Бялата графиня

Глава 11

На следващия ден в Новоросийск ги посрещна оскъдното зимно слънце, едва надничащо иззад тъмните облаци. Бледите лъчи потъваха в сивкавия лед покрай бордюрите на тесните крайбрежни улици и унило блещукаха по хлъзгавия сняг, покрит с всевъзможни боклуци, хартии и дрипи. Тук-там се виждаха дори тъмночервени петна, вероятно от кръв. Духаше леден североизточен вятър, проникващ дори през самурената наметка на Кити. Кожата й бе настръхнала от студ. Пристанищният град, препълнен през последния месец с дезертьори от разгромената Бяла армия и с безброй бежанци от цивилното население, наподобяваше същинска лудница. Всеки момент се очакваше жадните за мъст червеноармейци да нахлуят в последното незавзето от тях черноморско пристанище. Тифусът върлуваше безпрепятствено — пред последните три години смъртоносният вирус бе покосил около два милиона от жителите на Русия. Навред се въргаляха мъртъвци, полуразсъблечени, защото градската беднотия веднага свличаше топлите връхни дрехи от вкочанените тела на умрелите, с което още повече спомагаше за разпространението на заразата.

Дори и конете като че ли усещаха неумолимо приближаващите се беди, защото не спираха да пръхтят и цвилят неспокойно, да мятат глави назад и настрани, да стъпкват безпощадно труповете, с които бяха осеяни улиците, водещи към кея. Копитата им често се подхлъзваха по заледените павета. Повечето от ресторантите бяха спуснали кепенците си. Тежките двери на големите пристанищни докове бяха плътно затиснати от камари боклуци. Залостени бяха дори железните порти към пасажите по главната улица, някога претъпкани с магазинчета, в които в доброто старо време кипеше оживена търговия. Около пристана, покрай редицата от канцелариите на параходните компании, бяха струпани планини от сандъци, куфари, кутии и вързопи. По тесния тротоар бяха нахвърляни дори и мебели, калъфи за цигулки, ковчежета за бижута, торби с изпомачкано бельо, даже и едно килнато пиано. Всичко това чакаше да бъде натоварено в трюмовете на някой от корабите. Или беше запокитено от доведените до пълно отчаяние емигранти, след като алчните параходни агенции удесеториха таксите за превоз на багаж и покъщнина. А кейовете бяха задръстени с планини от оръжие и сандъци, боеприпаси, медикаменти и хранителни продукти. Но белогвардейците вече бяха започнали да изхвърлят сандъците в ледената вода, за да не попадне тиловото снаряжение в ръцете на омразните болшевики.

Кити се стараеше да избягва страховитите гледки, на дори покрайнините на Новоросийск изобилстваха със сгърчени, вледенени трупове на хора и коне. Потресената жена напразно се опитваше да отмества поглед нагоре към сивеещото небе, но не можеше да не настръхва от злобния лай на глутниците от мършави бездомни псета.

Ето че отново се смрази от ужас и едва не се строполи от седлото — на десетина метра пред коня й три прегладели кучета се джафкаха яростно в схватката кое от тях първо да докопа вледенен детски труп, лежащ до купчина боклуци край бордюра.

Аполон веднага сграбчи юздата на коня й, дръпна я към себе си и протегна ръка към кръста й, за да не й позволи да падне върху хлъзгавите павета.

— За Бога, Кити, какво става с теб? — извика той. — Да не би да ти прилоша?

Но тя не можа да му отговори. Главата й се люшна и безпомощно се отпусна на рамото му. Изплашен от пребледняването й, Аполон веднага я притисна още по-плътно към себе си, сетне извика през рамо на Карим и Сахин. Карим незабавно пое поводите на коня на графинята, а Сахин се зае да помага на княза да я свалят от седлото. Аполон я загърна със своето кавказко наметало и я настани пред себе си на седлото на Леда.

Разтревожен за състоянието й, Аполон пришпори кобилата и Леда се понесе като вихър по улиците, водещи към пристанището. Дръпна поводите и махна с ръка на Карим да му помогне да свали Кити от седлото едва когато стигна градината с кипариси и оголени от зимния студ маслини дръвчета, на стотина метра от крайбрежния булевард. Графиня Радишевска се сепна от сътресението и замаяно завъртя очи, след което се опита да се изправи, но не успя да се задържи на крака, защото коленете й се подкосиха. Но Аполон, който я придържаше под мишниците, не й позволи да падне насред мръсния сняг.

