Бурята

8. При никакви обстоятелства

Грейсън Толивър обичаше Бурята. С повечето хора бе така, как биха могли да не я обичат? У нея нямаше притворство, злоба, амбициозни кроежи и винаги знаеше какво да каже. Съществуваше едновременно навсякъде, във всеки компютър по света. Присъстваше във всеки дом като невидима окуражителна ръка на рамото. И макар да бе в състояние да говори на повече от милиард души едновременно, без да претоварва съзнанието си, у всеки създаваше илюзията, че му отдава безрезервно вниманието си.

Бурята беше най-близкият приятел на Грейсън. Главно защото тя го беше отгледала. Неговите бяха „серийни родители“. Харесваше им идеята да имат деца, но грижите за тях ги отблъскваха. Грейсън и сестрите му бяха петото семейство на баща им и третото на майка им. Бързо им бе омръзнала тази нова партида потомци и когато започнаха да кръшкат от родителските си отговорности, Бурята запълни луфта. Тя помагаше на Грейсън да си пише домашните, съветваше го как да се държи и какво да облече за първа среща с момиче. И макар да не можеше да осъществи физическо присъствие на дипломирането му в гимназията, направи му снимки от всеки възможен ъгъл и уреди доставката на празничен обяд при връщането му у дома. В този момент родителите му бяха на дегустационна екскурзия в Паназия. Дори сестрите му не дойдоха. Двете учеха в различни университети, а беше последната седмица на семестъра. Дадоха на Грейсън да разбере ясно, че да ги очаква на дипломирането си, би било чиста проба егоизъм от негова страна.

Ала Бурята беше там, плътно зад гърба му, както винаги.

— Много се гордея с теб, Грейсън — увери го.

— Каза ли го и на милионите други, които се дипломираха днес? — попита Грейсън.

— Само на онези, с които истински се гордея — отвърна Бурята. — Но ти, Грейсън, си по-специален, отколкото сам осъзнаваш.

Грейсън Толивър не вярваше, че е специален. Нямаше свидетелства да е нещо повече от обикновен. Реши, че Бурята както винаги се опитва да го утеши.

Ала Бурята неизменно изричаше точно това, което мислеше.

Грейсън не избра живот в служба на Бурята под чуждо влияние или натиск. Бе негово съзнателно решение. От години беше носил в сърцето си желание да работи в Интерфейса на властта като агент на Облака. Никога не го бе казвал на Бурята от страх, че тя можеше да не го иска или че би се опитала да го разубеди. Когато най-после подаде молбата си за кандидатстване в Средмериканската облачна академия, Бурята просто каза:

— Това ми носи задоволство.

После го свърза с други юноши от района му със същата настройка като него.

Впечатленията му от тях не бяха каквито очакваше. Намери ги безкрайно отегчителни.

— Така ли виждат хората и мен? — попитал бе Бурята. — И аз ли съм толкова скучен?

— Не вярвам да си такъв — каза му Бурята. — Мнозина идват да работят за Интерфейса на властта, защото им липсва въображение да си намерят истински стимулираща професия. Други се усещат безсилни и изпитват потребност да се сдобият с авторитет. Това са скучните хора, които стават най-ниско ефективните агенти на Облака. Рядко се появяват такива като теб, чието желание да служат е заложено в самата им природа.

Бурята беше права, Грейсън наистина искаше да служи, и то без задни мисли. Не търсеше власт или престиж. Вярно, харесваше му да носи елегантните сиви костюми и светлосините вратовръзки, отредени за агентите на Облака, но това съвсем не можеше да се брои за мотивация. Просто Бурята беше направила толкова много за него, че той искаше да ѝ се отплати според възможностите си. Не можеше да си представи по-висше призвание от това да бъде неин представител, да поддържа планетата и да работи за усъвършенстване на човечеството.

Докато Косачите бяха създавани или отхвърляни след една година стажуване, превръщането в агент на Облака беше петгодишен процес. Четири години учене и една година като агент практикант.

Грейсън бе готов да посвети пет години на подготовката си, но едва бяха изтекли два месеца от обучението му в Средмериканската облачна академия, когато установи, че пътят му нататък е препречен. В програмата му бяха включени курсове по история, философия, дигитална теория и право, но внезапно те бяха заличени. По неизвестни причини бе отстранен от всички тези курсове. Нима бе грешка? Но как беше възможно? Бурята никога не грешеше. Вероятно, реши той, учебните програми бяха оставени в ръцете на хора и бяха предмет на човешка грешка. Така че той отиде в регистратурата на учебното заведение, с надеждата да разнищи цялата тази история.

— Не — отсече чиновникът нито с изненада, нито със съчувствие. — Няма грешка. Тук пише, че не сте включен в никоя учебна програма. Но има съобщение в досието ви.

Съобщението беше простичко и недвусмислено. Грейсън Толивър веднага трябваше да се яви в местната служба на Интерфейс на властта.

— За какво? — попита той чиновника, но в отговор получи само вдигане на рамене и поглед към чакащия на опашката зад него.

Макар че на самата Буря не ѝ бе нужно работно място, на човешките ѝ сътрудници им трябваше такова. Във всеки град, във всеки регион имаше офис на Интерфейс на властта, където хиляди агенти на Облака се трудеха за поддръжката на света — и си вършеха работата добре. Бурята бе успяла да постигне нещо уникално в историята на човечеството — действаща безотказно бюрокрация.

Офисите на Интерфейса на властта или ИВ, както бе наричан масово, не бяха нито пищно обзаведени, нито подчертано спартански. Сградата им във всеки град бе в хармония със съответната архитектурна среда. Всъщност офисът на ИВ можеше да бъде разпознат, просто като човек се огледаше за най-добре вписващата се постройка.

Във Фулкръм Сити, столицата на Средмерика, това бе масивна сграда от бял гранит и тъмносиньо стъкло. С нейните шейсет и седем етажа тя бе една от средновисоките в централната градска част. Някога средмериканските агенти на Облака се бяха опитали да убедят Бурята за изграждането на по-висока кула, която да впечатли местното население и дори света.

— Аз нямам нужда да впечатлявам — отговорила бе Бурята на разочарованите агенти на Облака. — Ако вие изпитвате потребност Интерфейсът на властта да изпъква в света, може би трябва да направите преоценка на приоритетите си.

След това дискретно смъмряне агентите на Облака се бяха върнали към работата си с подвити опашки. Бурята бе власт без показност. Дори и в разочарованието си агентите бяха респектирани от неподкупната ѝ природа.

Грейсън се почувства на място, когато влезе през въртящата се врата във вестибюла от полиран сив мрамор — същия цвят като костюмите на хората наоколо. Той не притежаваше костюм, който да облече. Носеше най-близкото подобие на такъв — леко смачкани панталони, бяла риза и зелена вратовръзка, която все заставаше кривната, въпреки всичките му усилия да я нагласи.

Бурята му бе подарила вратовръзката преди няколко месеца. Той се почуди дали тогава бе знаела, че ще бъде повикан на тази среща.

На рецепцията го посрещна жена младши агент, която го очакваше. Беше приятна и енергична, разтърси ръката му малко по-силно от необходимото.

— Току-що започнах едногодишната си практика — осведоми го тя. — Не бях чувала досега първокурсник да бъде повикан в централата.

Не спираше да раздрусва ръката му, докато говореше. Той се почувства малко неловко и се питаше кое ще е по-лошо — да си остави ръката да бъде размятана нагоре-надолу или да я издърпа от хватката ѝ. Накрая Грейсън успя да изтегли дланта си, като се престори, че му се е наложило да си почеше носа.

— Проявили сте се или с много добра, или с много лоша постъпка — заключи тя.

— Нищо не съм направил — отвърна той, но тя очевидно не му повярва.

Отведе го в приятен салон с два стола с кожена тапицерия и високи облегалки, библиотека с класическа литература и по средата — масичка за кафе, върху която бе поставен сребърен поднос със сладкиши и сребърна кана с ледена вода. Беше стандартна „стая за аудиенции“, служеща в моментите, когато делата на Бурята се нуждаеха от човешко посредничество. Това разтревожи Грейсън, тъй като досега винаги бе разговарял с Бурята директно. Изобщо не му хрумваше какво би могло да означава всичко това.

След няколко минути влезе слаб агент на Облака, който изглеждаше вече уморен, макар денят да бе още в началото си, и се представи като агент Тракслър. Беше от първата категория, посочена от Бурята — лишен от вдъхновение.

Той седна срещу Грейсън и изрече задължителните любезни фрази. „Надявам се, че лесно сте ни открили“, „Хапнете от прекрасните кексчета“ и прочие празни думи. Грейсън бе сигурен, че човекът ги казваше на всички, с които провеждаше срещи. Накрая пристъпи към същината.

— Имате ли представа защо сте повикан тук? — попита.

— Не — отговори му Грейсън.

— Така и предполагах.

„Ами защо питаш тогава?“ — помисли си Грейсън, но не се осмели да го изрече гласно.

— Призован сте, защото Бурята желае да ви припомня правилата на ведомството ни по отношение на Гилдията на Косачите.

Грейсън се почувства обиден и дори не се опита да го скрие.

— Аз знам правилата.

— Да, но Бурята пожела да ви ги припомня.

— А защо Бурята не ми ги припомни сама?

Агент Тракслър изпусна въздишка на досада. Очевидно често я практикуваше.

— Както вече казах, Бурята пожела аз да ви ги припомня.

Така доникъде нямаше да стигнат.

— Добре тогава — примири се Грейсън. Осъзнал, че объркването му граничи с неуважение, даде заден. — Оценявам факта, че си правите този труд, агент Тракслър. Можете да приемете, че сте ми припомнили.

Онзи извади таблета си.

— Хайде тогава да преговорим правилата.

Грейсън бавно пое дъх и го задържа, защото се боеше, че може да го изпусне, придружен с крясък. Къде ѝ беше умът на Бурята? Когато се върнеше в стаята си в общежитието, щеше да си поприказва с нея надълго и нашироко по въпроса. Нямаше задръжки да спори с Бурята. Всъщност го правеха редовно. То се знае, Бурята винаги печелеше — дори когато губеше, защото Грейсън бе наясно, че умишлено отстъпва пред аргументите му.

— „Член първи от Разделението между Косачи и държава…“ — подхвана Тракслър и продължи да чете близо час, като от време на време се обръщаше към Грейсън със „Следите ли прочита ми?“ и „Това разбрахте ли го?“. Грейсън или кимаше, или казваше „да“, или, щом почувстваше, че се очаква от него, повтаряше дума по дума казаното от Тракслър.

Когато Тракслър най-сетне приключи, вместо да остави настрани таблета си, изкара на него две изображения.

— А сега препитването.

Показа изображенията на Грейсън. В първото той веднага разпозна Косач Кюри — издаваха я дългата прошарена коса и люляковата роба. Второто бе на момиче на неговата възраст. Тюркоазената ѝ роба свидетелстваше, че и тя е Косач.

— Ако Бурята имаше законно право да го стори — каза агент Тракслър, — тя би предупредила Косач Кюри и Косач Анастасия, че сериозна опасност грози живота им. От вида без възможност за съживяване. Ако Бурята или някой от агентите ѝ ги уведоми, кой член от Разделението между Косачи и държава би бил нарушен?

— Ъъ… член петнайсети, алинея втора.

— Всъщност е член петнайсети, алинея трета, но сте достатъчно близо. — Той остави таблета си. — Какви ще са последиците за студент от Облачната академия, в случай че предупреди двамата Косачи за надвисналата заплаха?

За момент Грейсън не каза нищо. Мисълта за последствията стигаше да накара кръвта да замръзне във вените му.

— Изключване от академията.

— Изключване завинаги — допълни Тракслър. — Студентът губи правото си за вечни времена да кандидатства отново в Облачната академия или в някоя друга.

Грейсън погледна към малките зелени кексчета на масата. Благодарен бе, че не е ял от тях, защото сега би могъл да ги избълва в лицето на агент Тракслър. Но пък нищо чудно след това да би се почувствал по-добре. Представи си слабото лице на агента, обляно с повръщано. Мисълта почти го накара да се усмихне. Почти.

— В такъв случай сме наясно, че не бива при никакви обстоятелства да предупреждавате Косач Анастасия и Косач Кюри за опасността, нали?

Грейсън вдигна рамене в престорен жест.

— Как бих могъл да ги предупредя? Дори не знам къде живеят.

— Живеят в прочуто историческо място на име Къщата с водопада и адресът им лесно може да бъде открит — посочи агент Тракслър и повтори, сякаш Грейсън не го бе чул още първия път: — Ако ги предупредите за опасността, която вече ви е известна, ще понесете споменатите последствия.

И после, без дори да се сбогува, агент Тракслър напусна, за да се подготви за следващата си аудиенция.

Вече се бе стъмнило, когато Грейсън се върна в стаята си в общежитието на академията. Съквартирантът му, момче, също тъй ентусиазирано като енергично здрависващата се младша агентка на Облака, не спираше да бъбри. На Грейсън му идеше да го зашлеви през устата.

— Преподавателят ни по етика ни възложи анализи на съдебни дела от Епохата на смъртните. На мен ми се падна процес, наречен „Браун срещу Комисията по образование“, каквото и да значи това. А пък преподавателят по дигитална теория иска да напиша доклад за Бил Гейтс — ама не за Косача, а за истинския. А за философията хич не ме питай.

