Братството на розата

Редовното обучение на един оперативен служител

В 17.00 часа на 23 декември 1948 година Американското военно разузнаване в Ноум, Аляска, взе вечерната прогноза за времето от руските пристанища във Владивосток, Охотск и Магадан. Въздушните сили използваха тези рапорти заедно с прогнозите от японските пристанища, за да планират нощните изпитателни полети на самолетите Б–50. Руските прогнози съобщаваха за необичайно топло време. Нямаше нищо обезпокоително.

Седем минути по-късно всички честоти бяха заглушени от един усилен сигнал на руската военноморска база във Владивосток към тяхна подводница в морето. Кодирано и непривично дълго за руско комюнике, съобщението беше твърде необичайно за американското военно разузнаване в Шепърдс Фийлд, Ноум. Те се заеха с дешифрирането му и не обърнаха внимание на японските доклади за времето. Както обикновено подготвиха четири самолета Б–50 за изпитание на системите, предпазващи от заледяване при височинно летене.

В 19.00 часа студен сибирски фронт и вятър със скорост над 70 възела удари и четирите самолета. Всички системи, предпазващи от заледяване, отказаха. Нито един самолет не се върна в базата. Водещият, „Сют Лейди“, беше пилотиран от майор Джералд Килмууни. Когато новината за неговата гибел пристигна в Осма база на Военновъздушните сили в Тъксън, Аризона, генерал Максуел Липейдж се обади на отец Хю Колинс. Той беше свещеник на Римокатолическата църква във Филаделфия и трябваше да съобщи новината на госпожа Дороти Килмууни и тригодишния й син Крис. Генералът поръча на свещеника да каже на съпругата на Джери, че страната е загубила най-прецизния стрелец по подвижни мишени, който той е познавал.

Две години по-късно — 1950. На улица „Калканлин“ във Филаделфия са подредени една до друга тридесет къщи. Отвратително място, за да играе там дете. Улицата е мрачна и тясна. В пясъка и пепелта от въглища по земята могат да се открият ръждясали пирони, счупени стъкла, тор от плъхове. Буренясалите пукнатини по тротоара се превръщаха в дълбоки цепнатини по бордюра и цели кратери на пътя. Някъде към средата на пряката, в най-тъмната част, беше разнебитеното жилище на Дороти Килмууни.

Къщата бе претрупана с маси: маса за карти, инкрустирана със седеф; ъглови маси; трикраки масички; маса за кафе със следи от цигари по целия плот; висока маса за чай, набутана срещу металната центрофуга на пералнята в банята; маса за хранене; кухненска маса с хромиран обков, покрита с мушама и с пластмасова фруктиера върху нея, пълна с восъчни плодове. Зад изкуствените плодове имаше купища умрели мухи. Подобни купчини имаше и на всички други маси в къщата. На всяка маса до купчините мухи бяха подхвърлени парченца остарял изсъхнал салам, накъдрен като стърготини от кедрово дърво.

Първото нещо, което направи Крис в това горещо августовско утро, беше да отвори прозореца на всекидневната и да сложи на перваза една тлъста, обезглавена сардина. Когато майка му го остави самичък през юли и замина, за да прекара лятото в Атлантик Сити, в хладилника имаше парче салам, няколко консерви супа, сардини и няколко кутии бисквити в бюфета. Беше оставила и пари на съседите и ги помоли да се грижат за Крис. До края на юли те изхарчиха парите и зарязаха Крис. Той мразеше този салам. Доста време го използваше, за да примамва мухите в къщата. Но и те като него не обичаха този салам. Използваше и тор от плъхове, защото мухите го харесваха, но той пък изсъхваше по-бързо и от месото. Сардините, обаче се оказаха идеални. Към девет тази сутрин можеше да се похвали с новата купчина мухи на масата за кафе. Беше ги убил с едно дълго парче гума от жартиер на майка си.

В най-вълнуващия момент на лова, когато Крис се опитваше да запази равновесие, кацнал на ръба на една ъглова маса и насочил гумата си към една по-умна муха, която винаги излиташе малко преди да я удари, той усети непознато движение на улицата и се загледа през прозореца към една голяма зловеща черна кола, паркирана пред дома му. Той се гордееше, че въпреки петте си години можеше да различи Хъдсън Хорнет от Уосп, Студебейкър от Уили и Кейсър-Фрейзър. Тази беше Пакард, модел 1949 година и огромното й туловище изпълваше тясната улица. На шофьорското място седеше едър мъж във военна униформа. Грамадното му тяло, подобно на претъпкан чувал, като че ли всеки момент щеше да се претърколи на пътя. Изправи се и докато проучваше шумотевицата наоколо, повдигна задната част на панталоните си. Леко прегърбен, той се наведе напред, заобиколи покрай задните калници на Пакарда и отвори предната врата. Оттам бавно слезе висок слаб мъж със сивкав тен, облечен в доста измачкана офицерска мушама. Лицето му беше слабо, с тънки устни и закривен надолу нос.

Крис не ги чу какво си говорят, но начина, по който гледаха къщата му го изнервяше. Той се приближи пълзешком от масата към прозореца. Когато мъжете слязоха от колата и тръгнаха по разтрошения тротоар, той се обърна и побягна в паника. Заобиколи една маса за чай, после кухненската маса и се втурна към крайната врата за мазето. Тя скръцна, когато той я затвори. Крис си остави един процеп, широк колкото да си вкараш пръста, за да може да наблюдава кухнята и трапезарията. В тъмнината на стълбището, където миришеше на гнили картофи, той изведнъж се изплаши, че непознатите може да го открият по биенето сърцето му.

Входната врата издрънча, когато те почукаха. Той задържа дъха си и се протегна към въжето, минаващо от трапезарията през кухнята към стълбите. Нямаше време да заключи входната врата, но пък си имаше други начини за защита. Той стисна въжето. Входната врата изскърца и се отвори. Плътен мъжки глас попита:

— Има ли някой тук?

В коридора се чу трополене от приближаващи тежки стъпки.

— Видях момчето на прозореца.

Сенките им се появиха в трапезарията.

— Какво им е на всичките тези маси? Господи, мухи.

Крис се приведе и погледна през цепнатината на вратата към мръсния линолеум и мрежата на пода в трапезарията. Откакто майка му замина, той правеше тази мрежа, когато не убиваше мухи. Вземаше връв от хвърчилата в парка Кенсингтън, корда от празните парцели, въже и връзки за обувки от кофите за боклук, прежда и конци от чекмеджетата в скриновете на съседите, канап от фабриката в долния край на улицата, въжета от просторите в близките дворове. Беше ги съединил — дълги парчета, къси парчета, дебели и тънки, за да направи тази огромна мрежа. Майка му обеща да се върне. Каза, че ще донесе мидени раковини и снимки, страшно много снимки. И в деня, когато тя се върне, той ще я хване в мрежата и ще я държи така докато не му обещае, че никога повече няма да заминава. Очите му смъдяха, като гледаше двамата мъже да влизат в трапезарията и да стъпват по мрежата. Ако можеше да оплете майка си…

— А какъв е този канап и всички тези неща по пода?

Крис дръпна въжето. Беше го прикрепил към столовете, наслагани край масите. Когато паднаха, те изтеглиха една връв, прекарана през шнура на лампата и повдигнаха краищата на мрежата. През шума на трополящите столове, мъжете извикаха:

— Какво става? Исусе Христе!

Крис се изпъчи, готов да закрещи от радост, но внезапно се намръщи. Мъжете се превиваха от смях. През цепнатината на вратата той видя как униформеният хвана мрежата, разкъса възлите, отдели канапа и се освободи от въжетата.

Сълзи опариха страните му. Бесен, той запълзя надолу по тъмните стълбите на мазето. Ръцете му трепереха от ярост. Ще ги накара да съжаляват. Тъпкано ще им го върне, че се смеят.

Вратата на мазето изскърца и се отвори. Светлината едва проникваше до дъното на стълбището. През една дупчица в сандъка за въглища, той наблюдаваше сенките им да се смъкват надолу. Продължаваха да се смеят. Някой сигурно им е казал всичко за него, помисли си той. Как е откраднал въжетата от просторите, конците, канапа, дори къде би се скрил. Ключът на лампата в мазето не работеше, но те като че ли знаеха и това. Носеха фенерче и разглеждаха плесенясалото мазе, дебнеха го.

Той изпълзя назад към най-потайния ъгъл на сандъка за въглища. През лятото беше празен. Но дори и така, прах и песъчинки го дращеха по краката под гуменките. Сноп светлина пресече пътя му. За да я избегне, той стъпи на един къс от въглищата. Глезенът му се изкриви. Крис загуби равновесие и се блъсна в една от стените.

Светлината се приближи. Забързани стъпки. Не! Измъкна се от една ръка, но когато се опита да излезе от сандъка, друга ръка го стисна за рамото. Не! Хленчейки, той зарита, но докосваше само въздух и започна да се дърпа, когато ръцете се извъртяха и го повдигнаха.

— Нека да те изведем на светло.

Той се бореше неистово, но ръцете стискаха раменете и краката му. Успя само да се сгърчи и да удари глава в гърдите си, докато мъжете го мъкнеха нагоре по стълбите. След мрака той замига срещу слънчевата светлина, навлизаща от кухненския прозорец. Плачеше.

— Успокой се — каза дебелият мъж в униформата, пухтящ от усилието.

Този с мушамата се намръщи като видя полепналите в катран гуменки на Крис, кирливите му панталони, мръсната му коса. Извади носна кърпа и избърса сълзите и въглищния прах от лицето на Крис.

Крис отблъсна ръката му и се опита да изглежда толкова силен и висок, колкото позволяваше дребното му телце.

— Не е смешно!

— Какво?

Крис зяпна мрежата в трапезарията.

— Аха. Разбирам — каза цивилният. Гласът му звучеше приятелски, въпреки студените очи и болнавото лице. — Ти ни чу да се смеем.

— Не е смешно! — извика Крис.

— Не, разбира се, че не — каза мъжът в униформата. — Ти погрешно си ни разбрал. Ние не се смеехме на теб. Напротив, идеята за мрежата е много добра. Естествено, можеше да използваш и по-хубав материал. Няколко урока по дизайн и маскировка ще ти дойдат добре. Но идеята… За това се смеехме. Не на теб, а за теб. Един вид възхищение. Ти си смело момче. По начина, по който се справяш, мога да кажа, че си син на Джери, макар че не приличаш на него.

Крис не разбра много от думите. Той се намръщи, сякаш мъжът в униформата се опитваше да го изиграе. Много отдавна, припомни си бегло, някой му беше казал, че е имал баща. Но никога не беше чувал за човек, наречен Джери.

— Разбирам, че не ми вярваш — каза мъжът. Опъна крака и прибра ръце до бедрата си като ченге. — По-добре да се представя. Аз съм Максуел Липейдж.

Това име, както и Джери, не означаваше нищо. Крис го загледа подозрително.

Мъжът погледна озадачено.

— Генерал Максуел Липейдж. Сигурно знаеш. Най-добрият приятел на баща ти.

Крис го загледа още по-сурово.

— Искаш да кажеш, че никога не си чувал за мен? — учуди се мъжът, обърна се към високия сиволик цивилен и вдигна безпомощно ръце: — Не ме бива много за това. Може би ти ще му обясниш?

Цивилният кимна. Пристъпи напред и се усмихна.

— Аз съм Тед Елиът, сине. Но ти можеш да ме наричаш просто Елиът. Както всичките ми приятели.

Крис го погледна с недоверие.

Мъжът, наречен Елиът, извади нещо от мушамата си.

— Предполагам, че всички момченца обичат шоколад. Особено „Бейби Рут“. Искам да съм твой приятел — протегна ръката си Елиът.

Обезпокоен, Крис се преструваше, че не го интересува и отказваше да погледне шоколада.

— Хайде, вземи го — каза мъжът. — Аз вече изядох един. Хубав е.

Крис не знаеше какво да направи. Единственият съвет, който майка му някога му бе давала, бе да не взема сладки неща от непознати. Но цяла седмица не беше ял нищо друго освен остарели бисквити. Главата му олекна. Куркането в стомаха му продължаваше. Той грабна шоколадовите пръчки преди да се усети.

Мъжът, наречен Елиът, се усмихна.

— Ние дойдохме, за да ти помогнем — каза Липейдж. — Знаем, че майка ти те е напуснала.

— Тя ще се върне!

— Ние сме тук, за да се погрижим за теб — Липейдж погледна мухите с отвращение.

Крис не разбра защо Елиът затвори прозорците. Дали щеше да вали? Усети, че е изпуснал оръжието си — гумената лента, едва когато Липейдж хвана ръката му. Те го изведоха на верандата. Липейдж го държеше, докато Елиът заключи вратата. Той забеляза как госпожа Кели наднича от съседния прозорец и после бързо се скрива. Спомни си, че никога преди не го е правила и внезапно го достраша.

Крис седна на предната седалка в колата между двамата мъже и се загледа първо в тежките обувки на Липейдж, после в сивите райета на вратовръзката на Елиът и накрая в дръжката на вратата. Мисълта да избяга изчезна веднага, щом колата потегли и той очарован загледа как Липейдж сменя скоростите. Никога преди не се беше возил в кола. Индикаторите на таблото, движението на хора и превозни средства навън го увлече. Преди да може да усети, че са пристигнали, Липейдж паркира пред една грамадна сграда с колони, която напомняше на Крис за пощенска станция. Направляван от Липейдж, който здраво го беше стиснал за рамото, Крис вървеше между двамата мъже през мраморни коридори, очертани с пейки. Подминаваха ги мъже и жени, които бяха облечени като за църква. Те носеха снопове хартия и неща, подобни на малки куфарчета.

Една млада жена седеше на бюро зад матова стъклена врата. Тя каза нещо в една кутия зад телефона, после отвори друга врата и Крис заедно с двамата мъже минаха навътре. Във вътрешния офис зад друго бюро седеше стар мъж с бяла коса и мустачки, тънки като молив. Този офис беше по-голям и на едната стена имаше американски флаг, а другата бе покрита с дебели книги в кожени подвързии.

Мъжът погледна нагоре, когато Крис пристъпи напред. Прегледа някакви книжа.

— Да видим сега. Да — прочисти гърлото си той. — Кристофър Патрик Килмууни.

Уплашен, Крис не отговори. Елиът и Липейдж едновременно казаха:

— Да.

Крис се намръщи от смущение.

Мъжът проучи Крис, после се обърна към Липейдж и Елиът.

— Майка му го изоставила… — той прокара пръст по един лист хартия. Гласът му беше изненадан, неодобряващ. — Преди петдесет и един дни?

— Точно така — каза Елиът. — Майка му заминала с някакъв мъж за уикенда на Четвърти юли. Не се е върнала.

Крис продължи да се обръща ту към единия, ту към другия, като чакаше да чуе какво ще кажат нататък.

Мъжът хвърли поглед към календара и почеса бузата си.

— Има ли по-големи братя или сестри, някакви роднини, които да се грижат за него?

— Не — отговори Елиът.

— И цялото лято? Как е оцелял тогава?

— Ял е сардини, салам и е убивал мухи.

Мъжът изглеждаше потресен.

— Убивал…? А майка му? Тя работи ли някъде?

— Тя е проститутка, Ваше благородие.

Още една дума, която Крис не разбираше. Завладя го любопитство. Проговори за пръв път откакто беше в кабинета.

— Какво е проститутка?

Те се обърнаха и не му отговориха.

— А баща му? — попита мъжът.

— Той загина преди две години — отговори Липейдж. — Всичко е в досието му. Сега разбирате защо Министерството на социалните грижи предлага той да стане повереник на града.

Мъжът затропа с пръсти по покритото със стъкло бюро.

— Но нали аз трябва да реша това и не разбирам защо Министерството на социалните грижи ви е изпратило на това дело, вместо своите представители. Какво общо има правителството с това?

Липейдж отговори:

— Баща му беше майор от военновъздушните сили. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Бяхме приятели. Г-н Елиът и аз сме… ние сме нещо като… е неофициално осиновихме детето, така може да се каже. Като оставим майка му настрана, ние сме най-близкото подобие на семейство, което той има. Тъй като службата ни не ни позволява да го отгледаме сами, искаме да сме сигурни, че някой ще се грижи за него както трябва.

Мъжът кимна.

— Вие знаете къде ще бъде изпратен.

— Знаем и одобряваме — каза Елиът.

Мъжът погледна Крис изучаващо и въздъхна.

— Много добре.

Той подписа лист хартия, пъхна го в една папка, заедно с много други листи и я подаде на Липейдж.

— Крис… — помъчи се да каже той, но не можеше да намери думи.

— Аз ще му обясня. Когато отидем там.

— Какво ще ми обясниш? — Крис започна да трепери.

— Благодаря ви — обърна се Липейдж към мъжа.

Преди Крис да разбере какво става, Липейдж го обърна към вратата. Крис беше объркан. Отново го изведоха навън в коридора и минаха покрай зелените стъклени врати, които му напомняха за банката или пощенската станция на ъгъла. Но къде беше сега? — помисли си той. Къде отиваше?

Черната метална порта беше висока и широка. Пръчките й изглеждаха дебели, колкото китката на Крис, а разстоянието между тях толкова малко, че той разбра — никога няма да може да се промъкне през тях. Отляво на една желязна табела пишеше:

Вдясно имаше друг надпис:

Под тази табела, във високата каменна стена, която като че ли нямаше край и в двете посоки, една тежка врата водеше към подобна на караулно помещение стая, препълнена с купчини вестници, пощенски чували и пакети. Един мъж по долна фланелка килна кондукторското си кепе, усмихна се и продължи да сортира пратките. Липейдж и Елиът не промълвиха. Поведоха Крис за ръка направо през стаята и отвън по една слънчева ливада към огромна тухлена сграда.

— Това ще бъде твоето училище някога — каза Липейдж на Крис. — Но засега само ще те запишем там.

Над входа на сградата, в камъка, бяха издълбани думите:

Беше едва дванадесет и половина, затова те седнаха на една стара дъбова пейка. Повърхността й беше излъскана и полирана. Пейката беше твърда, със заоблени краища и Крис се подхлъзна надолу, докато краката му се провлачиха по земята. Неспокоен, той гледаше втренчено часовника на стената, усещаше всяко движение на стрелката напред. Глухият шум при всяко отместване, като че ли се усилваше. Напомняше му на звуците в месарница.

Една жена пристигна в един часа. Носеше ниски обувки, обикновена пола и пуловер. За разлика от майка му не използваше червило и косата й не беше къдрава, а опъната назад и събрана в кок. Тя едва погледна Крис преди да влезе в кабинета си заедно с Липейдж.

Елиът остана с него на пейката.

— Хващам се на бас, че двата хамбургера, които ти купихме не са те нахранили. Изяж шоколадовите пръчки, които ти дадох.

Крис приведе рамене. Гледаше упорито стената пред себе си.

— Знам — каза Елиът. — Ти си мислиш, че е по-хитро да ги запазиш, докато огладнееш отново. Но тук ще те хранят — по три пъти на ден. А що се отнася до шоколадовите пръчки, ще ти донеса още следващия път, когато дойда да те видя. Предпочиташ ли някой друг вид?

Крис бавно се обърна. Този висок мъж със сива кожа и тъжен поглед го смущаваше.

— Не мога да обещая, че ще те посещавам често — каза Елиът. — Но искам да знаеш, че съм твой приятел. Искам да мислиш за мен като… да речем все едно, че замествам баща ти. Някой, на който можеш да разчиташ, когато имаш проблеми; някой, който те харесва и ти мисли доброто. Трудно е да се обяснят някои неща. Вярвай ми. Един ден ще разбереш.

Очите на Крис запариха.

— Колко време ще бъда тук?

— Доста дълго.

— Докато майка ми дойде да ме вземе ли?

— Не мисля… — Елиът сви устни. — Майка ти е решила да те остави на грижите на града.

Сега Крис отвори широко очи.

— Тя къде е?

— Ние не знаем.

— Тя умряла ли е? — Крис така отчаяно чакаше да чуе отговора, че трябваше да мине малко време, докато разбере, че плаче отново.

Елиът го прегърна.

— Не, но ти повече няма да я виждаш. Доколкото знаем е жива, но ти трябва да свикнеш да мислиш за нея като за мъртва.

Крис захлипа по-силно, задушаваше се.

— Но ти не си сам — Елиът го притисна по-здраво. — Аз ще се грижа за теб. Винаги ще бъда близо до теб. Ще се виждаме често. Аз съм единственото семейство, което ти имаш.

Крис се отдръпна от ръката на Елиът, когато вратата се отвори. Липейдж пристъпи напред, като се ръкуваше с жената. Сега тя носеше очила и държеше досието на Крис.

— Благодаря за помощта.

Обърна се към Елиът.

— За всичко са се погрижили — сега се обърна и към Крис. — Ще те оставим с мис Халахан. Тя е много мила и съм сигурен, че ще ти хареса.

Той стисна ръката на Крис. Крис потрепера от напрежение.

— Подчинявай се на по-висшите от теб. Нека баща ти да се гордее е теб.

Елиът се наведе и докосна рамото на Крис.

— Нещо по-важно. Нека аз да се гордея е теб — гласът му беше нежен.

Когато двамата мъже се отдалечиха по коридора, Крис премигна смутено през сълзи и усети сигурността на шоколадовите пръчки в джоба си.

Прекалено много неща, за да ги премисли. Дворът на училището — четиридесет и три акра, бе разделен от самотен път. Мис Халахан каза на Крис, че трябва да повървят доста, докато стигнат от сградата на училището до пансиона. Той едва се държеше на краката си. Пътят беше съвсем празен, сякаш всеки момент щеше да започне парад, но по маршрута нямаше трибуни, нямаше зрители, само огромни дървета от двете страни, като чадъри, които предпазваха Крис от слънцето.

Въпреки всичките обяснения, той се чувстваше заблуден. Срещу училището имаше група сгради, които образуваха „жилищата и столовата“, както бе казала тя. Вляво беше големият каменен „параклис“, а нататък по пътя — „лазаретът“. Ветрецът беше слаб, спиран от множеството постройки, но докато вървеше след мис Халахан покрай гимнастическата зала в средата на двора, внезапно го удари свиреп горещ порив, който се издигна над игрищата в другия край на пътя. Той видя футболните врати, пистите за бягане с препятствия, бейзболните постове. Беше изненадан от липсата на пръст. Всичко около него беше едно огромно бетонно пространство.

Слънцето прежуряше, когато Крис мина край „оръжейната“ и „енергийната станция“ с пушещите й комини и планини от въглища. Краката го боляха, когато най-накрая стигнаха края на пътя. Загледа се в мрачната сива сграда, наречена от нея „интернат“ и го обзеха неприятни предчувствия. Тя трябваше да го дръпне за съпротивляващата се ръка, за да го заведе надолу по едно ехтящо стълбище до подземна зала, миришеща на восък. Той се взря напрегнато и видя още дузина други момчета, някои по-големи, други по-малки. Всички бяха дрипави като него.

— Ти пристигна точно навреме — каза мис Халахан, — за седмичното въвеждане. Иначе щеше да се наложи да го повтаряме отново само заради теб.

Крис не разбра. „Въвеждане“ беше още една дума, която не бе чувал. Не му харесваше как звучи. Изнервен, той седна на една скрибуцаща седалка. Усети, че и другите момчета следват инстинкта си като него и стоят настрана един от друг. Залата бе неестествено тиха.

Един възрастен мъж, облечен в панталон в цвят „каки“, риза и тъмнокафява вратовръзка излезе напред към средата на сцената. Той застана пред подиума и Крис отново видя американския флаг. Възрастният мъж държеше полицейска палка в едната си ръка. Представи се като полковник Дъглас Долти — директор на интерната и отговорен за приемането. Започна речта си с вицове за животни и спорт. Няколко момчета се засмяха. Полковникът дръзна да предположи, че доста спортни звезди знаят за училището и биха го посетили при удобен случай. Въпреки безпокойството си, Крис с изненада откри, че му е интересно. Кожата на лицето му се опъна от изсъхналите сълзи. Полковникът разказа една история (неразбираема за Крис) за някакво място, наречено древна Гърция и триста войници, наречени спартанци, които загинали героично, опитвайки се да задържат персийската армия при проход, наречен Термопили.

— Господа, аз ще ви покажа за какво е това училище — завърши той.

