Драгота, Моймир и Приязд, прави.
Драгота. И тъй, боляри, ще ни остави скоро нашата светла княгиня, цветето на царския палат.
Приязд. Право казваш, Драгота: цвете бгоуханно и обичливо. Ще бъде мъчно Асеню да се раздели с най-любимото си чедо, много мъчно.
Драгота. Истина, но една царска дъщеря, кога да е, трябва да бъде царица; а княгинята има чело, направено за корона. Нека бог благослови тая честита женитба.
Приязд (гледа към града). Ето Тамара си иде с колесницата от разходка. Тя не знае още. Царят два пъти я търси да я пита…
Драгота. Да я пита? Да й каже, Приязде. За такива работи не се питат момите на царските дворове. Царят даде дума, и свършено. А каже ли Асен нещо, планина се мести, думата му се не мести.
Приязд. Днес две радости ще празнуваме: сгодявката на Тамара и завръщането на Борислава от бойното поле. (Погледва пак към града.) Народът още от сега се трупа из улиците. Тържеството ще бъде голямо.
Моймир. Достойно за Борислава. Какви чудеса направи той. Прослави се повече, отколкото в боя при Клокотница. Покри се с нови лаври… Вътре в шест месеца свърши войната с упоритите унгарци, разби ги, освободи Браничево и Белград, зароби предводителя графа Богомира и разпростря славата на Асеневото оръжие зад Карпатите. Истина, севастократор Александър беше главен вожд, но Борислав беше мечът, койти води от победа на победа войската.
Приязд. Казват, че Борислав бил ранен там?
Моймир. Леко, по челото. Остал белег само там. (Приязд пак се извръща към града.)
Драгота. Царят ще покрие този белег с почести. Да, юнак чуден. Дързък до безумство… Помня, когато воювахме с кир Тодора — ти, Моймире, идеше с твоята дружина отзад, а Асен и аз отивахме с главните сили към Клокотница да срещнем кир Тодоровата сган. Когато войската бе на почивка, отбихме се в близкий манастир „Света Троица“, дето Асен пожела да запали свещ и да се помоли. Стражата ни беше малка, само четирийсет души — не мислехме да срещнем там неприятел. Не щеш ли, тъкмо при село Гарваново, в един горист дол, загащи ни Гавраиловата войска, изневерешки: тя — около холядо души. Царят е смутен. Остая ни или смърт, или предаване. Съветваме се, чудим се и се маем какво да сторим в тая минута, когато гледаме, че Борислав — беше двайсетгодишен хлапак! — препуска към неприятеля с десетина кумански конника, разбираш ли? С десетина конника само! Мечът му свети на слънцето! „Това безумно момче загина!“ — извика Асен. Но какво се случи? Гавраиловата войска се уплаши ненадейно — кой знае как — и се пръсна в луд бяг. Ние бяхме спасени.
Моймир. Да, това беше цяло чудо. Казваха, че Гавраил пръв дал пример за бяг. Аз вярвам това. Гавраил има лисичи ум в палата и сърце зайче на бойното поле.
Приязд (иде насам). Да, левско сърце има у Борислава. Но защо той няма и мъдростта на змията? Хвърля се в огъня за царя, но и света би хвърлил в огън за една своя прищявка. Буйна кръв. Необуздан и своеволен като вятърът. Помните ли, когато лани в горския дворец Борислав се скара с Асеня на трапезата за убития елен — кой от двамата го е застрелил — и си счупи чашата и излезе сърдит? Ние изтръпнахме от тая дързост. Но Асен, вместо да се разгневи, усмихна се и го повика: „Добре, добре, ти си победителят, нека е твоя славата. Налейте му сега тоя шлем с преславско вино, да го изпие на един дъх, за наказание, дето счупи чашата си“, и го прости. Обича го.