Той още не можеше да си обясни защо бе припаднала тя. Никога не я бе виждал толкова бледа и безпомощна. Вдигна я на ръце и се доближи до първата пейка, която се изпречи пред очите му. Приседна на пейката и я настани по-удобно върху коленете си. Кити помръдна изплашено, но очите й останаха притворени, а лицето й — мъртвешки бледо.

Аполон се надвеси над нея и прошепна тревожно:

— Кити, скъпа, от какво ти прилоша? — После веднага притисна ръка към челото й. По гърба му пропълзяха вледеняващи тръпки, породени от ужасяващото подозрение, че се е заразила от тиф.

— Не… не, нищо ми няма — едва чуто промълви тя и се опита да повдигне клепачи. — Просто така… И аз не знам защо ми се зави свят… Просто, изведнъж… Може би заради всичките тези мъртъвци. Не издържам на подобни гледки.

Единствената му утеха в момента бе това, че поне нямаше висока температура. Може би не беше се заразила с проклетия коремен тиф, а бе припаднала от преумора? За всеки случай Аполон отново опипа челото й, ръцете й, целуна я по бузата, след което извърна очи към сградите от другата страна на булеварда.

— Не можеш в това състояние да се качиш на някой кораб и да напуснеш Новоросийск — твърдо заяви князът. — Прекалено голяма е опасността да се разболееш от тиф.

— Но тогава какво ще стане с мен? — изхлипа тя, доведена до ръба на отчаянието. Главата й отново се отпусна безпомощно назад, но я спаси единствено коравата ръка на Аполон Кузин. — Нали Пьотр иска от мен да се махна от Русия… Нали ми бе обещал, че ще ме чака в Париж!

Аполон мрачно се запита как ще живеят те тримата, ако наистина се озоват във френската столица. По дяволите, от ден на ден всичко около него ставаше все по-заплетено и объркано!

Откакто напуснаха Ставропол — не, истината бе, че още от преди това, откакто бе разбрал, че е била метреса на онзи ужасен болшевишки генерал — Аполон непрекъснато беше в мрачно настроение, денонощно терзан от разкъсващите го чувства. Не можеше да престане да жадува за нея, за ласките й, за топлината й. Но не смееше дори да я докосне, което още повече го вбесяваше. За него бе нечовешко наказание да я усеща толкова близо до себе си, но да не може да си позволи дори веднъж да я целуне, да я притисне до гърдите си. Защото беше омъжена и за друг. И то не за кого да е, а за най-добрия му приятел! И защото от около месец насам беше се въргаляла в леглото на трети. И то не на когото да е, а на един от най-върлите му врагове!

На всичкото отгоре Аполон не можеше да си отговори на мъчителния въпрос — защо се бе примирила с безкрайно унизителния престой в апартамента на генерал Берьозов? Защото е била изнасилена, заплашвана с разстрел, с мъчения? Или защото се бе съблазнила от щедрите му подаръци? Наистина, кой мъж ще подари на една жена толкова скъпа наметка от самур? Както и разкошна огърлици с невероятно едри рубини и рокля от моаре… Не, не можеше, отказваше да повярва, че Кити бе способна да се продаде, дори и на толкова скъпа цена! По дяволите, ако всичко наистина се свежда единствено до това кой ще даде повече пари за нея, то той, потомственият княз Кузин, имаше несравнимо повече богатства от онзи извратен сибирски мужик! При това негови по наследство, а не натрупани с пладнешки обири, които онези нагли болшевики наричаха експроприация! Но нима трябваше да падне тъй ниско, че да купува любовта й, като че ли графиня Радишевска е някое от момичета в публичния дом на Мадам Зоя в Нижний…

За негово нещастие след онези незабравими три декемврийски дни и нощи в нейното имение Кити бе успяла изцяло да обсеби мислите и чувствата му, да се превърне в принцесата на неговите мечти, в дар небесен, по който влюбеният като хлапак княз не бе престанал да въздиша. Вече бе неспособен да разсъждава логично и хладнокръвно. Заболяха го юмруците от непрестанно стискане в пристъп на безмълвна ярост, а мускулите на гърба му не преставаха да потръпват в конвулсивни тръпки. Не, така повече не можеше да продължава! Трябваше нещо да предприеме! И то без никакво протакане!

Изискваше го мъжката му гордост, защото не можеше повече да се задушава от безплодните пристъпи на умопомрачаващия гняв, защото нищо не ненавиждаше повече в този проклет живот от чувството за пълна безпомощност. И защото не можеше да се примири, че ще я загуби.