Той подреди момчетата в две редици и ги поведе навън, надолу по пътя към сградата за професионално трудово обучение. Там новаците, както разбраха, че ги наричат, разгледаха леярната, където момчета пълнеха калъпи с чугун. В печатарския цех други момчета подготвяха отпечатването на следващия брой на училищния вестник. Крис видя дърводелския и машинния цех, автомонтьорската работилница. Мина и през шивашкия цех, обущарския цех, пералнята. Дори там групата бе поразена от шума и енергичността, значимостта на децата като тях, които вършеха работа. Прииска им се да изпробват машините.

Но полковникът остави най-интересното за края. С горда усмивка той ги заведе до оръжейната. Показа на Крис и другите излъсканите до блясък пушки „Енфийлд“ модел 1917, които те скоро щяха да носят; сабите; военните униформи в метално сиво с искрящи бели якички, които щяха да облекат в ученическия взвод. Тук Крис бе изпълнен е особено страхопочитание. Никое от момчетата не проговори. Крис вдишваше силната сладникава миризма на оръжейно масло. Уважението, което отдаваха на този възрастен мъж сега, беше същото, което щяха да му покажат и в деня на завършването си, когато щяха да се запишат в армията на въздушните десантчици или Втора военноморска дивизия. Уважението щеше да се превърне в обич. Отгледани в мъжка среда, в спартанската атмосфера на „Франклин“, обичта щеше да се превърне в патриотизъм и гордост. Страхът от многобройните наказания скоро щеше да стане нещо обикновено и накрая нямаше да има значение. Блясъкът на ножниците на сабите, властното привличане на пушките, отличителните знаци и нашивките щяха да родят вълнение, да слеят всички елементи на героизъм и преданост, за да произведат мъжете, които „Франклин“ щеше да предаде на външния свят.

— Не можем да ви оставим само да гледате, нали? — каза полковникът.

Докато ги водеше към друга сграда, той продължи да им говори усмихнат. Там раздаде на всяко момче по два чифта обувки — черни, високо изрязани, с връзки, подобни на военни боти. Даде им и по една бяла риза, три обикновени ризи в различни цветове, по четири панталона, бельо и чорапи, по четири носни кърпи и всичко това опаковано в стегнат вързоп с една дълга памучна нощница. С обувки, преметнати около врата, и вързопите с дрехи, притиснати към гърдите, те напомняха на миниатюрни военновъздушни десантчици, които смело крачеха през горещия вятър и бързаха обратно по пътя към пансиона.

Бръснарят ги чакаше. Когато свърши, пет сантиметра от кожата на главата на Крис се показа над ушите му. Той изглеждаше като току-що уволнен от лагера новобранец. Беше изнервен и засрамен. Разгледа другите момчета, те също го разгледаха. Крис се изпъна, погледна се в огледалото и видя новопридобитите си строги черти и неочаквано се почувства много атлетичен, странно уверен в себе си.

Следваха душовете. Малкото помещение, облицовано с плочки и инсталация беше без кранчета — водата се контролираше от възпитателката. Тя надничаше от време на време и въртеше крановете. Мъжът, който ги придружаваше, им каза да се съблекат и да струпат дрехите си в един голям платнен чувал в края на стаята. Крис се засрами. Никога не беше стоял гол пред друг човек с изключение на майка си. Очите му се насълзиха отново, като си спомни за нея. Опита да се прикрие с ръце и видя, че и другите правят същото. Но възпитателката и придружаващият ги не обръщаха внимание на голотата им и това го озадачи.

Скупчени в малката баня, те с усилие се опитваха да не се докосват един друг. Беше невъзможно, защото се боричкаха за сапуните и после отново се пъхаха под мощните горещи душове. Парата бе толкова гъста, че Крис едва виждаше другите момчета. Водата рязко спря. Крис объркан излезе от банята заедно с другите. Те се свиваха, защото вече им беше студено. Придружителят им раздаде хавлии и посочи към една голяма кофа пълна с нещо лепкаво със сладка миризма — студен крем, както той го нарече. Каза им да намажат лицата си, ръцете, краката и всички зачервени и наранени места. Крис внезапно забеляза, че платненият чувал, където той и другите бяха оставили дрехите си, е изчезнал. Никога повече не видя нацапаните си с катран гуменки и мръсната риза.

Нито пък шоколадовите пръчки.

Искаше му се да закрещи, защото се чувстваше излъган и предаден. Единственото нещо, за което си мечтаеше, беше да изяде шоколадовите пръчки.

Нямаше време да се самосъжалява. Ръководителят им взе хавлиите и ги поведе голи и треперещи от съблекалнята нагоре по стълбите към една голяма стая с много легла, подобни на койки и подредени край стените. Всяко легло имаше по две полици и чекмедже. Прозорците бяха с решетки. Обезкуражен, Крис облече сивата вълнена риза и панталона, обу си чорапите. Въпреки че се чувстваше неудобно в новите боцкащи дрехи, той с учудване загледа другите момчета. Всички си приличаха — само косите и тена на лицата бяха различни. Не знаеше защо, но като че ли това му вдъхна увереност.

Ръководителят им обясни програмата. Ставане в 6.00 часа, закуска в 7.00, училище от 8.00 до 12.00, обяд до 12.30, почивка до 1.00. Училище до 5.00, игра до 6.00, после вечеря и занимания в учебната зала, лягане в 8.00.

— Докладвайте ми веднага за всяко неразположение, сърбеж, кървящи венци и каквато и да е болест. Утре ще ви науча как да оправяте леглата си, така че сега мога да го прескоча. Първите няколко седмици ще спите с мушамени чаршафи — просто за всеки случай.

Ръководителят ги поведе под строй от пансиона към столовата. Там се сляха със стотици други деца с всякакъв ръст, на различна възраст, но всички облечени в сиви дрехи и с много късо остригани коси. Досега те бяха в час. Въпреки че бяха много, столовата остана странно тиха, докато момчетата минаваха край шублерите е табли, за да получат храната си.

Крис запуши уста, когато видя първото ядене, което трябваше да изяде тук. Едно момче спомена риба тон на фурна. Друго измърмори: брюкселско зеле. Крис не беше чувал за такива неща преди. Но тази зелена каша беше покрита е някаква бяла гадост и миришеше на повръщано. Той седна с групата си зад една маса, покрита с мушама. Не искаше да яде и се зазяпа в солницата, когато усети нечия сянка над себе си.

— Всеки трябва да яде, защото иначе го наказват — изръмжа плътен глас зад него.

Крис трябваше да се замисли над думите. Постепенно разбра. Видя как другите момчета го гледат и осъзна, че ако не яде, ще обвинят другите заради него. Той се пребори със себе си и сподави напрежението в гърлото си. Бавно повдигна вилицата. Загледа втренчено бялата каша. Спря да диша, докато сдъвче и преглътне и това някакси помогна.

Казаха им, че след вечеря ги чака развлечение. Кино. Крис никога не беше гледал филм, както и не се беше возил в кола преди. Скупчи се с другите момчета. Очите му се разшириха от удоволствие. Черно-белите образи магически трептяха на екрана. Гледаше военна история — казваше се „Бойните морски оси“ с участието на актьор на име Джон Уейн. Другите момчета като че ли знаеха кой е той и му ръкопляскаха. Бяха във възторг. Сърцето му биеше силно. Стрелба и експлозии. Другите деца крещяха радостно. Хареса му много.

През нощта, когато си легна в долната койка, се замисли. Къде ли беше майка му? Опита се да разбере какво прави тук. Припомни си думите на Липейдж, че баща му загинал в нещо, наречено служебно задължение. Изплашен и озадачен, той чу едно момче от другата страна да хлипа. Крис усети и собствените си сълзи в ъгълчетата на очите — горещи и горчиви. Едно по-голямо момче кресна:

— Спри да ревеш! Искам да спя!

Крис изтръпна от притеснение. Когато осъзна, че голямото момче вика на детето до него, той преглътна мъката си, затвори очи, твърдо решен да не предизвиква внимание, да бъде един от тези, които не плачат. Искаше му се да бе накарал Липейдж да му обясни защо нарича майка му проститутка и от цялото си сърце желаеше тя да се върне от Атлантик Сити и да го отведе оттук. Успя да сподави тъгата си. Но в съня си видя Елиът да му дава шоколадова пръчка „Бейби Рут“.

— Аз съм за „Филис“6 — каза едно момче вдясно от Крис.

Крис стоеше на колене с групата си в задната част на стаята на първокласниците. Те сглобяваха ребуси — повечето бяха карти на САЩ с рисувани на картинки царевица и ябълки, фабрики, мини, петролни кладенци. Понякога картите бяха на страни, за които Крис никога не беше чувал — например Китай, Корея, Русия. Картинките бяха ярко оцветени и той бързо се научи да ги сглобява. Не беше ходил на училище преди и въпреки оплакванията, които беше слушал от по-големите момчета, си мислеше, че ще му хареса. Поне за кратко време. Противно на думите на Елиът, той вярваше, че майка му ще дойде и ще го заведе вкъщи.

Момчето, което каза, че е за „Филис“ изглеждаше дори по-слабо от Крис. Лицето му бе толкова мършаво, че очите му изпъкваха. Когато то се засмя в очакване на одобрението на другите, Крис видя, че му липсват няколко зъба. Но когато детето видя, че никой не му отговаря, усмивката му бързо се стопи, заменена от унижение.

Проговори друго момче. Вляво от Крис. Беше на същата възраст като другите деца в групата, но по-едър — не само по-висок, но и по-тежък от останалите. Косата му беше най-тъмна, лицето — най-мургаво и прямо, гласът му — най-плътен. Казваше се Сол Гризман. Предната вечер в интерната Крис чу едно по-голямо момче да прошепва, че Гризман е евреин. Крис не знаеше какво означава.

— Какво ти става? — каза единият. — Ти откъде си? Евреин?

Крис все още не знаеше какво означава.

— О, за Бога! — отвърна другият. — Не знаех, че ирландците могат да са толкова тъпи.

Когато Крис попита какво е ирландец, по-голямото момче си тръгна възмутено. Сега Сол каза:

— Аз съм за всички отбори! И имам бейзболни карти, за да го докажа!

Той бръкна под ризата си и извади ръцете си пълни с карти.

Другите момчета замигаха удивено. Те спряха да съединяват картинки, хвърлиха бързи погледи към възпитателката, която седеше зад бюрото и четеше книга. Сигурни, че тя не ги гледа, те се наведоха напред виновно и загледаха с благоговение бейзболните карти. Сол ги показваше една по една: снимки на мъже по екип, размахващи бейзболни палки, тичащи или улавящи топката. Йоги Бера, Джо Ди Маджио, Джаки Робинсон — все имена, нечувани от Крис. На гърба на всяка карта бяха написани кратките им биографии — колко обиколки са направили, колко аута са спасили. Сол с наслада гледаше как другите се възхищават на съкровищата му, но не им даваше да ги докосват. Всеки път, когато някой посегнеше, той ги дръпваше с уважение.

— Той е играл преди другите и беше по-добър — каза Сол.

Крис погледна бегло мъжагата на снимката, а после и името отдолу — Бейб Рут. Нервен, защото не знаеше нищо за тези играчи, той се опита да измисли и каже нещо, за да накара другите деца да го приемат.

— Наистина — кимна Крис мъдро. — Кръстили са на него едни шоколадови пръчки.

За момент си спомни сиволикия мъж, наречен Елиът.

— Какво? — намръщи се Сол.

— Шоколадови пръчки. „Бейб Рут“.

— Те са „Бейби Рут“.

— И аз това казах.

— Не е същото. Той се казва Бейб. Не Бейби.

— И какво от това?

— Шоколадовите пръчки са кръстени на нечие бебе, което се е казвало Рут.

Крис се изчерви. Другите му се присмяха, сякаш са знаели тайната. Възпитателката вдигна очи от книгата и ги погледна заплашително. Сол припряно пъхна картите под ризата, докато другите момчета бързо се наведоха да подреждат отново картинки. Възпитателката се изправи и тръгна застрашително към тях. Тя се извисяваше над тях и това безпокоеше Крис. Продължи да ги наблюдава доста време преди да се върне на бюрото си.

— Как успя да запазиш картите? — попита едно момче Сол, когато класът, подреден в две редици, отиваше на обяд.

Другите хлапета се напрегнаха да чуят отговора. Не само че в Сол имаше нещо, което у другите липсваше, но той дори беше успял да вкара нелегално картите в училището. Крис си спомни, че всичко, което момчетата бяха донесли със себе си, им бе взето още първия ден. Включително и шоколадчетата, помисли си той горчиво, които трябваше да изяде веднага, вместо да си ги пази. Как ли Сол беше запазил бейзболните карти?

— Да наистина, как успя да ги запазиш? — попита друго момче.

Сол просто се усмихна в отговор.

— Може ли да седна до теб на обяд? — попита трето момче.

— Аз също. Може ли да седна до теб? Може ли отново да видя картите? — попита друго дете.

Когато влязоха в трапезарията за обяд, те всички се бяха струпали около Сол, въпреки че трябваше да се движат в редици.

Крис понесе таблата е кренвиршите и фасула си до масата. Откри, че единственото празно място е най-отдалеченото от Сол. Другите момчета седяха гордо до Сол, около него, срещу него. Някои дори се осмеляваха да прошепнат още въпроси за картите, докато един възпитател не спря и не ги погледна заплашително, за да запазят тишина.

Беше им разрешено да говорят вън от трапезарията, докато отиваха да си почиват по стаите, но Крис не можа и думичка да промълви. Всички искаха да говорят за картите на Сол — откъде ги е взел и как е успял да ги запази в училището. Другите се отнасяха с Крис като е най-глупавия в групата, заради опасната забележка за Бейб Рут и шоколадите. Сега той още по-силно желаеше майка му да дойде и да го спаси. Реши, че не обича училището в края на краищата.

Той го намрази още повече късно следобед, защото възпитателката ги заведе в плувния басейн в подземието на гимнастическия салон. Един инструктор им каза да се съблекат и да вземат душ и Крис отново се засрами от голотата си. Срамът му се превърна в страх, когато инструкторът им нареди да скочат в басейна. Крис никога не беше виждал толкова много вода. Страх го беше да не би да потопи главата си под водата и да започне да се дави, както му се бе случило веднъж, докато майка му го къпеше. Но инструкторът го избута към басейна и Крис най-накрая скочи с желание, защото водата щеше да покрие голотата му. Той цопна в студената вода с остра миризма и се приземи рязко, изненадан, че е потопен само до кръста. Другите момчета, също като Крис влязоха с нежелание, с изключение на Сол, който мислеше басейна за вълнуващо предизвикателство и дори потопи главата си под водата.

— Ти! — посочи инструктора. — Как се казваш?

— Сол Гризман, сър.

„Сър“ беше абсолютно правило. Научиха ги, че когато говорят с възрастни трябва да казват „сър“ или „мадам“, според случая.

— Изглежда си плувал и преди.

— Не, сър — отговори Сол.

— Може би имаш естествена дарба — инструкторът потърка брадичката си впечатлен.

Възхищението им от Сол се усили заради одобрението на инструктора. Момчетата се състезаваха помежду си да се приближат до Сол. Те се държаха за ръба на басейна и инструкторът им показваше как да движат краката си.

— Правилно. Гледайте Гризман. Той знае как — каза инструкторът.

Най-далеч от Сол, Крис цапаше, бореше се да задържи главата си над водата, риташе непохватно. Той никога не се бе чувствал по-самотен. Беше прекарал цялото лято сам на улица „Калкалин“ и чакаше майка си, но в позната къща, в познат квартал, имаше приятели, с които да си играе, и не беше се чувствал самотен. В действителност майка му го оставяше не за пръв път. Почти беше свикнал да живее сам, но тя винаги му липсваше, когато заминаваше. Но сега беше в странно обкръжение — треперейки във водата, изолиран от другите деца, изпълнен със завист към Сол, той почувства горчивата болка на самотата и реши, че мрази това място.

Единственият път, когато прояви интерес, беше следващата вечер, събота. След дългия ден на упражняване как да си оправят леглата, да се учат да навървят обувките си, да ги връзват и лъскат, да правят възел на вратовръзките си и да постигнат необходимата дължина, отново заведоха всички момчета в училището на кино. Крис жадно си припомни първия филм, който гледа тук — „Бойните морски оси“. Този се наричаше „Бойна земя“. Всички викаха радостно, когато филмът започна. Отново действието беше вълнуващо, имаше много стрелба и експлозии. Крис хареса сюжета — група американски войници, които се биеха заедно във войната. Музиката — гърмящи тромпети и барабани — причини парене в стомаха му.

Но след това никой от групата не се и поинтересува какво мисли за филма. Всички искаха да знаят какво мисли Сол. Крис почти наруши правилото си да не плаче в леглото. Вместо това, стиснал здраво зъби в тъмнината, реши да избяга.

Внезапно блесналата светлина от лампите го събуди в 6.00. Някой каза, че е неделя. Премигвайки сънено, той се затътри с другите момчета към умивалнята. Там, с четка за зъби в едната ръка, той поднесе другата към надзирателя, за да му сипе малко прах. Докато си миеше зъбите, бъркайки назад, за да стигне до всяко крайче, както надзирателят му бе показал, малко му прилоша от ментовия вкус на „Колгейт“-а. Слушаше шума на урината да се стича в клозетите и се опитваше да не гледа другите момчета, когато стават от седалките. Клозетите бяха на открито — без стени и врати — и неговата стеснителност му пречеше да се облекчи, докато станеше нетърпимо. Изненада се от себе си, че седи без да се интересува кой го гледа — нуждата му беше прекалено голяма. В действителност никой и не се интересуваше. Облекчението в комбинация с придобитата увереност, че е превъзмогнал още едно табу на стеснителността, го накараха да посрещне деня с неочакван оптимизъм. Дори хареса полутечните бъркани яйца и портокаловия сок. Той почувства, че малко прилича на войниците в техните униформи от „Бойна земя“, когато си облече коравата риза и курсантските дрехи преди надзирателят да заведе групата в параклиса.

Параклисът беше с цветни стъкла, но никъде не се виждаха кръстове или други религиозни символи. Всяко момче седна на определеното място на черковните скамейки. Тогава свещеникът, господин Епългейт, пристъпи напред и запя заедно е децата — първо „Знамето, обсипано със звезди“, после „Бог да благослови Америка“. След това свещеникът извади банкнота от един долар, (това веднага привлече вниманието на Крис) и прочете надписа на гърба на портрета на Вашингтон.

— Съединени Американски Щати! — каза той достатъчно силно, за да се чуе и в задната част на параклиса. — Ние вярваме в Бога! Запомнете тези думи! Ние вярваме в Бога! Той вярва в нас! Затова тази страна е най-великата, най-богатата, най-мощната на земята! Защото Господ вярва в нас! Винаги трябва да сме готови да бъдем Негови воини, да се борим срещу Неговите врагове, за да запазим предопределения от Бог живот! Не мога да намеря друга по-велика чест от тази да се биеш за нашата родина, за нейното величие и слава! Бог да благослови Америка!

Свещеникът повдигна ръце в очакване на отклик. Момчетата извикаха.

— Бог да благослови Америка! — повтори той.

Те отново извикаха. Когато параклисът постепенно утихна, Крис усети ехото да звучи в ушите му. Почувства се развълнуван по един страшен начин. Не разбра какво искаше да каже свещеникът, но откликна на прочувствените му думи.

— Библейският текст тази сутрин — каза свещеникът — е от втора книга на Стария завет — Изхода. Мойсей, който водел богоизбрания народ, е преследван от войниците на фараона. С помощта на Господ Мойсей разтворил Червено море и прекарал народа си, но когато хората на фараона се опитали да минат, Господ върнал морето и те се удавили — свещеникът отвори Библията и пое дъх, за да прочете. После се поколеба. — Като вземем предвид днешната политика, Червено море не е най-уместното сравнение за нашата страна срещу комунистите. Вероятно Червено-Бяло-Синьо ще бъде по-подходящо.

Крис не разбра какво иска да каже свещеника, но инструкторите от предните редове се засмяха дискретно, съобразявайки се, че са в параклис. После свещеникът намести очилата си обратно на носа и зачете. Службата завърши с „Бог да благослови Америка“, след това „Военният химн на републиката“ и накрая отново в хор „Знамето, обсипано със звезди“.

Крис се надяваше, че ще му се отдаде възможност да си поиграе, но с ужас научи, че след така наречената недемонативна7 служба, всички момчета трябва да се разделят на групички, според религията си за следващите богослужения. Лутерани при лутерани, англикани при англикани, презвитерианци при презвитерианци. Той беше объркан. Не знаеше къде да отиде, защото не знаеше дали си има религия и каква е тя. Когато излезе от параклиса заедно с другите момчета, Крис се огледа неспокойно и почувства ръка на рамото си. Обърна се и видя червенокос луничав възпитател, който изглеждаше като изгорял от слънцето.

— Ела с мен Килмууни.

Гласът му беше весел и напевен. Каза, че името му е господин О’Хара.

— Да, Килмууни, аз съм ирландец като теб. И двамата сме римокатолици.

Крис се намръщи и тогава възпитателят му обясни. Този ден Крис научи, че е нещо, наречено римокатолик. Същият ден научи и малко за това, какво е евреин. Различните религиозни групи тръгнаха към отделни автобуси, които щяха да ги откарат в различните църкви. Крис погледна бетонната алея към интерната и видя едно момче да крачи самичко. Той изтърси без да се замисли:

— А защо Сол не трябва да идва?

Възпитателят явно не забеляза, че Крис не е казал „сър“.

— Какво? А, това е Гризман. Той е евреин. Неговата неделя е в събота.

Крис се качи в автобуса и се начумери. Неделя в събота. Какъв смисъл имаше в това? Той си мислеше за това, докато автобусът преминаваше край портала на входа на училището. Беше прекарал само няколко дни тук, но вече бе загубил ориентация за времето. И въпреки че съвсем скоро, предишната нощ, преди да заспи, правеше планове за бягство, външният свят вече му изглеждаше чужд и страшен. Очите му се разшириха от учудване, докато наблюдаваше тълпите по тротоарите, натоварените улици. Слънцето го заслепи. Тръбяха клаксони на коли. На момчетата бе строго забранено да говорят в автобуса и особено да правят един на друг странни физиономии, което би привлякло вниманието на хората по улиците. Сред странната тишина в автобуса — чуваше се само приглушеното бучене на мотора — Крис се загледа напред, както правеха и другите деца и се почувства не на място. Нещо му липсваше, гореше от желание да се върне обратно в училището и неговото ежедневие.

Автобусът спря пред една църква с кули, сякаш беше крепост. На върха й имаше кръст. Камбаните монотонно звъняха. Мъже, облечени в костюми, и жени — в красиви рокли влизаха вътре. Господин О’Хара строи момчетата двама по двама и ги въведе. Църквата беше тъмна и студена. Крис чу една жена да шепне, докато господин О’Хара ги водеше по една пътечка между пейките:

— Виж колко са симпатични в тези униформи. Погледни този мъничкия. Много е сладък, нали?

Крис не беше сигурен, че жената имаше предвид него, но се почувства неловко. Всичко, което искаше, бе да е невидим сред групата.

Църквата го караше да се чувства дори по-дребен. Крис се загледа в островърхия покрив (най-високия, който бе виждал), в пресечените греди и висящите полилеи. Надникна напред, където някаква червена светлинка блещукаше над олтара. Горяха свещи. Олтарът бе покрит с колосана бяла покривка. Една малка златна блестяща врата му придаваше тайнствен вид.

Отвъд олтара висеше най-смущаващото нещо. Сърцето му затуптя силно, задушаваше се. Коленичил, той трябваше здраво да се хване за седалката отпред, за да контролира треперещите си ръце. Зад олтара висеше грамадна статуя — на един слаб, изкривен, агонизиращ мъж, ръцете и краката на когото бяха заковани за кръста, главата му бе прободена с нещо като шипове, страната му бе срязана и кръв се стичаше надолу.

Огледа се наоколо в паника. Защо момчетата не изглеждаха потресени? Или пък другите хора („външните“, както той започна мислено да ги нарича). Защо те не бяха зяпнали от ужас? Какво беше това място? Сломен, опитвайки се да разбере, той усети, че господин О’Хара го удари два пъти през пръстите и изведнъж по-големите деца се изправиха. Седнаха на скамейките. Крис ги последва. Уплаши се още повече, когато органът започна да тръби. Зловещите му звуци изпълниха църквата. Хорът запя, но на чужд език, той не го разбираше. Тогава напред излезе един свещеник, облечен в пъстро расо, следван от две момчета в бели мантии. Те се обърнаха към малката златна врата, с гръб към хората и заговориха на статуята. Крис се надяваше да получи обяснение, искаше някой да му каже, защо този мъж е прикован там.