Грейсън го остави да си дърдори, но престана да го слуша. Преповтаряше в ума си всичко, случило се в ИВ, сякаш преоценката на събитията би могла някак да ги промени. Знаеше какво се очаква от него. Бурята нямаше как да наруши закона. Но той би могъл. Разбира се, както изтъкна агент Тракслър, стореше ли го, щеше да има сурови последствия за него. Наруга собствената си съвест, защото след като се беше родил такъв, нима можеше да не предупреди Косачите Анастасия и Кюри, та макар и с оглед на очакващото го наказание?

— Възложиха ли ти курсови работи днес? — попита бъбривият му съквартирант.

— Не — с равен тон му отвърна Грейсън. — Освободиха ме от курсови работи.

— Щастливец.

Но Грейсън ни най-малко не се чувстваше такъв.

9. Първата жертва

У семейство Теранова винаги се поднасяше четиригърда пуйка за Деня на благодарността, защото всички предпочитаха бялото месо. Четиригърдите пуйки нямаха крака. Така че приживе тяхната птица не само не бе могла да лети, тя не бе могла и да ходи.

Като дете на Цитра винаги ѝ беше мъчно за тях, макар Бурята да полагаше огромни усилия такива птици — както всичкия добитък въобще — да бъдат отглеждани с хуманни методи. В трети клас Цитра бе гледала филмче на тази тема. От мига на излюпването си пуйките биваха потапяни в топъл гел, а малките им мозъчета — свързвани с компютър, създаващ за тях изкуствена реалност, в която те изживяваха летеж, свобода, възпроизводство и всичко онова, което би донесло задоволство на една пуйка.

На Цитра ѝ се видя едновременно смешно и безкрайно тъжно. Питала бе Бурята за това, защото в онези дни, преди да бъде избрана за Гилдията на Косачите, имаше възможност свободно да разговаря с нея.

— Летяла съм с тях над безкрайни зелени гори и мога да те уверя, че животът им е много щастлив — казала ѝ бе Бурята. — Но да, тъжно е да живееш и да умреш, без да си узнал истината за собственото си съществуване. Тъжно само за нас, все пак. Не и за тях.

Но независимо дали тазгодишната пуйка за Деня на благодарността бе живяла пълноценен виртуален живот, или не, то поне смъртта ѝ служеше на някаква цел.

Цитра пристигна, облечена в робата си. Откакто стана Косач, беше си идвала няколко пъти у дома, но все с желанието отново да бъде Цитра Теранова, така че преди днешния ден винаги бе пристигала с цивилни дрехи. Съзнаваше, че е детинска постъпка, но нима в лоното на семейството си нямаше правото все още да се преструва на дете? Може би. Ала с това трябваше да се приключи рано или късно. Нека станеше сега в такъв случай.

Майка ѝ за малко не ахна, като отвори вратата, но все пак прегърна Цитра. Цитра замръзна за миг в обятията ѝ, преди да си припомни, че в многото тайни джобове на робата ѝ нямаше оръжия. Така я чувстваше необичайно лека.

— Прелестна е — каза майка ѝ.

— Не съм сигурна дали „прелестна“ е подходящ епитет за роба на Косач.

— Но е такава. Много ми харесва цветът.

— Аз го избрах — обяви гордо по-малкият ѝ брат Бен. — Не ти ли казах аз, че трябва да бъдеш тюркоазена?

— Да, точно ти! — усмихна му се Цитра и го прегърна, като се въздържа да му каже колко много е пораснал след последното ѝ посещение преди три месеца.

Баща ѝ, запален по класическите спортове, гледаше архивен запис на футболен мач от Епохата на смъртните, които много приличаше на днешния такъв спорт, но бе някак по-вълнуващ. Той постави играта на пауза, за да ѝ отдели цялото си внимание.

— Как върви съжителството с Косач Кюри? Добре ли се отнася тя с теб?

— Да, много добре. Станахме близки приятелки.

— Достатъчно ли спиш?

Въпросът се видя странен на Цитра, докато не осъзна какво всъщност я питаше.

— Свикнах с „дневната си работа“ — отвърна му. — Спя си отлично нощем.

Което не беше съвсем истина, но истината за такива неща на никого не би била от полза.

Побъбри неангажиращо с баща си, докато темите им се изчерпаха. И това в рамките на пет минути.

Тази година на празничната трапеза бяха само четиримата. Макар Теранова да имаха купища роднини от двете страни, а и много приятели, Цитра бе помолила в този случай да не отправят и приемат покани.

— Голяма драма ще настане, ако никой не бъде поканен — изтъкна майка ѝ.

— Ами добре тогава, покани ги — рече Цитра. — Но ги предупреди, че Косачите са задължени да приберат поне един от гостите на Деня на благодарността.

— Истина ли е това?

— Не, разбира се. Ала не е нужно те да го знаят.

Косач Кюри бе предупредила Цитра за така наречения от нея „празничен опортюнизъм“. Близки и семейни приятели щяха да налетят върху Цитра като рояк пчели, за да измолят благоволението ѝ. „Винаги си била любимата ми племенница“, щяха да казват. Или „Донесохме този подарък специално за теб“.

— Всеки в живота ти ще очаква да получи имунитет срещу Прибирането — посочи ѝ Косач Кюри — и като не го получат, ще се настроят срещу теб. При това не само срещу теб, а срещу родителите ти и брат ти, защото сега те имат имунитет, докато ти си жива.

Ето защо Цитра реши, че е най-добре да избягва всички тези хора.

Влезе в кухнята да помогне на майка си в подготовката на вечерята. Тъй като тя бе инженер по синтез на храните, няколко от гарнитурите бяха бета-прототипи на нови артикули. По силата на навика майка ѝ я предупреди да внимава, като кълца лука.

— Мисля, че съм в състояние да се справям с нож — отвърна ѝ Цитра, за което мигом съжали, защото майка ѝ притихна. Побърза да придаде различно значение на фразата си. — С Косач Кюри винаги приготвяме гощавка за семействата на субектите ѝ на Прибиране, така че станах твърде добър помощник-готвач.

Но да замаже думите си по този начин се оказа още по-лошо.

— О, колко мило — изрече майка ѝ студено, от което си пролича, че не намираше нищо мило в това.

Тя не просто не харесваше Косач Кюри, изпитваше ревност спрямо нея. Косач Кюри бе изместила Джени Теранова от живота на Цитра и и двете го знаеха.

Храната бе сервирана. Баща ѝ наряза пуйката и макар Цитра да бе наясно, че би се справила далеч по-умело, не предложи да го замести.

Яденето бе твърде много. Масата бе обещание за изостанала храна, която щеше да трае, докато „пуйка“ се превърнеше в мръсна дума. Цитра винаги се бе хранила бързо, но Косач Кюри настояваше да забавя темпото и да тренира рецепторите си за вкус, така че сега като Косач Анастасия ядеше бавно. Питаше се дали родителите ѝ забелязваха тези дребни промени у нея.

Цитра се бе надявала вечерята да мине без инциденти, но някъде към средата майка ѝ реши да създаде такъв.

— Чувам, че онова момче, с което стажувахте заедно, изчезнало — подхвърли тя.

Цитра загреба пълна лъжица от нещо мораво на цвят, което имаше вкус на картофено пюре, генетично кръстосано с плод от кактус. Не ѝ бе приятно как родителите ѝ от самото начало наричаха Роуан „онова момче“.

— Разбрах, че бил превъртял — намеси се и Бен с пълна с храна уста. — И тъй като бил почти Косач, Бурята нямала право да го вкара в пътя.

— Бен! — смъмри го баща им. — Без такива теми на вечеря.

И макар да се бе вторачил в Бен, Цитра разбра, че насочва думите си към майка им.

— Е, радвам се, че вече не си свързана с него — додаде майка ѝ. А след като Цитра не отговори нищо, реши да упорства. — Знам, че двамата бяхте близки по време на стажа ви.

— Не сме били близки — възрази Цитра. — Никакви не бяхме помежду си.

Родителите ѝ не биха могли да имат представа колко я заболя от това признание. Как биха могли двамата с Роуан да имат някакви отношения, когато насила бяха превърнати в смъртни противници? Дори сега, когато той бе преследван, а тя — обременена с тежките отговорности на Косач, как можеше да има нещо между тях освен онзи необятен мрачен копнеж?

— Ако си знаеш интереса, Цитра, ще се дистанцираш от онова момче — не млъкваше майка ѝ. — Забрави, че изобщо си го познавала, иначе ще дойде време да съжаляваш.

Баща ѝ въздъхна, отказал се да променя темата.

— Майка ти е права, мила. Неслучайно предпочетоха теб пред него…

Цитра остави ножа да падне върху масата. Не защото се боеше, че може да го използва, а защото Косач Кюри я бе учила никога да не държи оръжие, когато изпитва гняв — та макар и оръжието да бе нож за хранене. Тя се постара внимателно да подбере думите си, но може би не прояви достатъчно такт.

— Аз съм Косач — изрече с желязна суровост. — Може да съм ваша дъщеря, но ще проявявате към мен респекта, който постът ми заслужава.

В очите на Бен се появи същата покруса, както в нощта, когато бе принудена да прониже сърцето му с нож.

— И какво, вече всички ли трябва да те наричаме Косач Анастасия? — попита я.

— Разбира се, че не — отвърна му тя.

— Не… само „Ваша чест“ — тросна се майка ѝ.

И в този момент в паметта ѝ изплува нещо, казано преди време от Косач Фарадей: „Семейството първо пада жертва на професията на Косача“.

Оттам нататък вечерята протече в пълно мълчание. Щом масата бе разтребена и чиниите поставени в миялната, Цитра промълви:

— Май трябва да си тръгвам вече.

Родителите ѝ не направиха опит да я разубедят.

И за тях присъствието ѝ бе също тъй неловко, колкото за нея самата. Майка ѝ вече не изглеждаше озлобена, а по-скоро затворена в себе си. В очите ѝ имаше сълзи, които тя се помъчи да скрие, като силно прегърна Цитра, та да не ги забележи, но момичето ги видя все пак.

— Ела пак скоро, мила — каза майка ѝ. — Това все още е твоят дом.

— Ще се науча да шофирам, все едно колко пъти това ще ме убие.

Още на другата сутрин след Деня на благодарността — и днес тя вече бе Анастасия — бе по-решена от всякога да хване кормилото на собствената си съдба. Неловкото посещение при семейството ѝ я накара да си припомни, че трябва да създаде дистанция между онази, която бе преди, и тази, която бе станала сега. Ученичката, возеща се в коли на обществения транспорт, трябваше да остане в миналото, за да бъде Анастасия достойна за сегашната си позиция.

— Ти ще ни откараш за днешните Прибирания — каза ѝ Мария.

— Мога да го направя — каза тя на Косач Кюри, макар далеч да не се чувстваше така уверена, както звучеше. При последния урок бе вкарала колата в канавка.

— Предимно локални пътища са — каза ѝ Мария, докато вървяха към колата ѝ, — така че ще поставят на изпитание уменията ти, без да представляват особена опасност.

— Ние сме Косачи — посочи Цитра. — Сериозната опасност иде от нас.

В малкия град от днешния график не бе имало Прибиране повече от година. Този ден щяха да се случат две. Косач Кюри щеше да е бърза и прецизна, а Косач Анастасия щеше да даде месец отсрочка. Открили бяха ритъм в съвместните си делови екскурзии, който устройваше и двете.

Потеглиха колебливо от автомобилния паркинг на Къщата с водопада, тъй като Цитра още изпитваше трудности с ръчната трансмисия на поршето. Концепцията за съединител бе възприемана от нея като някакъв вид средновековно наказание.

— Какъв е смисълът от три крачни педала — оплакваше се Цитра. — Хората имат само два крака.

— Възприеми го като пиано, Анастасия.

— Мразя пианото.

Мърморенето носеше известно облекчение на Цитра, карането ѝ ставаше по-гладко, когато можеше да се жалва. И все пак тя бе някъде преди средата на кривата си на обучение… тъй че нещата щяха да са съвсем различни, ако бе карала Косач Кюри.

Едва бяха изминали половин километър по виещия се частен път от Къщата с водопада, когато от гората пред тях изскочи фигура.

— Саморазмазващ се! — извика Косач Кюри.

Това бе новата мания на търсещите силни усещания юноши — да имитират размазали се по предното стъкло насекоми. Не беше лесно постижение, тъй като мъчно можеха да изненадат централно управлявана кола, а зад волана на онези без централно управление обикновено седяха много опитни шофьори. Ако Косач Кюри шофираше, сръчно щеше да отклони встрани от кандидата за размазване и да си продължи напред, без да го мисли повече. Но Цитра все още не притежаваше нужните рефлекси. Ръцете ѝ замръзнаха върху кормилото и макар че се опита да натисне спирачката, вместо нея уцели омразния съединител. Блъснаха се право в саморазмазващия се, който отскочи от капака, напука предното стъкло като паяжина и се преметна върху покрива. Докато Цитра най-сетне успя да улучи спирачката и да закове, той вече беше паднал отзад.

— Да му се не види!

Косач Кюри пое дълбоко дъх и го изпусна.

— За такова нещо, Анастасия, определено щеше да бъдеш скъсана на шофьорски изпит през Епохата на смъртните.

Слязоха от колата и докато Косач Кюри оглеждаше пораженията по своето порше, Цитра хукна към размазалия се, решена да му даде да се разбере. Още при първото ѝ сериозно сядане зад волана саморазмазващ се да съсипе опита ѝ!

