Безкрайни тайни

19.

Имаше съдии от Наказателния съд, които Харди харесваше много, няколко, които при възможност предпочиташе да избягва, и един-единствен, когото дълбоко презираше. Това бе Мариан Браун.

Историята между тях беше толкова екстремна, че дори включваше отсъдено нарушение за обида към Съда и действителен престой на жена му в затвора. Всъщност вярваше, че ако въобще се стигне до обжалване, би могъл да спечели, като се аргументира, че Браун е трябвало да се оттегли, когато е разбрала, че той ще защитава заподозряна в убийство в нейната съдебна зала. От друга страна, ако наистина се притесняваше от вероятността да не получи справедлив процес при нея, можеше да се позове на член 170, алинея 6.

Тази част от Кодекса на щата Калифорния предполагаше, че защитник може веднъж да изиска освобождаване на съдия от дело, без да посочва конкретна причина. Адвокатът просто полага клетва и подава обикновена декларация, че е твърдо убеден, че назначеният съдия е предубеден спрямо него или спрямо интересите на неговия клиент, което го подтиква да смята, че не би могъл да получи справедлив процес.

Това беше всичко — без изслушвания, без доказателства. Декларацията сама по себе си премахва съдията завинаги от делото, а оттеглянето се докладва пред Съдебния съвет. Когато за определен съдия се получат прекалено много декларации, се оказва специално внимание от контролните съдебни органи.

Но този ход имаше своята цена.

Първо, съдилищата ненавиждаха оттеглянията. Те не само поставяха петно върху името на техни колеги, заслужено или не, но и разместваха разписанието на всички останали, защото един съдия трябваше да поеме делото, друг неговите и така нататък. Дори и съдиите да презираха обекта на оттеглянето, повече презираха високомерието на обикновения адвокат, дръзнал да предположи, че някой от тяхното племе може да не е справедлив и обективен.

Така че, ако Харди упражнеше това свое право, бе много вероятно незабавно да се окаже в съдебната зала на най-зле настроения към защитниците съдия, който може да бъде изнамерен в наличност и разполагащ с допълнителен мотив, за да превърне живота на Харди в същински ад. Даваше си реална сметка за опасността, на която се подлага, ако поеме по този път.

Затова избра да рискува със съдия Браун. Можеше да го сметнат за суеверен или луд, но същата съдийка му бе отредена на последния му процес за убийство преди четири години. Това обстоятелство не бе допаднало както на нея, така и на него. Обаче делото така и не се разгледа пред съдебни заседатели, защото ключовият свидетел на прокуратурата бе променил показанията си през единайсетия час от началото му. Клиентката на Харди бе излязла от Съда като свободна жена, независимо кой удряше чукчето. Вече бе доказал, че може да спечели в нейната съдебна зала и ако веднъж го е постигнал, би могъл да го направи отново.

Сега, седнал в Отделение 25 на третия етаж в Съдебната палата, в очакване клиентката му да се появи в залата, Харди се удиви отново на мисълта, че е на път да започне доста раздухан вече в пресата процес за убийство. Чувстваше се смътно отговорен и не толкова смътно неподготвен за развоя на събитията. Със сигурност някой друг, по-добър адвокат, би приключил със случая след предварителното изслушване, което се проведе преди малко повече от четири месеца, около две седмици след ареста на Мая.

В края на това фиаско, Мая бе задължена да отговаря пред съда.

Бе подал проформа във Върховния съд жалба 995, която целеше отхвърляне на двете обвинения в убийство от първа степен срещу Мая на основание, че прокуратурата не бе успяла да предостави дори и вероятен мотив, който да дава основания да се предполага, че тя е извършила тези убийства.

Харди дори си бе позволил известна доза оптимизъм. Имаше достатъчно доказателства, за да се възбуди процес, но със сигурност съдът щеше да съзре същите слабости при наличните доказателства, които самият той бе забелязал. Затова настоя — а и Мая имаше право на това — предварителното изслушване да се проведе десет работни дни след нейния арест. Бе преценил, че може да обори доказателствата, а и не виждаше начин делото да се развие в по-положителна посока за защитата. Но ето че сега се намираше в съдебната зала на Браун.

Бе сбъркал.

Другата причина, поради която искаше бързо провеждане на изслушването беше, че арестът на Мая бе широко отразен в медиите и градът безумно се вълнуваше. Прецени, че положението единствено ще се влошава и поне за това се оказа прав. Процесът при закрити врати и свързаното с него разследване, проведено от Джери Глас от страна на федералното правителство, съпроводено с публични заплахи за конфискация на имуществото на семейство, дейно участващо в развитието и политическото управление на града, бе изкусно претворено в повествование, което разпалваше въображението на хората. Харди предполагаше, че това ще се случи.

Познавайки в общи линии политическата класа на Сан Франциско, както и сработването между вероятните съдебни заседатели, склонни към изпитване на малко симпатия, но много враждебност и завист — публичното око обикновено бе злонамерено настроено към предприемачи и политици, — искаше по-ускорено провеждане на процеса, преди всеки един жител на Сан Франциско да бъде повлиян от инсинуациите, оклеветяването и жлъчта от страна на пресата спрямо неговата клиентка, далеч преди всеки да има възможност сам да вземе решение. Съдебните заседатели не винаги издаваха присъди на базата на факти. Понякога гласуваха съобразно собствените си предубеждения. Поради недостатъчността на доказателствата за същинските убийства, през октомври вярваше, че ускоряването бе единственият шанс да освободи клиентката си и да прекрати дебата какви хора са Таунсхенд и какво всъщност трябва да представляват предприемачите и лобистите.

Сега, в средата на февруари, се намираха тук, под председателството на Браун, изправени пред развитие, което се бе стремил и борил да избегне, но се бе стоварило върху главата му. Бе изисквал неотложно провеждане на процеса и сега щеше да го получи.

Дори действайки възможно най-бързо, така и не успя да избегне вторичната вреда, която продължаваше да оказва пагубно влияние върху разширения състав на семействата Фиск, Таунсхенд и Уест, съответно на Харлан, Мая и на кметицата — Кати Уест. Оказа се, че изисканите от Федералната власт документи, особено финансовите извлечения, попаднали в способни ръце, като тези на Джери Глас, биха могли да представляват доста силно оръжие.

Когато федералният процес бе започнал, Глас едва бе намерил време да хвърли бегъл поглед на счетоводните книги на „Бей Бийнс Уест“, да не коментираме проучването на обширната дейност на Джоуел Таунсхенд и как всъщност биха могли да бъдат свързани помежду си. Но откакто бе открита връзката между продажбата на марихуана от страна на Дилън Воглър и „Бей Бийнс Уест“, която бе необходима на прокуратурата, за да установи смислен мотив за извършеното от Мая убийство, Глас и неговата дясна ръка Дебра Скиф, очевидно бяха доставяли на обвинението каквото можеха във връзка с поставените под въпрос финансови връзки между кафенето и семейство Таунсхенд.

Това не причини големи щети по време на предварителното изслушване, макар вероятността за пране на пари очевидно да бе изиграла своята роля при решението на Съда — съдебните заседатели трябваше да претеглят доказателствата и да достигнат до собствено заключение в случая на Мая. Но през следващите няколко месеца и особено през последните две седмици, следователите на Глас и „броячите на зърна“ най-накрая успяха да изровят нещо, което решиха, че е съкровище и разкрива сложните финансови взаимоотношения и уговорки. Сега щяха да замесят Таунсхенд, Харлан и Кати Уест, както и още няколко големи играчи в най-малкото будещо въпроси, дори неетично и незаконно разследване.

Потенциални подкупи, преференциално отношение, недокументирани срещи от обществен интерес в нарушение на градските наредби. Много малка част от това всъщност бе доказана, но Глас бе успял да парализира дейността на „Беи Бийнс Уест“, а правителството бе предприело съответните предварителни постъпки за запориране на цялата сграда, поради осъществяваната продажба на наркотици. Заведението все още функционираше ден за ден. Мая можеше да се позове на Петата поправка и да не отговаря на никакви въпроси, свързани с процедурата по конфискация, докато криминалното й дело бе все още висящо. Всякакви окончателни решения бяха оставени на заден план засега, но сами по себе си въпросите хвърляха сянката на вина върху Мая и всичко, до което се бе докоснала.

Сметките на „Бей Бийнс Уест“ бяха водени невероятно небрежно. Например Мая бе написала чек на Воглър от собствената си банкова сметка за шест хиляди долара за спешни поправки следствие на наводнение през юли и още един личен чек за половин заплата, на стойност три хиляди седемстотин и петдесет долара през миналия март. Никъде не беше отбелязано, че той й е върнал тези пари. Имаше чекове на стойност повече от трийсет хиляди долара от Воглър за Мая през последните две години без никакво обяснение в нейните документи. Единственият въпрос, който възникваше, бе какво точно незаконно деяние се криеше под тези действия.

Мая обясни на Харди, че е била ангажирана с децата да ги води на училище или да се занимава с тях през ваканциите и не е успявала да се отбива до кафенето и да подписва чекове. Също така е занемарила плащанията на самата себе си от сметките на фирмата, въпреки многобройните си посещения, когато е имала възможността да го стори. Няма никаква представа какви точно чекове Воглър й е давал да подписва. Той се е грижел за счетоводните книги. В настоящата обстановка подобни обяснения бяха крайно дискредитиращи.

Победата на Глас бе широко възприетата истина, че всъщност Таунсхенд са участвали в бизнес с наркотици, което изигра огромна роля в начина, по който хората възприемаха семейство Таунсхенд. Публичното мнение бе тласнато далеч от презумпцията за невинност. Изведнъж се оказа, че ако правиш бизнес с Джоуел Таунсхенд, Харлан Фиск или Кати Уест, всъщност ако въобще имаш работа с градската управа, то ще бъдеш измамен. Това е просто начинът, по който „тези хора“ вършат нещата.

Точно тази сутрин Харди бе прочел статия от първата страница на „Кроникъл“, продължаваща на следващите страници, задавяща се от язвителност как надзорникът Фиск и кметицата трябва да се оттеглят или да бъдат подведени под отговорност. Това биене на барабани се чуваше все по-силно. Дори и в офиса на Харди обсъждаха тази тема.

И макар всичко това да нямаше нищо общо с престъпленията, в които Мая беше обвинена, Харди знаеше, че ще има много общо с Пол Стайър — познат още като Поли или Нервака, адвоката на Прокуратурата, поел случая — и как ще оползотвори той наличните доказателства. За неопитно око цялата драма, която щеше да се разиграе в съдебната зала, можеше да бъде възприета като конспирация с много пипала, обвързана с продажба на наркотици и морална низост по високите етажи.

Въпреки панаирджийския си прякор, Стайър — в средата на трийсетте години — бе сериозен адвокат, макар че според Харди притежаваше много малко индивидуалност или чувство за хумор. Макар че прякорът му предизвикваше тревога.

Беше всеизвестна истина, че в съдебната зала това, което не знаеш, би те наранило, а Харди така и не бе успял да изнамери някаква клюка или мръсотия за Нервака, което вероятно означаваше, че пази своя почерк — както и възможните си умни ходове и мръснишки номера — добре скрити, докато не опре до тях, за да нанесе удар и да причини най-големите щети. Разбира се, бе възможно този прякор да е просто саркастичен и да означава, че Стайър е точно това, което изглежда: добре образован и подготвен, непредубеден, добре изглеждащ действащ адвокат. Естествено точно в момента не изглеждаше никак опасен, облегнал се назад на скамейката, разговаряйки приятелски с Джери Глас. Двамата бяха спретнати, образовани и подготвени, уверени в собствените си морални принципи амбициозни мъже, вършещи черната работа на обществото — единият за държавата, а другият за щата.

Харди почувства как стомахът му се обръща.

На предната скамейка се намираше и Дебра Скиф, която бе започнала да излиза с Глас, вероятно вече бяха интимни. Продължавайки да се оглежда, в полезрението му попадна и Даръл Брако, който му хвърли бърз, двусмислен поглед. Отмести очи от полицая, който все пак не му изглеждаше ентусиазиран колкото Скиф относно вината на Мая и проявената проницателност при ареста й, но във водовъртежа, който бяха сътворили, неговите съмнения със сигурност бяха оставени настрана. Все пак погледът му подейства ободряващо на Дизмъс.

Или бе изпълнен със съжаление.

При сигнала, даден от съдебния пристав, Харди се изправи и отиде до вратата на гърба на съдебната зала, водеща към коридора и към стаята на съдията. Там, извън погледа на съдебните заседатели, приставът свали белезниците от ръцете на Мая и двамата влязоха, следвани от служителя на съда. Заеха местата си.

Харди смяташе за проява на съдебно безсрамие, макар по-скоро да бе откровена лична обида към него, решението на Браун Мая да няма право да се преоблече или да носи обикновени ежедневни дрехи, когато се явява на процеса. Изрази становище, че клиентката му ще трябва да седи до него в оранжев гащеризон по време на процеса.

Харди, полудял от гняв, написа резюме от петдесет страници, преди да успее да убеди Браун, че при провеждането на множество федерални и щатски дела, по категоричен начин се смяташе, че подсъдимите имат безпрекословно право да се появят пред заседателите в цивилни дрехи. Написа, че облечена като затворничка, ще бъде възприета от съдебните заседатели като различна от гражданин, който пледира, че е невинен. Не бе проницателно психологическо наблюдение, че внушението е, че вече е виновна за нещо, осъдена. Не би следвало да е в затвора и така облечена, ако не бе извършила нещо и не представляваше опасност за обществото. Позицията на Браун бе нелепа и бе отхвърлена от съдилищата завинаги преди повече от петдесет години. Въпреки това тя допусна това абсолютно неподлежащо на дебат положение неохотно и с нежелание.

Шумът от коридора намаля слабо. Мая объркано погледна Харди, а след това се огледа около себе си, кимна на мъжа си, седнал на първия ред от нейната страна. Може би се почувства облекчена, че не вижда тук децата си, които живееха със семейство Фиск, докато тя се намираше в затвора.

Харди си помисли, че всичко това е ужасно. Просто ужасно.

А онова, което го влошаваше и направо му се струваше непоносимо, бе, че въпреки липсата на убедителни доказателства най-накрая той почти бе изгубил вярата, че тя всъщност не е виновна за двете убийства.

Разбира се, съзнаваше, че го е извършила против волята си, за да не се разкрие нещо или да й се наложи да лежи в затвора.

Също така, докато семейството й и нейният свят отвън изглежда се сгромолясваха, с времето ставаше все по-примирена и по-малко концентрирана върху защитата си и се държеше сякаш заслужава това, което й се случва. Все още си придаваше вид, че има желание да бъде доказана нейната невинност, но по-скоро защото децата й имаха нужда тя да бъде невинна. Не би желала да живеят с факта, че тяхната майка се намира в затвора, осъдена за убийство. За самата нея изглежда това не представляваше толкова критичен въпрос.

Когато всички станаха, Харди се изправи и издърпа нейния стол, защото друг пристав вкарваше съдебните заседатели от стая, намираща се в най-отдалечената част на същия коридор, по който Харди и Мая току-що бяха минали, за да влязат в съдебната зала. Когато всички заседатели седнаха, тя също седна, а адвокатът побутна стола й напред, докато тя не се настани удобно. Докато я подготвяше за изпитанието, Мая хвърли поглед към новоизбраните съдебни заседатели и кимна няколко пъти, като се стараеше да осъществи колкото се може по-естествен контакт с очи.

Според него съдебните заседатели бяха сносни. Девет мъже и три жени. Петима бели, четирима афроамериканци, трима азиатци. Всички на възраст между четирийсет и седемдесет години и Харди предположи, поради различни нюанси, че поне седмина или осмина бяха пробвали марихуана. Деветима от тях имаха стабилна работа. Двама от мъжете и една жена бяха пенсионери, постигнали умерен успех в работата си. Харди бе изненадан, че Стайър не бе освободил някои от тях. Вероятно прокурорът не бе оценил достатъчно ролята на предубежденията при стратегията си за избор на съдебни заседатели.

Макар Харди да знаеше, че понякога просто е късметлия.

Въпреки че, предвид развоя на събитията, това хич не важеше в този случай.

Но още преди Харди да има възможността да седне отново, зад него хората в коридора се развълнуваха и двамата с Мая се обърнаха, за да разберат причината.

— Виж! — възкликна Харди.

По средата на коридора към съдебната зала вървеше Кати Уест — самата кметица на Сан Франциско, съпровождана от племенника си Харлан Фиск и малка процесия от членове на техния екип, а лека усмивка играеше в ъгълчетата на устните й. Зад тях се носеха репортери, почитатели на съдебните дела и някои, които просто бяха любопитни. Когато Кати и Харлан стигнаха до предната редица и се опитаха да седнат до Джоуеп, в помещението вече нямаше къде да пуснеш игла, а залата неуморимо и трудно удържимо жужеше.

Приставът очевидно бе загубил представа как точно да постъпи — особено след като Кати се ръкува с него, — защото позволи на кметицата да наруши установените правила и тя се пресегна през решетките и се здрависа с Харди и с племенницата си. Харлан придърпа адвоката и му прошушна:

— Това е хрумване на Кати в момент на въодушевление. Може би ще е от полза за нашия приятел Стайър при встъпителната му реч.

— Прекрасно — отвърна Харди.

Демонстрацията, идваща след седмици на бездействие и затишие от страна на роднините на Мая, всъщност бе всичко друго, но не и нежелана. Усмивка размекна чертите на лицето на Харди, който хвърли поглед към Стайър, Глас и Скиф и успя да се полюбува на техните изражения, изпълнени с неверие и шок.

Не можа дълго да се наслади на момента, защото вратата до пейката със съдебните заседатели се отвори и приставът, застанал в този отдалечен край на стаята, обяви:

— Всички да станат. Отделение двайсет и пет на Наказателния съд на Калифорния започва заседание, председателства съдия Мариан Браун.

Съдия Браун влезе тържествено, зае стола си, огледа тълпата, след което изражението й освирепя в момента, в който съзря посетителите. След момент колебание вдигна чукчето, удари с него и обяви:

— Адвокати, в моята стая, незабавно!

Съдийката стоеше в кабинета си в черната си роба и чакаше двамата да влязат. Дори не попита съдебния си секретар Ан Бакстър, която седеше на дивана с магическата машина, дали е готова да запише всяка една дума, която ще произнесе, както се изискваше при процес за убийство, а направо започна:

— Господин Харди! Поради дългото познанство помежду ни смятам, че съм била достатъчно категорична, че не допускам показност в и около моята съдебна зала. А сега влизам и още през първия ден кого виждам да седи на първата редица? Кметицата и един от нашите надзорници! Ако възнамерявате…

— Ваша чест… — произнесе Харди.

Но тя вдигна ръка.

— Още не съм се изказала и не бих желала да ме прекъсвате. Никога. Тук или в съдебната зала. Разбрахте ли?

Беше непрофесионално, със сигурност не и в полза на клиентката му, но ако Браун възнамеряваше да го обижда, да се държи като тиранин и да дава израз на лошите си чувства спрямо него, за да има основания за евентуално обжалване, то Харди с радост възнамеряваше да я улесни. Знаейки, че приличието изисква да й отговори гласно — иначе съдебният секретар не би могъл да отбележи отговора му, той кимна с преувеличена тържественост.

И зачака.

На Браун не й отне много време. Очите и почти се затвориха, докато го гледаше косо.

— Зададох ви въпрос, господин Харди! Попитах дали ви е ясно, че няма да позволя да ме прекъсвате.

— Да, Ваша чест. Разбира се. Съжалявам. Не бях сигурен, че сте се изказали и не желаех да ви прекъсвам.

Лицето му не изразяваше никаква емоция.

Тя насочи пръст към него, като строга учителка, а гласът й звучеше като дрезгаво и овладяно стържене.

— Бих искала да разбера какво искате да постигнете, като сте сложили кметицата и надзорника Фиск да седят там. Това е точно цирковата обстановка, която ви предупредих, че желая да избегна, а ето че е нагласена, още преди дори да сме започнали.

Харди стоеше, изпълнен с внимание.

— Добре? Ще ми отговорите ли? Или няма?

Харди леко лицемерно мръдна главата си, като се приведе напред.

— Съжалявам, Ваша чест. Не чух въпрос и не мога да предположа какво очаквате като отговор.

— Какво правят те в залата?

— Не знам, Ваша чест. Възнамеряват да присъстват на процес или поне на част от него.

— Защо?

— Не знам. Не бих се осмелил да рискувам с предположение.

— Не ви вярвам. Усещам вашата намеса в тяхното присъствие днес тук.

— Ваша чест, вие ме ласкаете, че притежавам подобно влияние, но мога да ви уверя, че не упражнявам никакъв контрол върху действията на кметицата. Или на господин Фиск. Тяхното присъствие тук е толкова изненадващо за мен, колкото и за вас.

— Те седят от страната на клиентката ви! И не смятате ли, че когато съдебните заседатели ги видят приковани зад нея, тази гледка няма да окаже влияние?

— Не знам, а и не бих могъл да оказвам влияние върху реакциите на съдебните заседатели. Госпожа Уест и господин Фиск са роднини на обвиняемата — той се обърна. — Което господин Стайър знае, а предполагам, че и вие сте осведомена.

Съдия Браун отново размаха пръст.

— Не се осмелявайте да ми казвате какво знам или не знам!

— Разбира се, че не бих се осмелил, Ваша чест. Независимо от вашето знание или липсата му е естествено роднините на госпожа Таунсхенд да седят от страната на защитата в залата.

Тя премести изпълнените си с гняв очи към прокурора.

— Господин Стайър? Имате ли какво да добавите към този разговор?

Чистият като момина сълза и умно изглеждащ, но вероятно напълно безскрупулен адвокат, който бе влязъл в стаята след Харди и бе останал леко зад гърба му до този момент, пристъпи напред, изравни се с него, прочисти гърло, но не проговори.

— Ваша чест, с цялото ми уважение — започна Харди, — първо и основно, това е публична съдебна зала. Всеки има право да присъства. Водили са се битки и революции за подобни казуси. Освен това може да се изтъкне, че тяхното присъствие би могло да бъде възприето като противопоставяне на внушенията, възникнали по време на предварителното изслушване, които прокуратурата подбуди и впоследствие доведоха до този процес.

— За какво говорите? — избухна Стайър.

Харди, гледайки дръзко, се опита да задържи насоченото към него внимание.

След като успя да се удържи за цели пет секунди, Браун най-накрая се обърна към него:

— Чухте ли въпроса на господин Стайър, господин Харди?

— Разбира се, Ваша чест.

— Тогава?

— Съжалявам, какво тогава?

— Попитах ви дали сте чули въпроса на господин Стайър?

— Да, разбира се, но вие ме инструктирахте прекалено много пъти да отправям моите забележки само към съда. Опитвам се да спазвам съдебния протокол, Ваша чест. Колкото до въпроса на господин Стайър, съм сигурен, че той е напълно наясно какво точно имам предвид.

— Бихте ли били така любезен да информирате и съда за какво става въпрос?

— Разбира се, Ваша чест. Не е тайна, че през последните няколко месеца господин Глас, федералният прокурор тук, в Сан Франциско, преследва моята клиентка чрез многопосочна кампания в гражданския съд, в медиите и чрез федерален процес, опитвайки се да свърже нея, съпруга й, брат й и кметицата, да намеси цялото семейство, в пране на пари, продажба на наркотици и изнудваческа конспирация. Затова и предявявам всички въпроси към вашето становище относно voir dire9 и кои от предполагаемите съдебни заседатели са следили новините редовно. Предположих, че сте запозната с това, Ваша чест.

Вместо отговор, Браун се обърна към прокурора:

— Господин Стайър?

— Това е нелепо, Ваша чест! Вярно, че Джери Глас води отделен процес за злоупотреба със служебно положение, който изглежда засяга някои от тези личности, включително и клиентката на господин Харди, но да се твърди, че ние провеждаме конспиративна дейност, водеща към внушения…

— Извинете, Ваша чест, не съм твърдял подобно нещо. Имам предвид, че аз го заявявам като установен факт.

Стайър завъртя очите си към опонента си.

— Това е абсурдно!

— Точно обратното — отвърна Харди спокойно, като се обърна към Браун. — То е демонстративно, Ваша чест. Дебра Скиф, която е инспекторът от отдел „Убийства“, арестувала клиентката ми, е била посочена за специален агент при федералното дело, водено от господин Глас. Някои определено биха нарекли това конспирация.

Браун гледаше заплашително.

— Но да се върнем на темата, Ваша чест. Правото на госпожа Уест и господин Фиск да се намират тук, както и правото на моята клиентка да бъде подкрепяна от тях, е безусловно. Разбира се, ако вие или господин Стайър желаете, бих могъл да предам на кметицата и на члена на Борда на надзорниците, че вие бихте желали те да напуснат. С удоволствие бих ви направил тази услуга. Дори донякъде съм заинтригуван какво биха отбелязали по този повод.

Кратичка пауза.

— Добре — процеди през зъби Браун, — това бе напълно достатъчно. Няма да търпя подобни спорове тук или в съдебната зала!

Задържа главата си за секунда, след това я разтърси, сякаш изпитваше отвращение, след което отново се обърна към адвокатите, стоящи пред нея:

— Тази ситуация ме вбесява, но не виждам как бих могла да я избегна. Господа, свободни сте. Ще ви последвам само след минута.

Мълвата очевидно се бе разпространила бързо, защото докато Харди заемаше място си до Мая на масата, залата вече се пукаше по шевовете. Бе се образувала редица от хора, очертаваща края на съдебната зала и коридора. Харди бе повече от изненадан да забележи, че до вътрешната страна на вратата стои Еиб Глицки, който явно също бе дошъл да хвърли око на шоуто, и го поздрави с едва доловимо кимване.

След като трябваше да се появят като свидетели и нямаше как да останат в съдебната зала, Скиф и Брако бяха напуснали местата си, които бяха заети от двама репортери — част от множеството, задаващо въпроси на Харлан Фиск и Кати Уест и изглежда се провеждаше същинска импровизирана пресконференция. Всъщност залата направо бръмчеше от всички страни, усещаше се приповдигнато настроение и се водеха толкова гръмогласни разговори, че опитът на пристава да въведе ред в залата и да обяви повторното влизане на съдия Браун, остана напълно незабелязан.

Понеже Харди седеше отпред, чу какво се случва и се обърна, но врявата зад гърба му продължи и сякаш се увеличи още повече. Браун остана права и удари чукчето нежно. Като не срещна отклик, прозвуча доста по-властното и силно: Бам! Бам! Бам!

— Ред в залата! — провикна се тя. — Ред в тази зала!

След което най-накрая, постепенно, мястото потъна в тишина.

Браун изчака, докато и последният шепот замря, след което остави чукчето настрана, протегна напред ръце и загледа навъсено тълпата.

— Това е съдебна зала! — започна тя, като гласът и бе преизпълнен с емоция. — Тук няма място за безредие. Искам да помоля тези от вас, които имат места, да ги заемат, а които стоят прави, да си намерят места. В противен случай съм принудена да ги помоля да напуснат.

След като даде възможност да бъде изпълнено нейното нареждане, Браун най-накрая зае мястото си.

— Благодаря ви. Съдът — продължи тя, — разпозна Нейна чест, кметицата на Сан Франциско Кати Уест, както и градския надзорник Харлан Фиск и ги поздравява с добре дошли на този съдебен процес.

След убедителната проява на благоразположение, съдийката кимна с глава, а устата и се изкриви в тънка усмивка, след което веднага се обърна към масата на прокуратурата:

— Господин Стайър, обвинението готово ли е да започне делото?

— Да, Ваша чест.

— Господин Харди, защитата?

— Готови сме, Ваша чест.

— Добре тогава. Господин Стайър, можете да започнете.

20.

Въпреки слабо въздействащото си присъствие и поведение, публичното лице Стайър направи първия намек за наличието на енигматичния Поли — истински авторитет, съставен от равни части увереност в себе си и сигурност в позицията си. Говореше с нормален, разговорен тон, използваше малко ораторски метафори, но непретенциозната му искреност претворяваше простоватото красноречие и то кънтеше убедително.

— Дами и господа съдебни заседатели!

Стоеше близо до Харди и Мая, точно срещу заседателите. Когато започна, държеше ръцете си спокойно надолу, леко пред него — сякаш напомняше застанал в готовност между втора и трета база играч, — от време на време ги повдигаше, припляскваше, за да подчертае думите си, а понякога насочваше пръст към някой от тях, за да бъде по-ясно разбран или за да предизвика съответен ефект.

— Доказателствата и фактите по това дело са доста прости, разбираеми и недвусмислени. Засягат знаменателна ситуация, свързана с продажба на наркотици и дългосрочни взаимоотношения между трима индивиди, които поради някаква незнайна причина изведнъж са се влошили фатално за двама от тях. Това ни води към неизбежно заключение, че обвиняемата по това дело Мая Таунсхенд — той се обърна и я посочи с пръст, — умишлено е убила своя съучастник в бизнеса с марихуана Дилън Воглър и няколко дни по-късно умишлено е убила друг бивш неин съучастник в бизнеса с марихуана Левън Пресли. Ето как ние знаем това. В девет четирийсет и седем вечерта на двайсет и шести октомври миналата година млад мъж — една от жертвите по това дело Дилън Воглър, управител на кафене, наречено „Бей Бийнс Уест“, намиращо се на улица „Хейт“, тук в града — е телефонирал на своята работодателка, обвиняемата Мая Таунсхенд. Ние не знаем какво точно й е казал по време на този разговор, но каквото и да е било съобщението, то е било достатъчно важно, защото обвиняемата първоначално лъже полицията, че въобще е бил проведен подобен разговор и едва когато е била уличена, признава, че е станала още в ранни зори на следващата сутрин и е отишла до „Бей Бийнс Уест“.

Харди се завъртя неспокойно на стола си. Мая не беше хваната в лъжа, а сама бе признала, че е спестила това на полицията, и то по негов съвет. Отбеляза си да изясни това обстоятелство по-късно при показанията на Брако или Скиф. Засега остави обвинението неоспорено.

Стайър продължи:

— Час по-късно, на зазоряване, господин Воглър е бил мъртъв, прострелян с един куршум в гърдите от упор, в алеята, намираща се зад „Бей Бийнс Уест“. Няма следи от борба. Полицейските следователи са открили пистолет в същата алея, от който наскоро е бил изстрелян един куршум. Бил е открит един куршум. Както и една гилза. И двете намерени улики са съвпаднали с липсващите от пистолета. От пистолета, притежаван от обвиняемата. Бил е регистриран на нейно име, а нейните отпечатъци са се намирали както върху него, така и върху патроните, които са били поставени в пистолета.

Пауза.

— Защо обвиняемата го е извършила?

Нова пауза.

— Двамата са били партньори от почти десет години. Защо обвиняемата се е събудила точно тази съботна сутрин и е решила, че ще убие господин Воглър? Ние никога може би няма да разберем конкретната причина. Но знаем със сигурност за криминалния живот, който са водили, начин на живот, в който насилствената смърт, дори и извършена от ръцете на партньори и съдружници, е толкова често срещана, колкото сутрешната мъгла през юни.

Стайър се усмихна учтиво, с грубиянска духовитост, но не направи още една пауза, а направо продължи:

— Господин Воглър е носил със себе си раница, в която са намерени петдесет торбички за опаковане, съдържащи по около двайсет и четири грама висококачествена марихуана, отглеждана лично от управителя на тавана му. Изглежда, че господин Воглър е използвал „Бей Бийнс Уест“ — кафенето, притежавано от обвиняемата и управлявано от самия него — като прикритие за процъфтяващ бизнес с марихуана. Бизнес, чиито счетоводни книги и тефтери са били водени с пълното съдействие и договореност с обвиняемата.

Мая започна да шава и Харди се протегна и постави длан върху ръката й, като я стисна нежно. Всичко, за което Стайър говореше, не беше нещо ново и за двамата, но това не означаваше, че не звучеше смущаващо, разказано така гладко. А и не искаше някой от съдебните заседатели да забележи дискомфорта на Мая и да го изтълкува като проява на чувство за вина.

От своя страна Харди бе надянал върху лицето си добре отрепетираното изражение на едва сдържано отвращение от този прочит на събитията, претендиращ те да бъдат възприети като „факти“. Без да изпада в нещо подобно на истинско театралничене, оставяше главата си да се клати съвсем леко в израз на несъгласие, когато усетеше, че някой съдебен заседател следи за неговата реакция.

Стайър продължаваше:

— Но обвиняемата още не е била приключила. Нейният бизнес с наркотици има дълбоки корени назад във времето и й е струвал повече от едно убийство, за да го подсигури. За съжаление убийството на Дилън Воглър е предизвикало подозрение у друг неин съучастник на име Левън Пресли. До смъртта си господин Пресли е работил като отсяващ млади таланти в Американската школа за театър и изящни изкуства. Подобно на обвиняемата и господин Воглър, той също е посещавал университета на Сан Франциско през деветдесетте години. Докато са били студенти там, няколко души ще свидетелстват, че тримата — обвиняемата и двете жертви господин Воглър и господин Пресли — още тогава са били забъркани в бизнеса с продажба на марихуана. Пипалата на закона са успели да достигнат до господин Воглър и господин Пресли. Двамата са били осъдени за обир във връзка със сделка за наркотици, която се е развила зле и те са били пратени в затвора.

Харди се бе борил с всички сили да запази далеч от полезрението на съдебните заседатели предишните истории на Воглър и Пресли, свързани с марихуана и обир. Смяташе да отбележи, че няма никакво доказателство, че тези обстоятелства по някакъв начин са свързани с Мая. При почти всяко повдигнато възражение, Браун го отхвърляше с фразата:

— Има връзка с взаимоотношенията между страните!

Макар че нямаше нито смисъл, нито нещо общо с юридическите правила.

Стайър продължаваше разказа си.

— Но не и обвиняемата. Доказателствата ще потвърдят, че тя е била „мълчаливият“ партньор10 и че това мълчание си е имало цена. В ранния следобед, в четвъртък, първи ноември, господин Пресли е получил телефонно обаждане и внезапно, доста развълнуван, е напуснал работното си място. В четиринайсет часа и пет минути той е позвънил на обвиняемата от мобилния си телефон. Макар че обвиняемата — отново — първоначално е отричала, че въобще е била в апартамента на господин Пресли, бяха намерени нейни ДНК и пръстови отпечатъци, които разкриват, че се е намирала в близост до неговото жилище около часа на смъртта му.

Харди стисна китката на Мая, а тя сведе поглед и въздъхна.

Точно тези доказателства всъщност доведоха до арестуването на Мая и до голяма степен представляваха повратната точка през последните няколко месеца. Прокуратурата бе развила своята теория относно предполагаемите им взаимоотношения и вероятното изнудване, което произтичаше от появяването на Мая в сградата на Пресли. Телефонното обаждане бе направено от Левън, от собствения му мобилен телефон, затова само по себе си не предполагаше тя наистина да бъде обвинена за убийството на Пресли. Вероятно нямаше да бъде обвинена и за това на Воглър.

— Дами и господа — продължаваше Стайър, — тук намираме същия модел на поведение от обвиняемата в две свързани помежду си убийства. Докато е била в университета, обвиняемата се е забъркала с двете жертви в продажбата на марихуана. Няма да видите доказателство, че те и обвиняемата са употребявали и продавали марихуана или да чуете свидетелски показания, че двамата й съучастници в престъпленията Воглър и Пресли са обрали други разпространители на марихуана. От онези дни до днес обвиняемата се е маскирала като майка от висшата класа, добра съпруга, религиозна жена и спазваща закона гражданка. Този нов живот е бил много важен поради много причини, най-съществената, измежду които е, че тя е член на едно от най-изтъкнатите в областта на политиката семейства в Сан Франциско.

Тук Харди съзря първата си възможност за възражение.

— Възразявам, Ваша чест! — възкликна той. — Няма връзка и не е аргументирано!

Съдия Браун го изгледа неодобрително и го увери накъде ще задуха вятъра.

— Не смятам — отвърна тя. — Отхвърля се!

Стайър кимна към тях и гладко продължи:

— Обвиняемата е плащала прескъпо, за да запази тази тайна. Вие ще чуете тук една свидетелка — съпругата на жертвата господин Воглър, — която ще потвърди как нейният съпруг, с когото обвиняемата е била интимна, е изнудвал обвиняемата в продължение на повече от осем години. В повечето случаи изнудването е било заплащано под формата на огромна заплата, която е получавал като управител на „Бей Бийнс Уест“. По-нататък в процеса финансовите документи на обвиняемата ще разкрият начина, по който са прали пари чрез кафенето, което потвърждава факта, че е имало изнудване и осигурява убедителен мотив за убийството на господин Воглър. Респективно и за това на господин Пресли. Доказателствата нагледно ще покажат връзката, открита от прокуратурата, че обвиняемата е убила господин Воглър и господин Пресли — единият, защото я е изнудвал, а другият, защото е възнамерявал да стори същото. Използвала е собствения си пистолет, за да застреля Воглър — полицията е прибрала като веществено доказателство този пистолет, — а при другото убийство е използвала онова, което е намерила подръка, а именно кухненски сатър, за да убие господин Пресли. И двете престъпления са били предварително обмислени. Щатът Калифорния ги определя като убийства от първа степен и това е присъдата, която ще ви помоля да произнесете в края на този процес. Благодаря ви.

Глицки бе сложил краката си върху бюрото, заринато с шушулки от фъстъци. След последния път, когато Харди се отби при него, бе допуснал възможността, че Закари може и да се възстанови и по някое време през последните шест месеца бе вдигнал щорите. Най-накрая в стаята отново бе достатъчно светло.

Харди и Франи им бяха дошли на гости преди две седмици, за да видят как е Зак, който носеше нещо подобно на футболна каска от момента, в който се бе пробудил. Увериха се, че той се държи напълно нормално, по същия начин както преди инцидента.

Харди усети, че този, който безвъзвратно се е променил, е Ейб. Не че някой би го сбъркал с господин Слънчево настроение, но Глицки така и не успя да осъзнае реалността, че Закари е по-добре и че това бяха благоприятни новини за него и за неговия живот. Вместо това бе зациклил върху собствената си отговорност за инцидента, върху повсеместната му некомпетентност като човешко същество и върху нещастната звезда, под която бе роден. По един или друг начин, той винаги се бе държал като мрачен и циничен галантен кавалер, но нямаше и следа от това поведение, което Харди намираше за притеснително и досадно. Не че щеше да изостави най-добрия си приятел, напротив — постоянно се опитваше да измисля начини, следствие на които Ейб поне малко да наподоби човека, който бе преди злополуката.

Като например да се отбие в кабинета му неочаквано през обедната почивка на първия ден от процеса с пресни доставки от фъстъци. Фъстъците бяха единственото нещо, което Глицки винаги съхраняваше в горното ляво чекмедже на бюрото си, докато Харди скришом не ги премести в горното дясно чекмедже. Това се случи точно преди Коледа и те така и не се върнаха на старото си място. Случаят бе удобен да му достави нови запаси, докато съдът се върне от обед и той мина, за да остави подаръка и да си поговорят за няколко минути.

Естествено разговорът се завъртя около пледоарията на Стайър, която Глицки намираше за изключително завладяваща.

— Признавам си — отбеляза той, докато белеше поредния фъстък, — аз съм от хората, които се трогнаха от речта му. Всъщност едва ли искаш да ме питаш.

— О, да, забравих за момент. Коя беше точно частта, която те убеди?

— В какво?

— Че Мая е виновна.

Ръцете на Глицки се приземиха върху корема му. Облегна се назад в стола си.

— Имам някой друг фъстък и за теб. В коя част точно ти не повярва?

— Повярвах на всичко — отвърна Харди.

— Видя ли? Не се притеснявай. Ти си предопределен да губиш, така или иначе. Нат — Глицки говореше за осемдесет и нещо годишния си баща — казва, че загубата от време на време укрепва духа.

— Старото „което не ни убива ни прави по-силни“, а?

Лицето на Глицки притъмня.

— Ехо! Къде беше през последните месеци?

— Приемаш случилото се със Зак като загуба? Последния път, когато го видях, скачаше по мебелите!

— Последния път, когато аз го видях, се разхождаше с футболна каска. Може би не си забелязал?

— Може би не си чул това, което току-що самият ти каза — че се е разхождал наоколо. Ако не бъркам, футболната каска е срещу евентуални бъдещи наранявания. Има ли нещо, което премълчаваш?

— Относно какво?

— Относно Зак. Това, което чух, е, че всички показатели сочат пълно възстановяване.

Глицки разтърси глава.

— Не знаят със сигурност.

— Но са казали това, което току-що споменах, нали? Че всички показатели и тъй нататък?

— Те казват, че са „предпазливи оптимисти“. Това е, защото, ако кажат, че всичко е наред и нещо се случи, се страхуват, че ще ги съдя.

— Да не би да е, защото предполагат, че нищо лошо няма да последва?

— Могат да си мислят каквото си поискат. Никой не казва, че знаят. Никой не би могъл да знае. Защо въобще обсъждаме това?

— Защото определяш положението като загуба, затова.

— Да. Добре, то е това, което е, независимо как го определяш — Глицки свали крака бюрото. — За какво говорехме, преди да засегнем тази тема?

— За пледоарията на Стайър.

Взирайки се в малкото разстояние помежду им, Глицки обели още една шушулка.

— Това е основното. Преди имах доста добра памет. Сега се разсейвам лесно… Върти ми се една мисъл. След което изчезва. Друга се завърта. Но не мога да ги свържа помежду им. Сякаш съм вечно разсеян. Не мога да се измъкна от това положение.

Харди го попита:

— Разговарял ли си с някого за това?

— Разбира се. С Трея, Нат, с теб от време на време.

— Имам предвид професионалист.

Глицки почти се усмихна.

— Няма как да стане. Не е нещо, с което да не мога да се справя или да реша и да не го променя.

— Как може да си сигурен?

— Просто съм сигурен, разбра ли? — изяде фъстъка. — Някак си приключих с тази тема, ясен ли съм?

Харди така и предположи.

— Разбира се. Какво мислиш за появяването на кметицата в съда?

— Доста подчертано заявление.

— Не мога да преценя дали ще помогне, или ще навреди. На мен имам предвид.

— Това са съдебни заседатели — отбеляза Глицки. — И един е достатъчен. Как го прие Браун?

— Както и предполагаш. Изкара ме виновен, разбира се.

— Естествено. Аз бих си помислил същото.

— Ами имаш право. Независимо как ще се разиграе ситуацията с Кати и Харлан, най-същественото е, че това е просто още едно отвличане на вниманието. Единственият шанс на моята клиентка е нещата най-после да се завъртят около доказателствата.

— Смятах, че това се случва на предварителното изслушване.

— Това не успях да постигна. Дори и не се приближих — Харди разтърси глава и хвърли гибелен поглед през бюрото. — Може би моментът е подходящ да ти напомня, че ти така и не се разписа под ареста, ако си спомняш.

— Нека не обсъждаме това, Диз. Знаеш, че не се налагаше. Брако и Скиф разполагаха с повече от достатъчно. Предварителното изслушване го потвърди. И послеслов — не ми ли каза само преди пет минути, че си повярвал на всяка дума, изречена от Стайър?

— Да. Смятам, че е прав. На теория всичко съвпада. Но не смятам, че би могъл да докаже която и да е част от нея — не разполага с доказателствата, които да го потвърдят, поне това е сигурно. А в крайна сметка това е, което се очаква от него.

— Така е — изведнъж Глицки осъзна, че са изяли всички фъстъци, затова се изправи, разкърши се, започна да събира шушулките и ги изхвърли в боклука. — Това е красотата на системата. Ако няма доказателства, ще я измъкнеш.

— Бих казал „не е ли прекрасно, че мислиш така“, Ейб, само дето свободното място на опашката вече е заето.

След като Харди си тръгна, Глицки — докато все още мисълта не му бе изхвръкнала — си написа бележка да прегледа досието на Мая Таунсхенд, за да се увери, че Брако и Скиф са подготвили изрядно доклада си и че в него присъстват достатъчно доказателства, за да си свърши добре работата Пол Стайър. Харди бе прав — през онзи период бе ангажиран със здравословните проблеми на Закари, а неговите хора така и не му бяха показали дори и едно доказателство. Ако са изпуснали нещо, искаше да се увери, че ще го включи. Нямаше да му се разбие сърцето, ако Харди вземе, че изгуби някое дело.

Господ знаеше, че приятелят му няма големи шансове.

21.

Ако Харди си мислеше, че на сутрешното заседание е било лудница в и около съдебната зала, сега му се стори, че се е намирал на изпълнена с мир и спокойствие ливада в сравнение с шумното безумие, в което се потопи щом слезе от асансьора на третия етаж след разговора с Глицки.

Очевидно Кати Уест щеше да остане и за следобедното заседание, а това предизвикваше голямо вълнение в света отвън. Не всеки ден кметицата идва в Съда и присъства на съдебен процес. Нейното появяване се бе превърнало в онова, от което Харди нямаше нужда точно в този момент — в новината на деня, може би най-интригуващата дори и в национален ефир.

Цялото фоайе бе претъпкано с хора и присъстваха репортери от почти всички медии. Адвокатът се опита да си проправи път, разбутвайки хората с лакти, защото ако закъснееше и с една минута, щеше да се сблъска с гнева на съдия Браун и с вероятна глоба за неуважение към съда. Не знаеше дали поради полицейска параноя, необходимостта у Браун от контролиране на ситуацията или член на екипа на кметицата се опитваше да предпази шефа си, но някой бе наредил да поставят детектор за метални предмети пред залата и това, което първоначално бе сметнал за аморфна тълпа, всъщност се оказа овладяна и организирана опашка от хора, които очакваха своя ред, за да влязат вътре.

Много, много бавно.

Почти в началото на опашката успя да разпознае фигурите на двамата си партньори — Джина Роук и Уес Фаръл, които неочаквано за него също се бяха появили за шоуто. Ако се интересуваше, те можеха да отговорят на въпроса колко светкавично новината за присъствието на кметицата се бе разпространила из града. Но нямаше начин да си пробие път до тях. Тълпата не му изглеждаше склонна да толерира някой, който желае да се пререди.

Макар да не бе почитател на архитектурния план на Съдебната палата, все пак знаеше как да се ориентира из сградата. Промъквайки се покрай задната стена на широкото и кънтящо от ехо фоайе, движейки се срещу наплива от хора, постепенно се приближи към Отделение 24 и установи, че вратата към него бе отворена. Съдът не заседаваше, затова прекоси през изоставената съдебна зала и през задния коридор, който свързваше всички отделения на този етаж. Незабелязан от приставите, всеки един от които въдворяваше ред в Отделение 25, той успя да стигне до вратата, пред която по-късно щяха да доведат клиентката му.

Докато преминаваше покрай стаите на съдиите, изведнъж се закова. Вратата на стаята на Браун бе отворена, а през нея излизаха Пол Стайър и Джери Глас, водещи дружелюбен разговор със съдийката. Когато съзряха Харди, внезапно и неловко спря както придвижването им, така и дискусията им.

— Господа. Ваша чест — поздрави ги Харди.

Той не помръдна, макар че бе по-скоро шокиран, отколкото ядосан, очаквайки предстоящото обяснение. Едно от най-свещените правила в правото бе, че адвокатите с активни дела, гледани пред съдия, не бива да имат никакво екс-парт11 взаимодействие с този съдия.

Никакво.

И това се отнасяше и за двете страни. Съдията не биваше да допуска или приема възможността за подобно взаимодействие.

Очевидно това, на което Харди току-що стана свидетел, бе явно нарушение на правилото — беше достатъчно само на това основание да даде заявление за обявяване на процеса за неправилно проведен, поради взаимоотношение на съдията с една от страните, и самият съдия да се оттегли.

Глас заобиколи Стайър и отстъпи няколко крачки встрани от него, а Харди възприе това като патетичен кавалерски ход. След което Федералният служител безцеремонно махна с ръка и с лековат тон съобщи:

— Адвокат, не е това, което си мислите, че е!

Отговорът беше недостоен, след като очевидно бе това, което е. Харди не възнамеряваше да бъде дружелюбен или опрощаващ и погледът му премина покрай двамата мъже и се насочи към стаята.

— Ваша чест? — попита с изискваща нотка в гласа.

Браун се приближи към него засрамена, но очевидно решена да премине към същината на въпроса:

— Господин Глас е прав. Нищо неетично не се е случило тук, господин Харди. Двамата господа случайно преминаха покрай стаята ми, аз ги чух да разговарят за появяването на кметицата в залата и просто разменихме няколко непреднамерени думи за това събитие, нищо повече. Горе-долу същото, което правим в момента.

— С цялото ми уважение, Ваша чест, ние двамата разговаряме в момента в присъствието на моите опоненти. Публично или не, дискутираме делото пред вашата съдебна зала. Всъщност, преди да продължим, ако въобще продължим, бих изискал да присъства и съдебният секретар.

— Това е нелепо! — изтърси Глас.

Харди игнорира изказването му и не свали погледа си от Браун.

— Ваша чест? — повтори отново.

След мъчителни шест секунди, през които очите на съдията се бяха свили от съсредоточаване, тя кимна и демонстративно посочи часовника си:

— Съдът се събира след шест минути — отбеляза тя. — Господа, ще се видим вътре.

И затвори вратата след себе си.

В съдебната зала все още не бяха довели Мая. Харди сърдечно поздрави Кати и Харлан през пресата около тях и им благодари за тяхната поява и подкрепа. Поздрави и Джоуел. След което се извини, успя да забележи, че Джина Роук и Фаръл са се настанили няколко реда по-назад и им посочи преградите.

Когато стигнаха до тях, той промълви:

— Ще повярвам, че и двамата сте дошли тук, за да си водите записки как майсторски се произнася встъпителна реч!

— На какво друго би могло да се дължи нашето присъствие? — попита Роук с безизразно лице и леко махна с ръка за поздрав към кметицата и Харлан.

През годините връзките между всичките тези личности се бяха поразхлабили и всеки един от тях се бе потопил в нови взаимоотношения, нова работа, дори понякога изглеждаха сякаш бяха придобили нови самоличности. Но преди седем или осем години градът се вълнуваше от оттеглянето на областния прокурор Шарън Прат и обвинителния акт, изготвен следствие на предварителния процес, за убийството на нейния главен асистент. Тогавашният кмет бе посочил нов областен прокурор — Кларънс Джакман, който постъпи на длъжността, идвайки от частния сектор, за да установи някакво подобие на ред — да оправи бюджета, да преследва престъпленията, да се сблъска със служебните проблеми на града. Джакман бе събрал около себе си група от хора, които всеки вторник се срещаха в заведението на Лу Гърка. Между всички останали, част от тази група бяха и Харди, Роук, техният вече покоен партньор Дейвид Фрийман, Кати Уест — която тогава бе надзорник, Глицки, журналистът в „Кроникъл“ Джеф Елиът и секретарката на Джакман — Трея, която впоследствие стана съпруга на Глицки.

— Макар че — продължи Джина, — винаги е приятно да видиш Кати. Не мислиш ли, че днес изглежда доста наперена?

— Мисля, но стига толкова за Кати — отвърна Харди. — Имам нужда от съвет. Искам да ви питам нещо.

Фаръл бе готов и произнесе:

— Берлин.

— Добър отговор — одобри Харди. — Макар че въпросът е грешен. Истинският въпрос е, как бихте постъпили, ако видите, че съдията по вашето дело води неформален разговор с вашия опонент?

— Да, Берлин би бил неправилен отговор — отстъпи Фаръл. — Да нямаш предвид екс-парт? Кога се случи това?

— Току-що. Преди пет минути. Браун, Стайър и Глас отзад, в нейната стая.

— За какво са разговаряли? — попита Роук. — Не че има съществено значение.

— Това имам предвид — съгласи се Харди. — Смятам, че поне трябва да се отбележи, че се е случило.

Фаръл се поинтересува:

— Тя не ти ли мрази вече?

— Да, убеден съм, че е точно така. При това положение, ако повдигна този въпрос, колко ще навреди?