— Щом няма да заминаваш с някой кораб от пристана на Новоросийск, остава ни един изход. Да се опитаме да се доберем до Туапсе — замислено процеди Аполон Кузин. — Кой знае, може пък това по-южно пристанище още да не е погнато от епидемията. Дано в Туапсе не заварим толкова ожесточена борба за корабни каюти.

Потеглиха след кратка почивка, колкото да изпият по две чаши горещ грузински чай. Докато яздеха по дългия път, водещ на юг от Новоросийск, Кити с неимоверни усилия успяваше да се крепи на седлото, което принуди мъжете да спират на всеки два часа, за може тя да възстановява силите си. На всичкото отгоре запасите от храни бяха на привършване, а последните две денонощия се случиха необичайно студени за сезона.

Щом оскъдното мартенско слънце започна да клони на запад, за да хлътне зад ниските хълмове между криволичещия път и крайбрежието, групата се спря за нощувка. С помощта на Аполон Кити едва се свлече от седлото и успя да направи само няколко крачки, преди да се отпусне безпомощно в ръцете му. Карим и Сахин веднага се притекоха на помощ, застилайки с наметалата си влажната земя, след което се заеха набързо да стъкмят огън.

Виеше й се свят, чуваше гласовете на тримата мъже приглушено, като че ли долитаха до слуха й от безкрайно далече. Пред очите й причерня и веднага се спусна гъста, непрогледна пелена. Изнуреното й тяло се разтресе от спонтанни гърчове. Вече не чуваше нищо, освен някакви смътни подвиквания за храна… за горещ чай… И името й, да, нейното име викаше някой в ухото й! Но защо викаше тъй силно и тъй отчаяно? Графинята се опита да спре тракането на зъбите си, да се сгуши в плътната кожена наметка, после напипа още някаква тежка дреха, с която някой я бе загърнал. Но какво беше това? Някой я разтриваше с трескави движения, като бесен… Постепенно краката и ръцете й започнаха да се сгряват и вцепенението, а след него и унесът започнаха да отзвучават. Така припадналата Кити най-после се съвзе, за да разбере, че се бе озовала в прегръдките на княз Кузин. Ниско приведен над лицето й той я бе обгърнал отвсякъде и търкаше задъхано ръцете й… Но кой бе навил ръкавите й… докато сърдитият Карим разтриваше нозете й, а на крачка зад него изпотен, Сахин ръчкаше със сабята си буйния огън.

— Кити, о, Кити, скъпа… По дяволите! Какво ти е, скъпа моя? Кажи поне една дума! Само от преумората ли си тъй зле? Заради дългата езда, нали? Или… да не би пък да е заради недояждане?

Аполон не спираше да шепне в ухото й, измъчено и задъхано. За пръв път откакто я бе измъкнал от лапите на Берьозов, гласът му отново бе топъл и ласкав, същият гальовен глас, какъвто се бе запечатал в спомените й отпреди Коледа… Кити леко извърна глава и се взря унесено в омайните златни точици в очите му. Господи, те отново преливаха от нежност, както тогава, в имението, в нейната спалня. В нейното легло. В този миг тя осъзна какво бе длъжна да стори — да му признае истината, цялата истина. За тяхното дете. Ако капризната съдба наистина бе пожелала да изпробва чувствата им, то Кити вече бе напълно сигурна, че Аполон бе издържал всички проверки. Очевидно тя никога няма да може да се добере до онова пристанище някъде далече на юг, Туапсе, защото тук й бе съдено да преживее сетния си миг. Оставаше й само утехата, че ще издъхне в ръцете му. Но преди да умре, бе длъжна да му разкрие истината. Така че не можеше повече да отлага обяснението си.

Но първо си пое дъх, за да събере малко смелост, преди да му признае, без да смее да го погледне в очите:

— Зле ми е, защото съм бременна.

Сетне скръсти ръце и зачака отговора му, измъчвана от най-страшното опасение.

Изненадан, князът я изгледа сепнато, неспособен в първия миг нито да реагира, нито да откъсне тревожния си поглед от лицето й. „Затова ли е бил нужен на генерала този средновековен девствен пояс? Затова ли Берьозов е носел ключето в себе си?“ Това бе първата идиотска мисъл, която му хрумна. Главата му забуча от трескави мисли, докато преравяше светкавично спомените си от последните месеци. Устните му потръпнаха — Аполон Кузин задъхано пресмяташе дните и седмиците. „Не, не това е невъзможно! Тя била с онзи генерал само от… Не, не може да е от него! Но тогава излиза, че… че бащата на това дете е Пьотр! Да, разбира се! Още нищо не й личи, а това, хм, това може да означава само едно: че е най-много във втория… или в третия месец!“

— Предполагам, че Пьотр много ще се зарадва.

