Борбата

12

— Вече купуваш боровинков сос? — разнесе се глас, докато Елена се протягаше към кутията върху рафта. Тя вдигна глава.

— Здравей, Мат. Да, леля Джудит обича да прави репетиция в неделята преди Деня на благодарността, спомняш ли си? Ако се упражнява, рискът да обърка нещо е много по-малък.

— Като например да забрави да купи боровинков сос и да се сети петнадесет минути преди поднасянето на вечерята?

— Пет минути преди вечерята — поправи го Елена и погледна часовника си, а Мат се засмя. Хубаво беше да чуе нечий смях, отдавна не й се бе случвало. Отиде до касата, но след като плати покупката, се поколеба и се обърна. Мат стоеше край стойката със списанията, очевидно погълнат в четене на едно от тях, но нещо в отпуснатите му рамене я подтикна да отиде при него. Бутна с пръст списанието му.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита тя и додаде, когато той погледна несигурно към предната част на магазина: — Бони ме чака в колата, ще дойде на вечеря у дома. Останалите са само от семейството. И Робърт, разбира се, вече трябва да е дошъл. — Искаше да каже, че Стефан не е поканен. Все още не бе сигурна какви са напоследък отношенията между него и Мат. Но двамата поне си говореха.

— Тази вечер сам ще се грижа за себе си, мама не се чувства много добре — рече Мат. — Къде е Мередит? — попита, сякаш за да смени темата.

— Със семейството си на гости при някакви роднини или нещо такова. — Елена говореше неопределено, защото и приятелката й не й бе казала нищо конкретно. Мередит рядко споменаваше близките си. — Така че какво мислиш? Ще рискуваш ли да опиташ от ястията на леля Джудит?

— Заради доброто старо време?

— Заради доброто старо приятелство — отвърна момичето след кратко колебание и му се усмихна.

Той примигна и отклони поглед.

— Как мога да откажа на такава покана? — изрече със странно глух глас. Но когато остави списанието и я последва навън, той също се усмихваше.

Бони го приветства радостно, а когато пристигнаха у тях, леля Джудит се зарадва да го види да влиза в кухнята.

— Вечерята е почти готова — обяви тя и пое книжната торба с продуктите от племенницата си. — Робърт дойде преди няколко минути. Защо не отидете направо в трапезарията? О, и сложи още един стол, Елена. Мат е седмият ни гост за вечеря.

— Шестият, лельо Джудит — поправи я Елена развеселено. — Ти, Робърт, аз и Маргарет, Мат и Бони.

— Да, скъпа, но Робърт също доведе гостенин. Вече се настаниха на масата.

Елена регистрира думите й, докато пристъпваше прага на трапезарията, но имаше един миг на закъснение, преди те да достигнат съзнанието й. При все това тя знаеше. Докато минаваше през вратата, по някакъв начин знаеше какво я очаква.

Робърт се бе изправил и с весело изражение въртеше в ръцете си бутилка вино. А в другия край на масата, украсена в средата с ваза с есенни цветя и високи запалени свещи, се бе настанил Деймън.

Елена осъзна, че се е заковала на място, когато Бони се блъсна в нея. Опита се да накара краката си да се раздвижат, ала мозъкът й отказваше да се подчини и те останаха неподвижни.

— А, Елена — вдигна ръка Робърт. — Това е Елена, момичето, за което ти разказвах — обърна се той към Деймън. — Елена, това е Деймън… ъъ…

— Смит — подсказа гостът.

— О, да. Той е от моя колеж „Уилям и Мери“. Срещнахме се в аптеката. Тъй като се чудеше къде да вечеря, аз го поканих тук, за да опита домашно приготвена храна. Деймън, това са приятели на Елена — Мат и Бони.

— Здравей — рече Мат. Бони само се взираше шашната в него, сетне извърна огромните си като палачинки очи към Елена.

Елена се опитваше да се окопити. Не знаеше дали да изпищи, да изхвърчи от стаята или да запрати чашата с вино, която Робърт наливаше, в лицето на Деймън. В момента беше толкова вбесена, че дори не се страхуваше.

Мат отиде да донесе стол от дневната. Елена се учуди колко безгрижно прие присъствието на Деймън, сетне си спомни, че него го нямаше на купона у Аларик. Нямаше откъде да знае какво се бе случило там между Стефан и „госта от колежа“.

