Борсови игри

17.

Слънцето вече огряваше сивите сгради от бетон и стъкло на Грейсчърч стрийт.

Крачех по познатия маршрут към работното си място. Улицата гъмжеше от забързани хора, защото беше девет без пет — доста късен час за мен. Бях си дал малка почивка: според мен я заслужавах след изнурителния полет и умората от дългата командировка.

От Финикс се добрах до Лос Анджелис, откъдето хванах директен самолет до Лондон. След дванайсет часа, прекарани в самолет, и още четири в чакалнята на летището в Лос Анджелис, бях буквално като пребит. И не само физически. Пътувахме с един и същи самолет аз, Кеш, Кати и Роб, макар че Роб беше в задното отделение, защото плащаше билета от джоба си. Всичко протече крайно смущаващо. Преживях две много неприятни минути, докато чакахме на опашка да се качим на самолета. Роб беше само на два-три метра от мен. Само ме изгледа със свити устни и очи, изпълнени с гняв. Извърнах се, но продължих да усещам пламтящия му взор върху врата си.

На борда на самолета Кати се държа с мен учтиво, но хладно. И аз й отвърнах със същото. Роб избягваше и двама ни — през цялото време беше затворен в себе си. Най-притеснен от цялата работа бе Кеш. Той се опита да изпробва всичкото си остроумие върху нас, но без никакъв успех. Накрая се предаде, като шумно промърмори под нос нещо за „кухоглавите британци“. После обаче се развесели, защото откри, че е седнал до един стар конкурент от „Харисън Брадърс“. Няколко пъти ме стряска в съня ми с възторжените си крясъци, придружаващи спомените му от сделки, в които бе успявал да надхитри събеседника си.

Едва сега, докато крачех към „Де Джонг“, си позволих да се усмихна. Бях особено доволен от начина, по който бях успял да разнищя аферата с „Тремънт Капитал“. Сега на Хамилтън му оставаше само да върне обратно парите.

Усмивката беше още на лицето ми, когато влязох в борсовия салон и кимнах на всеки в залата. Пазарите бяха под пара; телефонните линии прегряваха. Добрах се до бюрото си и се озъбих пред двуседмичната купчина документация, събрала се през време на отсъствието ми. Разгледах екраните и списъците с позициите, за да видя до какво състояние са стигнали старите ми позиции и какви нови са се появили. Нямаше кой знае какви промени, макар че Хамилтън, Роб и аз бяхме отсъствали. Гордън и Джеф се бяха справили добре.

Не бяха минали и две минути, откак бях седнал на бюрото си, и Хамилтън дойде при мен.

— Здравей — казах аз. — Как се справи? Имаме да говорим за доста неща.

Гробовното изражение на лицето му буквално ме отблъсна.

— Определено имаме за какво да разговаряме — каза той. — Да идем в залата за конференции.

Смутено го последвах в малката зала точно до борсовия салон.

— Какво има?

Хамилтън не отговори на въпроса ми, а попита:

— Кажи ми първо как мина командировката.

Изложих всичко, до което се бях добрал. Хамилтън напрегнато слушаше и си водеше бележки. После, когато приключих, се облегна на стола си.

— Добре, Пол, хубава работа си свършил. Това потвърждава голяма част и от моите открития.

Последва тишина. Хамилтън се навъси. Исках да го запитам какво е открил, но не можах. Нещо витаеше във въздуха. Нещо от изключителна важност. Нещо много лошо.

— Пол — започна той. — Разкажи ми за „Джипсъм“.

Явно нещо не разбирах. Мислех си, че сме приключили отдавна дискусията си за позицията, която бях заел, и защо го бях направил. Изглежда, цената на облигациите бе скочила още повече през време на отсъствието ми.

— Облигациите предлагаха хубава стойност — започнах аз, но Хамилтън ме прекъсна с жест.

— Става въпрос не за облигациите, а за акциите — каза той. — Ти си купил акции от американската компания „Джипсъм“ няколко дни преди да бъде погълната.

