Брат, отмъсти за любовта

Първа глава

Само преди малко всичко беше наред.

Никита се прибираше вкъщи след две години казарма и половин година гангстерска одисея. Беше облечен във войнишка униформа — сякаш се уволнява сега. Двете години казарма вече бяха зад гърба му, а последните шест кървави месеца ги зачеркна завинаги от живота си. Майка му и баща му го чакаха трезви в апартамента си, празничната трапеза трябва вече да бе сложена.

Щяха да празнуват „уво 93“, завръщането му вкъщи. Но не щеш ли, за беля отнякъде се появи едно черно БМВ, от него наизскачаха някакви бандитски мутри.

И всичките му планове неочаквано се промениха.

— К’во пра’иш бе, новобранец смотан! — нагло кресна единият мутраген, облечен с кожено яке с дебела подплата. — От к’ъв зор, мамка му, се буташ под гумите!

— Омръзнал му е животът…

Към Никита се приближи другият бабаит — с квадратна глава и усмивка. Но усмивката му не беше доброжелателна, а предизвикателна. В смисъл, търсеше си боя.

— Момчета, не сте прави — миролюбиво отговори Никита. — Защо минавате на червено?

— Този град е наш, ясно ли е! — тросна се първият. — Ние командваме парада тука, схващаш ли! И никой копче не може да ни каже, ясно!

— Ясно, ясно — предпази се с ръце от него Никита. — Всичко ми е ясно, изчезвам.

Трябваше да си тръгне, докато още не е станало късно. Ако влезеше в конфликт с тях, щеше да си навлече само неприятности и отново да започне война. А Никита вече беше толкова уморен от нея…

— Ей, на к’ъв се пра’иш, бе! — надменно и арогантно се тросна борецът и го дръпна за ръката. — Къде тръгна бе, помияр!

Никита го изгледа с такава физиономия, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но не се разплака, а прецеди злобно през зъби:

— Виж, за помияра ще си платиш.

— Ама, верно! Ти к’во, ше ми се отваряш ли още.

Мутрата понечи да го удари с юмрук, но той вече беше подготвен. Приклекна рязко и с мощен замах му вкара един в слабините. Бабаитът изви от болка и се гътна на земята.

Другият погледна Никита с пренебрежение и се опита да го удари с крак. Но не улучи. Той отби удара и му нанесе първокласен ъперкът. Мутрагенът загуби равновесие и се строполи на асфалта като чувал.

Но това беше само началото.

От колата слязоха още двама. Единият имаше отвратителна мутра, дълбоко хлътнали очи и кървавочервен белег на дясната буза. Върху разкривените му устни бе изписана ехидна усмивчица.

А другият… Никита се препоти двадесет пъти, като видя огромния тип, който идваше бавно и заплашително. Човек скала, с празен поглед в тесните, рибешки очи. В тях се четеше пълно равнодушие към всичко. Но в същото време те го осъждаха. Не изразяваха нито злоба, нито ярост, нито вълнение, просто го осъждаха — хладнокръвно и непоколебимо.

Човекът скала се приближи.

— Смачкай го — нареди му белязаният.

В същия момент тежкият юмрук на онзи полетя към Никита. Той успя да избегне удара, мръдна леко водено и с все сила му вкара едно кроше. Юмрукът му се вряза в челюстта на нападателя, но онзи сякаш не усети. Май дори не забеляза, че са го ударили. С огромните си ръчища човекът скала го сграбчи за колана на панталоните и за яката на шинела, с едно движение го вдигна рязко във въздуха и го метна на земята. Стори му се, че се е забил половин метър в нея. Отгоре му се стовари тежък юмрук.

Никита видя навреме и прецени опасността, но успя само да мръдне глава леко вдясно. Юмрукът беше насочен към темето му, но уцели рамото му и му смаза ключицата. Адска болка нахлу във всяка клетка на тялото му. Ръката му моментално се схвана. От силната болка едва не загуби съзнание.

А човекът скала замахна още веднъж…

Всичко стана за части от секундата. Изведнъж до беемвето спря една лада шестица. С крайчеца на окото Никита забеляза от прозореца й да се подава нечия нежна ръка. Държеше пистолет със заглушител. Последва изстрел. Още един…

Човекът с белега трепна с цялото си тяло. Единият куршум го улучи под носа, заби се в плътно стиснатите му устни. Устата му се превърна в кървава каша от разкъсана плът и зъби. Вторият куршум го простреля точно между веждите.

Никита не чу първите изстрели — заглушителят уби и звука от третия. Куршумът се заби в гърба на човека скала, раздробявайки дясната му лопатка. Онзи така и не успя да свали вдигнатия си юмрук.

Никита реши, че четвъртият куршум е предназначен за него. Отмести се рязко вдясно и се скри зад поваления си нападател. И не сбърка, куршум продупчи тялото на гиганта пред него. Вече държеше трупа и не му позволяваше да се килне встрани. Доскорошният враг му стана сигурен щит.

Изведнъж въздухът затрепери от вой на полицейски сирени. Това подплаши бялата лада шестица и стрелеца в нея. Колата даде газ и с бясна скорост се понесе по шосето. Плътно по петите й се лепна полицейска лада седмица.

„Понякога ченгетата схващат много бързо — помисли си Никита. — А бандитите са толкова безмозъчни“ — добави мислено.

Почти с насмешка погледна първата двойка мутри, които бе напердашил. Само преди малко те наблюдаваха със злорадство двубоя му с човека скала, а сега май подмокриха гащите. Единият се бе втренчил с недоумение в тялото на белязания, сякаш не можеше да повярва, че дупката в главата му е съвсем истинска. Другият беше зяпнал стъписано Никита и беззвучно мърдаше устни.

— Е, какво си ме зяпнал? — попита го Никита.

Вече беше отметнал от себе си трупа на човека скала, който само му тежеше излишно.

— Какво направи, бе… — изрече мутрата с усилие.

— Какво, нещо не е наред ли?

— Защо ги… — Онзи огледа труповете с вцепенен поглед.

— Аз?! Да съм ги… Ти какво, братле, да не си се чалнал нещо.

— Кой стреля?

— Ами и аз това искам да разбера.

— Не се прави… Всичко знаеш ти…

Мутрата започна да се съвзема, размърда се леко, но погледът му остана вцепенен.

— Братле, ти май нещо не схващаш, а? — Никита завъртя пръст до слепоочието си. — Аз си се прибирах от казармата, ясно ли ти е… И изведнъж вие ми наскочихте. Спречкахме се. И чак след това се появи килърът. Той очисти шефовете ти.

— Познаваш ли го?

— Кого?

— Килъра.

— Откъде да го познавам.

— Всичко знаеш ти!

Никита започна да се дразни от магарешкия инат на този изрод, с удоволствие би му запушил устата. Достатъчно беше да повтори репертоара — един юмрук по канчето и проблемът е решен.

— Копеле, дай да се омитаме оттука, верно — раздвижи се и другарят му.

Хвана приятелчето си за ръчичка и го помъкна към колата. Онзи мълчаливо го последва. Двамата седнаха в колата и офейкаха. Телата на белязания и на човека скала останаха да лежат на асфалта.

Някъде отдалеч отново се чу вой на полицейска сирена. После пропищя още една. Около мястото на престъплението вече се беше събрала тълпа зяпачи. Всички бяха стресирани — все пак ставаше дума за професионално убийство, и то на мутри. Но никой не бързаше да си тръгва. Хората изплашено и с любопитство оглеждаха Никита и се вторачваха в труповете в краката му.

Той би могъл да си тръгне. Но задължително щеше да се намери някой, който да свидетелства срещу него. Ченгетата щяха да го хванат, да си направят неправилни изводи и да го призоват в съда като обвиняем. Ами ако му потърсят сметка и за старите грехове…

Остана на местопрестъплението и дочака полицейския патрул. Пристигна един млад лейтенант и двама сержанти с автомати.

Лейтенантът хвърли бегъл поглед на труповете и огледа тълпата зяпачи.

— Граждани, някой може ли да обясни какво се е случило тук? — попита гръмогласно.

От тълпата излезе някакво бабе със строг поглед на пламенна революционерка, изпълнена с комунистическа жажда за изобличаване на престъпниците и враговете на народа.

— Ето го! — посочи със закривен пръст към Никита.

Лейтенантът се напрегна. Сякаш чу: „Дръжте престъпника!“.

— Ето го, този видя всичко… — вече по-меко добави бабата.

— Войник ли си? — попита лейтенантът. — В уволнение?

— Аха, в уволнение — глупашки запримигва на парцали Никита. — Ето го блока ми…

— Какво се е случило тук в крайна сметка?

— Ами прибирам се аз към вкъщи значи. Майка ми ме чака, баща ми също…

— Това е ясно. Разказвай по същество.

— С една дума, някакви мутри започнаха да се заяждат. За нас, казват, светофарът винаги свети зелено. Бяха много агресивни…

— Така е, така си беше — побърза да се намеси мъж от тълпата. — Войничето няма нищо общо. Мутрите започнаха да го бият. И изведнъж цъфна една лада шестица, точно от нея дойдоха изстрелите. А после се появи полицейска кола и се юрна след бандитите…

Само след минути лейтенантът вече знаеше всички подробности за случилото се. Никита беше класифициран като потърпевш, но въпреки всичко не го пуснаха веднага. Изчакаха, докато се появи оперативно-следствената група.

Позволиха му да си тръгне едва след като показанията му бяха записани за протокола. Добре че никой не се сети да обърне внимание на датата на уволнението му във военната книжка. Никой не погледна и печата за зачисляването му на военна служба в местния военен отдел. Всички повярваха, че наистина си идва от казармата току-що.

Веднага щом го пуснаха, се прибра вкъщи. Но преди това слезе в мазето на блока — трябваше да вземе някои неща от там…

— Е, Никита, добре си ни дошъл! — съвсем сериозно го приветства баща му и вдигна за негово здраве винена чаша с минерална вода.

— Добре си ни дошъл, синко! — Майка му също беше в приповдигнато настроение.

Тя сложи в чинията му парче пушена сьомга.

— Благодаря — някак вяло й благодари Никита.

Настроението му хич го нямаше.

Живееха в просторен четиристаен апартамент в реномиран район на столицата, беше ремонтиран по последна мода и бе обзаведен с кожен диван, телевизор „Панасоник“ метър на метър, с една дума, не можеха да се оплачат от живота. Родителите му бяха бодри, спретнати, сериозни, добре облечени. Точно за тази идилия мечтаеше Никита. Мечтаеше за нея още преди половин година, когато всъщност се бе върнал от казармата.

Но тогава попадна в някакъв паралелен свят. Завари родителите си алкохолизирани и пропаднали. Някакъв негодник си беше присвоил апартамента им. В началото беше принуден да се свива заедно с тях в някаква мизерна дупка. След това влезе в мафиотска групировка — за да си върне отнетия апартамент и да изправи на крака родителите си.

Но затъна в разгулния живот, почерпките, момичетата, грубия рекет на бизнесмени, битките между бандите, разчистването на сметки. Имаше и ченгета, и натиск при разпитите, и килии в следствения арест. А после се започна голямата война, борбата за оцеляване. Именно свои хора искаха да го убият. Трябваше да отстоява правото си на живот, в резултат на което остави планина от трупове. Групировката, към която се числеше, престана да съществува. Териториите й бяха заети от друга криминална банда. С ченгетата си беше разчистил сметките. Уж вече бяха квит.

А апартамента все пак си го върна. Скъп ремонт и луксозно модерно обзавеждане — това беше компенсацията, която онзи негодник му остави. И родителите си излекува, върна ги към нормалния живот.

Край, вече можеше да се върне към нормалния живот. Затова днес бе крачил бодро към дома си, уж тези шест месеца изобщо не са били, уж току-що се връщаше от казармата. Настроението му беше превъзходно. Но не щеш ли, дяволът обърка всичките му планове — появиха се онези мутри, сбиха се, стреля се. Натъркаляха се трупове. После — ченгетата, разпити, протоколи.

Но най-после си беше вкъщи. Седеше на празничната трапеза, ала не беше весел, мъчеше го лошо предчувствие.

— Благодаря ти, синко, че се грижиш за нас с майка ти. Благодаря ти, че ни измъкна от дупката — каза баща му и отново вдигна чашата с минерална вода.

— Да пием за твое здраве, сине!

Студената минерална вода бе къде-къде по-приятна на вкус от водката, но на Никита му се прииска да пийне нещо по-силно — да успокои напрежението поне малко.

— Нещо май нямаш настроение, синко — забеляза майка му. — Какво има?

Никита мълчеше.

— Да не се е случило пак нещо лошо? — попита баща му.

— Е, защо мълчиш?

— Не знам, може и да се е случило. Не знам… Но общо взето… Общо взето, ако случайно изчезна, заключвайте вратата и си стойте вкъщи. Като миналия път.

— Почна се старата песен — навъси се баща му. — Пак ли си се забъркал в някаква каша…

— Ами… не аз се забърках. Забъркаха ме… Може би ще се наложи да се защитаваме. Ние тримата…

— Но нали ходим на работа…

— Работа означава да ти плащат много пари. А вие, извинявайте, имате просто работни места, вие сте само трудово заети и нищо повече. С една дума, имам достатъчно пари. Ще ви дам половината, а другата ще оставя за себе си. Стойте си вкъщи и не си показвайте носа навън.

— Както кажеш, синко… — Майка му не беше очарована от новината, но не падаше духом.

И баща му не изпадна в паника. Май вече бяха свикнали с нестандартните ситуации.

Неведнъж се бяха опитвали да ги отвлекат, за да влязат в следите на Никита. Първо го бе направил Чугунов и бе загубил четирима от своите.

След това ги нападна Бермуда. Три мутри намериха смъртта си пред вратата на този апартамент. На следващия ден сценарият се повтори. Отново бяха хората на Бермуда и отново имаше стрелба. Никита бе убил петима накуп.

Имаше много жертви, но за сметка на това родителите му бяха живи и здрави. Ако спазваха указанията му, всичко щеше да е наред. Вратата на апартамента беше устойчива, бронирана. Оченцето на видеокамерата показваше цялата площадка на етажа, всичко се виждаше на екрана на монитора. И бутонът за сигнализиране на полицията им беше подръка. А пък за работата… Това бяха бели кахъри. Винаги можеха да си намерят друга.

Но може пък и да преувеличаваше опасността. Възможно бе никой да не го притеснява. Но от главата му не можеше да излезе трупът на белязания и лицето на оня другия, който го обвини за смъртта на другарите си.

Възможно бе също бабаитът да осъзнае абсурдността на претенциите си. Но можеше и да не го направи. В такъв случай щеше да започне разчистване на сметки и Никита ей така, за нищо и никакво щеше да получи куршум в челото. Ще го убият, без да им мигне окото. Още повече че нападателите му са от мутрите, които спазват правилата и законите на престъпния свят. Явно бяха някакви главорези…

— Вие си стойте спокойно — каза Никита на родителите си. — Аз май трябва да вървя вече…

Прибра се в стаята си и се затвори. Отиде до прозореца и огледа двора. Като че ли нямаше непознати коли. Подозрителни типове — също.

Никита се успокои, но не остана със скръстени ръце. Започна да си приготвя багажа. Сякаш заминаваше на заточение.

В един огромен сак сложи вещи от първа необходимост. Подреди там и всичко за примитивната си дегизировка. Сложи и бронежилетка с трети клас защита, наследство от проклетото минало, стига е събирала прах в шкафа.

Откри още едно наследство от това минало и старателно го нареди на масата — трите пистолета ТТ. Бяха съвсем новички — още със заводската смазка, увити в промазана хартия. Но и трите бяха минали през нелегална работилница — на дулата им беше направена резба за заглушители. А ето ги и тях самите, вървяха в комплект с пищовите, както и патроните — по два магазина за всеки. Освен това имаше и две гранати — едната отбранителна, Ф-1 — лимонка, другата нападателна — РГД-5, на жаргон пиратка. С такъв арсенал не можеха да го изплашат никакви мутри.

Пистолетът ТТ е чудесно оръжие, но е съвсем непригоден за далечна стрелба и не е особено подходящ за водене на престрелка. Скорострелността му не е кой знае каква, а и патроните в пълнителя са само осем. Къде-къде по-добре щеше да е, ако имаше глок или берета. И точността им е по-голяма, и магазинът побира от петнадесет до двадесет патрона.

Но Никита смяташе за безсмислено да се води далечна стрелба, да не говорим за престрелка. Престрелката предполага поражение. За да побеждава, човек трябва да изпреварва противника най-малко с един ход. Елементът на изненада е гаранция за успех. Атаката от засада или даже в гръб не е подлост, а необходимост. Ако хванеш противника неподготвен, печелиш, ако си позволил да те въвлекат в престрелка, загубен си.

Пистолетът ТТ е безценен за внезапна атака от близко разстояние. Само пробивната му способност каква е! При начална скорост на куршума от четиристотин и двадесет метра в секунда той с лекота пробива бронежилетка с трети клас защита.

Никита зареди и трите пистолета, два от тях мушна на дъното на сака, там пъхна и гранатите.

Сега беше ред на дрехите. Сложи едни широки дънки, чифт австрийски обувки с дебела подметка, широк като чувал пуловер, от който не хвърчат пухчета или вълнени конци, плетена черна шапка и разбира се, топло яке от небоядисана естествена кожа. Не забрави да сложи и чифт кожени ръкавици, които също не оставят никакви улики.

Приготви и парите. Имаше само осем хиляди долара — остатъци от някогашното му финансово благосъстояние. Три хиляди щеше да даде на родителите си, а другите пет да остави за себе си. Беше им обещал половината от сумата, но все пак в момента той имаше по-голяма нужда от пари. Те осъзнаваха това много по-добре и от него самия.

От време на време поглеждаше през прозореца. Но не забеляза нищо подозрително. И на площадката на етажа всичко беше спокойно.

Преди да си легне, провери още веднъж дали са заключени резетата на бронираната врата, дали функционира бутонът за сигнализиране на полицията. Всичко беше наред.

Легна си в десет вечерта.

Много му се искаше на следващата сутрин да се събуди късно, в добро настроение и да не го мъчат лоши предчувствия. Тогава може би би повярвал, че не го застрашава никаква опасност.

Но уви, вътрешният му будилник го събуди в шест. Беше късна есен, навън все още беше тъмно. Но пред блока вече стоеше някакъв „Форд Скорпио“. Не го беше забелязал предишния ден. Бе застанал точно на място — пред изхода на двора. От колата се виждаха много добре всички входове на блока. Никой не би могъл да излезе незабелязано. Може би само ако се спусне с въже от четвъртия етаж от другата страна.

Ако знаеше със сигурност, че в онази кола седят враговете му, Никита най-вероятно щеше да направи точно това. Но първо трябваше да се убеди, а после да обмисли всичко много внимателно. Да разбере кой точно го преследва, да изясни съотношението на силите. И чак след това да променя местопребиваването си. Лесно щеше да си намери квартира. По-сложно бе да прецени какъв начин на живот да води на новото място: да чака ли с подвита опашка, или да крои някакви планове.

Той въведе в стаята си идеален ред, изми си лицето, закуси набързо в кухнята и предупреди родителите си, че тръгва. Започна да се облича. Обу дънки, обувки, риза, върху нея навлече бронежилетката и хубаво я затегна. След това нахлузи пуловера, якето, на главата нахлупи шапка. Взе хартиена пазарска торба. Пъхна в нея няколко книги за тежест, взе заредения пистолет и мушна ръката си вътре, като същевременно улови и дръжките на торбата. Метна сака с багажа на гръб, на лявото рамо.

Това е, вече можеше да излиза.

Слезе на двора. Спря за малко до уличната лампа. Запали цигара. Изпусна струйка дим и се насочи към изхода на двора. Но не към този, където стоеше форда, а към другия, предназначен за пешеходци, и после към пътеката между неговия и съседния блок.

Ако входът му действително е бил под наблюдение, нямаше как да е останал незабелязан. Оказа се прав. С крайчеца на окото забеляза от колата да слизат трима типове и бавно да тръгват след него. Единият пъхна ръка под дебелото си яке. Това е то, започна се…

Никита ускори крачка, мина бързо по пътеката между блоковете. Преследвачите му също закрачиха по-бързо.

Можеше да тръгне към трамвайната спирка, но той предпочете да поеме в друга посока. Насочи се директно към безлюдния в този ранен час парк. Вече не вървеше, а почти тичаше — все едно чак сега е разбрал, че го преследват, и се опитва да избяга. От време на време се озърташе уж изплашено назад. Всеки път виждаше преследвачите неотлъчно по петите си.

Небето ставаше все по-светло. Нощната тъмнина отстъпваше място на сутрешния здрач, но редките улични лампи по алеята все още не бяха угасени.

За сметка на това пътечката, по която сви, изобщо не беше осветена. Никита вече тичаше. Преследвачите му също се затичаха. Без да се обръща, той усещаше, че всеки момент ще започнат да стрелят. Все пак мястото бе съвсем безлюдно.

Премина към спринт и на пълна скорост влетя в една полуразрушена тоалетна. Прилепи се до преградната стена и притаи дъх. Чу приближаващите стъпки. И шума от тупването на пакета с книги. В ръката му остана само ТТ-то.

Последния път беше застрелял петима накуп — един голям бос и четиримата му телохранители.

Това беше отдавна. Преди сто години. Макар оттогава да бяха минали всъщност едва три дни.

Сякаш вече беше забравил цялата тази история, но се наложи да си припомни всичко отново.

Най-важното е изненадата. Най-важното е да изпревариш противника с един ход. Най-важното е да победиш.

Едната мутра влетя в тоалетната с голяма засилка и едва успя да вземе завоя. Никита му помогна да спре — съвсем равнодушно го простреля в главата. Примъкна тялото му към себе си, за да го използва като щит.

Вторият си изпроси олово в сърцето. Никита не искаше да го прави, но…

Третият успя да извади пищова си и почти го насочи към него. Но той го изпревари за части от секундата — напълно достатъчно за един изстрел. И мутрата го разбра.

С крайчеца на окото бабаитът видя приятелите му падат по-косени на мръсния под. Мозъкът му успя бързо да анализира ситуацията и да направи извода, че срещу него стои сериозен противник. Затова застина на място, когато Никита опря дулото в гърдите му, и даже престана да диша, а пистолетът се изхлузи от ръката му. Никита не бързаше да стреля.

— Виж ти! Позната физиономия!

Човекът наистина му беше познат. Беше същият, който предния ден го обвини за смъртта на приятелите си.

— Е, какво мълчиш! — попита Никита.

Бабаитът, изглежда, съвсем беше загубил дар слово. Целият трепереше от страх, зъбите му тракаха. Направо си беше глътнал езика.

— Мен ли преследваше, говедо?

Мутрата кимна утвърдително.

— Защо?

Онзи присви рамене, сякаш и сам не знае, но жестът му изглеждаше неправдоподобно.

— Не знаеш, така ли? Добре тогава!

Даде му да разбере, че ако не проговори, всеки момент ще натисне спусъка.

Онзи направо се затресе, краката му се подкосиха и се подпря с рамо на полуразрушената стена, само така успя да запази равновесие.

— Знам… — изрече с усилие.

— Е, говори!

— Ами… такова… натопиха те. Един вид, заради тебе са очистили Посечения…

— Посечения? Онзи с белега ли?

— Ъхъ…

— Кой ме накисна? Ти ли?

— Нее, не съм аз…

— Питам ти ли?

— Ама аз не исках…

— Не си искал, но са те принудили… Добре де, няма значение.

Никита следеше с едно око обстановката наоколо през процепа в стената. Засега всичко беше спокойно, любители на сутрешния крос тичаха в лек тръс в края на алеята, но никой не приближаваше към тоалетната.

— Посечения е имал групировка. По-скоро има… Нали така!

— Да…

— Колко момчета са?

— Ами… около двайсет човека ще има…

— С какво се занимавате? С рекет ли?

— Ами пазим „гърба“ на някои бизнесмени. Но не се занимаваме само с това…

— С какво още.

Онзи бе страшно наплашен и бе готов да предаде и майка си, и баща си без никакви угризения на съвестта.

— Ами с коли… С коли се занимаваме…

— Крадете ги значи. Кой зае мястото на Посечения?

— Валята… Но той не му е заместник, той по принцип си беше бос, бяха на равни начала с Посечения.

— Ами точно този Валята е очистил Посечения. А ти си му помогнал да прехвърли вината върху мен. Що ли не взема да ти видя сметката, гад такава!

— Недей, моля ти се!

— Ами всичко зависи от теб! Къде движи Валята?

— В смисъл?

— В коя кръчма можем да го намерим?

— Аа… Ами в „Рубинена звезда“.

В същия този миг от джоба на мутрата се чу пиукане на мобилен телефон.

— Валята ли звъни? — попита Никита.

— Той е…

— Ще трябва да говориш с него. Давай. Кажи му, че всичко е наред и че сте хванали момчето… И внимавай, една излишна думичка и край, дотук си!

Мутрата закима бързо в знак на съгласие, извади от джоба на якето си джиесема и го долепи към ухото.

— Да, Валя, всичко е на шест… Да, при нас е… Да, караме го… Е, хайде, чао засега…

Никита беше доволен от поведението му. Кимна одобрително и му взе телефона.

— Къде трябваше да ме закарате?

— Ами, в „Звездата“…

— Къде е това?

Мутрата каза някакъв адрес.

— Шофьорът знае ли го?

— Какъв шофьор?

— Ами онзи, който остана в колата.

— Ъхъ…

— Хайде, обади му се да дойде с колата до парка. Ще отидем да го посрещнем.

Онзи сякаш възкръсна от мъртвите. Лицето му мигом се просветли, вече нямаше и помен от бледостта му. Разбра, че му подаряват живота. После щеше да му мисли как да се измъкне.

Той се свърза с шофьора, каза му да докара колата по-близо до парка.

— Е, к’во, тръгваме ли? — попита той.

— Много бързаш! А труповете?

Не само стените на тоалетната бяха разнебитени, но и подът — през една от дупките можеше да мине цял слон. Никита може и да преувеличаваше малко, но ония двамата влязоха в нея без проблем, живият им авер се погрижи.

Преди да хвърлят мутрите в клоаката, Никита огледа пистолетите им. Единият беше с револвер „Наган“, а другият — с протрит от носене „Макаров“. Най-вероятно и двата вече бяха изцапани с кръв. За сметка на това пищовът на третия си го биваше — съвсем нов на вид „Стечкин“ с вместимост на магазина от двадесет патрона и зареден пълнител.

— Убивал ли си с него? — попита го Никита.

— Ами не, само го пробвахме как стреля преди няколко дни…

— Но днес можеше да ме пречукаш с него.

— Недей така, братле, не ме разбра правилно, просто искахме да поговорим с теб…

— Ясна е работата… Добре де, изхвърли в тоалетната нагана и макарова. А стечкинът става мой.

Мутрата вдигна от пода двата пистолета, отиде до разпадащата се дупка на нужника и един след друг хвърли и двата пистолета.

— Я сега погледни дали твоите приятелчета са потънали в лайната! — нареди му Никита.

Онзи не се възпротиви и послушно се наведе ниско над дупката.

— Аха, потънали са — изпълнително му докладва онзи. — Не се виждат…

— Ами тогава довиждане…

Никак не му се искаше да го прави. И може би не той, а някой друг натисна спусъка. Двата куршума пронизаха тялото на мутрата един след друг. Онзи залитна и вече мъртъв, пропадна във вонящата яма.

И този потъна…

Никита огледа внимателно тоалетната. Забеляза следи от кръв. Какво пък, може просто да са счупили носа на някого тук. Никой няма да им обърне внимание. Мушна ТТ-то под якето, скри автоматичния пистолет „Стечкин“ в сака. Така. Вече можеше да върви.

Излезе от тоалетната със съвсем равнодушен вид. И точно в този момент покрай него се шмугна някакъв запален спортист. Никита се спря, извади си цигара, запали я. Дочака, докато мъжът излезе от нужника. Онзи не прояви никакви признаци на безпокойство. Значи не бе забелязал нищо странно. Отлично!

Тъмносиният форд чакаше до металната решетеста врата на парка. Той се приближи до него съвсем спокойно и отвори шофьорската врата.

— Ей, к’во пра’иш, бе! — Мутрата усети чак сега, че нещо не е наред.

Но вече беше късно. Дулото на ТТ-то беше насочено точно към дясното му око.

— Само да мръднеш, и ще те убия… — предупреди го строго Никита и отвори задната лява врата.

Седна на празната седалка и през облегалката опря дулото в гърба на шофьора.

— Тръгваме ли?

— Къде?

— А къде трябваше да се отидем. Къде чака Валята.

— Аа, Валята ли… Не знам къде чака…

— Ще си го изпросиш за лъжата.

— Ама наистина не знам…

— В „Рубинена звезда“.

— За пръв път я чувам.

— Нали ти казах, ще си го изпросиш за лъжата.

— Аа, „Рубинена звезда“… Ресторант ли беше това?

— Аха, ресторант — подсмихна се иронично Никита.

Не толкова го дразнеха, колкото го забавляваха жалките опити на мутрата да се прави на луд.

За да стигнат до ресторанта, трябваше да прекосят целия град. Пристигнаха благополучно в десет часа — доста раничко за ресторант. Но пред входа му вече стояха две западни коли — джип „Чероки“ и запазено BMV седмица.

— Коя е колата на Валята? — Никита попита шофьора и за да бъде по-убедителен, щракна петлето на пистолета.

— Черокито — измънка онзи.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Помисли си пак.

— И беемвето също — смотолеви онзи, след като се поколеба за момент.

— А първо ме излъга… Нали ти казах, ще си го изпросиш за лъжата. — С ръкохватката на пистолета Никита рязко удари мутрата в слепоочието.

Ударът беше смъртоносен. Кой му е виновен? Да не си беше играл на шикалки.

Още по пътя бе извадил от сака дегизировката — брада и мустаци, намъкна рошавата перука на главата и си сложи някакви идиотски слънчеви очила. Успя да презареди ТТ-то. Провери и стечкина.

Премести мъртвеца на дясната седалка и го нагласи, сякаш е задрямал, сложи сака върху коленете му, а самият той седна на шофьорското място. Запали колата и влезе в задния двор на ресторанта. Никой не се опита да го спре. Освен това на портата нямаше катинар.

Несмущаван от никого, Никита спокойно обърна колата с лице към портата и чак след това слезе от нея, като взе пистолетите. Джобовете му бяха доста широки — в левия без проблеми се побра ТТ-то със заглушителя, а стечкинът — в десния.

Вече не се съмняваше, че си има големи проблеми. Толкова големи, че можеха да се решат само ако се изтръгнат от корен. И това трябваше да стане рязко и решително, и най-важното бързо — докато не са израснали други корени.

От покойния шофьор Никита бе научил как изглежда Валята: чернокос бабаит с крива мутра, сякаш топка го е праснала в лицето като малък и е сплескала носа и скулите, а хлътването е останало за цял живот. Мина безпрепятствено през кухнята. По пътя се натъкна на две жени с бели престилки и мъж с износено кожено яке. Те само го погледнаха учудено, но не му казаха нищо.

Мутрите — шестима на брой — седяха на маса в центъра на ресторанта. Никога не би ги объркал със случайни посетители, като куче надушваше мафиотите от километри.

Но сред тях липсваше човек с чертите на Валята.

Понечи да тръгне обратно към изхода, но вече беше късно.

— Ей, к’во пра’иш тука? — изпитателно впи поглед в него един от компанията.

Друг го погледна подозрително в ръцете, после отмести очи към джобовете му. Никита застина на място като прикован — сега не трябваше да прави резки движения.

— Къде е Валята? — попита той.

— Валята ли? Ще дойде малко по-късно. Защо ти е?

— Ами тука един човек иска да говори с него.

— К’ъв?

— Ами един, дето му бил създал проблеми, без да има защо.

Странният му вид и странните думи, ръцете в джобовете — всичко това не можеше да не ги накара да се усъмнят, че има нещо гнило. И нищо чудно, че единият от тях изведнъж рязко пъхна ръка под якето.

С едно движение, Никита извади стечкина от джоба — беше без заглушител и излезе лесно. ТТ-то се появи с малко закъснение. Но междувременно най-досетливият от бабаитите вече беше проснат на масата с простреляна глава.

Владееше перфектно македонската стрелба с два пищова. И получи оценка шест плюс за майсторството, което показа. Потвърждаваха го шестте трупа на мутрите и кръвта из целия ресторант.

Оттегли се от местопрестъплението през задния изход. Вървеше с уж вяла, мързелива походка, но всъщност се движеше достатъчно бързо. На пътя му се изпречи един сервитьор. Изпусна таблата от страх и кой знае защо, вдигна ръце.

— Глупак! — Никита го мушна с дулото на стечкина в слънчевия сплит и продължи нататък.

Колата си беше на мястото. Качвай се, пали и тръгвай.

Той седна зад волана и затвори вратата. Но преди да потегли, изхвърли навън тялото на шофьора. Последваха го и двата използвани пищова.

Пак бе на доброволно заточение. Отново на квартира. Но този вариант бе за предпочитане пред студената затворническа килия или още по-лошо — пред черната земя. А и апартаментът не беше никак лош — двустаен, след ремонт, обзаведен с пълен комплект стари, но съвсем запазени мебели, с телевизор и телефон.

Никита лежеше на дивана пред телевизора. На масата пред него имаше чиния с пелмени, два пакета чипс, бутилка бира. В ръката му димеше цигара.

Цялото му внимание беше насочено към екрана. Повтаряха вчерашния репортаж от ресторант „Рубинена звезда“. Показваха преобърнатата маса, шестте трупа до нея, дознателите, които обикалят с линийки и четчици, някакъв оператор, който протоколира всичко. Последва днешният коментар за произшествието. Говореше някакъв полковник на милицията.

— Самоличността на убитите е установена. Те са членове на криминална групировка, занимаваща се с кражби и препродажба на автомобили, основно западни. Единият е бил обявен за издирване по подозрение в убийство…

Ето че го издириха, помисли си Никита. Но, уви, нямаше да могат да го осъдят с цялата строгост на закона.

— Разполагаме с оперативни данни — продължи полковникът, — че се е отличавала с особено груби и цинични методи на действие. Заедно с автомобилите са били отвличани и собствениците им. Те са били жестоко пребивани, често до смърт. Имаме основания да предполагаме, че кървавата касапница в ресторант „Рубинена звезда“ е в резултат на търкания между конкурентни групировки, но е възможно и разчистване на сметки между боса и хората му…

— Знаете ли къде се намира той сега? — попита журналистката.

— Въпросната групировка е оглавявана от двама души. Единият беше убит предния ден, когато убиецът е стрелял от автомобил. Не успяхме да го задържим.

— А другият къде е? Интересно какво мисли той за този инцидент.

— И ние бихме искали да разберем същото. Но за съжаление местонахождението му засега не ни е известно. Изчезнал е веднага щом е научил за случилото се. Обявен е за издирване.

— Имате ли някакъв напредък по отношение на самоличността на убиеца? Доколкото е известно, бил брадат мъж с очила.

— И най-вероятно с перука — отвърна полковникът. — По случая се води разследване.

— Зрителите биха искали да разберат доколко успешно се води това разследване.

— Разбирам напълно подобен интерес. Но за съжаление това е следствена тайна.

Никита се подсмихна иронично. Следствената тайна е едно, а посърналият вид на полковника — нещо съвсем друго. Ако беше на прав път, очите му щяха да сияят от задоволство, а той явно бе в задънена улица, както и следствието. Ето защо бе толкова умърлушен.

Никита бе действал професионално, без да оставя каквито и да било улики. Бе изхвърлил пистолетите, бе се отървал от колата, бе изгорил перуката, брадата, мустаците, очилата и ръкавиците. Нещо повече, бе прежалил също и якето, и обувките си.

Якето, разбира се, вече фигурираше в полицейските протоколи. Освен това върху него бяха полепнали фини частици барутен прах, а обувките му бяха оставили следи в ресторанта. Затова без всякакво колебание ги бе изхвърлил през нощта до кофите за боклук. Сигурно доброволните му пожертвования бяха вече грижливо прибрани от някой клошар. Още предния ден бе купил ново яке и обувки, веднага щом се бе договорил със собственичката на апартамента за цената на квартирата и бе взел ключовете от нея.

Ченгетата нямаше да го намерят. Не търсеха там, където трябва. Не би било сложно да научат кой е Никита Брат — свидетел на убийството на мутра с прякор Посечения. Посечения беше убит от неизвестен килър. Никита нямаше нищо общо с този случай.

Стрелбата в „Рубинена звезда“ Също трябваше да е дело на този убиец или на неговия поръчител. Така че Никита нямаше нищо общо и с това убийство.

От предаването стана ясно, че ченгетата все още не знаят за трите трупа в тоалетната.

Имаше и още един важен извод — босът на групировката с прякор Валята се бе покрил някъде. Знае негодникът, че не му е чиста работата. Остави ченгетата да си блъскат главата с този заплетен случай, а самият той си е плюл на петите, за да не им падне в ръчичките, че както са се разлютили…

Ако информацията, която получи от шофьора, бе вярна, групировката трябваше да наброява около двадесет мутри. Десетима от тях вече бяха извън играта. Никита се постара да ликвидира още двама и да припише смъртта им на неизвестния убиец, онзи, безспорния виртуоз в стрелбата с пистолет. Всичко на всичко да са останали най-много десет човека.

Валята бе постъпил правилно, като се бе покрил, но едновременно с това бе направил и голяма грешка — сега ченгетата щяха да му стоварят цялата вина и разследването на серията убийства щеше да се концентрира изцяло върху групировката му.

Валята щеше да се крие, да бяга от ченгетата и без съмнение, нямаше и да се сети даже за някакъв си там Никита със странната фамилия Брат. С една дума, той нямаше от какво да се страхува. Но въпреки всичко ще трябва поне две седмици да не излиза от квартирата, докато не се уталожат нещата. Онзи, който сам се пази, и бог го пази.

Сега трябваше да разбере как са родителите му.

Никита протегна ръка към телефона. Само след пет минути вече знаеше, че при тях всичко е наред и през последните два дни никой не ги е безпокоил.

Втора глава

Тя стоеше пред магазина. Мило, красиво момиче с ослепително руси коси и големи сини очи. Никита не забеляза веднага красотата й, но моментално го обзе необяснимо чувство на нежност, когато видя с какво страдание гледа разпилените портокали в краката си. Беше толкова объркана и притеснена, че не можеше да предприеме нищо. Просто стоеше и ги гледаше, примигвайки недоумяващо.

Хартиеният плик падна от ръцете й пред очите му. Той видя как портокалите се изсипват, но не видя как се пръскат като топки във всички посоки. Като омагьосан, се бе втренчил в момичето, цялото му внимание беше погълнато от това крехко създание. Още от първия поглед душата му се изпълни с необяснима нежност към нея.

Най-после тя откъсна очи от земята и го погледна.

— Извинете… — Усмихна се плахо и срамежливо. — Стана, без да искам…

— Вие извинете, че съм толкова несъобразителен — опомни се Никита, наведе се и започна да събира портокалите.

Но момичето продължи да стои. Той усети погледа й в гърба си. Може пък да има проблеми с гръбначния стълб, може да й е трудно да се наведе… Нищо подобно — последните три портокала тя ги вдигна сама.

Никита събра плодовете в празна торбичка и я подаде на момичето.

— Ето, заповядайте, сега няма да се разпилеят…

— Благодаря — каза тя, протягайки ръка към плика.

Но Никита го дръпна към себе си — навреме съобрази, че е прекалено тежък за такова крехко и фино същество като нея.

— Искате или не, длъжен съм да ви помогна — реши той и й се усмихна.

Никога не беше предполагал, че в него дремят такива нежни чувства. И кой знае защо, докато я гледаше, изпита непреодолимо желание да се грижи за нея. Ех, тази норма да се спазва благоприличие. Ако не беше тя, с удоволствие би я вдигнал на ръце и би я понесъл, ако ще, на край света.

Тя, изглежда, почувства душевния му порив и бледото й красиво личице изведнъж поруменя. В очите й се появи сърдечност.

— Знаете ли, живея далече. Но можете да ми помогнете да ги занеса до колата.

Виж ти, значи е с кола.

— Ваша ли? — неочаквано за себе си се развълнува той.

— Да.

— Или на мъжа ви…

Разбра причината за вълнението си — изведнъж се изплаши, че красавицата е омъжена. Какво му ставаше?

— Не съм омъжена — срамежливо се усмихна тя. — Живея сама…

— Аз също — изтърва той, без да иска. За да се измъкне от неловката ситуация, попита: — Къде е колата ви?

— Ето я.

Момичето му посочи бяла лада осмица. Беше съвсем нова, в купето все още миришеше на пластмаса и изкуствена кожа. Никита вдиша с пълни гърди приятния мирис и остави плика на седалката. Чаровната непозната вече седеше зад волана.

Беше пъхнала ръка в дамската си чанта, която висеше на рамото й. Сигурно си търсеше ключа.

Но докато го търсеше, се замисли за нещо и при това внимателно се вгледа в лицето му — сякаш се опитваше да разбере що за човек е — дали е добър, или е средна хубост.

Не можеше да откъсне очи от нея. Не го интересуваха душевните й качества. Беше уверен, че тя е най-доброто, което би могъл да има. Гледаше я и й се възхищаваше. На лицето му сияеше усмивка, в очите му се четеше възторг.

— Да си вървя ли вече? — попита я плахо и с явно нежелание да си тръгне.

— Ами да, довиждане — сякаш се опомни тя. — Благодаря ви.

— Няма защо.

С печално изражение, Никита понечи да затвори вратата, но изведнъж зарадван се сети за нещо.

— Да, извинете, забравих да ви попитам как се казвате…

— Роза.

— Какво красиво име.

— А вие?

Изглежда, и Роза нямаше голямо желание да се отърве от него.

— Никита. Може просто Ник.

— Хубаво, Ник, ще го запомня.

— Роза, далече ли живеете наистина?

— Да.

— Във висок блок ли?

— Да, във висок. Защо питате?

— Ами бих искал да разбера дали ще се качвате с асансьор, или пеша.

— Честно казано, живея на висок етаж, на предпоследния. Но имаме асансьор. Да не би да искате да ми помогнете?

— Знаете ли, с удоволствие бих го правил до края на живота си.

— Звучи много романтично — свенливо се усмихна тя.

— Може пък да опитаме…

Тя се замисли за миг и след кратка пауза кимна утвърдително.

— Ами да опитаме…

Окрилен, Никита се намести на седалката до нея.

През цялото време, докато пътуваха, той я омайваше с какви ли не лирични дитирамби. Чувстваше се като пълен идиот, но му беше все тая. Единственото, от което в момента се страхуваше, беше да не загуби Роза.

Даже не си спомняше как пристигнаха в дома й. Едва ли след това би познал двора на блока. В кабината на асансьора виждаше само едно — очи с неземна красота. Потъваше и се губеше в тях целият.

За случилото се след това имаше само откъслечни спомени. Разбира се, оцветени в розови краски. Роза го въведе в апартамента си, покани го да седне в хола, направи кафе. Седяха на дивана и пиеха с наслада ароматната напитка. Говореше й за нещо красиво и романтично, а тя го слушаше в захлас, цялата поруменяла. В един прекрасен миг Никита усети, че е започнал да говори в рими. Нещо за „чудното мигновение“ — стиховете на Пушкин от училищната програма. Роза го слушаше унесено, а очите й горяха пламенно. Беше им хубаво заедно. И някак от само себе си се получи така, че малката й топла ръчичка се озова в неговата длан.

Времето летеше неусетно. Никита даже не разбра кога е дошла вечерта, а след това и нощта. А той продължаваше да седи на дивана с чаша кафе пред себе си, което отдавна беше изстинало.

Беше гладен. Но май не го забелязваше.

— Ами аз сигурно ще тръгвам вече…

Трябваше да приложи голямо усилие върху себе си, за да се пробуди от този прекрасен сън наяве.

— Да, късно е вече…

Роза като че ли също се опомни и излезе от сладкия унес. Красивите й очи вече не искряха влюбено, изпълниха се с тъга. Не искаше той да си тръгва.

— Единадесет и петнадесет е — констатира Никита.

— Толкова късно ли е станало? — сепна се тя и погледна изумено празната маса пред тях.

— Никита, вие сте много странен човек…

— Защо?

— Същински омайник сте. Защо не ме подсещате да сложа нещо за хапване! — Тя стана, притвори очи и протегна ръка напред, сякаш да се предпази от него. — Сега пак ще ме заговорите… А аз ще ви слушам ли, слушам. Вие ще продължите да говорите, а после ще излезе, че съм лоша домакиня.

— Защо говорите глупости?

— Не са глупости. Скоро ще стане полунощ, а ние и троха хляб не сме сложили в уста.

Така си беше. Просто невероятно — повече от четвърт денонощие беше прекарал у тях и това време беше минало неусетно, като миг.

— Никита, ще останете при мен тази нощ. Ще ви постеля в хола. Но това после. Сега можете да погледате малко телевизия. А аз ще сготвя нещо набързо.

Роза изчезна в кухнята. Никита остана сам в хола. Чак сега обърна внимание на обстановката около себе си: скъпи тапети, нова мека мебел, видео „Панасоник“.

Роза имаше намерение да го сложи да спи тук. Значи имаше още една стая — спалня. Май не би имал нищо против да се озове в нея. Въпреки че… Изведнъж се хвана за мисълта, че сексът не е най-важното, което иска от Роза. Това момиче плени сърцето му с ангелската си душевна чистота. Вече знаеше какво е платонична любов.

Най-после Роза се появи. В ръцете си държеше чиста кърпа и му се усмихваше мило и свенливо.

— Вечерята скоро ще е готова. А преди това, ако искате, можете да си вземете душ…

Той прие предложението на драго сърце и само след миг се наслаждаваше на силните топли струи. Роза също взе душ и се наложи Никита да пошета в кухнята. Той пое щафетата от стопанката и се справи успешно със заръката й — допече заека във фурната.

След душа Роза се позабави в спалнята си, след което влезе в хола при Никита.

Той едва сдържа учудването си. Тя вече не беше ослепително руса блондинка с дълга коса, падаща меко върху раменете й на големи масури, а тъмноруса и подстригана на черта. И гримът й. Изглеждаше съвсем различно, но беше същото миловидно, нежно и трогателно свенливо момиче.

— Учуден си, нали — каза тя повече като констатация, а не като въпрос.

— Честно казано, да…

— Това е истинската ми коса, онова беше перука.

— Ясно.

— Нищо не ти е ясно. Уча в театралната академия, днес влизах в образа си.

— Нещо от сорта на репетиция, така ли?

— Ами да, нещо такова.

— Само че не си се променила много. Пак си толкова миловидна.

— Наистина ли? Мислиш ли?

Тя се приближи до него. Никита беше омаян от упояващия мирис на чисто тяло и парфюм.

— Ти си най-най.

Сякаш между тях премина ток. Той нежно обхвана с ръце раменете й, притегли я към себе си и почувства нейната взаимност. Беше привлечена от него като от магнит.

Опиянен от любов, Никита приближи устни до нейните. Но в последния момент тя извърна глава и устните му докоснаха гладката кожа на бузата й.

— Струва ми се, че имахме намерения да слагаме масата…

Личеше, че прави неимоверни усилия над себе си, за да се отдръпне от него. Никита също се опита да контролира емоциите си.

Издържа стоически цял час.

Заедно сложиха масата в хола: специалитетът на домакинята, суров опушен салам, тънки филийки сушена есетра, червен хайвер в малка кристална купичка. Е, и разбира се, портокалите. Не минаха и без шампанско. Само че Никита изобщо не мислеше за храна в момента. Цялото му внимание беше погълнато от Роза. Още преди да вкуси от алкохола, вече беше опиянен.

Роза също почти не се хранеше. За сметка на това шампанското вървеше много добре. Бяха изпили цялата бутилка, без дори да забележат.

— Никога не съм пила толкова много — каза Роза, сякаш потънала в сладък унес, и отпусна глава върху рамото му.

Беше притворила очи, сочните й устни го молеха за целувка.

Никита отново бе обзет от страстта. Той се наведе към нея и впи устни в нейните.

Роза му отвърна, но се целуваше някак неумело. Сякаш го прави за първи път в живота си.