— Винаги може да навреди — отвърна Роук. — Твоята съдийка те мрази, може да те прецака по десет хиляди ловки и непредсказуеми начина, за което съм сигурна, че си наясно. Наистина не би искал да те намрази повече, отколкото вече те мрази.

— Да, но това стана. Ако тя не го отбележи, все едно не се е случило.

— Аз пък искам да отбележа — продължи Роук, — какво ще се случи в сравнение с това, което ще последва, ако го отбележи. Може да е далеч по-лошо, а ти дори няма да знаеш. Още повече че, Диз, каква полза има да я вбесиш? Ще измислят някакви глуповати обяснения, независимо какво са правили, и нито един апелативен съд няма да отсъди анулиране на процеса. Няма да спечелиш нищо, освен неприятности, така че каквото и да загубиш, то така или иначе не си струва.

— Може би — Фаръл се включи, — можеш да я попиташ дали би желала да се оттегли.

— Това също би я вбесило.

Фаръл направи физиономия.

— Добре, тогава защо не отидеш при Томазино?

Оскар Томазино бе председателстващият съдия на Наказателния съд и — което бе по-същественото с оглед на техните цели — приемливо и топло се отнасяше към Харди и двамата му партньори.

— Помислих и за това — отвърна Харди, — но аз не чух нищо от онова, което са си казали, а Браун ще твърди, че е било обикновен разговор, който не е имал нищо общо с делото. И познай? Това също ще я вбеси. Знаейки, че всяка сутрин ставам от леглото, вероятно също я вбесява, не че размишлявам върху тази тема.

— А може би не трябваше да я предизвикваш — отбеляза Фаръл.

— Благодаря ти! — отвърна Харди иронично. — Само „ако“! Може би трябва да скоча в моята машина на времето, да се върна назад в миналото и да го поправя, докато все още мога!

— Наистина ли искаш да се оттегли, Диз? — попита Роук.

Харди се обърна към нея, гласът му едва се чуваше и прошепна:

— Нищо не би ме направило по-щастлив! Но някакво си отбелязване на екс-парт ми изглежда прекалено тънък лед, по който да се плъзна, за да се отърва от нея. Може наистина да се окаже, че не са разговаряли за делото.

— Може би е по-разумно — предложи Джина, — да я накараш да си мисли, че ти дължи нещо.

— Това ми харесва — каза Фаръл. — Далеч по-добре е да смята, че ти е задължена.

— Предполагам — додаде Роук, — че би желал да решиш на минутата.

— Всъщност мисля, че вече взех решение. Но последното нещо, което желая, е тя да си мисли, че съм бъзливец или че ме е страх от нея.

Фаръл се засмя.

— Смятам, че вече те познава доста добре.

— Значи да я държа на каишка? И двамата ли смятате, че това е добра идея? Без отбелязване? Без оттегляне?

Неговите партньори тихо обсъждаха помежду си, хвърляха поглед назад и стигнаха до консенсус.

Щом се изкачи на мястото си и въведе ред в залата, Браун извика адвокатите при нея.

— Господин Харди — започна тя, — вече се записва. Бихте ли желали да отправите някаква забележка към Съда?

Преминаваше направо към въпроса. Ако щеше да й създава неприятности, по-добре да започне веднага. Иначе щеше да й се върти из главата, докато той произнася встъпителната реч.

Кръвта на Харди кипеше. Изненадващо за самия него си даде сметка, че е толкова изпълнен с гняв и раздразнение, че едва успява да укроти дъха си. Най-накрая произнесе:

— Не, Ваша чест.

Харди забеляза как очите на Браун се свиха. Бе сигурен, че ако хвърли поглед към Стайър, ще види как тракат чарковете в главата му, в опита да отгатне какъв трик ще приложи сега легендарният Дизмъс Харди.

Браун не виждаше причина да не приеме Троянския кон. По-скоро сякаш изпита облекчение, ако не и благодарност, задето Харди й е помогнал да не изпадне в затруднено положение.

— Господин Стайър? — попита тя.

Точно в този момент една камера се включи шумно в съдебната зала, последвана от звън на мобилен телефон. Браун вдигна поглед и избухна, думкайки с чукчето.

— Това е всичко, което мога да толерирам, свързано с камери и други приспособления! Да, допуснах няколко новинарски камери в залата. При най-малкото последвало нарушение, разрешението ще бъде оттеглено. Не желая да се правят повече снимки! Искам да бъдат изключени всички мобилни телефони! — след което огледа подиума пред нея. — Всъщност като се замисля, до края на този процес — пристави, моля отбележете, няма да допусна повече камери в съдебната зала!

При слабото бучене от протеста, което последва след тази забрана, отново удари с чукчето.

— На крачка съм — произнесе тя, — да изгоня всеки един с камера още сега. Но в интерес процесът да не се бави повече, няма да задействам тази забрана, докато някой не я наруши.

Гледаше свирепо иззад очилата си в продължение на десет секунди, изследвайки залата наляво и надясно за признаци на непокорство.

След като не откри, насочи погледа си към прокурора, който стоеше редом до Харди, точно пред нея.

— Господин Стайър?

— Да, Ваша чест?

— Смятам, че преди това прекъсване Съдът ви попита дали Прокуратурата е готова за започнем.

Нервака за секунда придоби изображение, което по някакъв начин оправда името му. Бе неспокоен, а капки пот проблясваха върху високото му чело. Стайър прочисти гърлото си, хвърли бегъл поглед на Харди, след което отново се обърна към съдийката.

Най-накрая реши, че макар и да не разбира какво цели опонентът му — ако въобще Харди цели нещо, — всеки един умен прокурор би имал противоположната цел.

— Бих искал да обърна внимание на срещата, която се проведе преди няколко минути на вратата на вашата стая, когато вие и аз обменихме няколко шеговити забележки във връзка с появяването на кметицата в съдебната зала днес, без присъствието на господин Харди.

Харди не можа да повярва на ушите си. Но нямаше намерение да го прекъсва.

Браун погледна сякаш ще получи инфаркт точно в този момент, върху стола си.

— Продължете — произнесе тя. — Кое смятате, че е толкова важно, че има необходимост да бъде отбелязано на този етап от процеса?

Очевидно Стайър бе решил да продължава да копае гроба си.

— Смятам, че в интерес на отстраняване на евентуална молба на защитата на основание осъществено екс-парт между вас и мен, както и в интерес на справедливостта, е желателно тази дискусия да бъде отбелязана и да бъде включена в протокола. Тогава, ако господин Харди има някакви възражения, би могъл да ги повдигне още сега.

Харди се опитваше стоически да държи челюстта си здраво стисната, за да не се разлее в победоносна усмивка. За такива моменти живееше неговият стар ментор Дейвид Фрийман. Планираш и планираш, след което правиш стратегии и планираш още, а след това се случва нещо напълно неочаквано и ти отново си в играта, по начин, какъвто никога не си си и представял, че е възможен. Понякога просто трябва да обичаш магическата лудост на правото.

Прекалено много обмисляйки различни стратегии, Стайър ток-що бе направил изключително тъп ход и съдия Браун, която никога не прилагаше хитрости, го накара да разбере това чрез езика на тялото си и чрез смразяващото си изражение.

— Много добре, адвокат — изскочи от устата й, които бяха така свити, че сякаш не мърдаше изобщо устните си. — Непременно! Нека да отбележим този разговор. Съдебният секретар и адвокатите в моята стая! Десетминутно прекъсване!

Най-накрая Харди щеше да произнесе своята встъпителна реч. Можеше да я произнесе сега или да изчака прокуратурата да изложи доказателствата си и да извика своите свидетели. Но като повечето опитни защитници, не искаше да отпусне прекалено много време на съдебните заседатели да свикнат с версията за престъплението, описана във встъпителното слово на прокурора.

Макар че имаше много дела за убийство зад гърба си, винаги се поразяваше от нервността си през първия ден — познатата празнота в стомаха и изтръпналите крака, — когато заставаше и за първи път се обръщаше към съдебните заседатели.

А този път имаше и голяма, очарователна тълпа в залата. Внезапно усети, че нещо изключително важно се случва тук и сега. Когато се изправи, за да излезе иззад бюрото си и застана пред заседателите, ненадейно откри, че е обзет от почти неестествено спокойствие, дори увереност.

Приветливото другаруване между Браун и Стайър току-що бе получило сериозен удар и докато прокурорът вероятно все още бе замаян от случилото се, Харди можеше да се възползва от това малко, но реално предимство и да се опита да пропусне общоприетите ограничения. Може дори да наблегне върху някои спорни моменти и докато вниманието на Стайър е съсредоточено нейде другаде, да се размине без прекалено много прекъсвания под формата на възражения от прокурорската маса.

Подходи с любезен маниер, приветлива усмивка и погледна всеки един съдебен заседател в очите, още преди една дума да е излязла от устата му.

— Добър ден. Тази сутрин господин Стайър ви изложи един ексцентричен сценарии, основан на мотивация и съвпадения, чрез който се надява да ви убеди, че Мая Таунсхенд е виновна по две точки от обвинителния акт за убийство първа степен.

Подобно на същия начин, по който Стайър винаги назоваваше Мая „обвиняемата“, за да я лиши от човешки качества пред съдебните заседатели, Харди щеше да се стреми при всяка възможност да я назовава с рожденото й име, подчертавайки нейния човешки облик.

— За нещастие на прокуратурата, но за щастие на Мая и на справедливостта, това, което остана извън неговата история, са пропуските, дупките и противоречията в така наречената от него верига от събития. Прокуратурата не може и няма да докаже, че Мая е убила Дилън Воглър или че е убила Левън Пресли, защото тя не е направила нито едно от двете. Дали Мая е познавала Дилън и Левън, когато е била в университета? Абсолютно вярно. Дали е извършила нещо, от които сега се срамува, както твърди господин Стайър? Да. Дали има доказателство, като свидетелски показания на очевидец, за да се докажат тези неща? Отново отговорът е да.

Харди винаги съзнаваше, че има склонността да говори припряно и да замазва съставните части на умозаключенията, които могат да заинтригуват заседателите. Бе тренирал да забавя, да съобразява с времето ограниченото си преминаване от единия край на скамейката, на която седяха съдебните заседатели, до другия, връщането обратно до своята маса, където уж се консултираше с бележките си или пийваше глътка вода, а понякога само докосваше чашата, за да спазва ритъма, преди да започне нова обиколка.

Сега се облегна върху дървената маса, бързо и уверено кимна към клиентката си и се обърна към журито.

— Така, прокуратурата може да докаже, че Мая Таунсхенд — той се приближи към нея, поставяйки ръце върху раменете й, — притежателка на малък бизнес, съпруга, майка на две малки деца, е допуснала грешки, когато е била в университета. Знаем, че е била студентка в Университета на Сан Франциско, защото разполагаме с документи, доказващи нейното присъствие там. Тя се е появила четири пъти за четири години в годишника на университета и няколко пъти в университетския вестник, наречен „Сирена при мъгливо време“. Също така ще научим от някои нейни състуденти, че в този период тя редовно е общувала с Дилън Воглър и Левън Пресли, а от други свидетели ще чуем, че тези млади студенти не са били точно членове на хора. Това са факти, подкрепени както от документи, така и от очевидци.

Харди не посмя да хвърли дори бегъл поглед на Стайър. Дотук не бе получил нито едно възражение, бе му се разминало. Прокурорът все още си ближеше раните и не се бе впуснал в сражение. Без съмнение слушаше, но всъщност нищо не чуваше.

— Но тя не е обвинена в това. Тя е обвинена в убийство. А за това обвинение прокуратурата не разполага с доказателство. Прокурорът твърди, че разполага с доказателство, което да подкрепи обвиненията, които са повдигнати срещу нея, доказателство, което директно свързва нея — това е много важно, — което свързва нея и никой друг с тези престъпления. Това просто не е така. Истината е, че за разлика от по-предишния период от живота на Мая, който прокуратурата може да подкрепи със свидетели и документи, няма нищо, което да свърже тези убийства с конкретни доказателства, освен с инсинуации и спекулации. Защо това е така?

Харди направи пауза, опирайки за момент до свидетелския стол, отново посрещайки погледите на заседател след заседател.

— Отговорът, дами и господа, е доста елементарен. Прокуратурата няма да ви предостави подобни доказателства, защото нито едно от тях не съществува. Няма очевидци, които ще твърдят, че са я видели в присъствието на двете жертви в съответните дни на тяхната смърт. Няма нито едно документирано доказателство, като удостоверяване на времето или видеозапис, аналогични на годишника на университета или изданията на вестника „Сирена при мъгливо време“, които да поставят Мая като посетител на двете жертви в часа на тяхната смърт. В близост? Да, по нейни собствени признания. Но в близост, дами и господа, не е достатъчно съгласно юридическите норми, според които трябва да стигнем по-далеч от основателно съмнение.

Този път Харди спря за глътка вода. Огледа залата, задържа за кратко погледа си върху Кати, Харлан и Джоуел, намиращи се на първата редица пред него. Кимна им сериозно и отново се обърна към заседателите.

— Сега предполагам, че си казвате — чакай малко. Това е млада жена без криминално досие. Ако не го е извършила, ако няма нито едно доказателство, че го е направила, защо тогава се намира на съдебен процес? Защо щатът Калифорния отделя толкова време, енергия и разходи, ако няма нито едно веществено доказателство, което да я свързва с тези престъпления? Това са превъзходни въпроси и за съжаление изискват отговор. Защото действителната истина за това преследване е, че няма веществено доказателство, което да доказва, че обвиняемата някога е стреляла с пистолета, с който е убит господин Воглър, или е държала сатъра, с който е убит господин Пресли. Няма очевидци. Няма пръстови отпечатъци. Няма веществено доказателство. Няма уличаващи кървави петна върху Мая, върху нейни обувки или върху нейни дрехи. Няма нищо. Тя се е намирала в района, в който са извършени двете убийства, и по времето, през което са се случили. Да. Но и при двата случая, тя е била повикана на тези места — както телефонните разпечатки ще докажат — от самите жертви или от някой друг, който и се е обадил от техните телефони. Представям си, че този някой е човекът, който би трябвало да седи на мястото на Мая тук и сега, обвинен за тези убийства. Той или тя са напълно реални — всъщност повече от реални, от така наречените доказателства, които ще чуете, че свързват Мая с тези убийства. Полицията просто не е открила или идентифицирала този човек като заподозрян.

Теорията на случая, към която Харди щеше да се придържа, независимо дали вярваше в нея или не, предизвика значимо жужене в препълнената зала, както и предполагаше, че ще се случи. Учените глави, репортерите, съдебната телевизия и екипите на останалите новинарски екипи — и поради присъствието на Кати Уест — ще направят множество коментари през следващите няколко дни и ще разгледат тази стратегия от всеки един възможен ъгъл. Дали постъпи мъдро като показа своя коз толкова рано? Или това бе чист цинизъм? Дали разполагаше със собствено доказателство, за да подкрепи думите си? Не беше ли НДГН — „някой друг го е направил“ — банална защита и ненадеждна стратегия в криминалното право?

На Харди не му пукаше. Независимо дали можеше да я докаже или не — не че можеше — все пак усещаше, че би могла да свърши работа поне пред един заседател, а това бе същността на играта.

„Невероятно — помисли си той, — Стайър все още не е обелил и дума!“

Добре, Харди щеше да му даде още един шанс.

Пийна отново глътка вода, постави внимателно чашата долу и пак бавно се завъртя към заседателите.

— Разбира се, всичко това ни връща отново на въпроса защо Мая е била арестувана и обвинена за тези убийства. За съжаление отговорът в най-добрия случай е циничен, а в най-лошия е жалък. Мая Таунсхенд е собственик на кафене „Бей Бийнс Уест“, чрез което господин Воглър е продавал марихуана. Макар че тук отново няма доказателство, свързващо Мая с продажбата на марихуана от страна на господин Воглър. Документите, за които спомена господин Стайър в своето встъпително слово, претендиращи да докажат някаква връзка между господин Воглър и Мая относно продажбата на марихуана, са най-малкото неубедителни и съмнителни. Мая се оказва примамлива мишена за заподозрян поради множество причини, които нямат нищо общо с доказателствата. Всички те имат общо с политически амбиции и опортюнизъм.

Ако Стайър бе спал до този момент, вече бе напълно буден и готов за сражение.

— Протестирам, Ваша чест! Това е спорно! Откровено обвинение, предявено без никакви доводи! Няма място в една встъпителна реч и всъщност никъде в този процес!

Браун разкри дълбините на своята враждебност, когато някой се сблъска с тъмната й страна, както Стайър очевидно бе направил, като отново изненада Харди:

— Чудех се кога ще забележите, господин Стайър — отбеляза тя. — Но изоставате. Господин Харди просто представя неговата теория за случая, както и вие постъпихте в своята встъпителна реч. Възражението се отхвърля. Можете да продължите, господин Харди!

— Благодаря ви, Ваша чест! — Харди не загуби и секунда и отново се завърна към приказките си. — От самото начало на тяхното разследване, двамата детективи от отдел „Убийства“, които са поели случая, са били затруднени от познайте какво? От липсата на доказателства. В усилията си да разтърсят някои от потенциалните си заподозрени — свидетелските показания на тези инспектори ще разкрият, че са имали повече от двама такива — единият от детективите Дебра Скиф, във връзка с изградената от тях стратегия, се свързва с господин Джери Глас, федералния прокурор на Съединените американски щати тук, в Сан Франциско. Тя убеждава господин Глас да се възползват от незначителната връзка с марихуаната между „Бей Бийнс Уест“ и Мая Таунсхенд не само за да оспорят характера и репутацията на Мая, но и за да я свържат с несъмнен мотив за тези убийства, за нито едно от които няма нито реални основания, нито доказателства. Но по-лошото е, че при опитите си да обяснят тази липса на доказателства, те въвличат и най-близките роднини на Мая, между които са градски надзорник и кмета на града, като смятат, че след като са й близки, то тогава със сигурност прикриват нейните престъпления.

— Ваша чест, отново се налага да възразя! — Стайър се изправи. — Цялата тази високо претенциозна риторика е само димна завеса, целяща да обърка съдебните заседатели!

Браун, лишена от всякакво чувство за хумор, го погледна над очилата си.

— Възраженията, както знаете, господин Стайър, би трябвало да имат правна основа!

— Тогава е спорно, Ваша чест!

Изглежда сякаш го обмисли за момент, след което разтресе глава:

— Отхвърля се!

Харди леко кимна, потвърждавайки отсъденото. Стайър може би още не бе осъзнал, но току-що беше обидил съдебните заседатели и бе поставил под въпрос тяхната интелигентност, загатвайки, че димната завеса на Харди ще ги заблуди и ще ги подтикне към издаване на грешна присъда. Сега той реши да изиграе другата страна на монетата, като възхвали тяхната прозорливост и колективна мъдрост.

— Най-накрая, дами и господа — продължи той, — едва ли трябва да ви посочвам, че това дело има много силно обществено отражение. Само като погледнете пълната зала, множеството репортери и наблюдатели — поспря, за да може вълната от одобрение да премине през залата, — всички тези обстоятелства ясно показват, че този процес има потенциала да даде тласък на нечия кариера!

— Протестирам!

Харди чу думата зад себе си, но бе прекалено изпълнен с енергия, за да спре сега. Говореше за онова, което вярваше, че е абсолютната истина и искаше заседателите да я чуят. Всъщност повиши глас и продължи:

— Тласък на кариерата на хора, чиито амбиции…

— Ваша чест! — доста високо прозвучаха тези думи. — Протестирам! Без връзка и спорно!

— Господин Харди!

— На хора, чиито амбиции надхвърлят чувството за честност и безпристрастие и чиято жажда за слава и признание ги заслепява за елементарните изисквания на справедливостта!

Бам! Бам! Бам!

— Господин Харди, това беше достатъчно. Господин Стайър, възражението ви се приема. Господин Харди…

Но той бе стъпка пред нея.

— Извинявам се, Ваша чест! Малко се отнесох.

— Очевидно — съгласи се тя. — Моля ви, не допускайте да се случи отново. Съдебните заседатели ще игнорират последния изблик на господин Харди — след което отново се обърна към него: — Добре. Можете да продължите!

Харди пое дъх, успял най-накрая да достигне почти до заключителната част на встъпителното си слово.

— Това е процес за посочване на извършителя на две убийства — на Дилън Воглър и Левън Пресли. Единият е загинал следствие на огнестрелна рана, а другият — на удар със сатър. Доказателствата са достатъчно ясни в това отношение. Но те не са ясни и не могат да свържат Мая Таунсхенд с което и да е от двете убийства. Нито едно от тях не е нито очевидно, нито неоспоримо. Там, където трябва да е недвусмислено, е отворено за интерпретации. Там, където трябва да се разсеят основателни съмнения, възникват допълнителни. Нито едно веществено доказателство не свързва Мая Таунсхенд непоколебимо с тези убийства.

Сега, след като рязкото покачване на адреналина очевидно бе отминало, Харди прецени, че би могъл да говори с по-малко драматичен глас, да поуспокои Стайър и да не му дава повод още веднъж да направи възражение поради спорния характер на изказванията.

— Когато сте избрани за съдебни заседатели, всеки един от вас е положил клетва, че по презумпция Мая Таунсхенд е невинна. Тя трябва да остане невинна във вашите очи, докато прокуратурата не ви предостави достатъчно неоспорими веществени доказателства, които да ви докажат по категоричен начин, че наистина е извършила тези престъпления. Това означава, че вие трябва да сте убедени в детайли, че тя е извършила тези престъпления. Когато господин Стайър ви спомена, че не може да каже как точно Мая е убила господин Воглър или господин Пресли, той всъщност призна, че не разполага с доказателство. Без доказателство има съмнение. Където има съмнение, има и невинност. Моята клиентка Мая Таунсхенд е невинна. Тя ще разчита на дадената от вас клетва за невинност по презумпция и след като вие прецените тежестта на всички факти по този случай, ще се върнете с присъда, че тя е невинна.

22.

Браун обяви почивка веднага щом Харди седна. Докато Мая отиде до тоалетната, адвокатът бутна стола си назад до парапета, обърна се и постави лакътя си върху него.

— Така — обърна се към хората, за които се надяваше, че съставляваха неговия личен фен клуб — Кати, Харлан и Джоуел Таунсхенд. — Смятам, че успях да нанеса няколко удара. На вас как ви прозвуча?

— Отлично! — окуражи го Джоуел.

Джоуел участваше в защитата на Мая далеч по-въодушевено след ареста й. Естествено това бе в замяна на земетръсните промени, настъпили в неговата гледна точка за заобикалящия го свят. Преди убийството на Дилън Воглър, никога не бе имал основание да смята, че светът не е честно и справедливо място. Винаги бе разполагал с достатъчно пари и добро социално положение, за да не обръща внимание на малките досадни главоболия, с които повечето хора се сблъскваха постоянно — сметки за домакинството, спорове за пари, работно време или неприятни задачи. Ако искаше да излезе на вечеря, наемаше бавачка и не се интересуваше от размера на сметката. Ако двамата с Мая се почувстваха уморени или отегчени, отиваха да прекарат вечер или две в Напа или Кармел, за да възстановят равновесието си. Техните приятели, в една или друга степен, бяха точно като тях. Останалите хора, с които контактуваше, се държаха учтиво, поне лично с него. Вероятно никога не му се е налагало да вземе заем или да завърже контакти, без да му е оказвано безпрекословно доверие.

Сега всичко това не изведнъж, направо светкавично, бе приключило. Имотите, срещу които бе взел заеми, за да финансира в други имоти и различни предприятия, вече не бяха така солидни и обезпечени. Социалният му живот, при съпруга, хвърлена в градския затвор, по същество се изпари. Бе останал изумен колко из основи се променя животът, когато си обвинен или си извършил нещо нередно. Първоначално се бе придържал към убеждението, че цялата тази ситуация е просто следствие на допусната грешка и ако открие правилният човек, с когото да поговори и да му обясни всичко, тя ще изчезне. А той и Мая ще се върнат към истинския си живот.

Сега най-накрая бе осъзнал, че това няма да се случи. Той и неговата съпруга по някакъв начин „бяха част от криминалната правораздавателна система“, а това означаваше, че безпрекословното доверие се бе изпарило. Никой от тази система не бе склонен да повярва на нито една негова дума. Обясненията му се изкривяваха и изопачаваха, а хората бяха започнали да го смятат, ако не за престъпник, то поне за човек със съмнителна репутация. А щом веднъж го възприемеха за такъв, вече нищо не можеше да се промени.

Сега продължи да хвали Харди:

— Хареса ми начина, по които изложи конспирацията, стъкмена от тези хора!

— Аз също съм доволен — съгласи се Харди. — Не можах да повярвам, че Браун я допусна, но ако тя продължава в същия дух, съм дяволски сигурен, че аз ще продължа в тази насока!

— Моето притеснение е — намеси се Харлан Фиск, — че ситуацията около Глас доста ще се нажежи.

— Нека — отсече Кати Уест. — Появяването ни тук с Харлан би трябвало да изиграе своята роля. Приветствам го. Между другото, Диз, ти току-що обяви началото на открита война, което мен ме устройва чудесно. Джери Глас не разполага с нищо срещу нас. Ще разрешим това в съда, но междувременно ще се борим тук, където можем да помогнем на Мая по възможно най-добрия начин.

— Много е хубаво, че и двамата дойдохте днес тук — отбеляза Харди. — Това бе наистина добра идея, Кати. Нека им покажем, че не се страхуваме, крием и заговорничим в някоя тъмна стаичка. Смятам, че наистина бяха шокирани.

Кметицата кимна в знак на съгласие.

— Това бе моето намерение.

— Възнамеряваш ли да идваш всеки ден? — попита Харди.

Това предизвика усмивка.

— Когато мога, вероятно ще идвам, ако това има някаква стратегическа стойност за теб. Но нека да решаваме ден за ден, все пак все още трябва да управлявам цял град.

— Аз ще бъда тук през повечето дни — отбеляза Фиск. — Да подкрепям сестричката си.

— Така, каква е следващата стъпка? — поинтересува се Джоуел.

— Свидетели — отвърна Харди. — Ще продължим с тях.

Ако Пол Стайър бе изтърпял няколко удара от встъпителното слово на Харди или бе изпитал някаква стаена обида от съдия Браун, това по никакъв начин не пролича, когато застана в центъра на съдебната зала и произнесе:

— Обвинението призовава старши полицаи Ленърд Фаро.

Началникът на отдел „Разследване на местопрестъпление“ се изправи от втората редица в залата, премина през преградата и зае свидетелското място. Както винаги бе модерно облечен — спретнати кафяви панталони, розова риза, дискретно лъскаво светлокафяво спортно сако. Създаваше доста добро стилно впечатление за разлика от повечето полицаи. С щръкналата си нагоре прическа, златните си обеци и добре оформената си козя брадичка, той би могъл да мине за току-що дипломирал се студент или моден дизайнер. Въпреки това опитността му и лекотата, с която свидетелстваше, бързо оправдаха гласуваното му доверие, веднага щом Стайър започна да го представя, че е полицейски служител от четиринайсет години, от осем назначен в отдел „Местопрестъпление“, а през последните шест е негов началник.

— Старши полицай, каква е вашата роля на местопрестъплението?

— Моят екип от трима специалисти и аз претърсваме определена площ за веществени доказателства, които могат да бъдат свързани с извършеното престъпление. Събираме доказателства, въобще всичко, което предизвика нашия интерес. Също така правим снимки на жертвата и на местопрестъплението, като се опитваме да архивираме цялата сцена, точно по начина, по който сме я намерили.

Макар да бе необичайно, тъй като обикновено процесите за убийство започваха със съдебномедицинските доказателства, Харди си помисли, че решението на Стайър да призове като първи свидетел Фаро, бе доста добър стратегически ход. Той щеше да изложи още от самото начало уликите от местопрестъплението, оборвайки изложената във встъпително слово на Харди теория, че има малко или почти никакви веществени доказателства, които да свържат Мая с убийството. Също така даваше за първи път възможност да се покажат снимките на жертвите пред съдебните заседатели. Така те се превръщаха в реални човешки същества, които са били убити.

— Старши полицай, присъствахте ли на сцената на убийството на Дилън Воглър?

— Да, сър.

— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели как процедирате?

— Разбира се.

Съвършеният свидетел Фаро кимна, настани се по-удобно на свидетелския стол, обръщайки се леко с лице към заседателите.

— Пристигнах няколко минути преди осем часа сутринта с още трима специалисти по разследване на местопрестъплението.

— Бихте ли описали как изглеждаше местопрестъплението, когато пристигнахте?

— Бе приятна съботна сутрин. Патрулиращият полицай от местния полицейски район вече бе заградил района с жълта лента. Техният лейтенант, Бил Банкс, също се намираше на местопрестъплението.

— Полицаите бяха ли предприели съответните мерки за съхраняване на сцената на местопрестъплението, така че вие да започнете вашето разследване?

— Да.

— Моля, опишете, как намерихте тялото на жертвата.

— Тялото на господин Воглър лежеше на земята, в павирана алея откъм задната страна на заведението, на което е бил управител. Имаше следа от огнестрелна рана в гърдите.

— Обвинението показва снимки от номер едно до номер шест. Бихте ли потвърдили, че това са фотографиите, които показват точно разположението на тялото на господин Воглър в алеята, когато за първи път го видяхте?

— Да, точно така.

— След като местопрестъплението бе заснето, вие ли проведохте претърсване на алеята за намиране на доказателства, които могат да бъдат свързани с извършеното убийство?

— Да, аз го проведох.

Харди бе много добре запознат с процедурата. Четиримата специалисти претърсват алеята, но ако един от другите трима намери на местопрестъплението каквото и да било, не бива да го докосва, а да повика Фаро, който прави снимките и прибира доказателството. По този начин свидетелства, че е намерил всяко едно отделно доказателство, без да има необходимостта да се призовават и другите трима в съда.

— Между останалите отпадъци намерих една четирийсеткалиброва месингова гилза и четирийсеткалиброво полуавтоматично огнестрелно оръжие, марка „Глок“.

Стайър премина през обичайния процес на удостоверяване на автентичност и предоставяне на снимки на всеки един предмет, който е намерен на местопрестъплението. След това се върна на масата и взе две пластмасови пликчета, в които се съхраняваха някакви неща. Поиска да бъдат отбелязани като веществени доказателства на обвинението и ги показа на Фаро.

— Така, старши полицай, разпознавате ли тези предмети?

— Да, разпознавам ги.

— Моля ви, кажете на журито какво представляват.

Това позволи на Фаро да разкаже за трети път относно намирането на пистолета на алеята, ако случайно някой от съдебните заседатели е толкова глупав, че не е успял да чуе или разбере предните пъти. Какъвто и да бе Стайър, не можеше да се отрече, че е професионален и методичен. Премина отново през цялата процедура, карайки Фаро да опише къде и как е намерил куршума в мазилката на стената. Снимката с дупката от куршума и самата проекция също се заведоха към доказателствения материал.

През следващите двайсет минути обсъдиха всички неща, които Фаро не е открил в алеята, макар да ги бе търсил. Нямаше други гилзи, друго огнестрелно оръжие, нямаше други следи от стрелба върху нито една стена или повърхност. Никакви кървави следи или пръстови отпечатъци. Дори описа съдържанието на торба с боклук — макар да не бе от значение за следствието, — която са опаковали, а по-късно претърсили в лабораторията. В нея са намерили кутийки от кола, угарки от цигари и съвсем очаквано около дузина кафени чаши.

След като приключи с местопрестъплението, Стайър премина към работата, която Фаро бе свършил в лабораторията. Както добре действаше на сцената на местопрестъплението, така носеше и втора диня под мишницата си. Фаро бе и следовател по огнестрелни оръжия към лабораторията. Стайър наблегна на неговото допълнително обучение и опит, които го квалифицираха като експерт, и го проведе през процеса на съпоставяне на куршума от стената с намерения пистолет. Според показанията му тестовото стреляне от оръжието съвпадаше с балистичната експертиза и куршумът бе признат като доказателство.

Както Харди предполагаше, Фаро отбеляза, че макар куршумите да изглеждаха сходни по общите си характеристики и вероятно да бяха изстреляни от един вид пистолет, имаше несъответстващи детайли по открития куршум, за да се каже с абсолютна сигурност, че е изстрелян от пистолета, намерен в алеята.

Стайър знаеше, че това е най-слабата страна от показанията и се опита да я обясни:

— Моля, кажете на съдебните заседатели какви тестове проведохте върху намерената гилза и какви резултати установихте?

— Месинговата гилза е част от целия патрон, използван от четирийсеткалибров „Глок“. Белезите в основата на гилзата — причинени от механизма на стрелба с оръжието — са в съответствие с останалите белези, които можем да възпроизведем върху друга гилза от куршум, изстрелян със същото оръжие.

— Това означава ли, че гилзата задължително е изстреляна от оръжието, намерено в алеята?

— Не. Както и куршумът, който е дошъл от четирийсеткалибров пистолет „Гпок“. Не мога да кажа със сигурност дали е изстрелян от същия четирийсеткалибров пистолет „Глок“.

— Разбира се, старши полицай, вие не сте намерили други куршуми или гилзи в тази алея, нали така?

— Да, така е.

Харди знаеше, че това бе стандартен и следователно предизвикващ възражения въпрос, но това възражение само щеше да привлече още повече внимание към нещо, върху което той се надяваше съдебните заседатели да не се фокусират. Затова пропусна тази възможност.

— Старши полицай, съществува ли база данни, до която специалистите по огнестрелни оръжия да имат достъп, за да определят кой е собственикът на дадено огнестрелно оръжие?

Харди съзнаваше, че това е ненужно доукрасяване. Всеки полицай можеше да използва тази база данни. Дори и един чиновник имаше достъп до тях. Въпросът на Стайър искаше да внуши, че това е някаква потайна база данни и за да можеш да я погледнеш, трябва да си член на специален клуб. Но Харди нямаше какво да направи. Отново трябваше да зарови глава в пясъка, защото Стайър бе добър в работата си.

— Да, има база данни. Пистолетът има сериен номер и аз мога да го проверя.

— Сериен номер? Имате предвид, че за пистолета е било издадено разрешително на конкретен човек?

— Да.

— И кой е този човек, старши полицай?

— Обвиняемата Мая Таунсхенд.

Вълна от възбуда се понесе из залата. Стайър направи моментна пауза, за да се възползва от предизвикания драматичен ефект, докато в залата отново не се възцари тишина.

Харди си даваше сметка, че това е слабо място. Положението щеше да се влоши, когато специалистът по пръстови отпечатъци обясни на съдебните заседатели, че отпечатъците от пръстите на Мая се намират върху пълнителя, в който са се съхранявали патроните на оръжието, намерено на алеята. Най-доброто, на което Харди можеше да се надява от този специалист, бе обсъждането на неидентифицирани частични отпечатъци върху употребената гилза.

Харди разполагаше със скъпоценно откритие, а именно, че отпечатъкът върху пълнителя би могъл да бъде оставен от всеки, който някога е докосвал патрона — човек, работил на мястото, където е бил произведен, или обслужвал в магазина, където е бил продаден.

Стайър се възползва от възможността да хвърли бързи погледи към съдебните заседатели, за да ги приобщи към твърденията на свидетеля.

— Благодаря ви, старши полицай.

След това успя да изненада Харди. Леко се обърна към него и произнесе:

— Свидетелят е ваш, господин Харди.

Изненадата у Харди бе предизвикана от факта, че очакваше Фаро да остане на мястото си и да свидетелства относно местопрестъплението на убийството на Пресли, но очевидно Стайър имаше наум алтернативна стратегия за тази част от обвинителното дело. А сега Харди трябваше да свърши малко работа. Стисна ръката на клиентката си и се изправи, демонстрирайки увереност.

— Старши полицай Фаро — започна той, — в свидетелските ви показания днес, когато обяснявахте за оръжието, с което е извършено убийството, четирийсеткалибров Глок, за месинговата гилза и за куршума, открит на местопрестъплението на убийството на господин Воглър, вие употребихте думите „съвпадащ с“ няколко пъти, нали така?

— Да, мисля, че е така.

— Бихте ли споделили със съдебните заседатели какво точно имате предвид с тази фраза?

След момент на колебание, Фаро въздъхна.

— Не съм сигурен, че знам по-подходяща. Стреляхме няколко пъти с пистолета в лабораторията и сравнихме вдлъбнатините, оставени върху гилзите от ударника на пистолета, намерен в алеята. Белезите бяха видимо неразличими един от друг.

— Видимо неразличими?

— Да.

— Можете ли да твърдите, че тази гилза е дошла от пистолета?

— Не, не мога.

— Защото вашите видимо неразличими резки всъщност са били толкова малки, че на тази база не е било възможно да бъде направено сравнение? Прав ли съм?

— Да.

— Да отбележим, старши полицай, нали във вашето име фигурират буквите А и Р?

Стайър възкликна иззад гърба му:

— Възразявам! Няма връзка!

Браун си позволи любопитството й да вземе връх над неприязънта й към Харди.

— Отхвърля се!

— Да, фигурират. Ф, А, Р, О.

— Старши полицай, та те фигурират и в моето име — Х, А, Р, Д, И. Това означава ли, че носим едно и също име?

— Възразявам! Спорен въпрос!

— Приема се. Продължете, господин Харди.

По този начин Браун му напомни, че ще отсъжда в негова полза по-често, отколкото би й се искало, но че неговата каишка вече ще е много къса и доста стегната.

— Старши полицай, колко броя четирийсеткалиброви „Глок“-а има в света?

— Възразявам! Това са спекулации!

— Отхвърля се, господин Стайър. Вие сам определихте старши полицай Фаро като специалист по огнестрелни оръжия.

Харди впери самомнителен поглед във Фаро, момент преди да заключи:

— С други думи, старши полицай Фаро, вие не бихте могли да кажете твърдо на тези съдебни заседатели, че тази гилза е изстреляна от този пистолет?

— Не, не мога.

— Всъщност нали има хиляди други четирийсеткалиброви пистолета „Глок“, от които би могла да е изстреляна тази гилза?

— Да, така е.

— Благодаря ви, старши полицай — Харди запази безпристрастно изражение, но стисна ръце в мълчалива наслада. — Сега, относно самия четирийсеткалибров куршум, който вие идентифицирахте като куршума, с който е бил убит господин Воглър. Отново използвахте думата „съвпадащ с“. Старши полицай, вие проведохте ли балистичен тест върху този куршум?

— Да, проведохме.

— Окончателни ли са балистичните тестове?

— Общо взето, да, биха могли да бъдат.

— Защо биха могли да не бъдат окончателни?

— Ами когато куршумът е деформиран или повреден.

— Куршумът беше ли деформиран или повреден?

— Не, не прекалено много. Бе забит в гипсова мазилка и дърво, но беше наред.

— Тогава вашите балистични тестове окончателни пи са?

Фаро хвърли кратък, неспокоен поглед към Стайър и поклати глава в знак на отрицание.

— Не.

Изражението на Харди бе леко изненадано.

— Не? Защо не?

— Защото, също както при гилзата, на отделния куршум му липсваше задоволителен микроскопичен детайл, за да се допусне окончателно съвпадение — изглежда Фаро се чувстваше задължен да защити невъзможността си да даде по-категорично доказателство. — Точно този тип пистолети имат уникална шестоъгълна спирала от улеи във вътрешната страна на цевта, която не оставя задължително следи при прецизно балистично съпоставяне.

— Нека отново ви попитам. Възможно пи е куршумът, с които разполагаме, да не е изстрелян от пистолета, притежаван от Мая Таунсхенд?

Този път, макар въпросът да бе предшестващ и Фаро очевидно да ненавиждаше стъпката, която трябваше да предприеме, не се забави с даването на отговора.

— Да.

След кратка пауза, Харди продължи:

— Старши полицай, вие и вашият екип бяхте ли повикани на местопрестъплението, на което бе извършено убийството на господин Левън Пресли?

— Да, бяхме повикани.

Объркано намръщване.

— Ами, старши полицай, вярно ли е или не, че вие не сте открили и най-малкото доказателство в дома на господин Пресли, което да посочи, че Мая Таунсхенд някога се е намирала в дома му, още по-малко да е убивала някого там?

Както и очакваше, Стайър вече бе скочил на крака.

— Протестирам, Ваша чест! Далеч от целта на непосредствения разпит! Ще стигнем до убийството на Левън Пресли в по-следващ етап от процеса!

— Приема се.

На Харди не му пукаше. Знаеше, че е в играта поне за това убийство, че е успял да покаже и защити своята гледна точка пред съдебните заседатели. Обърна се отново към свидетеля.

— Нямам повече въпроси.

23.

Вратата на затворническата стая за посещения се залюля, отвори се и Харди се изправи, докато Мая влизаше. Той изчака търпеливо жената от охраната да му поиска разрешение и след това тя откопча белезниците на Мая с нежност, която той помисли за сърцераздирателна. Мая вече бе доказала, че е много по-твърда, отколкото изглежда, но Харди отдавна бе открил, че малките лични обиди са това, което смачква духа на хората зад решетките. Жената от охраната обаче беше внимателна, дори толкова внимателна, че докосна Мая по ръката и й кимна окуражително, преди да остави адвокат и клиент сами в малкото остъклено затворено помещение.

— Мразя това място, знаеш ли? — рече Мая, докато се настаняваха на металните си столове. — По-зле е даже от килията.

— И аз не мога да твърдя, че ми е от любимите.

Харди бързо разгледа обстановката. Беше идвал тук много пъти и малката полукръгла стая му бе добре позната. Преди известно време, не толкова отдавна, стаята, в която се намираха, беше „новият“ затвор и лъснатите бетонови подове и стъклени стени му изглеждаха сякаш придаваха определено чувство за пространство и светлина вътре в помещенията, които първоначално изглеждаха много по-малко депресиращи от предишните правоъгълни малки стаи, в които адвокатите идваха на посещения в стария затвор.

През годините обаче прозрачната топлина на тази стая също бе изчезнала по някакъв начин, може би заради душевния товар от всекидневната и употреба. Сега беше просто поредната стара стая, някак дори по-студена заради скромността, стерилността си и жестоката илюзия за пространство през стъклото.

— Може би трябва да ти вмъкна няколко килима и растения — предложи той. — Мога да ги донеса в куфарчето си по всяко време. Ще освежат мястото веднага, обзалагам се.

Неспособна да изимитира дори намек за несериозност, Мая простичко отвърна:

— Не съм сигурна, че ще помогне.

— Да, предполагам, че няма. — Харди се стараеше да поддържа висок дух и приятелски разговор, тъй като не виждаше причина да добавя допълнителна болка към тази на клиентите си, но понякога просто нямаше начин за това. — Джоуел отбивал ли се е?

Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си.

— Но навън, в обичайното място за посещения.

Ставаше дума за дългата стая за приятели и роднини, друга категория хора, различна от адвокатите, и доста подобна на онези, които дават по филмите — с дълга редица столове за посетители от едната страна на прозорци от плексиглас с вградени в тях високоговорители, правейки по този начин всеки истински личен контакт невъзможен.

— Нищо не се случва там. Той идва просто, защото има чувството, че така трябва.

— Идва — възрази Харди, — защото те обича.

— Добре — Мая очевидно не искаше да разговаря за това. Наклони глава и сведе поглед. След това попита с пресилен интерес: — Е, как се справихме днес?

— Щях да те питам същото.

— Не мога да повярвам, че продължават с това.

— Знам. И аз си го мислех.

— Особено с Левън. Нямат абсолютно нищо, нали?

— Твоето присъствие. Предполагам смятат, че това е всичко, от което ще се нуждаят, щом те натопят за Дилън.

Мая поседя неподвижно известно време, с ръце в скута.

— Продължавам да си мисля какво щеше да е, ако просто не беше носил тревата със себе си.

— Вероятно биха открили скривалището в дома му така или иначе, както и градината, и файловете също.

— Но ако не беше продавал тревата от заведението…

— Не можем да продължаваме да мислим какво би било „ако“, Мая. Продавал е.

— Прав си, така е. — Тя направи пауза. — Ами идването на Кати и Харлан днес? Помогна ли ни?

— Така смятам, въпреки че ми се иска да се беше посъветвала с мен първо.

Още едно мълчание.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Каквото поискаш.

— Другия човек, за който каза, че го е извършил. Някой търси ли го?

— Е, ченгетата — не. Това е сигурно.

— Ами ние?

— Ами ние какво?

— Търсим ли го.

— Или нея. Не забравяй, че може да е тя.

— Не, не бих го забравила. Но сериозно.

Този гамбит или предположение, или каквото и да беше, бе донякъде трогателен, но Харди задържа емоционалния си гард вдигнат. Въпреки че технически не беше от значение какво мислеше той за вината на Мая или съответно за липсата на такава, тя можеше и да смята, че би го стимулирало по някакъв начин на процеса, ако вярваше, че е невинна. И този въпрос очевидно предполагаше нейното предположение за друг убиец, без да й се налага директно да лъже адвоката си, като каже, че не го е извършила тя.

Проблемът беше, че той знаеше, че е извършила нещо. Нещо дяволски сериозно, за което Мая очевидно носеше огромен товар вина. И също така знаеше, или си мислеше, че знае, за какво е била изнудвана — нещо, свързано с обира или дори нещо още по-лошо, което бе направила с Дилън и Левън. Така че освен ако не беше убийство при тези обстоятелства…

„Момент“, каза си той. Точно така се тръгва по пътя на лудостта. Но след това си помисли: „Защо не?“ Бяха стигнали дотук. И попита:

— Мая, да или не, беше ли въвлечена в обира, който вкара Дилън и Левън в затвора?

Тя изправи гръб.

— Никой не може да докаже, че съм.

— Не това те попитах.

Мая се поколеба.

— Не. — Един удар на сърцето. — Не и този път.

— Значи точно затова беше изнудването?

Тя не отговори, обърна лице и се загледа в стената.

— Попитах — продължи Харди, — защото трябва да знаеш, че освен ако не си извършила убийство или друго ужасно престъпление по време на обирите, не могат да те обвинят в нищо. В нищо друго, тъй като е изтекъл срокът на давност.

Очите й отново се спряха върху него. Сълзи проблясваха в очите й.

— Защо си толкова сигурен, че са ме изнудвали?

— Например, защото това има най-много смисъл. Участвала си с тях в обири, докато си била в университета. Нали?

Най-сетне раменете й помръднаха с около сантиметър.

— Вече ти казах. Правила съм някои лоши неща.

— Достатъчно лоши, за да заслужиш живот в затвора ли, Мая? Достатъчно лоши, че никога повече да не живееш с децата или съпруга си?

Тя се вторачи през него.

— Искаш ли да ми кажеш какво си направила? Просто го направи. Поверително е. Никои друг никога няма да разбере.

— Не ме тормози. — Думите й прозвучаха спокойно.

— Не те тормозя. Само казвам, че можеш да ми кажеш всичко, което си направила.

— За какво? За да направиш нещо различно? Не мисля така. Мисля, че ще направиш абсолютно същите неща, ще използваш същите аргументи в съда, в каквото и да вярваш, че съм извършила наистина, нали така?

Вече ядосан, Харди не и отговори.

И след това, изведнъж, Мая му съобщи:

— Това, което изглежда не разбираш, е, че ме наказват — рече тя.

— За какво? Кой те наказва?

— Господ.

— Господ. — Харди почувства как гневът му започва да се топи, отмит от вълна съжаление към тази бедна жена. — Господ те наказва? Защо?

— По същата причина, поради която наказва всички.

— Заради това, което са извършили?

Тя седеше мълчаливо с лице към неговото.

— Мая?

— Ако е непростимо, да.

— Мислех, че неговата милост е безгранична.

Младата жена отговори тихичко:

— Не. Не за всичко.

— Не? Какво не би простил?

— Ако например нараниш нещо истински невинно… — Внезапно тя се сви и замлъкна.

— Какво имаш предвид?

— Нищо. Не трябваше да казвам нищо.

Харди се приближи напред със стола си.

— Мая — каза, — да не би да говориш за нещо, което се е случило с теб, Дилън и Левън?

Приглушеният лаещ смях дори не наруши строгата линията на устните й.

— Ако дори можеш да ме попиташ това — отвърна тя, — очевидно нямаш ни най-малка представа какво значи „невинно“.

— Ами кажи ми.

— Като неродено. Такъв тип „невинно“. Какво ще кажеш за това?

Този отговор припомни на Харди разговора му с Хънт за това дали изнудването няма нещо общо с аборт в миналото й, затова я попита направо:

— Това ли е?

Но Мая решително поклати глава за „не“.

— Никога не бих го направила. Абсолютно никога. Но вече казах твърде много. Идеята ми е, че каквото и да се случи, каквото и Господ да реши, че трябва да стане, си го заслужавам. Спокойна съм. Помирила съм се с тази мисъл.

— Е, аз не съм.

Тя леко повдигна рамене.

— Съжалявам. — Посочи с ръка наоколо. — За всичко това.

— Аз също.

— Но… можем ли да се върнем към онова, което питах преди?

— Коя част по-точно?

— Търсенето на човека, който го е извършил?

Внезапна, черна, пулсираща болка дойде и се настани в пространството зад лявото око на Харди. Той вдигна ръка и разтри слепоочието си. Накъде биеше тази жена? Харди можеше да се сети за няколко начина, по които да изтълкува казаното от Мая тук този следобед като вид самопризнание. А сега го караше да търси истинския убиец.

Който, както предполагаше, много вероятно изобщо не съществуваше.

Той погледна към измъченото лице на клиентката си и се позабавлява с бързата мисъл, че тя би могла да е официално невменяема. Трябва ли да наеме психиатър и да и направят няколко теста? Ще бъде ли небрежен, ако не го направи?

Първият ден от процеса вече беше прекалено дълъг, прекалено стресиращ. На Харди му се струваше, че води непрестанна битка от рано сутринта.

И сега това.

Той разтри челото си.

— Мая — рече, — казваш ли ми направо и открито, че ти не си убила тези двама души?

Погледна го с широко отворени очи и примигна, отново ги отвори и за негово изумление избухна в истински, кратък смях.

— Разбира се, че не.

Двусмислено, както винаги. Разбира се, че не, не му казваше това направо и открито. Или, напротив, разбира се, че не тя бе убила Дилън и Левън. След което Мая добави съвсем сериозно:

— Как можа дори да кажеш подобно нещо?

Харди напусна затвора разтреперан и объркан. Когато отиваше да посети Мая, февруарското залязващо слънце напомняше на блед жълтък, които разпръсва светлината си над града. Когато си тръгваше и главата все още го болеше, навън бе паднала нощ и това допринесе съвсем за дезориентацията му. Кварталът около Съдебната палата изглеждаше по-безлюден от обичайно, но празнотата сякаш се задълбочаваше. Студен и силен вятър размяташе мръсотия и изхвърлените в канавките опаковки от заведения за бързо хранене. Харди трябваше да извърви няколко пресечки, за да се добере до мястото, на което бе паркирал автомобила си, но когато стигна до „Бекети“ — традиционно и успокояващо местенце, където предлагаха италианска храна на Шеста и Бренън, се замисли дали да не влезе вътре за коктейл или два — макар да знаеше, че това е лоша идея, когато си в първите дни на процес за убийство.

Разумът надделя.

Но той сви наляво, измина стотина метра надолу по улицата, почука на лилава врата, разположена в сив склад с гипсова мазилка, и почака около десет секунди пред шпионката, докато вратата се отвори и пред него застана Уайът Хънт.

— Бонбон или номер — каза Харди.

Хънт му отвърна почти веднага:

— Надявам се, че харесваш от малките желирани. Само това ми остана.

Той отвори вратата и отстъпи назад. Носеше черни шорти за тичане с логото на Найк и обувки за тенис, както и суичър на „Воините“, а кожата му блестеше, сякаш досега бе тренирал. Определено живееше на много удобно място за спортуване.