Драгота. В кръвта им е, Приязде. И покойният му баща Радомир беше такава гореща глава. Помните? Преди да вземем Търново, той беше главния стълп на цар Борила, па и сродник. Но един ден Борил го разсърди и това му костува престола и живота: Радомир мина към Асеня и Бориловата власт рухна. Търново ни отвори вратите си. Истина, че в битката под стените му Радомир падна убит. (Гледа на север.) Ето и Гаврила пристига в палата. Как изглежда радостен, че Борислав се връща победител! (Ухилено.) Той забрави Гарваново…
Приязд. Ех, много вода изтече оттогава. Хубаво е да се забравят обидите. Не забрави ли и Асен неговите? След Клокотница, дето бе съюзник кир Тодоров, Гавраил още пет години се скита у гърците като зъл царев враг — са сега? Пръв негов съветник… Няма никога да забравя умилителния час, когато се предаде и падна в краката на Асеня, думаше: „Царю, милост! Ето живота ми, ето сабята ми, служи си с тях!“. А Асен го прегръщаше и му думаше: „Гавраиле, най-голяма радост за мене е да прощавам на враговете си“. И от тъмницата, дето бе хвърлен, поведе го в палата и го направи велик логотет. И не сбърка. Гавраил му стана предан служител. Забрави, че е брат Борилов, и помни само, че е син на България. С меча си Асен завладява царствата, с добрината си завладява сърцата.
Драгота. Бог да го поживи. Дочакахме хубави дни. Цартсвото цъфти и добрува в мир. Простряло се е от Синьо до Черно море. Славата царева достига го най-далечните земи. Върна се Симеоновото време, боляри… Но право: велик по силата на меча си, Асен е още по велик по благост на сърцето.
Приязд. Да, милостив. Ето, той пусна и кир Тодора из крепостта и му позволи да живее в Гавраиловия дом на Света гора. Думат, че Ирина измолила баща си. Чрез нея той сега има достъп и в двореца.
Моймир (усмихнат). На черните очи на тая хубавица кой може да откаже нещо?
Драгота (навъсен). А аз по обичам да знам тоя грък в крепостта, дето беше толкова време, или поне далеко от Търново, далеко от България. Когато видя това лице на хищна птица в палата, все ми се чини, че под челото му не могат да се крият добри мисли. Загатнах веднъж Асеню за това, но той се намръщи: „Не обичам сплетни в палата, Драгота!“. Великодушие неразумно.
Приязд. Бъди спокоен, Драгота, царят е по-прозорлив от нас и познава сърцата на хората.
Драгота. Само един бог гледа ясно в сърцата, Приязде.
Приязд. Не е вече първият кир Тодор, смири го злочестината, горкият. Все с броеници и по черкви. Ще се калугери.
Моймир (навъсен). И добре ще стори да се покае, че колкото престъпления… колкото човешка кръв тежи на душата му…
Чуват се далечни тръбни звукове.
Приязд. Чуйте, Борислав влазя в града.
Горните, Асен, Анна, свитите им и телохранител.
Телохранителят (влиза отляво и вика високо). Царят!
Влизат тържествено Асен и Анна, в парадно облекло, последвани от своите свити: четири боляри, Ирина, три болярки и телохранители, Драгота, Приязд и Моймир се покланят ниско на Асеня и Анна, които им климат леко и със същия тържествен ход заминуват надясно.
Драгота. Да вървим и ние в тронната палата за тържествения прием на победителя.
Моймир. Да вървим. (Тръгват надясно.)
Драгота (спира се и гледа към града). Слава богу, Борислав се връща. Той знае по-смело да говори на Асеня. (Излизат.)
Тамара, Вела, после Ирина.
Тамара (влиза отляво развълнувана, последвана от Вела). Върнахме се тъкмо навреме. Моят Борислав се връща, Вело. Иде си жив и здрав! Ох, свършиха се моите мъки. Шест месеца, Вело! Какви страхове за него, какви лоши слухове се пръскаха… Днес само слънцето изгря за мене.
Вела. Но, княгиньо, предпазвай се, моля те.
Тамара. Сега ще го видя… (Живо.) Ти казваш да се предпазвам, за да не издам тайната си? Но мене ми се чини, че целият палат я знае вече и дели радостта ми! Видя ли как слугите ме поздравляваха радостно: „Честита ти радост, княгиньо!“. Защо да е моя само? Радостта е обща.
Вела (ниско). Бедната, тя не знае, че е сгодена вече.
Тамара (отива при бухарията и гледа на север). Показва се! Иде, иде, сестро. (Вела отива бързо при нея.)
Отвън дружно се пее:.
Сбирайте се, моми млади,
вийте венци, росни китки,
ясни песни нагласете.
Тамара. Как горделиво стои на врания си кон! Улиците почерняха от свят. Момите му хвърлят китки, пеят песни. Такова нещо беше и когато баща ми се връщаше от Клокотница. (Гледат за север. Тръбите пак заревават, камбаните забиват.)
