Блейз

ГЛАВА 33

На третата седмица от възстановяването на Хейзард при Роуз, когато той за пръв път беше в състояние да движи пръстите на болната си ръка, без от това да го облива студена пот, в Бостън Милисент Брадок, вбесена, скочи рязко на крака в офиса на Къртис Адамс, където току-що бе прочетено завещанието на съпруга й, и изкрещя яростно:

— Трябва да има някаква грешка!

Къртис Адамс беше не само адвокат, но и приятел на Били Брадок, и той знаеше — нямаше никаква грешка.

А обстоятелствата около смъртта на Били, както и новопоявилият се „братовчед“, недвусмислено сочеха, че той е бил прав в преценката си за своята съпруга.

Не че Милисент беше оставена на улицата — тя имаше право да живее в къщата колкото пожелае, както и да получава необходимата месечна издръжка. На негово място Адамс не би проявил такава щедрост. Той познаваше Милисент от достатъчно дълго време. Но Били имаше по-милостиво сърце от неговото.

— Искам това завещание да бъде анулирано — заповяда рязко Милисент, със стегнато от злоба лице.

Къртис постави прилежно ръце на полираното си бюро.

— То е напълно законно, Милисент.

— Ще го оспорвам.

— Това е твое право.

— Сигурна съм, че ще намеря съдия, който да ме подкрепи.

— Както желаеш — учтиво заяви той. После се обърна към Блейз. — Ще останеш ли на Бийкън стрийт?

— Не за дълго. Връщам се обратно в Монтана. — Въпреки че приятелите й се бяха обадили, за да поднесат съболезнованията си за смъртта на баща й, и бяха изпратили толкова цветя, че те можеха да изпълнят с уханието си цял Бостън, Блейз копнееше по планинските пейзажи на родния край на Хейзард. Искаше духом да бъде близо до него, искаше тяхното дете да отрасне там, където той бе прекарал своята младост.

— Много скоро — добави тя. Мъката в очите й бе дълбока като океана. Облечена в черна коприна, с бледа кожа и леки сини сенчици под измъчените си очи, тя продължаваше да бъде все така прекрасна, способна да привлече вниманието на всеки мъж в Бостън с красотата си.

Странно, мъката само подчертаваше прелестта й. Без никакъв грим, крехка в своята бледност, със семпло прибрана буйна коса, с очи, доминиращи сред чертите на лицето й, и тяло, придобило една нова пълнота на формите си, тя вече бе жена, а не момиче, каквото беше през миналата пролет, и едва ли щеше да се намери мъж, който не би се втурнал да я утеши в горестта й. Но споменът за Хейзард не допускаше мисълта за други мъже. Изправен до него, всеки друг би изглеждал невзрачен. Неопитоменият и буен Хейзард бе изпълнил цялото й същество.

— Това е абсурдно — възпротиви се рязко Милисент. — Ти ще останеш в Бостън, където ти е мястото.

— Ще отида, където пожелая, майко. — И Блейз я погледна така, както се бе учила да прави това в детството си — с овладяна физиономия и други мисли, течащи зад безизразната фасада. Това беше начин да спечели срещу майка си, която очакваше само омраза и презрение.

— Ще видим това — раздразнено отвърна Милисент, отправяйки й поглед, който изуми Блейз с неприкритата си омраза. Омраза към покойния съпруг, към Къртис Адамс, към Блейз, към всекиго и всичко, което би й се изпречило по пътя към състоянието, за което се бе омъжила преди двадесет години, не по-малко търгашки, отколкото циганин, продаващ коне. Спирайки само колкото да си поеме дъх, тя изсъска: — Ах ти малка, подла…

— Не прибързвай — предупреди я Янси с мек тон и очи като парченца чакъл. — Сега си разстроена. — Той взе ръката й в своята. — Тя е разстроена — обясни той на Къртис, внимавайки да не изпусне собствения си кипящ гняв. Този път бе стигнал толкова близо… двайсет и два милиона. И Блейз щеше да ги получи всичките. Самодоволна малка кучка. Вероятно бе знаела от самото начало — хич не изглеждаше изненадана.

