Някъде бях чела, че плачът не подлежи на научно обяснение. Единствената цел на сълзите е да овлажняват очите. Няма никаква основателна причина за свръхпродуктивността на слъзните жлези под диктата на емоциите.
Според мен обаче ние плачем, за да освободим звяра в себе си, без при това да изгубим човешкия си образ. Защото вътре в мен има животно, което се зъби, ръмжи и се стреми към свободата, към Тобиас и най-вече към живота. Колкото и да се опитвам, не мога да убия този звяр.
Затова ридая, заровила лице в шепите си.
+ + +
Наляво, надясно, надясно. Наляво, надясно, наляво. Надясно, надясно. Последователността на завоите, които правим от началната точка – килията ми – до крайната цел.
Това е друга стая. В нея има полулегнал, подобен на зъболекарски стол. В единия ъгъл се виждат монитор и бюро. Джанийн седи на бюрото.
– Къде е той? – питам.
От часове чакам да задам този въпрос. По някое време съм заспала и сънувах, че преследвам Тобиас из централата на Безстрашните. Но колкото и бързо да тичам, той все е някъде далече пред мен, колкото да видя как завива зад ъгъла и да мярна крайчеца на ръкава му или тока на обувката.
Джанийн ме поглежда изненадана. Обаче изобщо не е изненадана. Играе си с мен.
– Тобиас – уточнявам все пак. Ръцете ми се тресат, но този път не от страх, а от гняв. – Къде е той? Какво правите с него?
– Нямам причина да ти предоставя тази информация – отвръща Джанийн. – Изобщо не си в положение да изискваш каквото и да било. Не виждам как това може да се промени, освен ако не решиш да коригираме условията на нашето споразумение.
Иска ми се да изкрещя в лицето ѝ, че – разбира се, разбира се – предпочитам да разбера какво става с Тобиас, вместо да науча повече подробности за моята дивергентност, но не го правя. Нямам право да взимам прибързани решения. Тя така или иначе ще постъпи с Тобиас както е решила, независимо дали аз знам какво точно става. По-важното сега е да вникна напълно в онова, което се случва с мен.
Вдишвам през носа и издишвам през устата. Разтърсвам ръце. Сядам на стола.
– Интересно – казва тя.
– Не трябва ли в този момент да ръководиш кастата и да се готвиш за война? – питам. – Защо си тук – само за да проведеш някакъв тест с едно шестнайсетгодишно момиче ли?
– Явно променяш позицията си както ти изнася – отговаря тя, облягайки се назад. – Веднъж настояваш, че не си малко момиче, друг път – обратното. Едно нещо ми е любопитно да разбера: като каква наистина се приемаш? Като едното, като другото, или и двете едновременно? А може би нито едно от всичко това?
Опитвам се гласът ми да прозвучи равно и делово като нейния.
– Нямам причина да ти предоставя тази информация.
Долавям леко изпръхтяване. Питър е прикрил устата си с длан. Джанийн го поглежда и смехът му съвсем естествено преминава в кашлица.
– Да се подиграваш е детинско, Беатрис – казва тя. – Това не ти отива.
– Да се подиграваш е детинско, Беатрис – повтарям, стараейки се съвършено да имитирам тона ѝ. – Това не ти отива.
– Серумът – нарежда Джанийн, поглеждайки към Питър. Той пристъпва напред, започва да рови в черната кутия на бюрото и вади спринцовка с вече поставена на нея игла. После тръгва към мен, но аз го спирам с ръка.
– Нека аз сама – казвам.
Той поглежда Джанийн за разрешение.
– Е, добре – казва тя.
Той ми подава спринцовката и аз забивам иглата отстрани на шията си, после натискам буталото. Джанийн опира пръст на някакъв бутон и всичко наоколо потъва в мрак.
+ + +
Майка ми стои на пътеката в автобуса с протегната нагоре ръка, стиснала релсата над главата ѝ. Лицето ѝ е извърнато не към хората, които седят около мен, а към града, който се мярка през прозорците, докато автобусът се клатушка напред. Когато се мръщи, забелязвам бръчки по челото и около устата ѝ.
