2.

Не без неохота Бил дойде на себе си. Оказа се, че плува в топла вана, пълна с хранителен разтвор. Плътността й беше такава, че позволяваше на главата му да се полюшва над повърхността, без да полага някакви усилия, за да я задържи там. Той премигна към разноцветните светлини отгоре. Докато ги зяпаше, кой знае защо се сети за Фундаменталистко-зороастрианския зимен фестивал по дефлориране, който атеистите у дома наричаха Коледа. По една сълза се оформи във всяко от очите му, изтърколи се надолу по носа и цопна в хранителния разтвор.

В същия момент се задейства аларма. Или нещо, което наподобяваше аларма: дрезгаво електронно попръцкване. В помещението се появи някой. Трудно беше да определи дали е човек, или робот, или нещо по средата, защото се състоеше от голяма сфера с диаметър около един метър. От долната й страна се подаваха четири мършави черни крачета, а върху горната се мъдреше друга, по-малка сфера, върху която имаше трета — още по-малка. От какво бяха направени тези сфери? Бил хлъцна лекичко и изведнъж осъзна, че хич не го е грижа. Толкова му беше уютно в топлата вана. Някъде дълбоко в съзнанието му се пробуди гъделичкаща, гнетяща мисъл. Може би трябваше да го е грижа, след като е пъхнат в тази вана на непозната чужда планета. Той се огледа отново. Сферите изглежда бяха някаква комбинация между лъщящ метал и розова плът. Върху най-горната бе изрисувано усмихнато лице — точно там, където трябваше да има човешко лице.

Съществото измърка с някакви скрити вътрешни механизми и произнесе:

— Моля те, не го прави.

— Кое?

— Да плачеш в хранителния разтвор. Променяш киселинното ниво. Не е добре за кожата ти.

— Че какво не ми е наред на кожата? — попита Бил. — Да не съм обгорен?

— Ни най-малко, благословен да си. Само искаме течността да е мека и удобна за кожата.

— А за кʻво ви трябва да е така?

— По-късно ще поговорим — отвърна цуриянецът. — Между другото, ако искаш да знаеш, а си мисля, че искаш, аз съм Илирия, твоята медсестра.

Държаха Бил в хранителния разтвор още няколко часа. Когато най-сетне излезе, кожата му беше розова като на бебенце. Върнаха му черната рейнджърска униформа, която беше изчеткана и старателно почистена с помощта на някакъв ефикасен чуждоземен процес. Дори му позволиха да повърви напред-назад по коридора, или каквото беше там. Оръжията му ги нямаше, а и не виждаше за какво могат да му потрябват. Освен ако не реши да се опълчи сам срещу цялата планета.

Успя да придобие известна представа за мястото, където се намираше, едва когато Илирия се върна отново. Разпита я изкусно, което ще рече, че той задаваше въпросите, а тя отговаряше, и скоро узна, че тя е типична цуриянка — двайсетгодишна, доста изтънчена за момиче, живяло във фермата на баща си до миналата година, когато заради високите бележки в училище получила назначение в болницата за чуждопланетни форми на живот в Грейпнуц, столицата на Цурия.

Всеки ден неколцина цуриянски мъжкари наминаваха да видят как я кара Бил. Те бяха значително по-възрастни от Илирия, ако се съдеше по сивкавото оцветяване на междинната сфера, която, както междувременно Бил научи, съдържаше батериите, осигуряващи енергия на цуриянците.

* * *

Бил скоро си даде сметка, че цуриянците не виждат нищо зловещо или неестествено в онова, което предлагаха да направят с него.

— Ние, цуриянците, открай време се прераждаме в тялото на някой друг — обясни му лекуващият лекар. — Инак въобще не можем да се родим.

— Това е наистина чудесно, но каква връзка има с мен? — хленчеше отчаяно Бил. — Аз къде ще ида?

— Вън, като изгоряла крушка — отвърна чуждоземецът и изкриви лице, което почти не си пролича по изрисуваното върху горната сфера лице. — Както и да е, у теб няма ли поне мъничко стремеж за благородство? Дълбоко вътре не вирее ли някоя малка частица, която да жадува да се постави в служба на всички разумни същества?