Той още беше жив, но едва-едва, и макар да изглеждаше в агония, Цитра бе наясно, че нанитите му за болка са се задействали още при съприкосновението му с колата, а хвърлящите се под коли винаги настройваха нанитите си на висока степен, за да изживеят максимални травми с минимум дискомфорт. Лечебните му нанити вече се опитваха да поправят уврежданията, но успяваха само да отложат неизбежното. До по-малко от минута щеше да го застигне смърт.

— Доволен ли си сега? — троснато му заговори Цитра. — Успя ли да се позабавляваш за наша сметка? Да знаеш, ние сме Косачи, пада ти се да ти упражня Прибиране, преди да е пристигнала линейката дрон.

Не че щеше да го направи, но имаше тази възможност.

Той срещна погледа ѝ. Тя бе очаквала самодоволно изражение, но то издаваше пълно отчаяние. Не бе подготвена за това.

— Кап… кап… — промълви с подпухващи устни.

— Кап-кап ли? Ще ме прощаваш, но не вали дъжд! — отсече Цитра.

Той сграбчи робата ѝ с окървавена ръка с повече сила, отколкото тя бе подозирала, че е останала у него, и я дръпна към себе си. Тя се спъна в подгъва и падна на колене.

— Кап… бом…

После дланта му се разтвори и се отпусна безжизнено. Очите му останаха отворени, но Цитра достатъчно много пъти бе виждала смъртта, за да знае, че е издъхнал.

Дори и тук, в гората, за него съвсем скоро щеше да пристигне линейка дрон. Кръжаха дори над най-слабо заселените райони.

— Ама че досада — завайка се Косач Кюри, когато Цитра се върна при нея. — Той ще е отново на крака, дълго преди да бъдат отстранени повредите по колата ми, и ще се хвали как се е размазал пред двама Косачи.

И все пак случката разстрои Цитра. Сама не разбираше защо. Може би заради очите му. Или заради отчаянието в гласа му. Никак не приличаше на любител на пътните размазвания. Това я накара да направи достатъчно дълга пауза, за да се замисли какво пропускаше в ситуацията. Огледа се и тогава я забеляза — тънка жица, проточена през пътя, едва на три метра от мястото, където бе спряла колата.

— Мария? Виж това…

Двете се приближиха до жицата, опъната между дървета от двете страни на пътя. Чак тогава осъзна какво се бе опитвал да каже хвърлилият се пред тях.

Капан с бомба.

Проследиха жицата до дървото отляво и, то се знае, зад него имаше детонатор, свързан с достатъчно количество експлозив, че да отвори яма с диаметър трийсет метра. Цитра усети дъхът ѝ да секва и с мъка задиша отново. Физиономията на Косач Кюри не се промени. Остана стоическа.

— Качи се в колата, Цитра.

Цитра се подчини, без да спори. Самият факт, че Мария бе забравила да я нарече Анастасия, издаваше колко разтревожена е всъщност.

Този път зад волана седна по-възрастната жена Косач. Предният капак бе изкривен, но колата все пак запали. Върнаха назад, като внимателно избегнаха момчето на пътя. Тогава над тях надвисна сянка. Цитра ахна, но бързо осъзна, че бе просто линейката дрон, пристигнала за младежа. Тя ги игнорира и се зае с работата си.

Имаше само една резиденция на този път — само двама души, които щяха да пътуват с кола тази сутрин — изобщо нямаше съмнение, че обектите на покушение бяха те. Ако бяха прекъснали жицата, нямаше да остане какво да бъде съживявано от тях. Но трагедията бе избегната благодарение на загадъчния младеж и на обстоятелството, че Цитра шофираше толкова зле.

— Мария… кой мислиш, че…

Косач Кюри я прекъсна, преди да е успяла да довърши.

— Не си падам по гадаенето, съветвам и теб да не губиш време с това. — После поомекна. — Ще го докладваме пред Форума на Косачите. Те ще проведат разследване. Ще разнищим случая до основи.

Междувременно зад тях грижовните щипци на линейката дрон обхванаха тялото на момчето, което им бе спасило живота, и го отнесоха.

10. Временна смърт

Грейсън никога не бе губил живота си преди. Повечето подрастващи хлапета бяха изпадали във временна смърт поне веднъж или два пъти. Поемаха повече рискове от юношите през Епохата на смъртните, защото последиците вече не бяха окончателни. Смъртта и осакатяването бяха заместени от съживяване и мъмрене. Ала Грейсън никога не бе проявявал склонност към безразсъдство. Естествено, бе претърпявал травми, но порязванията, синините и дори счупената ръка бяха заздравявали за по-малко от ден. Да изгубиш живота си, бе съвсем различно преживяване и той нямаше никакво желание да го повтаря в скоро време. Помнеше всяка секунда от него, което още повече влошаваше нещата.

Острата болка при сблъсъка с колата вече бе притъпена, когато прелиташе във въздуха над покрива ѝ. При падането сякаш времето се бе забавило. Още една рязка болка последва при съприкосновението с асфалта, но дори тогава тя бе много по-смекчена от истинската, а когато Косач Анастасия стигна до него, вече изпитваше само приглушен дискомфорт. Разбитото му тяло искаше да изпитва болка, но му бе забранено. Спомни си как си мислеше в делириума, причинен от опиатите, колко тъжно трябва да е за едно тяло така силно да копнее за нещо, а то да му бъде напълно отказано.

Предшестващата пътното му произшествие сутрин бе взела рязък обрат спрямо предвиденото. Бе решил просто да иде до дома на Косачите с кола на обществения транспорт, да ги предупреди, че съществува заплаха за живота им, и после да си върви по пътя. Тяхна грижа бе да преценят как да се справят със заплахата. Ако имаше късмет, щеше да се измъкне сух от водата и никой — най-малко Интерфейсът на властта — нямаше да разбере какво е направил. Това беше целта на занятието, нали така? Достоверно отричане. ИВ нямаше да наруши закона, ако Грейсън бе действал по собствена свободна воля и при това никой не го беше видял.

Естествено, Бурята щеше да знае. Тя следеше движението на всяка кола на обществения транспорт и винаги бе наясно кой къде е във всеки един момент. Но също така тя налагаше върху себе си много строги правила относно личните дела на хората. Не би излязла с информация, която нарушава правата на лична дискретност на даден индивид. Странно, самите закони на Бурята позволяваха на Грейсън преспокойно да наруши закона, стига да го направи дискретно.

Ала плановете му претърпяха неочаквана промяна, когато колата му отби встрани от пътя на по-малко от километър преди Къщата с водопада.

— Съжалявам — съобщи му колата с фамилиарния си весел тон. — Колите за обществен транспорт не се допускат на частни пътища без изричното позволение на собственика.

Собственикът, разбира се, беше Форумът на Косачите и той никога не даваше позволение за нищо. Нещо повече, често хората, които го искаха, бяха подлагани на Прибиране.

Така че Грейсън слезе от колата, за да извърви останалия път пеша. Любуваше се на дърветата, преценяваше възрастта им, питаше се колко сред тях са били тук още през Епохата на смъртните. Чист късмет бе, че случайно погледна надолу и зърна жицата на пътя си.

Видя експлозивите, секунди преди да чуе приближаващата кола, и знаеше, че има само един начин да я спре. Не мислеше, просто се хвърли към действие, защото и най-малкото колебание щеше да доведе до трайна смърт за всички им. Затова се хвърли на пътя и се предаде във властта на доказания във времето физически закон за тела в движение.

Временната смърт му донесе усещане, като че се е изпуснал в гащите (което може и действително да бе направил) и потъва в гигантски бонбон от карамел, тъй гъст, че не можеше да диша. После карамелът отстъпи пред нещо като тунел, наподобяващ змия, налапала собствената си опашка, и накрая отвори очи под меката светлина в съживителния център.

Първото му чувство бе на облекчение, защото, след като бе съживен, това означаваше, че експлозията не се е състояла. Ако беше, нищо не би останало от него за съживяване. Присъствието му тук означаваше, че е успял. Бе спасил живота на Косач Кюри и Косач Анастасия!

Следващата му емоция бе лека тъга… защото в стаята при него нямаше никого. Когато някой изпаднеше във временна смърт, близките му бяха моментално уведомявани. Обичайно бе някой да присъства при събуждането, за да приветства съживения с добре дошъл обратно в света.

Но при Грейсън не бе дошъл никой. На екрана до леглото му имаше шеговита поздравителна картичка от сестрите му — на нея бе изобразен объркан фокусник, гледащ към мъртвото тяло на асистентката си, която току-що бе разрязал наполовина. „Поздравления за първата ти кончина“ гласеше надписът.

И толкова. Нищо от родителите му. Не би трябвало да е изненадан. Те бяха твърде привикнали Бурята да поема тяхната роля, само дето и Бурята сега беше безмълвна. Това го тревожеше повече от всичко друго.

Влезе медицинска сестра.

— Я виж ти, кой се е събудил!

— Колко време отне? — попита той с искрено любопитство.

— Няма и ден — отвърна му тя. — Предвид всичко, беше доста лесно съживяване. И след като ти е първо, безплатно е!

Грейсън прочисти гърло. Чувстваше се не по-зле, отколкото след кратка дневна дрямка — малко кисел и нервен, но дотам се изчерпваха усещанията му.

— Имах ли някакви посетители?

Сестрата нацупи устни.

— Съжалявам, драги.

После сведе поглед надолу. Беше простичък жест, но Грейсън ясно разчете, че тя премълчава нещо.

— Е… какво следва сега? Тръгвам ли си?

— Веднага щом си готов, сме инструктирани да те качим в кола на обществения транспорт, която ще те върне обратно в Облачната академия.

И отново този ѝ опит да избегне очите му. Вместо да шикалкави, Грейсън реши да действа директно.

— Има нещо не наред, нали?

Сестрата се зае да сгъва наново вече сгънати хавлиени кърпи.

— Задачата ни е да те съживим, не да коментираме какво си направил, че да изпаднеш във временна смърт.

— Направих това, че спасих живота на двама души.

— Не съм била там, не съм видяла, нищо не знам. Ясно ми е единствено, че поради това си белязан като неприемлив.

Грейсън не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Неприемлив? Аз?

Тя отново се върна към веселото си усмихнато държание.

— Не е краят на света. Сигурна съм, че за нула време ще изчистиш репутацията си… ако това искаш.

После плесна с ръце, сякаш да се отърве от всякаква съпричастност със ситуацията, и каза:

— Не ти ли се ще сладолед преди тръгването?

Предварително зададената дестинация на колата за обществен транспорт не беше общежитието на Грейсън. Беше административната сграда на Облачната академия. С пристигането си веднага беше въведен в конферентна зала с маса, достатъчно голяма да побере двайсет души, но присъстваха само трима: ректорът на академията, деканът по учебната част — жена, и още един администратор, чието единствено предназначение май бе да го стрелка гневно като раздразнителен доберман. Това беше лоша новина умножена по три.

— Седнете, господин Толивър — каза ректорът, мъж със съвършена черна коса, преднамерено оставена посивяла по слепоочията. Деканът по учебната част почука с писалката си по отворена папка, а доберманът продължи да го стрелка злобно.

Грейсън зае мястото си с лице към тях.

— Давате ли си сметка — подхвана ректорът — какви беди навлякохте на себе си и на академията?

Грейсън не се впусна във възражения. Те само биха проточили тази среща, а той вече искаше тя да приключи.

— Постъпих, както ми диктуваше съвестта, сър.

Деканът изсумтя и това прозвуча оскърбително.

— Или сте много наивен, или извънредно глупав — изджавка доберманът.

Ректорът вдигна длан да укроти жлъчта му.

— След като студент от тази академия съзнателно се забърква с Косачи, та макар и да спаси живота им, това е…

— … нарушение на Разделението между Косачи и държава — довърши Грейсън вместо него. — По-точно на член петнайсети, алинея трета.

— Не се правете на многознайко — предупреди деканът, — това няма да ви помогне.

— Моите уважения, госпожо, но каквото и да кажа, едва ли ще помогне.

Ректорът се наклони към него.

— Интересува ме как сте разбрали, защото на мен ми изглежда, че единственият начин да го знаете, е, ако сте лично замесен, но в някакъв момент сте се уплашили. Тъй че, отговорете ми, господин Толивър, участвахте ли в заговора за покушение над Косачите?

Обвинението свари Грейсън напълно неподготвен. Никога не му бе хрумвало, че може да се превърне в заподозрян.

— Не! — възкликна той. — Никога не бих… Как можахте изобщо да си го помислите…? Не!

После затвори уста, решен да се овладее.

— В такъв случай бъдете любезен да ни кажете как узнахте за експлозивите — подкани доберманът. — И да не сте посмели да лъжете!

Грейсън би могъл да разправи всичко, както си беше, но нещо го спря. Напълно би обезсмислил стореното, ако се опиташе да се оневини. Вярно, имаше неща, които можеха да открият, ако вече не ги знаеха, но не всичко. Така че той внимателно подбра кое от истината да сподели.

— Миналата седмица бях повикан в Интерфейса на властта. Може да проверите досието ми, има писмо по този повод.

Деканът взе таблет, чукна няколко пъти върху него, после погледна другите и кимна.

— Истина е — потвърди.

— По каква причина ще ви викат в Интерфейса на властта? — поиска да узнае ректорът.

Сега бе моментът сръчно да вмъкне убедителна измислица.