След това изведнъж му хрумна една гениална идея, която той сграбчи като удавник спасителен пояс. Извинявайки елегантно себе си и Милисент, по всички правила на южняшкия етикет, до едно впрегнати сега в представлението той изведе Милисент от кабинета, преди да е успяла да сбърка отново.

Блейз остана, за да подпише нужните документи, преминавайки механично през всеки лист хартия. За пръв път се бе уплашила истински за детето си. Никога преди не бе виждала подобна омраза. Такава ненавист и злоба не се срещаха често. Всъщност само у хора, които нямаше да се спрат пред убийство.

Когато Блейз се прибра от офиса на Къртис Адамс, Янси крадешком я последва в стаята й и я заключи вътре, докато Милисент занимаваше Хана в гостната. Те бяха освободили слугите от горния етаж за този следобед, уж в знак на почит към паметта на Полковника. Заедно с Милисент бяха казали на Хана, че Блейз е заминала за Монтана веднага, щом са й прочели завещанието, оставяйки й щедър аванс от парите, наследени от Били Брадок.

Отначало Хана се противеше.

— Блейз не би тръгнала, без да ми се обади — настоя тя.

— Тя беше доста потисната напоследък. Знаеш го и сама. Мисля, че непрекъснато си мислеше само как да се върне. Аз й казах, че ще бъде неучтиво от нейна страна да тръгне, без да се сбогува с теб, но ти познаваш Венеция. Припряна, както винаги, дори в мъката си. Нейният баща й завеща всичко и сега тя е по-неконтролируема от всякога. Може да попиташ и Къртис Адамс, ако искаш. Той я изпрати до наетата карета. Ще те заведа при него, ако искаш да провериш. — Милисент докосна едва-едва очите си с бродираната кърпичка. — Тя беше толкова нещастна напоследък — прошепна тя. — Искаш ли да говориш с Къртис?

Това беше пресметнат блъф.

— Горкото дете — тъжно заяви Хана, поуспокоена от намесването на името на Къртис. Той беше приятел на Полковника от години. А Блейз не бе престанала да приказва за връщането си в Монтана. — Тя искаше бебето й да се роди там — припомни си тя, казвайки го повече на себе си.

Единственият звук в огромната гостна беше тиктакането на майсенския часовник. Завърнала се отново в настоящето, след като бе потънала за кратко в размислите си, Хана забеляза тягостното мълчание.

— Тя все още не ви беше казала, нали така?

Милисент се окопити първа.

— Не, но това прави решението й още по-логично… това неочаквано заминаване. При тези условия, миличкото ми — продължи лицемерно тя, — искала е веднага да се върне там. — Милисент се усмихна по майчински разбиращо. — И двете знаем колко твърдоглава е Венеция. Но ти няма защо да се тревожиш, Хана. С милионите на баща си тя може да си позволи най-добрите грижи до края на живота си.

— Надявам се бебето да й донесе утеха. — Хана не виждаше по-далеч от носа си, щом се споменеше за щастието на Блейз. Щом бе поискала да се върне веднага, то тя щеше да я разбере. Блейз не бе преставала да плаче всяка вечер за бащата на бебето си.

— Сигурна съм, че така ще стане, Хана. Сега, на сметка в банката ли да ти оставим парите, или ще ги искаш в брой?

— Щом научите адреса й, бихте ли ми го изпратили? Аз ще съм при сестра си в Ланкастър. Ще ви оставя адреса си. — И Хана го изписа старателно на един лист, който Милисент й подаде от бюрото.

— Ето — каза Милисент, сгъвайки листа. — Ще го сложа най-отгоре. — И тя постави едно италианско кристално преспапие върху него. — Сигурно ще научим местонахождението на Венеция след три или четири седмици. Благодаря ти, Хана, за годините на всеотдайна служба. Аз съм сигурна, че ако Полковника беше жив, той също би се присъединил към мен. Янси, скъпи, докато помогнеш на Хана да си приготви багажа, аз ще й напиша чек за издръжката от първите шест месеца… и, да речем, за парите за още шест месеца в брой. Какво ще кажеш, Хана?

