Безумна луна

Глава 22

От един момент нататък човек губи способността да извършва сложни неща, като например да мисли или да си държи очите отворени. Спуска се мрак и всичко спира, докато тялото или умът са готови да действат отново. Мракът дойде за мен и аз го посрещнах с благодарност.

Когато започнах да идвам на себе си, усетих мирис на моторно масло.

Това вече предвещаваше нещо лошо. Седях изправен, а гърбът ми се опираше на права метална греда. Китките и глезените ми бяха вързани с нещо. Вероятно скоч-лента. Подът под мен беше бетонен. Беше ми студено и се чувствах схванат. Но бях покрит с нещо меко, може би одеяло. Можеше да е и по-студено.

Най-напред се развълнувах от изненада, че съм жив.

След това ме полази студена, неприятна тръпка. Бях пленник. И докато бях такъв, оцеляването не беше сигурно. Всяко нещо по реда си. Първо да го направя сигурно. Да открия къде съм, да съставя план и да измъкна мършавия си магьоснически задник оттук.

В крайна сметка ще бъде много жалко да умра сега, когато разбрах кой ме е натопил в тази каша — а също и кой носи отговорност за неотдавнашните убийства, които не могат да се припишат на Макфин, защото и него са го натопили.

Затова отворих очи и се огледах наоколо.

Бях в бърлогата на врага — автосервиза «Пълнолуние». Беше мрачно и от това, което чувах, отвън продължаваше да вали. Бях заметнат с мръсно, но топло одеяло, което малко ме изненада. Имаше също една стойка с почти изпразнена пластмасова торбичка с нещо, което изглеждаше като кръв, която се стичаше на капки по една тръбичка зад мен, извън полезрението ми и вероятно свършваше в ръката ми.

Извадих краката си изпод одеялото. Бяха ги вързали със скоч-лента под и над коленете и около глезените. Някой беше превързал нахапания ми крак с чист бинт и беше обул отгоре окървавения ми чорап. Видях бинтове с най-различна форма и размер и макар че ми трябваше известно време, докато носът ми привикне, различих острата медицинска миризма на някакъв дезинфектант. Не усещах вече прерязаните халки на белезниците на Мърфи около китките си и те някак ми липсваха. Поне бяха нещо познато, макар и не много удобно.

И тъй, не само че бях жив, но се намирах в чувствително по-добра форма, след няколко часа сън и медицинската помощ, която бях получил.

Но това не обясняваше кой е направил това за мен. Нито защо.

Огледах мрачното помещение. Очите ми бяха вече свикнали, но въпреки това имаше места, твърде сенчести, за да проникне погледът ми в тях. Под вратата на офиса на шефа се процеждаше ивица жълтеникава светлина, а звукът на дъжда върху ламаринения покрив приличаше на нисък успокоителен рев. Затворих очи и се опитах да се ориентирам и да определя колко е часът по атмосферата и по звука на дъжда. Късен следобед? Ранна привечер? Не можех да кажа със сигурност.

Изкашлях се и установих, че гърлото ми е пресъхнало, но действа. Ръцете ми бяха вързани и нямаше начин да очертая окръжност. А без окръжност не можех да използвам никаква деликатна магия, за да се освободя — достъпна ми беше само шумната проява на сила, която действа отлично срещу върколаци и разни чудовища, но не е много подходяща, за да се освободя от няколко слоя скоч-лента, залепени на милиметри от нежната ми кожа. Магията беше изключена.

Разказвал ли съм ви за баща ми? Той беше илюзионист — не магьосник, а илюзионист, от тези, които се виждат по старомодните представления. Имаше черен цилиндър, бял заек, цял кош мечове и всичко останало. Обикаляше страната и изнасяше представления за деца и възрастни, като едва успяваше да изкара нещо. След като мама починала при моето раждане, татко трябваше сам да ме отгледа и направи всичко, което можа. Най-доброто.

Аз бях съвсем млад, когато той се помина (не вярвам на твърденията на Чонзагорот, докато не ги проверя по-отблизо) от мозъчна аневризма. Преди това успях да науча от него няколко неща. Той ме кръсти на имената на трима илюзионисти, първият от които в крайна сметка беше самият Худини. А едно от основните правила на Худини беше, че освобождаването винаги е по силите ви. Позитивно мислене. Вярно е, че едно човешко същество винаги може да се освободи, стига да има достатъчно време.

Единственият въпрос беше с колко време разполагах?

Скоч-лентата беше здрава и стегната — но тя беше и евтина, лесна за пренасяне и удобна за употреба. Макар и увита в многобройни пластове, не беше най-доброто средство за задържане на хора, защото иначе полицаите биха използвали скоч-лента вместо белезници и окови. Можеше да бъде преодоляна.

Започнах да търся начини да го направя.

