Богът на неговите деди

I

Навред наоколо се ширеше предвечната гора — рожденото място на шумна комедия и безмълвна трагедия. Тук борбата за съществуване все още се водеше с цялата й древна жестокост. Британецът и русинът още не се бяха натъкнали един на друг в тази земя, наричана Краят на дъгата — а това беше самото й сърце, — нито пък златото на янките бе откупило необятните й предели. Вълчата глутница не изоставяше стадото елени Карибу, отделяше слабите и стелните кошути и ги поваляше безпощадно, както преди хиляди поколения. Пръснатите тук-там туземци все още признаваха властта на вождовете и шаманите, гонеха злите духове, изгаряха вещиците, воюваха със съседите си и изяждаха враговете с апетит, който говореше добре за стомасите им. Но това беше, когато наближаваше краят на каменния век. По незнайни пътеки и през неотбелязани на картата пустоти пристигаха вече предвестници на стоманата — светлолики, синеоки, непоклатими мъже, въплъщения на неспокойната си раса. Случайно или преднамерено, самотни или по двама-трима, те идваха кой знае откъде и отиваха кой знае накъде. Шаманите беснееха против тях, вождовете призоваваха воините си и камък се удряше в стомана, ала напусто. Като вода, която се процежда от някакъв огромен водоем, те прииждаха през тъмните гори и планински проходи, проправяйки водни пътища с канута от брезова кора или утъпкваики пъртина за кучетата с мокасините си. Те бяха от велик род и майките им бяха много, но облечените с кожи обитатели на Севера тепърва щяха да узнаят това. И така мнозина невъзпети скиталци се бореха докрай и умираха под студения огън на северното сияние, както техни братя умираха в парещите пясъци и задушливите джунтли и както ще продължават да умират, докато удари часът да се изпълни предопределението на расата им.

Наближаваше дванадесет. На северния хоризонт с розов отблясък, избледняващ към запад и сгъстяващ се към изток, отбелязваше невидимия заник на полунощното слънце. Здрачаването и съмването се смесваха така, че нямаше нощ — просто едно преливане на ден в ден, едва забележимо наслагване на два слънчеви кръга. Някакво птиче изчурулика плахо „лека нощ“, червеношийки провъзгласиха „добро утро“. От един остров сред Юкон колония диви патици се оплака от нескончаемите си неволи, а един гмурец им се изсмя подигравателно насреща от тихо

заливче в реката.

На Преден план, край брега на мързелив въртоп, по две и три на ред се виждаха канута от брезова кора. Копия с остриета от моржови зъби, стрели с костени наконечници, лъкове с тетива от еленска кожа и прости, плетени от върбови вейки кошове подсказваха, че в калното течение на реката има пасаж от сьомга. На заден план, зад безредието от кожени вигвами и стойки за сушене на риба, ехтяха гласовете .на рибарите. Млади .мъже се закачаха едни други или задиряха девойките, а по-старите индианки, лишени от това удоволствие, понеже бяха постигнали Noцелта на съществуването си с продължаването на човешкия род, клюкарствуваха и плетяха въжета от зелени корени,на пълзящи растения. В краката им заедно с кафеникавите кучета вълча порода играеха, караха се или се търкаляха в мърсотията голите им рожби.

Настрана от този стан, очебийно отделени от него, бяха опънати две други палатки. Но това беше стан на бял човек. Ако не друго, то поне изборът на разполагането му служеше за явно доказателство. В случай на нападение той държеше индианското селище под обстрел на около сто крачки; при нужда от отбрана щеше да му помогне по-издигнатото положение и разчистеното пространство помежду; при поражение — стръмният наклон от двадесетина крачки надолу до лодките. От едната палатка долиташе раздразненият плач на болно дете и успокояващата песен на майката. На отарито пред тлеещ прегорял огън водеха разговор двама мъже.

