Библиотечна полиция

1.

Тази нощ и следващата бяха безсънни за Сам Пийбълс. Той лежеше буден в леглото си, беше запалил всички лампи на втория етаж, и мислеше за последните думи на Дейв: „Тя чака.“

Призори на втората нощ започна да вярва, че разбира какво се беше опитал да каже старецът.

2.

Сам мислеше, че Дейв ще бъде погребан в Баптистката църква в Провърбия и малко се изненада, че той се беше приобщил към католическата вяра в някакъв момент между 1960 и 1990. Службата беше отслужена в църквата „Свети Мартин“ на 11 април — ветровит пролетен ден, в който времето беше ту облачно, ту слънчево.

След службата на гробищата имаше помен на „Улица Ангъл“. Когато Сам пристигна, там имаше почти седемдесет души, които ходеха по стаите на долния етаж или приказваха на групи. Всички бяха познавали Дейв и говореха за него с хумор, уважение или неугасваща любов. Пиеха лимонада в пластмасови чаши и ядяха сандвичи хапки. Сам се местеше от група на група, от време на време разменяше по някоя дума с тези, които познаваше, но не се спираше за разговор. Рядко изваждаше ръката си от джоба на тъмното си сако. На връщане от църквата беше спрял в магазина „Пигли Уигли“ и беше взел половин дузина целофанови пакетчета — четири тънки и дълги и две правоъгълни.

Сара я нямаше.

Смяташе да тръгва, когато забеляза Луки и Рудолф, които седяха в един ъгъл. Между тях имаше колода карти, но не се виждаше да играят.

— Здравейте, момчета — каза Сам, като се доближаваше. — Сигурно не ме помните…

— Как не — каза Рудолф. — За какви ни мислите? За двама слабоумни? Вие сте приятел на Дейв. Дойдохте в деня, когато правехме плакатите.

— Вярно! — възкликна Луки.

— Намерихте ли онези книги, които търсехте? — попита Рудолф.

— Да — каза Сам и се усмихна. — Накрая ги намерих.

— Вярно! — възкликна Луки.

Сам извади четирите плоски целофанови пакетчета.

— Донесъл съм ви нещо, момчета.

Луки погледна надолу и очите му светнаха.

— Локуми; Долф! — каза той и възторжено се ухили. — Виж! Гаджето на Сара ни е донесъл от онези проклети локуми! Прекрасно!

— Ей, дай ми ги, стар пияницо! — каза Рудолф и ги грабна. — Този глупак ще ги изяде всички наведнъж и довечера ще се насере в леглото, нали разбирате — каза той на Сам. После обели един локум и го подаде на Луки. — Вземи, глупако. Другите ще ти ги пазя.

— Вземи си и ти един, Долф. Хайде.

— Знаеш, че не мога, Луки. Тези неща ме изгарят и от двата края.

Сам не обърна внимание на тази интермедия. Той гледаше упорито към Луки.

— Гаджето на Сара? Откъде си чул това?

Луки отхапа наведнъж половината локум, после вдигна очи. Изражението му беше едновременно добродушно и лукаво. Той се почеса по носа и каза:

— Когато си в програмата, чуваш всякакви неща. Така си е.

— Той не знае нищо, господине. Само си чеше езика.

— Това не е нищо, а са глупости — извика Луки и отхапа нова гигантска хапка локум. — Знам, защото Дейв ми каза! Снощи! Сънувах сън и Дейв беше в него, и ми каза, че този човек е гадже на Сара!

— А Сара къде е? — попита Сам. — Мислех, че ще е тук.

— Тя говори с мен след панихидата — каза Рудолф. — Каза ми, че ако искате да я видите, знаете къде да я намерите по-късно. Каза, че веднъж сте я видели там.

— Тя ужасно обичаше Дейв — каза Луки. Внезапно една сълза се появи на ръба на клепача му и се търкулна надолу по бузата. Той я избърса с опакото на ръката си. — Всички го обичахме. Дейв винаги толкова ни помагаше. Сега е много лошо, нали разбирате. Наистина много лошо — и изведнъж избухна в сълзи.

— Е, нека ви кажа нещо — каза Сам. Той приклекна до Луки и му подаде носната си кърпа. Самият той беше близо до сълзите и беше ужасен от това, което трябваше да направи… или да се опита да направи. — Накрая той успя. Умря трезвен. Каквито и приказки да чуете, знайте това, защото аз знам, че е вярно. Той умря трезвен.

— Амин — каза почтително Рудолф.

— Амин — съгласи се Луки и се върна. Той подаде на Сам кърпичката му. — Благодаря.

— Няма нищо, Луки.