Опитах с леко завъртане на ръцете и разбрах, че не са стегнати, колкото би трябвало. Усетих остра болка в предмишницата си и се досетих, че това трябва да е от иглата във вената. Бяха отпуснали лентата, за да вкарат иглата. Извих рамене, но това ми причини силна болка в раната. Лентата притискаше здраво китките ми и изскубваше косми от ръката ми с отчетлив звук, та се наложи да стисна зъби, за да издържа това мъчение.

Заради болката ми трябваха цели десет минути, докато успея да освободя китките и ръцете си. Извадих иглата от ръката си, защото си помислих, че през нея вливат във вените ми някаква смъртоносна течност. Сгънах няколко пъти ръце и накрая те бяха свободни.

Пръстите ми бяха изтръпнали и не ме слушаха много, но се заех с лентата около краката ми, опитвайки се да скъсам ръба от едната страна, така че просто да си сгъна краката и да се освободя с едно движение. Това ми струваше по-голямо усилие, отколкото си мислех, но накрая успях да сгъна крака, доволен, че комбинезонът попречи за отскубването на косми от коленете и бедрата (но не и от глезените). Краката ми са доста по-силни от ръцете и успях по-лесно и по-бързо да разкъсам пластовете скоч-лента.

Но не достатъчно бързо все пак.

Преди да се освободя от последната бримка, нещо щракна, вратата на офиса се отвори и се чуха тихи гласове и лекото звънтене на старомодна поп музика.

Паникьосах се. Не можех да избягам — глезените ми все още бяха вързани. Докато се освободя и се изправя, те щяха да скочат върху мен. Направих точно обратното. Завих се с одеялото, пъхнах ръцете си зад гредата и със същото движение грабнах венозната игла и я скрих в ръката си. След това наведох глава напред, сякаш все още спя.

— Не мога да разбера защо не му пуснем един куршум и не го изхвърлим — каза някакъв груб глас без никакви носовки — Сплескания нос.

— Глупак — изръмжа Паркър и гласът му стържеше като шкурка. — Първо, не бива да го правим, преди останалите да го видят, и второ, не и преди Марконе да има шанс да го срещне.

— Марконе — каза Сплескания нос с подсмъркване. — Какво общо има той с него?

Хубав въпрос, си помислих аз с наведена глава и отпуснато тяло, опитвайки се сънливо да помисля. Марконе ще дойде тук?

— На кого му пука? — отговори Паркър. — Трябва да го осигуря жив през този ден. Както и да е, аз го искам тук довечера. Не е проблем за мен.

Сплескания нос изсумтя.

— В Чикаго има много гангстери. Марконе е само един от тях. Но само едно обаждане от него и магьосникът получава отсрочка. Кой е този тип? Да не е губернатор?

— Винаги мислиш с гъза си. — Паркър отговори съвсем спокойно. — Марконе не е обикновен гангстер. За него управлението на Чикаго не е най-важното. Той върти бизнес из цялата страна и притежава хора от тук чак до седалището на губернатора във Вашингтон и обратно, а разполага с повече пари от Господ. Може да ни накисне, да ни разкара, да пусне полицията след нас, когато си пожелае. Не можеш да ядосваш такъв човек току-така.

Настъпи пауза, след което Сплескания нос каза:

— Може и да е така. Но може и Лана да е права. Ти май омекваш. Марконе не е от нашите. Той не може да ни заповядва. Онзи Паркър, когото знаехме преди десет години, нямаше много да се замисли да му каже «чупка».

Гласът на Паркър прозвуча смирено.

— Не говори така, човече. Никога не си бил особено добър, дори когато беше млад. Онзи Паркър, когото познаваше преди десет години, щеше да ни доведе до гибел всичките. Винаги имахте пари, дрога, жени, каквото си поискате. Така че, стой кротко.

— Не — възрази Сплескания нос. — Мисля, че Лана е права. И искам да очистим този кльощав тип веднага.

Стегнах се и се приготвих да хукна, колкото и да е безнадеждно. Предпочитах да ме убият, докато се опитвам да избягам, отколкото да се правя на заспал.

— Долу — каза Паркър, след което чух влачене на ботуши по стария бетон.

Разнесоха се няколко ръмжения и рязко скимтене и се усети миризма на кисела пот и застояла бира, когато Сплескания нос бе принуден да застане на колене на трийсетина сантиметра от мен. Продължи да охка и се чувстваше явното му напрежение, сякаш Паркър го беше хванал в примка. Насилих се да се отпусна и да не скоча и да хукна, но усетих, че по лицето ми се стичат капки пот.

Паркър изръмжа и заглуши хленченето на Сплескания нос.

— Казах ти вече. Никога не си бил особено добър. Предизвикай ме още веднъж, пред всички или насаме, няма значение — и ще ти изтръгна сърцето. — Начинът, по който говореше, правеше заплахата още по-зловеща — нямаше съскане и злобни ударения, както можеше да се очаква, но тонът му беше спокоен, отмерен, дори леко отегчен, сякаш говореше за ремонт на карбуратор или за смяна на електрическа крушка. Чу се някакъв особен вълнист звук и Сплескания нос издаде болезнен вой, който премина в затихващо кучешко виене. Крачките на Паркър се отдалечиха малко встрани. — Ставай! — каза той. — Повикай Тили и доведете тук останалите преди пълнолуние. Тази нощ ще се лее кръв. А ако Марконе не се държи възпитано, ще има още повече.

