Братството на розата

Беглец

Париж. Септември 1118 година.

Пиер Абелар, красив сановник от църквата в Нотр Дам, съблазнил привлекателната си ученичка Елоиз. Нейният чичо — Фулбер, побеснял, като разбрал, че тя е бременна и решил да отмъсти. В ранните часове на една неделна утрин, когато Абелар отивал на богослужение, трима убийци, наети от Фулбер, го нападнали, кастрирали и оставили да умре от раните си. Той обаче оцелял и страхувайки се от нови покушения, потърсил защитно убежище. Първо избягал в манастира „Сен Дьони“ край Париж. Докато се възстановявал от раните си там, научил, че политически елементи, стремящи се да спечелят одобрението на Фулбер, отново подготвят заговор против него. За втори път той избягал в Куинси, близо до Ногънт, където намерил сигурно убежище. Нарекъл този дом „Закрила“ в чест на Светия дух.

Най-после Абелар намерил „свято убежище“.

Сигурни убежища — сурови закони

Париж, септември 1938 година.

На 28, неделя, Едуард Деладие, министър на отбраната на Франция, се обърна по радиото към френския народ със следното изявление:

Следващият следобед, когато Мюнхенската среща вече беше започнала, един аптекар на служба в Гестапо записа в дневника си, че пет черни Мерцедеса — модел 1938 г., са преминали край контролния пункт на ъгъла до аптеката му и спрели пред неугледната каменна сграда на № 36, улица „Бергенер“ в Берлин. От всяка кола излизал добре сложен цивилен шофьор, предпазливо оглеждал минувачите по оживената улица и отварял вратата, откъдето слизал единственият пътник — добре облечен възрастен мъж. Веднага след като придружал пътника си до здравата дървена врата на триетажната сграда, шофьорът отивал три пресечки по-нататък, до един склад, за да чака следващите инструкции.

Последният пристигнал остави шапката и палтото си на караула в кабинката, намираща се вдясно от вратата. Тактично не го претърсиха, но го помолиха да предаде куфарчето си. Наистина той нямаше нужда от него. На срещата не се разрешаваше да се водят бележки.

Караулът прегледа препоръчителните му писма и след това натисна бутона под бюрото си. Веднага се появи втори агент на Гестапо от една стая зад посетителя и го съпроводи до друга стая в края на коридора. Посетителят влезе. Останал зад него, агентът затвори вратата.

Посетителят се казваше Джон „Текс“ Отън. Той беше висок и суров, по своему красив петдесет и пет годишен мъж с прошарени мустаци. Готов да започне работа веднага, той зае единственото останало свободно място и кимна на четиримата мъже, пристигнали преди него. Нямаше нужда да бъде представян; той вече ги познаваше. Имената им бяха Вилхелм Смелцер, Антон Жирар, Пърсифал Ландиш и Владимир Лазенсков. Това бяха ръководителите на разузнаването на Германия, Франция, Англия и Съветския съюз. Отън представяше американското Министерство на външните работи.

В стаята нямаше нищо друго освен високи столове и пепелници до всеки от тях. Никаква мебелировка, нито картини, библиотеки, завеси, килим или полилей. Смелцер беше уредил стаята да е празна, за да гарантира пред тези хора, че няма да има скрити микрофони.

— Господа — каза Смелцер, — съседните стаи са празни.

— Мюнхен — каза Ландиш.

Смелцер се засмя и каза:

— Много сте прибързан за англичанин.

— Защо се смеете? — попита Жирар Смелцер. — Всички знаем, че в момента Хитлер иска моята страна и Англия да не гарантират повече защитата на Чехословакия, Полша и Австрия — говореше на английски заради американеца.

Смелцер запали цигара, за да избегне въпроса.

— Хитлер възнамерява ли да окупира Чехословакия? — попита Лазенсков.

Смелцер повдигна рамене и изпусна струйка дим.

— Като представители на една професионална общност, аз ви поканих тук, за да можем да се подготвим за всякакви случайности.

Текс Отън се намръщи.

— Макар че един другиму не уважаваме идеологиите си, ние в нещо си приличаме. Обичаме сложността на професията си.

Останалите кимнаха, съгласявайки се.

— Предлагате ни ново усложнение ли? — попита руснакът.

— Момчета, защо, по дяволите, не кажете за какво става дума? — каза провлачено Текс Отън.

Другите се подсмихнаха.

— Директността ще развали половината удоволствие — каза Жирар на Отън и се обърна в очакване към Смелцер.

— Независимо от изхода на предстоящата война — отвърна Смелцер, — ние трябва да си гарантираме един на друг, че представителите ни ще имат възможност за защита.

— Невъзможно — каза руснакът.

— Каква защита? — попита французинът.

— Пари ли имате предвид? — добави тексасецът.

— Несигурно е. Трябва да е злато или диаманти — каза англичанинът.

— И по-точно сигурни места, където да ги съхраняваме. Например, сигурни банки в Женева, Лисабон или Мексико сити — подхвърли германецът.

— Злато — подметна руснакът. — И какво предлагате да правим с тази капиталистическа стока?

— Да създадем мрежа от сигурни убежища — отговори Смелцер.

— Но това не е нещо ново! Ние вече ги имаме — каза Текс Отън.

