Брошката

II

Ето как стояха нещата, когато се пробуди от пронизителния звън на телефона; вече знаеше, че съседното легло е още празно. Не по-зле разбираше, че докато стигне до телефона, ще бъде вече късно, колкото и да избърза. Забрави чехлите, втурна се по ледените стъпала, видя как прозорчето над майчината му стая светва, стигна телефона и грабна слушалката:

— О, Хауърд, страшно съжалявам — беше Марта Рос, — прости, че те безпокоя, но знаех, Ейми ще се разтревожи. Намерих я в колата, като се върнахме, кажи й.

— Добре — каза той, — в колата.

— В нашата кола. Тя нали си загуби ключовете, докарахме я до вас и я оставихме на ъгъла. Как ли не я убеждавахме да дойде у нас да хапне малко шунка с яйца, ама тя… — Гласът замря. Той държеше студената слушалка до ухото си и чуваше тишината в другия край на жицата — тишина, изпълнена с нещо като слисване, като поет и неизпуснат дъх, нещо, продиктувано от женския инстинкт, самозащитно. Но паузата почти не беше пауза, защото почти незабавно гласът продължи, сега вече напълно променен, плавен, гладък, сдържан: — Ейми си е легнала, нали?

— Да, в леглото е.

— Много съжалявам, че те обезпокоих, събудих те. Но като знам, ще се разтревожи, нали е от майка ти, фамилна ценност. Ако още не е забелязала, не й казвай. — Жицата напрегнато забръмча. — Ало, Хауърд?

— Няма — каза той, — сега няма да я будя. Обади й се утре сутринта.

— Добре. Прости за безпокойството. Дано не съм събудила майка ти.

Той остави слушалката. Беше измръзнал. Усещаше студа под босите си нозе, подът бе сякаш от лед. Оттатък безжизнената врата майка му сега седи изправена на своите възглавници, той виждаше нейното хлътнало лице и тъмни непроницаеми очи, косата, която според Ейми приличала на пожълтял памук, а до нея часовникът, чиито стрелки бе спряла сама един следобед преди пет години, показващи и досега четири без десет, часа, в който за пръв път се раздвижи след първия си удар. И когато отвори вратата, картината бе абсолютно същата, точна дори до положението на ръцете.

— Няма я в къщи, нали? — каза мисиз Бойд.

— Напротив. В леглото е. Ти знаеш кога се върнахме. Просто си забравила у Марта Рос един пръстен. Марта телефонира…

Но тя очевидно не го слушаше.

— Значи, можеш да се закълнеш, че в този миг си е вкъщи?

— Да, разбира се, тук е. Спи, нали ти казвам.

— Тогаз кажи й да слезе да ми каже лека нощ.

— Глупости. Няма да й кажа.

Гледаха се в очите, а между тях стърчеше дървената табла на леглото.

— Значи, отказваш?

— Да.

Погледаха се още миг: той понечи да се обърне, чувствайки, че тя не сваля очи от него.

— Тогава нещо друго ми кажи. Загубила е брошката, нали?

Но той не отвърна. Затваряйки вратата, погледна я още веднъж: и двамата странно подобни, смъртни и неумолими врагове в свирепата вражда на кръвта. След това излезе.

Върна се в спалнята, запали лампата, намери чехлите си, после хвърли няколко буци въглища върху жаравата в камината и я разрови да пламнат. Часовникът на полицата над камината сочеше един без двайсет. Изведнъж го обля топлина; вече не трепереше. Върна се в леглото, угаси светлината и сега остана да попуква само огънят, пулсираше и проблясваше по мебелите, по стъклениците и огледалата на тоалетната маса, в по-малкото огледало над неговия скрин, върху който стояха трите сребърни рамки за фотографии — в двете големи той и Ейми, малката между тях празна. Лежеше и за нищо не мислеше. Мина му само: Значи, това е то. Сега, надявам се, ще разбера какво трябва да сторя. И после нищо, дори не се върна към тази мисъл.