В един момент той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. Тя не се възпротиви и с покорността на робиня се остави в силните му ръце. Очите и бяха притворени, устните й трепкаха беззвучно, сякаш чакаха целувка.

Никита я сложи внимателно на леглото. Роза беше изцяло в негова власт. Можеше да прави с нея каквото поиска. Само че той не бързаше да се възползва от победата си. Вървеше към целта си много бавно, нежно и внимателно. Струваше му се, че ще оскверни тази невинна красота, ако я обладае бързо и грубо.

Минаха около два или три часа преди да реши, че вече може да я има. В последния момент обаче момичето се изплаши от нещо и плахо се опита да се освободи от прегръдката му. Но все още беше в плен на насладата. Той можеше и да не забележи притеснението й и да я обладае, но го забеляза веднага и я разбра. Тя искаше да му се отдаде, но се страхуваше от нещо. Може би на следващия ден щеше да се обвинява, че се е предала толкова лесно.

Никита продължи да я милва, но вече не правеше опити да проникне в нея. Скоро разбра, че Роза му е благодарна за това. Той постъпи така, както би постъпил всеки истински мъж в случай като този.

Заспаха чак призори в нейното легло. Той така и не успя да я има истински, но мъжката му гордост не беше накърнена. Точно обратното, още повече се издигна в собствените си очи.

Събуди го приглушеният глас на Роза, идващ откъм другите стаи. Тя говореше с някого или в хола, или в кухнята.

Страшно му се спеше. Нищо чудно — беше още осем часът сутринта. Той се обърна на другата страна и пак притвори очи, но нещо не му даваше да заспи. Неволно се заслуша в разговора.

— Нали знаеш, че трябва да приключим с тази работа колкото се може по-бързо — каза някаква жена.

По гласа й личеше, че не е възрастна.

— Знам — отвърна Роза.

— Ами какъв е проблемът тогава?

Настъпи мълчание.

— Ще го направя — чу се накрая гласът на Роза. — В най-скоро време.

Никита имаше чувството, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Ами направи го тогава, моля те! — При цялата си добронамереност, гласът на непознатата звучеше непреклонно и повелително. — И то колкото се може по-скоро. Не може да подвеждаме така хората.

— Ами ако тези хора вече ги няма?

— Няма значение. Длъжни сме да го направим. И ще го направим! Как вървят нещата в академията?

— Горе-долу добре…

— Е, това е, извинявай, но трябва да тръгвам.

Непознатата гостенка си тръгна. След малко Роза влезе в стаята. Никита лежеше по корем, забил глава във възглавницата, сякаш спи. Не чу нещо кой знае колко тайно, но все пак бе неприлично да се подслушват чужди разговори. Нека тя си мисли, че спи и не е чул нищо.

Няколко минути момичето стоя до вратата. Мълчаливо. После изведнъж въздъхна тежко, даже изхлипа. Приближи се до леглото, легна и се притисна към Никита. Цялата трепереше. Той се обърна към нея и я прегърна. Докосна с устни очите й и усети, че са навлажнени. Роза плачеше.

— Как сте, мамо?

— Много добре, синко.

Ако майка му беше казала „всичко е наред, синко“, Никита би се разтревожил. Така би казала само в случай, че са станали заложници на мутрите.

— Ами чудесно тогава. Скоро ще намина, чакайте ме.

Остави слушалката и облекчено въздъхна.

При него всичко бе наред, никой не го търсеше, и при родителите му също всичко бе нормално.

Днес чакаше гости в квартирата си. Бе настоял Роза да му погостува и тя се бе съгласила.

Приготви празнична вечеря, нареди масата. А ето я и нея. Беше безбожно красива, слабичка и миловидна. Разтапяше се от нежност, като я гледаше. Идеше му да я грабне на ръце, да я вдигне, да я притисне силно към себе си и да я целува, целува…

Вечеряха и разговаряха за някакви незначителни неща. После се случи онова, което беше логично да се случи. Той я занесе в спалнята си и я положи внимателно на леглото.

На нощното шкафче до себе си сложи наченатата бутилка шампанско. Донесе две високи чаши и ги напълни. Но дори не успя да отпие — долепи устни до нейните и се впи в тях ненаситно, като вампир, жаден за свежа кръв.

Докосваше я нежно и внимателно, боейки се да не допусне дори едва забележима проява на грубост. Нашепваше й красиви и възвишени слова. Но не й се призна в любов, въпреки че вече я обичаше. Едно любовно признание в този момент можеше да изглежда доста фалшиво — само като начин за по-лесно постигане на целта.

Както и предната нощ, Роза леко потрепна, когато беше готов да проникне в нея. Той можеше да сломи съпротивлението й само с едно леко движение. Но спря. Защо да бърза? Та нали пред тях имаше цял един живот…

Продължи да я гали, отново й нашепваше красиви фрази. Но не вкуси от забранения плод — сърце не му даде.

Беше й хубаво. Усмихваше се доволно, в очите й се четеше блаженство. После изведнъж се разплака. Обърна се по корем, покри глава с ръце и зарида.

— Какво има, мила моя? — учуден попита Никита тихо.

Роза не му отговори и се разплака още по-силно.

— Да не би да съм те обидил с нещо?

Тя поклати отрицателно глава и продължи да плаче.

Никита присви недоумяващо рамене и протегна ръка към чашата с шампанско. Взе я и погледна към другата — може би тя ще пожелае да се присъедини към него.

— Искаш ли шампанско? — попита я.

Тя отново кимна отрицателно. После изведнъж притихна и рязко се надигна от леглото. Изглеждаше много объркана и изплашена до смърт.

— Остави! — махна с ръка.

Никита никога не би предположил, че слабата й като вейка ръчичка може да бъде толкова силна. Сякаш го удари с полицейска палка през пръстите. Чашата с шампанско полетя от ръката му и падна на килима, но не се счупи. Около нея се образува мокро петно.

— Защо? — погледна я озадачено.

— Не искам — почти шепнешком каза Роза, докато се успокояваше.

— Какво не искаш?

— Не обичам… Не обичам да пия в леглото…

Виж ти, излиза, че била момиче с характер. Може пък да е за хубаво.

— И изобщо…

— Какво изобщо?

— Не искам изобщо да пиеш…

— Да не би шампанското да предизвиква някакви неприятни асоциации за теб?

— Да — кимна му тя. — Освен това те обичам… — Усмихна му се смутено и се притисна към него.

Никита беше напълно погълнат от страстта.

Този път тя му се отдаде сама и той я облада, без да се поколебае. Беше тясна като всяка девственица, но кръв нямаше. Беше й хубаво, но изведнъж усети болка. Той спря веднага и я обсипа с нежни ласки.

Щастливо усмихната, Роза заспа върху гърдите му. Никита вдишваше с упоение обаятелния мирис на косите й. Беше на върха на блаженството.

Вече заспиваше, когато чу подозрително скърцане. Сякаш някой отвори входната врата. Но това бе невъзможно… Макар че би могло да се допусне като възможно, понеже вратата беше обикновена, а бравата — съвсем елементарна.

Младият мъж скочи от леглото и хукна към коридора. Вратата беше отворена. В рамката й се очерта нечий силует. Сигурно беше крадец. Никита веднага зае бойна стойка, но не успя да удари непознатия. Един тежък юмрук полетя към него от хола, удари го странично по главата и той загуби равновесие. Онзи до вратата го ритна в корема, а притаеният в хола го помете с цялата си тежест и го заби в стената.

Нападателите бяха най-малко трима. Повалиха го на пода и го замъкнаха в хола. Нещо метално блесна под лунната светлина. Никита помисли, че е нож. Но бяха белезници. Два чифта — по един на всяка ръка. Приковаха го към радиатора на парното. Включиха лампата и той видя противното лице на Валята.

Да, беше същият онзи бандит. Не беше го виждал никога, но го позна по описанието. Същински Квазимодо с хлътнало лице. Такъв изрод е рядко явление.

Зад него стояха още двама. Входната врата се тръшна, но никой не влезе в хола. Някой мина по коридора, отвори вратата на спалнята. След това всичко утихна.

Валята се приближи до Никита. Изрита го в брадичката и му се усмихна злорадо.

— Ето че се срещнахме накрая, тъпако!

— Как ме намери?

— Ти да не си мислеше, че съм някакъв балък? Не се ли сети, че телефонът на старците ти може да се подслушва. А твоят телефон после лесно може да се научи.

Никита се намръщи с досада. Никога не би предположил, че този изрод може да му изиграе такъв номер.

— Мислиш се за много умен, нали! Мислиш си, че щом си очистил момчетата ми, си най-умният на света.

— Това са глупости. Никого не съм очиствал.

— Да бе, тия ги разправяй на ченгетата. Те може и да ти повярват. На мен тия не ми минават. Спипах те, говедо. Грешката ти е, че дойде с моя форд до кръчмата и тегли куршума в слепоочието на Скелета.

Никита замълча. Какво можеше да каже? Беше в ръцете му. И това не беше обикновен съд, пред който можеш да се оправдаеш.

— Ей, Франзела! — обърна се Валята към един от спътниците си. — Къде изчезна Перчема?

— Запиля се някъде — направи гнусна гримаса онзи и кимна към Никита: — Сигурно клати мадамата му.

Никита изтръпна. Представи си как някаква отрепка с прякор Перчема е притиснал с цялата си тежест нежната и крехка Роза… и даже изстена в пристъп на безсилна ярост.

— Ходи да видиш какво става — нареди Валята на Франзелата.

— А евентуално може ли и аз да се включа?

— Може — великодушно му разреши босът. — Всички могат. Но по ред на номерата.

Той се приближи до Никита, хвана брадичката му с огромната си мощна ръка и впи злобен поглед в очите му.

— Първо ще изклатим мацката ти поотделно, а после групово. А ти ще гледаш!

— А може и на него да му го сложим, а? — гнусно се подсмихна мутрата зад гърба на шефа си и нагло седна на масата с гозбите, набождайки с вилица едно кюфте.

Франзелата излезе. Останаха сами с Валята.

— А защо не — ухили се през зъби Валята. — Ние ще му го сложим, а момчетата от групировката ще го пратят да бачка като пеперудка в публичния дом. — Хвърли му подигравателен и злорад поглед. — Знаеш ли, че ще те издам на ченгетата, говедо! Но първо ще си изпееш всичко за това как си очистил момчетата ми. Ще ми кажеш и кой уби Посечения. Всичко ще бъде записано на видеокасета.

— Той не знае кой е убил Посечения.

Когато чу тези думи, Никита замалко да си глътне езика от изненада. Беше гласът на Роза. Той извърна глава към нея. Беше облечена с бели дънки, пуловерче, косата й — прилежно сресана. Погледът й беше студен и строг. Едната й ръка не се виждаше, беше скрита зад гърба й.

Валята се обърна рязко и се ококори учуден насреща й.

— Къде са Франзелата и Перчема? — попита той сякаш близък приятел.

Момичето му отговори с потресаващо спокойствие:

— Събличат се. Нали решихме да направим един групов. И ти се събличай.

Никита беше ужасен. Какви ги говореше тя?

— Веднага свалям гащите. — Валята също прие всичко за чиста монета. — Слушай, коте, май съм те виждал вече някъде.

— И аз тебе. Вече трета година те сънувам всяка вечер. И твоето приятелче също. Как беше… Посечения… Чак сега разбрах как се казва. А твоето име все още не го знам. Все пак тогава не ми се представихте.

— Кога тогава?

— Преди три години. Тримата минавахте през нашето градче с една вишневочервена лада деветка. Беше рано сутринта. Срещнахте едно момиче, което се прибираше от абитуриентския си бал. Е какво, сети ли се?

— Аха… сетих се. Помня, че и тримата те изклатихме. Беше много готино. А и на теб ти хареса.

— Много! На Посечения вече му се отблагодарих.

— Не те разбрах?

— Какво толкова има за разбиране. — Роза присви равнодушно рамене и влезе навътре в стаята.

Никита даже не успя да примигне. Тя извади ръката иззад гърба си. Държеше пистолет. Насочи го към подчинения на Валята. Прозвуча глух изстрел. Куршумът прониза мутрата точно в сърцето, отваряйки малка дупчица. Онзи обърна очи и бездиханно тупна на дивана. Така и не успя бедничкият да си дояде кюфтето.

Никита беше потресен. Никога не би предположил, че Роза — това крехко същество — може да стреля изобщо. А тя го бе направила, без дори да се прицели добре. Но не беше само това. Невероятното хладнокръвие, с което го стори, го смая още повече.

Само след секунда пистолетът беше насочен към Валята. Онзи се разтрепери от страх, побиха го тръпки. На Никита даже му се стори, че чува зъбите му да тракат.

— Сега е твой ред — каза невъзмутимо Роза.

Лицето й не изразяваше никакви емоции.

— Недей… Моля те! — задърпа се назад Валята.

Коленете му се подкосиха. Замалко да се свлече на пода.

— Време ти е. Посечения те чака с нетърпение.

— Хайде… хайде да се договорим…

— За какво.

— Ще ти дам пари, много пари!

— Не ми трябват мръсните ти пари. Но ми трябва третият.

— Какъв трети?

— Онзи, който караше колата. Сети ли се за кого говоря.

— Да, да… Това е Егор, Ловеца…

— Как да го намеря?

— Той не е в нашата групировка. Сам си е шеф.

— Тоест?

— Има си своя групировка. Много силна групировка…

— Това не е отговор.

— Някъде тук, в столицата е. А къде точно, не мога да ти кажа, не знам…

— С какво се занимава.

— Изцяло с наркотици. Хероин, кокаин…

— Как да го намеря.

— Нали ти казвам, че не знам! Но мога да поразпитам тук-там. Казва се Егор Кучин, по прякор Ловеца… Искаш ли да ти помогна да го спипаш?

— Ти няма да ми помогнеш. Ще се отървеш от мен при първия удобен случай. И знаеш ли как?

— Ей, какво правиш бе…

— Ще се отървеш от мен — повтори Роза — ето така!

Пистолетът безшумно даде откат в ръката й. Този път коленете на Валята се подкосиха наистина. Краката му се подвиха, после тялото му се преви на две и накрая той се строполи на пода. И него простреля точно в сърцето.

Роза свали пистолета, погледна Никита и изведнъж емоциите й се отприщиха. Очите й се изпълниха със сълзи и страдание, устните й затрепериха. Пистолетът се изхлузи от ръцете й. Тя плахо се приближи до Никита. Застана на колене пред него. Прегърна го и притисна глава към гърдите му. Сякаш не забелязваше, че е прикован към радиатора. Сякаш не разбираше, че трябва да го освободи от белезниците.

Любов и трепетна нежност — тези чувства изпълваха душата му. Но беше потресен от поведението й. Струваше му се, че тя е ангел, върхът на съвършенството. Но в същото време съвсем хладнокръвно бе ликвидирала четири мутри, сякаш бе нещо съвсем просто и елементарно. Сигурно не убиваше за първи път… Е, не би могло да се каже, че самият той е светец.

— Благодаря ти — каза й тихо.

— За какво…

— Че ме спаси.

Нямаше за какво да я вини. Можеше само да й благодари.

— Просто така стана.

— Много те обичам.

— Аз също.

Чак сега Никита осъзна, че това е първото им обяснение в любов. Сигурно в този момент трябваше да я притисне силно към себе си. Но ръцете му бяха оковани.

— Струва ми се, че забрави нещо. Явно ти харесва да съм в това положение.

— А, да.

Без особена погнуса Роза претърси Валята, а след това и подчинения му. Намери ключовете за белезниците и го освободи.

И отново се притисна към него. Сякаш върху гърдите му намираше защита от този страшен свят, в който бяха принудени да живеят.

— Откъде взе пистолета? — реши се накрая да я попита Никита.

— От чантата си. А тя случайно се оказа в спалнята.

— Случайно?

— Честно казано, имах много лошо предчувствие. А шестото ми чувство никога не ме лъже.

— Сигурно сега е модерно жените да носят пистолети в дамските си чанти. При това не дамски.

— Това е ПСС, специален самозаряден безшумен пистолет.

— Много ценно нещо.

— Много.

— Откъде го взе?

— Така им се пада.

Трета глава

Жената я гледаше с възхищение, сякаш е някаква богиня, слязла от небесата.

Никита с усмивка на уста слушаше разказа на Марта. Сергей Абрамович я доведе в кабинета му и веднага си тръгна. Двамата останаха сами.

— Значи казваш, че са те взели за някоя селянка. Палтото ти не им се харесало. Прекалено скромно им се видяло… Идиоти! И знаеш ли защо са идиоти?

— Защо?

— Ами защото това палто струва точно две хиляди долара.

— Колко, колко? — Това беше изненадващо и за самата Марта.

Никита никога не я беше осъждал за стремежа й да живее скромно и уединено. Разбираше, че душата й е устремена към бог, че разкошът не може да я поблазни и не се грижи толкова за гардероба си. Беше й абсолютно безразлично с какво е облечена. Затова се наложи той да поеме грижата за облеклото й в свои ръце. Шуби от естествена кожа не искаше да носи. Затова той спря избора си на едно топло еко-палто. Избра най-скромното наглед. За две хиляди долара. И шалът й не беше евтин. Само че Марта даже и не предполагаше за това. Не го беше питала за цените, а и той смяташе, че не е нужно да й ги казва.

Палтото беше скъпо, от високо качество. И щеше да изглежда такова, ако Марта го носеше с шик, с достойнството на заможна дама от висшето общество. Само че тя предпочиташе да се държи непринудено като някое наивно селско девойче. Та тя дори и козметика не ползваше. Впрочем, на Никита му беше все едно. Обичаше я и за него беше без значение как изглежда тя в очите на хората…

Вече знаеше причината за неочакваната й визита. Беше дошла заради братовчед си. Желанието й да помага на хората я беше довело тук.

— Трябваше да дойдеш направо при мен, скъпа моя. И щях да ти кажа, че ситуацията в момента е сложна. Има голям наплив на чужденци. А ти много добре знаеш колко важно е за нас да поддържаме реномето на хотела на международно ниво. Затова се налага да отказваме стаи на нашите скъпи съотечественици…

— Не е много справедливо…

— Какво да се прави…

— Но нали ще намерим стая за братовчед ми? — попита Марта.

— Не, ще го настаним в нашия апартамент.

— Мислех, че гостите ще те притесняват…

— Така е… Затова те ще живеят у нас, а ние ще се преместим в хотела. За нас има един чудесен апартамент, казваме му пентхаус… Да не си помислиш, че говоря за списанието „Пентхаус“. Така наричат апартаментите на последния етаж…

— За толкова глупава ли ме имаш?

Марта можеше и да му се обиди, но отдавна се беше научила да бъде смирена. Същинска светица е тази жена.

— Лошо ли ни беше в нашия апартамент, че ще се местим? — попита го Марта.

— Не… Но ситуацията го изисква. Много лоши хора има на този свят…

— Стига, няма нужда да ми обясняваш — кимна му Марта.

Знаеше прекрасно какви пакости могат да им направят подобни хора.

— Умница си ми ти, всичко разбираш…

— Кога ще се местим?

— Ами направо сега.

Никита повика в кабинета си двамата си телохранители. Нареди им да организират преместването им в президентския апартамент.

До вечерта ще успеят да се справят. Мебелите няма нужда да се пипат. Само няколко куфара ще трябва да се подредят и да се превозят до хотела.

Артюх се появи в най-неподходящото време. Шалмана тъкмо се беше наобядвал и се възползваше от часа си за следобедна отмора — едно момиче на повикване му правеше минет. И не щеш ли, точно в този момент, без никакво предупреждение, при него нахълта Артюх…

Но изглеждаше доста обезпокоен. Затова се наложи да изрита навън курвата.

— Е, казвай, какво е станало?

— Провалихме се, Петрович. — Разпери безпомощно ръце Артюх.

Съвсем непринудено я прегърна през талията, не можа да се сдържи:

— Вървете по дяволите!

Всички я възприемаха като тихо и скромно момиче от провинцията. Всъщност беше точно така. Но това в никакъв случай не означаваше, че могат да си позволяват всякакви своеволия с нея.

— Ау, колко грубо — намръщи се той.

— Да, но хората навън говорят така. Нали сам казахте, че театралното изкуство води началото си от народната среда.

Давид Исакиевич се вгледа внимателно в нея. Направи си някакъв извод наум и неодобрително поклати глава.

— Оказва се, че не сте толкова наивна, колкото изглеждате.

— Ами те наивните момиченца, Давид Исакиевич, обикновено си седят вкъщи.

Демонстративно му обърна гръб и с грациозна походка тръгна по дългия коридор. През цялото време, докато беше в полезрението му, чувстваше възхитения му поглед в гърба си.

Марта посещаваше старателно курсовете, преподавателите имаха големи надежди за нея. Само че това не й носеше никакво вътрешно удовлетворение. Беше загубила страстта си към театъра. Вече го нямаше онова вдъхновение, което само преди половин година я тласкаше към Москва и актьорската професия. И всичко това заради онези трима негодници. Мерзавците бяха съсипали живота й.

Анестезиращият ефект от физическото натоварване и уроците в един момент изчезна. Марта все по-често започна да се самовглъбява и трудно сдържаше емоциите си. Ненавиждаше насилниците си и мислено се молеше върху тях да се стовари най-страшното божие наказание.

— Марта, престани да хленчиш! — смъмри я веднъж Люба. — Престани да се вкисваш, че съвсем ще прокиснеш.

— На кого ще си му нужна такава? — пригласяше й Анка.

Двете бяха силни, издръжливи, истински спортистки. Навремето много сериозно бяха тренирали спортен многобой, но се задържаха в големия спорт само докато навършиха двадесет години, за повече не им стигнаха силите. Сега също се занимаваха със спорт, но като че ли повече за собствено удоволствие, отколкото за нещо друго.

— Че аз и сега на никого не съм нужна — изхлипа Марта.

— Глупачка! Нужна си на мен — каза Люба.

— И на мен — добави Анка.

Щом Марта провесваше нос, Люба незабавно я юрваше на извънреден крос и не приемаше никакви извинения.

През лятото Марта се провали на кандидатстудентския изпит.

Прибра се цялата обляна в сълзи.

— Те… Тя… Не харесаха зъбите ми — плачеше тя с глас.

Всичките й предни горни зъби бяха златни. И всичко това заради онези мръсници.

— Мразя ги! Ненавиждам ги! Искам да ги убия…

Честно казано, зъбите й не бяха причина за неуспеха й.

Не издържа изпита, защото игра без вдъхновение, просто беше наизустила текста, и слепец би го забелязал.

Но тя справедливо обвиняваше за провала си тримата негодници. Те бяха пречупили духовната й същност.

— И какво, ще ти олекне ли от това? — съвсем сериозно я попита Анка.

— Ако ги убия ли?

— Да.

— Да, ще ми олекне.

Може би отмъщението наистина щеше да излекува някак страшната й душевна рана.

Тя знаеше, че издирването на престъпниците не е дало никакви резултати. Или ги търсеха през пръсти, или те просто бяха изчезнали завинаги от градчето им.

— Марта, знам, че сега ти е много тежко. Но има само един начин, за да ти стане по-леко.

Люба й посочи маратонките в ъгъла на стаята.

— А не, стига толкова. Знам по-добър начин — заканително поклати глава Анка.

Само след половин час и трите вече се кандилкаха в електричката. Но не стигнаха до гарата в Москва. Слязоха на една спирка в предградието на столицата. Качиха се на автобус, който ги закара до някаква сграда с огромен сутерен. След малко Марта се озова там.

Насреща им се появи мъж на средна възраст със загоряло от слънцето лице и дълги мускулести ръце.

— Момичета, ама днес е неделя — каза им той.

— Е, хайде де, Митрич, какво пък толкова — махна с ръка Анка. — Недей да мърмориш, а посрещай гостите.

— Какво да ви прави човек…

Митрич просташки намигна на Марта, с което, явно, изрази симпатиите си към нея.

— Донесли сме ти малко водчица — каза Люба и многозначително потупа книжния плик в ръцете си.

— Ами с това да бяхте започнали! — грейна от щастие Митрич. — Сами ли ще се оправите, или да ви помагам?

— Е, все някак ще се справим и сами.

— Какво искате, бойно или спортно?

— Засега спортно — каза Анка.

Марта скоро разбра за какво става дума. Оказа се, че се намира в тир. А Митрич беше едновременно и пазач, и инструктор по стрелба. Тирът беше негов дом.

Той въведе момичетата в дълга прохладна зала и включи лампите. В противоположния й край Марта видя редиците от мишени. След това й връчиха пистолета.

— Това е спортен малокалибрен „Марголин“ — поясни й Анка.

Заведе я до една кабинка от шперплат, едва достигаща до кръста й.

— Оттук ще стреляш. А това там — посочи в далечината тя — са мишените. Трябва да ги поразиш.

Обясни й подробно как да направи първия си изстрел. След това повтори всичко отначало няколко пъти. И така, докато Марта не научи инструкциите наизуст. След това й дадоха зелена светлина да стреля.

Както каза Анка, мишените изглеждаха съвсем простичко: бял фон, зелено очертание на гръден кош и кръгове с цифрови обозначения. Най-добре бе да се уцели точно десетката или поне кръгчето й.

Марта се стараеше. Изпращаше куршумите към целта един след друг. Но нямаше никакъв опит, а и пистолетът беше прекалено тежък, ръката й трепереше от тежестта му. Не можа да уцели нито веднъж.

— Слушай сега, нагласи процепа на мерника така, че да съвпада с целта върху мишената — търпеливо й обясни Люба. Тя пое щафетата по инструктажа от Анка. — После притаяваш дъх и плавно натискаш езичето на спусъка. И запомни, не трябва да чакаш пистолетът да гръмне сам.

Най-после й провървя. Първият куршум уцели мишената. Вярно, извън цифровите очертания, но за нея това си беше цяло постижение.

През следващите почивни дни тя бе отново в тира.

В началото на седмицата Люба и Анка се гавреха с нея как ли не. Първо я накараха да държи в дясната ръка тежка ютия, после й тикнаха гира. За сметка на това до края на седмицата не я пипаха изобщо. Оставиха ръката й да си почине.

От първия изстрел Марта уцели седмицата, от втория — осмицата. Третият куршум отиде на вятъра, затова пък с четвъртия и петия отново улучи осмица.

Но след това, колкото и да се стараеше, нямаше никакъв напредък. Не можеше да уцели повече от осмица, но и не излизаше извън цифровите очертания.

— Ами представи си, че това не са мишени, а онези негодници… Е, сещаш се… Представи си ги — неочаквано я посъветва Люба.

Марта го направи, но не улучи нито веднъж.

— Видя ли сега? — натърти сестра й.

— Какво да видя?

— Не уцели. И знаеш ли защо? Защото позволяваш да те ръководят емоциите. А това означава, че се вълнуваш. Когато се вълнуваш, ръката ти трепери, а при стрелба тя трябва да е стабилна. Сега да пробваме така. Представи си тези мръсници и ги изтикай някъде на заден план в съзнанието си, в подсъзнанието. Сякаш ги виждаш пред себе си, но не мислиш за тях. Ще мислиш само за това, че трябва да поразиш целта.

Марта я послуша. И за първи път беше близко до десетката. Един от куршумите направи малка дупчица в кръга на деветката.

На следващата неделя Марта отиде в тира сама. Спортната стрелба я увлече силно.

— Какво, сестра ти не дойде ли с теб? — посрещна я Митрич. — И Анка ли я няма? Защо така?

Марта му харесваше. И все пак на появата на Люба би се зарадвал много повече. Марта знаеше защо.

— Помолиха ме да ви пратя много поздрави — усмихна му се тя и извади от чантата си бутилка вносна водка.

— Гледай ти! — зарадва се Митрич. — „Абсолют“! Цял литър! Хайде да обърнем по чашка! — намигна й заговорнически той.

— Не, не, моля ви — усмихна му се Марта.

— Ами да — почеса се по тила Митрич. — Толкова си слабичка, нежничка… И да пиеш… Вярно, и аз говоря едни глупости… Ами ела тогава, просто ще поседиш малко в стаичката при мен, ще разгледаш някое друго списание по стрелба и ако искаш, може да послушаш моите бръщолевици.

— Бих искала да поработя малко.

„Да поработя“, беше обичайна фраза на Люба. Марта не каза „да пострелям“, а именно да „поработя“.

— Ще успееш, има време. Освен това там сега — той кимна към залата — работят поетите.

— Поетите ли?

— Ами да, аз така им викам. Хайде, да вървим. — Митрич внимателно я хвана за ръка, сякаш се страхуваше да не я нарани.

Заведе я в стаичката си и я настани в едно старо изтъркано кресло, а самият той седна на табуретката. Сложи бутилката на масата и ласкаво я погали, обхващайки я с две ръце.

В този момент се чуха изстрели. Марта вече имаше някои познания за стрелковите оръжия и не й беше трудно да се досети, че се стреля с боен пистолет.

— Ето, нали ти казах, поетите съчиняват поемите си — усмихна се под мустак Митрич.

— Защо пък поети?

— Нали знаеш кои са борците? — попита той.

— Не, не знам.

— Пълен мрак и невежество! Макар че, разбира се, не ти и трябва да знаеш. Нищо хубаво няма да видиш от тях.

— И кои са тези борци?

— Сами са се кръстили така, всъщност са най-обикновени бандити. Чувала ли си нещо за рекета?

— Амиии… по принцип да… Гледах нещо по телевизията…

— Пак добре, че само по телевизията си гледала и не си се сблъсквала с тях. Те са престъпници, рекетьори. Всички са едни яки, напомпени. А физиономиите им… не е за приказване. Винаги ми иде да се прекръстя, като ги видя. И то като имаш предвид, че не съм особено набожен. Не могат и да говорят като хората. Основните им приказки са: „таковата“, „нещо такова“, „верно“, „значи“… И само псуват, псуват на всяка дума.

— А защо им казваш „поети“?

— Ами още като влязат, и ми казват: „По е тия, по мишените, ша постреляме. По е т’ва поне сто пъти ша гръмнеме“… „По е тия“, „по е т’ва“… Поети, с една дума.

Митрич, изглежда, беше подхванал любимата си тема. Представи ги в много забавна светлина. Марта даже се посмя. А после се появиха самите борци.

Тя чак изтръпна, когато в стаичката на Митрич нахлуха две добичета с бръснати вратове и квадратни лица. На нея в един момент също й идеше да се прекръсти.

— Ооо, к’во става бе, Митрич! Верно, ти таковата, к’во, да не си си поръчал мацка нещо? — басово каза единият и се втренчи в Марта с неприятен опипващ поглед.

— ’Що бе, не е лошо гаджето — похотливо се усмихна другият и нагло я попита: — Ша дой’ш ли с мен за стотачка?

— Какво? — не го разбра Марта.

Когато се досети за какво става дума, едва не извика от ужас и страх. Точно такива изроди я бяха изнасилили. Тя хвана главата си с ръце и цялата започна да трепери. Сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода и да се замята в истеричен припадък.

— Ей, к’во ти става бе, верно! Таковата, да не ти е превъртяла чивията, мамка му! — стъписа се първата мутра.

— Я се пръждосвайте оттука! — гневно кресна Митрич. — Съвсем сте си загубили ума! Хубавото момиче тръгнали да ми завличат. Ще видите вие, като кажа на Гената. И на Любка ще кажа — не преставаше да нарежда той.

— На Любка ли? Тази, дет’ движи с Анка ли?

— Точно тя.

— Тя пък к’во общо има общо има?

— Това е Марта, сестра й, а ти й предлагаш стотачка. Съвсем си превъртял, а?

— Сестрата на Любка, значи… Не, ама и ти си един, Митрич, защо не каза веднага! Мълчиш си, мамка му… Марта, таковата, значи, извинявай…

— Хайде, дим да ви няма!

— Добре де, Митрич, искаме само таковата…

— Казах, изчезвайте! — викна с дрезгав глас Митрич.

Мутрите изчезнаха на секундата.

Но на Марта не й стана по-леко. Продължи да трепери. Страхът скова душата й както и преди, сграбчвайки я с ледените си ръце. Добре поне, че Митрич успя да вразуми тези изроди. Ами ако се ядосат и се върнат… Ще пребият Митрич, а нея ще изнасилят като животни…

Този път със сигурност не би го преживяла.

Митрич приседна до нея. Започна да я гали по гърба.

— Защо се изплаши толкова? — попита я. — Да не би вече да си се напатила от такива?

Марта закима утвърдително.

— Изобщо не им обръщай внимание. Те са животни. Истински животни. Имат си пастир. Той няма да позволи да те закачат. А и Люба винаги ще се застъпи за теб.

Ето тук започваше най-странното.

— А те какво, да не би да се страхуват от Люба? — Марта откри лицето си и погледна Митрич през сълзи.

— Е, не треперят от страх. Но се пазят от нея. Не всички, то се знае. Но тези двамата със сигурност. Люба може да ги строи в две редици.

— Как така?

— Не знаеш ли?

— Не…

Митрич не й отговори веднага. Дълго мисли, сякаш преценяваше добре всички „за“ и „против“.

— След като Люба не ти е казала нищо, и аз няма да ти кажа — заключи накрая. — По-добре вземи пийни малко водчица. Трябва да се успокоиш.

Той отвори бутилката, наля й половин чаша и я сложи пред нея. Взе от хладилника отворен буркан с кисели краставички, набоде една с вилица и й я подаде.

— Пийни си, замези. Ще ти олекне.

Марта я изпи. Имаше гаден вкус и беше много люта, направо й се насълзиха очите. Но пък наистина й олекна.

Прибра се вкъщи чак привечер. Доста се застоя при Митрич. Първо изчака, докато „поетите“ се настрелят на воля. После просто си седя при него. Ръцете й трепереха, вече не можеше да стреля. Едва след като се посъвзе горе-долу, тръгна към електричката.

Пред блока им стоеше новичка лада деветка с цвят на мокър асфалт. Преди не я беше забелязвала. Загледа се неволно в нея и даже се спря.

— Харесва ли ти? — каза някой точно зад гърба й.

Марта подскочи от уплаха. Обърна се и видя Люба. До нея вървеше Анка.

— Харесва ми — кимна одобрително момичето.

— Тогава се качвай, тръгваме — каза Анка. Приближи се до колата и отключи шофьорската врата.

— Какво, да не е твоя?

— Наша е — каза Люба. — Моя и на Анка. Е, какво стоиш, качвай се!

— Къде отиваме?

— Да видим новата квартира. Отиваме в града.

След около половин час Марта вече разглеждаше наетия от Люба и Анка нов апартамент. Беше тристаен, добре обзаведен, с телефон. Вярно, намираше се в краен квартал, но за сметка на това станцията на метрото им беше на две крачки.

— Ще живееш ли с нас? — неочаквано попита Анка.

— Че как иначе? — учудено я погледна Марта.

Сякаш имаше при кого другиго да отиде.

— Ти трябва да решиш — каза Люба. — Щом искаш, живей с нас, не те гоним.

Дали това не беше някакъв намек? Един вид, ние те издържаме, плащаме за квартирата, а ти не правиш нищо…

Може би трябва да се прибере при родителите си. Все пак не я приеха в академията, следователно няма причина да остава в Москва…

— Не те гоним — увери я Анка. — Тъкмо обратното, искаме да останеш с нас. Привързах се към теб. Ето, вече всяка ще си има отделна стая. Холът е за мен, а за теб е…

За Марта беше отредена най-малката стая, но пък най-уютната. Люба зае стаята насреща.

През нощта Марта ожадня и отиде до кухнята. Вратата на хола беше отворена. Тя не се сдържа и надникна. Нямаше никого. Къде ли бе отишла Анка?

Съвсем скоро тя научи къде е била. Там, където беше и на следващата — в стаята на Люба. Оказа се, че на двете им харесва да спят в едно легло…

Това откритие я потресе. Но беше още по-шокирана, когато след половин година разбра как сестра й и приятелката й си изкарват прехраната.

— Отлично, Марта! — похвали я Люба.

Седемдесет и две точки от възможни осемдесет — за Марта това беше жив рекорд. Можеше да направи и осемдесет, но Люба сякаш беше полудяла — искаше от нея да поразява мишените с интервал от три секунди между изстрелите, и при това — не със спортния „Марголин“, а с огнестрелен „Макаров“.

Минаха юли, август… януари — през цялото това време Марта редовно посещаваше тира. Митрич винаги я посрещаше с доволна усмивка на лице. Само че кой знае защо се мръщеше, когато Марта улучваше десетката.

Този ден Люба бе решила да й направи изпит. Остана доволна.

Пътуваха към къщи вече не с ладата деветка, а с почти ново ауди. Сестра й караше, Анка беше до нея, а Марта седеше отзад.

— Е, какво, харесва ли ти колата? — кой знае защо попита Анка. Сякаш я беше купила току-що и Марта се качваше на нея за първи път.

— Харесва ми.

— И ти трябва да си вземеш такава.

— За такава кола няма да изкарам пари и след сто години.

— Дори след хиляда — уточни Анка. — Нали не работиш никъде…

Така си беше. Марта искаше да започне работа като продавачка в някой магазин. Даже отиде на събеседване по една обява. Одобриха я, но Люба не й разреши. Каза й: стой си кротко, щом те гледат, и не се оплаквай много. С парите всичко е наред, никой не те упреква, че го подяждаш. Следващата година ще влезеш в академията, ще се изучиш, а после работи колкото щеш.

— Хич не й трябва да работи — каза Анка.

— А иска да живее добре…

— Всичко е пред нея…

С това разговорът за работата приключи. Но останаха някои недомлъвки.

— Имам едно предложение — каза Анка. — Хайде да отидем на ресторант, ще хапнем, ще пийнем и ще отпразнуваме успеха ти, Марта.

— Какъв успех? — не разбра момичето.

— Ами нали се научи да стреляш. Седемдесет и две точки от осемдесет — все пак си е голям успех.

— Е, няма да влезеш в „Книгата на Гинес“ с този резултат. Но наистина може да отскочим до някое ресторантче.

— И кой по-точно?

— Ами който и да е, няма значение…

Първо минаха през къщи. Нагласиха се за излизане и оставиха колата на платен паркинг.

— Няма смисъл да ходим с нея — каза Анка. — Аз например ще пия шампанско. Или даже водка, да направя компания на Люба. И да му мисля после, че трябва да карам… Ааа не, благодаря!

Така или иначе, Анка изтъкна доста убедителен аргумент в своя полза. Наложи се да вземат такси.

— Къде наблизо има хубав ресторант? — попита Анка таксиметровия шофьор.

— Ами трябва да отидем чак в центъра.

— Дай нещо по-наблизо.

— Ами… сещам се за „Астра“.

— Карай натам тогава.

Марта хареса ресторанта. Беше мъничък и уютен. Сервитьорите бяха много любезни и внимателни. Светлините бяха интимно приглушени, залата — наполовина празна, музиката свири тихичко. Но обстановката изведнъж престана да й харесва. Причина бяха двама с анцузи и къси кожени якета, с бръснати глави и дебели вратове, накичени със златни ланци. Бяха средни на ръст, с прилично широки рамене. Но се държаха доста неприлично. Изтегнаха се небрежно в меките кресла на съседната маса. Повикаха сервитьора с щракане на пръсти.

— С една дума, искам всичко да е на ниво — високо каза единият.

Цялата поръчка приключи само с тази кратка фраза. Сервитьорът им се усмихна угоднически и изчезна в полумрака на залата.

Люба и Анка не обърнаха никакво внимание на двамата бабаити. За сметка на това Марта се втренчи изплашено в тях.

Единият я забеляза и й щракна с пръсти. По всичко личеше, че с този жест я вика на тяхната маса. О, божичко, да не би да е куче, че да я викат така!

Тя мигом отмести поглед от него и се вторачи в чинията си.

С удоволствие би изчезнала веднага оттук. Но Люба и Анка, както изглежда, нямаха никакво желание да си тръгват. На тях им бе добре. Даже много добре. На това му се казва хубаво прекарване.

За известно време мутрите се вглъбиха в някакви свои проблеми, говореха си лениво за нещо. След това единият се изтегна в креслото, прехвърли крак върху крак, запали цигара, пусна струйка дим и впи нагъл поглед в Марта.

Тя не издържа, вдигна очи и погледна към него. Начаса последва щракване с пръсти. Мутрата отново я викаше. На всичкото отгоре й намигна. Явно си мислеше, че тя веднага ще доприпка при него като кученце.

— Люба, да вземем да си тръгваме, а? — каза тя на сестра си.

— Защо? — попита Люба.

— Нещо не ми е добре.

— От онези там ли се изплаши? — Анка изгледа пренебрежително мутрите.

— Не се бой от тях — каза Люба. — Нали си с нас.

Тяхното спокойствие донякъде се предаде и на нея. После се сети как единият от „поетите“ бе започнал да й се извинява, когато разбра, че е сестра на Люба.

Това я успокои напълно и тя престана да обръща внимание на бабаитите. Те обаче решиха да привлекат вниманието й.

Единият от тях се приближи към масата им. Без да поиска разрешение, най-нагло се настани в свободното кресло, разлегна се в него като бей, преметна крак върху крак и погледна Марта с хищна усмивка.

— Е, какво, мацки, защо се умълчахте? — попита грубо.

Момичето изплашено избегна погледа му. Люба и Анка го изгледаха с нескрито презрение, но си мълчаха.

— С една дума, тая кръчма е на моя територия. И ще си цакате на мен — заяви нагло мутрата.

— Абе ти какво, да не си тапир, а? — ехидно го попита Анка.

Както и Люба, тя изглеждаше доста внушително. Беше облечена в официален костюм с панталон, усмихваше се небрежно с половин уста, но очите й излъчваха студен блясък. Мутрата дори не благоволи да я погледне, цялото му внимание беше насочено към Марта.

— Не, викат ми Папуняка. — Той изобщо не усети иронията.

— Що не вземеш да се разкараш оттука, Папуняк? — каза Люба ядосана.

— А ти, коконо, не подскачай много! — грубо й кресна онзи. — Да не ти обърнат матката наопаки. С една дума, от вас по петдесет процента — каза той, посочвайки с пръст Люба и Анка. — А ти, коте, ще ми цакаш само двадесет процента. Но всеки ден ще ми пускаш безплатно. Разбрахме се значи.

Мутрата стана, разкърши се малко и протегна ръка към Марта.

— Хайде, да вървим!

— Къде?

— В колата ми. Да видим как се чукаш.

Сякаш температурата й се качи до четиридесет градуса, сърцето й щеше да изскочи от гърдите, на челото й се появиха капчици пот. В съзнанието й изплуваха най-кошмарните й спомени: просната на капака на вишневочервената лада деветка, заобиколена от трима долни насилници…

— Махни си ръката, говедо! — Люба се надигна от мястото си.

— Млък, кучко! — кресна мутрата, изкриви устни сякаш в погнуса и й показа „рога“ с ръка.

Но ръката му начаса се оказа в здравата хватка на Люба. Тя го тласна силно с бедро нагоре и дългият й крак полетя към лицето му. С втория удар го подсече под коленете. Бабаитът позорно се сгромоляса на пода.

Другарят му скочи от мястото си, но насреща му се хвърли Анка. Тя подскочи високо и го ритна в гърдите. Мутрата полетя назад и помете масата зад себе си — чу се трясък на чупеща се мебел, звън на чинии. Анка отново му се нахвърли и го довърши ефектно с лакът в главата. Повече не стана, само се гърчеше на пода.

— Ние не сме проститутки, идиот такъв, ясно ли е!

За да изглежда обяснението й по-убедително, Люба взе от масата чиния с руска салата и я размаза върху лицето на бабаита. Мутрите бяха наказани и опозорени. Доста потиснати, те се преместиха на друга маса и си поръчаха отново. После единият отиде до телефона и се обади на някого. Атмосферата в ресторанта се наелектризира от жажда за отмъщение.

— Тръгваме си — каза Анка и повика сервитьора.

Плати му и първа стана от масата. Не се сдържа и помаха с ръка на мутрите.

— Чао, момчета. И гледайте повече да не правите бели в гащите.

Неволно, Марта се усмихна. Колко й се искаше да бъде толкова силна и независима, като Анка и Люба. С лекота да се справя с такива негодници. Да не се страхува от тях, а да ги презира.

На излизане от ресторанта се разминаха с трима бръснати бабаити. Личеше си, че бързат за някъде. Минаха покрай тях и не им обърнаха никакво внимание.

— Сега ще се върнат. За нас… — каза Анка и кой знае защо, пъхна ръка в кожената чанта на рамото си.

Люба направи същото и напипа нещо в нея. Марта чу някакво прещракване.

Анка започна да маха с ръка, за да спре такси, но нито една кола не спираше. В момента, в който петте мутри изскочиха от ресторанта, една черна волга заби спирачките до тях.

Люба бързо отвори задната врата, със сила набута Марта вътре и скочи след нея. Анка също не чака покана.

— Дай газ! — каза тя на възрастния шофьор.

— Какво сте се разбързали толкова? — тъкмо започна да се прави на много умен онзи, но Анка го скастри:

— Дай газ, казах!

В гласа и в погледа й имаше нещо, което накара шофьора да й се подчини веднага. Вече нямаше желание да се прави на интересен. Той натисна педала на газта до край и се понесоха по шосето.

Люба се обърна и дълго гледа назад.

— Карат след нас — каза накрая и в гласа й прозвуча досада.

Марта се изплаши. Нима беше възможно мутрите да хукнат да ги преследват? Че те са петима, и всичките са едни здравеняци…

— Колата им е хубава, БМВ. Не можем да им избягаме.

Момичето изпадна в паника. Ами ако ги настигнат?

Анка обаче не загуби самообладание, а спокойно обясняваше на шофьора накъде да кара.

— Спри тук. Такаа, много добре… Вземи! — Тя пъхна парите в ръцете му и изскочи от колата.

Люба също вече беше на улицата и помагаше на сестра си да слезе.

Намираха се до някакъв тъмен, безлюден парк. Пред тях започваше алея с отъпкан сняг, счупени пейки и изпотрошени лампи.

— Точно това ни трябва — каза Анка и направи място на Марта да мине най-отпред, а те с Любка останаха отзад.

— Да вървим.

С бърза крачка тръгнаха по алеята. Но в началото й зад тях вече беше спряло беемвето и мутрите се изсипаха от него.

— В пълен състав са — каза зад гърба й Люба.

Гласът й беше спокоен, в него нямаше и капчица вълнение. За сметка на това Марта умираше от страх. Все й се струваше, че ония ей сега ще ги настигнат, ще ги пребият, а след това ще ги изнасилят… Не се замисляше, че могат да я убият. Страхуваше се много повече от издевателството, отколкото от смъртта.

— Така, така… Почти стигнахме. Още малко. Ето тук.

Анка хвана Марта за рамото и я насочи към една странична алея. Закрачи бързо след нея, побутвайки я отзад, за да върви по-бързо.

Мутрите свиха след тях.

— Ей, пикли, накъде побягнахте! — проехтя басовият глас на единия. — Спрете, искам да ви кажа нещо!

Анка продължи да бута Марта напред.

— Абе остави ги да вървят — каза друг. — Натам няма изход, честно. По-нататък е летният дансинг. Точно там ще се поразкършим малко…

Искаше й се да бъде смела и силна като сестра си и приятелката й. Не владееше карате, не можеше да се бие като тях, но за сметка на това стреляше много добре.

Случи се точно след седмица. Люба и Анка излязоха по работа, а Марта остана да шета вкъщи. Сготви обяд, разтреби апартамента, започна да мие пода. Точно се беше развихрила, когато Люба се прибра най-неочаквано.

— Остави парцала! — каза й сериозно тя. — Трябва да поговорим.

Седнаха в кухнята.

— Вярно ли е, че не са те приели в академията заради зъбите ти? — започна отдалече сестра й.

— Ами… честно казано, не точно заради това… Но по принцип…

— Златните зъби вече не са на мода.

— Знам.

— Трябва да си сложиш керамични.

— Вече съм мислила за това, но излиза много скъпо.

— Скъпо е, така е — кимна Люба. — Много е скъпо. Толкова пари не се намират на улицата.

— Знам.

— Но можеш да си ги изкараш.

— Как?

— Много лесно. Нали сама каза, че мутрите не са хора…

— Казах, и какво от това?