Бе превърнал един ужасно стар склад за цветя в неповторима околна среда. Таванът навярно бе поне двайсет стъпки висок. Бе разделил задната му част на местата, които му бяха необходими за живеене — спалня, баня, кабинет/библиотека и кухня. Което оставяше огромно празно пространство, вероятно шейсет, седемдесет или деветдесет стъпки отпред в склада. Харди бе идвал тук няколко пъти и преди, но всеки път оставаше изумен от факта, че Хънт паркираше своя мини купър в дома си, точно до гаражната врата, която се намираше в същата стена като вратата на жилището. Другата уникална особеност беше истинският баскетболен кош, който Хънт бе купил от „Воините“ последния път, когато бяха подновявали нещата си, за високопарната цена от четири хиляди долара.

В пространството между игрището и стаите от другата му страна той бе наредил върху стойки няколко китари, акустични и електрически. Усилватели, говорители, стерео уредба. Имаше също така и бюро до стената с два компютъра, на чиито екрани светеха два плажни скрийнсейвъра.

Но Харди още не бе влязъл навътре в склада, когато чу гласа на Хънт:

— Според мен можеш вече да излезеш. Май няма смисъл да се преструваме.

Джина Роук — боса, с мокра коса, шорти за тичане и синя фланелка — се появи някъде от задните стаи, вдигнала ръка за поздрав и с мила усмивка на на лицето си.

— Йо.

— Йо и на теб — отвърна Харди. — Не исках да ви прекъсвам. Ако сега моментът не е удобен…

— Преди половин час — заяви Джина, без да увърта — нямаше да е удобно. Сега моментът е точен.

— Все още мога да те почерпя с онези бонбони, ако искаш — намеси се и Хънт, — но мисля, че на мен вече ми е време за бира, ако предпочиташ да отидем в тази насока.

— Е, щом толкова настояваш — примири се Харди.

— Започвам да си мисля, че тя може наистина да е луда.

Харди, с бира в ръка, седеше на един от онези фотьойли със специална поставка за краката в кабинета — имаше много книги и списания, компактдискове и дивиди-та, наредени на белите лавици и телевизор с огромен плосък екран.

— Сега иска да тръгнем да търсим убиеца.

— Ние? — попита Хънт. — С нашия огромен екип по разследванията и неограничените ни ресурси?

— И аз нещо такова й казах — отвърна Харди.

Джина, която седеше до Хънт, се обади:

— Мислех, че е фактически виновна.

— Тя не ти ли каза, че го е извършила? — попита Хънт. — Мисля, че чух нещо подобно.

— Не с толкова много думи, но никога не го е отричала и през цялото време се държи все едно вече е осъдена сякаш го заслужава. Не е точно открито признание, но… — Харди отпи от бирата си.

— Както и да е, днес обаче ми каза, че не участвала и в обира с Левън и Дилън. Помислих си, че може да е било друг.

— Друг обир? — попита Джина. — Различен?

— Отново е двусмислено, но явно.

— Ами тогава — продължи тя, — за какво може да са я изнудвали?

— Попитах я и това. Заяви, че Господ я наказвал.

Това се стори на Хънт забавно.

— Не само нея — рече.

Харди кимна.

— На мен ли го казваш. След това пък изтърси — не можела да повярва как така съм могъл да си помисля, че го е извършила. Искам да кажа, ето ни, вече почти половин година се занимаваме с това и изведнъж не само че вече не знаем за какво е била изнудвана, то изобщо не се оказа онова, което мислехме, че е, ами сега иска и да открием кой е очистил онези двамата.

— Опитва се да те разиграва — заключи Джина.

— И аз така си помислих. Може би все още го мисля. Не знам. Но какво печели тя, ако е така? Какво? Доказва, че съм наивен? И какво от това? Какво й помага на нея?

Хънт прочисти гърлото си:

— Това може и да е очевидният отговора, а и аз не съм адвокат, разбира се, и може би не виждам нюансите като вас двамата, но ако той или тя съществува и откриете кой е, това не я ли отървава?

Харди седеше напред в стола си с лакти на коленете и увиснали рамене.

— С други думи — каза той, — ами ако не ме разиграва?

Хънт сви рамене.

— Трябва да го обмислим.

— Добре — рече Джина. — Но защо това излиза наяве точно сега?

— Не ми ли каза, че Диз го е споменал в съда днес? Другият човек. Може би е било първия път, когато тя се е замислила за този вариант като нещо, което можем наистина да направим.

— Да, обаче ето какво, Уайът — отвърна Харди, — нали знаеш за целия проблем с доказателствата, който имаме? Същото важи и ако има друг заподозрян, дори и виновен, който се крие в храстите. Това, което най-много мразя в цялата работа, защото е вярно, е, че Мая има не един, ами даже два чудесни мотива. Била е и на двете места. И, не знам дали е така, но смятам, че ако някой от нас беше изнудван в продължение на десет години, може би и на нас щеше доста да ни е писнало.

— Със сигурност — отвърна Джина. — Отдавна щях да съм ги очистила. И дори нямаше да оставя никакви доказателства.

— Това е моето момиче. — Хънт я тупна нежно по крака. — Напомни ми да унищожа онези наши тайни видеоклипове, които съм снимал досега. — След това се обърна към Харди: — Е, какво мислиш да правиш?

— Не зная. Ако сега ми казва съвсем открито, че не го е извършила, все още не съм сигурен дали точно това ми е нужно, за да я измъкна. Просто не мога да помисля, че с тези доказателства биха я осъдили, не и в този град.

— Е — добави Джина, — след като всичко останало съвпада, Диз, обичайно бих се съгласила с теб. Но ти имаш връзката Кати и Харлан…

— И за тях няма доказателство и това е…

— Самозалъгване — рече Роук. — Това е просто самозалъгване.

— Кое?

— Очевидно смяташ, че някое стандартно доказателство ще важи, дали за Мая в процеса, или за Харлан и Кати и съпруга на Мая за всички конфискувани неща. Но, както ти така красноречиво изтъкна днес в откриването си на процеса, тук не става дума за доказателства. И не говоря само за него, а за цялата процедура от начало до край. Стайър води делото, като подмолно внушава, че причината да няма доказателства е понеже Мая има приятели на високи постове, които имат властта и основанието да се отърват от тях, и познай какво? Тя затъва. А те седят там — кметицата и Харлан, — целите изтъкани от самонадеяност, но това не помага на клиентката ти. И е напълно сигурно, че не впечатлява Браун, която без съмнение и може би основателно гледа на това като на заплаха.

— Обожавам, когато се разгорещява така — обади се Хънт.

Но Харди не беше в настроение за шеги.

— Значи ти твърдиш, че…?

— Аз твърдя — отвърна Джина, — че ако имаш и най-малкият шанс на света да откриеш поне едно живо, дишащо човешко същество, което може да бъде прочутия „друг човек“, аз ще спра да намирам всички причини, които имам в момента, за да не го търся.

— Без доказателства? — попита Харди. — Дори нямам идея откъде да започна.

— Е, за това — намеси се и Хънт, — аз може и да имам една.

24.

— Няма за какво да се тревожиш — каза Уейн Тикнър на дъщеря си Джанси.

С нахапания си до кожата показалец, тя зачовърка едно засъхнало петно от кетчуп на кухненската маса. Дигиталният часовник на печката показваше, че е десет и седемнайсет.

— Лесно ти е да го кажеш, татко. Ти няма да свидетелстваш.

— Вярно е. Но те вече ти казаха всичко, за което смятат да те разпитват, нали така? Един вид, подготвиха те.

— Зная. Но какво ще стане, ако не се придържат само към това?

— Защо не?

— Може би искат и мен да обвинят за тревата. Искам да кажа, че достатъчно го споменаваха. Не съм ли живяла през цялото време от тези приходи? Не съм ли помагала с бизнеса?

— Мисля, че гарантираха да не го споменават. Не беше ли това част от сделката?

— Ами всъщност нямаше истинска сделка. По-скоро ми беше обяснено, че ако аз мога да им помогна, и те ще ми помогнат.

— Като не те забъркват в историята с наркотиците, така ли?

— Предполагам. Да. Всъщност не мога наистина да отрека, че съм знаела.

Тя се нацупи и въздъхна.

— Или адвокатът на защитата? Ами ако след като се кача там, започне да ме пита разни неща за мен и Робърт? Искам да кажа, че ако хората знаят за това, ще изглежда, че сме се събрали доста скоро след Дилън. А ако разберат, че е от преди това, още повече.

— Как някой ще разбере за това? — попита баща й.

— Не зная.

— И дори и да разберат, тогава какво?

— Тогава могат да започнат да събират парчетата и да схванат, че Дилън ме е удрял. И ето ти човек, който ме бие и на когото аз изневерявам. Виждаш ли накъде бия? Няма да изглежда никак добре.

— Да, но скъпа, слушай. Те вече знаеха това и не са обвинили нито теб, нито Робърт в нещо, нали така? Обвиниха Мая Таунсхенд. Конфискуваха й пистолета.

— Добре, но всички знаят, че Дилън тъкмо го беше взел от кафенето.

— Не смятам, че ченгетата наистина знаят това, мила. И не мисля, че аз доброволно ще им го кажа.

— Не се тревожи. Аз няма да им кажа доброволно нищо.

Внезапно, изнервена, тя се изправи, отиде до мивката, намокри една гъба за миене на чинии и я донесе обратно, за да избърше масата — засъхналият кетчуп, петна от кафе от последните няколко дни, малко разляна овесена каша.

— Просто се тревожа — рече, — това е.

— Е, нормално е да се притесняваш.

Тя застана неподвижно и стисна гъбата.

— Просто не искам да виждат колко е хубаво, че убиха Дилън. Знам, че не е редно да се говори така за мъртвите, но…

Очите на Уейн потъмняха.

— На мен можеш да ми кажеш каквото искаш за него. Знаеш това. Според мен даже трябваше да го очистят по-рано. — След това, външно поуспокоен, продължи: — Дори и след милион години няма да помислят, че ти си имала нещо общо. Освен това, ти и Робърт твърдите, че сте били тук цялата сутрин. Не си заподозряна за никого, скъпа. И не би могла да бъдеш. Затова просто дай отговорите на въпросите, на които ги знаеш, и остави останалото на мира. Как ти звучи така?

Тя се отпусна на стола си и въздъхна.

— Звучи ми като план, татко. Просто ще се опитам да си го напомням.

— Добре ще направиш — кимна Уейн, протегна ръка и я положи върху нейната на масата. — Сега, как се оправяш с парите напоследък?

Тя се усмихна леко.

— Добре. Говорих със застрахователния агент. Останах с усещането, че само чакат да осъдят Мая. Когато това стане, няма да имат никакво оправдание да не ми изплатят парите. Така че трябва да очакваме чека скоро след това.

— След като я осъдят? Само за да те изключат? Не може да е казал това.

— Горе-долу. Не че някой смята… — Тя остави думите да увиснат във въздуха. — Просто твърди, че ако имат избор, когато някой все пак бъде обвинен в убийството, работата е по-чиста.

— Човек би помислил, че когато някой друг е вече арестуван, това ще е достатъчно.

Джанси сви рамене.

— Може би не е все пак.

Измъкна ръката си изпод неговата и седна отново на стола си, като стискаше и отпускаше гъбата в другата си ръка, сякаш беше топка за намаляване на напрежението.

— Обзалагам се, че независимо от това, което ми е казал до момента, ще изчакат, докато тя бъде осъдена. В случай че тя все пак не бъде осъдена, тогава все още ще има вероятност да съм го извършила аз.

— Ти да си извършила какво?

— Сещаш се. Да съм убила Дилън.

— Не мога да повярвам, че е казал това?

— Ами… не точно, не. Но на мен така ми се струва.

Лицето на баща й помръкна. Той седна право срещу нея от другата страна на масата, със стиснати юмруци и заплашителен поглед.

— Знаеш ли името на застрахователния агент? Може би ще отида да си поговоря с него.

Но Джанси поклати глава. Баща й си бе „поговорил“ и с Дилън и това не й бе помогнало изобщо.

— Не е нужно да го правиш. Не мисля, че е лично негова идея. По-скоро политика на фирмата, това е всичко.

— Ще се изненадаш — рече Уейн. — Казват ти, че е политика на компанията и след това разбираш, че просто се опитват да се докопат до премия или точки за кексчета или нещо друго, като отказват да ти изплатят обезщетението до последния възможен момент и дори и след това.

— Не, татко, не мисля, че случаят е такъв. Той ми се видя добър човек.

— Всички смятаха и твоя Дилън за добър човек.

Тя поклати глава.

— Не е същото.

— Ами не, всъщност никога не е същото. Но се обзалагам, че мога да накарам милия човек от застрахователната ти компания да преосмисли позицията си, политиката на фирмата или каквото и да е.

— Не мисля, че… Искам да кажа, оценявам факта, че се опитваш да ми помогнеш, но не мисля, че все още ми е необходима помощ за застраховката.

Уейн пое дъх няколко пъти, отпусна юмруците си и положи ръце на масата.

— Не мислеше, че имаш нужда и за Дилън.

— Както каза, това беше различно.

— Може би не чак толкова все пак. Някой се възползва от добротата ти, мислейки си, че може да му се размине всичко, което прави. Но когато те погледна, виждам болката в очите ти, в живота ти…

— Не всичко е болка. Има и добри времена. Бен, а сега и Робърт…

— Но също така няма и обещания от Робърт.

Джанси въздъхна.

— Нека не започваме пак, татко. Малко е рано за обещания. Той все още е в медицинския. И въобще не се държи с мен така, както го правеше Дилън…

— И по-добре за него да не започва.

— Не го прави и засега това е достатъчно, нали? Моля те.

Уейн отново протегна ръка и покри тази на дъщеря си. Гласът му внезапно се бе изпълнил с емоции.

— Просто виждам през какво си минала напоследък. И ето сега има нов човек, който един вид живее с теб, а не се споменават брак или отговорности. Не го разбирам. Не разбирам защо позволяваш да бъдеш забъркана в такива ситуации.

— Този не е лош. Обещавам. — И повтори: — Обещавам, татко.

Той изпусна целия въздух от дробовете си.

— Добре, ако наистина мислиш така. И си добре с парите? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Дилън остави доста пари. Използвам тях.

— Пари от дрога.

— Вероятно.

— Знаеш ли, ако продължаваш да ги харчиш, за да живееш, а нямаш заявени приходи, данъчните могат да се усъмнят. Може би трябва да се замислиш за начин, по който да ги впишеш.

— Сигурна съм. Хайде, не се тревожи. Не харча толкова много. Не е като да съм излязла навън и да хвърлям пачки долари, за да купонясвам. Единственото, което правя, е да пазарувам с тези пари. А и данъчните няма да се заинтересуват от човек като мен. Искам да кажа, че говорим за по-малко от десет хиляди долара.

Това не беше вярно и го каза само за да успокои баща си. В действителност Дилън бе оставил близо двеста хиляди долара и ги държаха — буквално — в скривалище под няколко разхлабени дъски на едно място, до което можеше да пропълзиш под къщата. Джанси отиваше да провери дали са там всяка нощ и по няколко пъти всеки ден. И никой, дори и Робърт, не знаеше, че тези пари съществуват. Но поне едно от нещата, които каза на баща си, бе вярно — тя не се притесняваше за пари.

— Имаш толкова пари, които се валят из къщата? Имаш ли идея колко опасно може да бъде това?

Тези думи най-сетне извикаха на лицето й топла усмивка.

— Татко, трябвало е да станеш психиатър. — Тя вдигна ръката на баща си и я поднесе към устните си. — Когато дойде тук, аз бях тази, която се тревожеше за всичко. Сега всичко се струпа на теб. Така че сега аз ще ти го кажа. Няма нужда да се притесняваш. Нито за Робърт, нито за застрахователния агент, за пари или за данъчните. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Наистина обещавам.

Крейг Киурко се надигна, така че голият му гръб да се опре в горната табла на голямото му легло.

— Може би просто трябва да си сменя работата.

Тамара, която тъкмо увиваше зелен копринен халат около себе си, тъй като излизаше от банята, спря на място в мокрите си следи.

— Да видим. Мъж прави любов с невероятно красивата си и сексуално екзотична приятелка, претъркулва се и изгубен в приятните чувства след това казва, че иска да смени работата си. Приятелката е: а) смаяна, б) объркана, в) поласкана. Подсказвам ти — не е в).

— Нямах предвид, че има нещо общо с нас.

— Въпреки че, както сигурно си забелязал, работим в един и същи офис и да напуснеш работата си би означавало малко или повече да напуснеш мен.

— Не е заради теб.

Тя се престори, че се обръща и оглежда ъглите на стаята.

— Има ли някой друг тук, който пропускам и с когото ти разговаряше?

— Не.

— Добре. Хубаво, значи се разбрахме. Е, защо искаш да си сменяш работата?

— Просто мисля за тази история с Таунсхенд. До момента изложих Диз и Уайът, като излязох в списъка на Воглър и единственото, с което съм допринесъл за случая на Мая, е, че потвърдих най-ужасното доказателство, което я свързваше с Левън. Беше страшно забавно да кажа на шефа: „Да, това е тя. Точно нея видях там“. Може би ще стана ветеринар. Не, почакай, аз мразя животните.

— Ако приятелката ти наистина вярваше, че мразиш животните, щеше да започне да се среща с други мъже.

— Не би го направила.

— Бих и още как.

Тамара спря да кръстосва стаята и седна на леглото.

— Но процесът още не е свършил. Може би има шанс да направиш нещо добро.

— Приемам всякакви идеи.

— Ами, като за начало, не са сигурни, че е влизала в дома на Левън, нали? А без това, какво имат толкова?

— Имат нея, да лъже, и то ченгетата. Когато разберат каква лъжкиня е, а ми се струва, че биха могли да го направят много лесно, всичко, което каже на свидетелското място, ще бъде смятано за неистина. И, разбира се, остава въпросът: какво въобще е търсила там, по средата на деня?

— Той й се е обадил.

— И тя просто е изприпкала натам? Защо?

— Не зная. Може би някоя от вариациите за изнудването.

Тамара се смръщи леко.

— Значи когато си я видял, трябва да е било точно след като го е убила.

— Така предполагах до момента. Както сигурно и всички останали.

— Как ти се стори тя? Разстроена? Бързаше ли да се измъкне? Нещо такова?

Киурко поклати глава.

— Нямаше нищо такова, Там. Не е като да ми е позирала специално. Беше там, пред вратата, обърна се и се озовахме лице в лице за около секунда — достатъчно за мен да забележа, че е тя, но нищо повече. След това вече я нямаше.

— И си сигурен, че е била тя?

— Беше тя, Там. Призна го, не помниш ли? И откриха отпечатъците й на дръжката. Не знам за какво намекваш.

— Просто се опитвам да намеря нещо, от което ще ти стане по-добре.

След което продължи малко по-разгорещено:

— Може би се чувстваш сякаш си допринесъл за разпръскване на съмнения относно това, което се е случило. Например да си я видял да опитва дръжката или нещо такова, може би да се е опитвала да влезе, но не е могла, точно преди да се е обърнала и да си я видял как си тръгва.

— Не мисля, че ще променям показанията си сега. Видях, каквото видях. Искаш да извърша лъжесвидетелстване под клетва ли? Не мисля. Харди би искал да помогна.

— Не. Но просто това, че си бил там и си я видял точно в тази секунда… Всеки би повярвал, ако се беше оказал там минута по-рано и я бе видял да се опитва да влезе. Господин Харди може да те попита за това така или иначе.

Киурко въобще не се зарадва на тази идея. Устата му се бе свила до тънка линия.

— И тогава просто бих казал не.

— Хей, не се ядосвай на мен — отвърна тя. — Ти си този, който каза колко зле се чувства от това, че не може да й помогне. Просто казвам, че може би господин Харди може да направи нещата да изглеждат така, сякаш си я видял да не влиза. След това вече няма да имат това предположение. Не си я видял точно да излиза, нали? Искам да кажа, че просто е била там, на вратата?

Внезапно Киурко удари с длан по леглото помежду им.

— Хей! Какъв е този разпит? Какво се опитваш да намекнеш?

— Крейг! Нищо! Нищо не се опитвам да намекна. Просто си говорим. Какъв ти е проблема? Защо си толкова разстроен?

След известна борба с емоциите си за секунда, той се съвзе и въздъхна.

— Може би съм разстроен, защото съм нервен за всичко това. Като начало. Няма да променям разказа си, дори и малко, дори и да може да й помогне по този начин. Това само ми докарва проблеми. С Уайът, с Харди, с всички. Не виждам как би могла да искаш нещо такова. И така е достатъчно сложно.

— Кое е сложно?

— Да казваш какво си видял. Да се опитваш да го направиш просто. Не е толкова лесно, колкото изглежда, особено когато всички ти се нахвърлят с тези малки детайли, за които никога не си се замислял. Имам си история и ще се придържам към нея.

— Начинът, по който го казваш, звучи, сякаш си си я измислил.

— Нищо не си измислям! Господи, Там, не мога да повярвам, че ми казваш това.

— Е, аз не мога да повярвам, че си толкова докачлив. Не е такава голяма работа. Просто си говорим.

— Не, не си говорим.

Той изправи гръб, седнал в леглото и придърпа одеялата около себе си.

— И е голяма работа! Не разбираш ли?

— Не и толкова голяма, колкото я изкарваш. — Тамара се изправи и отиде до стола, където бе оставила дрехите си. Измъкна се от халата и грабна бельото си.

— Какво правиш? — попита Киурко.

— Отивам си вкъщи. Мисля, че това беше достатъчно за днес.

— Хубаво.

— Хубаво.

Вече с обути дънки, тя навлече пуловера си.

— И докато сме на темата да не сме съгласни един с друг за това и други неща, мислех, че сме решили да не пушим повече трева.

Сега Киурко скръсти ръце и заклати глава напред-назад. Умълча се, гняв и неудовлетвореност се разнесоха по чертите на лицето му.

— В случай че мислиш — продължи Тамара, — че не съм забелязала, подушила или нещо такова.

— Не съм се опитвал да го скрия.

— Не? Бърза дръпка в тоалетната на отворен прозорец? Това не е точно като да запалиш пред мен.

— Мислех, че ще се ядосаш.

— Правилно, Крейг. Ядосана на теб, че ползваш и ядосана, че не можеш да спреш.

— Не искам да спирам, Там. Казвал съм ти. Това, че ми харесва, е проблемът. И мога да спра винаги, когато поискам. А аз май не искам.

— Може би ще ти повярвам, когато видя, че започваш, поне малко. А междувременно, този проблем с параноята — не се залъгвай. Също е от тревата.

— Сега имам проблем с параноята.

— Опасенията ти за свидетелстването? Току-що се скарахме заради тях. Ехо?

— Грешиш. Просто грешиш.

— Наистина не смятам така. — Тя прекоси стаята и продължи от вратата: — Наистина, Крейг. А междувременно, просто си отивам.

В дневната на огромното си жилище, намиращо се на крайбрежната ивица, Харлан Фиск натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора точно след вечерните новини. Той и Кати действително бяха направили сензация, като се бяха появили днес в съдебната зала и медиите го бяха показали по задоволителен начин. В града не наближаваха избори, така че въпреки негативните коментари, които се подмятаха за неговата връзка с Джоуел и неговите предприемачески сделки, както и заведението на сестра му, главното правило беше, че колкото повече се появява името ти в медиите, толкова по-добър шанс имаш да бъдеш избран.

А Харлан се стремеше с всички сили единствено към това.

Все пак не можеше да не бъде разочарован от сестра си. Всъщност „разочарование“ едва ли беше най-правилната дума.

Е, каза си той, сега няма да мисля за Мая — какво би могло да бъде бъдещето й, ако я осъдят и пратят в затвора. Това не беше негова вина, а нейно деяние. Нейната неосведомена, упорита натура.

Но въпреки че мисълта избледняваше, той остави дистанционното на светлата масичка до себе си, настани масивната си фигура в стола и се замисли кога за пръв път се запозна с това, което притежаваше Дилън Воглър за сестра му. Разбира се, беше много преди Харлан да разкрие на Дизмъс Харди голите факти около убийството — заведението и марихуаната.

Само ако си бе държала устата затворена. Това беше и намерението на Харлан, когато я свърза с Харди в началото. Един добър адвокат, поне на теория, би трябвало да я удържи да не казва нищо, което дори би я доближило по някакъв начин до убийствата. Но до момента, в който Харди я пое, тя вече бе казала на полицията, че е била на църква онази сутрин и някак си страхът да не бъде хваната в лъжа я бе отвел до усложняването на вредата, като накрая призна и лъжата, и местоположението си около времето на убийството.

Което привлече вниманието им.

Стоп. Не се тревожи за това толкова, каза си. Стани. Отиди си в леглото.

Но тялото му не отговори. Седеше там с лампата за четене до себе си, ръцете му бяха кръстосани над стегнатия му корем, който тази вечер ненадейно бе вързан на възел от напрежение.

— Скъпи? — Жена му Джанет погледна в стаята. — Добре ли си? Идваш ли да си легнеш?

— След минутка.

— За какво мислиш?

— За процеса. За Мая. За цялото нещо.

Тя влезе в стаята, придърпа една табуретка и седна отгоре й. Джанет бе висока, едра и атлетична, с руса коса до раменете, обкръжаваща хубавото й здраво, типично американско лице.

— Ще говорим за това, ако искаш.

Той й се усмихна.

— Мислех, че досега ще ти е писнало вече.

— Може и така да е, но ще поговорим, ако ти го искаш.

Харлан направи пауза за момент.

— Просто се чудя как може да е толкова тъпа. Да се придържа към историята, че не е знаела кой знае какво за тревата. Имам предвид — хайде де, дори аз знаех за това, всички знаеха.

— Може би е вярвала на управителя си.

— Дилън Воглър?

— Никога не съм го срещала.

— Е, аз съм. Повече от веднъж.

Челото й се набръчка и лицето й доби разтревожен вид.

— Не мисля, че знаех за това.

Той махна с ръка.

— Първо го срещнах, когато й беше гадже за кратко в университета. След това отново, когато Мая го назначи, което беше точно след като бе излязъл от затвора. Казах й, че е грешка. И, разбира се, тя ме послуша толкова, колкото винаги, тоест никак.

— Стига, Харлан. Тя те слуша.

— Може би слуша, но не чува. Казах й за дрогата преди няколко години, казах й да го уволни. Никакъв шанс.

— Защо не?

— Мисля, че го спасяваше. Има комплекса на месията. Понеже има всичко и е такава късметлийка, трябва да помага на разни загубеняци, за да може да балансира везните или нещо подобно. Не осъзнаваше, разбира се, за хората, които я пазеха.

— Имаш предвид себе си?

— Нека само те попитам — отвърна той, — при кого са децата й в момента?

— Аз не възразявам. Те са добри деца.

— За това няма спор. Но не са наши, нали така? А ти и аз не сме се записвали някъде за три броя от малките ангелчета, нали? — Той въздъхна и продължи: — Въобще не трябва да е въвлечена във всичко това. Казах й да не ходи там. Шест сутринта? Сериозно, какъв час за среща е това изобщо? И защо нещата, свързани с нея, се превръщат в мои проблеми?

— Не знаех, че си говорил с нея. Кога беше това?

Отново, той махна с ръка на въпроса й.

— Предишната вечер. Обади се да ме пита какво бих направил аз. Казах й да му се обади и да разбере какво е толкова спешно, но тя отново, естествено… — Той обърна длан към жена си, което значеше, че сестра му е пренебрегнала предложението му. Изпусна дълга въздишка, клатейки глава. — И тогава стана и онова нещо с Левън.

— Другата жертва?

Харлан кимна.

— Левън Пресли. Който всъщност не беше лош тип.

— И него ли си познавал?

Той изимитира кратка усмивка.

— Ей, аз съм политик. Познавам всички.

— И какво е онова нещо с Левън?

— Той излиза от затвора и отива при малката ми сестричка да му помогне, тъй като е помогнала на Дилън, когато той е излязъл. И ако досега не си се досетила, тези двамата — Дилън и Левън — все още поддържат връзка. И така, аз познавам разни хора, нали? Това ми е работата. Та по онова време го свързах с Джон Франкона да го назначи на някаква длъжност в Американската школа за театър и изящни изкуства и се получи доста добре, докато… е, до миналата есен.

— Добре.

— Добре. Значи идеята ми беше, че мисля за тези неща в момента и малко се изнервям заради тях, защото Джон Франкона умря преди две години, така че никой в целият свят, освен теб и сестра ми, не знае за каквато и да било връзка между мен и Левън Пресли и съвсем мъничко се притеснявам, че заедно с тези конфискувани неща, с които всички се борим, някой все пак ще изрови този факт и ще ми го развее в лицето. И не ме разбирай погрешно, обожавам публичността и всичко, но си мисля, че този път това може малко да ми навреди.

— Е — Джанет протегна ръце и ги сложи на коленете на съпруга си, — никой няма да те обвини, че си помогнал на горкия човек преди толкова много години.

— Никой няма да разбере, Джанет. Никой не бива да узнава, че въобще съм срещал, камо ли да познавам този човек.

Той въздъхна дълбоко.

— Имам предвид, продължавам да си повтарям, че Мая сама се забърка в тази ситуация. Нямам избор. Трябва да я оставя сама да се измъкне. Не мога да я прикривам повече, защото ако го направя, всичко, което имаме в момента, ще бъде изложено на риск.

— Стига, скъпи. Мисля, че това беше малко преувеличено.

Харлан задъвка вътрешната страна на бузата си и стана от стола.

— Всъщност не — рече, — изобщо не е.

25.

Първият свидетел на Пол Стайър на следващата сутрин бе древният медицински експерт на Сан Франциско, доктор Джон Страут. Добрият доктор бе неизменна фигура в и около Съдебната палата за последните близо четирийсет години и се бе явявал в съда поне хиляда пъти, може би и повече. Висок, с тънка бяла коса и определено мършав вместо приемливо слаб, той някак си бе успял да избегне задължителното пенсиониране, което трябваше да го е засегнало преди повече от половин десетилетие. Но никой всъщност не настояваше за това, тъй като през всички тези години Страут си оставаше високо ценен и уважаван човек. Гласът и маниерите му съдържаха небрежен авторитет и лека приветливост, за които южняшкият му акцент само загатваше.

Сега той седна на стола, настани се удобно и изчака спокойно, докато Стайър нагласяше дъската за снимковите доказателства с поставените на нея снимки от аутопсията върху триножника, близо до свидетелското място, където седеше Страут и откъдето журито можеше също да вижда добре. В много съдебни процеси показанията на Страут, които се отнасяха до причината и основните факти около смъртта на жертвата, оказваха голямо влияние за решаването на присъдата. Структурата на синините върху тялото на починалия можеха да бъдат особено значими. Формата на някое нараняване можеше да идентифицира или да елиминира определен предмет като този, с който е било извършено убийството. Други по-незабележими несъответствия — алкохол в кръвта, тестове за различни наркотични вещества или отрови — можеха да бъдат използвани по безброй начини, за да повдигнат съмнения или да предположат вина.

Но днес никой не очакваше никакви фойерверки от свидетелстването на Страут. Всъщност след едва стихналата вчера драма, съдебната зала — без кмета и надзирателя — въобще не напомняше на Харди бъркотията, която очакваше. И това беше облекчение. След разговора му с Джина и Уайът снощи той бе склонен да се съгласи с общото им мнение, че може би присъствието на Кати и Харлан не помага толкова на клиентката му, колкото се бяха надявали.

Така че свидетелските показания на Страут щяха да установят със сигурност, че има две мъртви човешки същества, умъртвени от ръцете на трето. Но човек никога не може да е сигурен какво точно ще изскочи при показания на живо и Харди внимателно наблюдаваше Стайър, докато той взе малката купчина снимки от последния съдебен заседател, прегледа ги, постави ги при другите номерирани доказателства и отиде до центъра на помещението.

— Доктор Страут — заговори. — Нека започнем с Дилън Воглър, първата жертва, която бе застреляна. Успяхте ли да установите час на смъртта?

— Не. — Страут погледна към съдебните заседатели и им заговори с добродушен тон: — Бе още топъл на допир. Това предполага например, че не е стоял в уличката цяла нощ, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво е убило господин Воглър?

— Огнестрелна рана в гърдите.

— Моля, опишете нараняването.

Страут така и направи — входа, изхода, пътя, който куршумът е изминал през тялото, и Стайър пое нещата оттам.

— Колко бързо би трябвало подобна рана да умъртви един човек?

— Куршумът е минал през гърдите и след това право през сърцето. Повечето хора биха се сринали неподвижни непосредствено след такова нараняване и биха умрели от него за кратко време.

— Докторе, ще обясните ли на журито какво представляват „нараняванията при отбрана“?

— Това са рани, които обичайно се получават, когато починалият се е опитвал да се предпази от удари или друго нападение. Нараняванията се откриват често по дланите например или по ръцете. Понякога по краката.

— Открихте ли нещо подобно при господин Воглър.

— Не.

— Някакви ожулвания, охлузвания, порязвания или синини, които да предполагат, че е имало борба.

— Не. Не мога да кажа, че е имало.

— Всъщност дали господин Воглър е имал каквото и да е друго нараняване освен огнестрелната рана право в гърдите, която е сложила край на живота му.

— Не.

С други думи, помисли си Харди, Воглър или е познавал нападателя си, или е бил прострелян без никакво предупреждение, или и двете. Но Страут имаше последната дума.

— Било е доста добре извършено убийство.

Харди можеше и да възрази на този безпричинен коментар — не беше отговор на нито един от въпросите на Стайър, — но нямаше да постигне нищо с това и реши да остави прокурора да продължи.

— Доктор Страут, нека преминем към втората жертва, Левън Пресли. Отново, бихте ли могли да кажете на журито причината за смъртта на този човек?

— Разбира се. Жертвата е умряла от наранявания, нанесени с удари по върха на главата от някакъв вид твърд издут предмет, който е спукал черепа му, по този начин причинявайки масивна мозъчна травма и кръвоизлив.

— И успяхте ли да определите, докторе, в колко часа е настъпила смъртта?

— Не.

Харди знаеше, че този въпрос е като нещо, измислено за телевизията. Псевдонауката на по-големите телевизии бе заляла хората до такава степен, че те очакваха всякакви юридически чудеса. Стайър просто искаше да прогони популярното схващане, че можеш да разбереш кога точно е бил часът на смъртта и следователно обвинението е било небрежно, като не е представило това доказателство.

Но Страут допълни:

— Тялото бе достигнало стайна температура.

— И отново, докторе, същият въпрос като при господин Воглър. Имаше ли признаци за рани при отбраняване по тялото на господин Пресли?

— Не.

— А колко бързо това нараняване е умъртвило господин Пресли?

— Почти веднага. Сигурно е бил зашеметен и най-вероятно в безсъзнание от силата на първия удар и е починал скоро след него. Може би не чак толкова бързо като куршум през сърцето, но доста бързо. В рамките на една минута.

Стайър погледна към журито, за да се увери, че са разбрали грубата, безмилостна, кървава и отвратителна същност на това нападение, което ако Мая бе извършила, я описваше като чудовище. Но той все още не бе приключил.

— Няколко пояснения, докторе. Вие казахте „удари“. Колко пъти е била ударена жертвата?

— Два пъти. Въпреки че и само единият от тях е щял да бъде напълно достатъчен.

Харди видя ефекта на това малко изречение върху журито. Двама от членовете дори потръпнаха, явно представяйки си момента.

През следващите десет минути Стайър и Страут обясниха възможно най-подробно всички детайли на нападението върху Левън Пресли — какви поражения му бяха нанесли и употребата на тъпия край на сатъра, и атаката точно иззад нищо неподозиращата и най-вероятно надрусана жертва. Нищо чудно, че кръвта на Пресли излезе позитивна за ТНС, активната съставка на марихуаната. Цялостният ефект от показанията, помисли си Харди, бе, че обрисуваха сходен сценарий на двама близки приятели, които поделят една цигара с трева, след което единият от тях отива зад гърба на другия и предприема предумишлено, яростно и впоследствие смъртоносно нападение.

В действителност това и се беше случило и Харди не можеше да се сети за никаква възможност на света, с която да извърти нещата така, че да има някаква полза за клиентката му. Знаеше също така, че няма начин да контролира Страут или да му попречи да ръси тези малки лични коментари, които имаха такъв голям ефект върху журито. Затова той освободи свидетеля.

Глицки седеше на ръба на бюрото на Брако в голямата стая, в която се помещаваха служителите на отдел „Убийства“. Самият Даръл седеше в нормалния си стол до бюрото, докато партньорката му Дебра Скиф даваше свидетелските си показания по делото на Мая Таунсхенд три етажа по-надолу.

— Ще те ухапе — каза Глицки.

— Не ми пука. Ще го направя.

— Не разбирам какво ще спечелиш от това.

— Удовлетворение. Много е важно за удоволствието от работата.

Глицки въздъхна.

— Какво точно мислиш да съчиниш?

Брако погледна надолу към TR-26.5 — формулярът, който полицаите трябваше да попълват, за да обяснят глобите си за неправилно паркиране. Под „Алтернативно паркиране обмислено, но неосъществено“, той прочете това, което бе написал:

— Оставих колата на кметската ливада с пусната сирена и мигащи светлини. Вървях пет километра до местопрестъплението.

— Ще те оскубят.

— Добре. — Брако се отпусна назад в стола. — Без кураж, няма слава. Може би ще осъзнаят абсурдността на всичко това.

— Сигурно — отвърна Глицки. — Най-вероятно така ще стане. Но междувременно какво изобщо правиш тук?

— Вместо да бъда…?

— Долу. Мислех, че днес ще свидетелствате за Таунсхенд?

— Скиф. Стайър поиска първо нея.

— Защо?

— Не знам. Прокурорска стратегия. Може би е по-добър свидетел.

— По какъв начин?

— Не знам, Ейб. По-пламенна, може би.

Крайчето на устата на Глицки кривна нагоре.

— Имаш предвид с Джери Глас?

— Може би малко.

Брако се изправи и се протегна, сега бе по-близо, за да срещне погледа на лейтенанта си.

— Вероятно е по-убедителна от мен, така или иначе. Не виня Стайър, че я извика. И аз да бях на негово място щях да сторя същото.

— А ти няма ли да ходиш?

— Както казах, може би по-късно. А може би изобщо не. — Той се поколеба, след което сви рамене. — Във всички случаи няма значение. Дебра ще се оправи. Тя е истински вярващ.

— Надявам се, че не ми казваш на този етап, след като делото е започнало, че вече не вярваш в случая, който самите вие изградихте.

— Не е точно това…

— Все пак изглежда като някаква част от него.

Брако огледа голямата стая през, около и зад раменете на Глицки. Нямаше никой друг наоколо. Беше безопасно да разговарят.

— Нямам истински съмнения, че тя го е извършила, Ейб. Имам предвид Мая. Но откакто Дебра отиде и говори с Глас… — Разколебан, Брако направи гримаса.

— Какво?

— Някога забелязвал ли си какво е вярването сред определени хора от полицията? Искам да кажа, всички сме го виждали милион пъти — просто досега никога не се бях сблъсквал с това в някои от моите случаи до момента. Всеки, който има пари и познава престъпник, трябва да е престъпник.

— Да, виждал съм го. Всъщност дори си го мислех. Знаеш ли защо?

— Защото е истина?

— Може би дори по-често, отколкото мислиш, Даръл.

Брако сви рамене.

— Но не винаги, а?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам това, с което започнах. Че Дебра вероятно е по-добър свидетел. Харди може би ще успее да ме схруска на кръстосания разпит, но не може да докосне нея, защото тя вярва на всичките номера на Джери Глас.

— А ти — не?

Още една пауза. След това, с по-тих тон:

— Не искам да клюкаря партньорката си, Ейб. Тя направи задържането.

— Мислех, че сте били двамата.

— Ако говорим технически — да.

— Не ме интересува технически. Имаше ли нещо нередно при ареста?

— Не. Бях там. Беше достатъчно основателен. Но просто… ако зависеше от мен, мисля, че просто бих почакал малко повече, това е. Може би щях да отида при някой прокурор и да видя дали може да работи с този материал, дали ще е достатъчен за пред журито. Но Дебра просто получи информация за отпечатъците на дръжката на вратата и веднага започна да действа.

Глицки беше виждал и това преди. Случваше се понякога сравнително неопитно ченге да арестува заподозрян, преди той или тя да бяха изградили стабилен случай, построен върху сериозни доказателства. Понякога това се правеше като гаранция — например, когато заподозреният представляваше опасност за свидетели или имаше вероятност да се опита да избяга и трябваше да бъде задържан, за да се даде време на полицаите да успеят да намерят още факти. Или просто когато някой си бе признал всичко.

Но по-често най-добрият подход беше същия като този, който Брако предложи. Построяваш солиден случай и го представяш на областния прокурор, който след това — ако доказателствата са неоспорими — ще вземе гаранция или ще го представи на предварително изслушване. Алтернативата беше просто някой полицай да отиде и да извърши ареста. Чак след това прокурорът щеше да прегледа случая, за да прецени дали ще бъдат повдигнати обвинения.

— Е, какво се случи този път?

— Не мисля, че бе достатъчно за момента — отвърна Брако. — Говорихме за това с Дебра, но какво можехме да направим? Всичко вече беше готово. И след това естествено Мая бе задържана и трябваше да отговори на няколко въпроса. Така че го получихме. Щеше да има дело. Имахме и други случаи. Спрях да мисля за това.

— Но още имаш въпроси?

— Не точно въпроси, не — поклати глава Брако. — И не точно за това дали Мая е виновна или не. Искам да кажа — кой друг може да е? И с мотивите й и за двамата? Просто… тя ги е познавала и двамата, те са я притискали. Тя е лъжкиня. Пасва идеално.

— Но?

— Но мисля, че можехме да построим по-добър случай на Стайър. Сега излезе всичко това — конфискуваните вещи и цялата политическа жега. Мая е богата жена, която познава престъпници, а щом познава престъпници, следователно и тя е такава, тоест вероятно тя е очистила двамата мъже. Просто не искам да трябва да говоря за това на скамейката, особено като нямаме доказателства, с които да го подкрепим. Дебра ще се справи по-добре.

Същата сутрин в Чайнатаун настроенията бяха обтегнати в „Клубът на Хънт“.

Тамара Дейд седеше с кръвясали очи пред компютъра — не говореше, нито се усмихваше. Уайът Хънт се бе отбил по пътя за вкъщи до местната пекарна и беше донесъл торбичка горещи, пресни, току-що извадени от фурната ча суй бао — вкусните кифлички, пълнени със свинско филе, които бяха рядка находка и също така най-любимата храна на Тамара, а тя му каза, че не е гладна.

След двайсет минути седене в офиса, Хънт стоеше на вратата към приемната.

— Там — рече внимателно, — чувала ли си се с Крейг?

Тя полуизвърна лице към него.

— Обади се, че е болен.

— Болен?

Това определено беше необичайно. Болестите не бяха особено приемлива част от работата при Хънт.

— Какво му има? Там? Ей. Добре ли си?

Очевидно не беше. След един съвсем кратък поглед към шефа си, и отново без да каже и дума, тя стана от стола си и излезе през главната врата. Тя водеше към Грант Стрийт и към тоалетната и Хънт не беше никак сигурен дали Тамара ще се върне въобще, докато не забеляза, че си е оставила чантата.

Така че той остави вратата между приемната и офиса си отворена, в случай че тя искаше да влезе и да поговори с него, върна се на бюрото си, вдигна телефона и набра няколко цифри.

— Хей, Уес.

— Хей и на теб.

— Говорил ли си с Диз тази сутрин?

— Не. Той е на процеса. Ходи направо там.

— Знам. Но се отби при мен снощи.

— Какво искаше?

— Иска от мен да разбера кой е убил жертвите.

Това изказване доведе до пауза. Фаръл беше постоянният съветник на фирмата, който винаги твърдеше, че не трябва да вярваш, че клиентът ти е невинен. Дължеше се на случая, с който си бе проправил път в правното общество в този град — той включваше най-добрия му приятел, друг адвокат на име Марк Духър, който бе обвинен в убийството на жена си. Фаръл го бе отървал и човекът беше напълно оправдан. Това обаче се оказа голяма грешка, тъй като едва не коства живота на самия Уес няколко месеца по-късно.

— Имаш предвид жертвите на Мая Таунсхенд?

— Диз не смята така. Или поне вече не е сигурен.

— От кога?

— От вчера следобед, когато е говорил с нея.

— Отрекла е, а?

— Най-малкото, говорела е двусмислено. Достатъчно, че да го накара да мисли, че може да е пропуснал или да е бил небрежен за нещо важно.

— Той винаги така си мисли. Затова го направихме управляващ партньор. Нищо не му убягва.

Хънт чу въздишка в телефонната слушалка.

— Както и да е, обаждаш ми се, защото…?

— Защото си познавал Воглър.

Още едно колебание.

— Ако Диз ти е казал това, ще се наложи да си поговоря с него.

— Не беше Диз. Разрових се малко в интернет, когато първо чух за този списък с клиентите на Воглър.

— Как въобще си чул за това?

— Нали познаваш Крейг, който работи тук?

— Естествено.

— И той е бил в него. Каза ми го съвсем направо, в случай че имам проблем с това. Казах му, че не е нещо, с което да не мога да се справя, но че ще е по-добре за него да не прави нищо незаконно, докато се опитва да си вземе разрешителното. Както и да е, стана ми любопитно след това и го намерих в някакъв блог. Нищо не е свещено вече, ако случайно не си чул. Добри новини за частните детективи; не толкова обаче за всички останали.

— На мен ли го казваш. Е, добре, познавах Воглър. Твоят Крейг също. Попитай него.

— Бих, но днес е болен и го няма. Реших да започна с теб.

— Нямам идея, Уайът, какво бих могъл да ти кажа. Самата истина.

— Вярвам ти и това горе-долу ни прави квит. Аз пък не знам какво бих искал да разбера. Но май не е точно така. Реших, че тъй като цялата страна с тревата е оставена вън от уравнението и не и е било обърнато внимание, може някой от нея да го е убил. И никой досега не е говорил за цялата тази работа. Колко често например купуваше ти от него?

— Горе-долу един път месечно. Надявам се осъзнаваш колко ужасно неудобно ме караш да се чувствам, Уайът. Опитвах се да оставя всичко зад гърба си като поредната тъпа грешка. Със Сам почти се разделихме заради това, освен всичко останало. Какво значение има колко често съм купувал от Дилън?

— Отново ти казвам, Уес, не зная. Опитвам се да добия представа колко е пласирал или нещо друго. Ако е имал около седемдесет редовни клиента. Колко струваше едно пликче?

— Моите бяха по стотачка.

— Значи да речем десет хилядарки месечно?

— Щом казваш.

— Мисля, че това са достатъчно сериозни пари, за да те застрелят за тях, въпреки общото вярване на всички останали, че не е било заради дрогата. Как се доставяше?

Още веднъж Хънт чу разочарована въздишка от другия край.

— Питаш за специалитета на управителя — който и да беше на касата, се обаждаше на Дилън. Той отиваше отзад и излизаше със запечатано найлоново пликче, поставено на дъното на обикновените торбички за кафе, гребваше малко количество зърна, изсипваше ги отгоре и я затваряше.

— И колко време продължаваше това?

— Не знам. Аз се свързах с него преди около шест години, така че поне от толкова. И не ми се вярва особено да съм му бил първия клиент.

— И ми казваш, че за цялото това време никой от персонала не го е надушил?

— Не. Не мога да си представя някой да е пропуснал да го забележи.

— Но според Диз това не е било част от полицейското разследване.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Да, но се обзалагам, че знам къде е отивала част от тези десет хилядарки месечно. И знам защо човекът е имал такива лоялни служители.

— Мислиш, че някой от тях…?

— Нямам идея, Уес. Точно както, когато ти се обадих. Но сега поне имам идея за ново местенце, от което да започна търсенето.

Тамара стоеше на входа на отворената врата към кабинета с подуто лице и зачервени очи.

— Съжалявам.

Хънт махна с ръка на извинението. Той познаваше секретарката си от времето, в което работеше за Служба за закрила на детето и бе получил сигнал да отиде в дома на семейство Дейд при двете им деца, брат и сестра, които бяха пропуснали няколко дни училище без извинение. По онова време Тамара беше Тами, гладуващо дванайсетгодишно хлапе, което се опитваше да се грижи и да храни измършавялото си по-малко братче Мики и което чакаше майка си — наркоманка, пристрастена към хероина, която бе умряла в спалнята си от свръхдоза — да се събуди. Самият Хънт беше дете на приемни родители и бе следил живота на двете хлапета през ранното юношество, затова когато отвори агенцията си, бе назначил Тамара на постоянна работа, а Мики като куриер и шофьор от време на време.

Сега тя му каза:

— С Крейг се скарахме. Мисля, че може и да сме скъсали.

— Затова ли не е тук?

— Предполагам. Беше оставил съобщение, когато дойдох, че е болен. Но не беше болен снощи.

Хънт се облегна назад в стола си, залюля се веднъж-два пъти и попита:

— Искаш ли да поговорим?

— Не зная.

Но влезе в кабинета и седна на един от столовете пред бюрото.

— Просто… толкова е тъпо.

— Случват се и такива неща.

Помълча за момент.

— Искаш ли да си отидеш вкъщи? Имам малко полева работа за вършене. Можем да затворим тук.

— Не. Мога да остана.

Тя вдигна поглед и срещна неговия.

— Мразя всякаква дрога — рече, — знаеш ли?

След като майка й бе умряла от свръхдоза, това едва ли беше кой знае колко изненадващо, но Хънт знаеше, или поне предполагаше, че Там и Крейг понякога пушеха трева.

— Аз самият не съм особено луд по нея, честно да ти кажа. За това ли се скарахте? Спри ме, ако нахалствам.

Тя му се усмихна вяло.

— Имаш право да нахалстваш.

Като скръсти ръце, тя се взря в пространството помежду им.

— Всички казват, че малко трева не може да ти навреди, нали? Не се пристрастяваш, по-безопасна е от алкохол, дрън-дрън-дрън. И може би малко количество наистина не може, но по-голямо…

— Крейг повече ли пуши?

— Не зная колко точно. Не го следя. Но си обещахме един на друг, че ще спрем. Или поне аз си мислех, че за това сме се разбрали. Може и да не сме. Не зная. Не се опитвам да му навлека неприятности с теб, Уайът. Не пуши, когато работи. Сигурна съм в това.

Тя поклати глава.

— Просто ми се иска да можеше да спре.

— Не може ли?

— О, казва, че може. Когато поискал. Но просто не иска.

От блясъка в очите й Хънт реши, че може всеки миг да се разплаче.

— Просто толкова ми напомня на това, което казваше майка ми. Как се държеше. И продължавах да си повтарям, че това е различно, тя беше наистина пристрастена към хероина, което изобщо не е същото като тревата. Но сега, не знам, струва ми се доста подобно. Просто не мисля, че искам да има какъвто и да е вид наркотик в живота ми вече и се опитвам да обясня това на Крейг, а той е… той просто не мисли по същия начин.

— Дори и това да значи да те загуби?

Сега вече две сълзи се търкулнаха надолу по бузите й.

— Не искам да го повярвам, Уайът, но ми се струва, че точно това се случва. Никога не съм искала да поставям въпроса „или аз, или тревата, не може да имаш и двете“, но мисля, че точно дотам се стигна.

Хънт прокара пръст по бюрото.

— Ще ти кажа едно нещо — ако избере тревата пред теб, ще бъде неповторим идиот.

— Но мисля, че може би ще направи точно това — рече Тамара. — Наистина мисля, че би могъл.

26.

Дебра Скиф бе свидетелствала пред Пол Стайър и сега прекарваше вече втория си час на скамейката. Тя смяташе, че се е държала доста добре при кръстосания разпит на Дизмъс Харди през първите двайсет минути, които бяха отделени, за момента, изцяло на убийството на Дилън Воглър. Той може и да смяташе, че я е надхитрил по въпроса за пистолета, но тя беше държала на своето, повтаряйки как Мая ги бе лъгала за това дали дори е била в алеята онази сутрин. Освен това регистрацията на оръжието бе на нейно име и нейните отпечатъци бяха по пълнителя.

