Богът на неговите деди

III

— Дявол да го вземе. Баптист, не мога и да помисля за такова нещо. Нито за миг. Да приемем, че този човек;е глупак и от него положително има много малко полза, но все пак, разбираш ли, аз не мога да го оставя; — Хей Стокард замълча, като търсеше думи, с които да изрази вълнуващите го грубовати чувства. — Той ме е тровил и в миналото,,и сега, Баптист, и ме е вкарвал в какви ли не неприятности, но не можеш ли да разбереш: той е от моето племе. .. бял… и… и… ами че аз не бих могъл да откупя моя живот с неговия, дори да беше негър.

— Тъй да бъде — беше отговорът на Баптист. — Аз ти дадох отсрочка и избор. Сега ще дойда с моите шамани и воини и или ще те убия, или ти ще се отречеш от своя бог. Ако оставиш свещеника да го правя каквото аз искам, можеш спокойно да си тръгнеш. В противен случай пъртината ти свършва тук. Моите хора всичките са против теб, дори и невръстните деца. Ей ги, сега крадат твоите канута.

Той посочи надолу към реката. Голи момчета бяха доплували от издатината по-горе, бяха отвързали лодките и вече ги бяха избутали по течението. Когато се отдалечиха извън обсега на пушечен изстрел, те се покатериха вътре и загребаха към брега.

— Дай ми свещеника и ще можеш да си ги получиш обратно. Хайде! Решавай, но без да прибързваш.

Стокард поклати глава. Погледът му се плъзна към жената от племето теслин, която кърмеше неговия син, и щеше да се разколебае, ако не беше вдигнал очи към мъжете пред него.

— Аз не се боя — заговори Стърджес Оуен. — Господ ме пази с десницата си и аз съм готов да вляза сам в стана на неверника. Още не е много късно. Вярата планини премества. Дори и в дванадесетия час може да спечеля душата му за истинската вяра.

— Препъни го тоя мръсник и го вържи — дрезгаво пошепна Бил на ухото на старшия си другар, догато мисионерът говореше и се мъчеше да пребори езичника. — Вземи го като заложник и му тегли куршума, ако се опитат да се нахвърлят върху ни.

— Не — отвърна Стокард. — Аз му дадох дума,

че може да говори с нас без всякаква опасност. Правила за водене на война. Бил, правила за водене на война. Той постъпи честно, предупреди ви и така нататък и… ами че, по дяволите, човече, аз не мога да престъпя думата си!

— Той ще устои на своята, ще видиш.

— Не се и съмнявам, но няма да се оставя един мелез да излезе по-почтен от мен! Защо да не направим каквото той иска: да му дадем мисионера и да сложим край на цялата работа?

— Ннее… — измънка колебливо Бил.

— Стяга те обувката, а?

Бил се изчерви и се отказа да спори. Баптист Червения все още чакаше окончателното решение. Стокард отиде при него.

— Нещата стоят така, Баптист. Аз дойдох в твоя стан с намерението да отида нагоре по Коюкук. Нямах нищо лошо наум. В сърцето си не таях никакво зло. И още .не тая. Пристига тоя пол, както ти го наричаш. Не съм го довел аз. Той щеше да дойде и да бях тук, и да не бях. Но сега, щом е вече тук, като е от моето племе, трябва да го защищавам. И ще го направя. Нещо повече, това няма да е детска игра. Когато свършиш, селището ти ще бъде безмълвно и празно, хората ти оредели като след стихиен глад. Вярно е, нас няма да ни има, но и най-

отбраните ти воини…

— Но тия, дето ще останат, ще живеят в спокойствие и нито думите на чужди богове, нито езикът на чужди свещеници ще бръмчи в ушите им.

И двамата свиха рамене и се разделиха — мелезът се върна в своя стан. Мисионерът извика двамата си верующи и те се заловиха да четат молитви. Стокард и Бил се нахвърлиха с брадви върху няколко близки бора и ги повалиха така, че да служат за удобно прикритие. Детето беше заспало; жената го сложи върху куп кожи и се зае да помага за укрепването на стана. Сега бяха защитени от три страни, стръмният склон отзад изключваше нападение от тази посока. Когато тези приготовления бяха завършени, двамата мъже излязоха на откритата поляна и разчистиха тук и там храстите. От противниковия стан долиташе бумтене на бойни тъпани и гласовете на шаманите, които разпалваха гнева

на племето.

— Най-лошото е, че те ще нападат на вълни —

каза недоволно Бил, когато двамата се връщаха,

д нарамили брадвите.

— И ще чакат до полунощ, когато здрачевината

ще пречи да стреляме.

— Значи трябва да започнем представлението колкото може по-рано.

Бил остави брадвата, взе една пушка и грижливо избра място за стрелба. Един от шаманите, който се извисяваше над съплемениците си, се открояваше много ясно. Бил го взе на мушка.

— Готово ли е всичко? — попита той.

Стокард отвори сандъка с мунициите, настани жената там, където можеше безопасно да пълни:

пушките, и даде знак. Шаманът падна. За миг настъпи тишина, след това се надигна див вой и облак костени стрели паднаха, недостигнали целта.