— Каза също, че можеш да убиеш такъв, без да ти мигне окото.

— Мога.

— Ами направи го тогава. Трябва да се ликвидира един. Една мутра…

— Как така да се ликвидира?

— Да ликвидираш някого, на нашия жаргон означава да го убиеш.

— На вашия жаргон ли?

— Марта, ти си умно момиче. И сигурно се досещаш с какво се занимаваме.

— Преподавате в детско-юношеска спортна школа…

— Това е за прикритие. А с какво се занимаваме основно според теб?

— Не знам.

— Но трябва поне да се досещаш! Имаме пистолети, стреляме отлично, можем да убиваме… Е, не се ли сещаш?

— Освен това владеете каратистки хватки…

— Марта, може ли да си толкова глупава… Ние сме килъри.

— Килъри? Но това са…

Марта заекна и смаяно зяпна сестра си. Не че бе ужасена от този факт, напротив — бе едва ли не възхитена.

— Да, килърите са наемни убийци. Убиваме за пари. Откъде, мислиш, имаме пари за този апартамент, за западна кола?

— Мутри ли убивате? — попита Марта.

— Мутри също.

— И какви още?

— Хора…

Марта изтръпна. Убиват хора — тоест съвсем порядъчни мъже, жени, деца, старци… Каквито са и техните родители.

— Как може…

— Виж какво, ние сме само изпълнители, изпълняваме поръчки. Представи си например, че двама приятели работят заедно, имат общ бизнес. Но единият решава да се отърве от съдружника си, за да притежава сам фирмата. Той идва при нас и ни казва: така и така, този човек трябва да се ликвидира. Какво ни остава да направим?

— Ако човекът е свестен, да откажете.

— Хубаво, да речем, че ние откажем. Поръчителят ще намери друг убиец и в крайна сметка въпросният човек пак ще бъде ликвидиран. Но не от нас, а от някой друг. И този друг ще прибере парите, а ние няма да изкараме нищо. Разбери, ние просто изпълняваме желанието на клиента, неговата присъда. Защото, ако не го направим ние, ще го направи друг.

Люба говореше страшни неща. Но Марта възприе жестоката й философия и се съгласи с нея.

— Така че — помисли си. Ако си съгласна, ще изкараш десет хиляди долара. С Анка ще ти помогнем да очистиш въпросната мутра.

— А ако не се съглася?

— Не мога да ти кажа веднага какво ще стане — каза Люба след кратка пауза и я изгледа зловещо. Момичето разбра веднага какво ще се случи, ако откаже…

Вече беше посветена в тяхната страшна тайна. Поръчковите убийства бяха извън закона. За подобно деяние можеше да се влезе в затвора, да се получи смъртна присъда. За да не излезе истината наяве, можеха да пратят Марта там, където щеше да опази тайната — в гроба.

— Освен това… — Погледът на Люба ставаше все по-мрачен. — … ти видя как убихме онези петимата… Така че помисли си, хубаво си помисли…

Изведнъж Марта съвсем ясно осъзна в какъв капан се беше оказала. Тя нямаше избор. Трябваше да реши или да убива в комбина с Люба и Анка, или… Не, не, по-добре да не мисли за това…

— С вас съм…

— Ами чудесно тогава.

— Но няма да убивам обикновени хора…

— Добре, ще убиваш мутри — реши Люба. — За тях, между другото, плащат по-добре.

В онзи момент парите я вълнуваха най-малко.

Студен празен вход, мръсни стръмни стъпала. Марта седеше на широкия перваз на площадката между третия и четвъртия етаж.

Люба я бе посъветвала да се дегизира като металистка и тя беше облечена с кожено яке с метални капси, дънки с кръпки, а прическата й бе тип „бръкнал съм в контакта“. И най-важното, трябваше да гледа с празен, отвлечено блуждаещ поглед, сякаш току-що се е боцкала. С една дума, трябваше да изглежда точно като металистка наркоманка. За по-голяма достоверност на перваза до нея имаше използвана еднократна спринцовка.

Марта трепереше цялата. Налагаше се да се вземе в ръце, защото отстрани изглеждаше недостоверно. Би трябвало да е изпаднала в делириум и да изпитва удоволствие, нали уж току–що си е инжектирала наркотик. Но започна да трепери неконтролируемо и не можеше да спре. Беше изплашена.

Жертвата трябваше да се появи всеки момент — момче на около двадесет години, бригадир на група рекетьори. Вчера й бяха дали снимката му. Преди да я погледне, тя си бе припомнила лицата на тримата мерзавци. Колко хубаво би било, ако на снимката види някого от тях. Но уви, беше друг…

Този тип не я беше изнасилил, тя нямаше за какво да му отмъщава, но беше мутра. Може би е изнасилил друго момиче или би го направил в бъдеще.

Тези мисли я озлобиха и тя успя да се настрои психически за предстоящото убийство. Всичко беше наред. В последния момент обаче загуби самообладание.

Трябваше да се вземе в ръце, да се стегне малко. Опитваше се да се успокои, но треперенето не спираше.

В един момент си помисли, че трябва да захвърли всичко и да избяга. Да вървят по дяволите и Люба, и Анка…

Но какво щеше да прави след това? И коя беше тя без тях, силните и уверени в себе си? Не, тя трябваше да е като тях. Не тя трябваше да се страхува от мутрите, а те от нея. Само тогава би могла да забрави преживяния кошмар, само тогава би могла да намери себе си, само тогава би живяла нормално…

Отдолу се чуха нечии стъпки. Можеше да е кой ли не. Но Марта беше сигурна — това е той, човекът, когото трябва да убие.

Оказа се права, той беше: спортно облечен здравеняк с квадратно лице и сплескан нос, от очите му лъхаше студенина и презрение към всичко.

Изведнъж той спря пред нея, олюля се леко на широко разкрачените си крака и кой знае защо, удари с юмрук дланта си.

— Ти к’во пра’иш тука, бе! — попита я заплашително. — ’Що не си намериш друго място за боцкане?

— Ей сега си тръгвам… — погледна го тя изплашено.

Имаше секунди да извади ТТ-то със заглушител от якето, да го хване здраво за ръкохватката, да пъхне показалеца си в скобата на спусъка, да сложи пръст върху езичето и с рязко движение да вдигне пистолета до линията на прицелване. Всичко беше обмислено до последната подробност. Оръжието щеше да излезе лесно от джоба й, без да се закачи със заглушителя за дрехата.

Но Марта изведнъж се стъписа и не можа да го извади. Даже не се и опита.

— Изчезвай оттука, боклук такъв! — викна и бабаитът.

— Да, да, тръгвам…

Мутрата й обърна гръб и бавно започна да се качва нагоре по стълбите.

Нарече я боклук и я оскърби грубо… Това я изведе от блокажа. Тя извади пистолета. Но не можа да го вдигне, ръката й сякаш изтръпна. Оръжието й се стори ужасно тежко.

Едно е да стреляш по мишени в тир, а друго — да държиш на прицел жив човек. Вече не беше толкова уверена в себе си, не смяташе, че мутрите не са хора. Мутрите да бяха лоши и гадни, но все пак бяха човешки същества…

Онзи изведнъж спря и бавно се извърна към нея.

— Ей, ама ти май нещо не ме разбра.

Думите застинаха на устните му. Видя ТТ-то в ръцете й. Реагира мигновено и светкавично мушна ръка под дебелото си яке. Още няколко секунди и щеше да стане опасен… А Марта беше блокирала. Опасността не я подтикна към действие, напротив — скова я.

Прозвучаха два тихи изстрела. Мутрата се олюля, отметна глава назад, коленете му се подкосиха. Той извади ръката с пистолета от якето си. Но не за да стреля, а за да се хване за парапета. Желязото се изхлузи от пръстите му и издрънча на стълбите.

Още беше жив, когато се появи Люба. Държеше пистолет „Валтер“. Погледна Марта с укор и промълви:

— Какво направи бе, момиче! — В гласа й нямаше нито капчица злоба.

— Ами… така стана — безпомощно сви рамене сестра й.

— Имаш още един шанс. — Люба посочи ранения бабаит. — Довърши го!

Прозвуча като заповед. Марта нямаше избор — трябваше да се подчини. Насочи пистолета. Онзи я погледна с ненавист.

— Е, к’во, кучко, давай, стреляй! — изхриптя злобно той и затвори очи.

— Не съм кучка! — каза тихо Марта и натисна спусъка.

Куршумът го улучи в сърцето.

Люба я беше учила, че контролно се стреля в главата, но тя не можа да го направи.

— Да вървим.

Хвърлиха пистолетите върху трупа и безпрепятствено слязоха по стълбите. Прекосиха двора една след друга. Анка ги чакаше в колата от другата страна на блока.

— Е, какво? — попита тя.

— Стана така, че свършихме работата заедно — отговори й Люба и строго погледна сестра си.

— Като за първи път ти прощавам. Но хонорара ще го разделим поравно. Някакви въпроси?

— Не…

— Ще приспадна от твоя дял за валтера. Заради теб загубих такъв хубав пистолет.

Беше й все едно колко пари ще получи. Изобщо й беше все тая. Не й пукаше за нищо. Нямаше никакви угризения на съвестта. Нещо в нея беше умряло. Сякаш беше загубила способността си да чувства.

Впоследствие дълго се чуди защо стана така, защо се стъписа и се вцепени. Нали е толкова лесно — насочваш пистолета и стреляш.

Последното препятствие по пътя към ада рухна…

Никита беше потресен. Но фактът си беше факт — Роза, тоест Марта, беше наемен убиец.

— Убивала съм само мутри — каза тя. — Дотук деветима…

За всеки е получавала пари. И то не малко. Имаше кола, хубав апартамент…

— Онези отрепки така и не ги намерих. А после… — Марта изведнъж млъкна, сякаш се изплаши от нещо. — … после случайно видях единия…

— Значи ти си била в онази бяла лада шестица…

— Да.

— Впечатляващо точен изстрел.

— За това съм си мечтала цели две години. Не можех да си позволя да не улуча…

— А другия защо го уби?

Тя като че ли отново се изплаши от нещо и го погледна някак странно, с опасение.

— Ако ти кажа, че исках да те спася, не би ми повярвал.

— Така е.

— И няма да сбъркаш. Тогава не те познавах. А онзи го ликвидирах, защото го взех за този тук… — тя кимна към трупа на Валята.

Човекът скала всъщност беше много по-едър, но тогава тя е била принудена да действа при нестандартни обстоятелства. Нищо чудно, че се е объркала. Още повече че онзи беше с гръб към нея.

— На двамата вече отмъстих. Остана един — каза Марта.

— Кучин, по прякор Ловеца. Ще го намеря…

— И какво?

— Ще го убия.

— Не говоря за това. Какво ще стане, когато отмъстиш и на него? Ще продължиш да убиваш, така ли?

Марта го погледна разтревожено. В очите й се появи страх. Но не беше страхът, който изпитва изправеният пред смъртоносна опасност. Страхуваше се да не загуби Никита.

— Не искам да убивам… — В очите й се появиха сълзи. — Не искам…

— Какъв е проблемът тогава?

— Организацията… Зад гърба ми стои много силна криминална организация… Няма да ме оставят…

Никита можеше да я разбере по-добре от всеки друг. Беше го изпитал на собствен гръб — ей така, да решиш и да излезеш от бандата.

— Ще те оставят — каза й решително. — А ако не те оставят на мира, босът ти ще почива в мир… На онзи свят.

— Това е невъзможно.

— Напълно възможно е. Аз поне знам за какво става дума.

— Нали няма да ме изоставиш? — попита го тихо и се приближи плахо, сякаш се страхуваше да не я отблъсне.

— Никога — увери я Никита и я притегли към себе си. Целуна я страстно, но веднага се дръпна. — Да оставим романтиката за по-късно — каза решително. — Сега трябва да се махаме оттук.

— А труповете? Няма ли да се отървем от тях? — попита Марта.

Бе отново невъзмутимо спокойна, както преди, когато прочете смъртната присъда на Валята.

— Не, много ще се забавим. А е и рисковано. Апартаментът не е мой, тук съм под наем. Но се постарах хазяйката да получи погрешна представа.

— Как така погрешна…

— Някога ползвала ли си грим?

— Ами… по принцип да!

— Тогава всичко трябва да ти е ясно.

— Преобразил си се?

— Точно така. Преобразих се, както и ти, когато се запознахме. Доколкото си спомням, беше ослепителна блондинка.

— На име Роза.

В очите й отново се появи едва доловим страх. Сякаш криеше някаква страшна тайна.

— Между другото, защо се беше издокарала така тогава?

— Нали ти казах, уча в театралната академия… — Тя избегна погледа му. После се сепна: — Е, какво, тръгваме ли?

— Да, първо трябва да си събера багажа. А трябва да заличим и „пръстчетата“ си…

— Защо?

— Ченгетата прибирали ли са те някога?

— Не…

— Но мен са ме прибирали. „Пръстчетата“ ми са заведени в полицейските регистри.

— Какво си направил?

— Ами нищо, дребна работа.

Той възнамеряваше да й разкаже за миналото си. Искаше тя да знае колко отвратително се е чувствал в кожата на мутра. Тя трябваше да знае, че и на него му се е налагало да убива. За да не мисли, че е по-лоша от него, щеше да й разкаже всичко. Но не сега.

Унищожиха всички улики, намекващи за пребиваването им в апартамента. Марта разглоби на части пистолета си и го изхвърли през прозореца. Никита имаше още два пистолета. Даде й единия.

Излязоха от блока в пет сутринта — по това време хората сънуват десетия си сън.

Но се оказа, че не всички спят. До входа стояха две коли — най-обикновени лади седмици. Не бяха празни.

В момента, в който двамата излязоха от входа, едната от вратите се отвори, после втора… Появиха се някакви типове.

— Убийте ме, ако не е той! — Единият от тях посочи Никита. — Никога няма да го забравя този гад!

Никита го позна. Беше същият онзи, заради когото започна цялата история. Беше в джипа на Посечения. Тогава бяха четирима и оцеля само той.

— Връщаме се! — Никита хукна обратно към входа, сграбчвайки Марта за ръка.

Но и тя не се подвоуми какво да прави.

Двамата се скриха бързо във входа, докато мутрите слизаха от колата и вадеха оръжие.

Бяха петима. Явно това беше останало от групировката на Посечения и Валята.

Как бе могъл да допусне такава груба грешка? Как не се бе сетил, че някой може да чака Валята пред блока? Но все още не беше късно грешката да бъде поправена.

Да извади пистолета, бе въпрос на секунди. Малко преди да излязат, Никита бе свалил от новото ТТ парафиновата хартия, бе изчистил заводската смазка, бе го заредил и му бе сложил заглушител. Марта също боравеше добре с оръжието. Нямаше да й трябва много време, за да извади пистолета.

Мутрите се юрнаха вкупом към входа. Явно си мислеха, че бегълците тичат нагоре по стълбите. Но грешаха. Никита и Марта ги причакваха в тъмното преддверие на входа.

Двама от нападателите бяха с късоцевни автомати. Но напразно си мислеха, че ще успеят да ги използват.

Никита и Марта разполагаха с една, максимум две секунди. Ако не успееха да се възползват от тях, щеше да започне престрелка. А в тяхното положение това бе равносилно на сигурна смърт.

— Твоите са отдясно, моите отляво — каза Никита и пръв натисна спусъка.

В същия миг стреля и Марта. Ония с автоматите, крайният отдясно и другият отляво, се олюляха и се свлякоха на пода. Последва серия изстрели в автоматичен режим. Мутрите падаха един след друг като покосени. Никой от тях не успя да разбере какво става, камо ли да стреля.

Никита и Марта излязоха напред и продължиха да стрелят, докато не свършиха патроните. Пистолетите им заглъхнаха и полетяха върху труповете.

— Е, това е всичко — тихо каза Никита.

Той нагласи сака на рамото си и сви ръка в лакътя, за да я изведе от входа като кавалер.

— Те сами са си виновни, нали? — също толкова тихо и по детски наивно попита Марта и го хвана под ръка.

Съвсем невъзмутимо, сякаш нищо не се е случило, двамата излязоха от входа и благополучно стигнаха до нейния блок.

Четвърта глава

— Ще живееш при мен — каза Марта и силно се притисна към него. — Няма да позволя на никого да те нарани. На никого.

— Защо? — учуди се Никита. — Има ли някой, който иска да ме нарани?

— Нека само пробва…

— Милата ми тя. Какво щях да правя без теб…

Той бавно я сложи да легне по гръб и нежно докосна с език меката част на ухото й. Това й достави удоволствие.

— Страхотен си — прошепна му тя, когато той слезе малко по-надолу.

— Не, ти си страхотна…

Както обикновено, той вървеше към целта много бавно.

— Винаги ли ще си толкова нежен с мен?

— Винаги…

Никита щеше да й бъде първият, не се бе любила с други. Онези тримата изверги не се брояха. Заради тях тя не можеше да мисли за мъже и за секс без отвращение. Досега. Никита успя да пробуди нежните й чувства. Той бе налучкал правилната тактика, с която да я завоюва — бавно и нежно настъпление. И Марта не издържа на изкушението. Едва в този ден тя стана истинска жена.

Правиха секс дълго, чак до вечерта. После някой позвъни на вратата.

Марта се разтревожи.

— Не отваряй — каза Никита.

— Не, тя знае, че съм тук.

— Коя е тя?

— По-добре да не знаеш… Стой тук. Да не си посмял да излезеш!

Остави го в спалнята. Набързо наметна един халат и отиде да отвори вратата.

След малко той чу, че пусна гостенката вътре.

„На никого няма да позволя да те нарани…“, „По-добре да не знаеш…“ Никита не бе придал особено значение на тези фрази. Затова съвсем спокойно лежеше в леглото й и чакаше с нетърпение момента, когато тя ще изпрати посетителката и ще се върне при него.

Изведнъж вратата на спалнята се отвори. На прага стоеше млада жена: не беше нито красива, нито грозна, със спортно телосложение, облечена в строг делови костюм, а рибешките й очи излъчваха ледена празнота.

— Така си и знаех — каза тя с прикован в него поглед.

Зад гърба й Марта мълчеше.

— Сега разбирам защо е жив все още.

В ръцете й, сякаш от нищото, се появи пистолет — дамски браунинг, джобен размер. Насочи го към него.

— Налага се да поправям грешката ти, момиче…

Приглушен изстрел… Жената изненадано ококори безжизнените си очи, олюля се, пистолетът се изхлузи от ръцете й. С последни сили тя се опита да се обърне към Марта. Но не можа. Строполи се на пода. Под лявата й лопатка кървеше миниатюрна дупчица.

Марта стоеше в коридора бледа като смъртта. Беше затворила очи, цялото й тяло трепереше конвулсивно. От пистолета в ръката й и излизаше тънка струйка дим.

Все още стъписан от случилото се, Никита скочи от леглото и тръгна към нея. Но тя го спря, насочи пистолета към него и истерично извика:

— Не се доближавай!

Той спря и се дръпна.

— Марта…

Беше шокиран от поведението й.

— Какво „Марта“! — От очите й бликнаха сълзи. — Знаеш ли кого убих!… Сестра си… Родната си сестра…

Тя изпусна пистолета, закри лицето си с длани, облегна се на стената и бавно започна да се свлича надолу.

Никита отиде при нея и я прегърна. Марта се притисна към него.

— Убих я заради теб — изстена тя и зарида.

— Кой е? — чу се мъжки глас зад затворената врата.

— Имате телеграма…

Марта завършваше първи курс в театралната академия. Там бе понаучила някои неща, други усвои сама. Владееше до съвършенство изкуството на грима и превъплъщението.

Актьорският й талант се проявяваше с пълна сила не по време на студентските сценки, а когато изпълняваше поръчковите убийства.

Тя можеше да бъде и смахната хипарка бунтарка, и разглезена капризна госпожица, и строга делова дама, и вулгарна развратница, както и елитна проститутка.

Този ден се представяше за уморена и измъчена от живота пощальонка, която даже няма сили да вдигне очи към момчето с ниско чело и груби маниери. Той отвори вратата и взе телеграмата.

— Подпишете се, ако обичате — сухо го помоли Марта.

Той обаче сякаш не я забелязваше. Мръщеше чело, кривеше устни — опитваше се да разбере каква е тази хартийка, дето са му донесли.

А тя беше съвсем обикновена. В нея пишеше, че на някой си Валерий му се е родила дъщеря.

— Каква дъщеря? — объркано врътна очи мутрата.

Не разбираше нищо, но не по друга причина, а защото телеграмата не беше предназначена за него.

— Това апартамент сто четиридесет и три ли е? — сякаш чак сега се сети да попита Марта.

— Ами не, ти к’во, сляпа ли си? ’Що не вземеш да си отвориш зъркелите малко…

Но се наложи той да го направи. Когато видя насочения срещу него пистолет, очите му замалко да изскочат от орбитите.

Съвсем невъзмутимо, Марта натисна спусъка. Куршумът се вряза в корема на жертвата. Момчето изкрещя, залитна назад и падна посред коридора. Тя спокойно влезе в апартамента, изпъна ръка и натисна два пъти спусъка. Куршумите го пронизаха точно в сърцето. Мутрата не помръдна повече.

Изведнъж от стаята изскочи млада жена с дете на около пет годинки.

— Серьожа! — извика тя и се хвърли върху трупа на мъжа си, обляна в сълзи.

— Татко! Татенце! — запищя и момченцето.

Ледена ръка сграбчи сърцето на Марта и то се сви от непоносима болка. Стана й лошо, пред очите й запулсираха черни кръгове.

Жената я видя, но не се изплаши. Отново притисна глава към гърдите на мъжа си, ридаейки неистово. До нея истерично пищеше детето.

С подкосени крака, Марта излезе от апартамента, хвърли пистолета и бавно слезе по стълбите. В двора я чакаше кола. Тя не помнеше как е свалила грима си, как се е преоблякла и се е прибрала вкъщи.

Успокоителното и леденият душ я накараха да се съвземе малко. Но през нощта не можа да спи, сънува кошмар — видя майката и детето. Цяла нощ оплакваше съпруга и бащата заедно с тях…

Люба се прибра вечерта. Имаше вид на елегантна делова дама. Напоследък не изпълняваше поръчки, двете с Анка контролираха редовите изпълнители. Понякога на Марта й се струваше, че Люба вече не й е сестра, а студен и бездушен наставник.

— Всичко е наред, сестричке — каза й Люба. — Ето, вземи, това е за теб…

Тя сложи на масата две пачки със стодоларови банкноти, стегнати с ластик. Предплатата плюс тази сума ставаха общо тридесет хиляди долара. Това беше хонорарът й за изпълнената поръчка.

Не се опитваха да пренасочат Марта към убийства на чиновници, бизнесмени и други от рисковата група. Ликвидирането на членове на престъпни групировки не беше по-безопасно, но Марта имаше късмета винаги да излиза суха от водата. Та нали можеха и да й отмъстят, да й отмъстят жестоко… Само че тя не се страхуваше от нищо.

От нищо… Освен от онази млада жена и детето. „Серьожа“, „Тате, татенце!“ — виковете им оглушаваха ушите й и не й даваха покой.

— Трябва да заминеш за Канарите — каза Люба.

— Не ми е до почивка сега.

— Кой ти е казал, че отиваш на почивка?

— Защо тогава да ходя на Канарите?

— Получихме поръчка. Много важна. Лично ти ще прибереш петдесет хиляди долара.

— Не искам — мрачно каза Марта, гледайки в една точка.

Люба я погледна учудено.

— Нещо май не те разбрах, сестричке…

— Не искам да убивам повече. Не искам.

— Такава ти е работата.

— Писна ми от тази работа. Искам да напусна.

— С какви пари ще живееш тогава?

— Все някак ще се оправя.

Люба дълго мълча. Обмисляше нещо, преценяваше наум.

— Не можеш да напуснеш — заяви накрая. — Това не е стандартна работа, от която можеш да се откажеш просто ей така, като пуснеш молба. Това е работа, от която можеш да се откажеш само на онзи свят…

— Но нали си ми сестра. Родна сестра.

— И какво от това? Ти сама си избра тази съдба. Не мога да ти помогна с нищо.

Марта се умълча за дълго.

Не изпадна в истерия, не започна да удря глава в стената. Но повече не се опита да експлоатира роднинските чувства на сестра си.

Знаеше прекрасно в какво се е превърнала Люба. Разбираше не по-зле в какво се е превърнала самата тя. В този свят на смъртта, в който живееха, нямаше място за сантименталности. Това беше свят на вечния студ, в който има само роботи, програмирани да изпълняват поставената задача. Поръчка-убийство-заплащане. Нищо повече.

Ако Марта искаше да излезе от играта, сестра й не беше човекът, към когото трябваше да се обърне. Трябваше да си помогне сама. Никой нямаше да й протегне ръка за помощ. Можеше да разчита само на себе си. Но не беше по силите й да се противопостави на тази мощна машина, на тази фабрика за смърт.

— Какво трябва да направя? — попита тя.

— Ето, това вече е приказка — одобрително кимна Люба.

Тя отново стана грижовна и добра сестра.

Изведнъж й хрумна, че ако решеше да излезе от играта, пътуването й до онзи свят ще бъде уредено не от кого да е, а именно от Люба.

Сега обаче й беше уредила „екскурзия“ на Канарите.

Висок четиризвезден хотел, палми, басейни, почернели лица на доволни туристи — всичко беше чудесно. И луксозната стая напълно съответстваше на имиджа й — съпруга на някого от „новите“ руснаци, пътешестваща без мъжа си.

Пристигна на Канарите по работа, но работата й в един момент се превърна в почивка. Набелязаният за ликвидиране не беше там.

„Обектът е Никита Брат, авторитетна мутра, ръцете му са изцапани до лакти с кръв…“ — каза й Люба, преди Марта да реши да замине. Това я накара да се съгласи. После погледна снимката — съвсем порядъчен на вид млад мъж. Изобщо нямаше физиономия на престъпник.

Но „физиономия на престъпник“ е доста абстрактно понятие. Човек може да има страшно лице, но да е чист и честен по душа, а зад ангелската красота би могъл да се крие истински дявол. Марта отдавна знаеше тази стара истина.

Затова се съгласи да ликвидира Никита Брат и замина на „екскурзия“ на Канарите. Но никак не й се искаше да го убива. Дори се зарадва, когато научи, че няма кого да преследва. Обектът за ликвидация не се появи на острова, а никой не я бе инструктирал да го търси другаде.

Тя чакаше появата му всеки ден и всяка вечер заспиваше доволна просто защото той така и не се появи.

Почина си добре и веднага щом Люба й се обади и й каза да се прибира, хвана първия полет за Русия. Вече на борда на самолета, й мина мисълта, че няма да е никак зле, ако остане да живее в чужбина. Но тази светла мечта угасна на мига.

Да живееш в чужбина, е добре, когато имаш пари. А още по-добре, когато никой не те преследва. А нея със сигурност щяха да я преследват, организацията нямаше да я пусне толкова лесно.

Вече бе започнала да си мисли, че поръчката за Никита Брат е анулирана. Люба й бе казала, че обектът е изчезнал някъде, а поръчителят е мъртъв.

Но след време отново й показа снимката му.

— Обектът се появи — каза тя. — Така че имай готовност.

— Но нали каза, че поръчителят е мъртъв…

— Поръчителят може и да е мъртъв, но си е платил. Затова обектът трябва да бъде ликвидиран.

Говореше така, сякаш става дума за предмет. Марта всъщност не беше учудена.

— Но това е безсмислено. На кого му е нужна тази смърт?

— Това не е наша работа. Нашата работа е да поддържаме имиджа на фирмата на високо ниво.

Сестра й говореше някакви абсурдни неща, но беше безполезно да спори с нея.

Чернокосото слабо момче избягваше да я гледа в очите. Сякаш се страхуваше тя да не запомни лицето му. А може би самият той се страхуваше да не би да я запомни. И нищо чудно — тя бе наемен убиец от висока класа и в неговите очи изглеждаше като богиня на смъртта. А той бе шофьор. Истински ас, супер професионалист, но само шофьор.

Задачата му беше да я закара до обекта и да й подсигури бързо оттегляне от местопрестъплението.

Беше студен ноемврийски ден, но Марта беше облечена доста леко. Бе наметнала удобно кожено яке, с черна барета до веждите и слънчеви очила, които прикриваха половината от лицето й. В колата беше топло, а тя нямаше никакво намерение да слиза от нея.

Знаеше, че подтикнат от някаква странна приумица, Никита Брат се прибира вкъщи облечен с войнишка униформа. Сякаш си играе на някаква детска игра. Лицето му направо сияеше от щастие, в очите му светеше игриво огънче.

Каквото и да казваха, той не приличаше на жесток престъпник. Изобщо. Но… Тя просто трябваше да го убие.

Марта видя как някаква западна кола наби спирачки до него. От нея се изсипаха няколко мутри с кожени якета и му скочиха. Но срещнаха мигновен отпор — един след друг изпитаха здравия му мъжки юмрук.

После се появи някаква горила с огромни размери. След него вървеше още един изрод. Марта не можа да повярва на очите си. Беше той — единият от извергите, които я изнасилиха. Изведнъж пред очите й причерня и ненавистта погълна всичките й мисли.

— Карай! — нареди тя на шофьора.

Той направи всичко както трябва — закара я бързо до мястото и спря навреме. Страничното стъкло се спусна плавно. Марта насочи пистолета и натисна спусъка.

Досега не беше стреляла в главата на някого. Този път обаче вътрешните й спирачки отказаха. И дори със злорадство стреля по него.

Може би точно този гад е избил зъбите й тогава, в нещастното утро след абитуриентския й бал. Този тип беше садист, извратеняк, но най-вече не беше човек. Върна му го за всичко. Върна му го тъпкано. Първият куршум изби зъбите му, вторият направи подлите му мисли на каша, забивайки се точно в челото му.

Беше си отмъстила. Но само на един. Засега. Имаше още двама. Може би точно единият в момента пребиваше Никита Брат. Марта натисна спусъка. Улучи гиганта. Веднага разбра, че не е същият. Тогава стреля по Никита, но той навреме се прикри с трупа на човека скала.

В този миг се чу воят на полицейски сирени и шофьорът натисна педала на газта. Полицейската кола се лепна за тях. Но шофьорът с пагони не би могъл да се мери с професионален крадец на коли.

Бе отмъстила за страшното унижение и позора, който преживя, бе си го върнала за това, че съсипаха живота й. Но само на един. Останалите двама бяха все още живи. Единственото, което я интересуваше в момента, беше да се добере до тях. И кой знае защо, изобщо не съжаляваше, че е изпуснала Никита Брат.

Но се появи Люба. Заедно с Анка. Нахокаха я за провалената акция и дори я глобиха с пет хиляди долара.

„Не ми трябват парите ви!“ — идеше й да викне.

Но не го направи. Разбираше много добре с какви хора си има работа. Всички около нея бяха коравосърдечни и бездушни. Тя самата също бе започнала да става такава. Забелязваше, че все по-рядко мисли за Люба като за родна сестра.

„Прави каквото искаш, но обектът трябва да бъде ликвидиран — със заповеднически тон й бе казала тя. — Оправяй се сама, помощ от никого няма да видиш.“

Наложи се да се качи на колата и да го проследи. Сама. И го направи.

Но това, което видя, беше странно. Той влезе в парка, а по петите му тръгнаха три мутри. Върна се сам и си тръгна с джипа им. Последва стрелбата в ресторанта. По-късно разбра, че е застрелял шестима.

Бе се отървал от колата. Бе се качил в такси. През цялото това време Марта караше плътно след него и установи къде живее.

Можеше да го причака някъде и да му тегли куршума, без да се замисля много. Но нямаше особено желание да го прави. Този тип все повече започваше да й харесва. Освен това той самият очевидно беше професионалист и беше постоянно нащрек. Марта можеше да стреля бързо, но той вероятно стреляше още по-бързо. Тогава го причака пред магазина и разигра сцената с портокалите. Постановката обаче не се получи много удачна. Всъщност изпълнението беше блестящо, но не защото Марта играеше роля, а защото беше самата себе си. Не можеше да си обясни защо, но пред Никита й се искаше да изглежда слаба и беззащитна. Разтапяше се пред него. Като снежинка в топла длан.

Никита се наведе да събере портокалите от земята. В този момент за нея се откри идеална възможност да го застреля. Но тя не се възползва от случая. Не можа да го направи.

Той беше толкова внимателен, грижовен, нежен. Очите му сияеха, думите му бяха пламенни, беше толкова развълнуван. Изглежда, се беше влюбил в нея. А че тя хлътна по него до уши, това беше сто процента сигурно.

Задачата да го ликвидира обаче все още стоеше пред нея.

Никита й предложи помощта си. Не можа да му откаже. Заведе го в апартамента си. В прегръдките му животът й се стори сладък сън. Беше безпомощна, когато устните му се докосваха до нейните, а ръцете му леко и нежно галеха тялото й.

Марта никога не беше ходила с момче. Интимната близост с мъж й се бе струвала нещо ужасно. Заради онези изверги…

Но Никита изцели раната в душата й. Топлотата и нежността му разтопиха леда. Тя се почувства жена, съвсем обикновена жена и в един миг й се прииска да изпита върховия миг на сексуалната наслада. Никита беше нежен с нея и тя беше готова да му се отдаде, но в последния момент се изплаши. И той го разбра. Остави я.

Нямаше нужда от обяснения в любов, от възвишени слова. И без това знаеше, че Никита я обича истински. Само влюбен мъж може да разбира така добре една жена.

Но на следващата сутрин Люба се появи отново. И отново й потърси сметка защо не е изпълнила поръчката.

За нея Никита беше просто обект за ликвидация. Но за Марта той бе най-любимото същество на света. Как би могла да го убие?

Люба обаче успя някак да я пречупи. Съзнанието на Марта сякаш потъна в черна мъгла. В този момент беше готова да го застреля. И докато той спеше кротко, тя стоеше над него с пистолет зад гърба… Но не, не можеше да го застреля. Легна до него, прегърна го и се разплака.

Готвеше му капан, а сама падна в него.

Същия ден му отиде на гости. И пак се опита да се пребори със себе си. Сипа отрова в шампанското му. Но преди да вземе чашата, Никита дълго я милва и гали. Заля я океан от щастие и любов. И когато той реши да отпие, тя изби чашата от ръцете му.

Дотук беше — вече не беше способна да го убие. По-добре беше да сложи край на собствения си живот, отколкото на неговия.

А после се появиха неочакваните гости — вторият от насилниците й и тримата главорези.

Никита беше прикован към радиатора с белезници, а в спалнята при Марта нахлу тип с нахална мутра. Усмихнат цинично. Ругаеше грозно.

Вкара му два куршума с истинско удоволствие. Онзи дори не успя да гъкне.

Зарадва се, че предвидливо бе оставила чантата си в спалнята. Сякаш бе знаела какво ще се случи.

Тогава се появи вторият мерзавец. За да „помогне“ на приятелчето си. И отиде на онзи свят заедно с него.

Марта се облече бързо и излезе в коридора. Нямаше никого. Но в хола стояха двама, а Никита бе разпънат на радиатора. Сред неканените гости беше и онзи, вторият от нейните насилници. Позна го веднага. От него разбра как да намери третия. После го застреля. Приближи целта си с още една крачка.

Така се издаде. Наложи се да разкрие истинската си самоличност на Никита. Да му разкаже коя е всъщност и защо е трябвало да убие тази отрепка Валята. Не му каза обаче, че той също е бил сред мишените й.

Никита не се отдръпна от нея. Сякаш й прости. Макар че, както сам каза, нямаше за какво. Той смяташе, че не човек избира съдбата си, а тя него. Но не искаше Марта да продължи по кървавия си път. И й предложи помощта си.

Бе силен и не знаеше що е страх. Винаги нанасяше удара пръв и затова винаги побеждаваше. Вярно, в случая с Валята се изложи, но тя му се притече на помощ. Явно заедно бяха силни и можеха да се справят с всичко.

Заедно щяха да ударят организацията, за която тя работеше. И щяха да победят.

Но не за организацията мислеше Марта, когато уби сестра си. Мислеше за Никита. Защото Люба искаше да го убие. Точно за това беше дошла — да поправи „грешката“ й.

Но Никита не беше грешка. Той беше най-скъпото, което Марта имаше в живота си. Бе загубила сестра си, превърнала се отдавна в бездушен робот, но бе намерила Никита. И на никого не би позволила да го нарани. Дори и на Люба.

Затова застреля родната си сестра. Сестрата, която я насочи по пътя на убийствата и кръвта. Люба беше нейният зъл демон, нейният ад. Но все пак й беше сестра. Родна сестра.

— Не мога да повярвам… Не мога…

Марта се отдръпна от Никита и се наведе над трупа на сестра си. Но не заоплаква на умряло, не се нахвърли с проклятия върху него. Дори престана да плаче. Очите й бяха безизразни, а тя се бе превърнала в каменна статуя.

Той взе пистолета от ръцете й — хубава джобна играчка на известната немска фирма „Кехлер и Кох“, смъртоносна безшумна играчка. Играта завърши със смъртта на сестра й.

— Тя искаше да ме убие. Защо? — попита той.

Марта мълчеше. Нито един мускул не трепна по каменното й лице.

— Каза, че трябва да поправи грешката ти. Какво означава това?

Отново не получи отговор. Сякаш си говореше сам.

— Трябвало е да ме убиеш, нали?

Марта като че ли оживя. Погледна го изплашено. Размърда устни:

— Да… Трябваше… Но не можах…

Бе застреляла Посечения, бе убила човека скала. По Никита също бе стреляла. И би могла да го улучи… Разпилените портокали на тротоара, срещата му с нея — това не беше случайно запознанство. Явно нарочно е нагласила всичко. Трябвало е да го убие… Но не е имала сили да го направи… А сега бе погубила собствената си сестра, за да го спаси…

— Защо… Защо трябваше да ме убиеш?

— Поръчка.

— Кой…

— Не знам. Пътувах до Канарите, за да те ликвидирам.

— До Канарите ли?

Всичко му стана ясно.

Витал. Витал е организирал всичко. Но това беше толкова отдавна… И в същото време толкова скоро.

Двамата с Витал бяха преследвани от групировката на Капитана. Заедно се бяха борили за място под слънцето. И триумфално се бяха завърнали в групировката. Но Витал бе заграбил всичко за себе си. А Никита… Никита беше изместен на заден план.

Нещо повече, Витал му бе отнел любовницата, а него бе изпратил на Канарите. Но капитан Светлов го бе предупредил, че се готвят да го убият. Затова Никита замина за островите малко по-късно. След като си разчисти сметките с Витал.

Витал вече не беше сред живите. Но килърът, когото бе наел, е бил по петите му. И този наемен убиец се оказа Марта. Звучеше невероятно…

— Знам кой е поръчал убийството ми. Но този човек отдавна е в гроба.

— Знам. Но Люба настояваше. Най-важна била репутацията на фирмата. Каза, че щом поръчката е платена… Каза точно това…

Момичето се втренчи в трупа на сестра си с празни очи и прошепна едва чуто:

— Повече нищо няма да каже…

Той приклекна до нея, прегърна я, целуна я и тихо каза:

— Тя никога повече няма да те кара да убиваш.

Марта потрепери.

— Да, никога повече няма да убивам — прошепна замаяна. — Дотук бях… Не мога повече… Всичко да върви по дяволите…

Никита я притисна още по-силно.

— Точно така, скъпа моя. Ще заживеем нов живот. В него няма да има смърт и убийства. Но преди това…

— Преди това трябва да ме извадиш от играта.

— Точно така. Ще нанесем удара заедно. Ще нападнем бързо и внезапно. Ще сринем този синдикат на смъртта. Ще отмъстим за теб.

— Няма нужда от отмъщение. Стига толкова. Не искам. Повече нищо не искам…

Тя изпадна в истерия. Единственото, което Никита можеше да направи, беше да отиде в кухнята, да й налее водка и да я накара да я изпие.

Марта се поуспокои. Но главата й се замая и не бе в състояние да води сериозен разговор. Никита я убеди да изпие още една чаша. Тя се успокои и заспа дълбоко.

Никита трябваше да се справи с трупа.

На балкона намери един кашон от хладилник и опаковъчен найлон. Замъкна тялото там.

Не можеше да повярва — Марта бе убила собствената си сестра. Бе я застреляла, за да спаси живота му. Господи, колко силно се бе влюбила в него. Ако не бе станало така, сега на балкона нямаше да лежи сестра й, а той, и щеше да се вкочанява на студа.

Никита почисти коридора. Забърса кръвта по пода, сви окървавената пътечка, изнесе я на балкона. Трупът бе вече вкочанен. Омота го с найлона, уви го в пътечката и го сложи в кашона.

А сега?

Колата на Марта беше в гаража — стар, от листова ламарина. И не беше охраняем. Но този му минус сега се превърна в плюс. Намери ключовете в чантата й.

Сестра й сигурно бе пристигнала с кола. Потърси ключовете у нея, но не ги откри. Може пък да е дошла с такси…

Не видя чужда кола в двора. Значи предположението му за таксито бе вярно.

В гаража беше много студено. Колата сигурно бе замръзнала и за нищо на света нямаше да запали. Но не, ладата осмица запали още със завъртането на ключа. Ето какво значи нов акумулатор. Докато двигателят загряваше, Никита реши да претърси гаража. Интуицията му подсказа да погледне под една празна туба от бензин. Шестото му чувство не го излъга — там имаше тайник с арсенал на килър: два автоматични пистолета от добре познатата система „Глок 17“, половин дузина новички ТТ-та — най-евтините и най-точните пистолети. Всички оръжия бяха комплектувани със заглушител. Имаше също няколко взривни устройства фабрично производство с магнитно прикрепяне.

Не пипна нищо, взе само едно ТТ. Беше свикнал с тази система. Скри го под шофьорската седалка, а после изкара колата от гаража и паркира пред блока.

Навън беше студено, но той се поизпоти, преди трупът да се окаже в багажника — от тежестта и напрежението. Страхуваше се, че неочаквано може да се натъкне на някого от съседите и да предизвика подозрението им с пренасянето на тежкия товар. Но като че ли всичко мина нормално. В полунощ излезе с колата.

Не срещна никакви препятствия и по-нататък. Стигна до едно гробище, намери пазачите и сложи на масата пред тях бутилка „Абсолют“.

— Момчета, трябва да свършите нещо…

Онези даже не си отвориха устата да попитат какво. Подобни нощни визити явно не бяха нещо необичайно. Времената бяха смутни, нали, и в тях властваха дивашките нрави и кървавите закони. А резултатът — планини от жертви на покушения, които все някъде трябваше да се погребват.

Прибраха бутилката. После го изучаваха мълчаливо. Сякаш да разберат що за животно е — голяма мутра, просто мутра или ни риба, ни рак.

Накрая единият проговори:

— Хиляда кинта и за двамата…

Никита със сигурност бе попаднал в категорията „ни риба, ни рак“. За мутрите очевидно поддържаха по-ниски цени. А големите мутри пък сигурно изобщо не си плащаха.

— Нали разбираш — обясни другият, — доста е студено…

Но парите и водката ги изведоха на студа. За три-четири часа работа с ударни темпове те разкопаха един изоставен гроб, отвориха ковчега и сложиха трупа вътре.

Никита изчака, докато свършат работата до край. Тръгна едва когато се убеди, че двойният гроб няма да предизвика никакво подозрение.

Вече беше утро, когато се върна при Марта. Тя все още спеше, в същата поза, в която я бе оставил. На него също му се спеше. Но първо си взе топъл душ. След това огладня. Макар да умираше за сън, си направи закуска — омлет с бекон. За всеки случай приготви две порции. И не сгреши.

Марта се бе събудила и веднага пристигна в кухнята.

— Скъпи, вече си облечен? — прегърна го тя със сънена, но доволна усмивка.

Тъкмо искаше да й каже, че не „вече“, а „все още“ е облечен, но реши да не доизяснява:

— Аха…

— Мирише ми на нещо много вкусно!

— Постарах се. Измий си ръцете и сядай да хапваме.

— Ей сега.

Тя се приближи до прозореца и погледна надолу. По съненото й лице се изписа угриженост.

— Нещо притеснява ли те?

— Не, не, какво говориш…

— Струва ми се, че се притесняваш от нещо. Сякаш очакваш някой да дойде всеки момент.

— Ами, честно казано, да…

— Кой? Приятелката на Люба ли?

— Приятелката на Люба? Ти откъде знаеш за нея?

Изведнъж Марта се сети какво бе извършила. Започна да трепери цялата, краката й се подкосиха и тя се свлече на стола със страдалческа гримаса от изнемога.

— Значи… Значи не е било сън…

Закри лицето си с ръце и се преви на две. Никита помисли, че пак ще получи истеричен припадък, и за всеки случай наля малко водка и я сложи пред нея.

— Застрелях сестра си — каза тя, втренчена в една точка. — Не мога да повярвам…

— Ами недей да вярваш, ще ти бъде по-леко.

— Не искам да вярвам… Какво си направил с нея?

— Оставих я там, откъдето връщане няма. Вече е в земята. — Той наля водка и на себе си, до горе. — Мир на праха й…

Марта се държеше учудващо спокойно. Пиха до дъно.

— Това така или иначе… щеше да се случи някой ден — каза тя, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Такава ни е професията…

— Беше… Беше такава.

— Да, беше. Повече няма да убивам.

— Точно така. Но първо трябва да те отървем от излишния надзор.

— Няма да можем да се справим с организацията сами.

— Само ти се струва така. Мечка страх, „господин Колт“ не страх.

— Не знам, ти си силен. Но аз вече за нищо не ставам. Съсипах се… Вече никого няма да мога да убия…

— Не си се съсипала, а си се възстановила. Стана нормален човек. Ще си имаме свое семейно огнище. Ти ще бъдеш негова пазителка. А аз ще бъда ловец. И ще ловувам сам.

Тя не му отговори нищо. Протегна ръка към бутилката, но Никита я изпревари. Сам й наля от „успокоителното“. Когато алкохолът я успокои и й се доспа, я пренесе на ръце до леглото.

Той също легна. Спеше му се много. А и водката му подейства.

Събуди се привечер. Някой звънеше на вратата. Марта спеше непробудно и изобщо не реагираше. А звъненето ставаше все по-настойчиво.

Никита се опита да я събуди, но тя отговаряше само с мучене и за нищо на света не искаше да се събужда. Затова стана той. Скочи в дънките си, набързо наметна ризата си, без да я загащва и да я закопчава. Мушна новото ТТ на кръста под нея. Не беше забравил да го вземе от колата.

На вратата имаше едностранна шпионка. Нямаше опасност да получиш куршум в окото. А отвън не се виждаше нищо.

На площадката пред вратата стоеше жена, която приличаше много на Люба. Имаше същата горда осанка, изглеждаше също така делова и строга — от погледа до облеклото.

Никита се сети, Марта му беше разказвала за някаква Анка, приятелка на сестра й — Анка стрелецът, Анка килърът…

Жената вече се канеше да си тръгне, когато той отвори вратата.

— Здравейте! — Идиотска усмивка кривеше лицето му.

Жената не отговори, само го погледна учудено и враждебно.

За сметка на това Никита сякаш умираше от удоволствие, че я вижда.

— Вие сигурно сте Люба?

— Не, не съм Люба — високомерно отвърна посетителката и го заоглежда внимателно.

Сякаш го позна… Той очакваше от нея точно тази реакция.

Ако това беше Анка, би трябвало да го познае, защото бяха контролирали Марта заедно с Люба. Дори беше възможно да е с едно стъпало по-високо от нея. Така или иначе, тя можеше да го познае по снимката, която им е дал Витал.

Дясната му ръка стискаше заредения пистолет.

— Къде е Марта? — строго попита жената.

И сякаш автоматично пъхна ръка в дамската чанта на рамото си. Задържа я там само части от секундата и понечи да я извади. Това движение явно бе отработено до съвършенство.

Но Никита я изпревари. Рязко отвори открехнатата врата, сграбчи я за яката на палтото от норка и с рязко движение я дръпна към себе си. Но така, че ръката й остана блокирана в чантата заедно с пистолета. ТТ-то му се вряза в корема й.

Атакувай пръв! Никита не пропусна момента. Нанесе удара пръв. Но все още бе рано да празнува победата.

