Богатият сиромах

III.

Захванало да притемнява. Всичките живи същества се крили в своите легловища и приготовляли се да вечерят. Само няколко жени ходили още по пътят и търсили кравите си, само няколко мъже стояли пред кръчмите и разсъждали за новите вина и само няколко пияни турци газили калта и пели полекичка едно из ония маанета, които приличат за кочешко мякане. В това също време Смил и Иванчо вървели из пътят и влезли в къщата на дяда Стойча, който ги посрещнал посред дворът.

— Добре дошли, добре дошли! — рекъл старецът и повел момчетата към своята малка къщица, която била така също стара, както и нейният стопанин.

Стаята, в която влезли момчетата, била вехта; таванът й бил дотолкова черен, щото никой не можал да определи от какво е той направен; но стените й били бели като мляко, одърът — чист и вратата измити. По всичко се видело, че някоя жива и млада човеческа ръка е дала и на тая стародревна къщица нов вид.

Щом младите момчета седнали, то в стаята влезли две жени и поклонили им се като на отдавнашни познайници. Едната из тия жени била стара, но привлекална; а другата била едно из ония ангелчета, които обикновено се изображават на черковните врата. Нейните черни очи блестели като елмази; нейното чисто и миловидно лице било съставено от кръв и мляко; нейната тънка и висока снага съставляла изключителна рядкост; нейните високи гърди свидетелствували, че тялото се ползува със здраве; а нейните алени устници се харесвали на всичките Ивановци, Николовци и Димитровци. Трябва да ви кажа и това, че в тая къща не знаяли още що е гюргевска цивилизация и що е митхадпашовски напредък. Както дядо Стойчо, така и неговото домочадие работили от утринта до вечерта; месили и пекли хляб, плели, ткали, прели, копали, жънали, събирали и пели. Така също тия се облачали така, както се облача всеки българин и всяка българка, които живеят български и които се наричат българи. А от тежката работа и от големите мъки произходило само веселие, песни и щастие! Чудна е българската натура! Българският работник е жив, весел и пъргав; а готованецът е намусен, ленив и волообразен. Между българският селянин и между българският чорбаджия съществува такова голямо различие, каквото съществува и между турчинът и човекът. Селянинът влече турският ярем с голямо страдание и с едри сълзи, но и с надежда на по-добро бъдеще, а чорбаджият се хвали с това робство, гордее се със своето унижение и от всичкото си сърце ненавижда свободоумните хора. Чорбаджиите мислят само за своите откраднати и отнети богатства; а всяко едно народно движение е опасно за тяхното спокойствие така също, както е то опасно и за техните покровители турци.

Младите гости, които посетили дяда Стойча, не принадлежали нито в числото на чорбаджийският клас, нито в числото на селските работници. В последните триесет години в България са се появили такива хора, които се наричат „младо поколение“ и които могат да се нарекат „предтечи на българският живот и надежда за бъдещите времена“. Тия хора са до такава степен нови, щото на тях не действува ни чорбаджийската нечистота, ни турският разврат, ни фанариотското смирение.

Смил бил човек на двайсет и пет години. Баща му бил богат търговец и желал да посвети и синът си в комерческите мъдрости; но непокорният син оставил бащината си къща, отишъл в Белград без ни една пара и свършил лицеят без никакви средства. Единственото добро, което понесъл Смил из бащината сикъща, било неговото добро сърце и неговата честна и права душа; а тия драгоценности принадлежали на майка му. Аз мисля, че ако да не би били нашите майки, то ние би станали до един евреи и посветили би всичкият свой живот на аритметическите цифри и на моравите патладжени. Когато Смил свършил науките си, то ходил в Австрия, в Румъния и в Русия и най-после той се върнал в Русчук и станал учител. Той изпитал вече що е живот свобода и щастие и затова посветил животът си на своето поробено и нещастно отечество, което търпяло и от турци, и от фанариоти. Когато Смил виждал турските зверства, то хапал устните си и бледнял от ярост; а когато гледал на българското търпение и на чорбаджийското хладнокръвие, то бил готов да излезе сам против неприятелите и да погине като юнак и като защитник на правдата. Много пъти Иванчо успокоявал своят побратим и не давал му да погине без време. Иванчо бил Смилов ученик, ако и да бил само четири години по-млад от своят учител. Най-напред Иванчо не можал да разбере що е свобода и щастие, защото бил убежден, че турците са родени за господари, а българите — за робове; но Смил успял да развие своят ученик дотолкова, щото той твърде скоро станал за него апостол Петър. Единствената причина, която стояла като твърда стена между двата приятеля и която им не дозволяла да се сближат на последните граници, били техните възрасти и техните характери. Смил бил сериозен, мълчалив и печален, а Иванчо — весел, жив и безгрижен. Твърде често Смил мислил за Иванча така: „Това момче е страшливо като заец; а ако не е страшливо, то е безхарактерно, ветърничаво и лудоглаво“. Но Смил не познавал още своят приятел. Иванчо бил един из ония хора, които почти всякога са равнодушни, ако никой ги не закача; но когато тия излязат из търпение, то вървят и през огън, и през вода и запират се само тогава, когато смъртта им прекоси краката.