В ушите ми забиха тревожни камбани. Защо се интересуваше за това? Сигурно си мислеше за злоупотреба с вътрешна информация. Но аз не бях направил нищо лошо. Бях сигурен в това. Е, почти сигурен.

— Да, вярно е. Но тогава аз не притежавах никаква информация, че компанията ще бъде погълната. Просто бях късметлия, и това е всичко. Деби също извади късмет — довърших аз и си прехапах езика. Как можах да го кажа!

— Е, има хора, според които си разполагал с вътрешнофирмена информация.

— Това е абсолютно невярно в случая — възразих аз.

Хамилтън не отдели погледа си от мен в продължение на няколко секунди. Издържах остриетата на пронизителните му сини очи. Истината беше на моя страна и аз държах да го знае. Накрая той кимна.

— Вярвам ти, че казваш истината. Но не съм аз човекът, когото трябва да убеждаваш. Тук има двама служители от Асоциацията за ценни книжа. Искат да ти зададат няколко въпроса. Държиш ли да присъствам?

Това беше лудост! Пълна нелепост. Дори не изпитвах страх. Потресен, да. И зашеметен. Но въпреки това се зарадвах, че тези хора са дошли да ме разпитват. С малко повече късмет щях да успея да си изясня нещата.

— Да, разбира се — произнесох аз спокойно.

Хамилтън излезе от стаята да доведе двамата мъже. Огледах се. Помещението беше сляпо. Само стени, без прозорци. Скъпо обзаведено, но с безлични мебели. Идиотски клипери, отплаващи за никъде, по стените. Бележници от снежнобяла хрупкава хартия и подострени жълти моливи по масите. Да, обстановката напълно подхождаше за разпит.

След малко Хамилтън се върна, последван от двама мъже в официални костюми. Сигурно бяха чакали в приемната, но не ги бях забелязал на влизане. И двамата бяха преметнали шлифери през ръцете си, макар че още беше началото на септември и не беше валяло от седмици. Нагласиха ги върху облегалките на столовете, оставиха куфарчетата на пода, извадиха собствените си бележници и седнаха срещу мен. Хамилтън седна на челното място на масата между нас. Прииска ми се да беше заел стола до мен. Двата метра, които ни деляха, ми се сториха цяла бездна.

Единият от мъжете заговори. Беше почти оплешивял, а малкото тъмна коса, която му беше останала, беше подстригана съвсем късо. Носът и брадичката му бяха силно издадени, но разстоянието между тях беше много малко, от което лицето му придобиваше много неприятен израз. Носеше очила с много дебели черни рамки. Та той е почти сляп, удивих се аз. Ъгълчетата на тънката му уста се извиха, докато се представяше.

— Добро утро, мистър Мъри. Казвам се Дейвид Бериман, работя в Асоциацията за ценните книжа. А това е моят колега, Родни Шорт.

Другият, сивокос и стеснителен, кимна. Това беше единственият ми по-близък контакт с него. Той запази мълчание до края на разговора ни, като си записваше всичко.

Знаех отлично какво представлява Асоциацията — не много отдавна бях държал изпит, за да стана неин член. Беше една от многобройните самоуправляващи се организации, възникнали след „Големия взрив“, за да надзирават Сити. Обнародваха правила с дузини и имаха свой собствен щат, чрез който налагаха спазването им. Организацията притежаваше властта да глобява или изключва своите членове. В случаите на криминални прояви Асоциацията прехвърляше разследването към Отдела за борба с измамите или към Отдела за борба с крупните измами.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса? — започна Бериман.

— Не — изрекох аз с внезапно прегракнал глас.

Бериман леко свъси вежди, неуспял да долови отговора ми.

„Я се стегни — казах си аз. — Няма за какво да се притесняваш, в края на краищата не си извършил нищо противозаконно.“

— Не — повторих аз. Този път прозвуча прекалено силно, за да бъде естествено.

Последва пауза. Бериман ме огледа през дебелите си лещи. Усмихнах му се услужливо.

— Ще ви кажа всичко, което ви интересува.

Бериман обаче не ми върна усмивката, а се зарови в бележките си. Колегата му бясно дращеше с молива си. Нямах представа какво толкова може да пише. Та ние още не бяхме започнали.