— Само не мърдайте много, мадам…

Той се постара гласът му да звучи колкото се може по-заплашително.

— Какво означава това? — изсъска „гостенката“, задушавайки се от досада и ярост.

Никита я замъкна в апартамента. Дулото на пистолета му остана болезнено врязано в корема й.

Не искаше да го прави. Но се наложи. Просто нямаше друг избор. Отметна глава назад и я удари. Току-виж се оказала някоя каратистка или самбистка. Ако се бе поцеремонил с нея още малко, тя можеше да поеме инициативата…

Никита разбираше много добре, че се е забъркал в история, в която на всяка крачка може да очаква неприятни изненади. Трябваше да предвижда играта на противника с няколко хода напред, за да не бъде изненадан. Ако дори и за миг се отплеснеше и изостанеше — край, можеше да си поръчва опелото…

Жената се оказа доста издръжлива. Ударът му беше силен, но тя устоя и не загуби съзнание, бе само зашеметена. И относително безопасна за известно време. Той се възползва от момента и я сложи да легне с лице към земята. Бързо затвори вратата, претърси я, взе чантата й. Както и предполагаше, в нея имаше пистолет — джобен браунинг без заглушител.

Не си губи времето да съблича палтото й, само го смъкна така, че да ограничи движенията й, все едно е с белезници. За по-голяма сигурност я замъкна в хола, сложи стол върху нея, затискайки я между краката му, и седна отгоре. Извади паспорта от чантата й, отвори го и погледна първата страница.

— Помияр! — чу се отдолу.

— Приятно ми е да се запозная с благовъзпитаната млада госпожица — иронично се подсмихна Никита. — Доколкото разбирам, „помияр“ е дума от литературния език.

— Боклук!

— А това трябва да е нещо от криминалната лексика. Тцъ-тцъ-тцъ, колко неприлично…

— Ще съжаляваш!

— Кого? Вас ли, мадам? Какво пък, може и да ви съжаля. На гроба ви.

Жената изведнъж млъкна. Личеше, че се изяжда от злоба. От яд не можеше дори да говори.

— Люба я няма — сякаш между другото каза Никита. — Няма я и няма да дойде скоро. Излезе. И Марта я няма… И тя излезе. Всички излязоха. Само вие, уважаема Анна Батковна, сте тук. Но това няма да е за дълго. Сега ще извикам патрула и ще приключим с всичко набързо.

— Какъв патрул?

— Как какъв, полицейския, разбира се. А да, извинете, госпожо. Забравих да ви се представя. Старши лейтенант от милицията Иван Голубьов.

— Покажи си документите.

— Разбира се, задължително ще ви ги покажа… Но в районното.

— Лъжеш. Не си ченге!

— А кой съм тогава?

— Ти… — запъна се Анка. — Не знам кой си…

— Е, хайде сега, не знаете. Аз съм Никита Германович Брат. И някакъв си авторитетен мафиот с прякор Витал, уважаема Анна Батковна, е поръчал убийството ми.

Стъписана, жената мълчеше. Той продължи ентусиазирано:

— Пратили сте човек по петите ми. И замалко не ме убихте. Грешката ви е, че не сте проучили добре обекта за покушение. Ако бяхте проучили малко по-добре нещата, може би щяхте да разберете, че зад личността на въпросния Никита Германович Брат се крие съвсем друго лице. И това е старши лейтенант Голубьов, сътрудник в Отдела по разкриване на поръчкови убийства към Главно управление по борба с организираната престъпност. Между другото, Марта и Люба вече дават показания.

— Лъжеш!

Притисната в ъгъла, Анка беше на границата на отчаянието.

— Скоро ще се убедите, че не лъжа. Ще ви направят очна ставка. Може би гражданките Марта и Любов Булигини ще потвърдят във ваше присъствие показанията си. Между другото, те обвиняват вас за всичко. Според техните показания вие, гражданко Макухина, сте организатор, а също така и изпълнител на поръчковото убийство. Те нямали нищо общо. Точно затова съм бил жив. Как можахте да допуснете такава груба грешка? Как така не успяхте да се доберете до мен?

— Нищо не съм направила…

— Само не казвайте, че нямате нищо общо с това. И че гражданките Булигини са ви набедили. На тях им вярвам, а на вас, простете, не.

— Но те лъжат!

— Така си и знаех. Хубаво, ще направим очна ставка. Въпреки че… Въпреки че по принцип няма нужда. Затова дойдох тук сам. Нали знаете, заплатата на ченгетата не е много голяма.

— Какво общо има заплатата?

— Е, как да няма, трябва да сте ме разбрали… Трябват ми пари…

— Колко?

— Колкото повече, толкова по-добре… Мисля, че сто хиляди долара ме устройват. Надявам се, че ме разбрахте правилно. Сто хиляди долара — това е цената на вашия откуп. Аз получавам парите, а вие — свободата си.

— Добре де, ще си ги получиш. Само махни този проклет стол от мен. И ми дай да поседна малко.

— Къде?

— На дивана.

— А пък аз, да си призная, помислих, че искате да поседите в затвора.

— Ама че гадина! Е, няма ли да станеш?

— Кротко, кротко, гражданко. Имам още няколко въпроса към вас.

— Е, хайде, казвай де!

— Интересува ме структурата на вашата фирма.

— На каква фирма?

— Имам предвид фирмата, която продава смърт.

— Слушай бе, ченге! За това не сме се разбирали. Давам ти мангизите и ме пускаш, това е. И нищо повече няма да ти кажа.

— Грешите, мадам. Аз не съм ченге. И никога не съм бил. Метнах те като последна глупачка, убийца долна. Развърза си мръсния език накрая. Няма я вече твоята Марта. Няма я и Люба. Видях им сметката. Лежат на пода в съседната стая. И ти след малко ще легнеш до тях.

За по-голяма убедителност, Никита опря дулото на пистолета в главата й и натисна силно.

— Аа — изви Анка от болка.

— Какво виеш, гадино! Да не те коля случайно.

— Пусни ме!

— Какво, напика ли се от страх? Правилно, страхувай се. Защото няма да ти простя, че си искала да посегнеш на живота ми. Да ме очистиш, искаше, кучко мръсна…

— Не аз…

— А кой?

— Пуснаха ми поръчката от горе.

— Кой ти я пусна?

— Зойка…

— Коя е тази Зойка?

— Тя ни е шеф.

— Един вид, жената в черно. Нещо като президент на фалшивата ви фирма. А Зойка за кого работи?

— Не разбирам…

— Какво толкова има за разбиране. Има президент на фирмата, значи трябва да има и учредител.

— Тя се занимава с всичко сама.

— Добре, за учредителя ще ти повярвам. Но все трябва да имате някаква „шапка“.

— Каква „шапка“? Нямаме никаква „шапка“, независими сме. Имаме повече от десет момичета, професионални убийци от висока класа. Плюс хората, които работят за тях.

— Значи самите вие можете да вземете под „шапката“ си, когото решите.

Анка замълча. Изглежда, разбра, че и без това е казала прекалено много.

— Интересува ме Зойка. Кажи ми второто й име и фамилията.

— Не знам.

— Как мога да я намеря?

— Не знам. Системата на отношенията ни е конспиративна и е на три нива.

— Значи нищо не знаеш.

— Не.

— Тогава ще се наложи да те убия. Защо си ми, след като нищо не знаеш.

На лицето му се изписа пълно безразличие. Истинските килъри убиват точно в такова състояние. Точно с такова изражение може би е убивала самата Анка. И точно по тази причина тя се изплаши, стигна предела на страха.

— Недей… Всичко знам… — спря го тя, примряла от ужас.

— Какво знаеш?

— Казва се Зоя Кречет2… Презимето не го знам…

— Кречет — това прякор ли е?

— Не, фамилия.

— Така, ясно. Как мога да я намеря?

— Знам само телефона на свръзката. Но чрез нея няма да можеш да стигнеш до Зоя. Има тройна система за защита…

— Откъде знаеш, че е точно тройна?

— Така ми каза самата Зоя.

— Колко често се срещате с нея?

— Само когато тя реши.

— А ако ти поискаш да се видиш с нея?

— Нищо няма да излезе.

— Каза, че има конспиративна система на три нива. Какво означава това?

— Убиец-организатор-бригадир.

— А след това чрез свръзката правите контакт със Зоя. Така ли?

— Да.

— Марта е убиецът, Люба организаторът. Нали така?

— Да.

— За колко убийци отговаряше Люба?

Никита наблегна на миналото време.

— Трима.

— А ти, доколкото разбирам, си бригадирът. За колко организатори отговаряш?

— За двама.

— Колко бригадири има вашата Зоя?

— Също двама.

— Ето, виждаш ли, а казваше, че нищо не знаеш.

Провървя му. Ако разбира се, можеше да се вярва на тази жена. Оказа се, че Анка е бригадир, следващото звено след нея е някоя си Зоя Кречет — жената в черно.

Предстоеше му дълъг и обстоятелствен разговор с Анка. Трябваше да измъкне от нея всичко, което знае или което предполага.

Като начало притисна сънната й артерия и я „приспа“. След това свали палтото й, завърза ръцете й на гърба с въже, сложи я да се седне в креслото и чак след това я свести.

На човек да му стане жал, като я гледа — главичката, която й удари в челото, не бе минала без последици. Точно между веждите й се беше образувала голяма цицина и се разрастваше все повече встрани, очите й бяха подпухнали, под тях имаше синини. Но Никита не я съжаляваше. Тази жена беше убийца. Преди е убивала със собствените си ръце, а сега с чужди. С лека ръка беше дала разпореждане за екзекуцията му. Само по някакво чудо се бе спасил. Спаси го чудото и любовта.

Цяла нощ я обработва — оказваше й психически натиск, провокираше я, хващаше се за думите й, уличаваше я в противоречие. В крайна сметка измъкна от нея всичко, което знае. Така стигна до заключението, че Зоя Кречет ръководи много силна организация, стабилна и добре осигурена и не са й нужни никакви протекции „от горе“.

Това не бе просто банда убийци, а мафия. Могъщ синдикат на смъртта. Нямаше да може да се справи сам с него.

Но той имаше съюзници. По-точно хора, които можеха да му станат такива. И ако получеше подкрепата им, можеше да разчита на успех.

А той трябваше да победи. Трябваше да измъкне Марта от ръцете на смъртта.

Пета глава

— Нещо не ни върви днес.

— Верно, не кълве нещо. Прибираме ли се?

— Абе рано е още.

— На това рано ли му викаш? Един през нощта е!

— Ами да тръгваме тогава. И без това няма какво да правим повече тук… Между другото, брат ми може вече да се е прибрал.

— Сева ли?

— Че кой друг.

— Ми той излежа ли си вече присъдата?

— Ами да. Точно седем години, от първия до последния ден.

Две млади момчета с дебели кожени якета от нискокачествена кожа и плетени шапки а ла спецназ стояха на една автобусна спирка с разочаровани физиономии. Беше около минус двадесет, духаше вятър, а наоколо цареше пълна тишина. Само „мъртъвците с косите“3 липсваха. Щеше да е още по-добре, ако се бяха появили и една-две надарени мадами. Но не идваше никой — нито едните, нито другите.

Автобусът беше минал преди малко и бе откарал шумната тълпа, изсипала се от дискотеката. Паша и Гена също бяха сред тях. Но поокъсняха — лепнаха се за някакви момичета, искаха да се приберат с тях, но онези ги отрязаха. Само си загубиха времето. И ето сега заради тях стояха на безлюдната спирка и умираха от студ. И не се знаеше ще дойде ли изобщо автобус.

До града можеха да стигнат и с такси. Рядко, но някоя кола все пак минаваше от време на време. Само дето джобовете им бяха празни. Имаха само дребни — за момичета. Не трябваше да ги харчат — днес можеше и да не кълве, но утре току-виж им провървяло. Освен това имаха и бутилка самогон. Предвиден също за случайни приятелки, разбира се, ако им се паднеха някои по-непретенциозни.

— Да му ударим по един гълток, а? — предложи Паша.

— Аха, за загряване…

Гена извади шишето от вътрешния джоб на якето си, махна капачката, прилепи устни към гърлото и едва преглътна лютата течност, която миришеше силно и направо му изгори гърлото. Беше гадна на вкус, но за сметка на това здраво го загря.

— Ето ти и на теб.

Паша взе бутилката, но не успя да я поднесе към устата си. Покрай тях профуча страхотен джип „Чероки“. Изведнъж намали, спря и даде назад към тях. Едното стъкло се спусна бавно. Отвътре се показа симпатично момиче на около двадесет години.

— Виж ти, какви красавци! — проточи тя превзето.

Кръвта на Паша кипна и без самогон. Направо дъхът му секна. Че как иначе — такава кола, такова приключение…

— Няма ли да почерпите и нас? — кокетно попита момичето, което седеше зад волана.

— Иска ли питане…

— Ами качвайте се тогава. Защо да стоите на студа.

Паша и Гена се спогледаха и се качиха в колата. А вътре — топличко, комфортно, музиката свири тихичко.

— Хайде, сипвайте! — закачливо им се усмихна момичето от предната дясна седалка.

Взе от жабката една пластмасова чаша и я протегна към тях. Паша не чака повторна покана и й наля. Тя удари сто грама първак на екс и даже не се намръщи.

— Ще се повозим ли? — попита другата.

— Няма проблеми! — отговори Гена, излегнат безгрижно на задната седалка.

Обикновено той сваляше мадамите. Но май сега сваляха него. Но той изобщо не се чувстваше унизен от това. Напротив, бе горд със себе си. Щом такива готини мацки са си паднали по него, значи все пак не е за изхвърляне.

Джипът даде газ и се понесе по заснежения път. Профуча като самолет край градчето и продължи нататък. Но Паша и Гена не забелязаха. Навън бе студено, нямаше жива душа, а в колата бе толкова приятно, и какви момичета само! Времето летеше неусетно.

Оля и Таня — така се казваха новите им приятелки, също се бяха запасили с някоя и друга бутилка. След първата отвориха още една, но този път с истинска водка.

Пътуваха около час. После завиха по някакъв междуселски път. След около четиридесет минути колата спря пред луксозна двуетажна къща от лицеви тухли. Около нея имаше висока ограда от дебела ламарина. Приличаше на вила. Но имаше нещо странно — стоеше съвсем самотна насред голото поле, кой знае защо, наоколо нямаше други сгради.

Джипът влезе в двора и тежката метална порта се затвори автоматично след него.

— Слизайте, момчета, пристигнахме! — бодро заяви Оля.

Паша и Гена тутакси изскочиха от колата.

— Не желаят ли господата да се понапарим в сауната? — попита Таня.

Тя слезе след тях и демонстративно се сви от студ.

— Иска ли питане!

Гената вече се чувстваше неотразим герой-любовник. Морето му беше до колене.

Към къщата беше залепена сграда с размерите на три-четири гаража. Сауната беше там, така че не се наложи да вървят много.

Беше супер луксозна — преддверие със съблекалня, просторна зала със скъпо обзавеждане за отдих и почерпка, по-навътре следваха душовете, зала с басейн и самата сауна. Всичко беше направено с вкус и финес.

Оля и Таня започнаха да се събличат първи. Нямаха никакви комплекси. Това разпали до крайна степен момчетата. Те също взеха нетърпеливо да смъкват дрехите си. Но къде ти! Момичетата се съблякоха първи и веднага се шмугнаха в сауната. Но преднината им бе съвсем незначителна — само минута-две. Гената и приятелят му успяха да наваксат още преди двете да легнат на наровете.

И Оля, и Таня имаха хубави телца — с големи стегнати гърди, добре оформени дупета, а мерките им бяха почти идеални: деветдесет на шестдесет на деветдесет. Само че краката им бяха прекалено яки, бицепсите им се открояваха ясно, мускулест релеф набраздяваше плоските кореми. Нито едната, нито другата нямаше нито грам излишна тлъстинка.

Гена не можа да се сдържи и скочи на Таня като гладен звяр. А тя само това чакаше. Притисна се към него с кръвожадна усмивка…

Той лежеше омаломощен на кушетката и унесено гледаше в тавана. Направо не вярваше, сякаш някакъв танк беше минал през него. Никога не бе предполагал, че момичета могат да бъдат толкова силни и напористи. Безумно луд секс — не бе в състояние да определи по друг начин случилото се преди малко между него и Таня. Като обезумяла, тя се въртеше под него, подскачаше върху него и ги вършеше такива, че… Всичките му силици изпи, изстиска го като лимон. А сега съвсем спокойно си седеше на масата и хапваше, сякаш нищо не се е случило. А той лежеше на кушетката, безсилен даже да помръдне. Чувстваше се задоволен. Дори нещо повече — направо изнасилен. Но нямаше намерение да подава молба в полицията. Оказа се, че да те изнасилят не е чак толкова лошо.

— Ти си истински жребец, красавецо мой! — напевно каза Таня и се приближи към него с чаша в ръка. — Пийни си малко вино за сила…

Усмихна му се загадъчно. Днес явно щеше да има нужда от доста сили. И то неведнъж…

Гена не чака повторна покана и си пийна от виното. То го замая приятно, кръвта му закипя и безжизненото му „червейче“ започна да се събужда, да се изпълва със сила. Всичко щеше да е наред, ако прозрачна пелена не бе замъглила съзнанието му.

Сякаш през мъгла видя лице на момиче. И тяло. Беше чисто гола. Но не беше Таня. Беше Оля. Но тя нали уж беше с Паша… Всъщност имаше ли значение. Той се хвърли страстно, метна я върху кушетката и с вик заби „щика“ си в нея. Веднага почувства ответна реакция под себе си. И стонове, стонове…

Зоя стоеше до прозореца на горния етаж и гледаше как качват в колата труповете на двете момчета.

Какво искаха, а какво стана.

Искаха да свалят мадами, а излезе, че тях ги свалиха. Не те, а тях обяздиха. Че и как при това…

Единият от тях, по-симпатичният, беше отреден за нея. Казваше се Паша. Не се справи никак зле. Стараеше се момчето. Но силите му стигнаха само за час. Наложи се да му сипе малко допинг във виното. Изключително силен, от който организмът функционира, без да усеща никаква умора, докато не се изтощи напълно. На нея самата не й трябваше допинг. Тя обожаваше секса. Можеше да мине без него със седмици, но ако някой й паднеше в ръчичките… Прави секс с Паша чак до сутринта. Докато той, съсипан от умора, се изтощи и заспа.

Момичетата й пък накараха Гена да „работи“ на конвейер. А те бяха издръжливи, ненаситни за секс, винаги им беше малко. Нахвърлиха му се като стръвници и цяла нощ се гавриха с него. Натъпкаха го с допинг и го изцедиха като лимон. Свършваше момчето, свършваше и накрая взе, че свърши наистина. Умря, сърцето му не издържа.

На Паша сама му видя сметката. Че какво да го правят, няма да го пуснат, я.

Измъчиха се, горкичките. Сега щяха да закарат телата им в една пустееща кариера, да ги хвърлят в изкопа и да метнат тротиловия експлозив след тях. Ще последва взрив и срутване. И край, никаква сила няма да ги извади от многотонния слой пясък, глина и камъни. Труповете на тия двамата не бяха първите там. Всяка оргия завършваше така.

Това бяха излишни жертви. Но какво да се прави, не можеше да се живее без секс. Поне веднъж месечно трябваше и себе си, и момичетата да поглези. Не можеха да ги пуснат да си тръгнат. Никой не трябваше да знае кой и как живее в тази самотна къща в полето.

Убийството на тези момчета може би беше прекалена предпазна мярка, но Зоя предпочиташе да се презастрахова. И най-вероятно точно по тази причина от три години насам нямаше никакви неприятности с органите на реда.

Тя ръководеше голяма и силна организация — синдикат на смъртта. Десетки хора бяха обвързани с поръчковите убийства, но малцина от тях знаеха кой стои зад всичко това. Зоя се прикриваше много старателно и поддържаше връзка с изпълнителите чрез организаторите и посредниците. Не беше лесно да се стигне до нея.

Организатори и посредници бяха Анка, Любка, Ирка, Битка и Тоня — момичетата, които стояха в основата на всичко.

Зоя се прибираше към къщи.

Беше студено, имаше виелица. Но тя беше свикнала. Бе родена на север, в Архангелск. Тук, в Москва, учеше в спортната академия и тренираше в отбора на шампионите по стрелба. Спортната стрелба беше единственото й увлечение и смисъл в живота й.

А той не беше много розов. Стипендията — нищо и никаква, родителите няма пък я й пратят някоя рубла, но и тя за нищо не стига. С една дума, хронична липса на пари. Но не живееше в общежитие. Бе държала стая под наем при едно бабе в село до Москва. Тогава не можеше и да мечтае за нещо повече.

Пътят от гарата до къщата беше около двадесет минути пеша. Един следобед в началото на деветдесетте се прибираше по същият този път. Вървеше през вилната зона, чиито улици водеха далече напред. Наоколо нямаше жива душа. Беше към пет часа, започваше да се стъмва.

И ето че най-после стигна до дома си. Каква беше тази кола?

Пред малката къща, в която живееше под наем, стоеше черно беемве, не първа младост, беше си лукс.

Трябваше да го заобиколи, за да се прибере. Но не й позволиха.

Едната от вратите изведнъж се отвори и от колата изскочи бабаит с бръсната глава, безжизнени очи и гадна мутра.

— Чакай малко! — Прегради й пътя с ръка.

— Разкарай се! — Тя отблъсна ръката му и продължи напред.

— Абе нали ти казах, стой! — Той тръгна след нея и я сграбчи за рамото.

В същия миг тежките му кубинки с метално бомбе се мернаха във въздуха. Зоя му приложи бойна хватка и с подсечка го повали на земята. Бабаитът цопна на дебелия си задник и изви от болка и унижение.

— Абе шъ тъ размажа, бе, мамка му! — викна той извън себе си от ярост, надигайки се от земята и стъпвайки на крака.

И начаса заора нос в снежната пряспа зад канавката. Зоя вложи цялата си сила в този удар.

Вече четвърта година се занимаваше сериозно с карате — откакто постъпи в академията.

А и поначало си беше яка.

— Направо падаш прав! — чу се един подигравателен глас зад нея.

Зоя се обърна и видя две гологлави горили с разкопчани шуби. Слязоха от същата кола. Единият даже й изръкопляска. Хилеха се озъбено насреща й.

Би им вкарала по едно кроше между очите, но нямаше да може да се справи с двамата наведнъж. А и третият вече се свести и тръгна да се надига. Ей сега щеше да се нахвърли върху нея.

— Ей, Налеп, я успокой малко топката — спря го единият. — И изобщо, ’що не вземеш да се разкараш оттука, писна ми от твоите тъпотии.

Онзи погледна Зоя умърлушено, измърмори си нещо под носа и бавно тръгна по пътя към гарата.

— Зоя, ела при нас в колата, ще се стоплиш малко — покани я единият от горилите.

Погледът му уж изглеждаше дружелюбен. Но на нея не й трябваха такива приятели.

Интересно, откъде знаеше името й…

— Ами аз вече съм си вкъщи. Там ще се стопля.

— Е, хайде сега, не се инати. Има една работа, за сто милиона. Дай да влезем в колата, да поговорим… Какво, да не те е страх?

— Ами не, не ме е страх.

Тя седна на задната седалка. Единият от горилите се настани до нея. Явно беше главният.

— Тръгвай — каза той, потупвайки по рамото бабаита зад волана.

— Къде отиваме? — подскочи Зоя изплашено.

— Не се бой, само ще мръднем малко по-надолу. Да не привличаме вниманието на съседите. Че иначе ще започнат да те одумват.

Вече го бяха привлекли, помисли си Зоя. А че ще започнат да я одумват, беше вярно. Но реши да не му опонира.

Бабаитът не я излъга. Колата подмина няколко пресечки и спря.

— Е, какво искате? — попита тя.

— Има една работа за тебе — каза мутрата, гледайки през прозореца.

— Кой ви е казал, че си търся работа?

— Никой не те пита дали искаш или не. С една дума, много внимателно те наблюдавахме досега, Зоя. Гледахме те на стрелбището. Стреляш добре. Даже много добре. Решихме, че си подходяща.

— Кои сте тези, които сте решили?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш, момиче.

— Да, това съм го чувала някъде. Е, за каква работа става дума?

— Ами нали ти казах, много добре стреляш с винтовка. Всъщност „добре“ е меко казано. Стреляш страхотно.

— И какво от това?

— Ами това! Искаме да направиш един-единствен изстрел. И ще получиш две хиляди долара.

— Две хиляди долара? Само за един изстрел?

— Да, за един. Е, максимум за два. Сигурно си разбрала по какво трябва да стреляш.

Нима беше възможно… Зоя се изплаши. Чак сега разбра за какво им е притрябвала толкова. Беше ясно, че не я търсят, за да победи на някое състезание, в което всичко се решава от един изстрел. Мутрите убиваха хора, и то невинаги със собствените си ръце. Понякога използваха наемни убийци. И сега й предлагаха да стане един от тези убийци…

— По човек ли? — попита тя глухо.

— Много долен човек — безгрижно уточни мутрата.

— Не искам да убивам.

Но гласът й не звучеше много убедително. Отнякъде се появи едно малко подло дяволче и заподскача в душата й: „Съгласи се! Съгласи се! Съгласи се!“ Главата й бръмна.

Горилата сякаш разбра какво се случва с нея и я подтикна да вземе страшното решение.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

Но тя все още имаше сили да се бори с изкушението.

— Трябва да си помисля…

— Помисли си, разбира се — кимна й горилата. — Да, между другото, ние сме много сериозни хора. Ако свършиш работата както трябва, ще получиш още една поръчка. А тя вече ще струва не по-малко от пет хилядарки.

За момента тя беше горе-долу добре с парите. Но утре вдругиден джобът й пак щеше да се изпразни. И щеше много да съжалява, че се е отказала от това изгодно предложение.

— Не си мисли, че после ще искаме да се отървем от теб. Имаме голяма нужда от такива спецове. А ти си на „ти“ не само с винтовката, владееш и карате, сигурно имаш най-малко черен пояс.

— Да, първи дан.

— Отлично! Мислиш ли, че ще изпуснем такъв спец като теб?

Горилата говореше доста убедително и с това окончателно я склони да даде положителен отговор.

— Добре, съгласна съм — решително каза тя. Но веднага им постави условие: — Искам парите предварително.

— А, неее — неодобрително поклати глава горилата. — Предварително само половината, а другата след изпълнение на поръчката.

Сериозният му тон й допадна много. Дори не се породиха у нея подозрения, че този човек може да е от милицията и да проверява почтеността й. Тази мисъл й мина по-късно. Но веднага беше отхвърлена като абсурдна.

— Вдругиден в десет сутринта на същото това място ще те чака кола. Аз ще съм в нея. Ще се поразходим малко. И ще си получиш инструмента.

— Какъв инструмент? — не го разбра Зоя веднага.

— Е, то се знае, че няма да ти дам гребло и лопата.

— Ясно, ясно, разбрах те.

Въпросният инструмент сигурно бе винтовка с оптичен прицел. Щеше да я получи на някое затънтено място извън града. Нали все пак трябваше да провери как стреля.

Излезе права. След един ден двамата с Едик — така се наричаше мутрата — отидоха на едно занемарено стрелбище.

Шофьорът изтича да сложи мишената. Едик отвори багажника. Винтовката беше там, увита в брезент.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той, развивайки оръжието.

Зоя загуби и ума и дума от възхищение.

— Снайперистка винтовка на Драгунов. Прицелната й далекобойност е хиляда и двеста метра. Страшно нещо, а?

— Да, страшно — съгласи се Зоя. — Но не съм стреляла с такава.

— Защо според теб сме тук? Да тренираш.

Сложиха мишената на разстояние двеста метра. Трябваше да стреля от изправено положение. Така й нареди Едик.

Показа й как да зареди. Тя го повтори, хвана винтовката в положение за стрелба, опря приклада на рамото си и се прицели.

Оръжието беше идеално балансирано и не се изплъзваше от рамото й. С една дума, внушаваше пълно доверие.

Последваха един, два, три изстрела… Изстреля всичките десет патрона, които бяха в пълнителя. Прицелът беше регулиран с максимална прецизност за точна стрелба — всички куршуми попаднаха точно в десетката.

— Супер! — възхитено каза Едик, когато видя резултата. — Ако говорим честно, не очаквах да се справиш толкова добре.

Зоя също бе доволна от себе си.

— Това са обикновени патрони — каза той. — Утре ще я заредим със специални, със стоманена сачма.

— Как, още утре ли? — стъписа се Зоя.

— Че защо да протакаме? Работата не е сложна. Всичко е готово. Остава само едно — отиваш, виждаш, стреляш.

Прибраха мишената, сложиха винтовката в багажника. Кой знае защо, Зоя си помисли, че Едик ще й я даде сега, но не позна.

— Утре винтовката ще е на мястото.

По пътя към града я инструктира подробно какво трябва да направи, къде и кога. Тя се постара да запомни всичко до най-дребния детайл. Стори й се, че най-после е намерила стихията си. Вече мислеше с неудоволствие, че бе готова да се откаже от толкова интересно и изгодно предложение.

Предполагаше, че Едик ще я закара вкъщи, но той я откара в Москва. Колата спря в краен квартал в източната част на града, в двора на висок блок.

— Хайде, да вървим — каза той.

— Къде?

— Ся шъ видиш.

Заведе я в светъл и просторен едностаен апартамент с нови тапети и врати, с прясно боядисани прозорци, паркет, с прилични мебели, японски телевизор и видео, вградени в секцията. Супер!

— Харесва ли ти? — попита Едик.

— Е, харесва ми. Но защо ме водиш тук?

— Как защо? — учуди се престорено той. — Тук ще живееш.

— Не те разбрах…

— Това е новата ти квартира, вчера я наехме за теб. Нали ти казах, сериозни хора сме. Фирмата ни не е някоя кокошкарска. Ето, вземи!

Той извади от джоба си пачка с пари, стегната с обикновен ластик.

— Тук са петстотин долара, можеш да не ги броиш — точно са. Толкова платихме и за квартирата, за три месеца напред. Мисля, че това те устройва.

— Разбира се.

Устройваше я напълно. Петстотин долара в наличност, хубава квартира най-малко за три месеца и още хиляда долара, след като изпълни поръчката.

Кой знае защо, но мислеше, че куражът й ще стигне да застреля човек.

— Знаеш ли, имам предложение — каза Едик. — Ще отидем до старата ти квартира, ще вземем багажа ти и ще го докараме тук, а по пътя ще напълним торбите с шампанско и всякакви деликатеси. Ще си направим нещо като интимна вечеря на свещи.

— А после ще се къпем заедно в една баня — иронично се подсмихна тя.

— Че защо не, става! — Дори не разбра иронията, взе предложението й за чиста монета. — Нямам нищо против да ти изтъркам гърба — каза той и дяволито й намигна.

Срещу нея не стоеше мутра, а близък по душа човек. При това доста симпатичен. А Зоя, между другото, не блестеше с особена красота. Момчетата не се заглеждаха много-много по нея.

Общо взето, тя също нямаше нищо против да й „изтъркат гърба“.

Отидоха до старата й квартира, пренесоха багажа и на бърза ръка сложиха масата за хапване. От шампанското се отказаха. Е, бяха си народни хора, без много претенции. За тях водката бе къде-къде по-хубава от всякакви там пенещи се питиета.

Без да влиза в подробности, Едик й разказа за себе си. Доколкото разбра, бил бригадир в една силова групировка.

После правиха секс.

И през ум не й бе минавало, че Едик може да й стане любовник. Беше й хубаво с него, просто се радваше на мига. След това й се прииска хубавите им отношения и сексът да гарантират сигурността й. Никак не й се щеше утре, след изпълнението на поръчката, да се превърне за него просто в използван парцал.

Предния ден бе смятала, че не е толкова трудно да се убие човек: вземаш винтовката, прицелваш се, натискаш спусъка и това е — готово. Но сега започна да й се струва, че не е чак лесна работа, все пак имаше някакви угризения на съвестта. Обектът за отстрел не беше животно, а разумно същество, и може би има семейство, за което трябва да се грижи.

Двамата с новия й работодател и любовник пътуваха към мястото, откъдето й предстоеше да стреля. Сърцето й се беше свило от притеснение.

Но то се изпари веднага щом пристигнаха на мястото. Едик я придружи в апартамента, нает специално за случая. Все пак това беше първата й поръчка, той трябваше да се убеди във възможностите й, да види как се справя на практика.

Беше напълно спокойна, в жилите й потече лед. Мислите й бяха ясни и трезви, настроени на бойна вълна.

Намери винтовката в хола под дивана. Взе я и провери дали е заредена.

— Не се притеснявай, всичко е наред — каза й Едик.

Но тя сякаш не го забелязваше. Трябваше да се убеди лично дали винтовката е заредена. Колкото и да я увещаваха, нямаше да се успокои, докато не провери лично.

Едик я заведе до прозореца.

— Виждаш ли блока отсреща и онзи вход там? Сега трябва да пристигне една кола и от нея да слезе мъж. Ще ти кажа дали е той, или не. Ако е нашият човек, действаш.

Зоя хвана винтовката в положение за стрелба, дотика патрона в патронника и взе на мушка входа на блока. Изчисли разстоянието — точно шестдесет метра. Нищо и никакво разстояние — вероятността да улучи точно бе сто процента.

Но дали ръката й няма да трепне, докато стреля?

Беше сигурна, че няма.

Чувстваше се като робот, бездушен механизъм.

— Какво правиш, не бързай. Още не е пристигнал. Ако стоиш така, ръката ти ще се измори — обади се Едик.

Не му обърна внимание.

Ръката й бе силна, нямаше да се измори чак толкова.

Вече се бе адаптирала към мястото — струваше й се, че това е най-важното условие за успех в работата й.

След около пет минути свали винтовката, отпусна малко мускулите на ръката си. Но погледът й остана прикован във входа на блока.

Накрая колата се появи — бял нисан с десен волан.

— Готови!

Този път Едик беше чут. Тя нагласи винтовката на рамото си.

От колата слезе мъж с дебело кожено яке, кепе на главата и цигара в уста. Явно бързаше. И дори не допускаше какво ще му се случи след малко.

Застанал с гръб към мушката, заключваше колата. В момента, в който извади ключа от ключалката, Зоя натисна спусъка.

Куршумът го уцели точно в тила. Кръв и мозък опръскаха белия покрив на нисана. Ужасяващ контраст. Но на нея й бе все едно.

Съвсем спокойно се дръпна от прозореца и сложи винтовката на масата.

В коридора имаше трикрилно огледало. Преди да излезе, Зоя се спря пред него. Огледа се, пооправи прическата си. Беше невъзмутимо спокойна. С удоволствие би си сложила и малко червило, но дамската й чанта бе останала в колата заедно с несесера в нея.

— Хайде, тръгвай! — нервно я дръпна за ръката Едик.

Очевидно много бързаше да напусне мястото.

Тя го погледна студено и тръгна след него.

— Ей, нервите ти да не са от желязо! — подметна той, вече в колата.

Незабелязани от никого, излязоха от двора на блока и свиха по оживената улица.

— Жалко — унесена в мислите си, каза тя.

Погледът й бе устремен напред.

— Какво, за човека ли ти е жал?

— Не, жалко, че оставихме винтовката. Хубава винтовка беше…

— Е, не, ти направо ме разби, честно! — опули се учудено насреща й Едик.

— Доволен ли си от мен? — попита го сухо.

— Иска ли питане…

— Свърших си работата както трябва, нали?

— Спор няма.

— Тогава си цакай, приятел!

— Да, да — закима той и бръкна в шубата.

Зоя изтръпна — ами ако извади пистолет?

— Абе спокойно, не се бой! — Той разбра веднага какво си е помислила. — С пръст няма да те пипна. Такива като теб не се намират под път и над път.

Извади парите — зелени банкноти, свити на руло и стегнати с ластик. Подаде й ги.

— Ако искаш, преброй ги — подхвърли небрежно.

Много грешеше, ако смяташе, че няма да послуша съвета му. Тя ги преброи внимателно и старателно ги прибра в чантата си.

Това е, работата беше свършена.

Зоя се протегна, прозя се и сякаш между другото попита:

— Я кажи сега кого убих.

В апартамента й беше топло и уютно, по телевизията даваха някаква сапунка. Ирка направо беше влязла в телевизора.

Зоя, Анка и Любка седяха в кухнята — пийваха си кафенце и си хапваха сладко шоколад. Тонка се въртеше около печката, беше професионален готвач. На единия котлон вареше нещо, а в тигана цвърчеше месо.

Хладилникът беше пълен с какви ли не мезета и питиета: черен хайвер, пушена риба, сервилат, кашкавал, кисели краставички, водка, вино.

С Анка и Люба бяха учили в един университет, но Зоя бе в по-горен курс. Имаха общ интерес — спортната стрелба. Анка и Люба бяха по-добри с пистолет, а Зоя беше спец с винтовката. На тази почва се сприятелиха.

Ирка, Витка и Тонка й бяха съотборнички при шампионите по стрелба и бяха приятелки.

Заформяше се запивка.

— Апартаментът е много готин — каза Анка. — Добре си се уредила.

Самата тя живееше заедно с Люба, бяха под наем в някаква дупка.

— Какво, да не са ти повишили стипендията? — попита с ирония Витка.

Тя работеше като лелка в детска градина. Заплатата й беше толкова голяма, че можеше да изкара цял ден с нея.

— Аха, три пъти — подсмихна се Зоя.

Да знаеха само откъде има толкова пари…

— Жалко, че не кандидатствах в спортната академия — със съжаление каза Витка.

— Аз пък мисля, че може да се живее добре и без да завършваш университет — каза Зоя.

Момичетата даваха мило и драго, за да имат повече пари. Може би щяха да приемат предложението й… Беше намислила нещо и се очертаваше дълъг разговор. Но го отложи за по-късно.

— Хапването е готово! — обяви Тонка.

Всички се оживиха и започнаха да редят масата. Водката влизаше много добре с вкусните и засищащи мезета. Към единадесет часа вечерта дружките й вече бяха обърнали доста чашки. Зоя също се беше позаформила прилично.

— Момичета, да излезем някъде, а? — предложи Витка.

— Че защо не, да излезем!

Предложението беше прието с голям ентусиазъм от всички. Беше им писнало да стоят в тясната квартира, прииска им се да се разнообразят малко навън. Зоя нямаше нищо против да се позабавляват.

На няколко пресечки от блока й имаше дискотека. Решиха да отидат там. За по-бързо решиха да минат през парка. По това време в него нямаше жива душа, но нямаше от какво да се плашат. Ако някой трябваше да се страхува, от тях трябваше да се боят.

В парка срещнаха някакво момче. Вървеше по една слабо осветена алея и ги изгледа накриво. „Гледай ги как са се натряскали патките“ — горе-долу така възприе погледа му Любка.

— Ей, какъв ти е проблемът бе, пич? — озъби му се тя.

Момчето беше високо и яко. Освен това и нахално.

— Затваряй си устата ма, кучко! — прецеди през зъби той и продължи нататък.

— Ей, не може така — ядосано каза Тонка.

Здрава и едра, тя скочи и сграбчи момчето за яката на якето. Но получи юмрук в лицето и полетя три метра назад, приземявайки се на задните си части.

— Съвсем сте превъртели, идиотки такива! — озъби се онзи.

Този път му се нахвърлиха вкупом. Повалиха го на земята и започнаха да го налагат с юмруци и ритници.

Всичките мощни, бойни, със здрава хватка — спортистки, с една дума. А Зоя владееше и карате. И се включи в боя както беше на градус.

Отначало момчето се опита да се отбранява, а после притихна. Но побоят продължи. Биха го коя с каквото може, здраво и безмилостно жестоко.

Накрая се измориха и го оставиха.

Момчето лежеше надясно, прикрило главата си с ръце.

— Ей, ставай, бе! — подбутна го с крак Любка.

— Айде изчезвай оттука! — пиянски му подвикна Тонка.

Но онзи не проявяваше никакви признаци на живот.

Първо на Зоя й мина страшната мисъл. Тя се наведе над момчето, хвана ръката му и опипа пулса — нямаше.

— Ето ви една дискотека сега, да му се не види! — подсмихна тя.

— Защо, какво има? — В гласа на Ирка се прокраднаха нотки на страх.

— Ами такова, убихме го.

Зоя не се учуди на спокойствието, с което го каза.

Тя съвсем сериозно се възприемаше като професионален килър. В актива си вече имаше две убийства. Съвсем наскоро само с един изстрел на винтовката беше пратила на онзи свят втори бизнесмен, изпълнявайки поредната поръчка на Едик. И го бе направила с потресаващо хладнокръвие. Този път Едик не я бе придружил. Вече й имаше пълно доверие.

— Какво ще правим сега? — разпищя се паникьосано Ирка.

— Млъквай! — Зоя пристъпи към нея и я зашлеви — най-добрият начин за спиране на истеричен пристъп.

— Какво ще правим? — Тонка също беше изплашена, но разсъждаваше трезво.

— Какво, какво — имитира я пародийно Зоя. — Закопаваме го в някоя дълбока пряспа и се спасяваме.

„Кокичето“ щеше да се покаже от снега чак през пролетта. А дотогава много вода щеше да изтече.

Скриха трупа и си тръгнаха.

На излизане от парка започна да вали гъст сняг. Зоя възприе това като добър знак. Той щеше да заличи всички следи от престъплението.

Момичетата пренощуваха в нейната квартира.

Някои от тях може и да не мигнаха цяла нощ от притеснение, но не и Зоя. Тя заспа като труп. И въпреки преливането се събуди свежа като краставичка. Разговорът, който искаше да проведе с тях вчера, се състоя сутринта. Добре че го бе отложила. Убийството щеше да й послужи като отличен повод.

Бяха се събрали в хола и седяха около празната маса.

— Е, какво ще правим? — попита Зоя, имайки предвид снощния инцидент.

— Мислиш ли, че ще ни намерят? — изплашено попита Тонка.

— Нищо не мисля. Искам само да ви кажа, че всички сме в кюпа с това убийство.

— Да, да — закима одобрително Витка. — Трябва да се държим заедно и да се разберем какво ще говорим, ако ни спипа милицията.

Предложението беше разумно.

— Трябва да направим така, че никога да не ни спипат — каза Зоя. — Преди всичко ще се махна от тази квартира. Още утре ще си намерим нова, в другия край на града.

— Ние? Ще си намерим? — учудено я погледна Ирка.

— Че какво, лошо ли ще ни е, ако живеем заедно? — попита Зоя.

— Няма. Разбира се, че няма — веднага се съгласи Тонка.

— Ама това наистина е много добра идея — каза Витка. — Как не сме се сетили по-рано!

— И по-лесно ще съберем парите за наема — отбеляза Тонка. — Ще се поизхвърлим малко, ще си наемем двустаен апартамент.

— Двустаен за шест човека, тесничко ще ни е — неодобрително поклати глава Зоя. — По-добре четиристаен. Ремонтиран, с хубави мебели, телевизор, видео, уредба и огромен хладилник, който винаги ще е пълен. Все пак сме спортистки, трябва да се храним пълноценно.

— Хубаво си мечтаеш, скъпа приятелко — подсмихна се Анка. — Но парите няма да ни стигнат за тия мечти.

— Ще ни стигнат. Ще стигнат, и още как!

Зоя отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и извади всички пари, които имаше в наличност. Сложи ги на масата пред приятелките си.

— Тук са три хиляди и петстотин долара — каза тя.

— Откъде имаш толкова пари? — Възхищението и учудването на момичетата беше огромно.

— Вчера убихме едно момче…

— Защо го казваш… — Люба изтръпна.

— Следователно всички сме убийци — каза Зоя, сякаш не я бе чула. — Ние всички сме убийци!

— Какви ги говориш сега?!

— Убихме човек. Беше един срещу всички нас. И го направихме без пари.

— Зоя!!!

— Лично аз съм убила вече двама. И получих за това първо две, а после четири хиляди долара.

В стаята настъпи напрегнато мълчание.

— Аз съм килър. Наемен убиец. Убивам за пари. — В гробната тишина думите й направо режеха слуха.

— Защо ни казваш всичко това? — плахо се обади Витка.

— Защото отсега нататък ще работите заедно с мен — неочаквано заяви Зоя.

— И защо мислиш, че ще стане? — попита Анка.

— Ами защото нямате друг избор. Не трябва да работя сама. Опасно е. Могат да ме арестуват. А ако ме арестуват, ще има разпити, мъчения… И ще си кажа всичко. Включително и за снощното убийство. Така че сте с мен.

— Кучка си ти, Зоя! — избухна Анка.

Зоя се престори, че не е чула.

— А ако работим в комбина, никой не може да ни изплаши, нито ченгетата, нито мутрите. Заедно сме силни. Никой и никога няма да може да се добере до нас!

Логиката й беше под всякаква критика, но тя говореше доста убедително.

— Ами ако ей сега вземем и те очистим като онова момче снощи — каза Тонка без никаква злоба в гласа.

— Няма да го направите! — отвърна Зоя с жестока насмешка. — Ние сме от една порода. Вие ме уважавате, както и аз вас. Не можем да живеем една без друга. Освен това всички имате нужда от пари. Всички искате да живеете добре. А аз ви предлагам много добър вариант да се измъкнете от мизерията.

— И защо реши, че ще можем да убиваме? — попита Анка.

— Нали всички можете да стреляте с винтовка. Сега просто ще го приложите на практика. Никак не е сложно, уверявам ви.

— Откъде ще вземем оръжие?

— Кого ще убиваме?

— Колко често ще трябва да го правим?

Зоя беше обсипана с въпроси от всички страни и отговаряше както може. Но най-важното бе, че ледовете се пропукаха и работата тръгна на добре. Момичетата не бяха във възторг от предложението й, но всички го приеха.

Явно притежаваше дар слово.

С апартамента им провървя. Намериха един светъл, тристаен, мебелиран. Наемът беше висок, но си заслужаваше. А кварталът ги устройваше напълно.

Анка и Любка се отказаха да живеят заедно с всички. На двете им било добре. Но нямаха намерение да се цепят от колектива. Предложението на Зоя им харесваше.

Зоя, Ирка, Витка и Тонка пренесоха багажа си в новата квартира, нанесоха се и решиха да отпразнуват новото жилище. Анка и Любка отбелязаха събитието заедно с тях. Но този път не се напиха до безсъзнание — помнеха много добре как завърши цялата история миналия път.

На сутринта някой звънна на вратата. Сигурно бе дошла хазяйката. Явно е забравила да им каже нещо.

Витка отвори вратата и тутакси полетя към стената на коридора. В апартамента нахълтаха няколко здрави момчета с бръснати вратове. Последен влезе Едик.

— Здрасти, Едик — поздрави го Зоя, сякаш не се е случило нищо. Дори се прозя сладко. Беше станала тъкмо преди малко.

— Зоя, знам много добре, че си пълен непукист. — Погледът му мяташе огън и мълнии. — Но чак пък до такава степен…

— А до каква?

— Не може да не се страхуваш от никого…

— А от кого да се страхувам? От теб ли? Не съм се провинила с нищо пред теб и няма защо да се страхувам.

— Така ли мислиш? — смръщи чело той. — Като гледам, заформили сте си седянка тука, да му се не знае…

— Момичета, оставете ни за малко — каза им Зоя. — Трябва да поговорим…

Момичетата се подчиниха и излязоха. Едик също изгони от стаята своите юнаци.

— Как ме намери? — попита тя.

— Ами така, както ми се изплъзна ти!

— Мислиш, че искам да ти избягам ли? Каква глупост!

— А за какъв дявол, да му се не види, си сменила квартирата?

— Онази беше тясна за четирите.

— Ти, какво да не си решила да живееш в кооператив?

— Кооператив, кооператив. — На Зоя й хареса тази думичка. И я попи веднага. — Кооператив, колективно стопанство… Много точно го каза. С момичетата си имаме кооператив. И с този кооператив, между другото, е по-добре да не влизаш в конфликт.

— Весело ти е на тебе, Зоя. Само да не ти стане тъжно след това…

— Е, хайде стига сега, Едик. Аз искам да ти направя приятна изненада, а ти ме заплашваш.

— Изненада ли?

— Да, изненада. Уговорих момичетата да работим заедно за теб.

