Битката за Ориса

24Слава на героите

Колкото повече се приближаваше корабът, толкова по-сигурни бяхме, че не е светлинна заблуда, нито творение на уморените ни от битки умове.

— От Ориса е! — ревна Полило и ме млатна по гърба.

Едни се развикаха радостно, други заплакаха; но всички млъкнахме, когато моряците от приближаващия кораб ни поздравиха на нашия си език. Ех, с каква радост поглъщахме всеки сантиметър от този кораб, от познатата му форма до дървения материал, от който беше направен — материал, отсечен от уханните гори край нашия град. А и мъжете, които ни поздравяваха с мелодичната, лееща се реч на любимата река, изглеждаха също толкова познати. Знаехме улицата на тъкачите, където си бяха купили дрехите — безброй пъти се бяхме оплаквали от силната миризма на боята, която придаваше на платовете слънчевите им орисиански цветове. Формата на брадите им, на ботушите и сандалите, дори на пръстените и ланците, които носеха — дори начинът, по който ги носеха, — всичко това пееше за дома.

Радостта ни стана още по-голяма, когато капитанът ни поздрави и разбрахме колко неточни са били картите ни — вместо на много седмици разстояние от Ориса бяхме само на няколко дни път до там. Огромна тежест се смъкна от плещите ни. Сега вече всичките си тревоги, всичките си тегоби и изпитания щяхме да споделим със своите съотечественици. А ако властелинът отново ни отправеше заканите си, насреща му щяха да се изправят не шепа кораби, а десетки хиляди орисианци. Битката вече нямаше да е само наша. На помощ щяха да се притекат приятелите ни, любимите ни, семействата ни.

Прехвърлихме се на орисианския кораб. Стъпките ми пружинираха по палубата му, умората от битката се свлече от раменете ми като леко наметало в лятна вечер. За ранените бяха положени нежни грижи; за мъртвите се казаха познати молитви, които да улеснят прехода им и да облекчат скръбта на нас, живите. Корабът беше пълен, но пък ние бяхме останали само двайсет, така че лесно ни намериха място. А после, без повече помайване, опънахме платна към дома. Двете ни галери, по-малки и по-леки от орисианския търговски кораб, бяха взети на буксир — така беше по-лесно, отколкото да прехвърляме скъпоценния им товар. Макар че в онзи момент никой от нас не даваше и пукната пара за златото. Цената му се беше оказала неприемливо висока.

Делях една каюта с Полило и едва се бяхме настанили, когато капитанът на кораба, казваше се Вазано, дойде да се увери, че всичко е наред.

— Толкова много се забавихте, капитан Антеро — каза той, — та решихме, че всички сте загинали. — Наля ни по чаша червено орисианско вино, което не бяхме вкусвали близо две години. Вкусът ми беше до болка познат, толкова, че усетих в устата си напеченото от слънцето грозде.

— Неведнъж бяхме на косъм да потвърдим подозренията ви — отвърнах.

— А най-лошата битка — каза Полило — беше точно преди да се появите вие. Нападнаха ни морски чудовища, демони и само боговете знаят какво още.

— Сериозно? — каза капитанът. — Непременно трябва да ми разкажете за приключенията си, след като си починете.

— Ще трябва да отделиш доста време и още повече бутилки от това вино — изсумтя Полило. — Бая има за разказване. Че то ние на практика обиколихме половината свят. И видяхме неща, от които да ти се смръзне кръвчицата.

Вазано стана да си ходи.

— Нямам търпение да чуя историята ви — каза той, — стига задълженията ми да го позволят. Аз съм от капитаните, които предпочитат сами да държат руля, така че не разполагам с много свободно време.

А после се прозя и каза:

— Простете. Това пътуване се отразява зле на съня ми. Имахме много проблеми, докато наместим товара както трябва. — Извини се и излезе.

— Този тип има кръв на риба — отбеляза Полило. — И въображение на охлюв.

Въздъхнах.

— Явно е от онази нова порода, от която брат ми се оплаква непрекъснато — казах. — Откакто Далечното царство отвори вратите си за нас, има недостиг на квалифицирани мореплаватели. Този поне изглежда достатъчно компетентен, слава на боговете. Амалрик може цял ден да ти разказва за некадърниците, които е бил принуден да наеме на работа.

— Е, поне ни остави виното — каза Полило и напълни отново чашите ни.

После вдигна своята за тост.

— Добре дошла у дома.

Отвърнах й със същото:

— Добре дошла и на теб.

В пристанището на Ориса ни чакаше посрещане като за герои. Имаше музика и танци по улиците; речи от магистратите и пищни фойерверки от жреците. Войници, накипрени в най-ослепителните си униформи, се изнизаха в парад пред нас, предвождани от генерал Джинах — да, от същия онзи проклет Джинах — и, о, чудо на чудесата, той дръпна прочувствена реч какви велики и благородни бойци сме били ние, и особено аз! Докато се пулех, осмисляйки този циничен обрат на съдбата, благодарение на който най-големият ми смъртен враг ме обсипва с похвали, Джинах завърши речта си и военният оркестър изсвири туш в наша чест. А после Джинах и войниците изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Скоро започна да се топи и тълпата — сънародниците ни се разотиваха, за да се върнат към ежедневните си задачи.

Цялата история около посрещането ми се стори някак куха и формална. Явно за повечето орисианци войната отдавна беше свършила и ние се явявахме странична недовършена история без особено значение. Можех да си представя какво щеше да се говори по кръчмите. След някоя и друга седмица: „Капитан Антеро, нали? А, да. Вие бяхте от Маранонската гвардия май? Момичетата на Джинах. И бяхте извършили нещо благородно и себеотрицателно? Да пукна, ако мога да се сетя какво точно беше. Бих ви черпил по едно, но в момента съм малко позакъсал. Наминете някой друг път, добри ми капитане, и ще ви почерпя, както си му е редът“. Не се ядосах, нито изпаднах в самосъжаление, само свих мислено рамене и го вписах по сметката на отношението, което войниците търпят от векове. Ние, войниците, сме надеждата на родината, когато забият бойните барабани, но възцари ли се отново мир, всеки бърза да ни обърне гръб. А и вълнението ми от завръщането засенчваше всичко останало.

Застанах пред строените гвардейки и предадох протоколно командването на сержант Исмет, защото и аз като другарките си нямах търпение да загърбя дрънченето на брони и да се прибера в родния дом. Но след като Исмет освободи с цяло гърло личния състав и гвардейките тракнаха с токове и се разпръснаха към чакащото ги множество, я повиках при себе си.

— Сержант — казах, — доколкото знам, ти нямаш семейство.

— Имам гвардията, капитане. Какво друго й трябва на една жена?

И отново ме порази онази странна мисъл — възможно ли беше Исмет наистина да е въплъщение на Маранония? Подбрах внимателно думите си.

— Просто си помислих, че в казармата ще е твърде самотно сега, когато всички са в градски отпуск. Искаш ли да ми погостуваш? Място има колкото искаш, а семейството ми обича да посреща гости.

Исмет сякаш се смути и си дадох сметка, че й е трудно да намери подходящите думи за ситуация, която не е пряко или косвено свързана с войниклъка и воюването.

— Извинете, капитане, но аз всъщност не съм сигурна какво е това самотата. Истината е, че чакам с нетърпение да поостана сама в казармите. Така ще мога да си почина, да си спомня коя съм, да събера отново силите си. А ако ми се доще да си поговоря с някого, кръчми в града колкото щеш. Отегча ли се пък от шумотевицата, винаги мога да се прибера в казармите и да послушам тишината, макар че там вечно дрънчат оръжия и постовите дърдорят. Май няма да знам какво да правя без всичко това около мен. Вижте, гвардията наистина е моето семейство. На другите жени това може и да не им стига. Но при мен не е така. Може би… може би заради мястото, откъдето идвам — каза тя и стисна решително устни, а аз си дадох сметка, че за пръв и последен път съм чула Исмет да признава, че е имала минало отпреди гвардията.

Зачудих се какво да кажа, така че да сложа край на този притеснителен и за двете ни разговор. Преди да съм намерила подходящите думи, Исмет каза:

— Благодаря за поканата, капитане. Но не ти трябва дърта сержантка да ти се мотае в краката, когато си имаш по-важни неща за вършене. По-нататък може да се видим на чашка и да си поприказваме за кампанията. Имам какво да споделя с теб, няколко идеи къде се объркаха нещата например, и какво трябва да направим, преди пак да са ни изпратили някъде.

Ето такава беше Исмет. Отвърнах, че непременно държа да си поприказваме, тя отдаде чест и си тръгна.

Полило и другите гвардейки се отвяха нанякъде с роднини и приятели, свободни да се насладят на заслужената почивка. Плъзнах поглед по оредяващата тълпа за моите хора и сърцето ми се сви, когато не открих Амалрик в множеството. Топка от самосъжаление и разочарование затъкна гърлото ми. А после видях Порцемус и другите си братя да се приближават към мен със съпругите си. Стегнах се да посрещна обичайната им неприязън и се повлякох към тях.

Представете си изненадата ми, когато Порцемус се хвърли на врата ми и извика:

— Слава на боговете, че се върна, Рейли! — И после взе, че ме целуна. Беше се разчувствал до сълзи.

А после другите ме наобиколиха, повтаряха колко се гордеят с мен и така нататък — при това съвсем искрено. Братята ми ме прегръщаха и ме тупаха по гърба, съпругите им хлипаха и казваха, че не познават по-храбра жена от мен. Тогава и аз взех, че се разчувствах, разревах се и се разсополивих тотално.

— Къде е Амалрик? — успях да попитам най-накрая.

— Ще си умре от яд, че те е изпуснал — каза Порцемус. — Оумъри също. Двамата потеглиха за Далечното царство преди няма и два дни. Трябва веднага да им пратим съобщение. Той се тревожеше също като нас.

Важно беше да се видя с Амалрик, и то не само по лични причини. Нещо трябваше да се направи във връзка с властелина, и то незабавно! След смъртта на Гамелан задачата ми да убедя орисианските управници се усложняваше. А после мярнах позната фигура да се отдалечава с отскоклива походка по улицата. Беше Маларен, един от най-добрите приятели на Амалрик, а и мой също. Беше заел мястото на баща си в градския съвет малко преди да потеглим за Ликантия.

Извиних се на роднините си, измъкнах се от лепкавата им прегръдка и хукнах след него. Настигнах го, преди да свърне зад ъгъла.

— Маларен! — извиках. — Почакай, моля те!