Обаче Бони беше на ръба на паниката. Взираше се умоляващо в приятелката си. Деймън бе станал и бе издърпал един стол за нея, за да седне.

Преди Елена да измисли някакъв отговор, откъм вратата се разнесе тъничкият детски глас на Маргарет.

— Мат, искаш ли да видиш котенцето ми? Леля Джудит каза, че мога да го задържа. Ще го кръстя Снежна топка.

Елена рязко се извърна, осенена от една идея.

— Много е сладко — рече Мат послушно и се наведе над малката пухкава бяла топка в ръцете на Маргарет.

Сепна се, когато Елена грабна безцеремонно котето изпод носа му.

— Виж, Маргарет, сега ще покажем котето на приятеля на Робърт — заяви тя и завря със замах бялата топка в лицето на Деймън, сякаш го замеряше с нея.

Настъпи истински хаос. Снежна топка се уголеми двойно, когато цялата й козина настръхна. Издаде звук, наподобяващ на съскане на вода, излята върху нажежен до червено тиган, после се озъби и одра Елена, метна се върху Деймън, отскочи в стената и изхвърча от стаята.

За един миг на кратко задоволство Елена видя как черните като нощта очи на Деймън се разшириха малко повече от обичайното. Сетне клепачите му се спуснаха и ги закриха, а Елена се обърна, за да види реакцията на останалите в стаята.

Маргарет тъкмо си отваряше устата, готова да нададе силен писък, а Робърт побърза да го предотврати, избутвайки я навън, докато й обясняваше, че трябва да намерят котето. Бони бе притиснала гръб о стената с отчаяно изражение. Мат и леля Джудит, която надничаше от кухнята, изглеждаха ужасени.

— Предполагам, че животните не те обичат — каза Елена на Деймън и зае мястото си на масата. Кимна към Бони, която се отлепи неохотно от стената и побърза да седне, преди Деймън да докосне стола й. Кафявите й очи го проследиха, докато той на свой ред се настаняваше на мястото си.

След няколко минути се появи Робърт с разплаканата Маргарет и погледна строго Елена. Мат седна мълчаливо на стола си, макар че от смайване веждите му се бяха качили чак до средата на челото.

Когато леля Джудит се появи и всички започнаха да се хранят, Елена огледа внимателно присъстващите. Сякаш върху всички се бе възцарило измамно спокойствие и тя изпита особено чувство на нереалност, но при все това сцената й се струваше някак си непоносимо благоприлична, като от телевизионна реклама. Просто едно обикновено семейство, седнало да похапне пуйка, помисли си момичето. Една леко зачервена леля, разтревожена, че грахът се е преварил, а кифличките са леко прегорели, един удобно разположил се бъдещ чичо, една златокоса племенница тийнейджърка и малката й светлокоса сестричка. Един младеж със сини очи, типично съседско гадже, приятелка — ясновидка и медиум, и един великолепен вампир си подаваха купата със сладки картофи. Типично американско домакинство.

Бони прекара първата част от вечерта, изпращайки с очи мълчаливи послания към Елена от рода: „Какво да правя?“ Но когато Елена й отвърна по същия начин с: „Нищо“, тя очевидно реши да се остави на съдбата си и се зае с вечерята.

Самата Елена нямаше представа какво да прави. Да бъде поставена принудително в тази ситуация, беше обидно и унизително и Деймън го знаеше. Той лесно омая леля Джудит и Робърт — първата с комплименти за вечерята, а втория с непринуден разговор за колежа „Уилям и Мери“. Сега дори Маргарет му се усмихваше и много скоро и Бони щеше да се предаде пред чара му.

— Следващата седмица във Фелс Чърч ще има празненство по случай Деня на основателите — осведоми леля Джудит госта си, а слабите й страни леко поруменяха. — Ще бъде чудесно, ако можеш да дойдеш пак, за да присъстваш.

— С удоволствие — отвърна Деймън любезно.

Леля Джудит се зарадва.

— А тази година Елена има важно участие в тържеството. Избрана е да представя Духа на Фелс Чърч.

— Сигурно много се гордеете с нея — отбеляза Деймън.