— Приятел на баща ми е агент на Облака. Тъй като родителите ми отсъстват от дълго време, искаше да провери как съм и да ми даде някои съвети. Например какви учебни курсове да избера за следващия семестър, при кои преподаватели да се запиша. Просто имаше желание да ми даде едно рамо.

— И предложи да пусне връзки? — подхвърли доберманът.

— Не, просто искаше да ме подкрепи със съветите си и да ме увери, че ще е насреща, когато имам нужда. Чувствах се малко самотен в отсъствието на родителите си и той го знаеше. Просто прояви добрина.

— Това все още не обяснява…

— Ще стигна и дотам. След като излязох от офиса му, минах покрай група агенти, излизащи от брифинг. Не чух всичко, но споменаха слухове за заговор срещу Косач Кюри. Това привлече вниманието ми, защото тя е от най-прочутите Косачи. Казаха колко жалко било, че трябва да игнорират този риск, и дори не могат да я предупредят, защото би било нарушение. И си помислих…

— Помисли си, че може да се превърнеш в герой — отсече ректорът.

— Да, сър.

Тримата се спогледаха. Деканът написа нещо и го показа на другите. Ректорът кимна, а доберманът се намуси и се разшава на стола си, като отправи поглед в друга посока.

— Законите ни съществуват неслучайно, Грейсън — каза деканът.

Той разбра, че е успял, защото те вече не го наричаха „господин Толивър“. Може да не му вярваха напълно, но все пак достатъчно, та да решат, че не си струва повече да си губят времето с този случай.

— Животът на двама Косачи — продължи деканът — не заслужава и най-малък компромис с Разделението. Бурята не може да убива, а Форумът на Косачите не може да управлява. Единственият начин да се постигне това, е нулев контакт и налагане на сурови наказания за всяко нарушение.

— В твой интерес ще действаме бързо — заяви ректорът. — Ти си безвъзвратно и завинаги изключен от тази академия и нямаш право повече да кандидатстваш в същата или в други Облачни академии.

Грейсън очакваше това, но да го чуе изречено на глас го порази неимоверно силно. Не можа да сдържи сълзите, които напълниха очите му. Ако не друго, те щяха да бетонират лъжата, която им беше пробутал.

Не че бе харесал особено агент Тракслър, но знаеше, че е длъжен да го предпази. Законът изискваше уреждане на сметките, а дори Бурята не би могла да избегне собствения си закон. Това бе част от нейната почтеност — спазваше безукорно законите, наложени от нея самата. Истината бе, че Грейсън бе действал според собствената си свободна воля. Бурята го познаваше. Разчитала бе, че ще постъпи точно така въпреки последствията. Сега той щеше да бъде наказан и законът щеше да е спазен. Но пък никъде не се казваше, че това трябва да му харесва. И колкото и много да обичаше Бурята, в този момент я мразеше.

— Сега, след като вече не си студент тук — каза деканът, — законът за Разделението престава да е в сила в твоя случай, а това означава, че Форумът на Косачите ще пожелае да те разпита. Не знаем нищо за техните похвати при водене на разпит, така че трябва да си подготвен.

Грейсън едва преглътна с пресъхнало гърло. Това бе още нещо, което не бе взел предвид.

— Разбирам.

Доберманът го отпрати с жест.

— Иди в общежитието и си стегни багажа. Мой служител ще дойде точно в пет да те съпроводи вън от кампуса.

Аха, значи това беше шефът на охраната. Изглеждаше подходящо страховит за тази длъжност. Грейсън му отправи убийствен поглед, защото на този етап вече нямаше значение какво ще направи. Изправи се да си тръгва, но преди това трябваше да им зададе един въпрос.

— Наистина ли се налагаше да ме бележите като неприемлив?

— Това няма нищо общо с нас — отвърна ректорът. — Наказанието ти е наложено от Бурята.

На Форума на Косачите, който вършеше всичко освен Прибирането със скоростта на охлюв, му отне цял ден да реши как да процедира с експлозивите. Накрая стигнаха до заключение, че е най-безопасно да пратят робот, който да прекъсне жицата и да взриви експлозивите, а когато прахолякът и надробените клони се уталожат, да възложат на ремонтна бригада да възстанови пътя.

Експлозията накара прозорците в Къщата с водопада да се раздрънчат толкова силно, та Цитра се уплаши, че някои могат да се счупят. Не бяха минали и пет минути, когато Косач Кюри се залови да стяга пътна чанта с багаж и заръча на Цитра да стори същото.

— Нима ще се укрием?

— Аз не се крия — каза ѝ Косач Кюри. — Просто ще бъдем мобилни. Ако седим тук, ще сме като патици на прицел за следващата атака, но ако се превърнем в номади, докато това отшуми, ще бъдем движещи се мишени, много по-трудни за откриване и ликвидиране.

Все още не бе ясно обаче коя точно е била мишената и защо. Косач Кюри все пак имаше някои идеи по въпроса. Сподели ги с Цитра, докато тя сплиташе дългата ѝ сребриста коса.

— Егото ми казва, че са погнали мен — каза. — Аз съм най-изтъкнатата сред старата гвардия Косачи… Но е напълно възможно целта да си била ти.

На Цитра тази хипотеза ѝ се видя нелепа.

— Откъде накъде някой ще преследва мен?

После улови в огледалото усмивката на Косач Кюри.

— Ти разтърси порядките във Форума по-силно, отколкото си даваш сметка, Анастасия. Много от младшите Косачи те уважават и нищо чудно да израснеш до техен глас. А предвид, че се придържаш към старовремските принципи — единствените верни — може би има такива, които искат да те премахнат, преди да си имала шанса да се превърнеш в такъв глас.

От Форума ги увериха, че ще проведат свое разследване, но Цитра се съмняваше, че ще открият нещо. Решаването на проблеми не бе силата на Форума на Косачите. Те вече бяха поели по пътя на най-малкото съпротивление и действаха върху допускането, че покушението е дело на „Косач Луцифер“. Това вбесяваше Цитра, но тя знаеше, че не бива да се издава пред Форума. Налагаше се публично да се дистанцира от Роуан. Никой не биваше да знае, че са се срещали.

— Не е зле да обмислиш дали всъщност не са прави — каза Косач Кюри.

Цитра опъна косата ѝ малко прекалено силно, докато сплиташе поредната плитка.

— Ти не познаваш Роуан.

— Нито пък ти — посочи Косач Кюри, издърпа косата си от ръцете ѝ и се зае сама да довърши сплитането. — Анастасия, забравяш, че бях на конклава, когато той ти счупи врата. Видях очите му. Изпита голямо удоволствие от това.

— Било е театър! — настоя Цитра. — Играл е роля пред Форума. Знаел е, че това ще дисквалифицира и двама ни в състезанието, и е било единственият начин да се гарантира равен резултат. Ако питаш мен, хрумването му е много интелигентно.

Косач Кюри остана мълчалива за няколко минути, после продума:

— Трябва много да внимаваш емоциите да не замъглят преценката ти. А сега, искаш ли аз да сплета твоята коса, или просто да я прибера нагоре?

Но днес Цитра не желаеше никакви ограничения за косата си.

Отидоха със смачканата спортна кола до разрушената част от пътя, където работници вече действаха по ремонта. Поне сто дървета бяха унищожени, а стотици други бяха останали без листа. Цитра си помисли, че на гората ще ѝ е нужно дълго време, за да се възстанови от това оскърбление. Поне още сто години щяха да личат белезите от експлозията.

Заради кратера нямаше как да се премине отвъд, нито да се заобиколи, така че Косач Кюри поръча кола на обществения транспорт, която да ги вземе от другата страна. Хванаха чантите си, изоставиха колата на разрушения път и минаха пеша покрай кратера.

Цитра нямаше как да не забележи кървавите петна върху асфалта на самия ръб на кратера. Мястото, където бе лежал техният млад спасител.

Косач Кюри, която винаги виждаше повече, отколкото Цитра би желала, улови погледа ѝ и каза:

— Забрави за него, Анастасия. Горкото момче не е наша грижа.

— Знам — призна Цитра. Но не се канеше да остави нещата така. Не беше в природата ѝ.

11. Съскане на алена коприна

Неприемлив! За Грейсън това бе като пясък в устата. Не можеше да го изплюе, нито пък да го преглътне. Оставаше му единствено да продължи да го дъвче с надеждата да го превърне в нещо смилаемо.

Неприемливите крадяха разни неща, но никога не им се разминаваше. Те заплашваха хората, но не довеждаха докрай заплахите си. Изричаха сквернословия и предизвикателството струеше от тях като тежък мирис — но си оставаше само това, една воня. Бурята неизменно ги предпазваше да не извършат нещо наистина лошо, и беше толкова изкусна в това, че неприемливите отдавна се бяха ограничили само до дребни простъпки, позиране и оплаквания.

Интерфейсът на властта имаше цяло бюро, посветено на задачата да се справя с тях, защото на неприемливите не бе позволено да разговарят директно с Бурята. Те винаги бяха на изпитателен срок и редовно трябваше да се отчитат пред своите надзорници. На онези, които прекрачваха границите, бе прикрепен личен надзорник, който да ги следи денонощно. Беше успешна програма и това се доказваше от многото бракове на неприемливи с надзорниците им, в резултат на което те отново се вливаха в руслото на продуктивните граждани.

Грейсън не можеше да си представи себе си сред подобни хора. Никога нищо не беше откраднал. Имало бе хлапета в училището му, които си бяха играли на неприемливи, но без да се стига до нещо сериозно и просто го бяха надраснали с възрастта.

Грейсън бе инжектиран с доза от новия си живот още преди да се е прибрал у дома. Колата за обществен транспорт, на която се качи, му изчете закона срещу бунтове, преди да потегли от Облачната академия.

— Моля, бъдете наясно — каза му, — че всеки опит за вандализъм ще доведе до незабавно прекратяване на това пътуване и изхвърляне на пътя.

Грейсън си представи как седалката го изстрелва нагоре към небето. Би се засмял на тази мисъл, ако малка част от него не вярваше, че наистина е възможно да се случи.

— Не се тревожи — успокои той колата. — Днес вече бях изхвърлен веднъж и това ми стига.

— Добре тогава — отвърна колата. — Просто ми кажете дестинацията и се въздържайте от неприлични изрази, ако обичате.

По път за вкъщи той спря пред супермаркета, сетил се, че хладилникът вкъщи е празен от цели два месеца. Служителката на касата го поглеждаше подозрително, сякаш можеше да тикне в джоба си неплатено пакетче дъвки. Дори хората на опашката май бяха някак хладни към него. Аурата на предубеждението се долавяше осезаемо. „Защо някой би избрал да е такъв по своя воля?“ — почуди се той. И все пак имаше такива, които го правеха. Един негов братовчед бе неприемлив по свой избор.

— Действа ти освобождаващо да не те е грижа за никого и за нищо — беше споделил той с него. Истинска ирония, тъй като имаше хирургически имплантирани в китките си железни вериги — много модна напоследък сред неприемливите телесна модификация. Та ето колко свободни бяха.

И не само непознатите бяха започнали да се държат различно спрямо него.

Щом се прибра у дома и разопакова малкото вещи, които бе взел със себе си в академията, седна и написа съобщения до неколцина приятели, за да ги уведоми, че се е прибрал и нещата не са се развили според очакванията му. Грейсън не беше от типа хора, които създават близки приятелства. Нямаше човек, пред когото да е разголвал душата си и да е споделял най-съкровените си и уязвими места. Имаше си Бурята за това. Тоест, сега нямаше никого. Приятелите му в най-добрия случай бяха служили за разпускане.

Не получи отговор от никого и се удиви колко лесно може да бъде излющено лустрото на другарството. Накрая позвъни на някои от тях. Повечето го препратиха директно на гласова поща. Онези, които вдигнаха, очевидно го бяха направили случайно, без да си дадат сметка, че тъкмо той им се обажда. Екраните им показваха, че вече е белязан като неприемлив, и те любезно побързаха да приключат разговора. Макар никой да не стигна чак дотам, че да го блокира, той се съмняваше, че отново щяха да приемат комуникация с него под каквато и да било форма. Поне не и докато обозначението „неприемлив“ не бъдеше премахнато от профила му.

Получи обаче съобщения от напълно непознати.

„Мой човек — пишеше му едно момиче, — добре дошъл в бандата! Хайде да се напием и да строшим нещо.“ На снимката беше с обръсната глава и пенис, татуиран на бузата.

Грейсън изключи компютъра си и го запрати към стената.

— Ето на, строших нещо — изрече той към празната стая. В този перфектен свят може и да имаше място за всички, ала мястото на Грейсън не беше в същата вселена като на момичето с татуирания пенис.

Вдигна компютъра си, който наистина се беше пукнал, но още функционираше. Без съмнение, щеше да му бъде пратен нов с дрон — освен ако не подменяха автоматично счупената техника на неприемливите.

Отново влезе онлайн, изтри всички входящи съобщения, защото бяха все приветствия от неприемливи, и в състоянието си на душевен смут написа съобщение до Бурята.

„Как можа да ми причиниш това?“

Отговорът се получи незабавно. Гласеше: „ДОСТЪПЪТ ДО КОРТЕКСА НА СЪЗНАНИЕТО НА БУРЯТА ОТКАЗАН“.

Тъкмо си мислеше как този ден няма как да стане по-лош, и тогава на прага му цъфнаха Косачите.

