Бяла смърт

33

Хората на SOS се препъваха слепешком през гъстата гора, блъскани безцеремонно от стражата. Тери се опита да разгледа по-добре мъчителите им, но единият я сръга толкова грубо с дуло в гърба, че одра кожата й. По бузите й потекоха сълзи от болка. Тя прехапа устни и потисна желанието си да изкрещи.

Гората бе тъмна, само тук-там между стволовете се мяркаха светлини. После дърветата оредяха и скоро се озоваха пред една постройка. Вратата й бе осветена от външен прожектор. Бутнаха ги да влязат и ги развързаха. После охраната затвори плъзгащата се метална врата и заключи.

Миришеше на бензин. По пода имаше мазни петна — очевидно постройката бе някакъв огромен гараж. Нямаше никакви превозни средства, но помещението съвсем не бе празно. До отсрещната стена като уплашени кутрета се бяха скупчили трийсетина души — мъже, жени и няколко деца. Мизерното им положение бе изписано на измъчените им лица. В очите им ясно се виждаше ужасът от новодошлите непознати.

Двете групи се гледаха предпазливо. След известно време един мъж, който досега седеше с кръстосани крака на земята, стана и се приближи. Лицето му бе набръчкано като стара кожа, дългата му сива коса бе вързана на опашка. Под очите му имаше тъмни кръгове, дрехите му бяха мръсни, но въпреки това около него се усещаше аурата на достойнство. Когато заговори, Тери се сети защо й изглежда толкова познат.

— Аз съм Джес Найтхоук — каза той и протегна ръка.

— Найтхоук — повтори тя. — Бащата на Бен, нали?

Мъжът зяпна.

— Познавате сина ми?

— Да, работя с него в централата на SOS във Вашингтон.

Старецът погледна над рамото на Тери, сякаш търсеше някого.

— Бен беше тук. Видях го как изтича от гората. Беше с онзи другия, дето го убиха.

— Да, зная. Бен е добре. Видяхме се във Вашингтон. Точно той ни каза, че вие и съселяните ви сте в беда.

Райън пристъпи напред.

— Дойдохме да ви измъкнем оттук.

Джес Найтхоук го изгледа, после поклати глава.

— Явно имате добри намерения, но сте се изложили на огромна опасност с идването си тук.

— Заловиха ни веднага щом дойдохме — каза Тери. — Сякаш са знаели, че идваме.

— Имат очи навсякъде — каза Найтхоук. — Злият ми го каза.

— „Злият“ ли?

— Ще се срещнете с него. Като чудовище от кошмар е. Уби братовчеда на Бен с копие. — Очите на Джес се напълниха със сълзи. — Работим почти денонощно, разчистваме гората. Дори жените и децата…

Гласът му заглъхна — от скръб или от изтощение.

— Кои са тези хора? — попита Райън.

— Наричат се киолая. Мисля, че са ескимоси. Не съм сигурен. Започнаха да строят тук, срещу селото ни. Това не ни хареса, но сме незаконни заселници и затова гледаме да си мълчим. Един ден дойдоха през езерото с оръжия и ни отведоха. Оттогава сечем дървета и разчистваме района. Имате ли някаква представа защо е всичко това?

Преди Райън да успее да каже нещо, вратата шумно се отвори. Влязоха шестима души с готови за стрелба автомати. Тъмните им лица си приличаха — широки, с високи скули и жестоки дръпнати очи. Изписаната на студените им лица жестокост бледнееше пред онази на лицето на човека, който ги последва. Имаше телосложение като на бик, с къс дебел врат; голямата му глава сякаш бе поставена направо върху мощните му рамене. Жълтеникавочервената му кожа бе като на сипаничав, на лицето му играеше злобна усмивка. Вертикални татуировки минаваха от двете страни на носа му, който бе смазан и безформен. Мъжът бе невъоръжен, като се изключи ножът в колана му.

Тери зяпна невярващо — това бе мъжът, който бе преследвал Остин с кучешката шейна. Нямаше начин да го сбърка с това обезобразено лице и сякаш напомпано със стероиди тяло. Разбра съвсем ясно какво бе имал предвид Джес, когато го нарече „Злия“. Мъжът измери с поглед новите пленници и черните му студени очи се спряха на тялото на Тери. Полазиха я тръпки. Джес Найтхоук инстинктивно отстъпи назад.

На лицето на мъжа се изписа животинска усмивка — очевидно бе доволен, че вдъхва страх на всички. Изрече някаква гърлена заповед. Стражите избутаха Тери, Райън и Мърсър навън и ги подкараха през гората. Тери напълно изгуби ориентация. Нямаше представа къде е езерото. Ако се случеше чудо и успееше да се измъкне, нямаше да знае накъде да бяга.

След няколко секунди объркването й се засили още повече — тръгнаха по асфалтиран път към гъстата гора, която се изправяше пред тях като тъмна стена. Когато обаче стигнаха на няколко метра от дърветата, чест от гората изчезна и на нейно място се появи правоъгълник от ослепителна бяла светлина. Тери закри очи. Когато свали ръце, видя движещи се хора. Сякаш ги гледаше през врата към някакво друго измерение.