Чух Сплескания нос да става на крака и да се тътри бавно, залитайки. Изчезна в офиса и затвори вратата след себе си. Почаках малко, надявайки се, че Паркър също ще се разкара и аз ще мога да избягам, но той остана. По дяволите!

Времето ми изтичаше. Ако чакам, докато ликантропите се върнат в сервиза, никога няма да успея да се измъкна. Залогът щеше да бъде твърде висок. Ако исках да успея, сега беше моментът.

Разбира се, все още бях завързан. Докато успея да освободя краката си, Паркър ще се нахвърли върху мен. И току-що го бях чул как се справи с два пъти по-едър от него мъж и го заплаши, че ще му изтръгне сърцето. Убеден съм, че щеше да го направи. Когато бях надникнал в него, бях открил едно мрачно и гневно място, извор на цялата му мощ и сила на волята. Той можеше буквално да ме разкъса с голи ръце — и което беше по-лошо, наистина щеше да го направи. Трябваше да разполагам с някакъв аванс, ако реша да бягам.

Бих могъл да го подлудя например. Да се заяждам с него и да го накарам да отиде да търси бейзболна бухалка или ролка скоч-лента, за да ми запуши устата. Тогава бих могъл да избягам. Единственият проблем с този план беше, че той може веднага да изтръгне сърцето ми, преди да съм опитал нещо да спечеля. Но нямах никакво време да бъда придирчив.

И така, повдигнах достатъчно глава, за да го видя в полумрака, и казах:

— Имаш подход към хората. Сигурно си го научил от някоя книга.

Гласът ми го изненада и той се обърна с рефлекса на нервна котка. Изгледа ме продължително, преди да се успокои.

— Охо. Ти си жив. Много добре.

— Бях доста уморен. Благодаря за почивката.

Той ми се озъби.

— Няма проблеми. Напускането на хотела е след няколко часа.

Това беше достатъчно страшно, за да накара един човек да се напикае, но аз само повдигнах рамене.

— Няма проблеми. Хубавото е, че твоите хора не умеят да бият. Щяха да ме накарат да се чувствам некомфортно.

Паркър се изсмя грубо.

— Имаш дупе, момко. Това ти го признавам. Поне докато Лана си забие зъбите в теб след малко.

Нещата не вървяха на добре. Трябваше да намеря начин да го накарам да се разсърди, а не да се смее.

— Как е коляното?

Паркър присви очи.

— По-добре. Не заздравя напълно до изгрев-слънце, но ще мине само след час, когато луната се покаже.

— Трябваше да се прицеля по-високо — казах аз.

Паркър стисна челюсти.

— Късно е вече, момко. Играта приключи.

— Радвай се, докато можеш. Чух, че на твоите хора малко им е писнало от теб. Лана ще си забие зъбите и в теб, когато те свалят.

Ботушът му изникна неочаквано и ме удари по главата. Той ме отблъсна надясно и ако не бях стегнал ръцете си в последния момент, щеше да ме претърколи на пода и да разбере, че не съм вързан.

— Не можеш ли да кротуваш, а, магьоснико?

— Какво имам да губя? — отговорих му аз. — Да не би всички хора, които зависеха от мен, да са се обърнали срещу мен? Да не би да съм прекалено остарял, за да…

— Млъквай! — изръмжа Паркър и очите му добиха зловещ зеленикав оттенък в мрака. Той ме ритна отново, този път в стомаха. Изкара ми въздуха и трябваше да се стегна, за да продължа да говоря.

— Да се събуждаш по-скован всяка сутрин. Да ядеш по-малко. И да не си вече толкова силен, колкото едно време, а? Можеш да пребиеш старо куче като Сплескания нос, но ако се опиташ с някой от по-младите, те ще те смъкнат.

Планът работеше чудесно. Единственото, което ми трябваше, беше той да излезе от стаята, за да се успокои или да вземе нещо, с което да ме осакати, или още скоч-лента, каквото и да е. Вместо това Паркър се завъртя на пети, грабна една щанга за гуми и я вдигна високо, докато се обръщаше към мен.

— Мамка му на Марконе! — изрева той. — Мамка ти и на тебе, магьоснико.

Когато вдигна щангата над главата си, мускулите му се издуха под старата тениска. Очите му блестяха със същата животинска ярост, която бях видял предишната нощ у останалите ликантропи. Устните му се разтегнаха в дива усмивка и жилите на врата му се опънаха, докато се готвеше да ми нанесе смъртоносен удар.

Много ме е яд, когато планът ми се провали.