малко по-дълго от обикновено. След това взех децата от училище. Но казах на инспекторите, че няма да отговарям на повече въпроси, преди ти да дойдеш.

Отворила е вратата, пуснала е конете на свобода, а след това я е затворила. Но нямаше какво да се прави, затова той само каза:

— Браво на теб, Мая. Придържай се към това. Ще дойда след около половин час. Как ти звучи?

— Като много дълъг период от време.

— Знам. Не мога да го променя. Ще дойда възможно най-скоро. Обещавам.

— Добре — Харди чу дъха й.

— Може би преди да дойдеш, Харлан или Джоуел ще успеят да ги спрат.

— Харлан? Брат ти Харлан?

— Да! Нали ти казах, че първо на него се обадих.

— Да, но каза, че си му звъннала във връзка с децата!

— А, и за това. Но нали той и сержант Брако са приятели?

— Да, запознат съм с това. Били са приятели, но сега той е…

Харди спря, преди да каже още нещо рода на, че предвид намесата на Джери Глас в случая едва ли най-успокояващата намеса за полицията би била тази на Харлан Фиск — особено за Скиф — или за законността или разумността на заповедта за обиск в къщата на Мая.

— Ще се държи учтиво с тях, господин Харди. Харлан е учтив с всички.

— Добре тогава, ако пристигне преди мен, мога ли да те помоля да не казваш нищо на полицията, преди аз да дойда? Можеш ли да ми го обещаеш?

След като направи това, затвори телефона и отиде да се приготвя, но измъченият му врат отново го заболя много силно и Харди седна за малко, като се опита по-внимателно да раздвижи главата си и да открие ъгъл, под които не го боли.

— Добре ли си? — Франи влизаше в дневната с две димящи чаши.

— С изключение на шилото за лед, забито във врата ми — взе една от чашите. — Ти си най-добрата, знаеш ли това?

— Чувала съм да се говори. Отново, нека те попитам, защо си спал долу?

— Не можах да заспя и не исках да те будя.

— Винаги можеш да ме събудиш.

— Всички казват така, без наистина да го мислят.

— Аз наистина го мисля, Дизмъс, и ти го знаеш.

— Знам. Съжалявам, просто се шегувам — пийна кафето си и въздъхна. — Ако оставим шегите настрана, работата започва да изглежда много зле.

— Случаят с Мая Таунсхенд ли?

Той кимна но се възпря, преди да стигне прекалена далеч.

— Трябва да приключа с това веднъж завинаги. Трябва да разполагат с нещо ново или да спрат да действат по този начин.

— Мислиш, че отново е намесен този тип Глас?

— Не знам. Може би. Може би трябва да звънна на Ейб.

— И какво?

— Ще го прилъжа да внесе малко трева вътре. И като се провали, да видим дали ще забави малко топката — осъзнавайки абсурдността на тази възможност, добави: — Това е план, който няма да проработи.

— Не и ако разполагат с нещо срещу нея, което сигурно е така, нали?

— Да. Бих искал да знам какво е — направи гримаса, протегна се и остави чашата си върху перваза на прозореца. — Трябва да тръгвам.

Опита се да се изправи отново и ръката му отново хвана вратата, но този път прецени, че ще устои на болката, докато се изправи на крака.

— Стъпка по стъпка — окуражи сам себе си. — Стъпка по стъпка.

18.

След като пристигна съгласно предварителната уговорка, Харди успя да убеди Брако да му позволи да поговори с клиентите си в кухнята в замяна на мъглявото обещание, че те имат нещо да споделят с инспекторите.

Мая постави чашата си с кафе на плота.

— И да ми се е обадил, значи ли това, че веднага съм тръгнала да се видя с него? Дори не знам къде живее. Къде е живял.

— Така че няма как да си отишла — отбеляза Харди. — Абсолютно сигурна ли си, че не си ходила?

— Ами да! Разбира се! Не виждам защо трябва да се приема веднага, че щом той ми се е обадил, аз съм отишла да го видя! Просто искаше да си поговорим за Дилън и дали някой не го подозира за нещо.

— Защото и тримата сте били приятели — каза Харди тихо.

Полицаите също така им бяха позволили да оставят децата си при съсед, който да ги заведе до училище. Харлан все още не бе пристигнал. Родителите бяха достатъчно щастливи, че поне децата не се мотаят из краката им. Джоуел, Мая и Харди седяха в кухнята — ултрамодерна, прекалено чревоугодническа кухня. Всеки един уред — от хладилника, през печката и тостера, до кафе машината — беше направен от лъскава стомана, а всяка плоска повърхност бе изработена от обагрен в зелено гранит. Зад прозорците бурята и вятърът бушуваха и се блъскаха в стъклата, а лампите на два пъти загасваха за секунда.