Той ме видя и спря. Усмивка раздвижи красивото му лице.

— Скъпата ми капитан Антеро — каза той. — Колко се радвам да ви видя жива и здрава след цялото това време. — Протегна ръка да ме поздрави.

Засмях се, бутнах ръката му и го прегърнах. Той сякаш се стресна, но тогава не обърнах внимание.

— Зарежи официалностите, Маларен — казах. — Когато се видяхме за последен път, аз бях сестрата, която никога не си имал, и крояхме планове как да се отървем от Порцемус и ти да заемеш мястото му в семейството, не помниш ли? Е, тогава и двамата бяхме пияни, но ти се изразяваше доста свързано за човек, който лежи на пода на кръчмата.

Маларен се засмя притеснено и отвърна сковано на прегръдката ми.

— Да, ъъ… Рейли, скъпа — каза той. — Знаеш, че те обичам повече от всички други.

— А ти как я караш, стар флиртаджийо? — попитах. — Жена ти още ли не те е разкрила?

Още едно нервно кискане.

— Е, нали ни знаеш, Рейли. Може и да се караме от време на време, но накрая всичко си прощаваме.

— Да бе. Тебе просто те бива да измисляш оправдания, иначе жена ти отдавна да те е кастрирала с кухненския нож.

Още кискане.

— Колко колоритно се изразяваш — каза той и след кратка пауза добави: — Е, сега вече си тук и трябва задължително да ни дойдеш на гости.

— Да не си си загубил и ума заедно с чувството за хумор? — възкликнах. — Знаеш, че жена ти ме мрази и в червата. Убедена е, че тайничко си падам по теб.

— Да, така е — измърмори той. — Така си е.

И пак ме прегърна сковано.

— Извини ме, Рейли, но наистина трябва да тръгвам. Имаме съвещание в градския съвет, знаеш как е.

Спрях го, преди да е хукнал.

— Слушай — казах. — И по друга причина исках да говоря с теб, освен че ми липсваше красивото ти лице. Много важна причина.

Стисках го за ръкава на ризата, а той се опитваше да издърпа тактично ръката си.

— Наистина, скъпа. Трябва да вървя.

Бях уморена, объркана и изнервена. Ядосах се; идеше ми да се развикам, че съдбата на Ориса е заложена на карта. Но видях, че роднините ми ни наближават, и изведнъж се почувствах като истерична глупачка.

— Моля те, Маларен! — казах. — Умолявам те, в името на старото ни приятелство. Намери време да се видим. Много е важно, уверявам те.

— Добре — каза с въздишка той. — Утре следобед ще пратя носилка.

След което си тръгна, Порцемус и другите ме настигнаха и ме заляха с нова доза задушаваща семейна любов.

Маларен не изпрати обещаната носилка нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито на третия. Пратих му няколко съобщения, всяко по-умолително от предишното. На бележките ми той отговаряше с кухи извинения, все едно всячески се опитва да избегне срещата с мен. В същото време семейството ми ме глезеше, сякаш бях любимото им дете. Настаниха се във вилата на Амалрик и запълваха времето ми с разнообразни празненства и увеселения. Заредиха се обеди и вечери в моя чест. И още по-странно, пред мен се изреждаше истинско шествие от привлекателни млади жени. С изключение на Амалрик, братята ми винаги се бяха отнасяли с погнуса към сексуалните ми предпочитания, а съпругите им — още повече. Но в духа на новоизбликналата им обич към мен всичко това изглеждаше забравено. Натрупаната умора неутрализираше изкушението, но аз правех опити да се държа подобаващо, не на последно място от признателност, че семейството ми най-после ме е приело такава, каквато съм, след дългите години на отхвърляне. Не вкарах в леглото си нито една от жените — нямах желание за това, особено след като разбрах, че Трис се е омъжила за някакъв тип и има бебе от него.

Сега си давам сметка, че съм била емоционален вулкан на косъм от избухването. Усетех ли, че наближавам ръба, се отдръпвах, защото се боях, че няма да мога да контролирам взрива. В дъното на всичко това беше Гамелан.

Не само защото беше жертвал живота си за мен — сякаш това не беше достатъчно. Беше най-великата проява на храброст, която бях виждала. Стар жрец, сляп и лишен от уменията си — колко ли дълбоко е трябвало да загребе в сърцето си, за да намери необходимата сила? Виждала бях някои от сенчестите светове на магията — ако бяха това. Само че аз бях бръсвала само повърхността им, като да прокараш ръка по водата на студено тъмно море. Гамелан трябва да беше стигнал до дъното и дори отвъд, за да извлече сила, с която да надвие властелина. Нощ подир нощ преживявах смъртта му и собственото си недостойно спасение, денем мислех за това във всеки спокоен момент. С изключение на майка си, никого не бях оплаквала така мъчително, дори Отара — а ако трябва да съм честна, дори собствения си баща.

Пробвах да се напия до вцепенение, но всеки път, когато наближах границата на трезвостта, ме обземаше колебание и оставях чашата. Страхувах се, че ще изгубя контрол, макар да не знаех откъде идва този страх. На моменти имах усещането, че някой ме наблюдава — не роднините ми, макар те да се въртяха постоянно около мен в стремежа си да ми угодят, — а нощем ме тормозеше неприятното усещане, че някой или нещо търси слабите ми места. Не казах на семейството си за властелина и за заплахата, която все още представляваше той; колкото и мило да се държаха братята ми напоследък, те бяха хора слаби, а и след трагедията с Халаб изпадаха в паника само при мисълта за магия.

А и гвардейките ми липсваха до болка, моите гвардейки, които близо две години бяха единственото ми семейство. Уви, всички те бяха в отпуск и дори не знаех къде да ги търся. Една нощ се измъкнах да обиколя любимите ни кръчми. Макар да беше рано, градът тънеше в тишина и само тук-там светеха лампи. Както знаеш, писарю, нашият град е шумен и с богат нощен живот. Онази вечер обаче ги нямаше дори вездесъщите плъхове и гущери, които иначе не пропускат възможност да се поровят в купчините боклук. Единственото оживено място, изглежда, беше дворецът на жреците. Ореол от магическа светлина обгръщаше древната сграда, много от прозорците на първия етаж светеха, а във въздуха се усещаше особеното пощипване на магия в действие. Това трябва да е причината, помислих си. Явно имаше някакъв религиозен празник, за който бях забравила. Това обясняваше защо градът е така притихнал.

И все пак дори в такива дни имаше отворени кръчми. От булеварда на пекарите минах напряко към една таверна, където обслужването на жадните клиенти беше по-важно от всякакви богове. Само че уличката зави не където трябва и внезапно се озовах обратно на булеварда. Огледах се и видях познати до болка ориентири. Ето я сградата на пекарската гилдия, а срещу нея е складът, където мелничарите доставяха брашното за пещите на десетките хлебарници, дали името на булеварда. Тръгнах за втори път по пресечката и тя пак ме отведе до мястото, от което бях тръгнала. Ядосах се, после свих рамене. Амалрик често казваше, че след дълго отсъствие от дома паметта е склонна да те подлъгва. Щом е така, реших, значи ще тръгна по дългия път.

Поех по булеварда, завих по Кацарска, където живееха и работеха градските бъчвари, после се отклоних при любимото магазинче на Амалрик за мореплавателски принадлежности. Три дюкяна по-надолу видях таверната — точно там, където трябваше да бъде. Само че и тя като всичко останало тази вечер беше тиха и тъмна. До вратата й имаше табло, където редовните клиенти оставяха съобщения на отсъстващи приятели. Имаше няколко забодени наскоро бележки, приближих се да ги погледна и видях, че всичките са от мои гвардейки, които се търсеха една друга. Сред тях имаше и един познат разкривен почерк.

Бележката гласеше: „Отивам да видя мама. По пълнолуние се връщам. Капитан Антеро ще черпи всички, които решат да наминат… С любов и влажни целувки… Полило“.

Ухилих се, разбрала, че бележката е предназначена най-вече за моите очи — и за моята кесия. Упоменатата дата не беше далеч. Нямах търпение да се видя отново с Полило. Настроението ми се подобри и тръгнах назад към вилата на Амалрик.

Доброто ми настроение, уви, не изтрая и до заранта. Събудих се умърлушена, с усещането, че времето ми изтича. Изкарах коня си и го пришпорих грубо към къщата на Маларен. Колкото повече наближавах целта си, толкова по-силна ставаше решимостта ми да се разбера с него веднъж завинаги. Пристигнах без предупреждение и похлопах на вратата. Отвори ми слуга и се опита да ме отпрати, защото господарят му не бил вкъщи, но аз го избутах от пътя си и се развиках на Маларен да излезе. Накрая той се появи, примигваше сащисано. Не си направих труда да слушам глупавите му извинения, а го вкарах в една стая, бутнах го да седне на един стол и излях в скороговорка всичко, което ми беше на сърцето. Отне доста време. Когато приключих, той ме гледаше, все едно съм луда за връзване.

— И искаш да повторя всичко това пред магистратите? — попита. — Да им кажа, че въпреки всички доказателства за противното единият властелин е оцелял? И че това го знам от жена, която никога не е проявявала магьосническа дарба, но сега твърди, че изведнъж е станала велик жрец? — Въздъхна и поклати глава. — Не мога да го позволя, скъпа ми приятелко. Това ще съсипе репутацията ти.

— Майната й на репутацията ми — избухнах. — Клела съм се да умра за Ориса, ако е нужно. Защо да ме е страх от някакво си унижение сега, когато градът ми е изправен пред най-голямата заплаха в историята си? Искам официално изслушване, по дяволите! Настоявам да бъда изслушана пред магистратите и съвета на жреците! Мое право и задължение като командир на Маранонската гвардия е да докладвам за мисията. По тяхна заповед потеглихме в края на краищата. И в изпълнение на техните заповеди само двайсет от нас се завърнаха.

Той най-накрая отстъпи.

— Добре. Ще се опитам да уредя нещо.

Избухнах отново.

— Ще се опиташ, да, и с това ще си останеш! Не разбираш ли? Властелинът е по-могъщ отвсякога. Ако Амалрик и Гамелан бяха тук, веднага щяхте да наскачате, всичките!

— Да, да — каза той. — Успокой се, скъпа Рейли. Ще се заема веднага, обещавам ти.