— Не, не мисля — отряза Бил.

— Жалко — рече докторът. — Щеше наистина да си прокопсал, ако се беше научил да лелееш за другите същества.

— Слушай, приятелче — заговори Бил, — мозъчна трансплантация означава да ме няма тук точно толкова, колкото и ако съм умрял. Какво толкоз хубаво трябва да му намеря на това?

— Смятай го за щастлива възможност.

— Ма ти за какво говориш, бе? — изпищя Бил.

— За възможността, която ти предлагам.

— Тъй ли било? Че що не оставиш оня тип да се пресели в твоята тиква?

— Защото — отвърна докторът — той не си пада по мен.

Дори Илирия престана да го посещава често.

— Мисля, че ме подозират в нещо — обясни му тя, когато намина за кратка визита. — Гледат ме с онзи усладишски поглед, ако разбираш за какво говоря.

— Не, не разбирам — отвърна Бил, чувствайки се отчаян и в пълна безизходица.

— Все забравям, че не си оттук — сети се Илирия. — Погледът е усладишски, когато зная, че си намислил някоя гадория, но няма да те издам, защото аз също си падам по гадорийките.

— Това чувство е непознато там, откъдето идвам — рече Бил.

— Така ли? Ама че интересно! Както и да е, известно време няма да се вясвам насам. Но не се безпокой, работя по твоя случай.

— Побързай, докато съм още в тая глава — рече Бил.

След това изминаха доста дни и нощи, преди да я зърне отново. Не знаеше точно колко, защото Цурия изглежда се движеше доста хаотично около своето слънце, вследствие на което дните и нощите имаха различна продължителност. Някои дни цуриянците наричаха тигрови. В тези дни слънцето изгряваше и залязваше на всеки час, раирайки планетата в златисто и черно. Бил реши да отбелязва на стената всеки от тези периоди. Не знаеше защо трябва да го прави, но така обикновено постъпваха затворниците в книгите, които бе чел навремето у дома, докато се излежаваше в сламата. Опита се да създаде цяла система от драскотини, но скоро стигна до една драскотина, която преди не бе забелязал. Освен ако беше отбелязал два светли периода, без да си спомня. Или пък бе обозначил един и същи период два пъти. Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова повече стигаше до извода, че цялата тази драсканица по стените е доста сложна и трябва да се изучава в училище, преди да се пристъпи към практическото й приложение. Не разполагаше с никакви вестници, книги или холовизори. За щастие откри едно малко копченце на преводача, което го превключваше от „превод“ към „разговорна реч“. Стори му се доста глупаво да се захваща с това, но изглежда нямаше никой друг, с когото да си поговори.

— Здрасти — рече той.

— Ало — изчурулика преводачът. — Хей, как си, бе?

— Защо говориш с тоя глупав акцент? — попита Бил.

— Защото съм преводач, ето защо, тъпако. — Малката машинка изглеждаше доста ядосана. — Съвсем естествено е да допускам в речта ми да се прокрадват изрази, наследени от множеството езици, които използвам в разговорната фаза.

— Мъгляво ти е обяснението — рече Бил.

— Не и за мен, шляпащо, гнъсливо, немашинно създание!

— Няма смисъл да се обиждаме — рече примирително Бил. Единственият отговор бе обидено подсмърчане. След това настъпи продължителна тишина. Бил обаче упорстваше: — Да си гледал някой готин филм наскоро?

— Какво? — попита преводачът.

— Филми, бе.

— Ти луд ли си? Аз съм миниатюрен електронен преводач, пришит под дясната ти мишница. Или прикачен за ухото. Мене ме носят. Как мога да гледам филми?

— Само се майтапех, бе — рече Бил.

— Нищо не са ни казвали за майтапенето — оплака се преводачът. — Толкова стига ли ти?

— Кое да ми стига?

— Ами разговор.

— Не, разбира се, че не ми стига! Та ние едва сега започнахме!