— Кажи, нямаш ли още от онези проклети локуми, а?

— Не — каза Сам и се усмихна. — Нали знаеш поговорката, Луки — и едно е много, а и хиляда не са достатъчно.

Рудолф се засмя. Луки се усмихна… и отново се почеса по носа.

— А какво ще кажеш за четвърт долар, нямаш ли излишен четвърт долар, а?

3.

Първата мисъл на Сам беше да се върне в библиотеката, но това, което беше казал Долф, беше друго — със Сара той беше ходил в библиотеката веднъж — в онази ужасна нощ, която вече му се струваше, че е била преди десет години, но те бяха били там заедно — не я беше виждал там — както например виждаш някого през прозореца или…

Тогава си спомни кога и къде наистина беше виждал Сара през прозореца — точно тук, на „Улица Ангъл“. Тя беше част от групата на задната полянка и правеше това, което правеха всички, за да се запазят трезвени. Той мина през кухнята, както беше направил през онзи ден, поздрави още няколко души. Бърт Айвърсън и Елмър Баскин бяха в една от групичките, пиеха сладоледов пунш и слушаха с досада една стара жена, която Сам не познаваше.

Отвори кухненската врата и излезе на задната веранда. Денят отново беше станал сив и ветровит. Задният двор беше пуст, но на Сам се стори, че зад храстите, които ограждаха задния двор, се вижда проблясък с пастелен цвят.

Слезе по стъпалата, пресече задния двор и почувства как сърцето му отново започва да бие много силно. Ръката му се плъзна в задния джоб и извади двете останали целофанови пакетчета. Те бяха пълни с червени дъвчащи бонбони „Десятка“. Разкъса ги и започна да омесва топка, много по-малка от онази, която беше направил в датсуна в понеделник вечерта. Сладникавата захарна миризма беше пак така непоносима както винаги. В далечината се чуваше приближаващ се влак и той го накара да помисли за съня му — за този, в който Наоми се беше превърнала в Арделия.

„Твърде късно, Сам. Вече е твърде късно. Злото е сторено.“

„Тя чака. Помни, Сам — тя чака.“

Имаше много истина в сънищата — понякога.

Как беше останала жива през всичките тези години? Всичките тези години? Никога не си бяха задавали този въпрос, нали? Как правеше преминаването от една личност в друга? Не си бяха задавали и този въпрос. Може би това нещо, което приличаше на жена на име Арделия Лорц, беше под блясъка и илюзиите като някоя от онези ларви, които намотават какавидите си между клоните на някое дърво, покриват ги с предпазна паяжина и после отлитат на мястото си за умиране. Ларвите в какавидите лежат тихо и чакат… променят се…

„Тя чака.“

Сам продължи да върви и да меси миризливата топчица, направена от онова вещество, което Библиотечният полицай — неговият Библиотечен полицай — беше откраднал и превърнал във вещество на кошмарите. Това вещество по някакъв начин отново се беше променило с помощта на Наоми и Дейв във веществото на спасението.

Библиотечният полицай, който дърпа Наоми към себе си. Залепя уста върху шията й, сякаш я целува. А вместо това кашля.

Торбата, която виси под шията на нещото-Арделия. Отпусната. Свършена. Празна.

„Моля те, гледай да не стане твърде късно.“

Той влезе в тънката стена от храста. Наоми Сара Хигинс стоеше от другата им страна с ръце, скръстени на гърдите. Тя го погледна кратко и той беше потресен от бледността на бузите й и измъчения поглед в очите й. После тя погледна назад към железопътната линия. Влакът вече беше по-близо. Скоро щяха да го видят.

— Здравей, Сам.

— Здравей, Сара.

Сам я прегърна през кръста. Тя му позволи, но той почувства, че тялото й е твърдо, вдървено, неподатливо. „Моля те, гледай да не стане твърде късно“ — каза си той отново и усети, че мисли за Дейв.

Те го бяха оставили там, в библиотеката, след като подпряха вратата към товарната платформа с гумен клин. Сам се беше обадил за отворената врата от телефонния автомат през две преки. Когато диспечерката го попита за името му, той беше затворил. Така намериха Дейв и, разбира се, заключението беше „нещастен случай“, а тези хора в града, които все пак ги беше грижа, щяха да си помислят очакваното: още един стар пияница е отишъл в небесната кръчма. Щяха да си помислят, че е вървял по алеята с шише, видял е отворената врата, влязъл е вътре и в тъмнината е паднал върху пожарогасителя. Край на историята. Резултатите от аутопсията, които показваха, че алкохолът в кръвта на Дейв е нула, ни най-малко не променяха предположенията дори и за полицията. „Хората просто очакват пияницата да умре пиян — помисли си Сам — дори и когато не е.“

— Как си, Сара? — попита той.

