Брий и неговото момче

Глава седмаАравис в Ташбаан

Ето какво всъщност се случи.

Аравис видя как нарнийците отвеждат Шаста. Оказа се сама с двата коня, които (изключително предвидливо) не пророниха и думичка, ала дори за миг не загуби ясната си мисъл. Грабна поводите на Брий и продължи да стои неподвижно, хванала и двата коня. Макар сърцето й да биеше лудо, с нищо не се издаде. Когато благородниците от Нарния отминаха, тя се опита да се придвижи. Но преди да направи и крачка, друг викач („Ужасни са!“ — помисли си Аравис.) извести: „Дай път! Път! Път за таркаанката Лазаралийн!“ И мигом по петите на викача се появиха четирима въоръжени роби, а след тях — четирима носачи, нарамили украсена с копринени завески и сребърни звънчета носилка, която изпълни цялата улица с аромат на парфюми и цветя. След носилката, облечени в красиви дрехи, крачеха робини, няколко пажа и какви ли не още прислужници. Тогава Аравис направи първата си грешка.

Познаваше много добре Лазаралийн — сякаш бяха съученички. Често гостуваха в едни и същи палати, канеха ги на едни и същи балове. И Аравис не се стърпя да погледне как изглежда Лазаралийн сега, вече омъжена и наистина знатна персона.

Оказа се фатално. Очите на двете момичета се срещнаха. Лазаралийн на мига се надигна в носилката и извика с цяло гърло:

— Аравис! Какво правиш тук? Баща ти…

Нямаше време за губене. Аравис пусна конете, хвана се за ръба на носилката, качи се при Лазаралийн и свирепо прошепна в ухото и:

— Млъкни! Чуваш ли? Млъкни! Трябва да ме скриеш! Нареди на хората си…

— Но, скъпа… — подхвана Лазаралийн все така на висок глас. (Нямаше нищо против да я зяпат, напротив — харесваше й.)

— Прави каквото ти казвам, иначе никога няма да ти проговоря — просъска Аравис. — И, моля те, по-бързо, момиче! Ужасно е важно. Кажи на слугите си да вземат онези два коня! Пусни завесите на носилката и ме закарай някъде, където няма да ме открият! И най-важното: направи го бързо!

— Добре, скъпа — съгласи се Лазаралийн и бавно рече: — Хей, вие двамата! Погрижете се за конете на таркаанката! (Тези думи бяха отправени към робите.) И пак се обърна към приятелката си: — А сега — към вкъщи, но наистина ли смяташ, мила, че трябва да спуснем завесите в ден като днешния. Имам предвид…

Но Аравис вече ги бе пуснала и бе затворила Лазаралийн и себе си в богато украсената и парфюмирана, но доста задушна носилка, наподобяваща палатка.

— Никой не бива да ме види — обясни тя. — Баща ми не знае, че съм тук. Аз бягам.

— Ах, колко вълнуващо! — възхити се Лазаралийн. — Умирам от нетърпение да чуя всичко. Скъпа, седнала си ми на роклята. Нали не възразяваш да се понадигнеш? Да, така е по-добре. Съвсем нова е. Харесва ли ти? Купих…

— О, момиче, стани сериозна най-после! — прекъсна я Аравис. — Къде е баща ми?

— Не знаеш ли? — изуми се Лазаралийн. — Тук е, разбира се. Пристигна в града вчера и навсякъде разпитва за теб. И като си представя, че сега с теб сме заедно, а той не подозира нищо! По-смешно нещо не ми се е случвало.

Тя избухна в кикот. Едва сега Аравис се сети, че приятелката й се кикоти по всякакъв повод.

— Въобще не е смешно! — отсече тя. — Много е сериозно. Къде ще ме скриеш?

— Не се безпокой, мила! — увери я Лазаралийн. — Ще те отведа вкъщи. Съпругът ми замина и никой няма да те види. Пфу! Далеч не е толкова интересно, когато са спуснати завесите. Искам да гледам хората. Каква полза от новата ми рокля, щом съм затворена?

— Моля се никой да не те е чул, когато ме извика — продължаваше Аравис.

— Не, не… Успокой се, скъпа! — отвърна Лазаралийн разсеяно и веднага добави: — Но ти още не си ми казала как намираш новата ми рокля.

— И още нещо — продължи Аравис, без да й обърне внимание. — Разпореди на слугите да се отнасят много добре към двата коня. Това е част от тайната. Те всъщност са Говорещи коне от Нарния.