— О, да — засия леля Джудит. — Значи ще се опиташ да дойдеш?

Елена яростно мажеше една кифличка с масло.

— Чух някои новини за Вики — обади се тя. — Сещаш ли се, момичето, което беше нападнато. — Погледна многозначително към Деймън.

Настъпи кратка тишина, сетне Деймън рече:

— Боя се, че не я познавам.

— О, сигурна съм, че я познаваш. Висока е приблизително колкото мен, с кафяви очи, светлокестенява коса… както и да е, състоянието й се е влошило.

— О, Боже! — изпъшка леля Джудит.

— Да, очевидно лекарите не могат да разберат какво й е. Тя просто продължава да става все по-зле, сякаш изобщо не може да се съвземе след нападението. — Докато говореше, Елена не отделяше поглед от лицето на Деймън, но той демонстрираше само любезен интерес. — Вземи си още плънка — подаде му тя купата.

— Не, благодаря, макар че ще си взема малко от това. — Гребна от соса с боровинки и поднесе лъжицата към една от свещите, така че светлината заискри през гъстата течност. — Какъв вълнуващ цвят.

Бони, както и всички останали край масата, погледна към свещта. Но Елена забеляза, че приятелката й не сведе отново поглед. Остана да се взира в танцуващия пламък и постепенно всички емоции изчезнаха от лицето й. И преди беше виждала това изражение. Опита се да привлече вниманието на Бони, но тя изглежда не забелязваше нищо, освен свещта.

— … и тогава учениците от началното училище ще изиграят сцени, в които ще пресъздадат историята на града — казваше леля Джудит на Деймън. — Но церемонията завършват учениците от горните класове. Елена, колко от вас ще участват в четенето тази година?

— Само трима. — Елена се бе обърнала към леля си и тъкмо гледаше към усмихнатото й лице, когато чу гласа.

— Смърт.

Леля Джудит ахна. Ръката на Робърт, която поднасяше вилицата към устата му, застина на половината разстояние. В този миг Елена отчаяно искаше Мередит да е тук.

— Смърт — повтори гласът отново. — Смъртта е в тази къща.

Елена огледа масата, но видя, че никой няма да й помогне. Всички се бяха втренчили в Бони, неподвижни като на снимка.

Самата Бони продължаваше да се взира в пламъка на свещта. Лицето й бе безизразно, очите — широко отворени както преди, когато същият този глас говореше чрез нея. Сега тези невиждащи очи се извърнаха към Елена.

— Твоята смърт — рече гласът. — Твоята смърт те чака, Елена. Това е…

Бони започна да се дави. Сетне се наведе рязко напред и главата й клюмна в чинията.

За миг всички застинаха като парализирани, после се раздвижиха. Робърт скочи, дръпна я за раменете и я повдигна. Лицето й бе мъртвешки бледо, а очите — затворени. Леля Джудит се спусна към нея и трескаво започна да бърше лицето й с мокра кърпа. Деймън наблюдаваше сцената със замислени присвити очи.

— Вече е добре — обади се Робърт с очевидно облекчение. — Мисля, че просто припадна. Сигурно е някакъв истеричен пристъп. — Но Елена си пое дъх едва когато Бони отвори замъглените си очи и попита защо всички я зяпат.

Това сложи край на вечерята. Робърт настоя веднага да заведе Бони у тях, всички се засуетиха и Елена успя да намери удобен момент, за да си размени шепнешком няколко думи с Деймън.

— Махай се!

Той повдигна вежди.

— Какво?

— Казах махай се! Веднага! Или ще им кажа, че ти си убиецът.

Деймън я погледна укорително.

— А не мислиш ли, че един гост заслужава повече уважение? — попита и като видя изражението й, сви рамене и се усмихна.

— Благодаря, че ме поканихте на вечеря — Деймън кимна възпитано към леля Джудит, която тъкмо минаваше забързано покрай тях с одеяло в ръка, за да го занесе в колата. — Надявам се някой ден да мога да ви върна жеста. — Обърна се и додаде към Елена: — Ще се видим скоро.

Е, това е съвсем ясно, помисли си момичето, докато Робърт потегли с угрижения Мат и сънливата Бони. Леля Джудит отиде да се обади по телефона на госпожа Маккълоу.