— Е? Аз обичам църквата като добър християнин. С толкова велика любов, че съм прекарвал дните си

в бягане от нея, а нощите в сънища за разплата. Разбираш ли? — Гласът на мелеза се извиси до злобно ръмжене. — Аз съм роден на Червената река. Баща ми беше бял, бял като тебе. Но ти си янки, а той беше британец и син на човек от потекло. А майка ми беше дъщеря на вожд и аз бях мъж. Да, човек трябваше да се повгледа, за да разбере каква кръв тече в жилите ми, защото аз живеех сред белите и бях един от тях, и в гърдите ми туптеше сърцето на моя баща. Случи се така, че имаше една девойка, бяла, която погледна благосклонно на мен. Баща й имаше много земя и много коне; освен това беше голям човек между своите хора, а кръвта му

бе кръв на французин. Той каза, че момичето само не знае какво иска, и какво ли не му наговори и се ядоса, че може да се случи такова нещо. Но тя знаеше какво иска, защото ние побързахме да отидем при свещеника. Ала баща й беше ни изпреварил с лъжливи думи, измамни обещания и не знам какво още; и така свещеникът се опъна и отказа да направи тъй, че да можем да живеем един с друг. Както в началото църквата бе тази, която не пожела да благослови раждането ми, така и сега църквата бе тази, която отказа да ме венчае и заля ръцете ми с кръвта на човеци. Тъй че има защо да обичам църквата. Аз ударих свещеника през женската му уста и ние препуснахме с бързи коне, момичето и аз, до Форт Пиер, където имаше пастор с добро сърце. Но по петите ни следваха баща й и братята, и други мъже, които той беше събрал. И ние се бихме, препускайки, докато три седла останаха празни от моите куршуми, а другите се отказаха и продължиха до Форт Пиер. Тогава ние, момичето и аз, обърнахме на изток, към планините и горите, и живяхме един с друг, без да сме венчани — това бе делото на добрата църква, която обичам като син.

Но забележи, защото това е чудното у жената, чиито постъпки мъжът никога не може да разбере. Едно от седлата, останали празни от моите куршуми, беше на баща й, а копитата на идващите подир него го затъпкаха в земята. Ние видяхме това, момичето и аз, и аз щях да го забравя, ако тя не го помнеше. И във вечерната тишина, след като свършваше ловът през деня, то се препречваше между нас в мълчанието на нощта, когато лежахме под звездите и трябваше да бъдем едно. То беше винаги там. Тя никога не отвори дума, но то седеше край нашия огън и вечно ни държеше разделени. Тя се мъчеше да го забрави, но в такъв миг то се надигаше, та чак можех да го прочета в очите й, дори и като поемаше дъх.

Така най-сетне тя ми роди дете, женско чедо, но умря. Тогава аз отидох при племето на майка ми, за да може детето да се захрани от топла гръд и да остане живо. Но ръцете ми бяха облени от човешка кръв, нали разбираш, заради църквата, облени от човешка кръв. И Северната конна полиция дойде да ме вземе, но братът на майка ми, който беше тогава по право вожд, ме укри и ми даде коне и храна. И ние избягахме, женската ми рожба и аз, чак в земята край Хъдсъновия залив, където белите хора бяха малцина и въпросите, които задаваха, не бяха много. И аз работих за Дружеството на Хъдзъновия залив като ловец, като водач, като шейнар, докато моята женска рожба стана жена, висока, стройна и хубава наглед.

Ти познаваш зимата, дълга и самотна, която подхранва лоши помисли и зли дела. Главният агент беше жесток човек и безсъвестен. И не беше от тия, които биха зарадвали погледа на една жена. Но той хвърли око на женската ми рожба, която бе станала жена. Майко божия! Той ме изпрати на дълго пътуване с кучета, за да може… ти разбираш, той беше жесток човек и безсърдечен. Тя беше повече бяла, и душата й беше бяла, и беше добра жена, и…е, тя умря.

Беше люто студена вечер, когато се върнах; бях пътувал с месеци и кучетата бяха съвсем окуцели, когато стигнах във форта. Индианците и мелезите ме гледаха, без да проговорят, и мен ме обзе страх, а не знаех от какво, но не питах нищо, докато не нахраниха кучетата и сам аз не се нахраних, както трябва да се нахрани човек, който има да върши работа. Тогава заговорих и поисках да ми кажат какво има, но те се дръпнаха от страх пред моя гняв и това, което можех да направя; все пак ми разказаха какво се бе случило, низката история, дума по дума, деяние подир деяние, и се смаяха, че останах тъй безучастен.