— Напротив, няма да остане доволен от тази вест!

„Е, да, разбира се, щом като…“, мрачно свъси вежди Аполон.

— Искаш да кажеш, че не е от мъжа ти, а от онзи генерал? — Устните му веднага се изкривиха в презрителна усмивка.

— Не. Не е от него — съвсем тихо прошепна тя.

— Така ли? — окончателно се изуми Аполон. — От кого е тогава?

— От теб.

Кити никога досега не бе допускала, че е възможно лицето на един силен, млад мъж — мъж в разцвета на силите си — така внезапно да изгуби цвета си и да застине като восъчна маска. Чертите му мигом се изостриха, скулите му изскочиха над хлътналите му бузи. А очите му, в които само допреди миг се четяха противоречиви чувства, сега я гледаха така смаяно и занесено, че тя се изплаши да не би сега на него да му прилошее. Объркана, графинята усети как в гърдите й пропълзя тревожна, плашеща хладина, когато Аполон остана така, неподвижно втренчен в нея в течение на почти цяла минута — стори й се, че бе изтекла цяла вечност…

Най-накрая Аполон Кузин пое шумно глътка студен въздух. Подейства му отрезвяващо. Преглътна смутено и чак тогава прошепна едва чуто:

— От мен? Сигурна ли си?

Но дори и сега не успя да се отърси от рояка отровни подозрения? С колко ли мъже е била преди него? Защото беше невероятно никой преди срещата им през миналия декември да не бе ухажвал и да не бе се опитвал да съблазни такава красавица като нея!

— Да. Сигурна съм.

Аполон се опита да възвърне самообладанието си, но не успя да прикрие треперенето на ръцете си, когато смутено посегна да погали бледото й лице. Сетне я заговори с дрезгав, почти пресипнал глас:

— Моля те, кажи го още веднъж. Страхувам се, че може да не съм чул добре думите ти…

След което остана напълно неподвижен, но напрегнат, изгарящ от трескаво очакване.

А тя намери в себе си сили само да повтори сковано, с глас, който й се стори странно чужд и непознат:

— Напълно съм сигурна. За нещо толкова важно и сериозно не мога да си позволя да лъжа нито теб, нито себе си.

Той отпусна съкрушено ръце. Този път в него не остана и капчица съмнение — невъзможно бе тя да го мами за бащинството на детето, а в същото време да го гледа право в очите, без да трепне дори за миг.

Но след това явно някаква неприятна мисъл жегна съзнанието му, защото Аполон се намръщи и свирепо изръмжа:

— По дяволите, каква бъркотия!

Но Кити, прекалено изтощена и отслабнала, унизена и съсипана след всичките преживелици от последните няколко седмици, вече нямаше сили да понесе още един удар на безмилостната съдба. И без това зъзнеше от студ, въпреки наметалото. Усещаше, че силите й бяха на изчерпване. Не можеше да се надява на нищо, освен да живее в тягостна самота, недостойно изоставена от мъжа си. А сега, когато очакваше да чуе поне две-три утешителни слова, единственото, което Аполон успя да измисли, беше горчивото възклицание: „… каква бъркотия!“ Очите й отново се наляха със сълзи, а гърлото й се сви от задушаваща мъка.

Аполон я изгледа замислено. Дали не трябваше да й помогне да се освободи от тази нежелана бременност? Веднага си спомни, че беше чувал за някаква частна клиника в околностите на Петербург, доста посещавана преди войната от знатните дами от висшето общество, които бързаха да се отърват от последиците от похожденията си. При последния си отпуск от фронта, който бе прекарал в Петербург, някой му бе споменал, че тази клиника била превърната в полева офицерска болница. Но може би я бяха преместили някъде другаде? След като толкова много мъже се връщаха от многомесечния престой в окопите, отчаяно зажаднели за женски ласки, неминуемо би трябвало да съществуват и подобни медицински заведения. Макар че при мисълта за евентуален аборт косата му настръхна от отвращение — от предишните си любовници Аполон бе наясно, че това е доста рискована операция. И сега, насред бушуващия хаос на Гражданската война, къде можеше да осигури той за Кити, толкова крехка и отслабнала, първокласен хирург и добре оборудвана клиника?

Не, това бе немислимо! Отляво на пътя към Туапсе беше морето, а отдясно се синееха в далечината високите хребети на Кавказ. На десетки версти наоколо нямаше нито един град, само бедни планински селца и още по-скромни аули. Но защо поне за миг не му хрумна, че Кити може би желае да задържи детето? Аполон отново потъна в мрачни размисли, но нищо ново не успя да измисли. Знаеше само, че е изправен пред неимоверно сериозна дилема, чието разрешение не търпеше отлагане. Отчаян от безсилието си, князът неволно вдигна поглед към нея, за да потърси в очите й отговора, който сам не успя да открие.