Другите не му обърнаха внимание.

— Предполагам и почивни домове? — попита Жирар.

— Да приемем, че е така — каза германецът. — Нека да ви обясня подробно заради американския ни приятел. Вярно е, че всяка наша мрежа вече има сигурни убежища. Безопасни места, където хората ни могат да потърсят зашита или пък да разпитват информатори. Но докато всяка мрежа се опитва да запази тези места в тайна, случайно другите мрежи ги разкриват, така че тези убежища не са съвсем сигурни. Въпреки че има въоръжена охрана, една по-голяма враждебна сила може да превземе убежището и да убие всеки, който се е скрил там.

— Рискът е непредотвратим — Текс Отън повдигна рамене.

— Не знам — продължи германецът. — Това, което предлагам, е нещо ново — развитие на идеята, усъвършенстването й. При изключителни обстоятелства всеки от хората ни, от която и да е от нашите мрежи, ще има шанс да намери убежище във внимателно подбрани градове по целия свят. Аз предлагам Буенос Айрес, Потсдам, Лисабон и Осло. Всички работим там.

— Александрия — предложи англичанинът.

— Това е приемливо.

— Монреал — добави французинът. — Ако войната не се обърне в наша полза, аз вероятно ще живея там.

— Почакай малко — каза Текс Отън. — Нима очакваш да повярвам, че ако войната продължи, някой от твоите момчета няма да убие някой от моите по тези места?

— Поне докато враждебните сили остават отвътре — каза германецът. — Ние познаваме опасностите и напрежението в нашата професия. Ще призная, че дори германците понякога имат нужда от почивка.

— Да успокоят нервите и да излекуват раните си — добави французинът.

— Дължим го на себе си — каза англичанинът. — И ако един оперативен работник иска напълно да се оттегли от мрежата, той би трябвало да има възможност от убежището да отиде в почивен дом и да се ползва от тези привилегии до края на живота си. Също и пенсионен фонд, осигурен от част от златото и диамантите.

— Като награда за вярна служба — допълни германецът — и примамка за вербуване на нови кадри.

— Ако събитията протекат както предвиждам, всички ще се нуждаем от примамки — каза французинът.

— А ако събитията протекат така както аз очаквам, ще разполагам с всички съблазни, от които се нуждая — отговори германецът. — Въпреки това, аз съм благоразумен. Споразумяхме ли се?

— Какви са гаранциите, че хората ни няма да бъдат убити в тези сигурни убежища? — попита англичанинът.

— Думата на колеги професионалисти.

— А наказанията?

— Най-суровите.

— Съгласен съм — каза англичанинът.

Американецът и руснакът мълчаха.

— Да разбирам ли това като нежелание от страна на по-новите нации? — попита германецът.

— По принцип съм съгласен и ще се опитам да пренасоча средства за фондовете. Но не мога да обещая сътрудничеството на Сталин — каза руснакът. — Той никога няма да позволи укриването на чужди оперативни работници на Съветска земя.

— Но вие трябва да обещаете никога да не навредите на противников оперативен работник, докато той се намира в указанато убежище.

Руснакът кимна неохотно.

— А г-н Отън?

— Добре, с вас съм. Ще ви отпусна някакви пари, но не искам подобни неща на американска територия.

— Така, съгласни ли сме на такива компромиси?

Останалите кимнаха.

— Ще имаме нужда от парола за тази система — каза Ландиш.

— Предлагам приют — подхвърли Смелцер.

— Немислимо — отвърна англичанинът. — Половината от нашите болници се наричат приюти.

— Тогава предлагам следната алтернатива — включи се французинът. — Всички сме образовани хора. Сигурен съм, че ще си спомните историята на моя сънародник Пиер Абелар.

— Кой? — попита Текс Отън.

Жерар обясни.

— Значи, отишъл в църква и получил закрила? — каза Отън.

— Свято убежище.

— Ще го наречем „санкция“ — каза Смелцер — „санкцията на Абелар“.

Два дни по-късно, на 1 октомври, сряда, френският министър на отбраната Деладие се завърна в дома си в Париж след срещата с Хитлер в Мюнхен.

Самолетът му кацна на летището в Ле Бурже. Още със стъпването на земя той беше приветстван от развълнуваната тълпа, която крещеше: „Да живее Франция! Да живее Англия! Да живее мирът!“

Развявайки знамена и цветя, тълпата проникна зад здравата полицейска барикада. Репортери се втурнаха по алуминиевата стълбичка, за да поздравят завърналия се министър на отбраната.

Деладие остана смаян.

Обърна се към Фоко от новинарската служба на Ройтер и измърмори:

— Да живее мирът? Те не разбират ли какво подготвя Хитлер? Тъпи копелета.

Париж, 3 септември 1939, неделя, 5.00 следобед.

Говорител прекъсна предаването на театър „Мишелин“ по радиото, за да съобщи: „Франция официално е във война с Германия“.

Радиото замлъкна.

В Буенос Айрес, Потсдам, Лисабон, Осло, Александрия и Монреал бяха създадени международни сигурни убежища на най-големите шпионски мрежи в света. До 1941 тези мрежи щяха да включват Япония, а до 1953 и територията на Китай.

Светите убежища вече приемаха нуждаещите се от закрила.