Но той не разбираше какво говори свещеника. Думите му изглеждаха някаква безсмислица.

— Confiteor Deo omnipotenti…

През целия път към училището Крис се чувстваше объркан. Свещеникът говори кратко на английски за Исус Христос, който явно беше прикованият над олтара мъж, но Крис не научи кой е Исус. Господин О’Хара спомена, че следващата седмица Крис ще започне нещо, наречено „неделно училище“. „Може би тогава ще открия“ — мислеше си той. Междувременно си отдъхна, когато автобусът влезе през отворената порта в училището „Франклин“ и се отправи по самотния път към интерната. След смущаващото преживяване да бъде навън, в страшната църква с ужасната статуя, той се радваше да се върне обратно. Разпозна някои от момчетата. Очакваше с нетърпение да седне в леглото си. Като знаеше какво и кога трябва да направи, той се чувстваше сигурен, доволен, че не е объркан. Обедът бе сервиран точно на време. Беше много гладен и бързо поглъщаше хамбургера и картофения чипс, пиеше чаша след чаша мляко. „Хубаво е да се върнеш у дома“ — помисли си той, а после рязко спря да дъвчи, като осъзна думичката, проблеснала в главата му. У дома? А къщата на улица „Калкалин“? А майка му? Отново объркан, той разбра — без да знае защо, че ще живее тук дълго време. Бързо хвърли поглед към Сол и почетното централно място и си каза, че ако това ще бъде неговият дом, по-добре е да се научи как да се справя. Имаше нужда от приятели. Искаше да бъде приятел със Сол. Но как, след като Сол е по-едър и по-силен, и по-бърз, а на всичко отгоре притежаваше и тези бейзболни карти?

Отговорът дойде в часа по плуване на другия ден. Вече не се срамуваше толкова да бъде гол пред другите. Инструкторът каза на класа да ритат с крака както го прави Сол. Крис усети сърцето му да бие със задоволство. „Аз го правя!“ — помисли си той. — „Аз наистина го правя.“

— Точно така Килмууни — каза инструкторът. — Задръж краката си прави. Ритай силно и постоянно. Просто както го прави Гризман.

Другите момчета загледаха Крис изненадани, сякаш не са знаели, че той съществува, докато инструкторът не го похвали. Крис се изчерви, зарита по-силно, гърдите му се изпълниха с гордост. Погледна надолу по редицата и забеляза Сол да се обръща с любопитство да види кой е Килмууни и дали го прави така добре както казва инструкторът. За момент сред пръските вода Крис и Сол се погледнаха очи в очи. Може би Крис грешеше, но Сол се ухили така, сякаш двамата споделяха някаква тайна.

След часа всички се втурнаха треперещи към съблекалнята — сивите им ризи и панталони висяха закачени там. Крис се прикри плътно с ръце и заподскача бос от един крак на друг, по студения, покрит с плочки под. После грабна една хавлия от купчината в ъгъла, за да се избърше. Стресна го разгневен глас.

— Къде са картите ми?

Крис се обърна смутен и видя Сол трескаво да претърсва дрехите си. Другите момчета зяпнаха.

— Изчезнали са — Сол обвиняващ се обърна към групата. — Кой открадна моите…?

— Не говорете — предупреди ги инструкторът.

— Но картите ми! Бяха в джоба ми! Някой трябва да е…

— Гризман, казах да не говорите.

Сол беше загубил контрол над себе си от гняв.

— Искам си картите обратно!

Инструкторът се отправи заплашително към него и спря с разкрачени крака и ръце на бедрата.

— Искам си картите обратно, сър!

Смутен, Сол отвори уста, после я затвори без да изпусне и звук.

— Продължавай, кажи го Гризман. Сър!

Сол наведе глава към пода, объркан, ядосан.

— Сър!

— Така е по-добре. За какви карти говориш?

— Моите бейзболни карти — Сол бързо добави. — Сър. Те бяха в…

— Бейзболни карти ли? — инструкторът сви устни. — Ние не издаваме бейзболни карти. Откъде си ги взел?

Очите на Сол се разшириха, пълни със сълзи.

— Взех ги със себе си в училището — Сол преглътна. — Сър. Бяха в джоба на панталона ми и…

— Вие не трябва да пазите нищо от това, което сте донесли тук. Вие нямате играчки тук, Гризман. Вие не притежавате вещи. Всичко, което трябва да имате е това, което са ви казали, че може да имате.

Крис се почувства сякаш змия се развива в стомаха му. Притесняваше се за Сол, който кимаше и зяпаше пода почти разплакан. Другите момчета едва дишаха.

— Освен това, Гризман, защо си така сигурен, че някой от съучениците ти е откраднал тези скъпоценни бейзболни карти? Нелегални бейзболни карти. Откъде знаеш, че не съм аз?

Сълзи се спускаха по страните на Сол. Той погледна нагоре, подсмърчайки, опита се да проговори.

— Вие ли сте, сър?

Тишината накара Крис да се свие.

— Трябва да потвърдя, че съм аз, за да запазя мира тук — каза най-накрая инструкторът. — Но не съм. Ако тези абсурдни бейзболни карти бяха в мен, със сигурност нямаше да ти ги върна. Някой от приятелите ти е.

Сол се обърна към другите момчета и ги погледна накриво. Лицето му беше напрегнато от омраза. Въпреки че Крис не беше взел картите, той се почувства виновен, когато погледът на Сол се спря върху него, преди да премине към следващия и по-следващия. Устните на Сол трепереха.

— Много правила бяха нарушени — изръмжа инструкторът. — Ти не трябваше да задържаш картите. Но след като си ги имал е трябвало да спазиш друго правило — ако имаш тайна, пази я за себе си. Има още едно, дори по-важно правило и то се отнася за всички. Никога не крадете от деца в групата си. Ако не си вярвате един на друг, тогава на кого можете да вярвате? — гласът му се снижи и стана по-твърд. — Един от вас е крадец. Аз възнамерявам да открия кой е той. Стройте се всички — отсече накрая.

Те трепереха. Той се навъси, докато ги претърсваше.

Но не намери картите.

— Къде са те, Гризман? Няма ги у никой. Ти създаде безпокойство от нищо. Трябва да си ги загубил навън.

Сол не можеше да спре плача си.

— Но аз съм сигурен, че бяха в панталона ми.

— Кажи „сър“! — Сол подскочи. — И ако някога видя тези карти или чуя за тях отново, ти ще си най-окаяният нещастник в училището. Какво ви става на останалите? Раздвижете се! Приключвайте с обличането!

Момчетата се втурнаха да правят каквото им беше казано. Докато си обуваше панталона, Крис наблюдаваше как Сол гневно се взира във всички, които си закопчаваха ризите. Крис се досети какво прави Сол — търсеше издутини по дрехите, сякаш не вярваше, че инструкторът е претърсил достатъчно добре. Докато инструкторът заключваше вратата на басейна, Сол се премести близо до едно момче и заразглежда изпъкналия джоб на ризата му. Момчето извади носна кърпа и издуха носа си.

Инструкторът се извърна от заключената врата и изкрещя:

— Още ли не си облечен, Гризман?

Сол побърза, навличаше панталона, връзваше си обувките. Сълзи капеха по ризата му.

— Стройте се! — каза инструкторът.

Момчетата се подредиха двама по двама. Сол изтича на мястото си, пристягайки колана. Светът като че ли се променяше, докато маршируваха към пансиона. Няколко момчета му съчувстваха.

— Ах, това е много лошо. Какъв мръсен номер. Кой ли е толкова гаден, че да ти открадне картите?

Но групата не гореше от същото желание да бъде близо до Сол и да привлече вниманието му.

От своя страна Сол също не искаше да бъде близо до тях. В интерната остана сам. На вечеря отстъпи почетното си централно място. Предпочете да седне в края на масата. Не говореше е никого. Крис разбра. Ако те изолираха Сол, той също ги изолираше. Въпреки че само едно момче беше откраднало картите, Сол не можеше да каже кой. И затова обвиняваше всички. Момчетата на свой ред откриха, че Сол е уязвим. Той дори плака, а това го превърна просто в едно дете от групата. Картите му го бяха направили необикновен. И без тях ще бъде по-висок и по-силен, и по-бърз, но нямаше да има власт. Дори по-лошо — той ги беше объркал, като се провали.

Скоро класът вече имаше други герои на деня. В часовете по плуване няколко деца се изравниха със Сол, може би защото той не показваше ентусиазъм. Беше загубил радостта си. Но Крис никога не отиваше в басейна без чувството на безпокойство от това, което се случи в съблекалнята. „Кой беше откраднал картите?“ — чудеше се той. Забелязваше гневните искрици в погледа на Сол всеки път, когато групата се обличаше, сякаш Сол преживяваше отново загубата и унижението си.

Още един въпрос тревожеше Крис наравно с този. Как са били откраднати картите? Инструкторът беше претърсил всички момчета. Как са изчезнали картите? Развълнува се, когато внезапно му хрумна нещо.

Изгаряше от нетърпение да каже на Сол. Но тогава си спомни какво се случи, когато обърка Бейб Рут със шоколадовите пръчки и се възпря. Страхуваше се да не му се присмее отново, ако греши. Изчака подходяща възможност да докаже това, което подозираше. На следващия ден, когато класът отиде от училището в интерната, той се върна обратно. Тайно избърза до съблекалнята в подземието на гимнастическия салон. Претърси под пейките и шкафчетата за дрехи и откри картите пъхнати между една тръба и стената под мивката. Разтрепери се докато ги държеше. Който и да ги е откраднал, сигурно се е страхувал, че класът ще бъде претърсен. За да се защити, момчето е скрило картите в съблекалнята, планирайки да се върне обратно, когато е безопасно. Крис прибра картите в джоба си и останал без дъх затича от гимнастическия салон към интерната. Представи си колко ще се зарадва Сол. Сега Сол ще бъде негов приятел.

За разлика от групата, Крис не беше спрял да желае сближаване е него. Още в началото Сол го привличаше като брат. Той никога нямаше да забрави следобеда и часа по плуване, когато инструкторът го похвали че рита добре като Сол и той се обърна към него ухилен. Все едно че споделят някаква тайна. Но сега Сол беше издигнал стена около себе си и без помощта на картите Крис нямаше да знае как да проникне вътре.

Когато стигна до интерната, Крис изведнъж се почувства несигурен. Картите бяха откраднати преди седмица. Защо момчето, което ги беше скрило не се бе върнало да ги вземе? Крис се спря за момент на стълбите и се сети за отговора. Защото момчето беше разбрало, че не може да ги покаже на никой или да си играе с тях. Можеше само скрито. Иначе мълвата щеше да се пръсне, Сол щеше да разбере и ето ти белята. Издутината от картите в джоба на Крис го притесняваше. Въпреки че не ги беше откраднал, щеше да изглежда все едно, че е. Сол ще обвини него. В края на краищата откъде можеше да знае къде са?

Крис изпадна в паника. Трябваше да се отърве от тях. Слезе в умивалнята в подземието на интерната и си помисли да ги скрие под някоя мивка, както беше направил крадецът. Но какво щеше да стане, ако някой чистач ги намереше, докато чистеше под мивката или момче си изпусне гребена и се наведе да го вземе? Не, трябваше да е някъде на недостъпно място. Погледна нагоре и забеляза тръбите за парното, покрити е мръсна азбестова изолация. Покатери се на шкафчетата за обувки, после по чугунените рафтове за хавлии, закрепени за стената и навря картите над една тръба. Притеснен се спусна обратно надолу и въздъхна с облекчение, че никой не го е заловил. Сега му оставаше единствено да измисли как да върне картите на Сол, но без да го обвинят, че той ги е откраднал.

Цяла нощ мисли за това и не можа да спи. Трябваше да има начин.

На другия ден Сол още беше сърдит. Крис се приближи към него навън от столовата, след като се бяха наобядвали.

— Знам кой е откраднал картите ти.

Сол гневно попита:

— Кой?

— Инструкторът по плуване.

— Той каза, че не е.

— Излъга. Видях го да ги дава на учителката ни. Знам къде ги сложи тя.

— Къде?

Дойде един възпитател.

— Вие момчета трябва да сте по стаите си и да почивате.

Той тръгна след тях към интерната.

— По-късно ще ти кажа — прошепна Крис на Сол, докато възпитателят не ги гледаше.

След училище Сол изтърча при Крис.

— Кажи ми сега къде са.

В училищната сграда Крис каза на Сол да наблюдава коридора, докато той се промъкне в класната стая.

— Тя ги сложи в бюрото си.

— Но бюрото й е заключено — каза Сол.

— Аз знам как да го отворя.

Крис остави Сол в коридора. Беше видял учителката да излиза навън и реши, че е в безопасност. Не се и опита да отвори бюрото, а изчака достатъчно дълго, за да изглежда все едно го е отворил. Най-накрая излезе в коридора.

— Взе ли ги? — попита Сол тревожно.

Вместо да отговори, Крис поведе Сол след себе си надолу по стълбите. Наоколо нямаше никой. Той бързо бръкна в джоба панталона си и извади картите. Рано следобед ги беше измъкнал иззад тръбата в умивалнята, в подземието на интерната.

Сол беше възхитен. После повдигна вежди озадачен.

— Но как ги извади от бюрото й?

— Някога ще ти покажа. Ти получи картите си обратно. Аз съм този, който ги намери. Просто помни кой ти помогна. Това е всичко — Крис тръгна към изхода.

Зад него Сол каза:

— Благодаря.

Крис сви рамене.

— Няма нищо.

— Чакай малко.

Крис се обърна. Сол вървеше към него и се чумереше, сякаш опитваше да измисли нещо. С мъка претършува картите си и подаде една на Крис.

— Ето.

— Но…

— Вземи я.

Крис погледна картата. Бейб Рут. Коленете му се подгънаха.

— Защо ми помогна? — попита Сол.

— Защото…

Магическата дума каза всичко. Нямаше нужда да добавя „искам да бъда твой приятел“.

Сол погледна неловко към пода.

— Предполагам, че мога да ти покажа по-добър начин да правиш това движение в часовете по плуване.

Крис кимна. Сърцето му заблъска в гърдите. Сега беше негов ред да се начумери. Бръкна в един джоб.

— Вземи — подаде на Сол една шоколадова пръчка „Бейби Рут“.

Очите на Сол се разшириха в учудване.

— Сладките неща са забранени. Откъде взе това?

— Как пренесе картите в училището без да те хванат?

— Тайна.

— Също и моите шоколадови пръчки — Крис бавно затътри крака. — Но аз ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.

Те се вгледаха един в друг и се засмяха.

Каква беше тайната на Крис? По-рано същия ден, когато възпитателката взе Крис от час и го изведе навън към административната сграда, той се уплаши, че ще го наказват за нещо. Влезе в кабинета с разтреперени крака. Първо му се стори празен. После, смутен, забеляза един мъж до прозореца да наднича навън. Мъжът беше висок и слаб. Носеше черен костюм. Когато се обърна, Крис премигна изненадан, защото разпозна сивото лице на мъжа, довел го тук.

— Здравей, Крис — гласът му беше нежен. Той се усмихна. — Хубаво е, че те виждам отново.

Крис чу зад себе си вратата да се затваря. Възпитателката излезе. Напрегнато погледна нагоре. Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Ти ме помниш, нали? Елиът.

Крис кимна.

— Разбира се, че ме помниш. Дойдох да видя как си — приближи се Елиът. — Знам, че училището ти изглежда странно, но ще свикнеш — той се засмя хитро. — Изглежда, че поне храната ти харесва. Май си сложил някой килограм — все още усмихнат, той се наведе, така че Крис не трябваше да се изпъва, за да го вижда. — Има още една причина да дойда тук.

Той погледна Крис право в очите.

— Казах ти, че ще дойда да те видя — Елиът постави ръце на раменете на Крис. — Искам да знаеш, че спазвам обещанията си — бръкна в джоба си. — Обещах ти да донеса още от тези.

Той държеше две шоколадови пръчки „Бейби Рут“.

Сърцето на Крис заби по-силно. Сега вече знаеше колко са ценни сладкишите в училището. Единственият начин да се сдобиеш с тях бе да ги вмъкнеш нелегално. Жадно ги загледа.

Елиът ги подаде на Крис привидно бавно.

— Обещавам още нещо. Ще ти нося от тях всеки път, когато идвам да те видя. Разчитай на това. Искам да знаеш, че имаш приятел. Повече от приятел. Аз съм ти като баща. Вярвай ми! Разчитай на мен!

Крис пъхна едната в джоба. Не беше сигурен, как ще я използва, но смътно усещаше начина. Вдигна погледа си от шоколада към Елиът. Той отново се усмихна.

— О, изяж го веднага. Наслади му се.

Елиът премигна.

Крис скъса опаковката. Когато отхапа, устата му се напълни със слюнка. Внезапно се почувства изпразнен. Сърцето го заболя. Беше невъзможно да се сдържи. Обгърна Елиът с ръце и конвулсивно зарида.

Понякога Елиът идваше два пъти седмично. Друг път не се появяваше около половин година. Но верен на обещанието си, винаги носеше шоколади „Бейби Рут“. Крис научи, че колкото и да е отблъскващо училището, имаше един възрастен, на чиято добрина и заинтересуваност винаги можеше да разчита. Елиът уреди да взема Крис от училище и да го води на бокс и тенис. Ходеха в сладкарница „Хауърд Джонсън“ да яде шоколадов сладолед с плодове. Елиът учеше Крис да играе шах. Заведе го в голямата си къща във Фолс Чърч, Вирджиния. Крис се удивяваше на огромните столове и канапета, на грамадната трапезария, на просторните спални. Елиът му показа красивите рози в оранжерията. Заинтригуван от името на предградието — Фолс Чърч8 — Крис миришеше розите и това му напомняше аромата на Великденската служба. Чувстваше се така сякаш оранжерията наистина беше църква.

Както се развиваше познанството му с Елиът, така и приятелството му със Сол. Двете момчета бяха неразделни. Крис делеше своите „Бейби Рут“ със Сол, а Сол от своя страна споделяше физичеките си дарби. Учеше Крис на тайните на бейзбола, футбола, баскетбола. Но Сол, роден атлет, имаше проблеми е математиката и езиците. Така че Крис, роден учен, помагаше на Сол да учи уроците си и да взема изпитите. Един друг се допълваха. Каквото единият не можеше да прави, другият можеше. Заедно бяха непобедими. Групата отново завиждаше на Сол. Но вече и на Крис.

Само едно нещо не достигаше, за да бъде приятелството им съвършено.

Следващото посещение на Елиът бе през първия уикенд на юли.

— Утре е Четвърти юли, Крис. Ще ти кажа нещо. Иска ми се да те заведа на голямото представление с фойерверки в града.

Крис се развълнува.

Но Елиът изглеждаше разтревожен.

— Аз много се чудих. Кажи ми истината. Няма да ме обидиш.

Крис не разбираше, какво иска да каже.

— Тези екскурзии, които правим.

Крис се изплаши.

— Ще ги спреш ли?

— Не. За бога! Те означават прекалено много за мен — Елиът се усмихна и разроши косата на Крис. — Но аз доста мислих. Обзалагам се, че ти е скучно да говориш само с един възрастен. Сигурно се отегчаваш да гледаш все същото старо лице. Аз мислих за това. Е, добре, искаш ли да споделиш тези екскурзии с някой? Имаш ли приятел, особен приятел, който би желал да вземеш с теб? Някой, с който си много близък, почти като семейство. Аз нямам нищо против.

Крис не можеше да повярва на късмета си — възможност да бъде заедно с двамата най-важни за него хора. Винаги се чувстваше зле, че не може да сподели богатството си със Сол. Сега в замяна се почувства горд, че Сол му е приятел и му се прииска Елиът да го познава. Очите му блестяха от вълнение.

— Обещаваш ли?

— Тогава какво чакаш? — ухили се Елиът.

— Няма да си отидеш, нали?

— Ще чакам точно тук.

Крис изтича от пейката близо до оръжейната, където бяха седели, изгарящ от нетърпение.

— Отгатни, Сол!

Чу Елиът да се смее зад гърба му.

След това Сол винаги беше с тях.

Крис беше много щастлив, че Елиът одобри приятеля му.

— Ти си прав, Крис. Той е особен. Ти направи отличен избор. Гордея се с теб.

Сега Елиът носеше шоколади и за двамата. Заведе ги в къщата си за Деня на благодарността. Пусна ги да се повозят на самолет.

— Крис, има нещо, което ме притеснява. Надявам се, че не ревнуваш, когато давам шоколади на Сол и му обръщам внимание. Не искам да си мислиш, че те пренебрегвам или го смятам за по-важен от теб. Ти си ми като син. Аз те обичам. Винаги ще бъдем близки. Ако карам Сол да се чувства добре, то е защото искам ти да си добре, защото той е твой приятел, дори семейство.

— Господи! Не мога да ревнувам от Сол.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Ти ми вярваш.

Всяка съботна вечер, години наред, в училището показваха различни филми, но по едно те си приличаха. „Боен вик“, „Пясъците на Иво Джима“, „Дневник Гуадалканал“, „Франсис отива в Уест Пойнт“, „Франсис във флота“.

— Това говорещо муле превръща армията в развлечение — говореха си момчетата.

„Жабарите“, „Обратно в Батаан“, „Боен взвод“, „Дебаркиране“, „Военна зона“, „Бойна земя“, „Бойни пунктове“.

По антична история учеха за завоеванията на Александър и Цезаровите Галски войни. По американска история научиха за Войната за независимост, Войната през 1812, Гражданската война. В часовете по литература четяха „Червеният знак за кураж“, „За кого бият камбаните“, „Тясната червена линия“. Не обръщаха внимание на повтарящата се тема, защото книгите бяха изпълнени с героизъм и много действие, винаги вълнуващи. Момчетата харесваха и упражненията по стрелба, тактическите маневри, прецизната маршировка и другото обучение, което получаваха в училищната армия. Обожаваха военните игри. В часовете и в спорта ги окуражаваха да се състезават помежду си, да разберат кой е по-умен, по-силен, по-бърз, по-добър. Те не можеха да не забележат непознатите, които често се появяваха безшумно в края на гимнастическия салон или футболното игрище или в час, понякога в униформи, понякога не. Непознатите гледаха с присвити очи, сравняваха, преценяваха.

Сладкиши. Сол спаси живота на Крис заради тях през 1959 година. Момчетата бяха на четиринадесет. Не знаеха, че приключват един тип приключения и започват друг. С парите, които Елиът им даваше, те влязоха в училищния бизнес да внасят нелегално сладкиши и да ги заменят за продукти от кухнята и подобни нередности, които другите момчета правеха. На 10 декември след вечерния час, те се промъкнаха по снега към една усамотена част от високата каменна стена. Сол стъпи върху раменете на Крис и се закатери нагоре. Крис хвана ръката му и се набра нагоре. Легнаха на върха и заразглеждаха тъмната улица под себе си. На светлината на звездите виждаха как дъхът им излиза замръзнал.

Нямаше никой и те започнаха да се спускат. Сол се провеси първи, но внезапно Крис го чу да стене и стреснато погледна надолу. Сол се беше подхлъзнал на някаква издутина на улицата и паднал по гръб.

Крис не разбра това. Бързо скочи с присвити колене, за да поемат удара. В момента на приземяването си усети, че нещо не е наред. Както и при Сол, краката му го отхвърлиха. Падайки, тресна главата си в бордюра и се плъзна на улицата. Неясно осъзна, че през деня снега се е стопил, но сега, през нощта, бе замръзнал в гладка кора лед. Трескаво се заопитва да спре, търкаляйки се към Сол. Ботушите му удариха Сол и го отблъснаха по-нататък по улицата.

Внезапно дрънчене почти го парализира. Една кола с блестящи фарове зави край ъгъла. Приближаваше ги. Гумите й заскърцаха по заледената повърхност. Крис видя шофьора. Крещеше зад стъклото и дърпаше въжето на звънеца, припряно издърпа един лост. Спирачките изпищяха, но гумите продължаваха да се плъзгат напред. Крис опита да се изправи. Зашеметен от раната на главата си, той загуби равновесие и падна отново. Светлините на колата го заслепиха.