— Попремина ли ти малко, мой синко? Горещо сърце имаш… — казал дядо Стойчо Смилу.

— Който има човеческо сърце, той не може да бъде по-хладнокръвен — отговорил Смил.

— Но безполезните псувни са равни с бездействието. По-добре е да мълчиш и да работиш. „Дума дупка не проваля“, казва българската пословица.

— Думата е предтеча на деятелността. Най-напред работи сърцето, после — устата, а най-после — ръката.

— Но разумът трябва да занимава първо място във всяко едно отношение.

— Махнете се със своите философии — рекъл Иванчо. — Аз съм дошел да се веселя, а не да слушам Менторови философии.

Иванчо запял:

И така Иванчо продължал да пее своята песен, а дядо Стойчо седнал по-близо до Смила и попитал го:

— Беше ли ти тия дни у Георгеви?

— Бях завчера.

— Говориш ли му ти за нашите предприятия и за нашите надежди?

— Нищо не съм му говорил.

— Варди се да не направиш някоя пакост. Георги е един от ония хора, които продават и децата си за едно горчиво каве. Мене не ми е мило, като гледам, че ти ходиш в неговата къща. Проклета е тая къща! Калдъръмът в тая къща е направен от човечески глави. Както щеш, Смилчо, а мене е страх и от тебе. Който се познава с Георги и който седи около една трапеза с него, той не може да бъде родолюбив човек. На честният човек трябва да преседне онзи залък, когото той гълта от Георгевата трапеза, защото тоя залък е част от някое българско тяло. Не ходи ти в къщата на тоя злодеец.

— Не мога да не ходя — казал Смил и навел главата си надоле.

— Сега вече видя, че хората говорят истина — казал дядо Стойчо.

— Каква истина? Какво говорят хората?

— Хората говорят, че ти ходиш не при Георги, а при момиченцето му. Истина ли е така? Варди се, Смилчо! Крушата пада недалече от коренът си. Искаме да работиме големи работи, а ходиме да се залюбваме в неприятелските къщя! Не харесват ми се твоите дела… Ако искаш да се жениш, то си избери жена от добър сой и из честна къща…

— Нямам аз намерение да се женя.

— А защо ходиш в Георгевата къща?

В това време Иванчо престанал да пее и попитал приятелите си:

— Пак ли сте захванали да философствувате?

Дядо Стойчо не отговорил нищо, а обърнал се към дъщеря си и рекъл й:

— Радке, донеси ни малко ракийка и гледай да ни донесеш да повечеряме.

— Готово е — казала Радка и излязла из стаята.

След няколко минути малкото дружество седяло около трапезата, яло весело, смеяло се и разказвало различни приказнички. Само Смил бил замислен и незадоволен.

— Тебе е пак хванала дяволската немота — рекъл Иванчо Смилу. — Ако ти да нямаше ръце и крака, то аз би помислил, че си сом или шаран. Защо се не веселиш, когато се веселят и другите хора? Ти си чуден човек!

— Оставете го — рекъл дядо Стойчо. — Дай му дозволение да си помисли и да дойде в себе си.

Смил мълчал.