Косачи Кюри и Анастасия нямаха резервация в хотел „Луивил Гранд Мерикана“. Просто отидоха на рецепцията и получиха стая. Така ставаха нещата — на Косачите не им бяха нужни резервации, билети или уговорени часове за срещи. В хотел обикновено им се даваше най-добрата налична стая, а дори да нямаше свободни, по вълшебство изникваше някоя. Косач Кюри нямаше интерес към най-доброто. Тя поиска най-скромния им малък апартамент за двама.

— Докога ще отседнете при нас? — попита чиновникът. Беше нервен и притеснен още от появата им. Сега очите му се стрелкаха между двете, сякаш отклоняването на погледа му би било смъртоносно за него.

— Ще останем, докато не решим да си тръгнем — заяви му Косач Кюри и пое ключа от него.

На тръгване Цитра му отправи усмивка, та да го успокои мъничко.

Отказаха услугите на пиколото, предпочели сами да си носят багажа. Едва го оставиха в апартамента и Косач Кюри вече бе готова за излизане.

— Въпреки личните ни грижи не бива да пренебрегваме отговорностите си. Има хора, които трябва да умрат — каза тя на Цитра. — Ще ме придружиш ли за Прибирането днес?

За Цитра бе смайващо, че Косач Кюри вече бе успяла да загърби атаката срещу тях и отново бе ангажирана с деловите задачи пред себе си.

— Всъщност трябва да изпълня Прибиране, което планирах миналия месец — отвърна Цитра.

Косач Кюри въздъхна.

— Този твой метод ти отваря двойна работа. Далеч ли е?

— Само на час път с влак. Ще се върна преди мръкване.

Косач Кюри плъзна длан по дългата си плитка и се вгледа в младшата си повереница.

— Мога да дойда с теб, ако искаш — предложи. — Нищо не ми пречи да извърша Прибиране там.

— Ще се справя и сама, Мария. Не забравяй, сега сме подвижни мишени.

За миг помисли, че Косач Кюри ще упорства да не се разделят, но в крайна сметка тя реши да не настоява.

— Добре. Само бъди предпазлива и видиш ли нещо макар и малко подозрително, веднага ми съобщи.

Цитра бе сигурна, че единственото подозрително нещо в момента бе тя самата, тъй като лъжеше къде отива.

Въпреки предупреждението на Косач Кюри Цитра не можеше просто тъй да обърне гръб на момчето, което им бе спасило живота. Вече го бе проучила. Грейсън Тимъти Толивър. Беше с шест месеца по-голям от нея самата, макар да изглеждаше по-млад. В биографията му нямаше нищо отличително нито в положителна, нито в отрицателна посока. Това не бе необичайно — той бе като повечето хора. Просто живееше. В съществуването му нямаше нито върхове, нито спадове. Тоест до този момент. Безличният му живот в един ден се бе преобърнал и оцветил.

Мигащата маркировка „неприемлив“ върху профила му бе дотолкова в противоречие с невинните, кротки очи на снимката, че тя едва не се разсмя. Живееше в скромна градска къща в Горен Нашвил. Две сестри в колеж, дузини по-възрастни полубратя и сестри, с които не поддържаше никакви отношения, и отсъстващи родители.

Колкото до много навременната му поява на пътя, изявлението му по този повод вече бе публично достояние, тъй че Цитра имаше възможност да го прочете. Нямаше причини да се съмнява в казаното от него. Ако се бе озовала на негово място, и тя щеше да стори същото.

Сега той вече не бе студент в Облачната академия, контактът с него не бе забранен, така че тя можеше да го посети, без да нарушава никой закон. Не беше сигурна какво точно се опитва да постигне с издирването му, но знаеше, че не отиде ли да го види, мигът на смъртта му завинаги щеше да остане в съзнанието ѝ. Може би просто имаше нужда да види с очите си, че той отново е жив. Толкова бе привикнала вече да вижда как светлината в хорските очи угасва завинаги, та може би част от нея копнееше да получи доказателство за съживяването му.

Когато пристигна на неговата улица, видя паркирана отпред кола на Гвардията на Острието — елитната полицейска част, обслужваща Форума на Косачите. За миг ѝ мина през ума да си тръгне, защото видеха ли я служителите от Гвардията на Острието, Косач Кюри нямаше как да не научи за присъствието ѝ тук. А тя държеше да си спести нейните упреци.

Онова, което я убеди да остане обаче, бе споменът за собствените ѝ преживявания с Гвардията на Острието. За разлика от умиротворителните части, обслужващи Бурята, тези бяха контролирани единствено от Форума на Косачите, а това означаваше, че можеха да си позволят едва ли не всичко.

Вратата не беше заключена и тя влезе. Завари Грейсън Толивър седнал в дневната на стол с права облегалка, а над него бяха надвесени двама едри гвардейци. Ръцете му бяха оковани в същите метални белезници, които поставиха и на Цитра, когато я обвиниха в убийството на Косач Фарадей. Единият от гвардейците държеше устройство, каквото Цитра не беше виждала преди. Другият говореше на момчето.

— … естествено, нищо от това няма защо да се случи, ако ни кажеш истината — чу го Цитра да казва, макар да бе пропуснала изредения от него списък със заплахи.

Засега Толивър не изглеждаше да е пострадал някак. Косата му бе леко разрошена и по лицето му бе изписано изражение на пасивно отрицание, но иначе изглеждаше наред. Той пръв я видя, като влезе, и в погледа му проблесна нещо, което го извади от състоянието на пълна покруса — сякаш и за него съживяването му не бе било напълно действително, докато тя не го бе потвърдила с присъствието си.

Гвардейците проследиха погледа му и я видяха. Тя се погрижи да заговори първа.

— Какво става тук? — запита Цитра с възможно най-високомерния тон на Косач Анастасия.

За миг гвардейците изпаднаха в паника, но бързо възприеха угодническо отношение.

— Ваша чест! Не знаехме, че ще дойдете. Тъкмо разпитвахме заподозрения.

— Той не е заподозрян.

— Да, Ваша чест. Простете, Ваша чест.

Тя направи крачка към младежа.

— Нараниха ли те?

— Не още — отвърна той, а после кимна към устройството, държано от по-високия гвардеец, — но се канеха да използват това нещо, за да блокират нанитите ми срещу болка.

Тя изобщо не бе знаела за съществуването на подобно устройство. Протегна ръка към мъжа, който го държеше.

— Дай ми го.

И когато той се поколеба, повиши глас:

— Аз съм Косач и ти служиш на мен. Дай ми го или ще те докладвам.

Но той все така не се подчиняваше.

И тогава нова фигура се включи в тази малка шахматна партия. От съседната стая се показа Косач. Явно през цялото време бе стоял там и бе слушал, очаквайки подходящия момент за появата си. Синхронът му бе безпогрешен, за да свари Цитра неподготвена.

Тя мигом разпозна робата му. Алена коприна, която съскаше при движението му. Лицето му бе с меки, почти женствени черти — резултат от толкова много връщания на възрастта, че основната костна структура бе изгубила очертания, подобно на речни камъни, ерозирали от безмилостната вода.

— Косач Константин — изрече Цитра. — Не знаех, че вие ръководите това разследване.

Единствената добра новина в това бе, че ако той разследваше покушението срещу нея и Мария, поне в момента не беше по петите на Роуан.

Константин ѝ отправи любезна, но тревожеща усмивка.

— Здравейте, Косач Анастасия — каза той. — Какъв полъх на свеж въздух сте в този уморителен ден!

Приличаше на котарак, приклещил жертвата си и канещ се да си поиграе с нея. Тя наистина не знаеше как да го тълкува. Както бе казала на Роуан, Косач Константин не бе един от ужасните Косачи от новото крило, които убиваха за удоволствие. Нито пък можеше да бъде причислен към старата школа, за която Прибирането бе благороден, едва ли не свещен дълг. Също като червената му копринена роба и той бе хлъзгав и подкрепяше мерките на онази фракция, която го устройваше за момента. Цитра нямаше представа дали това го правеше безпристрастен в конкретното разследване, защото не знаеше накъде е отправил лоялността си.

Независимо от всичко, присъствието му бе силно респектиращо и Цитра се усети извън свои води. После си спомни, че вече не беше Цитра Теранова, беше Косач Анастасия. Това я преобрази и ѝ позволи да се изправи с достойнство насреща му. Сега усмивката му бе не толкова заплашителна, колкото преценяваща.

— Радвам се, че проявявате интерес към нашето разследване — каза той. — Но добре би било да ни бяхте предупредили, че ще дойдете. Щяхме да ви подготвим почерпка.

Грейсън Толивър ясно съзнаваше, че Косач Анастасия все едно се бе хвърлила под бързо движеща се кола заради него — защото очевидно Косач Константин бе не по-малко опасен от фучаща грамада метал. Грейсън знаеше малко за структурата и сложностите във Форума на Косачите, но явно Косач Анастасия поемаше голям риск, като се изправяше срещу старши Косач.

Ала присъствието ѝ бе толкова силно и авторитетно, че Грейсън се зачуди дали не е много по-възрастна, отколкото сочеше външността ѝ.

— Наясно ли сте, че младежът спаси живота ми и този на Косач Кюри? — попита тя Константин.

— При спорни обстоятелства — парира той.

— Възнамерявате ли да му причините телесни вреди?

— И какво, ако е така?

— Тогава ще ви припомня, че умишленото причиняване на болка е срещу всичките ни принципи, и ще ви докладвам за порицание на конклава.

Хладното изражение на лицето на Косач Константин избледня, но само леко. Грейсън не знаеше дали това е нещо добро, или нещо лошо. Константин се взира още миг в Косач Анастасия, после се обърна към единия от гвардейците:

— Бъди така добър да кажеш на Косач Анастасия какво ви наредих да направите.

Гвардеецът срещна погледа на Косач Анастасия, но Грейсън забеляза, че не можа да го издържи за повече от секунда.

— Инструктирахте ни да му поставим белезници, да блокираме нанитите му срещу болка и да го заплашим с няколко форми на физическо страдание.

— Именно! — потвърди Косач Константин, после отново се обърна към Анастасия: — Както виждате, няма налице никаква злоупотреба.

Негодуванието на Анастасия беше равно на онова, което Грейсън изпитваше, но не смееше да изрази.

— Няма злоупотреба ли? Възнамерявали сте да го биете, докато не ви каже каквото сте искали да чуете.

Константин отново въздъхна и отправи въпрос към гвардееца:

— Какво ви инструктирах да направите, ако заплахите ви не дадат резултат? Наредих ли да изпълните някоя от тези закани?

— Не, Ваша чест. Трябваше да ви повикаме, ако не промени показанията си.

Константин разпери ръце в преигран жест на невинност. Увисналите ръкави на алената му роба приличаха на крилата на огнена птица, готова да обхване с пламъците си младшия Косач.

— Ето, виждате ли? — каза той. — Никога не е имало умисъл за нараняване на момчето. Установил съм, че в този лишен от болка свят самата заплаха за болка често е достатъчна, за да принуди виновния да признае прегрешението си. Ала този младеж продължи да държи на своята версия и след най-неприятните закани. Затова се убедих, че казва истината, и ако ме бяхте оставили да довърша разпита, сама щяхте да се уверите в това.

Грейсън бе сигурен, че те всички са усетили изтеклото от него като електрически заряд облекчение. Искрен ли бе Константин? Грейсън не бе в положение да отсъди. Косачите до един бяха непроницаеми за него. Живееха на собствено по-висше ниво и смазваха механизма, движещ света. Не бе чувал Косач преднамерено да е предизвикал страдание, ако не се броеше страданието, съпровождащо Прибирането. Но само защото той не бе чувал, не означаваше, че не е възможно.

— Аз съм достоен Косач и ценя същите идеали като вас, Анастасия — продължи Косач Константин. — Колкото до момчето, то никога не е било в опасност. Макар че сега съм изкушен да го подложа на Прибиране, само за да ви направя напук. — Той замълча, за да създаде напрежение. Сърцето на Грейсън пропусна един-два такта. Лицето на Анастасия, зачервено от гнева, побледня с няколко тона.

— Но няма да го направя — заяви Косач Константин, — защото не съм злобен човек.

— Що за човек сте тогава, Косач Константин? — попита Анастасия.

Той ѝ подхвърли ключа за белезниците.

— От онези, дето няма скоро да забравят случилото се тук днес. — И той си тръгна с развята около тялото му роба, а гвардейците го последваха.

След като си заминаха, Анастасия отстрани белезниците на Грейсън, без да губи време.

— Нараниха ли те?

— Не — призна Грейсън. — Както каза той, ограничиха се до заплахи.

Ала сега, когато всичко бе приключило, си даде сметка, че не е в по-розово положение, отколкото при пристигането им. Облекчението бързо отстъпи място на предишното огорчение, обзело го при изритването му от Облачната академия.

— Защо сте тук все пак? — попита я той.

— Просто исках да ви благодаря за онова, което направихте. Знам, че ви е струвало много.

— Самата истина — призна Грейсън.

— Предвид това, ви предлагам една година имунитет срещу Прибиране. Най-малкото, което мога да сторя.

Тя му протегна пръстена си. Той никога преди не бе получавал имунитет срещу Прибиране. Дори не се бе озовавал толкова близо до Косач преди тази кошмарна седмица, камо ли до пръстен. А той блестеше дори на приглушената светлина в стаята, но центърът му оставаше тъмен. Искаше му се да продължава да се взира в него, но установи, че няма желание да приеме имунитета, който пръстенът би му дал.

— Не го искам — отговори.