Като упорито ехо пронизителният телефонен звън като че все още изпълваше къщата. След това дочу часовника над камината, незамлъкващ, студен, тих. Запали лампата и взе от масата разтворената и оставена по очи книга, но му стана ясно, че не може да се съсредоточи в думите, пречеше му часовникът. Стана и приближи камината. Стрелките показваха вече два и половина. Посегна, спря го и обърна циферблата към стената. Донесе книгата до огъня и сега вече думите почнаха да влизат в разума му, техният смисъл бе ясен и неразмътен от времето. Тъй и не разбра кога е спрял да чете; изведнъж вдигна глава. Нищо не бе чул, но знаеше, че Ейми се е върнала. Не му стана ясно как е разбрал; седеше затаил дъх, неподвижен, вдигнал безобидната книга, в очакване. И чу Ейми:

— Аз съм, мамо.

Тя каза „мамо“ — помисли той, но остана неподвижен. — Пак я нарече „мамо“. Раздвижи се, остави внимателно книгата, отбелязвайки докъде е стигнал, и прекоси стаята — ходеше естествено, не се стараеше да заглушава стъпките си; отвори вратата и в този миг забеляза, че Ейми излиза от стаята на майка му. Тя заизкачва стълбите, също така естествено, токовете й отекваха необичайно и остро в тъмната къща. Изглежда, майка му я бе повикала. Ейми се изкачваше, още не бе го видяла, в мъждивата светлина на вестибюла лицето й бе някак далечно, напомняше листче от цвят върху яката на коженото й палто и вече изпускаше пред себе си, към него някакъв кристално чист аромат на рози, сякаш избистрен от мразовитата нощ, от която бе дошла. След това го зърна на горното стъпало. Замря, но само за миг и още неизтекъл мигът, тя отново се движеше и отминавайки го, преди да влезе в спалнята, заговори:

— Много ли е късно? С Росови бях. Оставиха ме на ъгъла. Изгубих си ключа от колата в клуба. Сигурно автомобилът я събуди.

— Не. Отдавна е будна. От телефона.

Тя се приближи до огъня и протегна ръце. Като че изобщо не го чу, стоеше с палто, лицето й розовееше от огъня, самото й присъствие изпускаше сякаш това ухание на студ, този мразовит аромат, който я бе изпреварил по стълбите.

— Така и предполагам. В стаята й светеше. И щом отворих входната врата, разбрах, че сме загубени. Още не бях влязла, а тя ми вика: „Ейми!“ Казвам: „Аз съм, мамо“, а тя — „Ела, влез, моля ти се.“ Седи на леглото с ония очи, дето нямат никакви очертания, и с оная коса, дето като че ли е скубана от бала миналогодишен памук, и вика: „Ти, естествено, разбираш, че трябва да напуснеш този дом още тази минута. Лека нощ.“

— Да — каза той. — Будна е от около дванайсет и половина. Не можех нищо друго да направя, освен да настоявам, че вече си в леглото и спиш.

— Искаш да кажеш, че изобщо не е заспивала.

— Не. Събуди я телефонът, нали ти казах. Към дванайсет и половина.

Все тъй с протегнати над огъня ръце, тя го погледна през рамото на коженото си палто. Лицето й бе розово, очите като никога светли и натежали, като очите на жена, която е изпитала удоволствие, и в тях се четеше нещо като небрежно-конспираторско състрадание.

— Телефонът ли? Тук? В дванайсет и половина? Що за абсолютно глупава… В същност все едно.