— Наистина ли? — удиви се Лазаралийн. — Колко вълнуващо! О, скъпа, а ти вече видя ли варварската кралица на Нарния? Тя е в Ташбаан в момента. Разправят, че принц Рабадаш е лудо влюбен в нея. От две седмици насам се организират чудни балове, излети с лов и какво ли още не. Лично аз не я намирам чак толкова хубава, но някои от мъжете от Нарния наистина са привлекателни. Ходих по реката онзи ден, имаше забава и бях облечена с…

— Как ще попречим на прислугата да разгласи, че имаш гостенка в дома си, и то облечена като просякиня? Приказките лесно може да стигнат до баща ми.

— Престани да се терзаеш, скъпа! — спокойно отвърна Лазаралийн. — След малко ще те облечем в хубави дрехи. А, ето че пристигнахме.

Носачите спряха и свалиха носилката от раменете си. Дръпнаха завесите и Аравис откри, че е във вътрешен двор-градина, като онзи, в който въведоха Шаста няколко минути по-рано, но в друга част на града. Лазаралийн се запъти направо към къщата, Аравис обаче й напомни с тревожен шепот да нареди на слугите да не споменават пред никого за странната гостенка на господарката им.

— О, извинявай, скъпа! Съвсем ми изхвръкна от главата — призна Лазаралийн. — Ей, вие всички! И ти, вратарю! Никой няма да излиза от къщата днес! А ако заловя някой да приказва за тази млада дама тук, първо ще го пребия до смърт, а после ще е на хляб и вода цели шест седмици. Тъй да знаете!

Въпреки уверенията на Лазаралийн, че жадува да чуе историята на Аравис, тя всъщност с нищо не го показа. Предпочиташе повече да приказва, отколкото да слуша. Настоя Аравис да се наслади на дълга баня (баните на Калормен са прочути) и преди да й разреши да обясни каквото и да било, я наконти с най-хубавите дрехи. Суетенето, придружаващо избора на облеклото, почти влуди Аравис. Сети се, че Лазаралийн винаги е била такава: занимаваха я единствено дрехи, балове и клюки. Самата Аравис се интересуваше повече от лъкове и стрели, както и от кучета, коне и плуване. Досещаш се, че всяка смяташе другата за глупачка. Но когато и двете се нахраниха (главно със сметана, желета, плодове и сладоледи) и се настаниха в красива стая с колони, приятелката й най-после я запита защо бяга от вкъщи.

Аравис приключи разказа си и Лазаралийн попита:

— Но, скъпа, защо не се омъжиш за Ахошта Таркаан? Всички са луди по него. Съпругът ми твърди, че е започнал да става един от най-влиятелните мъже в Калормен. Току-що го провъзгласиха за Велик везир, понеже Аксарта умря. Ти не знаеше ли?

— Не ме интересува. Не мога да го понасям! — разпалено възрази Аравис.

— Но, скъпа, помисли си само! Цели три палата — единият е онзи красивият край езерото Илкеен. Цели нанизи перли, така съм чувала да говорят, и вани с магарешко мляко. А и така много по-често ще се виждаш с мен!

— Да си задържи и перлите, и палатите! — отсече Аравис.

— Винаги си била странно момиче, Аравис — отбеляза Лазаралийн. — Какво всъщност искаш?

Най-накрая Аравис успя да убеди приятелката си, че говори сериозно, и дори я склони заедно да обмислят план за действие. Сега вече нямаше да има никакви затруднения да изведат двата коня през северната порта и оттам — до Гробниците. Никой няма да спре и да разпитва прилично облечен коняр, повел боен кон и ездитна кобила към реката, а Лазаралийн разполагаше с много коняри, които да изпрати. Не беше така лесно обаче да решат какво да предприемат със самата Аравис. Тя предложи да напусне града на носилката със спуснати завеси, но Лазаралийн й напомни, че носилките се използваха само в рамките на градските стени и ако тръгне да излиза извън портите, неминуемо ще възникнат въпроси.

След като разговаряха дълго, а всъщност беше още по-дълго, защото Аравис през цялото време трябваше да напомня на приятелката си да не се отклонява от темата, най-после Лазаралийн плесна с ръце и възкликна:

— О, имам идея! Има един начин да се излезе от града, без да се минава през портите. Градините на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) се спускат направо към реката и там има малка врата. Само за приближени на двореца хора, разбира се, но нали се досещаш, скъпа (тук тя отново избухна в кикот), почти всички ние сме приближени на двора. Всъщност имаш късмет, че дойде точно при мен! Милият Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) е толкова добър. Кани ни в двореца почти всеки ден и там за нас е като втори дом. Обичам всички мили принцове и принцеси и направо обожавам принц Рабадаш. Имам разрешение да се отбивам на посещение при знатните дами по всяко време на деня или нощта. Като се стъмни, ще се промъкнеш с мен и аз ще ти отворя вратичката при реката. Отвън винаги има завързана по някоя лодка. Дори да ни заловят…

— … тогава всичко пропада — простена Аравис.