Когато свършиха разказа, отидох в дома на агенда по-спокоен, отколкото съм сега, когато го разправям. Той се беше уплашил и бе повикал на помощ, мелезите, но те негодуваха против извършеното и го бяха оставили да сърба каквото бе надробил. Затова беше избягал в дома на свещеника. Отидох да го потърся там. Ала когато стигнах, свещеникът ми прегради пътя, заговори с благи думи и каза, че разгневеният човек не бива да върши нищо, без да избира пътя, а да се обърне направо към господа. Поисках да ме пусне с правото на бащинския гняв,

а той отвърна, че ще мога да мина само през трупа му, и пожела да се помоли с мен. Виждаш ли, пак църквата, все църквата; така аз минах през трупа му и изпратих агента да се срещне с женската ми рожба пред неговия бог, който е лош бог и е богът на белите.

Тогава се вдигна олелия и започна гоненица, защото за станалото обадиха долу в станцията, и аз побягнах. През Голямото робско езеро, надолу по долината на Макензи към вечните ледове, през Белите скалисти планини, Големия завой на Юкон и чак до тука. И твоето е първото лице от народа на баща ми, което съм видял оттогава до днес. Дано да е последното! Това племе е моето племе и аз спечелих неговата почит. Моята дума за него е закон, а шаманите му вършат каквото наредя аз, иначе няма да ги търпя. Когато се застъпвам за тях, застъпвам се за себе си. Ние искаме да ни оставите на мира. Ние не искаме хора от твоето племе. Ако ви позволим да седите до нашите огньове, след вас ще дойдат вашите свещеници и вашите богове. И да знаеш също, че всеки бял, който дойде в моето селище, ще го накарам да се отрече от своя бог. Ти си първият и аз ти давам отсрочка. Затова ще е добре да си отидеш и да си отидеш по-скоро.

— Аз не нося отговорност,за моите братя — заговори вторият мъж и със замислен вид напълни лулата си. Хей Стокард бе понякога толкова предпазлив в думите си, колкото необуздан в действията;

обаче само понякога.

— Но аз ви познавам вас — възрази първият. — Твоите братя са много и тъкмо ти и такива като тебе проправят пъртина за другите да дойдат. След време те ще дойдат, за да завладеят земята, но не в мое време. Те, както чух, вече са стигнали горното течение на Голямата река, а далече надолу са русите.

Хей Сдакард изненадано вдигна глава… Това бе поразителна географска новина. Хората от станцията на Дружеството на Хъдсъновия залив във Форт Юкон имаха друга представа за пътя на реката и вярваха, че тя се влива в Северния ледовит океан.

— Значи Юкон се влива в Берингово море? — попита той.

— Не зная, но там долу има руси, много руси. Което няма нищо общо с нашата работа. Можеш да продължиш напред и сам да го провериш, можеш да се върнеш при своите братя, обаче нагоре по Коюкук няма да отидеш, докато шаманите и воините се подчиняват на заповедите ми. Така повелявам аз, аз, Баптист Червения, понеже думата ми е закон и съм вожд на това племе.

— Ами ако не отида надолу при русите, нито обратно при братята ми?

— Тогава бързо-бързо ще отидеш при своя бог, който е лош бог и е бог на белите хора.

Червеното слънце се стрелна над хоризонта на север, — кърваво. Баптист Червения се изправи на крака, кимна рязко и се върна в своя, стан сред пурпурните сенки и песните на червеношийките.

Хей Стакард допуши лулата си край огъня, като си представяше сред пушека и въглените незнайното горно течение на непознатата река Коюкук, чието арктическо странствуване свършваше тук и тя вливаше водите си в калния поток на Юкон. Някъде там горе — ако можеше да се вярва на предсмъртните думи на претърпелия крушение моряк, извършил страхотното пътешествие през сушата, и ако стъкленицата със златни зърна в кесията му можеха да послужат за доказателство, — някъде там горе, в това царство на зимата, се намираше съкровищницата на Севера. И като неин вратар Баптист Червения, английски мелез и отстъпник, препречваше пътя.

— Ба! — Той разпръсна с крак жаравата, изправи се в цял ръст, протегна се мързеливо и се загледа в поруменелия север, без да си слага грижа на сърцето.