Минаха още няколко дни. После най-сетне получих бележка от Маларен. Магистратите и жреците се били съгласили да ме изслушат. Но преди това искали да им представя писмен доклад, за да се запознаят с подробностите. Забелязала съм, че фразата „но преди това“ е любимият израз на писарушките и тесногръдите чиновници. Само бирниците не я използват. Така или иначе, седнах и с дни се трудих над поискания доклад, писах, задрасквах, редактирах и преписвах, докато накрая реших, че съм изложила ясно и убедително аргументите си. Изпратих готовия доклад и за моя изненада от съвета веднага определиха дата за изслушването — в първия ден на пълнолунието, тоест след седмица. През цялото това време роднините ми не казаха и дума по този въпрос. Когато предупредих Порцемус, че ситуацията може да се усложни, той сви рамене и отвърна; „Както сметнеш за най-добре, Рейли“. Отношението му беше толкова позитивно, че започвах да се плаша.

Денят най-после дойде и аз се подготвих грижливо. Взех си дълга гореща вана. Изрязах си ноктите, накарах една сръчна слугиня да ми подстриже косата, втрих масло в портупея си, излъсках всички метални части от облеклото си и дадох меча си на един точилар да го наточи както трябва. Когато приключих, всичко по мен грееше, от снежнобялата униформена туника до лъснатите ботуши. Дори голите ми ръце и крака грееха със златистия тен на морско-слънчеви целувки.

На излизане от вилата се поколебах — чудех се дали да не отскоча до светилището на мама за късмет. Още щом минах през портата, разбрах, че нещо не е наред. Преди градината тънеше в уютен хаос от дървета и цветя, а сега беше образец на студено съвършенство. Всички камъни бяха варосани, тревата — окосена почти до корен, дърветата — подредени в толкова прави редици, че ако застанеш зад първото, няма да видиш останалите, а храстите и растенията бяха подредени с точния рисунък на градинар-математик. Докато стоях изумена и се чудех да не би Амалрик да е полудял дотам, че да изгони стария ни градинар, който работеше за нас още откакто бяхме деца, забелязах и нещо друго — липсата на всякакъв мирис. Времето беше топло, но нямаше и помен от уханието на розите, на сандаловото дърво и на другите цветя. А и птиците явно се бяха дянали някъде — преди цяло ято огласяше градината, а сега само едно самотно птиче чирикаше сред клоните. Дори насекомите бяха замлъкнали. Тръгнах бързо напред и свърнах по пътечката към параклиса. Там ме чакаше още по-неприятна изненада. Простичкият камък беше изчезнал, както и трендафилът до него, нямаше го и очарователния пеещ фонтан. На тяхно място се кипреше голяма статуя на майка ми. Приликата беше изключителна, а мама беше красива жена, така че не бих могла да нарека статуята грозна. Но излъчваше такава доза благородно мъченичество, че майка ми би я намразила от пръв поглед, би се засрамила от нея.

Развиках се и когато Порцемус пристигна в свински тръс, се разкрещях още повече.

— Какво сте направили, по дяволите?

— Защо, какво има, Рейли? — попита стреснато той.

— Маминото светилище го няма, какво — троснах се. — Сложили сте това огромно грозно нещо на неговото място.

Порцемус вдигна поглед към статуята и я зяпна тъпо, сякаш я виждаше за пръв път.

— Амалрик знае ли? — попитах.

Порцемус дойде на себе си и се усмихна.

— Разбира се, че знае. Нали живее тук в края на краищата.

— Не мога да повярвам, че е позволил това — казах аз. — Бас държа, че сте го направили в негово отсъствие.

— Ами да, така беше — каза Порцемус, някак странно облекчен. — Искахме да го изненадаме. Много му хареса, между другото. Жалко, че на теб не ти харесва.

Не исках да чуя и дума повече, така че се обърнах и тръгнах към изхода на градината, като ругаех под нос. Поръчала бях да ми приготвят същия кон, който бях изтормозила, и очаквах, че ще се дръпне с недоволно пръхтене, когато нахлух в конюшнята да го поема от конярчето. Вместо това той пое спокойно гневната ми тежест и това ме ядоса още повече. Идеше ми да го сритам в галоп, но сметнах, че ще е глупаво да изливам яда си върху бедното животно, затова само го плеснах леко с юздата по хълбока. Скоро вилата остана зад гърба ми. Помъчих се да се успокоя — предстояха ми по-важни неща. Можех само да се надявам, че денят няма да свърши така, както бе започнал.

След час ме въведоха в голямата зала на градския съвет и застанах мирно, докато изчаквах градските първенци да заемат един по един местата си. Освен мен и тях залата беше празна — изслушването беше при затворени врата. Бяха седмина — петимата членове на съвета на магистратите плюс двама младолики представители на жреческия съвет. Тях не ги познавах. Познавах всички магистрати обаче — и най-вече Маларен, който ми хвърли дружелюбна усмивка, докато заемаше мястото си.

А после сърцето ми се сви, когато видях една влудяващо позната фигура да заема стола с най-високата облегалка в средата на масата. Джинах! Как е възможно този кучи син да се е издигнал толкова много? Уви, нищо не можех да направя. Можех само да се надявам, че останалите шестима ще проявят достатъчно здрав разум, който да компенсира скудоумието на генерала. Стегнах се и подхванах речта, която така грижливо си бях подготвила.

— Уважаеми господа — казах, — изправям се пред вас с натежало сърце. Мисията, с която ме натоварихте, се провали, въпреки себеотрицателните усилия на обичаната ви Маранонска гвардия. За да изпълним възложената ни от вас задача, ние отплавахме на запад и стигнахме по-далеч от всеки друг преди нас. Сблъскахме се с диваци и с други враждебни сили и ги надвихме. От ваше име и от името на Ориса се сприятелихме с народа на далечното царство Кония, където чакат наши представители за договаряне на търговски връзки. Те са богат и сърдечен народ и ще се превърнат в достойни наши съюзници, когато новите земи на запад се отворят за нас. Ала с прискърбие трябва да призная, че тези успехи са нищо в сравнение с провала на истинската ни мисия. Последният властелин на Ликантия успя да ни се изплъзне. Само двайсет от нас се завърнаха, господа. Двайсет от всички, които потеглиха преди две години. Самата аз стоя днес тук единствено благодарение на сестрите си, които се жертваха, за да мога да се върна и да предупредя Ориса… Господа, Ориса е изправена пред най-голямата заплаха в историята си. В същия този момент властелинът мъти последния си план да ни унизи, да ни унищожи. Самият лорд Гамелан — най-великият жрец на Ориса — жертва живота си, за да мога аз да вдигна тревога. Ще ми се боговете да бяха решили друго и сега той да стоеше пред вас, за да осъзнаете в пълна мяра опасността, която ни грози. Умолявам ви, господа, моля се да разберете, че привидният мир е измамен. Че най-опасният ни враг все още ни дебне и не е далеч часът, когато ще удари града ни.

Бях се съсредоточила изцяло върху речта си и не следях реакцията на журито. Когато казах, каквото имах да казвам, и плъзнах поглед по лицата им, открих само празни изражения. Все едно не бях изрекла и дума.

След дълга пауза Джинах се изкашля многозначително и ме удостои с противната си усмивка.

— Великолепен доклад, капитан Антеро — каза той. — Заслужавате поздравления. Нека пръв изкажа признателността си към благородните жени, които дадоха живота си за Ориса.

Другите членове на журито измърмориха нещо в същия смисъл. Усещах как кръвта ми кипва и тупти гневно в слепоочията ми. Джинах вдигна копие от писмения ми доклад и каза:

— Прочетохме доклада ви много внимателно, капитане. Така че не се налага да навлизате в детайли повторно. И трябва да кажа, че докладът ви сериозно ни притесни, нали така, господа?

Обърна се към другите, които измрънкаха утвърдително. Маларен кимна енергично.

— Притеснихме се дотолкова, че не изчакахме изслушването — продължи Джинах. — Мога да ви уверя, че нашите жреци предприеха незабавни действия.

Отдъхнах си облекчено. Слава на Те-Дейт, че някой се беше сетил да направи нещо. Ала облекчението ми не трая дълго.

— Направени бяха заклинания — продължи Джинах. — Както ме увериха, заклинания сложни и сериозни. И с радост мога да ви съобщя, капитане, че страховете ви са неоснователни.

— Какво?! — викнах аз, самозабравила се. — Какви ги говорите?

Джинах само вдигна вежди.

— Казвам, храбра ми жено, че макар вие да вярвате в обратното, мисията ви се е увенчала с пълен успех. Гвардейките ви не са загинали напразно. Нито те, нито великият лорд Гамелан. Властелинът е мъртъв. Благодарение на вас вече нищо не заплашва Ориса. Нищо.

Можеш ли да си представиш в какъв кошмар се озовах, писарю? Пред мен стоеше човек, който беше живото доказателство, че цинизмът е истинската управляваща сила на този свят. Мотивите му да прати Маранонската гвардия след властелина бяха от най-долния, най-себичния вид и нямаха нищо общо с интересите на Ориса. Същите мотиви го бяха накарали да заговорничи срещу командира на гвардията, поставяйки по този начин в риск самата мисия. И същият този човек, този глупак, сега държеше в алчните си ръце съдбата на Ориса.

— Правите ужасна грешка — извиках. — Самият лорд Гамелан потвърди всичко, което ви казвам.

Джинах се усмихна, явно развеселен. И погледна към двамата млади жреци, които имаха нахалството да се изкискат.

— Така твърдите вие, капитане — каза Джинах. — Но по собствените ви думи лорд Гамелан е ослепял и е изгубил силите си в самото начало на експедицията. А и нека си признаем — макар че за мъртвите или добро, или нищо, — че Гамелан беше стар. Далеч не в разцвета на силите си, колкото и впечатляващ и достоен за уважение да е бил този разцвет. — Погледна отново жреците. — Прав ли съм, господа?

Единият закима, като продължаваше да се хили. После направи опит да придаде на физиономията си сериозен и скръбен вид.

— Боя се, че всичко, което казахте, е вярно. Освен че беше стар, бедният лорд Гамелан срещаше затруднения с новите открития в магическото изкуство, направени след като братът на капитан Антеро откри Далечното Царство. Придържаше се към старите начини и отказваше да приеме новите теории, завещани ни от покойния лорд Дженъс Грейклок — когото неведнъж е критикувал ожесточено в частни разговори. Колкото и неприятно да звучи, здравият разум ни задължава да признаем, че лорд Гамелан вече не беше твърде компетентен.

Това бяха пълни глупости! Самият Гамелан понякога се боеше, че възрастта може да замъгли ума му, но от многото ни и дълги разговори за философията на магията знаех, че тези опасения само придаваха допълнителна дълбочина на размишленията му. Стотици пъти го бях слушала да разсъждава над теориите на Грейклок и докъде биха могли да ни доведат те в бъдеще! Изтъкнах им всичко това; направих всичко възможно да защитя Гамелан, но думите ми останаха глас в пустиня.