— Да де, ама, виждаш ли, аз вече изразходвах почти целия си разговорен капацитет. Ще продължавам да ти превеждам, но със съжаление трябва да ти съобщя, че общуването помежду ни е към своя край. Дотук беше.

— Преводач? — подвикна Бил не след дълго. Пълно мълчание.

— Не ти ли остана поне още някоя думичка? — попита Бил.

— Само тези — отвърна преводачът и това бяха последните думи, които Бил успя да изкопчи от него.

Скоро след това започна да чува втория глас.

Вторият глас му заговори същата нощ, малко след като приключи с вечерята от гарниран с ягоди мозък и паниран птичи черен дроб, който повече приличаше на овчи изпражнения. Тъкмо четеше етикета на ризата си под светлината на лампа със странното название „Слепият филистинец“ заради безразличния блясък, който хвърляше върху всичко наоколо. Протегна се, за да се прозее, и един глас зад него произнесе:

— Слушай.

Бил подскочи уплашено и се огледа във всички посоки. Нямаше никого в стаята.

Сякаш за да потвърди наблюдението му, гласът добави:

— Аз не съм в стаята.

— Къде си тогава?

— Малко е трудно за обясняване.

— Опитай поне.

— Не, не днес.

— Какво искаш в такъв случай?

— Искам да ти помогна, Бил.

Бил бе чувал тези думи и друг път. Въпреки това бяха приятни за чуване. Той приседна на крайчеца на ваната и огледа отново стаята. Не, наистина нямаше никого.

— Вярно че ми трябва малко помощ — призна той. — Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Мога — отвърна гласът. — Ако правиш точно това, което ти кажа.

— И какво ще ми кажеш да правя?

— Нещо, дето може да ти се стори налудничаво. Изключително важно е обаче да го направиш с абсолютна убеденост и точност.

— Добре де, какво трябва да направя?

— Хич няма да ти хареса.

— Казвай или млъквай! — кресна Бил. — Взе да ми ходиш по нервите. Не ме интересува дали ще ми хареса. Щом ще ми помогне да се измъкна оттук, ще го направя. Хайде — изплюй камъчето!

— Бил, можеш ли да се тупаш по главата с едната ръка и едновременно с другата да се гладиш по корема?

— Май не мога. — Бил опита и не успя. — Видя ли? Прав бях.

— Но можеш да се научиш, нали?

— Че защо ми е?

— Защото има шанс да се измъкнеш навън. Ако искаш да си запазиш мозъка, трябва да правиш точно това, което ти казвам.

— Ясно — рече Бил, без нищо да му е ясно. — Имаш ли нещо против да ми кажеш кой си?

— Не сега — рече гласът.

— Разбрах — отвърна Бил. — Сигурно си имаш причина, а?

— Да, но не мога да ти я кажа. Бил, ще направиш ли както ти казах? Искам да се упражняваш. Пак ще се върна.

И гласът изчезна.



На следващата сутрин в килията го посети делегация от цуриянски лекари. Двама от тях имаха познатите сферични очертания. Третият управляваше тяло, наподобяващо възедричко коли. Явно имаше доста бълхи, защото все се чешеше със задния крак. Последните двама вероятно са били мрънове по някое време от съществуването си, защото имаха лъскави зелени тела и приличаха на гущери.

— Удари часът за добрата стара протоплазмена вана — обяви доктор Вескър с радостен глас. — Аз съм доктор Вескър — представи се той, сякаш на Бил му пукаше кой е.

Бил позна, че са лекари, по дългите им бели наметала и по стетоскопите, стърчащи предизвикателно от джобовете им. Всички говореха стандартен, или класически цуриянски, благодарение на което преводачът под мишницата на Бил се справяше с работата си без затруднения. Един от първите въпроси, които Бил зададе, беше:

— Докторе, кажи ми как съм?

— Чудесно се справяш, момчето ми — бе отговорът.

— Добре де, щом с мен всичко е наред, защо не ме пуснете да изляза, а?

— О, няма никакъв смисъл да прибързваме с това, сигурен съм — отвърна докторът и изхихика.

— Какво означаваше това хилене? — попита Бил Илирия, след като докторите си тръгнаха.