— Че от какъв зор са ми притрябвали тези твои момичета?

— Как може да си толкова глупав, Едик! Всичките ми момичета са снайперисти. Ние сме един тим.

— Всичките? Снайперисти?

— Да, всички стрелят отлично. И с пистолет, и с винтовка, с каквото кажеш.

— Откъде ще намеря работа за всички ви? Да не мислиш, че са ме затрупали с поръчки?

— Ами ти поразпитай тук-там, може пък още някой да иска да се отърве от някого. Нали сам каза, че имаш големи връзки в подземния свят. Ти намираш поръчител, ние изпълняваме поръчката. Като посредник ще вземаш четиридесет процента, а изпълнителят — шестдесет.

Едик се замисли много сериозно.

— А каква гаранция имам, че момичетата ти няма да ме подведат? — попита след кратка пауза.

— Залагам си главата…

— Изглежда, ще трябва да обмисля по-обстойно предложението ти. Но при извънредни поръчки ще делим наполовина.

— Фифти-фифти? Петдесет на петдесет, така ли?

— Правилно, половината за мен, другата за вас.

— Изглежда, ще трябва да обмисля по-обстойно предложението ти — със същите думи и същия тон му отговори тя.

— Стига сме говорили за допълнителна работа. Искам да обсъдим проблемите в момента.

— Разбрах те, пак ти трябват моите услуги.

— Позна. Между другото, твоите момичета може и да ми свършат работа.

— Ето, виждаш ли, а ме питаш защо са ти.

— Казах ти как стоят нещата по принцип, а сега говоря конкретно за случая. С една дума, утре нашите ще имат среща за разчистване на сметки. Някаква чужда групировка е рекетирала един от големите ни бизнесмени.

— Среща за разчистване на сметки — демек, когато мутрите от две групировки се избиват помежду си, така ли?

— Позна.

— И на това му викате решаване на спор.

— Точно така.

— И ти искаш ние да стоим зад гърба ти, да мръщим вежди и с ледени погледи да плашим конкурентите, така ли?

— Зоя, защо не вземеш да млъкнеш малко. Понякога от твоите приказки започва да ме боли главата.

— О, извинете, че ви притеснявам така!

— С една дума, нашите момчета ще отидат на срещата. Разбрали сме се да не се носи оръжие. А и с полицията в момента имаме сериозни проблеми. Ченгетата като нищо могат да ни проследят. После обиск-мобиск, ще намерят пушкалата и ще ни пратят да търкаме наровете. Общо взето, ще се срещнем в кариерата без оръжие. Но някой трябва да ни пази гърба. И този „някой“ трябва да се скрие някъде наблизо с винтовка и да държи конкуренцията на мушка. И ако случайно нещо се обърка, трябва да ги ликвидира.

— Не някой с винтовка, Едик, а ние с винтовки…

— Е, а аз какво казвам. С една дума, утре ще минат да ви вземат с кола и ще ви закарат на мястото. Тогава ще си получите винтовките.

— А ще има ли достатъчно?

— Ами ще се опитам да намеря.

— Снайперистки винтовки на Драгунов, нали!

— Ами ще се постарая…

— Значи може да се разберем за цената.

Финансовият проблем е най-важното нещо на света и ако някой твърди, че не е така, значи лъже.

Зоя лежеше в засада, от лявата и от дясната й страна бяха Ирка, Витка и Тонка. За Анка и Любка не се намериха винтовки. А и те не бяха чак такива спецове по тази част. Затова не ги взеха със себе си.

Едик успя да намери оръжие, но не снайперистки винтовки на Драгунов, а самозарядни карабини „Симонов“. Доста вехти пушкала, но нали и с каменен чук може да се убие човек при добро желание. Мерниците бяха от Втората световна война, но да не би тогава да не е имало добри снайперисти?

До кариерата ги закараха към три следобед, след като цяла сутрин бяха тренирали на едно стрелбище. Свикваха с карабините, пробваха как стрелят, регулираха прицела им. Настреляха се до такава степен, че започна да им звъни в ушите. Затова пък Зоя се убеди напълно, че момичетата няма да я подведат.

Два часа стояха в засада. Ясно защо — преди да дойде на срещата, вражеската групировка можеше да проучи терена и да види как Зоя и момичетата заемат позиции. А сега бяха замаскирани много добре, не беше толкова лесно да ги видят. Неслучайно цяла нощ шиха нещо като маскировъчни халати от снежнобели чаршафи.

— Идват! — чу Зоя гласа на Витка.

Към кариерата водеха три пътя. По единия минаха две раздрънкани волги, с които пътуваха мутрите от групировката на Едик. По другия облаци от пухкав сняг вдигаше микробус РАФ — в него се кандилкаха конкурентите.

Колите спряха. И от двете страни слязоха по няколко яки момчета, облечени кой с каквото сварил — кой с кожух, кой с дебело кожено или дънково яке, кой с къса шуба.

Вражеската групировка наброяваше осем мутри. Половината от тях веднага бяха взети на мушка. Бойците от дружеската страна бяха също толкова. Лицата и на едните, и на другите бяха напрегнати. Явно момчетата бяха понаплашени.

Водачите на двете групи се приближиха и започнаха да си говорят нещо. След това единият фрасна юмрук в ченето на другия. Онзи падна, но успя да ритне нападателя си в коляното.

Мутрите и от двете страни се хвърлиха на помощ на водачите си. Заформи се меле.

Зоя наблюдаваше с голям интерес. Искаше да разбере кои са по-силните.

Биха се дълго и с настървение. Силите бяха равни, нямаше победител.

Никой нямаше нито пушка, нито нож, бяха въоръжени само с боксове.

Боят продължи, докато момчетата не се изтощиха напълно. Стана почти едновременно. Седнаха на снега и задишаха тежко, като кучета при четиридесетградусова жега. Изяждаха се с погледи, изпълнени с ненавист.

Водачите на двете банди отново започнаха да обсъждат нещо. Като че ли се договаряха. И май успяха да се споразумеят.

Мутрите от вражеската страна тръгнаха към микробуса си. Хората на Едик също се насочиха към колите си. Водачът им вече беше стигнал до волгата си и протегна ръка, за да отвори вратата, но не успя да го направи. Сякаш се спъна в нещо и падна настрани. В същото време се подкосиха краката на още един…

Зоя първа разбра какво става. Едик явно не беше най-умният. Враговете му също бяха стари лисици. Те също бяха наели снайперисти. Докато умните се наумуват, онези се бяха прокраднали до мястото и бяха заели удобна позиция за стрелба. И започнаха отстрела.

Мутрите на Едик също схванаха, че са под смъртна заплаха, и се хвърлиха под прикритието на колите.

Зоя трябваше да открие огън и да унищожи вражеската групировка. Но предпочете да използва предимството си — чуждите снайперисти не знаеха за тях.

— Не стреляйте! — подвикна тя на момичетата, за да не започнат да обстрелват микробуса, в който мутрите от вражеската групировка вече седяха.

Мерзавец си беше все пак този Едик. Бе им бутнал някакви смотани винтовки, без заглушители даже, не им бе подсигурил и радиовръзка. И ето че сега й се налагаше да крещи като някоя идиотка.

Зоя го ругаеше наум, но всъщност не му бе чак толкова ядосана. Нервите сега бяха неуместни и щяха да я лишат от необходимото спокойствие. А точно в момента не трябваше да се вълнува. В противен случай нямаше да успее да открие къде са се укрили вражеските снайперисти. Или ще го намери, но ще бъде късно.

Точно така! Ето ги, гълъбчетата. Само двама. Две съвсем млади момчета. Сигурно току-що излезли от казармата. Въоръжени със страхотни винтовки — снайпери на Драгунов със заглушител. Чувстваха се много комфортно. Бяха скрити зад преспите и необезпокоявани от никого, обстрелваха врага. Но не знаеха, че са на косъм от смъртта. Тъмните кожуси, с които бяха облечени, ги правеха идеална мишена на фона на белия сняг. Разстоянието до тях беше около триста метра. Даже за самозарядната карабина „Симонов“ това си бе едно нищо.

— Ирка! Витка! — подвикна тя, посочвайки им къде да се прицелят. — За вас е този отдясно.

Докато те се ориентират в ситуацията, тя взе на мушка другия.

Притаи дъх, натисна плавно езичето на спусъка. Карабината даде откат върху рамото й и куршумът полетя към целта.

В същия момент го видя колко внимателно се прицелва. Лицето му беше съсредоточено, едното му око беше присвито. Всеки момент щеше да натисне спусъка. Но куршумът вече летеше към него. Само след секунда жертвата заби простреляната си глава в снега.

Другарят му чу изстрела, моментално схвана каква е работата и неспокойно започна да оглежда със снайпера мястото, откъдето идваше смъртоносната заплаха.

Ирка и Витка стреляха едновременно. Улучиха го в челото и той също заби нос в пряспата.

Трудно бе да се каже чий куршум точно го е улучил, но това всъщност нямаше значение.

Сега можеха да се заемат с микробуса, който вече се беше отдалечил на прилично разстояние. Зоя насочи винтовката към него.

Целта беше подвижна, намираше се на около половин километър от нея. По такава цел още не беше стреляла. Но би трябвало да успее да улучи.

Дум! Дум! Дум! Тя стреля първа, след нея натиснаха спусъка и момичетата.

— По гумите! По гумите! — крещеше им тя.

Куршумите хвърляха бели пръски сняг под гумите на микробуса. Но никой не успя да улучи целта. Стреляха където сварят. Някоя от тях допусна много голяма неточност, в резултат на което един от куршумите попадна точно в резервоара. И не просто го улучи, а даде искра.

Взривът обърна колата, но тя продължи да се движи по инерция. Накрая се преобърна с колелата нагоре. Последва нов взрив. Сигурно граната. И може би не само една.

Никой не можа да се измъкне от пламтящия микробус.

— Честито първо бойно кръщение, момичета! — Зоя вдигна победоносно юмрук.

Никой, освен нея обаче не се радваше на успеха.

Едик говореше много сериозно. Но кой знае защо, не я гледаше в очите:

— С една дума, в случая трябва много точен изстрел от голямо разстояние. Вече всичко съм преценил. Петстотин метра са — ще се справиш.

Седяха в нейната стая. Бяха сами.

— Винтовката е като цигулката. Както я настроиш, така ще стреля. А снайперът на Драгунов лесно може да се настрои за половин километър. — Зоя преднамерено се измъкна от директния отговор. — Стига този път да намериш такава, а не самозарядна карабина „Симонов“.

Не й харесваше днес Едик. Вътрешно усещаше, че се опитва да скрие нещо от нея.

— Ще намеря. Този път всичко ще е наред. А вие и с карабините се справихте много добре. Шефът е страшно доволен. С една дума, ще се справиш.

— Зависи от какво положение трябва да се стреля. И изобщо защо от толкова далеч?

— Така трябва.

— Аз ще ти кажа защо. Човекът, който трябва да се ликвидира, не е някой случаен. Сигурно е някоя голяма клечка и е заобиколен от всички страни с охрана. Явно го пазят много добре. Няма да позволят някой снайперист да припари наблизо. Затова по него може да се стреля само отдалече. Така е, нали?

— За това ще поговорим по-късно — намръщи се Едик.

— Правилно, когато се разберем за цената. Между другото, какъв е хонорарът?

— Сумата е голяма, няма спор. Четири хиляди долара.

— Страшно голяма, няма що — подсмихна се Зоя.

— Добре де, нека са пет.

Виж ти, колко бързо вдигна цената!

— Двадесет! — отсече Зоя.

— Какво?!

— Едик, само не се опитвай да ме баламосваш като малко дете, моля ти се…

— Зоя, не прекалявай. Да не ти излезе всичко през носа… Май попрекали малко. Но шестото й чувство подсказваше, че Едик се опитва да я разиграва. Поръчката беше много сериозна и беше извънредна.

Да ликвидираш много добре охранявана жертва, е доста сложна задача. А в такива случаи цените са по-високи. Едик не спомена нищо колко е готов да плати поръчителят. Но със сигурност се канеше да прибере доста от цялата работа, едва ли бяха по-малко от петдесет хиляди.

Тя усещаше инстинктивно, че е така. А и по очите му личеше, че я лъже. Пет хиляди долара далеч не са половината от сумата, която ще получи за поръчката.

— Заплашваш ли ме?

— Предупреждавам те!

— Добре, да се спрем на десет хиляди.

Изглежда, подложи на преоценка възможностите си. Едик беше стопроцентова мутра и зад гърба му стоеше голяма сила. А тя бе само един килър и зад гърба си имаше едва пет момичета. Те можеха да стрелят отлично, но нямаха лични винтовки и пистолети. А и само с оръжие не можеш да се бориш срещу мафиотската подлост.

Но Зоя не можеше и да отстъпи.

— Петнадесет…

— Ама че си кучка — прецеди през зъби Едик.

— Не съм кучка, просто обичам парите!

— И аз, между другото. Добре де, дванадесет хиляди и си стискаме ръцете.

— Петнадесет.

— Тринадесет.

— А аз ти казвам петнадесет.

— Добре де, така да е!

— Чудесно, можеш да разчиташ на мен. Вече съм изцяло на твое разположение.

— Ами тогава ще те изчукам!

Понякога Едик беше толкова непринуден. Но на Зоя това й харесваше. В него нямаше нито капчица хитрост, нито пък подлост.

— По принцип имах друго предвид. Но и аз те искам… Какво да правя?

— Ей сега ще ти кажа какво! — усмихна се той похотливо и й се нахвърли като гладен звяр.

Тя не се възпротиви. Беше ненаситна за всичко, включително и за секс. И ако Едик приличаше в момента на разярен тигър, то тя наподобяваше тигрица. Не беше безпомощна газела.

Зоя се качи на тавана на един стар блок, строен още преди Втората световна или даже преди революцията.

Беше студено, влажно, неуютно.

Намери снайперистката винтовка на Драгунов увита в кувертюра и затрупана с камъни в единия ъгъл на тавана. Хората на Едик предварително бяха проучили жертвата, бяха определили оптималните варианти за нейната ликвидация, бяха преценили приблизително времето на появата й, бяха избрали място за снайпериста и бяха подсигурили оръжието.

Зоя взе винтовката, провери дали е заредена и отиде с нея до прозореца, откъдето щеше да стреля.

Разстоянието до целта беше доста голямо — половин километър. Преди нея имаше незастроена площадка и междублоково пространство. Секторът на обстрел се свиваше до минимум. Виждаше се сградата, откъдето обектът трябваше да излезе, но той щеше да бъде в полезрението й за не повече от пет секунди. Дали щеше да успее да го улучи?

Сградата се охраняваше добре. Околните блокове вероятно също се проверяваха постоянно за наличието на снайперисти. Затова Едик избра блока от другата страна на площадката.

Изборът му не беше много удачен. Трябваше да си голям професионалист, за да пратиш куршума точно в целта от такава позиция.

Освен това тя не знаеше кога точно ще се появи обектът — моментът бе определен с плюс-минус половин час, прекалено неточно, а време за прицелване почти нямаше. Затова щеше да се наложи да е в постоянна готовност за стрелба цели тридесет минути, контролирайки влизането на обекта в прицела.

Пред прозореца беше сложена маса, а върху нея табуретка — добра опора за винтовката. Но въпреки това ръцете й се изморяваха.

Мина минута, две, пет, десет, четвърт час, половин час. Ръцете и раменете й изтръпнаха, а обектът все не се появяваше.

И ето че накрая чудото стана.

Първо излязоха няколко здрави момчета с бръснати вратове. Пръснаха се като ветрило в различни посоки около сградата, огледаха всичко наоколо. Търсеха килър, но не откриха. Отново се събраха накуп, единият съобщи нещо по радиостанцията. Чак след това се появи висок, едър мъж с каменно лице. Вървеше бързо, заобиколен от плътен кръг телохранители. Главата му обаче стърчеше над тях.

Зоя го взе на мушка с трепереща ръка. Но веднага спря треперенето с усилие на волята, затаи дъх, натисна езичето на спусъка до край.

Мъжът спря само за секунда пред колата си, но това й беше достатъчно.

Изведнъж времето сякаш спря. Стори й се, че всичко се случва на забавен кадър. Сякаш видя как куршумът лети, завихря въздуха след себе си и се приближава към неподвижния обект.

Простреля мъжа точно в слепоочието. Мигом всичко се раздвижи: бликна фонтан от кръв и мозък, по лицата на телохранителите се изписаха злобни гримаси. Те паникьосано започнаха да се озъртат, опитвайки се да разберат откъде е дошъл изстрелът.

Поръчката беше изпълнена. Но й костваше доста усилия и нерви. Добре поне, че късметът не й изневери.

Силите я напуснаха веднага щом се убеди, че куршумът е поразил целта. С голямо усилие на волята, тя надви умората, върна винтовката на мястото й, слезе от тавана и излезе на улицата.

Но това беше само физическа отпадналост, а не морално бреме. На улицата я чакаше кола. Зад волана седеше човек на Едик.

А не, така няма да стане!

Отсега нататък трябваше сама да организира целия процес — от началото до края.

Единственото, което трябваше да получава наготово, бе информацията за обекта. Всичко останало може да върши и сама: събирането на необходимите сведения, разработването на плана, разположението на силите, избора на позиция, организирането на основен и резервен вариант за оттегляне от местопрестъплението. Имаше си тим, момичетата бяха оправни, можеха всичко. Беше сигурна в тях.

Днес трябваше да стреля от неудобен ъгъл, и то на голямо разстояние. Ако се беше погрижила сама, вероятно щеше да избере по-добра позиция за стрелба. Притесняваше я и оттеглянето. В колата я чакаше човек на Едик — нищо не му костваше да хване пистолета и да я застреля. На това му казват „замитане на следите“.

Този вариант бе напълно възможен. Обектът бе доста авторитетен човек, сигурно ръководеше някоя от силните криминални организации. Около смъртта му щеше да се вдигне голям шум и убиецът му щеше да бъде издирван под дърво и камък. Биха могли да влязат в следите на Зоя, а чрез нея — и в дирите на поръчителя.

Опасенията й може и да бяха напразни. Но нещо в човека зад волана не й хареса. Беше със слънчеви очила. През зимата. Кепето му — намъкнато до веждите. Явно имаше нещо гнило в цялата работа.

Човекът на Едик въртеше волана безмълвно.

Зоя реши, че ще я закара вкъщи, но колата пое в съвсем друга посока.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Едик каза да те закарам при него.

Тя усети фалш в гласа му.

— Къде е той?

— Ами ето, почти стигнахме…

Колата спря пред някакво кафене.

— Да му се не види, трябваше да ни чака тук! — говорейки на себе си, каза шофьорът.

В гласа му отново прозвучаха фалшиви нотки.

— Изчакай ме за малко, само ще погледна в кафето и се връщам.

— Идвам с теб.

— Недей, няма смисъл… Пък и някой трябва да наглежда колата.

Колата беше стара, лада тройка. Кой би тръгнал да краде такава развалина?

— Добре, само не се бави много.

— Като стрела съм, ей сега идвам.

Шофьорът изскочи от колата и хукна към кафенето. Май тичаше прекалено бързо. Толкова да бързаше да намери Едик?

На тази лада мястото й бе в автоморга. С чиста съвест да я даде човек на някое киностудио за каскади или за взривяване.

Тя можеше да се взриви още сега, заедно с нея!

Тази мисъл я накара да изскочи от колата попарена. По-нататък я придвижи ускорението от ударната вълна. Колата избухна. Точно както предполагаше. Но Зоя оцеля. Размина се само с натъртване на коляното при падането.

Трябваше да действа бързо. Не можеше да избие от главата си шофьора. Той е задействал механизма на взривното устройство. И в момента вижда, че не е постигнал желания резултат. Вероятно имаше и пистолет. Зоя го видя точно навреме — излизаше от кафенето. Едната му ръка беше пъхната в якето, изглеждаше някак разсеян, но в същото време решен да завърши започнатото.

Още секунди и щеше да извади онова, скритото под якето му. Зоя обаче нямаше намерение да го чака. Инстинктът за самосъхранение я накара да се хвърли като лъв върху него. С цялата си тежест, тя го помете обратно към вратата и го набута в преддверието на кафенето.

Още преди да се е опомнил, вряза юмрук с кокалчетата на ръката в адамовата му ябълка. Ударът бе толкова силен, че онзи моментално загуби съзнание. Мушна ръка под якето му — права бе, пистолет. Тъкмо това, което й липсваше.

Зоя скри оръжието под якето си и излезе навън.

Колата беше цялата в пламъци, около нея вече се беше събрала тълпа от любопитни зяпачи. Отнякъде се появиха двама полицаи и един от тях им посочи кафенето. Зоя извърна глава навреме, иначе щяха да я разпознаят като оцелялата жертва. А нямаше никакви намерения да дава показания на ченгетата.

Бързо сви зад ъгъла, ускори крачка, спря такси и каза на шофьора накъде да кара.

— Какъв живот настана, ееей! — На мъжа явно много му се приказваше. — Посред бял ден да взривяват коли. Видяхте я, нали?

— Ами да, май нещо гореше там — кимна тя.

Май че… Нещо… Цяло чудо е, че се спаси. Иначе сега щеше да се овъглява заедно с колата.

Тя въздъхна облекчено и се отпусна. Таксиджията й внушаваше доверие. Не се притесняваше, че може да й се случи нещо непредвидено.

Никой не я преследваше и тя безпрепятствено стигна до вкъщи.

Докато се качваше по стълбите, се ослушваше при всеки лек шум. Ами, ако не дай си боже, Едик и уродливите му мутри са вече тук?

Беше въоръжена. Пистолетът „Макаров“ беше готов за стрелба, имаше заглушител. Готова бе да го използва веднага щом стане нужда. С винтовката се справяше прекрасно, но и с пистолетите беше на „ти“. И системата „Макаров“ й бе добре позната.

Но се оказа, че напразно се е настройвала на бойна вълна. В апартамента, освен момичетата, нямаше никой друг.

Те я чакаха с нетърпение и много й се зарадваха.

Засега не искаше да им казва, че са се опитали да я убият. Паниката можеше само да им навреди. Но приятелките й усетиха, че е станало нещо лошо. Безпокойството им се засили още повече, когато ги накара спешно да си събират багажа.

Трябваше бързо да се омитат оттук, веднага да сменят бърлогата. Едик нямаше да се успокои, докато не се добере до тях. По-точно до нея. Но не искаше да тръгва без дружките си, те бяха всичко за нея в момента.

Само след половин час шестте напуснаха временното си пристанище. Взеха със себе си само най-необходимото. И пари.

Парите им не бяха чак толкова много, колкото бе желателно. Бяха останали две хиляди долара от хонорара за първите две поръчки. После при акцията, в която участваха и другите момичета, изкараха пет хилядарки — за толкова мутрите оцениха труда им. Видяха сметката на десет души, а взеха само пет бона. Толкова получи и Зоя — предплатата за поръчката, която замалко не й коства живота. Общо имаха около дванадесет хиляди. На пръв поглед много пари. Така обаче можеше да си мисли преди, когато живееше от заплата до заплата. Сега мислеше по друг начин. Дванадесет хиляди не са чак такава голяма сума. Падаха се малко над хиляда долара за човешки живот.

Не й беше жал за хората, които трябваше да убие. Тя ценеше човешкия живот, но не от духовна гледна точка, съвсем не, а от материална. Щеше да е доволна, ако вземаше поне по десет бона за убит. И вероятно дори не би се ядосвала толкова на Едик.

Едик… Мерзавец. Негодник… Кучи син!

Обеща й сума ти поръчки, обеща й планини от пари, а какво направи, гадината! Имал е намерение да я използва само веднъж — да му изпълни по-голяма и по-сериозна поръчка. Интересно колко ли е прибрал в джоба си за цялата работа…

Зоя много искаше да узнае.

Едик се бе опитал да я убие. Но колкото и да е странно, тя не му се ядосваше за това. Ненавиждаше го, защото се бе опитал да я измами с парите. Явно парите за нея бяха по-важни от живота — и чуждия, и собствения. Но дори и да беше така, когато ставаше въпрос за нещо важно, тя беше готова да прежали спестяванията си.

Сега беше решила да ги пусне в оборот.

Работата преди всичко.

— Ама че квартирка сте си намерили! — подсвирна Любка, разглеждайки новите им „палати“.

Къщата беше стара, апартаментът тристаен, но стаичките бяха много малки — няма място да се обърнеш. Не беше ремонтиран от сто години. Нямаше топла вода, всички удобства бяха навън. Мебелите бяха вехти, целите покрити с прах.

Но за сметка на това им излезе евтино. И го наеха бързо, почти веднага. Освен това беше на другия край на града. Едик едва ли би ги търсил тук.

А че ги търси, това беше сигурно. Зоя бе убедена в това. Но не знаеше къде са. За сметка на това обаче тя знаеше къде е той. И щеше да го намери. Но малко по-късно. Сега нямаше време за това. Сега трябваше да си набавят оръжие.

Имаха на разположение няколко винтовки. Онези същите карабини, с които бяха стреляли в кариерата. Но както бе казал Едик, пушкалата вече бяха изцапани с кръв — с тях бяха убили двамата снайперисти, с тях бяха стреляли по микробуса. Затова им беше наредил за всеки случай да се отърват от тях. И те го направиха. Увиха ги в найлон и ги скриха под снега близо до мястото, откъдето стреляха. А после се върнаха и ги взеха.

Тези винтовки обаче не бяха точно това, от което имаха нужда. Зоя смяташе, че първо трябва да въоръжи момичетата с пистолети. Бе решила да продължи започнатото съвсем сериозно. А за целта бандата й трябваше да притежава личен арсенал.

Трябваше им и кола. Дори не съвсем нова, но в движение. Анка и Тонка имаха шофьорски книжки. Някоя от тях щеше да бъде назначена за шофьор на бандата. Вече беше обмислила всичко.

Точно заради оръжието и колата пестеше пари и не мечтаеше за луксозна квартира. Беше си поставила конкретна цел и за да я постигне, беше готова на всякакви материални жертви.

— Че за какво ти е на теб оръжие? — попита я червендалестият дебелак, подозрително присвивайки очи.

Бе го срещнала на пазара. На няколко крачки от нея стоеше прилично облечен мъж с лице на добряк, който съвсем открито предлагаше пистолети на някакъв тип. Зоя беше много учудена от дързостта му и се приближи. Оказа се, че човекът продава запалки.

Тя се разочарова. Мъжът веднага долови промяната в настроението й и тутакси й направи предложение:

— Искаш ли да ти намеря истински?

Тя веднага се съгласи.

— А колко ти трябват?

— Ами… по принцип пет.

— Имаш ги. ТТ става ли? Много хубави пистолети са.

— Става.

— Хиляда гущера за брой.

— Не е ли малко скъпичко?

— Е, как ще е скъпо, направо си е без пари! В цената влизат два заредени пълнителя.

— Добре де, разбрахме се. Къде са?

— Ама ти какво, да не мислиш, че ги нося в джоба си? Трябва да отидем до едно място.

— Веднага ли?

— Може и веднага. С кола ли си?

— Да.

Онзи ден с момичетата вече бяха купили една зелена лада шестица. Документите останаха на името на предишния собственик. Анка караше с разрешително. Така беше и по-евтино, и по-безопасно.

Колата беше на паркинга до пазара. Анка я чакаше вътре.

— Парите у тебе ли са?

— Не, ще трябва да отскоча до вкъщи.

— За час ще се оправиш ли?

— Става.

— Чудесно тогава. Ще направим така — вземаш мангизите и ме чакаш на Алексеевското езеро, до изоставения машинно-тракторен парк.

— Не знам къде е това…

Дебелакът й обясни подробно как да стигне до там. След това погледна часовника си.

— Ела в три и половина. Аз вече ще съм там. И да не забравиш парите!

— А ти пистолетите.

— То се знае…

В уречения час Зоя беше на мястото.

От някогашния машинно-тракторен парк бяха останали само някакви жалки останки от ограда, пустееща автобаза, гаражи без покриви, ръждясала разграбена техника.

В далечния край на двора ги чакаше нова лада седмица. Когато Анка подкара шестицата към нея, отвътре слязоха трима — дебелакът, един набит дребосък и двуметров гигант. И тримата се усмихваха някак зловещо.

Зоя слезе от колата.

— Слизай и ти! — Дебелакът повика Анка с ръка.

Тя погледна Зоя въпросително.

— Слез, щом те молят — кимна приятелката й.

Анка слезе и застана до нея. Дребосъкът много внимателно следеше всяко движение на ръцете им, сякаш се страхуваше от нещо.

— Носите ли парите? — попита дебелакът.

— Разбира се. — Зоя извади от джоба на якето си опакованата във вестник пачка и я показа.

В нея имаше пет хиляди долара. Изобщо не й се искаше да се разделя с тези пари, но без оръжие бяха за никъде.

— Дай ги насам — каза гигантът, протягайки ръка към пакета.

— Да, бе, няма начин! Първо дайте пистолетите!

— Не бъди толкова нахална, момиче! — В ръцете на дребосъка се появи пистолет. Насочи го към Анка.

Гигантът също извади патлак и се прицели в Зоя.

— Давай мангизите! — пристъпи той към нея и изтръгна пакета от ръцете й.

Даде го на дебелака. Онзи разгърна вестника и подлата му физиономия се разплу от задоволство.

— Точно са. И като че ли не са фалшиви… Браво на теб, умното ми момиче, не излъга чичкото! — каза той и й намигна.

Ама че изрод.

— Доволен ли си сега?

— Че как иначе.

— Тогава давай пушкалата!

— А нещо друго да ти дам не искаш ли?! Ти какво, нищо ли не схващаш? Радвай се, че си жива.

— Радвам се аз…

— Ами браво на тебе тогава! Това е, момчета, тръгваме.

— Ами ако вече има пистолет? — сети се дребосъкът.

— Всичко е възможно — съгласи се дебелакът и реши да провери.

Приближи се първо до Анка, накара я да си вдигне ръцете, претърси я, но не намери нищо. Дойде ред и на Зоя. Откри го под якето й. Онзи същия „Макаров“, който си беше прибрала като трофей от провалилия се убиец.

— Я вижте какво намерих! — зарадва се той и веднага се вбеси. — Ти какво искаше, ма, да ме очистиш ли?

— Не съм искала подобно нещо — отрицателно поклати глава Зоя. — Исках всичко да е честно.

— Тогава защо ти е пистолет?

— А защо според теб на един килър му трябва пистолет.

— На един килър ли? Ти какво, да не би да си килър? — изкриви устни дебелакът, сякаш е ял лимон.

— Позна, килър съм. Тя също. — Зоя посочи Анка с глава.

— Както и останалите ми приятелки.

— И къде са тези твои приятелки?

— Държиш ли да знаеш?

— Много!

— Ей сега ще ти ги покажа. — Зоя плавно махна с ръка.

Четирите изстрела сякаш се сляха в един. Гигантът и дребосъкът изведнъж рязко отскочиха назад. Върху якетата им в областта на сърцето зееха кървави дупки от куршум. Бяха мъртви, и двамата. Пистолетите в ръцете им се бяха превърнали в парчета непотребно желязо.

Стрелбата бе дело на Любка и Тонка. Витка също беше с тях. Анка ги беше докарала на мястото един час по-рано.

Бяха се въоръжили с карабините. Скриха се, изчаквайки появата на дебелака. После заеха позиция за стрелба. И ето го резултата — от тримата остана жив само дебелакът. Той замига бързо-бързо, когато видя как другарите му падат по-косени на снега. Но след секунди се окопити и сграбчи пистолета на Зоя. Но не успя да го насочи към нея.

Тя го изби от ръцете му с крак, с другия го шутира в слабините. Онзи изви от болка и се преви на две. Довърши го с юмрук в тила. Дебелакът се сгромоляса на земята.

Чиста победа — два трупа и един заложник. Но какво й даваше тази победа?

Момичетата се показаха от укритието, отидоха при нея, но веднага тръгнаха обратно. Зоя ги изпрати на пост. Току-виж се прокраднал някой любопитен… Нямаше нужда от излишни свидетели.

Докато дебелакът лежеше на земята, двете с Анка претърсиха колата му и намериха пет ТТ-та. Значи първоначално са имали намерение да им продадат оръжието, но алчността е заслепила разума им. И трябваше да платят за това с живота си.

Дебелакът дойде на себе си и се опита да се изправи. В челото му тутакси беше опрян пистолет.

— Е, какво, изрод такъв, ще говориш ли — попита Зоя.

— За какво?

Беше наплашен до смърт.

— Къде криеш пушкалата?

— В колата — каза той, без да се замисля. — Под седалките…

— Тези вече ги взехме. Интересува ме къде криеш останалото.

— Това е всичко, друго нямам!

— Я си помисли пак! — Зоя многозначително погледна пистолета в ръцете си.

— Добре де, ще ви покажа…

— Апартамент, къща, склад… — Зоя искаше да знае на какво място точно крие оръжието.

— Къща…

— Има ли някого там сега?

— Няма…

— Внимавай, ако лъжеш, това ще е последната лъжа в живота ти.

— Не ви лъжа!

— Имаш ли снайпери?

— Да.

— Много ли са?

— Достатъчно…

— Отлично! Да тръгваме.

Поляха труповете с бензин и ги подпалиха. Разглобиха карабините, изтриха отпечатъците от пръсти от всички части, отново ги събраха и ги захвърлиха до труповете.

Тръгнаха с двете коли. Дебелакът караше седмицата, Зоя и Любка седяха отзад. В тила му беше опрян пистолет. Анка взе другите момичета с тяхната лада шестица.

Не ги бе ги излъгал. В къщата, в която живееше под наем с приятелите си, наистина нямаше никого. Влязоха безпрепятствено и слязоха в мазето. Дебелакът включи лампата, махна няколко тухли от стената и отвори един тайник.

Зоя направо ахна.

Само пистолетите бяха над петдесет. Всичките руско производство, от система ТТ и „Стечкин“.

— Хубави пистолети са, още със заводската смазка — каза дебелакът почти плачейки. — Дулата са с резба за заглушител…

Всички пистолети имаха пълен комплект боеприпаси и всичките бяха със заглушители.

Но Зоя се интересуваше най-вече от снайперистките винтовки. Бяха двадесет и четири на брой, също руски.

— А това са винтовките СВД-С4 и СВУ5… — каза дебелакът, но този път не се сдържа и очите му се насълзиха.

Със СВД-С-то Зоя вече беше запозната. Бяха петнадесет. СВУ-тата бяха отлични винтовки, просто супер. Ценното на това оръжие бе, че е с отрязан дулен искрогасител, а на негово място е монтиран уредът за безшумна стрелба. Че са с оптически прицели, бе ясно от само себе си. Разбира се, те също бяха с пълен комплект боеприпаси.

Освен всичко останало, в арсенала имаше и около двадесет ръчни гранати.

— Големи идиоти сте били — подсмихна се иронично Зоя, поглеждайки дебелака. — Искали сте да забогатеете от нищо, за пет хиляди долара се полакомихте. А имате цяло съкровище тук, да го бяхте продавали по малко, щяхте да направите пари.

— Абе верно, кой ни би през ръцете… А всичко това тук не е наше. Работим за един човек.

— И сте вземали само процент.

— Точно така.

— Добре! Хайде, запретвай ръкави и лека-полека пренасяй стоката в колата.

Още през нощта цялото оръжие беше скрито в квартирата им. Любка и Ирка останаха да пазят безценното съкровище. Зоя и Витка излязоха с колата заедно с дебелака, а Анка и Тонка тръгнаха след тях.

— Къде отиваме? — плахо попита мъжът.

— Трябва да изчезнеш от Москва. Завинаги — студено му отвърна Зоя.

— Да, да, разбирам ви…

— Така че ще те изкараме от града, а колата ще я конфискуваме.

— Правете каквото искате…

Беше готов и душата си да им продаде, само и само да го оставят жив. Много, ама много му се живееше на човека.

Той лично шофира, докато напуснаха пределите на града. Стигнаха до едно безлюдно място.

— Спри тук.

Дебелакът послушно спря колата и в тила му веднага беше опряно дулото на пистолет.

— Неде…

Не успя да довърши. Куршумът го накара да млъкне завинаги. На Зоя изобщо не й беше жал за него.

Хвърлиха пистолета в скута на покойника, заляха колата с бензин и я подпалиха. С това историята с търговците на оръжие за нея беше приключена. Започна нова.

— Слушай, не ти ли писна вече? — вяло попита Едик.

Предния ден момчетата бяха докарали проститутка. Един вид, играчка за секс съботник. Нито стотинка нямаше да види от него, но на нея й беше все тая. Дори се радваше. Нали щеше да е само с него — къде-къде по-добре, отколкото да я нагънат групово.

Всичките му сокове изпи през онова място. И не се уморява. Той вече едва се държеше, а тя мляс, та мляс.

Зоя също му бе правила такива неща, но само ако и той слезе по-надолу. Тя беше ненаситна за секс, но всичко при нея беше с едно условие — ти на мен, аз на теб. Никога не изпускаше личното удоволствие.

Освен това беше умна. Сечеше й пипето.

Случайно му излезе поръчка за голям мафиот. Даваха сто и петдесет бона за него — направо ум да ти зайде. Но беше много сериозно — не се допускаха никакви издънки. Изпълнителят на убийството трябваше да бъде ликвидиран, без значение дали е супер специалист или не.

А Зоя показа висока класа — стреля от голямо разстояние, от неудобен ъгъл и прати куршума точно в десетката. А като награда за това трябваше да бъде пратена в гроба. Но се оказа, че мадамата не е вчерашна. Навреме бе схванала какъв е случаят и бе разгонила фамилията на Мизерника. Че и пистолета му взела. А после си събрала багажа и изчезнала в неизвестна посока с момичетата си.

Иди я търси сега…

— Престани, стига, писна ми… — каза той, отблъсквайки курвата от себе си. — Събирай си партакешите и се прибирай вкъщи!

— Ама вече е късно — плахо запротестира тя.

Три часът през нощта. Време беше за сън. А тази нещастница се буташе да спи в леглото му… Я да върви по дяволите!

— Знаеш ли колко ми пука!

Проститутката припна от леглото и се облече. Той се бе излегнал мързеливо и я наблюдаваше. Фигурката й си я биваше, но лицето й хич го нямаше. И изобщо вече му беше писнало до втръсване от нея.

— Ще ме изпратиш ли? — попита го тя.

Ама че нахалство.

— Не знам къде е вратата…

Всъщност беше права. Трябваше да стане, да й отвори вратата и да я натири навън. Но изобщо нямаше желание да става и да ходи където и да било.

— Не е толкова сложно, ще се оправиш и сама — махна й вяло и се завъртя на другата страна. — И затвори хубаво вратата.

Жрицата на любовта изчезна. Унасяйки се в сладка дрямка, чу как бравата изщрака, вратата се отвори, изскърца и отново се затвори. Е, това е, вече може да спи спокойно.

Но оная не си беше тръгнала. Връщаше се за нещо. Ето я, идваше към стаята.

— Писна ми от тебе, гадина такава!

Едик скочи от леглото и се обърна рязко към проститутката. Само че… това не беше тя.

— Защо се караш така, скъпи?

— Зоя?! — От сънливостта му не остана и следа.

— А ти какво си мислеше, че съм привидение? — Върху устните й заигра дяволска усмивчица.

Той пъхна ръка под възглавницата, но в ръцете й на секундата се появи пистолет.

— Не мърдай! — спря го тя.

Едик замръзна като парализиран.

— Знаеш, че стрелям добре.

Знаеше го по-добре от всеки друг.

— Как влезе? — попита той.

— Чаках до вратата. Добре че твоята курва излезе сама. Справих се лесно с нея. Ако беше тръгнал и ти, вече щеше да си труп.

— Говориш така, сякаш изобщо не ти е жал за мен…

— Не ми е жал. Вече си мъртвец.

— Зоя, недей така, моля те. Имали сме толкова хубави моменти… Спомни си само как лудувахме заедно…

— Каквото било, било. Наредил си да ме очистят, но успях да се отърва. Сега аз си наредих да те унищожа. Само пробвай да ми се измъкнеш…

— Зоя, не прави глупости, хайде да се договорим…

— Давай. Сто хиляди долара и се разделяме по живо по здраво…

Едик облекчено въздъхна.

— Ето, виждаш ли как се разбрахме… В момента обаче нямам сто бона.

— А колко?

— Четиридесет…

Не лъжеше. Точно толкова имаше в тайника му.

— Е, какво седиш. Вади парите. Чакам!

Той стана от леглото и тръгна към шкафа. За целта трябваше да мине покрай Зоя. Точно това бе целта му.

— Даже не си и помисляй! — сряза го тя, леко отстъпвайки две крачки назад.

Ама че хитруша, мислите му даже чете.

— Жалко — добави тя.

— Какво жалко?

— Жалко, че ще трябва да те убия.

— Ей, чакай малко. Нали се разбрахме…

— Какво сме се разбрали? — учудено повдигна вежди жената.

— Как така „какво“?! Какво ти става, бе?!… Аз ти давам парите, ти живота…

— А, да — сякаш се сети тя. И добави жлъчно: — Само че се бяхме разбрали за сто хиляди долара, мой човек…

Той искаше да възрази отново, но Зоя натисна спусъка и го лиши от последните му думи.

Спортният „Марголин“ беше послушен и верен като кученце в ръцете й. Куршумите попадаха в десетката един след друг.

След нея стреляха Ирка, Витка и Тонка. И техните резултати бяха превъзходни. За Анка и Любка беше излишно да се говори — те бяха майстори поначало.

Но кой знае защо, инструкторът остана недоволен. Досега винаги ги бе хвалил, а сега изведнъж направи кисела физиономия.

— Аз, естествено, ви разбирам, че го правите за удоволствие…

Митрич се лъжеше. Стрелбата беше тяхна професия. Не спортната обаче, а бойната.

— Така е, правим го за удоволствие, и какво от това? — съвсем спокойно го погледна Зоя.

— Виж, ако се готвехте за война, щях да ви покажа някои неща…

— Какви „неща“?

Инструкторът се замисли за момент, после изведнъж скочи като пощръклял — грабна един пистолет и го зареди. Дръпна се и стреля. Преметна се през глава и отново стреля. По корем. Дум! Дум! Подскочи високо нагоре и двата изстрела се сляха в един.

С това показното приключи.

— Погледнете мишените.

Беше улучил четири десетки и две деветки.

— Трябва да можете да стреляте от всякакво положение — заяви той.

— Леле, страхотия! — възхити се Зоя.

— Между другото, воювал съм в Афганистан, бях в специалните части.

— Ще научите ли и нас на това?

— Защо ви е?

— Ами скучно ни е. И без това нямаме друга работа. Научете ни, а? Ще ви платим допълнително.

— Добре, навихте ме. Утре започваме.

Зоя не го излъга — наистина, освен да тренират, нямаше с какво друго да се занимават.

Трети месец след като бе очистила Едик, момичетата си живееха ей така, за удоволствие. Бяха си наели скъп обзаведен четиристаен апартамент с телефон. Купиха си почти нова волга. Намериха си гараж. Но го използваха не само за колата. Там бяха пренесли целия си арсенал.

Работа нямаше. Имаха нужда от човек, чрез когото да получават поръчките. А такива хора не се разхождат из града с табелка на гърдите: „Търся килър на разумна цена“. Без да бърза и много предпазливо, Зоя търсеше такъв човек. Но засега безрезултатно.

Тя обаче не се отчайваше.

Пари имаше достатъчно. Благодарение на Едик. Все пак си оправиха сметките, лека му пръст.

През цялото си свободно време момичетата тренираха — с винтовка и пистолет. Това бе много важно за професията им. От време на време пътуваха до едно безлюдно място далеч извън града. Там стреляха със снайпери.

Освен това наемаха малка спортна зала и по три часа всяка вечер тренираха карате. Зоя им беше нещо като треньор и така ги съсипваше от бой, че те всеки път се заканваха да я убият. Никоя от тях обаче не успя да я пребори.

— Щом казвате утре, значи утре — кимна Зоя на Митрич и погледна часовника си.

Целият й ден беше разчетен до секунда. Време беше да си вдигат чукалата.

Събраха си багажа и излязоха от тира. Качиха се в колата. Тонка запали двигателя. Точно в този момент отнякъде се появи едно черно БМВ и паркира до тях.

От колата слязоха двама — мъж на възраст с побеляла коса, интелигентно лице и студен поглед; и младок малко над двадесетте, висок, с широки рамене. Бяха облечени с кожени якета, а на лицата им беше изписана непоколебимост и самоувереност.

Насочиха се към тира.

Зоя отвори вратата.

— Къде отиваш? — попита я Анка.

— Ами забравих си чантата…

— Ето я чантата ти!

Но Зоя не я чу. Тръгна след непознатите, сякаш привлечена от магнит.

Тихичко се промъкна до стаята, в която Митрич пиеше чай. Оттам се чуваха гласове:

— Е, какво, ще го направиш ли? — попита някой. — Няма нищо сложно. Дум-дум и мангизите са в джоба ти.

— Абе не мога, ви казвам! — Гласът на инструктора трепереше от напрежение. — Не е за мен тая работа.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

— Да, спор няма, парите не са никак малко. Но свободата ми е по-скъпа.

— Помисли си, за последен път ти предлагаме.

— Не, не, няма смисъл да говорим повече.

— Добре, както решиш. Но нали знаеш, не си ни виждал…

Зоя разбра, че двамата всеки момент ще си тръгнат, и незабелязано се измъкна от тира.

— Че аз никога през живота си не съм ви виждал — проехтя гласът на Митрич отвътре.

Едва успя да седне в колата, и двамата непознати излязоха от тира и се насочиха право към бавареца.

— Карай след тях — кимна Зоя.

— Защо? — попита Тонка.

— Знаеш ли за какво бяха при Митрич?

— Е, казвай, де!

— Предлагаха му два бона, за да направи на някого дум-дум. Все пак Митрич е първокласен стрелец. По принцип си е готов килър. Но той отказа.

— Ами не иска да се забърква с такива неща човекът — някак натъжена каза Витка.

Като всяка нормална жена, тя искаше семейство, съпруг и дете.

— Да се омъжиш, ли си приритала? Ами първо вземи си изкарай зестрата! — веднага й запуши устата Зоя.

— Ще си я изкарам — озъби й се момичето и замълча.

Можеше да й напомни за убитото момче, за престрелката в кариерата, но си премълча — беше излишно.

— Общо взето — продължи Зоя, — трябва да си поговорим с тези типове, да им предложим услугите си.

— Имаш ли поне представа кои са?

— Ами точно това трябва да разберем!

Предстоеше им да проучат какви са онези двамата: мутри или просто бизнесмени; къде живеят, с какво се занимават; имат ли възможности и какви. С една дума, Зоя искаше да събере достатъчно информация за тях. Колкото по-пълна, толкова по-добре.

Това трябваше да се направи не само за да могат да им предложат услугите си. Зоя искаше момичетата й да влязат в ролята на частни детективи, нямаше да работят само като снайперисти. Екипът й трябваше да поеме сам всичко — оперативно-информационната подготовка на акциите, проучването на обектите за ликвидация, определянето на достъпа до тях… Снайперисткият изстрел бе просто последният щрих в целия този огромен труд.

Белокосият господин беше свикнал да обядва в ресторант, и то в най-престижните. Понякога се хранеше сам, понякога в компания. Днес беше сам.

Тъкмо си беше поръчал. Дори салатата не му бяха донесли още.

— Извинете! Свободно ли е при вас?

Зоя беше много любезна. Беше облечена с черни тесни дънки — с нейната фигурка изглеждаше доста секси. И за лицето си се беше погрижила — специално посети салон за красота. Без да иска, гримьорът й беше придал вид на елитна проститутка. Това беше само плюс за нея.

Мъжът учудено повдигна вежди.

— Ами навсякъде е свободно — каза той и обгърна с поглед целия салон.

— Но на мен ми се иска да седна при вас…

— Извинете, но нямам нужда от вашите услуги — намръщи се той.

Ядосан, изглеждаше доста страшно. Зоя го знаеше. Още малко, и културното поведение щеше да бъде последвано от грозни ругатни.

— На мен ми се стори, че имате нужда — разочаровано въздъхна Зоя.

Но не мръдна от масата. Напротив, седна на свободния стол.