А после Джинах се наведе напред.

— Всичко това може и да е вярно, капитан Антеро — каза той. — Но в доклада си казвате, че вие сте направили заклинанието, а не лорд Гамелан. И пак вие сте открили доказателствата за заплаха от страна на властелина. Правилно ли съм разбрал?

— Да — казах аз. — Но Гамелан ме обучи, наставляваше ме.

— А, значи твърдите, че сте жрец? — каза Джинах. — Толкова велик жрец, че магическите ви способности са по-надеждни от тези на най-добрите орисиански жреци? — И той посочи двамата представители на жреческата гилдия.

— Мога да ви кажа само онова, което знам — отвърнах. — Не твърдя нищо друго, освен че казвам истината. Ето, вижте дланта ми — дамгата на властелина още си личи! Умолявам ви, господа. Трябва да се вслушате в думите ми. Властелинът трябва да бъде спрян!

— Простете, капитан Антеро — каза Джинах. — Но трябва да обявя край на това изслушване. Не мога да гледам как една от най-големите героини на Ориса се унижава така. Преживели сте много. Сега сте уморена и объркана. Трябва да си починете, капитане, наистина. А после, когато му дойде времето и след като размислите над казаното от нас днес, и ако още таите съмнения, елате да поговорим. Вратата ми винаги е отворена за вас, капитане, защото уважението ми към вашия героизъм не знае граници.

А после, докато зяпах невярващо, седмината станаха и се изнизаха един по един от залата. Един страж затвори вратата след тях и застана на пост пред нея.

Изхвърчах вбесена от залата. На улицата отпред почти нямаше хора и закрачих слепешката с неясното намерение да намеря тихо местенце, където да помисля. Когато имаме нужда от усамотение и мир със себе си, ние, орисианците, отиваме при реката. Тя ни е утеха, когато всичко друго върви против нас, затова не е чудно, че краката ми ме отведоха именно там. Само една лодка беше пуснала котва в средата на течението и самотен рибар приготвяше мрежите си. Седнах на брега и се замислих за всичко случило се. Не виждах какво по-различно съм могла да направя или кажа, не виждах и какво можех да направя оттук нататък. Седях и размишлявах, докато не усетих, че въздухът захладнява. Вдигнах очи и видях, че нощта скоро ще се спусне. Рибарят се изправи в лодката си и хвърли мрежата. В същия миг ме обзе неустоим импулс да се върна във вилата. Да намеря утеха сред семейството си. Станах и тръгнах към конюшнята да си взема коня. Когато наближих, видях, че това е единственото работещо място на улицата. Всички други, включително две кръчми, вече бяха пуснали кепенците. Платих на коняря и изведох коня. Докато се качвах на седлото, чух как залостват отвътре вратата на конюшнята.

Всичко това беше адски странно. Кръчмите по главната улица рядко затварят, а конюшните — никога. А и онзи рибар в реката — той също изглеждаше странен. Никога не бях виждала рибар да излиза за риба по това време. А после мисълта за уюта на семейната вила надделя над всичко останало и подкарах коня натам. Бях вече в покрайнините на града, когато си спомних бележката на Полило. В нея се казваше, че ще бъде в кръчмата по пълнолуние, значи днес. Обърнах коня назад към града и всичките ми мисли за вилата се стопиха.

Когато наближих, целият град вече тънеше в мрак. Единствената светлина, освен пълната месечина беше зловещото сияние откъм двореца на жреците. Свърнах зад ъгъла и видях, че кръчмата е затворена. Канех се да сляза и да видя дали Полило не е оставила нова бележка на таблото, когато чух някой да вика:

— Внимавай, Исмет!

Остана ми време, колкото да разпозная гласа на Полило, после чух ужасяващ рев. Изтеглих меча си и пришпорих коня натам.

Исмет и Полило се биеха на живот и смърт. Чудовищен демон ги беше притиснал в една задънена уличка. Приличаше на жаба с дебели покрити с козина крака и дълги голи ръце. Демон тук, в сърцето на Ориса! Да им пикая на предсказанията! Тъпият му Джинах и тъпите му жреци!

Нахлух в уличката, демонът се обърна и ме видя. Лицето му беше човешко, но много тлъсто, с провиснали бузи и устни. Изврещя и оголи безброй остри зъби. Конят ми се изправи на задните си крака и аз паднах, едва успях да измъкна навреме крака от стремената.

Изправих се, все още стиснала меча. Демонът отново се беше обърнал към Исмет и Полило. Преди да съм се намесила, чудовището ритна с единия си дебел крак и принуди жените да се метнат в противоположни посоки. Огромното стъпало удари зида и смля каменните блокове на прах. А после, докато двете гвардейки се изправяха за контраатака, остри нокти се стрелнаха към Исмет и тя се търкулна под тях. Но това се оказа едва началото на атаката, защото когато Исмет се изправи, другата ръка на демона замахна с невероятна скорост и разпра корема й.

Хвърлих се напред. И без ужасения рев на Полило знаех, че раната е смъртоносна. Нададох бойния си вик и хукнах към чудовището. Преди да съм забила меча си в него, то скочи високо във въздуха и аз едва не се блъснах в стената. Претърколих се настрани и скочих бързо на крака. Но рязката смяна на посоката отвори пролука в защитата ми и демонът се хвърли с рев към мен, протегнал острите си нокти.

От нищото изникна Исмет, кръв течеше от устата й, с едната си ръка притискаше зейналата рана на корема, но цялата й сила очевидно се беше вляла в другата ръка и в дългия меч, който разсече дълбоко крака на демона, преди да е стигнал до мен.

Създанието изпищя… и изчезна.

— Там горе е! — извика Полило.

Демонът стоеше на покрива на кръчмата, кръв бликаше от крака му. Двете с Полило приклекнахме, готови да посрещнем следващата атака. Звярът се втренчи в мен и сякаш мярнах искрица страх в очите му. А после нададе нов вой и се стопи във въздуха.

С Полило хукнахме към свилата се на паважа Исмет. Още беше жива, усмихна ми се едва-едва и каза:

— Знаех, че ще дойдеш.

И умря.

Дълго стоях на колене до тялото й. Странната жена-воин, която от толкова години беше духът на гвардията ни, която беше повече от всяко знаме и от всяка статуя на богинята, вече я нямаше.

Знаех, че няма да срещна друга като нея. Тя беше дясната ми ръка, беше ми приятелка.

Спомних си какво почувствах, когато въпреки заповедите ми Исмет дойде с мен по стълбите на морския замък в Ликантия, за да убием властелините. Че сме екип. А ето че беше загинала, за да спаси мен.

Предала я бях, макар да бях направила всичко по силите си. Ако бях настояла да прекара отпуската си с мен… Тогава може би… Но нямах време за такива мисли.

— По-добре да вървим — каза Полило. — Онзи грозник може и да се върне.

Съмнявах се, но не казах нищо. Конят ми беше избягал, така че излязохме пеша от уличката и тръгнахме към реката. Полило ме заведе на едно скришно място под доковете. Съживи с шепот няколко огнени мъниста, а аз се огледах и вдигнах вежди. Тук очевидно живееше някой, макар и временно. Сред другите импровизирани удобства имаше малък сламеник и стомна, която Полило побърза да отвори. Отпи дълбока глътка и ми я даде. Едва не се задавих от силната ракия, но след първата парлива глътка ми се услади.

— Явно си прекарала тук известно време — отбелязах аз. — Защо не ми кажеш какво става?

— Така и не стигнах до къщата на майка ми — обясни Полило. — Брат ми ме чакаше, когато пристигнахме, ако си спомняш.

Кимнах. Спомнях си бегло високия слаб младеж, който се беше хвърлил да прегръща Полило, а после се беше изчервил като момченце, когато сестра му ни запозна в хаоса на посрещането.

— Да, ама после го изгубих в тълпата — продължи Полило. — Поне така си помислих отначало. Търсих го близо час, после реших, че сигурно ме чака на кръстопътя извън града. Отидох при източната порта, но там имаше войници, които отказаха да ме пуснат. Настоях, но напразно. Същото стана и при другите порти.

— Но аз на няколко пъти минавах през западната порта, откакто се върнахме — казах. — И не съм виждала никакви войници там, нито някой ме е спирал.

Полило изсумтя изненадано.

— За това не знам. Ама и другите жени, с които говорих, са били спрени при портите. На никоя не е било позволено да напусне града.

— Ти къде отиде? — попитах.

— Няколко нощи прекарах в казармите при Исмет.

Усетих как лицето ми се зачервява и още веднъж съжалих, че не бях убедила Исмет да приеме поканата ми.

Полило се досети за какво мисля и каза:

— Исмет не е единствената загинала. Знам за още три, убити от демони.

Догади ми се. Страхотна новина, няма що.

— Денем не беше толкова лошо — каза Полило. — Отбивах се да пийна в кръчмите. Хапвах по нещо от уличните павилиони. Ама нощем всичко затваря и демоните тръгват на лов. Отначало не разбирахме какво става. Аз научих случайно — от бележките на таблото пред кръчмата.

— Видях твоята — казах.

— Надявах се да я видиш — отвърна Полило. — Така и не успях да стигна до вилата ти, колкото и да се опитвах. Накрая реших, че все някога ще дойдеш в града и ще успееш да минеш там, където мен ме спираха. Молех се като някой изкукал жрец да ни потърсиш в старите явки и да видиш бележката. — Успя по някакъв начин да се усмихне. — Не помня да си отказвала почерпка, затова реших, че е твърде вероятно да дойдеш, ако видиш бележката.

— Къде са другите? — попитах.

Полило сви рамене.

— Крият се из целия град. Ще отнеме известно време, докато ги съберем, но не е невъзможно.

После разказа как двете с Исмет били нападнати няколко нощи след като се окопали в казармата. Успели да избягат на демона, а скоро научили, че и други гвардейки са били нападнати. Решили да останат заедно и да държат връзка с колкото се може повече от жените. Оттогава се криели и чакали нощта на евентуалната ни среща.

— Само че онзи прокълнат демон явно се е досетил какво кроим — каза Полило. — Заварихме го да дебне. Беше ни устроил капан в уличката.

— И друго е странно — казах аз. — Тази уличка не водеше ли до булеварда на пекарите? Не помня да е била задънена.