Какво повече можеше да искат хората от журито?

За Скиф нямаше съмнение какво точно се бе случило онази съботна сутрин и тя знаеше, че го описва на журито ефективно, въпреки всички усилия от страна на Харди. Сега той се обърна, отиде и седна на адвокатската маса. Отвори една жълта папка и за момента изглеждаше сякаш чете нещо в нея, въпреки че Скиф знаеше, откакто и Джери Глас, и Стайър и бяха казали, че голяма част от тази наглед физическа дейност беше всъщност добре хореографирана, за да не може адвокатът и свидетелите да се превърнат в няколко говорещи глави за журито.

Харди се върна обратно в средата на залата, на около осем стъпки от нея.

— Инспектор Скиф — започна отново. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за сцената на убийството на Левън Пресли. Вече видяхме снимките. Имаше доста кръв, нали така?

— Бих го нарекла умерено количество, но там имаше кръв, да.

— Умерено количество тогава. Но определено имаше локвички на масата и на пода между масата и мивката, нали?

— Да.

— Значи кръвта е капела от масата на пода, така ли?

— Така изглеждаше, да.

— Но кръв не бе открита по сатъра, който доктор Страут идентифицира по нараняванията на починалия като оръжието на убийството. Това вярно ли е?

— Да. Нямаше кръв по оръжието. Било е измито.

— И откъде знаете това?

Скиф за първи път показа някакъв признак на раздразнение — леко присвиване на устните й, — което изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появило.

— Е — каза тя, сега вече директно към Харди, а не към журито, — изглеждаше влажно на местопрестъплението, сякаш скоро е било мито, и имаше следи от кръвта на починалия в мелачката под мивката, както и в тръбите отдолу. А сатърът бе поставен до мивката, на сушилнята.

— Значи вероятно някой е измил оръжието, с което е било извършено убийството, в мивката, така ли?

— Това беше нашето предположение, да.

Скиф хвърли бърз поглед на Стайър, надявайки се, че може да възрази. Беше й малко неудобно да говори за това какво е означавало всичко на местопрестъплението, тъй като това беше задължение на специалния екип. Но нейният съюзник — прокурорът, просто й предложи една бегла усмивка и седна на мястото си с кръстосани ръце.

— Добре — каза Харди. — Това беше вашето предположение. Че сатърът е бил оръжието на убийството, нали?

— Да.

— Добре. Като приемем тази хипотеза за момента, имаше ли някакви други улики, които да посочат на вас, трениран следовател, как точно се е случило убийството?

— Не съм сигурна какво имате предвид. Починалият бе ударен отзад със сатъра.

— Да, но точно преди това. Той е бил седнал на масата, когато е бил нападнат, съгласен съм. Но нямаше ли влажен кръг от отпечатък на масата?

— О, това. Да.

— И какво предположихте вие?

— Обвиняемата е седяла…

— Извинете ме.

Харди си играеше с ритъма й, прекъсна я и погледна към съдията очаквателно.

— Ваша чест, моля последната фраза да не се вписва.

— Разрешавам.

Браун се намръщи на Скиф, която изведнъж разбра, че Харди я бе надхитрил — наистина трябваше да се сети. Беше я разсеял с тези рутинни въпроси и я бе хванал неподготвена. Трябваше да е по-внимателна или рискуваше да загуби своята правдоподобност.

— Сержант — каза и съдията най-лицемерно, — журито ще реши дали обвиняемата или някои съвсем друг е седял с господин Пресли. Просто се придържайте към това, което сте наблюдавала сама.

Харди беше самата изтънченост. Бърза, топла усмивка, едва доловимо кимване.

— Благодаря ви, Ваша чест. Сега, сержант, отново…

Искаше й се да го удари.

— Говорехме за отпечатък от чаша на масата, сержант, и вашата теория за убийството.

Скиф пак погледна към Стайър, който се беше намръщил, и след това отново към журито.

— Изглеждаше сякаш нападателят — убиецът на господин Пресли — е седял срещу него на масата, може би са говорили, пиел е чаша вода и вероятно са пушили марихуана. В някой момент нападателят е станал — може би под претекста да напълни чашата си повторно, — застанал е зад господин Пресли, грабнал е сатъра и го е ударил.

Харди стоеше спокоен пред нея.

— Много сбито, сержант, и струва ми се, доказателствата поддържат тези твърдения.

Самата тя объркана от коментара на Харди, Скиф можеше единствено да кимне леко.

— Благодаря — промърмори и осъзна, че този разпит някак си се бе отдалечил от нея.

Харди продължаваше нататък.

— Сержант, какво беше приблизително разстоянието между мястото, където починалият е бил нападнат, и кухненската мивка зад него?

Отново се опитваше да я разсее. Скиф не виждаше смисъла в нито един от тези въпроси, но Стайър ги разрешаваше. Защо не възразяваше на нещо? Усещането й за опасност се повиши и тя усети капка пот да се стича по челото й. Избърса я с ръка и се опита да се съсредоточи. Просто се успокой и се придържай към фактите, каза си. След това, на глас:

— Не беше много. Може би половин метър.

— А кръвта на пода покриваше ли част от този половинметров участък?

— Можете да видите от снимките…

— Да, но ви моля вие да измерите вместо нас.

— Около половината.

— Значи според вашата теория по случая, нападателят е убил господин Пресли и след това е застанал зад него и е почистил оръжието на убийството?

— Да.

— И чашата?

— Да.

— Докато кръв е капела от масата точно зад него?

— Да.

— Открихте ли някакви отпечатъци от стъпки в кръвта?

— Не.

— Или кървави стъпки или някакви други следи от кръв, освен на местата, за които казахме?

— Не.

— Значи според вашата теория, сержант, нападателят е стоял точно зад починалия, с капеща кръв от масата на пода, в участък едва половин метър. И е стоял там достатъчно дълго, за да измие и сатъра, и чашата. Прав ли съм?

— Да.

Очите й се стрелкаха между Стайър и ложата на журито. Нямам идея накъде бие с всичко това. Тази мисъл я разстрои.

— Сержант, вие и партньорът ви сдобихте ли се със заповед за обиск, за да претърсите къщата на семейство Таунсхенд?

— Да.

Харди, без да бърза, отново се разходи до масата си, вдигна лист хартия, след което се обърна и дойде чак до нея, като й подаваше вещественото доказателство.

— Сержант, разпознавате ли това?

— Да, разбира се. Това е заповедта за обиск, която представихме на обвиняемата в деня след убийството на Пресли.

— Не беше ли това първото нещо, което направихте за деня? Връчили сте я едва в седем сутринта.

— Да.

— Бихте ли прочели за журито, сержант, от писмените показания тук, какво точно сте търсили с тази заповед.

Скиф погледна надолу към листа и внезапно осъзнала накъде всъщност водеше целият разговор, зачете с механичен глас:

— „Компютърни дискове и файлове, бизнес и банкови документи, дрехи и обувки, по които може да има пръски кръв.“

— Благодаря ви, сержант, достатъчно. Значи сте търсили следи от кръв, така ли?

— Да.

— И защо беше това?

В скамейката Скиф вдигна ръка многозначително, след което прочисти гърлото си.

— Помислихме, че може да има следи от кръв по дрехите или обувките й.

— И защо така?

Скиф пое дъх и се накара да застане изправена с лице към журито. Нямаше да се срамува.

— Защото решихме, че кръвта, капеща на пода зад нея, ще е оставила някакви следи, дори и микроскопични.

— Потърсихте ли такива някъде другаде?

— Възможно беше да има върху дреха за горната част на тялото.

— Защо решихте така?

Сега Харди накара Скиф да види, че ролята, която не искаше и за която не бе квалифицирана, е тази на експерт по възстановяването на престъпления. Но след като Стайър не бе възразил, тя нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса.

— Предположихме… че след първия удар… на нападателя ще се е наложило да вдигне сатъра, който вече е бил изцапан с кръв, и отново ще замахне с него по-здраво. Част от кръвта може да е пръснала по дрехите при замаха или при втория сблъсък.

Харди се обърна и погледна към журито невъзмутимо. Без да поглежда към Скиф, попита:

— Сержант, наистина ли претърсихте за кръв дрехите, които иззехте от дома на Мая рано сутринта след убийството на господин Пресли?

— Да.

— Не е ли вярно, сержант, че взехте всички дрехи от къщата, включително тези на съпруга й и децата й? Също така прибрахте за тестове дрехите от кошовете за пране и пералното помещение? Всъщност съвсем всичко, с изключение на дрехите, с които са били облечени.

— Да.

— А имаше ли дрехи в пералнята или в сушилнята, или някъде другаде из къщата?

— Не.

— Значи сте взели всичко.

— Да.

Тя мразеше това. Знаеше, че журито го възприема като някакъв вид полицейски тормоз. Дори и да нямаше определените доказателства. Знаеше също така, че не е чак толкова трудно да бъдеш в стая или апартамент, дори за значителен период от време, и да не оставиш физически знак за присъствието си, особено ако предварително знаеш, че отиваш там, за да извършиш престъпление. Тя знаеше, че Мая е била при Левън и ако не е отишла там, за да го убие, тогава защо? Не знаеше какво е направила с дрехите и обувките си за времето, когато се предполагаше, че е трябвало да се отърве от тях. А ако не се бе отървала от тях, Скиф не знаеше как е избегнала тестовете за пръски кръв. Но нищо от това не променяше изобщо твърдото и вярване, че обвиняемата е умел и опасен убиец.

— Просто се опитвахме да бъдем старателни.

— Наистина — рече Харди, — усърдността е похвална. Бяхте внимателни с всички дрехи, които иззехте, и с опаковането им, за да могат по-късно да бъдат тествани в лабораторията, нали така?

— Да.

— Но с всичките си сложни тестове хората от лабораторията не успяха да открият никакво доказателство за кръв на нищо и никоя от дрехите, които иззехте от дома на Таунсхенд, нали така?

Стайър най-сетне се съживи.

— Възразявам. Само слухове.

— Приема се.

— Добре, нека задам въпроса си по друг начин, инспекторе. Искам да предположите, че хората от персонала на лабораторията ще свидетелстват, че не са открили кръв. Това не е съвместимо с теорията ви за начина, по който това престъпление е било извършено, нали?

Сега Стайър влоши грешката си. Трябваше да остави Скиф да каже, че може би обвиняемата е изхвърлила дрехите си, или може би, че не е имало достатъчно кръв, за да бъде открита, но вместо това той възрази.

— Спекулация, Ваша чест. Не е свързано. Теориите на инспектор Скиф не са доказателство.

Харди не можеше да повярва на късмета си.

— Ами, господин адвокат — рече той, — точно това имах предвид и аз. След като обвинението признава, че теориите на инспектор Скиф не са доказателство, и тъй като обвинението явно не разполага с друго, освен с теориите й, нямам повече въпроси.

Браун удари с чукчето си и направи забележка на Харди, че изнася речи, но на него не му пукаше.

През остатъка от следобеда Харди продължи да затвърждава същите твърдения с останалите свидетели от лабораторията.

— Вие сте експерт по пръстовите отпечатъци, нали? Открихте ли отпечатъци в дома на господин Пресли?

— Да. Много.

— Имаше ли такива на Мая Таунсхенд?

— Не.

— Всъщност има няколко пръстови отпечатъци на хора, които никога не сте идентифицирали, нали?

— Да.

— Имаше ли отпечатъци на масата — там, където жертвата е седяла?

— Да.

— Отпечатъци на мивката, където сатъра уж е бил измит?

— Да.

— Отпечатъци от вътрешната страна на дръжката на апартамента?

— Да.

— И никои от тях не са на Мая, а някои са неидентифицирани?

— Точно така.

Харди направи същото и с ДНК-то — малко възстановено, малко неидентифицирано, нито една част от която не принадлежеше на Мая. Когато най-сетне приключи с последния си кръстосан разпит в пет без десет, той вдиша дълбоко и погледна към Стайър, който седеше оклюмал на масата си. Прокурорът беше изял голям пердах днес за доказателствата за Пресли и го съзнаваше отлично.

Но следващата стъпка бе да говорят за мотиви. А доказателствата за мотиви, знаеше Харди, щяха да бъдат брутални.

27.

Вратата на апартамента се отвори и Уайът Хънт застана пред младия си съдружник.

— Какви са тези глупости, Крейг?

— Какви глупости?

— Какви глупости, питаш. Да се обадиш, че си болен, когато изглеждаш толкова болен, колкото съм аз в момента, с изключение на малко червено около очите. Друсан ли си?

— Леко.

— И какво се надяваш да постигнеш с това?

— Нищо. Не се опитвам да постигна нищо. Освен да измисля как да се събера обратно с Там.

— Мислиш по-добре, когато си напушен?

— Не знам. Вероятно не.

— И все пак, ето те тук.

— Просто реших да си взема един почивен ден и да обмисля нещата.

— Това ли представлява мисленето за нещата?

— Не. Чувствах се зле заради Там и се опитах да се разведря малко.

— Да, приличаш на истински веселяк.

— Какво искаш да кажа?

— Няма нищо, което можеш да кажеш, Крейг. Знаеш правилата. Ако искаш почивен ден, се обаждаш и питаш дали може да го получиш. Ако не греша, май си го правил преди и никога не е било проблем. Но не се обаждаш да кажеш, че си болен, когато не си.

— Съжалявам.

— Е… — Хънт мразеше това, мразеше и Крейг в този момент. — Ако искаш да се събереш отново с Тамара, това не е ядрена физика. Тя иска само да спреш с тези лайна.

— Там ли те прати тук?

— Не. Исках да видя колко е зле положението.

Киурко издуха дим във въздуха помежду им.

— Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Чудесно. Радвам се да го чуя. Защото да ти кажа честно, не изглежда никак добре в момента.

— Ще ме уволниш ли?

— Обмислям го. Чувствам се малко предаден, ако искаш да знаеш.

— Не от мен?

— Напротив, точно от теб.

— Уайът, стига. Това е първото подобно нещо за горе-долу — колко — пет години. Сега не сме точно в най-заетия период, който някога сме имали. Просто взех лошо решение.

— Няколко такива. Да забелязваш някаква връзка между дрогата и лошите решения?

— Може би. Малко.

— Може би малко, да. А междувременно Дизмъс Харди се отбива снощи и ни възлага страшно много работа, аз си мисля, че ние двамата с теб ще бачкаме постоянно по случая Таунсхенд поне няколко дни, може и седмица. Обаче ти се обаждаш, че си болен, когато не си в действителност болен, Там е съсипана в офиса и едвам отговаря на обажданията, а аз нямам никакво подкрепление.

— Не знаех това. Нямаше как да го знам.

— Нямаше, знам. И точно поради тази причина едно от правилата е да идваш на работа, когато някой ти плаща, така че ако има работа, ти да си там и да можеш да я свършиш.

Киурко склони глава, раменете му се вдигнаха и отпуснаха.

— Съжалявам отново.

Хънт изчака, докато Крейг вдигне глава, след което го погледна право в очите.

— Мамка му — каза, — по този начин ли ще се оправяш и със собствената си фирма? Не водихме ли вече един разговор за това преди? Как се очаква от мен да напиша писмо с препоръка, ако се стигне дотам? Щом си избрал този вид работа, няма ли да искаш да избягваш неща, които я заплашват?

— Обикновено не пуша през деня.

— Не би трябвало обикновено да пушиш изобщо, Крейг. Можеш да си загубиш работата заради това — по дяволите, цялата си професия. По-лошо, губиш Там, а съм сигурен, че вече го знаеш.

— Знам. Това се опитвам да разбера цял ден.

— Какво има толкова за разбиране?

Никакъв отговор.

— И освен това, Крейг, докато още сме на темата, да си надрусан не ти помага да разбереш нищо. Особено това. Не ти ли е станало до болка ясно досега?

— Би трябвало да е, да.

— Е?

— Е — въздишка, — значи ще спра. Сериозно. Започвам в този момент, Уайът. Кълна се.

Хънт просто го гледаше, този разговор вече сериозно бе преминал границите на търпението му.

— И какво мислиш, че трябва да направя аз сега в такъв случай? С теб?

— Можеш да ме уволниш, ако искаш.

— Знам, че мога. Може би и трябва. Ако това не беше първият път, в които се прецакваш така жестоко, абсолютно е сигурно, че щях.

Искрица надежда се появи на лицето на Киурко.

— Кълна се в бога, Уайът, край. Можеш да кажеш на Там, че приключих с това.

— Ти можеш да кажеш на Там, че си приключил, Крейг. Аз си имам друга работа за вършене.

— Бих могъл…

— Не, не би.

Посочи с пръст към гърдите му.

— Утре можеш, ако си чист дотогава. И това е първо и единствено предупреждение. Излъжи ме веднъж, срам за теб. Излъжи ме два пъти и да ти го начукам. Ясно?

— Ясно. Разбрах те.

— Надявам се — каза Уайът. След това добави: — Наспи се и утре ела навреме.

Той се обърна на пета и закрачи надолу по стълбището.

„Бей Бийнс Уест“ беше отворено отново, бизнесът потръгваше бавно, но стабилно.

Уайът Хънт — жаравата на гнева му още тлееше в гърлото му — стоеше насред Хейт Стрийт в този приятен и препълнен вторнишки обеден час и около двайсет минути разглеждаше хората, които минаваха наоколо. Клиентелата не можеше да е по-разнообразна и Хънт си помисли, че ако ние сме това, което ядем и пием, то тогава човешките създания наистина не са предимно еднакви; почти нищо не ни разделяше, след като очевидно всяка етническа група в света, и двата пола, и хора от всякакво икономическо ниво пиеха кафе, и то в големи количества.

Той най-сетне влезе в заведението и зае мястото си, пети, на опашката. Когато стигна до тезгяха, си поръча обикновено кафе с малко еспресо. После се наведе напред, бързо показа визитката си и спомена, че е следовател — нарочно не спомена полицейски следовател. Въпреки че доста често точно това чуваха хората и Хънт обичайно не ги поправяше. Може ли, моля, запита той, да си поговори за малко с управителя? Било за случая на Мая Таунсхенд.

Преди още поръчката му да бъде изпълнена, крещящо облечен млад мъж с конска опашка и диамант на ухото се появи до Хънт и се представи като управителя, Еухенио Руиз. Като му благодари, че е дошъл, Хънт отново показа визитката си и този път се представи като частен следовател, който работи със защитата по случая Таунсхенд.

— Добре, какво мога да направя за вас?

— Опитваме се да разберем малко повече — започна Хънт, — за начина, по който Дилън е продавал марихуаната оттук. Знаете ли нещо по този въпрос?

Руиз имаше бързи, тъмнокафяви очи, които погледнаха към касата и веднага обратно към Хънт.

— Дилън в голяма степен се оправяше с всичко това сам, мисля.

— Сериозно?

— Да.

От тезгяха се провикнаха, че кафето на Хънт е готово и той се обърна и се усмихна.

— Това е за мен, веднага се връщам. Възразявате ли да седнем някъде за минутка?

— Минута. Разбира се.

Хънт взе кафето си, обърна се и Руиз отново се бе появил до лакътя му.

— Има столове в офиса ми — каза той. — Последвайте ме. — И го поведе.

Стаята беше малка и тясна, около два метра и малко на три и малко. До лявата стена имаше претрупано бюро и Хънт седна на единия от двата стола в далечния му край. Стените бяха облепени с плакати на места, на които се отглеждаше кафе — Коста Рика, Хавай, Кения, Индонезия. Руиз затвори вратата, след това издърпа малка дървена бъчва и седна отгоре й.

— Имам само няколко минути — предупреди, — започва да става напечено отвън.

— Изглежда, че тук винаги е напечено.

— Да, май е вярно.

Обнадеждаваща усмивка се появи и изчезна също така бързо.

Хънт отпи малка глътка от горещото си кафе.

— Наистина е вкусно — отбеляза.

— Да.

— Е, предполагам, че големият въпрос е как Дилън е разпределял парите сред работещите тук. Само на помощник-управителите или всеки получаваше парче?

Руиз, както предполагаше Хънт, беше хванат напълно неподготвен и само отвори и затвори уста няколко пъти, преди да каже:

— Ами не.

— Не, всеки получаваше парче?

Бързите очи огледаха малката стая и най-накрая фиксираха Хънт.

— Не, нито едното. Това си беше нещо само на Дилън.

— Не — рече Хънт. — Не, знаем, че това не е истина.

— Истина е.

— Не, не е.

Хънт поклати глава със съжаление.

— Добър опит, Еухенио, но Мая ни каза как най-общо е ставало. И честно казано, вече започваме отчаяно да търсим някой друг, които може да е имал мотив да убие Дилън. Или журито ще реши, че е била тя. Така че тя — Мая — иска да отидем в полицията и да започнем да ви водим един по един в участъка, за да си поговорим. И наистина, кой може да я вини? Но шефът ми смята, че не е необходимо да се стига чак дотам, за да получим това, което ни трябва.

— Какво ви трябва?

— Трябва ми да знам това, което ти и колегите ти знаете.

— Като например?

— Не зная точно, да ти кажа. Но определено клиенти, които са имали затруднения с плащанията, или пък хора, които са създавали неприятности на Дилън по някакъв друг начин. Хайде, Еухенио, знаеш за какво говоря. И ти си участвал. Не се води наркобизнес за десет бона месечно, без да имаш някакви проблеми.

Управителят се полуизвърна към вратата и когато погледна обратно към Хънт, отново поклати глава.

— Не.

Хънт се усмихна.

— Мислех, че това сме го минали. „Не“ не е правилният отговор. „Не“ означава, че ти и останалите започвате да правите разходки до полицейското управление.

— Но те казват, че не е било заради тревата. Не я взеха.

— А така. „Те“. „Те“ не са „тя“. Така че, кои са „те“?

Напрегнатият управител се разшава върху бъчвата.

— Нямам предвид „те“ в този смисъл.

— А в кой?

— Такъв е изразът.

— Добре. Но нека ти кажа нещо. Колкото повече научаваме, толкова повече се убеждаваме, че всъщност наистина е точно заради тревата. Мая също мисли, че е било заради дрогата, тъй като определено не е заради нея. Нали виждаш откъде изхождаме? Времето ни изтича.

— Да, но не зная никакви имена.

Хънт пусна ледена усмивка.

— Е, точно тук имаш късмет. Защото се оказва, че ние знаем имена, даже имаме цял списък. Само не знаем какви връзки са имали някои от тези хора с Дилън. Трябва да си поговорим още с теб, както и с други хора от персонала, които са били част от цялата работа.

— Никой не е участвал в това. Никой не е продавал или пипал нещо, освен Дилън.

Хънт се облегна назад в стола си.

— Вярвам ти, Еухенио. Но не говорим за продажби. Говорим за съдействие и отплата. Вие сте знаели какво е правел Дилън и сте му помагали да го върши, а в замяна той ви е плащал под масата, най-вероятно доста добре. Ти и аз знаем това, но то не е било обект на много полицейска загриженост за момента, тъй като те са заети да мислят за Мая и убийството. Така че все още сте в безопасност. И истински добрата новина сега е, че ако говорите с мен или някой от моите колеги, няма да си навлечете неприятности. Но ако ченгетата дойдат тук и се намесят, всичко това ще се промени.

Хънт се приближи напред.

— Има ли нещо, което не ти е ясно тук? Това е чудесна сделка за вас, момчета, гарантирам.

Еухенио потупваше в някакъв ритъм по бъчвата.

— Носиш ли онзи списък със себе си? — попита. — Бих могъл да го погледна, да видя дали някои имена не ми напомнят нещо.

В осем часа без няколко минути същата вечер Трея и Ейб Глицки стояха до мивката и миеха чиниите от вечерята — Ейб миеше, Трея подсушаваше — в малката си кухня. Имаха съдомиялна, но се бе развалила малко след като Закари бе приет в болницата и просто не бяха имали време да я оправят.

Сега това изглеждаше, сякаш никога не се бе случвало. Простият ритъм на оправянето на чиниите — изплакване, подаването на чинии, чаши и сребърни прибори за хранене на партньора ти за сушене. Всичко това бе донесло и на двама им известно неизказано удобство и дори някаква интимност, че са дали нов старт на общуването си през този тъмен период, в който понякога Трея мислеше, че Ейб никога вече няма да проговори.

По някое време през кризисния момент със Закари, Трея също бе възстановила практика, която наричаше Лично Родителско Време или ЛРВ и тази вечер се възползва от нея за пръв път от две седмици насам. Идеята, признаваше тя, беше дяволски проста, и дори може би инкрустирана с мънички елементи жестокост. Но децата могат да бъдат такава болка понякога — въпреки че, разбира се, винаги ги обичаш, — че тя не се чувстваше твърде виновна да им го върне по някакъв начин за тяхното собствено жестоко държание.

Личното Родителско Време включваше разхождане из къщата и нагласяне на всички часовници с час или дори два напред. След това, след вечеря, поглеждаш изненадано нагоре и казваш: „О, Боже, къде е отлетяло времето? Вече е време за лягане.“ И ги отвеждаш в покоите им.

Сега Трея взе една чиния от подноса за сушене и започна да я бърше.

— Е, какво каза Диз?

— Каза, че не е било един от най-добрите моменти на Скиф.

— И сега какво ще се случи?

— Нищо. Диз казва, че случаят на Левън може дори да не стигне до журито.

— Уау. Колко често се случва това?

— Не много. Обичайно подаваш формуляр 1187, ако второто убийство е съмнително, не го вписват. Могат да го прекратят след предварителното изслушване, но никога по средата на делото. Все пак Диз говореше за някаква молба за освобождаване, който ще пусне в действие веднага след като Стайър се оттегли. Не мога да си представя Браун да го позволи, но ако го направи, ще бъде огромно постижение за Диз. — Той направи пауза. — Няма да е толкова огромно за мен.

— За теб? Ти пък какво общо имаш?

— Е, въпреки че може би не си личи, като ме гледаш, особено в последните няколко месеца, но на теория аз ръководя отдел „Убийства“. Което значи, че имам някакво влияние за това какво представяме на прокурора. Или не. Поне, когато има някакво съмнение.

— Казваш, че е имало съмнение тук?

— Помислих, че може да има, когато Дебра отиде при Глас. Но просто не можех да се съсредоточа тогава.

— Боже, Ейб. Чудя се защо ли е било така.

Глицки пъхна гъбата за миене в една чаша и започна да я върти по вътрешността.

— Причината е без особено значение, Трей.

— Така е, знам. Опазил Господ да имаш основателно извинение, или още по-лошо, да използваш някое такова.

— Не ми трябва извинение. Поемам си пълната отговорност.

— Ти? Майтапиш се.

Той й подаде изплакнатата чаша.

— Спри да ме ядосваш, жено, става ли?

— Не го правя. Закачам се.

— Смея се. Виж как се смея.

Тя остави чашата, промуши пръст в колана му и го обърна към себе си.

— Целуни ме.

— Ръцете ми са мокри.

— Не ми пука. Целуни ме.

След около трийсет секунди той каза:

— Ще довършим ли тези чинии?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Поне не веднага.

Трея, облечена в бледожълта хавлия и увита около косата й кърпа, влезе в дневната им, където Еиб, в черна фланелена пижама, седеше на канапето, прегърбен пред няколко купчини с документи на масичката за кафе.

— Е, я виж ти — каза тя.

Той бързо я стрелна с престорен кръвнишки поглед.

— Пак ли ме почваш?

Тя му се усмихна.

— Искаш ли?

Ейб потупа канапето до себе си и мръдна с няколко сантиметра.

Трея седна.

— Откри ли нещо?

Със свиване на рамене той обърна една страница и я сложи с лицето надолу върху втората купчина.

— Това е проблемът.

Още една страница. И още една.

— Диз каза, че става въпрос за кръвта, и май ще излезе прав.

— Какво за нея?

— Няма такава. Няма по дрехите на Мая, нито в къщата й. Никъде.

— Не е ли възможно просто да се е отървала от тях?

Ейб остави още една страница с лицето надолу и седна назад в канапето.

— Да видим дали ти ще повярваш. Тя убива Левън по един изключително кървав начин. Прекарва няколко минути в чистене — течаща вода в мивката, несъмнено плискаща се, а кръв е капела от масата на пода на няколко сантиметра от нея.

— Добре.

— Добре, първо, ние знаем, че се е изцапала с кръв.

— Така ли?

— Така трябва, Трей. Няма начин, с плискащата се отпред вода и капещата отзад кръв, да го е избегнала. И като тръгваме оттам, имаме два възможни сценария. Първо, тя не вижда никаква кръв и тръгва от дома на Левън да вземе децата си и да се приберат вкъщи. Имаме график тук някъде — той посочи към документите пред тях, — който показва действията й от вземането на децата до следващата сутрин. Или поне нейната версия, но потвърдена от съпруга й и икономката й, преди още някой да е сметнал, че може да е проблем. Така че съм склонен да й вярвам. Не е излизала.

— Което значи?

— Което значи, че тези дрехи са били в дома й в седем сутринта, когато Брако и Скиф са се появили, и луминолът щеше да покаже следите от кръв, дори и тя да не ги е видяла.

— Добре.

— Добре. Обаче кръв не е открита.

— Какъв е вторият сценарий?

— Тя открива кръв и й се налага да изхвърли дрехите. Но проблемът тук е, че е взела децата точно навреме.

— Значи или е носела резервни със себе си, или…

— Не.

— Не, съгласна съм. Или тя… какво? Отишла е първо до тях и се е преоблякла?

Глицки поклати глава.

— Нямало е време за това. А и освен това, икономката казва, че не се е прибирала.

— Какво остава тогава?

— Това е въпросът.

— Всички хора, които й осигуряват алиби, може да лъжат.

— Така е.

— Но ти не мислиш така?

Глицки кимна.

— Не че не би могло да се случи, но те не са имали представа какво прикриват, когато са давали тези показания, така че е малко вероятно.

— Какво значи всичко това тогава?

— Тя не е била вътре. Съгласих се, че няма отпечатъци, няма ДНК. Трудно, обаче е възможно, ако си внимателен. Но ако е била там и го е убила, след това е имала кръв по себе си, това е.

— Знаеш ли, хубаво е да те видя толкова погълнат от нещо.

Трея постави ръка на крака му.

Той се обърна с лице към нея.

— Започвам да вярвам, или поне да се надявам, че Зак ще се оправи. — Еиб се наведе напред и потропа по масичката. — Да чукам на дърво. Както и да е, значи може би не съм безнадежден. Може би има нещо, което мога да направя, за да се уверя, че няма да ги издухат и от частта с Воглър на делото.

— Там доказателствата по-добри ли са?

— О, да. Несъмнено. Обаче, ако са оставили нещо пропуснато, може би ще успея да им помогна да го намерят.

— Какво например?

— Не зная. Мога да им помогна да укрепят други слаби места. От каквото и да имат нужда.

Трея поседя тихо около минута, ръката й си почиваше на крака му.

— Ами ако съдията откаже частта с Левън, тогава какво?

— Нищо всъщност, освен че Диз ще изглежда добре за една медийна минута, която в действителност трае около трийсет секунди.

— Не. Имам предвид за Левън.

— Какво за него?

— Ами няма ли технически отново да се превърне в актуален незакрит случай?

Устата на Ейб се сви от концентрация.

— Не. Искам да кажа, дори и Диз смята, че тя изглежда подходяща, дори и прокурорът да не може…

Той замълча за малко умислен, след което среща погледа на жена си.

— Освен ако — рече Трея, — тя не е имала кръв по себе си, нали? Никога не е влизала вътре. Което означава, че някой друг е бил там и го е убил, нали така?

28.

Около девет часа на следващата сутрин Харди си проправи път през тълпата репортери, които го обградиха, докато се опитваше да влезе през задния вход на Съдебната палата, като постоянно викаше „без коментар“. Беше в относително добро настроение, наспал се бе добре за делото — беше се събудил без аларма в пет и половина, а не както по принцип му се случваше в три или четири сутринта.

Въпреки че нито Кати Уест, нито Харлан Фиск се бяха появили вчера на сутрешното изслушване по делото, властите бяха установили, че металните детектори все още са необходимост. Тълпа любопитни и още репортери се виеше на около петнайсет-двайсет метра около Отделение 25. Когато видя множеството, Харди тъкмо реши да заобиколи по обичайния си кратък път зад съдебните зали, когато чу познат глас да го вика по име и като се обърна, бе донякъде изненадан да открие Фиск да крачи към него.

Обикновено здравото и сърдечно лице днес му изглеждаше доста бледо. Черните кръгове под очите говореха за липса на сън, но ако сестрата на Харди бе обвинена в убийство, сигурно и той нямаше да е особено отпочинал. Диз му протегна ръка.

— Здравей, Харлан. И ти си вманиачен по делото, а?

Фиск опита да се усмихне, но резултатът беше жалък.

— Може би и част от това, Диз. Но преди всичко исках да те попитам, след вчера, защо Джакман просто не може да прекрати цялата част от делото, свързана с Пресли?

— Внимавай, Харлан, политическите ти убеждения се показват. Краткият отговор е, че Стайър е уговорил тази борба за тях, и те участват. Това, на което аз се надявам, е, че Браун ще го свърши вместо тях.

— Може ли да го направи?

— Може да ми разреши моя ход и да го освободи, щом Стайър приключи със случая. Ако успея да я убедя, че нито един нормален съдебен заседател не може да издаде присъда въз основа на доказателствата по случая с Пресли.

— От какво ще зависи?

Харди се засмя тихо и се наведе по-ниско до Фиск, за да прошепне:

— На теория, от внимателното претегляне на доказателствата. В действителност — в най-общи линии, от каприз.

— Очарователно.

— Добре дошъл във Върховния съд. Но за да сме честни, мисля, че може и да имаме шанс. Няма абсолютно нищо, което наистина да доказва, че тя е убила Левън.

Харлан кимна.

— Цялата тази история е една подигравка, ако те интересува моето мнение. Винаги е била.

— Съгласен съм.

— И ако Браун се съгласи да се откаже от Левън, това не доказва ли, че Мая не го е извършила?

— Не точно. Означава, че не могат да докажат, че го е извършила.

— И какво правят тогава?

— Кои?

— Хората, които разследват убийството му.

Харди направи язвителна гримаса.

— Отново сме изправени пред „теория срещу факти“. На теория полицията трябва да започне да търси още доказателства, но няма такива, доколкото аз виждам. Така че тогава, пак на теория, те трябва да възобновят разследването и да видят няма ли да се спънат в някой нов заподозрян по пътя. В действителност, след като ченгетата вярват, че Мая наистина е убила Левън…

— Това е лудост — прекъсна го Харлан. — Знам, че не би го направила.

Това спря Харди.

— Ако го знаеш, кажи ми защо.

Фиск също се поколеба за секунда.

— Искам да кажа, че сестра ми не е човек, който би ударил някой по главата със сатър, Диз. Просто е невъзможно да се случи.

— Не казвам, че не съм съгласен с теб. И на мен не ми е ясно. Но ченгетата мислят, че това е станало, въпреки че по дрехите й нямаше абсолютно никакви следи от кръв, което само по себе си е дяволски добър трик, ако наистина го е извършила. Както и да е, в крайна сметка, в реалността, ако Браун отхвърли частта с убийството на Левън, никой повече няма да си мръдне пръста там. Решили са, че така или иначе ще я пипнат при случая на Дилън. Но добрата новина — и това наистина е добра новина, Харлан — е, че ако се откажат от Левън, случаят вече не е Специален.

Под това той имаше предвид „специални обстоятелства“ — задължителни при няколко убийства — и заради които Мая щеше да бъде изправена срещу доживотен затвор, без право на обжалване. Ако се откажеха от Левън, тази възможност отпадаше от играта.

Но Харлан не изглеждаше особено успокоен от това.

— Не искам да влиза в затвора изобщо — каза той. — Заради това я накарах да се обърне към теб. Не съм искал нищо от това да се случва. Ти трябваше да го предотвратиш.

Харди бе виждал това и преди — семейството ставаше противник на защитата, колкото повече се развиваше делото. Все пак Харлан беше отдавнашен колега — много близо до това да си близък приятел — и обвинението го жегна.

— Е — приповдигнатото настроение на Харди вече съвсем се бе изпарило, — надявам се знаеш, че правя всичко по силите си, за да постигна точно това.

— Знам. Нямах предвид…

— Напротив, имаше. Няма проблем.

— Има проблем, Диз.

Харлан преглътна и си пое дълбоко дъх.

— Казвам ти, тези копелета направо ни убиват. С Джоуел едва не се сбихме — бяхме готови — последния път, когато се видяхме. Каза ми, че съм го злепоставял на предварителното изслушване. Някога свидетелствал ли си пред тях?

— Да. Но не бях аз мишената.

— Ето ти добрата новина. И аз не съм. Или поне ми казват, че това е добрата новина, но ако ме питаш, винаги мога да стана мишена.

— Значи можеш да прибегнеш до Петата поправка, нали?

— Не че имам нещо за криене всъщност, но би било добър вариант. Вместо да допускам Глас да ме разпъва на кръст, както последния път, когато ме разпитваше. След това започна да преглежда данъчните ми декларации за десет години назад. И как ще се отчета за това? И как наистина съм направил онова? И как съм щял да докажа, че със сестра ми не сме били партньори в „Бей Бийнс Уест“ и че парите от дрогата не са същите, с които Джоуел е започнал бизнеса си с недвижимо имущество, или поне не са му служили като гаранцията след това.

— И ти трябваше да отговориш?

— Всеки път или щях да проявя неуважение към съда. Държа се с мен все едно съм един от най-големите престъпници, но нямам какво да му кажа. И след всичко това Джоуел ми се зъби, така или иначе.

Едрият мъж въздъхна тежко.

— Предполагам си забелязал, че Кати е отслабнала с около пет килограма. Тя да свали пет кила е все едно аз да сваля петдесет. И не е от някое ново упражнение, което използва във фитнеса, повярвай ми.

— Не знаех, че са я викали вече.

— Не са. Затова е толкова ужасно. Държат голямата брадва — свидетелстването пред върховните заседатели — над главата й. Глас може би чака да види какво ще се случи в съда първо. Не знам, но виждам, че направо я изяжда. Буквално. Мисля, че малко или повече точно това я накара да дойде тук. Да я види копелето, да види, че не я е страх.

Фиск се наведе към Харди.

— Но нека ти кажа нещо, само между мен и теб, Диз. Точно обратното е.

От собствения си опит с Джоуел — спорове с него за сметки, парични потоци, стратегията по делото, държанието му с Мая — Харди знаеше, че кампанията на Глас срещу семейството вземаше сериозно количество жертви. Сега обаче абсолютно нехарактерното за Харлан избухване — човекът бе професионален политик все пак и никога не губеше контрол — накара Дизмъс да осъзнае колко дълбоко е влязъл ножът, колко заплашителни могат да бъдат върховните съдебни заседатели, колко ужасно реална е възможността за разбити кариери и дори присъди. Този път Харди сам пое дълбоко дъх.

— Е, Харлан — рече той със спокойствие, което в действителност изобщо не чувстваше, — имаме още много работа тук. Това е всичко, което мога да ти кажа. Трябва да го оставим да приключи.

Харди остави Фиск при металния детектор, след което отстъпи зад линията и се върна обратно до другото познато лице, което бе мернал във фоайето зад себе си. Киурко, в сако и вратовръзка, изглеждаше отпочинал и с бистро съзнание, когато Харди му стисна ръката.

— Здравей, Крейг. С Уайът ли си тук?

— Не. Той ми каза да дойда тук и да видя мога ли да помогна с нещо.

Това не беше най-впечатляващата оферта, която Харди бе чувал някога. Единственото нещо, за което Крейг можеше да говори, бе присъствието на Мая пред апартамента на Левън точно преди или след убийството му. Което значеше, че ако го качи на свидетелската скамейка, това само щеше да навреди на делото допълнително.

И тогава внезапно му хрумна идея.

— Нещо, с което да помогнеш — рече. — С цялата лудост тук, ние двамата с теб така и не поговорихме за това какво си открил за Левън и Дилън.

— Добре, но да ти кажа отсега, че като изключим обира и адреса му, нямаше много друго.

— Уайът не ти ли каза да разследваш някое от тези неща?

Крейг поклати глава.

— Не. А и не знам наистина какво би могло да има. Мисля, че вие двамата знаете точно толкова, колкото и аз.

— Вероятно — отвърна Харди, — но може би ти знаеш нещо, което не знаеш, че знаеш. Нещо, което може да си видял при Мая на вратата.

Крейг се намръщи.

— Тамара намекна, че може би ще искам малко да променя историята си, ако…

Но Харди веднага запротестира:

— Не, не, не. Нищо подобно. Не искам да си измисляш нещо. Просто, ако това, което се е случило в действителност, би могло да промени някой аргумент или нещо такова.

— Е, както кажеш.

— Да определим някакъв час? Кажи един, когато ти е удобно?

— Добре, кога?

— Утре, утре вечер? Обади се на Филис в офиса ми и тя ще го уреди. Става ли така?

— Естествено.

— Добре. А сега, ако ме извиниш — Харди погледна към съдебната зала зад гърба си, — Нейно величество ме очаква.

На горния етаж Глицки пусна Брако и Скиф в офиса си, затвори вратата зад тях, мина покрай бюрото си и се настани на стола. Имаше чаша с надписа на полицейското управление пред себе си, пълна с горещ чай, която сега обгърна с две ръце, сякаш за да се стопли.

Не че му беше студено.

Имаше чувството, че се нуждае от опора — нещо непосредствено и почти болезнено, — за да го разсее от главните му чувства в момента, които бяха идеална смесица от срам, разочарование и гняв. За претекст — според всичко изглеждаше, че това е просто разговор за някакви обичайни процедури — той беше взел две чаши кафе и ги бе поставил пред инспекторите.

Скиф очевидно страдаше от главоболие.

И сега, като погледна към чашите, Глицки каза:

— Чувам, че тези са страхотни. Портокалово макиато или нещо подобно. Трея направо се кълне в тях.

Брако се пресегна, взе едната чашка и махна пластмасовото капаче.

— Благодаря, сър.

— За нищо. Дебра?

Тя вдигна ръка.

— Може би след малко, благодаря.

Напрежението между тримата беше като опъната жица.

— Добре ли се чувстваш?

Рязко кимване.

— Кофти нощ, това е всичко.

Глицки продължи да я гледа. След малко отпи от чая си.

— Отнема време, докато свикнеш, но не можеш да позволиш на нещо такова да те разстройва.

Тя не отговори.

— Имаш труден ден, в които трябва да свидетелстваш — заговори Глицки, — това е част от работата. Идва с територията. Обаче просто се отърсваш от него и продължаваш нататък, следващия път ще се справиш по-добре. Поне такъв е моят опит. Кафето наистина може да ти дойде добре.

Скиф въздъхна и взе чашата.

— Естествено — продължи Глицки, като стисна собствената си чаша по-силно и се съсредоточи върху горещината по дланите си — най-добре помага да си сигурен, че доказателствата ти са солидни, преди да отидеш да обясняваш нещо, което е вероятно да не прозвучи особено смислено.

Скиф издиша продължително през носа и стисна устни. Остави хартиената чашка, където си беше на масата, и изправи гръб.

— Беше съвсем смислено, лейтенант. Добре известно е на всички, че хората се стараят да прикриват следите си и тя е направила точно това. Което не значи, че не е била там.

— Не, разбира се, че не.

— Всъщност била е там.

— Всъщност за да сме точни, тя може да е била пред вратата.

— Била е пред вратата, Ейб. Отпечатъците и и ДНК-то го потвърждават.

— Вярно е, сър — намеси се Брако.

Глицки погледна първо единия, после другия.

— Добре. Все пак случаят Пресли не е толкова прекрасен, нали? Всъщност всички тук знаем, че ако не беше Воглър, Мая нямаше да бъде съдена и за него. Защо мислите е така?

Скиф не се отказваше.

— Както вече казах, тя го е планирала и някак си е успяла да го направи. И нека те питам нещо. Ти получи ли своя дял за това от приятеля ти господин Харди?

Белегът, който минаваше през устните на Глицки, побеля.

— Ще се престоря, че не съм те чул, Дебра. Беше изказване доста под нивото ти и може би е просто в резултат на това как се чувстваш тази сутрин, а?

— Чувствам се чудесно.

— Добре. Защото исках да ви питам нещо. Исках да ви питам точно как — забравете за докладите си и свидетелските показания по делото или какво Мая Таунсхенд може или не може да е направила в дома на Левън, — как вие, всеки един от вас двамата, бихте ми обяснили абсолютното отсъствие на кръв по дрехите, обувките и и всичко, което сте изследвали? И преди да ми отговорите, нека ви кажа какво мисля аз, за да ми кажете къде греша.

В следващите няколко минути Глицки обясни гледната си точка на двамата инспектори. Завърши с думите:

— И тук не става дума за допустимо доказателство или липсата на такова, за да осъдим някого. Говоря за самите факти и как се е случило.

Скиф дори не се поколеба.

— Самият факт е, че тя го е убила. Съпругът и излъга за алибито. Или той или икономката. Случва се непрекъснато.

Тъй като чашата на Глицки бе съвсем леко топла, не можеше да му служи като средство за успокоение.

— Казваш, че се е прибрала вкъщи кога — преди да отиде да вземе децата?

— Може би. Не знаем.

— Обаче знаем, нали — отвърна Глицки, — кога е получила телефонното обаждане от Пресли? Няколко минути преди или след два, нали? И знаем също така, че е взела децата точно в три. Значи ти ми казваш, че получава обаждането в дома си на Бродуей, на момента решава да убие Пресли и кара до Потреро? И между другото, аз го направих тази сутрин на идване насам. Нямаше движение, градски улици, двайсет и две минути път в едната посока. Та както и да е, тя сяда там, пие вода и може би пуши един джойнт с Левън, след което го халосва по главата със сатър, изчиства грижливо и все още има време да изхвърли дрехите с кръвта по тях, преди да вземе децата?

— Може да го е направила по всяко време същата нощ.

— Значи съпругът й е знаел?

— Така трябва.

Глицки погледна към Брако.

— Даръл?

Дори не се поколеба.

— Ако го е направила, а тя е, Ейб, то тогава точно така е станало.

Докато малка част от него се възхищаваше на това как подчинените му се подкрепят един друг, Глицки усети, че стомахът му се свива при тази явна проява на професионална твърдоглавост. Той беше всичко друго, но не и сигурен, поне от предишния си разговор с него, че Брако мисли, че случаят им е бил достатъчно подготвен преди ареста и че Скиф не бе действала твърде прибързано, но Даръл нямаше да противоречи на партньора си пред лейтенанта и това беше сигурно.

Без значение, че целите им убеждения бяха в противоположност с първия закон на следствието — фактите трябва да произтичат от очевидни доказателства, а не обратното, където доказателствата се обработваха така, че да паснат на набор от предварително определени факти.

Сега, знаейки, че е победен в главната си цел — да накара инспекторите си да признаят, че може и да са сгрешили, и да прекарат част от времето си в търсене на човека, които наистина е убил Левън Пресли, — той въздъхна, остави чая и се облегна назад в стола си.

— Добре — рече. След това продължи, по-скоро на себе си: — Добре. Но мисля, че ще трябва да признаете, че е възможно журито да приеме случая на Левън трудно. Така става ли?

— Знаеш не по-зле от мен, Ейб — отвърна Скиф, — че хората, които са жури в Сан Франциско, имат трудности с вината по принцип.

— Съвсем вярно — каза Глицки. — И това е още една причина да даваме на прокурора всичко, от което се нуждае всеки път.

— Той има достатъчно по този случаи, Ейб. Тя ще бъде осъдена за Воглър. Дори и в Сан Франциско.

— Добре, хубаво. Вярвам ти и се надявам, че си права. Значи и двамата сте сигурни, че сте построили възможно най-силния случай, който сте могли за Воглър?

Даръл отговори първи.

— Да, сър.

— Дебра?

— Абсолютно.

— Добре тогава. — Глицки придърпа малка купчина листове, забодени с телбод — пет или шест страници — компютърни разпечатки, пред себе си и ги разгърна по средата.

— Тогава имам само един бърз въпрос към двама ви. Коя е Лори Брадфорд?

Двамата инспектори си размениха бързи погледи.

— Никоя — отвърна Скиф.

— Никоя — повтори Глицки. — Обаче тук виждам листче в папката с номера на нашето дело отгоре и там пише това име или нещо подобно.

Скиф, на която също й бе кипнало вече, не се опита да прикрие яда си.

— Много задълбавате тук, не мислите ли, лейтенант?

— Аз съм начело на отдела, сержант, и по мое мнение случаят, който сме представили пред прокурора, е почти наполовина загубен по простата причина, че нямахме достатъчно доказателства, когато извършихме ареста — поправка, когато ти извърши ареста. И моето мнение е, че сме дяволски далеч от случая на Воглър. И ако тази никоя се окаже всъщност някоя, която вие в старанието си да извършите арест, чисто и просто сте забравили да включите в докладите си, и която може в действителност да помогне да подобрим случая за прокурора, за да може да издейства присъда за тази жена Таунсхенд, то тогава е моя работа да ви посоча това. Някой от вас има ли проблем? Защото ако е така, можем да отидем горе и да го обсъдим с началника. Как ви звучи?

Брако, със стисната челюст и изчервен, рече:

— Лори Брадфорд. Възрастна жена от Хейт.

— Изкуфяла възрастна жена от Хейт — поправи го Скиф.

— И не сте докладвали разговора си с нея?

След минутка Брако отговори:

— Не. Решихме, че никой няма да й повярва, Ейб. Нямаше нищо, което да си заслужава да сложим в папката.

Глицки знаеше, че дори твърдо против правилата, това не е необичайна практика. Въпреки че инспекторите трябваше да отбелязват всеки контакт със свидетели или потенциални свидетели под формата на запис или бележки, в действителност често се получаваше така, че само по индивидуалната преценка на определен инспектор свидетелските показания се включваха или изключваха от рапортите им със или без реална причина. На Глицки му беше ясно — дори и само защото знаеше, че Брако е достатъчно запознат с нещата, но също и заради болезненото изражение на лицето му, — че Скиф бе изтеглила късата сламка и тя е трябвало да пише рапорта за разговора с Лори Брадфорд, и Дебра бе решила, по свои собствени причини, да пренебрегне свидетелските й показания.

Като се опитваше да контролира гласа си, Глицки довърши остатъка от чая си.

— Въпреки това — каза той, — ако някой от двама ви не е забравил, ще се радвам да чуя какво ви е казала жената.

29.

Преди решението още да е имало шанса да се оформи напълно, Нервака Стайър, усмихнат и уверен, стана от масата си и — без съмнение търсеше начин да оправи щетите, които Харди бе нанесъл със Скиф вчера — призова Черил Бийл на скамейката.

Пол Стайър бе открил Бийл, по баща Золотни, по много сходен начин с този на Уайът Хънт, като проследяваше познанствата на Мая от университета с надеждата, че някой, който я е познавал и тогава и сега, ще може да ги осветли по въпроса с изнудването и следователно ще разберат мотивите на Мая за извършване на двете убийства. Сега бившата мажоретка, облечена консервативно в светъл делови костюм, на която очевидно й беше неудобно да играе ролята на свидетел на прокурора, се размърда на мястото си, докато чакаше Стайър да започне с въпросите.

— Госпожо Бийл, от колко време познавате обвиняемата?

— От около четиринайсет години.

— А къде се запознахте?

— В Университета на Сан Франциско през първата година. И двете бяхме мажоретки.

— И приятелството ви продължи?

— Да. Докато не я арестуваха, обичайно обядвахме заедно на всеки два месеца или нещо такова.

— Госпожо Бийл, познавахте ли също така жертвите в това дело, Дилън Воглър и Левън Пресли?

— Да.

— И доколкото вие знаете, обвиняемата също ли ги е познавала, когато сте били в университета?

— Да.

— Някога да сте виждали обвиняемата да пуши марихуана с някой от тези двама мъже?

Бийл хвърли бърз извинителен поглед към Мая и кимна на Стайър.

— Да, виждала съм.

— А някога да сте виждали обвиняемата, сама или отново с някой от двамата споменати мъже, да продава или раздава марихуана?