— Бих искал да го видя тоя никаквец — рече Бил, докато слагаше нов патрон. — Готов съм да се закълна, че го ударих точно между очите.

— Не помогна — Стокард мрачно поклати глава Бабтист очевидно беше обуздал някои от по-войнствените си последователи и вместо да предизвика атака в ярката дневна светлина, изстрелът стана причина за бързо отстъпление — индианците се изтеглиха от стана извън обсега на отъня.

В разгара на проповедническия си жар, воден от божията ръка, Стърджес Оуен би се втурнал самичък в стана на неверниците, еднакво готов за чудо или мъченичество, но през последвалото изчакване треската на сляпата вяра постепенно отмина и започна да надделява естественото човешко начало.. Физическият страх измести духовната надежда, а любовта към живота — любовта към бога. Това не беше нещо ново. Той ясно усещаше как го обзема тази слабост и тя му беше позната от миналото. Беше се борил с нея и я беше изпитвал и преди. Спомняше си как, когато другите бяха забивали като луди греблата в застиналата и бучаща ледена каша, в критичния миг, обладан от смута на плътски ужас, той бе захвърлял греблото, за да се моли безумно на своя бог за милост. А имало бе и други случаи. Споменът не беше приятен, караше го да се срамува, че духът му е толкова слаб, а плътта толкова силна. Но любовта към живота! Любовта

към живота! Не можеше да се отърве от нея. Заради нея незнайните му прадеди бяха продължавали рода си; заради нея той е бил предопределен да продължи своя. Неговата смелост, ако тя можеше

да се нарече смелост, се подхранваше от фанатизъм. Смелостта на Стокард и Бил се пораждаше от верността към дълбоко вкоренени идеали. Не че жаждата им за живот бе по-малка, но любовта към традицията на расата бе по-голяма; не че не ги беше страх да умрат, но те бяха достатъчно храбри, за да не живеят с цената на позора.

Мисионерът се изправи, за миг завладян от желанието да се жертвува. Той вече кажи-речи запълзя към барикадата, за да отиде в другия стан, но се дръпна назад и се разрида: — Както духът повелява! Както духът повелява! Кой съм, та да не се подчинявам на промислите божии? Още преди сътворението на света всичко това е било писано в книгата на живота. Та аз ли, който не съм повече от червей, ще затрия една страница или част от нея? Каквато е волята божия, тъй и духът ще ми повелява!

Бил посегна, вдигна го на крака и го разтърси — яростно, без да проговори. След това отпусна кълбото тресящи се нерви и съсредоточи вниманието си върху новопокръстените. Но те проявяваха не толкова страх, колкото бодра готовност за предстоящото стълкновение.

Стокард, който говореше полугласно с жената от

племето теслин, погледна към мисионера.

— Доведи го тука — нареди на Бил.

— Сега — заповяда той, когато Стърджес Оуен бе изправен пред него, — направи ни мъж и жена, и по-живичко! — После, извинявайки се, се обърна към Бил: — Знаем ли как ще свърши всичко това, та

реших да си оправя отношенията.Жената изпълни повелението на белия си господар. За нея церемонията нямаше никакъв смисъл. Според дейните разбирания тя бе негова жена от деня, в който се бяха събрали. Покръстените индианци послужиха за свидетели. Бил стоеше зад мисионера и му подсказваше, когато той се запъваше. Стокард нашепваше на жената дума по дума отговорите, а когато му дойде времето, поради липса на нещо друго, което да послужи за халка, обхвана безименния й пръст с палеца и показалеца си.

— Целуни младоженката! — кресна Бил. Стър джес Оуен бе твърде отмалял, за да не му се подчини. — Сега кръсти детето!

— Чиста работа — забеляза Бил.

— Когато човек тръгва по нова пъртина, трябва да има всичко необходимо — обясни бащата и взе момченцето от ръцете на майка му. — Веднъж ме екипираха и снабдиха с храна, за да отида да търся злато на каокадите, и имах Мляко в торбата, освен сол. Никога няма да го забравя. И ако жената й малкият прехвърлят билото тази вечер, защо да не са готови за всякакъв непредвиден случай. Гледам прекалено далече напред, Бил, между нас казано но какво ли ще загубя, ако не стигна дотам.

С чаша вода се извърши кръщенето и бебето бе сложено в сигурно ъгълче на барикадата. Мъжете накладоха огън и приготвиха вечерята.

Слънцето бързаше на север и клонеше все по-близо до хоризонта. Небето нататък се зачерви и стана кърваво. Сенките се издължиха; в мрачните глъбини на гората животът бавно замираше. Дори й дивите птици по реката бяха посмекчили дрезгавите си крясъци и разиграваха вечерния си фарс, че се готвят да спят. Само глъчката на индианците се засили: бойните тъпани думкаха, гласовете се издигаха в дивашки песни. Но щом слънцето залезе, те прекъснаха врявата. Общото среднощно смълчаване бе пълно. Стокард се надигна на колене и се завзира над повалените дървета. По едно време детето изплака от болка и го смути. Майката се наведе над малкия, но той вече пак беше заспал. Мълчанието бе дълбоко, безпределно. После червеношийките внезапно избухнаха в звънка песен. Нощта беше минала.