Сол се хвърли към него, хвана го за палтото и го издърпа към бордюра. Колата създаде течение като отмина и това накара Крис да потрепери.

— Побъркани хлапета! — изкрещя шофьорът зад прозореца.

Звънецът продължаваше да дрънчи, докато колата тътнеше надолу по улицата.

Крис седна на бордюра с глава между коленете, дишаше дълбоко. Сол прегледа черепа му.

— Прекалено много кръв. Трябва да те приберем в интерната.

Крис се изкачи с големи мъки обратно по стената. За малко да не успее. Един възпитател едва не ги залови, докато пълзяха по стълбите. В мрачната умивалня Сол почисти раната на Крис колкото можа. На другия ден, когато учителката попита какво се е случило с главата на Крис, той обясни, че е паднал по стълбите. Това трябваше да бъде краят на тази история, може би с изключение на факта, че Сол спаси живота на Крис и така приятелството им се задълбочи още повече. Но и двете момчета или не предчувстваха, или не разбраха какво точно можеше да им се случи.

Десет дни по-късно, когато отново преминаха през стената, по пътя им към магазините на другия край на парка Феърмонт ги нападна банда.

Най-големият поиска парите им, като посягаше към джобовете на Крис.

Крис се ядоса и го блъсна, но изобщо не видя юмрука, който го удари в стомаха. Със замъглен поглед видя други две момчета да се приближават към Сол и да хващат ръката му изотзад. Четвърти блъскаше Сол с юмруци по лицето. Шурна кръв.

Едва дишайки, Крис се опита да помогне на Сол. Почувства юмрук в зъбите си. Падна. Ботуш се заби в рамото му. Други ботуши го млатеха по гърдите, гърба, ребрата.

Той се търкулна, за да избегне ударите, гърчеше се. Притъпени юмруци отхвърлиха Сол върху него.

Смилиха се над тях и спряха да ги бият. Бандата прибра парите. Докато бягаха, Крис се взираше през вихрушката в окървавения сняг. Въпреки че не беше на себе си, стори му се, че има нещо мистериозно в това…

Не беше сигурен какво, нещо в…

Една полицейска кола ги откри, докато се клатушкаха към училището. Първо ги откараха до спешното отделение в болницата, после в училищния лазарет.

Крис разсъждаваше. Бандата повече приличаше на група възрастни отколкото на деца. Косите им бяха прекалено къси и спретнати. Ботушите им, джинсите и кожените якета странно нови. Бяха изчезнали със скъпа кола.

„Защо бяха толкова сигурни, че ние имаме пари?“ — мислеше си Крис. Спомни си последния път, когато бяха прескочили стената със Сол — Сол го беше издърпал изпод колата — и се зачуди дали бандата е чакала и тогава.

Мислите му бяха прекъснати. Лежеше в лазарета, всичко го болеше, но се усмихна, като видя Елиът да влиза.

— Дойдох възможно най-бързо — Елиът беше задъхан. Напрегнато засъблича черното си палто и хвърли настрана меката шапка. Снежинките се топяха по тях. — Не ми бяха казали — о, боже, лицата ви! — Той гледаше ужасен ту Крис, ту Сол. — Изглеждате така, сякаш са ви налагали с тояги. Цяло чудо е, че не са ви убили — Елиът ги разглеждаше, почти му стана лошо.

— Използваха само юмруците си — отговори Сол. Лицето му беше подпухнало и издрано. — И ботушите си. Нямаха нужда от тояги.

— Очите ти. Ще имаш синини седмици наред — трепна Елиът. — Не можете да разберете колко съжалявам — гласът му стана суров. — До известна степен, предполагам, вие сте си го просили. Директорът сподели с мен, че е открил с какво се занимавате — да се измъквате от училището, за да купувате сладкиши. За това ли използвате парите, които ви давам?

Крис се смути.

— Няма значение. Сега не е време да повдигам въпроса. Точно сега се нуждаете от грижи и съчувствие, не от лекции. След като се е случило, поне се надявам, че и вие сте им направили няколко цицини.

— Дори не успяхме да ги докоснем — измърмори Сол.

Елиът, като че ли бе изненадан.

— Но аз си мислех, че имате часове по бокс в училище. Вие сте яки момчета. Виждал съм ви на футболното игрище. Искате да кажете, че дори и един юмрук не сте им ударили?

Изтръпнал от болка, Крис поклати глава.

— Те ме заудряха преди да разбера какво става. Какъв ти бокс. Изобщо нямах възможност да вдигна юмрук. Те изцяло ни превъзхождаха.

— Движеха се прекалено бързо за мен — добави Сол. — Боксът за тях бе шега работа. Бяха прекалено добри. Те бяха… — той се бореше да намери точната дума.

— Експерти?

Сол кимна болезнено.

Елиът ги разгледа и се намръщи. Сви устни сякаш премисля нещо.

— Предполагам, че сте се научили да се измъквате от училище — Елиът не изчака отговор. — Но дори и така, трябва да сте подготвени за извънредни случаи. Нужно е да се защитавате. Със сигурност никак не ми харесва да гледам хубавите ви лица, превърнати в начукано говеждо.

Той кимна замислено, сякаш вземаше важно решение.

Крис се чудеше какво.

Петнадесетият рожден ден на Сол беше на 20 януари 1960. По този случай Елиът пристигна от Вашингтон, за да заведе момчетата в града. Първо отидоха до автомат на „Хорн и Хардант“ да ядат печен фасул и салата от зеле, а после гледаха филм с Елвис Пресли. Когато се върнаха обратно в училището, Елиът им даде комплект книги с фотографии на мъже, облечени в бяло, които се ритат или мятат един срещу друг. Единственото нещо, което американците знаеха за бойните изкуства по това време, идваше от истории, разказвани за японските войници по време на Втората световна война. Момчетата си мислеха, че снимките изобразяват някакъв вид професионална борба. Когато Елиът дойде следващата седмица, те вече бяха разгледали книгите. Той им говори за патриотизъм и смелост, а после им предложи да се откажат от всякакви тренировки в училище и вместо това тайно да се занимават по три часа дневно, всеки ден до завършването си.

И двете момчета подскочиха от радост. От една страна беше прекрасно да избягат от рутината на „Франклин“. От друга и дори по-важно — те още носеха следите на побоя и бяха решени никога повече да не страдат така. Никой от тях не съзнаваше колко фатално ще се окаже решението им.

Елиът ги заведе да се запознаят с инструкторите си през втория уикенд на февруари. От известно време момчетата знаеха, че Елиът работи за правителството, така че не бяха изненадани да разберат как преди седем години, през 1953, ЦРУ е наело Юкио Ишигуро — бивш японски световен шампион по джудо и майор Су Ку Ли — бивш главен инструктор по карате в корейската армия. Бяха довели двамата в САЩ, за да обучават американските оперативни служители на това, което предшестваше инстинкта да убиваш — съвършения ръкопашен бой. Тренировъчната база — един гимнастически салон, наречен доджо, се намираше на петия етаж на склад, в централната част на Филаделфия, на около миля от сиропиталището.

Асансьорът до петия етаж приличаше на малка порутена баня. Едва събираше трима пътници и вонеше на урина и пот. Надписи покриваха стените. Самото доджо беше едно таванско помещение със стоманени греди по тавана и редици от силни лампи по пода. По-голямата част от пода бе покрита със зелени, дебели три инча дюшеци, татами. Над тях, покрай огледалата на всички стени проблясваха дъбови перила.

Когато Крис и Сол влязоха с Елиът, забелязаха няколко маси за игра, подредени в пространството между дюшеците и съблекалните. Откриха Ли и Ишигуро зад една от масите да играят някаква източна игра с бели и черни камъчета, която Елиът нарече „Го“9. И двамата мъже носеха костюми — Иширо от синя коприна, Ли от сива кожа на акула. И двамата бяха боси. Чорапите им бяха бели и чисти, ризите им — добре колосани, раираните им вратовръзки — внимателно завързани и прибрани.

С гола глава и изпъкнал корем, Ишигуро приличаше на увеличено копие на Буда. Но когато се изправи, фигурата му — сто и деветдесет сантиметра и сто и тридесет килограма, внушаваше страх и възхищение. Ли, точно обратното — беше висок сто и шестдесет сантиметра, изглеждаше много слаб и беше запазил лъскавата си абаносова коса и черен тъничък мустак. Мускулите му бяха като от гъвкава стомана.

Играта спря изведнъж. Двамата се поклониха на Елиът с уважение и се здрависаха с момчетата.

— Надявам се, общият ни приятел, господин Елиът, ви е обяснил, че ние не сме тук, за да ви обучаваме на някакъв спорт — каза Ишигуро на безукорен английски. — Сенсей10 Ли и аз се надяваме, че ще приемете нашите услуги. Ако го направите, вие ще се научите да улавяте бързите движения така, сякаш са съвсем бавни. Само това ще ви издигне над повечето хора. Всичко, което научите тук, ще се превърне във ваша втора природа, както и трябва, защото няма време за мислене, когато смъртта наближава. Вместо това ще имате един миг, в който да докажете, че трябва да живеете. Можете да кажете на училищните си приятели какво учите, но скоро ще откриете, че те не го разбират. Това, което не трябва да правите обаче, е никога да не им показвате. След като не можете да предвидите бъдещите си врагове, не е ли по-добре никой да не знае на какво сте способни?

Ли не каза нищо. Нито се усмихна, нито се намръщи. Когато Ишигуро отиде да кипне вода за чай, Елиът наруши тишината и попита Ли за играта Го. Ли веднага отговори.

— Външният вид е лъжовен — каза той усмихнат. — Както виждате, дъската се състои от половининчови квадрати. Пространствата не са важни. Линиите означават всичко. Когато разположа камъка на дъската и се насоча в определена посока, аз се опитвам да обхвана възможно най-голяма територия. Целта е проста — да оставя в партньора си подозрението, че изграждам мрежа, за да го заловя в капана. Което в действителност и правя — засмя се Ли.

Той показа как трябва да се държат камъните с два пръста, разтворени като щипки на рак. Ишигуро се върна с чая. Най-накрая срещата завърши, като двамата азиатци посъветваха момчетата да премислят предложението и сами да решат.

Като че ли всичко бе прекалено кратко. Озадачени, те чуха обясненията на Елиът, докато слизаха в скърцащия асансьор.

— Когато бяхте малки, се интересувахте от спорт. Като поотраснахте, започнахте да боготворите героите от военните филми. Току-що срещнахте двама мъже на средна възраст в някакъв измислен филаделфийски склад. Двама мъже, които са признати в две трети от света като велики и свръхспособни. Може би смирението е единственият осезаем знак на мъдростта. Не зная. Но те са поели отговорността да обучават хора в специални направления на държавната сигурност. И двамата са добре платени, но аз не смятам, че парите ги интересуват. Мисля, че се интересуват единствено от възможността да обучават млади хора, които да станат най-добрите войни в света. Това днес беше само въведение, за да видите какво ви очаква. Ако наистина решите да се включите, програмата трябва да се изпълнява докрай. Никога не нарушавайте обещание. Те ви възприемат като мъже. Те не биха приели малки деца, които обикалят наоколо с отворена уста и зяпат с удивление или се предават. Така че направете мъдро своя избор и ми се обадете за моя сметка до следващата неделя. Между другото, ако решите да се включите, няма да има повече вечери във „Франклин“. Но не очаквайте, че ще се храните със сандвичи с месо. Те са приготвили специална диета за вас: пържоли, сърце, риба за белтъчини, ориз да ви насити, чай понякога и винаги сок от грейпфрут. Страхувам се, че за известно време трябва да спрете „Бейби Рут“. Спазвайте менюто им, то е за добро. Ако се изморите от диетата, не трябва да спирате сока. Ишигуро и Ли се кълнат в него. Твърдят, че премахва мускулна треска и всякакви схващания. Това не е военноморският корпус — ще ви се наложи да съдерете задниците си от работа заради тези хора.

Когато момчетата се обадиха на Елиът да кажат, че са съгласни, той отговори, че ще ги вземе в неделя.

— Облечете се, носете чисто бельо, подгответе се за церемония. Мислете си за нещо като бар-мицва или първо причастие.

При следващото посещение на доджо, Крис и Сол бяха приети сред мъжете с ритуал, наречен гемпуку. Вместо традиционните къс и дълъг меч, дадоха им джудо ги11 и карате ги. Униформите привлякоха вниманието им. Първите бяха от тежък тъкан памук, а другите от лек шевиот. Дългите до коленете горнища се наричаха хаори, а панталоните — хакама. Бяха със свободно отпуснати краища, за да не е ясно какво е телосложението на този, който ги носи.

Ишигуро усети момчешкото любопитство.

— Г-н Ли и аз решихме да ви приемем като шидзоку. Така са наричали воините в стара Япония. От тях са произлезли и самураите. Това има особено значение за нас и за вашия приятел, г-н Елиът. Това прехвърля върху вас отговорността да се защитавате от унижения. Ако поемете този дълг, може би някога ще се наложи да се пазите от самите себе си. Затова тази церемония на мъжеството обяснява как да си служите с меча. Когато трябва да се вземе такъв тип решение, мъжете са изправени пред предизвикателство. Трябва да ви разкажа за джиджин — изкуството да се използва мечът по подходящ начин, за да се прекрати човешки живот.

Иширо седна на пода с кръстосани пред себе си крака. Взе малкия меч — острието му беше само тридесет и пет сантиметра и започна да го движи хоризонтално от дясно на ляво над стомаха си.

— Болката ще бъде неописуема. Последното ви действие трябва да е да се изправите въпреки болката, но с наведена за поклон глава. Помощникът ви ще довърши процедурата.

Ли стоеше зад него. Взе дълъг меч — с острие около метър, и пресъздаде последните действия от обезглавяването.

— Внимавайте да не прережете целия врат. Трябва да оставите една непрекъсната част, така че главата да остане закрепена за тялото.

Ишигуро погледна нагоре и се усмихна.

— Това е сепуку и означава изкормване — достойна смърт. Смърт чрез други средства и по друг начин е джисаи или обикновено предаване. Това е част от пътя на честта, но в този век ритуалът за въвеждане сред мъжете вече не съществува. Няма мистерия или магия в това, което ще научите. Ще се научите да убивате или, ако пропаднете, да загинете с чест.

Момчетата бяха слисани.

— Мина времето от вашия живот, когато издигахте в култ другите — продължи Ишигуро. — Сега сте само вие, без одобрението на околните. Това е важно. Това, че другите се захласват от уменията ви, само ще постави вашата индивидуалност в техните стереотипи за вас. Тези стереотипи понякога ще се приемат, понякога не — зависи от модата в момента. Вие трябва да се издигнете над тези неща. Когато свършите обучението си при нас, черните ви колани ще издават само, че сте били добри ученици. Никога няма да притежавате официално шодан или първа степен, въпреки че далеч ще го надминете. Разкритието на вашите действителни способности ще ви изправи пред националната и международна конкуренция. Самурайското ви обучение ви издига над обикновените техничари на меча или специалисти с ножове за развлечение на тълпата. Съдбата ви е неясна.

Момчетата се научиха как да седят правилно, да се покланят, да показват уважение, да изтощават противниците. Ишигуро дръпна Крис настрани, Ли работеше със Сол. На следващия ден си смениха партньорите. Първите две седмици бяха посветени на изучаване на верните падания, катите или танцови стъпки и средствата да извадиш противника от равновесие. Когато усвоиха основите, момчетата започнаха тренировките за напреднали, прилагани обикновено за черен пояс. Научиха се как да задушават противника, да притискат ръцете и да чупят крайниците.

— За мъже с бързи рефлекси като вашите, не е трудно да си представите ударите, преди още те да са завършили — обясняваше Ли. — Всичко, което трябва да направите, е да отстъпите назад или встрани и да гледате как нападателят губи равновесие. Никога не си позволявайте да ви притиснат в ъгъл. Опитайте се да избутате противника си в ъгъла. В същото време, изчакайте той да нападне. Защищавайте се уверено, все едно, че единствено вашите удари изпълняват предназначението си. Никога не заставайте в обсега на краката му. Никога не му позволявайте да ви сграбчи отпред. Това означава да постигнете борба като при спортно състезание. Ще ви покажа как да се защитавате, ако противникът ви нападне отзад и се опитва да извие врата и ръцете ви. Ще се научите да се привеждате на едно коляно, като използвате опорната точка на бедрото. Тази тактика трябва да стане автоматична.

Те напълно започнаха да разбират, че способността да вземеш надмощие не се дължи на младост или сила, а на скритите познания. Изучените умения им даваха сигурност, възможност да се отпуснат, да опознаят опасността. Властта им ги правеше смирени.

Ли им разказа една история:

— Аз учех в мисионерско училище. Изучавахме Библията — и Стария, и Новия завет. Ще споделя с вас нещо, което винаги ми е правило впечатление. В Стария завет, в Исая, вашият Бог, казва: „Аз създадох деня, аз създадох нощта. Аз създадох доброто, създадох и злото. Аз, вашият Господ, създадох всичките тези неща.“ Винаги съм се чудил защо вие, западняците, осъждате злото като грях, след като вашият Бог го е създал и разрешил на Луцифер да го защитава. Странно е, че воините видели смърт и чудеса или остават в армията или се оттеглят в манастир — просто заради дисциплината. В същото време тези, които нищо не знаят и спокойно си стоят у дома, говорят за зло и грешно, и греховно. Чудесно е, че съдбата на войниците не позволява съобразяването с добро и зло, а с дълг, чест и вярност.

Ишигуро позволи на момчетата да изиграят веднъж шинигурай. На японски тази дума означаваше „луд съм да умра“. Той се надяваше, че тази груба игра някой ден ще им позволи да се хвърлят в лапите на смъртта без колебание. Състоеше се в различни подскоци и целеше падане от височина по гърди.

— Няма нищо по-вълнуващо от това — да знаеш, че приятелят ти е изправен пред смъртта някъде в тъмнината. Толкова е възбуждащо! — каза Ли.

Ишигуро отвърна:

— Ще ви почета от „Хагакуре“. Заглавието означава „скрит сред листата“. Тук се обясняват класическите постановки на самурайската етика. Животът на самураите е постоянен стремеж към смъртта. В ситуация фифти-фифти, на живот и смърт, просто я приеми, готов да умреш, ако трябва. В това няма нищо сложно. Просто се стягаш и продължаваш. Този, който се провали и избере да остане жив, ще бъде смятан за страхливец и некадърник. За да бъдеш съвършен самурай, трябва да си готов да умреш всяка сутрин и вечер, ден след ден. Ад е да живееш в спокойни времена, когато нямаш друг избор, освен да чакаш да покажеш храбростта си.

В деня, когато завършиха обучението си, Ишигуро им даде заключителния урок.

— През дългите години на японската история управляващият винаги е бил почитан от народа си. Нарича се шогун, нещо като вашият президент. Подчинените му са били най-способните, подобно на вашите Пентагон и ЦРУ. Под владението и грижите на тези господари са били хатамото — самураи в служба на шогуна. Господарите са междинното звено — те гарантират почит и уважение към началника и справедливост за народа. В замяна на това самураите са им отдавали почит, изпълнявали са смело и вярно задълженията си. Отговорността на самураите е позната като гири. Ако някой самурай се отдадял на монашеска служба или останел осакатен, освобождавали го от служба при шогуна. Ако умре господарят, то шогунът освобождавал самураите му от служба. Тогава самураите тръгвали да пътуват из страната сами — не били обвързани със семейства. Много често заради точните си и смъртоносни умения те били преследвани и непрекъснато предизвиквани. Някои се събирали на групи. Малка част ставали бандити, а повечето — монаси. Не е ли странно как властта да убиваш често превръща хората в монаси? Но във вашия случай, Шогунът не е президентът. Обществото ту е благосклонно към такъв човек, ту не е. Не! Вашият шогун е Елиът. Той може да ви освободи, може и да умре. Без него вие оставате скитници.

Дъждът все още барабанеше по покрива на бунгалото. Утрото бе мрачно.

Ерика ги гледаше поразена. Крис и Сол разказваха един през друг.

— Колко дълго казахте, че е продължило това обучение? — попита тя.

— Три години — отговори Сол. — Всеки ден по три часа.

Тя въздъхна.

— Но вие сте били още деца.

— Искаш да кажеш, че просто бяхме млади — каза Крис. — Не съм сигурен, че някога сме били деца, при такова възпитание.

— Ние бяхме доволни от тези часове. Харесваше ни Елиът да се гордее с нас. Неговото одобрение беше всичко, към което се стремяхме — каза Сол.

Крис посочи компютърните разпечатки.

— Предполагам, че и мъжете в този списък са отгледани в същата атмосфера като нас.

— В известна степен — допълни Ерика.

Сол погледна мрачно.

— Това бе добро. Тогава. През пролетта, когато завършвахме, Специалните сили и 82-ра военновъздушна дивизия изпратиха свои хора в училището. Те изкараха цяла седмица и се надпреварваха да убеждават класа ни във възможностите си — в гласа му се появи горчива нотка. — По същия начин IBM и Xerox изпращат хората си в колежите. Всички момчетата в класа ни избраха едно или друго военно подразделение на армията. По този начин продължиха традицията. Няма момче, завършило „Франклин“, което да не отиде в армията. Толкова искаха да покажат куража и смелостта си, че шест години по-късно, през 1968 година, по време на офанзивата във Виетнам, 80% от тях бяха убити.

— Господи! — възкликна Ерика.

— Но процесът не беше завършил за нас — продължи Крис. — Елиът го нарече „улягане“. След училище и доджото, след Специалните сили и Виетнам, той ни изпрати в школата за професионални убийци на Ротбърг. После отидохме в една ферма на агенцията във Вирджиния. Твърде дълго Елиът ни бе вербувал. До някаква степен това бе почнало още, когато бяхме на пет години. След фермата вече бяхме готови да работим за него.

— Той ви направи най-добрите.

— Да, направи ни — ядосано сви устни Крис. — Останалите мъже също. Той така ни програмира, че да сме му напълно предани.

— Никога да не задаваме въпроси. Като при задачата за „Парадигма“ — каза Сол. — Дори и не съм сънувал да го разпитвам защо трябва да правя нещо. Достатъчно беше, че е дал нареждания.

— Бяхме толкова наивни, че сигурно ни се е присмивал. Когато избягахме от училище онази нощ и ни нападна бандата… — гневно каза Крис. — Чак сега разбирам. Нещо в тях винаги ме смущаваше. Изглеждаха твърде добре. Кожените им якета бяха нови. Движеха се със скъпа кола — той потръпна. — Сигурно са били негови служители. Изпратил ги е да ни изиграят, да ни предизвикат, така че да отидем да тренираме в нашето доджо. Само Бог знае по колко други начини ни е манипулирал.

— Онези шоколадови пръчки „Бейби Рут“. Даде ми една в Денвър, когато ме изпрати да ме убият.

— По същия начин постъпи и когато ме помоли да те намеря — добави Крис. — Ние сме като кучетата на Павлов. Шоколадчетата са символа на връзката му с нас. Той ги използваше, за да ни накара да го обичаме. Беше лесно. Никой друг не се е държал така добре с нас. Възрастен човек, който дава шоколад на деца.

Дъждът навън се усили.

— И сега разбираме, че всичко, което е казвал, не е било истина. Хитрост. Измама — продължаваше Сол. — Никога не ни е обичал. Просто ни използваше.

— Не само нас — кипна Крис. — Онези мъже също са мислели, че ги е обичал. Той излъга всички. Ние бяхме само една част от цяла група. Бих могъл да му простя лъжите — всичко, което ме караше да правя, ако все още вярвах, че сме нещо изключително за него. Но не сме! — Той слушаше бурята, а думите му бяха като ураган. — И затова искам да го видя как умира!