— Да.

— Бихте ли характеризирали това като сравнително често явление?

— За известно време, докато бяхме в университета, да. Те бяха главната връзка сред приятелите ни, ако искаш да си купиш трева.

— И тримата?

— Да.

— Добре, госпожо Бийл. Да минем напред няколко години, през обедите, които прекарвахте заедно с обвиняемата, тя някога да е споменавала господин Воглър или господин Пресли?

— Да. Споменаваше и двамата от време на време, Дилън доста често, защото работеха заедно.

— Но е споменавала и Левън Пресли?

— Точно така. Но не и наскоро.

— Спомняте ли си кога е бил последният път, когато е споменала господин Пресли?

— Преди около осем години, точно след като той излезе от затвора.

— И под затвор, госпожо Бийл, нямате ли предвид щатския затвор?

— Да. Мислех, че са едно и също. Но да, точно след като излезе от щатския затвор.

— И какво каза обвиняемата за господин Пресли тогава?

— Само че се е свързал с нея чрез Дилън. Искал от нея да му уреди работа или нещо такова.

— Каква беше нейната реакция на тази молба?

— Наистина я разстрои.

— Откъде знаете?

— Тя ми каза. Каза, че никога нямало да успее да се измъкне от тези двамата.

— Никога нямало да се измъкне от тях. Тя предложи ли някакво обяснение на израза „да се измъкне“?

— Не.

— Благодаря ви, госпожо Бийл. Сега, да се върнем към Дилън Воглър, той беше управител на „Бей Бийнс Уест“, нали така?

— Точно така.

— И във вашите разговори на обяд как характеризираше тя отношенията си с господин Воглър?

Бийл се поколеба за един дълъг момент, преди да отговори.

— Неприятни.

— Казала ли е нещо по-подробно?

— Ами няколко пъти ми каза, че просто иска той да се махне от живота й и му е предлагала да го откупи, но той е отказал.

Стайър, с повдигнати вежди, които подчертаваха важността на тези свидетелски показания пред журито, продължи:

— Използвала е израза „откупи“?

— Да.

— Не намерихте ли това за странно?

— Малко, да.

— И защо?

— Ами защото той работеше за нея и се чудех защо просто не го уволни.

— Зададохте ли й този въпрос, защо просто не го освободи от длъжност?

— Да. Разговаряхме за това няколко пъти.

— И какво каза тя?

— Каза, че не може. Не може да го уволни, имам предвид.

— И защо не е могла?

— Не ми каза точно.

— А по-общо?

Още един поглед към Мая, след което Бийл въздъхна и продължи:

— Каза, че никога няма да може да го уволни, защото той я притежава.

— Притежава. Това ли бяха точните и думи?

— Да. Казвала го е повече от веднъж.

Стайър, който изглеждаше изтрезнял от огромността и изненадата от тези показания — въпреки че сам се стремеше точно към тях, — кимна на свидетелката, след което и на журито.

— Госпожо Бийл, в месеците преди ареста на обвиняемата обядвали ли сте заедно?

— Да, в края на миналото лято.

— Споменахте ли господин Воглър в разговора си тогава?

— Да.

— Как по-точно стана това?

— Аз го споменах. Казах й, че съм се тревожила за ситуацията й с него. Чух отнякъде, че той продава марихуана от заведението и й казах, че каквото и да крие, ще бъде най-добре да го разкара оттам и да го забрави. По мое мнение иначе щеше просто да става все по-зле.

— И тя какво ви отговори?

— Тя просто сви рамене и ми каза, че не трябвало да се тревожа за това. Била съм права. Не било особено приятна ситуация, но тя щяла да се погрижи за това много скоро.

Завършващ повтарящ се рефрен към журито.

— Щяла да се погрижи за това много скоро.

След което Стайър се обърна към Харди.

— Свидетелят е ваш.

30.

Директните свидетелски показания на Бийл ги забавиха до обяд, така че нямаше да има кръстосан разпит поне до следобедната сесия и това устройваше Харди напълно. Той нямаше голяма представа какво, ако въобще имаше нещо такова, да я попита. Свидетелските й показания бяха честни и вероятно точни. Воглър без съмнение беше изнудвал Мая. Най-вероятно и той, и Пресли са били впили нокти в нея и затова тя е искала да се измъкне от тях. Стратегията, която бе решил да възприеме, изискваше здрави нерви по отношение липсата на физически доказателства, свързващи Мая с което и да е от престъпленията, но Бийл не бе предложила нищо, което чувстваше, че може да обори.

Беше получил гласово съобщение на мобилния си от Уайът Хънт, който му казваше, че ще обядва в ресторанта на Лу Гърка, ако Харди иска да научи с какво се е занимавал в „Бей Бийнс Уест“ и внезапно — ако не по някаква друга причина, то поне заради някакво нездраво любопитство към специалитета на заведението — това му се видя като добра идея. Така че той поседя, докато клиентката му, Стайър и по-голямата част от тълпата се изнизаха от съдебната зала, после се промъкна навън, слезе два етажа надолу до пълното с хора фоайе, където беше твърде пренаселено, за да може да го забележи някои.

Вече навън, с вдигната яка на палтото и прибрана брадичка, за да се предпази от хапещия студ, той притича през улицата до Лу, прекрачи спящото или безжизнено тяло пред вратата на заведението, след което се спусна по шестте петнисто бели стъпала, които го отведоха до истинския вход на ресторанта и люлеещите му се двойни врати, облицовани с червена кожа.

Както беше обичайно по обедно време, редовните клиенти седяха на бара. Всички двайсетина маси също бяха заети. Харди разпозна няколко ченгета, Харлан Фиск на малка масичка заедно с Черил Бийл, пет или шест колеги адвокати и няколко души от собственото му жури на една от страничните маси. И донякъде за негова изненада на най-голямата маса в заведението бяха Глицки, Трея, Дебра Скиф и Даръл Брако заедно със самия областен прокурор Кларънс Джакман, намръщен и очевидно погълнат от това, за което говореше Брако. Никой на масата не изглеждаше достатъчно весел, за да го прекъсне, и освен това Хънт бе вдигнал ръка и му махаше от едно от сепаретата, така че Харди си проправи път през тълпата и какофонията и се измъкна по-далеч от приказките на инспектора.

— Souvlaki lo mein — каза Хънт като поздрав.

— Това всъщност звучи вкусно.

— Така е, знам. Но предполагам, че има тайна съставка. Октопод или нещо подобно. Всичките малки пипала и спагети разбъркани заедно, така че да не можеш да познаеш кое кое е.

— Пипала на октопод и спагети? Мога да ги различа.

— Можеш ли? Как?

— Пипалата ще са по-дебели. И ще имат онези малки смукалца по себе си. Това ще ги издаде.

Точно в този момент собственикът спря до тяхната маса. Лу беше към средата на петдесетте или там някъде, с гъста черна коса, къси крака, солиден кръгъл стомах под колосаната си бяла риза.

— Хей, Диз, Уайът. Обяд или само питиета?

— Ще вземем октопода — рече Харди. — И ако може да махнете смукалцата от пипалата за Уайът. Той мисли, че са отвратителни.

Лицето на Лу изрази подобие на истинска болка.

— Няма октопод. Спагети и агнешко, може би и малко хумус. Превъзходно е.

— Може ли Чиу да сложи октопод в моето? — попита Хънт.

— Хайде бе, момчета, не виждате ли, че постоянно подтичвам насам-натам. Не правим замени, знаете го. Откога идвате тук? Ще ядете ли или не?

— Два специалитета — поръча Харди.

— А така. Вода, чай, бира, какво?

И двамата мъже избраха вода и Лу изчезна, за да вземе следващата поръчка. Харди вдигна глава и огледа помещението.

— Виж конференцията.

— Знам. Дойдоха тук няколко минути след мен. Не мисля, че има рожден ден.

Харди погледна натам и отново забеляза напрежението около масата.

— Може би просто не са толкова ентусиазирани, колкото сме ние за специалитета.

— Това са нашите момчета, нали така? Искам да кажа, които се занимават със случая.

— Скиф и Брако, да.

— Може би са се издънили.

— Най-вероятно имат още поне десет други случая, но винаги можем да се надяваме.

Водата пристигна — две халби с кубчета лед — и Харди отпи от своята.

— Е, как се оправяш със списъка ни?

— Бавно — отвърна Хънт. — Но бяхме прави за това, че целият персонал е знаел и участвал. Те наистина, ама наистина не искат да разговарят с истинските ченгета.

— Още ли продават от заведението?

— Не би ме изненадало. Въпреки че надали го правят на нивото на Дилън.

— Е, кой? Новият управител?

— Руиз. Точен тип. Но той казва, че имало човек на име Пако, който се оплаквал от Дилън, докато Левън е бил там, може би две седмици преди да бъде убит.

Харди седна изправено.

— И двамата са били там, Дилън и Левън?

— О, да. Доста често, поне всеки път, когато Левън е идвал да си вземе стоката.

— Е, ето ти го.

— С изключение на това, че няма Пако в списъка. Помолих Руиз да се оглежда за него, ако дойде отново, но той каза, че не го е виждал от големия ден насам. И, разбира се, би могъл да си измисля всичко това.

— Естествено.

Харди хвърли още един бърз поглед към масата на Глицки и хората там — точно толкова жизнерадостни, колкото и последния път.

— Днес сутринта си поговорих с твоя човек Крейг, да знаеш.

— Знам. Обади ми се. Може ли да ти помогне с нещо?

— Ами засега успя да каже, че Мая е била при Левън, но не и вътре в апартамента му. Така че, ако ми потрябва за нещо на свидетелската скамейка, няма да успее да нанесе много щети с тези показания.

— Всъщност може би е малко по-добре от това. По начина, по който ми звучи на мен, тя тъкмо е отишла там и не е могла да влезе, а не както излизаше обратното, че тъкмо е излизала.

— Голяма разлика — промърмори Харди.

— Без майтап. — Уайът се поколеба за секунда. — Но как ти се стори той?

— Кой, Крейг? Добре. Защо?

Хънт вдигна рамене.

— Той и Тамара скъсаха. Мисля, че има малко проблеми. Но казваш, че е бил добре?

— Стори ми се добре.

— Хубаво. Просто проверявам кученцата.

Хънт повъртя чашата си в мокрия кръг, който бе оставила на масата.

— Май разполагам и с нещо друго. Всъщност на Джина й хрумна, докато говорех за нещо друго. Ако има някакво значение.

— Мислиш ли, че имаш достатъчно резерви?

— Не искам да ти давам излишни надежди.

— Ще бъда нащрек. Междувременно, точно в този момент — продължи Харди, — не ми пука, ако ще и Дафи Дък да е източникът ти. Ще го приема.

— Добре. Какво знаеш за Тес Гранат?

Харди почувства, че би бил нищо без паметта си и отговорът му дойде за секунди.

— Филмова звезда. „Падащи листа“, „Смърт под звездна светлина“. Умряла беше тук в града, нали? Блъсната от кола, когато е била бременна, ако правилно си спомням.

Хънт кимна.

— Шофьор беглец. Майката и нероденото дете умират. Шофьорът така и не е открит.

— Добре.

— Добре. Знаеше ли, че тя е била сестра на Кати Уест?

С водата наполовина до устата му, Харди замръзна и бавно остави халбата на масата. Думите „неродено дете“ започнаха да се въртят в главата му. Както и детайлите от разговора му с Мая в стаята за посетители в затвора — когато говореше за невинността на нероденото, но отрече някога да е правила аборт. Думите й се върнаха с огромна сила.

Лу имаше обеден персонал от две бели жени и двама мъже филипинци — всичките на средна възраст, — които сервираха храната от кухнята до масите и никога не забавяха крачка. Една от жените се появи, пльосна специалитетите им на масата без излишни фанфари, след което метна и приборите им, увити в хартиени салфетки.

Харди най-сетне успя да проговори отново.

— Кога се е случило това с шофьора беглец?

— Март деветдесет и седма — отвърна Хънт. — Мая е била предпоследен курс тогава. Тогава явно нещата тръгват на зле при нея.

— Как се сети за това? — попита Харди. — Или Джина?

— Просто говорехме как започнах с всичко това и споменах една статия в университетския вестник, на която се бях натъкнал и в която ставаше дума, че Тес Гранат се падала леля на Мая. И попитах Джина какво й се е случило. Така че Джина, която е по-възрастна от мен, което никога не я оставям да забрави, си спомни за случая с шофьора и цялата история. И тогава ни просветна и на двамата.

— Има връзка?

— Може би си струва да се поразпита.

— Значи мислиш, че изнудването може да не е било заради обир?

— Не си мисля нищо. Просто се чудя. Смъртта на Гранат е била голяма работа тогава. Огромна.

Едно мускулче затрептя на челюстта на Харди.

— Освен това тогава са били заедно, знаеш ли? Мая и Дилън. — Хънт спря за момент, колкото да остави този факт да се уталожи, след което продължи: — Въпреки че през последната година или може би по-скоро са скъсали и тогава тя се е върнала към мажоретките и отново е открила религията.

— Това би обяснило много неща. Ако е знаела нещо за случая и не е отишла при ченгетата навреме, а след това семейството и е можело да разбере, тя е щяла да бъде прецакана. Семейството никога не би й простило и тя никога не би си простила сама. И това е причината да смята, че заслужава всичко, което й се случва. Ако Господ работи по библейското време, то просто й го връща сега за постъпката й тогава.

— Дяволски завладяваща теория — рече Хънт, — но лошите новини са, че всъщност не променя нещата кой знае колко. Дилън я е изнудвал за това, така че историята е същата и тя продължава да има същия мотив.

— Не точно. — Харди вече обмисляше как може да представи част от това пред журито. — Ако не е за нещо, което тя и Дилън са направили с Левън и имащо общо с дрога в университета, премахва Левън от картинката. Поне от нейната картинка.

— Освен ако Дилън не му е казал.

— Никога. Тъй като знанието е власт и така нататък, ако Дилън е единственият, който знае, а аз залагам на това, то той не би го разводнил, като каже на още някого.

— Прав си.

— Само понякога. Но би било хубаво, ако сега се окаже един от тези моменти.

Харди придърпа своя специалитет пред себе си и започна да човърка вътре с вилицата.

— Хмм. Изглежда като агнешки дреболии в гювече. — Това бе вероятно един от най-известните и мистериозни специалитети при Лу — не пристигаше в гювече и никой си нямаше и най-малка идея какво точно може да представлява „агнешкото“ — и се появяваше в менюто едва около шест пъти годишно.

— Мислиш ли, че агнешко може да означава октопод? — попита Хънт.

Но преди Харди да може да направи нещо с последната си информация, трябваше да се увери, че е вярна.

Той стоеше в широкия коридор зад Отделение 25 и чакаше, депресиран както винаги от окованите затворници, излизащи от асансьорите, които слизаха от килиите над него. Мая, преместена в новия затвор зад Съдебната палата, щеше да мине през черните врати, окована в своите лични малки вериги.

Дизмъс я видя и тръгна към нея, за да я посрещне. Месеците затвор не й се бяха отразили добре, разбира се. Тя бе помолила за къса подстрижка, за да намали липсата на блясък, предизвикана от грубия сапун, който ползваха в затвора, но резултатът беше занемарена, почти мъжка прическа, подобна на парцал за миене на под — и сега дори се бе изпъстрила със сиви косъмчета. Кожата й също бе придобила типичната за затвора бледност, въпреки че по ирония на съдбата Мая бе наддала около седем килограма с големите подноси висококалорична затворническа храна. И никой никога не би могъл да сбърка дълбоките резки около очите й с малки бръчици от смях.

Той я придружи в широката един и двайсет на два и четирийсет клетка в стената, свързана към задния вход на съдебната зала и металната врата се хлопна, когато съдебният пристав я затвори след тях. Тук тя чакаше всеки ден, обичайно съвсем сама, докато съдът влезе в заседание, и сега точно тук седяха двамата, върху бетонния ръб, които служеше като пейка.

Браун мина покрай тях, явно се връщаше от обяда си, заговорила се с някой от колегите си съдии и дори не погледна в тяхната посока.

— Тя е ужасен човек — каза Мая.

— Да, така е.

— Как някой такъв става съдия?

— Обичайно губернаторът ги посочва. След това просто продължават да ги избират.

— Значи необходимата им квалификация е да познават губернатор?

— И вероятно или да му дадат пари, или да му помогнат сам да си ги вземе.

— А ние защо не го направим? — Тя подръпна затворническата си униформа. — Съжалявам, чувствам се като ужасна кучка днес. И аз съм тази, която не би трябвало да е толкова осъдителна. Сигурна съм, че съдия Браун дава най-доброто от себе си. — Мая въздъхна дълбоко. — И като си помисля, че толкова неща в живота сме купили с Джоуел, преди всичко това да започне.

— Какви например?

— Сещаш се. Набиране на средства. Благотворителност. Да помагаме на хора като нея, за да ги изберат. Започвам да си мисля, че изобщо не става дума за справедливост. Чудя се какво сме правели, какво сме си мислели през цялото това време.

— Защитавали сте си интересите — рече Харди. — Придобивките. И в един момент сте се оказали с хора като Браун или Глас, ако става дума, за пазители. А те го приемат дяволски сериозно. Проблемът е, че щом веднъж сте успели да се окажете извън техния кръг, вече се превръщате във врагове. И ставате заплаха.

— Джоуел не е заплаха. — Най-сетне малко цвят се появи на лицето й. — Никога през живота си не е вършил нищо нечестно или незаконно. А всички го погнаха.

— Ще се оправи — каза Харди. — Но ще има нужда и от теб да се справяш заедно с него.

Тя обърна глава към него.

— Мислех, че за това ти плащаме.

Харди беше чувал подобни приказки и преди, и от съпруга, и от съпругата, дори от Харлан, и сега показа част от раздразнителността си.

— Както и двамата обсъждахме, понякога парите не ти носят това, което си очаквал. Понякога трябва да си промениш мирогледа. Представата за самия себе си. Като например, ти си тук, за да защитиш придобивките си или просто ще оставиш тези хора да ги вземат?

— Аз! Дали просто ще ги оставя да ги вземат? Все едно имам някакъв избор в това, което се случва тук? Или навън?

Дизмъс облегна гръб на стената и се обърна, за да срещне погледа й. Нямаше грам топлина в израза на лицето му.

— Имаш всички необходими избори, Мая.

Тя просто се загледа в него и поклати глава.

— За какво говориш? Нямам избор за нищо. Полудя ли?

— Може и да съм, като се опитвам да те защитавам с грешната теория, грешния мотив и с теб, седнала там, гледайки как го правя. Оставяйки ме да го правя.

— Не зная за какво говориш?

— Да, знаеш, Мая. Говоря за основите факти в случая. Дилън не те е изнудвал, защото сте продавали наркотици в университета и може би хората щели да разберат. Не беше това, нали? Въпреки че на това ти ме остави да изградя целия случай.

— И защо ми е да го правя?

— Две причини. Първо, чувствала си се виновна и си мислела, че заслужаваш да бъдеш наказана. И второ, никога не би могла да кажеш на някого истината. Дори и на адвоката си, защото не можеш да му вярваш достатъчно.

Харди се приведе напред, с лакти, опрени на коленете.

— Добре, достатъчно вече. Сега е моментът. Истина или лъжа, Мая. Дилън те изнудваше заради нещо, свързано със смъртта на леля ти, нали?

Тялото й леко залитна. Но не последваха думи.

— Какво беше, Мая? Знаеше кой я е блъснал и не каза на полицията? Твоята кола ли им беше заела?

Устата й увисна, а очите й заприличаха на стъклени.

— Била си там, нали, Мая? В колата с тях.

Харди внезапно почувства собствената си глава натежала, когато вероятната реалност го удари.

— Не — каза. — Ти си била шофьорът.

За един дълъг момент тя го гледа, сякаш той бе нейният палач, след което тих звук се изтръгна от гърлото й. Главата й се отпусна, а раменете й започнаха да треперят.

Сълзите й се разплискаха като дъждовни капки на пода между стъпалата й.

Мая вече се бе поуспокоила след плача и съвсем малко следи от него бяха останали по лицето й.

— Това, което има значение, е, че никой от семейството не трябва да знае. Което означава никой изобщо, защото който и да разбере, ще им каже. — Тя изпусна треперлива въздишка. — Ти как разбра?

— Съдба — отвърна Харди. — Моят следовател е споменал Тес Гранат и теб на приятелката си в едно и също изречение и ето ти го. Пазела си това в тайна сама през цялото време?

— Разбира се. Трябваше. — След това ръката й бързо се озова на крака му. — И ти също не можеш да кажеш на никого. Никога.

— Не, знам това. Няма нужда да се тревожиш. — Той се поколеба. — Но може би ти би могла.

Мая го погледна измъчено.

— Ако мислиш така — рече, — не разбираш семейството ми изобщо. Или мен. Или нищо от това, което се случва.

— Ами съпругът ти?

— Да му кажа, че съм убийца? Да му кажа, че майката на децата му е детеубийца?

Харди се поизправи, гърбът му беше плътно опрян до стената на килията.

— Прекалено си строга към себе си, Мая. Било е много отдавна.

Тя поклати глава.

— Беше вчера. Беше тази сутрин. Сега е, в този момент, за бога. Не разбираш ли? Убих я. Сестрата на майка ми. Сестрата на Кати и нероденото й дете. Любимката на всички.

— Било е инцидент.

— Бях напушена и пияна. И двете. Заредена. Беше убийство.

— И никога няма да си простиш за това.

— Защо ми е? Направих го. Ти би ли си простил?

— Не зная, да ти кажа честно. Може би след цялото това време щях да се изкуша да започна да опитвам.

— Времето не го е заличило.

— Можеше и така да стане, ако беше споделила товара с някого. Ако бе казала на някого. Може би ти трябва опрощение на греховете.

— Моля се за него всеки ден.

— Няма да дойде без някакво признание.

— Какво? Сега и свещеник ли стана?

— Далече съм от там — отвърна Харди. — Просто приятел грешник като теб самата. Но съм отглеждан като католик. Повярвай ми, знам как сработват нещата, когато искаш прошка.

— Някога убивал ли си някого?

Харди кимна.

— Бях във Виетнам. Убих много хора.

Включително и не само във Виетнам, помисли си той, но и жертвите на ужасяващата престрелка, от която беше част, тук, в Сан Франциско, резултатите от която направляваха кариерата му и емоционалната му стабилност през следващите три или четири години. Така че, да, той бе убил своя дял от хора. И също беше пазил своя дял тайни. Но Франи, децата му, Глицки, Роук — всички те знаеха какво бе направил, бяха минавали през последствията заедно с него и всичко това му бе помогнало.

Мая поклати глава.

— Виетнам е било убийство на война.

— Какво? Казваш го все едно това не се брои? А аз го почувствах така, сякаш се броеше, повярвай ми. Знам, че се броеше за семействата на жертвите. Знам, че се броеше и за мен. — Той си пое дъх. — Исках да кажа само, че според мен пазенето на тази тайна вече те е наранило достатъчно. Погледни каква сила е дала на Дилън Воглър.

— Мразех този човек.

— Мога да си представя. Беше ли в колата с теб?

Тя кимна.

— Беше неговата кола. Нямаше връзка с мен. Той просто я изми и после никога не каза на никого. Копелето.

— Кога започна изнудването?

— Не преди да излезе от затвора, но точно след това. Не можеше да си намери друга работа, въпреки че не мисля и че се е опитвал особено. Намери ме и ми напомни колко много съм му задължена заради мълчанието му.

— Схванах — кимна Харди.

— Не зная дали е така. Не зная дали някой може да разбере. — Брадичката й падна рязко надолу, като кукла на конци. — Никога не свършва. Един постоянен товар.

— Не обичам да натяквам, Мая, така че ще го кажа само още един път. Можеш да кажеш истината. Можеш поне да допуснеш Джоуел до себе си. Стоял е до теб през цялото това време и сега може би си мисли, че си убила някого. Той те обича. Може да се справи.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, прегърби се и започна да се люлее на бетонния ръб.

— Господи, Господи, Господи.

— Всичко е наред, Мая. Всичко е наред.

— Не. Не, не е наред. — Минаха няколко секунди, през които тя забави движенията си и най-накрая застана мирно. — Човек би си помислил, че ще съм подготвена за това. Искам да кажа, че това е великият мит, с които съм била отгледана и възпитана.

— Кой по-точно?

— Ева. Райската градина. Дървото на знанието за доброто и злото. Това беше всичко за мен, когато срещнах Дилън. Той беше змията, толкова привлекателен, толкова по-мъдър, така си мислех. Готов да опита всичко, нали знаеш, само заради преживяването от него. „Ето, опитай от това.“ И аз бях това дете, което никога не бе правило нищо, което беше просто… толкова наивно и глупаво. И знаеш ли кое беше истинската глупост?

— Кое?

— Бях наистина щастлива. — Тя погледна към Харди, търсейки следи по лицето му, че въобще е разбрал нещо. — Искам да кажа преди Дилън. Бях щастлив човек, добър човек. Но след това той започна да ме предизвиква и да ме разпитва за всичко, за това коя бях. „Как можеш да знаеш, че си толкова щастлива, колкото е възможно, без дори да си опитала някакво преживяване извън кутията на своя добре подреден малък живот? Може би просто се боиш да откриеш за какво става дума в истинския живот? И ако случаят ти е такъв, то тогава всичкото това така наречено щастие е просто страх и измама, нали така?“ — Очите й умоляваха Харди. — Как съм могла да не видя какво е правел?

— Било е изкушение, затова — отвърна Харди. — Ако е някаква утеха, съмнявам се, че и Ева е разбирала какво я чака, също като теб. Тя просто е искала знанието, да опита забранения плод.

— Една малка хапка. Това е всичко, което исках. Просто да разбера.

— Първородният грях — отбеляза Харди. — Е, ти не си първата, която го е извършила, нали? От край време е така. Някои биха казали, че това си е нормалното човешко състояние.

— Но не беше каквото очаквах.

— Не — отвърна Харди, — предполагам, че не е било.

— Това е ужасното нещо. И след това Тес. — Гласът й отново се пречупи. — Ако можех да си върна онези дни. Онзи ден.

Фразата на Джон Грийнлиф се повъртя в съзнанието на Харди — „От всички тъжни думи на езика или перото, най-тъжните са тези: а можеше да бъде“. Но той само обгърна с ръка раменете на клиентката си и я придърпа за момент към себе си.

— Все още имаш много дни пред себе си, Мая. По-добри. Обещавам ти.

Изведнъж приставът почука от страната на съдебната зала и отвори свързващата врата. Разпознавайки обичайната за тази стая картинка — заподозрян, изцеден от емоции, с почти обезобразено лице, подуто и зачервено от плач, — той пристъпи в стаичката и се наведе към Харди, питайки го с неочаквана загриженост:

— Всичко наред ли е, сър?

— Ако можете да ни дадете още няколко минути, ще ви бъда много благодарен — отвърна Харди. — И може би малко хартиени салфетки.

31.

Стайър гледаше надолу към Седма улица от прозореца на офиса на Кларънс Джакман, който се намираше на третия етаж.

— Сигурно се ебаваш с мен.

Джакман, черен мъж, висок един и деветдесет и пет, тази сутрин бе изсумтял от удоволствие, когато кантарът в банята му не успя да подмине обичайните сто двайсет и два килограма. Както винаги, той бе облечен в елегантен и добре скроен тъмен костюм, бяла риза и тъмносиня рипсена вратовръзка. Като пренебрегна псувните на Стайър, той заговори със своя внушителен, но тих глас:

— Трябваше да ти бъде казано незабавно. Изтъкни го пред Мариан и включи жената в списъка си със свидетели.

Стайър се обърна.

— Разбира се. Нямам друго за правене всъщност. — Той поклати глава с отвращение. — Скиф ли беше?

— Очевидно, въпреки че Брако казва, че е също толкова отговорен.

Още едно презрително поклащане на глава.

— Ченгета. Какво си е мислела?

— Наистина вярвам, че е мислела, че е незначително. Жената изглеждала изкуфяла. Скиф не е мислела, че ще искаш някакви вероятно неверни обикновени детайли да объркват историята ти.

— Не ми пука за историята ми, Кларънс. Построявам случая си от всякаква история, с която ми се наложи да работя. Ако има противоречивост… но, по дяволите, ти знаеш всичко това. И не би било проблем, ако го бях казал. Сега изглежда сякаш сме го покривали.

— Зная.

Стайър удари с ръка по дъската под прозореца.

— Мамка му!

— Точно. Но се спасявам, че може да има и нещо по-лошо, ако би искал да седнеш.

Молбата очевидно изненада Стайър, но това беше шефът му, така че отиде там, където Джакман му посочи, и седна на външните няколко сантиметра на едно от кожените кресла.

— Казвай — рече той.

— Ами нека започна, като призная малко личен интерес, който се старая да държа настрана от професионалните си задължения. Въпреки това мисля, че знаеш, Пол, че Кати Уест и аз се познаваме отдавна. Когато дойдох тук, тя ме преведе през доста минни полета откъм политическата страна, всъщност беше един от неофициалните ми съветници.

— Ами аз…

Джакман демонстрира усмивка от стомана и задържа ръка във въздуха, за да пресече прекъсването.

— Ако не възразяваш. Мисълта ми е, че през последните месеци гледах как се развива случаят с голяма доза личен интерес и известно чувство на дискомфорт, не само поради обичайната слабост на доказателствата, ами заради медийната буря, която придружаваше цялата страна на нещата, свързани с Джери Глас, кметицата, Харлан Фиск и съпруга на обвиняемата. Но никога не съм чувствал, че трябва да обсъждам това с теб, защото, както казах, по принцип предпочитам да не се намесвам в битки, в които имам личен интерес, а и защото ти спечели на предварителното изслушване, така че нямаше и какво да кажа. Съдът реши.

Джакман се изсули от ръба на бюрото си и отиде да седне срещу Стайър в своя класически кожен фотьойл.

— Но сега изведнъж ми се струва — продължи той, — че тази нова развръзка — може би е имало два изстрела, а не само един — като че ли лежи в основата на главната ти теория по случая. Това е важно за мен, първо, тъй като вече не е лично, и второ, защото противно на общественото мнение, моята работа — нашата работа, твоята и моята — не е само да обвиняваме. Нашите професии помагат да въздадем правосъдие. Да открием истината за това, което се е случило. Ако открием смекчаващи вината доказателства, наш дълг е да ги поставим в папката, а не да ги скрием и да продължаваме напред, само и само за да издействаме присъда.

— Аз не крия нищо, Кларънс. Не знаех за това допреди двайсет минути.

— Да, знам. Предполагам, че истинският ми въпрос е как те накара да се почувстваш това, което разбра? За делото и за обвиняемата? Променя ли нещо за теб и ако да, какво?

Позата и държанието на Стайър — прегърбени рамене и изчервеното му лице — си контрастираха с уверения му тон.

— Стратегически, признавам, че е трън в задника. Ще придаде повече достоверност на свидетелските показания, отколкото би имало иначе. Но що се отнася до самите факти, те най-вероятно няма да се променят с нищо. Казваш ми, че жената изглежда изкуфяла, така че е възможно да е чула два изстрела, но е възможно и да не е и при които и да е от двата варианта, не се е свързала с Брако или Скиф до няколко дни по-късно. По дяволите, това, което е чула, може дори да не е било в сутринта на убийството. Така че дали имам проблем с основната си теория? Не. Никакъв. Нищо не се е променило.

Джакман, с отпуснати ръце пред себе си, кимна.

— А господин Глас?

— Въпреки всичко, което медиите правят с кмета и всичко това, Джери ми помага да построим случая с дрогата и това е мотивът тук. Зная, че е необичайно за федералните да се месят в нашите разследвания, но за мен финансовите улики, намерени от него, вече доказват прането на пари, а то от своя страна нейното съучастие с Воглър. Що се отнася до кмета… — Стайър погледна Джакман в очите. — Тя не е част от моя случай. Нито пък Фиск. След като вече казах това, техните финансови взаимоотношения с Джоуел Таунсхенд са сложни и всеобхватни и не мисля, че Джери греши, като им обръща внимание.

— Е — Джакман си погледна часовника, — благодаря ти, че успя да ми отделиш време. Виждам, че трябва да си обратно в съда след десет минути.

Това бе не особено деликатен намек, че е освободен.

— Несъмнено. — Стайър стана и отиде до вратата на кабинета, преди да се обърне. — Благодаря, че ме осведоми за свидетеля на Скиф, Кларънс, въпреки че не ми се вярва тя да промени нещо в присъдата. А що се отнася до останалите неща, за които говорихме, оценявам откровеността ти.

Черил Бийл се смяташе за близка приятелка на Мая. Бе я посетила два пъти в затвора и Харди знаеше, че за някой, който не й е роднина, да понесе бюрокрацията, безразличието, културните предизвикателства, липсата на организация, шума и тълпите в стаите за посещения в затвора показва рядко срещано и истинско обвързване и приятелство. И да го направиш два пъти! Привързаността на Бийл към Мая трябва да е истинска. Така че той се радваше, че няма да я пече на шиш заради по-ранните й показания пред Стайър, показания, които ефектно бяха обрисували приятелката й като отдавнашен наркоман и дилър на наркотици.

Също така беше доста развеселен, дори и леко озадачен, от новото попълнение сред свидетелите на Стайър — Лори Брадфорд, на този етап на делото. Веднага след като съдът започна заседанието, той заяви, че е бил информиран за съществуването на този свидетел едва сега, по време на обедната почивка. С това си съобщение Стайър призна, че е малко вероятно да я призове на скамейката. Но той каза на Харди и съда, че едно преглеждане на полицейските процедури по време на разследването е разкрило, че свидетелските показания на тази жена не са били включени в рапортите на инспекторите и следователно и в документите на Харди. Обрисувайки недоглеждането като малка техническа грешка, Стайър просто искаше да запази неприкосновеността на документа.

Харди бе приел това за момента. Щеше да има достатъчно време да открие всичко, което би му се приискало, за Лори Брадфорд и нейните свидетелски показания. А междувременно му предстоеше кръстосаният разпит на Черил Бийл, за който се надяваше да е лесен, където можеше да разкрие малко факти за нейното продължително приятелство с клиентката му и се надяваше да помогнат на журито да я види в по-добра светлина сега, в настоящето.

— Госпожо Бийл — започна той, — през последните осем години някога да сте виждали Мая да употребява или да продава марихуана?

— Не.

— Когато й казахте, че сте чули, че Дилън Воглър продава марихуана от „Бей Бийнс Уест“, тя какво ви отговори?

— Каза, че е сигурна, че подобно нещо не се случва. Дилън нямал нужда да го прави.

— А що се отнася до твърдението й за Левън Пресли, че „никога нямало да се измъкне от него“. Въпреки този коментар, доколкото си спомняте, някога споменавала ли го е отново пред вас?

— Не.

— Значи е било само онзи път, точно когато е бил излязъл от затвора?

— Точно така.

— И преди колко време беше това?

— Не зная точно. Трябва да е било преди седем или осем години.

Харди замълча за малко и се разходи до масата си. Лицето на Мая все още беше подпухнало от плача, но въпреки това изглеждаше някак си по-ангажирана и по-малко затормозена. Той й кимна леко за окуражаване. И всъщност Харди чувстваше, че има причина за нова надежда. Все пак той разполагаше с два съвсем нови факта, с които да борави — Лори Брадфорд и Тес Гранат, — а ако съдеше по собствения си опит, фактите винаги имаха собствен начин да се разпростират концентрично, въпреки че точно в момента той още не можеше да определи територията, която тепърва ще заемат.

Сега направи пауза.

Той бе обмислял да се опита да използва кръстосания разпит на Черил Бийл като начин да подскаже на журито истинската причина, поради която Дилън е изнудвал Мая. Разбира се, това би била много трудна стратегия поради няколко причини, не последната от които беше, че оставяше Мая с горе-долу същия мотив за убийството на управителя. Но те, помисли си той, можеха да бъдат смекчени от други съображения. В първия случаи, изнудването заради шофьора беглец премахваше от уравнението предполагаемото продаване на трева и разпространението й от Мая и съпътстващата го морална низост. Което пък от своя страна премахваше всякакъв мотив за убийството на Дилън. Също така, в истинския свят и при липсата на самопризнание от Мая — за което никога нямаше да е готова, — и имайки предвид, че статутът на ограниченията беше повлиял, нямаше никакъв шанс да се построи случай за шофьора и жертвата му, така че този въпрос беше съмнителен.

Но изведнъж рискът от всичко това му се стори твърде голям. И също така той имаше отговорност да запази анонимността на всичко казано между адвокат и клиент, включително онова, което току-що бе научил. Не желаеше да играе някакви морално неясни игри с клиентката си, особено когато беше толкова крехка. Той най-сетне бе станал неин довереник и изповедник и не можеше да предаде доверието й с не особено леки изводи за други мотивации. Така че, макар Харди да смяташе, че да разкрие фундаменталната истина за Мая и Дилън пред журито можеше да има своите предимства, той прецени, че това не е нещо, което би могъл да стори.

Сега се обърна обратно към свидетеля.

— Благодаря ви, госпожо Бийл. Нямам повече въпроси.

Джанси Тикнър се поразприказва, след като обвиниха Мая през октомври. Макар че в първите си разговори с Брако и Скиф бе необщителна, през процеса на подготвяне за предварителното изслушване с Пол Стайър през ноември, тя си бе спомнила доста голяма част от онова, което първоначално твърдеше, че не помни за Мая Таунсхенд и връзката й с Дилън.

Сега Стайър видя, че тя се старае да сподели всичко възможно от тези спомени с журито.

— Значи господин Воглър ви е казал за предишната им връзка?

Харди възрази въз основа на слух, но както си и мислеше, че може да стане, Браун го отхвърли.

Слухът беше една от най-гъвкавите и объркващи концепции в правото — понякога разрешено, понякога не — и Браун изглеждаше така, сякаш днес щеше да разреши свидетелските показания на Джанси да бъдат изслушани.

Тя приемаше теорията на Стайър, че твърденията на Воглър са били против неговия наказателен интерес — нещо толкова непоносимо за него, че никога нямаше да го каже, ако не бе вярно. И това бе изключение от правилото за слух.

Браун изглежда също така приемаше аргументите на Стайър, че твърденията са били допустими за душевното състояние на Воглър, нещо толкова тайнствено, че дори и Харди не успяваше да го разбере. Във всеки случай, независимо дали бе законно или не, каквото кажеше Браун щеше да бъде решаващо в тази съдебна зала днес и Харди трябваше да се примири с това.

— Да — каза тя, — били са интимни в университета.

— А след това?

Този път, с чувство на безсилие, Харди вдигна ръка.

— Възразявам. Няма връзка.

— Води до мотива, Ваша чест — отвърна Стайър. Ако не успееше да убеди журито за изнудването, щеше да използва зарязания любовник като резервен вариант.

Браун рязко кимна, както й беше привично, и отново закова Харди.

— Отхвърля се.

— След като са завършили университета, госпожице Тикнър, господин Воглър каза ли ви, че е имал интимни отношения с обвиняемата?

— Да. До малко преди да ме срещне.

Харди усети силна хватка около ръката си и чу острия глас на Мая в ухото си:

— Това е проклета лъжа! — Достатъчно силно, че да бъде чута в цялата съдебна зала, а може би и в съседната.

Съдия Браун удари с чукчето.

Но Мая, която досега беше доста мудна по време на всички процедури, внезапно бе оживяла.

— Това просто не е вярно — каза тя на Харди, след което се обърна на другата страна на мястото си, погледна към журито и им заяви директно: — Не е истина — повтори.

Бам! Бам!

— Господин Харди, контролирайте клиента си! Пристав.

Но преди който и да е от двамата пристави да успее да я стигне, Мая вече се бе обърнала изцяло, за да срещне погледа на съпруга си на реда зад нея.

— Не е — каза тя, — не е.

— Всичко е наред — отвърна й той. — Вярвам ти. — И той протегна ръка, за да я докосне.

Но до този момент първият пристав вече бе стигнал до тях и се намърда помежду им, избутвайки ръката на Джоуел настрани и поглеждайки към Браун за по-нататъшни инструкции. И като отговор на тази ескалация, цялата публика сякаш избухна заедно през стабилните удари на чукчето.

Когато най-сетне, след почти минута, поне сърдито мълчание бе настъпило в залата, ако не истински ред, и Браун погледна надолу към Харди. Изглеждаше сякаш внезапно бе остаряла с десет години. Истински страх, че съдебната зала толкова бързо се бе изплъзнала от контрола й, личеше на лицето на съдията и по извивките на устните й. Може би не й се бе случвало скоро, но каквато и да бе причината, тя не беше подготвена за това. Докато Харди можеше да чуе пулса си, от един удар до друг, Браун се превърна от изплашена лелка в разярен прелат. Тя отново беше в своите владения, за момент изглеждаше, че залата ще замлъкне, но тогава тя отново заудря с чукчето, докато тишината не стана пълна.

Докато се съвземаше, тя повика Харди и Стайър при себе си. Говореше преувеличено тихо.

— Господин Харди, още едно избухване от клиента ви като това, което всички трябваше да изтърпим току-що, и ще наредя да я изведат от съдебната зала. Може да гледа процедурите на телевизор в затвора, ако не умее да се контролира. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да, Ваша чест. — Можеше да мине и с малко по-цветущи извинения, но реши да остави нещата, както си бяха. Ако не друго, клиентката му поне бе постигнала една от главните му цели — да се превърне в човек за журито.

Харди се върна отново на адвокатското бюро и стисна ръката на Мая.

Стайър също изглежда се бе насладил на този изблик по свои собствени причини. Той също би се радвал да покаже човешките черти на обвиняемата, стига те да говореха за избухлив нрав и очевидно незачитане на властите.

Той се върна при свидетеля.

— Госпожице Тикнър. Колко време продължиха интимните отношения между господин Воглър и обвиняемата, след като той вече бе излязъл от затвора?

— Докато се запозна с мен.

— И кога беше това?

— Преди около шест години.

Харди бе поставил едната си длан върху тази на Мая на масата, а с другата си ръка я държеше здраво над лакътя.

— Значи те са прекратили връзката си заради вас?

— Да.

Мая се наведе към Харди и му прошепна:

— Защо говори така?

Харди мислеше, че може би знае, но сега наистина не беше моментът да го обсъждат, затова поклати глава много леко и стисна ръката й по-силно.

Браун ги погледна и се намръщи.

И Стайър продължи.

— Въпреки това след тази раздяла господин Воглър е продължил да работи в заведението. Като негова партньорка в живота знаехте ли заплатата му там?

— Да. Деветдесет хиляди долара годишно.

Няколко въздишки от балкона посрещнаха това сведение.

— Партньорът ви сподели ли с вас защо му се плаща така щедро?

— Ваша чест! — Харди демонстрира малко гняв. — Това е слух, не е свързано, фактите не са представени в доказателствата, и са заключение. Всички тези въпроси не доказват нищо.

— Всичко води до мотива — намеси се Стайър, — както скоро ще се изясни.

— Много добре — каза Браун. — Възраженията се отхвърлят. Продължете, господин Стайър.

Стайър повтори същия въпрос и Джанси кимна с известна доза ентусиазъм.

— Искала е да го задържи наоколо, защото го е обичала. Мислела е, че така ще си го върне.

— А вие как се чувствахте от това?

— Не ми допадаше, разбира се. Бях обидена.

— Помолихте ли го да напусне?

— Няколко пъти.

— Какви причини ви даде той в отговор?

— Не можел да изкарва дори близо до тези пари никъде другаде. И освен това можел да продава марихуана от „Бей Бийнс Уест“ без никакви проблеми. Бил се уредил с перфектната ситуация, така каза. Не можело да бъде уволнен. Плащала му просто, за да се навърта наоколо.

— Значи, доколкото си спомняте, господин Воглър казвал ли ви е, че обвиняемата е знаела за продажбата на марихуана от заведението и?

— Да, разбира се.

Още един шепот от Мая:

— Тази лъжлива кучка!

Още едно стисване на ръката й от Харди.

Стайър спря за момент. Чиста театралност.

— Госпожице Тикнър, нещо промени ли се между господин Воглър и обвиняемата през последната година?

— Да.

— И какво беше то?

— Започнаха да се срещат отново.

— И как разбрахте за това?

— Дилън не се прибираше както обикновено и го попитах направо.

— И той е признал?

— Да.

— А вие какво направихте?

— Изнесох се. Живях при родителите си.

— Кога беше това?

— Горе-долу по това време миналата година. Да речем шест месеца преди… преди да бъде убит.

— И какво се случи после?

— След няколко седмици той я прекрати. Аферата. Каза ми, че е направил грешка и ме умоляваше да се върна при него, което и направих. Главно заради Бен. Нашето дете. Исках синът ни да има баща. — Джанси прокара пръст под едното си око, след това под другото.

— Да, разбира се — отвърна Стайър с достойно за уважение лицемерие.

Той се обърна към журито, включвайки ги в сърцераздирателната си емоция. Сега, обръщайки се отново към свидетеля, той прочисти гърлото си.

— След това второ и най-скорошно отблъскване на обвиняемата от господин Воглър нещата промениха ли се в „Бей Бийнс Уест“?

— Да.

— По какъв начин?

— Сега тя вече искаше да накаже Дилън, задето я беше зарязал, да го уволни, но той не можеше да я остави да го направи. Прекалено много неща въртеше в заведението. Не можеше просто да ги остави.

— И какво направи?

— Ами предимно заплаши да каже на съпруга й за изневярата и за някои от нещата, които са правили в университета.

— С други думи, започнал е да я изнудва.

— Ако така искате да го наречете. Да.

— Благодаря ви. — И докато се обръщаше, рече на Харди: — Свидетелят е ваш.

Въпреки избухването на Мая, и тя, и Харди знаеха същността на свидетелските показания на Джанси, още преди да се беше качила на скамейката — бяха чули подобната й версия на предварителното изслушване. Харди се надяваше, че голяма част от свидетелските й показания няма въобще да бъдат чути от журито, тъй като такава голяма част от тях беше слух.

Е, явно бе сгрешил.

Но въпреки нуждата да се надява, той винаги бе подготвен. Като взе няколко страници от папката си, той отиде и застана пред Джанси, като й ги подаде.

— Госпожице Тикнър — започна. — Разпознавате ли страниците, които току-що ви дадох?

Тя погледна надолу и ги разгърна.

— Да. Това са копия на разговорите ми с инспекторите.

— Имали сте възможност да ги прочетете и да ги сравните с оригиналните свидетелски показания, записани на касета, които сте предоставили на полицията?

— Да.

— И са пълни и завършени писмени копия на онези разговори?

— Да.

— Госпожице Тикнър, вие току-що казахте на господин Стайър, че сте знаели, че господин Воглър е изнудвал обвиняемата, нали?

— Точно така.

— И сте напълно сигурна в това?

— Да.

— Сега, госпожице Тикнър, бих искал да обърнете на втора страница и да прочетете на журито подчертаната част.

Джанси погледна надолу, откри мястото и зачете с треперлив глас:

— Благодаря ви. За да помогнем на журито, госпожице Тикнър, тези „той“ и „тя“ за които говорите, са…?

— Дилън и Мая.

— Добре Значи сте задали на инспекторите въпрос за ако Дилън е бил изнудвал Мая, не е ли така?

— Предполагам, но…

Харди я отряза.

— Значи, госпожице Тикнър, ако е вярно, че по онова време сте знаели, че Дилън е изнудвал Мая, защо ви е било нужно да питате инспекторите нещо, което вече сте знаели?

— Ами аз…

— Нека ви попитам отново. Знаехте ли със сигурност, че Дилън е изнудвал Мая?

— Ами не виждам как той би могъл…

— Госпожице Тикнър. Извинете ме. Да или не? Знаехте ли със сигурност, че Дилън е изнудвал Мая?

— Ами да, той ми каза.

— Но е вярно, че нямате обяснение за този пасаж в копието, които току-що прочетохте?

— Не. Предполагам, че просто съм била объркана.

— Благодаря ви. — Харди продължи нататък. — Сега току-що свидетелствахте, че Дилън ви е казал, че не го е било страх от Мая, защото е можел да каже на съпруга й за аферата им и защото й е бил нужен за бизнеса с марихуаната. Нали така?

— Ами да.

— Благодаря ви. Сега бих искал да прочетете още един кратък текст от копието от същия разговор. Четвърта страница, моля, подчертаният пасаж.

Отново свидетелката намери мястото и започна да чете:

Тя отново погледна към Харди.

— „Единственото което е казвал, е, че тя му е длъжница.“ Това ли са вашите думи?

— Да.

— И отново става въпрос за Дилън и Мая, нали?

— Точно така.

— Значи твърдите, че единственото, което Дилън е казвал за това, че не се страхува от Мая или да загуби работата си е било, че тя му е длъжница.

Отново раздразнително и несигурно кимване.

— Предполагам.

— Тук не си играем на предположения, госпожице Тикнър. Отново. Или това сте казали или не. Кое от двете?

— Добре, това казах.

— Единственото, което Дилън е казвал за това, че не се страхува от Мая, е било, че тя му е длъжница, така ли?

— Да.

— Да. — Харди се обърна, за да включи и журито. — Но вие току-що свидетелствахте, че той е казал много повече, не е ли така?

— Не зная какво имате предвид.

— Свидетелствахте, че той е казал, че е могъл да я изнудва поради две различни причини. Ще се съгласите ли, че има разлика с това да му е длъжница? Съгласна ли сте или не сте? Да или не?

— Е, това имах предвид.

— И колко често водехте такива разговори?

— Много пъти. — Тя погледна жално направо към журито. — Когато си говорехме. Бяха просто неща, които той ми казваше.

— Но кога? — настоя Харди. — Ако не сте знаели за всичко това, когато сте говорили с инспекторите, след като Дилън вече е бил мъртъв, кога е било възможно да сте говорили с него?

Джанси хвърли измъчен поглед към Стайър.

— Не зная. Не съм сигурна. Но говорихме. Сигурна съм, че говорихме.

След като беше показал идеята си, Харди я остави.

— Ще прочетете ли един последен малък откъс, ако ми разрешите. Подчертаният абзац по средата на пета страница.

Досега гласът й вече се бе свил почти до шепот, но тя успя да се съвземе.

— Не е било като някога наистина да сте го обсъждали. Това сте вие и Дилън, нали така?

— Да.

— Само още едно нещо, госпожице Тикнър. Кажете на журито какво откри полицията на тавана в дома ви.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид марихуана на стойност четвърт милион долара. Това имам предвид.

— Ами да, марихуаната беше горе.

— И това е марихуаната, за която току-що ни казахте, че Дилън е продавал от заведението на Мая?

— Да.

— Значи естествено вие сте били арестувана и съдена за притежание на огромно количество марихуана, отглеждана за продан в къщата ви, нали така?

— Разбира се, че не.

— Но вие току-що казахте, че сте знаели, че е там.

— Да.

— Отглеждана във вашата къща.

— Да.

— Осигурявайки парите, които са издържали, поне отчасти, вас и детето ви, нали?

— Е, никога не съм взимала пари от дрога.

— Но фактът си остава, че така и никога не сте били арестувана или съдена за притежанието на това огромно количество марихуана. Обсъждали ли сте някога тази възможност с полицаите?

— Ами да, те ми казаха, че няма да се забърквам в никакви неприятности.

— Нека опресня паметта ви, госпожице Тикнър, за последователността, в която са се водели тези разговори. Първо, казали сте на полицията, че сте знаели много малко за всичко, което се е случвало, и нищо за марихуаната на тавана. Така ли е?

— Е, това бяха първите ми показания.

— След това, след повече от седмица и след като полицаите са ви казали, че може да отидете в затвора за много дълго време, ако ви свържат с бизнеса с марихуана на Дилън, вие сте си припомнили информация, обвиняваща Мая Таунсхенд. И след това от полицията са ви казали, че няма да ви бъдат повдигнати обвинения за марихуаната на тавана. Не са ли протекли разговорите така?

— Е, добре, но не е така, както го правите да звучи.