Освен Брако и Скиф имаше още двама специализирани по обиските полицаи, които се намираха някъде из къщата. От време на време безплътните им гласове достигаха до тримата в кухнята. Шептящите им тихи гласове сякаш бяха знак за някаква неуловима заплаха или сблъсък. Униформеният служител, оставен на вратата на кухнята, за да ги наблюдава, не изглеждаше да е заинтригуван или да ги слуша.

Въпреки това разговаряха тихо.

— На мен ми звучи логично, Дизмъс. Независимо на теб как ти звучи — тя обхвана с жест останалата част от къщата. — Или на тях.

Харди поклати глава.

— Макар че трябва да признаеш — допълни той, — че моментът не е особено подходящ. Обажда ти се точно в деня, в който е убит.

— Не мога да съм отговорна за това кога ми се е обадил — отвърна Мая, — или за какво е искал да разговаря с мен. И не е като да съм прекарала дълго време в разговори с него. Просто се притесняваше да не би някой да си помисли, че има нещо общо с убийството на Дилън, като тези инспектори например. И дали не съм чула нещо. Беше притеснен.

— Знам. Вече ми каза. И изглежда е имал причина да бъде. Виж — каза Харди, — щом не си ходила дотам, не могат да докажат, че си…

— Стига де. Вече ти казах. Бях в църквата.

— Цели два часа? — попита Джоуел.

— Не съм си следила времето, Джоуел. Колкото ми е било необходимо. Не знам.

— Добре — Харди взе ръката й. — Ако си била в църквата, така е било. Просто казвам, че ако ситуацията е такава, Брако и Скиф няма какво да направят. Ако не си била при Левън, просто не си била там. Край на историята.

Мая твърдо гледаше съпруга си.

— Точно това казвам, Джоуел. И няма спор дали съм била там. А телефонното обаждане така или иначе няма никакъв смисъл.

Харди мислеше, че не изпитва съмнение, че Джоуел иска да помогне на жена си, но очевидно все още не й вярваше. Също така смяташе, че е много възможно Мая да отиде в затвора, и то след съвсем кратък срок — може би още днес.

Когато самият той пристигна, първо попита какво се е променило при тяхното разследване, че на Брако и Скиф им се е наложило да донесат заповед за обиск на неговата клиентка тази сутрин. Те му съобщиха за обаждането от Левън на домашния телефон на Мая. След една объркваща минута, Мая си призна не само за приятелството си в миналото с Левън, а и за връзката между Дилън, Пресли и самата нея и че й е звъннал изненадващо вчера. Преди това не се били чували от повече от две години.

Според Харди добрата новина беше, че разбра в общи линии за какво е било изнудването. Същността може би щеше да му убегне, но предвид че Левън и Дилън са били криминални съучастници и факта, че Мая е била тяхна близка приятелка — може би дори нещо повече, поне с единия от тях, — вече бе пределно ясно, че е била въвлечена в някаква незаконна дейност и че е сключвала сделки с всеки един от тях, за да се запази това в тайна.

Лошата новина бе, че това нейно участие на каквото и да било ниво, с двама мъже, убити в една и съща седмица, я правеше изключително привлекателен кандидат за извършител и на двете убийства.

С изключение на твърдението й, че никога не е била в дома на Левън.

— Мая — продължи Харди, — би било от полза, ако напишеш на един лист всичко, което си спомняш във връзка с обаждането. Просто му придай повече правдоподобност.

Полицаите си опаковаха нещата и си тръгнаха, като иззеха дрехи, компютрите, тефтерите с телефонните номера и финансовите им документи. Джоуел разговаряше по телефона с офиса си, за да провери дали случайно полицията не е прескочила и дотам и се опитваше да измисли начин да възстанови прибраните финансови документи. Харди и Мая тъкмо бяха седнали в кухнята, когато се чу звънеца на вратата и Мая стана, за да отвори.

Върна се, последвана от брат си, които се разположи върху стол до масата и въздъхна.

— Диз, това хич не ми харесва.

— И аз не мога да кажа, че съм луд по него, Харлан. Но ако никога не е ходила до…

— Да, но не можеш да докажеш отрицание.