Поток от тъмни фигури кипеше на откритото пространство. Свистяха стрели, пееха тетиви. Пушките им отговаряха с пронизителен глас. Едно копие, метнато с мощен замах, прониза жената от племето теслин, както се надвесваше над детето. Загубила скорост стрела мина между натрупаните дървета и се заби в ръката на мисионера.

Устремът нямаше край. Средата на откритото пространство бе отрупана с убити, но останалите се носеха Напред, налитаха срещу барикадата и се

прехвърляха през нея като океанска вълна. Стър д джес Оуен избяга в палатката, а другите мъже бяха повалени, прегазени от човешкия валяк. Хей Стокард единствен бе успял да се изправи над тях и отблъскваше туземците, налитащи като скимтящи м псета. Беше докопал една брадва. Мургава ръка грабна детето за голото краче и го издърпа изпод майка му. На разстояние от един разтег мъничкото телце описа кръг във въздуха и се разби до смърт в дърветата. Стокард разсече главата на индианеца до брадичката и се залови да разчиства място наоколо. Кръгът от дивашки лица се сключи около него; те го засипаха с копия и стрели с костени наконечници. Слънцето се издигна нависоко и биещите се се залюшкаха напредназад в багрените сенки. На два пъти, когато брадвата му засядаше от твърде дълбок удар, те се нахвърляха отгоре му, но и двата пъти той ги отблъсна. Те падаха под краката му и той тъпчеше и умрелите, и умиращите, понеже земята беше хлъзгава от кръв. И въпреки това денят се разгаряше и червеношийките пееха. Най-после враговете се отдръпнаха от него със страхопочитание и той се опря задъхан на брадвата си.

— Кълна се в душата си — възкликна Баптист Червения, — и ти ако не си мъж! Отречи се от своя

бог и ще останеш жив.

Стокард изруга и отказа — безсилно, но достойно.

— Я гледай! Баба! — Пред мелеза бяха изправили Стърджес Оуен.

Освен драскотината на ръката, той беше останал незасегнат. Ала очите му шареха насам-натам в безумен страх. Геройската фигура на богохулника, покрит с рани и набучен със стрели, облегнал се предизвикателно на брадвата, безразличен, невъзмутим, безподобен, привлече блуждаещия му поглед. И той изпита огромна завист към човека, който можеше да се изправи спокоен пред тъмните порти на смъртта. Положително Христос, а не той, Стърджес Оуен, е бил изваян така. А защо не и той? Стърджес долавяше смътно проклятието на потеклото, слабостта на духа, наследена от миналото, и у него се надигна гняв срещу съзидателната сила, каквато и да си я представяше, която бе направила него, своя служител, толкова слаб. Защото дори за по-силен човек: този гняв и напорът на обстоятелствата бяха достатъчни да го подтикнат към отстъпничество, а за Стърджес Оуен това бе неизбежно. От страх пред човешкия гняв той беше готов да събуди гнева на господа. Беше възпитан да служи на бога само за да бъде отблъснат. Бяха му вдъхнали вяра без силата да вярва; бяха му вдъхнали дух без издръжливостта на духа. Това беше несправедливо.

— Къде е сега твоят бог? — обърна се към него мелезът.

— Не зная. — Стърджес стоеше изправен и скован като дете, което повтаря заучен урок. — Имаш ли тогава изобщо някакъв бог?

— Имах.

— А сега?

— Нямам.

Хей Стокард избърса кръвта от очите си и се изсмя. Мисионерът го погледна учудено, като насън. Обзе го чувство, че се намира на огромно разстояние, сякаш безкрайно се бе отдалечил. С това, което се бе случило и което щеше да се случи, той нямаше нищо общо. Той беше зрител — от безкрайно разстояние, да, от разстояние. Думите на Баптист долетяха до него едва чуто:

— Много добре. Погрижете се този човек да си отиде свободно и да не го сполети нищо лошо. Нека си отиде с мир. Дайте му кану и храна. Обърнете го с лице към русите, та да може да разкаже на техните свещеници за Баптист Червения, в чиято страна няма бог.

Заведоха го до ръба на стръмнината, където спряха, за да видят края на трагедията. Мелезът се обърна към Хей Стокард.

— Няма бог — подхвърли му той. В отговор Стокард се изсмя. Един от младите воини вдигна бойно копие, готов да го запрати.

— Ти имаш ли бог?

— Да, богът на моите деди.

Той премести брадвата, за да я хване по-сигурно. Баптист Червения даде знак и копието полетя срещу гърдите на Стокард. Стърджес Оуен видя как наконечникът от моржов зъб щръкна от гърба му, видя го да залита със смях и дръжката да се пречупва, когато той падна върху нея. След това слезе при реката, за да занесе на русите посланието на Баптист Червения, в чиято страна нямаше бог.