Възмездие

Две минути след като мъжът, който продаваше на черно алкохол, отвори, Харди стъпи обратно на улицата, стиснал здраво две бутилки „Джим Бийм“ в книжна кесия. Той беше горд със себе си заради избора на марката. Неговата държавна пенсия му позволяваше малко превземки, но Харди никога не се унижаваше като пие неотлежало долнопробно уиски. Нито някога се е изкушавал да опита евтино вино или възсладките плодови контрабандни буламачи, предпочитани от останалите пияници в жилищния му блок. Той си имаше принципи и правила. Ядеше един път дневно, независимо дали е гладен или не. Миеше се и се бръснеше всеки ден и носеше чисти дрехи. Трябваше да го прави. Поради влажността в Маями Харди се изпотяваше непрекъснато. Алкохолът се просмукваше бързо от порите му. Дори и сега, в осем и пет сутринта, топлината беше отвратителна. Слънчевите очила предпазваха от блясъка и скриваха кръвясалите му очи. Украсената с цветя риза беше прилепнала за тялото му и мокреше книжния пакет, който той притискаше до гърдите си. Погледна към стомаха си и се ужаси от белезникавата, подпухнала кожа, която изпъкваше под разкопчаното копче на ризата. Закопча го с достойнство. Скоро, след още два блока, той ще се завърне в тъмната безопасност на стаята си, ще затвори крилата на прозорците, ще пусне вентилатора, ще гледа последния половин час на предаването „Добро утро, Америка“ и ще вдига наздравица за Дейвид Хартман.

Мислите за първото питие на деня го накараха да затрепери. Той се огледа за ченгета. След това се обърна към малката уличка, като се почувства защитен под един авариен изход. Когато шумът от уличното движение отмина входа, Харди бръкна в книжната кесия, отвъртя капачката на една от бутилките, извади гърлото й и го вдигна към устата си. Затвори очи, наслаждавайки се на топлината на бърбъна, който погъделичка гърлото му. Тялото му се отпусна. Внезапно той се вдърви, като чу тътена от силна музика да се приближава. Отвори си очите озадачен и се зазяпа в най-високия кубинец, който някога бе виждал. Той носеше лилава риза, огледални очила и се движеше в такт с дрезгавия звук от касетофона, закачен с каишка около раменете му. Як, стиснал жестоко устни, кубинецът го заклещи към стената под аварийния изход.

Харди потрепери отново, но този път от страх:

— Моля те, имам десет долара в портфейла си. Само не ме наранявай. Не взимай уискито.

Кубинецът се намръщи:

— За какво говориш? Един тип каза да ти дам това — той натъпка опаковка в книжния плик и продължи напред.

— Какво? Хей, почакай за минута. Кой е? Как изглежда?

Кубинецът сви рамене.

— Някакъв си тип. Какво значение има? Вие всички изглеждате еднакви. Даде ми двайсет долара. Това е всичко.

Докато Харди премигне, кубинецът се изпари от уличката, а музиката от касетофона заглъхна. Харди облиза устни и вкуси останките от бърбън по тях. Той нервно достигна до опаковката в кесията. Усети дълъг, тънък предмет вътре. Скъса непохватно опаковката и извади ключ.

Изглеждаше като ключ от сейф за ценности. Имаше номер: 133 и букви: ПССЩ. Леко замаян, той се опита да се съсредоточи и най-накрая се досети за какво се отнасят буквите: Пощенска Служба на Съединените Щати. Пощенски ключ.

Една идея го безпокоеше, също както в старите времена. Той не беше работил за разузнаването от 1973 година, когато последиците от Уотъргейт предизвикаха масова чистка в агенцията. Независимо от пиянството си, Харди все още беше достатъчно ценен и се надяваше да остане верен на работата си като началник на Южноамериканските служби, докато не навърши възрастта за пенсиониране. Но политическите скандали след намесата изискваха уволнения и пияницата беше добър вариант. На шейсет и две годишна възраст той бе принуден да напусне. Най-накрая получи пълната си пенсия и с алкохолната си омраза към студа замина за Маями.

Сега той си мислеше: „По дяволите, аз съм твърде стар за игри. Пощенска ключалка. Първо ме изритаха, после си представят, че ще щракнат е пръсти и аз ще работя отново за тях.“ — Той пусна ключа в книжния плик и се махна от уличката. — „По-добре да си го представят още веднъж.“

Достигна до средата на блока, когато му дойде наум друго предположение: „Може би ключът не е пратен от агенцията — той се намръщи и поспря. — Може да е от другата страна. Коя друга страна, все пак? По-важно е, защо? Кой се нуждае от пияница? Дори и да бях трезвен, аз съм загубил форма. След девет години не знам нищо за агенцията. Защо, по дяволите?“

Жаркото слънце се прокрадна през нюансираните му очила и го накара да замижи. С чувството, че е наблюдаван, по гръбнака му преминаха тръпки. Той се огледа наоколо. „Глупаво — помисли си. — Приятелю, ти не се шегуваш, загубил си форма. Вълнение като това трябваше да те е убило през предишните дни.“

Не, това нямаше значение повече. Каквато и игра да се предлага, той не възразяваше. Някой беше загубил време и двайсет долара. Всичко, което искаше, бе да се върне вкъщи, да включи вентилатора и да изпие своя тост за Дейвид Хартман. Да изпие много тостове. И да има няколко в повече, когато се появи неговият добър, стар приятел — Фил Донахю.

Скоро той видя входа на сградата, където бе апартаментът му. Собственикът я наричаше „имението“, но „квартира“ щеше повече да й подхожда. Развалината беше петнайсететажна. Бетонът бе толкова под средните стандарти, че се рушеше от въздуха. Стъклата бяха толкова тънки, че потреперваха от уличното движение. Фоайетата миришеха на зеле, водопроводните тръби течаха. През тънките стени Харди чуваше винаги, когато съседът му си вземаше душ. Надписът отвън гласеше:

„Преждевременно погребение“ — помисли си Харди.

Той достигна сградата и се загледа към изпражненията на чайките на тротоара, примесени с пера и скупчени пред напуканото стъкло на вратата. Стомахът му се раздразни, когато анализира дните си — бърбънът, футболното шоу, супата и най-накрая новините, ако можеше да се задържи толкова дълго буден; нощните кошмари, изпотяването в три часа сутринта. „По дяволите, Дейвид Хартман може да почака“ — помисли си той, обърна се от входа и продължи надолу. Той се призна за глупак. Бедата бе, че въпреки огорчението от агенцията и предчувствието за беда, той не можеше да подтисне любопитството си. Не бе изпитвал такова любопитство, откакто беше гледал ураганите през последния сезон.

Коя пощенска станция? Тъй като трябваше да започне от някъде, той избра най-близката, като спря на уличката по пътя, за да подсили куража си с бърбън. Станцията беше в стъкло, боядисана с хромова боя, дълга и тясна, от двете страни с палмови дървета, които изглеждаха превити от топлината. Той премина през съскащата автоматична врата. Миришеше на дезинфекционен препарат, който портиерът използваше за бетонния под. Пощенските кутии бяха разположени от двете страни на коридора. Той намери номер 133 на необикновено голяма врата. Тя беше на долната редица от лявата му страна. Разбира се, всяка пощенска станция в града вероятно имаше пощенска кутия с номер 113. Ключът можеше и да не стане. Но щом го извади от книжния плик, откри, че ключът се завъртя гладко в ключалката. Кутията беше толкова ниска, че щом я отвори трябваше да коленичи, за да погледне вътре. Поради размерите й, той очакваше пакет. Но не намери нищо. Изпълнен с разочарование, ядосан, че е глупак, той почти се остави на инстинктите си да го водят. Защо на долната редица? Защото дори и да коленичиш, не можеш да видиш горната част. За да видиш всичко вътре трябва да се превиеш надолу към пода. Ако нещо е закрепено към горната част, чиновникът, който слагаше пощата от другата страна, нямаше да го види, освен ако не се препъне на пода, както Харди направи сега. Ето къде беше — малка, пластмасова кутийка с магнит, който я крепеше.

С червено от навеждането лице, Харди отдели магнита. Изправи се олюлявайки се. Той погледна по продължението на коридора с пощенските кутии. Никой не се виждаше. Вместо да отиде на сигурно място, той пое риск и дръпна капака на кутийката.

Намръщи се при вида на друг ключ. Какво…?

Не беше ключ от пощенска кутия. Имаше номер: 36.

Той го обърна. Хотел „Атлантик“.

Сол се напрегна, когато чу ключът да се превърта в ключалката. Той се наведе зад стола и сграбчи скритата си Берета, втренчен към постепенно отварящата се врата.

Сол се беше уверил, че стаята е тъмна, като дръпна завесите. Светлината от хола струеше на тънки нишки по пода и след това се разширяваше. Сянка закриваше светлината. Пълен мъж пристъпи бавно вътре, като стискаше нервно нещо в хартиен плик.

— Затвори и заключи вратата — каза Сол.

Мъжът се подчини. В тъмното Сол включи въртящата се във всички посоки настолна лампа и я насочи към него. Сега нямаше никакви въпроси. Иззад лампата, скрит от светлината, той позна Харди. Мъжът свали слънчевите си очила и вдигна ръка, за да предпази очите си. Сол не го беше виждал в продължение на тринайсет години. Тогава Харди изглеждаше зле. Сега, на седемдесет и две годишна възраст, той беше още по-зле — бледа, подпухнала кожа, червени пигменти по набръчканите му бузи, разширена коремна област от увеличения му черен дроб и задържащо вода тяло на алкохолик. Косата му беше сива, безжизнена и без блясък. Най-накрая беше пригладена. Той бе избръснат. Не издаваше никаква миризма, освен тази на бърбън. Дрехите му — отвратителна риза на цветя и панталони от електриково син полиестер, изглеждаха изпрани и изгладени. Белите му обувки бяха добре лъснати.

„По дяволите, ако аз бях пияница, съмнявам се, че щях да обръщам толкова много внимание на външния си вид“ — помисли си Сол.

— Радвам се да те видя, Харди. Ключът за осветлението е от лявата ти страна.

— Кое…? — гласът на Харди вибрираше, докато опипваше за електрическия ключ.

Светнаха две лампи — на бюрото и над леглото. Харди се огледа намръщено.

— Не ме ли позна? Аз съм оскърбен.

Харди продължаваше да се цупи.

— Сол?

Той премигна сконфузено.

Сол все още държеше Беретата скрита. Изхили се и премина през стола, за да се здрависа с Харди.

— Как си? Какво има в плика?

— Уф — Харди сви рамене объркано, — само няколко неща. Имах ранна мисия.

— Алкохолна ли?

— Е добре, ами… — Харди изтри устата си смутено. — Имам няколко супер приятели. Не съм разбрал, че барчето за алкохол се е изпразнило.

— Изглеждат ужасно тежки. Остави ги на бюфета. Нека ти починат ръцете.

Харди се почувства неловко, но свърши това, което му беше казано.

— Аз… за какво е всичко това?

— Събиране, предполагам — вдигна рамене Сол.

Звънна телефонът. Харди потрепна и се загледа в него. Звънна повторно.

— Няма ли да отговориш?

Но Сол не помръдна. Телефонът спря.

— За Бога — каза Харди, — какво става? Този кубинец…

— Не беше ли впечатляващ? Трябваше да поразгледам доста наоколо, докато го намеря. Точно и правилно попадение.

— Но защо?

— Ще стигнем и до там. Въоръжен ли си?

— Ти си правиш майтап с всичките тези кубински емигранти.

Сол поклати глава. Харди беше легендарен е това, че не ходеше никъде без оръжие, с изключение на банята. Веднъж, за ужас на Тайните служби, той носил револвер в Белия дом, на конференция с президента. Друг път, по време на светска вечеря, заспал от препиване, отпускайки се на стола, а пушкалото му се хлъзнало от кобура и тежко паднало на пода пред двама конгресмени и трима сенатори.

— Сложи го до алкохола на бюфета.

— Защо?

Сол вдигна Беретата иззад стола:

— Само го направи.

— Хей, хайде стига.

Очите на Харди се разшириха. Той се опита да се засмее, като убеждаваше сам себе си, че това е било шега.

— Ти не се нуждаеш от него.

Въпреки всичко, Сол не се смееше.

Харди присви устни. Той нервно се наведе, за да вдигне десния си крачол и показа Колт, калибър 38, закрепен с кобур за глезена му.

— Хм, още ли харесваш този револвер?

— Знаеш как ме наричаха.

— Уайът Ърп — напрегнато каза Сол. — Такъв, който използва само два пръста.

— Не трябваше да ми го казваш — Харди беше възмутен. — Все още си спомням.

Той остави револвера на бюфета:

— Доволен ли си?

— Не съвсем — Сол стана. — Трябва да те обискирам.

— О, за Бога.

— Няма да те гъделичкам.

След като го претърси, Сол показа особен интерес към копчетата му. Харди пребледня:

— За това ли било всичко? За микрофон? Мислиш, че ще предавам? За какво трябва да…?

— Поради същата причина, за която използвахме кубинеца. Не сме сигурни, дали не си бил наблюдаван.

— Наблюдаван? Но защо някой ще иска да…? Чакай минутка. Ние? Ти каза ли „ние“?

— Крис работи с мен.

— Килмууни? — гласът на Харди звучеше смутено.

— Добре, алкохолът не е съсипал паметта ти.

— Как мога да забравя онова, което вие, приятели, направихте за мен в Чили? Къде…?

— Това телефонно позвъняване беше от него. От фоайето. Две позвънявания означават, че той се съмнява в проследяването ти. Ако прекъсне — има някаква опасност и ще се обади пак. А ако звънне само един път, ме предупреждава.

— Но аз трябва да ви кажа, че не бях следен.

Харди забеляза, че Сол избягва погледа му.

— Аз се хванах — той поклати глава с гримаса на лицето. — Вие сте предполагали, че не мога да забележа опашка.

— При бездействие уменията на човек се притъпяват.

— Особено ако е пияница.

— Не съм казал това.

— И не трябваше, по дяволите — Харди го погледна свирепо. — Какво ви накара да сте сигурни, че изобщо ще дойда?

— Не бяхме сигурни. Когато кубинецът ти даде ключа, трябваше да го хвърлиш в канала.

— И?

— Ние бяхме длъжни да те оставим сам. Ти трябваше да докажеш, че си готов да влезеш в играта, не само с нас, а с който и да е друг. Да покажеш, че искаш някакво действие.

— Не е така.

— Не съм сигурен…

— Вие имате друга причина.

Сол поклати енергично глава.

— Кубинецът — каза Харди, — не мога да разбера за какво ви е бил нужен. Ключът има значение.

— Добре тогава…

— Но пощенската кутия и вторият ключ?

— Допълнителни мерки за сигурност.

— Не, искали сте да ми дадете достатъчно време в случай, че се измъкна и телефонирам. Крис щеше да ме види, ако го бях направил. Той щеше да се обади и да те предупреди да бягаш — Харди кипна. — Така че за кого, по дяволите, си мислите, че работя?

Сол преценяваше положението. Възможно беше Харди да е проследен, но пък не знаеше към кого друг да се обърне. Претегли шансовете и след това му обясни всичко.

Харди изглеждаше зашеметен. За момент дори нямаше вид да е разбрал. Внезапно лицето му почервеня, вените на врата му запулсираха.

— Какво? — Гласът на Харди изтъня. — Елиът? Вие сте мислили, че аз съм се съюзил с този кучи син? След всичко, което ми причини, вие сте предполагали, че му помагам?

— Не бяхме сигурни. Много години изминаха. Може би си се променил. Понякога човек забравя, че е сърдит.

— Да забравя? Никога! Този негодник ме провали. Бих желал да сложа ръце на шията му и…

— Погрижи се да го докажеш.

Харди се разсмя.

Сол свърши с обясненията. Харди слушаше внимателно. Очите му бяха сурови, трескави, изпълнени с омраза, а лицето му още по-червено. Най-накрая поклати глава.

— Със сигурност се е обърнал и срещу вас. Не съм изненадан, той се обръща срещу всекиго. Чудното е, че е издържал толкова дълго.

— Продължавай да говориш.

— Не знам какво…

— Елиът винаги е казвал: „Ако искаш да разбереш тайните на човек, питай някой, който го мрази.“ Ти знаеш за него повече от всеки друг.

— Мислех си, че знам. Но сгреших.

— Но ти си бил неговият конкурент. Разследвал си го.

— Ти си чувал за това?

Сол не отговори.

Харди се обърна към книжния плик на бюфета, извади наполовина празната бутилка бърбън, отвъртя капачката и я повдигна към устата си. Изведнъж спря и погледна срамежливо.

— Предполагам, че имаш чаша.

— В банята е — Сол взе бутилката. — Но имам друго питие за теб.

— Какво е то?

— Донеси чаши.

Харди се подчини с подозрение. Когато се върна от банята, пръстите му здраво стискаха чашата. Той зяпна към бутилките, които Сол беше извадил от барчето и преглътна едва-едва:

— Не.

— Нужен си ми трезвен. Ако трябва да пиеш…

— Вермут? Това шега ли е?

— Смея ли се?

— Това е отвратително.

— Може би няма да пиеш много. В случай, че се изкушиш…

Сол занесе бутилките с уиски в банята и ги изпразни в тоалетната чиния. Харди изстена.

— Струваха ми шестнайсет долара.

— Ето ти двайсет. Задръж рестото.

— Садист.

— Помисли за този вариант — колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще си купиш повече бърбън.

Сол отиде до бюфета, отвори двата вида вермут — бял и червен и сипа в чашата на Харди.

— В случай, че стомахът ти е по-издръжлив отколкото си мислех.

Харди се намръщи при вида на розовия коктейл. Той се пресегна, но си дръпна ръката. След това се протегна отново и изпи чашата на три глътки. Дишайки тежко, той се вкопчи в бюфета.

— Господи Боже!

— Добре ли си?

— Има отвратителен вкус — Харди потръпна. — Никога няма да ти простя това.

Той си напълни още една чаша:

— Е, добре, аз трябва да знам. И така, как откри, че съм го разследвал?

— Никак.

— Но ти каза…

— Имах подозрения, провокирани от чувствата ти към него. Но не бях сигурен. Предположих, че ако те попитам, ти ще се изплашиш и ще отречеш. Така се престорих, че вече знам, като се надявах, че ти ще се съгласиш.

— Толкова дълго бях нокаутиран тук — отбеляза Харди. — Добре, истина е. Но ти ме изплаши за малко. Никой не трябва да знае за това. Повярвай ми, бях много внимателен. В работа като тази, не се доверявам и не искам от никого помощ. Малко изкопчено оттук, малко оттам. Няма видим модел. Няма време, което да не съм разчел — Харди се нацупи. — За мой късмет, не трябваше да участвам в Уотъргейт. Но бях въвлечен. Елиът и аз бяхме съперници. Той убеди шефа да ме ликвидира. Аз, например, не виждам логика. По дяволите, аз бях и… все още съм… пияница. Но не мога да се отърся от чувството, че той използва това като шанс за решаваща победа.

— Мислиш ли, че той знае за проучването ти?

— Очевидно не.

— Какво те кара да си сигурен?

— Би трябвало да ме е убил.

Сол го загледа.

— Откъде си научил толкова много?

— Бях близо. Имаше нещо, което чувствах. Някои дни си мислех, че единственото, от което имам нужда, е само още един факт. Само още един… — той отново потръпна. — Но той победи. Изхвърлен, без възможност да продължа съревнованието, аз позволих на алкохола да ме ръководи.

Той повдигна очилата си.

— А това наистина е отвратително.

— Може би искаш малко кафе?

— Не, за Бога, това е по-лошо и от вермута. Оттегляне — размишляваше на глас Харди. — Ти си се отпуснал тук. Как можех да довърша това, което бях започнал? Нямах достъп до компютрите.

— Ти си искал да останеш жив.

— Или съм заслужавал да бъда застрелян. Ако имах някакви козове, все още щях да го преследвам.

Челото му беше овлажнено от пот:

— Тук е ужасно топло.

Сол прекоси стаята и включи климатичната инсталация зад завесите. Тя започна да боботи, като разнасяше тих повей из стаята:

— Кой те накара да го разследваш?

Харди отпи с отвращение:

— Ким Филби.

Години назад през 1951, Ким Филби е бил висшестоящ член на британската мрежа за чуждо разузнаване МИ–6. По-рано, по време на Втората световна война, той е помагал да се обучават неопитни новобранци от американската разузнавателна мрежа — ОСС. Той си предложил услугите, когато през 1947 година ОСС се превърнало в ЦРУ. Пристигнал във Вашингтон през 1949, за да помага в проучването на ФБР на съветските шпионски кръгове и наистина доказал, че уважаваният английски дипломат Доналд Маклийн е бил комунистически агент. При все това, преди да бъде арестуван, Маклийн е бил предупреден от друг британски дипломат — Гай Бърджис. Той самият пък е бил неподозиран комунистически агент и отлетял с Маклийн в Русия.

Разкриването на такова завоалирано вмешателство, шокирало общността на Западното разузнаване. Също така смущаваща била загадката как Бърджис е узнал, че Маклийн е под наблюдение. Всецяло обзет от този въпрос, Харди — тогава младши офицер в ЦРУ, седял в колата си на един вашингтонски паркинг. Той чакал да отмине внезапно разразилата се буря, за да може да изтича до любимия си бар и да обядва, когато го осенила мисъл. Забравяйки за жаждата си, той бързо се върнал в офиса си, който след войната се помещавал във „Вашингтон Мол“. Когато хвърлил дъждобрана си върху един стол в кабинката, той прегледал няколко картотеки и написал няколко бележки към документите и образците.

Бърджис предупредил Маклийн. Той познавал Филби — мъжът, който обвинил Маклийн. Бърджис веднъж наистина е бил гост в дома на Филби. Дали Филби не е направил непреднамерена грешка, като е позволил на Бърджис да узнае, че Маклийн е в беда?

Обяснението нямало значение. Филби е бил твърде опитен, за да разкрие значима информация на един от приятелите на този, когото е планирал да обвини.

Тогава каква била връзката — Бърджис, Маклийн и Филби? Харди направил ефикасен логически скок. И какво ако Филби също е бил комунистически агент? Какво ако Филби е обвинил Маклийн, но първо е изпратил Бърджис да го предупреди?

Защо все пак? Защо Филби ще обвинява близък комунистически агент? Харди можал да измисли само една причина — да предпази по-важен комунистически агент, който за малко да бъде разобличен. Но кой трябвало да е по-важен от Маклийн? Дишането на Харди се учестило. Самият Филби? Като обвини Маклийн, Филби ще се измъкне от подозрение. Може би при своята работа във ФБР Филби е открил възможността да бъде разкрит като шпионин.

„Предположения“ — си помислил Харди — „Но къде е доказателството?“ Той изведнъж си припомнил за един комунистически предател на име Кривитски, който преди години бил предупредил за трима съветски агенти във великобританския дипломатически корпус. Кривитски разпознал единият от мъжете по последното му име — Кинг, арестуван по-късно. Но Кривитски бил неясен по отношение на останалите двама: шотландец, привлечен от комунистите през трийсетте, и британски журналист, вербуван в Испанската гражданска война. Шотландецът бил разкрит като Маклийн. Но кой бил великобританският журналист?

Харди проучил малки подробности по досието на Филби и почти се разсмял, когато открил желаното: Филби някога бил журналист в Испанската гражданска война. Внезапно всичко се нагласило. Филби и Бърджис се познавали като студенти в Кембридж Маклийн също е бил в Кембридж. През трийсетте всеки от тях е симпатизирал на комунизма. Но после коренно са се променили, предпочели са капитализма и са се присъединили към британските дипломатически служби.

„Разбира се — помислил си Харди, — те са били привлечени от руснаците и са се съгласили да станат дълбоко законспирирани съветски агенти.“

— Това създаде репутацията ми — каза Харди. Вермутът с лимон беше учестил дишането му. — Хората забравят, че аз разкрих Филби.

— Някои от нас знаят кои са легендите — рече Сол.

— Аз и Елиът — Харди отпи. — Златните момчета. Елиът набра точки като използваше бивши нацисти и бивши фашисти, които подновяват разузнавателната си мрежа след войната, но този път работейки за нас. Изглеждаше, че не можем да сгрешим в нищо.

— Какъв е произходът му?

— Не ти е казал дори това? От Бостън е. Семейството му било от висшите кръгове. Баща му работел в Йейл, а после за Министерството на вътрешните работи. Скоро след раждането на Елиът, 1915 година, бащата починал. Майка му умряла по време на грипната епидемия през 1918 г. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Елиът е сирак? — Сол изтръпна.

— Като теб и Крис. Може би това обяснява интереса му към вас двамата.

— Бил ли е в сиропиталище?