— Вярно е, но за щастие, тежестта на доказателството е върху тях. Върху Даръл и Дебра.

Звънецът отново проехтя и Мая отиде да отвори.

— Смяташ ли, че казва истината? — попита Фиск, макар езикът на тялото му да говореше, че не вярва.

— Тя ми е клиент — отвърна Харди. — Би трябвало да й повярвам. Ако няма доказателство, че е била при Левън, и няма следи от кръв по дрехите и или обувките…

— Не това те попитах.

— Не, но…

Звукът от стъпките на Мая прекрати дискусията, още повече че Харди се обърна, за да проследи влизането й в кухнята.

— Твоите детективи — оповести тя. — Мокри са до кости и казаха, че нямат нищо против да те изчакат във фоайето. Би ли ги помолил да влязат при нас?

Докато ставаше, Харди изпъшка.

— Не знаех точно какво се случва тук и затова ги извиках. Знаех, че децата ти се нуждаят от превоз до училище. А и понякога при подобни заповеди полицаите са способни да се самозабравят. Никога не е излишно да имаш подкрепления. Пък и наличието на свидетели помага да се удържат нещата под контрол. Макар да изглежда, че днес няма да имаме нужда от това. Ще отида и ще разговарям с тях.

На крачка от входната врата стоеше Уайът Хънт, а водата капеше от високите му обувки, от крачолите на дънките му и от дъждобрана на „Джайънтс“. Крейг Киурко изглеждаше малко по-добре подготвен срещу природното бедствие и бе облечен в дълго жълто-кафяво яке. Но времето не ги вълнуваше особено. Дори не забелязаха, че Харди се приближава към тях, тъй като се бяха съсредоточили в разговора помежду си, като шушнеха и си подхвърляха разни реплики.

Докато не стигна на две крачи от тях и не чу последните думи на Киурко:

— … няма ли да кажеш нещо за това?

Харди попита:

— Относно кое?

Хънт го отряза.

— Нищо.

— А, общоизвестното нищо.

— Не ти се иска да знаеш, Диз — отвърна Хънт. — Наистина.

— Харесва ми да знам разни неща — контрира Харди. — Това е едно от хобитата ми.

— Наистина смятам, че не искаш да научиш точно това, Диз. Повярвай ми. Единственият начин да искаш да знаеш това сега е, ако по някакъв начин то се окаже невярно после и не си го чул първо тук.

— Смяташ, че ще се ядосам? — Харди се наведе напред към тях и им прошепна: — Може би трябва аз да реша. Мразя последващи изненади. За това решавам и ти казвам — споделяй сега.

Хънт погледна зад гърба на Харди, по посока на кухнята. Спря, обърна се към Киурко, въздъхна, след което разтресе глава, сякаш имаше лош вкус в устата си.

— Ти си шефът — кимна Киурко, — ти решаваш.

Хънт се поколеба за още една минута, след което изпусна дълго стаяван дъх.

— Крейг я е видял.

— Кого? — попита Харди, празният му стомах изведнъж се сви. Разбира се, веднага се сети кого, кога и къде.

Десет минути по-късно отново всички бяха в кухнята. Джоуел се бе появил, въпреки всичките си задължения из къщата, и стоеше до мивката, държейки Мая за ръка. Водеха задушевен разговор, но спряха, когато връхлетяха здраво стисналият зъби Харди, следван от Хънт и непосредствено зад него от особено неутешимия Киурко.

Без никакво встъпление, Харди погледна към Джоуел и Харлан и произнесе:

— Ако не възразявате, бих желал да разговарям с Мая насаме само за минутка.

Джоуел, намиращ се на края на силите си и вероятно окуражен от случилото се през последния час и нещо с полицията, пристъпи крачка напред и застана покровителствено пред жена си.

— Няма да стане! Вече ви казахме за нашето решение. Ще се справим заедно, Мая и аз, с всичко.

— Много добре тогава — отвърна Харди. — Но ако възнамерявате да се придържате към това ваше настояване, то тогава ще продължите без мен.

— Добре — съгласи се Джоуел. — Ние…

Мая го прекъсна, като вдигна ръка.

— Чакай!

— Мая! — опита се да я спре Джоуел.

— Не! — Тя се обърна към Харди. — Дизмъс, би ли могъл да кажеш онова, което възнамеряваш, и пред Джоуел? Ние сме заедно в това — обърна се към съпруга си и се взря в очите му. — Ние наистина сме. Но — отново се обърна към Харди, — но аз ще разговарям с теб насаме, ако това желаеш. Ако това е единственият възможен начин.