Тя го погледна уморено.

— Не съм добре, Сам. Никак не съм добре. Не мога да спя… не мога да ям… умът ми е пълен с най-ужасни мисли… те въобще не изглеждат като мои мисли… и искам да пия. Това е най-лошото от всичко. Искам да пия… и да пия… и да пия. Събранията не помагат. За пръв път в живота ми събранията не ми помагат.

Тя затвори очи и заплака. Плачът й беше безсилен, плач на безнадеждно изгубен човек.

— Така е — съгласи се той. — Няма да помогнат — Не могат. И си мисля, че би й харесало, ако започнеш да пиеш отново. Тя чака… но това не значи, че не е гладна.

Тя отвори очи и го погледна.

— Какво… Сам, за какво говориш?

— Упоритостта, мисля си — каза той. — Упоритостта на злото. Как то може да чака. Как може да бъде толкова умело, толкова издръжливо и толкова силно.

Той бавно вдигна ръка и я отвори.

— Познаваш ли това, Сара?

Тя отскочи при вида на топката от дъвчащи бонбони, която лежеше на дланта му. За момент очите й бяха отворени и напълно будни. В тях блестеше омраза и страх.

И блясъкът беше сребърен.

— Хвърли това! — прошепна тя. — Хвърли това проклето нещо! — Ръката й се вдигна в защита към тила й, където червено-кафявата й коса падаше върху раменете.

— Говоря на теб — каза той спокойно. — Не на нея, а на теб. Обичам те, Сара.

Тя го погледна отново и погледът й отново беше пълен с ужасна умора.

— Да — каза тя. — Може би е така. И може би трябва да се научиш да не ме обичаш.

— Искам да направиш нещо за мен, Сара. Искам да се обърнеш с гръб към мен. Идва влак. Искам да гледаш към влака и да не се обръщаш към мен, докато не ти кажа. Можеш ли да направиш това?

Горната й устна се повдигна. Измъченото й лице отново се оживи от омраза и страх.

— Не! Остави ме на мира! Иди си!

— Това ли искаш? — попита той. — Наистина ли? Ти си казала на Долф къде да те намеря, Сара. Наистина ли искаш да си ида?

Очите й отново се затвориха. Устата й се отпусна, разтреперана от страдание. Когато очите й отново се отвориха, те бяха пълни с призрачен ужас и в тях напираха сълзи.

— О, Сам, помогни ми! Нещо не е наред и аз не знам нито какво е то, нито какво да правя!

— Аз знам какво да правя — каза й той. — Вярвай ми Сара, и вярвай в това, което каза, когато отивахме в библиотеката в понеделник вечерта. Честност и вяра. Това са нещата, които са противоположни на страха. Честност и вяра.

Той я погледна спокойно.

Изведнъж горната устна на Наоми се дръпна, долната й устна за миг се превърна във форма, която беше почти като рог.

— Върви на майната си! — каза тя. — Върви на майната си, Сам Пийбълс!

Той я погледна спокойно.

Приближаващият влак изсвири — пресичаше река Провърбия и навлизаше в Джънкшън сити. Беше следобедният товарен влак — онзи, който профучаваше, без да спре, към товарната гара в Омаха. Сега Сам го видя.

— Няма много време, Сара. Трябва да стане сега. Обърни се и погледни влака. Гледай го как идва.

— Да — бързо отвърна тя. — Добре. Направи каквото искаш, Сам. И ако видиш… ако видиш, че нищо не става… тогава ме бутни. Бутни ме пред влака. После можеш да кажеш на другите, че съм скочила… че е било самоубийство. — Тя го погледна умоляващо — смъртно уморени очи гледаха към неговите от изтощеното й лице. — Те знаят, че не съм на себе си — хората от програмата. От тях не може да се скрие как се чувстваш. След известно време това просто става невъзможно. Ако им кажеш, че съм скочила, те ще ти повярват и ще бъдат прави, защото аз не искам да продължавам по този начин. Но работата е там… Сам, работата е там, че не след дълго аз ще искам да продължавам.

— Тихо — каза той. — Няма да говорим за самоубийство. Погледни към влака, Сара, и помни, че те обичам.

Тя се обърна към влака, който вече беше на по-малко от една миля и се приближаваше бързо. Ръцете й се вдигнаха зад врата и повдигнаха косата й. Сам се наведе напред… и това, което търсеше, беше там — свито високо върху бялата плът на врата й. Той знаеше, че основата на мозъка й започваше на сантиметър под това място и почувства как стомахът му се свива от отвращение.