— Не. Той нямал баба или дядо, нито пък чичовци и лели. Имал някакви далечни роднини, които можели да го вземат. Наследството му било достатъчно голямо, за да не представлява проблем издръжката му. Но приятел на баща му предложил да го отгледа — мъж с влияние в Министерството на вътрешните работи. Роднините се съгласили. В края на краищата този човек можел да възпита Елиът така, както баща му би искал. Имал състояние и власт.

— Кой е бил той?

— Текс Огън.

Очите на Сол се разшириха.

— Така е — продължи Харди. — Един от създателите на убежищата на Абелар. Елиът е получил подготовката си от Отън, който спомогна за установяването на основните правила на модерния шпионаж. Би могло да се каже, че Елиът е бил вътре в нещата от самото им начало. Разбира се, преди войната Америка нямаше отделни разузнавателни мрежи. Военните и Министерството на вътрешните работи вършеха всичко. Но след Пърл Харбър се формира ОСС и Отън подтикнал Елиът да се присъедини към него. Елиът заминал за Англия, за да се обучава. Имал няколко успешни операции във Франция. Работата му харесвала, така че останал и когато след войната ОСС преминало в ЦРУ. Тогава Отън вече бил в пенсия, но Елиът често ходел при него за съвети. Най-важното, което научил от Отън, било да не се стреми към висшите постове в агенцията.

— Но за амбициозен мъж това е глупаво.

— Не е, ако помислиш. Колко директори и заместник-директори е имало в агенцията през годините? Толкова много, че не мога да си ги спомня. Тези места са политически служби. Те се сменят според събитията в Белия дом. Истинската власт в агенцията, имам предвид постоянната, е под заместник-директора и преките му подчинени — четвъртото място. То не е политически ангажирано, без пряка зависимост, основава се на опита и заслугите в агенцията.

— Значи Елиът приел съвета на Отън?

Харди кимна.

— Той се изкачи толкова високо, колкото искаше. По дяволите, един президент дори му предложи директорски пост, но Елиът отклони офертата. Той искаше да запази службата си сигурна. Но същевременно желаеше да има по-силна власт. Така че разшири опорните си точки, като вземаше все повече агенти под своя опека, разпростря влиянието си в операции от всички области. Шеф на контраразузнаването. Получи тази титла през 1955, но имаше значително влияние още през четиридесетте. Сенатори, конгресмени, президенти зависят от изборите. Може да се наложи да напуснат постовете си. Но Елиът никога не се тревожеше от резултатите от гласуването. Година след година, независимо от това дали републиканците или демократите управляват страната, Елиът държеше четвърта позиция в агенцията. Само още един мъж е успявал да се задържи на власт толкова дълго.

— Едгар Хувър.

— Правилно. Но сега Хувър е мъртъв, така че няма да е преувеличено, ако кажем, че Елиът е имал най-постоянното влияние в американското правителство от четиридесетте години насам. Забележи, че Елиът винаги е предвиждал опасността друг амбициозен мъж да го измести от четвъртата му позиция в агенцията. За да се подсигури, той проучваше всеки, който би могъл да е заплаха за него. Президенти, членове на кабинета, различните директори на агенцията, нямаше значение кого. Може би бе научил тази тактика от Хувър, а може и Отън да му я е показал. Но той събра най-пълната колекция от скандали, която можеш да си представиш. Секс, пиянство, наркотици, наречи ги пороци; откриваше всичко във връзка с тях. Неплатени данъци, сблъсък на интереси, отмъщения, подкупи. Ако някой заплашваше да отнеме властта на Елиът, той просто му показваше личното му досие и всякаква опасност изчезваше. Ето защо той все още е в агенцията, въпреки че е минал пенсионната възраст. Заради тези досиета.

— Къде са те?

— Никой не е разбрал. Може би на съхранение в банка в Женева. Може би в сейф. Не може да се каже. Повярвай ми, опитвали са се да ги намерят. Следели са го, но той винаги се е измъквал.

— Още не си ми казал защо си го проучвал.

Харди се замисли.

— И друго подозрително нещо. Помниш ли, Елиът винаги твърдеше, че има и други комунистически агенти. Не само Филби, Бърджис и Маклийн, а много повече, внедрени тук и във Великобритания на високи правителствени постове? В частност той беше сигурен, че имаме руски шпионин в агенцията. Използваше тази теория, за да обясни инцидента U–2, неуспеха в Куба, убийството на Кенеди. Каквато и нова операция да започнехме, излизаше че руснаците знаят за нея предварително. Преди твърденията на Елиът звучаха параноично, сега вече бяха убедителни. Всеки в агенцията започна да подозира всички останали. Бяхме толкова заети да се дебнем, да се съмняваме един в друг, че никаква работа не се вършеше. Никога не открихме шпионите. Това беше тактиката на Ким Филби. Обвини някой друг и никой не подозира обвинителя.

— Все пак ти го заподозря.

Харди сви рамене.

— Да кажем, че съм завиждал. Ние започнахме заедно кариерата си. В началото бяхме еднакво блестящи. Но с течение на годините той спечели по-голям успех. Издигаше се, докато аз си оставах на същото място. Ако нещата се бяха развили другояче, може би щях да съм равен на него — той повдигна очилата си. — Мисля, че исках да го проваля, за да се изкача аз нагоре. Продължавах да си спомням първия си голям успех. Сигурно бих могъл да го повторя, абсолютно същия. Казах ти, че Елиът замина за Англия за обучението си към ОСС по време на войната. Ние не знаехме много за шпионажа. Но англичаните знаеха. Мъжът, който го обучаваше… Никога няма да се сетиш, кой е той.

Сол чакаше.

Харди пресуши чашата си:

— Ким Филби.

Дъхът на Сол секна.

— Елиът е предател?

— Не съм казал такова нещо.

— Защо, по дяволите, спомена Филби, ако не за да обвиниш…

— Само си помислих това. Мога да правя предположения, но те са несъстоятелни без доказателства.

— И ти нямаш доказателства.

— Казах ти, че никога не стигнах толкова далече. Когато Елиът ме уволни, кабинетът ми беше запечатан. Апартаментът, колата, сейфът ми бяха претърсени. Всеки, дори невалиден документ, в бегла връзка с агенцията, ми беше отнет.

— Включително твоето откритие?

— Никога не съм го писал, слава Богу. Ако Елиът беше видял свое досие, ако беше сметнал, че съм опасен… той не би се доверил на пияница. Щях да получа внезапна сърдечна криза или да падна от някоя сграда.

— Помниш ли това, до което си се добрал?

Харди се стегна. Беше възмутен:

— Разбира се. Виж, той е човек на навика. Така че не можех да не заподозра нещо, когато открих отклонения от стереотипа му. През 1954 пътните му документи показват нещо интересно. Направил е няколко безпричинни екскурзии до Европа. За една седмица през август той напълно изчезнал.

— Отпуска?

— Без да остави адрес или телефонен номер, на който агенцията би могла да се свърже с него в случай на нужда?

— Разбирам накъде биеш.

— Улових дирите му до Белгия. После…

Харди запали цигара и издиша дима.

— И никой не направи въпрос за изчезването му?

— Не само че не стана на въпрос, но на следващата година той беше повишен. Всичко което знам е, че е бил пратен със задача и повишението му е било награда за успеха. Все пак тази липсваща седмица…

— Ако е двоен агент, може би се е срещал с шефовете си от КГБ.

— Това ми хрумна и на мен. Но подобна връзка не е трудна работа. Могат да се измислят много други, не толкова потайни начини, КГБ да се свърже с него. Защо да привлича вниманието, като се скрива така? Каквато и да е причината за изчезването му, очевидно се е налагало. Нещо, което не би могло да се направи другояче.

Сол се намръщи. Климатичната инсталация бръмчеше, но той трепереше. Не от студ.

— Още нещо — каза Харди. — През 1973 той отново изчезна. Този път последните три дни на юни.

— Пак в Белгия?

— Япония.

— Каква е връзката?

Харди сви рамене.

— Нямам представа какво е правил по време на тези пътешествия. Но продължавам да се връщам на първото си предположение. Да приемем, че през войната, когато замина за Англия, той се е присъединил към Филби, Бърджис и Маклийн и е станал двоен агент.

— А може би и троен.

— Би могло — Харди почеса брадичката си. — Не съм мислил за това. Може да се е престорил, че се е сработил с Филби, като е искал да използва връзките си със Съветите в полза на Съединените Щати. Винаги е харесвал сложните задачи, а да си троен агент е една от най-трудните роли. Но това не е от значение. Двоен или троен агент, той е влизал във връзка с КГБ. Трябвало е да му се предават съобщения. Чрез човек, който е част от ежедневието му. Така че никой да не се усъмни, ако редовно контактуват един с друг. Човек със свобода на действията си, за предпочитане с връзки в Европа.

— И ти го откри?

— Розите.

— Какво?

— Елиът обича розите толкова, колкото и трудните задачи. Той прекарва деня си около тях. Кореспондира си с други ентусиасти. Праща и получава редки видове.

Сол бе шокиран:

— И ходи по цветни изложения.

— В Европа. Особено на изложенията в Лондон всеки юли. Не е пропускал това изложение от 1946 г., непосредствено след войната. Идеално място за срещи. Винаги отсяда при свой приятел, който притежава имение близо до Лондон… Пърсифал Ландиш, младши.

Сол се сепна.

— Познато ли ти е името? — запита Харди.

— Баща му е бил представител на Английската разузнавателна мрежа на срещата Абелар през 1938 година.

— Интересно съвпадение, не мислиш ли? Отън, който също е бил на срещата, се сприятелява с Ландиш-старши. Елиът, осиновеният син на Отън, се сприятелява с наследника Ландиш. Между другото, Ландиш-старши е бил възпитател на Филби.

— Господи — възкликна Сол.

— Чудя се — каза Харди, — Ландиш старши също ли е бил двоен агент? Бедата, когато повярваш, че има заговор, е че веднага можеш да нагласиш всичко към своята теория. Дали нямам твърде развинтено въображение? Да разгледаме нещата така. Ако Елиът работи за Съветите, Ландиш-младши, според мен, е куриерът, който предава съобщенията. Той е съвършен. Заема същата позиция в МИ–6, както Елиът в ЦРУ. Също като Елиът и той твърдеше, че в МИ–6 има предател. Ако Ландиш-старши е работил за Съветите, може би Ландиш-младши продължава делото му след смъртта на баща си.

— Въпросът е как да го докажем.

Ерика спря на средата на пътеката и се наведе към един пасажер, седнал до прозореца:

— Сър, затегнете предпазния си колан, моля ви.

Тя носеше привлекателна униформа на стюардеса на Ел Ал. Понеже се подготвяха набързо, беше й даден ограничен избор на лица, които би могла да замества. Теглото, цветът на косата и чертите на лицето й отговаряха на данните на една жена от екипажа на полета. Тази жена сега пътуваше на юг от Маями към Кий Уест на неочаквана ваканция е платени разноски. Само че Ерика беше малко по-едра от нея, така че униформата плътно прилепваше по тялото й, като подчертаваше бюста й. Мъжете на борда изглеждаха доволни, вместо смутени.

Като продължи нататък по пътеката, тя се увери, че всички са поставили предпазните си колани. Помоли една жена да постави обемистата си чанта под предната седалка и разгледа пасажерите. Никой не пушеше. Седалките бяха в изправено положение. Подносите за храна — прибрани и обезопасени. Тя кимна на другата стюардеса и се отправи към предната част, където се обърна отново, за да огледа пътниците. Доколкото можеше да определи, никой не бе изненадан от присъствието й. Нямаше напрегнати изражения, докато се взираше в лицата им, нито пък някой избягваше погледа й. Разбира се, добре обучен агент не би допуснал такива грешки. Все едно. Тя изпълняваше формалностите. Да пропусне да го направи, би било грешка от нейна страна.

Почука на кабината на пилота и отвори вратата:

— Някой да иска кафе?

Пилотът се обърна:

— Не, благодаря. Земният екипаж натовари багажа. Готови сме да потеглим.

— Какво е времето?

— Не може да бъде по-хубаво. Синьо небе по целия път — отговори Сол до нея. Той и Крис, красиви в пилотските си униформи, носеха документи, които ги упълномощаваха да контролират полета. Те седяха в задната част на кабината за управление и наблюдаваха екипажа, който нямаше основания да се съмнява в техните правомощия. С Ерика се бяха качили рано на борда. Минаха през отделните стълби към входа за обслужващия персонал в тунела за пасажери. Така избегнаха огледа на терминала. Легитимациите им бяха отлично фалшифицирани. Миша Плец от израелското посолство отново бе извършил чудо.

Самолетът потегляше към пистата. Ерика отново се върна при пътниците. Провери за втори път дали в очите на някой се чете сянка на подозрение. Един мъж изглеждаше пленен от фигурата й. Някаква жена се страхуваше от излитането. Като ги отмина, тя реши, че няма за какво да се тревожи. Сега, когато самолетът бе в движение, дори ударен отряд на борда не би могъл да създаде проблеми. Ел Ал се отличаваше с извънредните си предпазни мерки. Трима от пътниците, в челната част, в средата и в дъното, бяха цивилна въздушна охрана. Зад прозорците внезапно се появиха две бронирани коли, които съпътстваха самолета отстрани, докато се измъкваше от терминалите към пистата. В автомобилите тя видя едри, сурови мъже. Те носеха автоматично оръжие, но го държаха скрито от поглед. Това беше обичайната защита на тази линия, така често нападана от терористите. Когато самолетът се приземеше в Лондон, две други коли щяха да се появят и да го придружат към терминалите. Вътре в летището, отделението на Ел Ал беше охранявано дискретно, но сигурно. При тези условия, ако някакъв екип има глупостта да предприеме действия срещу Ерика, Сол и Крис, би постъпил просто самоубийствено.

Чувството й на облекчение бързо премина. Като се убеди, че хладилниците за храната в дъното са надеждно заключени, тя с ужас си припомни, че трябва да разнася коктейли, закуски и да се отнася майчински към пътниците по време на полета.

Старшият разпоредител вдигна микрофона.

— Добър вечер — чу се пращене. — Добре дошли на полет 755 на Ел Ал за…

Лондон. Въпреки прогнозите за слънчево време, сиви дъждовни облаци се бяха надвесили над града. По време на полета Ерика беше претрупана с работа, но все пак намери време да премисли това, което бе научила.

Историята на Крис и Сол за училището за момчета „Франклин“ я смути. Тя самата беше израснала в израелски кибуц и съдбата й също бе предопределена. Но въпреки че и тя като тях беше умел войник и агент, усещаше, че има разлика.

Със съгласието на родителите й тя беше отделена от тях и отгледана от осиновители. Но цялата комуна й беше дала любов. Всеки жител на Израел беше член на нейното семейство. В една страна, нападана толкова често, че много деца загубваха и истинските си майки и бащи, и осиновителите си, мъката ставаше поносима само ако виждаш в цялата нация истинския си родител.

Но Сол и Крис не бяха получили любов от друг, освен от Елиът. Любов, която е била лъжа. Вместо в здравословната атмосфера на кибуца, те са прекарали младостта си в лишения и сурова дисциплина. Не в името на родината си, а заради скритите стремежи на някакъв мъж, който претендира да е техен благодетел. Какво съзнание е могло да сътвори този план?

Подло. Извратено.

И тя, като Сол и Крис, бе научена да убива. Но тя го правеше за страната си, за оцеляването на съотечествениците си. Докато Сол и Крис бяха прочистени от объркващи емоции, без чувство за собствено достойнство, превърнати в роботи под командването на Елиът. Никакви благородни закони не могат да оправдаят това, което им бе сторено.

Сега тяхното равновесие беше нарушено. Тя се радваше отново да е с тях, особено със Сол. Бе мислила, че чувството й към него е мъртво, а то оживя, силно както винаги. Но нейната основна цел беше благородна: да помогне на страната си да поправи щетите, които Елиът бе нанесъл на Израел, когато ги изкара виновни за убийството на приятеля на президента. А Сол и Крис имаха друг мотив — личен. И в това беше иронията на съдбата, защото беше продиктуван от техните чувства. Бяха стигнали предела на заблудите и оскърбленията. Бяха предадени.

Сега искаха отмъщение.

На Лондонското летище те минаха през митническа зона за персонала на самолетите, която бе отделена. Плец беше уредил да ги посрещне охрана. Ескортът ги чакаше без да се набива на очи от другата страна. Като избягваха препълнените зали за пътниците в терминала, те използваха задния изход за служители на летището. Ескортът първо провери отвън, а после образува защитна преграда, през която Ерика, Крис и Сол се качиха в бронирана кола. Минаха през отворена метална врата и се сляха с шумния автомобилен поток за Лондон.

Крис нагласи часовника си според английската времева зона. Утринното небе беше мрачно. Умората го подтискаше. Той погледна назад и се намръщи:

— Следят ни.

— Синята кола на стотина метра зад нас? — запита шофьорът. — Тя е от нашите. Но има друго, което ме тревожи.

— Какво?

— Нарежданията, които получихме. От Миша във Вашингтон.

— Какъв е проблемът?

— Не разбирам. Трябва да осигурим благополучното ви пристигане. А после да изчезваме. Не виждам смисъла. С каквото и да сте се захванали, необходима ви е подкрепа. Сигурно има грешка.

— Няма. Точно за това помолихме.

— Но…

— Така искаме да бъде — каза Сол.

Шофьорът вдигна рамене:

— Вие сте клиентите. Беше ми наредено да ви отведа в безопасен апартамент. Екипировката, която поискахте, е в куфара. Тук му казват багажник. Никога няма да свикна с техните изрази.

Престориха се, че се настаняват, но в момента, в който ескорта излезе, те престанаха да разопаковат багажа си. Сол погледна Крис. Като по сигнал, те претършуваха стаята. Беше неголяма, по-уютна, отколкото стаите под наем в Америка — покривчици, дантелени завеси, цветя във вазите. Както и в колата, миришеше на влага. Въпреки че хората от ескорта гарантираха, че мястото е безопасно, Сол не знаеше дали може да разчита на тях. От една страна не виждаше причина да не им вярва. От друга — твърде много хора бяха замесени. Твърде много възможности за предателство.

Като че ли чули подозренията му, Крис и Ерика кимнаха. Стаята можеше да се подслушва, затова те не казаха нито дума, а бързо смениха униформите си. Мъжете не обръщаха внимание на голотата на Ерика, както и тя на тяхната. В дискретни, неофициални дрехи те разглобиха оръжията, които хората от ескорта им бяха дали. Провериха ги и отново ги сглобиха. Останалата част от екипировката, която бяха поискали, работеше идеално. Без да оставят нищо след себе си, те се спуснаха по миризливото задно стълбище на къщата. Излязоха отзад и прекосиха една малка уличка. Тръгнаха към лабиринт от алеи. Използваха сложни процедури, за да се измъкнат от преследвачи в лондонския дъжд. Дори Миша Плец не бе наясно защо са дошли в Англия. Сега, съвсем сами, отново бяха станали невидими, а тяхната цел — неоткриваема.

„С едно изключение“ — помисли с тревога Сол. Още един човек знаеше — човекът, който им даде адреса и описанието на тяхната цел. Пълната безопасност изискваше да накара Харди да замлъкне, за да се защитят. „Но как бих могъл да оправдая това?“ — питаше се Сол. — „Харди помогна. Твърде много го харесвам този кучи син.“

Не спираше да мисли за това. Свободните краища го безпокояха.

Те чакаха, а той не бе помислил да предприеме дори такива елементарни предпазни мерки, като да стои настрана от апартамента си. Естествено, беше пил прекалено много, познатото извинение. Това не само бе замъглило разсъдъка му, но бе притъпило и рефлексите му. Така че когато залитна в апартамента си и се обърна да затвори вратата, не реагира достатъчно бързо на стъпките. Може би трезвен би успял да отвори бързо вратата и да се спусне към коридора, но адреналинът му се бореше с алкохола в кръвта и предизвикваше у него желание да повърне. Мъжът, който се бе крил в клозета, изви ръката му, притисна го до стената и разтвори краката му, за да го претърси.

Друг се спусна от банята и опипа тялото му, като провери задните му части и гениталиите.

— Трийсет и осми. На десния глезен — каза той на партньора си, като прибра оръжието.

— На дивана — нареди другия на Харди.

— На стола — обади се Харди.

— Какво по…?

— Вие, момчета, пипате твърдо. Скоро ще стигнете до глаголите.

— Прави това, което ти казваме, по дяволите.

Челото на Харди се блъсна в стената от удара. Той седна. Сърцето му биеше на пресекулки, но умът му оставаше учудващо спокоен, без съмнение в резултат от дългия престой в бара на ъгъла. Въпреки желанието му никога да не позволи пиянството му да го превърне в отрепка, той носеше измачкани панталони и прашни обувки. Беше помолил да го вземат с тях, но Сол отказа:

— Помогна достатъчно.

Но Харди бе разбрал. Мисли ме за твърде стар. Смята, че не може да разчита на…

Пияница? Харди се беше пропил съвсем, за да забрави, че Сол сега правеше това, което той самият, ако бе имал куража, трябваше да направи преди години.

Двамата му похитители бяха в началото на тридесетте. Харди усещаше сладникавия мирис на одеколона им. Разглеждаше типично американските им безлични черти. Къса, добре сресана коса и костюми от „Бруук Брадърс“. Познаваше ги. Не че ги беше виждал преди, но в миналото си той често използваше такива като тях.

Генерален Щаб–7. Търтеите на агенцията. Техният ранг го обиди. Това чувство се подсилваше от пиянството му. Реши, че не са го сметнали за достатъчно опасен, за да изпратят за разпита му първокласен екип. Това означаваше презрение.

Той кипна от гняв, но не го показа. Уискито му даваше смелост.

— Е, вече удобно сме…

— Затваряй шибаната си уста — сряза го първият.

— Казах ви.

— Какво?

— Че ще стигнете до глаголите.

Двамата търтеи се спогледаха.

— Обади се — каза първият.

Другият вдигна телефона и дори през замаяността си, Харди забеляза, че той набра единадесет цифри.

— Какво? Междуградски? Надявам се, за Бога, че ще ми се изплати.

— Това ще ми хареса — каза вторият и заговори в слушалката: — Хванахме го. Не, беше лесно. Разбира се — той се вгледа в Харди. — Какво да се сети? — Ухили се: — За тебе.

Неохотно Харди взе телефона. Знаеше, какво ще стане, но се престори, че не знае.

— Ало?

Гласът от другия край беше сух като тебешир, хрущящ като мъртви листа — дращещ, стар, бездушен.

— Надявам се, че помощниците ми са се отнасяли добре с теб.

— Кой…?

— Хайде — гласът беше невъзмутим, спокоен. — Няма нужда от игри.

— Казах…

— Много добре. Иска ми се да се позабавлявам. Ще се будалкаме.

Харди се вбеси, когато чу това.

— Надявах се никога да не те чуя отново. Кръвопиец.

— Обиди? — Елиът цъкна с език. — Какво стана с обноските ти?

— Загубих ги заедно с работата си, педераст.

— Не и на моята възраст — Елиът се изсмя. — Изглежда си имал посетители.

— Искаш да кажеш някой различен от тези Сульо и Пульо тук? Посетители? Кой, по дяволите, ще иска да ме види?

— Две много непослушни деца.

— Синът и дъщеря ми дори не ми говорят.

— Имам предвид Сол и Крис, разбира се.

— Имай предвид когото си искаш. За каквото и да става дума, не съм ги виждал. Дори и да бях, нямаше да ти кажа.

— И това е проблемът, нали?

— Не, това е нещо друго. Какво се е случило?

— Добра тактика. Да отговориш на въпроса с въпрос. Помага да се избегнат грешки.

— Втръсна ми. Затварям.

— Не, чакай. Не знам какво са ти казали. Те са в беда.

— Нищо не са ми казвали. Не са били тук. За Бога, опитвам се да се наслаждавам на пенсионирането си. Разкарай търтеите си. Не се меси в живота ми.

— Не разбираш. Става въпрос за Крис. Той наруши закона на убежищата. Сол му помага да избяга.

— И първото нещо, което ще направят, е да дойдат при мен? Сигурно. И за какво? Ще им бъда много полезен. Срещу руснаците? Глупости — Харди трепна.

— Може би си прав. Бих искал да говоря с един от сътрудниците си.

Харди се почувства твърде отмалял, за да му отвърне. Подаде слушалката на номер едно.