— Естествено, че не беше — каза Полило. — В началото направо полудях. Но това не е нищо. Откакто се върнахме, обикалям града. Цели сгради ги няма. Или вървиш по някоя улица, а тя стига до сграда и свършва там. Опитвах се дори да надничам в прозорците, но… Имам чувството, че нощем всичко живо се изнизва от града, сякаш напук на нас. Така де, не се чуват караници между съпрузи, хлапета не мрънкат, че им е рано за лягане, дори хъркане не се чува.

Отпи отново от стомната.

— Затова ще те попитам същото, което ме попита ти преди малко, капитане — завърши тя. — Какво, в името на който там бог решиш да напсуваш, става?

— Каквото и да става — изсумтях, — според нашите велемъдри управници то няма абсолютно нищо общо с властелина.

Полило зяпна. А когато й разказах за изслушването си пред магистратите и жреците, челюстта й провисна до гърдите.

— Не е нужно да си Дженъс Грейклок — казах, — за да събереш две и две и да получиш четири. Кой друг, ако не властелинът, може да пусне демони по петите ни? Кой друг, ако не властелинът, би искал да се отърве от всички оцелели членове на експедицията? За другите странности не знам, но каквато и да е причината, зад всичко се крие пак той.

— Тогава защо жреците не са го надушили? — попита Полило.

— Не знам — отвърнах. — Но единственото будно място в града нощем е техният дворец. Така че ти предлагам да се поразходим под лунната светлина, скъпа Полило. А ако стъпките ни ни отведат до двореца на жреците, кой знае какво може да произлезе от това?

Полило се ухили широко.

— Минутка само, капитане. Да си взема брадвичката.

Измъкна я изпод сламеника. Острието й грейна зловещо под светлината на огнените мъниста. Полило я изгледа и въздъхна:

— Мислех, че поне известно време няма да ми трябва. Страшно посрещане ни организира Ориса, няма що. Слава на героите ли? Виж ми окото.

25Железният замък

Не знам какво бях очаквала да открия в двореца на жреците през онази нощ. Нервите ми се бяха опънали като струни на лира. Наближихме и дворецът надвисна над нас, ярка светлина се лееше през прозорците му; но не се долавяха никакви признаци на живот, ако не се броеше басовото пулсиране на земята под краката ни.

Дворецът беше построен на невисок хълм и подстъпите му не предлагаха никакво укритие. Промъквахме се между редките дървета и започвах да съжалявам, че сме дошли. Направила бях заклинание, което да притъпи „миризмата“ на аурите ни, в случай че наоколо дебнат демони, но нищо не можех да направя срещу ярката лунна светлина, която ни обливаше. Дори когато най-сетне навлязохме в плътната сянка на сградата, не изпитах облекчение. Въздухът вонеше на магия. Бях настръхнала като таралеж. Никак не ме успокои и гледката на големия централен вход — беше затворен и не се охраняваше от стражи.

Нервите ми се изопнаха още повече, когато клекнахме зад един гъст розмаринов храст и опипах със сетивата си входа за магическа мрежа или друга някаква защита, но не открих нищо. Нашите жреци бяха потайно и подозрително племе и ако се бях натъкнала на очакваните аларми, сигурно щях да се откажа и да подбера Полило назад. Самото им отсъствие обаче подсили подозренията ми. Въпреки това се колебаех.

Полило се наведе и прошушна в ухото ми:

— Какво ще направят, ако ни хванат?

До неотдавна — преди Амалрик да ги опитоми — жреците биха ни убили на място. Така беше загинал брат ми Халаб, когото неоснователно бяха обвинили в ерес — това беше и една от причините ние от рода Антеро да не вярваме на жреците. Ала новата порода жреци, които управляваха сега гилдията, би трябвало да се подчиняват на същите закони като останалите орисианци. Какво биха могли да направят на героинята от Ликантия, на убийцата на властелините, освен публично да я унижат може би? Или така поне ми се искаше да вярвам. Така че отвърнах на Полило със свиване на рамене — кой знае? За миг старите навици на почтен гражданин натежаха на везните — като добра орисианка беше редно да изчакам утрото и тогава да поискам сметка от магистратите и жреците. Сега вече можех да им докажа, че нещата не стоят така, както си мислят. Доказателство бяха кръвта на Исмет и на другите загинали гвардейки. Сред нас имаше и преки свидетели на убийствата, бяхме видели демоните с очите си. Да, помислих си, глупаво би било да постъпя другояче.

Точно тогава видях пантерата. Клечеше пред главната порта и надничаше през решетките. Обърна глава да ме погледне и очите й уловиха светлината на промъкнал се през сенките лунен лъч. Усетих подръпване, сякаш пантерата ме викаше при себе си. А после тя извърна глава, изправи се, мина като мъгла през решетките и изчезна от другата страна. По липсата на реакция от страна на Полило разбрах, че тя не е видяла нищо. Дадох й знак и двете притичахме към портата. Приклекнахме отстрани и се огледахме за пазачи. Нямаше. Нещо беше залепнало за решетката. Вгледах се и видях, че е валмо къси черни косми. В ноздрите ме блъсна силна миризма на котка. Посегнах да взема валмото. Понечих да го хвърля, но някакъв инстинкт се намеси и вместо това го мушнах в джоба си. После дадох знак на Полило — време беше да действаме.

Тя ме вдигна на раменете си и се покатерих върху портата. Клекнах, а Полило подскочи, хвана се за най-горната пречка, преметна се и стъпи от другата страна. Тази демонстрация на нечовешката й сила ми вля кураж. Скочих, Полило ме улови и ме сложи нежно на земята. Погледнах я ухилена до уши — беше точно като в старите времена! Тя се изкиска тихичко, тупна ме по гърба и се затичахме на прибежки по алеята към двореца.

Отново видях пантерата. Чакаше под арката на малък вход, скрит наполовина от дебелия ствол на една топола. Видя, че я гледам, и хлътна вътре. Поведох Полило натам и двете с изненада установихме, че арката е рамка и нищо повече. Сякаш я бяха издигнали, а после по някаква причина бяха забравили да монтират врата. Изчакахме няколко мига, за да сме сигурни, че никой не ни дебне ат другата страна. Пуснах напред сетивата си, но не долових препятствия от магическо естество. Полило хвана брадвата си, а аз изтеглих меча. Кимнах й и влязохме. Мина ми безумната мисъл, че ако ни хванат, можем да се престорим на пияни. Никой никога не подлага на съмнение думите на войник, който обяснява глупостите си с алкохол.

Озовахме се в дълъг тъмен коридор. Стените бяха гладки, направени от някакъв черен метал. Вървяхме предпазливо напред и напрежението ни растеше, защото не се виждаше нито врата, нито друг някакъв отвор, който да ни послужи като скривалище или път за бягство.

Коридорът ни отведе в огромна зала без друго осветление, освен студената лунна светлина, която се процеждаше през високите прозорци. Докато част от мен душеше за опасности, друга се чудеше как е възможно залата да е толкова тъмна — нали бяхме видели прозорците й да светят? А после сърцето ми заблъска още по-бързо, защото осъзнах, че залата е абсолютно празна — нямаше скамейки или столове, нито някаква украса по стените, нямаше дори камина, която да прогонва зимния студ. Единственият друг изход беше в отсрещния край. Зееше като самотно мъртво око. Тръгнахме натам покрай тъмните метални стени. Докато минавахме покрай един прозорец, Полило ме стисна силно за рамото. Спрях, готова за атака или спешно отстъпление — според случая. Полило посочи прозореца с пръст. Очите й се бяха разширили от удивление, а може би и от страх. Разбрах, че иска от мен да погледна навън. Не можех — прозорецът беше много нависоко, долният му перваз стигаше до брадичката на Полило. Тя сплете ръце, аз стъпих на тях и Полило ме повдигна.

В първия момент не разбрах какво виждам. А после ме обзе ужас, разбрала какво не виждам. Прозорецът би трябвало да ми разкрие гледка към нощна Ориса, спяща спокойно под зоркото око на жреческия дворец. Вместо това пред погледа ми се ширеше суров пейзаж. От другата страна на пустия вътрешен двор се издигаше висока порта от черно желязо. Извих глава да погледна настрани и видях, че прозорецът е част от черна фасада, високи черни стени, които се преливаха в кули, които познавах добре и които ме изпълниха с ужас. Едва не се задавих, когато разбрах къде се намираме. Това не беше дворецът на жреците — беше зрителна измама, фалшификат. Всъщност не бяхме и в Ориса. Бяхме на върха на една кошмарна планина — вътре в железния замък на властелина.

Скочих на пода и се облегнах на стената. Полило ме гледаше втренчено, чудеше се какво става. Нямах отговор; а дори да имах, бях твърде зашеметена, за да говоря. А после чух стържене на нокти, обърнах се и видях връхлитащия ни демон.

С Полило скочихме в противоположни посоки. Чудовището изрева разочаровано — надявало се беше на лесна плячка. Завъртя тежкото си жабешко тяло към мен сякаш бе леко като перце. Полило го нападна изотзад, но то ритна с единия си огромен космат крак и я удари в гърдите. Ударът я запрати към отсрещната стена и тя се свлече на пода. Но атаката й ми осигури известно предимство, аз се мушнах под острите нокти на лапата и мечът ми разсече корема на създанието. Острието потъна надълбоко и демонът изврещя от болка. Отскочи и замахна с лапи. Закачи меча ми с един от ноктите си — толкова силно, че го изби от ръката ми. Метнах се да го взема и демонът ме нападна отново. Но се движеше бавно, кръв се стичаше от дълбоката рана, която му бях нанесла. Въпреки това налетя върху мен, преди да съм готова да блокирам атаката му. Тъкмо бях докопала меча си, но още не бях заела бойна стойка, равновесието ми беше лошо и нямаше начин да избегна сблъсъка. Въпреки това се опитах — извъртях се тромаво, макар да знаех, че нямам никакъв шанс. Преди чудовището да ме помете обаче, чух звук като от касапски дюкян и демонът се срина на пода, без да гъкне дори. Станах и видях Полило да стои над него. Брадвата й беше забита в черепа му. Тя опря крак в туловището му за опора, изтегли брадвата и я изтри в козината му.

Вдигна ръка към гърдите си, където я беше ритнало чудовището, и примижа.

— Ще удуша следващата, която каже, че ми завижда за циците — измърмори. — Само ми се пречкат проклетите.

Засмях се от сърце, без да ме е грижа как ще отекне звукът в стоманената зала. Полило също се разсмя и се прегърнахме. Бутнах я на ръка разстояние от себе си и я погледнах в очите.