Сега се обърна с лице към него, като че бе чакала да се постопли; скъпото палто бе разтворено над крехкия блясък на роклята; в този момент от нея се излъчваше някаква хубост — и тя идваше не от лицето, чието безупречно копие наднича от кориците на хилядите списания всеки месец, нито от фигурата, от формите на преднамерено женско предизвикателство, в които километри целулоиден филм са приковали женското тяло на една цяла раса; тази хубост бе просто въплъщение на нещо съвсем истинско в стария и вечен смисъл на тази дума, примамливо и самоуверено, а когато го приближи, вече вдигнала ръце — и нещо безмилостно:

— Да, всяко зло за добро! — Ръцете й го обгърнаха, тялото й се отдръпна от кръста нагоре да го погледне в лицето, а нейното лице изразяваше тържество, на мястото на стопилото се мразовито ухание сега тя изпущаше топъл женски аромат. — Тя каза веднага. Значи, можем да тръгваме. Ясно ли ти е? Разбираш ли? Веднага можем да се махнем. Дай й всичките пари! За какво ни са, ти можеш да намериш работа. Все едно къде ще живеем, как ще живеем. Сега вече няма за какво да стоиш тук. Тя сама… как се казваше… те освобождава от себе си. Само че загубих ключа от колата. Но и това няма значение. Ще вървим пеша. Да, пеша! И нищо няма да взимаме, нищо нейно.

— Сега? — попита той. — Посред нощ?

— Да! Тя каза веднага. Значи сега.

— Не — рече той. И това бе всичко, тя не разбра на кой от въпросите й отговаря, какво отрича. Ръцете й продължаваха да го притискат, само че изразът й се промени, все още жив и все още необхванат от ужас; премина просто в недоверие, заприлича на дете, което не вярва на ушите си.

— Значи, пак не искаш? И сега няма да я напуснеш? Или може би искаш да кажеш, че тази вечер ще ме заведеш до хотела и утре ще се върнеш? Или изобщо няма да останеш с мен в хотела? Само ще ме заведеш, ще ме оставиш там и после… — Очите й се впиха в неговите. — Чакай, чакай. Тук трябва да има нещо, има някаква причина… Почакай! — извика тя. — Телефонът, казваш. В дванайсет и половина? — Не отместваше поглед, ръцете й се свиха, зениците заприличаха на точки, а лицето се наля с кръвожадност. — Ясно! Това е причината. Кой се намери да ме търси? Кажи! Настоявам да кажеш. И ще ти обясня. Кажи!

— Марта Рос. Каза, че са те оставили на ъгъла.

— Лъже! — извика тя начаса, още нечула името. — Лъже! Наистина тогава ме доведоха, но беше още рано и реших да отида у тях да хапнем шунка с яйца. Извиках на Франк, преди да обърне колата, и продължих с тях. Франк ще докаже! Тя те е излъгала! Ей-сега ме оставиха на ъгъла.

В неподвижния миг, който последва, те се спогледаха.

— Тогава къде ти е брошката? — попита той.

— Брошката ли? Каква брошка? — Но той вече бе видял как ръката й се вдигна под палтото; освен това лицето й показа оня детски захлас, когато децата в миг спират дъха си, преди да заплачат с неудържимо и все пак сковано отчаяние, заговори през сълзите като дете, което се задушава в пълното си малодушно отстъпление. — О, Хауърд! Ти не заслужаваше това! Не трябваше да го правя!

— Нищо — рече той. — Стига, Ейми. Замълчи, ще те чуе.

— Добре, ето виж, мъча се. — Но продължаваше да го гледа с внезапно смачканото си лице, странно неподвижно под невероятния поток вода, сякаш не само очите, а и всички пори изведнъж са бликнали; сега и тя заговори направо, тъй както течаха мислите й, без да споменава въпроси или обстоятелства, не вече нападателно и не в оправдание: — Щеше ли да тръгнеш с мен, ако не беше разбрал?

— Не. Пак не бих тръгнал. Не мога да я оставя. И няма да я оставя, докато е жива. Нито тази къща. Не мога… — Гледаха се, тя се вглеждаше в очите му, като че виждаше там не отражението си, а пергаментното лице от долния етаж — купчината мръснобяла коса, жестоките и неумолими очи; собственият й образ бе сякаш изтрит от нещо, надхвърлящо и слепотата: нещо твърдо, непобедимо, разпънато на кръст.