— Какво има? Да, сър, разбирам — той върна слушалката на Харди.

— Ти направи грешка — каза Елиът.

— Не ми го натяквай повече. Знам.

— Трябва да призная, че се справяше твърде добре преди това. Особено като се вземе под внимание, че си загубил формата си.

— Инстинкт.

— Повече може да се разчита на навика. Наистина, руснаците. Защо трябваше да ги споменаваш? Надявах се, че ще бъдеш по-добър опонент.

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не би споменал руснаците, ако не знаеше, че те искат наказание за престъпването на закона на убежището. Независимо от нашите разногласия, бях прав да те уволня. Мърлява работа. Когато те разпитват, никога не трябва да даваш информация, без да са те питали, независимо от това, че изглежда без връзка.

— Нямам нужда от лекции, за Бога. Откъде знаеше, че са дошли при мен?

— Не знаех. Честно казано, без да се обиждаш, сетих се за теб едва тази сутрин. След като проверих всичките им останали контакти.

Може би това унижение предопредели избора на Харди.

Номер две постави куфарче на масичката. Отвори го и извади инжекция и ампула с течност.

— Изненадан съм, че не използваха химикала по-рано — каза Харди.

— Първо исках да поговоря с теб. Да си припомня.

— Да злорадстваш, искаш да кажеш.

— Нямам време за това. Сега е мой ред. Затварям.

— Не, почакай. Има нещо, което искам да чуеш — Харди се обърна към номер едно: — В тази кутийка… — Беше кутийка от шперплат, покрит с пластмаса, от пазара. — Извинявай за израза. Има един гълток, останал в четвъртинка от „Джим Бийм“. Би ли ми я подал?

Търтеят изглеждаше объркан.

— За Бога, жаден съм.

— Пияница — със свити устни търтеят отвори кутията и му подаде бутилката.

Харди се вгледа в нея. Като че ли милваше обичана жена, той бавно отвъртя капачката. Изпи течността, като се наслаждаваше на магията й. В крайна сметка, това беше единственото нещо, което щеше да му липсва.

— Още ли слушаш?

— За какво беше това?

— Задръж.

„На седемдесет и две съм“ — помисли си той. — „Черният ми дроб е чудо. Трябваше отдавна да ме е убил. Сега съм проклета, никому ненужна останка от миналото.“ Той знаеше, че само тридесет минути след приемането на химикала, ще е казал на търтеите всичко, което Елиът иска да знае. Сол и Крис ще бъдат убити. Елиът отново ще спечели.

Този кучи син продължаваше да печели.

Но повече нямаше да е така.

Пияница? Сол не искаше да ме вземе, защото не може да разчита на мен. Елиът изпрати два търтея, защото не ме уважава.

— Искам да направя признание — каза Харди.

— Все пак ще използваме химикалите.

— Няма значение. Прави сте. Сол дойде при мен. Задаваше ми въпроси. Аз му отговарях. Знам къде е. Искам да разберете това.

— Защо така направо? Знаеш, че няма да направим компромис.

— Ще ме убиете ли?

— Ще го направя толкова приятно, колкото е възможно. Алкохолно отравяне. Едва ли ще имаш нещо против.

— Продължавай да слушаш.

Той постави телефона на масичката и погледна зад двата търтея към прозореца. Тежеше около 100 килограма. На младини беше нападател във футболния отбор на Йейл. С вик той се надигна от дивана, скочи зад тях и се хвърли към прозореца. За момент се уплаши, че затворените крила ще го спрат, но трябваше да се очаква, че те бяха така евтини, като всичко останало в проклетия му бедняшки апартамент.

Главата му се удари в стъклото и го разби. Но обиколката му бе твърде широка и той се заклещи в рамката, като стомахът му потъна в назъбените парченца. Той простена, но не от болка, а защото търтеите го хванаха за краката и се опитаха да го вмъкнат обратно. Той риташе, бореше се. Чуваше как крилата на прозореца дрънчат, докато стъкълцата се забиваха все по-надълбоко в стомаха му. Отчаян, дърпайки се напред, той изтръгна краката си и скочи, кървящ, във въздуха. Стъкълцата изхвръкнаха с него, проблясвайки на слънцето. Той ги видя ослепителни, почувства, че виси в пространството. Гравитацията надделя. Падайки отвесно надолу, той остави парченцата зад себе си.

Предметите падат с еднаква скорост, ако масата им е еднаква. Но Харди беше тежък. По-бързо от натрошените стъкълца той полетя към улицата, като се молеше да не се стовари върху някого. Петнадесет етажа. От падането стомахът му се преобърна. Към топките. Все пак беше с главата надолу. Преди да се удари, той изгуби съзнание. Но свидетел по-късно каза, че тялото му се разтресло от удара.

Сякаш се бе разсмял.

Имението беше голямо. Сол лежеше в тъмнината на едно гористо възвишение и се взираше през мрачния склон към масивната английска къща под него. Триетажна, с правоъгълната форма, тя изглеждаше дори по-висока. Беше дълга и тясна. Състоеше се от просторна средна част и две по-малки крила отляво и отдясно. Изчистените й прави линии бяха разчупени само от редица тавански прозорци, очертани на слабия наклон на покрива и от щръкналите комини, ясно очертаващи се на фона на изгряващата луна.

Сол насочи уреда си за нощно виждане към стената, ограждаща имението. В първоначалня си вид апаратите за нощно виждане са се основавали на разпространяването на инфрачервени лъчи, които да осветяват в тъмнината. Тези лъчи, невидими за невъоръжено око, лесно могат да се уловят със специални лещи в апарата. Това устройство работи добре, въпреки че обектите, които очертава, са неизбежно в червеникави нюанси. Но има съществен недостатък. Неприятел, който използва същия уред, може да улови инфрачервените лъчи на твоя. В резултат, ти сам се разкриваш като мишена.

Съществуваше остра нужда от по-добър метод. През втората половина на шестдесетте, в отговор на нарастващата необходимост при сраженията във Виетнам, най-накрая бе изобретен апарат за нощно виждане, който не може да бъде засечен. Познат под името „Старлайт“, той осветява тъмнината, усилвайки всеки най-нищожен наличен източник на светлина, като звездите, например. Тъй като не разпространява лъчи, не може да привлече вниманието към човека, който го използва. През седемдесетте апаратът бе пуснат на пазара, най-вече в спортните магазини. Не бе трудно човек да се снабди с такъв.

Сол не го използваше да разглежда сградата с него, защото светлините от прозорците щяха да бъдат така усилени, че да пронижат очите му. Стената обаче беше в мрак и той я виждаше ясно. Изглеждаше висока дванадесет стъпки. Фокусира порутените й камъни и пукнатините на старата мазилка.

Нещо в тях го тревожеше. Почувства се, сякаш е стоял и преди тук на колене и е разглеждал стената. Напрегна се да си припомни и накрая разбра. Имението във Вирджиния. Андрю Сейдж и групата на „Парадигма“. Началото на кошмара. Изведнъж се поправи, защото стената му напомняше и за едно друго място. Сиропиталището. Оттам започна кошмарът. С неестествена яснота той си представи Крис и себе си, прокрадващи се над стената. По-точно спомни си нощта…

Пищенето на щурците спря. Гората притихна страховито. Кожата му настръхна. Той се сниши на земята. Извади ножа. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Спря дъха си и долепи лице до земята. Вслуша се напрегнато.

Пропя птица, замлъкна, сетне повтори последните тонове. Сол си отдъхна и се надигна. Все още предпазлив, свит до един дъб, той повтори с уста песента на птицата.

Крис излезе от тъмнината. Втора фигура изплува като шумолене на вятър между храстите. Ерика. Тя огледа склона и залегна до Сол и Крис.

— Защитата е примитивна — Крис говореше тихо.

— Съгласна съм — добави Ерика. Тя и Крис се бяха разделили долу на склона, за да огледат цялото имение. — Стената не е достатъчно висока. Би трябвало да има камери. Няма електрификация на оградата.

— Звучи така, сякаш си разочарована — каза Сол.

— Това ме тревожи — отговори му тя. — Англия е в рецесия. По-нисшите класи протестират срещу висшите. Щях да съм луда на тема охрана, ако бях на мястото на Ландиш. Като се има предвид положението му в МИ–6, той трябва да знае как да пази имението си.

— Освен ако не иска да изглежда, че няма нищо за пазене — обади се Крис.

— Или за криене — допълни тя.

— Мислиш, че охраната е така примитивна, каквато изглежда?

— Не знам какво да мисля. А ти? — обърна се тя към Сол.

— Огледах околността — каза той. — Не видях пазачи, въпреки че би трябвало да има. Прави бяхме.

— Кучета?

Сол кимна:

— Три. Може и да не съм видял другите. Обикаляха свободно.

— Каква порода?

— Всички са добермани.

— Морските пехотинци могат да се чувстват като у дома си — каза Крис. — Слава Богу, че не са овчарки или обикновени пудели.

— Искаш ли да се откажеш?

— По дяволите, не — отговори Ерика.

Двамата мъже се усмихнаха.

— Тогава да почваме. Притеснявахме се за точния момент — как да го пипнем. А той е решил проблема вместо нас. Погледни — Сол посочи към задната част на имението. — Виждаш ли оранжерията?

— Свети.

Дългата стъклена постройка блестеше в мрака.

— Също като Елиът той цени розите. Би ли допуснал прислужник вътре? Или пазач? В светая светих? Не мисля. Само висшите свещеници влизат в светилището.

— Може да показва розите си на гости — намеси се Крис.

— А може и да не ги показва. Има само един начин да разберем.

Двамата мъже отново се усмихнаха един на друг.

Те пълзяха надолу по склона през мъглата и орловата папрат към задната част на имението. Облаци скриваха луната. Нощта беше студена и влажна. Крис подпря ръце на стената и сви коляното си така, че Ерика да може да се покатери на раменете му, да се хване за горната част на оградата и да се издърпа нагоре. Сол се изкачи втори, стъпвайки на раменете на Крис, но когато се подпря на върха — увисна. Така позволи на приятеля си да използва тялото му като стълба. Отгоре Крис и Ерика помогнаха на Сол да се настани до тях.

Легнали, те разглеждаха имението. Светлините блестяха. Под тях се мержелееха тъмни фигури.

Крис доближи до устните си малка тръбичка и духна. Въпреки че беше тихо, Сол си представи ултразвуковия тон. Кучетата трябваше да го чуят. Но ако бяха обучени да не обръщат внимание на този зов?

Не бяха. Едрите добермани дойдоха така измамно тихо, че Сол никога не би ги чул, ако не беше подготвен. Лапите им сякаш не докосваха земята. Тъмните им сенки се носеха в нощта и изведнъж се материализираха в основата на стената. Дори тогава Сол не бе сигурен, че ги вижда, докато белите им зъби не проблеснаха свирепо. Но въпреки гнусните си усмивки, те не ръмжаха.

Не можеха, разбра Сол. Гласните им струни бяха отрязани. Куче, което лае, не става за пазач. Ръмженето предупреждава нарушителя и му дава възможност да се отбранява. Тези добермани не трябваше да служат като аларма срещу крадци. Те имаха друго предназначение — да изненадат нарушителя.

И да го убият.

Ерика търсеше в раницата. Извади капсула с големината на юмрук. Отвъртя върха й и я пусна между кучетата.

Капсулата съскаше. Животните я нападнаха. Внезапно се отдръпнаха и примигвайки от объркване се строполиха в безсъзнание.

Сол бе спрял дъха си, докато се спускаше по стената. Скочи на тревата и се превъртя като парашутист. Като си отдъхваше от възбудата, той изчака Ерика и Крис в прикритието на плета. Изучаваше ливадата пред къщата на лунната светлина. Храстите бяха подрязани в геометрични форми: пирамиди, глобуси, кубове. Сенките им изглеждаха гротескни.

— Ето там — посочи Сол.

Крис кимна, качен на едно дърво. Прошепна:

— Виждам блясък. Светлинен детектор.

— Ще има и други.

— Но кучетата минаха покрай основите — промълви Крис. — Сигурно са минали през лъчите и са включили алармата.

— Лъчите трябва да са по-нависоко от кучетата.

Сол легна по корем на влажната от росата земя. Пропълзя напред, снишавайки се под почти невидимия светлинен сноп.

Оранжерията блестеше пред него, подобна на скъпоценен камък. Още по-ефектни бяха розите, техните различни форми, неповторимите им цветове. Той видя мършава, прегърбена фигура в бяло да ходи между тях. Позна Ландиш от описанието на Харди, особено по съсухреното лице. „Изглежда мумифициран“ — беше казал Харди. — „Прилича на мъртвец, но косата му е така дълга, сякаш е продължила да расте.“

Сол допълзя до оранжерията и изчака, докато Крис и Ерика се скрият зад храстите, по един от всяка страна на пътеката, за да пазят, ако някой се зададе. Изправи се и влезе.

Светлината го заслепи.

Розите миришеха силно, сладникаво, омайващо.

Ландиш седеше на маса, с гръб към Сол, смесвайки семена в съдове с пясък. Той чу вратата и се обърна, но сигурно бе помислил, че е прислужник, защото движението му бе спокойно. Едва когато видя кой бе влязъл, реагира. Отстъпи назад с уста, отворена от изненада.

Сол беше на десет крачки. От толкова близо Ландиш изглеждаше болнав, надупчената му кожа — восъчна, като на болен от жълтеница. Все пак, когато шокът му премина, изпъкналите му очи светнаха:

— Не очаквах компания.

Гласът му беше крехък, но от британския му акцент звучеше изискано.

Сол насочи пистолета си.

— Не мърдай. Дръж ръцете и краката си така, че да мога да ги виждам.

— Едва ли се страхуваш, че стар мъж може да ти направи нещо.

— Повече съм загрижен за това — Сол посочи един проводник, който беше отведен под масата за разсад. Той пристъпи, измъкна клещи от джоба си и отряза жицата. Опипа под масата и изтръгна алармения бутон.

— Моите уважения — Ландиш леко се поклони. — Ако си крадец, трябва да ти кажа, че не нося пари. Разбира се, ще намериш сребърни предмети и кристал в къщата.

Сол поклати глава.

— Смяташ да ме отвлечеш за откуп?

— Не.

— Тъй като нямаш свиреп поглед на терорист, признавам…

— Информация. Нямам време. Ще питам само веднъж.

— Кой си ти?

Сол не обърна внимание на въпроса.

— Ние се чудехме, дали да не използваме химикали.

— Ние?

— Но си твърде стар. Напрежението. Решихме, че може да умреш.

— Много мило от ваша страна.

— Обмисляхме и изтезания. Проблемът е същият. Може да умреш преди да си ни казал това, което ни трябва.

— Защо да стигаме до такива крайности? Навярно ще ви кажа направо.

— Едва ли. Във всеки случай, не бихме могли да знаем дали ни казваш истината.

Сол вдигна чифт ножици от пейката.

— Най-накрая се спряхме на един начин да те принудим.

Той отиде до една леха от рози, погледна скъпите им ленти и преряза стеблото. Изключителна дребна Жълта принцеса.

Ландиш изпъшка и загуби контрол.

— Тази роза беше…

— Безценна. Наистина. Но не незаменима. Имаш все още четири други. Например тази алена Сълзица, ей там, е много рядка.

— Не!

Сол я сграбчи. Наблюдаваше как цветът пада върху почетната значка, с която бе награден. Ландиш впи нокти в масата.

— Да не си загубил ума си? Не разбираш ли какво…?

— Убивам децата ти. Тази розова Афродита тук. Красива е. Наистина. Колко време отнема да се създаде такова съвършенство? Две години? Пет?

Сол преряза цвета на две. Венчелистчетата се посипаха. Ландиш се хвана за гърдите. Очите му бяха изхвръкнали от ужас.

— Казах, че ще питам само веднъж. Елиът.

Ландиш гледаше с отворена уста съсипаните листчета и преглъщаше сълзите си.

— Какво за него?

— Той работи за Съветите.

— За какво говориш?

Сол откърши един Божи дар. Пурпурното му теоретически не можеше да бъде постигнато. Ландиш закрещя:

— Стига!

— Той е двоен агент, а ти си им куриер.

— Не! Да! Не знам!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Предавах съобщения. Това е вярно. Но бе преди десет години. Не съм сигурен дали беше двоен агент.

— Тогава защо КГБ влизаше в контакт с него?

— Нямам…

Сол пристъпи към шедьовъра на колекцията на Ландиш. Предвестник на радостта. Беше неописуема, синя.

— Елиът е грешил. Когато го видях в Денвър, ми каза, че никога е нямало синя роза.

— Недей!

Сол вдигна ножиците и спря. Стеблото беше между остриетата. Светлината проблясваше в краищата им.

— Ако не е бил двоен агент, какъв тогава е бил? Какво имаше в съобщенията?

— Не съм ги чел.

Сол притисна остриетата към стеблото.

— Истина е.

— Откога МИ–6 е пощальон на ЦРУ?

— Правех го като услуга за Елиът! — Ландиш поглеждаше от осакатените рози към Сол и обратно, като преглъщаше нервно. — Заклевам се! Той ме помоли да посреднича!

— Говори тихо.

Ландиш изтръпна:

— Чуй ме. Елиът каза, че съобщенията разкривали шпионин в агенцията — гласът му стана още по-напрегнат. — Но информаторът се притесняваше и настояваше за куриер, на когото може да се довери. Тъй като познавах куриера, бях логично избран, за да го сменя.

— Ти вярваше ли на това?

— Той ми е приятел — Ландиш жестикулираше като луд. — Нашите мрежи често се кооперират. Ако искаш да знаеш какво имаше в съобщенията, питай мъжа, който ми ги даваше.

— Естествено. Ще се кача на самолета и право в Москва.

— Не. Много по-близо.

— Къде?

— В Париж. Работи за съветското посолство там.

— Лъжеш — Сол отряза едно листо.

— Не лъжа! Не разбираш ли колко е деликатна тази роза? Като нараниш само едно нейно листо можеш да…

— Тогава по-добре е да ме убедиш, че казваш истината, защото смятам да скъсам още едно листо.

— Това е единствената такава роза в света.

Сол доближи ножиците.

— Виктор Петрович Кочуби.

— Името не означава нищо.

— Той е културното им аташе. Урежда турнета на съветски оркестранти и танцови трупи във Франция. Също е и виртуозен цигулар. Понякога свири на концерти. Прави и самостоятелни турнета.

— Но, разбира се, е от КГБ.

Ландиш разпери ръце.

— Той се отрича от тях. Преди петнадесет години са го хванали, когато опитва да избяга на Запад. Било е ясно, че ще опита отново. Като компромис, Съветите му позволили да живее в Париж, но при условие че използва таланта си за доброто на отечеството си. Напомнили му, че децата му ще останат в Москва, където превъзходните им служби и условия на живот ще зависят само от неговото съдействие.

— Това не дава отговор на въпроса ми. От КГБ ли е?

— Разбира се. Опитът му да избяга беше само измама. Но послужи за целта му. Прикритието му е отлично.

— Обзалагам се, че посещаваш много концерти.

— Не толкова много във всеки случай — Ландиш сви рамене, но все още гледаше притеснено към розите си. — Преди десет години… беше трудно да се видиш лично с него. Докато обсъждахме отличителните черти на руската музика, той предаваше съобщенията. Ако искаш да знаеш какво е имало в тях, трябва да говориш с Кочуби.

Като доближаваше ножиците към бледата синя роза, Сол го гледаше внимателно.

— Казах ти всичко, което знам — гласът на Ландиш беше тъжен. — Разбирам, че ще трябва да ме убиеш, за да си сигурен, че няма да го предупредя. Но моля те, не унищожавай повече рози.

— А ако лъжеш? Какво ще стане, ако сведенията ти са безполезни?

— Как да предложа гаранция?

— Не можеш, а ако си мъртъв, няма да мога да ти отмъстя. Какъв смисъл ще има тогава да унищожавам още рози? На трупа ще му е все едно.

— Стигнахме до задънена улица.

— Не. Ти ще дойдеш с мен. Ако разбера, че си ме излъгал, ще видиш какво могат да направят малко бензин и кибрит с оранжерията ти. Помисли за това, докато тръгваме. В случай че искаш да промениш версията си.

— Никога няма да можете да ме прекарате през охраната на изхода.

— Няма и да ни се наложи. Ще излезем така, както влязохме. През оградата.

Ландиш се изсмя:

— Приличам ли на атлет?

— Ще те повдигнем.

— Твърде крехък съм. Може да си счупя ръка или крак.

— Добре, няма да те вдигаме.

— А как тогава? Невъзможно е.

Сол посочи към дъното на оранжерията:

— Просто.

— Какво?

— Ще използваме стълбата.

Завесите се полюшваха на отворения прозорец. Крис хвърли поглед към оловносивото небе. Ноздрите му се разшириха от соления въздух. Раменете му се привеждаха от влагата. Сърдит вятър гонеше вълните по Ла Манша. Крис изглеждаше разтревожен.

— Ще тръгна на твоето място.

— Казах ти „не“ — отвърна Сол. — Разбрахме се. Един от нас трябва да остане тук с Ландиш, докато другите двама отидат при Кочуби. Теглихме карти, за да решим кой ще поеме риска. На теб се падна най-малката карта. Ти оставаш.

— Не искам.

— Изведнъж си решил да се правиш на герой?

— Не. Разбира се, не.

— Тогава какво? Не мога да си представя, че е само защото искаш да си с Ерика — Сол се обърна към мястото, където тя бе завързала Ландиш за един стол. — Не се обиждай. Ти имаш прекрасно чувство за хумор.

Тя се изплези.

Той се обърна към Крис:

— Какво има?

— Глупаво е — Крис поклати глава. Беше объркан. — Имам някакво чувство. Знам, че това нищо не означава. Работата е, че не мога да се отърва от него.

— За какво?

Крис отиде до прозореца.

— За теб. Имам усещане… наречи го предчувствие. Нещо ще ти се случи.

Сол го изгледа. Нито той, нито Крис бяха суеверни. Не можеха да си го позволят. Или щяха да търсят поличба във всичко и в резултат да се парализират. Логиката и уменията бяха това, на което разчитаха. Все пак и двамата бяха свидетели на случки във Виетнам, които ги накараха да уважават тези „смешни“ чувства. Техни другари, които щяха да бъдат пратени у дома, пишеха писма до съпругите си, до приятелките си или до майките си и ги даваха на някой от отделението с думите: „Предай й го непременно. Аз няма да изкарам“. И в деня преди да заминат писмата, момчетата получаваха куршум в главата. Или други, които трябва да отидат на ежедневно наблюдение, нещо обичайно, което са правили стотици пъти. Но изведнъж казват: „Вече няма да се видим“. И стъпват на мина.

Сол се замисли за момент.

— Кога започна това?

— В имението на Ландиш.

— Като видя стената?

Крис кимна:

— Откъде разбра?

— Защото имах подобно усещане.

— Какво?

— Бях сигурен, че съм бил там и преди. Но ми трябваше време, докато се сетя. Стената. Не разбираш ли? Същата стена като във „Франклин“. Помниш ли как се промъквахме отгоре, за да внасяме бонбони? Нощта, в която ни пребиха? Или нощта, в която аз се подхлъзнах на леда и ти скочи да ми помогнеш, но си пукна главата? А колата? Помниш ли?

— Ти ме издърпа и спаси живота ми.

— Това обяснява всичко. И двамата сме си припомнили онази нощ. В имението на Ландиш аз се притеснявах за теб. Мислех, че си в беда и трябва да ти помогна. Същата идея трябва да ти е хрумнала и на теб. Навярно винаги си искал да спасиш моя живот.

— И съм го правил — усмихна се Крис. — Няколко пъти.

— Но стената те е накарала пак да го желаеш. Отпусни се. Със сигурност нещо ще се случи. Ще отида в Париж с Ерика и ще спипаме Кочуби. Това ще се случи.

— Искам да повярвам в това.

— Помисли така. Ако загазя, какво би могъл да направиш ти, което Ерика не би могла?

Ерика се приближи:

— Мисли му какво ще отговориш.

— А помисли и за това — каза Сол. — Да предположим, че отидеш ти вместо мен. Ако нещо се случи с теб. Аз ще се самообвинявам толкова, колкото и ти, ако нещо се случи с мен. Ти изтегли най-ниската карта. Падна ти се лесната работа. Оставаш.

Крис се колебаеше.