— Напълно достатъчни са, мадам, а аз сама ще си събера багажа — отвърна остро Хана.

Малко по-късно, олицетворяващ учтивостта и чара, Янси изпрати Хана до колата, спряна до страничната врата, погрижи се багажът й да бъде натоварен, даде нареждания на кочияша и й махна за сбогом.

Но Хана не бе подведена от цялата тая превзета и преиграна учтивост. Тя знаеше, че за нито един от двама им няма никакво значение дали тя е жива, или мъртва. Но щом Блейз и нейното бебе си бяха тръгнали, тя не виждаше смисъл да остава.

Янси се върна в гостната, внимателно затвори двойните врати, облегна се на тях и се ухили злорадо:

— Сега имаме една дърта кучка по-малко по пътя си към двайсет и двата милиона, любима.

— Доста гладко мина, нали? — съгласи се Милисент, вдигайки поглед от малкото бюро.

— Чудесно, благодарение на старата Хана сега ще ни е доста по-лесно да убедим милата Венеция в своята гледна точка. Нито една млада майка, която вехне до такава степен по любимия, не би зарязала детето си, след като то се роди, нали така? Това е, без съмнение, последната връзка с нейната непрежалима любов. — В гласа му се долавяше злобна насмешка.

— Да използваме детето като коз… — промърмори Милисент замислено, докато късаше на парченца адреса на Хана. — Но как — Милисент спря за миг, за да хвърли парченцата в кошчето — ще се доберем до парите? Завещанието беше доста недвусмислено.

— Лесно. Ще я накараме да ни определи за попечители. И всичко ще е наше. — И Янси огледа доволно блестящия връх на ботуша си.

— Но какво ще стане след това? Не можем да я държим заключена вечно. Хората ще се разприказват.

Очите му срещнаха спокойно погледа й.

— Щом веднъж се роди детето — каза той с тихия, равен глас, с който хората отмятат предметите в някой списък, — ако тя отпътува, да речем, за Северна Франция, или за някоя тиха къщурка сред стадо овчици, ще й бъде обещано, че ще получава издръжка и детето няма да пострада.

— Доста добре звучи — каза Милисент с интерес.

— Засега ще трябва да казваме, че тя се е върнала в Монтана, оставяйки ни за попечители в нейно отсъствие. След като детето се роди, ще се погрижим тя да отпътува за Европа. И тогава ти и аз ще разполагаме с двадесет и два милиона джобни пари.

— Мисля, че имаш невероятно въображение.

— А твоето, без съмнение, ще ни посочи не по-малко оригинални начини за похарчването на тази огромна сума.

Милисент се изсмя.

Тази вечер те отнесоха вечерята на Блейз на горния етаж, като обясниха на слугите, че отварянето на завещанието й е причинило емоционален стрес, който би могъл да бъде преодолян най-добре с почивка в леглото и усамотение. След като внимателно заключиха вратата, те оповестиха на Блейз своите планове.

Тя слушаше внимателно, въпреки че през цялото време мозъкът й пресмяташе всички възможности за избавление.

— Ако не се противиш — привърши Янси, — всичко ще се нареди чудесно.

— За вас, да — отвърна кратко тя, — но не и за мен.

— Ти ще си получиш детето.

— А вие — моите пари.

— Честна замяна.

Всъщност Блейз не се интересуваше особено от парите. Тя разполагаше с фонд, който дори те не можеха да докоснат, и той й беше повече от достатъчен, за да живее. Просто я дразнеха размерите на алчността им. И едновременно с това малко я плашеха. Докъде ли биха стигнали, за да си осигурят правото над двайсет и двата милиона? А нима смъртта на Хейзард не отговаряше недвусмислено на този въпрос?