– Какво има? – питам.
– Остана толкова много недовършена работа – отвръща тя и леко махва към прозорците на автобуса. – А ние сме вече толкова малко.
Ясно е за какво говори. Покрай автобуса, докъдето поглед стига, земята е покрита с отломки. От другата страна на улицата някаква сграда е напълно разрушена. Алеите около нея са заринати със счупени стъкла. Чудя се какво ли е причинило толкова разрушения.
– Къде отиваме? – питам.
Тя ми се усмихва и сега бръчките са различни от предишните – около ъгълчетата на очите ѝ.
– Отиваме в централата на Ерудитите.
Свивам вежди. През целия си живот съм се стремяла да бъда по-далече от централата на Ерудитите. Татко казваше, че ненавижда дори въздуха около нея.
– Защо отиваме там?
– Те ще ни помогнат.
Защо спазъм свива стомаха ми, когато мисля за татко? Представям си неговото лице, белязано от съпътстващото го през целия му живот чувство на неудовлетвореност и безсилие заради света около нас; косата му, подстригана късо според обичая на Аскетите – стомахът ми отново е пронизан от болка – болка от празнота, която усещам, когато дълго не съм слагала нищо в уста.
– Да не е станало нещо с татко? – питам.
Тя поклаща глава.
– Защо питаш?
– И аз не знам.
Не усещам болка, когато гледам мама. Но пък имам чувството, че всяка секунда, прекарана с нея, трябва да се вреже в паметта ми, докато споменът не добие окончателен вид. След като болката не е постоянна, тогава какво я поражда?
Автобусът спира и вратите се отварят със скърцане. Майка ми тръгва по пътеката, а аз я следвам. Тя е по-висока от мен и погледът ми попада между плешките ѝ. Изглежда крехка, но в действителност не е.
Слизам на улицата. Под обувките ми хрущят парчета счупено стъкло. Те са сини на цвят и ако съдя по дупките в сградата отдясно, трябва да са били стъклата на прозорци.
– Какво се е случило?
– Война – отвръща мама, – която с толкова усилия се опитвахме да избегнем.
– А Ерудитите… за какво ще ни помогнат?
– Боя се, че всичко онова, което баща ти избълва срещу Ерудитите, е било в твоя вреда – нежно казва тя. – Разбира се, че се е случвало да правят и грешки, но и те като всички хора са изтъкани от добро и лошо, а не само от едното или само от другото. Какво бихме правили без нашите лекари, учени, преподаватели?
Тя поглажда косата ми.
– Погрижи се да запомниш това, Беатрис.
– Ще го запомня – обещавам.
Продължаваме да вървим, но нещо в думите ѝ не спира да ме човърка. Дали не е казаното по адрес на баща ми? Едва ли – татко винаги е бил настроен срещу Ерудитите. Или пък е нещо, което спомена за Ерудитите? Прескачам голямо парче стъкло. Не, няма как да е това. Права е за Ерудитите. Всичките ми учители бяха Ерудити, а също и лекарят, който излекува счупената ръка на мама преди няколко години.
Последното изречение. „Погрижи се да запомниш това.“ Сякаш няма да има възможност сама да ми го напомни отново.
Нещо се мярка в ума ми, сякаш под носа ми се е хлопнала току-що отворена врата.
– Мамо! – викам я.
Тя поглежда назад към мен. От прибраната в кок коса се е измъкнал кичур и пада на бузата ѝ.
– Обичам те.
Посочвам един прозорец отляво и той избухва. Парчета счупено стъкло се посипват върху главите ни.
Не искам да се озова отново в централата на Ерудитите, затова не отварям веднага очи, дори след като симулацията е прекратена. Опитвам се да съхраня колкото се може по-дълго образа на майка си и онзи кичур коса, залепнал към скулата ѝ. Но накрая вече виждам само вътрешността на клепачите си и поглеждам.
– Ще трябва повече да се постараеш – обръщам се към Джанийн.
– Това е само началото – отговаря тя.