Тя остана учудена.

— Не бъди глупав, всеки иска имунитет.

— Аз не съм всеки.

— Просто млъкни и целуни пръстена!

Нейното недоволство само подхранваше неговото. Нима толкова струваше саможертвата му? Временен безплатен талон за спасяване от смърт? Бе лишен от живота, който се бе надявал да води, притрябвала му бе гаранция за неговото продължаване.

— А може пък да искам да бъда прибран — тросна ѝ се той. — Всичко важно за мен ми бе откраднато, за какво ми е просто да живуркам?

Косач Анастасия отпусна ръката с пръстена. Изражението ѝ стана сериозно. Много сериозно.

— Добре — изрече тя. — Тогава ще те подложа на Прибиране.

Това Грейсън не го бе очаквал. Тя можеше да го направи като нищо, и то преди да е имал шанс да я спре. Колкото и да не искаше да целуне пръстена ѝ, нямаше желание да бъде прибран. Това би означавало смисълът на съществуването му да бъде сведен до хвърлянето му срещу нейната кола. Нужно му бе да живее достатъчно дълго, та да си изкове по-значима цел, нищо, че сега нямаше идея каква ще е тя.

И тогава Косач Анастасия се разсмя.

— Само да си видиш физиономията!

Беше ред на Грейсън да се изчерви — не от гняв, а от смущение. Може и да не беше приключил със самосъжалението, но нямаше намерение да го показва пред нея.

— Благодарността ти е приета. Моля. Сега можеш да си вървиш.

Но тя не си тръгна. Грейсън не го бе и очаквал.

— Вярна ли е историята ти? — попита тя.

Ако още някой му зададеше този въпрос, боеше се, че ще се взриви и ще остави свой собствен кратер. Затова ѝ каза каквото мислеше, че тя желае да чуе.

— Не знам кой е поставил експлозивите. Не съм част от заговора.

— Не отговори на въпроса ми.

Тя зачака търпеливо. Не отправяше заплахи, не предлагаше възнаграждение. Грейсън нямаше представа дали може да ѝ се довери, но осъзна, че вече не го е грижа. До гуша му бе дошло да сипе полуистини.

— Не — каза ѝ. — Излъгах. — Признанието му подейства освобождаващо.

— Защо? — попита тя. Не изглеждаше сърдита, просто любопитна.

— Защото така бе по-добре за всички.

— За всички освен за теб.

Той вдигна рамене.

— За мен щеше да е все същото, каквото и да им бях казал.

Тя прие тези му думи и седна срещу него, като не откъсваше поглед от лицето му. На Грейсън това не му харесваше. Отново се бе издигнала на ниво над него, отдадена на тайните си мисли. Кой знае какви машинации се въртяха в ума на един социално одобрен убиец?

Тогава тя кимна.

— Била е Бурята — продума. — Тя е знаела за заговора, но не е можела да ни предупреди. Нужен ѝ е бил доверен човек с възможност да го направи. Някой, за когото е знаела, че ще схване информацията и ще действа самостоятелно.

Той бе смаян от нейната проницателност. Разгада нещо, недостъпно за всички останали.

— Дори и да беше истина — промърмори, — не бих ти казал.

Тя се усмихна.

— Не бих поискала от теб да го направиш.

Гледа го още за кратко и по лицето ѝ личеше не само доброта, но като че и респект. Ти да видиш! Грейсън Толивър да предизвика респект у Косач!

Тя стана да си върви. Грейсън установи, че съжалява, задето тя ще си иде. Да остане сам с дамгата си на неприемлив и с пораженските си мисли, не му се виждаше никак привлекателно.

— Съжалявам, че си маркиран като неприемлив — каза тя, преди да си тръгне. — Но дори да не ти е позволено да говориш с Бурята, все пак имаш пълен достъп до информацията ѝ. Уебсайтове, бази данни, всичко освен съзнанието ѝ.

— И каква полза от всичко без съзнание зад него, което да те води?

— Все още си имаш своето съзнание — изтъкна тя. — И това все пак струва нещо.

12. По скалата от едно до десет

Алармата на Грейсън зазвуча преди изгрев-слънце. Не я бе нагласил да звъни. Откакто се върна у дома си, нямаше причина да се буди рано. Нямаше нищо неотложно за вършене, така че макар и буден, се излежаваше, докато вече нямаше оправдание да го прави.

Още не беше започнал да си търси работа. Да ходиш на работа все пак не беше задължително. Щеше да бъде осигурен дори без никакъв принос към света — а за момента не изпитваше желание да дава своята дан освен с онова, което изхвърляше отделителната му система.

Изключи алармата със замах.

— Какво има? — попита. — Защо ме будиш?

Бяха нужни няколко секунди тишина, за да осъзнае, че Бурята не се канеше да отговори на въпроса му, тъй като беше неприемлив. Така че той седна в леглото и погледна към екрана до себе си, където видя съобщение, осветяващо цялата стая в сърдито червено сияние.

Грейсън имаше смътна представа за минусите, но не и как се оценяват. Дали пет минуса добавяха пет дни към статуса му на неприемлив? Пет часа? Пет месеца? Изобщо не беше наясно. Може би трябваше да се запише на курсове по неприемливост.

„Какво облича човек за среща с надзорник?“ — почуди се. Дали трябваше да е по-официален, или с по-скромно облекло от обичайното? Колкото и огорчен да се чувстваше от цялата тази история, каза си, че няма да навреди да остави добро впечатление у надзорника си, така че намери чиста риза и панталони, после сложи същата вратовръзка, която бе носил на срещата в Интерфейса на властта във Фулкръм Сити, когато си мислеше, че още има живот. Спря кола на обществения транспорт (която отново го предупреди за последиците от вандализъм и нецензурен език) и се отправи към местния офис на ИВ. Решен бе да подрани и да създаде добро впечатление, та да отбие ден-два от позорния си статус.

Сградата на офиса на ИВ в Горен Нашвил бе много по-малка от тази във Фулкръм Сити. Беше само четириетажна и от червени тухли, не от сив гранит. Отвътре обаче изглеждаше почти същата. Този път не бе въведен в приятна стая за срещи. Насочиха го към Службата за неприемливи, където му бе наредено да си вземе номерче и да чака в стая с още около дузина неприемливи, които очевидно нямаха желание да са там.

Накрая, след близо час, на Грейсън му дойде редът и той отиде до прозорчето, където нископоставена жена, агент на Облака, провери документа му за самоличност и му каза неща, повечето от които вече знаеше.

— Грейсън Толивър, изключен завинаги от Облачната академия и понижен до статус неприемлив за минимум четири месеца поради грубо нарушение на Разделението Косачи-държава.

— Същият — потвърди Грейсън. Поне сега вече знаеше колко дълго ще трае пониженият му статус.

Тя вдигна очи от таблета си и му отправи невесела усмивка, бездушна като на робот. За момент той се почуди дали наистина не бе робот, но после си припомни, че Бурята нямаше роботи в службите си. Все пак се предполагаше, че ИВ е човешкият интерфейс за Бурята.

— Как се чувствате днес? — попита го.

— Ами май нормално — каза той и отвърна на усмивката ѝ. Питаше се дали и неговата изглежда неискрена като нейната. — То се знае, неприятно ми беше да бъда събуден толкова рано, но задълженията са си задължения, нали така?

Тя отбеляза нещо в таблета си.

— Моля, оценете неприятното си чувство по скалата от едно до десет.

— Вие сериозно ли?

— Не можем да продължим, докато не отговорите на въпроса.

— Ъъ… пет — каза той. — Не, шест, въпросът влоши нещата.

— Бяхте ли несправедливо третиран след маркирането ви като неприемлив? Някой да ви е отказал обслужване или по някакъв начин да е нарушил гражданските ви права?

Формалният маниер, по който му зададе въпроса, породи у него желание да изтръгне таблета от ръката ѝ. Можеше поне да се престори, че я е грижа за отговора му, както бе имитирала усмивка.

— Хората ме гледат, сякаш съм убил котката им.

Тя се втренчи в него, като че ѝ бе казал, че преди малко действително е убил няколко котки.

— Уви, не мога да направя нищо за това как ви гледат хората. Но ако правата ви някога бъдат нарушени, важно е да уведомите надзорника си за това.

— Я чакайте… не сте ли вие моят надзорник?

Тя въздъхна.

— Аз съм регистраторът ви. Ще се срещнете с надзорника си, след като приключим с регистрацията.

— Трябва ли пак да си взема номерче?

— Да.

— Тогава, моля, променете нивото ми на раздразнение на девет.

Тя го стрелна с поглед и направи отметка в таблета си. После отдели време за обработване на информацията, която имаше за него.

— Нанитите ви отчитат намаление на ендорфинните нива през последните няколко дни. Това може да сочи за ранен стадий на депресия. Желаете ли регулиране на настроението сега, или ще изчакате, докато достигнете прага?

— Ще изчакам.

— Може да се наложи да отидете до местния здравен център.

— Ще изчакам.

— Добре тогава.

Служителката бръсна с ръка екрана, затвори файла му и му каза да следва синята линия на пода. Тя го изведе навън в коридора и до друго голямо помещение, където според обещанието му бе заръчано да си вземе номерче.

Накрая, както му се стори след цяла вечност, номерчето му излезе и той бе пратен в стая за срещи, която никак не наподобяваше онази отпреди няколко дни. Стените бяха в ненатрапчиво бежово, подът — покрит с грозни зелени плочки, а голата маса беше графитеносива с два твърди дървени стола от всяка страна. Единствената украса бе безлична картина с платноходка на стената, напълно уместна за цялата обстановка.

Изчака още петнайсет минути и най-после надзорникът му пристигна.

— Добро утро, Грейсън — поздрави го агент Тракслър.

Той бе последният, когото Грейсън очакваше да види днес.

— Вие? Какво правите тук? Не съсипахте ли достатъчно живота ми вече?

— Нямам ни най-бегла представа за какво говориш.

Естествено, че щеше да каже това. Достоверно отрицание. Не беше накарал Грейсън да прави нищо. По-точно изрично му бе заявил какво да не прави.

— Извини ме, че те накарах да чакаш — каза Тракслър. — Ако от това ще ти стане по-добре, Бурята кара и нас, агентите, да чакаме, преди да се срещнем с вас.

— Защо?

Тракслър вдигна рамене.

— Това е загадка.

Той се настани от другата страна на масата, погледна към платноходката със същото отвращение като самия Грейсън преди малко и после обясни присъствието си.

— Бях прехвърлен тук от Фулкръм Сити и понижен от старши агент в надзорник в това регионално ведомство. Така че не си единственият с понижен статус покрай цялата тази история.

Грейсън скръсти ръце. Не изпитваше и грам съчувствие към човека.

— Надявам се, че си започнал да се приспособяваш към новия си живот.

— Ни най-малко — отвърна Грейсън с равен глас. — Защо Бурята ме беляза като неприемлив?

— Мислех, че си достатъчно интелигентен да си отговориш сам.

— Явно не съм.

Тракслър повдигна вежди и изпусна бавна въздишка, за да подчертае разочарованието си от липсата на проницателност у Грейсън.

— Като неприемлив си задължен да присъстваш на редовни срещи за надзор. Тези срещи ще осигурят начин двамата да комуникираме, без да предизвикваме подозрение у никого, който може да те наблюдава. Естествено, за да проработи това, трябваше да бъда прехвърлен тук и направен твой надзорник.

Аха! Това значи бе причината Грейсън да бъде позорно маркиран като неприемлив! Бе част от по-голям план. Мислил си бе, че ще се почувства по-добре, когато проумее нещата, но не стана така.

— Искрено ти съчувствам — каза Тракслър. — Неприемливостта е тежко бреме за онези, които не я желаят.

— Ще оцениш ли жалостта си по скалата от едно до десет? — запита Грейсън.

Агент Тракслър се засмя.

— Чувството за хумор, макар и твърде мрачно, винаги е нещо добро. — После стана делови. — Разбрах, че прекарваш повечето от дните и нощите си у дома. Като твой приятел и съветник мога ли да предложа да започнеш да посещаваш места, където се събират други неприемливи, и евентуално да създадеш нови приятелства, които ще те облекчат през този период?

— Не желая.

— А може би всъщност желаеш — продума кротко агент Тракслър. — Може би толкова силно ти се иска да се впишеш сред неприемливите, че ще започнеш да се обличаш като тях и ще пристъпиш към типичните телесни модификации, за да покажеш как приемаш на драго сърце своя статус.

Отначало Грейсън не каза нищо. Тракслър го остави да възприеме със съзнанието си направеното предложение.

— И какво, ако… приема на драго сърце своя статус? — попита Грейсън.

— Тогава, сигурен съм, ще узнаеш разни неща — поясни Тракслър. — Може би такива, които дори Бурята не знае. И за нея има слепи петна все пак. Мънички, разбира се, но съществуват такива.

— Искаш да бъда таен агент на Облака?

— Не, разбира се — подсмихна се Тракслър. — Агентите на Облака трябва да са учили четири години в академията и после да прекарат една година в затъпяваща практика, преди да получат истинска задача. А ти си просто неприемлив… — Той потупа Грейсън по рамото. — Неприемлив с много солидни връзки.

После Тракслър се изправи.

— Ще се видим след седмица, Грейсън.

Тръгна си, без да го погледне повече.