Пак се пее.
Юнак иде, юнак славен.
Борислав от бой се връща.
Под коня му земя трещи,
сабята му светкавица.
Тамара. Каква слава! Планината заехтя!
Вела. Ето, приближи.
Тамара. Минува под нас. Народът му целува ръцете. О, милият Борислав! (Хвърлят китки.) Сестро той гледа насам. Ох, сърцето ми ще се пукне… Воеводите го посрещат при великата порта. Виж, виж, драга Вело. Сякаш славата го е разхубавила сто пъти повече. Как е красно юнашкото чело под лавровия венец на победата! (Шумът утихва.) Влезе в Царевец.
Вела (с въздишка). Ох, красен, достоен за обич. (Идат насам.)
Тамара (живо). Красен? За това ли го обичам аз? Има и други млади, хубави и вискорордни боляри. Но аз го обичам, защото е орел, защото е мъжествен и с благордно сърце; обичам го, защото прослави България и не жалей кръвта си за нея. Без тия добродетели, Вело, мъжката хубост би оставила сърцето ми студено. (Поглежда зачудено.) Но ти като че си смутена, вместо да бъдеш радостна? Ти даже всичките си китки не хвърли?
Вела. Ох, залисах се… (На себе си.) Ох, любов, любов! Колко радости носиш ти, колко мъки криеш ти! (Тамара тръгва бързо надясно.) Къде, княгиньо?
Тамара. Отивам да го поздравя в тронната палата.
Вела (задържа я). Княгиньо, ти ми обеща да не ходиш там. Твоето силно вълнение ще те издаде.
Тамара. Бъди спокойна, аз ще се въздържам.
Вела. Ти сама се лъжеш… Пред царя и пред великите боляри?… Виж, ти сега си страшно развълнувана, цяла си пламнала… Чакай го тая вечер в градината. Аз ще му кажа. (Показва се Ирина отдясно и подслушва.)
Тамара. Но, Вело, разбери ме. Какво ще каже Борислав, като само мене не види в тронната палата? Това ще го огорчи напразно.
Вела. Моля те, в градината!
Тамара. В градината? (Мисли.) Може би имаш право. Аз не се чувствувам на земята… Ох, тъй да сторя, в любимото място на нашите сладки срещи. Там е по-добре: искам да го целуна по геройското чело без свидетели и още с първото „добре дошел“ да излея всичкото море от радост, което пълни душата ми. (Излиза отляво, Вела я последва, но се спира.)
Вела. Не, аз нямах храброст да й кажа. Когато се върнахме от манастира, научих се, че е сгодена. А тя още не чу… Клетата княгиня! Клетият Борислав! В тронната палата тя би паднала като като гръм, ако би узнала. (Скръбно.) Ох, няма трайна радост и в светлите царски палати. (Излиза отляво.)
Ирина (влиза отдясно развълнувана). Обичала го! Обичал я! Срещали се тайно в градината!… А аз се радвах, че се завръща жив и здрав! (Мисли няколко време.) И като си помисля, че той ни плени при Клокотница, срам ме е… а аз го залюбих! Залюбих го още там, когато ми каза: „Прелестна девойко, не бой се, ти си под моя защита“… Той приличаше на Ахила. И пленът ми не се виждаше тежък. И повече го обиквах, тайно… И когато той тръгна на война, аз плаках като луда… Очаквах го тъй нетърпеливо… И с такава радост днес го видях!… И защо? За да науча, че той любел друга, щерката Асенева… Но тя отива, отива!
Ирина и Зоя.
Зоя (влиза отдясно и я гледа зачудено). Ти си много накичена днес, моя хубавице?
Ирина. Зоице, тя отива, отива, отива!
Зоя. Кой отива?
Ирина. Тя, Тамара, отива в Неапол.
Зоя. Що си тъй развълнувана? Ти й завиждаш за това?
Ирина. Завиждам? Не, радвам се. Нека върви през морята. Сега научих, чух с ушите си, знаеш ли какво? Те се любили с Борислава!
Зоя (учудено). Любили? (Малко мълчание.) Та какво?
Ирина (пламенно). Аз го любя. Знай, че аз го любя, Зоице. Криех в гърдите си досега тази тайна, но сега знай, че го любя, и съм отчаяна от скръб, и съм радостна, че тя отива. Нека се разкъса сърцето й, както моето се къса сега.