— Да — каза тя. Измъкна отнякъде парченце марля и леко почна да попива очите си, дори сега инстинктивно внимаваща да не размаже вече размития аркансил. — Бити сме. Тя ни би, както си лежи в леглото. — Обърна се, отвори шкафа, извади пътна чанта и нахвърля в нея кристалните принадлежности от тоалетната маса. След това отвори едно чекмедже. — Сега не мога да си взема всичко. Ще трябва…

Сега се раздвижи и той. От скрина, върху който се намираше малката празна рамка, измъкна портфейла си, взе от него банкнотите и ги пъхна в ръката й.

— Май не са много. Но до утре пари няма да ти трябват.

— Да — съгласи се тя. — Тогава можеш да ми пратиш и другите неща.

— Добре — каза той. Тя сгъна банкнотите между пръстите си. Не го гледаше. Трудно можеше да се разбере къде гледа, но във всеки случай не парите. — Нямаш ли някаква чанта или портмоне да ги прибереш?

— Имам — каза тя. Не преставаше да мачка парите, без да ги поглежда, без да им обръща никакво внимание, сякаш нямат никаква стойност и тя ги е взела просто разсеяно и несъзнателно. — Да. Бити сме. Просната на онова легло, от което никога няма да мръдне, додето не я изнесат някой ден, изнамери тази брошка и ни би. И двамата. — И се разплака. Гласът й бе странно притихнал. — Детенцето ми! Горкото ми детенце!

Този път не й каза да замълчи. Само я изчака отново да избърше очи — живо и енергично, погледна го с израз почти като усмивка, усмивката на едно грижливо гримирано вечерно лице, сега отпуснато, набраздено и натежало от умората и облекчението, което идва след сълзите.

— Е? — обади се тя. — Вече е късно. — Наведе се, ала той предугади и вдигна чантата; по стълбите слязоха заедно; над вратата на мисиз Бойд видяха осветеното прозорче.

— Жалко, че не си с колата — каза той.

— Да. Изгубих ключа в клуба. Но се обадих в гаража. Утре ще донесат нов.

Спряха във вестибюла, той телефонира за такси. Докато чакаха, от време на време казваха по нещо.

— Най-добре веднага си лягай.

— Да. Уморена съм. Доста танцувах.

— Как беше музиката? Биваше ли я?

— Да. Всъщност не знам. Предполагам. Като танцува човек, обикновено не забелязва каква е музиката.

— И аз тъй мисля. — Таксито пристигна. Излязоха, той по пижама и халат; земята бе замръзнала, корава като желязо, а небето — ясно и хапливо. Помогна й да се качи.

— Прибирай се бързо — каза му тя. — Поне палтото си да беше сложил.

— Сега — рече той. — Ще ти донеса другите неща рано.