— И аз не зная какво става с тези момичета — рече тя. — Първо Вики, а сега Бони… и Елена напоследък сякаш не е на себе си…

Докато леля й говореше, а Маргарет търсеше изчезналата Снежна топка, Елена крачеше замислено напред-назад из стаята.

Трябва да се обади на Стефан, нямаше друг избор. Не се тревожеше за Бони. И преди, когато това се бе случвало, нямаше сериозни последици за приятелката й. А тази нощ Деймън щеше да е зает с други неща, не да преследва приятелките й.

Той щеше да дойде, за да „върне жеста“. Не се съмняваше какво означаваха последните му думи. Следователно трябваше да каже всичко на Стефан, защото тази нощ се нуждаеше от него, от закрилата му.

Само че какво можеше да стори Стефан? Въпреки молбите и доводите й през последната седмица, той отказа да вземе от кръвта й. Твърдеше, че Силите му сами ще се върнат, но Елена знаеше, че в момента е уязвим. Дори и Стефан да беше тук, дали можеше да спре Деймън? Дали можеше да го направи, без самият той да умре?

Къщата на Бони не беше сигурно убежище. А Мередит бе заминала. Нямаше кой да й помогне, не можеше да се довери на никого. Но мисълта да чака сама тук тази нощ, знаейки, че Деймън ще дойде, бе непоносима.

Чу леля Джудит да затваря телефона. Машинално се запъти към кухнята, като повтаряше телефонния номер на Стефан. Изведнъж се спря, върна се и бавно огледа дневната.

Погледът й се плъзна от тавана към високите прозорци, сетне се задържа върху старинната, богато украсена камина. Стаята беше част от оригиналната къща, тази, която бе изгоряла почти напълно по време на Гражданската война. Спалнята й беше точно над нея.

Изведнъж я осени идея. Елена се взря в релефната украса около тавана, там, където се съединяваше с по-модерната дневна. После почти се затича към стълбите с разтуптяно сърце.

— Лельо Джудит? — Леля й се спря по средата на стълбата. — Лельо Джудит, кажи ми нещо. Деймън влиза ли в дневната?

— Какво? — леля й примигна неразбиращо.

— Робърт заведе ли Деймън в дневната? Моля те, помисли си, лельо Джудит, трябва да зная!

— Ами не, мисля, че не. Не, не го е водил. Когато дойдоха, влязоха направо в трапезарията. Елена, какво става, за Бога? — изуми се тя, когато племенницата й я прегърна импулсивно.

— Извини ме, лельо Джудит, просто съм щастлива — усмихна се момичето и заслиза надолу по стълбите.

— Е, радвам се, че някой е щастлив, особено след провалената вечеря. Макар че онова мило момче Деймън изглежда се забавляваше. Знаеш ли, Елена, струва ми се, че той доста те харесва, въпреки държанието ти.

Елена се обърна.

— Е, и?

— Ами просто си мислех, че можеш да му дадеш шанс, това е всичко. Струва ми се много симпатичен. Точно с такъв млад мъж бих искала да те видя.

Елена опули очи за миг, сетне преглътна, за да сдържи истеричния смях, напиращ на устните й. Леля й предлагаше да се сближи с Деймън вместо със Стефан… защото Деймън бил по-безопасен. От типа млади мъже, които леля й харесваше.

— Лельо Джудит — започна тя, пое дълбоко дъх, за да я опровергае, после осъзна, че е безсмислено. Поклати глава мълчаливо, вдигна ръце в знак, че се предава и се загледа след леля си, която се изкачваше по стълбите.

Обикновено Елена спеше на затворена врата. Но тази вечер я остави открехната и легна в леглото, вперила поглед в тъмния коридор. От време на време поглеждаше към светещите цифри върху часовника на нощното шкафче.

Нямаше опасност да заспи. Докато минутите се нижеха, почти й се искаше да потъне в безметежен сън. Времето течеше агонизиращо бавно. Единадесет часът… единадесет и половина… полунощ. Един. Един и половина. Два.

В два и десет чу нещо.

Заслуша се, без да става, в лекия шум на долния етаж. Знаеше, че той ще намери начин да получи това, което иска. Ако Деймън бе толкова решен да дойде при нея, никаква ключалка нямаше да го спре.

