Бръмбар в мравуняка

1 юни 76 годинаПОЧТИ ВСИЧКО ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ВРЪЗКИ НА ЛЕВ АБАЛКИН

Направих предварителен списък на възможните връзки на Лев Абалкин на Земята и се оказа, че в този списък влязоха всичко осемнайсет имена. На практика интерес за мен представляваха само шест човека и аз ги подредих според вероятността (естествено по моите представи) Лев Абалкин да ги посети. Подреждането изглеждаше така:

Учителят Сергей Павлович Федосеев

Майка му Стела Владимировна Абалкина

Баща му Вячеслав Борисович Цюрупа

Наставникът Ернст-Юлий Хорн

Наблюдаващият лекар от Училището за прогресори Ромуалд Кресеску.

Наблюдаващият лекар от интерната Ядвига Михайловна Леканова.

Във втория ешелон останаха Корней Яшмаа, главанакът Шчекн, Яков Вандерхузе и още пет човека — до един прогресори. Що се отнася до такива особи, като Горбовски, Бадер и Комов, тях ги преписах по-скоро проформа. Не биваше да се обръщам към тях, макар и само защото никаква легенда нямаше да ми помогне, а да разговарям открито нямах право, даже ако те самите се обърнеха към мен във връзка с този случай.

В продължение на десет минути информаторът ми даде следните съвсем неуспокояващи сведения.

Родителите на Лев Абалкин не съществуваха — поне в обичайния смисъл на тази дума. Възможно беше и съвсем да не съществуват. Работата е там, че преди повече от четирийсет години Стела Владимировна и Вячеслав Борисович се спуснали в Черната дупка ЕН 200 056 в състава на групата „Нормала“ с уникалния звездолет „Тъма“. Връзка с тях нямаше и не можеше да има според съвременните ни представи. Оказа се, че Лев Абалкин е тяхното посмъртно дете. Естествено в този контекст думата „посмъртно“ не е съвсем точна — спокойно би могло да се допусне, че неговите родители са живи и ще живеят още милиони години според нашето измерение на времето, но от гледна точка на земляните, разбира се, все едно че са мъртви. Те нямали деца и отивайки си завинаги от нашата Вселена, както много съпружески двойки преди тях и след тях, попаднали в същата ситуация, оставили в Института за живота майчина яйцеклетка, оплодена от бащино семе. Когато станало ясно, че спускането се е осъществило и че те повече няма да се върнат, клетката била активизирана и ето че на белия свят се появил Лев Абалкин — посмъртен син на живи родители. Поне сега ми стана ясно защо в лист №1 въобще не се споменаваха родителите на Абалкин.

Ернст-Юлий Хорн, наставникът на Абалкин в училището за прогресори, вече не беше между живите. През 72 г. той загинал на Венера при изкачването на връх Строгов.

Лекарят Ромуалд Кресеску бил на някаква планета Лу, която явно се намираше извън пределите на досегаемостта. Никога даже не бях чувал за такава планета, но тъй като Кресеску беше прогресор, можеше да се предположи, че тази планета е обитаема. Интересно беше обаче, че дядката (на сто и шестнайсет години!) беше оставил в ГВИ своя последен домашен адрес, придружен от следното характерно послание: „Моята внучка и нейният мъж винаги ще се радват да посрещнат на този адрес всеки от моите възпитаници.“ Можеше да се предполага, че възпитаниците му обичат своето старче и честичко го посещават. Трябваше да имам предвид това обстоятелство.

С останалите двама ми провървя.

Сергей Павлович Федосеев, учителят на Абалкин, бил жив и здрав и живеел на брега на Аятското езеро във вила с многозначителното име „Комарите“. Той също беше надхвърлил стоте години и очевидно беше или извънредно скромен, или затворен човек, защото не съобщаваше за себе си нищо освен адреса. Всички останали данни бяха официални: завършил това и това, археолог. Учител. И толкова. Също като своя ученик Лев Абалкин. Както се казва, май бяха от един дол дренки… А между другото, щом направих в ГВИ съответното допълнително запитване, стана ясно, че Сергей Павлович е автор на повече от трийсет статии по археология, участвувал е в осем археологически експедиции (в Северозападна Азия) и в три евразийски конференции на учителите. Освен това в „Комарите“ той организирал личен музей за палеолита в Северен Урал с регионално значение. Ето какъв човек излезе. Реших да се свържа с него в най-близко време.

А виж, при Ядвига Михайловна Леканова ме очакваше малка изненада. Лекарите-педиатри рядко сменят своята професия и донякъде вече си представях една бабка — кожа и кости, прегърбена под невъобразимия товар на специфичния и фактически най-ценния в света опит, бодро ситняща по все същите коридори на сиктивкарския интернат. Ситняща ли — друг път! Известно време тя наистина практикувала педиатрия, и то именно в Сиктивкар, Но после се преквалифицирала в етнолог и дори нещо повече — занимавала се последователно с ксенология, патоксенология, сравнителна психология и левелометрия, като във всички тези не чак дотам свързани помежду си науки явно преуспяла, ако се съди по количеството на публикуваните трудове и по ръководните длъжности, заемани от нея. През последния четвърт век Ядвига Михайловна имала възможност да работи в шест различни организации и институти, а сега работеше в седми — в подвижния Институт по земна етнология в басейна на Амазонка. Тя нямаше адрес, на желаещите се предлагаше да се свържат с нея чрез стационара на института в Манаос. Какво пък, и на туй благодарим, макар че естествено беше съмнително в сегашното си състояние моят клиент да се помъкне при нея в тези все още първобитни дебри.

Съвсем очевидно беше, че трябва да започна с учителя. Взех папката под мишница, качих се на глайдера и полетях към Аятското езеро.