— Обичам те, Полило — заявих тържествено и се изкисках.

— Бас ловя, че го казваш на всяко момиче, дето те е измъкнало от лапите на демон — изкиска се и тя.

Смехът ни утихна.

— Той знае, че сме тук — казах аз.

— Ми хубаво — рече Полило и претегли брадвата в ръката си. — Давай тогава да го намерим това копеле и да му светим маслото.

Тръгнахме спокойно към вратата в другия край на залата, стъпките ни отекваха по стоманения под. Коридорът от другата страна беше дълъг и тъмен като онзи, по който бяхме дошли, но ние пробудихме с шепот няколко огнени мъниста и ги вдигнахме високо пред себе си да ни осветяват пътя. Коридорът извиваше в широки дъги, които водеха надолу; и колкото по-надолу се спускахме, толкова по осезаемо ставаше странното пулсиране като от тежка машинария. На няколко пъти ми се стори, че зървам сянката на голяма котка — миг преди да свърне зад поредния завой. А после усетих парене по ръката, с която стисках меча, погледнах дланта си и видях, че белегът с форма на двуглав лъв се е подул и посинял от приток на кръв. Приближавахме. Свърнахме зад поредния завой и пред нас се появи светлина.

Дадох знак на Полило да спре. Трябваше да помисля, а скоро надали щях да имам такава възможност. Шансовете ни бяха смехотворни — меч, брадва и мускули срещу магията на властелина. Този път го нямаше Гамелан, от чийто богат опит да почерпя вдъхновение, нямаше го и сандъка му с магически прахове и шишенца. Нямах никакви помощни средства от магическо естество. А после си спомних казаното от Гамелан — че Дженъс Грейклок се надсмивал над тези неща. Според него те само помагали на магьосника да фокусира мислите и енергията си. Ами браво на Грейклок, помислих си. Браво на неверния син на пъпчива курва, който не се беше свенил да забива нож в гърба и който накрая беше измамил приятеля си. И докато псувах Грейклок, лошия си късмет и самата себе си заради оскъдните си магически умения, образът на пантерата изникна в главата ми. Спомних си валмото козина, което бях пъхнала в джоба си.

Полило сигурно реши, че полудявам, когато го извадих, коленичих на пода и замърморих под нос. В главата ми се въртяха хаотични мисли, като уличен боклук преди буря. А после го измислих — или така поне се надявах — и притиснах козината в белязаната си длан.

Силно парене жулна дланта ми, толкова силно, че едва не извиках. Отворих ръката си и видях, че козината и белегът са изчезнали. Но дланта ми още пареше и без да мисля, я облизах да облекча болката. И тя изчезна веднага. Станах, умът ми бе ясен като никога. Все едно бях пила от вълшебен пречистващ извор. Тръгнах към светлината, силна и уверена.

Не бях направила и десетина крачки, когато ме удари магия — магия като висока вълна в бурно море. Но аз удържах на напора и ударих на свой ред с цялата сила на волята си. Вълната се отля, но щеше да дойде отново, затова издигнах в ума си бент и когато отново се юрна към мен, вълната се разби в него. Изсмях се дивашки и се обърнах да повикам Полило, за да довършим заедно властелина.

Но тя стоеше като вкаменена, с разкривено от болка лице. Изграчи едва чуто:

— Рейли, аз… — Не довърши, пометена от нова вълна болка. Направих крачка да й помогна, но тя се вдърви внезапно и се изправи в целия си внушителен ръст. Болката беше изчезнала от хубавото й лице, заменена от горяща омраза. Отвори уста и оттам се ливна гласът на властелина: — Приготви се да умреш, Антеро!

Полило замахна с брадвата си към мен, вложила в удара цялата си сила. Отскочих. Брадвата изсвистя на сантиметри от мен и издрънча в металната стена. От нечовешката сила на удара стоманата се огъна и когато Полило издърпа брадвата да замахне отново, в стената зейна наръфана дупка.

— Полило, недей! — изкрещях, макар да знаех, че не тя ме напада.

Гмурнах се странично и този път брадвата се заби в пода. Скочих на крака и съзрях пролука, докато Полило вдигаше за пореден път оръжието си. Дори в нейните ръце брадвата бе по-тромава от всеки меч. А и аз бях много по-бърза от нея. Трябваше само да скъся със скок дистанцията и да я пробода. Годините на обучение и опит крещяха да го направя. Но аз не можех, не исках и нямаше да посегна на сестрицата си. По-скоро бих умряла. И едва не умрях при следващия й удар. Мушнах се под брадвата и се метнах встрани. Полило хукна след мен по коридора, псуваше ме с бумтящия глас на властелина, замахваше да ме удари при всеки удобен случай. Металният коридор кънтеше от смъртоносната песен на брадвата.

Отново зърнах пролука в гарда й и този път се възползвах. Скочих напред, като прехвърлих в движение меча си в другата ръка. Ударих я с юмрук, влагайки цялата си сила в удара. Но ребрата на Полило бяха като стоманени въжета и едва не си счупих китката. Тя се изсмя с бумтящия гаден смях на властелина. Стисна ме за врата и ме вдигна, все едно бях малко дете или улично коте. Замахнах отново, не по приятелката си, а по смеха, по властелина. Усетих кост да пука под кокалчетата ми и прекрасната уста на Полило се превърна в кървава каша. Тя изплю кръв и парчета от зъби в лицето ми. Разтърси ме като глиган, който убива змия, а аз бях безсилна срещу налудничавата й ярост. А после ме захвърли и аз литнах във въздуха, размахала крайници, с надежда да падна на краката си. Но се оплетох в собствения си меч, който продължавах да стискам инстинктивно, и паднах тежко на колене.

Страхът ме изправи мигом. Бях паднала с лице към светлината в дъното на коридора. Чувах Полило да идва към мен, затова хукнах с всички сили напред. Но яростта й даваше криле и аз усещах, че ме настига. Всеки миг брадвата й щеше да се забие в гърба ми. Коридорът свърши и ярката светлина едва не ме ослепи. На крачки от мен някакъв парапет блокираше пътя. Хвърлих се на пода и чух Полило да сумти изненадано. Спъна се в мен и политна към парапета.

Вдигнах глава и чух Полило да вика. Този път гласът си беше нейният, а не на властелина — беше моята Полило, която крещеше от страх. Падна през парапета, като ме викаше: „Рейли!“. После викът пресекна. Чуваше се само звукът на огромна машина, която громолеше ли громолеше току оттатък парапета. Изпъшках, докуцуках и погледнах надолу.

Потрошеното тяло на Полило лежеше върху огромно зъбно колело, част от чудовищна машина.

А под Полило се ширеше Ориса!

Беше нощ и пълна луна грееше над заспалия град. Виждаше се дворецът на жреците и големият площад със статуите на националните ни герои. Ето го и амфитеатъра с редиците каменни скамейки, спускащи се към арената в средата. В дъното се виждаха доковете на пристанището и реката, която бавно се носеше към морето. А после осъзнах, че цялата сцена бавно се върти, и се дръпнах ужасена назад. Онова пред очите ми беше гигантско подобие на Ориса. Въртящ се образ с умален мащаб, увиснал във въздуха над странна машина, която приличаше на мелничарско колело, задвижвано от сложна система зъбни колела.

Зяпах сащисано странното устройство и изведнъж осъзнах, че именно то е страшното оръжие, от което се бяхме страхували толкова време. Властелинът най-после се беше сдобил с достатъчно сила да го построи и когато Гамелан го беше надвил в последната битка, ликантийският магьосник ме беше пренесъл в механизма си. Всичко — от орисианския кораб, посрещнал ни в морето след битката, до овчедушния парад в чест на завръщането ни — бе майсторско заклинание и нищо повече.

А после забелязах и всички несъвършенства на фалшивия град. Липсващите сгради, задънените улици, празното пространство отвъд градските стени. Е, не съвсем празно всъщност. Имаше го пътя към вилата на Амалрик с прилежащите му дървета и храсталаци. Местех трескаво поглед по измамния образ и осъзнах, че непълните познания на властелина за нашия град са го подвели и в друго, не само в материалните неточности. Направил беше Джинах главен магистрат, защото само него познаваше като враг — командира, който беше предвождал орисианската армия срещу Ликантия. Не бе знаел и че Маларен ми е стар приятел, затова автоматът, определящ поведението му, се беше справил толкова неубедително със задачата си. Пак това обясняваше и най-голямата странност — обичта, с която ме беше обградило семейството ми. Не бе можел да знае какви са истинските чувства на Порцемус и другите към мен. От живите членове на рода Антеро единствен Амалрик ме обичаше, както и аз него. Изчервих се от срам заради слабостта си, позволила на тези създания да ме измамят. Очевидно копнежът ми за роднинско одобрение е бил толкова голям, че без колебание бях приела демонстративната им привързаност за чиста монета.

Изведнъж се чу стържене и машината рязко спря — тялото на Полило беше попаднало между зъбците.

Усетих нечие присъствие и вдигнах очи, като ги заслоних с длан срещу ярката светлина, която се лееше от железния купол на тавана. Намирах се в единия край на тясна галерия, която обикаляше по периметъра на огромната яма, приютила машината на властелина. От другата страна на ямата имаше отворена врата. Тръгнах натам и кракът ми закачи нещо. Погледнах надолу и видях брадвата на Полило. Прибрах меча си в ножницата и се наведох да я взема. Беше тежка, но аз я прихванах по-близо до острието и пръстите ми попаднаха в жлебовете, отпечатали се в дървото от захвата на Полило. Усетих как оръжието олеква значително, сякаш ръката ми изведнъж се беше сдобила със силата на моята приятелка.

Прошепнах й тихо:

— Отмъсти за нас, сестрице.

Извървях дългата дъга до вратата отсреща и когато стигнах до нея, не се поколебах, а влязох. Властелинът ме чакаше.

Стоеше до един прозорец и от мрачната гледка навън прецених, че се намираме в централната кула на железния замък. Очите му светеха, устните му се бяха разтеглили като в посмъртна маска, а в оградения от брада процеп жълтееха дългите му зъби. Но този път не се смееше; не ме засипваше с хули; не ръсеше цинични подигравки заради пола ми; не ме сочеше с крив пръст и не ми крещеше да се махам. Сигурно би трябвало да се вкаменя от страх, да се свия пред този могъщ магьосник. Вместо това само го забърсах небрежно с поглед и се заех да огледам стаята. Помещението на върха на кулата беше истинско средище на черна магия, пълно с черепи, демонски нокти, човешки органи и крайници в буркани и малки каменни статуетки на разкривени в агония създания. Беше горещо и вонеше на мръсен канал и гнилоч. Нещо помръдна изящно до мен, но аз не отскочих уплашено. Знаех какво е и сведох спокойно поглед към клекналата до мен пантера. Тя изсъска срещу властелина.