— Как се казвате?

— Пол Мъри.

— В „Де Джонг и Ко“ ли работите?

— Да.

— Колко дълго работите във фирмата?

— Почти година.

— В качеството на какъв?

— Мениджър на портфейл.

Първите въпроси минаха бързо и аз им отговорих по същия начин.

— На шестнайсети юли тази година купували ли сте облигации на американската компания „Джипсъм“ на стойност два милиона долара в полза на „Де Джонг и Ко“?

— Да.

— А в същия ден купихте ли хиляда обикновени акции на американската компания „Джипсъм“ за себе си?

— Да.

— Сигурно знаете, че по-късно същия ден цената на акциите на американската компания „Джипсъм“ се повиши от седем долара на единайсет и четвърт. След няколко дни на пазара се появи оферта за поглъщането на „Джипсъм“. Знаехте ли, че тази оферта предстои да се появи на пазара?

— Не, не знаех.

— Тогава защо сте купили облигациите и акциите?

Съзнавах колко важно е да отговоря на този въпрос. Приведох се на бюрото и се опитах да се вгледам в очите на Бериман. Не беше лесно, защото стъклата на очилата му бяха много дебели.

— „Блуумфийлд Уайс“ беше предложила да закупи една малка позиция от „Джипсъм“, която „Де Джонг“ беше държала известно време. Направих проучване на компанията и ми се стори, че има силна вероятност тя да бъде погълната. Управлението й се бе представило много зле, а последният главен мениджър беше починал само преди месец. А той винаги е бил единствената пречка пред осъществяването на тази стъпка.

— Разбирам. — Бериман почука брадичката си с един флумастер и замълча за момент. — Значи не сте разполагали с никаква друга информация, която да ви подскаже, че поглъщането е било неизбежно. А това, което сте знаели, ми се струва страшно малко като информация, на която да се облегнете и да рискувате капитала на „Де Джонг“, да не говорим за вашите собствени средства.

— Е… — започнах аз и си прехапах езика.

— Да? — Бериман повдигна вежди над очилата си.

Бях длъжен да довърша изречението си.

— Имах подозрението, че „Блуумфийлд Уайс“ знаят нещичко. Стори ми се странно, че са готови да дадат толкова висока цена за облигациите, при това така изведнъж.

— Кой беше човекът от „Блуумфийлд Уайс“, проявил този толкова внезапен интерес към облигациите?

— Кеш Калахан, един от агентите по продажбите им.

— Разбирам. А мистър Калахан не ви ли намекна с нещо, че компанията ще бъде погълната?

— Не, нищо не ми е намеквал. Но и как би могъл да го направи? Нали искаше да закупи облигациите евтино?

— Да разбирам ли, че вие твърдите, че е възможно мистър Калахан да е разполагал с информация за предстоящото поглъщане?

Тук се поколебах. За момент ми хрумна, че това може да е шансът, който търсех от толкова дълго, за да притисна Кеш. Но изкушението трая само миг. Бях стъпил на много опасна почва; по-добре да стъпвах на чисто. Но Бериман забеляза колебанието ми и без съмнение го интерпретира посвоему.

— Не, не твърдя такова нещо. Нямам представа какво е знаел Кеш или какво не е знаел. Просто казвам, че тогава, в онзи момент, изпитвах подозрение, че е възможно да разполага с такава информация.

Бериман не ми повярва. Бях сигурен в това. Прииска ми се да го беше изразил веднага и направо, за да ми даде възможност да го убедя в невинността си. Помислих си дали няма да е по-добре, ако се опитам да го уговоря, но се отказах. Вероятно това щеше да влоши нещата още повече.

— Това е един много важен въпрос, мистър Мъри. — Бериман се приведе напред. — Обсъждахте ли с мистър Калахан възможността да закупите акции на американската компания „Джипсъм“ за собствена сметка?

— Не, не, съм — отвърнах твърдо аз.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен. — Чудех се откъде ли може да му е хрумнала тази идея на Бериман. Може би самият Кеш беше продал вътрешнофирмена информация. Може би им е заявил, че ме е предупредил. Нямаше как да разбера.