Зоя. Ироно, ти се безумна. Да любиш тоя българин, тоя варварин? Той ви плени при Клокотница, нему дължите робството си. Какво би казал баща ти. Ако чуеше?
Иарина. Баща ми? Кажи му, и аз ще му кажа. Той ме готви за някакъв морейски княз. Нека вече знае, че никого другиго не мога да обичам.
Зоя (сърдито). Императорска дъщетя да залюби тоя българин, тоя варварин?
Ирина. Ахил, Зоице. Такъв мъжествен, такъв хубавец…
Зоя. Пак варварин.
Ирина. И ти се ожени за варварин.
Зоя. Гавраил е от царски род и на главата му ще стои корона.
Ирина. Ако за едно моминско сърце бяха достатъчни тия две неща да го помамят…
Зоя. Ти си луда, луда! (Излиза отляво.)
Ирина (съкрушено). И сега, всяка надежда изчена. (Тръгва наляво.) Любила го, любила го и тя? Мразя я! Ох, не ме свърта… (Излиза. Пауза. Влиза отдясно Борислав.)
Борислав.
Борислав (озърта се). Сърцето ми подсказва, че тук ще я намеря. Де я? Царят ме отпусна и първата ми мисъл беше нея да видя. Първата ми мисъл? Вечната ми мисъл, всегдашния ми копнеж — Тамара да видя и да я прегърна. Сред праховете на битките нейния мил образ ми се мяркаше, сред фученето на стрелите и звека на сабите нейният сладостен глас звучеше на слуха ми. И в ония страшни мигове аз забравях смъртта, аз биех и гонех в луда ярост враговете: преди да бяха Асеневи, те бяха мои, защото ме отлъчиха от моето драго либе… Но де я? Тя последна ли ще пожелае да ме види? Напразно се озъртах при царя, нея я намаше, и всичко ми беше пусто…
Борислав и Тамара.
Тамара (влиза отляво бързешката).
Борислав. Тамаро!
Тамара. Бориславе! (Дълго и страстно се прегръщат.)
Борислав (отдръпва се и я гледа нежно). Ангело, видях те пак.
Тамара. Изжедня дъшата ми, Бориславе. Твоята слава беше тука моя слава.
Борислав. Славата? Аз я не виждах тука, като не виждах тебе. В тронната палата аз търсех с жедни погледи това мило лице и то ми се не мярна.
Тамара. Плашех се от радостта си. Но дай ми да целуна това геройско чело и лаврите по него. (Целува го по челото.) Добре дошъл! (Хваща го за ръцете и го гледа щастлива.)
Борислав. Скъпа Тамаро, все за тебе мислех.
Тамара. Ох, така съм треперала за тебе, като те мислех в ония ужасни опасности. (Допира нежно главата ди гърдите му.)
Борислав. Ужасни? Аз се боях само то едно, Тамаро, да не би да си ме забравила.
Тамара (отдръпва се укоризнено). Защо говориш тъй? Как можеш?
Борислав. Шест месеца раздяла, Тамаро, дълги като шест века! Ти знаеш какъв страшен злодей е времето, какви коварства се крият под неговите скутове. Какви черни мисли не ми минуваха през ума!… Когато вечер подир опасностите и умората на битката, аз се прибирах под шатъра си за почивка, в сънищата си аз се сепвах от зловещи видения: виждах един цар, който ти поднася един венчален пръстен с една корона. И тогава скоквах като луд от леглото си и изваждах сабята да съсека страшния блян.
Тамара. И виждаш, че това е било само лош блян. Остави тия мрачни мисли. Тоя час е само за радост. О, как съм честита! Честита? Как е безсмислен човешкият език! Защо сърцето няма свой собствен език? Защо не е ангелска арфа да излее в небесни химни радостта си?… Но ние вече няма да се разделим. Тая война се свърши и с нея мойте мъки. Ще се сбъднат вече нашите златни блянове. О, как е хубаво, боже, с любимия човек! Сега искам да прегърна всичкия свят. Ти си при мене, ти си мой, вечно мой! (Озърта се.) Но тука ние не сме свободни. Драги Бориславе, ще те чакам тая вечер в градината.
Борислав. Тая вечер? Уви, Тамаро, тая вечер аз съм на царско пиршество и мястото ми е между баща ти и царицата.
Тамара. Боже, пак разделени!