— Благодаря ви — рече Харди. — Нямам повече въпроси.

32.

Медиите не бяха загубили интерес към делото и днешните свидетелски показания изпратиха журналистите и спецовете да потракват по клавиатурите на лаптопите или телефоните си, за да докладват за току-що разкритите твърдения за изневярата на Мая, последвалото й отхвърляне и добавената от това мотивация, която е допринесла за възможността тя наистина да е убила Дилън Воглър.

Всичко това например, по вечерните новини, които Харди и партньорите му, на по питие, обичайно гледаха на огромния телевизор, който той бе поставил в изискания вграден рафт на задната стена на солариума. Въпреки че веднага след като емисията приключи, Харди взе дистанционното и спря телевизора.

— Остави факта, че нищо от това не се е случило в действителност — рече той, — въпреки че не обичам да се хващам за дреболии.

Фаръл пиеше еспресо и малко или много бе заприличал отново на себе си. Беше оправил нещата с приятелката си Сам, подстригваше косата си сравнително редовно. Тъй като беше след работно време и Филис си бе отишла вкъщи, Уес се чувстваше комфортно, когато слизаше по стълбите с кучето си и фланелка, на която днес се четеше следното: „Вечност — пушене или непушене“.

— Ти живееш, за да се заяждаш — каза той на Харди. — Хващането за дребни работи прави живота ти смислен, както всеки, който те познава, ще потвърди със сигурност.

Джина Роук елегантно отпи от своето капучино.

— Сигурен ли си? — попита. — Нищо от това не се е случило?

— Добре, когато са били в университета. Но от тогава насам не. Съжалявам, но вярвам на Мая.

— Значи Джанси просто излъга под клетва? — попита Джина.

Харди, още в съдебно настроение, пийна от бутилката си с вода и кимна.

— Абсолютно.

— Защо?

Уес се задави.

— Обичам, когато питаш това, Джина. Като че ли лъжесвидетелстването е изненада.

— Не съм толкова изненадана, колкото разочарована, че продължава да се случва. И по-скоро, предполагам, търся това, което печели Джанси от цялата работа.

— Мисля, че първо, главното е — отвърна Харди, — че тя се намира в ничия земя и това е билетът й за навън. В началото Стайър или Скиф, или някой най-вероятно й е казал нещо като: „Не ни интересува колко си знаела за бизнеса с дрога на Дилън или какво си печелила от него, или дали още се занимаваш с това. Интересува ни само, че Мая го е убила, и ако ти можеш да ни помогнеш за това, ние просто ще забравим за останалото.“ Така че тя е доста мотивирана да им даде нещо. И какво по-добро от куп неща, които Дилън вероятно й е казал и които никой никога не може да провери или дори да опровергае? Съвършено е. А и сигурно мисли, че Мая наистина го е направила, и това при положение, че не го е направила самата тя…

— Мислиш ли, че е възможно? — попита Джина.

Харди сви рамене.

— Все някой го е убил. Алибито на Джанси може да се нарече в най-добрия случай разкашкано. Тя вече си има ново гадже, а най-вероятно го има отпреди. Тя е един от най-логичните избори за човек, който може да го е извършил. Но, въпреки че ми е много неприятно да го кажа, и Мая не изглежда твърде невероятна заподозряна.

— Браво на момчето. — Фаръл винаги имаше силен и, трябваше да му се признае, често оправдан предразсъдък, че клиентът винаги е виновен. — Недей да се размекваш сега.

— Не се тревожи. Доста съм сигурен, въпреки че признавам, има малка вероятност все още да бъда повлиян.

— От какво? — попита Фаръл.

— О, не знам. Един-два нови факта.

— Е — отвърна му Фаръл, — това няма да стане. Не и на този етап.

— Всъщност би могло — възрази Харди. — В действителност, може би вече е станало.

Той им каза за Лори Брадфорд, нова в списъка със свидетели на Стайър.

— Вече изпратих Уайът да говори с нея, да видим какво има да каже.

— Какво има в полицейските доклади? — попита Джина.

Печална гримаса.

— Изглежда, че така и не са могли да намерят време да го включат.

— Шокираш ме — рече Фаръл.

— Зная — съгласи се Харди. — Разклати ми мирогледа. Но фактът си остава, тя трябва да има нещо за казване или Стайър не би си направил труда да я включва в списъка със свидетелите. Дори и ако няма намерение да я призове наистина. Надява се, че и аз ще я пропусна. — Той се усмихна на партньорите си. — Но се страхувам, че ще го разочаровам. Поне докато не разбера какво има тя. Или няма.

В седем и трийсет вечерта, убивайки малко време до очакваното пристигане на Крейг Киурко, Харди беше в офиса си, зад бюрото. Какъвто бе обичайният му навик, той преглеждаше документите си с надеждата нещо от цялата тази огромна безформена маса трески да даде искра.

Документите сега представляваха четири дебели черни трипръстенови папки, в които той, в някакво подобие на ред, бе натъпкал: съдебни доклади, полицейски доклади, копия на интервюта, подобни на тези, които бе използвал днес в съда с Джанси, снимки, лични бележки на Скиф и Брако — безкрайното натрупване на съдебния процес.

Най-сетне, след като бе прегледал записките си по свидетелските показания на Джанси — четирийсет и седем страници — за втори път, той затвори папката и се облегна назад в стола си. Въпреки че една част от него копнееше да може да си я припомни на свидетелската скамейка и да разгледа отделни страни на свидетелските й показания, които може би бе оставил незасегнати този следобед — а те бяха голяма част, — също така осъзнаваше, че бе успял да постигне главната си цел, която бе да я дискредитира, така че целите й показания да изглеждат съмнителни. Освен това не можеше да пренебрегне основното си чувство, чистия си инстинкт, че нямаше нищо в лъжливата й история, което, ако истината излезеше наяве, да промени мнението на някой от съдебните заседатели за вината на Мая. Основните факти оставаха същите — независимо дали тя бе имала любовна афера с него или не, Воглър я бе изнудвал, а тя бе плащала парите (което означаваше, че е виновна за нещо) и беше отишла до „Бей Бийнс Уест“ и до Левън.

Защо? Защо? Защо?

Джанси несъмнено лъжеше, но лъжеше по изцяло свои, може би много важни, причини. В крайна сметка той вярваше, че каквото и да каже тя, няма да промени нещата особено.

Харди се изправи, отиде първо до прозореца, от който погледна надолу към Сътър Стрийт, след което до друг вграден шкаф в стената срещу бюрото му, като този съдържаше таблото му за дартс.

Той отвори вратичките и ги плъзна настрани, накъдето и да отиваха, след което грабна волфрамените си красавици от местата им и отстъпи назад до тъмната линия от черешово дърво в полирания под от бял дъб.

Двайсет. Двойно двайсет. Пет.

От таблото до линията.

Едно. Пет. Двайсет. След това едно, едно, пет. Още четири или пет лоши хвърляния — ужасна, нетипична стрелба, — преди най-сетне да уцели двайсет, двайсет, двайсет.

Добре.

Като остави стреличките забодени, той седна на бюрото.

Киурко, отново със сако и вратовръзка, седеше във фотьойл срещу Харди в по-малко формалното от двете места за сядане в офиса. Той изглеждаше леко нервен, така че Харди започна разговора.

— Е. Левън Пресли.

— Добре.

— Приломни ми. Как изникна това име на първо място?

— Уайът ме остави да разследвам старите присъди на Дилън за обири. Мислеше, че може да има връзка с каквото и да е това, за което е изнудвал Мая. Или, даже по-добре, можеше да открием някой друг, който е искал да го убие.

— И как стигнахте до Пресли?

— Просто се разрових в нета. Открих Воглър. Това ми даде обира през деветдесет и седма. И изскочи неговият съобвиняем, Левън. Потърсих и него в нета и открих, че работи за Американската школа за театър и изящни изкуства. Няма да повярваш, но го имаше също така и в указателя. Реших, че щом работи в театъра, най-вероятно си е вкъщи през деня, така че просто отидох дотам. Дори не знаех на какво се е натъкнал Уайът за него, докато вие, хора, не ми казахте.

— Не си му се обадил първо?

— Не, сър. Мислех, че в случая Уайът не беше прав и реших, че може би ще получа по-добри отговори ако хвана човека неподготвен.

— И после какво?

— После отидох до тях и там видях тази жена да стои пред вратата.

— Как разбра, че е Мая? Срещал ли си я преди?

— Не, но тя ни е клиент. Видях снимката й във вестника. Тя беше.

— Както излиза, си прав.

— Но както и да е, не знаех какво прави там или какво трябва да направя аз, затова просто стоях мълчаливо за около минута.

— След това какво?

— Ами тя ми каза, че той не си бил вкъщи и мина покрай мен. Господин Харди, съвсем честно, мисля, че я видях да разклаща дръжката, сякаш се опитваше да влезе, но явно се появих секунда по-късно и не мога да бъда абсолютно сигурен. Но сериозно, мисля че видях точно това.

— Ами тогава, ако това е най-доброто, което можеш да направиш за нас, ще се наложи да го използваме. Поне е нещо. Ако те призова да свидетелстваш, не се опитвай да подобриш тази версия. Това трябва да кажеш. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре тогава. Напиши тогава показанията си точно както ми ги каза сега и ги подпиши, защото ако реша да те извикам в съда, ще трябва да дам текста на прокурора.

— Няма проблем.

— Добре тогава. Приятна вечер.

— И на вас.

— Тя е възрастна жена — рече Уайът Хънт, — но не знам откъде им е хрумнало, че е изкуфяла.

Харди се беше сетил да се обади у дома и да каже на Франи, че не знае къде ще бъде точно — често му се случваше, когато работеше по някое дело, — но в същото време се сети, че е забравил да хапне нещо. Затова когато Хънт се свърза с него след срещата си с Лори Брадфорд и каза, че е в офиса си, точно зад ъгъла на улица „Грант“, главната улица на Чайнатаун, и се приготвя тъкмо да отиде да похапне нещо, Харди се самопокани.

Сега те седяха на високите столчета и деляха една двойна порция до предния прозорец, единствените клиенти, ядяха скариди и свинско и нямаше и помен от souvlaki lo mein ала Лу Гърка. Това беше добре.

— Е, каква и е историята?

Харди дъвчеше и слушаше, докато Хънт говореше. Колкото и елементарно да беше, последствията, осъзна Харди, можеха да бъдат огромни — нищо по-малко от пълно преструктуриране на теорията на случая. Още по-важно — и по-вероятно да подкопае вечната вяра на Харди във вината на клиента му — беше, че просто нямаше факти, които той да можеше да си представи, които да бъдат съвместими с присъствието на Мая в този сценарии с двата изстрела.

— Не — каза той на Хънт, — само помисли. Имало е един изстрел от предполагаемото оръжие на убийството, нали? Така. Така че какво е направила тя, стреляла е веднъж — по какво? Дилън? Някакъв вид предупредителен изстрел? Не ми се струва вероятно. Но главното нещо е, че ако има втори изстрел от същия пистолет, то това значи, че тя е презаредила. А това е абсурдно.

— Стайър ще твърди, че не се е случило и точка. Дори ще използва собствените ти аргументи, че няма доказателство. Няма втора гилза, втори куршум, нищо. Не се е случило. Било е ехо от първоначалната стрелба.

— Да. Точно. Зная. Но нека се престорим за минута.

— Добре. Какво виждаш?

— Трябва да е имало два пистолета.

— Два?

Харди, развълнуван, остави пръчиците за хранене.

— Който и да е отишъл да застреля Дилън, е имал собствено оръжие и е знаел, че и Дилън има, затова първо го е държал на прицел за неговото оръжие.

— Защо? Защо просто не го е гръмнал, бум?

— Познавал го е. Може би първо си е помислил, че могат да се разберат и с добро, независимо от различията си. Може би Дилън се е опитал да го разсее някак.

— Значи са имали уговорена среща? И с Мая ли?

Харди поклати глава.

— Това още не мога да го разбера. Как тази жена, тази, с която си се видял днес…

— Лори.

— Точно. Как ще се представи на скамейката?

— Доста добре, бих казал. Искрена и умна. Знаеше точното време на изстрелите и помнеше деня и датата дори и след цялото това време. Тя не е глупава, Диз.

— Е, какво има тогава? Да не би Стайър просто да не й е повярвал? Искам да кажа, защо просто я е оставил вместо да се опита да намери начин да обясни историята й? И между другото, тя не е кой знае колко сложна за обяснение, както ти току-що направи преди минута.

— Може да не е знаел за нея.

— До кога? — Тогава Харди посочи с пръст в заведението, припомняйки си напрегнатото множество, което се бе насъбрало по обяд при Лу. Глицки, Джакман и инспекторите. — Може би до днес на обяд, а?

— Ако трябва да бъда честен, и на мен ми мина същото през ума.

— Това може и да проработи — рече Харди. — За присъдата, искам да кажа.

Хънт хапна една скарида.

— Би могло — рече той, след което попита: — Има ли нещо друго? Освен присъдата?

— Има въпроса кой наистина го е извършил, Уайът. Ако не е била Мая. И ако е имало два пистолета…

Идеята накара Хънт да се облегне удобно в стола си.

— Ами — започна той и се загледа през прозореца към мъгливата улица, — Уес се кълне, че това никога не се случва в истинския живот.

— Зная. Ще бъде съсипан, но и преди е грешил.

След минута, обръщайки се отново към Харди, Хънт подпря лакти на масата.

— Но както и да е, ами другото нещо? Умирам от любопитство какво си научил.

— Какво друго нещо?

— Тес Гранат? Шофьора беглец? Проверих го в гугъл преди обяд.

— Да благодарим на Бога за гугъл — каза Харди, като наистина му се искаше Хънт да не повдига този въпрос отново. — Всичко, което някога се е случвало, е там.

— С изключение на Дилън Воглър. Поне не и ранните години от живота му. И като не броим времето точно след като е бил убит, което би трябвало да е някаква утеха, която гугъл дава посмъртно, въпреки че тъй като вече е бил мъртъв, може би не му е била от полза. Въпреки че, за да бъдем честни, мисля, че той е единственото човешко същество, което гугъл не е открило и картотекирало.

— Ти си погледнал?

— Диз. Гугъл е половината част от живота ми, може би дори три четвърти. Там поглеждаш първо. Което ни връща обратно на Тес Гранат, която е била много истинска и много картотекирана. Та, какво откри?

Харди вдигна чашата си с чай.

— Нищо.

— Нищо? Тя не е искала да каже или какво? Дори и да не е била въвлечена, би трябвало да е знаела поне.

Харди виждаше, че няма какво да направи, освен да си признае.

— Беше поверителен разговор между адвокат и клиент, Уайът. Не мога да го обсъждам.

Хънт се усмихна криво.

— Диз. Пич. Аз съм твоят детектив. Покрит съм с поверителност.

— Е, само защото мога да ти кажа, не означава, че трябва да го направя. — Харди постави чашата си обратно на масата и продължи: — Но слушай, не зная дали така или иначе това ще ни трябва. Тази Лори Брадфорд, както казах, може да успее да постигне всичко сама. Трябва да й връчим призовка за свидетел по делото.

— Като наш свидетел?

— Абсолютно. И то светкавично.

Хънт извади малък бележник от джоба на сакото си и си записа нещо.

— Ще накарам Крейг да мине през офиса ти утре сутрин по този въпрос.

— Добре — отвърна Харди. — Първото, което ще направя сутринта, ще е това и ще оставя призовката при Филис. Дай на момчето някаква смислена работа, за да може да се пребори с проблемите си.

— Ами надявам се, че ги е преодолял. Деца, нали знаеш. Любов.

— Чувал съм и за двете — каза Харди.

— Както и да е, ако Крейг не дойде, ще мина аз. Не се тревожи. А и записах Лори на касета днес, ако има значение. Заключена е в офиса.

— Отлично.

Харди остави настрана последната хапка свинско и погледна часовника си. Десет без петнайсет. Като въздъхна тежко, той поклати глава.

— Понякога си мисля, че започвам да ставам прекалено стар за тези неща.

— Дела?

— Не просто дела. Дела за убийство.

— Мислех си, че те са забавната част и че адвокатите живеят за тях.

Харди го погледна.

— Ъ-ъ. Освен ако нямаш предвид, че когато страдаш, поне знаеш, че си жив.

— Ами, ето ти го.

— Да, ето — отвърна Харди.

Но внезапно, докато Харди караше към дома си, той разбра, че откриването на тези два нови факта днес — сценария с двата изстрела на алеята зад „Беи Бийнс Уест“ и участието на Мая в смъртта на Тес Гранат — не само го накараха да затвърди съмнението си във вината на клиентката му, но и почти го накараха да се почувства сигурен в нейната невинност.

Ключовият елемент, касаещ Тес Гранат, за който той и Хънт бяха намекнали на обяд днес, бе прост и в същото време неразбираем. Дилън Воглър бе знаел за инцидента и бе изнудвал Мая от момента, в които бе излязъл от затвора. Харди можеше да повярва — и всъщност бе повярвал, — че клиентката му имаше всички мотиви на света да убие Дилън. Също така бе имала средства и възможност.

Онова, което се бе променило в сценария с Тес Гранат и което бе твърде възможно да е истина, бе, че в съзнанието на Харди това напълно елиминираше Левън Пресли от картинката. Той вече бе получил услугата си, работата си, от Мая и може би дори чрез Дилън. Но това очевидно е било достатъчно. Работата му бе помогнала за ново начало на различен живот. Нямаше доказателство или дори намек, че Мая го бе виждала или бе разговаряла с него от осем години, преди изведнъж да отиде до апартамента му в деня, в които е бил убит.

Отново — защо?

Защото Левън й се бе обадил?

По същия начин, по които го бе правил и Дилън?

Или някои друг се бе обадил? В единия или и в двата случая?

Някой, свързан с Дилън и Левън в настоящето, и които е имал вземане-даване с тях и в миналото?

Пако.

33.

В десет и петнайсет, дълго след като всички освен пазачите на долния етаж бяха напуснали сградата, Харлан Фиск седеше и държеше Глок четирийсети калибър, полуавтоматик, оръжието близнак на това на сестра му, в офиса си на горния етаж на градския съвет. Харлан бе купил и двете оръжия по едно и също време, докато бе в полицейските служби едва от няколко години. Както си беше обичай, когато Глок излязоха с нов модел, той се предлагаше с отстъпка за полицаи на активна служба с надеждата, че ще им стане любим и цели градове ще започнат да ги поръчват като служебно оръжие за полицаите си. Всъщност той бе настоял да купи такъв и на Мая, след като бяха обрали „Бей Бийнс Уест“ веднъж. Трябваше ти оръжие, ако държиш заведение в Хейт, дори и ако нямаш намерение да го използваш. Просто за душевно спокойствие.

По онова време излежаното време на Дилън в затвора не изглеждаше да тежи толкова на всички. Дори и на ченге като Харлан. Всички се бяха познавали в университета, когато Дилън и Мая движеха заедно, а Харлан бе големият брат, не още полицай. Понякога всички пушеха трева заедно и се смееха. След това Дилън беше направил нещо наистина глупаво и го бяха спипали. Но си бе платил и сега работеше с Мая, като вършеше чудесна работа. Харлан никога не си бе помислял, че може да се върне към престъпленията. И защо? Не му бе нужно.

Така че той бе купил оръжията, Глок. Харлан дори не знаеше или не му пукаше за балистичния белег — че изстреляни куршуми от такъв модел обичайно не могат да бъдат проследени до определен пистолет, — докато не бе чул за това на процеса.

Офисът му не беше голям и по-голямата част от него бе запълнена със старомодното му бюро и свободно стоящи лавици за книги, които се падаха от дясната му страна на стената. Наляво гледката от големия прозорец през Ван Нес включваше голяма част от величествената архитектура на Сан Франциско — операта и военния мемориал. Зад Харлан галерия от снимки в рамки на него самия с най-различни политици и знаменитости — леля му Кати, разбира се, Бил и Хилъри, Даян Финстийн, Робин Уилямс, Дъсти Бейкър в униформата му на „Джайънтс“ — предлагаше безгласни, но важни свидетелски показания за неговата собствена популярност.

Той бе успял да стигне, по доста криволичещ маршрут, и то в една от най-безпощадните сфери, почти до върха. Поне до върха на града — а след това кой знае докъде можеше да стигне? Той бе надзорник вече от седем години, започвайки като чиновник в офиса на Кати веднага след университета, около седем години по-рано. Чрез настойничеството и влиянието на леля си, Харлан се бе присъединил към полицейските сили като униформен патрул и се бе издигнал скоростно, най-сетне стигайки до отдел „Убийства“ за няколко месеца точно преди да напусне и да премине в политическата сфера, започвайки с ниските стъпала на обществено полезна работа — кухня за супи и приют за бездомни от една страна; застъпничество за правата на жертвите, обичайно за свързаното му с полицията минало, от друга. Пробва се на няколко длъжности в някои публични бордове — този на националната бъбречна фондация, „Приятели на обществената библиотека на Сан Франциско“ и един срок в училищен съвет, след което Кати се издигна до кмет и той се кандидатира за нейното място в борда на надзорниците.

И ето го сега, с пистолет в ръка, чудеше се дали всичко ще приключи.

Незабавният проблем беше Черил Золотни. Не, вече беше Бийл. Сладко, сладко момиче и секси, секси, секси, когато беше по-млада. Всъщност все още бе повече от радост за окото и при различни обстоятелства той щеше да си падне по тези очи — очи, които някога познаваше добре — на обяд.

Но не и днес.

Днес свидетелските й показания за времето преди толкова години с Мая единствено бяха накарали Харлан да осъзнае колко беше изложен на риск. Това бе жена, която не само го бе познавала, но и бяха вземали наркотици заедно. Е, добре, беше само марихуана. По-късно, и въпреки дългогодишната си подкрепа на законите и заведенията за употреба на марихуана с медицинска цел, той щеше да проумее колко много неприятности може да докара на някои хора малко трева.

Само ако Дилън не бе носил тази раница…

Но беше.

И сега Черил изневиделица се бе завърнала с пълна пара в картинката. Не че мислеше, поне доколкото знаеше той, да му навлича неприятности по някакъв начин. Всъщност по обяд тя го бе забелязала, ако не поканила, и дори направо бе флиртувала, въпреки че бе все още омъжена. Говореше му колко поласкана е била, че той — вече много влиятелен човек — изобщо я помни от онези отдавнашни дни, в които са се мотали заедно, когато е била още хлапе.

Но какво щеше да стане, ако говореше с някой, някой репортер или някой друг изобщо? Нямаше нищо по-вярно за работата на Харлан от обичайното изказване, че там не можеш да се скриеш. Той бе приел като всеизвестна истина, нещо като закона на Мърфи, че политик с вредна тайна някъде сред озона е свършен политик. Щеше да излезе наяве — фактът, че също бе познавал Левън. Не можеше да се отърве от това.

Не спираше да се пита — какво от това? Какво толкова?

И простият отговор бе, че не знаеше какви могат да бъдат последствията — от незначителни до сериозни, — ако хората, които и сега го преследваха заради проблемите с конфискацията, имаха още неща, за които да го тормозят. Без значение какви точно обаче, помисли си, щеше да има още заглавия по вестниците, и то не от добрия вид. Едно е да помогнеш на бедно черно хлапе да получи работа в Американската школа за театър и изящни изкуства след престой в затвора, но съвсем различно е да си купонясвал с него и дрогираните му приятелчета, както и със собствената си заподозряна в убийство и продаваща наркотици сестра. И дори и да не бе нещо, което щеше да унищожи кариерата му пред обществеността, то със сигурност щеше да го направи пред Кати.

Можеше да го довърши.

А Черил знаеше всичко. И да, беше му казала, разбира се, че ако за него е важно, ще си премълчи за всички тези стари неща. Но какво ще стане, ако…?

Какво ще стане, ако?

Погледна надолу към пистолета в ръката си. Какво си мислеше, че прави с това? Наистина ли бе дошъл тук с мисълта, че кариерата му, животът му бяха наистина толкова близо до края си, че в действителност да се самоубие? Ами Джанет и децата? Какво щяха да правят без него?

Трябваше да се успокои. В края на краищата, още нищо не се беше случило. Може би нищо нямаше и да се случи. И Черил му бе обещала, че ще мълчи завинаги. Точно както и останалите им тайни от времето, по което излизаха заедно. Никога не би го предала. Разбираше всичко, което й бе казал, и се съгласи с него, че е наистина важно.

Супер важно, по собствените й думи. И това му бе припомнило още нещо за Черил — бившата мажоретка, освен кукленската й хубост. Тя беше секси, секси, секси, без съмнение, но също така и тъпа, тъпа, тъпа. Супер тъпа.

Дали бе достатъчно тъпа, че да не разбира това, което знаеше? Или трябваше да се опита да се свърже с нея отново? Да уговори среща.

Да изясни нещата.

Робърт Трип, в работната си престилка, свали хирургическите си ръкавици и ги пусна в кухненското кошче за боклук на Джанси.

— Мисля, че оправих всичко. — Той пусна водата в мивката и започна да насапунисва ръцете си. — Но не беше красиво.

— Благодаря ти — каза тя. Седеше на кухненската маса, с чаша вино пред себе си. — Длъжница съм ти. Просто не можех да се справя и с това тази вечер.

Трип се обърна.

— Ами ако не бях тук?

— Щях да поставя банята под карантина и да забраня всякакво пускане на водата, докато имам възможност да се обадя на водопроводчик.

— Винаги можеш да си го свършиш и сама.

Джанси направи гримаса.

— Върша много добри майчински неща, Робърт. Наистина е така. Но да си завра ръцете в тези…

Трип вдигна ръце.

— Ръкавици, след това сапун. Прави чудеса.

— Цялото руло тоалетна хартия ли беше използвал, как мислиш?

— По-голямата му част. Или поне така изглеждаше.

— Гадост. Съжалявам. Но наистина е гадост.

— Късметлийка си, че имаш мен. — Той избърса ръцете си и седна срещу нея. — Но освен това, госпожо Линкълн, как ви хареса представлението?

Тя изпи половината от виното в чашата си и поклати глава.

— Беше тежък ден, ако искаш да знаеш. Доста тежък. Гледах как Мая седи там, срещу мен, и изглеждаше толкова безобидна, почти жалка. Мисля, че беше плакала преди съдът да влезе в заседание. И тогава се почувствах като чудовище.

Той се пресегна през масата и постави ръката си върху нейната.

— Тя го е извършила, скъпа. Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос. Независимо как изглежда.

— Зная. Знам. Но просто… всички други неща.

— Какви други неща?

— Знаеш. Застраховката, когато я изплатят, ако ченгетата не ме погнат за нещо друго, свързано с бизнеса.

— Не казаха ли вече, че няма?

— Е — продължи тя като сви рамене, — ако им вярваш. Но така и нищо не съм подписвала, така че предполагам, че биха могли да направят нещо, ако поискат.

Трип се изправи, заобиколи масата и придърпа един стол до нея. Сложи ръка около рамене й и я притисна към себе, след което целуна врата й и остана там за момент.

— Излишно се тревожиш. Обичам те.

— Просто си мисля — ами ако не е била тя?

Той се отдръпна.

— Но е била тя. Кой друг може да е бил?

— Знам. Знам. Но просто беше толкова по-различно в действителност да се изправя пред нея и да кажа всички тези неща на глас. А и също така знам — не си мисли, че не е така, — че веднъж като я осъдят, ще е много по-добре за нас.

— Хей — започна той нежно, — ние сме добре. Не трябва да се тревожиш за нас.

— Но го правя. Искам да кажа, ами ако ме призове отново?

— Кой?

— Онзи от защитата. Господин Харди.

— Какво за него?

— Ами той дори не попита за нас.

— Че защо му е било?

— Ами знаеш, защото…

— Защото сме заедно?

Джанси се обърна към него.

— Не защото сме заедно сега, Робърт. Защото бяхме заедно. Тогава. Не е ставало дума за това досега и ако стане…

— Тогава какво?

— Не зная. Но нещо би станало, мисля.

— Защо?

— Защото ми дава причина… — Тя започна да мига, за да изчисти сълзите от очите си.

Трип отново я придърпа към себе си с ръка на врата й и прошепна в ухото й:

— Просто си изморена, Джан. Било е голям товар, това е всичко. И няма значение, дори да имаш всички причини на света да го очистиш — които, между другото, наистина имаше…

— Не говори така!

— Добре. Но фактът си остава, че това няма значение, защото аз вече казах, че си била тук.

— Но аз бях тук.

— Разбира се. Но да го кажа аз означава, че наистина си била тук, с реално алиби, както го наричат. Знаеш какво имам предвид. — Той сложи един пръст под брадичката й нежно. Повдигна я така че да го гледа. — Говорихме за всичко това. Много пъти.

— Зная. Предполагам, че просто се видиотявам.

— Не толкова видиотена. — Той я целуна. — Но наистина, наистина сладка, особено когато си така разстроена.

Тя се намуси и поклати глава.

— Не се чувствам сладка.

— Обзалагам се, че мога да оправя това за около пет минути.

Джанси се вторачи в прозореца зад него, в тъмнината отвън.

— Той нито веднъж не ме попита за нас. Изобщо — рече.

— Да, защото не става дума за теб и мен. Става дума за Мая, която е убила Дилън, и помагането на прокурора да го докаже. За това е всичко.

— Наистина ли си сигурен?

— Абсолютно, скъпа. Напълно убеден.

Руиз мислеше, че ще бъде просто безотговорно, след като бяха нагласили програмата и тя вървеше гладко, да зареже бизнеса само защото Дилън вече го нямаше заедно със стабилния му източник на качествена трева. Не беше вероятно за другите дългогодишни служители в заведението да си намерят друга работа, чиито месечни бонуси дори да се доближават до това, което получаваха от Дилън тук за лоялността и съдействието им, и Руиз бе готов почти веднага да се намеси, след като напрежението около убийството малко спаднеше.

Сега, почти в полунощ, Руиз седеше в десетгодишното си камаро и минаваше през една дълга пътека в парка „Голдън Гейт“ при Мейсоник, по пътя за вечерната си среща с новия снабдител — всъщност негов стар приятел, Джейми Гутиерез, но кой да знае, че продава трева, преди да разпиташ наоколо? — за да вземе малко стока за предстоящата седмица. Срещата винаги се правеше във вторник вечер и по-рано Джейми му бе оставил текстово съобщение на мобилния с вечно различния адрес, точно както обичайно.

Така че Руиз затвори „Бей Бийнс Уест“ в десет часа и мина през апартамента си на Парнас, откъдето взе осем хиляди долара в брой, които знаеше, че са твърде голяма сума, за да разнасяш със себе си обичайно, но срещата се правеше веднъж седмично и нямаше как. Също така взе и стария барабанен револвер с шест патрона, който точно Джейми му бе продал, след като направиха първите две сделки, и който изглеждаше така, сякаш щеше да работи безотказно и занапред.

Разбира се, Руиз знаеше, че притежанието на оръжие не бе докарало нищо добро на Дилън, но това беше, защото с времето той бе станал прекалено самоуверен. Всички в „Бей Бийнс Уест“ знаеха къде го държи, когато е на работа, и че го слага във вътрешния джоб на якето си, когато носеше или стока, или пари, или и двете. И той наистина беше такъв доверчив човек. Изкарваше много пари, раздаваше голяма част от тях, истинска душичка.

Руиз бе по-умен. Никой в заведението дори не знаеше за този пистолет. Или за това кога носеше пари. И особено, кога или къде продаваше стоката.

Въпреки че, налагаше се да признае, това бе сферата на бизнеса, където Дилън бе демонстрирал талант за организация и контрол, и Руиз планираше да подражава на този модел, стига веднъж да стигнеше някакво по-високо ниво, на което да може да си позволи да развива стоката в по-големи количества, както Дилън бе направил на тавана си. Което значеше, че на Дилън не му се е налагало да ходи на тези седмични размени, които винаги изглеждаха рисковани. На него не му се бе налагало да купува, той само продаваше и това правеше нещата толкова по-чисти.

Дори след всичките им години заедно Руиз така и не бе успял да разбере къде държеше парите във или около заведението. Никой никога не знаеше кога ще има стока в себе си, нито кога ще си тръгне с пари, а той трябва да го беше правил много пъти.

Така че поуката, която трябваше да си вземе от това, бе — дръж всичките си маневри за себе си, точно както бе правил Дилън. Това, за което трябваше да се озърта обаче, беше някой от другите служители в „Бей Бийнс Уест“ да не реши, че може той да поеме, ако Руиз изчезне. Точно както Руиз обмисляше досега. Дилън никога не бе обмислял такава възможност, или поне никога не бе показвал, че я е обмислял.

Но както и да е, времената се менят. Животът на хората също.

И сега в неговия живот Руиз паркира на Търк до Дивисадеро — целият район бе потънал в мрак, тъй като този квартал, точно до Филмор, обичайно бе пренебрегван от Отдела по благоустройството. Уличните лампи не бяха най-големият приоритет тук — и дори бе трудно да се каже дали изобщо имаше други обществени приоритети.

Като заключи колата и провери дали някой не се разхожда наоколо — нямаше никого, — Руиз чу силен хип-хоп от съседната пресечка. Вятърът бе лек, но много студен и той вдигна анорака върху брадичката си с ръце в джобовете, едната около пистолета, а другата около парите. Оглеждаше вратите по улицата, докато не стигна до точния адрес и спря.

Беше стара кооперация на четири етажа. Стълбището едва се виждаше под козирката с луминесцентни лампи, пожълтели от старост и занемареност. Руиз пробва входната врата. Беше отворено.

Огромна сива котка седеше в котешка тоалетна точно под пощенските кутии и от миризмата Руиз реши, че е малко вероятно тя да е единственото животно, което облекчава нуждите си тук. Може би дори и някои хора.

Той търсеше апартамент 3Ф, така че натисна бутона на асансьора за един човек, но той не светна. Руиз изчака едва двайсет секунди, преди да се откаже и да се обърне към стълбите. Вторият етаж бе още по-слабо осветен и от стълбището отпред, но учудващо и за негово успокоение, на третия беше по-светло. Изпотен от нерви и от изкачването на стълбите — трябваше да започне да отглежда собствена градина, — излезе на етажа и стигна до апартамент 3Ф, където почука първо два пъти, а след това веднъж.

Шпионски тъпотии. Той се подсмихна. Колко нелепо.

След секунда вратата се отвори и ето го Джейми, щастлив както винаги, поздравиха се с „дай пет“ весело, без грижа на света. Руиз погледна за последен път към фоайето, след което влезе вътре и Джейми затвори вратата зад гърба му и заключи със секретната ключалка.

Подходящ апартамент, макар и доста малък — може би на някоя от приятелките на Джейми. Дневна, хол, кухня. Обзаведени бедно, но не и зле. С вкус.

Обичайният им протокол беше да изпият по бира или две и да наваксат, да разменят парите и стоката, да се уверят, че всичко остава същото за идната седмица, да си кажат довиждане и точно това направиха и сега. Цялата процедура отне най-много двайсет минути.

И след това се разделяха. Свалиха веригата на вратата и започнаха да я отварят, когато видяха пред себе си двама мъже, които бяха стояли отвън и сега ги избутваха навътре. Големи мъже, всеки с пистолет в ръката, пистолетите — с удължение на цевта. Но те не ги избутаха много — може би една или две крачки.

Преди да открият огън.

34.

— Знам, че си буден. Вдигни.

Навън бе още тъмно, пет и четирийсет и две, и Харди пиеше сутрешното си кафе и четеше във вестника за вчерашното си представяне в съда, когато Джанси Тикнър въвлече клиентката му в дългогодишна и, той бе сигурен в това, напълно измислена афера с Дилън Воглър. Не за пръв път — и въпреки че вече имаше някои недостатъчни отговори — той се питаше защо тя лъжесвидетелстваше така упорито и дали би имало смисъл да я призове отново на свидетелската скамейка и да я изтормози.

Но когато чу гласа на Глицки, той остави тези мисли да отлетят, пресегна се и грабна слушалката.

— В моя край не наричаме това приличен час.

— По средата на дело си. Знам, че си буден.

— Франи няма дело.

— Не съм се обадил на онзи телефон.

— Имаш всички отговори.

— Налага ми се. Аз съм ченге. Хората разчитат на мен.

— Всъщност се радвам, че се обади. Щях да обсъждам с теб нещо за Лори Брадфорд днес.

— Предположих, че ще го направиш някой ден, но не затова се обаждам. Знаеш ли кой е Еухенио Руиз?

— Защо ме питаш?

— Диз. Не си играй игрички с мен, моля те. Разбира се, че знаеш кой е, нали?

— „Бей Бийнс Уест“. Новият управител.

— Точно така. Като изключим, че сега е новият мъртъв управител.

— О, Боже, бедният Еухенио.

— Не знам, Мая. Може би не чак толкова беден.

— Какво означава това? — попита го тя. Седяха един до друг в малката остъклена стая за посещение на адвокати. Все още беше малко преди осем сутринта. — Освен, че след това сега определено затваряме заведението. Трябваше да го направим преди, но Джоуел искаше да отстоява позиции пред Глас. Значи ми казваш, че са продължили да продават дрога от там.

— Така изглежда. Поне Еухенио е продавал. — Харди сви рамене. Това определено беше най-важният въпрос за деня, ако не и най-неочакваният. — Дилън е бил построил цялата система вече и най-вероятно всички, които работят там, са я знаели. Звучи логично някой да е продължил търговията.

— Имат ли някакви заподозрени? За това кой може да го е застрелял?

— Не. Много е рано още.

— Надявам се Джоуел да има алиби. Ако беше разбрал, че Еухенио е продавал след всичко, през което минахме, сигурно би го убил.

— Нека не споменаваме това пред никой, става ли? Но не е бил Джоуел, дори и без алиби. Имаше куршуми с два различни калибъра, така че изглежда като че ли е имало двама стрелци. Всъщност изглежда точно като класическо ограбване на дрогата. Някой е проследил някой друг до мястото, където дрогата и парите си сменят притежателите, и просто е гърмял на воля.

— И това се случва заради марихуана?

— Всеки ден, Мая. Всеки ден.

— Струва ми се толкова странно. Помниш ли, когато бяхме по-млади?

— Аз не съм бил млад, когато ти си била, но разбирам за какво говориш.

— Толкова ми е трудно да си го представя. Искам да кажа, че малко трева беше нищо, въобще нищо особено, а сега тези хора умират заради нея.

— Незаконно е. Така че все едно е алкохол по време на сухия режим.

— Би трябвало просто да я легализират.

— Това е различна тема на разговор, която ще се радвам да обсъдим с теб някой ден. Но нека не повдигаме този въпрос, когато си на скамейката. Става ли?

Коментарът явно я обиди.

— Не съм глупава, Диз.

— Изобщо не си го и помислям, Мая. — Той бутна стола си малко назад от масата и кръстоса крака. — Но ти ме попита какво е значело убийството на Руиз за нас. Би ми се искало да се преструвам, че Браун или може би Стайър ще види това като следващата стъпка във война за територия, която е започнала с Дилън и Левън, и такава, в която ти просто няма как да си била въвлечена, и ще решат, че цялото това преследване и целият процес е грешка и ще те освободят. Но за съжаление, това няма да се случи, не и след милион години.

— И? Какво остава?

— Остава някакъв тип на име Пако, който Еухенио може би можеше да разпознае, но сега определено няма да може.

— Пако?

— Говори ли ти нещо?

— Ами всъщност, да.

Харди седна в стола си удобно с тръпка на изненада и удоволствие.

— Кажи ми, че го познаваш, знаеш къде живее и можеш да го разпознаеш.

Тя прехапа устни.

— Никое от гореизброените, опасявам се. Но знам това име. Той беше приятел на Дилън. И на Левън, ако става дума.

— Които сега са мъртъвци, нали забелязваш. Кога ги е познавал Пако? В университета?

Мая кимна.

— Горе-долу по това време. Очевидно са били нещо като група, преди аз да стана част от нея. Нали знаеш, Дилън и приятелчетата му, които все вършеха онези опасни работи. И този легендарен тил на име Пако.

— И какво се е случило с него? Никога ли не си го срещала?

— Не. Той уж беше изчезнал до момента, в които аз се появих.

— Напуснал училището, преместен, какво?

— Нямам идея всъщност. Може би дори не е бил в нашето училище, ами просто е висял с тях. Обаче, да знаеш, почти сигурна съм, че Пако не беше истинското му име. Беше по-скоро като псевдоним. Понякога имам чувството, че е някой, когото всички познавахме. Може би все още го познаваме и се виждаме с него. Беше типично за Дилън да го обвие в мистерия и да е единственият, който пази голямата тайна. Да ти звучи познато?

— Мислиш, че Дилън може би е изнудвал и него?

— Не зная. Малко се съмнявам.

— Защо?

— Ами първо, мисля, че не е имал нужда. Имаше мен. И второ, ако нямаш насреща си слаб и смазан от вина човек, изнудването може да бъде малко опасно. Искам да кажа, че е по-добре да познаваш жертвата си. Рискуваш да разкриеш грешното нещо за грешния човек и той просто казва: „Мм, не. Мисля, че по-скоро ще те пречукам.“ Разбираш ли ме?

— Напълно. А Пако не е бил слаб или смазан от вина?

— Очевидно не. Грубостта и издръжливостта му бяха това, с което бе станал толкова легендарен. Беше истински играч. Излизал е с Дилън и Левън, както по-късно правех и аз, но… е, не е бездействал. Чувала съм, че уж веднъж нападнали някакъв магазин за алкохол, продавачът им извадил оръжие и Пако го убил.

— Това е бил друг обир, не онзи, за който са арестували Дилън и Левън?

— Да. Преди дори още да съм се била запознала с тях. Но когато Дилън ми разказа това, помислих, че просто се фука, накара го да звучи, сякаш са били от онзи тип романтични жребци, които обират разни места, от типа на Робин Худ, момчета, които са взимали парите от тези магазини за алкохол, и са купували нашата трева с тях, която после деляха с всички. Как въобще съм се забъркала с хора като тях? Не мога да проумея как е станало.

— Ти обира ли магазини с тях?

— Никога не съм го правила, но всичко, което знам, е, че Дилън никога повече не искаше да използва пистолет след Пако. Каза, че човек не можел да предвиди какво може да се случи и че не искал още една грешка.

— Значи Дилън е смятал, че е било грешка? Да използват пистолет.

— О, да, определено. Реши, че това е причината Пако да спре да излиза с тях. И това наистина го подтисна. Един човек по-малко, над който да има власт.

— Значи Пако си е тръгнал, защото…?

— Може би е разбрал, че има съвест след човека, който е застрелял. Начинът, по който го чух, беше, че Пако не е планирал да убива никого. Всичко било като майтап, който свършил зле. — Тя погледна подозрително към Харди. — Така се случваше с Дилън. Започваш да правиш глупости с него, все по-луди и по-безразсъдни, докато един ден не направиш нещо наистина ужасно, което не си имал намерение да вършиш изобщо. Само един момент на слабост с тези момчета и след това изведнъж се озоваваш на съвсем погрешно място, където никога в действителност не си искал да бъдеш. Аз и Тес. Левън. Може би и този Пако, не зная.

Изглеждаше, че Стайър няма да се остави да бъде разсеян от откритията нито за Лори Брадфорд, нито за убийството на Еухенио Руиз. Той имаше трима други свидетели, чиито свидетелски показания, както Харди знаеше, бяха сходни с тези на Черил Бийл за участието на Мая с Дилън и Левън в бизнеса с марихуана в университета.

Но тъй като Стайър бе прескочил от Бийл направо на Джанси Тикнър, Харди реши, че сигурно ще изостави дискусиите за далечното минало на Мая. Всички в съдебната зала досега най-вероятно бяха повярвали, че клиентката му е продавала наркотици в университета. Това, което Стайър трябваше да докаже оттук нататък, бе връзката й с настоящия бизнес на Дилън, така че веднага след като съдия Браун зае мястото си, той призова Майкъл Джейкъб Шермър.

Шермър, по средата на шейсетте, може и да е бил атлет някога, или дори още да тичаше на дълги разстояния. Висок, слаб, с побеляпа коса и много добре облечен за съдебната зала в светлозелен италиански костюм, той излъчваше тиха увереност, докато се заклеваше да казва само истината и отиде да седне на стола си.

— Господин Шермър — започна Стайър. — Каква е вашата професия?

— Счетоводител съм.

— И от колко време се занимавате с това?

Шермър, общителен, се отпусна назад на скамейката, за да се наслади на удоволствието от свидетелстването, което очевидно бе правил много пъти преди. Пусна тънка усмивка, която сподели с журито.

— Около четирийсет години.

— И развили ли сте някаква специалност през тези години?

— Да. Нарича се съдебно счетоводство. — Отново, обръщайки се към журито. — Представлява нещо като супер финансова ревизия, с много компютъризирани анализи и други звънци и свирки, ако искате да го обясня с по-музикални термини.

— И вие имате лиценз в тази област?

— Да. Имам лиценз и съм одобрен като ДРМ или Дипломиран ревизор по измамите.

— И какво точно вършите като такъв?

— Ами — сви рамене Шермър, — както името подсказва, основно съм обучен да откривам измамнически бизнес процедури или финансови сделки, злоупотреби, незаконно присвояване на активи, съмнителен фалит и така нататък.

— И как правите това?

— Ами става малко сложно. — Той направи пауза, за да може журито и хората от публиката да се усмихнат с него. — Но основно анализирам и физическите, и компютърните счетоводни отчети от документи П и Р до…

— Извинете ме, господин Шермър, какво е П и Р?

— Извинете. Опасявам се, че живея в света на жаргона. П и Р са Приходи и Разходи. Така че основно анализирам П и Р и местенето на активи. Също така реконструирам П и Р, за да открия скрити или незаконни приходи. Такива неща.

— Пране на пари?

— Да. Това е повече или по-малко моята подспециалност.

— Добре. Благодаря ви. Сега, господин Шермър, имахте ли възможност да прегледате финансовите документи на „Бей Бийнс Уест“ за шестте месеца с краен срок първи ноември миналата година?

— Да.

— И открихте ли счетоводни нередности?

— Да, открих.

Харди, облегнат удобно в стола си, знаеше, че това няма да е силен момент за защитата. Единствената му надежда беше, че финансовите свидетелски показания ще бъдат толкова сухи и безинтересни, че интересът на журито ще се изпари за около пет минути. Но приемливият разговорлив маниер на Шермър изглежда щеше да промени материала. Бърз поглед към журито потвърди тази му мисъл.

— Бихте ли могли да обобщите тези нередности за журито?

— Ами не бяха само един вид.

Харди реши, че може да си позволи да се обади веднъж или два пъти и възрази:

— Това не е отговор, Ваша чест. — И за голямо негово учудване Браун го подкрепи. Нерационално подкрепен за това малко решение, той седна с изправен гръб в стола си и придърпа жълтата си папка пред себе си, наперен. Но само мъничко.

Стайър се обърна отново към свидетеля:

— Да започнем от това, което смятате за най-важната нередност. Бихте ли казали на журито какво разкри вашият анализ?

— Ами с такъв дребен бизнес аз започвам с оборота от касата, тъй като винаги има запис за основните източници на приходите.

През по-голямата част на следващите два часа Шермър представи доста завладяващ разказ — изпълнен с графики, регресивни анализи и парични потоци, — който доказваше, от гледната точка на Харди, а той бе сигурен, че и от тази на журито, че „Бей Бийнс Уест“ не бе ръководено, най-меко казано, така че да се съобразява със стриктните счетоводни процедури. Не ставаше дума само за личните чекове, които Мая бе подписвала, за да покрие разходи или липсата на проследими върнати пари. За разследвания период, шестте месеца преди смъртта на Дилън Воглър, Шермър бе открил не по-малко от шейсет и седем индивидуални транзакции — взимане на пари или връщане, несъответствия в общата сума в разплащателната ведомост, прости грешки в касовите бележки, цена на храната и напитките — и представи анализ, който обрисуваше бизнеса, а и Мая като негов собственик, в, най-меко казано, неласкава светлина.

И най-лошото, разбира се, като изискан престъпник.

И всичко това преди още нещата да станат лични.

— Господин Шермър — започна Стайър, като остави последната графика настрана и сега отново бе застанал по средата на залата пред свидетеля. — По време на убийството на господин Воглър каква годишна заплата е получавал той като управител на „Бей Бийнс Уест“?

— Деветдесет хиляди долара.

Въпреки че съдебните заседатели вече бяха запознати с тази заплата преди встъпителната му реч, все още това число едва не събори двама души от съдебните заседатели от столовете им и изпрати вълна от шушукане през публиката.

Стайър, наясно, че сега му предстоят сочни свидетелски показания, продължи нататък:

— И каква беше приблизителната брутна сума на приходите на заведението през последната година?

— Ами това, което видях от подадените документи за такси, заведението е докарвало, брутно, четиристотин шейсет и една хиляди, деветдесет и два долара и четиринайсет цента.

— Сега, господин Шермър, заплатата на господин Воглър обичайна ли беше за човек на подобна длъжност в същия бранш?

— Не. Беше приблизително двойно повече от обичайната, която се предлага в града.

— Двойно. А другите работници в „Бей Бийнс Уест“ бяха ли подобно компенсирани, отново сравнено с хора, които работят същото или нещо подобно?

— Не. Те изкарват около нормалното, което е с горе-долу десет долара повече от минималната надница на час.

— Да вземем помощник-управителя например, господин Шермър, служител на име Еухенио Руиз. Той на надница ли работеше, или на твърда заплата?

— На час, изкарваше дванайсет долара и осемдесет цента на час, плюс бакшишите. Около петстотин долара седмично за четирийсет часа.

— Значи две хиляди на месец, около двайсет и четири хиляди на година? Като противоположност на деветдесетте хиляди долара на господин Воглър?

— Да, формулирахте го горе-долу точно.

— Господин Шермър, по вашето професионално мнение, осъществимо ли е било заплатата на господин Воглър да представлява процент от брутния доход на заведението?

Харди знаеше, че може да възрази, но също така бе наясно, че няма да има особена полза. На Шермър, с акредитивните писма на добре познат свидетел експерт, бе разрешено да дава собствено мнение. Хората от журито не бяха длъжни да му вярват, но съдът щеше да разреши свидетелските показания. Той седеше с ръка върху тази на Мая и двамата чакаха.

— Не — отвърна Шермър. — Беше нередност от драматичен характер.

— Значи бизнесът ще може да процъфтява с този модел продължително време?

— По мое мнение, не. Не и при тази брутна печалба и тази заплата.

— И като съдебен счетоводител такава нередност повдига ли някакъв вид предупредителен червен флаг за вас за определен вид финансова злоупотреба?

— Да, определено.

— И каква по-точно?

— Най-често става дума за пране на пари.

— Бихте ли обяснили на журито как точно става това?

— Несъмнено. — Шермър се завъртя в стола си, за да погледне към хората. — Да кажем, че има недокладван източник на незаконни доходи в заведение като „Бей Бийнс Уест“, като например продажбата на марихуана. Някой служител може да маркира на касата всякакъв брои кафени напитки, без в действителност да налива нито една от тях. Така че по този начин всеки ден може да имате допълнителни две или три хиляди долара, или повече, или по-малко. След това просто оставяте в касата сумата, изкарана с нелегалния бизнес, записвате я като обичаен приход от продажба на кафе и така става част от законния поток пари. Сега мръсните пари са чисти, или изпрани пари, и след като можете да се отчетете за тези пари, те могат да бъдат преразпределени като дивиденти, подялба на печалбите или заплати.

— Или заплати — повтори Стайър, който очевидно се наслаждаваше на всичко това.

Както, изглежда, и журито.

— Сега, господин Шермър — продължи той, — има ли някакъв надежден начин да установим съществуването на подобна схема за пране на пари?

— Да, има. Това е същността на работата ми.

— Бихте ли обяснили?

— Ами в нашия по-горен пример всички можем да видим, че действително продаденото кафе е много по-малко, отколкото това, за което е докладвано. Така че като сравним суровото кафе, закупено от заведението, с приходите, които биха били докарани с продажбата на такова количество, чашка по чашка, можем с доста голяма точност да установим дали има несъответствие.