— О, скъпа, не се вълнувай толкова! — опита се да я утеши Лазаралийн. — Исках да кажа, че дори да ни заловят, всички ще го вземат за поредната ми шега. Вече съм доста прочута със странните си хрумвания. Та онзи ден… О, чакай да ти разкажа, скъпа! Наистина е много смешно…

— Имах предвид, че за мен всичко пропада — прекъсна я Аравис припряно.

— А, да… Май си права, скъпа. Е, ще предложиш ли по-добър план?

Аравис нямаше план и затова отвърна:

— Не. Ще трябва да рискуваме. Кога ще тръгнем?

— О, тази вечер е невъзможно — определи Лазаралийн. — Напълно невъзможно, защото има голям бал, след няколко минути започват да ми правят прическата, и целият дворец ще е облян в светлини. А и колко хора ще присъстват! Ще отложим изпълнението на плана за утре вечер.

Новината никак не зарадва Аравис, но трябваше да се примири. Следобедът мина доста бавно и тя изпита истинско облекчение, когато Лазаралийн тръгна за празненството. Аравис се чувстваше изморена от постоянния кикот, приказки за дрехи, балове, сватби, годежи и скандали. Легна си рано и това вече й достави удоволствие. Приятно й беше отново да спи в легло с възглавници и чаршафи.

Но и следващият ден мина безкрайно бавно. Лазаралийн се готвеше да се откаже от предложението си и непрекъснато повтаряше на Аравис, че Нарния е страна, скована от вечни снегове и ледове, обитавана от демони и вещици, и трябва да е луда, щом настоява да отиде там.

— При това в компанията на някакво селянче! — възнегодува Лазаралийн. — Скъпа, помисли си! Не е редно.

Аравис бе мислила доста по въпроса, но изтощена от глупавите брътвежи на Лазаралийн, за пръв път си помисли, че пътуването с Шаста всъщност е несравнимо по-приятно от светския живот в Ташбаан. Ала на глас само отбеляза:

— Забравяш, че когато пристигнем в Нарния, аз ще съм също така никоя, както и той. А и съм обещала.

— И като си помисля само — почти проплака Лазаралийн, — че ако имаше поне капчица здрав разум, щеше да станеш съпруга на Великия везир!

Аравис отиде да си поговори насаме с конете:

— Налага се да отидете с един коняр малко преди залез слънце при Гробниците — обясни им тя. — Няма да мъкнете вече чували. Отново ще бъдете със седла и юзди. Но в дисагите на Хуин ще сложим храна, а ти ще носиш пълен мех с вода, Брий. На мъжа е наредено да ви позволи да пиете колкото искате вода на речния бряг от другата страна на моста.

— А после — към Нарния и севера! — прошепна Брий и добави: — Ами ако Шаста го няма при Гробниците?

— Ще го чакате, разбира се — отвърна Аравис. — Надявам се, че добре ще се отнасят с вас.

— Никога не съм се чувствал по-добре през живота си — увери я Брий. — Но ако съпругът на онази бъбрива твоя благородничка-приятелка дава на главния си коняр пари за най-хубавия овес, то тогава слугата му го мами.

Аравис и Лазаралийн вечеряха в стаята с колоните.

Два часа по-късно се приготвиха да тръгват. Аравис, облечена като доверена робиня от господарски дом, имаше воал пред лицето. Договориха се, че ако им задават въпроси, Лазаралийн ще представи Аравис за робиня, която води като подарък на една от принцесите.

Двете приятелки излязоха пеша. След няколко минути се озоваха пред портите на двореца. Там, разбира се, стоеше стража, но началникът на стражата добре познаваше Лазаралийн, затова нареди на войниците да застанат мирно и да й отдадат почест. Влязоха веднага в залата от черен мрамор. Прислугата и робите все още се навъртаха там, но така присъствието на двете изглеждаше само по-малко подозрително. Прекосиха залата с колоните, а оттам — залата със статуите и коридора с колоните, който минаваше пред огромните медни врати на тронната зала. Всичко бе така възхитително, че трудно би могло да се опише. И да не забравяме, че те го виждаха само на оскъдната светлина на лампите.