Борислав (замислен малко). Тая дума „разделени“ ме уплаши. Знаеш ли, Тамаро, какво ще сторя още утре? Това, което ти обещах на тръгване за бойното поле, ако се върнех победител. Ще ида при баща ти, ще падна на колене пред него и ще кажа: „Царю, любя дъщеря ти. И тя ме люби. Благослови ни!“.
Тамара. Бориславе! (Хваща му развълнувано ръцете.) И татко ще склони с радост. Ти си герой, той те обича като син. В твоите жили тече царска кръв също.
Борислав. И ще станеш моя, моя, моя!
Тамара. Вечно твоя… вечно мой. (Отдръпва се. Влиза Контофре отдясно.)
Горните и Контофре.
Контофре (покланя се на Тамара и й целува ръка). Светла княгиньо, царят те зове.
Тамара. Ида сега, бароне.
Контофре (почтително). Позволи ми да ти честитя и аз.
Тамара (учудено). Да ми честитиш?
Контофре. Тогава ти още не знаеш?
Тамара. Току-що се върнах с Вела от Присовския манастир.
Контофре (покланя се). Поздравлявам най-почтително бъдещата неаполитанска кралица.
Борислав (гледа го в ужас).
Тамара. Ах! (Хваща се за главата.)
Контофре. При всичко това, събитието не трябва да удивлява дъщерята на великий Иван Асеня. Няма корона в цяла Европа, достойна за царственото чело на нашата прелестна княгиня.
Тамара (стои вцепенена).
Борислав. Бароне, ти говориш една опасна шега! (Хваща си меча.)
Контофре. Воеводо, твоите съмнения оскърбяват и мене, и княгинята. (Към Тамара.) През твоето отсъствие, княгиньо, царят прие пратениците на крал Фредерико, които носеха предложението му. Сега разбрах защо царят ми заповеда да те уча италиански. Аз бях честит да видя и даровете: за тебе скъпоценна и чудна бисерна огърлица, китайски свилени платове, златотъкана мантия, златен пръстен с голям диамант и въз всичко това сърцето на един млад крал; за баща ти — два великолепни опитомени рогача, един зебър, златообковани оръжия… но, княгиньо, да вървим.
Борислав (гневно). И царят склони?
Контофре. Ако не беше така, щях ли да се осмеля да поздравя княгинята? Сбогом, войводо. Но бързай, княгиньо, царят два пъти те дири. Ела.
Тамара (гледа отчаяно Борислава и излиза отдясно).
Контофре (гледайки към Борислава, ниско). Любов! Любовта победи победителя. (Излиза.)
Борислав (няколко време стои занемял). Сгодил я, сгодил я вече! О, колко съм се мамил в своята душевна простота! Аз леех кръвта си по бойните полета за неговото величие, аз галех в душата си светлата надежда, че родът ми, заслугите ми, лаврите ми… (Спира се със страдалчески сбърчено чело.) И в часа, когато се готвех да коленича пред него с молбата си… той бил вперил очи надалеко в една друга глава с корона, която само за това е ценна за него, че има корона!… Но тя? Какво ще стори там? (Ходи малко.) Настават в мене минути на незивестност, по-страшни от вековете. (Излиза бързо отляво.)
Гавраил влиза отдясно, после Зоя.
Гавраил (сърдит). Дойде, дойде! Тъкмо сега, когато аз желаех да го знам на оня край на света или в гроба. Тоя демон пак се изпречва на пътя ми. (Влиза Зоя.) Зоице, съдбата е против нас!
Зоя. Не, съдбата ни помага.
Гавраил. Що?
Зоя (поверително). Сега узнах важно нещо: Борислав бил влюбен в Тамара и тя го любела.
Гавраил. Но за нас какво от това?
Зоя. Не разбираш ли? Той е влюбен в Тамара, а сега Тамара му отнимат.
Гавраил. Ах, разбрах. (Мисли.) Ето една страст, която ще ни послужи като ново оръжие срещу Асеня. Зоице, ти ме зарадва.
Зоя. Да, една уязвена любов в гърдите на човек буен и горд като Борислава е по-опасна от гнева на наранена тигрица, на която грабят децата. В изстъплението си той ще направи някоя лудост, каквато никой не очаква от него в тоя палат. Той сам ще си строши главата. Тая любов и крал Фредерико ни идат на помощ.