Вкараха ги през вратата в огромно ярко осветено помещение с висок куполовиден таван. Тя погледна назад и когато правоъгълникът с гората изчезна, разбра, че се намират в сграда, направена невидима чрез хитроумен камуфлаж. И макар сама по себе си постройката да представляваше чудо на архитектурата, онова, от което дъхът й спря, бе огромният сребристобял дирижабъл под купола.

И тримата се взряха изумени в приличащото на торпедо чудовище — бе по-дълго от две футболни игрища. Опашката му изтъняваше до острие с четири триъгълни стабилизиращи перки. Имаше аеродинамична форма въпреки огромните си размери. На подпорите под търбуха на дирижабъла бяха разположени четири двигателя. Самият дирижабъл бе кацнал върху сложна система от подпори. Десетки облечени в комбинезони хора се суетяха около грамадната машина. Охраната подкара пленниците към заобления нос на цепелина, който се извисяваше над главите им, сякаш всеки миг щеше да рухне отгоре им и да ги смаже. За миг Тери си помисли, че сигурно точно така се чувства буболечка, преди да бъде смачкана от обувка.

Малко под носа на кораба бе разположена дълга и тясна контролна кабина с големи прозорци. Наредиха им да се качат в нея. Вътрешността й напомни на Тери за корабна рубка, включително с щурвала и компаса. Вътре стоеше някакъв мъж и даваше заповеди на неколцина други. За разлика от хората от охраната, които изглеждаха като направени по калъп, той бе висок и кожата му сякаш бе обработена с белина. Главата му бе обръсната. Той се обърна към доведените пленници, изгледа ги през тъмните си очила, после остави електронния бележник, който държеше, на един плот.

— Виж ти, какво удоволствие. Спасителният отряд на SOS. — И се разсмя. Гласът му бе студен, като духащ откъм ледник вятър.

Райън отговори, сякаш не бе чул подигравката.

— Казвам се Маркъс Райън, директор на „Пазители на морето“. Това са нашият юридически съветник Тери Уелд и развойният директор на SOS Чък Мърсър.

— Не е нужно да минаваме през цялото това изброяване на имена, длъжности и серийни номера. Много добре зная кои сте — каза мъжът. — Да не си губим времето. В света на белите хора съм известен под името Фредерик Баркър. Моят собствен народ ме нарича Тунук.

— Значи и вие, и останалите тук сте ескимоси? — попита Райън.

— Невежите ни наричат по този начин. Всъщност ние сме киолая.

— Не се вмествате в стереотипа за ескимос.

— Наследил съм гените на капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Онова, което започнало като унизителна спънка, ми даде възможност да премина без излишни въпроси във външния свят и да бъда от полза за киолая.

— Какво е това там? — попита Райън и кимна нагоре.

— Прекрасен е, нали? „Ницше“ бил построен тайно от немците, за да стигне до Северния полюс. Възнамерявали да го използват за рекламни полети. Бил напълно оборудван да приема пътници, готови да платят скъпо и прескъпо, за да летят с него. Когато се разбил, моят народ помислил, че това е дар от небето. В известен смисъл се оказали прави. Похарчих милиони за реставрирането му. Внесохме подобрения в двигателите и капацитета им. Балоните за съхраняване на газ бяха сменени с нови, способни да поберат милиони кубични метри водород.

— Мислех си, че използването на водород е приключило с края на „Хинденбург“ — каза Мърсър.

— Германските кораби са пропътували безпроблемно хиляди километри с водород. Спрях се на него заради теглото на товара ми. Водородът има два пъти по-висока товароподемност от хелия. С помощта на най-простия атом, Народът на Северното сияние ще постигне заслуженото си величие.

— Говорите със загадки — каза Райън.

— В никакъв случай. Според легендата киолая били родени в северното сияние, а инуитските племена се страхували от него и го смятали за зло. За съжаление, вие и приятелите ви скоро ще научите, че тази репутация е съвсем заслужена.

— Смятате да ни убиете, така ли?

— Киолая не държат пленници, когато не са им необходими.

— А селяните?

— Както казах, ние не държим пленници.

— Щом сме обречени, защо не удовлетворите любопитството ни и не ни обясните къде точно е мястото на тази летяща антика във всичко това?

Бледите устни на Баркър се разтеглиха в студена усмивка.

— Нашият герой гъделичка суетата на негодяя с надеждата да пристигне тежката артилерия. Не си правете труда. Вие и приятелите ви ще живеете само докато имам нужда от вас.

— Не ви ли е интересно как научихме за плановете ви?

В отговор Баркър каза нещо на някакъв странен език и водачът на охраната пристъпи напред, и му подаде един от пластичните взривове, които Мърсър бе приготвил така грижливо.

— Да не би да сте искали да се занимавате с минно дело?

Райън не му остана длъжен.

— Не, по дяволите! Смятахме да пратим разработката ви по дяволите, точно както направихте с нашия кораб.

— Прямо и недвусмислено, както обикновено, господин Райън. Но не мисля, че ще имате шанс да гръмнете празничните си фойерверки. — Гласът на Баркър бе изпълнен с презрение. Той метна експлозива на горилата си. — И какво точно знаете за нашата „разработка“?