В този миг очите й му се сториха огромни — доминиращи цялото й лице, бледо като платно, с отчетливо очертани тъмни сенки от недоспиване и тревоги. Но дори и сега, въпреки всичко, тя си оставаше тъй прелестна и миловидна, че Аполон усети как невидима ръка го стисна за гърлото. „Защо не заплака?“, удиви се той. Всъщност каква вина имаше тя за това, че той беше нахлул неканен в живота й? И с какво бе по-добър от онзи генерал? И двамата искаха да я притежават, а сега тя се бе озовала напълно безпомощна в ръцете му…

Точно тогава една неочаквана мисъл се загнезди в главата му. Отначало я отхвърли като глупава и детинска — той вече я бе опознал добре и знаеше, че гордостта няма да й позволи да приеме поканата му! Но ако Кити все пак успее да преглътне накърнената си гордост, да, защо пък тогава да не я вземе със себе си? И без това сега тя нямаше къде да се приюти, нито един близък не й бе останал. Нито дом, нито покъщнина, нито надежда за спасение… Не можеше дори да избяга в чужбина! Следователно оставаха единствено планините, тези извечни закрилници на всички бегълци, жадуващи свобода. А нали точно там, в непристъпните висини, бе сгушен неговият дом. Да, Господи, това е спасението! Нали той самият никога не бе имай никакви морални скрупули. Защо сега трябваше да се безпокои от това, че е чужда съпруга?

Тревожният израз на лицето му видимо омекна. Чертите му се оживиха, въпреки че и той се измъчваше от студа и преумората след дългия преход. Ръцете му се протегнаха към нея, за да я погалят и стоплят. Пръстите му мълчаливо се заровиха в хаотично разпилените коси. Наведе се над нея, целуна студенеещите й устни, меко, топло и обещаващо.

А тя, която миг преди това бе готова да се разплаче безутешно, посрещна жеста му с благодарност. Не отрони дори дума, само се сгуши в прегръдките му. Косите й скриха ръцете му, ласкаво докосващи нейното лице. Аполон веднага схвана какво се иска в този момент от него и я обгърна през кръста, за да разтърка гърба й, без да спира да нашепва гальовни думи.

Двамата дълго останаха така, безмълвно притиснати един до друг, заслушани в ритъма на сърцата си, докато най-после ръцете му се отдръпнаха от нея, а дългите му пръсти нежно се спуснаха по страните й.

— Ще те заведа в моя дом, високо горе в планините, където никой няма да те открие. Само че… мислиш ли, че ще издържиш на тежкото изкачване?

Огромните й изумрудени очи светнаха от радост. Но Кити нямаше сили да му отговори, само кимна задъхано.

— Искам да ти кажа още само едно нещо — загрижено изрече Аполон. — Повече не бива да мислиш за нищо. Остави всички тревоги на мен.

За нея тези няколко думи бяха напълно достатъчни, за да се увери, че той вече бе признал бащинството си над детето, което тя носеше в себе си, и че не желаеше повече да разговарят и спорят по този толкова деликатен въпрос.

През цялата следваща седмица напредваха само нощем, а през деня събираха сили в изоставени планински селца.

На два пъти не посмяха да влязат в селата, защото забелязаха признаци на човешко присъствие, като предпочетоха много по-неудобното, но по-сигурното прикритие — плитките пещери в скалите в околността.

В тези диви местности новините достигаха много бавно, затова те не узнаха, че само три дни след заминаването им от Новоросийск, червеноармейците бяха превзели и това важно пристанище на източния бряг на Черно море. Не предполагаха също, че зад тях напредваше шестдесетхилядна армия, съставена предимно от казаци от поречията на Дон и Терек. Последните разпокъсани съединения от Бялата армия, лишени от надеждата да дочакат спасителните кораби за Турция и Франция, се опитваха, сред непрестанни, все по-ожесточени и кръвопролитни схватки, да си пробият път на юг, към Грузия, където болшевиките още не бяха проникнали. След като се изкачиха на високите хълмове, извисяващи се над околността, малката група проследи нахлуването на многочислените червеноармейски отряди, а по-късно и озадачаващото им изтегляне в обратна посока, към северните брегове на Черно море. Аполон Кузин нямаше как да узнае, че от Москва бе дошла заповед до всички войски от Южния фронт да се прегрупират за нахлуване в Кримския полуостров. Но това не му попречи да изрази шумно възторга си от този неочакван обрат на събитията. Сега никой нямаше да му попречи да отведе Кити, Карим и Сахин на изток, към усамотения планински аул — дългогодишно фамилно владение на князете от рода Кузин.