Георгевата дъщеря, за която споменал дядо Стойчо, било хубавичко и гиздавичко момиченце. Тя имала повече от шестнайсет години, но била простодушна и добросърдечна до последната степен. Бащините й подлости не доходили до нейното невинно и правдолюбиво сърце. Веднъж тя посадила в градинката си едно дървенце; но това дървенце засъхнало и тя се старала да го съживи с „Отче наш“ и с „Богородице дево“. Един ден Смил видял с очите си, че тя стои около дървенцето, полива го със „света водица“ и гледа към небето. От онова време Марийка не излазяла из умът му. „Ако е бащата лошав човек, то не е крива дъщерята — мислил той. — Аз познавам множество добри хода, които имат лошави деца, и обратно. Човеческото сърце е такава една фабрика, която може да изработи каквото искате — и добро и зло, и чест и безчестие. Марийка е добро и невинно момиче, ако баща й и да се счита за най-развален човек под синьото небе. Обязаността на всеки честен човек е да мисли и за доброто на своите ближни. Ако аз взема Марийка, то ще да спася една човеческа душа, която твърде лесно може да погине. Моята цел е свята и безгрешна — аз нямам лошави намерения и не срамувам се от своите действия. Но дядо Стойчо мисли съвсем другояче; нему се не харесват моите убеждения! Какво да правя? Назад се вече не може, а напред е страшно! Как се случи всичкото това, и аз сам не зная!… Чакай, чакай! Преди две недели, когато горя долната махала, аз помогнах на дядовите Костови деца да изнесат имането си и да изгасят къщата си. Когато отидох на другият ден у Георгеви, то всички захванаха да хвалят моето юначество и да ми говорят, че аз съм великодушен човек, когато съм отишъл да помагам на просяците. Марийка мълчеше. «Ако би дядовите Костови деца изгорели, то за дяда Коста би било по-добре, защото той никак не може да ги изхрани», рече Георги. «Смилчо е направил добро, без да попита себе си кому го прави и защо го прави», рече Георгевица. Това красноречие ме разсърди и аз рекох: «Вие ме хвалите само за това, че аз съм се родил човек и че моята човещина ме е накарала да помогна на своят ближни да спаси тялото си и имането си! Ако би биби наместо дядовите Костови деца някои богати хора или някои русчушки ефендиета, то вие би ми казали, че аз съм изпълнил своята обязаност, и нищо повече. Аз не мисля така. Хората живеят заедно само за това, за да помагат един другиму. Ако съм аз помогнал вчера на двете Костови деца, то дядо Коста ще да помогне мене утре или в други ден. Когато човек иска да направи добро, то трябва да го направи всекиму, който има нужда; а ако човек мисли кому ще да помогне, то неговото добро е прост егоизъм.» Когато аз говорех, то Марийка ме гледаше в очите и ловеше всяка моя дума. Тя беше твърде хубава в онова време; аз видях, че тя не е равнодушна към моят разговор и сърцето й тайно принимаваше участие в дядовата Костова съдба. След два деня аз дойдох у Георгеви и намерих Марийка сама. Когато аз влязох в стаята, то срещнах едно радостно, едно щастливо лице. Никога аз в животът си не съм срещал подобно лице! И сам не зная как се случи, а аз изгубих умът си. Когато се поопомних малко, то Марийка обиви ръцете си около шията ми, притисна главата ми на гърдите си и искаше да ми каже нещо, но заплака и аз почувствувах, че нейните сълзи се леят на моето лице. Аз не помня вече какво е било и как съм оставил Георгевата къща. От онова време аз ходя като пиян; главата ми е като шемедена; ръцете ми и краката ми са станали тежки; а мечтите ми летят дотолкова високо, щото аз и сам не зная где летят и защо летят…“

— Ти, Смиле, в последно време си заприличал на овен, който блее само тогава, когато види кърмило. Аз се боя от ония хора, които мълчат и които се не смеят. Засмей се малко, Смилчо!

— Остави ме, Иванчо! Не ми е до смях.

— Да те оставя, Смилчо! Хайде, Радке, да си попееме и да оставиме старците да говорят за Мустафа паша. Пей де! Аз обичам само ония хора, които пеят, когато им е весело, и които работят, когато трябва да се работи. Който се весели, той и работи. Пейте или ще ме накарате да плача като сираче на сирно заговяване — говорил Иванчо и смеял се от все сърце.

Радка погледнала към Иванча умилно, въздъхнала и рекла:

— Аз съм готова всякога и да пея, и да играя, и да работя.

— Ти си умно и работно момиче — рекъл дядо Стойчо и подмигнал на детето си.

— Не е лъжа — рекъл Иванчо.