Ако тя им предоставеше наследството, нейното и на Хейзард, детето щеше да загуби от това. Така й се искаше той да е тук, за да я посъветва. Вероятно би казал, че парите не са от значение. Или пък не би казал така? Колко упорито се бе трудил той, за да осигури бъдещето на народа си. Тя тъкмо бе узаконила този следобед завещанието си, написано във влака. Сега то беше на съхранение при Къртис. Ако тя ги определеше за попечители, нейното дете никога нямаше да получи това, което му се полагаше по рождение. От друга страна, ако не го направеше, то можеше да не се роди. Едно малко дете щеше да е много по-лесно за убиване от Хейзард. И щом той не бе успял да ги спре, как би успяла тя да го стори?

— Искам да си помисля — каза безстрастно Блейз.

— Само не се забравяй — заповяда й Янси.

— Имам поне шест месеца, преди да успеете да изпълните заплахата си.

— Но междувременно можем да направим живота ти доста неприятен.

— Благодаря за предупреждението.

— Давам ти три седмици — каза той.

— Надявам се тя да прояви здрав разум, нали така миличко? — прошепна Милисент, помахвайки лениво с ветрилото си.

— Три седмици — напомни й Янси и тръгна към вратата, за да я отвори. Милисент го последва и Блейз остана сама.

Хана си бе тръгнала. За това ги бе попитала най-напред. Хейзард беше мъртъв. Къртис и другите й приятели щяха да бъдат уведомени, че тя се е върнала в Монтана, ако я потърсеха. А слугите си мислеха, че тя е в нервна криза и е пазена от любопитни погледи. Тя и детето й бяха сами… заедно с Янси, Милисент и двайсет и двата милиона, които те искаха. Никак не й бяха харесали очите на Янси, когато бе казал „доста неприятен“. Бе виждала този поглед и преди в очите на мъже, които не се стремяха към парите й.

Тази нощ тя си пожела много силно, както това правят малките деца, пожела си Хейзард да беше жив, пожела си те двамата и тяхното дете да можеха да живеят заедно сред покритите с облаци планини, пожела си да можеше да го срещне, без златото и алчността да застават между тях.

А на другата сутрин — сякаш желанията се сбъдваха — Янси влезе в стаята й със закуската и с още нещо, което възприемаше като интересна клюка.

— Май ще размислиш относно мечтата си да се върнеш в Монтана — каза той облегнат на вратата, облечен в костюма си за езда.

— Предполагам, че трябва да попитам „защо“, нали така? Добре, Янси, ще бъда послушна. Защо? — И тя затвори книгата, която четеше, постави ръцете си върху нея и го погледна спокойно.

— Защото твоят любовник си е намерил нов креват.

— Това някакъв метафоричен опит ли е? Ако е така, не мисля, че е оригинален. — Но сърцето й заби по-бързо, защото Янси не бе способен да се изразява остроумно. Когато казваше „креват“, той имаше предвид точно това. Тя заповяда на ръцете си да се отпуснат, преди той да е забелязал, че са се вкопчили една в друга.

— Копелето е оживяло някак си — каза грубо Янси — изпод петдесетте кила динамит.

Радост, изместена след това от безнадеждност, преминаха през съзнанието й за един кратък миг. Вътре в себе си Блейз танцуваше, полудяла от щастие, но външно спокойна тя каза:

— В такъв случай, ще е по-добре веднага да отключиш тази врата и да отпрашиш за Вирджиния, защото тук едва ли ще си в безопасност.

— Ти май не ме чу, а? — провлачи мазно той, макар и с неудачно дрезгав глас. — Той няма да дойде. Той е в Конфедерейт Гълч. Той е в леглото на Роуз в Конфедерейт Гълч. А там е вече близо месец.

Думите я вледениха. Трябваше да е станала някаква грешка. Тя беше негова съпруга. Той й го бе казал. Те щяха да си имат дете. Не можеше да е отишъл при Роуз. Той трябваше да дойде за нея.

— Предложението ми си остава, богато малко момиченце. Три седмици. Подписваш документа за попечителството или аз преминавам към някои не особено нежни способи на убеждение.

Тя стана от канапето и отиде до прозореца, преди той да е забелязал колко е разстроена. Не получил отговор на въпроса си, Янси излезе, но последните му думи продължаваха да кънтят мрачно в съзнанието й:

— Не го чакай, богато малко момиченце. Тия индианци са си такива — първо в кревата, после сбогом. А както чувам, тоя Хейзард бил истински рекордьор в това отношение.