Аполон не преставаше да се тревожи как ще издържи бременната и изтощена графиня дългото и трудно изкачване на високите планини. Настани я на седлото пред себе си, а зад него Сахин върза поводите на коня на Кити за седлото. През целия път не смееше да ускорява темпото, за да не подложи на изпитание силите й. За нея всяка вечер тримата мъже пазеха най-топлото място край огъня, най-сочните късове от печеното месо, най-плътните наметала за през студените планински нощи.

Първата седмица изтече неусетно в предпазливо отдалечаване от крайбрежието и изкачване на най-близките хребети. Едва тогава Аполон започна да се успокоява, че по петите им няма преследвачи. Сред този хаос от дълбоки клисури и бездънни пропасти, без никакви пътища — опитният Карим, който яздеше най-отпред, ги превеждаше по едва забележими кози пътеки — само опитен планински водач можеше да открие следите им. Макар че вече беше средата на март, в планината все още беше много студено, особено нощем. Така групата от трима мъже и една жена бавно и неусетно се приближаваше все повече към владенията на Искендер хан, прадядо на Аполон Кузин.

През последните дни от пътуването Карим и Сахин се осмеляваха да се отбиват до най-близките колиби, за да купят от овчарите мляко и сирене. Тук, в тези глухи долини още не бе стъпвал червеноармейски крак, затова един от двамата телохранители на Аполон можеше да си позволи, макар и за кратко, да се отлъчи от групата. Но дори и сега Аполон и другарите му продължаваха да избягват главните проходи, свързващи Задкавказието с Русия, където можеха да попаднат на някой заблуден болшевишки отряд. Освен това, въпреки че планинците рядко се намесваха в политическите борби, Аполон не изключваше възможността дори и тук идеите на болшевизма да замъглят мозъците на местните жители и да се стигне до неочаквана и крайно нежелана размяна на изстрели.

По време на многодневното пътуване Кити неведнъж улавяше отправяните към нея недоверчиви погледи на Карим и Сахин. Накрая не издържа и сподели притеснението си с Аполон, който веднага й обясни с напълно спокоен тон:

— Местните жители трудно могат да приемат дързостта ми да живея с жена, която е била в съжителство с вражески генерал. Дори се осмелиха една вечер край огъня, когато ти вече беше заспала да ми го кажат открито: „Сега тя ти принадлежи. Ти можеш да я задържиш като твоя жена. Но можеш и да я натириш. Коранът позволява и двете.“ Карим и Сахин обаче още не са наясно дали ти си само една от временните ми увлечения или имам напълно сериозни намерения спрямо теб. Това ги обърква и озадачава, защото са приучени да се държат по един начин с наложниците на своя господар и по съвсем друг със законната му съпруга. Ако те обява за моя наложница, това ще им развърже ръцете и ако евентуално ти се опиташ да ме измамиш, да ми сложиш рога или да ме предадеш по някакъв начин, няма да се поколебаят да ти прережат гърлото.

Очите на графинята се разшириха от уплаха.

— Не, няма причина за тревога — побърза да я успокои Аполон и в очите му отново заблестяха предизвикателни златисти точици. — Досега никой не е успявал да ме принуди да променям решението си, независимо за какво става дума.

Два дни по-късно ездачите достигнаха скътаното високо в планината фамилно владение на князете от рода Кузин. Щом превалиха последното възвишение, пред очите им се разкри китна долина, сгушена сред стръмни, почти непристъпни хребети.

— Ето, скъпа, това е крайната цел на нашето пътуване — долината Дарго. Хей там долу е сараят на Искендер хан, моят прадядо — обясни й Аполон и посочи с нагайката си към масивната дървена крепост, смътно напомняща средновековните замъци, с по една висока кула в четирите ъгъла. — А ето ги и първите посрещачи — отбеляза той, когато чу екота от пушечния залп, с който ги приветстваха припряно препускащите към възвишението живописно облечени ездачи.