Гавраил. Тук виждам божия пръст. А то се бях обезсърчил. Борислав тука — той сам е една многохилядна войска за Асеня.
Зоя (укоризнено). Ти се бе отчаял? Не е ли те срам? Нима и без тая случка ти не беше длъжен да гониш пак целта си, за която работим тайно и неуморно толкова време? Нима ти малодушно би се отказал от онова, което е твое по право, което аз искам? Бил Борислав сам една многохилядна войска за Асеня?! Но тая войска е с една шия!… И с хиляди да беше — какво? Има ли връщане за тебе? Смееш ли да помислиш това? Нима аз, щерка на кесаря Константина, внука на император, склоних да ти стана жена и да дойда после в това диво Търново, за да гледам, че си слуга на Асеня? Аз се женех не за Гавраила, а за Бориловия брат, за законния налседник на българския престол. С това условие ти и приех ръката в Одрин, помниш?
Гавраил. Защо са тия укори, Зоице? Ти видиш, че тая мисъл и мен гори мозъка, смущава сънищата ми. Ето година вече как аз мирен сън не зная; година как работя тайно, с опасност да изгубя очите си или главата си, за да намеря единомисленици, да насъскам недоволните, да въоръжа против Асеня затаените омрази в гърдите на братовите ми првърженици… И ти, Зоице, благодаря ти, ти ми беше силна помощница в тая мъчна работа, както и императорът със своята опитност и прозорлив ум ми стана неоценим съюзник… И всичко досега отиваше добре… Но този Борислав… Ах, ето го иде. (Борислав влиза отляво намръщен.)
Горните, и Борислав, после телохранител.
Борислав (без да ги види, ходи мрачен и разтревожен).
Гавраил (приближава с приветливо лице към Борислава). Приветсвувам те пак сърдечно, славний воеводо. Тия победни лаври не светят само на твоето чело, те озаряват със сиянието си челата на всинца ни.
Борислав (ходи развълнуван).
Гавраил. Днешният ден е двойно радостен. Освен твоето завръщане празнуваме и сгодявката на нашата княгиня.
Зоя (иронично). Чест голяма, наистина, за княгинята. Не зная само питаха ли сърцето й. (Борослав я гледа втрещен.) Една девица на нейната възраст и с нейното развитие все ща таи в дълбочините на душата си някой мил образ, макар и не с корона. Тъй ли? Аз мога да зная това, била съм мома…
Борислав (погледва я стреснато, па сяда и навежда глава).
Зоя. Не е ли това съвсем естествено, воеводо? (Ухилена.) Спомняш си чудесната история за Елена — ти си учил в Цариград философия и трябва да я знаеш. Елена се любела тайно с Париса, син Приамов. Една нощ любовникът й я грабва и тя побягва с него през морето. Няма толкова високи планини и дълбоки бездни, които да попречат на любовта, когато тя е истинска и силна.
Борислав (сепнато). Как?
Гавраил. Ти си цял баща си, славният болярин Радомир, който умря за него. Царят премного дължи на любовта на вашия род.
Борислав. Тя ще изгасне само с него. (Става и пак ходи тревожно.)
Гавраил. Но царете имат един голям недостатък: обичат да забравят услугите. Да си кажа правото: велокодушният и благият Асен е жесток, крайно жесток, без да чувствува това; като жертвува дъщеря си на своите сметки, той може би убива с това и едно друго сърце, което е било готово да си даде всичката кръв за славата му. (Гледа внимателно Борислава, който продължава да ходи развълнуван.) Аз казвам още, че Асен е късоглед — аз ще си позволя откровено да му кажа това. Преди да дадеше думата си, той нито се сети да се озърне наоколо си. Може би да съгледаше някого, който по заслуги, по благородство на сърцето и рода си да е достоен за чест да му бъде зет много повече, нежели коронясаният чужденец в Неапол, който ще даде на Тамара блясъка, но не и щастието, а на Асен само голата титла роднина, но не и сабята си.
Борислав (отива при бухарията и гледа към Търново).
Гавраил (ниско на Зоя). Погледът му блещи като светкавица. Той не каза нищо, но слушаше нашите думи. Ние прознасяхме с глас мислите му. (Тръгват наляво.)
Борислав (на себе си). Аз съм убит. Тамара? Моята любов? Моят свят? Не, по-лесно бих претърпял да я видя в черната земя, а не в ръцете на един друг мъж, пък бил той и господар на половината вселена.