— Няма единствен възможен начин. Има само един начин. Начинът, който е подходящ за мен. Начинът, по който работя.

Джоуел придоби разумен тон и отбеляза:

— Добре, господин Харди, Мая иска да продължите да я защитавате и ще спазваме вашите правила, щом се налага. Но отново ви уверявам, че бихте могли да кажете каквото е необходимо пред мен. Всъщност и пред Харлан. Той също е част от семейството.

Харди, уморен от липсата на сън и от рязкото спадане на адреналина, след като му се бе покачил от изказването на Киурко, усети, че раменете му увисват, а това поднови болката от изкълчения му врат. За да бъдеш ефективен е необходимо да поддържащ контрол върху клиента си, семейството му и притока на информация. А сега усещаше, че всичко неимоверно бързо се развива около него.

— Много ценя сътрудничеството помежду ви — произнесе той. — И взаимното ви доверие. Но, както споменах, това не е начинът, по който работя. Първо трябва да разговарям с Мая, и то насаме. Тя е мой клиент и аз нямам друг избор — обърна се към нея: — Мая?

Тя се огледа наоколо из стаята, пълна с мъже, издърпа ръката си от тази на съпруга си и го заобиколи, успокоявайки го:

— Ей сега се връщам.

— Той е сигурен?

— Каза, че е сто процента сигурен. Имаш запомнящо се лице, Мая. Минала си точно покрай него, докато е влизал в сградата.

— Не си го спомням.

— Не — натърти Харди, — сигурно не си спомняш.

Помисли си, че вероятно е така, защото току-що е убила някого.

— Но наистина си била там, нали така?

Тя не промълви и дума.

— Мая?

Погледна към него.

— Не смятах, че някой ще ми повярва, ако кажа, че съм отишла дотам, но той не си е бил вкъщи. Обаче точно това се случи.

— Защо отиде?

— Той ме помоли. Каза, че имал нужда да ме види. Че ще разкаже за Дилън, мен и него, ако не отида.

— Точно както Дилън?

— Какво имаш предвид?

— Че Дилън те е заплашвал със същото — че ако не отидеш, ще разкаже.

— Не. Беше различно. Срещата с Дилън бе свързана със заведението. Вече ти казах това.

„Да, наистина ми каза“, помисли си Харди. Пое дълбоко въздух.

— Но също така ми каза, че не си ходила и до жилището на Левън.

Отново настъпи тишина. Най-накрая тя попита:

— Добре, какво възнамеряваш да правиш?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, ще кажеш ли на полицията?

— Не, разбира се, че не. Аз съм на твоя страна, Мая. Не можем да допуснем полицията да разбере за всичко това. Големи късметлии сме, че моят детектив те е видял. Той никога няма да каже на никого. И няма начин да ни накарат да свидетелстваме срещу теб. Но смятам, че е настъпил моментът да спрем да отговаряме на каквито и да било въпроси. Ако някой иска да разговаря с теб, го прехвърляш на мен.

Не дълго, след като прекрачиха прага на кухнята, Мая притича последните няколко крачки, прегърна съпруга си и заплака.

— Хей, хей! — каза той, прегръщайки я. След това се обърна към Харди: — Какво сте й казали?

Харди държеше на своето.

— Имаше неща, които трябваше да разбере. Ще се оправи.

— Ще се оправи! Ще се оправи! Само я погледнете! Тя плаче, за Бога! Въобще не е добре.

— Съжалявам — отвърна Харди. — Не съм имал намерение да я разплаквам.

— Ами независимо дали сте имали намерение или не… — Погали я по косата. — Всичко е наред, мила. Всичко е наред.

Тя се отдръпна и погледна към съпруга си. Гласът й се бе пречупил, истеричната реакция бе на път да вземе връх.

— Не е наред! Няма да бъде наред! Може би никога вече!

— Разбира се, че ще бъде. Ще преодолеем това и…

— Няма, Джоуел. Ти не разбираш. Аз бях там. Аз бях там! — обърна се и посочи към Киурко. — Той ме е видял. О, Господи! О, Господи! Много, много съжалявам.

Три дни по-късно, след като лабораторията потвърди, че откритите отпечатъци и ДНК-пробите съвпадат с тези на Мая Таунсхенд с намерените върху бравата на апартамента на Левън, Скиф и Брако арестуваха Мая.