— Нали ги знаеш докторите какви са — отвърна му тя. — На тях всичко им е смешно.

— Какво ще се случи с мен, след като ме изпишат оттук?

— Трябва ли да говорим за това? — попита Илирия. — Защо да разваляме този хубав ден?

Прехвърлиха Илирия на нощна смяна. Двамата с Бил можеха да разговарят за много неща. Бил научи, че цуриянците живеят на своята планета толкова отдавна, че вече никой не помни откога точно. Съществувала теория, че когато Цурия била родена от огнената експлозия на Ейора — нейното жълтеникавочервено слънце, заедно с нея се родили и всички разумни същества, които сега обитавали повърхността й. Бил не можеше да разбере какъв е смисълът на това предположение. Наложи се Илирия да му обясни, че на Цурия няма нито смърт, нито раждания. Духовете на всички обитавали я същества продължавали да витаят наоколо, пребивавайки безсъзнателно в психосъхраняващите разтвори на естествените електролити.

— Всичките ли? — попита Бил. — Че колко са те?

— Точно един милиард — каза му Илирия. — Нито повече, нито по-малко. И те — ние — сме тук от самото начало. Някой ден трябва да ти покажа къде чакат безтелесните. Или къде си отдъхват, както го наричаме ние. Те са в бутилки…

— Един милиард мозъка в бутилки! Това са ужасно много шишета.

— Така е наистина, събираме ги из цялата галактика. Имаме винени бутилки, бирени бутилки, бутилки от разхладителни напитки — каквито си пожелаеш.

— Брей! — възкликна малко потиснато Бил. — И защо трябва да са точно един милиард?

— Неведоми са пътищата Божии — отвърна Илирия. Тя беше религиозна жена — практикуващ член на църквата на Съвсем дребната благотворителност. Което не й пречеше да е приятен събеседник и далеч по-разкрепостена жена от повечето цуриянки. Така поне бе заявила на Бил.



Все по-често Бил се питаше какво ще стане с него. Илирия изглежда не искаше да разговаря за това. Всеки път, когато Бил повдигаше този въпрос, лицето й придобиваше сериозен изглед. Синкаво-жълтеникавите й очи помътняваха. Гласът й ставаше дрезгав.

От друга страна, Бил си прекарваше чудесно. Единствената работа, която изискваха от него, ако въобще можеше да се нарече такава, бяха двучасовите сеанси в хранителния разтвор. Никога досега кожата му не е била толкова мека. Ноктите му също бяха започнали да омекват. Дори тези на крокодилския крак, който бе пораснал вече доста, се бяха поразкашкали. Веднъж попита Илирия защо толкова често го къпят, но тя отвърна, че предпочита да не говори за това.

Илирия беше очарована от Биловия крак. В началото я плашеше и тя настояваше да му обува плюшено чорапче. С течение на времето привикна със зелената алигаторска лапа и дори се научи да си играе с дългите закривени нокти.

Веднъж Илирия го попита как се справя с математиката.

— Не много добре — отвърна Бил. — Наложи се да изкарам два срока в едно техническо училище и здравата загазих. Правиха ми специални мозъчни процедури, за да решавам дори най-простите задачи на компютъра.

— Тук не са ни нужни компютри — обясни Илирия. — Изчисленията си ги правим сами.

— Щом всички разбират от математика, на мен що ми е?

Илирия въздъхна, но не отговори. Лекарите се появиха отново на следващата сутрин. Този път бяха трима и с различни форми от предишните. Бил научи, че на Цурия това било често явление.

— Но как може да имате толкова много различни форми? — попита той.

— Единственото нещо, което открай време липсва на нашата планета — обясниха лекарите, — е нормалната функция на раждането и смъртта. Когато се появил нашият свят, всички разуми вече съществували под формата на водни капки във вътрешността на големи пурпурни облаци. Изминало доста време преди да се образуват първите материални форми. Но дори те не произхождали от нашата планета, а пристигнали с експедиции от друг свят. Благодарение на превъзхождащия си интелект ние успяхме да ги обсебим. Така животът на Цурия получил материален израз. За съжаление никой от нас не може да има потомство, макар че — мога да те уверя — както мъжете, така и жените полагали от самото начало неуморни усилия. Резултатът? Нула. Ето защо винаги сме нащрек за нови парчета протоплазма, в които да се заселят членове на нашата раса.