След това Аполон й показа още една къща, много по-малка, но по-кокетна, приличаща повече на вила, отколкото на крепост, кацнала на един хълм в дъното на долината. Той й обясни, че вилата е била построена от баща му, княз Алекс, преди около двадесет години. От нея, уточни Аполон, се откривала приказна гледка. В момента прозорците й блестяха, осветени от залязващото слънце. Отвън вилата бе облицована с бял мрамор, докаран тук с десетки мулета чак от крайбрежието. Аполон не пропусна да спомене, че мраморът се белеел призрачно нощем по пълнолуние. Виждаха се три тераси, колонада и две дълги крила. Очарована, графинята бе длъжна да признае мислено, че не бе виждала досега толкова красива дворянска вила.

— Чудесна е — прошепна Кити и дръпна поводите на коня си. Неволно си припомни колко по-скромна изглеждаше къщата в нейното имение, като танцьорка от кордебалета, изправена до примабалерината на ансамбъла. Личеше си, дори отдалече, че за този фамилен дом баща му, старият княз Алекс, не бе щадил средствата. Аполон се усмихна замечтано.

— Слушал съм слугите да разправят, че баща ми навремето е построил тази къща с една-единствена цел — да спечели сърцето на майка ми.

— Не се съмнявам, че е постигнал целта си! — веднага откликна Кити.

— Баща ми, а също и майка ми, винаги са били особени хора, дори бих казал, доста екстравагантни. Обичат да пръскат парите с щедър замах, само и само да изпитат повече наслади от живота. Откакто го помня, той винаги е бил лудо влюбен в нея. Всъщност именно затова сега те двамата са във Франция. Майка ми е искала да напусне Русия, но не заради събитията… Не, те заминаха много по-рано, след като сестра ми и аз пораснахме и вече сами се грижехме за себе си. Баща ми отначало отказал да замине за Париж, но не й позволил да отпътува без него. Аз отказах да ги последвам и баща ми се съгласи с мен, но майка ми замина огорчена от решението ми. Но сега съм спокоен за тях, защото баща ми, както винаги, е неотстъпно с майка ми и се грижи предано за нея, независимо от това, че понякога си пати от своенравния й характер.

— Навярно сега те двамата са истински щастливи във Франция — промълви Кити и веднага се натъжи, защото си спомни за своя нещастен брачен живот. Но след няколко сподавени въздишки младата жена си припомни, че всичко това вече принадлежи на миналото, че сега обича единствено княз Аполон Кузин, и то така страстно, както никога не бе допускала, че е възможно да се влюби в някой мъж. Но дали и техният съвместен живот ще бъде така щастлив, какъвто е бил — и продължава да бъде — брачният живот на неговите родители, и то въпреки бурната епоха, в която живееха? Разколебана от тези съмнения, графиня Радишевска побърза да заговори за нещо друго, за да не бъде отново помрачено съзнанието й от тревожните мисли за това, което може да се случи след края на войната:

— Ти бил си роден, когато бащата ти е построил тази приказна вила?

— Да, но нямам никакъв спомен за строежа.

Странно, но в същото време абсолютно същите мисли вълнуваха и неговото сърце. В какви щастливи и мирни години са живеели родителите му и какво се наложи да преживее неговото поколение. И кой знае какво още им крои бъдещето? Неволно отклони поглед към лицето й. Той вече не питаеше дори капка съмнение, че тя е избраницата на неговото сърце, но оставаха притесненията около съпруга й, около войната, на която никой още не можеше да предскаже краят… Или какви изненади ще поднесе съдбата на още нероденото им дете? На тяхното дете…

Но още по-учудващо бе съвпадението в мислите им — Аполон, също като Кити преди малко, решително отхвърли мрачните си опасения, защото не можеше да понася колебания и съмнения да тровят душата му. Спря кобилата, за да изчака да се изравни с нея коня на графинята, обърна се и ласкаво й заговори:

— Да, да, сега, след като ти ме попита, си спомних! Може би съм бил само на две години, когато е бил приключен строежът на вилата. Да, сигурно така е било, защото именно тази вила, кацнала на скалите като орлово гнездо, помня аз като първия си дом, в който преминаха най-ранните ми години. А сега, скъпа моя — нежно изрече той, с поглед, преливащ от любов, — сега този дом е твой. Добре дошла у дома!

Княз Кузин веднага изви поводите, за да застане Леда още по-плътно до коня на графинята.

След това сгряващо сърцето й приветствие князът се наведе към нея, прегърна я през рамо и нежно притисна устни към лицето й.

По бледите й страни рукнаха сълзи, но този път това бяха сълзи на щастие, на облекчение, макар и примесено с лека тъга — заради всичко, което вече бе изгубила безвъзвратно, макар да бе още толкова млада.