Влиза отдясно един телохранител.
Телохранителят (вика високо). Царят!
Гавраил и Зоя се спират. Отдясно влизат Асен и Анна, последвани от свитите си. Зоя и Гавраил ниско се покланят Асеню.
Горните, Асен, Анна и свитите.
Асен (отива бавно към Борислав). Бориславе, чу за нашата домашна радост. Моята възлюбена дъщеря Тамара я сгодихме. Тя отива да украси с хубостта си и с душевните си дарби неаполитанския кралски двор.
Борислав (глухо). Чух, царю.
Асен. Радост и задоволство пълнят душата ми. Реших в тоя двойно честит за мене ден да ти изкажа моето царско благоволение за заслугите, които ти принесе на мен и на царството. Бориславе, въздигам те на чин велик войвода.
Борислав (стреснато). Царю, не приемам тази чест…
Асен (маха му с ръка). Правя те бан на Търновската област. Подарявам ти във вечно владение славната крепост Бояна и пет села до Витоша с горите, пасбищата и отроците. Всичко това ще бъде означено подробно в моя царски хрисовул.
Борислав. Царю, аз и тъй съм богат от наследството на покойния ми баща и от твоите милости. Не приемам. Дай ги тия имоти на сърце алчно за богатство.
Асен. Знам, че не си алчен, но ти трябва да приемеш, защото такава е нашата воля. Но нашето благоволение към теб още не е изчерпано. След десетина дни, когато премените и даровете бъдат готови, Тамара ще тръгне за Цариград, дето ще се извърши бракосъчетанието й с крал Фредерико, който иде там. Бориславе, натоварвам те с голямата чест да ме представляваш там при светия оберд. Нас важни държавни дела ни задържат тука.
Борислав (настръхнал). Царю, не приемам, не съм способен да изпълня това послание.
Асен (маха му с ръка). Знам, ти си скромен. Скромността е най-хубавото украшение на юнака. Но кой друг може по-достойно да замени Иван Асеня, ако не великий войвода Борислав, чиято слава се е прочула и по ония страни? Вие ще тръгнете през Варна. Войвода Тихомир с един отряд отбор войници ще ви придружава. Корабите са леки и здрави, а корабниците са опитни гръцки моряци.
Борислав. Царю, ако преди един час, когато не знаех, би ми поръчал най-мъчната работа: да идех да се бия в далечна Азия със свирепите сарацини, да ти превземех генуезката царщина с безчислените й кораби, да ти доведа вързан във вериги страшния татарски хан от руските полета — бих с радост изпълнил твоята заповед. Но тая не мога.
Зоя и Гавраил се споглеждат знаменателно.
Асен (гледа го зачудено). Бориславе, знаеш ли, че аз не съм навикнал да виждам непокорни служители? Кажи причината?
Борислав (съкрушено). Ах, защо се върнах жив, а не паднах на бойното поле, пронизан от унгарските стрели!
Асен. Какво има? (Кимва на присъствуващите, които излизат с изкючение на Анна.) Говори!
Борислав. Аз не мога да водя Тамара на венчаване в Цариград…
Асен. Защо? (Борислав мълчи.) Говори!
Борислав. Аз я любя…
Асен. Как?
Борислав. Царю, ний се обичаме.
Асен (гледа го строго няколко време). Всеки друг на твоето място би си навлякъл пламъка на гнева ми. Благодари бога, че те викат Борислав, син на болярина Радомира… (След малко мълчание.) Слушай, Бориславе. Всеки болярин, всеки ратай в царството има право да се допира до сърцето си, когато урежда семейното си щастие. И най-последната колиба се радва на това право. Царският дом го няма. Благото на държавата за него стои по-горе. Благото на тая държава, която бог ми повери и народът ме повика из руските степи да управлявам, налага понякога тежки жертви, които другите хора не познават. Мъка ми е, свидно ми е за Тамара, че я пращам тъй далеко; достоен си, скъп ми си ти, но река ли да предпочета един болярски род пред други, мирът в царството се заплашва от зависти и раздори… Аз сам, при толкова прекрасни търновски болярки, някои с най-благородна кръв в жилите, вземах за жена Анна (поглежда Анна), дъщеря на унгарския крал Андрея и бог благослови този брак с щастлив живот. Тамара ще бъде жена на крал Фредерика: преди три месеца писмено му я обещах и сега му я пращам, защото тъй трябва.