— Хич не ми се нрави това, дето го говорите — призна Бил.

— Няма нищо лично в думите ми.

— Нямало нищо лично в това да ми отмъкнете телцето? — подскочи Бил, предчувствайки, че скоро ще се случи най-лошото.

— Няма нищо лично в това да използваме тялото ти — повтори докторът. — Още повече като се има предвид, че си се провалил на тестовете за интелигентност.

— Нещо не мога да следвам мисълта ви. Какви тестове за интелигентност?

— Илирия не ти ли каза? Всички посетители на нашата планета трябва да преминат през тестове за интелигентност. Тези, които се провалят, биват използвани повторно.

Бил откри, че е бил прав в очакванията си за най-лошото.

— Какви са тия ваши тестове?

— Най-простички въпроси.

Докторът изломоти едно изречение, което Бил не можа да разбере дори след като преводачът го преведе на английски. Изречението съдържаше изрази като „косинус“ и „корен квадратен на минус първа“, „сигма“, „ромб“ и други думи, които Бил чуваше за пръв път в живота си. За да спечели време, попита дали може да си ги запише.

Следващият въпрос съдържаше имагинерни и Канторови числа, както и някои други, приложими в някаква геометрия на някой си Лобачевски. И тук Бил се провали напълно. Не че се справи по-добре със следващите няколко въпроса.

— Е, стари приятелю — рече докторът, — не се обиждай, но интелигентността ти е на такова ниско ниво, че не я ловят дори нашите диаграми.

— Питахте ме само по математика — оплака се Бил. — Никога не съм бил кой знае колко силен там. Бихте могли да ме изпитате по география например, или по история…

— Съжалявам — прекъсна го докторът, — единственият тест, който използваме, е по математика. Там всичко, както сам се досещаш, е твърде точно.

— Да, зная — изпъшка Бил. — Ама я почакайте малко! Не съм по-глупав от който и да било от присъстващите! Може и да съм по-умен даже — имам медал, за да ви го докажа. Аз съм герой, галактически герой, отличен с най-висшата награда, която се връчва на военен. Просто идвам от раса, която не прави изчисленията си наум. Поне повечето от нас не го правят.

— Наистина съжалявам — повтори докторът. — Освен това тук не се прехласваме чак толкова по военните отличия. Ти си едно доста любезно, макар и глупаво, разумно същество, което — ако се съди по израза на лицето ти — полага неимоверни усилия и почти успява да разбере какво му се казва. Жалко! Мястото ти, млади момко, е в протоплазмената вана.

— И какво ме чака там? — изстена Бил.

— Разработили сме процес, при който се дедиференцират твоите клетки със специално предназначение, за да може в теб да се прероди някой цуриянец. Целта на хранителните вани бе да ти размекнат кожата, за да бъдеш подготвен за протоплазмените, в случай че покажеш на тестовете резултатите, които вече показа. Обикновена предвидливост, която се оказа удачна.

Бил взе да ругае, да проклина, да се моли, дори да се бие, да рита и да бълва пяна с уста. Но всичко бе напразно. Лекарите бяха непреклонни. И доста по-силни, особено както когато бяха в група. Те го сграбчиха, докато врещеше и се дърпаше, изкараха го от стаята, пренесоха го по коридора и го натикаха в друго помещение, където вече го очакваше една вряща и кипяща вана. Бил напрегна сетни сили, но и това не помогна. Вдигнаха го високо и го пльоснаха във ваната.

— Това ще те размекне още повече. Ще видиш, че ще ти хареса — обясниха му те.

На следващия ден го завързаха в инвалидна количка и го подкараха надолу по коридора. Минаха покрай отворена врата. Вътре имаше голяма протоплазмена вана с цвят на недосмляно зеленикавокафяво. Доста гнъсава гледка — като октопод, на който са му извадили пълнежа. Протоплазмата бълбукаше и гъргореше, вдигайки високи вълни, върху които от време на време се показваха изцъклени очички. Те се оглеждаха за миг обезумяло, преди отново да се скрият под повърхността.