В главата й зазвуча мелодията от съня от онази нощ в къщата на Бони — тъжни звуци като нежно подрънкване на сребърни звънчета. Събудиха странни чувства в нея. Почти като насън момичето стана от леглото и отиде до прага.

Коридорът беше тъмен, но очите й вече бяха свикнали с мрака. Виждаше тъмния силует, който се качваше по стълбите. Когато стигна до площадката, Елена зърна смъртоносната белота на усмивката му.

Тя чакаше, без да се усмихва, докато той не застана с лице пред нея. Делеше ги само метър. В къщата цареше пълна тишина. От другата страна на коридора спеше Маргарет, а в края му леля Джудит бе потънала в прегръдката на съня, неподозираща какво става пред вратата й.

Деймън не каза нищо, но я погледна. Очите му се задържаха върху дългата й бяла нощница с дантела около врата. Елена я бе избрала нарочно, защото беше най-скромната, която притежаваше, ала явно Деймън я намираше за привлекателна. Тя си заповяда да стои безмълвно, но устата й бе пресъхнала, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите. Мигът бе настъпил. След малко щеше да знае.

Отстъпи назад, без дума или жест на покана. Видя как в бездънните му очи блесна пламък и продължи да го наблюдава напрегнато, докато пристъпваше към нея. Видя го, че спря.

Застана точно пред стаята й, явно смутен. Опита се да направи още една крачка, но не можа. Изглежда нещо му пречеше да продължи напред. Лицето му доби изненадано изражение, което се смени с недоумение и накрая с гняв.

Вдигна глава, огледа набързо трегера и тавана от другата страна на прага. Разбра и устните му се дръпнаха назад, оголвайки зъбите му с животинско ръмжене.

Застанала от другата страна на прага, Елена тихо се засмя. Беше се получило!

— Моята стая и дневната под нея са единствените помещения, останали от старата къща — каза му тя. — И, разбира се, това е съвсем различно място за живеене. И ти не си поканен в него и никога няма да бъдеш.

Гърдите му се стегнаха от обзелия го бяс, ноздрите му се издуха, очите замятаха гневни мълнии. От него се излъчваха вълни на черен неистов гняв. Имаше вид, сякаш искаше да събори стените с голите си ръце, които се свиваха в юмруци и отпускаха в безсилна ярост.

Триумфът и победата замаяха Елена.

— Сега по-добре си върви — заговори отново. — Тук няма нищо за теб.

Още минута пламтящите му очи пронизваха нейните, после той се обърна. Но не се насочи към стълбите. Вместо това направи една крачка в коридора и сложи ръка върху дръжката на вратата на стаята на Маргарет.

Елена се спусна напред, без да осъзнава какво прави. Спря се на прага и се вкопчи в рамката. Дишането й излизаше с накъсани хрипове.

Той извърна глава и устните му се извиха в ленива жестока усмивка. Завъртя леко дръжката, без да я поглежда. Очите му, като разтопени езера от абанос, бяха впити в Елена.

— Ти решаваш — рече Деймън.

Елена стоеше неподвижно. Сякаш зимният мраз бе сковал тялото й. Маргарет беше още бебе. Не можеше наистина да го мисли, никой не можеше да бъде такова чудовище, че да нарани едно четиригодишно дете.

Но по суровото лице на Деймън нямаше състрадание. Той беше ловец, убиец, и слабите и беззащитните бяха неговата плячка. Припомни си зловещата животинска гримаса, преобразила за миг красивото му лице в отвратителна маска, и осъзна, че никога няма да остави Маргарет в ръцете му.

Всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Тя погледна към ръката на Деймън върху дръжката, после към безмилостните му очи. И в следващия миг пристъпи прага, напускайки единственото безопасно място в къщата.

Смъртта е в тази къща, бе казала Бони. И сега Елена щеше доброволно да се срещне с нея. Сведе глава, за да скрие сълзите на безпомощност, напиращи в очите й. Това бе краят. Деймън бе спечелил.

Не вдигна глава, за да види дали приближава към нея. Но усети раздвижването на въздуха и потръпна. И тогава бе обгърната от мек безкраен мрак, който се уви около нея като огромните крила на птица.