Ъгълчетата на устата на Бериман отново се извиха. Той явно остана доволен от отговора ми. Изпитах чувството, че съм попаднал в капан, но и да ме убиеха, пак не можех да разбера каква е клопката.

Той продължи.

— Обаждали ли сте се на служителя от отдела по съблюдаването на законността във фирмата „Блуумфийлд Уайс“ скоро след като беше обявено поглъщането?

Стреснах се и това не убягна от окото на Бериман.

— Да — изрекох аз.

— Защо го направихте?

— Нашият служител по надзора върху законността беше едно момиче, Деби Чейтър. Тя почина наскоро. Когато почиствах бюрото й, се натъкнах на една бележка, изпратена до нея от „Блуумфийлд Уайс“ относно едно разследване за движенията на цените на акциите на „Джипсъм“. В бележката я молеха да им се обади по телефона. Позвъних на този човек в „Блуумфийлд Уайс“, мисля, че се казваше Боуен, за да видя дали не мога да помогна с нещо.

— Разбирам. — Бериман прелисти бележките си. — Казали сте на мистър Боуен, че мис Чейтър ви е информирала за разследването, свързано с „Джипсъм“.

— Не. Изобщо. Е, искам да кажа… — Господи, какво говорех? — Мисля, че казах, че сме работили заедно с мис Чейтър върху случая с „Джипсъм“, както всъщност и беше, така да се каже.

— Хм. Мистър Боуен е на мнение, че вие сте били открили, че мис Чейтър го е предупредила за подозренията си относно движенията на цените на акциите на „Джипсъм“, и сте му позвънили, за да се опитате да разберете докъде е стигнало следствието, в което се разследвате вие, Калахан и останалите.

— Това не е вярно.

— Не намирате ли, че мис Деби е загинала съвсем навреме? — продължи Боуен коварно.

Това буквално ме взриви. През последните десет минути се бях объркал съвсем и бях здравата изплашен, без да съм сигурен изобщо какво мислят, че съм извършил, без да съм дори сигурен дали това, което бях направил, е законно, или не. През цялото време се бях оправдавал, опитвайки се да отблъсквам от налудничави по-налудничави обвинения. Но тази последна инсинуация минаваше всякакви граници. Не знаех със стопроцентова сигурност кой може да е убил Деби, но бях уверен, че не съм го направил аз.

— Не съм длъжен да слушам дивотиите ви. Нямате никакво право да подхвърляте такива мерзости, само защото се мъчите да си изясните случая, с надеждата някъде нещо да изскочи. Деби ми беше истински приятел. Не съм я убил и вие нямате никакви основания да предполагате, че аз съм убиецът. Ако действително мислите, че съм я убил, тогава да отиваме в полицията и да обсъдим всичко. Ако не, тогава си затваряйте устата.

Избухването ми стъписа Бериман. Той отвори уста да каже нещо, но после размисли. Обърна се към Хамилтън, който безстрастно бе следил целия развой на нещата.

— Имате ли нещо против да задам няколко въпроса и на вас?

— Ще отговарям само на въпроси по действителни факти, но не и на необосновани подмятания.

Гласът на Хамилтън прозвуча сдържано, но твърдо. Бериман се сви.

— Беше ли упълномощен Мъри да закупува облигации на „Джипсъм“?

— Разбира се — отвърна Хамилтън. — Той е упълномощен да посредничи за фирмата.

— Получи ли той някакви специфични пълномощия за покупката на облигациите?

— Не. Тогава бях в Япония. Но той няма нужда от моите пълномощия.

— Одобрихте ли покупката след вашето завръщане?

Хамилтън направи пауза. Бериман зачака. Накрая Хамилтън каза:

— Не, не я одобрих.

— Защо?

— Пол подозираше, че „Джипсъм“ ще бъде погълната. По мое мнение той не разполагаше с достатъчно информация, с която да подкрепи подозрението си.