— А колкото до предчувствието ти, да наторява градината.

Сол се обърна към Ерика:

— Готова ли си?

— В Париж с такава красива охрана? Не може да бъде.

Крис беше недоволен:

— Сега е към десет. Вие трябва да сте в Париж тази вечер. Обадете ми се в шест и на всеки четири часа след това. Не залавяйте Кочуби, преди да сте говорили с мен. Тъй като Ландиш мисли повече за розите си, може да реши, че е дал погрешни сведения.

— Казах истината — настоя Ландиш от стола.

— Задръж мисълта си върху единствената синя роза на света.

Дойде моментът. Не можеха да го отлагат. Те стиснаха ръцете си и се усмихнаха смутено. Сол вдигна чантата си:

— Не се притеснявай. Ще внимавам. Искам да съм сигурен, че ще мога да си върна… — очите му светнаха.

— Аз също ще се грижа за брат ти — каза Ерика. — За двама ни — тя целуна Крис по бузата.

Сърцето му подскочи. Той каза това, което мислеше:

— Късмет.

Несигурни, те се разделиха. Крис гледаше разтревожен през отворената врата. Гърлото му се сви, когато се качиха във взетия под наем Остин. Брат му и сестра му. Те поеха по буренясалия път и изчезнаха зад обраслото с жив плет шосе.

Когато вече не можеше да чува мотора, той се вгледа в скалите на пасището, накрая влезе и затвори вратата.

— Ще ме търсят — каза Ландиш.

— Но няма да знаят къде. Ние сме на шестдесет мили от имението ти. Но Лондон е наблизо и точно там ще сметнат, че сме отишли.

Ландиш вдигна глава:

— Тази хижа сигурно е на скала. Чувам прибоя под нас.

— Дувър. Наех мястото преди седмица. Казах на хазяина, че се нуждая от почивка на тишина. „Това е чудесно“, ми каза той. Най-близката хижа е на половин миля. Ако викнеш, никой няма да те чуе.

— Звучи ли гласът ми достатъчно силно, за да викам?

— Ще се опитам да ти създам удобства. За да не се отегчаваш, ще си говорим за рози — Крис стисна зъби. — Ако нещо се случи на Сол…

Бяха избрали Дувър, защото предполагаше лесен достъп до Франция по вода. На шумната морска гара, която напомняше на Сол летище, той и Ерика си купиха билети отделно и се качиха на борда на ферибота през интервал от няколко минути.

Притеснен, той отиде в салона на кърмата, надявайки се, че ще се слее с тълпата. Знаеше, че МИ–6 и други разузнавателни агенции държат ферибота под око както и главните летища и железопътни гари. Разбира се, теоретично погледнато, никой враг не знаеше, че той е напуснал Съединените Щати. При положение, че издирването му се извършваше в Америка, имаше голям шанс да не го разпознаят.

Все пак той не се чувстваше сигурен. Ако някой го забележеше, нямаше място на борда, където да може да се скрие или да избяга. Щеше да се наложи да се бие, но сигурно ще бъде убит от помощния отряд, който ще го чака да пристигне във Франция. Няма друг избор. Ще трябва да отвори аварийния изход и да скочи в Ла Манша. Ако подводното течение не го повлече към смъртта, студената вода скоро ще го изтощи, ще поглъща топлината му, докато умре от студ.

Не се стигна до там. Фериботът ревеше над вълните и пристигна в Кале за двадесет и две минути. Той усети как съдът се килна, когато се издигна от водата върху рампата на морската гара. Като слизаше, той се смеси с останалите пътници. Въпреки че не бе говорил френски от години, разбираше повечето от това, което чуваше и четеше. Не забеляза някой да го наблюдава. Митническата проверка мина гладко. Той бе оставил пистолета си при Крис, за да няма проблеми в митницата. Но не можеше да е спокоен, преди да си намери друг.

Сол се срещна с Ерика в кафене, близо до морето, както се бяха разбрали. Веднага отидоха при един човек, който продаваше на черно боеприпаси. Сол бе работил с него през седемдесет и четвърта. Там им взеха два пъти повече за екипировката, от която се нуждаеха. „Услуга“ — бе казал продавачът. — „За приятел“. Наеха кола и поеха към Париж. Градът беше на 130 мили.

— Не — каза Крис в слушалката. — Говорихме си за рози, докато почна да ми се повръща от мисълта за тях, но Ландиш продължава да твърди, че е казал истината.

— Тогава довечера ще хванем Кочуби — гласът на Сол беше променен от смущенията по далечната линия.

— Вече си се подготвил?

— С помощта на връзките на Ерика.

— Давай тогава — Крис загледа вързания за стола Ландиш. — Ако нещо се провали, знаеш цената.

— Колко пъти да ти казвам? Той ми предаваше съобщенията.

— Добре — каза Крис на Сол. — Хванете го. Но ми се обадете веднага, щом се скриете с него.

— По зазоряване.

— Не се притеснявай, че ще ме събудиш. Докато не науча, че сте в безопасност, няма да мога да заспя.

— Още ли имаш това чувство?

— По-силно от всякога.

— Това е само разходка. Той няма да създава проблеми.

— За Бога, не ставай прекалено самоуверен.

— Опитвам се само да те окуража. Дръж се. Ерика иска да ти каже нещо.

Телефонът изпука. Ерика го подразни:

— Прекарваме чудесно. Храната е превъзходна.

— Спести ми великолепните подробности. Току-що изядох сандвич с фъстъчено масло.

— Как е съквартирантът ти?

— Надува се. Когато не си приказваме за глупавите му рози, му редя пасианси. Ръцете му са вързани, затова ми казва кои карти да обърна.

— Хитрува ли?

— Не, аз хитрувам.

Тя се засмя:

— По-добре да затварям. Исках да ти кажа да не се тревожиш. Всичко върви гладко. Ще се грижа за Сол. Разчитай на това.

— И не забравяй себе си.

— Невъзможно. Ще се видим утре.

С чувство на тъга за тях той чу изщракването, когато тя прекъсна връзката. Нещо до вратата изскърца.

Крис замръзна.

Беше заключил вратите. Капаците бяха спуснати. Нямаше светлини, които да привлекат минувач от пътя в тъмнината. Ако някой, който знаеше за хижата, бе дошъл да го види, той щеше да почука, вместо да се промъква.

Открили са го. Не знаеше как. Не можеше да разсъждава. Нямаше време. Сграбчи радиопредавателя от масата, хвърли се на пода и натисна бутона.

Потрепери от ударните вълни. Около хижата трещяха експлозии и разтърсваха стените й. Беше заровил зарядите на стратегически, затулени места, където някой пропълзял би могъл да се скрие. Беше сигурен, че мините са доброкачествени и коварни. Вдигаха много шум и шрапнели, пушек и пламъци. Подготвянето им беше въпрос на навик, съобразно с правилата, научени от Елиът. Независимо от това колко сигурен се чувстваш, винаги има още нещо, което можеш да направиш, за да се защитиш.

Той извади Маузера си. Една граната отвори дупка във вратата. Капсула със сълзотворен газ тупна на пода и се търкулна съскайки. Той се закашля от плътния бял пушек и стреля към вратата. Знаеше какво следва да се случи. Веднага след като стаята се изпълни с газ, вратата ще бъде разбита и мъжете ще нахлуят вътре.

Скочи към прозореца, освободи бравата и го повдигна. Блъсна капака. Нощта беше пълна с дим и пламъци. Някакъв мъж се гърчеше на земята и пищеше в агония. Дрехите му горяха. Друг забеляза движението на капака. Докато се прицелваше, Крис го простреля два пъти в гърдите.

Предната врата се откъсна.

Крис се обърна към Ландиш и се прицели, но не можеше да го види от белия газ, който изпълваше стаята. Чу тежко трополене, сякаш Ландиш се бе прекатурил със стола, търсейки прикритие. Вече връхлитаха по стъпалата. Пак нямаше време. Скочи през прозореца и веднага се затича. Сърдити гласове изпълниха хижата. Той бягаше в тъмнината по върха на скалата и си представяше как атакуващият отряд с противогазови маски претърсва хижата. Ще забележат отворения прозорец. Но дотогава той ще е далече. Те няма да знаят накъде е тръгнал. Никога няма да го намерят.

Затича се още по-бързо. Стискаше Маузера. Примигваше от потта. Далече от пламъците, той се чувстваше избавен. Бягаше диво в нощта.

Ландиш ще им каже къде е Сол. Бог да ги предупреди.

Тогава ги чу. Зад себе си.

Все по-близо. Все по-бързо. Все по-шумно.

Стъпки. Някой го преследваше.

— Развържете ръцете ми — промълви Ландиш. Той кашляше от сълзотворния газ.

Един мъж с тънки устни, облечен в черно, постави кърпа, напоена с медикаменти, на очите му. Друг развърза въжетата.

Прозорците бяха вдигнати, капаците — отворени. Морският бриз разсейваше пушека от стаята.

Ландиш се препъна в масата и сграбчи телефона. Избираше цифрите припряно. Минаваха решителни секунди. Каза на телефонистката номер във Фолс Чърч, Вирджиния. Треперещ, той стисна масата за опора, като несъзнателно опипваше дебелата ивица алуминий, прикрепена на обратната страна на колана му. Тя беше магнитно кодирана. В момента, в който охраната бе открила изчезването му, бяха пуснали в действие аварийната процедура. Използваха електронни сензори, за да уловят кода на металната лента. На земята тези устройства служеха само на малки разстояния. Пречеха им смущенията и кривините на земното кълбо. Но от сателит или наблюдателен самолет — каквито МИ–6 имаше в готовност — те бяха ефективни като всички сканиращи устройства за голяма височина. Дванадесет часа след отвличането на Ландиш неговата охрана е знаела с точност къде го държат в плен похитителите му. През останалото време са организирали спасителната акция.

Ландиш изпита усещането, че стаята се завъртя. Телефонът избръмча. Продължаваше да бръмчи и това го караше да се свива от страх. Накрая някой вдигна.

— Елиът — изписка Ландиш, като се опасяваше, че може да го няма. — Седемнадесет плюс три.

Сърдитият глас на мъжа стана напрегнат:

— Ще ви свържа.

След секунда, която приличаше на минута, Елиът отговори.

— Намерих твоите Черни принцове — каза Ландиш.

— Къде?

— Бяха в къщата ми.

— Мили Боже.

— Има и жена с тях.

— Да, знам. Какво се случи?

— Отвлякоха ме — Ландиш му разказа всичко — Рем избяга. Гоним го. Ромул и жената отидоха в Париж.

— Защо?

Ландиш му разказа.

— Кочуби? Но той е от КГБ.

— Това притеснява ли те?

— Обратното. Рем уби руснак в убежището на Абелар в Банкок. Те направиха споразумение срещу него. Няма да се наложи ние да се намесваме. Ще ми дължат услуга, като им кажа как да намерят мъжа, който му е помагал.

Врагът го догонваше. Камъните по върха на стената пречеха на бягането. В тъмнината Крис не можеше да види накъде отива. Изкуши се да се обърне и да стреля. Но мракът скриваше целта му. И по-лошо. Блясъкът на цевта му щеше да превърне самия него в мишена, а шумът от изстрела да привлече и другите.

Гърдите му изгаряха. Сърцето му се блъскаше. Но напрегнатото, настойчиво, стабилно дишане на преследвача му го настигаше. Той напрегна краката си до крайност. Мускулите му го заболяха. Дрехите му бяха пропити от пот. Бързо напредващите стъпки го предупреждаваха за предстоящия контакт.

В неясния пейзаж той забеляза бяло петно пред себе си. То се спускаше от дясната му страна към скалата. По-тъмно очертание в средата му образуваше нещо като улей. Бялото беше варовик.

Ниша.

Спусна се по нея, претъркули се, поемайки удара с раменете и бедрата си. Като пропадаше надолу, той се подпираше на оголените стени. Блъскаше се. Улеят стана още по-стръмен. Не вървеше полегато, а рязко се пречупваше надолу. Беше назъбен, приличаше на вентилационна шахта с три страни. Неравните стени даваха опора на ръцете и краката му.

Докато лазеше с мъка, той чу стърженето на обувките на преследвача си върху скалите над себе си. Камъчета от варовика се посипваха над него и трополяха по раменете и главата му. Ръцете му се разкървавиха. Бързаше надолу.

„Дано да стигна до дъното“ — молеше се той. Вятърът развяваше косата му. С приближаването прибоят на брега долиташе все по-силно.

Крис се подхлъзна и щеше да падне, ако не бе вклинил обувките си в скалата. Извъртя се и скочи върху склона, като се препъваше в каменистия бряг. Пет фута висока канара от варовик му осигуряваше прикритие. Бръкна в джоба си, извади заглушителя на Маузера и го прикрепи към цевта. Разтвори крака за по-добро равновесие и се прицели. Дясната му ръка бе неподвижна. Лявата я придържаше.

Там. Сянката се движеше по улея. Стреля. Прибоят притъпи пращенето на заглушителя и удара на куршума. Не беше сигурен, че е улучил. В тъмнината не можеше да се прицели точно. Не можеше да различава ясно гледката срещу себе си и встрани. Стреля по-горе и по-долу от мястото, където бе видял сянката.

Движи се. Ако остане на мястото си по-дълго, ще даде на преследвача си възможност да прецени местоположението му. Приведен, той се спусна към друга скала, сетне към друга, по протежение на брега. Все по-далече от хижата. Зад него нощта бе осветена от пламъците по билото на скалата. Заради гърмящия прибой беше безсмислено да се вслушва дали някой тича след него. Обърна се и като се движеше заднишком, огледа сега отдалечения улей.

Вече не можеше да го вижда и предположи, че и преследвачът му не може да го забележи. Обърна се напред и отново се затича. Брегът приличаше на тунел. Отдясно се разбиваха белите вълни, а отляво се простираха варовиковите скали. Но далеч напред, в края на тунела, той видя светлинките на селище. Втурна се още по-бързо.

Ако можеше да открадне кола…

Скалите се снижаваха, все по-често полегати, вместо стръмни. Когато куршумът опърли косата му, той изненадан се хвърли на камъните. Изстрелът бе дошъл от тъмнината пред него. Заглушителят, подпомогнат от прибоя и мрака, бе притъпил както звука, така и блясъка от дулото.

Той тихо изруга. Преследвачът му изобщо не бе слязъл по улея. Разбрал капана, който Крис му подготвя, мъжът бе пропълзял обратно нагоре и бе побягнал по билото на скалите. Предположил е, че Крис ще избърза по брега, за да се отдалечи от хижата и се бе надявал да намери друг път надолу, да изпревари Крис и да го пресрещне.

В капан.

Не можеше да се върне. Сега сигурно претърсваха този край на брега. Ще се разделят и ще тръгнат и по билото на скалите, и по плажа. Сигурно ще дойдат до тук.

Надхитрен.

Морето и скалите от двете му страни. Пред него и зад него…

Нещо помръдна. Пред него, вляво, до скалата. Нейното неясно бяло беше единственото преимущество на Крис. Получаваше се нещо като екран, на чийто фон сянката бягаше към него.

Прилепи се до камъните и се прицели в сянката. Причакваше го. В момента, в който стреля, той се претъркули. Куршум улучи канарата до него, така близо, че дори прибоят не можа да заглуши плющенето, когато рикошира към морето.

Той се претъркули отново, като задържа погледа си към скалата. Този път, когато куршумът улучи скалата, отломки се удариха в бедрото му и предизвикаха остра, пареща болка. Той видя целта си ясно. Трътлеста фигура, която бягаше към него, после се подпря на едно коляно и се прицели.

Крис стреля по-бързо и се зарадва, когато сянката загуби равновесие. Стори му се, че въпреки прибоя чу стон. Той не можеше да остане там, да дебне и да хитрува, докато другите го намерят. Сега, в тези няколко секунди, които му се предоставяха, той трябваше да използва шанса си. Стана на крака и хукна между камъните. Видя мъжа — облечен в черно, ранен в лявата ръка, търсеше нещо между камъните.

Крис спря и се прицели. Дръпна спусъка.

Нищо не се случи. Маузерът имаше осем патрона.

Бе ги изстрелял всичките.

Стомахът му се преобърна. Той се втурна напред, хвърли Маузера си и извади ножа си от калъфа, скрит в левия ръкав на якето му.

Мъжът го видя, че наближава, отказа се да търси пистолета си, надигна се и извади своя нож.

Аматьорите държат ножа с острие, насочено надолу от задната част на юмрука и палец, притиснат към върха на дръжката. В такова положение оръжието трябва да се вдигне на нивото на рамото и ударът да се нанесе надолу. Това отнема време. Тромаво е.

Уличните гангстери държат ножа с острие, подаващо се от предната част на юмрука, над палеца. Тази позиция позволява множество удари от нивото на кръста, насочени нагоре или надолу, също и на двете страни. Тази разпространена стойка наподобява на фехтовачите — едната ръка встрани, за равновесие, а другата нанася и парира удари. Тактиката е грациозна, прилича на танц и зависи от бързината на нападението, скоростта на отстъпването и подвижността на краката. Върши работа срещу аматьор или член на друга улична банда. Но срещу убиец от световна класа, това е смехотворно.

Професионалистите държат нож като уличните хулигани, с острието в горната част на юмрука. Но тук свършва приликата. Вместо да пристъпват като в танц, те стоят на плоски стъпала, с разтворени крака за равновесие. Коленете им са леко присвити, телата — приведени. Те вдигат свободната си ръка пред гърдите си, присвита в лакътя, като че ли държат невидим щит. Всъщност самата ръка е щитът. Китката е обърната навътре, за да защитава най-важните артерии. Другата ръка, в която е ножът, не нанася удари направо или настрани. Тя промушва под ъгъл, като не се цели в стомаха или гърдите на врага. Рана в стомаха може да не е смъртоносна, а ребрата защитават сърцето. Те се мерят в очите и гърлото.

Крис зае позиция и се сепна, когато врагът му направи същото. Той се бе научил да се бие по този начин в школата за професионални убийци на Андре Ротбърг в Израел. Методът бе уникален. Противникът му можеше да го знае само ако е бил в същото училище.

Заключението му го обърка. Ландиш също ли е пращал наемни войници при Ротбърг? Защо? По какъв още начин бяха свързани Ландиш и Елиът? В какво още бяха замесени?

Той нападна с ножа. Неприятелят му блокира удара с ръката си. Нарани се, но не обърна внимание на това и се хвърли към Крис, който почувства как ударът прониза задната страна на китката му. Острието го опари. Бликна кръв. Ако имаше време, Крис щеше да усуче якето се около защитната си ръка, но тъй като не беше в състояние, той бе готов да понесе значителни контузии. Осакатена ръка не значеше нищо в сравнение с оцеляването му.

Той отново нападна. Отново противникът му използва ръката си, за да блокира удара, като пое с нея ножа. Ръката беше червена. Разкъсаните й тъкани висяха. На свой ред Крис парира нападението. Върхът бе така изострен, че той едва почувства прорязващия удар.

Отдалечиха се. Рефлексите им бяха еднакви. На плоски стъпала, приведен, Крис започна да обикаля около противника си внимателно, бавно, търсеше слабо място. Врагът му се обръщаше, за да продължава да е с лице към него. Крис се надяваше да го застави да стои в центъра на кръга. На обиколката при широка примка той нямаше да се замае толкова, колкото този, който постоянно се въртеше на едно място.

Но врагът му разбра какво бе замислил Крис. Приспособи се към тактиката му и започна да се движи в свой, широк кръг. Орбитите им се пресичаха и описваха нещо като цифрата осем.

Отново задънена улица. Двамата противници бяха равностойни. Когато Крис се обучаваше в бойното изкуство, Ишигуро бе казал: „Пътят на самурая е смъртта. Когато моментът е на живот и смърт, а силите са равни, просто го посрещни, готов да умреш, ако се наложи. Няма нищо сложно в това. Приготви се и действай“.

Сега Крис направи точно това. Отхвърли мисълта за себе си и се концентрира единствено върху ритуала. Да нанася удари и да отбива удари, като продължава да обикаля. Още веднъж. А после пак. Ръката му пулсираше окървавена, нарязана.

Но възприятията му бяха точни, подсилени, напълно ясни, нервната му система — нащрек. Нанасяш удар, отбиваш удар и обикаляш. Преди години Ли, неговият инструктор по карате, каза: „Няма нищо по-екзалтиращо от това, да се сражаваш в мрака лице в лице със смъртта“. В училището за професионални убийци Ротбърг бе казал: „Ако двама противници имат еднакви знания и еднаква сръчност, победител ще е по-младият, защото е по-издържлив“. Крис, който бе на тридесет и шест, прецени, че неприятелят му е около двадесет и девет.

Най-главното правило в боя с ножове е да не позволяваш на противника си да опре гърба ти в ъгъл.

Бавно, неотстъпно преследвачът на Крис го притискаше към скалата. Крис се озова заклещен между две издатини на варовика. Той нападна обезумял. Противникът му бързо се сви, за да избегне удара, после замахна под ръката на Крис.

Острието хлътна до дръжката.

Крис изхърка. Ларингсът му се скъса. Бликна кръв. Съзнанието му потъна в тъмнина.

— Сигурен ли си? — Гласът на Елиът звучеше пресипнал, докато стискаше слушалката на телефона в оранжерията си. — Няма грешка? Никаква възможност да грешиш?

— Не. Убийството бе потвърдено. Аз лично огледах тялото — каза Ландиш по далечната линия. — Мъжът, който спомогна да съсипят розите ми — Рем — е мъртъв.

Гърдите на Елиът изстинаха. Отчаян, той се разсейваше, като мислеше за деловата страна на нещата.

— Почисти ли района?

— Разбира се. Изгорихме хижата, за да заличим отпечатъците от пръстите им. Напуснахме преди да пристигнат властите. Никога няма да разберат кой е бил там.

— А тялото? — Елиът преглъщаше с мъка.

— Бе откарано с личния ми самолет. Пилотът ще привърже към него тежести и ще го пусне в морето, достатъчно далеч, за да не може приливът да го довлече до брега.

— Разбирам — той се намръщи. — Изглежда за всичко си помислил.

— Какво има? Гласът ти е особен.

— Не разбирах, че… Нищо.

— Какво?

— Не е важно.

— Остават ни Ромул и жената.

Той се мъчеше да внимава:

— Направил съм необходимата подготовка. Когато ми се обадят, ще те уведомя.

Ръката на Елиът изтръпна, когато затвори телефона. Не разбираше какво става с него. През последните три седмици откакто „Парадигма“ бе разрушена, единствената му цел бе да открие Сол и да го елиминира. Президентът никога нямаше да разбере защо приятелят му е бил убит. В процеса на работата Крис също се бе превърнал в заплаха. Но сега проблемът бе разрешен. Един от отряда бе мъртъв, а другият — намерен. Той почти бе постигнал целта си. Почти се бе защитил. Защо тогава, когато говореше с Ландиш, бе почувствал разкаяние?

Спомни си първия път, когато заведе Крис и Сол на екскурзия. Бе Денят на труда12, 1952. Тогава момчетата бяха на седем, от две години под негово влияние. Живо си припомни техните невинни, въодушевени личица, отчаяната им нужда от любов, желанието им да му се харесат. От всичките му осиновени деца, те бяха любимците му. Странно, гърлото го болеше. Почувства се доволен, че Крис, макар и обречен на смърт, бе посрещнал гибелта си така добре. Да, признаваше, че няма право, но все пак той го беше обучавал и не можеше да не се чувства горд с него. „Бог да го благослови“ — помисли си той.

Тридесет години? Може ли толкова дълъг период от време да мине така бързо? Дали оплакваше Крис, чудеше се той… или себе си?

Скоро и Сол ще бъде мъртъв. КГБ бе предупредено. Ако действат бързо, ще го хванат в капан. Най-накрая кризата ще приключи, тайната ще бъде запазена. Ще останат още само две осиновени деца. Кастор и Полидевк, които сега охраняват къщата. Останалите бяха умрели във вярна служба.

„Изглежда ще надживея всичките си синове“ — помисли той и тъжно пожела Сол да бъде помилван.

Но това бе невъзможно.

Изведнъж се притесни. А ако Сол избяга? Немислимо.

И все пак, ако избяга? Ще научи, че Крис е мъртъв.

„И ще дойде за мен“.

Никога няма да отстъпи.

„Наистина мисля, че нищо не може да го спре“.