— И вие открихте ли подобно несъответствие в своя анализ на „Бей Бийнс Уест“?

— Да.

— И на колко възлизаше?

— Ами, основан на действителното количество кафени зърна, които са били закупени, по тегло — виждали сме това на една от графиките, ако си спомняте — максималният брутен приход от продажба на кафени напитки през изминалата фискална година би трябвало да бъде не повече от триста и седемдесет хиляди долара, противоположно на докладваните четиристотин и шейсет и две хиляди долара.

— Значи имаме разлика от деветдесет и две хиляди долара? Почти съвсем точно заплатата на господин Воглър?

— Правилно.

— Благодаря ви, господин Шермър, нямам повече въпроси. — Той се обърна към Харди. — Свидетелят е ваш.

Но Браун се намеси.

— Господин Харди, тъй като наближава обяд, предлагам да отложим вашия кръстосан разпит за след обедната почивка. Има ли проблем?

— Никакъв, Ваша чест.

— Добре тогава. — Браун удари с чукчето. — Съдът се разпуска до един и трийсет.

35.

Стайър може просто да бе решил да игнорира убийството на Руиз като фактор в делото на Мая, но като началник на отдел „Убийства“ Глицки не можеше да направи същото, дори и да му се искаше. А определено не беше така.

През последните няколко месеца, докато Ейб мрачно размишляваше върху инцидента на сина си, крайната прогноза и собствената си карма, Харди бе неприятно запознат с тази нова безчувствена персона дотам, че сега — срещайки се с него зад една завеса на частно сепаре в „При Сам“ — целият поток на този оправдан гняв, който се излъчваше от приятеля му, го порази като нещо опасно. Опасно за самия Ейб може би, но повече за инспекторите му — източникът на този гняв.

— И, ако можеш да си представиш — обясняваше той напрегнато, — сега Скиф е съвсем извън форма, задето не ги оставих да се занимават с Руиз. След всичко, което направиха с Воглър и Пресли, трябва да са доволни, че не съм ги понижил да се занимават с обири, или дори да патрулират. Да си припомнят някои от основните правила наново.

Харди намаза малко масло върху една питка.

— Може би трябва да минеш през съдебната зала, след като приключим тук, и да споделиш някои от тези мисли с Браун. Тя трябва да ги чуе.

— Не твърдя, че клиентката ти е невинна, Диз.

— Не. Разбира се, че не. Просто ме покани тук да си поговорим скришом, защото никой друг не иска да обядва с теб. И не мога да кажа, че ги виня. Въпреки че съм леко изненадан от Трея. Човек би си помислил, че след като ти е жена от толкова години, поне ще те съжалява. — Той лапна парче от хляба. — Защо Скиф иска Руиз? И Брако също предполагам?

— Защо мислиш?

— Очевидно защото отново е свързано с „Бей Бийнс Уест“. И ако случаят е такъв, те имат съмнения за Мая.

— Не, нямат. Дори едничко. Не ги питай.

— Ами ти?

— Не бих казал, че са точно съмнения за Мая, Диз. — Глицки надигна чашата си и изсипа няколко кубчета лед в устата си, след което ги сдъвка. — Просто не зная как са успели да придвижат целия случай дори дотук.

— Ти не знаеш? Аз знам. Джери Глас и Скиф. Цялата история е ненормална. Като мотивирано убийство, още по-малко пък две, нямаше никакъв смисъл още от самото начало. Не че Мая не може да е очистила тези двамата, но никога не е имало случай, основан на солидни доказателства. Знаеш го.

— Е, поне сега го мисля. Просто се чудя какво още ще изскочи, че да направи детайлите да изглеждат съвсем некадърни.

— Имаш предвид нещо като Лори Брадфорд?

— Достатъчно си близо. Говори ли с нея?

— Още не, но Уайът Хънт го направи. Сложих я в списъка си със свидетели, което е чудесно за добрите момчета, но не и за теб.

— Скиф и Брако са знаели всичко за нея и са решили, че не е важна.

— Така и предположих. Мисля си обаче, че би могла да бъде.

Глицки се отпусна назад, когато облеченият в смокинг професионален сервитьор дръпна завесата и взе поръчките им — обичайното за Харди, когато идваше тук — писия, и раци за Глицки. След като той ги остави, двамата мъже помълчаха малко и накрая Харди отбеляза:

— Е. Не ме повика тук, за да ми помогнеш да отърва Мая.

— Така е.

— Ами?

— Ами извиках те, защото делото започва да изглежда загубено за нас. Определено страната с Пресли поне.

— Както и трябва да бъде.

— Добре, признавам, може би. Това е проблемът, когато нещата се започват толкова немарливо и накрая станат политически.

— Повече или по-малко съм запознат с това, Ейб. Какво искаш?

Глицки направи пауза.

— Искам да знам дали ти е известно нещо, което трябва да зная за Руиз.

— Като например?

— Ако знаех, нямаше да има нужда да те питам, нали?

— Ако действително зная нещо, то как точно ще помогне на клиентката ми?

— Най-вероятно няма.

Харди се намръщи.

— Еха, наистина ме изкушаваш. Какво имаш дотук?

— Важно, нищо. Ако той не беше работил в „Бей Бийнс Уест“, щяхме да сме съвсем на нулата. — Глицки предъвка още едно кубче лед. — Както може би си предположил, това върви малко като хранителна верига.

Харди помисли за момент, но външно запази спокойствие, въпреки нуждата да покаже изненадата и удоволствието си.

— Кати?

Кимване.

— Зад кулисите, разбира се, и винаги опровержимо. Но чрез Кларънс, след това Батист. — Съответно областният прокурор и шефът на полицията. Сериозен натиск на високо равнище отгоре. — Управлението й помага за случая, особено след като чуха за вчерашното фиаско с Лори Брадфорд и че по някакъв начин солидно разследване в друго, свързано с „Бей Бийнс Уест“ убийство, ще освободи Мая. Не съм толкова сигурен в това. Може да помогне за Воглър, макар да смятам, че ще го отнесе за него, и няма да има нужда от него за Пресли. Но както и да е, Кати мисли, че Руиз ще отвори врата и тя малко или много ни предизвика да направим нещо по този въпрос, при това бързо, или може би нечия глава ще се търкулне.

— Твоята?

— Не е невъзможно. На Франк също. Който, ти сигурно си спомняш, служи за удоволствие на кмета.

Сервитьорът почука, дръпна завесите и остави чиниите им. Когато пердето се спусна зад гърба му, Харди се обърна към Глицки:

— Докъде бяхме стигнали?

— Кати Уест и Еухенио Руиз.

Дизмъс набучи парче риба на вилицата си, без да бърза. Най-сетне взе решение и отговори:

— Може и да имам нещо.

— Може. Това ми хареса.

— Знаех си, че така ще стане. Затова и се изразих точно така. Може и да имам нещо, ако ти имаш за какво да ми го размениш.

— Най-вероятно не. Но какво?

— Ако откриеш нещо, основано на това, което ще ти кажа сега, искам да разбера и аз.

Глицки не се поколеба дори за миг. Веднага заклати глава.

— Не мога да направя това.

— Хубаво.

— Диз.

— Без спорове, Еиб. Не можеш да го направиш, значи просто не можеш.

— Имаш предвид, ако ще помогне на случая ти?

— Имам предвид каквото и да е.

— Не мога. Знаеш, че не мога.

Харди сдъвка рибата и преглътна.

— Не е мой проблем. Моят проблем е моят клиент.

— Ами ако не й помага?

— Аз ще преценявам това. Съжалявам, но такива са правилата. — Той се поколеба. — Виж, ако така ще ти помогне, можеш да го споделяш и със Стайър. Просто не искам да виждам как нещо друго изчезва така, както се случи с Лори Брадфорд.

Харди, до момента неочаквано обнадежден от възможността да разполага с източниците на цялото полицейско управление, които да работят в негова полза, все пак не желаеше да настоява. Той държеше картите тук и Глицки или щеше да осъзнае този факт, или нямаше. Той отпи от содата си и сложи няколко парченца масло с подправки върху рибата си.

— Ще могат да го открият — каза Глицки.

Харди поклати глава.

— Преди това. Под масата — под същата тази маса, ако желаеш, — но преди да мине през Стайър и компания. От това, което казваш, излиза, че Джакман ще те подкрепи, а също и Батист.

— Моята група — отвърна той. — Брако и Скиф. Ако подкопая случая им…

— Разбирам. Въпреки че човек би могъл да поспори дали случаят вече не е достатъчно подкопан и те заслужават всичко, което им се случва. Но отново ти казвам, Ейб, проблемът не е мой. И хей, това, което имам, може и да не е важно.

Отне на Глицки още една цяла минута, може би повече, а Харди ядеше с очевидна наслада и не обръщаше внимание.

Най-сетне Глицки капитулира.

— Искаш ли да подпиша клетвена декларация, или думата ми ти е достатъчна?

Харди остави вилицата си. Пое си дълбоко дъх.

— Има човек, който може би се нарича Пако или може би не и който е познавал и Левън Пресли, и Дилън Воглър в университета и понякога се е мяркал в „Бей Бийнс Уест“, за да купува от тревата. Но не и след октомври.

— Може би се нарича Пако или може би не — повтори Ейб презрително. — Затова ли преговаряхме досега?

Харди сви рамене.

— С това разполагам, Ейб. Руиз го е търсил.

— Какво имаш предвид?

— Руиз щеше да се свърже с Уайът Хънт, ако Пако се върнеше отново в „Бей Бийнс Уест“. И между другото изглежда, че всички там са получавали дял от печалбите.

— Да, предполагахме нещо подобно. Този път ще разговарям с всички, не само с неколцина избрани. Но този Пако в списъка на Воглър ли е?

— Не.

— Не, разбира се, че не — отвърна Глицки. — Няма как да е бил. Ти как разбра за него?

— Първо Руиз. След това Мая.

Очите на Глицки се присвиха.

— И тя го е познавала.

— Знаела е за него. Името. В университета. Мотаел се е с Воглър и Пресли и — може би — е убил човек в магазин за алкохол, който са опитали да оберат.

Това спря Глицки посред хапката.

— Може би.

Харди сви рамене. Беше каквото беше.

— Къде?

— Не зная. Освен че е било най-вероятно средата на деветдесетте — деветдесет и пета или и шеста.

— Може да е било във вестниците. Сигурно е имало разследване. Може да е бил заподозрян.

— Забавлявай се на воля — рече Харди.

— Пако знаеше ли, че Руиз го е търсил?

— Нямам представа. Обаче някой от хората, които работят там, може да му е казал.

Глицки остави вилицата си.

— И не си измисляш всичко това?

— Ни най-малко.

След обяд Харди се изправи и се приближи до съдебния счетоводител на свидетелската скамейка, който му се стори също толкова спокоен, колкото бе цяла сутрин.

— Господин Шермър — започна, — вие дадохте доста голяма доза технически свидетелски показания за счетоводната практика, работата с числа. Възможно ли е с някои от тези числа да стане грешка?

— Ами да, разбира се. При някои до по-голяма степен, отколкото с други, но като цяло, да.

— Да вземем анализа, който предложихте за брутните приходи на „Бей Бийнс Уест“ срещу количеството сурово кафе, купено през изминалата фискална година, това повече или по-малко вероятно е да бъде сгрешено, отколкото други изчисления, които сте предоставили и споделили с журито?

— Ами има доста висок шанс за грешка. Все пак е приблизително.

— Приблизително с доста висок шанс за грешка. Разбирам. Има ли усвоен стандарт в индустрията, който да изброява толерантността за грешки в този вид анализи?

Сега за първи път лицето на Шермър се изкриви в нещо като гримаса.

— Не съм сигурен какво имате предвид.

— Е, имам предвид, че взимате определено количество суров продукт — кафе в този случай — и му правите анализ, който показва, че отнема, да речем, килограм кафе, за да се направят определен брой чаши кафе и след това заключвате, че заведението не е закупило достатъчно сурово кафе за направата на толкова чаши кафе, колкото е заявено, че са продадени. Не е ли това основната идея?

— В най-общи линии, да.

— Ами тогава можем ли да предположим, че такъв вид анализ е стандартен инструмент в индустрията?

— В общи линии, да.

— И с други продукти, така ли?

— Да.

— Ами с кафе? Това тест с дълга история на анализи и сравнения ли е с други подобни тестове?

— Ами не. Беше изработен специално за това заведение. „Бей Бийнс Уест“.

— Специално за това заведение? Искате да кажете, че други лицензирани и признати съдебни счетоводители като вас и организацията, към която принадлежите, не са установили еталонни тестове за сравнение, за да измервате благонадеждността на тези анализи?

— Ами не, не точно, но…

— Не е достатъчно, господин Шермър. Сега бихте ли казали на журито малко за методологията, която използвате за измерването на количеството кафе, необходимо за направата на чаша в „Бей Бийнс Уест“.

След като отново му бе даден шанс просто да изнесе лекция по специалността си, Шермър се облегна назад в стола и се обърна към съдебните заседатели.

— Ами събрах информация от други заведения за кафе в града, вериги заведения и притежания на частни лица, и взех средната стойност на чаши кафе, произведени от всеки сто килограма зърна.

— Колко такива заведения използвахте за сравнението?

— Десет.

— И колко различни вида кафени зърна са представени в отговора ви?

— Не зная какво имате предвид.

— Ами зърната идват от много различни места. Южна Америка, Африка, Ямайка и така нататък. Така че какви видове зърна бяха представени във вашия пример?

— Доколкото си спомням, повечето бяха от Колумбия.

— И това ли е единственият източник на кафените зърна на „Бей Бийнс Уест“ — Колумбия?

— Не, не мисля така.

— Значи са пристигали от целия свят, нали така?

— Да, така смятам.

— Добре. И знаете ли колко чувала са пристигнали от целия свят през последната фискална година в „Бей Бийнс Уест“?

— Не зная това, не и точно. Стотици най-малко.

— Но няколко хиляди килограма кафе най-малко, не бихте ли казали?

— Да, най-малко.

— И направихте ли тестове, за да се уверите, че цялото това кафе има еднаква плътност? Приблизителна стойност на зърна на килограм?

— Ами не.

— Значи представеният пример, който сте използвали за анализа, може да е бил със заведения, които използват повече или по-малко кафени зърна, за да направят една чаша, не е ли вярно?

— Предполагам. Да.

— И в действителност „Бей Бийнс Уест“ е много посещавано заведение, не е ли така?

— Да.

— Възможно ли е тази популярност да е била заради вкуса на кафето, предлагано там? Имам предвид, ако кафето е било по-силно или слабо, отколкото в заведенията, които сте използвали в примера си?

— Няма как да зная това.

— Добре тогава. — Харди погледна към журито, всички хора от което бяха с него, следяха кръстосания разпит с интерес, вместо с обичайната за след обедната почивка апатия. — Нека поговорим за минута, ако може, за кафето, правено от тези зърна. Има ли стандарт в „Бей Бийнс Уест“, който използват за силата на кафето? Силно? Нормално? Слабо?

— Използвах нормално, тъй като това е обичайната за заведението смеска.

— Но не сервират ли и други кафета с различна сила?

— Да.

— И по-слаби и по-силни?

— Да, и точно заради това използвах нормално, за да бъде средно изчислението.

— Но знаете ли със сигурност какъв точно процент от свареното кафе е било слабо, нормално или силно?

Шермър си пое въздух. Вече определено не се забавляваше.

— Не.

— Ами еспресо?

— Какво за него?

— Това е било доста голям процент от кафето, което се е продавало в „Бей Бийнс Уест“, не е ли така?

— Да, така е.

— Знаете ли точния процент, господин Шермър?

— Не.

— А еспресото се пече различно от другите сортове кафе, не е ли така?

— Да.

Харди, безпощадно затрупващ мъжа с въпроси, реши да спре за минута, за да не изглежда коравосърдечен пред журито. Отиде обратно до бюрото си, отпи глътка вода, кимна леко първо на клиентката си, след това на Джоуел Таунсхенд и Харлан Фиск, които седяха един до друг на първия ред. Той придърпа папката с документи пред себе си и се престори, че чете от нея, след което се обърна и отново зае мястото си в средата на съдебната зала.

— Господин Шермър, в началото на този кръстосан разпит вие казахте, че вашият анализ на закупено сурово кафе срещу сервирано кафе е бил само приблизителен с толерантност към грешки, не е ли така?

— Да.

— Но няма стандарт в индустрията, който да определя коя е приемливата толерантност към грешки за анализи на заведения за кафе, нали така? Не и за това конкретно сравнение?

— Правилно.

— Сега бихте ли могли да поясните за журито, и след въпросите, които ви зададох, колко висока може да бъде толерантността към грешки на анализ като този, с различна плътност на зърната и различна сила на различните кафени напитки?

— Не зная дали бих могъл да кажа.

— Десет процента? Двайсет?

Зад него Стайър се изправи, за да възрази.

— Тормози свидетеля, Ваша чест.

— Не, ще го разреша — отсъди Браун. — Отхвърля се.

Харди веднага зададе въпроса си отново:

— Толерантността към грешки, господин Шермър? Може ли да бъде, например, двайсет процента?

— Да. Да, предполагам, че би могла.

— Всъщност след като няма стандарт в индустрията за тази толерантност към грешки за този конкретен тест, би могла дори да е по-висока, нали?

— На теория, предполагам, че да.

— Какво ще кажете за петдесет процента? Би ли могла да е толкова?

— Ами наистина не мисля така.

— Не мислите така? — повтори Харди с точно необходимото наблягане върху „мисля“, за да покаже гледната си точка пред журито.

— Правилно. Не мисля така.

— Добре, тогава нека останем с двайсетте процента, които вие признахте за възможна толерантност към грешки. Сега, ако може да ви помоля за момент да прочетете отново истинските числа на приходите, които сте дали в свидетелските си показания. — Харди бързо отиде до бюрото си и този път взе със себе си своята жълта папка. — Казахте, че количеството закупено сурово кафе трябва да осигури приходи от продадени кафени напитки на стойност триста и седемдесет хиляди долара, а вместо това „Бей Бийнс Уест“ е декларирало приходи на стойност четиристотин шейсет и две хиляди долара, не е ли така?

— Да.

— И ще се съгласите ли, сър, че двайсет процента от триста и седемдесет хиляди долара — толерантността към грешки, която ние обсъдихме — е седемдесет и четири хиляди долара?

— Звучи ми правилно.

— Наистина е правилно, сър. Което означава, че според вашите собствени изчисления, приходите от закупено сурово кафе на „Бей Бийнс Уест“ лесно биха могли да бъдат четиристотин четирийсет и четири хиляди долара, или само шестнайсет хиляди долара по-малко от декларирания приход, не е ли така?

Напълно обезсърчен до момента, Шермър гледаше пода пред себе си.

— Така звучи.

— Е, господин Шермър — рече Харди, — имайки предвид вашите директни показания, описващи шейсет и седем лесно допустими счетоводни грешки, разлика от шестнайсет хиляди долара при брутен доход между триста и четиристотин хиляди долара струва ли ви се сега толкова обезателно като индикатор за пране на пари?

Стайър тръгна да се изправя, но преди да успее да възрази, свидетелят отговори:

— Не непременно, не.

Съдията разреши отговора и Харди се извърна, усмихнат.

— Нямам повече въпроси.

Стайър също нямаше.

— Господин Шермър — обади се Браун, — можете да слезете. Господин Стайър, следващият ви свидетел.

Стайър погледна към Харди, след това отново към съдията.

— Ваша чест, Народът се оттегля.

Браун кимна и погледна нагоре.

— Много добре. Господин Харди, предполагам, че имате молба за издаване на решение?

— Да, Ваша чест.

— Много добре. Дами и господа съдебни заседатели. Ще ви дам по-дълга почивка от обичайната. Моля помнете моя съвет да не формирате или изразявате мнение по случая или да го обсъждате един с друг или с трети лица, докато същината на въпроса не ви е предоставена. Ще ви очаквам обратно след четирийсет и пет минути.

Десет минути по-късно, когато Браун отново бе заела мястото си, Харди направи своя 1118.1 — своето искане за сваляне на всички обвинения за Воглър и Пресли. Нормално това бе формално искане, което се правеше в края на изложението на случая на обвинението на всеки наказателен процес. Но поне що се отнасяше до Пресли, Харди наистина смяташе, че може да има за какво да говори.

— Ваша чест — започна той, — нито един разумен съдебен заседател не би могъл наистина да осъди клиента ми, особено що се отнася до убийството на Левън Пресли.

Стайър защити обвиненията.

— Въпреки признанието на инспектор Скиф за липсата на физически доказателства по това убийство, няма промяна в искането на обвинението. Наистина има малко физически доказателства, но, както знаете, има други видове доказателства, и те могат да бъдат достатъчни. Свидетелски показания на очевидец например. Чувство на вина. Това са повърхностни, но важни доказателства.

— Да, Ваша чест. Но бремето за доказателствата се пада на обвинението. Да докаже не само, че Мая е била в коридора, но и че е била в апартамента, и дори повече от това, че когато е била там, е убила Левън Пресли. А те нямат дори нещо, което бегло да се доближава до това. Не може просто да осъждате човек с мотив, който се е случил най-близо до мястото на убийството, особено в случай като този, където нямате идея кой друг може да е имал мотив. Или, по същия начин, някой, който е бил вътре. Няма нужда да доказвам, че Мая не е била в апартамента. Господин Стайър трябва да докаже обратното. А такова доказателство просто няма. Ако оставите журито да вземе под внимание подобно доказателство, би било не само грешка относно обвиненията по случая на Левън Пресли, но и би покварило всякаква присъда по случая на Воглър.

Харди знаеше, че прекалява. Обичайно съдията можеше да забележи кога доказателствата бяха наистина толкова слаби, колкото защитата твърдеше и знаеше, че журито просто ще обяви обвиняемия за невинен и след това защитата няма да има какво да обжалва. Но Харди омаловажаваше това пред Браун. Като навързваше обвиненията заедно той се опитваше да покаже, че съдията ще поквари всяка присъда по случая на Воглър, независимо как се произнесеше журито по случая на Пресли и дали щеше да обяви обвиняемата за невинна.

Така че Браун трябваше да вземе това решение или да очаква да чуе за него по-късно на обжалването. Харди я бе притиснал в ъгъла и тя го знаеше. Но прие ситуацията с ледено мълчание, очите й се присвиха. Обръщайки се към стенографката, тя каза:

— Ан, надявам се, че записваш всичко това.

— Да, Ваша чест.

— Господин Стайър. Някакъв коментар?

— Ваша чест, обвинението отхвърля усилията на господин Харди да навърже двете обвинения заедно по този начин. Всяко обвинение е самостоятелно и независимо, всяко е обосновано от собствени доказателства и по този начин съдът трябва да отсъди.

— Никой не може да свърже Мая с онова място, Ваша чест — рече Харди. — Не можете да искате от журито да реши дали е била там, ако нищо не я поставя там.

— Мога да правя каквото си поискам в моята съдебна зала, господин Харди. Бих могла да се кача на бюрото си и да танцувам, ако поискам.

— Да, разбира се, Ваша чест, нямах предвид, че не можете…

— Но това казахте, господин Харди.

— Извинете, Ваша чест. Изразих се погрешно.

— Извинението е отбелязано. — И сега Браун го изненада. — Добре. Господин Харди, вие изразихте интересна гледна точка. Дайте ми момент, моля.

Тя се наклони напред, облегна лакти на бюрото си и скръсти пръсти пред носа си, след което затвори очи. Най-сетне раменете й помръднаха и Браун отново вдигна глава.

— Този въпрос е прекалено сложен, за да го реша на момента. Обявявам почивка за още половин час. Ще имам решение, преди съдебните заседатели да са заели местата си.

36.

Харди получи съобщение по мобилния си телефон, че Крейг Киурко е отвън във фоайето. Бе придружил от учтивост Лори Брадфорд поради призоваването й като свидетел в съдебната зала — добронамерена услуга от адвокатска кантора „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“.

Съдът бе излязъл в почивка и Харди се разхождаше из фоайето, получавайки поздравления от Джоуел, Харлан и от някои от сътрудниците си, които винаги се появяваха, когато някой от шефовете имаше голям процес, за да се научат как се води. Всеки един бе на мнение, че кръстосаният разпит на Шермър беше грандиозно и впечатлително представление. Някак между кръстосания разпит, обяда в „При Сам“ с Глицки и неочакваното решение на съдия Браун да обмисли отхвърляне на обвиненията, Харди трудно се удържаше да не се държи прекалено наперено.

Естествено решението все още бе — и винаги щеше да бъде — в ръцете на съдебните заседатели и без друг заподозрян, който да ги подтикне към съмнения, съдбата на Мая бе доста несигурна. Харди трябваше да насочи вниманието към Пако или някои подобен на него, но след като вече Руиз беше мъртъв, това се оказваше трудна задача. Предполагаемото познанство на Мая с този човек бе само мълва, а дори и да не беше, нямаше как да го е сложила в „Бей Бийнс Уест“ или с другите две жертви.

Отвън във фоайето Киурко седеше на дървената пейка заедно с белокоса жена, облечена в светлосин костюм с панталон. Двамата водеха оживена дискусия и взаимно се наслаждаваха на компанията си, докато Харди се приближаваше към тях. След като го забеляза, Киурко се изправи, накратко му разказа за проведения разговор с нея предната вечер, след което докосна жената по ръката и я представи.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — каза Харди.

— Благодарете на този младеж, че ме убеди!

Харди се усмихна.

— Ще видя дали не може в скоро време да получи повишение на заплатата.

— Казахте, че името ви е Дизмъс? — попита тя. — Дизмъс? Като добрият крадец?

— Точно така, макар че малко хора са чували за него.

— Не смятам, че въобще някога съм познавала някой, който се казва Дизмъс.

— Сега вече познавате. Надявам се да не се разочаровате.

— Много сте симпатичен! — възкликна тя.

— Вие също — Харди се настани до нея. — Крейг обясни ли ви, за какво ще разговаряме в съдебната зала?

— За онова, което съм видяла или чула онази сутрин.

— Нали си спомняте датата?

— Разбира се. Двайсет и седми октомври, две хиляди и седма година, ако трябва да бъда точна.

— Точността е важна. Ние оценяваме точността.

Очите й светнаха от вълнение.

— И два изстрела. Единият в шест и осем-девет минути, а другият в шест и десет минути?

— Много добре — той се наклони към нея. — Бих искал веднага да ви извикам за свидетел, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против. Затова и съм тук.

— Добре. Вече разбрах за какво сте разговаряли с господин Хънт и в общи линии какви ще са свидетелските ви показания, но ако нямате нищо против, дали е възможно преди да влезем вътре и да обсъдим всеки един детайл, да останем тук за минута?

— Разбира се, нямам нищо против.

Въпреки капката надежда, която бе започнал да изпитва по отношение на молбата за отхвърляне на обвиненията, Харди не бе точно шокиран, дори не бе изключително разочарован, когато Браун се върна на мястото си и отсъди срещу него, отхвърляйки искането му за издаване на решение.

Все пак се осланяше на убеждението си, че Лори Брадфорд ще се окаже важен и убедителен свидетел, предлагайки напълно различна версия за голите факти на случая. Бе размишлявал върху думите, които щеше да използва, и техния скрит смисъл при въпросите, които щеше да й отправи, като целта му бе не само да измъкне от свидетелката си информация, но и да насочи вниманието на съдебните заседатели към лукавостта на инспекторите от отдел „Убийства“ и техните позорни методи.

Сега, след като бе установил стабилни отношения с нея, първо се надяваше заседателите да я възприемат като равна, в противовес на младия мъж, отнесъл се снизходително към нея, като към сенилен свидетел, и започна да я разпитва.

— Госпожо Брадфорд, къде живеете?

— Живея в апартамент в двуетажна сграда, намираща се на ул. „Ашбъри“, тук в града, на западната страна на улицата, точно под „Хейт“. Също така — добави тя, инструктирана от Харди, — от дясната страна на алеята, която преминава зад „Бей Бийнс Уест“.

— Можете ли да видите тази алея от вашия апартамент?

— Да, от прозорците на дневната и столовата мога да видя първите осем или девет метра.

— Така, госпожо Брадфорд, спомняте ли си нещо необичайно или особено за съботната сутрин на двайсет и седми октомври?

— Да.

— Какво по-точно?

— Няколко минути преди шест часа аз си лежах в леглото, намиращо се в задната част на апартамента, но вече бях будна, когато чух шумен гръм, подобен на пиратки, макар че поради някаква причина си помислих, че може да е пистолетен изстрел. Така че станах и бях стигнала в коридора, за да отида до предните прозорци, когато отново прозвуча „Банг!“ и последва още един изстрел. Около минута по-късно.

— Какво направихте след това?

— Отидох до прозореца и погледнах към улицата и към алеята.

— Видяхте ли нещо необичайно долу?

— Не. Нищо. Все още бе доста тъмно.

— Обадихте ли се на полицията?

— Не, тогава не се обадих. Не видях да се е случило нещо лошо. Просто два гърма. Макар че когато започнаха да идват полицейски коли там долу, разбрах, че нещо се е случило. Но тогава бе прекалено късно да звъня на полицията.

— Но вие все пак звъннахте на полицията, нали така?

— Да, два дни по-късно.

— Защо? Защо чак два дни по-късно?

— Ами защото по новините съобщаваха, че е имало само един изстрел и си помислих, че би им било от полза, че имаше два изстрела.

— Вие сте чули два изстрела?

— Да — и Лори, Господ да я благослови, добави думата, която Харди й бе препоръчал. — Определено!

Дизмъс повдигна вежди, за да натрупа точки пред съдебните заседатели и продължи:

— Така, вие се обадихте на полицията, за да съобщите тази информация?

— Да.

— Разговаряхте ли с някой детектив?

— Да. Двама детективи дойдоха в моя апартамент и разговаряхме.

— Нали им казахте за двата изстрела?

— Да, казах им.

— Между другото, какъв беше техният коментар?

— Благодариха ми и казаха, че тази информация може да промени цялата теория върху случая.

— Разбирам. След това потърсиха ли ви отново?

— Не.

— Не? — направи пауза за ефект. — Дори и през ноември, след като бяха арестували обвиняемата, докато са се подготвяли за предварителния процес?

— Не.

— Дори и когато е започнал съдебният процес по този случай?

— Не.

— Хмм. Когато детективите разговаряха с вас във вашия дом, те казаха ли ви, че не вярват на показанията ви или на описанието на онова, което сте видели?

— Възразявам! Няма връзка!

— Отнася се до психичното състояние на свидетелката, Ваша чест!

Нямаше много логика, но Харди се бе научил от показанията на Джанси Тикнър, че Браун не схваща много ясно какво означава твърдение, основано на слухове. Бе преценил, че ако Стайър се бе възползвал от това, и той би могъл.

Проработи.

— Отхвърля се!

Харди помоли съдията за позволение да продължи, след което отново повтори въпроса:

— Госпожо Брадфорд, детективите казаха ли ви, че не вярват на показанията ви или на описанието на онова, което сте видели?

— Не, точно обратното. Както споменах, те ми казаха, че това променя теорията за случая.

— И въпреки това никога не ви се обадиха повторно, не са ви пратили призовка или да са ви казали, че трябва да дойдете в съда и да свидетелствате, нали така?

— Възразявам! Този въпрос вече бе зададен и на него бе отговорено!

— Приема се.

— Благодаря ви, госпожо Брадфорд. Нямам повече въпроси.

Стайър се бе изправил на крака, преди още Харди да бе достигнал до масата си.

— Госпожо Брадфорд — започна той, — детективите, с които сте разговаряли, попитаха ли ви дали сте видели нещо на улицата, сутринта, когато бе убит господин Воглър?

— Да.

— Вие всъщност видяхте ли нещо на улицата или на алеята?

— Не, както вече казах.

— Сега, относно шумовете, които сте чули. Запозната ли сте как звучи изстрел от пистолет?

— Всъщност не точно.

— Във вашите показания пред господин Харди вие казахте, че докато сте лежали в леглото, сте чули изстрел, и тук цитирам: „като пиратка“. Край на цитата. Това вярно ли е?

— Да, вярно е. Помислих си, че може би е пиратка. Или спукан ауспух.

— Но въпреки това казахте на господин Харди, че това определено са били два изстрела от пистолет, нали така?

— Да, така е.

Тук Стайър, поради ентусиазма и липсата си на уважение към свидетеля, допусна най-голямата си грешка:

— Нека ви попитам нещо. Откъде бихте могли да знаете, че това са изстрели от пистолет?

Харди бе задал същия въпрос на госпожа Брадфорд във фоайето и пламенно се надяваше Стайър да е толкова глупав, че да го зададе пред заседателите.

— Ами звуците са сходни. Но със сигурност знаем, че вторият е бил изстрел от алеята, нали така. Нали тогава е бил застрелян господин Воглър? Точно когато аз чух изстрелите!

Правило номер едно, помисли си Харди, е самият ти да разговаряш с всеки един свидетел, всеки път. Харди видя как раменете на Стайър хлътнаха, след като някои от заседателите се наклониха напред и осъзнаха значимостта на показанията. Той колебливо се обърна към тях, след което спря и отново се обърна към свидетелката. Най-накрая проговори:

— Но можете ли да кажете със сигурност, че вторият звук всъщност е бил изстрел, а не пиратка или спукан ауспух?

Тя се замисли само за около секунда.

— Мога да твърдя със сигурност, че двата звука бяха напълно еднакви. Ако първият е бил изстрел, тогава и вторият е бил изстрел. И обратното.

Стайър реши да спре, преди да влоши още повече нещата.

— Благодаря ви, госпожо!

Лори Брадфорд ставаше от свидетелския стол.

— Но наистина звучаха като изстрели — добави с правдоподобност и искреност, които затвърдиха пълното поражение на Нервака.

Тримата партньори — Харди, Фаръл и Роук — и Уайът Хънт седяха в офиса си. След като приключиха с работата, седнаха около голямата кръгла маса в стъклената стая и започнаха да обсъждат възможностите. Цялото осветление бе включено, за да възпре нахлуващата смътна тъмнина, която се прокрадваше през стъклените стени. Отворена бутилка червено вино стоеше на масата, макар Джина да предпочиташе малцово уиски „Оубън“, а седящият до нея Хънт да пийваше бира „Анкър Стийм“.

Харди разполагаше с много малко време, за да предостави пред съдебните заседатели някакъв „друг“ — Пако или който и да е. Преди Руиз да бъде убит, донякъде бе планирал да го призове като свидетел, от една страна, за да му зададе някой и друг въпрос, а от друга — за да оборят твърденията, че нещо от по-интимен характер се е случвало между Мая и Дилън. Но сега тази възможност отпадаше поради развоя на събитията.

Другите свидетели за защитата на Мая бяха много малко, направо нямаше такива. Затова и Харди се бе вкопчил така отчаяно в Лори Брадфорд. Поне тук имаше мъничък кокал, за който заседателите можеха да се хванат. Но все още нейното алиби бе крехко и неподкрепено. Никой не я бе видял както да убива някого, така и да не убива някого. А и все още стоеше открит големият и неразрешим въпрос защо е присъствала и на двете местопрестъпления. Часът при случая с Дилън и местонахождението при случая с Левън доста убедително елиминираха идеята, че тя просто е била в съответния квартал. Отишла е и на двете места целенасочено, а очевидно е била и извикана — или натопена — и от двете жертви. И ако не е отишла, за да ги очисти, тогава защо е била там?

— Трябва да я призова — констатира Харди. — Нека съдебните заседатели чуят нейната версия.

— Може би пропускам нещо — отвърна Джина, — но каква е нейната история? В смисъл има ли каквото и да било обяснение защо се е намирала на тези места?

— Дилън й се е обадил, а след това и Левън й се е обадил.

Джина отпи от питието си.

— А тя просто е отишла? Без причина? Кога за последен път въобще е виждала Левън?

— Знам — съгласи се Харди. — Не звучи никак убедително.

— Може и така да погледнеш на ситуацията — Фаръл се облегна в стола си. — Може би просто трябва да го оспориш. Имам предвид, че на теория те трябва да докажат нещо, не ти.

Харди се протегна за чашата си.

— Просто искам да им предоставя нещичко, това е всичко.

— Ами — отбеляза Хънт, — нали затова призова Лори?

— Господ да я благослови! — възкликна Харди. — Но двата изстрела не са достатъчни, освен ако не водят към някаква друга версия. А аз не разполагам с такава.

— Ами Глицки? — попита Хънт.

Харди им разказа за уговорката, която бе постигнал с Ейб, докато обядваха, но подобно на всичко останало в този случай, сякаш имаше нещо, с което приятелят му би могъл да му помогне, но то пак бе прекалено нищожно.

— Предполагам, че ще разговаряме отново довечера, но ако наистина разполагаше с нещо, щях да съм чул досега.

— Можеш да си поговориш с детективите от „Убийства“, на които Ейб възложи случая Руиз — предложи Джина. — За още едно убийство, свързано с марихуана и „Бей Бийнс Уест“, но което се е случило, докато Мая е била в затвора и няма начин да има нещо общо с него. Присъства елемент на съмнение. Нещо продължава да се случва там.

— Това е добро предложение — отвърна Харди. — Макар че Ейб би ме убил, ако занимавам момчетата му в разгара на случващото се.

— Така е, но поне ще бъдеш убит от професионалист — отбеляза Фаръл, — така че няма да боли толкова много. Браун така или иначе не би го допуснала. Между убийството на Руиз и на нашите хора са минали шест месеца. Това ще е доста трудна сделка — пийна една голяма глътка червено вино. — По-скоро бих се върнал към предишната ти защита — просто трябва да повтаряш, че нямат никакви доказателства. Това е всичко, което можеш да направиш.

— Без да съм особено придирчива — вмъкна се Джина, — но има доказателства. Пистолетът на Мая, нейните отпечатъци върху дръжката на външната врата на Левън — тя въздъхна. — Допускам, че не е много, но е достатъчно трудно да се пренебрегнат. Във всяка една друга правосъдна институция в щата, вземайки предвид мотивите й, тя направо потъва. Тук може и да убедиш твоя един заседател, но аз не бих се въодушевявала прекалено.

— При тази весела вметка — Харди остави чашата си и се отблъсна от масата, — няма да изключвам телефоните и ще съм на разположение цяла нощ, ако на някого му хрумне някоя идея.

— Обзалагам се, че е бил продавачът — заяви Глицки, — който се е казвал Хулио Гомез. Тогава е бил на двайсет и четири години, а е умрял година по-късно. Мястото е било „Оушън Ликърс“.

Глицки се отби на път за вкъщи през дома на Харди и прекъсна безкрайното му проучване на папките от процеса и сега — малко след девет часа, седяха в кухнята и чакаха микровълновата да оповести, че чаят на Глицки е готов.

— Тогава било ли е проведено някакво разследване?

— Не — отвърна Глицки саркастично. — Детективите просто са решили да подминат това конкретно убийство. Изисквало е прекалено много работа — спря за момент. — Разбира се, че е имало разследване!

— И?

— И сме го закрили месец по-късно.

— Нямало е заподозрени?

— Нито един! — извади плик от вътрешния джоб на сакото си. — Копирах архивните документи и ти ги донесох. Сам можеш да се убедиш, че е доста тънък — след това посочи назад към дневната, където документите на Харди бяха разпръснати върху масата. — Не че имаш нужда от още материали за четене. Имам предвид документите по делото, разпръснати там.

— Ако въобще има някакъв смисъл — микровълновата писна и Харди отиде до нея, извади чашата и я подаде на приятеля си. — Наздраве. Ами свидетели?

— Свидетел. Един. Можеш да го видиш на третата страница. Възрастен човек, от азиатски произход, който е излизал от бар, намиращ се на противоположната страна на улицата, в дванайсет и половина в четвъртък през нощта. А мъглата очевидно е била доста гъста. Плюс, че е обърнал няколко питиета. Както и да е, чул е изстрел и е видял, че някой изскача от магазина, мята се в кола и изчезва — посочи към плика. — Всичко е вътре.

— Добре де, ами шофьорът? Имало е и друг човек? Двама души ли са чакали в колата?

— Не споменава. Знам накъде биеш — мислиш, че е бил твоят Пако.

— Може и да е бил. Това ли е било единственото убийство в магазин за алкохол през онези години?

— Не. Всъщност са извършени шест. Но вярваш или не, ние сме разкрили четири, макар че за да бъде честен трябва да отбележа, че двама са застреляни от намиращите се зад тезгяха, което доста ни улесни. Другият всъщност е жена, чийто убиец така и не хванахме. Последният, който остава, е случаят с убийството на този тип Гомез. Може да е бил и твоя Пако в края на краищата.

Харди кимна с удовлетворение.

— Много проникновено! Трябва с това да си изкарваш хляба!

Глицки духна към чая си.

— Мотивиран съм! Но никое от тези древни произшествия не ни помага особено в случая с Руиз.

— Не разполагате с нищо?

— Ами разговаряхме с повечето служители в „Бей Бийнс Уест“. Ще продължим още малко. Не сме постигнали много — просто всички са поразени, че Руиз може да е свързан с наркотици.

Харди се подсмихна.

— Мога да си представя! Но също така нищо от това не помага на Мая.

Седейки на масата в трапезарията, преглеждайки отново и отново внимателно всички папки, докато почти бе ослепял, Харди получи целувка по бузата от съпругата си. Часът бе около десет и половина. Уведоми я, че ще си ляга след малко.

— Нали това скоро ще свърши? — попита Франи.

— По един или друг начин, след ден, два.

— Това би било чудесно. Мислех си, че наистина не би било зле да имам съпруг отново.

— Знам.

— Защото, затова съм омъжена за теб. За да имам съпруг.

— Знам.

Тя го целуна отново.

— А и вероятно все още те обичам.

— Хубаво. Това би било хубаво.

Но всъщност едва я чуваше, целувайки въздуха пред лицето й, докато се пресягаше за още една папка.

Нищо. Нищо. Нищо.

Затвори поредната папка и се изправи. Отиде в кухнята, отвори хладилника, затвори го, разкърши се. Забеляза на плота плика, който Глицки му донесе. Убийството на Гомез, извършено преди тринайсет или четиринайсет години, не бе част от делото му. Приятелят му направи кратко изложение, но дори да го бе извършил Пако, какво от това? Трябва да остави плика, да се върне обратно и да се опита да намери нещо във всички бумащини.

Застанал до плота, извади около дванайсетина страници — доклади за инцидента, няколко копия на снимки от трупа, от аутопсията, балистичните експертизи, две страници с показанията на господин Лейлънд Лий, горе-долу както Глицки го описа.

Повече от нищо.

Отново започна да преглежда страниците, но по-бавно. Очите му горяха, но се принуди да прочете всеки един ред.

Чакай малко. Чакай!

Върна се обратно първо към доклада от аутопсията, а след това и към балистичната експертиза. Куршумът, който бе убил Хулио Гомез, бе четирийсети калибър. Неидентифициран служител на лабораторията бе написал на ръка, с едва разчиташ се почерк на сякаш бързо надраскана бележка: „Вероятно «Глок», четирийсети калибър. Балистичните означения са неидентифицирани.“

Добре, хрумваха му някакви предположения, но те трябваше да се потвърдят. А и какъв друг избор имаше? По някакъв начин бе напълно убеден, че тези отдавна случили се и почти незабелязано отминали събития и взаимоотношения, са сърцевината на случая, който бе погълнал последните шест месеца от неговия живот. Вероятно Мая нямаше нищо общо, а всичко се въртеше около Дилън, Левън и непознатия Пако.

Отново при компютъра в дневната изведнъж Харди осъзна, че за разлика от Хънт и Киурко, никога не се бе запознал с детайлите около грабежа, за който бяха осъдени Дилън и Левън.

Защо му бе да се запознава? В най-добрия случай това бе странично в ситуацията около Мая, и то в нейното далечно минало.

Но сега изведнъж осъзна мислите, които му се въртяха из главата отпреди няколко дни, откакто узна за съществуването на Пако, а именно, че ако тогава е бил проведен процес или е била сключена някаква сделка преди делото, то е трябвало да има двама свидетели на обвинението и вероятни приятели на страната на защитата — приятели и свидетели, чиито връзки с Дилън и Левън са установени далеч преди Мая да се запознае и да се сближи с тях, когато Пако е бил част от тяхната групичка, и то като истинско човешко същество, а не като nom de guerre12…

Всъщност…

Извади тефтерчето си и си записа да се обади на Уайът Хънт и да му остави съобщение и указания за утре, веднага щом приключи с компютърното търсене тук. Току-що схвана, че Черил Бийл и другите три жени, които Стайър бе посочил за свидетелки, но така и никога не ги повика, може да спадат към същата категория — хора, които са посещавали Университета на Сан Франциско по онова време и са познавали Дилън и Левън. И които може и да познават Пако и да знаят истинското му име.

Но междувременно можеше да се опита да намери нещо по случая, в които са забъркани Дилън и Левън, и научавайки нещо, може да накара Хънт или Киурко да открият истинските документи по делото, служителите, които са били намесени, и останалите свидетели.

Появи се началната страница на гугъл и той написа името на Дилън Воглър. Излязоха трите споменавания на Воглър в мрежата и някои скорошни Детайли около неговата смърт. Премина към преглеждането на „Регистър на населението“ на щата Калифорния, отново написа името на Дилън и се появи информацията, че е бил в щатския затвор на Коркоран през 1997 г. за грабеж. Левън Пресли също фигурираше в системата, два месеца след като Воглър бе влязъл.

Дали нещо от това имаше смисъл? Можеше ли да му помогне по някакъв начин? Разбира се, тези факти нищо не му говореха за същинското престъпление, което двамата бяха извършили. Прекара още петдесет минути в претърсване на други бази данни на престъпници, до които имаше достъп.

Намери Дилън и Левън в някои от тях. Това, което не успя да открие, бяха каквито и да било признаци, че заедно са извършили престъплението или са имали общ процес. Тази информация очевидно бе изчезнала в мъглявините на времето.

И ако случаят бе такъв…

Изведнъж, взирайки се в екрана, въпросът, който му се въртеше в главата от дни наред, изведнъж изкристализира с поразителна яснота, носещ със себе си толкова мощно раздрусване от адреналин, че Харди отскокна от стола, останал без дъх, а кръвта бумтеше в ушите му. Постави ръка върху сърцето си, за да го успокои.

Обмисляше го отново и отново, от началото до края. Това беше.

Това беше. Нямаше друг начин.

После, независимо от късния час, се пресегна за телефона.

37.

Харди не знаеше дали заради скорошното, донякъде тайно взаимодействие с прокуратурата и шефа на полицията, но поради каквато и да беше причина, Кати и нейният съпътстващ антураж отново се намираха на първата редица зад неговата маса, когато той пристъпи в съдебната зала заедно с клиентката си. Кати седеше между Джоуел Таунсхенд и Харлан Фиск, а след нея се бе довлякла и тълпа репортери и отново залата бе пълна до пръсване.

В днешния петъчен вестник кметицата бе оповестила подозренията си — напълно неподкрепени от каквото и да е доказателство, за което Харди да знаеше, макар че бе чул доста от Глицки, — че убийството на Руиз е тясно свързано със събитията около процеса на Мая и със смъртта на Дилън Воглър и Левън Пресли. Това, естествено, бе породило усещането, че нещо драматично ще се случи в съдебната зала днес. Нещо, като излагането на нови доказателства, които биха премахнали завинаги злословията от последните няколко месеца срещу семействата Таунсхенд, Фиск, Уест.

И кметицата искаше да е тук, за да види как се случва това. За да покаже лицето си, ако не заради друго, то поне за да подкрепи племенницата си. Кати Уест не вярваше, че Мая е извършила нещо лошо и искаше да се убеди, че посланието й е достигнало до съдебните заседатели, преди да започнат обсъжданията.

Въпреки тежестта й в града, донякъде се носеше слух — който далеч не бе същински факт, — че повторното присъствие на Кати в съдебната зала е, за да се включи към мнозинството политически замесени, внезапно заинтригувани, професионално загрижени или просто любопитни като прокуратурата, Кларънс Джакман, полицейския началник Франк Батист, Федералния прокурор Джери Глас, Глицки, дори и прикования към инвалидна количка журналист от „Кроникъл“ Джефри Елиът. Джина Роук бе седнала назад до Уайът Хънт, който, подобно на Харди, също бе с пепеляв оттенък на лицето поради недоспиване. Улавяйки въпросителния поглед на Харди, Хънт кимна кратко и сериозно. Цялата зала звучеше на адвоката като кола на състезание — шумна и дрънкаща. Сякаш всички съдебни заседатели бяха хипнотизирани от енергията наоколо, от сменящите се честоти на звука, от напрежението и нервите, изразходващи се пред тях.

На прокурорската маса Стайър бе довел за морална подкрепа Дебра Скиф, която имаше право да се намира тук, след като вече бе дала своите показания. Двамата бяха опрели глава до глава и тихо разговаряха, докато Мая и приставът преминаваха пред тях. Като стигна до масата на защитата, обвиняемата поздрави, макар да бе забранено, членовете на своето семейство пред сащисания от присъствието на толкова известни личности пристав. Най-накрая Мая седна, а Харди започна да подрежда документите си, когато друг служител влезе, прочисти гърлото си и обяви на висок глас:

— Дами и господа, Отделение двайсет и пет на Наказателния съд на Калифорния е в заседание. Председателства съдия Мариан Браун. Всички да станат!

Да бъдат включени три нови имена в списъка със свидетелите впримчи Харди в още една малка битка с Браун и Стайър тази сутрин в стаята на съдията, но най-накрая Харди успя да ги убеди, че е открил нови доказателства, които са в интерес на правосъдието, и съдебните заседатели трябва да ги чуят, за да могат да достигнат до справедлива присъда.

Естествено това изявление събуди големи подозрения и гняв у Стайър, който пожела да узнае за същината на предстоящите показания. Харди призна, че при първата призована, Джесика Кънингам, се касае за пръстовите отпечатъци, а относно втората — Дженифър Форман, Стайър вече е имал достъп до всичко, което тя знае, след като е присъствала още в първия му списък от свидетели. Всъщност тя бе една от трите непризовани състудентки и приятелки на Мая. А най-накрая Харди привърши:

— Вие познавате Киурко. Той е един от моите детективи. Той ще говори за това.

И подаде на прокурора кратко, подписано от Киурко изявление. Стайър помърмори още малко, че е трябвало да бъдат посочени тези свидетели още в началото на процеса, но всеки бе наясно, че това е маловажно. Свидетелите щяха да бъдат допуснати да дадат своите показания. Все пак Браун изрично предупреди Харди, че е по-добре да е сигурен, че ще представи нови доказателства, а няма да губи време, предъвквайки нещо, което вече е доказано със завеждането на делото.

В края на краищата щеше да призове всичките. Сега, с влажни длани и пресъхнала уста, Харди повдигна изтощеното си тяло от стола.

— Защита призовава Джесика Кънингам.

Приставът изчезна зад задната врата на съдебната зала и се завърна секунда по-късно с млада жена, облечена в полицейска униформа. Тя прекоси залата по централната пътека, положи клетва и зае свидетелското място.

— Госпожо Кънингам — започна Харди, — бихте ли казали на съдебните заседатели каква е вашата професия?

— Разбира се — тя се обърна към тях. — Аз съм служител в лабораторията към Полицейското управление на града.

— При това положение, правите ли някакви специализирани експертизи?

— Да, анализ на пръстови отпечатъци.

— Идентифицирате хора посредством пръстовите им отпечатъци, нали така?

— Да.

— От кога се занимавате с тази дейност?

— От около шест години.

Само с тези няколко въпроса Харди удостовери, че тя е експерт в тази област. Това го доближаваше към целта му.

— Вие ли анализирахте пръстовите отпечатъци, намерени в дома на една от жертвите в това дело Левън Пресли, преди няколко месеца?

— Да.

— Бихте ли казали на заседателите какво открихте?