Грейсън се усещаше напълно замаян. Беше гневен. Беше развълнуван. Чувстваше се употребен. Не това бе искал… а дали? Ти, Грейсън, си по-специален, отколкото осъзнаваш. Така му бе казала Бурята. Такъв ли бе бил планът ѝ за него от самото начало? Той все още имаше избор във всичко това. Можеше да избягва неприятности, както го бе правил през целия си живот, и след няколко месеца статусът му щеше да бъде възстановен. Можеше да се върне към предишния си живот.

Или пък можеше да се впусне в спирала по този нов път. Път, представляващ пълна противоположност на представите му за него самия.

Вратата се отвори и безименен агент на Облака изрече:

— Простете, но срещата ви приключи и трябва незабавно да освободите стаята.

Инстинктите на Грейсън му подсказваха да се извини и да си тръгне. Ала той знаеше по какъв път е длъжен да поеме сега. Така че се облегна на стола, ухили се на агента и процеди:

— Върви се шибай.

Агентът му постави минус и се върна със служител на охраната, който го изхвърли от стаята.

13. Некрасива картина

Косач Пиер-Огюст Реноар не беше художник, макар да притежаваше богата колекция шедьоври, рисувани от историческия му патрон. Какво да прави? Имаше слабост към красивите картини.

То се знае, средмерикански Косач, кръстил се на френски художник, вбесяваше Франкоиберийския регион. Наумили си бяха, че всички френски художници от Епохата на смъртните са запазена марка за тях. Но само защото Монреал сега принадлежеше към Средмерика, не означаваше, че френското му наследство е изгубено. Със сигурност някой от предците на Косач Реноар бе родом от Франция.

Но нека Форумът на Косачите отвъд Атлантика беснее колкото си ще, него това не го засягаше. Засягаше го етническата общност Пермафрост2 в най-северните райони на Мериките, където той живееше.

Докато населението в останалата част на света до голяма степен се бе сляло на генетично ниво, пермафростите ревностно бранеха културата си и не се приобщаваха към останалото човечество. Не че беше престъпление, разбира се — хората бяха свободни да постъпват както желаят — но за Косач Реноар това беше голяма досада, разбъркване в общия ред на нещата.

А Косач Реноар разбираше от ред.

Подправките му бяха строени по азбучен ред, чаените чаши бяха подредени в шкафа с математическа прецизност, косата му бе подстригвана до строго определена дължина всяка петък сутрин. И ето че етносът Пермафрост му съсипваше всичко това. Изглеждаха прекалено отчетливи расово, а той не можеше да се помири с това.

И затова подлагаше на Прибиране възможно най-много от тях.

Разбира се, ако бъдеше разкрит, че проявява етническа предубеденост, това щеше да му създаде неприятности във Форума на Косачите. За негово щастие, Пермафрост не бяха смятани за обособена раса. Генетичното им съотношение показваше голям процент „други“. А „други“ бе тъй обширна категория, че практически маскираше всичките му действия. Може би не пред Бурята, но поне пред Форума на Косачите, а за него това бе от значение. Стига да не даваше повод на някого от гилдията си да се вгледа по-внимателно в неговите Прибирания, изобщо нямаше да се разбере. По този начин той се надяваше с времето да разреди етноса Пермафрост, докато присъствието им престане да го нервира.

В тази конкретна вечер бе поел към двойно Прибиране. На жена от Пермафростите и малкия ѝ син. Беше в приповдигнато настроение, ала едва бе излязъл от дома си, когато неочаквано зърна фигура в черно.

Жената и синът ѝ не бяха подложени на Прибиране тази нощ… Колкото до Косач Реноар, той нямаше техния късмет. Открит бе в горяща кола на обществения транспорт, профучала през квартала му като огнено кълбо, докато гумите ѝ не се бяха разтопили и не бе спряла. Когато огнеборците се добраха до него, вече нищо не можеха да сторят. Не беше красива картина.

Роуан се събуди от нож, опрян в гърлото му. В стаята беше тъмно. Не виждаше кой държи ножа, но по допира разпозна вида на оръжието — карамбит без пръстени, чието извито острие бе идеално за конкретното приложение. Винаги бе подозирал, че кариерата му на Косач Луцифер няма да трае дълго. Подготвен бе за това още от първия ѝ ден.

— Отговори ми искрено, иначе ще ти прережа гърлото от ухо до ухо — изрече нападателят му. Роуан веднага го позна по гласа. Не този глас бе очаквал да чуе.

— Първо да чуя въпроса — отвърна Роуан. — Тогава ще кажа дали ще отговоря, или ще предпочета прерязване на гърлото.

— Ти ли ликвидира Косач Реноар?

Роуан не се поколеба.

— Да, Косач Фарадей, аз бях.

Ножът бе отстранен от шията му. Той чу свистене във въздуха и после закривеното острие се заби в стената.

— Проклет да си, Роуан!

Роуан се пресегна да светне лампата. Сега Косач Фарадей седеше на единствения стол в спартанската стая на Роуан. „Това е стая, която Косач Фарадей би трябвало да одобри“ — помисли си Роуан. Никакви глезотии, ако се изключеше удобното легло, което бе задължително за Косач с неспокоен сън.

— Как ме открихте? — попита Роуан.

След срещата си с Тайгър бе напуснал Питсбърг и замина за Монреал, защото си даде сметка, че след като Тайгър го бе открил, всеки би могъл. И въпреки преместването си все пак бе намерен. За щастие, от Фарадей, а не от друг Косач, който не би се поколебал да му пререже гърлото.

— Забравяш колко съм опитен в издирването на секретна информация. Мога да открия всичко и всеки, стига да си наумя.

Фарадей го гледаше с очи, пълни с тлеещ гняв и горчиво разочарование. Роуан изпита потребност да отмести погледа си, но не го направи. Отказваше да се срамува за постъпките си.

— Когато си тръгна, Роуан, не ми ли обеща да се снишаваш и да не се бъркаш в делата на Косачите?

— Обещах — откровено отвърна Роуан.

— Значи си ме излъгал? Още тогава си замислил тази работа с Косач Луцифер, така ли?

Роуан стана и измъкна ножа от стената. Карамбит без пръстени, точно както си беше помислил.

— Нищо не бях запланувал. Просто размислих. — Той подаде ножа на Фарадей.

— Защо?

— Почувствах, че така трябва. Че е необходимо.

Фарадей погледна към черната роба на Роуан, която висеше на кука до леглото.

— И сега се обличаш в забранена роба. Има ли табу, което не си готов да нарушиш?

Вярно беше. На Косачите не бе разрешено да носят черно и той тъкмо затова бе избрал този цвят. Черна смърт за творящите тъмни дела.

— От нас се очаква да сме просветени! — посочи Косач Фарадей. — Не по този начин се борим!

— Точно вие нямате право да ми казвате как да се боря. Престорихте се на мъртъв и избягахте!

Фарадей пое дълбоко дъх. Погледна карамбита в ръката си и го пъхна във вътрешен джоб на робата си в цвят на слонова кост.

— Мислех, че като убедя света в Самоприбирането си, ще спася теб и Цитра. Вярвах, че ще ви освободят от стажуването и ще можете да се върнете към предишния си живот.

— Но не се получи — припомни му Роуан. — А вие още се криете.

— Откупвам си време. Има разлика. Някои неща мога да постигна най-добре, ако Форумът на Косачите не знае, че съм жив.

— Аз пък мога да постигна някои неща най-добре като Косач Луцифер — парира го Роуан.

Косач Фарадей се изправи и се взря остро и продължително в него.

— В какво се превърна, Роуан, че си способен хладнокръвно да прекратяваш съществуването на Косачи?

— Когато умират, мисля си за техните жертви. За мъжете, жените и децата, които са подложили на Прибиране — защото Косачите, които ликвидирам, не подхождат към Прибирането с респект и отговорност, каквито се очакват от тях. Аз съм онзи, изпитващ съчувствие към жертвите им. И това ме освобождава от всякакви угризения за недостойните Косачи, които унищожавам.

Фарадей не се трогна от думите му.

— Какво бе престъплението на Косач Реноар?

— Той извършваше тайно етническо прочистване на севера.

Това накара Фарадей да направи пауза за размисъл.

— А ти как го узна?

— Не забравяйте, че и мен научихте да проучвам дълбоко скритата информация — отвърна му Роуан. — Преподадохте ми важността да разследвам обстойно субектите си за Прибиране. Нима сте забравили, че сам дадохте тези инструменти в ръцете ми?

Косач Фарадей зарея поглед през прозореца, но Роуан знаеше, че го прави само за да не срещне очите му.

— Престъплението му е можело да бъде докладвано пред Комисията по селекция…

— И какво щяха да направят те? Да го порицаят и да го поставят на изпитателен срок? Дори да му бяха забранили да извършва Прибиране, би ли кореспондирало това с престъплението му?

Косач Фарадей най-сетне се обърна да го погледне. Внезапно изглеждаше стар и уморен. Много по-стар, отколкото се полагаше на човек да се чувства и да изглежда.

— Обществото ни не вярва в наказанието — посочи той. — Само в коригирането.

— Същото е и с мен — заяви Роуан. — В Епохата на смъртните, когато не са могли да излекуват рака, са го изрязвали. Същото правя и аз.

— Жестоко е.

— Не е. Косачите, които премахвам, не изпитват болка. Вече са мъртви, преди да ги превърна в пепел. За разлика от покойния Косач Чомски не ги горя живи.

— Дребна милост — отбеляза Фарадей, — но неносеща спасение.

— Аз не моля за лично спасение — уточни Роуан. — Стремя се обаче да спася Форума на Косачите. И вярвам, че това е единственият начин да го постигна.

Фарадей отново го погледна, после тъжно поклати глава. Вече не беше гневен. Изглеждаше примирен.

— Ако искате да спра, ще трябва самият вие да прекратите живота ми — каза му Роуан.

— Не ме поставяй на изпитание, Роуан. Защото скръбта, която ще изпитам при ликвидирането ти, няма да спре ръката ми, почувствам ли, че то е необходимо.

— Но няма да го сторите. Защото дълбоко в себе си знаете, че онова, което аз върша, е необходимо.

Косач Фарадей остана смълчан известно време. Отново се загледа през прозореца. Беше започнал да вали сняг. На парцали. Щеше да направи земята хлъзгава. Хората щяха да падат, да удрят главите си. Тази вечер на съживителните центрове щеше да им се отвори работа.

— Твърде много Косачи загърбиха стария и верен подход — изрече Фарадей с тъга, която проникваше по-дълбоко, отколкото Роуан можеше да проследи. — Нима ще изтребиш половината Форум? Защото, доколкото виждам, Косач Годар е превърнат в мъченик от така наречения нов ред. Все повече Косачи започват да изпитват наслада от акта на убийство. Съвестта се превръща в пречка.

— Ще върша каквото трябва, докато вече не мога да го правя — бе единственият отговор на Роуан.

— И да премахваш Косач след Косач, това няма да спре прилива — поклати глава Фарадей. За пръв път изреченото от него породи съмнения у Роуан. Защото той знаеше, че Фарадей е прав. Без значение колко лоши Косачи отстранеше от уравнението, щяха да се появяват нови и нови. Косачите от новия ред щяха да вземат стажанти, жадуващи за смърт като убийците от Епохата на смъртните — от онези, пращани в затвори, за да прекарат остатъка от ограничения си живот зад решетки. Сега на този нов тип чудовища щеше да е позволено свободно и безнаказано да отнемат живот. Не това бяха искали основателите — но всички те отдавна се бяха подложили на Самоприбиране. А дори и някои да бяха още живи, каква власт имаха да променят нещата днес?

— Кое тогава би въздействало на прилива? — поиска да узнае Роуан.

Косач Фарадей повдигна вежда.

— Косач Анастасия.

Роуан не бе очаквал това.

— Цитра?

Фарадей кимна.

— Тя е свежият глас на разума и отговорността. Може да обнови старите идеали. Ето защо се боят от нея.

И тогава Роуан прочете нещо по-дълбоко по лицето на Фарадей. Разбра какво всъщност му казва той.

— Нима Цитра е в опасност?

— Така изглежда.

Внезапно целият свят на Роуан сякаш се завъртя около оста си. Смая се колко бързо можеха да се променят приоритетите му.

— Какво мога да сторя?

— И аз не знам точно… но ще ти кажа какво наистина ще сториш. Ще напишеш елегия за всеки убит от теб Косач.

— Вече не съм ви стажант. Не можете да ми давате заповеди.

— Не, но ако искаш да отмиеш поне част от кръвта от ръцете си и да си спечелиш зрънце уважение от мен, ще го изпълниш. Ще напишеш честен епитаф за всички тях. Ще споменеш доброто, сторено от всяка от твоите жертви в света, както и лошото. Защото дори най-егоистичните и корумпирани Косачи носят някаква добродетел, скрита между гънките на покварата им. На някакъв етап от живота си са се стремили да постъпват правилно преди падението си.

Замълча, споходен от спомен.

— Някога бяхме приятели с Косач Реноар — призна Фарадей. — Много години, преди предразсъдъците му да се превърнат в онзи рак, за който говориш. Навремето бе влюбен в жена от пермафростите. Това не го знаеше, нали? Но като Косач не можеше да се ожени. Така че тя сключи брак с мъж от нейния етнос и това сложи началото на дългия път на Реноар към омразата. — Замълча за миг и погледна Роуан. — Ако го бе знаел, би ли го пощадил?

Роуан не отговори, защото и сам не знаеше.