— Но ако Мъри е знаел със сигурност, че „Джипсъм“ ще бъде погълната, тогава сделката би била изгодна?

— Да, разбира се. Чиста работа.

— Да се върнем малко назад. Не изглежда ли вероятно, че Мъри в действителност е знаел със сигурност за предстоящото поглъщане на „Джипсъм“ и затова е закупил облигациите?

Хамилтън рязко се изправи.

— Мистър Бериман, казах ви, че няма да отговарям на необосновани подмятания. Мисля, че е по-добре да си тръгвате.

Бериман събра всичките си книжа и ги пъхна в куфарчето. Шорт подраска още малко в бележника си, след което направи същото.

— Благодаря ви много за съдействието — произнесе Бериман. — Ще ви бъда задължен, ако ми изпратите и копия от вашите вътрешни регистрации за покупките на облигации и акции, извършени от мистър Мъри, както и записите от всички телефонни разговори на мистър Мъри, проведени от него на шестнайсети юли.

Всички телефонни разговори, проведени от борсовия салон, се записват на магнитофон, или за да се решат евентуални разногласия върху това кой какво е казал, или, което е много рядко, да се подпомогнат властите при техните разследвания.

Хамилтън ги изпрати до асансьора. Аз потънах в стола си, смаян и объркан. Бериман съвсем ясно бе дал да се разбере, че според него случаят е ясен. Нямах и най-малката представа на каква ли фалшива следа може да е попаднал. Но каквато и да беше, положението ми не беше розово.

Хамилтън се върна в залата и ме погледна.

— Е?

Въздъхнах.

— Купих облигациите и акциите, защото предположих, че „Джипсъм“ ще бъде погълната. Не разполагах с никаква вътрешна информация, която да подкрепи предположенията ми.

Хамилтън се усмихна.

— Добре, момчето ми, вярвам ти.

Сякаш планина се стовари от гърба ми. Толкова беше хубаво да знам, че има човек, който ми вярва.

— Не бях много убедителен, нали? — Изобщо не бях сигурен как бе протекла цялата среща и имах нужда да чуя какво мисли Хамилтън по въпроса.

Той потърка брадата си.

— Засега не разполагат с никакви доказателства, но дават вид, че имат нещо, с което да те притиснат. Виж, защо не си подредиш бюрото за няколко минути и после да се прибереш? Сега едва ли си в състояние да работиш.

Кимнах с благодарност. Веднага щом се прибрах, нахлузих спортния екип и хукнах към парка. Обиколих го два пъти, или общо пробягах осем мили, като през цялото време се напрягах пряко сили. Острите болки в краката и дробовете прогониха от съзнанието ми сутрешния разпит, а стабилният приток на адреналин в кръвта успокои нервите ми.

Докато се парех в горещата вана, проблемът полека се избистряше. Не бях направил нищо незаконно. Не бях разполагал с никаква вътрешнофирмена информация. Съдът просто нямаше върху какво да се произнесе. Ако „Де Джонг“ не ме изоставеха, всичко щеше да е наред, а Хамилтън се бе произнесъл недвусмислено по случая.

Бях прекарал във ваната около двайсетина минути, когато телефонът иззвъня. Не ми се излизаше от ваната, но нямаше как. Беше Хамилтън.

— Как си, Пол?

— О, тъкмо се прибрах преди малко от бягане и сега се чувствам доста по-добре.

— Добре, добре. Току-що разговарях с Бериман. Казах му, че е от изключителна важност за „Де Джонг“ и за теб да решат проблема колкото могат по-бързо. Или ти си нарушил закона и те могат да го докажат, или не си и трябва да спрат да ни досаждат. Казаха ми, че до края на седмицата ще изяснят нещата и ще ни известят. Така че защо не вземеш няколко дни отпуск до края на седмицата? И без това не си във форма с тоя товар на плещите.

— Окей — казах аз. — Радвам се, че до петък всичко ще приключи. Е, до понеделник.

Но още докато затворя телефона и нещо ме преряза. Щом са толкова уверени, че ще решат случая до петък, значи мислят да докажат вината ми.