Стигнаха до вътрешен двор-градина, разположен на няколко тераси. В далечния край се издигаше старият дворец. Отправиха се нататък. Вече беше паднал мрак и те вървяха през коридори и алеи, осветени от някоя и друга факла. Лазаралийн се спря на място, където трябваше да поемат или наляво, или надясно.

— Хайде, продължавай! — подканяше я шепнешком Аравис.

Сърцето й биеше лудо от страх да не би баща й да се появи иззад някой ъгъл.

— Чудя се… — мърмореше Лазаралийн. — Не съм абсолютно сигурна накъде да тръгнем. Май беше наляво. Да, да, сигурна съм. Олеле, колко е забавно!

Поеха наляво и попаднаха в почти неосветен пасаж, който съвсем скоро започна да се спуска надолу.

— Всичко е наред — обади се Лазаралийн. — Убедена съм, че сме на прав път. Помня тези стъпала.

Но в следващия миг пред тях се мярна движеща се светлина. След секунда зад далечен ъгъл се подадоха сенките на двама мъже с огромни свещи в ръце, които се движеха заднишком. Само пред кралски особи се вървеше заднишком. Аравис усети как Лазаралийн се вкопчи в ръката й, сякаш я ощипа — сигурен знак колко е изплашена. На Аравис й се стори странно защо Лазаралийн се плаши толкова от Тисрок, след като уж били добри приятели, но нямаше време да се замисля. Приятелката й я тласкаше обратно нагоре по стълбите, двете вървяха на пръсти и трескаво опипваха стените.

— Тук има врата — прошепна тя. — Бързо!

Влязоха, тихо притвориха вратата зад себе си и се озоваха в пълна тъмнина. По дишането на Лазаралийн Аравис разбра, че приятелката й е направо ужасена.

— Таш да ни пази! — промълви Лазаралийн. — Какво ще предприемем, ако влязат тук? Дали има къде да се скрием?

Под краката си усетиха мек килим. Тръгнаха слепешком из стаята и се блъснаха в някакъв диван.

— Да се мушнем зад него — проплака Лазаралийн. — Олеле, ще ми се изобщо да не бяхме идвали!

Между дивана и покритата със завеса стена имаше място точно колкото двете да се вмъкнат. Лазаралийн зае по-добрата позиция и се скри напълно. Част от лицето на Аравис се подаваше иззад дивана и ако някой влезеше в стаята със светлина, поглеждайки под определен ъгъл, щеше да я забележи. Поради воала й обаче видяното нямаше да се възприеме веднага като „чело и очи“. Аравис се опита да избута Лазаралийн, за да си осигури повече място, ала страхът бе събудил егоизма на приятелката й, която не позволи да я измести и дори леко я ощипа по крака. Отказаха се от боричкането и застанаха, леко задъхани. Струваше им се, че дишат ужасно шумно, но друго не се чуваше.

— Дали сме в безопасност? — попита Аравис след време с възможно най-тихия шепот.

— Май… май… да — подхвана Лазаралийн. — Но горките ми нерви…

В този момент се чу най-ужасният шум, който можеха да си представят — вратата се отвори и вътре проникна светлина. И понеже Аравис не можеше да си навре повече главата зад дивана, неволно видя всичко.

Първо се появиха двама роби (глухонеми, както правилно се досети Аравис — такива използваха при най-тайни съвещания), които вървяха заднишком със свещи в ръце. Застанаха от двете страни на дивана. Това беше добре за Аравис, защото когато робът застана пред нея и тя надничаше между петите му, трудно би я забелязал някой. След това се появи възрастен, много дебел мъж със странно заострена шапчица, по която тя веднага се досети, че това е самият Тисрок. Най-малкият скъпоценен камък, с който бе накичен, струваше повече от всички дрехи и оръжия, с които бяха пристигнали нарнийските благородници. Но затова пък беше толкова дебел и потънал в гънки, дипли, плисета, копчета, висулки и талисмани, че Аравис неволно си помисли колко по-привлекателна е модата на нарнийците (поне за мъжете). След него влезе висок млад мъж с тюрбан, украсен с пера и скъпоценни камъни. На кръста му висеше ятаган с дръжка от слонова кост. Изглеждаше доста възбуден, а очите и зъбите му проблясваха зловещо на светлината на свещите. Последен влезе съсухрен гърбав старец, в когото тя с потреперване разпозна новия Велик везир и свой бъдещ съпруг, самия Ахошта Таркаан.

Веднага след като тримата влязоха в стаята и вратата се затвори, Тисрок се настани на дивана с доволна въздишка. Младият мъж застана пред него, а Великият везир коленичи и прикова чело към пода.