Наведе се към нарастващия мехур. Той беше покрит с паяжина от кръстосани бели нишки, но Сам виждаше и под тях — бучка от розово желе, което се вълнуваше и пулсираше с ритъма на сърцето й.

— Остави ме на мира! — внезапно изкрещя Арделия Лорц с устата на жената, в която Сам беше влюбен. — Остави ме на мира, кучи сине! — Но ръцете на Сара бяха спокойни и придържаха нагоре косата й, откриваха достъп за него.

— Можеш ли да видиш цифрите на локомотива, Сара? — промърмори той.

Тя изстена.

Той вкара палеца си в меката топка от дъвчащи бонбони, която държеше и тя стана малко по-голяма от паразита, който лежеше върху врата на Сара.

— Прочети ми ги, Сара. Прочети цифрите.

— Две… шест… о, Сам, о, главата ме боли… имам чувството, че две големи ръце разкъсват мозъка ми на две…

— Прочети цифрите, Сара — промърмори той и лепна червените дъвчащи бонбони „Десятка“ върху този пулсиращ, отвратителен мехур.

— Пет… девет… пет…

Внимателно натисна дъвчащите бонбони върху него. Изведнъж го усети как се извива и се гърчи под захарното покривало. „Ами ако се скъса? Ами ако просто се разкъса, преди да мога да го махна от нея? Това е цялата концентрирана отрова на Арделия… ами ако то се разкъса, преди да го махна?“

Приближаващият се влак отново изсвири. Звукът на свирката заглуши писъка от болка, който издаде Сара.

— Спокойно…

Той стисна и едновременно дръпна бонбонената маса. То беше у него — беше хванато в бонбоните, пулсираше и се вълнуваше като мъничко болно сърце. Върху врата на Сара имаше три мънички тъмни дупки не по-големи от убождания на игла.

— Няма го! — извика тя. — Сам, няма го!

— Още не — каза мрачно Сам. Бонбонената топка отново лежеше върху ръката му и на повърхността й се издигаше мехур, който се напрягаше да пробие…

Влакът вече преминаваше с рев през товарния склад на Джънкшън сити — склада, в който веднъж един човек на име Брайън Кели беше подхвърлил на Дейв Дънкан четири монети и после му беше казал да се пръждосва. Беше на по-малко от триста метра и се приближаваше бързо.

Сам избута Сара настрани и коленичи до линията.

— Сам, какво правиш?

— Ето сега, Арделия — промърмори той. — Опитай това. — Той плясна пулсиращата, разпъваща се маса от дъвчащи бонбони върху едната от блестящите стоманени релси.

В мозъка си чу писък на неизразим гняв и ужас. Изправи се, загледан в нещото, хванато вътре в бонбоните — то се извиваше и напираше навън. Бонбоните се разтвориха… той видя вътре по-тъмно червено, което се опитваше да се измъкне… и тогава влакът от 2,20 за Омаха профуча в организирана буря от тракащи оси и скърцащи колела.

Бонбоните изчезнаха, а в мозъка на Сам Пийбълс онзи пронизителен писък спря, отрязан като с нож.

Той отстъпи назад и се обърна към Сара. Тя се олюляваше, очите й бяха разширени и пълни с луда радост. Той я обхвана през кръста и я прегърна, а покрай тях минаваха и развяваха косите им товарни вагони, платформи и цистерни.

Те останаха така, докато не премина и последният вагон, отнасяйки малките си червени светлини на запад. После тя леко се отдръпна от него — но не извън пръстена, образуван от ръцете му — и го погледна.

— Свободна ли съм, Сам? Наистина ли съм свободна от нея? Чувствам, че е така, но не ми се вярва.

— Свободна си — потвърди Сам. — И твоята глоба е платена, Сара. От днес и завинаги глобата ти е платена.

Тя доближи лицето си до неговото и заобсипва устните, бузите и очите му с кратки целувки. Докато правеше това, не затвори очи — през цялото време го гледаше съсредоточено.

Най-накрая той взе ръцете й и каза:

— Защо не се върнем вътре при останалите? Приятелите ти ще се чудят къде си.

— Те могат да бъдат и твои приятели, Сам… ако го искаш.

Той кимна.

— Искам. Искам го много.

— Честност и вяра — каза тя и го докосна по бузата.

— Това са думите. — Той я целуна отново, после й подаде ръка. — Ще повървите ли с мен, госпожице?

Тя вплете ръката си в неговата.

— Където пожелаете, господине. Навсякъде.

Те бавно тръгнаха обратно през полянката на „Улица Ангъл“, хванати под ръка.