Разбира се, тези показания бяха бегло засегнати при разпита на Дебра Скиф, но сега на свидетелското място стоеше лабораторен служител и това предполагаше съвършено друг подход. Кънингам, ентусиазирано и професионално, кимна и отново се обърна директно към заседателите:

— Както на повечето места, ние открихме много пръстови отпечатъци.

— Колко отделни отпечатъци установихте?

— Около петдесет или повече.

— Успяхте ли да идентифицирате някои от тях?

— Да. Шест бяха от жертвата.

— Успяхте ли да идентифицирате някои от останалите осем или девет?

— Няколко, да, успяхме.

— Но не и всичките.

— Не.

— Необичайно ли е да намерите пръстови отпечатъци на местопрестъпление и да не можете да ги свържете с конкретен индивид?

— Не.

— Защо?

— Първо, защото не на всеки отпечатъците са снети. Второ, понякога или всъщност доста често отпечатъците не са достатъчно ясни, за да съвпаднат с компютърната база данни. И най-накрая има ограничен брой от бази данни, които обикновено използваме, за да видим дали има съвпадение. Например, повечето пъти се опитваме да намерим съвпадение между отпечатък и известен заподозрян, за да може да се отметне или потвърди.

— Сравнихте ли пръстовите отпечатъци на заподозряната с останалите неидентифицирани пръстови отпечатъци в дома на господин Пресли?

— Да, разбира се.

— Опитвали сте се да установите, дали някои от тях са принадлежали на заподозряната?

— Точно така.

— Бихте ли изложили отново пред съдебните заседатели, намерихте ли каквито и да било пръстови отпечатъци на обвиняемата в дома на господин Пресли?

— Не.

Харди спонтанно хвърли поглед през рамо към масата на Стайър, където той и Скиф седяха злочесто близо.

— Госпожо Кънингам, когато през ноември сте извършвали тези изследвания и анализи, сравнихте ли непознатите отпечатъци и с нечии други, освен с тези на жертвата, господин Пресли и на обвиняемата, Мая Таунсхенд?

— Да. С тези на другата жертва, Дилън Воглър, и с партньора на господин Пресли, Брандън Лоурънс.

— Значи на още двама души.

— Да.

— Успяхте ли да идентифицирате някои от непознатите отпечатъци от местопрестъплението с някои, които са ви известни?

— Да, два от отпечатъците бяха на Брандън Лоурънс.

— Това прави седем неразпознати отпечатъци. Прав ли съм?

— Да, точно така.

— Успяхте ли да идентифицирате някои от останалите седем латентни отпечатъци?

— Всъщност ние успяхме да идентифицираме четири от тях, защото се намират в базата данни на извършилите престъпления, което всъщност е и наш основен инструмент.

— Значи остават още три неидентифицирани отпечатъци, така ли е?

— Да.

— Добре. Сега, госпожо Кънингам — Харди се ориентираше към приключване, — отдаде ли ви се наскоро възможност да преразгледате намерените у дома на господин Пресли отпечатъци?

— Да, преразгледах ги.

— Кога направихте това?

— Тази сутрин.

Харди остави звуковата енергия да премине през залата, но продължи въпреки нея.

— Защо направихте това?

— Лейтенант Глицки от отдел „Убийства“ се свърза с мен тази сутрин и ме попита дали бих могла да дойда по-рано и да се върна към неидентифицираните отпечатъци, за да ги сравня със специфична серия от отпечатъци от друга база данни, за да видя дали съвпадат.

— Имаше ли съвпадение?

— Да, имаше.

— Искате да кажете, че има конкретен индивид, който е оставил своите отпечатъци в дома на господин Пресли, и че това изследване не е било направено и открито до тази сутрин, това вярно ли е?

— Да, точно така.

Браун удари с чукчето, заради почти постоянното, тихо носещо се боботене в залата. След като тишината бе възстановена, Харди отново се обърна към свидетелката:

— Госпожо Кънингам, лейтенант Глицки ли поиска от вас да прегледате други отпечатъци тази сутрин?

— Да.

— Какви бяха те?

— Имаше частичен отпечатък върху месинговата гилза от куршум, която бе иззета от сцената на убийството на Воглър.

— Частичен отпечатък? Какво означава това?

— Всъщност повечето отпечатъци са частични. Рядко иззета от следователите проба е успявала да свали цял отпечатък от някого. Но този отпечатък бе по-малък от обичайното.

— Може ли тогава да бъде от полза за целите на идентифицирането?

— Често пъти, не.

— Защо?

— Защото е непълен. Естествено, компютър би могъл да го разпознае, затова трябва да разполагате с отпечатъците на индивида, да се извърши ръчно съпоставяне и да се намерят достатъчно пунктове на идентификация с пробата на следователите, за да се сравни с познатите отпечатъци.

— Днес лейтенант Глицки ви е помолил да извършите ръчен тест на познатите отпечатъци на конкретен индивид, чиито отпечатъци са били намерени в дома на Левън Пресли, така ли?

— Да.

— Открихте ли съвпадение?

— Съжалявам, но тестовете не са завършени. Както казах, пробата е много малка и все още не съм имала достатъчно време.

Харди би дал лявата си ръка, за да разбере окончателните резултати на това изследване. Но това бе положението, ако щеше да копае този ров, то трябваше да го направи сега, преди някой да се е усетил, какво е замислил.

— Добре. Госпожо Кънингам, засега можете ли да ни споделите чии отпечатъци сте идентифицирали в дома на господин Пресли?

— Да, мога.

— Чии отпечатъци открихте?

— На един от вашите детективи, господин Харди. На Крейг Киурко.

Когато приставът се отправи, за да доведе следващия свидетел, Стайър попита Браун дали адвокатите могат да се приближат и след нейното нетърпеливо съгласие, двамата се изправиха и отидоха при нея.

— Какво искате сега, господи Стайър? — попита Браун, очевидно на ръба на търпението си.

— Ваша чест — започна Стайър, — нямам никаква представа какво е намислил господин Харди. Това няма връзка, несъществено е и е пълна загуба на време.

— Ще се обоснова, Ваша чест, след по-малко от час. Още двама свидетели и приключвам — обърна се и се опита да провокира и без това объркания Стайър, като се усмихна сладко. — Аз трябва да ви предоставя откритието си, а не да ви го обяснявам.

— Това е достатъчно, и от двамата! — избухна Браун, достатъчно силно, за да чуят и заседателите. — Омръзна ми това препиране. Господин Харди, извикайте свидетеля си и да приключваме с всичко това. Върнете се на местата си!

Харди не губи време и призова втория си свидетел. Приближи се към свидетелското място, а умората му напълно се бе изпарила. Дженифър Форман бе още една от мажоретките от Университета на Сан Франциско, приятелка на Мая и Дилън в онези дни, която Стайър първоначално бе поставил в списъка със свидетели и след това бе предпочел да не я призовава за преки показания.

Късно предната вечер Уайът Хънт бе приложил своите магически способности и въпреки часа я бе убедил да разговаря с него. Сега, на свидетелската скамейка, тя се опитваше да преодолее завладялото я безпокойство, тъй като очевидно също не се бе насладила на много сън през останалата част от нощта след разговора им. Харди и Хънт я бяха помолили да се разпише в съда, след което придружена от Джина Роук бе изчакала своя ред при „Лу Гърка“, за да няма възможността да осъществи какъвто и да било контакт с друг свидетел, преди да бъде призована.

Все пак създаваше впечатление за уравновесена, добре облечена, компетентна и привлекателна, колкото бившите мажоретки бяха, което винаги бе плюс. Можеше да бъде добра и убедителна свидетелка, ако Харди успееше да я поведе в правилната посока. Харди стоеше на около метър и половина пред нея и й се усмихваше окуражително.

— Госпожо Форман — започна той, — вие сте били състудентка на обвиняемата Мая Таунсхенд в Университета на Сан Франциско в средата на деветдесетте, нали така?

— Да, бях.

— В един и същи курс ли бяхте?

— Не, аз бях с две години пред нея.

— Но бяхте приятелки, нали така?

— Да, така мисля. Бяхме мажоретки.

— По времето, по което бяхте мажоретки, прекарвахте ли и част от времето си с две от жертвите в това дело — Дилън Воглър и Левън Пресли?

— Да.

— Някога виждали ли сте ги да употребяват марихуана?

— Ваша чест! — Стайър се изправи. — Господин Харди ни обеща, че разполага с нови доказателства, а всичко това е вече известно и няма връзка!

Но сега, след показанията на предния свидетел, Браун бе заинтригувана и склонна да позволи на Харди да продължи, дори и без стриктна доказателствена основа. Вече бе представил зашеметяващи пръстови доказателства, което Стайър не бе постигнал, и дори значението на този въпрос да бе спорно, нямаше съмнение, че е уместен.

— Възражението се отхвърля, адвокат! Продължавайте, господин Харди.

— Благодаря ви, Ваша чест. Госпожо Форман, да повторя ли въпроса си?

— Не. Дали съм виждала Дилън и Левън да пушат трева? Разбира се!

— Много пъти?

Тук госпожа Форман леко се усмихна.

— Почти през цялото време!

Харди остави тази нотка на лекомислие да отмине.

— Госпожо Форман, как се запознахте с Дилън и Левън?

— Имахме общ приятел в моя курс, когото всички наричаха Пако. Той ме представи пред тях — въздъхна и добави, обърната към заседателите: — Ако ме извините за израза. Той донякъде бе лидер на останалите, на по-младите момчета.

— Този Пако, доколкото знаете, лидерът и приятелят на Дилън и Левън, също ли редовно употребяваше марихуана?

— Да.

— Госпожо Форман, споменахте, че всички са наричали този човек Пако. Това ли бе истинското му име?

— Не. Нещо като прякор. Въобразяваше си, че го кара да изглежда готин!

— Но вие знаехте истинското му име, нали?

— Да.

— Какво беше то?

— Крейг Киурко.

Отново Харди изчака доста голямата врява да отшуми, преди да напълни дробовете си с въздух, след което хвърли за последен път поглед към събралата се в залата тълпа, а накрая и към Стайър.

Който изглеждаше, сякаш покривът се бе срутил върху главата му. Сега вече със сигурност знаеше какво ще се случи, но не знаеше как да го предотврати и дори въобще струва ли си да опитва.

Харди се обърна към съдията.

— Защитата призовава Крейг Киурко, Ваша чест!

Браун се намръщи за секунда, загрижи се за благоприличието в нейната съдебна зала, но най-накрая отново вдигна глава.

— Пристав, повикайте свидетепя — обърна се към служителя, стоящ от вътрешната страна на затворената задна врата.

Той я отвори и изчезна по коридора.

След около една агонизираща за Харди минута — достатъчна, за да забучи отново залата, Киурко влезе, облечен в марково сако и вратовръзка, уверен и — за разлика от Хънт и Харди — добре отпочинал. Той бе изчакал заедно с шефа си на горния етаж в отдел „Убийства“ за знак, че е време да слезе долу, в коридора пред съдебната зала. Сега, минавайки покрай масата на защитата, бързо и мълчаливо поздрави Харди, който вече бе застанал пред свидетелския стол.

Но Харди, съсредоточен и погълнат в себе си, не вдигна поглед.

Приставът закле свидетеля.

Крейг гледаше към Харди с очакване. Адвокатът предпазливо обсъди с него изявлението, което Киурко бе подготвил, след разговора им пред две вечери. Оптимистичен, Киурко даваше всеки възможен признак, че е радостен, че ще дава показания.

— Така, господин Киурко, нека да се върнем малко назад. Вие току-що казахте на съдебните заседатели, че вашият работодател Уайът Хънт ви е възложил да откриете местонахождението на Левън Пресли, нали така?

— Да.

— Преди този момент някога чували ли сте за Левън Пресли?

— Не.

— Според вас някога срещали сте го?

— Не.

— И всъщност вие открихте господин Пресли, нали така?

— Да.

— За няколко часа?

— Точно така.

Харди се върна към масата си и взе някакъв лист.

— Вие ни казахте, че сте открили господин Пресли. Също така споменахте, че сте направили проучване из мрежата и сте открили, че господин Воглър е бил осъден за обир през 1997 г. и че е имал съучастник в престъпленията, който се е казвал Левън Пресли. Това така ли е?

— Да.

— С други думи, вашият работодател не ви е казал, че съучастникът на господин Воглър е бил господин Пресли?

— Не.

— Защо мислите, че е постъпил така? — това технически бе за възражение, но както Харди се надяваше и бе предвидил, Стайър остана мълчалив, а Браун нямаше намерение да го прекъсва.

Изражението на Киурко за момент бе колебливо, нерешително. Но Харди кимна окуражително и Киурко най-накрая отговори.

— Не е знаел за този факт в онзи момент.

— Господин Хънт не е знаел името на господин Пресли, така ли?

— Точно така. Ние просто знаехме, че господин Воглър е имал съучастник при извършения от него обир. Не знаехме точно кой е.

— Нека повторим — как открихте, че съучастникът е именно господин Пресли?

— Както казах — Киурко все още съдействаше, но някакво раздразнение проличаваше над лустрото, — проверих в мрежата.

— Къде го направихте — в „Гугъл“ или „Яху“? — попита Харди. — Такъв вид търсене ли?

— Да. Не си спомням точно къде.

— Искате да кажете, че не си спомняте коя точно търсачка сте използвали?

— Да, те са доста — бази данни на затвори, на града, щатски регистри и така нататък.

— Докато сте преглеждали тези бази с данни, вие сте открили сайт, който по някакъв начин ви е информирал за престъплението, за което са били осъдени господин Воглър и господин Пресли, така ли? Значи първо сте написали името на господин Воглър?

— Това бе единственото име, с което разполагах.

— И когато сте въвели името на господин Воглър, вие сте открили, че той е свързан с господин Пресли, нали така?

— Да.

Харди кимна и отиде отново до бюрото си, взе няколко листа хартия, след което отново се върна към свидетеля.

— Сега, господин Киурко, в ръката си държа копие от заглавната страница от криминална съдебна процедура, на базата на която е било произведено осъждането и е била издадена присъда на господин Воглър през 1997 г. — Наум Харди благодари на щастливата си звезда за Глицки и че му осигури достъп до тези документи, след което се приближи до свидетелското място. — Бихте ли прочели на съдебните заседатели заглавието на делото? Намира се точно тук, в сложената в скоби част.

С известна неохота Киурко се наведе напред и взе листа.

— Народът на щата Калифорния срещу Дилън Воглър. Дело номер SC-137804.

— Благодаря ви — Харди бе останал с протегната ръка, така че Киурко му върна листа. — Сега, ако обичате, бихте ли прочели заглавието на другото дело, на базата на което съдебните заседатели са осъдили и са издали присъда на господи Пресли?

Опитвайки се да придобие някакво подобие на приветливост, Киурко взе следващия лист хартия.

— Народът на щата Калифорния срещу Левън Пресли. Дело номер SC-139504.

Харди си прибра и този лист хартия.

— Както виждате, господин Киурко, и както току-що прочетохте пред съдебните заседатели, това са различни номера на дела, нали така?

— Да, очевидно.

— Очевидно. Но ако тези дела са отделни и помежду им няма връзка, това поражда въпроса как ги свързахте помежду им и как едното ви е насочило към другото? Бихте ли ни казали как направихте това?

Киурко се облегна, чертите на лицето му се изостриха и раменете му се повдигнаха няколко пъти.

— Не си спомням точно. Появиха се заедно в някакъв сайт. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— И така попаднахте на името на господин Пресли и след това успяхте да откриете адреса му и да отидете до дома му, така ли?

— Точно така.

— Домът, в който не сте били никога преди това, това вярно ли е?

— Да.

— Дом, в който никога преди това не сте влизали?

— Точно така.

— Дом, в който полицията при никакви обстоятелства не би открила ваши отпечатъци, нали така?

Физиономията на Киурко вече бе притъмняла. Обърна се към съдията, след което към Харди.

— За какво става въпрос? Какво общо имат моите отпечатъци?

Харди отново се приближи към свидетеля. Той не се намираше в тази съдебна зала, за да отговаря на въпроси, а да ги задава.

— Господин Киурко — произнесе той, — не сте ли знаели и преди както кой е бил господин Пресли, така и че е бил съучастникът на господин Воглър в обира, заради който и двамата са били в затвора, когато получихте вашата задача от господин Хънт?

— Не, не знаех.

— Всъщност не поискахте ли тази задача да ви бъде възложена, за да можете да прикриете от господин Хънт истината за вашите отношения с господин Пресли?

— Не, не съм.

— Твърдите ли, че не сте имали отношения с господин Пресли?

— Да, точно това казвам.

— Никога не сте посещавали неговия дом като гост?

— Точно така! Вече казах това!

— Да, казахте — съгласи се Харди. — Тогава може би можете да обясните показанията, дадени тази сутрин от полицай Джесика Кънингам, служител на Полицейската лаборатория на Сан Франциско, която е идентифицирала вашите отпечатъци в дома на господин Пресли?

Очите на Киурко се стрелнаха отвъд Харди, преминаха покрай Хънт и се спряха на вратата.

— Очевидно е направила грешка или лъже. Никога не съм бил вътре в този дом.

Харди се приближи с още една стъпка по-близо до него.

— Твърдите пред този съд, че не сте се срещали с господин Воглър и с господин Пресли в „Бей Бийнс Уест“ през последната седмица от техния живот?

— Не знам откъде ви хрумват подобни неща!

— Ако ви кажа, че имам двама свидетели…

— Ами тогава и те лъжат, които и да са!

Харди бе леко обърнат към заседателите, главата му клюмна, а изражението му остана безпристрастно.

— Господин Киурко, не сте ли посещавали Университета на Сан Франциско между 1992 г. и 1995 г.?

Изведнъж, при този обрат, Киурко рязко изправи гръб, а главата му бързо се заклати в двете посоки. Харди, осъзнаващ басовото бучене зад гърба му, разрастващо се из залата, засили атаката:

— Господин Киурко? Ваша чест?

Браун загледа свирено към залата, но чукчето й остана на мястото си. След това се обърна към скамейката:

— Моля свидетеля да отговори на въпроса!

Киурко се сви в сакото си.

— Да.

— Докато сте посещавали университета, не сте ли се познавали с господин Воглър и господин Пресли?

Този път залата направо изригна зад Харди, който не отместваше очи от Киурко, докато Браун се опитваше да усмири залата, като усилено употребяваше чукчето си.

— Господин Киурко?

— Смятам, че и двамата са били по същото време, когато съм бил и аз, да.

— Преди малко чухме от свидетелка, която каза, че ви е познавала тогава и свидетелства, че сте били близки приятели и с двамата. Дали тази свидетелка казва истината?

Не последва отговор.

— Това е истината, не е ли така, Пако?

Киурко вече доста враждебно попита:

— Кой Пако?

— Вие ли сте или не сте Пако, господин Киурко?

Харди изчакваше съдията да посъветва Киурко за правото му да се позове на Петата поправка, но ако тя нямаше да го направи, то бе дяволски сигурно, че Харди няма да го направи вместо нея. Този мъж бе убил поне двама човека, може би дори трима и се бе опитал да натопи клиентката му и просто нямаше как на Харди да му пука по-малко дали се спазват правата му.

Киурко, все още мълчалив, придърпа вратовръзката си, прочисти гърлото си.

Харди остави да отлетят още няколко секунди, тишината бавно се възцаряваше в съдебната зала.

— Господин Киурко — попита го най-накрая, — откъде купувате кафето си?

— От много места.

— Купували ли сте си някога кафе от „Бей Бийнс Уест“, намиращо се на улица „Хейт“?

— Може и да съм. Не мога да кажа със сигурност.

— Господин Киурко, споделили сте с вашия работодател, господин Хънт, че сте редовен клиент на господин Воглър във връзка с бизнеса му с марихуана? Ако желаете, можем да помолим господин Хънт да дойде на свидетелското място и да даде показания.

Свидетелят нито помръдна, нито проговори.

— Господин Киурко?

— Не съм задължен да отговарям на този въпрос. Има възможност да ме уличи в престъпление.

— Значи се позовавате на Петата поправка?

— Само във връзка с въпроса дали съм купувал или не марихуана.

— Добре — отвърна Харди. — Нека да преминем към друга тема. Притежавате ли собствено оръжие?

Киурко поднесе ръце към устните си, потърка бузи.

— Да. Имам пистолет. И какво от това?

— Какъв вид пистолет?

Но Киурко просто разтресе глава:

— Това е всичко. Няма да кажа нищо повече!

Вече натежаващата тишина сякаш придоби угнетяващ оттенък в претъпканата съдебна зала. Киурко се взираше с каменно лице в пространството между него и Харди.

— Няма да отговарям. Позовавам се на Петата поправка.

Харди кимна и пристъпи още една крачка в скъсяването на пространството между него и свидетеля.

— Не е ли истина, че сте използвали един и същи четирийсеткалибров „Глок“, за да убиете господин Воглър и продавач в магазин за алкохол на име Хулио Гомез по време на обир през 1995 г.?

При тези думи залата направо избухна зад Харди. Навръх цялата тази врява, най-накрая Стайър отново откри, че притежава глас:

— Протестирам, Ваша чест! Свидетелят се позова на Петата поправка!

Тя удари с чукчето си, след това и отново, и отново, а гласът и прозвуча леко прегракнало, сякаш сама се опитваше да се чуе:

— Възражението се приема! Това е достатъчно! — Бам! Бам! Бам! — Приема се! — вече се бе изправила, приведе се над бюрото си и с възможно най-високия си глас почти извика: — Искам да се въведе ред в тази зала! Ред!

Звукът на чукчето кънтеше отново и отново.

Най-накрая се възцари нещо подобно на тишина. Браун, все още изправена и трепереща от гняв, се опитваше да защити своя авторитет, като постоянно приканваше за ред в залата.

— Нека съдебните заседатели да се оттеглят в стаята за обсъждане. Пристави, освободете съдебната зала. Господин Киурко, вие останете на свидетелското място. Адвокати, вие останете на вашите маси!

Оттеглянето на хората от съдебната зала отне около десет минути, като по-голямата част от тълпата протестираше и дори отказваше за помръдне, докато Браун не извика още пристави от съседните съдебни зали да й помогнат.

Когато най-накрая и последният наблюдател бе напуснал, Браун се обърна към Киурко:

— Господине, както видях, вие се позовахте на вашите права съгласно Петата поправка. Вие ще се консултирате с адвокат и ще се върнете в тази съдебна зала, придружаван от адвоката си, и това ще се случи в понеделник, в девет часа сутринта.

Но Харди, все още стоящ пред Киурко, не можеше да не оспори това изявление:

— Ваша чест, при цялото ми уважение, това е недопустимо. Господин Киурко би трябвало да бъде задържан!

Съдийката повдигна чукчето си и го насочи към Харди, сякаш бе оръжие:

— Това е прекалено, господин Харди! Как се осмелявате да се опитвате да ми кажете какво е допустимо и какво не е в моята съдебна зала! Това вече надхвърля всякакви граници! — и напълно неоправдано започна да удря с чукчето си след всяка дума, за да я подчертае: — Вие… няма… да… ме… прекъсвате… в тази… съдебна… зала… оттук нататък!

Отново си бе възвърнала напълно самообладанието и бе господар на владенията си. Огледа се наоколо някак зашеметено и невярващо, сякаш да види каква реакция е предизвикало нейното изказване.

— Пристави! — произнесе уравновесено, — обвиняемата отива в килията. Господин Киурко, отидете и си намерете адвокат. Адвокати, в стаята ми. Веднага. Часът е… — след което отново погледна към празната зала и продължи: — Пристави, можете да въведете хората отново. Това дело ще продължи точно след петнайсет минути!

В стаята на Браун Стайър бе в прединфарктно състояние.

— Говори без каквито и да е доказателства! Въпреки цялата му сама служеща на себе си риторика, господин Харди не представи никакви доказателства, които е открил сега, Ваша чест! Всичко това бе безочлив опит да се намери подходяща изкупителна жертва, за да се разколебаят съдебните заседатели!

— Това е нелепо, Ваша чест! Пръстови отпечатъци на местопрестъплението са доказателства, особено когато човекът, чиито отпечатъци са намерени, твърди, че не е възможно да е бил там! Каква е вашата теория, господин Стайър? Да не би Киурко да е дал назаем пръстовите си отпечатъци? Да не би неговите ръце да са се разходили самички? Факт е — отвърна Харди, — че тази сутрин представих повече доказателства, че моята клиентка е невинна, отколкото господин Стайър е представил през целия процес срещу моята невинна клиентка!

— Тя не е невинна, докато заседателите не я обявят за такава — отбеляза Стайър.

Харди вдигна ръка да възпре Стайър и се обърна към съдийката:

— Всъщност, Ваша чест, той разбира всичко наобратно. Мая е невинна, докато заседателите не я намерят за виновна. Мисля, че това все още го преподават в правните факултети в тази държава!

Най-накрая Браун окончателно загуби всичките си претенции за юридическо поведение:

— Дяволите да ви вземат! Стига толкова!

Но Стайър продължи:

— Господин Харди може да шикалкави, но съм убеден, че Съдът разбра какво имам предвид, Ваша чест! И показанията на госпожа Форман, че господин Киурко може би е бил наричан Пако? На коя планета това се смята за доказателство?

— На същата — Харди не му остана длъжен, — на която се бяхте приземили, когато Черил Бийл даваше показания. Честно казано съм изумен, че все още смятате, че делото е ваше!

Стайър демонстративно прочисти гърлото си.

— Точно обратното, Ваша чест, тъй като господин Киурко е извършвал детективска работа за правната кантора на господин Харди, не бих отметнал с лека ръка предположението, че са поставили тази изпипана постановка само за да представят евентуален друг заподозрян — след което се обърна директно към Харди: — Така, как го постигате? Обещавате му бонус, когато всичко приключи, за неудобствата, на които се е подложил?

— Това е най-нелепото и обидно обвинение, което съм чул, откакто упражнявам право, Ваша чест! Направо презрително! — най-накрая Харди бе достигнал до границата си и повиши гласа си: — Ето какво направих, Пол. Платих на полицейския отдел да постави пръстови отпечатъци на местопрестъплението и може би върху гилзата от патрона на другото местопрестъпление. Какъв бонус предлагаш да дам на някой, който ще отиде в затвора до края на живота си?

Браун удари с ръка върху бюрото си.

— Тази размяна на реплики, господа, ще струва на всеки един от вас по хилядарка. Искате ли да си кажете още нещо?

Харди, замаян от адреналина, се опитваше да възвърне рационалността си:

— Простият факт, Ваша чест, както отбелязах и в залата е, че Киурко би трябвало да е арестуван сега. Той е опасен за самия себе си и за обществеността. Полицията трябва да претърсва вещите му за следи от кръв и дома на Пресли за негови ДНК-отпечатъци. Необходимо е да продължим този процес поне до следващата седмица, дори и по-дълго, за да може полицията най-накрая да извърши истинско разследване.

Браун мразеше цялото това нещо. Мразеше провокативната и правдоподобна теория на Харди. Мразеше как Стайър води цялото обвинение, страничната намеса на Джери Глас, небрежното разследване на Скиф, политическите усложнения, показанията за неща, които са се случили или не са се случили преди петнайсет години.

Но най-много от всичко Браун мразеше идеята, че трябва да каже на заседателите, че този процес ще бъде продължен с още една седмица, а може би повече. А и нямаше начин да допусне полицейско разследване във връзка с друг заподозрян, без да свали обвиненията срещу настоящата обвиняема.

— Добре, господа — започна с хладна свирепост, — изглежда, че се намираме в ситуация на…

В този момент прокънтя изстрел от пистолет някъде наблизо, от самата сграда. И чуха как една жена се разпищя.

38.

Киурко не стана от свидетелското място, макар да бе освободен. Нещата се бяха развили така светкавично! Съдийката му каза, че може да си ходи, но да не напуска града. След което чу как задната врата на съдебната зала се отвори зад него. Наблюдава как Харди и Стайър с тържествена походка минаха покрай него на излизане. Отново не помръдна.

Хората започнаха да се връщат в съдебната зала. Всъщност, поради новините около развилата се драма, тълпата бе нараснала, а шумът постепенно се увеличаваше. Кметицата, Фиск и съпругът на Мая бяха заели местата си, самата Мая се бе обърнала назад към тях, а приставът се колебаеше дали да прекрати този разговор или не. Всички обсъждаха неговите показания, това, което току-ще се бе случило.

Глицки и Джакман стояха прави, разкършваха гърбовете си и се бяха потопили в разговора си. Шефът му Уайът Хънт се бе гмурнал сред хората. Почти всички стояха прави и говореха ли, говореха, говореха.

Това бе единственият му шанс — сега или никога.

Киурко се надигна — с изправени рамене и безжизнено лице. Напълно в правото си стана от свидетелското място, прекоси съдебната зала и се запъти към широко отворените врати. Стъпи на централната пътека на залата, но пътят бе възпрепятстван от прииждащата тълпа. Един репортер го сграбчи за лакътя и го попита нещо. В момента светът му приличаше на тъмен тунел, който свършваше при входа, на около двайсетина метра пред него. Насочи се натам и избута репортера. Просто трябваше да излезе оттук.

Пред него се изпречи инвалидната количка на Джеф Елиът, която забавяше цялото движение. Той разговаряше с Хънт и Джина Роук. Тримата първоначално въобще не го забелязаха, но докато минаваше покрай тях чу позакъснялата реакция на шефа си, макар и леко заглушена, сякаш се намираше под вода. Той се провикна:

— Ейб! — след което малко по-силно: — Ейб!

Киурко започна по-настървено да си пробива път, като сръчка някой и буташе хората по пътя си.

— Хей!

Сега вече Хънт наистина се провикна:

— ЕЙБ!

Киурко бе толкова близо, само на метър или два, но пред него имаше толкова много хора, които препречваха пътя — някои се бяха запътили към тоалетните, други да запалят цигара, да се обадят по телефона или просто да поклюкарстват.

Той бе заклещен.

Бутна някакъв човек, направи още една стъпка, просто се опитваше да продължи да върви.

Вратата бе отворена, но приставът — дребна азиатка — бе влязла от поста си до металния детектор отвън и сега стоеше до вътрешната страна на вратата. Киурко се опита да се промъкне покрай някакъв дебелак, но не можа да го бутне и усети, че тълпата зад него се размърдва.

Хънт си пробиваше път. Да не би да се опитваше да го спре?

След което изведнъж чу как Глицки се провикна:

— Пристав! Хванете този мъж! Спрете този мъж!

Съдийката може и да бе наредила Киурко да бъде освободен, но Глицки имаше правомощия да го арестува и с подкрепата на Кларънс Джакман, който стоеше точно до него, бе решил, че разполага с достатъчно, за да го задържи поне за разпит.

Но Киурко се опитваше да се измъкне. Ето това се случваше.

Гневният глас на Глицки прозвуча отново:

— Господин Киурко! Спрете! Пристав!

Тя се постара да пресрещне Киурко, който се опитваше да се измъкне от съдебната зала, но сега дебелият мъж, стоящ пред него, се насочи към вратата и изведнъж жената се оказа точно пред него, блокирайки пътя му.

Киурко хвърли поглед назад и видя, че Хънт идва от едната му страна, а Глицки от другата също си пробиваше път през тълпата към пътеката, сочеше го и крещеше:

— Онзи мъж! Последният свидетел! Задръжте го там!

Дебелакът все още бе вътре, но се беше мръднал от пътя на Киурко и единственото препятствие пред него бе жената пристав, която вече бе затворила вратата. Но тя бе толкова дребна, че не би могла да бъде какъвто и да е съперник. Той я нападна, удари я с юмрук в носа. Тя вероятно би се свлякла веднага, но дебелакът бе видял какво се случва и я прихвана.

Нищо друго не му оставаше на Киурко.

Макар приставите в съдебните зали на Сан Франциско да не носеха оръжие, тя разполагаше с такова, защото задълженията й бяха свързани с охрана на металния детектор. Той разкопча кобура й, извади пистолета, опита се с всички сили да избута дебелака и пристава встрани и стреля към тавана.

Някой извика.

— Долу! Всички на земята долу!

Една жена изпищя.

Скапаният дебелак все още някак стоеше на пътя му. Киурко се опита да го избута отново, най-накрая успя да докосне дръжката на вратата и чу зад гърба си женски глас:

— Пусни го! Пусни пистолета веднага!

Обръщайки се, видя Скиф, която се намираше на масата на прокурора. Бе извадила собственото си оръжие и се бе прицелила в него над снишилата се тълпа. Без да мисли, той вдигна пистолета, хвана го здраво с двете си ръце и бързо, като по учебник, стреля два пъти. Полицайката се свлече, а оръжието и изтрака на пода.

Киурко се обърна, за да може най-накрая да се измъкне, но проехтя нов гръм и куршумът улучи дървената врата точно над главата му. В този момент Киурко погледна през лявото си рамо и откри огън срещу едрия мъж в елегантен костюм, който седеше на първата редица зад масата на защитата и който вероятно бе стрелял. Той също падна покосен на пода.

Тогава му се разкри истинският втори стрелец — другият пристав, който държеше пистолета на Скиф. Намираше се близо до Мая, привела се над простреляния си брат, закриляйки го. Приставът стреля още веднъж.

Ръцете на Киурко вече бяха протегнати в класическа позиция за стрелба и отново стреля два пъти, един след друг. Приставът залитна, изпусна оръжието на Скиф и падна.

След което някой сграбчи ръката на Киурко, в която държеше пистолета, и яростно я задърпа. Жената пристав отново се опитваше да го задържи, но получи още един удар в лицето. Той успя да се измъкне и насочи оръжието към нея. То гръмна случайно, когато дебелакът се вкопчи в рамото му, завъртя се и се строполи на земята до него.

Сега Киурко трябваше да направи само една стъпка и щеше да бъде навън, свободен, но проклетата жена го бе хванала за крака. Наведе се, обви с ръка врата й и я придърпа към себе си. Държеше я и размахваше пистолета си из залата, насочвайки го към всеки, който се осмели да надигне глава.

Но за да стигне до вратата, нямаше друг избор, освен да освободи заложницата си или да смъкне оръжието си.

Не можеше да я пусне. Веднага щеше да го нападне.

Трябваше да свали оръжието си.

Това бе и възможността, която Глицки, намиращ се на десет метра от него, очакваше. Имаше право само на един, точен изстрел.

Но и той бе достатъчен.

39.

40.

— Всъщност — каза Глицки, — наслаждавам се на почивката. Прекарвам ценно време с малкото плъхче тук.

Закари, въпросното плъхче, все още носеше каска, но иначе изглеждаше и се държеше като всяко едно друго здраво и нормално дете. Играеше си със сестра си в пясъчника в задния двор на Глицки, който допълни:

— Закрепяваме връзката помежду си.

— Не се самозалъгвай. Вие никога не сте я губили.

— Може и да не сме, но така го чувствам. Загубил връзка със света.

— Така, добре… — седяха на най-горното стъпало, на обичайното им място, и гледаха надолу към задния двор и към зелените поляни около Президиума на Сан Франциско в далечината. — Завърна се точно навреме, така че да не се самообвинявам, че не съм направил достатъчно.

— Не е необходимо. Мисля, че вече ти казах. Приключих със самообвиненията.

Харди го погледна отстрани.

— Ако това е истина, как ще те разпозная? Ще намериш нещо друго, за което да се самообвиняваш, само гледай! Просто си такъв! Леко смахнат, но си струва спасяването ти. Незначително. В крайна сметка.

— Благодаря.

— Няма за какво. Всъщност — добави Харди, — не че нямах какво по-приятно да правя в неделния следобед, но ти се обади.

— Да.

— Отново ли ще ме караш да гадая?

— Ако искаш, мога да ти кажа какво открихме в Киурко.

— Имаш предвид освен разплисканата кръв по какво… обувките му?

— Обувки, отметнати.

— И четирийсеткалибров „Глок“, с шестоъгълна полуцев?

— Не, но имаше три кръгли почистващи принадлежности, които биха паснали на този пистолет. Освен това?

— Предавам се! Не, чакай! Трева?

— Добър си. Можеш ли да познаеш колко?

— Не. Предавам се, докато съм в положение. Тревата бе достатъчно добро предположение. Какво друго?

— Мисля, че ще ти хареса. Искаш ли още няколко секунди?

— Добре — свойствена тишина се настани за около минута, след което Харди възкликна: — Какво друго?

— Изрезки от вестници. Стари.

— Хулио Гомез.

— Точно така.

— Щях да се сетя, ако бях помислил още малко.

— Точно както се сети, че Киурко познава Пресли.

— Не. Трябваше да направя това много по-рано. В смисъл, Уайът ми каза, че в „Гугъл“ не излизат никакви резултати за Дилън наскоро, така че как тогава Крейг е успял да открие Левън? Отговорът е, че не би могъл. Няма начин, няма как. Особено когато осъзнах, че са съдени поотделно. Така че трябва да е познавал Левън от преди това. Дори знаех, че Крейг е посещавал Университета на Сан Франциско, а и знаех, че фигурира в списъка на Дилън. Имам предвид, че знаците бяха навсякъде, но аз не можах да ги разчета и свържа.

— Да — съгласи се Глицки, — малко си бавен. Удивително е как успяваш да си намираш клиенти все още.

— Сам се изумявам на самия себе си. Макар че — Харди въздъхна, — какво фиаско накрая, а?

— Чух те. Това е едно от нещата, за които няма да се самообвинявам. Решил съм.

— Доста разумно. Нямаш избор.

— Наистина. Никакъв.

— Знам. Вярвам ти. Чудил ли си се някога, как нещата стигнаха толкова далеч? Обвинението на Мая, смъртта на Харлан. Ами Скиф? Дори и Руиз. Да не споменаваме Киурко. Ами горкия пристав? За какво беше всичко това? Толкова много жертви! Но това е криминалната част — премахни престъплението, вкарай го в съда… — Харди погледна встрани към приятеля си. — Но ти си ченге, така че предполагам, че това не е твой проблем, нали?

— Добро попадение — Глицки цъкна с език. — Относно това, как нещата са стигнали толкова далеч, ако трябва да бъде честен, отчасти грешката е моя. Изоставих работата си. Притеснявайки се за Закари.

— Това е много малко. Но все пак съм горд, че отново си в релси и отново се самообвиняваш — Харди погледна часовника си. — Успя да се въздържиш само за около четирийсет и пет секунди. Мисля, че това е нов рекорд!

— Не, знам, че основно грешката е на Скиф и Господ ми е свидетел, че си плати за това!

— Как е Брако? Говори ли с него?

— Не, само малко, след като се случи всичко това.

— Как е?

Глицки въздъхна.

— Говориш за самообвинения. Той ми каза, че е трябвало да повдигне въпроса, да каже нещо, но е искал да е лоялен към партньорката си.

— Ченгета и лоялност, а?

— Не знаеш ли? Просто се надявам да намери достатъчно основания и да не напусне, но не бих заложил.

От друга страна, Трея има много забавни новини, които може би още не си чул.

— Отново е бременна!

Глицки го погледна лошо.

— Дори не се шегувай с това! Мисли за прокуратурата.

— Кларънс се оттегля и тя ще я поеме!

— Неправилно. Мисли за Пол Стайър.

— За Нервака ли?

Глицки кимна.

— Доста е изнервен между две работни места! Поне докато не се закачи за Глас или за някой друг.

— Не съм сигурен. Господин Глас може да си има доста проблеми по-натам. Да се заяждаш с кметицата, да изровиш всички тези лайна и да твърдиш, че са верни! Слуховете изобилстват. И като говорим за това, говори се, че и ти ще се хванеш отново на хорото следващата седмица.

— Може би. А може би не.

— Нека позная. Отново самообвинения, а?

Глицки кимна.

— Доста си близо.

Тамара Дейд знаеше, че разстроените, объркани и невярващи на събитията родители на Крейг Киурко са го кремирали и са разпръснали праха му от Голдън Гейт Бридж. Не искаше да им се натрапва в тяхната скръб, освен това не забравяше, че тя и Крейг бяха скъсали. Сериозна и безвъзвратна раздяла. Така че не бе част от семейството, а и не искаше да бъде.

Но самата тя страдаше и трябваше някак да го преодолее.

Сега, четири дни след службата в негова памет, Тамара стоеше на вълнолома и чакаше ферибота, за да отпътува за Сосалито. Не се бе върнала на работа, дори не бе звъняла от деня на престрелката. Вместо това, от четири дни насам бе започнала да идва тук след почти безсънните и изпълнени със сълзи нощи, прекосяваше залива и сядаше сам-самичка край вълнолома на Сосалито. Наблюдаваше безмълвно водата, след което се качваше отново на обедния ферибот и се прибираше. Повтаряше пътуването и следобед и се връщаше в града, след като тъмата се бе спуснала.

Днес времето бе мрачно, ветровито и ужасно студено. Щом фериботът се отдели от брега, вълните започнаха да се блъскат и да хвърлят пяната си върху откритата палуба. Именно тук Тамара бе избрала да застане, но днес, дори и с дъждобран, бе прекалено влажно, прекалено отвратително. Обърна се и влезе отново вътре, купи си топъл шоколад и си намери място на една маса край прозореца, откъдето можеше да гледа навън и…

Какво?

Да си представя какъв би бил животът с Крейг? Да се чуди защо така и не успяха да осъществят истинска връзка помежду си? Да се опита да проумее какво бе извършил и защо? И какво просто се бе случило в онази съдебна зала?

Нищо от това не й звучеше логично. Бе й невъзможно да мисли за абсолютната истина, че той е убил Дилън Воглър, Левън Пресли и очевидно някакъв продавач в магазин за алкохол преди години. Как е могъл да живее, след като е виждал случващото се с Мая и започването на процеса срещу нея?

Кой е бил той през цялото това време и как тя не е забелязала това?

Нямаше отговор на нито един въпрос. Освен че ще мине доста време, преди да повярва отново на романтичните си чувства към някого и въобще на основните си човешки инстинкти. Може би никога, помисли си тя. Гледаше към бруленото от вятъра, сивкаво-зелено, бяловърхо вълнение.

— Мястото заето ли е?

Познатият глас я стресна и Тамара бързо завъртя глава, за да се увери, че това е нейният шеф, Уайът Хънт. След като установи това, обърна отново поглед към прозореца, раменете и се спуснаха и пое дълбоко въздух.

— Как ме откри?

— Аз съм детектив, Там. Да откривам хора е това, което правя. Ако не искаш да седна до теб, ще си намеря някое друго местенце.

Тя отново се обърна към него.

— Не, няма нужда. Седни — след като той се настани, младата жена продължи: — Не знам дали бих могла да се върна на работа.

— Добре. Не съм дошъл за това. Просто исках да се уверя, че си добре.

Устните й се разтеглиха в суха полуусмивка, полуплач:

— Не знам какво означава това „добре“. Вече не. Не мога да повярвам, че Крейг го няма. Но най-вече не мога да повярвам какво е представлявал.

Хънт кимна.

— На мен също ми е трудно.

— Да не би и двамата да сме били слепи?

— Не знам. Предполагам. Макар че как бихме могли да знаем? Какво е направил, за да се досетим?

— Не знам. Но не мога да спра да мисля, че е трябвало да разбера. Да забележа нещо. Знам, че беше объркан, че имаше своите лоши моменти, но почти винаги се е държал добре с мен. С всички. Наистина.

— Ти никога не си го заплашвала. Слава богу!

Тя отново пое дълбоко въздух.

— Значи наистина го е направил. В смисъл Воглър и Пресли.

— Не смятам, че има някакво съмнение в това, Там.

Тя се обърна и погледна през прозореца към пенливия залив. Някъде там далеч бяха призрачните очертания на Алкатраз, най-стария пустеещ затвор, заедно с всичките му грохнали помещения.

— Наистина не знам какво да правя, Уайът. Относно работата де.

— Какво ще кажеш да отложиш това решение за малко по-натам?

— Дори и така. Не знам. Сякаш светът е напълно различен. Може би трябва да съм в различна сфера, около различни хора.

— Може би.

— Нали няма да ме намразиш?

Той постави ръце върху нейните.

— Няма нещо, което би могла да направиш и което би могло да ме принуди да те намразя. Знаеш това.

Тамара се обърна към него и се опита да се усмихне.

— Не мисля, че знам каквото и да било вече, Уайът. Имам чувството, че са ми откраднали наивността или нещо подобно. Просто чакам тези облаци да се разпръснат, но не вярвам наистина, че това ще се случи.

— Само дето винаги преди това се е случвало.

— Не — отвърна тя, — облаците никога досега не са били така гъсти. И наистина го ненавиждам заради това.

Тои я потупа по ръката.

— Време — каза й.

Тамара отново опита да се усмихне.

— Господи, надявам се да е така.

Три седмици след последния ден от процеса на Мая телефонът в офиса на Харди зазвъня. Той натисна бутона, за да говори с Филис.

— Йо.

Почувства незряло удоволствие от последвалата раздразнена въздишка на секретарката си — старшите адвокати не отговаряха неофициално, тъй като това водеше до снижаване на авторитета. Провери, че часът наистина е четири и половина и отново подразни Филис, като я изпревари и додаде:

— Изпрати семейство Таунсхенд при мен.

Двамата влязоха, хванати за ръце. Мая бе толкова сияеща и прелестна, че ако я бе срещнал на улицата, вероятно не би я разпознал и би я подминал. Косата и бузите й искряха. Бе свалила килограмите, натрупани следствие на затворническата храна, бе изчезнала и бледността, следствие на затвореното пространство. От своя страна Джоуел бе възвърнал чувството си за комфорт, увереност, дори притежаваше дружелюбна усмивка, която Харди не бе забелязал преди.

Не че имаше за какво да се усмихва през последните шест-седем месеца, но нещо в поведението им намекваше за подновена връзка, за улеснени, искрени взаимоотношения. Нямаше ги вече богатия и успял съпруг и раболепната, стояща си вкъщи съпруга, а бяха истински партньори. Доста за улавяне от първо впечатление, но Харди реши да повярва, че всичко това е истина.

Поводът бе последното плащане за неговите адвокатски услуги. Макар че можеха да го направят с чек по пощата, те искаха да дойдат и да го дадат лично и той бе доволен от възможността да ги види отново, след като са загърбили изпитанието си. Предложи им кафе, изказа съболезнованията си за Харлан, които и двамата приеха, и побъбриха за общи неща, докато се настаняваха в оформеното за разговори пространство, точно до бюрото на адвоката.

След което Джоуел бръкна във вътрешния си джоб и извади запечатан плик с логото на неговата фирма.

— Ако желаеш, можеш да го отвориш и сега — окуражи го Мая.

— Няма нужда — леко се подсмихна Харди. — Предполагам, че горе-долу е точен.

— Може би не — възрази Мая, с палава усмивка, с която сякаш му отправяше предизвикателство.

Харди въздъхна, отвори плика, извади чека и погледна към двамата изненадано.

— Това е… Не мога да си спомня последния път, когато езикът ми е бил вързан на фльонга.

— Това е допълнително възнаграждение — обясни Джоуел.

Мая вече искрено сияеше.

— Просто преценихме, че едногодишната заплата на Дилън би била прекрасна симетрия.

— Доста повече от симетрия е — отбеляза Харди. — Сигурни ли сте, че… Съжалявам, но съм малко изумен. Това е повече от невероятно щедро.

Мая кимна.

— Ти спаси живота ми, Дизмъс. В много отношения — тя се протегна и постави ръка върху коляното на съпруга си. — Аз му казах.

— Браво на теб — поздрави я Харди и се обърна към Джоуел. — И се обзалагам, че дори не си бил изкушен да я напуснеш.

Той постави ръце върху нейните.

— Дори и не ми хрумна. Никога не бих. Независимо какво се случи. Не знам дали наистина е вярвала в това преди. Но всички допускаме грешки. Правим неща, от които се срамуваме, че и по-лоши.

— Знам. И на мен ми се е случвало — съгласи се Харди. — Макар че предпочитам това да си остане между нас. Моите съдружници ще бъдат шокирани и ужасени.

— В моя случай — произнесе Мая, — аз… Ние просто искаме да ти благодарим… много. Това беше бреме, с което живях всеки божи ден, толкова дълго, а просто вече не се налага. Чувствам се като друг човек.

Джоуел не бе пуснал ръката й.

— Същият човек, само по-щастлив. И по-добър.

Погледът й бе изпълнен със задоволство.

— Arrete un peu. На френски е. Спрете за малко. Но не за много. — След това отново се обърна към Харди, като леко въздъхна. — Както и да е. Ако нямаш нищо против, дали може да ми обясниш една малка подробност, която бих искала да разбера, но не мога. Наистина не мога.

— Ако мога, ще го направя.

Мая си пое въздух.

— Защо мен?

— Защо теб? Какво?

— Имам предвид Крейг Киурко. Защо е избрал мен да натопи? Аз никога дори не бях чувала за него, а изведнъж той ме избира и се опитва да съсипе живота ми. Не разбирам какво се случи. Как се случи това?

Харди взе чашата си с кафе и отпи. Знаеше, че това е отличен въпрос и че тя заслужава отговор. Но нямаше такъв. Крейг бе мъртъв и никой никога не би могъл да узнае със сигурност. Той просто се надяваше, че този, с който разполага — и който доста бе обмислял, — ще е достатъчно добър за нея.

— Добре — започна той, — ето моето предположение. Дилън се е занимавал с изнудвания и е бил доста алчен човек. Дълго е бил щастлив, че те е въртял на малкия си пръст, че продава трева, водил е и онзи свой списък. Но нали си спомняте, че също така е знаел, че Крейг е убил това момче Гомез. Поради факта, че и двамата са били замесени в обира и макар да звучи малко налудничаво, но поне технически, от правна гледна точка и двамата са виновни за това убийство, независимо кой е дръпнал спусъка. Но той е обичал да стига до крайности. Дилън де. Това, което предполагам, че се е случило, е, че всички са били в „Бей Бийнс Уест“ някой ден, преди да бъде убит, и Дилън отново е повдигнал този въпрос. А Крейг се е опитвал да си вземе разрешителното, безупречен през всичките тези години, мислейки си, че е загърбил миналото си, и Дилън отново му го припомня. Някак си той му е бил споменал какво ти причинява — вероятно му е спестил детайлите, но е казал достатъчно, за да си помисли, че ти също разполагаш с достатъчно основателни причини, за да искаш да отстраниш Дилън. Тогава решава да убие Дилън и всичко, от което се нуждае, е да се появиш малко след това.

— Затова ме вика? Той ли е бил?

— Не съм сигурен. Но Дилън има бруклински акцент, който не е толкова труден за имитиране. Крейг ти се обажда късно пред нощта, кратко и ясно ти заявява, че е възникнало нещо спешно, за което не може да говори… А ти идваш търчейки. Той е знаел в колко часа всеки ден Дилън минава по алеята. Знаел е, че носи твоя пистолет в себе си. Във всеки случай всичко е проработило. Ако ме питаш мен, ти си голяма късметлийка, че не се е позабавил. Щял е и теб да те убие.

— И аз си мислих същото. Донякъде съм изненадана, че не го е направил.

Харди разтърси глава.

— Двама мъртъвци и полицията продължава да търси кои ги е убил. Прекалено много за оркестриране. Искал е да е просто.

— Ами Левън?

— Левън би си припомнил разговора им в кафенето, спора им, на който Еухенио Руиз е бил свидетел, сещаш ли се? Затова отива в Левън, вади пистолета си, кара Левън да ти се обади и да те покани, минава зад него и… Е, знаеш останалото.

— Значи въобще не ме е познавал и просто е направил това?

— Да, така мисля — отвърна Харди.

— И аз й казах същото — добави Джоуел. — Тя заяви, че това й звучи като същността на злото. Не иска да повярва, че хората наистина могат да бъдат толкова лоши, в душите си.

— Имам предвид — каза Май, — със сигурност всички правим грешки. Някои са направо ужасяващи. Но това не е просто грешка. Това е съзнателно решение напълно да унищожиш човек, когото дори не познаваш.

Харди кимна.

— Точно така.

— Не искам да повярвам, че хората наистина могат да са такива — въздъхна Мая.

— Не всички. И слава богу, може би не и прекалено много. Но определено някои са.