— Знаем всичко за експериментите ви с генетично модифицираната риба.

— Това е само част от големия ми план — каза Баркър. — Нека ви обясня какво предстои в бъдеще. Довечера този кораб ще се издигне в небето и ще полети на изток. Резервоарите му ще бъдат напълнени с генетично модифицирани риби от няколко вида. Той ще разпръсне моите създания в морето като фермер, засяващ семена в нивата си. След няколко месеца местните видове ще измрат. Ако пилотният проект успее — а аз очаквам точно това, — ще последват подобни засаждания във всички океани. След време по-голямата част от рибата на световния пазар ще се произвежда според нашите патентовани генетични банки. Ще разполагаме с почти пълен монопол.

Райън се изсмя.

— Сериозно ли смятате, че налудничавият ви план ще успее?

— В плана няма нищо налудничаво. Всички компютърни модели показват огромен успех. Естествените видове са и без това обречени от прекомерния риболов и промишленото замърсяване. Аз просто приближавам деня, в който океаните ще се превърнат в огромни рибарници. А и най-хубавото е, че хвърлянето на риба в морето дори не е незаконно.

— Но убиването на хора е незаконно — каза Райън. Очите му пламнаха от гняв. — Вие убихте моя приятел и колега Джош Грийн.

Тери вече не можеше да се сдържа.

— Джош не е единственият. Вие убихте телевизионния репортер на борда на „Морски страж“. Вашите биячи застреляха един от собствените ви хора в Копенхаген. Вие убихте братовчеда на Бен Найтхоук. Ами сенатор Греъм? И държите цяло село в робство.

— Виж ти, фирмената адвокатка била доста устата! — Баркър стисна зъби и възпитаният му досега тон се смени с ръмжене. — Жалко, че не си била тук да защитиш киолая, когато са умирали от глад, защото белите избили моржовете. Или когато племето било принудено да напусне традиционните си ловни територии, да се пръсне из цяла Канада и да се премести от родината си в градовете.

— Това не ви дава право да убивате хора нито да съсипвате цели екосистеми. — Тери вече не сдържаше яростта си. — Можете да тероризирате група нещастни индианци и да ни подритвате насам-натам, но ще ви се наложи да си имате вземане-даване с НАМПД.

— Едва ли ще си изгубя съня заради ексцентричните приумици на адмирал Сандекър.

— А заради Кърт Остин? — обади се Райън.

— Зная всичко за Остин. Той е опасен… но НАМПД разглежда SOS като организация извън закона. Не, вие и приятелите ви сте съвсем сами тук. По-самотни, отколкото сте били някога през живота си.

Татуираният бияч каза нещо на езика на киолая.

— Умейлик ми напомни, че искахте да видите любимците ми.

Отведоха ги в сградата, където бяха поставили експлозивите. Този път тя бе ярко осветена.

Баркър спря пред един от резервоарите. Рибата вътре бе дълга почти три метра. Той наклони глава като преценяващ картината си художник и каза:

— Извърших по-голямата част от работата си върху сьомгата. Беше сравнително лесно да се създаде гигант като този. Всъщност успях да получа тежаща двадесет и два килограма сардина — живя няколко месеца.

Продължи към следващия резервоар. Тери рязко пое дъх при вида на създанието вътре. Беше сьомга, на половината на предишната, но с две глави вместо една.

— Тази не тръгна по начина, по който я бях замислил. Все пак ще признаете, че изглежда интересно.

Рибата в следващия резервоар бе още по-деформирана. Тялото й бе покрито с отвратителни бучки и приличаше на облепено с камъни. По-нататък имаше риба с издути напред очи. Подобни деформации се повтаряха и при други видове — треска и херинга.

— Отвратително — каза Райън.

— Красотата е в главата на гледащия. — Баркър спря пред един резервоар, в който имаше сребристобяла риба с дължина около метър и половина. — Това е ранен прототип, който разработих, преди да открия, че агресивността и размерите му започват да излизат извън контрол. Пуснах няколко на свобода, за да видя какво ще се случи. За съжаление, те започнаха да се изяждат помежду си, след като унищожиха местните видове.

— Това не са експерименти, а чудовища — каза Райън. — Защо сте ги оставили да живеят?

— Жал ви е за рибата ли? Доста пресилено, дори за вашата организацийка. Но да ви разкажа за тази рибка. Много е полезна. Хвърлихме тялото на индианеца в резервоара заедно с трупа на приятеля ви. Оглозга ги до кости за отрицателно време. Оставихме останалите индианци да гледат. Оттогава не сме имали проблеми с тях.

Райън не се сдържа, хвърли се напред и стисна Баркър за гърлото. В следващия миг горилата грабна пушката на единия от стражите и стовари приклада върху главата на Райън. Плисна кръв и Райън рухна на пода.

Тери изстина — разбра причината за страха, който бе видяла в очите на Джес Найтхоук.

— Ако господин Райън и хората му са толкова загрижени за плаващите си приятели, може да им уредим съвместна вечеря — спокойно каза Баркър.

Охраната пристъпи напред.