— Не, ама ти наистина си много нагла. Разкарай се оттука, докато не съм се ядосал.

— Недейте така, Инокентий Михайлович. Не съм някоя уличница, за да говорите така с мен.

— Ти какво, да не смяташ да ме заплашваш? И откъде знаеш как се казвам?

— Да не мислите, че седнах при вас случайно? Напразно ме гоните. Точно аз съм човекът, от когото имате нужда.

— Ако искаш да знаеш, миличка, сега не мога с проститутки…

— Знам. Вие сте същински Казанова. Прелъстяването на една порядъчна жена за вас е много повече от самия секс.

Инокентий Михайлович я погледна с интерес.

— О, аз обожавам и секса.

— И ако не бях проститутка, вие сигурно щяхте да ме свалите. — Зоя му се усмихна мило.

— Много е вероятно — усмихна й се той в отговор, но с половин уста.

— Ами ето, казвам ви, че не съм проститутка. И никога не съм била. Искам също да ви кажа, че не бихте могли да ме прелъстите.

— И защо мислите така? — Той отново премина на „вие“.

— Защото имате някои малки проблеми със здравето…

Инокентий Михайлович Ковригин се лекуваше от гонорея. Причината за заболяването му беше съвсем банална — не признаваше презервативите.

— Какви проблеми със здравето? — напрегна се той.

— Една много симпатична жена ви е подвела. Казва се Ира. Фамилията й няма нужда да казвам.

— Опитвате се да ме шантажирате, така ли? — веднага се навъси господинът.

— Какъв е смисълът да ви шантажирам? — подсмихна се Зоя. — Не сте женен. А в средите, в които се движите, думата „трипер“ звучи гордо.

Може и да преувеличи малко с това, че „звучи гордо“, но по принцип беше права.

Цялата седмица вървя по петите му. Какви ли не трикове правеха с момичетата само и само да научат всичко за него. И успяха.

През по-голямата част от живота си белокосият господин с аристократични маниери не беше обядвал в скъпи ресторанти, а в столова за пристъпилите закона. Два пъти бе влизал зад решетките — за въоръжен грабеж и мошеничество. Бе изкарал общо четиринадесет години в затвора.

— За какво говориш? — Инокентий Михайлович присви очи хищнически. — Какви среди?

Ако можеше, щеше да я изпепели с поглед.

— Понастоящем сте бизнесмен. Собственик на търговска фирма…

Бившият затворник и криминален авторитет с прякор Самуна се облещи насреща й.

— Но тази фирма е само параван на престъпната ви дейност — продължи Зоя. — Основно се занимавате с незаконни валутни операции. Работата ви е доходна, но изисква стабилен гръб. Затова си имате, да речем, своя криминална групировка. С някои от момчетата ви сте търкали наровете заедно.

— Коя си ти? — прецеди през зъби Самуна, почервенял като рак от злоба.

Зоя се престори, че не го чува.

— В момента сте в конфликт с някой си господин Евгений Плахов. Той ви е препречил пътя и заради него губите десетки хиляди долари. Затова активно търсите човек, който би могъл да ви помогне да решите противоречията си с него. Бум-бум и проблемът е решен.

— Ти да не си ченге? — с пресипнал глас попита Ковригин.

Зоя поклати отрицателно глава.

— Журналистка ли си?

— Не. Аз съм човекът, когото търсите.

— По-конкретно?

— Мога да ви помогна да си решите проблема. Бум-бум и… Надявам се, че ме разбрахте.

Ковригин се замисли.

— Не ви разбирам. Изобщо не мога да разбера защо решихте, че Евгений Плахов ми пречи. Ние с него сме в добри отношения.

Блестящо разработеният план рухваше пред очите й. С момичетата направиха всичко възможно и невъзможно, за да съберат досие на Ковригин. Но всичко е било напразно. Той не й повярва. И честно казано, постъпваше правилно. Ами ако тя наистина беше провокатор от криминалната полиция…

Виж, ако някой му я бе препоръчал, щеше да е съвсем различно…

— Не бих казала.

— Слушай ме внимателно, момиченце! — прекъсна я Ковригин. Погледът му стана черен като буреносен облак. — Ако веднага не се разкараш оттука, след малко ще се каеш жестоко.

— Не бива да се държите така с мен! — Зоя се изплаши, но не го показа. Скри страха си под маската на високомерието.

— Аз съм много сериозен човек. Ще съжалявате след това…

— Казах, изчезвай оттука!

Зоя не каза нито думичка повече. Спокойно стана от мястото си, презрително изгледа Ковригин и се насочи към изхода.

Евгений Александрович Плахов беше мъж на около четиридесет години, среден на ръст, прилично закръглен, с представителен вид. Прие я веднага щом му спомена, че става дума за личната му безопасност.

Тя влезе в кабинета му, поздрави го учтиво и седна на посоченото място.

— Слушам ви. — Личеше, че е много зает.

— Евгений Александрович, разполагам с ценна информация — заяви му Зоя със самоуверен вид.

— Да, това вече го чух. И тя се отнася до личната ми безопасност. Моля, представете се.

— Няма нужда — отсече тя.

— Тогава ви моля да напуснете кабинета ми. — Той също можеше да бъде твърд и категоричен.

— Страхувам се, че ако го направя, на вас скоро ще ви се наложи да се представите…

— На кого?

— Ами или на господ Бог, или на Сатаната. Никой не знае къде му е писано да отиде — в рая, или в ада.

— Какво намеквате? — смръщи вежди Плахов.

— Не намеквам, а ви предупреждавам. С две думи, поръчали са пътуването ви до онзи свят.

Десният клепач на Плахов нервно затрепери.

— Кой?

— Ковригин.

Евгений Александрович се вбеси, присви устни и стисна юмруци.

— Откъде имате тази информация?

— От самия Ковригин. Той ми поръча убийството ви.

— Какво?

— Това, което чухте. Аз съм килърът, който трябва да ви убие.

Той се замисли за около минута, опитвайки се да асимилира чутото. Добре че не се паникьоса и не извика охраната. Но през цялото време следеше ръцете й.

— Защо ми казвате всичко това?

— Ковригин ми плати малко — равнодушно каза Зоя, сякаш говореше за нещо делнично.

— Колко? — попита той, гледайки я изплашено и с неприязън.

— Пет хиляди. Струва ми се, че се подиграва с вас.

— Защо?

— Защото струвате по-скъпо. Само че, моля ви, не възприемайте думите ми като комплимент.

— Отгоре на всичко се и шегувате! Защо смятате, че ще ви повярвам?

— Имам един много важен аргумент.

— Какъв?

— Евгений Александрович, аз, естествено, разбирам, че навън е пролет и че имате нужда от малко свеж въздух, но след като сте отворили прозореца, трябваше поне да дръпнете пердето.

— Не ви разбирам, какво общо има това?

— Ами погледнете през прозореца. Но бъдете много внимателен.

Плахов извърна глава и погледна навън. От един широко отворен прозорец отсреща го гледаше Тонка. В ръцете си държеше СВУ.

— Моля, не правете резки движения — сериозно го предупреди Зоя.

Евгений Александрович застина като статуя, сякаш не видя снайперист, а Медуза Горгона.

— Колко искате? — плахо каза той.

— Четиридесет хиляди долара.

— Не са ли множко?

— Знаете ли колко хора е погубило скъперничеството?

— Добре, ще ги имате.

— Е, разбрахме се значи. Между другото, в цената е включено и ликвидирането на Ковригин. Нали разбирате, ние сме сериозна фирма. Не се занимаваме с изнудване, а с решаване на жизненоважни проблеми. Вашият проблем е именно такъв. Плащате за живота си и за смъртта на вашия неприятел. Нали искате да спите спокойно все пак?

— Значи се наемате да премахнете Ковригин…

— Да не би това да не ви устройва? Ако е така, кажете. Ще ни дължите само петнадесет бона.

— На кого?

— На фирма „Черната стрела“.

— Какъв е юридическият ви адрес?

— Харесвате ми. Във вашето положение хората обикновено не се шегуват. Но вие имате куража да го направите. Уважавам такива хора…

— А аз ще ви уважавам, ако човекът отсреща престане да ме държи на мушка.

Зоя се приближи до прозореца и с леко движение на ръката даде сигнал на Тонка. Тя се махна от прозореца.

— И така, искам да знам какво мислите по въпроса за Ковригин.

— Струва ми се, че сте права.

— Значи четиридесет хиляди.

— Да.

— Утре ще пратя човек да вземе парите. По същото време.

— Плаща се предварително, така ли?

— По принцип това е най-добрият вариант. Но в случая ще си платите не предварително, а след това.

— Тоест искате да кажете, че…

— Да, още тази нощ можете да спите спокойно. Между другото, не ви съветвам да се обаждате в милицията. Ръцете ни са дълги. Знаем къде работи жена ви Анна Михайловна. Знаем къде учи синът ви Антон.

Плахов пребледня като платно.

След това, което чу, със сигурност нямаше да се обади на ченгетата.

Витка никога досега не беше стреляла по човек. Беше стреляла по микробуса заедно с всички останали и беше възможно точно нейният куршум да е уцелил резервоара, но то беше различно.

За сметка на това вече се справяше добре с шофирането, добре се представи и като частен детектив. Именно тя се бе добрала до информацията за заболяването на Ковригин.

И ето че сега й се представяше възможност да го излекува от гонореята завинаги.

— Недей да нервничиш! — увещаваше я Зоя. — Стреляш много добре.

— Но онова бяха мишени.

Витка беше готова да изпълни поръчката, но беше малко изнервена.

Вече бяха на мястото, от което й предстоеше да стреля — новостроящ се блок на триста метра от офиса на Ковригин. Той трябваше да се появи всеки момент.

— Ами представи си, че той е просто една мишена.

— Представям си…

— Внимание!

Ковригин се появи. Вървеше с такава важна походка, явно се мислеше за най-великия. Но имаше и по-велики от него.

Витка вдигна бързо пушката, прицели се. Зоя видя как тя плавно натиска езичето на спусъка. Ръката й не трепна нито веднъж — това бе добре.

Заглушителят притъпи звука на изстрела. Чу се само как затворът изщрака. Веднага последва втори изстрел — контролен.

И двата куршума улучиха Ковригин в сърцето.

— Защо не стреля в главата? — попита Зоя.

— Не мога.

Зоя беше чела някъде, че жените инстинктивно не могат да стрелят в главата. Защото чувството им за красота и естетика е развито прекалено силно, а от снайперисткия изстрел главата на жертвата може да се пръсне като презряла диня. Жената възприема това като посегателство върху красотата, затова предпочита да стреля в сърцето. Хармонията пак се разрушава, но не чак толкова драстично.

Лично тя обаче не вземаше на сериозно тези философски брътвежи. Беше й абсолютно все едно къде ще стреля — важен бе резултатът.

Но виж, Витка не можа да се престраши да стреля в главата.

Глупаво беше да я съди за това, бе се справила отлично със задачата си. Ковригин беше мъртъв. Макар че тепърва им предстоеше да се убедят в това.

Витка сякаш се бе вцепенила. Стоеше до прозореца и безизразно гледаше през мерника.

— Ей, я се съвземи! — разтърси я за раменете Зоя.

Неслучайно беше дошла заедно с нея. Трябваше да види как ще се справи, да провери възможностите й.

Витка я погледна равнодушно, с треперещи ръце остави винтовката на пода, свали ръкавиците и ги хвърли до нея. И отново застина като прикована.

— Ама и ти ги вършиш едни, да му се не види! — неодобрително поклати глава Зоя.

Хвана я за ръката и я помъкна към изхода.

В двора ги чакаше безценната им волга със зацапан номер. Зад волана беше Анка.

Зоя помогна на Витка, която се държеше като невменяема, да седне на задната седалка и се настани до нея. Колата излезе от двора, сви по оживената улица и пое към къщи.

По пътя спряха до един уличен телефон. Зоя набра номера и се свърза с Тонка.

— Здравей, скъпа — започна бодро. — Как си, добре ли си със здравето?

— Ами добре съм — отговори от другата страна Тонка. — Само сърцето от време на време се обажда. Но нищо, ще ми мине.

— Как да ти кажа. Един мой познат скоро умря. Получи два инфаркта един след друг.

„Два инфаркта“ означаваше два куршума в сърцето. Познатият беше Ковригин. А умрял — означаваше, че поръчката е изпълнена.

Това беше първата операция, която Зоя проведе сама от начало до край. Сама се погрижи за всичко: за проучването на обекта, за избора на позиция за стрелба, за доставката на оръжието, за връзката и потвърждаването на резултата. Е, разбира се, двата снайперистки изстрела завършиха блестящо цялата операция.

Фирма „Черната стрела“ започна да функционира с пълна пара.

Все още не всичко беше обмислено добре. Трябваше да се реши въпросът със средствата за връзка, специалната техника за подслушване и проследяване. Трябваше да се научат да боравят с нея. А освен това да помислят и за транспорта. Не биваше да ползват само една кола, така бързо можеха да ги спипат.

Но нищо, всички проблеми щяха да се решат, стига да има пари. А тя щеше да ги получи на следващия ден.

Едрият набит мъж със сбръчкано чело и малки очички гледаше строго и изпитателно Плахов.

— Значи, казваш, че Самуна е поръчал убийството ти. Знаеш ли, предполагах, че ще стане така.

— Благодаря ти, много ме успокои.

Цепеницата беше бос на силовата групировка, която пазеше гърба на Евгений Александрович и фирмата му, и държеше да бъде информиран незабавно при възникване на какъвто и да било проблем. Евгений Александрович просто не можа да си премълчи за случая с килъра.

— Трябва да му потърсим сметка за това.

— Нали ти казвам, тази госпожа обеща да ликвидира Ковригин още днес.

— Това е невъзможно, скъпи мой!

Седяха в едно кафене, над бара работеше телевизор.

— Честно казано, останах с впечатлението, че е много сериозен човек.

— Не споря. Да използваш снайперист, който без проблеми може да ти направи мозъка на пихтия, не е шега работа. Но разбери, тази мадама е била при теб сутринта, а още не се е стъмнило даже. Дори да има сериозни намерения да го ликвидира, това може да стане най-рано утре.

— Четиридесет хиляди долара не са малка гаранция.

— Така е — кимна Цепеницата и хвърли бегъл поглед към телевизора. И се втрещи.

В едър план на екрана видя Ковригин. Опънат по гръб, очите му безжизнено гледат в нищото. А в областта на сърцето — две кървави петна. Мъртъв.

„… Инокентий Михайлович Ковригин е бил застрелян пред входа на офиса си — съобщи телевизионният репортер от местната телевизия. — Бил е застрелян от снайперист с много висока класа от разстояние триста метра…“

След това показаха апартамент в новостроящ се блок и захвърления там снайпер.

„… Това е мястото, откъдето е стрелял снайперистът. Позицията е избрана много удачно. От нея входът на офиса на бизнесмена се вижда отлично. Винтовката СВД е оставена на местопрестъплението — почерк на професионалист…“

Плахов погледна въпросително закрилника си.

— Е, какво ще кажеш?

— Ами честно казано, перфектна работа. Явно не са действали някакви дилетанти. Как, казваш, е името на фирмата?

— „Черната стрела“. Като романа на Стивънсън.

— Наистина. Това момиче е същински пират. Явно фирмата й е много сериозна. Значи утре ще дойдат за парите.

— Да… Какво си намислил? — изтръпна Плахов. — Не искам да се намесваш. Имам жена и деца…

— Не се плаши бе, човек — успокои го Цепеницата. — Просто на някои хора трябва да… Ами такова… Общо взето, разбра ме…

Под „такова“ се подразбираше поръчково убийство.

— Да не би и ти да имаш някакви проблеми?

— Аз нямам проблеми. Просто искам да пробутам тази твоя „Черна стрела“ на един много голям човек. Ама мноого голям, ти казвам. Постоянно ме тормози — разприказва се Цепеницата. — А на него пък му дошло до гуша от един калъф. Иска да се отърве от него.

— Само този „калъф“ да не ви вземе под носа поръчката, че тогава с твоя „мноого голям човек“ е свършено.

— Не схващаш ли, точно затова ми трябва този твой килър. Между другото, фирмата трябва да се казва „Коварната стрела“. Много е подла тази жена.

— Значи дължа живота си на коварството.

— Излиза, че е така…

Зоя беше доста наплашена, когато се качваше в мерцедеса, в който я покани да седне някакъв як бабаит с анцуг.

В колата я чакаше младо момче с пронизващ поглед, широко чело, сплеснат нос и тънки устни. Не би могло да се каже, че е красавец. Но в момента не я вълнуваше точно това. Нямаше нужда от мъж, а от поръчител.

Провървя й. Заедно с парите Плахов помолил да й предадат, че днес на еди-кое си място ще я чака един много сериозен човек, който се нуждае от услугите й. При това намекнал, че въпросният заема високо място в йерархията на подземния свят.

Тя се убеди лично в това. Сигурно ставаше дума за някой мафиотски кръстник. Не грешеше.

Поздрави го сдържано. Човекът й отвърна също със сдържано кимване.

— Препоръчаха ви доста сериозни хора — каза той с пресипнал глас, без да я поглежда. — Затова няма да разтягаме локуми и направо ще преминем към работата.

На предната седалка седеше едно здраво момче с врат на борец. Той се обърна към Зоя и й подаде кожена папка със златиста щампа.

— Отворете я.

Тя го стори и видя няколко снимки на един и същи човек.

— Трябва да бъде ликвидиран. И то колкото се може по-скоро. Най-много до три дни.

— С какво се занимава?

— Банкер е. В папката има кратка информация за него.

— Колко?

Финансовият въпрос я интересуваше най-вече.

— Десет хиляди долара.

— Петнадесет.

Трябваше да се пазари, иначе никога нямаше да спечели много пари. А тя искаше на всяка цена да стане богата.

— Добре, нека бъдат петнадесет — кимна й поръчителят.

Петнадесет бона не бяха чак толкова много. За работата на един снайперист бяха достатъчни, но в случая тази сума й се плащаше за цялата операция, от разузнаването до оттеглянето от огневата позиция.

— Оръжието от вас ли е? — попита Зоя.

— Мога да го уредя, разбира се. Какво оръжие ще ви свърши работа?

— Винтовка СВД. Но и сами можем да го подсигурим.

— Плюс пет хиляди отгоре устройва ли ви? — Поръчителят веднага разбра накъде бие.

— Напълно.

— Тогава мога да очаквам положителен резултат след три дни, така ли?

— Разбира се.

Зоя имаше пълното право да иска допълнително заплащане и за спешна поръчка. Можеше да вдигне още и основната цена. Но реши да не прекалява, защото можеше да си спечели име на стабилен, но алчен делови партньор. А в такъв случай можеше да не получи повече поръчки.

Банкерът беше ликвидиран от Ирка. С изстрел от четиристотин метра тя го прониза точно в сърцето, а с контролния отнесе черепа му. При оттеглянето от местопрестъплението не беше оставила никакви следи. Освен винтовката, но по нея нямаше отпечатъци от пръсти нито отвън, нито отвътре.

Поръчителят остана доволен. Поръчката беше изпълнена с едно денонощие предсрочно.

Беше есента на 1991 година. Много хора изгоряха финансово. Някак от само себе си отшумя неуспешният опит за държавен преврат.6

Но Зоя не се интересуваше от всичките тези неща. Тя не получаваше пари в копейки или рубли, вземаше само американска валута. Затова спестяванията й изобщо не пострадаха. А държавният преврат пък най-малко я вълнуваше. Беше й все едно каква ще бъде властта, стига само да има търсене на услугите й. А такова търсене ще има винаги…

Живееше добре, всичко й беше наред. Механизмът за ликвидация беше сработен до съвършенство. Конвейерът на смъртта работеше като часовник.

Всички акции се организираха лично от нея. Но този път реши да си направи експеримент — ликвидирането на директора на голям универсален магазин възложи на Анка и Любка. Каза им само фамилията на жертвата и им показа снимката му. С това участието й в операцията завърши. Двете трябваше да направят всичко останало сами. Време беше вече да се справят и без нея и да се научат на малко самостоятелност.

Зоя седеше зад волана на колата си — напоследък караше волво — и наблюдаваше входа на универсалния магазин. Ето я и волгата на директора. Всеки момент трябваше да се случи нещо. Поне се надяваше на това.

Директорът, пълен мъж с кожено манто и куфарче със златни закопчалки, излезе от магазина. Личеше, че е в много добро настроение. Бързаше към къщи човекът, при жена си и децата… Не знаеше, че негов приятел иска незабавната му смърт. А Зоя бе готова веднага да изпълни желанието му.

Бялата жигула със зацапан номер спря до волгата точно когато човекът се канеше да седне в нея. Никой не чу изстрелите. Затова пък мнозина видяха как директорът се олюля и започна бавно да се свлича на земята.

Жигулата даде газ и набирайки бързо скорост, се вля в потока от коли. А около шефската волга вече се беше събрала тълпа. Сякаш тръпнеха да се полюбуват на кървавото зрелище. Но те бяха просто зяпачи. Зоя обаче се приближи не само от любопитство — тя трябваше да се убеди в крайния резултат от работата.

Директорът на универсалния магазин беше мъртъв. Единият куршум го беше прострелял в сърцето, другият — в главата. Анка и Любка бяха взели изпита си с шест плюс.

Те поначало бяха мъжки момичета. Не се страхуваха от нищо, постоянно тренираха. Стреляха в тира, занимаваха се с карате. А Любка беше завела в тира при Митрич и сестра си. „Нека тренира — каза, — може пък да излезе нещо от това“.

Анка и Любка живееха отделно от самото начало. Зоя пък се стремеше към колективен живот. Но сега разбра, че момичетата са прави — трябваше да живеят на различни места. Опасно бе да делят една квартира — ако една се издъни, ще арестуват всички.

Затова реши да си наеме отделен апартамент. А Ирка, Битка и Тонка можеха да живеят заедно. Зоя щеше да оглавява организацията и като начало щеше да започне с две бригади. Първата — Анка и Любка. Втората — Ирка, Витка и Тонка. Тези две бригади трябваше да действат независимо една от друга. Момичетата вече бяха понатрупали опит. Можеше да работят самостоятелно. Тя само щеше да им дава поръчките и да прибира парите за изпълнението от клиентите.

Освен това никак не би било лошо да се помисли и за система за безопасност. Току-виж, ченгетата спипали едната бригада и прибрали например Анка и Любка. Трябваше да се направи така, че Зоя и другата бригада да останат незасегнати от верижната реакция.

— Зойка, имаме ново попълнение на колектива — съобщи Анка.

— Сестра ми — добави Любка.

— На колко години е?

— На осемнадесет. Стреля отлично.

— На практика пробвали ли сте я?

— Е, как да я пробваме без твоето съгласие?

— Сигурни ли сте, че ще се справи?

— Марта ненавижда мутрите. С удоволствие ще убие когото и да било от тях.

Да убиеш мутра не беше сложно. Но зад тях стояха много силни групировки. И разузнаването беше по-добро, отколкото при ченгетата. Именно затова за разработването на ликвидация на авторитетни мутри Зоя вземаше много повече, отколкото за бизнесмени. А сега изведнъж се появява човек, който е готов да изпълнява само такива поръчки.

— Опит има ли?

— Засега не.

— Ами нека се пробва. Имам тука една поръчка…

По-късно Зоя научи, че Марта се е издънила. Втората й поръчка обаче беше изпълнена на високо професионално ниво.

През пролетта на 1992 година Зоя реши да събере всичките си момичета: Анка, Любка, Ирка, Витка и Тонка…

— Как е сестра ти? — попита тя Любка.

— Добре е.

— А ти как си? — погледна тя Анка.

Едната бригада беше на нейните плещи и Зоя искаше да разбере как вървят нещата.

— При мен всичко е наред. Намерихме още един ликвидатор.

— Кой?

— Бивш военен от специалните части. Снайперист професионалист.

— Мъж?

— Че какво!

— Ами не, нищо…

Наистина, какво лошо имаше в това, ако във фирмата им работеше и мъж? Какво, те да не би да не са хора?

На същото мнение беше и Витка. Тя отговаряше за другата бригада.

— А ние си харесахме две момчета — каза тя. — За снайперисти хич не ги бива, но единият е перфектен шофьор, а на другия пипето му сече много добре, доста е цапнат в устата, но каквато информация искаш, такава ще ти намери.

— Да кажем, че ще са помощни специалисти — реши Зоя.

Активността на бригадирите й харесваше. Разширяваха отрядите си, увеличаваха огневата сила. Още повече че поръчките ставаха все повече с всеки изминал ден.

И Зоя не стоеше със скръстени ръце. Беше си харесала вече две момичета — Оля и Таня. Не, не за снайперисти, а за лична охрана. Биеха се отлично, започна да ги обучава и да стрелят. Все по-често й се налагаше да се среща със солидни хора. Трябваше да поддържа реномето си на високо ниво.

Зоя погледна Анка и Любка.

— Не може да нямате някакви познати момичета от академията — каза тя и обгърна с поглед всички. — И в отбора на шампионите по стрелба има много.

— Ами момчетата? — попита Витка.

— Идеята за момчетата не е лоша. Стига, разбира се, да са свестни. Но основно търсим жени. Имам им по-голямо доверие…

— Ясно — кимна Анка.

— Бизнесът върви добре. Поръчките стават все повече. Трябва да привличаме нови хора на работа. Но с тях трябва да се действа крайно предпазливо. Нали разбирате, конспирацията преди всичко. Да, между другото, за конспирацията…

Система за връзка на три нива Зоя беше измислила сама. Ако някой от бригадирите искаше да се свърже с нея, звънеше на първия диспечер, той пък, от своя страна, на втория, а след това се правеше връзката с посредника. Който пък се свързваше със Зоя. На всеки бригадир се падаха по двама диспечери и един посредник. Вече беше намерила подходящи хора за тези длъжности и организира работата им.

Това беше последната й среща с момичетата. Отсега нататък щеше да поддържа връзка с бригадирите чрез посредник.

Тристепенната връзка започваше да функционира от този ден. Бригадир-посредник-Зоя.

Тази система за връзка, както и организацията, разбира се, не бяха перфектни, но основното им достойнство се състоеше в това, че не можеха бързо да се преодолеят всички стъпала. От момента, в който хванеха и развържеха езика на някого от килърите, до момента, в който се доберат до нея, щеше да мине доста време. Докато стигнат до бригадира, докато минат през диспечера, Зоя вече щеше да е в час с нещата и щеше да успее да ликвидира посредника. И край, веригата се прекъсваше.

Реши да не споменава на момичетата за ликвидирането на посредника. Само им обясни плюсовете на това нововъведение и им даде съответните указания. Отсега нататък фирмата им преминаваше към нова организационна система.

Шеста глава

Връзката с бригадата на Анка се поддържаше от Леша Ветряков — свястно момче. И добро. От гледна точка на секса.

Днес сутринта й се обади и й прати съобщение на пейджъра, че трябва да отиде при него. Имало някаква информация за нея.

Можеше да го извика при себе си, но реши, че е по-добре да отиде. Така и направи. В тристайния му апартамент се отбиха Оля и Таня, след това влязоха Витка и Галка. Огледаха прецизно всеки ъгъл, после внимателно провериха района около блока. Всичко беше наред. Зоя вече можеше да се качи.

В апартамента на Леша беше приятно и уютно. Той самият беше много приятен. Освен това беше силен и сексапилен.

Зоя предпочиташе да наема жени, но за посредници беше наела мъже. И никак не съжаляваше за това. Редките забави със случайни момченца не й носеха нужното удовлетворение. А за секс беше ненаситна. Така че всяка нейна среща с Леша започваше по един и същи начин…

— Лешик, чакал си ме? — попита го пренебрежително.

— Що за въпрос? Разбира се, че ви чакам!

— А къде е шампанското?

— Не ми е до това сега — намръщи се Леша.

И Зоя също смръщи вежди. Фамилиарно-игривият й тон изведнъж стана хладен.

— Нещо сериозно ли е?

— Анна е изчезнала. Люба също. И това, като имаш предвид, че не е изпълнена една стара поръчка.

Зоя знаеше много добре за какво става дума. Един мафиотски бос беше поръчал убийството на приятелчето си. Мястото на ликвидацията бяха Канарските острови. Но поръчката така и не беше изпълнена. Първо дълго не можеха да открият жертвата, после Марта стреля не по когото трябва. После откри момчето, но съобщение за ликвидацията му така и не беше получено. А ето че сега Анка и Любка бяха изчезнали.

Всичко това не беше на добре.

— Трябва да се свържем с Марта — каза Зоя. — Ето от кого трябва да тръгнем.

— Уви — разпери безпомощно ръце Леша. — Това е невъзможно.

— Защо?

— Нали сама си разработила системата за безопасност. Връзка с килърите имат само организаторите и бригадирите. Но и двете липсват. Първо тях трябва да намерим.

— И къде по-точно?

— Затова се получава омагьосан кръг.

— Никаква възможност ли няма да се свържем с Марта?

— Без Анна и Люба? Няма как — убедено поклати глава Леша. — Извинявай, но ставаш заложник на собствената си система за безопасност.

— Никой ли не се е опитал да се свърже с диспечерите?

— Не, всичко е спокойно.

Всичко било спокойно… Сърцето й обаче се свиваше от лошо предчувствие. Трябваше да се вземе в ръце.

— Нали знаеш какво да правиш в случай на евентуална опасност — сякаш помежду другото подметна тя.

— Знам. Радиостанцията е наред. Ако евентуално стане нещо, веднага съм в ефир.

В случай на опасност посредникът трябваше да забрави за телефона и джиесема, както и за обикновените радиостанции. В действие влизаше стационарната радиостанция, настроена на определени честоти.

Зоя се прибра доста обезпокоена. Предчувствието, че ще се случи нещо лошо, не й даваше покой. През всичките три часа, докато правиха секс с Леша, тя постоянно скачаше и го караше да звъни на диспечерите, за да проучи каква е обстановката. Това не беше секс, а същински ад.

Трябваше да се предприеме нещо. Не биваше да се седи със скръстени ръце. Наложително бе преди всичко да се доберат до Марта и до онзи недострелян тип. Току-виж се окаже, че те са две звена от една и съща верига…

Едната й ръка — бригадата на Анка — беше парализирана. Не можеше да действа с нея. Но имаше още една — бригадата на Витка. Трябваше спешно да се свърже с втория посредник, за да направи връзка с нея. В близките няколко часа Витка трябваше да получи бойна задача…

Анка лежеше на пода в хола, зад дивана. Беше с вързани ръце и крака, със залепена със скоч уста. Нито да избяга, нито да извика. Никита можеше да не се притеснява за нея.

Беше дошла с кола — мерцедес 300. Той го закара на платен паркинг — току-виж му потрябва.

Когато излезе, Марта остана с Анка. Макар че не беше нужно.

Почти две денонощия бяха минали, откакто бе убила сестра си. По принцип би трябвало поне малко да се е отърсила от шока. Но се получи тъкмо обратното. Марта все повече се самовглъбяваше. Алкохолът не й помагаше вече, от него само й се доспиваше.

— Идваш ли с мен? — попита я Никита за всеки случай.

Тя само поклати отрицателно глава — не, никъде няма да ходя. И не страхът беше причина за отказа й, тя просто нямаше желание да прави нищо. Беше изпаднала в ужасна черна апатия. Беше й все едно дали Зоя ще я преследва, дали ще я убият, или помилват. Смирено щеше да приеме всеки удар на съдбата, стига да не убива никого повече…

Марта не реагира по никакъв начин на присъствието на Анка. Сякаш тя не беше приятелка на сестра й, а някакво чучело. Гледаше я, като че ли е манекен.

Не се интересуваше от нищо друго, освен от собствените си терзания.

За сметка на това Никита беше твърдо убеден в силите си. Той трябваше да я спаси от грозящата я опасност. Би се разпънал на кръст, но щеше да направи това, което е решил.

Бе изтръгнал от Анна цялата информация, която можеше да получи от нея. Тя знаеше как да се направи връзка с всички килъри, които й бяха пряко подчинени, как да притиснат помощните специалисти.

Вече бе успял да се свърже с капитан Светлов. Бе се ограничил само с намеци, но му бе обещал, че скоро ще му даде много интересна информация.

Светлов щеше да си свърши работата както трябва. С голямо удоволствие би обезвредил килърите и всички, които работят за тях. Но ако го направеше, можеше да изплаши диспечерите и посредниците и в крайна сметка ще се прекъсне връзката със Зоя Кречет. И тогава всичко щеше да отиде по дяволите. А опасността щеше да надвисне над главата на Марта като дамоклев меч.

И щеше да започне голямото преследване. Килърите от втората бригада щяха да тръгнат по пътя на войната. Тогава щеше да загине не само Марта, но и самият той щеше да си изпати, даже и Светлов нямаше да бъде пожален. Не трябваше да се съмняват в могъществото на дамата в черно.

Затова засега трябваше да действа сам. Имаше възможност да намери Зоя чрез диспечерите. Но само ако всичко станеше бързо, още преди някой да успее да реагира… Шансовете за това бяха минимални, но си заслужаваше да опита.

Никита излезе да проучи нещата. Вече имаше един адрес.

Стройно симпатично момиче с късо манто от норка и момче с приятни черти, облечено в скъпо стилно палто, се качиха на четвъртия етаж и позвъниха на една тежка бронирана врата.

След около пет минути през скрития високоговорител се чу недоволен мъжки глас:

— Кого търсите?

— Никита.

— Вие кой сте?

— Приятел съм му от казармата.

— Никита го няма.

— Кога ще се върне?

— Ами честно казано, нямам представа.

— Как можем да го намерим?

— Уви, не знам.

Момчето и момичето се спогледаха. Бащата на Никита говореше доста убедително. А и самият Никита не бе никак глупав. Ако се беше скрил, скрил се е от всички, дори от родителите си.

Изглежда, тук нямаше да намерят нищо.

Но не бързаха да си тръгнат. Трябваше да получат колкото се може повече информация.

Момчето и момичето слязоха на долния етаж и позвъниха на първата врата, която видяха. След минута имаха възможността да разговарят с едно красиво девойче.

Момчето извади от джоба си червеното си удостоверение със златиста щампа и й го показа.

— Следовател от ГУВД7, старши лейтенант Бернарски. Бих искал да поговорим с вас…

— Да, разбира се…

Госпожицата ги пусна да влязат в апартамента.

Не научиха нищо съществено от нея. Освен едно — оказа се, че Никита има кола, която постоянно стои на платен паркинг.

Двама невзрачни на вид мъже, облечени в съвсем обикновени шушлякови якета, безпрепятствено влязоха във входа и се качиха на деветия етаж. Нямаше смисъл да звънят на вратата — вече им беше известно, че стопанката е изчезнала някъде.

Но все пак би трябвало да е оставила поне нещичко след себе си.

Вратата беше качествена, бронирана, но бравата не беше кой знае какво. След пет минути шперцът от специална сплав я счупи и те спокойно влязоха в апартамента.

Без да губят време, мъжете веднага се захванаха за работа. Бавно, сантиметър по сантиметър претърсиха цялото жилище. Интересуваше ги най-вече някакъв тефтер. Току-виж намерили адреса на килъра Марта.

Но не откриха никакъв тефтер. Затова пък вниманието им беше привлечено от персоналния компютър. Включиха го, но не успяха да го стартират. Имаше парола.

— Трябва да я налучкаме — каза единият.

— Ще пробвам.

Първият диспечер живееше близо до станцията на метрото „Битцевски парк“. Никита пристигна с ладата на Марта.

Той притежаваше бял нисан с десен волан, наследство от гангстерското му минало, но по ирония на съдбата го използваше рядко. Сега колата беше на паркинг близо до дома на родителите му. Можеше да отскочи за нея, но както обикновено, нямаше време за това. А и имаше друг транспорт подръка.

Спря пред стар пететажен блок. Пред входа имаше голяма замръзнала локва. А вътре беше студено, стените бяха надраскани с имена на различни рок групи. Качи се на третия етаж и се насочи към вратата вдясно.

Беше съвсем обикновена — дървена, облицована с евтина изкуствена кожа, с шпионка. Никита натисна звънеца и след малко чу отвътре:

— Кой е?

Той не знаеше кой ще му отговори — мъж или жена, и на каква възраст ще е. Трябваше да се ориентира по гласа и бързо да намери правилния отговор.

Гласът беше на стара жена. Той каза:

— От „Социални грижи“ съм.

— За пенсията ли?

— Да, да, за пенсията.

Пенсията за старците е нещо свято. Бе намерил правилния подход и вратата се отвори.

Точно както си мислеше: стара жена — дребно бабенце, безобидно като божа кравичка. Едва ли някой би я заподозрял в съдействие на някаква престъпна организация. Освен него.

— Здравейте, Мария Тимофеевна!

С широка усмивка, той я стисна за ръцете, ограничавайки движенията й. Току-виж, натиснала някой бутон.

— Аз не съм Мария Тимофеевна! — опули се насреща му учудено тя.

Но вече беше късно. Никита я подбутна леко навътре и с крак затръшна вратата след себе си. Секретната брава изщрака.

— А коя сте тогава? — попита я с фамилиарна учтивост.

— Алла Генадиевна.

— И между другото, помагате на престъпниците.

— Как смеете!

— Млъквайте, Алла Генадиевна! Всичко знам за вас.

Каза го толкова убедително, че бабето едва не получи сърдечен удар.

— Кой сте вие? — попита, пребледняла като платно.

— Агент от КГБ — с гръмовен глас заяви Никита. — Днес вече Федерална служба по безопасност…

Алла Генадиевна беше от онзи тип хора, които само при споменаването на КГБ изпадаха в тих ужас. А ако й опрат и пистолет в главата, то инфарктът й е в кърпа вързан.

— Интересува ме престъпната ви дейност — продължи да й оказва психически натиск Никита.

Той я заведе в хола, сложи я да седне в едно кресло, но не пусна ръцете й.

— Не ви разбирам…

— Вие сте диспечер на една сериозна престъпна организация. Имате ли поне представа, че те се занимават с поръчкови убийства?

— Какво говорите! — ахна бабата.

— Но това че организацията е престъпна, сте предполагали.

— Ами… честно казано… — Изведнъж се сепна: — Чакайте, не мога да ви разбера…

— Е, щом не разбирате, ви чакат петнадесет години в лагер. Но ако си помислите и сте готова да ни сътрудничите, ще се разминете само с мъмрене. Така че решавайте. Ще ни сътрудничите ли?

— Да! — Бабето се предаде окончателно.

— Искам да знам само едно — на кой телефон се обаждате, за да предадете съобщение на посредника.

Алла Генадиевна беше готова да каже и майчиното си мляко. Но… Знаеше номера само на втория диспечер. Нищо повече.

— Как подавате сигнал за опасност?

Тя му показа едно копче, монтирано отстрани на масичката за телефона.

Никита я огледа добре, погледна я отвътре. Точно така, отдолу имаше примитивен радиопредавател. С едно натискане на копчето той пращаше сигнал за опасност на дамата в черно.

— Някога натискали ли сте това копче? — попита той.

— Да ви кажа, не се е налагало.

— Даже и през ум да не ви минава да го правите. Сигналът за опасност ще отиде по предназначение, но едновременно с това ще се задейства взривното устройство в радиопредавателя.

Никита искаше да изплаши бабето, за да не реши да натисне копчето.

— Какво говорите! — пребледня тя.

— Алла Генадиевна, вие сте в голяма опасност. В най-близко време ще вземем апартамента ви под охрана. Но въпреки всичко, докато не унищожим криминалната организация, опасността постоянно ще тегне над вас.

— Разбирам… — затрепери от страх бабето.

— Трябва да ни помогнете да заловим тази банда. Преди всичко като патриот на великата ни Родина…

— Да, да! Какво трябва да направя?

— Чисто и просто нищо. Не трябва да показвате никакви признаци на безпокойство. С една дума, не трябва да натискате това копче.

— Дума да не става, боже опази…

— И второ, да не звъните и да не уведомявате за посещението ми втория диспечер. Ако той сам ви се обади, нито дума за мен.

— Ще направя всичко както казвате! — клетвено обеща Алла Генадиевна.

— После обаче ще трябва да живеете само от пенсията си.

— Е, какво да се прави… — тежко въздъхна тя.

— Но това, разбира се, е по-добре, отколкото да караш на затворническа дажба.

— Да, да, разбира се! — изтръпна тя. — Това безусловно е по-добре…

Вече беше сигурен, че никой няма да научи за нахлуването му в дома на първия диспечер. Поне в близките няколко часа.

Призля му, когато разбра на кой адрес съответства телефонът на втория диспечер. Беше на другия край на града, на улица „Подбелска“. За да стигне дотам, трябваше да прекоси цяла Москва. А времето го притискаше.

Наложи се да остави колата и да се довери на метрото. Щеше да стигне по-бързо.

Трябваше да се качи на станция „Битцевски парк“, да направи прекачване от „Тургеневска“ към „Чисти езера“, а след това пеша към улица „Подбелска“. Под земята нямаше натоварени улици, нямаше задръствания и мотрисите се носеха с бясна скорост, но въпреки всичко му се струваше, че пътуването ще бъде безкрайно.

Затова реши да вземе такси и с много мъки успя да стигне до адреса. Слезе пред висок блок с асансьор. По пътя бе отскочил до един магазин да си купи тъмни слънчеви очила, а тояжката я намери на улицата — беше намислил нещо.

— Кой е? — попитаха от другата страна на вратата.

— Много се извинявам, толкова ми е неудобно… — Престори се на просяк, който търси подаяние.

Никита изобщо не подхождаше за тази роля — беше здрав и широкоплещест, някак не му приличаше да проси милостиня. От другата страна на вратата веднага щяха да го пратят по дяволите и да го смъмрят, че яко момче като него трябва да си изкарва хляба с труд, а не с просия. Но никой не би го прогонил, ако докаже, че е немощен. Не беше толкова сложно.

На площадката пред вратата стоеше слепец — това се виждаше през шпионката. С тъмни очила, с жалостиво изражение и тояжка в ръка. С този външен вид Никита можеше да се надява на успех.

— Какво искате?

— Дайте колкото можете…

Вратата се открехна. Отвътре се подаде нечия шепа с няколко монети. Никита протегна лявата си ръка, сграбчи я и бутна вратата, за да я отвори, но тя не помръдна — верижката беше сложена.

Промуши дясната си ръка през пролуката и удари човека от другата страна. Изглежда, го улучи в лицето. Уж не замахна силно, но на онзи му омекнаха коленете и се свлече на пода. „Слепецът“ свали верижката и отвори — на пода лежеше хилаво мъжленце с очила с голям диоптър.

Беше в безсъзнание. Пълен нещастник…

Никита огледа масичката за телефона — точно както предполагаше, намери същото копче за сигнализация. Значи този никаквец беше вторият диспечер.

Той го свести, представи му се за лейтенант от милицията и просто му показа копчето за подаване на сигнал. Това беше достатъчно.

— Не съм виновен! Не съм виновен… Принудиха ме…

— Казвай телефонния номер!

Нямаше време за задушевни разговори.

Очилаткото изрецитира номера на посредника и отново захленчи.

— Инвалид съм по рождение. Няма как да си изкарвам прехраната. А те ми плащаха…

— Вече няма да ти плащат.

— Разбирам… Ще ги арестувате ли?

— Кого?

— Ами тези, за които работя…

— Разбира се. И тебе заедно с тях. Между другото, в затвора няма привилегии за инвалидите.

— Не искам да влизам в затвора…

— Има една възможност, за да се измъкнеш от отговорност.

— Каква?

Очилаткото беше готов и родната си майка да продаде, за да не го хвърлят зад решетките. Именно от това се възползва Никита.

Зоя се обади привечер. Леша вдигна слушалката.

— Да?

— Как е обстановката?

— Всичко е наред.

— Хубаво.

Тя затвори телефона, а Леша нервно закрачи из стаята.

Като че ли наистина всичко беше наред. Бе позвънил на първия диспечер на неговия канал за връзка, както и на втория. И двамата се държаха така, сякаш нищо не се е случило. И никой не ги е безпокоил. И сигнал за опасност не беше постъпвал.

Но не всичко беше наред, не всичко… Леша започна да се безпокои все повече.

Някой позвъни на вратата. Звъненето не беше просто подканващо, а много упорито. Той се изплаши. Ами ако бяха ченгетата? Разтревожен, хукна към стаята, където беше радиопредавателят. Но разумът надделя над страха. Като начало все пак реши да провери кой звъни.

Погледна през шпионката и видя някакво момче. Беше се ококорило паникьосано, косата му — настръхнала от страх. Явно не беше на себе си.

— Трябва ми телефон! Телефон! — повтаряше настойчиво. — Трябва да се обадя! На човека му е зле!

И за да потвърди думите си, отстъпи леко встрани — на площадката пред вратата, точно до асансьора, лежеше някакъв мъж.

— Нямам телефон! — викна му Леша отвътре.

Ами ако се окаже някакъв капан? Ще му отвори вратата, онзи ще нахълта в апартамента и вместо да хукне към телефона, ще се нахвърли върху него. В най-добрия случай може да е някой крадец… А в най-лошия…

Леша отстъпи от вратата.

Тя бе здрава — дървена, вярно, но много стабилна и се отваряше навън. Такава врата не можеше лесно да се избие с крак.

Изведнъж чу, че нещо зад гърба му издрънча глухо. Още веднъж. И още веднъж…

Леша се върна паникьосан към вратата и разбра какво става — момчето стреляше по бравата с пистолет със заглушител. Още малко и…

Страхът не го скова, тъкмо напротив — хукна веднага към стаята, където беше радиопредавателят. Трябваше да даде сигнал за опасност…

Някакъв пиян до козирката алкохолик бе проснат до радиатора за парното. Беше се разположил много удобно, но Никита му намери друго място за сън. Беше як, а и асансьорът работеше — с една дума, качи го на шестия етаж и го търкулна пред апартамента, който му трябваше.

Но уви, нищо не излезе. Посредникът не му отвори. Веднага си пролича, че е стара лисица, такива като него не се лъжеха лесно.

Но и Никита бе старо куче. Веднага щом разбра, че планът му няма да успее, пусна в ход примитивния метод — извади пистолета и започна да стреля по бравата.

Тя издържа точно половин минута. Можеше да влезе спокойно.

Но още преди да посегне към дръжката, вратата зейна. В апартамента избухна мощен взрив, ударната вълна думна по нея сякаш с огромен чук и я разтвори широко — „Заповядайте!“…

Никита веднага разбра какво е станало. Но за всеки случай влезе. Вътре беше ад — пушек, миризма на изгоряло, страшен прахоляк. Огледа апартамента набързо. Нямаше никого. В епицентъра на взрива всичко беше пръснато на парченца, стените бяха срутени. Нямаше никаква възможност да се влезе по-навътре. Димът се стелеше на кълбета и беше трудно да се диша. Освен това пламна пожар… Абсурдно бе да се мисли, че посредникът е оцелял.

Трябваше да се омита оттук, докато не бе станало късно. С широка крачка, Никита се насочи към изхода на апартамента, качи се на горния етаж и веднага чу отдолу паникьосаните гласове на съседите: някои викаха, други се възмущаваха гръмогласно, трети настояваха незабавно да се извика милиция и линейка за алкохолика.

Никита извика асансьора, спокойно влезе в кабината и слезе на първия етаж. Тръгна си безпрепятствено от блока, без да привлича излишно внимание. Но беше в ужасно лошо настроение. Толкова се стара, а нищо не излезе. Посредникът му се измъкна. Отиде на оня свят. Няма да хукне да го гони, я!

Край, веригата се прекъсна. Но може би все имаше за какво още да се захване…

Наблизо видя уличен телефон и тръгна към него.

Срещнаха се със Светлов точно след два часа. За това време успя да се прибере вкъщи, за да се преоблече и да отскочи до мястото, където беше оставил колата си. Пристигна с нея в кафенето, където вече го чакаха.

Със Светлов беше дошъл и капитан Вершинин.

И двамата му бяха стари познайници. Докато беше член на рекетьорска банда, не се отнасяха с него много радушно: при първата им среща го изтезаваха с найлонов плик на главата; при втората си играха на „слонче“ — надянаха му противогаз и стискаха маркуча за дишане; накрая направо изложиха живота му на опасност, насъсквайки мутрите срещу него — разиграха такава сценка, та босовете му да решат, че е доносник. Тогава ги мразеше до дъното на душата си, но по-късно точно тези ченгета му помогнаха да се измъкне от сигурна смърт, а след това да избегне отговорността по обвинение в убийство.