Започнах да се обличам, обзет от мрачни мисли. Телефонът отново иззвъня.

Беше Линда, сестра ми.

— Здравей, Пол, как се справяш с живота?

— Горе-долу, а ти? — отвърнах аз, като се чудех за какво й е притрябвало да ме търси. Почти нямахме навик да си говорим, а когато ни се случеше, това означаваше, че сме се събрали при мама в едно и също време. Линда се опитваше да ме избягва. Предполагах, че е защото и двамата не се обичахме. Не че имах нещо против нея. Също като всичко останало, и това водеше началото си от смъртта на баща ми. Линда беше решила, че аз трябва да се грижа за къщата и беше посрещнала с голямо неодобрение решението ми да замина за Кеймбридж и после за Лондон. Тя самата живееше само на десет мили от къщата на майка ни, в съседната долина. Беше се омъжила за фермер, един едър мъжага, който ми беше безкрайно неприятен. Тя обаче си го обожаваше и използваше всеки случай да ме сравнява с него. Както вече казах, двамата не общувахме много един с друг.

— За какво се обаждаш? — запитах аз, решил да мина направо на въпроса. — За мама ли става въпрос?

— Да — каза Линда. — Не се тревожи, не е болна или нещо такова. Става въпрос за къщата. Нали знаеш, че лорд Мейбълторп почина преди два месеца?

— Да, мама ми каза.

— Е, синът му й казал да си обира крушите.

— Какво? Не може да бъде! Лорд Мейбълторп й обеща, че може да живее там до смъртта си. Синът му го знае много добре.

— Но няма нищо черно на бяло — продължи Линда. — Той твърди, че е негово право да постъпи както реши с имуществото си. Каза, че бил получил много изгодна оферта от един телевизионен продуцент, който искал да използва къщата като вила за почивните дни.

— Мръсно копеле!

— Взе ми думите от устата. Казах на Джим да отиде и да му цапне един в зъбите, но той заяви, че това било твоя работа.

Типично за Джим. Макар че той имаше право в случая.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Помислих си дали да не се свържа по телефона с новия лорд Мейбълторп в Лондон, но реших, че е най-добре да се срещна с него в бащиния му дом. Може би тогава щеше да си припомни бащините заръки.

Позвъних в Хелмби Хол. За щастие лорд Мейбълторп бил там цяла седмица, стрелял диви кокошки. Уредих си среща с него на следващия ден и после телефонирах на мама, за да й кажа, че ще нощувам при нея. Беше доста притеснена, но се поуспокои, като разбра, че ще се видим.

Рано сутринта на следващия ден потеглих за селото. Успях да прогоня от съзнанието си разследването около „Джипсъм“. В края на краищата, нищо не зависеше от мен. Донякъде успях да притъпя малко парещото си желание да разнищя тайната около смъртта на Деби и измамата с „Тремънт Капитал“. Намирах се в някакъв душевен хаос и в известен смисъл бях благодарен на възникналия семеен проблем, защото ме разсейваше и ми даваше възможност да си отдъхна.

Стигнах до мама в ранния следобед. След ябълковия пай тя забърбори за къщата и градината, за това на какво централно място в селото се намирала. Щеше да се притесни много, ако й се наложеше да се раздели с дома. Надявах се да успея да й намеря нещо друго в Бартуейт. Животът щеше да й се стори много труден и мрачен, ако около нея ги нямаше старите й съседи, с които се познаваше толкова добре и които я обичаха.

Пътят до Хелмби Хол ми отне точно десет минути. Пред имението бяха паркирани всевъзможни рейндж роувъри, ягуари и мерцедеси — без съмнение на гостите на лорд Мейбълторп, пристигнали за лова на диви кокошки. Паркирах малкото си пежо до тях, приближих се до голямата входна врата и натиснах звънеца. Един лакей ме въведе в кабинета, където ме помоли да изчакам.