Настаниха Бил в специална килия и го хранеха с разтвори, които да подготвят тялото му за повторната употреба. Разтворите му действаха доста ободряващо, ала в периодите между храненията Бил отново изпадаше в депресия. Една-едничка мисъл не му даваше покой.

— Какво ще стане с мозъка ми, когато се разтворя напълно?

— Него също ще използваме — обясни пазачът, назначен да го охранява.

— Тогава какво ще стане с мен? — попита Бил, макар че всъщност не искаше да узнае отговора.

— Интересен въпрос — захили се пазачът. — Ти ще продължиш да съществуваш в материален смисъл. Но що се отнася до съзнанието, което казва „аз съм аз“, тази част, меко казано, ще отлети завинаги.

Бил изстена.

— И накъде ще отлети?

— Трудно е да се каже — отвърна пазачът. — Но след като няма да си тук, за да ми задаваш досадни въпроси, пет пари не давам.

Тъпчеха го с грамадни късове черен дроб, докато се тресеше от мисълта от какви чудовища произхождат, както и с гигантски кубични яйца, караха го да поглъща шейкове от двайсет и един вида мляко и пасирано-хомогенизирани мозъци. Не бяха никак приятни, дори подправени с ягоди. Всичко това все повече го потискаше. Не му даваше покой дори мисълта, че тялото му ще бъде обитавано от един от най-изтъкнатите цуриянски политици — стария Веритайн Красноръжен. Ама хич не го утешаваше или блазнеше идеята тялото му да бъде рециклирано в полза на велик народен водач.

Тъй като не искаше да стоварва върху себе си вината за своята вродена селска тъпота, опита се да обвини преводача.

— Защо не ми помогна с теста по математика?

— Гнъсна работа — отвърна преводачът. — Да не мислиш, че мен ме бива?

— Ако можехме само да се свържем с военните! — проплака Бил. — Достатъчно е да ми пратят някой спец по математика и всичко ще се оправи.

— Ще се оправи за спеца, не и за теб — изрече преводачът с електронен садизъм. — Пък и никой не би пратил спец по математика да изследва непознати планети.

— Зная — процеди Бил през здраво стиснати зъби, — но имам право да си помечтая, нали? Не можеш да ми отнемеш поне тази възможност.

— Хич не ми пука за цялата тая история — заяви преводачът, след което се самоизключи.

Едва на втория ден от пребиваването в специалната килия с подплатените стени Илирия намина да го види. Остана при него няколко часа. Окуражаваше го да й разказва за детството си, за военната служба, за приключенията на различни планети. Бил откри, че неусетно се е привързал към нея. Макар че външно приличаше на другите цуриянци, поведението й се отличаваше. Беше състрадателна и женствена. Имаше нисък и приятен глас. Понякога в сумрака на килията му се струваше, че различава очертания на гърди върху лъщящия метал на средната сфера. Дори започна да си мисли, че мършавите й черни крачета са много сладки, макар че бяха малко повечко от необходимото. Но дълбоко в себе си осъзнаваше, че тези видения са породени от отчаянието му. Никога не би могъл да обикне жена, съставена от три метални сфери. Да бяха две, щеше да е малко по-поносимо. Но не и три.



Една вечер обаче той забеляза някаква разлика в Илирия. Изглеждаше развълнувана, дори малко превъзбудена. Когато я попита за причината, тя отказа да му отговори.

— Бил, ще ти кажа само едно — работя върху план за твоето спасяване.

— И какъв е този план?

— Не мога още да ти кажа.

— Има ли поне някаква надежда?

— Да, скъпи, има. Рисковано е, но мисля, че имаме надежда.

Бил забеляза, че тя каза „имаме“. Попита я какво значи това.

— О, Бил — отвърна тя, — надявам се след няколко дни да ти поднеса приятна изненада.

Колкото и да му се искаше да се спаси, не беше сигурен дали държи да се запознае с изненадата на Илирия.

Загрузка...