Отношенията им не можеха да се нарекат приятелски. Той все още не можеше да забрави как му подляха вода и как го изтезаваха с противогаза. Но ако възникнеше проблем, веднага им се обаждаше, те също се обръщаха към него за помощ, ако евентуално срещнеха затруднения. Съвсем наскоро Никита им беше помогнал да се справят с банда търговци на оръжие.

— Аа, здрасти, здрасти, Никита-изкормвача — протегна му ръка Лев Вершинин.

Нагла рижа мутра. Усмивчицата му подхождаше много на външността.

— Късно е вече — погледна часовника си Светлов. — Ако имаш нещо да ни казваш, трябва да побързаш.

— Ааа, не — неодобрително поклати глава колегата му. — В никакъв случай. Аз например за никъде не бързам. А нашият приятел има доста да ни разказва. Да речем, за групировката на Посечения…

Никита го погледна учудено. Откъде знаеше това?

— Не казвай нищо, драги! — заяви Вершинин, сякаш да го спре да не каже някоя глупост. — Знам те аз тебе, сега ще ми пуснеш пак старата плоча: нищо не знам, нищо не съм видял…

— Ама аз наистина нищо не знам.

— Ами хубаво, щом не знаеш, значи не знаеш… А за Посечения имаш големи благодарности от нас с Игор. И от колегите, които се занимаваха със случая. Вярно, те не знаят, че цялата работа си я свършил ти, но въпреки това имаш задочни благодарности от тях.

— Нищо не разбирам — поклати глава Никита.

— Не ти и трябва. Просто ликвидирай тези гадове и това е. Да ти кажа, сега се ядосваме с едни типове. Да вземем да ти ги пратим на теб, а? А ти ще се оправиш с тях както си знаеш… Или по-точно както си знаем…

— Остави го на мира — спря го Светлов. — Не даваш на човека и дума да каже.

— Няма проблем. Имам само още един въпрос. Кой стреля по Посечения?

Никита се замисли за миг и се усмихна с половин уста.

— Честно казано, въпросът е много на място. По Посечения е стрелял наемен убиец.

— Това е ясно…

— Този наемен убиец е преследвал мен. Но си изпати Посечения.

— Той какво, да не би да се е объркал?

— Не. Случаят е друг. Дълго е за разказване.

— Ами ние не бързаме — наместя се по-удобно в креслото Светлов.

— Нали казахте, че нямате много време…

— Е, хайде сега, другата работа може да почака.

— Няма да ви разкажа цялата история — заканително поклати глава Никита. — Дори да ме изтезавате… Но едно-друго мога да ви подшушна. Игор, помниш ли, ти ме предупреди, че Витал иска да ми види сметката.

— Е, как да не помня.

— Оказа се прав. След мен на Канарите е бил изпратен килър. Но не ме намерил.

— И продължил да те преследва тук.

— Точно така. Не го е възпряло даже това, че Витал е бил вече в гроба, и това му е било известно.

— Значи зад този килър стои много сериозна организация.

— Именно. Оглавява я жена. Зоя Кречет. За нея работят основно жени, но има и мъже.

По лицата на Светлов и Вершинин се изписа нескрито любопитство. Обяснимо — информация за банда наемни убийци не се намира под път и над път.

— Организацията е разделена на две структури — продължи Никита. — Всяко звено действа автономно. Убийците и групите за поддръжка са свързани с така наречените организатори, чрез тях — с бригадирите. Нагоре веригата продължава с диспечери и посредници. И вече чрез тях може да се стигне до самата дама в черно. Само чрез тях и чрез никой друг…

— Много интересно — каза Вершинин, замислен дълбоко.

— Откъде имаш тази информация?

— Ами едно мишленце ми я каза…

— А къде е сега това мишленце?

— Ами задави се със сиренце…

— И умря?

Нямаше намерение да предава Анка на ченгетата. Защото тя, на свой ред, щеше да предаде Марта. А Никита се страхуваше точно от това.

— Добре де, да оставим мишленцето — със съжаление въздъхна Светлов.

Явно е имал голямо желание да поговори лично с осведомителя.

— Как да влезем в следите на организаторите?

— Вече влязох.

— А бригадирите?

— Дай по-нагоре.

— Какво значи по-нагоре?

— По-нагоре са диспечерите. И до тях се добрах. След това е посредникът. Но той, уви, ми се изплъзна. Предполагам, вече сте научили за взрива на улица „Пионерска“.

— Да му се не види! — онемя от изненада Вершинин. — Значи ти си бил!

— Не, не, не бях аз. Дамата в черно е предвидила всичко. В случай на опасност посредникът трябва да й изпрати сигнал. За целта при него има радиопредавател. Примитивен, но с голям капацитет. Натискаш копчето, устройството изпраща сигнал и после се взривява.

— Така посредникът отива в рая.

— Именно.

— Излиза, че си я стреснал тази Зоя, тоест жената в черно.

— Май е така.

— Не трябваше сам да се захващаш с тази работа.

— Не трябваше. Мислех, че така ще стане по-добре.

— А стана по-зле. Какво предлагаш да правим сега? — попита Светлов.

— Имам адресите на килърите и на другите членове на една от бригадите.

— Отлично! — зарадва се Вершинин и се обърна към Светлов: — Трябва да се обадя вкъщи. Да им кажа, да не ме чакат.

Още на място, криминалистите се заеха с трескава дейност. Свързаха се с началниците и колегите си. Описаха им накратко ситуацията и получиха подкрепата им за начало на операцията. И тя започна.

С акцията по залавянето на килърите се зае Вершинин. Светлов остана с Никита.

— Положението е много сериозно — каза той. — Ако всичко, което ни каза, е вярно, значи Зоя Кречет е вече нащрек. И предполагам, ти е ясно, че не стои със скръстени ръце. Възможно е самият ти да се намираш в голяма опасност.

— И тя е в опасност.

— Харесва ми доброто ти настроение. Но шегата настрана. Преди всичко искам да знам телефона на посредника.

Към полунощ той получи разпечатка с номерата, които са се свързвали с него. Един се открояваше. Светлов уточни адреса, на който е регистриран. Намираше се в район „Отрадное“.

Светлов тръгна лично натам, заедно с трима въоръжени омоновци8.

Никита тръгна с тях, също въоръжен. Разбира се, нямаше намерение да показва на никого ТТ-то си.

Беше късно през нощта. Крайният квартал отдавна спеше. Намериха нужния вход, етаж и апартамент. Прозорците бяха тъмни — собствениците или спяха, или изобщо ги нямаше.

Вратата беше съвсем обикновена, не бронирана, отваряше се навътре.

Светлов натисна звънеца и той изчурулика някаква весела мелодия. Но никой не отвори.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се криминалистът към якия омоновец.

Той вяло сви рамене:

— Докато намериш някой шлосер от квартала…

И се превърна в кълбо от енергия и сила. Подскочи светкавично, изрита с двата крака вратата и меко падна на ръце.

От мощния удар вратата изскърца жално и изпука. Мъжът я ритна още веднъж и тя поддаде. Вече можеха да влизат спокойно.

Омоновецът влезе първи. Но мигом излетя обратно като стрела.

— Залягай! — кресна.

В движение сграбчи Светлов и един от колегите си, и ги повали на пода. Третият омоновец и Никита мигом залегнаха след тях.

Последва гръм. Ударната вълна мина над главите им, съпроводена от огнено кълбо, и се отдръпна. В апартамента лумна пожар.

— Имаше бомба — задъхано обясни омоновецът едва поемайки въздух. — Не беше самоделка. Червените лампички мигаха и беше ясно за какво става дума…

— Вътре няма никого — реши Светлов.

Не грешеше.

Пожарникарите пристигнаха много бързо — десет минути след взрива. Бързо и сръчно ограничиха разрастването на пожара и го потушиха за минути.

Пристигнаха и спецовете от Федералната служба за безопасност. Светлов им се представи и обясни какъв е случаят.

— Шантав ден! — Федералният изруга. — И нощта също беше такава. Това е четвъртият взрив за днес.

— Как четвъртият? — попита Светлов и погледна Никита.

— Ами така, четвъртият.

— На кои адреси са другите?

Човекът му ги съобщи. Светлов отново погледна Никита.

— Тези ли са?

— Да… — стъписан кимна той.

Бяха адресите на диспечерите.

— Пострадали има ли?

— Да. Загинала е възрастна жена. И младо момче, инвалид по рождение.

Никита кимна на Светлов — да, бяха същите.

Значи и в техните радиопредаватели са били монтирани взривни устройства, които са можели да се задействат от насочен радиосигнал. Жената в черно е била уведомена за близката опасност и е побързала да се отърве от диспечерите.

— Обявили са ни война — тихо каза Никита.

— А не, драги, войната си я започнал ти — смръщи вежди Светлов. — Но тя не е твоя, а наша.

Той се свърза с Вершинин.

— Какво става?… Задържали сте един? Разприказва ли се?… Ами чудесно! При нас обаче стана засечка. Загубихме и последната нишка… Нищо, все ще измислим нещо…

Операцията по залавянето на килърите продължи през цялата нощ. Вершинин и Светлов се включиха в нея. Никита ги следваше неотлъчно навсякъде, но не вземаше участие. Стараеше се да стои в сянка.

Отначало всичко вървеше много добре. Заловиха един, втори, трети килър. Един след друг прибраха и помощните специалисти. Но на разсъмване късметът започна да им изневерява. Пристигат на посочения адрес, а там няма никого. Стопаните напуснали домовете си спешно и завинаги.

— Нали каза, че само бригадирът има връзка с килърите? — попита Светлов.

Никита кимна утвърдително.

— Но него го няма.

— Няма го.

— Задавил се е със сиренцето.

— Задавил се е.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Тогава кой е предупредил килърите?

— Не знам — недоумяващо сви рамене Никита.

— Не е лошо да разберем. Добре де, хайде да вървим на следващия адрес.

Никита кимна одобрително. Но нямаше намерение да го последва. Когато Светлов се разсея за малко, той се възползва и незабелязано се изплъзна. Дим да го няма…

Марта се събуди посред нощ. Вратата към коридора беше открехната и през процепа се процеждаше светлина. Беше някак странна, сякаш идва от небитието — синя, прозрачна, и всеки момент ще изчезне.

Но не изчезна. Напротив, стана още по-ярка. Появи се Люба. Беше в същия строг делови костюм, а светлината образуваше ореол около нея.

Друг на нейно място би се сковал от суеверен страх. Но Марта не се изплаши. Тя скочи от леглото и се хвърли към сестра си.

— Прости ми, прости ми! — Това не беше вик, а по-скоро стон.

Толкова искаше да я прегърне, но видението изведнъж изчезна. И светлината угасна. Марта остана сама в непрогледния мрак. И се събуди. Този път наистина.

Люба не беше привидение, а кошмарен сън. Кошмарен ли? Кошмарът е страшен, а Марта не се изплаши. Напротив, тя искаше Люба да се появи отново.

Може би щеше да успее да измоли прошка. Не бе искала да я убива. Просто така се случи. Просто в онзи момент Никита беше най-ценното на света за нея… Той и сега й беше скъп. Но Люба също.

Люба я бе отклонила от правия път, бе я накарала да убива. По нейна вина Марта бе станала килър. Но тя не съдеше сестра си за това — просто така й било писано, съдба…

Това, че уби Люба, също беше съдба. Тя не искаше да стане така, не искаше. Люба трябваше да я разбере…

— Разбирам те — дочу се нечий глас.

Марта извърна глава към входната врата. Люба пак беше там, обгърната от светлина. Мъртва, но в същото време жива.

— Разбирам те, сестричке — каза й тя, но мъртвешко сините й устни даже не се помръднаха. — За всичко е виновна любовта…

— Любовта… — В очите на Марта се появиха сълзи.

— Ти ме предаде. — В безжизнено мъртвите очи на Люба се появи упрек. — Но аз няма да те предам. В голяма опасност си. Смъртта идва към теб. Виждам ги. Двама са. Двама мъже… Виждам ги… Пази се…

Марта потрепери… и се събуди.

Лежеше на леглото в топъл домашен халат. Нямаше сили да се съблече и да си постеле чаршафите. Беше много изморена. Всичките й мисли бяха погълнати от Люба. Явно започваше да губи разсъдъка си… Появиха се и първите признаци на лудостта — привидя й се Люба.

Изведнъж почувства прилив на сили, здравият й разум се възвърна. Но предчувствието за близка опасност не я оставяше.

Люба я бе предупредила за опасност. За някакви двама мъже. Неочаквано образите им изникнаха в съзнанието й. Бяха невзрачни, облечени в евтини шушлякови якета…

Дали не полудяваше наистина?

Но всичко можеше да се провери.

Тя скочи от леглото, облече се бързо, отвори тайника си и извади оттам автоматичен пистолет — многозарядна „Астра“, със заглушител. Безценно оръжие.

Приближи се до входната врата, ослуша се — беше тихо. Отвори и излезе на площадката — гробна тишина.

Слезе на двора, но не видя нищо подозрително. Нямаше никакви мъже в шушлякови якета, те бяха плод на въображението й. Въпреки това обаче Марта не се върна. Мина през арката между блоковете и тръгна по една алея, от двете й страни се редяха дървета, пейки и счупени лампи.

Тя продължи да върви нататък. Стигна до края на алеята и спря до самотна кола. Валеше сняг, но капакът й беше чист. Пипна го — беше топъл, значи, колата е спряла скоро.

Скри се зад близкото дърво. Навреме. След малко се появиха двама мъже. Невзрачни, облечени в шушлякови якета.

Бяха недоволни от нещо.

— Трябваше да погледнем все пак дали е тя — каза единият.

— Абе няма какво да го мислим! Тя е била, няма кой друг да е…

Марта излезе напред.

— Да не би случайно да говорите за мен? — попита тя с тънък момичешки гласец.

Първият, който изрази съмнение, се вгледа внимателно в нея.

— Нали ти казах, че онази не е била… Това е тя!

Той се дръпна назад и мушна ръка в якето си. Но беше късно. Марта стреля първа. Куршумът го улучи в сърцето.

Блазнеше я идеята да залови втория жив, да си поговори с него, да понаучи туй-онуй… Но не биваше. Личеше му, че е опитен и коварен престъпник. Не трябваше да си играе с огъня. Вкара му два куршума в гърдите.

И двамата бяха мъртви. Под якетата им намери пистолети. Но не ги взе, нямаше смисъл.

Прибра се вкъщи. Първото, което й направи впечатление, бе, че вратата е открехната. Преди да тръгне, беше заключила. Може би някой е влизал в апартамента, докато я е нямало.

Преди да прекрачи прага, Марта внимателно се вслуша във вътрешния си глас. Но интуицията й не се опита да я спре. Затова влезе и погледна в хола.

Анка лежеше на дивана. Беше я сложила там, за да не се мъчи на пода. Не я бе развързала, нито бе махнала скоча от устата й. Но от съжаление й бе направила инжекция с приспивателно — да спи на мекичко на дивана. Бе я завила с вълнено одеяло.

Анка спеше… А може би… Марта включи лампата. И неволно потръпна.

Възглавницата под главата на Анка беше пропита с кръв. А в главата й зееха две дупки…

Всичко бе ясно. Когато е излизала, се е разминала с онези двамата. Тя ги е чакала долу, а през това време те са застреляли Анка. Взели са я за Марта. Е, единият се усъмни, но тя разсея съмненията му завинаги.

Марта се свлече на пода и обви главата си с ръце. Не се разплака, нито изпадна в истерия. Гигантската вълна на черна апатия я погълна отново.

Седма глава

Зоя беше изнервена. И имаше защо.

Образно казано, бяха отсекли дясната й ръка. Първо провалът с ликвидирането на Никита. После изчезна Люба, след нея Анка… И всичко тръгна надолу.

Бяха влезли в следите на двама диспечери. После се добраха и до самия посредник. Но Леша бе успял да натисне копчето и да й даде сигнал за опасност. С това прекъсна всички нишки, водещи към нея. Мощното взривно устройство, монтирано в радиопредавателя, го прати на онзи свят, а в гроба заедно с него отиде и всичко, което знаеше.

Тогава на хоризонта се появиха ченгетата. Те откриха апартамента, от където в случай на необходимост Зоя се свързваше с посредника, но там ги чакаше изненада. Други полицейски групи сновяха из цялата столица, залавяйки килърите от първата бригада.

През това време хората на Витка, втория бригадир, откриха апартамента на Анка. Налучкаха паролата на компютъра й и извадиха списъка с килърите. Намериха и адреса на Марта. Добраха се също до телефоните на другите й хора.

За всеки случай Витка реши да позвъни на всички, но успя да предупреди само малка част от тях за опасността. Повечето вече бяха арестувани от ченгетата.

Зоя можеше да бъде спокойна. Ченгетата най-много да научат името и фамилията й. Тя обаче отдавна имаше друг паспорт. Съвсем истински, регистриран във всички необходими картотеки и ведомства. Името пак беше Зоя, но фамилията бе съвсем друга. Такива ми ти работи…

Неслучайно беше организирала такава система за взаимодействие. Образно казано, палецът на дясната й ръка беше получил инфекция, беше започнал да гангренясва. Но какво толкова? Отсякоха дясната ръка — и това е. А Зоя продължава да живее. И може да живее още дълго…

Тази сутрин обаче стана нещо непредвидено. Хората на Витка трябваше да заловят Марта, след като влязоха в следите й. Такъв беше първоначалният план. След като „ръката“ така или иначе беше ампутирана, Марта вече не й беше нужна. Затова Зоя даде заповед просто да я ликвидират. Знаеше със сигурност, че „гангрената“ е тръгнала точно от нея, че заради нея бе загубила бригадата на Анка.

Марта вече бе мъртва. Килърите веднага уведомиха Витка за това. После обаче някой очисти самите тях. Убийството им може би беше работа на онзи същия — Никита Брат…

Витка успя да понаучи нещичко за него. Оказа се, че е килър от висока класа. В актива му имаше десет убийства. А днес най-вероятно е добавил още две.

В момента го търсеха. Витка лично се бе заела с това. Веднага щом го ликвидират, Зоя щеше да научи това чрез посредника. Нямаше да се среща лично с Витка. Беше опасно.

Засега системата за автономно съществуване на бригадите се доказа като ефективна. Щеше да продължи да се придържа към нея. Така че връзката с бригадира можеше да стане само чрез посредника.

А посредника вече го държаха на мушка. Апартаментът му беше под наблюдение. Ако не успееше да се добере до радиопредавателя, щеше да бъде ликвидиран от снайперист. В краен случай под апартамента му щеше да избухне мощна бомба. Вярно, щеше да бъде срутен половината блок, щяха да загинат десетки невинни хора, но Зоя не се интересуваше от такива дреболии…

Никита спря пред вратата на апартамента на Марта. Беше отворена. Стори му се подозрително. Бутна я рязко и нахълта в апартамента полуприклекнал, стиснал здраво пистолета с две ръце. Само нещо да не е наред, и веднага щеше да стреля.

Но нямаше нищо опасно. Тогава видя Марта. Седеше на пода в хола. Беше като восъчна статуя, очите й — безжизнени и празни.

Някой лежеше на дивана. Анка… Възглавницата под нея беше прогизнала с кръв, а в главата й зееха две дупки от куршуми. Ама че работа…

Никита хвана Марта за раменете и я разтърси силно.

— Марта… Марта!… Марта!!!

Тя го погледна замаяно, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После, с мъртъв глас, едва прошепна:

— Аа, това си ти…

— Какво е станало тук?

— Люба дойде — мрачно му каза тя.

Марта, изглежда, си бе загубила ума…

— А кой уби Анка? Пак ли Люба?

— Не…

— Ти ли?

— Не…

— Кой тогава?

— Килърите…

— Какви килъри?

— Люба ме предупреди… Каза, че всеки момент ще дойдат… двама… Аз излязох… застреляли са Анка и са си тръгнали… А след това аз ги убих…

Марта явно бълнуваше. Но кой знае защо, беше облечена с дънки и дебело яке, а на ръцете си имаше тънки кожени ръкавици. Никита пъхна ръка под якето й — намери пистолет със заглушител. По всичко личеше, че с него съвсем наскоро е стреляно…

— Не ми вярваш… Ами недей тогава… Но Люба беше тук…

— А къде са килърите?

— Убих ги… Лежат в края на алеята… Ако искаш, иди и виж. Отведи ме оттук…

Никита взе пистолета й, излезе в коридора, заключи тихичко външната врата. След това я вдигна на ръце и я пренесе в спалнята. Съблече я и я зави с одеяло.

— Искам да спя — тихо прошепна Марта. — Но не мога… Люба трябва да дойде…

— Няма да дойде, не се бой.

— Не се боя… Искам да дойде… Искам да ми прости…

Марта продължи да бълнува. При дадените обстоятелства това не беше никак странно. Все пак беше убила родната си сестра. Всеки нормален човек би загубил разсъдък. Добре поне, че лудостта й не беше буйна. Ами ако е буйна?

— Слушай, Анка защо е на дивана? — попита Никита. — Бях я оставил на пода.

— Беше премръзнала… Не й беше добре… Направих й инжекция… С приспивателно…

Спеше й се, но не можеше да заспи. Едно приспивателно точно сега нямаше да й дойде никак зле.

Никита отиде в кухнята. Не го беше излъгала — аптечката беше отворена. В нея намери кутия с ампули, една от които беше използвана, имаше и еднократни спринцовки.

Направи й инжекция и тя веднага заспа. Той отиде в хола, седна в креслото и погледна трупа на Анка.

Може пък да беше по-добре, че са я убили. Но кой ли го бе направил… Марта? Може би… А може наистина да са били килъри… Някъде в края на алеята…

Без да му мисли много, Никита се приготви и излезе. Мина под арката между блоковете и тръгна по алеята. В края й имаше полицейска кола, „Бърза помощ“, тълпа от хора, а на снега лежаха два трупа.

— Какво търсиш тук? — спря го един едър и набит сержант.

— Само минавам — равнодушно сви рамене Никита.

— Ами минавай тогава, какво стоиш!

Той мина край труповете и излезе на съседната улица. После се върна при Марта.

Двама мъже… Марта ги е убила… Била предупредена от Люба… Дали и той полудяваше вече?

Марта спеше. Спеше дълбоко, сънят й донесе жадуваното спокойствие. Беше толкова красива, миловидна, нежна… Беше трудно да се повярва, че това невинно същество преди малко е гръмнало двама килъри… А те са застреляли Анка…

Никита също имаше нужда от сън. С удоволствие би легнал до Марта, би я прегърнал, би я притиснал до себе си. Но уви — в хола имаше труп и трябваше да се отърве някак от него.

Естествено, нямаше намерение да вика полиция. Налагаше се да се погрижи сам за трупа.

Най-напред омота главата на убитата с найлон, после уви тялото й в чаршаф — получи се нещо като саван. Накрая изнесе трупа на балкона и го остави там да се вкочани.

След това се хвана да поразтреби малко. Извади куршумите от дивана, изчисти следите от кръв. Не успя да ги заличи добре и затова реши да се отърве от дивана. Трябваше да наеме товарачи, които да го закарат на някое бунище. Така и направи. Намери бурканче с малиново сладко, намаза пропитото с кръв място и го забърса отгоре-отгоре. Диванът изглеждаше просто зацапан.

Намери товарачи и уреди кола. Почти половин ден му отиде за цялата работа, но за сметка на това се отърва от проклетото нещо.

Нямаше да е лошо, ако товарачите бяха разкарали някъде и трупа. Е, не им повери тази отговорна задача, разбира се. Не беше чак толкова глупав.

Успя да поспи малко. След полунощ изнесе трупа, качи го в ладата и го закара на гробищата. Пазачите бяха същите. Както и предния път, мина с бутилка водка и хиляда долара. Затова пък погребаха Анка като човек…

Върна се в апартамента чак призори. Остави колата в двора и се качи на етажа. Отключи. В същия миг в гърдите му се опря дулото на пистолет.

„Край, няма мърдане — мина му през главата. — Сигурно е някой от килърите на Зоя“. Все пак се бяха добрали до него…

— Ръце зад главата! С лице към стената! — нареди му строг глас.

Никита въздъхна облекчено. Ченгета.

Обърнаха го с лице към стената, претърсиха го.

— Точно така! — Цивилното ченге намери ТТ-то. — Има пистолет.

— ТТ — потвърди друг. — При килърите винаги е на мода.

— Значи е той.

— Без всякакво съмнение. Ще се обадя на Светлов.

Това бе радост за ушите му.

— А Игор къде е? — попита той, без да променя неудобната поза с ръце на стената и разкрачени крака.

— Какъв Игор? — не разбра ченгето.

— Ами капитан Светлов.

— Сега ще дойде. Ти какво, познаваш ли го?

— Как да не го познавам. Заедно с него издирваме килърите. Аз съм Никита. Звъннете му и му кажете, че сте ме арестували.

— Абе ще му звъннем ние…

Телефонният разговор изясни ситуацията. Заведоха Никита в хола, накараха го да седне в едно кресло. Но за всеки случай му сложиха белезници. Току–виж не е същият Никита.

— Мислехме, че си килър — каза едно от ченгетата.

— Макар че на този адрес би трябвало да живее някаква си Марта — добави другият.

С огромно усилие на волята, Никита не издаде вълнението си. Марта… Марта… Какво ли ставаше с нея сега?

— Би трябвало. Аз също дойдох да я търся. Арестувахте ли я вече?

— Не открихме никого — сви рамене ченгето.

Никита си премълча. Въпреки че ужасно му се искаше да възрази. Не може в апартамента да е нямало никого…

— Никого нямаше, абсолютно никого. Леглото в спалнята беше прилежно оправено, идеална чистота навсякъде.

„Странно… Къде ли е изчезнала Марта?“

Никита беше в пълен шок. Как щеше да живее без Марта? В същото време обаче сякаш камък му падна от сърцето. Добре че беше избягала. Никак не му се искаше да я види в следствения арест.

Най-после Светлов се появи. Вершинин беше с него.

— Никита? Ти ли си!

— Както виждаш…

— Богдан, свали му белезниците — разпореди се Вершинин и посочи Никита на цивилния.

— И пистолета да си даде.

— И пистолета… Какъв пистолет?! Я стига…

Лев взе ТТ-то и го завъртя на пръста си.

— Пушкалото не е твое, ясно ли е? — каза след кратка пауза.

И го погледна убедително. Тоест, не си вземай грях на душата, откажи се от оръжието, докато още сме добри с теб.

— Какво пушкало? Аа, това ли… За пръв път го виждам.

— Чудесно. А сега ще ни разкажеш ли как се озова тук?

— Ами… този адрес бях забравил да ви го дам. Сетих за него по-късно. И реших да отскоча сам.

— Браво на тебе! Истински герой! — саркастично му се усмихна Светлов и погледна двамата си колеги.

— Благодаря ви, приятели. Свободни сте. Ще се оправим сами.

Ченгетата си тръгнаха.

— Значи си забравил да ни дадеш адресчето, така ли? — с насмешка каза Игор.

— Ами да!

— А как ще обясниш факта, че тук живее някоя си Марта, която е трябвало да те убие.

— Така ли… — Никита се почеса по тила. — Не знаех.

— Всичко си знаел, приятелю мой — каза Вершинин. — Влязъл си в следите на тази Марта, а чрез нея и на цялата организация. Между другото, тя къде е?

— Не знам.

— Да не би случайно да си я… — каза Лев и прекара ръка през гърлото си.

— Бе ти да не си луд! Как можа да си го помислиш изобщо!

— А защо се притесни като момченце? Слушай, да няма джиджи-биджи между вас, а?

— Големи всезнайковци се извъдихте, ей — измънка недоволно Никита. — Кажете по-добре как намерихте това място.

— Не беше лесно — каза Светлов.

— Ами! Беше много лесно — намеси се Вершинин. — Вчера постъпи сигнал за разбит апартамент. Отидохме на адреса и намерихме компютър. Включен. Започнахме да се ровим в него. Открихме доста ценна информация… Участъковият излезе свестен. Обади се, където трябва. На нас ни остана само да си поразмърдаме малко мозъците.

— Между другото, вчера тук са открили труповете на двама мъже. Вървели си хората, вървели и в един момент се превърнали в леш… Случайно да знаеш нещо по въпроса?

— Не съм в час с нещата.

— Аз пък съм. Намерихме отпечатъците им върху клавиатурата на компютъра. Свалили са адресите от него и са дошли тук. А тук — бам-бам, и хайде…

— А зайчето се е изплъзнало — заключи Вершинин.

— Какво зайче?

— Ами онова, дето е трябвало да го гръмнат. Не знам със сигурност кой от двама ви е „зайчето“ — ти или твоята Марта…

— А може и двамата — Светлов се вгледа внимателно в Никита. — Много бих искал да чуя какво ще кажеш. Направо изгарям от нетърпение. Хайде, разказвай всичко подред…

Никита въздъхна, сякаш имаше намерение да им разкаже подробно цялата история.

И наистина им разказа всичко — за Марта, за Люба и Анка, за любовта си към Марта… Описа я в ярки тонове.

Но някои моменти пропусна. За това, как с Марта изтребиха бандата на Посечения. За това, че Марта застреля сестра си. И за това, че Анка умря от свръхдоза олово в главата. Нека си мислят, че тези две дами са живи и здрави и се крият някъде.

— Къде е Марта сега? — попита Светлов. Историята го бе трогнала.

— Не знам.

— Е, щом не знаеш, не ни казвай.

— Наистина не знам.

— Нищо, някой ден ще узнаеш. Но може да не ни осведомяваш.

— Да, наистина — поклати глава Вершинин. — Може да не ни осведомяваш. Разбрах, че било свястно момичето. Само малко се е отклонила от правия път. Значи, казваш, само мутри убивала.

— Само тях, гадините.

— Страхотна двойка сте — засмя се Светлов.

— Идеална — ухили се до ушите Вершинин. — Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака.

— Наистина ли няма да я закачате? — попита Никита.

— Е, поне ще се опитаме да я измъкнем от това опасно положение… Ще се по-ста-ра-ем… А после ще видим.

— Благодаря ви!

— Е, чак пък да ни благодариш. Освен това още е рано за благодарности. Първо трябва да хванем кака Зоя.

— Имате ли някакъв напредък?

— Не. В задънена улица сме — призна Светлов. — Но работим по въпроса…

— Нали знаеш, който търси, намира — добави Вершинин.

— Аз също ще търся.

— Ами търси… Но внимавай теб да не те намерят. Жената в черно сигурно няма да отмени гонката.

— Разбирам.

— Затова е по-добре да изчезнеш някъде.

— Къде?

— Ами където искаш. Само да не е на онзи свят.

— Абе то за там никога не е късно.

Светлов и Вершинин му стиснаха ръката и си тръгнаха.

Никита започна да си стяга багажа за път.

Не трябваше да остава повече тук. Апартаментът беше засечен. Килърите на Зоя можеха да се появят всеки момент.

Той слезе на двора. И като покосен. От ладата осмица нямаше и помен. Някой я беше откраднал. Дали я бе взел истинският й собственик… Марта? Но кога е успяла да го направи?

Може да е имала резервен ключ. Документите бяха в колата. Може да е имала ключ и от гаража.

Гаражът… Никита тръгна бързо към него. Не беше заключен. Точно така, някой скоро е бил тук. И нарочно е оставил вратите отворени. За да привлече внимание. А може пък Марта да го чакаше там…

Сърцето му се сви от радостно предчувствие. Но уви, вълнението му беше напразно.

Никита отвори тайника. Беше празен. Нямаше нито един пистолет, нито едно взривно устройство. Но имаше нещо друго — на дъното лежеше бележка.

Беше послание. От нея. За него. Чакаше го в някакво село. Дори не село, а селце. Където улиците нямаха имена, а само номера. Сигурно беше някакво абсолютно затънтено място.

Като по пръчка, на стената висеше карта на Московска област. Откри селцето много трудно, но все пак го намери. Трябваше да пътува по Ленинградското шосе.

Марта е усетила опасността. Събудила се е, събрала си е багажа, взела е оръжието от гаража и му е оставила бележка. Знаела е, че той ще отиде до тайника.

Но с колата не й е провървяло. Затова се е наложило да се скрие някъде и да изчака Никита да се върне с нея. И го е дочакала. Сега трябваше да е на път. На него също му бе време да тръгва.

Все пак Марта беше професионален убиец. Имаше тайник с оръжие в случай на опасност. Застраховала се бе и с някакво убежище в това село Куркино. Може би разполагаше с къща там — дървена, купена на безценица. И за нея да знае само тя и никой друг. И Никита…

Но трябваше да стигне с нещо до това село. С колата явно имаше засечка. Макар че… Имаше и един мерцедес триста, който принадлежеше на Анка. Щеше да се възползва от него. Документите бяха в джоба му, ключовете също бяха налице. Както и шофьорската му книжка. Какъв бе проблемът тогава? Нямаше пълномощно. Ако ченгетата го спрат, трябваше да ги забаламоса нещо. Например, че е взел колата от жена си, а пълномощното е забравил вкъщи. Ще им даде двадесетачка на ръка — глоба за това, че му е изфирясал акълът, — и туй то, работата е уредена. Дано само колата да не се води за издирване. Но до това със сигурност не се е стигнало…

Никита отскочи до платения паркинг, показа квитанцията, взе колата и — пълен напред.

Съвсем скоро щеше стигне до мястото. Марта щеше да го чака в дървената къщурка. Милата, скъпата, любимата му Марта. Сигурно вече ще е запалила печката — вътре ще е топличко, приятно, уютно. А може и пирожки да му изпече. Ще пият чай, ще хапват сладко и ще се любуват един на друг… Ще бъде толкова хубаво…

Никита летеше като окрилен. Трудно му беше да сдържа вълнението си и да спазва правилата за движение. Стараеше се да забелязва навреме всички пътни знаци, да намалява скоростта.

Не обръщаше никакво внимание обаче на датчика за гориво. И беше много учуден, когато колата изведнъж заглъхна и спря.

Вече беше далеч от града, на около двадесет километра. Не намери никаква резервна туба в багажника. Но по шосето минаваха достатъчно коли. Профучаваха покрай него с висока скорост. Все пак някой може да благоволи да спре.

Първо го задмина някакъв стар москвич. Шофьорът не намали, но пък му показа заканително юмрук — демек, дръж се, господарю, скоро ще дойде нашата народна власт и тогава ще видиш ти как ще ти конфискуват мерджанчето. И ще се качиш на москве. Никита не беше богаташ, в момента обаче караше новичкото и шикозно западно возило. Затова шофьорът на един не по-малко луксозен джип „Чероки“ го взе за свой човек. Прояви, така да се каже, класова солидарност и спря.

Но зад волана не седеше мъж, а млада жена. При това доста симпатична. Имаше привлекателно лице, свеж вид, спортна фигура. Беше облечена строго официално — в скъп и удобен костюм с панталон.

А в очичките й горят дяволски искрици.

— А казват, че хубавите мъже не се срещат под път и над път — сладострастно измърка тя и съблазнително облиза горната си устна.

Сигурно беше някоя нимфоманка…

— Искам малко бензинче…

— А пък аз искам малко да ви…

Блондинката изгаряше от желание за секс.

— Откъде ще започнете? — подсмихна се Никита.

— Ами от там — каза тя и похотливо сведе поглед надолу да му посочи от къде ще започне.

При други обстоятелства Никита не би възразил, но вече си имаше Марта.

— Трябва ми бензин.

— Предлагам да направим бартер.

Тя се пресегна през седалката и най-нагло се опита да го хване за… Никита се дръпна.

С тази нимфоманка просто не можеше да се говори.

— Извинете… — Той тръгна да слиза от колата, но мадамата го спря.

— Добре де, малко попрекалих с шегите. — Изведнъж стана строга, като учителка на първолаци. — Извинете ме. Но понякога ми става нещо. Много обичам да разигравам мъжете.

— А пък аз обичам да разигравам жените.

— Много добре. Значи ви трябва бензин.

— Страшно.

— А туба имате ли?

— Да, празна.

— И празна да е, вземете я и се качвайте. Тук наблизо има бензиностанция. Ще ви закарам дотам и ще ви върна.

— Благодаря!

Никита взе тубата от багажника, заключи колата и се качи в джипа.

Вътре беше топло и уютно. Очарователната блондинка вече не играеше ролята на перверзна прелъстителка, а изглеждаше като недостъпна дама. Никита беше много заинтригуван от поведението й.

Вече бяха минали около километър, а бензиностанция все нямаше.

— Искате ли пепси? — попита го жената.

Сякаш прочете мислите му. Гърлото му беше пресъхнало и нямаше да е зле да се освежи малко.

— Честно казано, не бих ви отказал. Но първо да се запознаем. Как се казвате?

Беше твърдо решен да й плати и за пепсито, и за това, че му помага да реши проблема с бензина.

— Оля.

— Олга…

— Както искате, така ме наричайте.

Кутийката с пепси се появи в ръката й като с магическа пръчица. По същия невероятен начин фокусниците вадят от нищото монети, балони и кърпички.

— Благодаря.

Никита отвори кутийката и с удоволствие отпи няколко глътки.

— Странно, бензиностанция все няма и няма — каза той.

— Е, как да няма, ето я!

Той се вгледа в далечината, но не видя нищо. Изведнъж пред очите му падна черна пелена, главата му се замая. Сънят го повали с цялата си тежест, на която той нямаше сили да устои…

Сева Кварцов се беше върнал от затвора само преди няколко дни. Седем години беше на топло, излежа си целия срок, от първия до последния ден.

Родителите му не го проклеха нито тогава, нито сега. Посрещнаха го с хляб и сол, както се казва. Но, виж Пашка… Пашка изчезна някъде. Отиде на дискотека и не се върна повече. Заедно с приятеля си.

Полицаите започнаха да ги издирват. Но някак през пръсти ги търсеха, без да си дават много зор. Онзи ден Сева се отби при следователя. Искаше да му даде акъл как да ги търсят. Капитан Лодочников се казваше, говедото му с говедо. Замалко не го изхвърли от кабинета. Казва, махай се оттука, пандизчия шибан, да не те пратя пак да търкаш нара в затвора. Та такива ми ти работи.

Позволяваха си да му държат такъв тон, защото тогава беше господин Никой. А днес… Днес още си е господин Никой, но господин Никой с перспектива.

В града си имаха свой мафиотски бос. По-скоро босче. А за Сева си беше направо босченце. Казваше се Юра Грузд. Двамата със Сева някога бяха тартори на кварталните хулигани. Направиха си нещо като улична банда. Хубава банда беше. Даже си имаха устав, кодекс на честта. В мазето на един блок си бяха направили фитнес зала. По цял ден вдигаха тежести, раздаваха си крошета. Но това беше през осемдесет и пета, когато живееха, без да мислят за бъдещето.

А след това Сева попадна зад решетките. Заради Юрка го нападна някакво говедо. Един такъв здрав чичка, като че ли беше затворник. Сбиха се и нещата стигнаха дотам, че замалко щеше да изкорми Юрка. Даже тръгна да вади нож. Но Сева се оказа по-бърз. Извади бокса от джоба си и като му вкара един… — шиповете се забиха директно в слепоочието на чичката. Първо само беше загубил съзнание, а след няколко часа в болницата опънал краката.

Юрка стана герой за всички — че как, такава атака да отблъсне. А Севка — два пъти по-голям герой, но него го тикнаха зад решетките, а Юрка остана да си живурка на свобода…

И хубаво си поживя. През осемдесет и шеста отиде в казармата. Някъде в морската пехота беше служил. И накара всички момчета от бандата да минат казармата по същото време. Почти всички влязоха с него — кой в десантни войски, кой в морската пехота. А през осемдесет и осма вече се прибраха отслужили. Някои се уредиха на работа, други започнаха да учат. Но през деветдесета Юрка ги привика и събра отново цялата банда около себе си. Общо бяха около петнадесет здрави момчета. Развъртяха се малко из града и за няколко месеца направиха така, че всички частници бяха под тяхна „закрила“.

Сега Юрка не си знаеше парите и тънеше в разкош. Групировката му се състоеше от тридесет бойци. Самият той живееше не в къща, а в палат и караше не една западна кола, а няколко. Имаше си личен бизнес, опекъл си беше работата. С една дума, баровец и половина.

Но и Сева не беше вчерашен. В затвора се беше събрал с много сериозни хора. Доказа се като силен човек и заслужи уважението им. Бяха много авторитетни хора от подземния свят. Единият даже беше кръстник на мафията. Сега се подвизаваше някъде в столицата.

Момчетата, които работеха за Юрка, също уважаваха Сева. За тях Сева Кварцов беше жива легенда. Всички знаеха, че Юрка дължи изцяло на него днешното си високо положение.

С една дума, Юрка нямаше друг избор, освен да му отстъпи мястото си. Севка щеше да го направи свой бригадир. А самият той щеше да спретне още няколко бригади. Че нещо доста бяха изостанали тук момчетата. Превърнали се в някаква измислена мафия от местен тип, да му се не види!

Предния ден бе срещнал някои стари дружки от бандата. Всички имаха големи надежди за него.

А тази сутрин се срещна и със самия Юра и му каза:

— Ниско се целиш, братле.

Демек, отдавана трябваше да си на нивото на мафиотите в столицата. Че то Москва е на две крачки, няма и сто километра до там.

— На мен и тук ми е добре — сви рамене Юрка.

Едната му вежда потрепери нервно. Усещаше, че Сева е по-силен и имаше по-голям авторитет. Но не искаше да му стане подчинен. А щеше да се наложи…

— Ами стой си тука тогава. А аз ще дръпна към столицата. Там имам връзки с много сериозни хора.

— Това си е твой проблем.

— Мой е.

— Но ще ми дадеш десетина момчета и две коли.

— Това пък защо? — напрегна се Юрка.

— Какво, да не се стискаш?

Юрка замълча многозначително. Демек, мога и да съм стиснат, ако искам, имам пълно право на това.

— Я ми кажи сега кой лежа седем години на топло заради тебе?

Юрка стисна зъби. И прецеди:

— Това е минало…

— Да, но момчетата не мислят така.

Юрка беше готов всеки момент да избухне.

— Добре де, не се нерви. Момчетата ти ми трябват само за определено време — успокои го Сева. — Трябва да намеря брат си.

— Пашка ли? — малко се поотпусна Юрка.

— Него.

— Наистина чух, че е изчезнало някъде момчето.

— Ченгетата не си мърдат пръста.

— Мога да попитам тук-там.

— Няма нужда, сам ще го намеря. Но ще ми дадеш от твоите момчета. И две коли.

— Разбрахме се…

Свидеха му се момчетата на Юрка, не искаше да ги даде за постоянно. Не можеше да си даде хляба току-така. Но все пак Сева не беше кой да е. Беше един от основателите на бандата и момчетата много го уважаваха. Юрка също трябваше да го уважава — нали заради него му лепнаха седем годинки. Пък имаше и хора от пандиза, които щяха да застанат зад него. Познаваше се с авторитети от столицата. С една дума, групировката нямаше да позволи да го отреже.

Затова Юрка на драго сърце беше готов да му услужи с десетина момчета от бойците си за временно ползване.

Сева щеше ги вземе, но нямаше да му ги върне. Това щеше да бъде първата му бригада. А като потръгне работата, щеше да си направи още няколко бригади — в града имаше колкото щеш яки момчета. А Юрка ще го сложи в задния си джоб…

Но всичко това щеше да стане някъде в бъдещето. Сега трябваше да намери брат си. Трябваше да докаже на всички какво може Сева Кварцов. Нямаше търпение да прегърне Пашка. Разбира се, ако все още е жив…

Към обяд Сева оглеждаше две беемвета, съвсем прилични на вид. Строи и десетте момчета, които Юрка му пробута. Не бяха от старата гвардия — Сева не познаваше никого от тях. Явно старата му дружка го е направил нарочно.

Беше много глупав. Сева щеше да си ги присвои тези, а момчетата от старата банда сами щяха да се прехвърлят при него…

Следовател Лодочников излезе от къщи. Бързаше за работа след обедната почивка. Но не успя да стигне до колата си. Сева му препречи пътя. Изглеждаше доста внушително с новите си дрехи. Юрка му бе дал малко мангизи, та си купи някоя друга дрешка от пазара. Даваха му увереност и четиримата бабанки зад гърба му.

— Здрасти, шефе! — усмихна се през зъби Сева.

— Аа, ти ли си, Кварцов… — измърмори недоволно Лодочников. — Какво искаш?

— Имам едно-две въпросчета…

— За брат ти ли?

Капитанът вече не можеше да си позволи своеволието да изпрати Сева по дяволите. Но и не желаеше особено да говори с него. Но нямаше друг избор.

— Точно така.

— Добре, качвай се при мен в колата, ще поговорим.

Сева прие поканата и седна в шестицата.

— Напредвате ли с издирването на брат ми?

— Няма напредък.

— Абсолютно никакви версии ли? Няма ли за какво да се хванете?

— Ами как да ти кажа…

— Говори направо, бе, шефе, без да увърташ.

— Едно момиче ги видяло да се качват в някаква кола. Връщала се от студентска дискотека с приятелката си. Само че окъснели. Заради някаква свалка със студенти или нещо подобно, не знам точно. Но тъкмо отивали към спирката, и видели как брат ти и приятелят му се качили в една кола.

— Каква кола?

— Джип „Чероки“.

— Номера знаете ли?

— Ама и ти си един, Кварцов. Че нали, ако знаех номера, сега нямаше да разговарям с теб.

— Може пък момичетата да са запомнили номера, но да са се страхували да го кажат.

— Всичко е възможно. Знаеш, времената днес са смутни. Благодарение на такива като теб.

— Добре де, шефе, не се ядосвай. Кажи как да ги намеря тези момичета.

Не след дълго Сева вече пътуваше с две коли към посочения адрес.

Оксана си беше вкъщи. Не беше много сложно да я залъжат да се качи в колата при Сева. Изглежда, беше доволна, че има възможност да си поговори с него.

— Познаваш ли брат ми — попита той. — Паша Кварцов.

— Пашка ли? Той ви е брат?

Явно Сева й беше направил голямо впечатление. Все пак изглеждаше солиден мъж. И момчетата с него — от яки по-яки. Със западни коли…

— Роден брат. Е, какво, коте, можеш ли да ми кажеш нещо? Чух, че си го видяла да се качва в някакъв джип.

— Не в някакъв, а в „Чероки“. Съвсем новичък, черен, страхотен.

— А номера да си спомняш случайно?

— Не.

В това „не“ Сева чу „да“.

— Я си помисли по-добре!

Извади от джоба си автоматичен нож. Оголи острието и започна да си чисти ноктите с него, без да обръща каквото и да било внимание на Оксана. А тя, горката, замалко да се изпусне в гащите от страх.

— Е, какво, помисли ли си?

— Да… Виктор видя номера. Даже го каза… Само че аз не го запомних…

— Кой е този Виктор?

— Амиии… С една дума, бяхме гаджета.

— Студент ли е?

— Да.

— Хайде, отиваме при него.

Оксана тъкмо отвори уста да възрази, но Сева я погледна „много убедително“. Нямаше къде да ходи, трябваше да издаде приятелчето си.

Никита се събуди. Нещо тежко се стоварваше на тласъци върху него. Дали се е събудил наистина?

Замаяният му поглед видя като в мъгла изкривеното от екстаз лице на Олга. Беше чисто гола и го беше яхнала, подскачайки лудешки върху него. Огромните й гърди се движеха нагоре-надолу като криле на птица. Сякаш всеки момент щеше да литне…

Но не, прекалено много й харесваше да го язди. Трябваше да си признае, че и на него не му беше никак зле. Още малко, и щеше да изпразни оръдието.

Като се замисли обаче, няма на какво толкова да се радва. Най-отвратителното в цялата история беше, че това си бе живо изнасилване.

Лежеше гол на някакво твърдо ложе в непозната стая. Нещо повече, краката и ръцете му бяха разпънати и приковани с белезници, а на врата му бе закопчан метален обръч, като нашийник…

Изведнъж той се сети за всичко. За мерцедеса с празен резервоар, за джипа „Чероки“, за странната блондинка, за кутийката с пепси… Стоп! Всичко беше ясно. В напитката е било сипано нещо от сорта на клофелин.