Почесах я зад ушите и вдигнах поглед към общия ни враг.

— Свърши се — казах.

Стиснах удобно брадвата и пристъпих напред, пантерата тръгна с мен. Властелинът махна с ръка и въздухът пред нас се размаза като мараня в горещ летен ден. Блъснах се в невидима стена. Но повърхността й поддаваше и аз увеличих натиска си с помощта на заклинание. Тя поддаде още малко, после се втвърди, когато властелинът подсили магията си. Но аз знаех, че е само въпрос на време, преди стената да поддаде окончателно.

— Чий демон си ти? — изсъска властелинът.

Изненадах се.

— Демон ли? Не съм демон.

— За мен си — каза той. — Ти си женският пор, който разруши царството ми. Уби брат ми, а мен не спря да преследва, където и да отидех.

От своята си гледна точка сигурно беше прав. Увеличих натиска върху стената и усетих как се разтриса. Пантерата изръмжа доволно. Още малко и щяхме да пробием.

Властелинът се изсмя с подновена увереност.

— Още не съм приключил, Антеро. Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Талантът ти е кръвно наследство, нищо повече. Семе, пренесено от майка ти, която обърна гръб на нашето изкуство. А в такава магия не може да има величие.

Беше мой ред да се изсмея.

— Тогава защо те е страх? — попитах. — И как слабачка като мен успя да те надвие?

— Единствената ми грешка беше, че те проклех — каза властелинът. — Разбрах, че ще умра от ръката ти, и реших, че проклятието ще е единственото ми отмъщение. Но докато умирах, съзрях друг начин и избягах в този свят. Само че онова глупаво проклятие те привърза за мен. Попречи ми да осъществя най-голямата мечта на всеки магьосник — да се сдобия със силата на самите богове.

Изсмях се на думите му.

— Смяташ, че можеш да бъдеш бог? Ти?

— Аз вече съм бог, порче нещастно — каза властелинът. — Битката с теб само увеличи силата ми. Пирувах с нещастието ви. Пих от кръвта на вашите мъртви. Погълнах и собствените си мъртви съюзници. Трябваше да се откажеш навреме, Антеро. Трябваше да се вслушаш в страха, с който населих сънищата ти. Ти също ме накара да страдам, вярно. Но аз те нараних повече. Убих всичките ти войници. Заклах всичките ти приятели. Обърнах срещу теб последната ти дружка. И когато умря, всмуках с наслада страха й; предателството й ме опияни като неразредено вино.

— Тя не ме предаде, магьоснико — казах. — Ти я подчини с магията си. Не Полило се опита да ме убие, а ти.

Властелинът се изсмя подигравателно.

— Голяма разлика, няма що. Не вярвам да намираш утеха в това.

Обаче намирах. Полило не беше като Грейклок, който беше обърнал гръб на брат ми. Остана вярна до самия край. Разтеглих устни в широка усмивка и властелинът съзря истината в нея. Съзря я и се намръщи. Не беше успял да ме нарани и това нараняваше него. Пантерата изръмжа, когато отново натиснах невидимата стена на властелина, но този път съпротивата му беше по-силна и ни изтика няколко крачки назад.

Тази дребна победа му вдъхна увереност.

— Признавам, че ми създаде доста работа, порче — каза той. — Дълго мислих какво толкова притежават Антеро, че да ми носят такива неприятности. Няма да споря, че има някаква сила, която подкрепя семейството ви — и особено теб. И тази пантера без съмнение е неин емисар. Как иначе може да се обясни успехът ти досега? Как иначе би оцеляла толкова дълго? Ала знай едно, Рейли Антеро — чиято майка беше Емили. Знай, че който и да те подкрепя, го прави за свои цели и ничии други. И няма още дълго да ти пази гърба. Знай, че единствено твоята смърт ме дели от божествения трон, който е само на крачка от мен. Когато умреш, с теб ще умре и Ориса. Машината е задействана и й трябва само твоята кръв, която да смаже механизмите й, за да доведе задачата си докрай. А когато Ориса падне, ще дойде редът на Далечното царство. Скоро целият познат свят ще бъде мой. А с тази власт в ръцете ми световете, в които избягах от смъртта, също ще коленичат пред мен.

Следях с половин ухо налудничавото му бръщолевене. Докато той говореше, си спомних разсъжденията на Гамелан, построени върху теориите на Грейклок: „Магията консумира сила, Рейли — беше казал той. — Точно както мелничарското колело има нужда от вол, който да го върти. А волът има нужда от фураж. Фуражът пък израства от семе, което черпи от силата на слънцето, за да поникне. А само боговете знаят какво захранва слънцето. Но дори и тази сила не може да е безкрайна. И колкото повече се черпи от нея, толкова повече изстива огънят й“.

Ако това беше вярно, би обяснило защо властелинът стои пред мен в тази по-слаба, смъртна форма, вместо да се яви като могъщ призрак в небето. Цялата му сила беше насочена към поддържането на странната реалност, в която се намирахме. От тази стая в кулата и железния замък до фалшивата Ориса, която чакаше машината да я стрие на прах. А колко сила поглъщаше самата машина не исках да гадая дори.

Погалих пантерата по главата и тя измърка страховито.

— Какво ще стане, магьоснико — попитах, — когато със сестра ми пробием стената? Знаеш, че това ще стане. Знаеш, че твоите сили отслабват, а нашите растат.

Пантерата изръмжа, а в очите на властелина премина сянка. Надявах се да е породена от страх.

Вдигнах брадвата.

— Смееш ли да се изправиш пред мен в тази си форма, магьоснико?

Замахнах с цялата си сила. Чу се оглушителен трясък като от избухнала грънчарска пещ. Трептящата стена се нажежи до бяло, после изчезна. Пристъпих напред, следвана неотлъчно от пантерата.

— За да убиеш мен — казах, — ще трябва да унищожиш и всичко друго.

От угасващия огън в очите му разбрах, че съм уцелила право в десетката. Омразата го извади от вцепенението и той изрева, а после въздухът запука от прилив на магия. Метнах брадвата. Тя го удари право в гърдите — заби се в тях и го събори назад. Той се спря в стената и се свлече надолу. Трябваше да умре, или по-точно да умре отново, защото веднъж вече го бях убила. Но вместо това той се надигна, нищо че брадвата стърчеше забита в гърдите му. Извадих меча си да го довърша, но в същия миг от тялото му изригна червен дим. Завихри се и изпълни цялата стая, чак до високия купол. И от този дим надвисна преобразеният властелин.

Двуглавият лъв изрева към мен, челюстите му изтракаха свирепо, зъбите бяха дълги като копия. Ала на неговия рев подобаващо отвърна пантерата. Скочи към звяра и заби зъбите си в една от предните му лапи. Лъвските глави нададоха вой на болка и ярост. Звярът се отърси от пантерата и тя отхвръкна назад, но докато се преобръщаше във въздуха, тялото й се уголеми и когато падна и отново скочи на крака, главата й беше на едно ниво с моята. С последен яростен вой двуглавият лъв разби стената на замъка и излетя навън.

Замъкът потрепери. Стопено желязо започна да сълзи по стените. А после цялото „съоръжение“ — замъкът, машината, фалшивата Ориса и въобще всичко — започна да се руши под и около мен. Пантерата изрева и ме извади от вцепенението. Разбрах какво трябва да направя. Миг преди подът да се продъни под краката ми се метнах към нея и се хванах за козината й. Тя скочи и двете се стрелнахме през широкия отвор, който двуглавият лъв беше направил в стената.

Вместо да падне, пантерата се понесе нагоре. Наместих се на гърба й и двете препуснахме през нощното небе. Погледнах надолу и видях как железният замък избухва в пламъци и ярост. А после погледнах напред и видях червените криле на бягащия властелин.

Пантерата увеличи скоростта си, още и още, докато светът наоколо не се превърна в картина от размазани петна, понесени от вятър, който пареше очите. Стиснах по-силно пантерата и усетих как се сливам със силните й играещи мускули. А после те станаха мои, мои станаха и тежките лапи с остри нокти. Сърцето на пантерата беше моето сърце, нервите ми пламтяха от стремителна котешка омраза, жажда за лов изпълни съзнанието ми. Слях се изцяло с пантерата и победоносен вой се изтръгна от раззинатата ми муцуна, обзе ме радост от преследването, нетърпение да хвърля всичката тази сила срещу властелина. Прескачах от облак на облак, изпълнена с презрение към всички хвъркати същества, с които можех при нужда да се нахраня.

Настигнах го на един планински връх. Огън и светкавици изригнаха от двете усти на звяра. Но котешките ми инстинкти с лекота избегнаха обстрела и властелинът побягна отново, преди да го връхлетя. Настигах го, но после огромен черен пропад се отвори в небето и звярът се стрелна през него. Последвах го. Знаех, че прекрачвам порта към друг свят, но котешкото ми сърце не се страхуваше, котешкият ми мозък не даваше и пукната пара… и котешкото ми тяло се озова насред огромно ледено поле.

Ледът беше прозрачно син и прорязан с розови жилки. Извадих ноктите си и ги забих в него, после поех предпазливо напред, като ръмжах заплашително към плячката си. Знаех, че нито аз, нито лъвът можем да излетим във въздуха на това място, знаех го не по силата на някаква логика, а като факт, като един от природните закони, на които се подчиняваха същества като нас.

А после светът се размести отново и се озовах на друго място. Място на огън и задушлив дим. Хвърлих се слепешката напред, нагорещената пътека изгаряше лапите ми, жежкият въздух пареше дробовете ми. Със същото, изглежда, се беше сблъскал и властелинът, защото огненият свят изведнъж се разтече около мен… и се озовах в тясна клисура.

Стотици отровни змии се гърчеха на пътеката и ме нападаха ожесточено, но аз минах през тях, като прескачах от камък на камък. Клисурата, чиито стени се издигаха високо, лъкатушеше като змиите към гигантска скална стена. Високо горе, кацнал на самия връх, се издигаше дворец с изумрудени куполи и колонади от злато, грейнал под лунните лъчи.

Двуглавият лъв щурмуваше скалната стена към двореца и аз знаех, че успее ли да се изкатери дотам, всичко ще бъде изгубено. Но скалата беше мека и ронлива и се трошеше под ноктите му.