Но тя зачака. Въпреки всичко. Въпреки вулгарните намеци на Янси, въпреки огромното разстояние, което ги делеше, въпреки пристъпите на несигурност, когато се опитваше да разсъждава като Хейзард.

В края на третата седмица Янси дойде в стаята й, както бе обещал. Тя все още не бе подписала. Все още удържаше. Но когато го видя да влиза през оная вечер, облечен в жакардовия си копринен халат с ръчно плетените въжета, завързани леко на ръката му, с този хищен поглед във воднистите му очи, тя обърна глава и погледна за миг през прозореца към реката. Когато се обърна отново, крехките й рамена потръпваха леко.

— Това няма да е необходимо — прошепна тя. — Ще подпиша.

И Янси си тръгна със състояние в джоба.

Блейз плака, докато успя да заспи. Това не бяха сълзи за загубата на наследството, а сълзи по загубената любов. Той не бе дошъл за нея. Не го беше грижа дори за собственото му дете. Но пък нали Джон Хейзард Блек вече си бе имал жени и любовници. Най-вероятно бе успял вече да забрави и името й.

Янси и Милисент бяха будни през по-голямата част от нощта, заети с поливането на новопридобитото състояние с отлежалото скъпо шампанско на полковник Брадок.

— Може и да е бил селянин, скъпа, но е разбирал от вина — отбеляза Янси, отваряйки още една отлично запазена бутилка от изрядно подредената изба на Полковника.

— Едно положително качество в иначе нищо неструващ като цяло характер едва ли е достатъчно, за да бъде спечелена нечия симпатия — отвърна Милисент, която, макар да дължеше на прозорливостта на съпруга си това огромно богатство, на което сега можеше да се наслаждава, нямаше никакво желание да му отдаде Дължимото. — Роденият селянин си остава селянин — натъртено заяви тя.

— Което ми напомня — замислено каза Янси, — че не би било зле да сложим край на селския му род.

Милисент се изкикоти гърлено.

— Доста си закъснял, Янси. Вече седмици откакто си е просто един труп.

— Имам предвид — той направи кратка пауза — неговия внук. Като застраховка — каза той — срещу бъдещи претенции.

Объркана, Милисент седна в леглото, в което се бе излежавала лениво допреди малко, и свали чашата от устните си.

— Как предлагаш да го направим?

— Познавам един специалист в Ню Йорк, който помага на загазили момичета.

— Тя никога няма да се съгласи с аборта.

— Не е нужно да се съгласява. Та нали ние сме попечителите, ние можем да и казваме какво да прави, не да я молим за това.

— Къде и кога? — попита Милисент, разпознала тутакси гаранцията за бъдещата им сигурност.

— Там, където ходят всички — при мадам Рестел31 в Ню Йорк. Съществува дори възможност — добави Янси — Венеция да не преживее аборта. — Веждите му се повдигнаха многозначително.

— Достатъчно Янси, не искам да слушам повече.

— Добре, няма да слушаш, а иначе?

— Отказвам — отвърна тя ни най-малко изумена, по-скоро предпазлива — да слушам за каквото и да е повече.

— Знам, скъпа, ти мразиш подробностите. Е, няма значение, аз ще се погрижа.

— Надявам се по-добре, отколкото с оня индианец.

Янси сви рамене, не особено обидчив след изпитите три бутилки.

— Невъзможно е да бъде убит като обикновен човек… но тези два мънички парцела сега нямат значение, нали така?… Не и при милионите, които имаме.

Беше му лесно да махне с ръка на Хейзард, който се намираше на две хиляди мили, но Милисент не обичаше да изтърва края, особено когато нещата я засягаха пряко. Придавайки подчертано значение на всяка дума, тя попита:

— Кога смяташ да се погрижиш за настоящата подробност?

— Утре — каза Янси с усмивка. — Това ще е първото нещо, с което ще се захвана утре.