Анна (тихо на Асеня). Как не знаехме, как не знаехме, че се обичали!
Асен (тихо на Анна). Анно, и да знаехме, що? Моята воля е такваз… (Отстранява се от нея.) Слушай, въз тая женитба аз градя велики надежди. Великият ми план за усвояването Цариград не може да се изпълни без помощта на флота, на моркси съюзник. Още Симеон съзнаваше това. Аз намерих тоя съюзник в силния крал Фредерика. Договорът е подписан. Но Фредерик ми поиска ръката на Тамара, която аз му обещах. Това сродяване още повече ще укрепи съюза ни. Но засега нужно е в тайна да го пазим. (Високо.) Младий човече, не бъркай твоите чувства в моите царски кроежи и не смущавай сърцето на дъщеря ми, привикнала безропотно да изпълнява моите родителски заповеди. Какво значат вашите преходни младежки увлечения пред благото и величието на държавата? Тамара е мома, но тя е щерка на Иван Асеня, внука на стари Асеня и Калояна, правнука на Самуила и на Симеона, и трябва да понесе с гордост жертвата, която нейният висок род и налага, както и ти си длъжен да слушаш само гласа на разума и да забравиш Тамара. (Мисли малко.) Дотук ти говорих като на приятел, като баща; сега ше ти говоря като господар. (Енергически.) Бориславе, заповядвам ти утре рано да отпътуваш за кулата си и там да чакаш втора моя заповед. (Излиза наляво с Анна.)
Борислав. На заточение! На моята искрена войнишка изповед отговарят по тоя начин! О, Асене, не си ме победил! Право казва тая лукава гъркиня Зоя: „Няма толкова дълбоки бездни и високи планини, които да попречат на любовта, когато тя е истинска и силна.“ (Влиза отдясно Тамара разплакана.)
Борислав и Тамара.
Борислав (спуща се към нея). Тамаро, какво реши?
Тамара. Ох, кой решава тук? Баща ми. (Бърше си очите.)
Борислав. Но ти отказа? Или ти склони?
Тамара. Бориславе, виждаш сълзите ми.
Борислав. Искам да видя волята ти… Ти плачеш? (Тамара си бърше очите.) Но отговори! Ти склони? Уплаши те гневът на баща ти? Аз ще сломя тоя гняв и всичко, що се изпречи между нас и любовта ни. Или на последния час призракът на царското величие и короната замая очите ти, смути сърцето ти? Кажи: ако е това, аз ще направя чудеса, аз ще се впусна в най-ужасните сражения, за да извадя из едно море кръв скиптъра на цар!
Тамара. Бориславе, как можеш да говориш тъй? Ти си моето величие, и моята слава и моят цар…
Борислав. Но ти какво стори?
Тамара. Ах, какво можех да сторя аз. Една слаба девойка, против страшната, непреклонна воля на баща си. Какво можа аз?
Борислав. Онова, което би сторила полседната девойка в царството, когато искрено люби. Широк е тоя свят, Тамаро, и ще се найде в него място. Дето да диша свободна нашата любов.
Тамара (хвърля се на шията му). Аз съм твоя, вечно твоя, вземи ме…
Борислав (прегръща я страстно). Тамаро, ти сега си истинска дъщеря на Иван Асеня: силна.
Тамара (отделя се). Ох, татко, прощавай… Одеве устата казаха „да“, сърцето сега проговори. Какво сега? Заповядай.
Борислав. Да бягаме.
Тамара. Да бягаме. Накъде?
Борислав. Далеко, дето бащината ти сила не стига. (Мисли няколко време.) Слушай, Тамаро. Когато бяха лани тука венецианските посланици, сприятелих се с един млад големец, Бонифацио. Той беше толкова добър, колкото и благороден. Той ми казваше: „Бориславе, ела ми на гости във Венеция. В тоя град улиците са от море, а домовете от мрамор. Там е денонощна радост. Вечер над осветлените вълни черни лодки с лебедови носове се стрелят, сладки мандолини звучат, страстни песни на любовта се разнасят из въздуха. Там животът е празник, там е рай. Моят дворец е отворен за тебе. Бъди там като у дома си“. Аз бях забравил тоя разговор, сега си го припомних… Във Венеция, Тамаро!
Тамара. Накрай света с тебе. (Прегръща го.)
Завеса.