Изревах и ревът на моята пантера го смрази. После звярът се обърна към мен. Уголеми се, още и още, после отново прие формата на властелина. Само че този властелин беше седем метра висок, имаше гигантски лъвски лапи и огромни жълти зъби. Изрева предизвикателно и ревът му отекна до небесата. Скочих отгоре му и усетих острите нокти да се впиват в плътта ми.

Ударих го с лапа и захапах брадата му; усетих горещото меко гърло отдолу. И щракнах челюсти. Кръвта, за която копнеех, бликна. Лапите му отпуснаха хватката си. Властелинът се строполи, но аз не отпуснах смъртоносната си захапка, а тръсках ли тръсках глава, докато кръвта не спря да шурти и сърцето му не замлъкна.

Тогава го пуснах и вдигнах глава. Стоях върху трупа на властелина. Видях малка тъмна струйка дим да се отделя от гърдите му и разбрах, че това е душата му, или по-скоро онова, което беше останало от нея. Пернах я с лапа като да беше мишка и я смазах.

Властелина вече го нямаше.

Триумфалният ми писък отекна до самата луна.

А после властелинът, клисурата, замъкът и самата луна изчезнаха, аз вече не бях пантера, а най-обикновена Рейли, една съвсем смъртна жена и воин.

Лежах на палубата на кораб и кървях от множество рани. Палубата на моя кораб. И труповете на моите гвардейки се валяха около мен. Малко встрани зърнах тялото на Гамелан. До него — тялото на Полило. Надигнах се и плъзнах поглед по бурното море.

Знаех, че изобщо не съм напускала тази палуба с тялото си — само с духа си. Бяхме се сражавали тук. И бяхме продължили битката си в етерите, където бях спечелила окончателната победа. Свлякох се на едно коляно и благодарих на Маранония, че е дарила дъщерите си с благородна смърт.

Погледнах дланта си. Лъвският белег беше изчезнал завинаги.

А после заплаках. Плаках за Полило, плаках за Гамелан, за Корайс, за Исмет и за всички други. Плаках и за себе си. Още бях жива и знаех, че тази вина ще ме мъчи до края на живота ми.

26Викът на Чайката

Не помня много от случилото се след това. Пътят към Ориса беше дълъг и труден. Мисля, че гладувах. Сигурно са ме мъчили студ и жега. Не знам. Успяла съм някак да скалъпя импровизирано платно и да продължа на изток, към дома. Успяла съм някак да привържа руля. Ветровете явно са се смилили над мен и не са откъснали платото от мачтата. Морето явно е сдържало гнева си. Боговете навярно са решили, че играта е стигнала естествения си завършек и в мен не е останало нищо забавно.

Накрая видях кораб на хоризонта, орисиански кораб — един от търговската флота на Амалрик. Този път не беше номер и капитанът изпадна в страхопочитание, когато му казах коя съм и какво съм направила.

Когато най-сетне се прибрах у дома, Ориса ме посрещна като герой, както добре знаеш. Посрещането беше искрено и топло и ми донесе радост, от която сърцето ми се препълни. Гражданите на Ориса ме понесоха на раменете си по улиците и така чак до амфитеатъра, където речите и почестите нямаха край; а след това по домовете и в кръчмите се ляха тонове вино в добрата стара орисианска традиция.

Амалрик ме посрещна с прегръдка, от която ребрата ми изпукаха. Оумъри не спираше да ме целува, докато и двете не ревнахме от щастие. Порцемус и другите ми братя бяха удовлетворително хладни и мълчаливи. Константата на тяхната неприязън ме зарадва почти колкото обичта на Амалрик.

С огромно задоволство научих, че Джинах не се е докопал до почестите и постовете, които му беше приписал властелинът в своята фалшива Ориса. Когато се върнал от Ликантия, магистратите и жреците му потърсили сметка за злоупотребите по време на обсадата и задето ме е пратил след флотилията на властелина в съмнителната компания на банда пирати. Разжалвали го — собственото му семейство се отказало от него — и го прогонили от града и от цялата територия на Ориса. Последно се чуло, че го отвлекли роботърговци и го продали като гребец на продънена баржа, която кръстосвала пиратските води при Джейпур.

През двете години на отсъствието ни били организирани редовни бдения, казани били хиляди молитви и били направени стотици жертвоприношения, за да извоюваме победа и да се върнем живи и здрави. Малко преди да се върна у дома, силно земетресение разтърсило Ориса, като епицентърът му, изглежда, бил хълмът, където се издига жреческият дворец. За щастие, жертви и щети почти нямало. Жреците направиха нужните изчисления и се оказа, че земетресението съвпада по време с последната битка между мен и властелина — когато бях пантера и се сражавахме в етерите.

Колкото до самата пантера, повече не я видях — освен в редки мъчителни сънища.

Любовният ми живот можеше да е богат и разнообразен, ако бях поискала. Много жени се домогваха до дните и нощите ми. Както беше предрекла принцеса Зиа, Трис дотича при мен веднага щом се върнах. Не се беше омъжила, разбира се, и се кълнеше, че чувствата й към мен още са живи. Каза, че разривът помежду ни бил глупаво недоразумение, и понякога си мисля, че може и да повярвам на думите й. Друг път обаче… е, да речем, че просто реших за известно време да остана сама и целомъдрена.

Питаш какво ще правя оттук насетне ли, писарю? Има ли значение? Книгата е готова, историята е разказана и с това би трябвало да стигнем до края.

О, добре де. Ще се опитам да обясня.

Преди седмица Амалрик ме покани във вилата си. Прекарахме си страхотно, пихме вино и клюкарствахме, а Оумъри ни свиреше на лирата си. В градината цареше познатият прекрасен хаос от обрасли пътечки сред благоуханни цветя и овошки. С брат ми взехме виното и излязохме да се поразходим, стигнахме до простичкия каменен параклис на майка ни и приседнахме на скамейката до фонтана.

Амалрик ми зададе същия въпрос като теб, писарю — какво ще правя сега?

Засмях се.

— Мислех, че поне за теб компанията ми е достатъчна, братле — казах. — А ето че и ти надигаш глас заедно с глутницата, която ме обсажда. Защо не могат да оставят на мира войника, когато се прибере у дома? Не, трябва веднага да се хване на работа, да мисли за бъдещето. Боже опази, ако реши да помързелува малко. — Вдигнах чашата си. — За момента ми стига да се наслаждавам на виното. По възможност на припек и някой да ми пее. Какво лошо има в това?

Амалрик разбра намека ми и напълни отново чашата. После каза:

— Искат да възродят Маранонската гвардия.

Въздъхнах.

— Значи това било! Виж… магистратите вече ме помолиха да поема командването на новата гвардия. И аз им отказах възможно най-любезно.

Амалрик ме стрелна с момчешката си усмивка, която толкова обичам.

— А мен помолиха да ти окажа натиск, за да променяш решението си.

Поклатих глава.

— Кажи им, че си ме молил, докато не ти е изтръпнал езикът, но аз така и не съм се вразумила — предложих му. — Отговорът ми е не.

— Какво се е променило, Рейли? — попита той. — Преди Маранонската гвардия беше целият ти живот. От малка искаше да станеш войник и гвардията беше сбъднатата ти мечта.

Отпих от виното. После казах:

— Омръзна ми да водя млади жени на смърт. И така си имам предостатъчно призраци, които да ми правят компания. Повече не ми трябват.

— Значи окончателно си приключила с войниклъка?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах. — Но докато нищо не заплашва Ориса, едва ли ще хвана отново меча.

— Тогава какво искаш да правиш? — продължи да ме притиска той.

Незнайно защо очите ми се наляха със сълзи.

— Искам просто да ме оставят на мира — казах, като се мъчех да удържа сълзите.

Амалрик ме прегърна и прошепна:

— Това няма да стане, сестричке. Имаш нещастието да си най-големият жив герой на Ориса.

Прогоних самосъжалението и изтрих ядно очите си.

— Имам също нещастието да не разбирам от нищо, освен от войниклък — казах.

— Не е вярно — възрази брат ми. — Ти си много повече от ръка, която върти меча. Знам го още откакто бях досадно хлапе, което обожаваше храбрата си сестра и постоянно й се вреше в краката.

Погледнах обраслия с мъх камък — маминия параклис. Сигурно съм търсила напътствие. Но не го получих. Не се появи образ от нищото. Не усетих ухание на сандалово дърво, не чух призрачен глас да ми шепне в ухото.

Нежен вятър довя мириса на реката. И с него дойде споменът за твърда корабна палуба, плющящи платна и игриво море, за миризмата на сол, усещането за студените пръски по кожата… и за хоризонта — закачлив като млада танцьорка в прозирни воали, която бяга навеки пред теб и те мами.

— Планирал съм експедиция за след месец — каза Амалрик.

А аз си помислих: Да!

— Говори се за богати пазари далеч на юг, където никой не е стигал досега — продължи той.

А аз си помислих: Да… да!

— Няма да те лъжа, че ще е безопасно — каза брат ми. — Ще е студено, храната няма да стига, а шансовете за успех са минимални. Но ще има приключения, Рейли. Нови земи. Нови народи. Нови надежди. Това поне мога да ти обещая.

А аз си помислих: Да, моля те, да.

— Експедицията ще има нужда от жрец — каза той.

Гемиите ми потънаха.

— Няма да го позволят — казах. — В цялата история на Ориса не е имало жена жрец на експедиция.

— Значи е крайно време това да се промени — каза Амалрик. — В крайна сметка ти си Рейли Емили Антеро. И можеш да бъдеш каквато поискаш. Какво ще кажеш, сестричке? Ще опънеш ли платната?

И аз казах:

— Да!

Е, това е, писарю. Историята на една жена воин, която мнозина имат глупостта да мислят за герой. Вече си подготвил голяма част от свитъците и скоро книгата ще излезе на пазара.

Чудя се какво ли ще си помислят хората, като я прочетат? Понякога си представям как някое малко момиче прелиства страниците, свито в леглото си нощем; чете на светлината на огнени мъниста под завивките, за да не я спипа гувернантката. Чудя се какво ли ще си помисли това малко момиче? Дали ще поиска да въстане срещу традициите и да смени куклите си с меч? И това ли искам всъщност? Ако трябва да съм честна, не знам. Струва ми се, че за онази девойчица би било най-добре, ако остане вярна на себе си и се бори за правата си независимо от попрището, което избере.

И тогава, писарю, когато малкото момиче чуе вик на чайка, може би ще се сети за мен.