Блондинката го беше упоила и го бе докарала в апартамента си. Явно беше нимфоманка и си падаше по садо-мазо. Това обясняваше и странното ложе, и белезниците, и металния обръч около врата му…

Даа, в много хубава история се беше забъркал, няма що…

Изнасилваха го най-нагло… Дали пък всичко това не беше просто сън?

Къде ти, такова нещо и в най-кошмарния си сън не беше сънувал. Жена да изнасилва мъж — това можеше да се случи само в реалния живот. Добре поне, че не го беше яхнал някой мъж…

Представи си подобно нещо и замалко да му се обърнат червата. Такаа, извадил беше късмет, че е жена. Пък и толкова симпатична. Не беше чак такава болка за умиране.

С удоволствие би й прошепнал няколко нежни думи. Но изведнъж откри, че устата му е залепена със скоч и вместо думи тя ще чуе само някакво безпомощно мучене. А той нямаше никакво желание да заприлича на крава или на племенен бик…

И ето, най-върховият миг дойде — Никита се освободи от излишната енергия. Но оръдието му остана все така твърдо и непоклатимо. Нито пада, нито се предава. А беше време вече… Олга продължи да подскача върху него и изобщо не й пукаше, че на него вече не му е хубаво…

„Ездачката“ все не можеше да се насити. С безконечните си подскоци накара Никита отново да свърши. Тогава се успокои и слезе от него.

„Уредът“ му обаче продължаваше да стърчи като флага на Кремълската кула. Сякаш в него имаше стоманено жило.

Олга изчезна. Нито му каза довиждане, нито му помаха с ръчичка. Сякаш той не беше човек, а машина за задоволяване на сексуални нужди. Впрочем, на Никита му беше все едно дали го смята за човек или не. Зарадва го самият факт, че го остави на мира. Сега можеше да събере мислите си и да намери изход от това крайно неприятно положение.

Но какво ставаше?

На нейно място пристигна някаква друга мадама. Не особено симпатична брюнетка с ястребов поглед. Гола. Имаше здрава спортна фигура, без капчица излишна мазнина, малки гърдички, плосък корем с мускулен релеф, яки крака и ръце.

— Хубаво момченце! — каза тя, разглеждайки го като стока.

Тя хвана напрегнатия му инструмент в дланите си, потри го, сякаш искаше да запали огън. Никита едва не извика от болка. Усещаше ужасно напрежение в слабините си, направо неестествено. Вероятно го бяха почерпили не само с клофелин… Имаше такива препарати, от които мъжкият член може да стърчи цяло денонощие. Брюнетката се качи върху него, наниза се на „шиша“ и започна да подскача като обезумяла. Никита обаче не изпитваше никакво удоволствие.

След това се появи още една мадама. След нея вече възприе съвсем сериозно факта, че го изнасилват.

Беше изтощен до крайност, пред очите му запрескачаха черни кръгове, напираше го да повърне… А тези кучки продължаваха да се гаврят с него. Една, втора, трета, четвърта… После се изредиха отново.

Жертвата им губи съзнание няколко пъти, но всеки път лисваха в лицето му кофа леденостудена вода и той се съвземаше. И отново търпеше, търпеше…

Вече беше загубил представа за времето. Можеше да е минал час, може два, а може би цяло денонощие… А освирепелите кучки продължаваха да се редуват и да се сменят…

Накрая се появи още една. Тя прогони Олга и пренебрежително погледна изнемощелия Никита.

Той помисли, че тя също ще го яхне. Но трябваше да се съблече, защото беше облечена, за разлика от другите. Строг костюм на бизнес дама. Грозно хищно лице и леден поглед на убийца. Убийца… Никита виждаше за първи път тази жена. Но изведнъж му се стори, че знае коя е. На нея също й се стори, че го познава.

— Откъде го намери? — попита тя Олга.

— Видях го случайно на магистралата и го качих. Хубаво момченце, нали?

— Не можа ли да се сдържиш?

— Не можах. Всички момичета са луди по него. На вас харесва ли ви?

— Не е зле.

— Да ви го пратим?

— След като вече сте го минали всички?!

Олга изплашено се сви, гласът й започна да трепери.

— Извинете, Зоя, не искахме да ви казваме…

Зоя? Дойде му като гръм от ясно небе. Той едва успя да скрие изненадата си.

— Защо?

— Ами… нали съвсем наскоро бяхме докарали едни момчета, но моментът не беше подходящ. А този… Ами не можах да се сдържа!

— Разгонена кучка си ти.

— Извинявайте, но…

— Трябва да те накажа. Но извади късмет. Угоди ми.

— Сега ще го изкъпем и веднага ви го изпращаме! — зарадва се Олга.

— Нека първо да си почине красавецът.

— Да, да, разбира се. Ние направо го измъчихме.

Жената продължи да го изучава внимателно, но не гледаше под кръста му, а в очите. Точно така, позна го. Или само така му се струва?

Никита се чувстваше като заек в мрежа, който всеки момент ще бъде схрускан от лисицата.

— На магистралата, казваш, си го качила — попита отново онази.

— Да, беше с мерцедес триста. Свършил му бензинът. И аз го качих.

— Мерцедес? Триста… Това е много интересно. Къде е колата?

— Остана на магистралата. За какво ни е?

— А документите й къде са?

— Като че ли са у него, в дрехите му трябва да са… Да ги донеса ли?

— Да.

Олга излезе. Онази продължаваше да го пронизва с поглед.

След минута донесоха документите. Тя ги взе, погледна ги.

— Значи шестото ми чувство не ме е излъгало — злорадо се усмихна тя.

— Какво има?

— Анка. Това е колата на Анка. Този знаеш ли кой е? — Тя посочи Никита.

— Кой? — погледна го Олга.

— Това е Никита Брат. Онзи същият, от когото започна всичко. Точно той ми трябва.

Какво е започнало от него и защо е нужен на тази жена, Никита знаеше много добре. Вече беше сто процента сигурен, че пред него стои Зоя Кречет.

С леко движение на ръката, тя даде знак на Олга да излезе и се приближи. Свали от устата му лентата със скоч.

— Ето значи какъв си бил, Никита Брат. Какво направи с Анка?

— Каква Анка? Аа, онази, дето с Чапаев…

Анка всъщност беше убита от хората на същата тази Зоя. Но защо тя не знаеше? Може би наистина вярваше, че килърите й са видели сметката на Марта. Какво пък, ако е така, нека да вярва в това си заблуждение.

— Не се прави на глупак. Не ти отива. А и не печелиш нищо. И без това вече си мъртвец.

Каза го с такъв делничен и спокоен тон, че Никита направо настръхна.

— Ти ли си Зоя Кречет? — попита той.

— Да, аз съм Зоя. И фамилията ми наистина някога беше Кречет. Ето, виждаш ли, знаеш коя съм. Много работи знаеш ти. Дори не се опитваш да го скриеш. Защото знаеш, че така или иначе, ще умреш.

— За теб смъртта е нещо обичайно.

— Много си прав. Ти уби Анка. Уби и Любка. Ти уби приятелките ми. Но не ти се сърдя за това. Смъртта е нещо съвсем естествено.

— Ами умри и ти тогава — подсмихна се Никита.

Зоя се вгледа съсредоточено в него и каза с насмешка:

— Харесваш ми. Но ти ще умреш преди мен.

Никита замълча. Намираше се в такова положение, че с приказки трудно ще оправиш нещата. Можеше да я наругае, да я обсипе със заплахи, но това щеше да е чиста проба фарс, а не изход от положението.

Не виждаше никакъв изход, беше в задънена улица. Завързан, прикован към някакво ложе. На непознато място. Нямаше никаква възможност да се освободи, нямаше и оръжие. А си имаше работа не просто с подивели жени, а с професионални убийци. Навсякъде удряше на камък…

Щяха да го убият, защото така бе поръчал Витал. Щяха да го убият, защото тези самки убиваха всеки, когото изнасилят. Никита със сигурност не беше първият мъж, попаднал при тези убийци амазонки.

Както и да го въртеше, както и да го сучеше, оставаше му само едно — да посрещне достойно смъртта.

Но как да го направи? Та нали може и да не умре от куршум в главата. Можеха просто да го насилват до смърт. А по всичко личеше, че натам вървят нещата… Ненаситни кучки!

— За друго исках да те попитам. — Гласът на Зоя беше безразличен. — Защо тръгна срещу мен. Заради Марта ли?

— Да. Тя не искаше да убива повече. А ти нямаше да я пуснеш.

— Така е. Нямаше да я пусна — кимна Зоя. — Но не съм лъжица за твоята уста. И милицията е безсилна срещу мен. Надявам се, че си се убедил в това.

— Не съм сигурен.

— А аз съм сигурна. Загубих много хора. Страшно много. Но това е дребна работа. Хора винаги можеш да си намериш. Важното е, че аз съм жива. И се чувствам в пълна безопасност. Скоро ще стана още по-силна и отпреди. — У нея не се усещаше каквото и да било чувство на величие. Говореше съвсем равнодушно и монотонно, сякаш всичко бе ясно от само себе си. — А ти какво постигна? Марта, така или иначе, я пратиха на онзи свят. Скоро сам ще я последваш. А може пък… — Гласът й изведнъж затрепери, очите й се изпълниха с похот. — Може пък да си измислил всичко това, за да дойдеш при мен. Може би си знаел колко обичам хубавите момченца…

— Мръсница — усмихна се жлъчно Никита. — Ти си просто една мръсница. Никой ли не ти го е казвал преди?

Вместо отговор, Зоя го стисна здраво за слабините със силната си ръка. Започна да губи съзнание от непоносимата болка и вече през мъглата на небитието чу някакъв далечен глас:

— Довиждане…

Болката утихна и въпреки всичко той потъна в спасителен унес.

Осма глава

Зоя стоеше до прозореца. С разсеян поглед гледаше към пътя, който се виеше към къщата й през заснежените поляни.

Вече всичко беше наред. Благодарение на този глупак Никита Брат ченгетата здраво се бяха вкопчили в бригадата на Анка. Лишиха я от дясната й ръка. Добре че сравнението беше чисто условно. На човек не може да му порасне втора ръка, а на нея щеше да й порасне. Съвсем скоро на мястото на разгромената бригада щеше да се появи нова. И може би не само една.

Ченгетата не бяха успели да я спипат. И не знаеха къде да я търсят. Нямаха никаква представа за контактите й с нови поръчители. А поръчките валяха постоянно. Прехвърли всички на Витка. Добре смазаният механизъм работеше безотказно.

Всичко беше плод на много точна преценка на ситуацията. Освен това щастието й се усмихна. Чак да не повярва човек — телохранителят й, тази вечно жадна за секс кучка Оля, хванала Никита Брат. И то съвсем случайно. Дочукало му се на момичето. В резултат сега нямаше нужда да праща хора да го търсят. Беше в ръцете й. Щеше да го убие лично. Това щеше да бъде ритуално убийство. Първо ще го изнасили, а после ще го удуши с копринен шал…

Нека промени малко отношението си към жените, преди да умре. Идиот, мисли си, че може да ги разиграва както си иска. Но какво се оказа — че него направиха на маймуна. Нещо повече, оправиха го като последната курва.

В стаята влезе Олга.

— Мамче, момчето е готово — каза тя.

Обедът беше сервиран, можеше да започва. Би било глупаво да се откаже от такова вкусно ястие. Симпатяга, а и уредът му е голям…

Бяха го оставили да почива цяла нощ и половин ден. И сега — съвсем свежичък и събрал сили, й го сервираха като следобеден десерт. Тя чак се облиза апетитно. Сега щеше да отиде в сауната и да се позабавлява до насита…

Тъкмо щеше да се отдръпне от прозореца, когато забеляза две тъмни точки на хоризонта.

Хукна веднага към другия прозорец, до който беше монтиран триножник с бинокъл с голямо увеличение на образа.

Бяха два черни бавареца с тъмни стъкла. На такива коли обикновено се возят мутри. Да не би…

Трябваха й точно три минути, за да вдигне момичетата под тревога: Оля, Таня, Вика и Галка — четирите си телохранителки. Те бяха нейното семейство. Зоя и те четирите — това бяха обитателите на тази къща. Освен тях нямаше никой друг, който да я защити.

Изгубиха още около две минути, за да заредят оръжието. Около минута отне заемането на позиции за стрелба. И Зоя също беше въоръжена. Че как иначе…

Колите все още бяха доста далеч, а срещу тях вече бяха насочени пет винтовки СВУ с оптичен прицел. Не бяха със заглушители, само с дулен искрогасител. Но това ни най-малко не я обезпокои — къщата й бе съвсем изолирана от външния свят. Никой нямаше да чуе стрелбата. Освен онези, които пътуват в колите.

Стискайки здраво в ръце винтовката, Зоя се чувстваше защитена. В пълнителя имаше десет специални снайперистки патрона със стоманена сачма, палецът й бе на езичето на спусъка, окото й бе плътно прилепено към оптичния прицел. Готова за бой.

Момичетата също бяха затаили дъх, очаквайки всеки момент команда за огън.

Оптичният прицел — ПСО-1, позволява да се води прицелна стрелба на разстояние хиляда и триста метра. Колите караха точно срещу тях — почти неподвижна цел. Зоя още сега можеше да натисне спусъка, но реши да не избързва.

Все още не знаеше със сигурност кои са хората вътре. Може да бяха врагове, дори смъртни врагове, но в никакъв случай не бяха приятели. Никой от хората й не знаеше пътя към тази къща.

Така че в колите бяха или ченгета, или мутри, които търсят мъст за смъртта на някого от авторитетите си. Ченгетата обаче не се возят в беемвета. Значи оставаха мутрите. Как бяха открили къщата й — това не беше най-важното в момента. Трябваше да унищожат тези пуяци, които явно са си въобразили, че са много велики и могат ей така, съвсем спокойно да навлизат във владенията й. Сигурно си мислят, че тя ей сега ще им падне на колене… Но не са познали…

Когато колите се приближиха на разстояние седемстотин метра, Зоя стреля. Усиленият куршум проби предното стъкло на първата кола и улучи шофьора в челото. Онзи потрепери и безжизненото му тяло се отпусна върху волана. Колата започна да криволичи, излезе от пътя и се заби в крайпътната канавка. Вторият баварец попадна в зоната на пряка видимост. Проехтя още един изстрел. Беше Оля. Куршумът й улучи шофьора. Беемвето загуби управление и се натресе в един крайпътен стълб.

От колите наизскачаха оцелелите бабаити с кожени якета. Паникьосани, започнаха да размахват пистолети, но веднага попаднаха под обстрела на снайперистките куршуми.

Бяха най-малко десетина човека. И половината предадоха богу дух. Останалите прецениха навреме, че няма смисъл да се бутат в устата на лъва, и се скриха зад колите. Зоя даде команда за стрелба по резервоарите. Първата кола пламна, после и другата. Един от мутрите се превърна в горяща факла и попадна на мушката на Галка. Тя стреля и го избави от страшните мъки. Оцелелите продължиха да се крият зад горящите лимузини. Бяха трима или четирима. Но момичетата нямаха възможност да ги вземат на прицел. Ако стреляха само от място, разбира се.

Зоя защити дома си. Но не за да продължи да живее в него, а за да оцелее самата тя. Къщата вече беше засечена, нямаше смисъл да остава повече в нея. Трябваше да се махат оттук колкото се може по-бързо. Добре поне, че имаше къде да отидат.

Тя нареди на Вика и Галка да държат мутрите под око, а на Оля и Таня — да приготвят колите. Но първо трябваше да минат през сауната, където беше Никита, и да го застрелят.

Зоя отиде в кабинета си, отвори сейфа, извади оттам куфарче с пари — в него имаше около сто хиляди долара. Не беше чак толкова глупава да държи всичките си пари вкъщи. За това имаше други, по-сигурни места.

Куфарчето с пачките не беше най-важното, което се съхраняваше в сейфа й. Там имаше и едно копче. Зоя го натисна. Точно след половин час къщата щеше да хвръкне във въздуха.

Тя свали от пост Вика и Галка и заедно с тях слезе на двора. Край, в тази къща повече никой нямаше да влезе. Беше без значение, че тук оставаха всичките им вещи. Не й бе жал за тях. И за Никита не й е жал. Не е единственият красавец на света в крайна сметка, имаше и други.

Двата джипа вече бяха в пълна готовност за тръгване. В тях имаше оръжие — пистолети, автомати, всякакви боеприпаси. Имаше с какво да довършат мутрите, които най-вероятно все още се криеха зад колите.

Зад волана на първата кола седеше Таня. Витка и Галка се качиха при нея. На тях беше възложена задачата да гръмнат мутрите. Зоя седна на задната седалка във втората кола, карана от Оля.

— Готови ли сме, всичко ли свършихте? — попита я тя.

Онази тръсна глава — да, всичко е наред.

Това трябваше да успокои тарторката, но нещо не й даваше покой.

Първият джип запали и тръгна. Портите се отвориха автоматично пред него.

— Тръгвай! — изкомандва Зоя.

Оля кимна отново, но колата не помръдна от мястото си.

— Аз…

Зоя понечи да й се скара, но думите й бяха заглушени от страшен тътен. Ураганна сила вдигна първия джип във въздуха. Той се взриви пред очите им и за секунди беше обгърнат от пламъци… Таня, Вика и Галка вече не съществуваха.

— Това е невъзможно! — ужасена възкликна Зоя.

Първата й мисъл бе, че мутрите са успели на бегом да преодолеят разстоянието до къщата и са посрещнали колата с изстрел от гранатомет. Но се оказа, че греши.

— Възможно е! — равно заяви Оля.

И се обърна рязко. В ръцете й се появи пистолет. Дулото му се вряза болезнено в устната на Зоя.

Със свободната си ръка изменницата свали перуката си… Дамата в черно не можа да повярва на очите си. Пред нея стоеше Марта.

Никита се събуди в луксозно обзаведена стая. Чувстваше се отпочинал. Но от това нямаше голяма полза.

Беше прикован към леглото, на ръцете и краката му имаше белезници. Добре поне, че не са му сложили пак проклетия нашийник да му стяга врата. Пак беше гол и възбуден, стърчеше като вишка. Явно поредната мадама трябваше да влезе всеки момент.

Той затвори очи и тихичко застена. Чакаше го същият кошмар. По-добре да се самоубие, отколкото да го преживее отново.

Изведнъж някъде отгоре изтрещяха изстрели. Един, втори, трети… Никита отвори очи, заслуша се. Възможно ли е някой да е нападнал къщата?

Изведнъж вратата се отвори. Той отново затвори очи. Вече нямаше сили да гледа тези извратени кучки…

Погледна, когато нещо изпука тихо над ухото му и разтърси дясната му ръка. Сякаш куршум улучи ключалката на белезниците.

Не можа да повярва на очите си. Пред него стоеше Марта. Абсолютно спокойно, тя насочи пистолета към другата му ръка. Последва втори изстрел. Куршумът разби и тази ключалка.

Марта го погледна чак когато се справи с оковите и на краката му. Но дори да бе останал окован, вече можеше да се счита свободен.

Тя му се усмихна и махна лепенката от устата му.

— Как се озова тук? — попита Никита.

Тъкмо щеше да му отговори, но изведнъж извърна глава към прозореца и се усмихна, сякаш видя някого. Никита също погледна натам, но не видя нищо. Тя обаче като че ли не само видя, но и чу нещо.

Погледна го отново и каза тихо:

— Идват насам…

— Откъде знаеш?

— Аз знам всичко. Легни, както лежеше досега.

Никита разпери широко ръце, разкрачи се и погледна към вратата. След секунда тя се отвори. На прага стоеше Олга. С пистолет в ръцете. Дори без заглушител. Че от какво да се страхува, кучката… Нали си е вкъщи…

За сметка на това пистолетът на Марта беше със заглушител и никой не чу изстрела. В гърдите на Оля се образува малка дупчица. До нея мигом цъфна още една.

Никита скочи от леглото, изтича към нея, дръпна я от прага и я бутна навътре в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Безжизненото й тяло се строполи на пода, а в ръцете му остана перуката й. Ама че работа: разкошната й руса коса се оказа измама.

Марта се приближи до него, взе перуката и я намъкна на главата си.

— Хайде, да вървим — каза тя, хващайки го за ръка.

— Къде?

— Накъдето ни поведе Люба.

Беше вперила безумен поглед някъде напред, заслушваше се в нещо. Никита свали чаршафа от леглото, уви се с него, взе пистолета на Олга и тръгна след нея.

Марта го водеше уверено. Минаха през един коридор, после през някаква врата. Оказа се, че тя води към гаража. В същия момент оттам излезе една кола. Марта се качи във втората.

— Засега стой тук — нареди тя на Никита.

Той я послуша и се скри в гаража.

Момичето се беше побъркало. Пак бълнуваше за Люба. А нея вече я нямаше. Но тя я чуваше. И съдейки по всичко, получаваше добри съвети. Пълна идиотщина…

Никита продължи да наблюдава двата джипа от укритието си. Видя как жената в черно излезе от къщата заедно с кучките си телохранителки. Качиха се в колите. Зоя седна в джипа, в който беше Марта. Предстоеше й интересна среща.

Съвсем неочаквано, първата кола се взриви. Никита помисли, че и втората ще хвръкне във въздуха, затова се стрелна към нея, отвори дясната врата и видя Марта да държи невъзмутимо Зоя на мушката.

— Не се бой, скъпи — каза тя, без да го поглежда. — Тази кола няма да гръмне.

Никита отвори задната врата, бутна Зоя по-навътре и седна до нея.

Навън беше страшен студ. Премръзна целият. Все пак беше наметнат само с някакъв тънък чаршаф. Тога, туника — както щеш, го наречи, но по-топло от това нямаше да му стане. Освен това се бе наложило да ходи бос по снега. А в колата беше топличко, приятно.

Но топлината не го накара да се отпусне. Той набързо претърси Зоя. Не намери оръжие.

Тя се държеше доста самоуверено и дори се подсмихна надменно — демек, не ме е страх от вас.

Никита се наведе и опипа левия й крак през панталона. Точно така — кобур, закачен със специални каишки за глезена. А в него — малокалибрен браунинг. Конфискува й го веднага.

Изведнъж Зоя омекна, сви се цялата, погледът й стана мрачен. Сякаш й бяха изпуснали въздуха, като балон. Ето какво значи да загубиш и последния си шанс за спасение.

— Мадам, вие сигурно много съжалявате, че не можахте да ме изнасилите — с насмешка попита Никита.

Тя само го погледна изплашено, но не каза нищо.

— За сметка на това сега аз ще ви изнасиля. Извинете!

Марта не го разбра правилно и го погледна с упрек. Стори му се, че всеки момент ще насочи дулото към него.

За да разсее съмненията й, с един удар по врата извади Зоя от реалността.

— Това също е акт на насилие — поясни той и започна да съблича палтото й от лисица.

Не беше мародерство, просто замяна. Взе топлата дреха и й метна разкъсания чаршаф. С едната половина завърза краката й, с другата ръцете.

— Готово.

Зоя беше едра жена и раменете й бяха доста широки, така че палтото му стана точно по мярка.

— Трябва да тръгваме — монотонно изрече Марта.

— Разбира се — кимна Никита и понечи да отвори вратата.

Точно сега намери да слиза.

— Къде тръгна?

— Ами документите ми? Книжката, паспорта… Останаха там, в къщата. Трябва да ги намеря.

— Не ходи там!

— Защо?

— Защото не трябва.

— Питам те защо.

— Просто не трябва. Това е. Люба казва така.

Побиха го тръпки. Пак тази Люба… Остана в колата, но се премести на предната седалка.

Марта тъкмо натисна педала на газта, когато пред тях изведнъж изскочиха неколцина бабаити. До един озлобени и с пистолети в ръце.

— Ето я колата! — викна Канкана.

— Мръсниците са в нея! — ревна Баса.

— Стреляйте по годините! — кресна Пяната.

Сева нямаше друг избор, освен да се присъедини. Моментално откри огън по колата, изпразвайки целия пълнител на ТТ-то си.

— Бас ловя — каза Канкана, — че никой не е оцелял.

— Тръгвайте! — разпореди се Сева и пръв се насочи към колата.

Канкана, Баса и Пяната се затътриха след него с нежелание. Не го тачеха много като водач.

А всичко започна толкова добре.

Бързо откри Оксана, след това студента Витка. На Витка не му трябваше много време, за да си развърже езика. Понаместиха му малко кокалите и се разприказва. Много бързо се сети за номера на колата.

После всичко тръгна като по вода. Сева успя да се свърже с катаджиите и да научи адреса, на който живее собственикът на колата. И пълен напред.

Момчетата по принцип го уважаваха, а след като успя да открие похитителите на брат си, се издигна още повече в очите им. И без да се подвоумят, тръгнаха към къщата, която се намираше някъде на края на света.

Трябваше да се въоръжат с автомати, но Сева не искаше да притеснява пак Юрка. А без него не можаха да намерят по-мощно оръжие от пистолетите, които имаха. Наложи се да тръгнат само с ТТ-та. Впрочем, на него му беше все едно. С такива яки момчета като тях можеше и с голи ръце да види сметката на похитителите.

Но стана засечка.

Тъкмо приближаваха към къщата, шегуваха се нещо и изведнъж Чапа прегърна волана. Сева го хвана за косата и моментално дръпна ръка — в тила му зееше голяма дупка от куршум.

Колата кривна към крайпътната канавка. А тази, която ги следваше, се заби в един стълб. И като се започна една пукотевица…

Докато Сева разбере какво става, няколко от момчетата му вече бяха мъртви. Оцеляха само Канкана, Баса и Пяната. Останалите бяха простреляни от снайперисти.

Защо ли, ох, защо ли им трябваше да се приближават към къщата посред бял ден, че и отгоре на всичко да минават през голото поле… Недооцениха силите на противника… Издъниха се…

Добре че Сева не загуби самообладание, не си зарови главата в пясъка. Когато изстрелите утихнаха, изчака подходящия момент и на бегом се юрна към къщата. На Канкана, Баса и Пяната хич не им се искаше да тръгват след него, но го направиха. Значи не беше паднал чак толкова в очите им…

Добиха малко повече кураж, когато видяха, че в двора се взриви някакъв джип. Явно там се заформяше голяма веселба.

Докато се промъкваха към къщата, никой не се опита да стреля по тях. Бойният им дух укрепваше все повече с всяка изминала минута. И ето че вече бяха стигнали до самата къща. Заобиколиха горящата кола, проникнаха в двора. Вътре имаше още един джип. Може би точно в него бяха въпросните снайперисти, които надупчиха момчетата му.

Сева се приближи до колата. Шофьорската врата беше притворена. Зад волана нямаше никого. Отзад седеше някаква жена с безжизнено отметната глава и отворена уста. На мястото на дясното й око зееше кървава дупка…

— А къде са другите? — попита Баса.

— Тук сме! — чу се глас отнякъде.

Сева се обърна рязко и видя момче в женска шуба.

— Стреляйте по него! — викна Канкана.

Но момчето се оказа по-ловко. С ехидна усмивка, то светкавично насочи пистолета срещу тях и започна да стреля.

Сева не беше виждал толкова добър стрелец досега — невероятно бърз и точен. Докато разбере какво става, Канкана, Баса и Пяната вече лежаха в краката му с пробити черепи.

Когато дойде и неговият ред, момчето спря. Дулото на бързия му пистолет беше насочено точно в окото му.

— Кой си ти? — попита момчето.

— Аз ли… Аз съм Сева…

— Какво търсиш тук?

Изведнъж сякаш от нищото се появи красиво момиче с блуждаещи очи. Застана до момчето. Погледът й беше зареян някъде в пространството.

— Търся брат си…

— Брат си ли?

— Отвлекли са го с джип „Чероки“. Преди седмица. Заедно с приятеля му. Докарали го тук…

Момчето се замисли за миг, а после каза:

— Знаеш ли, мен също ме отвлякоха… Тук живееха някакви подивели кучки. Вършели са какви ли не дивотии…

Сякаш за по-голяма убедителност, той разтвори палтото си. Беше чисто гол. И членът му стърчеше като кол.

— Искаха да ме изчукат. Но не им се дадох. А брат ти сигурно са го оправили. Трябва да го търсиш в кариерата.

— Каква кариера?

— Не знам. Една от кучките ме заплаши с кариерата. Каза, че там ще изхвърлят и моя труп.

— Искаш да кажеш, че Паша е мъртъв?

— Да, братле, явно не е извадил късмет. Я по-добре вземи да хвърлиш това пушкало на земята.

Сева послушно пусна пистолета.

— А сега мръдни към къщата.

Сева отстъпи назад към сградата.

Видя как момчето отиде до колата, погледна вътре и викна:

— О, ее! Че вие сте я убили, говеда такива!

Сева стисна очи. Помисли, че ей сега ще го гръмне. Но не, онзи не стреля. Вратите на колата се отвориха шумно, двигателят запали.

— Ей! — викна от колата момчето. — По-добре се омитай оттука. И колкото се може по-скоро. Тук е много опасно!

Затръшна вратата и джипът потегли, задмина горящата кола и се скри от погледа му.

Сева продължи да стои като втрещен.

Трябваше да изчезва оттук. Така му каза момчето… Ама ’що ли пък не го прати по дяволите!

Първо изпозастреля като патки Канкана, Баса и Пяната, а после съвети ще му дава. Че кой е той! Между другото, нямаше да е зле да проучи въпроса. Да го намери и да го очисти…

Или всъщност… нямаше смисъл… На момчетата от бандата щеше да каже, че пред къщата се е водила много тежка престрелка и никой не се е отървал. Всички са ги пратили на оня свят… И Сева загуби пехотата си, но оцеля. И излезе победител от битката…

Така, а сега да претърси къщата.

Влезе в нея, качи се на втория етаж. Усети миризма на барут и видя захвърлен снайпер. Ето значи откъде са обстрелвали момчетата му…

Нищо, ще си намери други. Ще си има свои бригади. Ще ръси балъците бизнесмени. Ще си живее само за кеф…

Пред очите му се заредиха светли картини от бъдещето: брониран мерцедес, голяма луксозна къща, жена фотомодел. Средиземно море, палми, бели яхти…

После изведнъж всичко изчезна. Със страшен тътен, подът под краката му рухна, мощната взривна вълна го завъртя във вихъра си, смеси го с прах, камъни и парчета от мебели и го разкъса на части… След това избухна пожар. Същински огнен смерч, в чиито пламъци изгоря вече мъртвото му тяло.

— Интересно, дали онова момче е успяло да избяга? — попита Марта.

— Проблемът си е негов — равнодушно сви рамене Никита. — Предупредих го, пък той каквото ще да прави.

Бяха на няколко километра от къщата, когато тя се взриви.

До този момент не беше убеден, че там ги дебне опасност. Марта му беше казала, че ще се случи нещо лошо, и й се бе доверил напълно. Но ако знаеше със сигурност, че къщата ще се взриви, при всички случаи щеше насила да натика онзи тип в колата. Макар че беше мутра, все пак се беше захванал с благородно дело — търсеше брат си.

Интересно, колко ли мъже са пратили по дяволите тези кучки?

— Тези глупаци убиха Зоя — каза Никита.

— Точно те им отвлякоха вниманието. Затова успях да проникна в къщата без никакви затруднения.

— Как изобщо разбра, че съм тук?

— Люба ми се яви. Каза, че полицията ме търси, че всеки момент ще дойдат да ме приберат и трябва веднага да бягам. И аз избягах. — Марта се съсредоточи в пътя пред себе си. Гласът й звучеше равнодушно и монотонно. Единствено по устните й премина лека усмивка, сякаш се усмихваше сама на себе си. — Избягах и ти оставих бележка. Чаках те. Но Люба каза да не те чакам. И ми показа къде се намираш. Така се озовах тук.

Тя се умълча и отново концентрира вниманието си върху пътя. Сякаш Никита не седеше до нея.

Той искаше да я попита за Люба. В какъв образ, как и кога й се явява, но замълча. Всичко това звучеше прекалено налудничаво, същинска мистика, бабини девитини и нищо друго. Фантазии на болно съзнание. Не вярваше в такива неща. Но не можеше и да отрече съществуването им… Откъде иначе Марта ще знае, че ченгетата са тръгнали по петите й? Откъде е разбрала как да го намери? Откъде е знаела, че къщата ще се взриви? Той се върна мислено назад.

Марта беше изпаднала в дълбок шок — нормална реакция след смъртта на сестра й. После се бе отърсила някак от депресията и бе видяла сметката на двама килъри. И отново бе потънала в шоково състояние. А след това бе изчезнала, за да се спаси от ченгетата. Да спаси него. И сега пак потъваше в бездната на апатията.

Беше им провървяло — успяха да изскочат от колата точно когато се бяха появили четирите мутри. Но ги очисти той, а не Марта. Беше му достатъчно само да я погледне, за да разбере, че тя няма да стреля по тях.

Марта ненавиждаше това, с което се беше занимавала преди. Искаше да започне нов живот. Можеше само да приветства това.

Бе се отървала от Зоя и от страшната й опека. Никита се спаси от жената в черно. Вече всичко щеше да е наред.

— Не се безпокой, скъпа, милицията няма да те търси — каза й той.

— Знам — кимна му Марта.

— Откъде знаеш?

— От Люба.

Пак Люба… А може пък и двамата да са си загубили ума?

Никита се прехвърли на задната седалка. Взе чантата, която се подмяташе в краката на мъртвата Зоя. Отвори я. В нея имаше пари. Пачки с долари.

— О! Че ние сме богати! Имаме пари… Много пари…

Не се зарадва от сърце на този трофей, но нарочно разигра тази сцена на възторг, за да разведри малко Марта. Но тя остана абсолютно безразлична към думите му, сякаш парите изобщо не я вълнуваха.

Никита сви равнодушно рамене, метна чантата с пачките настрана и продължи обиска. В палтото на Зоя намери нов тефтер. В него не беше записано нищо — освен седемцифрен номер.

— Ами ако…

Но той не успя да продължи мисълта си. Джипът спря в заснежената гора. Наблизо беше паркирана осмицата на Марта.

Заляха джипа с бензин заедно с трупа на Зоя и го подпалиха. Взеха само чантата с парите и тефтерчето. Ладата пое към града.

— Къде отиваме? — попита Никита.

— Вкъщи — заяви Марта.

— Но…

— Нали самият ти каза, че няма защо да се страхуваме от милицията.

— Ами килърите?

— Няма страшно.

Никита не каза нищо, само повдигна рамене.

През целия път до дома й се опитваше да я заговори, но тя мълчеше като риба. Не пророни и дума. Сякаш не го чуваше. Сякаш той изобщо не съществуваше за нея.

Чак когато той млъкна и обидено извърна глава към прозореца, Марта спря колата.

Обърна се към него, хвана го за ръката, вгледа се в очите му и му се усмихна нежно, с любов.

— Никита, мили, много си ми скъп. Обичам те много. Но сега се чувствам зле. Трябва да ме разбереш.

Разбираше я. Затова престана да се цупи и да се надува.

Марта все още не можеше да преживее смъртта на сестра си. Но времето лекува всичко, то щеше да излекува душевните й рани, щеше да я успокои. Халюцинациите ще престанат да я преследват, ще мисли само за него…

Всичко щеше да се оправи.

Момичето с черно палто с лисича яка беше силно обезпокоено от нещо. Вървеше към входа и се озърташе на всички посоки. Сякаш се страхуваше от някого.

А имаше от кого…

— Обектът влиза във входа — чу се в слушалките.

Светлов застана нащрек. Петя Иванов, сътрудник в отдел „Убийства“, се приготви за скок.

Момичето застана пред вратата на апартамента си.

— Здравейте! — Петя изникна зад гърба й.

Тя трепна от изненада. Изведнъж се обърна рязко към него. Заедно с тялото извъртя и ръката си, но с малко закъснение — точно толкова, колкото бе необходимо, за да извади оръжие.

А оръжието й беше нестандартно — пистолет-писалка. Момичето явно беше професионалист.

Още секунда, и Петя щеше да получи куршум в корема. Но Светлов я изпревари, не й позволи да насочи оръжието към целта. Сграбчи ръката й, стисна я и я изви болезнено.

Момичето изстена от болка. В същия момент се появи операторът и двамата свидетели на задържането. Процесът на конфискуване на оръжието беше записан не само на касета, но и в протокол.

Сега тази красавица нямаше да може да се измъкне от наказателна отговорност за незаконно притежаване на оръжие и опит да го използва срещу сътрудник на милицията. Когато момичето осъзна това, изстена още по-силно, но не от болка.

— Не се притеснявай, красавице — каза й Петя, когато я замъкнаха в апартамента. — Може и да избегнеш присъдата… Знаеш ли как?

Момичето го погледна изплашено и кимна — да, знаеше как може да помогне на ченгетата; да, беше готова да го направи.

Петя и още един сътрудник от неговия отдел останаха насаме с посредника на килърската организация. А двама от ФСБ заедно със Светлов претърсиха хола, където се предполагаше, че може да се намира сигнализационният радиопредавател. И го намериха. А в него…

— Внимавай! — провикна се единият федерален агент. — Ако се взриви, после ще ни събират на парченца.

Както Светлов предполагаше, радиопредавателят беше снабден с взривно устройство. Но този път взрив нямаше да има.

Онзи ден вечерта му се бе обадил Никита. Бе му съобщил един телефонен номер. Бе казал, че това вероятно е телефонът на посредника, и бе добавил, че Зоя е предала богу дух. Но го бе уверил, че самият той нямал нищо общо с това.

И ето че днес арестуваха посредника. Вече го разпитваха. По всичко личеше, че процесът върви като по вода. Очертаваше се голяма веселба тази нощ. Щеше да се наложи да прибират на партиди диспечерите, килърите и цялата останала измет от втората бригада.

Майка му се въртеше около Марта като орлица над малкото си. Шеташе, суетеше се, не можеше да й се нарадва.

Никита я бе завел в дома на родителите си. Представи им я като своя невеста. Мислеше, че това поне малко ще я разведри, ще я оживи. Тя позволи да я смятат за бъдеща булка, но се усмихваше на майка му някак вяло и апатично.

Люба вече не й се явяваше. Поне Никита не бе забелязал нещо странно в поведението й. Но все повече се затваряше в себе си и все по-безразлично реагираше на присъствието му. Колкото и да се опитваше да я съвземе — всичко беше напразно.

Днес бе направил още един опит да я върне към нормалния живот — заведе я в дома си. Остави я на грижите на майка си.

А самият той отиде при баща си.

— Е, какво, навоюва ли се? — попита го той.

— Аха, навоювах се…

Поговориха за това-онова, а после баща му каза:

— Знаеш ли, все искам да те питам защо тойотата ти стои постоянно на паркинг.

— Нещо не ми е по душа — равнодушно сви рамене Никита.

— Ами дай я на мен тогава.

Никита сви устни от досада — как не се бе сетил сам за това!

— Вземай я. Не ми трябва. Сега ще ти я докарам.

Приготви се да излиза. Марта го забеляза.

— Къде отиваш? — попита го сухо.

— Да докарам една кола.

— И аз идвам.

— Остани с нас, дъще — опита се да я спре майка му.

Марта погледна някъде встрани, усмихна се вяло и поклати отрицателно глава.

— Не, отивам с Никита. Така трябва.

Излязоха заедно от блока и през дворовете стигнаха до платения паркинг. Никита показа документите на колата, квитанцията за платен престой, подписа се в една книга и тъкмо искаше да тръгне към колата, когато чу зад гърба си много познат глас.

— Никита…

Обърна се и видя Светлов. Вече се беше качил по железните стъпала до будката на пазача и идваше към него.

— За колата ли си дошъл? — попита го, без да го поздравява.

— Да, за колата. — Никита също не бързаше да го посреща с широко отворени обятия.

Той премести напрегнатия си поглед от Игор към Марта.

— Не се притеснявай. — Светлов разбра за какво мисли и също я погледна. — Нали се разбрахме, към нея нямаме никакви претенции.

— Вярвам ти, разбира се — кимна му Никита.

— Аз ще отида да докарам колата — тихо каза Марта.

Никита й даде ключовете и документите.

— На петдесет и седмо място е — упъти я той.

Марта ги остави сами.

— Мило момиче — каза Светлов. — Никога не бих си помислил, че е…

— По-добре не го казвай! — прекъсна го рязко Никита. — С миналото е приключено веднъж завинаги. — В този момент се сети за Егор Кучкин с прякор Ловеца. Третият от тримата изверги, който я беше изнасилил. Третият и последният, който не трябваше да се измъкне от възмездието. Никита щеше да си разчисти сметките с него сам, без да забърква Марта. — Не вярвам пак да хване пистолет. Освен пластмасов, когато имаме син.

— Имате намерение да се ожените, така ли?

— Задължително.

— Желая ви всичко най-хубаво.

— На сватбата ще ни го пожелаеш. Май имаш да ми казваш нещо.

— Да, затова дойдох… Общо взето, излезе прав. Номерът беше на посредника.

— По очите ги виждам, че не сте изпуснали нишката.

— Не сме. Разгонихме им фамилията. Нито един не успя да избяга.

— Значи с фирмата на смъртта вече е свършено.

— Благодарение на теб.

— Не чакам орден. Нито пък заповед за арест.

— Няма да получиш нито орден, нито заповед. Можеш да спиш спокойно. Макар че…

— Макар че? — напрегна се Никита.

— Има информация, че срещу теб се е готвило покушение.

— Готвило се е… Значи е минало.

— Страхувам се, че е в настоящето. Не са изпратили килър по петите ти, но са ти оставили една изненада от миналото, която може да се задейства в настоящето.

В този миг нещо думна със страшен тътен някъде наблизо. Към прозорците на будката на пазача полетяха парченца стъкло. Едно стъкълце одраска бузата на Никита. Но той даже не забеляза.

Разбра за каква изненада му говори Светлов. И се сети, че тази изненада се е задействала точно сега — в колата, в бялата тойота… А в нея беше…

Той хукна презглава по стъпалата надолу, като стрела мина покрай редиците от автомобили. Ето я и неговата… По-точно това, което беше останало от нея. Разкривеното от взрива возило беше цялото в пламъци. В непосредствена близост до него нямаше коли. Пожарът нямаше да се разрасне.

— Нее! — извика Никита и се хвърли към колата.

Марта гореше вътре! Трябваше да я спаси.

Но две силни ръце го сграбчиха отзад. Беше Светлов.

— Стой! С нищо не можеш да й помогнеш. Спри!!!

Да… Игор беше прав… С нищо не можеше да й помогне.

Но това го разбираше само разсъдъкът му. Не и сърцето. Никита не можеше да се примири. Отчаяно се опитваше да се измъкне от ръцете на Светлов.

— Глупако, нали ще изгориш и ти! — не отстъпваше Игор, продължавайки да го държи здраво.

— Пусни ме!!!

Марта е седнала в колата. Запалила е двигателя. И тя се е взривила. Задействало се е взривното устройство — онази същата изненада, за която му говореше Светлов…

— Там трябваше да съм аз! Разбираш ли! Аз!!! А тя… Тя… Боже… Не може да е загинала!!!

— Правилно, не може — чу той отнякъде любим глас.

Никита примря в ръцете на Светлов. За миг остана като вцепенен — сякаш се страхуваше да повярва, че е станало чудо. И се обърна.

На няколко крачки от него стоеше Марта. Лицето й бе бледо като платно, погледът й — застинал и безжизнен. Изглеждаше някак неестествено. За момент той си помисли, че вижда призрак…

— Никита, жива съм… — каза тя с глас, лишен от емоция.

— В колата няма никого.

Изведнъж му олекна. Но заедно с вътрешното напрежение го напуснаха и силите. Краката му се подкосиха — едва се държеше.

— Но как тогава колата се взриви? — вместо него попита Светлов.

— Запалих двигателя. Взривното устройство трябваше да се задейства след пет секунди. Успях да изскоча от нея…

Марта не гледаше Светлов. Погледът й сякаш беше насочен към Никита, но всъщност гледаше някъде зад гърба му.

— Откъде знаехте това?

Никита разбра учудването му. Обикновено бомбата се задейства в момента, в който се запали двигателят.

— Люба ми каза — каза Марта просто ей така, сякаш бе нещо съвсем обичайно.

— Коя Люба?

Никита усети, че е време да се намеси.

— Люба е нейната инструкторка — тихо каза той на Светлов. — Тя познава този тип бомби. А Марта е излязла от колата за всеки случай.

— Да, интуицията е голямо нещо — също толкова тихо каза Игор.

От уважение към Никита, той реши да не разпитва къде да намери тази Люба. Освен това много му се щеше да попита колко пъти самата Марта е залагала бомби.

— Мога ли да поговоря с Марта насаме? — попита Никита.

Не искаше Светлов да слуша бълнуването й за Люба.

— Разбира се — кимна му Игор. — Можеш да я пратиш вкъщи. Но ти се навъртай тук. Скоро ще дойде полицейският екип. Ще трябва да дадеш показания.

— Разбирам.

Никита се приближи до Марта и я прегърна.

— Така се изплаших…

— Извинявай. Трябваше веднага да ти кажа.

— Какво, да не си знаела предварително?

— Да. Затова дойдох с теб. Люба ми каза всичко.

Никита се отдръпна от прегръдката й. Хвана я за ръка и я отведе по-далеч от Светлов.

— Срамуваш се, нали? — попита Марта. — Страхуваш се приятелят ти да не си помисли, че съм безумна.

— Не, какво говориш…

— Мислиш, че съм си загубила ума, нали?

— Марта, недей да говориш така…

— Да, но говоря. Мислиш, че съм луда. Но се надяваш, че скоро ще се оправя. Аз съм си наред. Не съм луда. А Люба… — Гласът й стана по-тих. В очите й се появи налудничав блясък. — А Люба, тя е постоянно с мен. Докато беше жива, не се разкайваше за греховете си. За смъртните си грехове. А сега душата й блуждае. Не може да намери покой. Затова постоянно идва при мен. Търси спасение. И ме предупреждава.

— За опасностите?

— Не само. Предупреждава ме, че не трябва да правя онова, с което се занимавахме преди с нея. Не трябва да убивам повече. Впрочем аз го знам и без тя да ми го казва. Душата й търси покой. И спасение. Аз също трябва да търся спасение. Така ми казва Люба. И аз го знам.

Изведнъж Марта се умълча. В очите й засия блажена усмивка, а погледът й се зарея някъде в пространството. Отново потъна в своя астрален свят, където я чакаше Люба. Пак говореше с нея.

Никита я придърпа към себе си, погали я по гърба.

— Нищо, скоро всичко ще се оправи — каза й той.

Но Марта не го чуваше вече.

Сякаш оплаквайки се на самата себе си, каза тихо:

— А аз даже една свещичка не запалих за упокой на душата й…

Пристигна полицейската кола. Появи се някакъв началник. Светлов отиде да говори с него. Повикаха и Никита.

Всичко беше чиста формалност. Трябваше да каже, че колата му се е взривила. Светлов го бе посъветвал да не споменава, че подозира някого за покушението. Все едно нямаше никаква представа кой може да е сложил бомба в колата му.

Освободиха го. Той се обърна към Марта и неволно потръпна. Нямаше я. Това не беше кой знае колко странно. Но той се изплаши. Имаше лошо предчувствие…

Почти на бегом стигна до дома на родителите си. Бялата й лада осмица стоеше пред входа. Но самата нея я нямаше нито там, нито в апартамента.

Никита изчака малко с надеждата, че тя всеки момент ще се появи. Но вече нямаше търпение да чака. Качи се в колата и тръгна към дома й. Но и там не я намери.

Позвъни вкъщи. Уви, Марта не се беше появявала. Прибра колата в гаража и остана в апартамента й.

Мина ден, втори… Марта все още я нямаше. Тогава обърна наопаки цялото жилище, за да намери адреса на родителите й. И го откри. Беше някакво малко градче в Московска област. Запали колата и тръгна натам. Но Марта не се бе появявала и там…

Търси я къде ли не. Превърна се в частен детектив. Мина цял месец. И през цялото това време той не преставаше да я търси. Но разследването му не мръдна нито крачка напред.

Марта беше изчезнала безследно.