— Довърши разследването си за него — нареди Фарадей. — Напиши анонимен епитаф и го публикувай, та всички да го прочетат.

— Да, Косач Фарадей — промълви Роуан, неочаквано открил чест и достойнство в подчинението си пред своя някогашен ментор.

Удовлетворен, Фарадей се отправи към вратата.

— Ами вие? — спря го с въпрос Роуан, защото не му се искаше мъжът да си иде и да го остави със собствените му мисли. — Пак ли ще изчезнете?

— Имам много неща за вършене — отговори той на Роуан. — Не съм толкова стар, че да съм познавал Върховното острие Прометей и Косачите основатели, но познавам учението им.

Роуан също го познаваше.

— „Ако този наш експеримент се провали, заложили сме спасителен изход от него.“

— Браво, запомнил си прочетеното. Планирали са защита срещу Форум, който падне в плен на злото. Само дето този план се е изгубил с времето. Надеждата ми е да не се е изгубил окончателно, а да е забутан някъде.

— Мислите ли, че можете да го откриете?

— Може би, а може би не, но май знам къде трябва да търся.

Роуан поразсъждава за кратко и стигна до предположение къде Фарадей се канеше да започне диренето си.

— Ендура?

Роуан знаеше много малко за Града на издръжливото сърце, по-известен като Ендура. Представляваше плаващ метрополис по средата на Атлантическия океан. Беше седалище на властта, където седмината Върховни Косачи от Световния съвет на Косачите управляваха регионалните общности на Косачите в света. Когато Роуан бе стажант, този орган се намираше твърде високо над него, за да го интригува. Но сега, в ролята си на Косач Луцифер, осъзнаваше, че той би трябвало да е за него повече от мигаща светлинка на радара му. Действията му нямаше как да не са привлекли вниманието на Върховните Косачи, нищо че те си мълчаха по въпроса.

Но докато Роуан разсъждаваше каква роля би могъл да играе големият плаващ град в общата схема на нещата, Косач Фарадей поклати глава.

— Не Ендура — каза той. — Този град е построен дълго след основаването на Форума на Косачите. Мястото, което аз търся, е далеч по-старо.

При недоумяващата физиономия на Роуан Фарадей се усмихна и поясни:

— Земята на бленуването.

На Роуан му отне момент да регистрира това. От години не бе чувал стихчето.

— Земята на бленуването? Но тя не съществува наистина. Споменава се само в детска песничка.

— Всяка история води началото си от време и място, дори най-простичките и наивни детски приказки имат неочакван зародиш.

Това припомни на Роуан друга фраза от детството му: „Бий камбаната за Роузи“. Години по-късно научи, че била за някаква болест от Епохата на смъртните, наречена черна чума. Фразата бе част от глупаво стихче без контекст, но придобиваше смисъл, когато човек узнаеше за какво се отнася. Деца напяваха за смърт в монотонен припев, навяващ ужас.

Скоропоговорката за Земята на бленуването също не се отличаваше с кой знае какъв смисъл. Доколкото Роуан си спомняше, деца я изричаха, застанали в кръг около едно, избрано да е „то“. И когато скоропоговорката свършеше, детето в центъра трябваше да дръпне някое от останалите. Онова, което успееше да повлече, ставаше новото „то“.

— Няма никакви доказателства, че Земята на бленуването изобщо съществува — отбеляза Роуан.

— И тъкмо затова никога не е открита. Нито дори от култа на тоналистите, които вярват тъй пламенно в нея, както в Големия резонанс.

Споменаването на тоналистите уби всяка надежда у Роуан, че може да приема Фарадей сериозно. Тоналистите, моля ви се. Той самият бе спасил живота на много тоналисти в деня, когато уби Косачите Годар, Чомски и Ранд, но това съвсем не означаваше, че е повярвал в измислените им култови поверия.

— Всичко това е нелепо! — отсече Роуан.

Фарадей се усмихна.

— Колко мъдро от страна на основателите да скрият зрънцето истина в нещо тъй абсурдно. Кой сред здравомислещите би го потърсил там?

Роуан не заспа повече през остатъка от нощта. Всеки звук изглеждаше усилен, дори биенето на собственото му сърце гърмеше оглушително в ушите му. Не страх чувстваше, а тежест. Бремето, с което сам се бе натоварил, за да спаси Косачите. А сега бе дошла и новината, че Цитра може да е в опасност.

Въпреки онова, което средмериканските Косачи можеха да си мислят, Роуан обичаше идеята за Косачите. Самият принцип най-мъдрите и състрадателни от всички човешки същества да извършват приключването на живот за балансиране на безсмъртието, беше една съвършена идея в съвършен свят. Косач Фарадей му бе показал какъв трябва действително да бъде Косачът и съществуваха много, много Косачи, дори такива, които бяха високомерни и арогантни, все още поддържащи най-висшите ценности. Ала лишени от тези ценности, Косачите биха били ужасно явление. Роуан бе проявил наивността да повярва, че може да предотврати това. Но Косач Фарадей бе по-наясно. Ала пък това бе пътят, който Роуан бе избрал за себе си, и да го изостави сега, би означавало да признае провала си. Не беше готов да го стори. Дори да не бе в състояние сам да спре падението на Косачите, поне можеше да отстранява рака, където го срещнеше.

Само че се чувстваше толкова сам. За миг присъствието на Косач Фарадей му върна усещането за другарска близост, но то само още по-остро открои изолацията му. Ами Цитра? Къде беше тя сега? Съществуването ѝ бе застрашено, а как можеше той да помогне? Все трябва да имаше начин.

Чак призори най-сетне заспа и сънищата му милостиво не бяха свързани със смута в будния му живот, а бяха изпълнени със спомени за едно по-простичко време, когато най-големите му грижи бяха оценките, отборните игри и навикът на приятеля му Тайгър да се подлага на размазване. Време, когато бъдещето сияеше ярко пред него, а той бе уверен, че е неуязвим и може да живее вечно.

14. Тайгър и изумрудения косач

— Покажи нещо повече, щатен веселяко.

Необузданата жена Косач в яркозелено и с див поглед в очите изрита в краката Тайгър Салазар, подсече го и той се стовари тежко на тепиха. И защо изобщо го наричаха тепих, когато падането върху него бе също толкова болезнено, колкото и върху пода от тиково дърво на верандата на пентхауса, където провеждаха спаринг? Не че той възразяваше. Дори при нанити за болка, регулирани на най-ниска степен, бе започнал да се наслаждава на притока на ендорфини, който идваше с болките от тренирането. Беше дори по-хубаво от размазването. Вярно, след известно време човек започваше да се пристрастява към скачането от високи сгради, но същото важеше за ръкопашния бой, а за разлика от размазването при борбата всеки път бе различно. Единственото разнообразие при размазването бе, ако се удариш в нещо при летежа си надолу.

Той бързо отново се изправи на крака и зае бойна позиция, като нанесе достатъчно добри удари, че да ядоса Косач Ранд. Успя да я извади от равновесие и да я повали, а после се засмя, с което още повече я вбеси. Такова бе и намерението му. Избухливостта ѝ бе нейната слабост. Макар да бе много по-добра от него в бруталното бойно изкуство Бокатор на черната вдовица, сприхавият ѝ нрав я правеше небрежна и лесна за надхитряване. За миг помисли, че тя ще му се нахвърли. В безумието си бе способна да скубе, да дере очи и да дращи всеки участък оголена плът с нокти, които можеха да оставят бразди в камък.

Но не и днес. Днес тя контролираше буйната си природа.

— Достатъчно — каза и пристъпи назад от кръга. — Бягай под душа.

— Няма ли да ме придружиш? — подразни я Тайгър.

Тя се подсмихна.

— Някой ден току-виж съм откликнала на предложението ти и тогава в чудо ще се видиш.

— Забравяш, че съм професионален парти гост. Поназнайвам едно-друго.

Той свали мократа си от пот фланелка, разголи скулптирания си торс като визуално потвърждение и тръгна към банята.

Докато вземаше несподеления си душ, Тайгър се дивеше на завидната си ситуация. Попаднал бе на много сладка работа. Като пристигна, очакваше обичайния ангажимент. Но купон нямаше, не присъстваха други гости освен него. Бе изтекъл месец от пристигането му, а нямаше никакви признаци, че ангажиментът му ще приключи скоро — макар той да допускаше, че ако това наистина бе стажуване, рано или късно щеше да му дойде краят. Междувременно се радваше на живот в разкошен пентхаус и храна на корем. Единственото изискване към него бе да тренира.

— Трябва да те направим як за предстоящите дни, купонджийче — казваше тя. Никога не го наричаше по име, само „купонджийче“ или „веселяко“, когато беше в настроение, и „гнида“ или „кюфте“, когато не беше.

Макар никога да не му призна възрастта си, той предполагаше, че е на двайсет и пет, при това истински двайсет и пет. Възрастните, които връщаха възрастта си между двайсет и трийсет, винаги нещо ги издаваше. Изкуствената им младост бе някак повехнала. Докато изумрудената Косач Ранд очевидно преминаваше през живота за пръв път.

Честно казано, той не бе напълно убеден, че жената изобщо е Косач. Вярно, имаше пръстен, който изглеждаше истински, но никога не я видя да излиза за Прибиране, а познаваше достатъчно Косачи, та да е наясно, че имат квота за изпълняване. Нещо повече, тя никога не се срещаше с други Косачи. Не бяха ли длъжни да присъстват на някакви свои сбирки няколко пъти в годината? Наричаха ги конклави. Е, може би тази изолация бе типична за Тексас. Правилата и традициите тук бяха по-други, отколкото в останалата територия на Мериките. Неслучайно на региона бяха дали прякора Самотна звезда.

И все пак той не се канеше да гледа зъбите на харизан кон. Израснал бе в семейство, където бе меко казано обект на пренебрежение, и му идваше добре да е център на вниманието.

А сега вече бе и силен. Гъвкав. Екземпляр, достоен за завист и възхищение. Дори и нищо да не излезеше от цялата работа и изумрудената Косач Ранд да го натиреше без едно „довиждане“ и „благодаря“, можеше да се върне към бизнеса с партита, без да е пропуснал кой знае какво, а със сегашната си физика вече щеше да бъде много търсен. Без съмнение можеше да я осребри богато.

Ами ако не го натиреше, тогава какво? Щяха ли да му връчат пръстен и да го пратят да върши Прибиране? Беше ли по силите му да го прави? То се знае, на майтап се беше впускал в псевдосмъртоносни авантюри, но не го ли бе правил всеки? Споменът за най-прочутата му още го караше да се усмихва. Плувният басейн в гимназията беше източен за поддръжка и на Тайгър му хрумна блестящата идея да го напълни с холографска вода. Най-добрият гмуркач в училището застана на десетметровия трамплин и се хвърли в перфектен лебедов скок, който доведе до неумишлено размазване. Стонът, който нададе, преди да изпадне във временна смърт, беше класически. Почти си струваше трите дни отстраняване от училище и шестте уикенда общественополезен труд, наложени му от Бурята. Дори и гмуркачът, след като бе освободен няколко дни по-късно от съживителния център, призна, че шегата си я е бивало.

Ала временно умрял и окончателно мъртъв бяха съвсем различни неща. Дали носеше у себе си способността да отнеме завинаги човешки живот и да го прави всеки ден? Може би щеше да прилича на онзи веселяк, при когото бе стажувал Роуан, Косач Годар. Човекът уреждаше върховни партита. Ако това беше част от длъжностната характеристика, Тайгър все някак щеше да преглътне останалото.

То се знае, не беше съвсем сигурен, че това тук е стаж за Косач. В крайна сметка Роуан бе претърпял провал, а на Тайгър не му се вярваше да успее в начинание, оказало се непосилно за Роуан. Плюс това цялото преживяване силно бе променило приятеля му. Умствените предизвикателства, пред които се бе изправил, го бяха направили мрачен и сериозен. Тайгър не бе заплашен от умствени предизвикателства. Той до голяма степен бе изключил мозъка от функционирането си и това го устройваше. Бездруго не му беше най-силният орган.

Може пък да го тренираха за бодигард на Косач. Макар да не си представяше защо на един Косач може да му е нужен такъв. Никой не беше толкова глупав да нападне Косач, след като наказанието бе Прибиране за цялото семейство. Ако случаят се окажеше такъв, не бе сигурен дали да приеме службата. Оставаше само бъхтенето без никаква власт. Трябваше да му предложат много съблазнителни придобивки, та да се съгласи.

— Мисля, че си почти готов — заяви му изумрудената Косач Ранд по време на вечерята. Роботът ѝ току-що им бе сервирал по един постен стек — истински, не от синтетичните. В края на краищата естественият протеин бе най-доброто за изграждане на мускули.

— Готов за пръстена си ли? — попита той. — Или имаш нещо друго предвид?

Тя му отправи енигматична усмивка, която му се стори по-привлекателна, отколкото му се щеше да признае. Не му се бе видяла такава при пристигането му, ала имаше нещо в яростния им и все пак интимен спаринг по Бокатор, който променяше отношенията им.

— Ако става дума за пръстена на Косач, няма ли изпитания, през които да премина на конклав? — попита той.

— Повярвай, купонджийче — каза тя, — ще имаш пръстена на ръката си, без да се налага да се изправяш пред конклав. Лично ти го гарантирам.

Значи все пак щеше да бъде Косач! Тайгър излапа с ентусиазъм остатъка от вечерята си. Беше едновременно главозамайващо и смразяващо да знае какво му готви съдбата.