Кабинетът беше обзаведен много уютно, изпълнен с книжа и книги на стария лорд Мейбълторп. Спомних си няколкото случая, при които бях пристъпвал прага на тази стая като малък; в паметта ми се е запечатала картината на баща ми и лорд Мейбълторп, седнали край камината и съдиращи се от смях. Лорд Мейбълторп умееше да се смее. Червеното му лице се разчупваше в широка усмивка, масивните му рамене започваха да се тресат. Ръцете му бяха едри и загрубели като тези на баща ми; чашата с уиски буквално потъваше в тях. Проверих рафта с книгите зад мен. Разбира се, гарафата с уиски си кротуваше четвърт пълна зад едно старо течение на „Алманаха на Уитакър“.

Накрая се появи и лорд Мейбълторп младши. Нямаше много прилика с баща си. Беше толкова кльощав и анемичен, че се изненадах как ли е издържал цял ден да скита из мочурищата, да не говорим за седмицата. Беше приблизително на моята възраст, помощник-директор на отдела по корпоративно финансиране в една стара, западнала търговска банка.

— Здравей, Чарлз. Благодаря ти, че ми отдели малко време да се видим — казах аз и протегнах ръка.

Той я стисна вяло.

— О, няма защо, Мъри, заповядай.

Посочи ми един малък стол и седна в голямото кресло зад бюрото.

На езика ми беше да му кажа, че не съм от длъжниците му, за да се отнася така с мен, но се сдържах.

— Дойдох да си поговорим за къщата на мама — започнах аз.

— Знам — прекъсна ме Мейбълторп.

— Знаеш, че когато баща ми загина, баща ти обеща на мама, че тя може да ползва къщата до края на живота си.

— Всъщност работата е там, че аз не знам такова нещо. Никъде не успях да открия дори и следа от договор за наем. Оказва се, че майка ти заема къщата незаконно.

— Но това е нелепо! — възкликнах аз. — Тя няма за какво да плаща наем, защото няма такава уговорка. Договор за наем не би могло да има, защото никой не е имал нужда от такъв. Баща ти с радост отстъпи къщата на мама да я ползва до смъртта си.

— Възможно е да е било и така. Баща ми беше много щедър и обичаше благотворителността. Но единственото доказателство за това е нейната дума, че той й обещал, но тя в момента не е много адекватна, нали? — Мейбълторп извади пакет цигари от джоба си и запали една. Пропусна да ми предложи. — Работата е там, че имам да плащам огромни такси по прехвърлянето на наследството. Налага ми се да продам част от недвижимото имущество, а петдесет хиляди лири биха ми дошли доста добре, разбираш, нали?

— Не можеш просто така да я изхвърлиш на улицата — възразих разгорещено аз. — Това е незаконно. Тя живее в къщата повече от двадесет години. А и не мисля, че можеш да я сплашиш, за да се махне.

— Ужасно съжалявам, Мъри, но се страхувам, че мога. Разбираш ли, тя никога не е плащала наем, така че в този смисъл не е наемател. Тя се е настанила самоволно в къщата. Не се тревожи, съгласувал съм всичко с адвокатите си в Ричмънд. Технически може да ни създаде проблеми, ако се барикадира, но дори и в този случай пак можем да я изведем от къщата.

— Баща ти би побеснял, ако беше жив — казах аз.

Мейбълторп опъна силно от цигарата.

— Ти нямаш никаква представа какво би си помислил баща ми. Той имаше много хубави качества, но финансовата страна не беше от тях. В това недвижимо имущество е замразен значителен капитал, който може да носи приличен доход. В наши дни човек не може да си позволи основни фондове да лежат просто така, без да дават доход. Ти си във финансовия бизнес, така че тези неща трябва да са ти ясни.

— Трябва да ти кажа, че управлението на един недвижим имот няма много общо със счетоводната ведомост в банката — казах аз, макар и да виждах, че няма да успея да променя решението му. Молбите при него едва ли биха имали ефект, а колкото за заплахите, нямах с какво да го сплаша. Нямаше смисъл повече да си губя времето. Станах от стола.

— Татко винаги казваше, че баща ти те считал за глупак, и сега разбирам, че е имал право — изтърсих аз, обърнах се и излязох от стаята. Евтино отмъщение, но донякъде се почувствах удовлетворен.