— Не съвсем рано. А сега бягай. — Тя се облегна, плътно загърната в палтото. Той вече бе забелязал как по едно време, докато още бяха в спалнята, топлата й женска дъхавина отново се прибра и сега тя пак излъчваше лекия дъх на мраз, чуплив, непроницаем и безнадежден. Автомобилът потегли и той повече не се обърна. Като затваряше вратата, майка му го повика. Но той не спря, дори не вдигна поглед към вратата й. Изкачи се по стълбите, далеч от този мъртъв, равен, буден и безапелационен глас. Огънят бе угаснал. Огледалата и полираното дърво хвърляха силно розово сияние, мирно, безметежно и топло. Книгата все така лежеше разтворена на стола. Вдигна я, приближи се до масата между леглата, потърси и намери целофанената опаковка от чистачката за лула, с която си отбелязваше мястото, докъдето е прочел, сложи я между страниците и остави книгата. Беше джобното издание на „Зелените дворци1“. Бе открил тази книга в юношеските си години и оттогава все нея четеше. По онова време го интересуваше само оная част, в която се разправя за пътешествието на тримата, които тръгнали да търсят несъществуващата Риолама — намираше страниците и скришом ги препрочиташе, тъй както всяко нормално момче нормално поглъща баналната еротика или по-пикантното четиво, възкачваше се и той на планината заедно с Рима, за да пристъпи към пещерата, без да разбира, че всъщност го е привличал символът на пещерата, а накрая се спасяваше от него, изпитвайки като Рима същото желание и същата необходимост да избяга, проследяваше я покрай пещерата, додето спре, нетрайна като пламъчето на кибрита и също тъй слаба под студената и безчувствена луна, дори неподозираща неговото присъствие. С тогавашната си невинност вярваше, внезапно обзет от отчайваща радост, че нейната загадка изобщо не е загадка, тъй като е само физическа, че тя е телесно недосегаема и непълна; и както всички млади, оправдаваше и бранеше с кротко отчаяние собственото си същество (както му се струваше, станало такова или инакво не по своя вина), търсейки за това подкрепата на прочетеното в книгите. След като се ожени, престана да препрочита книгата, докато не умря детето и не почнаха съботните вечери. Сега той вече избягваше пътешествието до Риолама. Сега четеше само този пасаж, където Авел (единственият мъж на земята, който знаел, че е сам) странства из глухия запретен лес, изпълнен с песента на птиците. Отиде до скрина и отново дръпна чекмеджето, в което държеше портфейла си, постоя за момент, опрял ръка на ръба.

— Да — рече си той спокойно и на глас, — изглежда, винаги ми е било ясно как ще постъпя.

Банята се намираше в дъното на коридора, пристроена към къщата по-късно; вътре бе топло от приготвената за Ейми електрическа печка, която бяха забравили. Тук държеше и уискито си. Бе започнал да пие, след като майка му получи удара, и отначало си въобразяваше, че в това ще намери някакво освобождение; след смъртта на детето в банята винаги имаше едно двугалонно буре, пълно с царевично уиски. И макар че банята бе откъсната от къщата и се намираше точно в противоположната страна от стаята на майка му, той грижливо затъкна отворите около и под вратата с хавлиени кърпи, но след малко ги махна, върна се в спалнята и взе пухената завивка от леглото на Ейми. Намерил се отново в банята, натъпка кърпите обратно и закачи завивката на вратата. Но и това не го задоволи. Изправи се замислен и подпухнал (откакто се отказа да учи танци, не бе правил никакви физически упражнения, а сега, с това постоянно пиене, в осанката му нямаше почти нищо от едновремешната стойка на римски войник), увиснала, ръката му държеше пистолета. Заоглежда се. Погледът му попадна на изтривалката, преметната върху ръба на ваната. Усука ръката и пистолета в нея, насочи го към задната стена и дръпна спусъка. Изстрелът го разтърси, но бе приглушен. Въпреки това остана неподвижен, наостри уши, като че от това разстояние майка му можеше да чуе нещо. Нищо не долови; все пак освободи вратата, изтича бързо по коридора до стълбите и погледна надолу към тъмното прозорче над вратата. Без да спира, върна се обратно, чувайки в ушите си студеното и безсилно умозаключение: Като баща си — изглежда, не можеш да живееш и с двете неща; но за разлика от баща си, изглежда, не можеш да живееш без тях. Каза си тихо: „Да, изглежда, това е истина. И тя ни е познавала по-добре, отколкото аз нея.“ Отново затвори вратата на банята, затъкна внимателно кърпите, но този път не закачи пуха. Метна го върху себе си, клекна, сгуши се в него и захапа дулото на пистолета между зъбите си като лула, притисна пуха плътно около главата си, бързайки, с поривисти движения, защото бе почнал вече да се задушава.