— Не мога да изкажа с думи колко съм ти благодарна, Аполон, че ме доведе в тази райска долина — прошепна му тя и вдигна мокрото си лице към неговото, за да му предложи мекотата на алените си устни. Не беше на себе си от радост, че най-после, след толкова продължителни, неописуемо мъчителни митарства, тя най-сетне бе открила това обетовано кътче, закътано и скрито от ужасите на войната. Шестото й чувство веднага й подсказа, че тук ще намери утеха и забрава, блаженство и покой — небесните дарове, за които винаги бе мечтала.

Едни и същи мисли продължаваха да вълнуват и нея, и него: те двамата бяха преминали през толкова страдания и мъки, че вече не помнеха колко пъти бяха на косъм от раздялата и срива, но ето че изпитанията, поднесени им от жестоката съдба, най-после се бяха оправдали. Бяха издържали суровия житейски изпит, за да се озоват в този вълшебен край, сгушен сред непристъпните скални зъбери, далеч от всички врагове. Та тук дори пътища нямаше, само полускрити сред клека и гъстата трева планински пътечки, толкова тесни, че двама воини можеха да отблъснат набезите на цял вражески полк. Сега тук тя най-после ще бъде негова, само и завинаги негова — знаеше го, защото не можеше сърцето й да я мами в такъв сюблимен момент…

Щом чу зад гърба си неловкото прокашляне на Карим, Аполон веднага се дръпна назад и зае обичайната си изправена стойка на седлото. Но на устните му отново разцъфтя по момчешки очарователна и безгрижна усмивка, преди да се обърне с шеговит тон към Кити:

— Ето, виждаш ли как нашата упадъчна цивилизация разлага моралните устои? А ние после се удивляваме защо суровите планинци, родени само за битки с нашествениците и с природните бедствия, с техните ориенталски предразсъдъци, се мръщят сърдито всеки път, когато някой мъж не крие чувствата си към някоя жена в присъствието на други хора.

Кити дяволито повдигна вежди.

— Мислиш ли, че твоите свирепи телохранители ще се нахвърлят с нагайките си върху мен, ако продължавам да нарушавам строгите повели на Корана?

Аполон даде знак с ръка на Карим и Сахин да го изчакат, като пришпори леко кобилата си, без да изпуска поводите на коня на графинята, за да се отдалечат двамата от плътно следващите ги спътници.

— Не, разбира се, няма такава опасност. Не забравяй, че за тях ти вече си моя собственост и те нямат право да ти посягат, каквото и да се случи, колкото и да не са зачетени религиозните им повели. Ще се осмелят да вдигнат ръка срещу теб само ако им дам знак.

— Но това означава, че аз ще бъда длъжна да ти бъда робски покорна до последния си дъх!

— Точно така. Нямаш представа колко се радвам, че така бързо започна да усвояваш местните обичаи! — засмя се Аполон и й намигна предизвикателно.

Но Кити не се засмя с него, защото внезапно я осени една мисъл, която досега не й бе хрумвала.

— Нещо не ми стана ясно. Колко близо до мен ще стоят твоите телохранители? Нали бдят неотлъчно над теб? И денем, и нощем… Прощавай, че те затрупвам с въпроси, но още не мога да свикна с тези неочаквани промени.

— Ами… доста близо.

— Но предполагам, че поне в леглото ще те оставят сам.

— Хм… не съвсем…

— Какво означава това? — недоволно го изгледа тя.

— Няма да ми позволят да се усамотявам в леглото с някоя жена — смутено й отвърна той. — Освен ако тази жена не си ти.

— Сигурен ли си, че никога няма да се стигне до такава сцена? — сърдито извика Кити, след като в паметта й изплуваха самотните нощи, когато Пьотр се забавляваше в публичния дом на Мадам Зоя в Нижний.

— Абсолютно, любов моя! — Аполон побърза да протегне ръка, за да я погали успокоително по лицето. — Не мисли, че всички мъже са като граф Пьотр Радишевски. — Но тревогата, изписана на лицето й, веднага му подсказа, че тя още не се бе успокоила, затова обърна лицето й към своето, погледна я право в очите и продължи с категоричен глас: — Но още отсега мога да ти обещая нещо, скъпа моя — никога, никога през всичките години, които съдбата ще ми отряди да изживея с теб, няма да те нараня, няма да вдигна ръка срещу теб.

Конете на Карим и Сахин отново ги настигнаха и Аполон побърза да заговори на друга тема:

— Но ти още нищо не си видяла. Почакай да те представя на прадядо си, страховития Искендер хан. Сигурен съм, че са му съобщили за пристигането още преди първите слънчеви лъчи да са обагрили в розово тези хребети. Искендер хан винаги има свои съгледвачи скрити сред урвите на удобни за наблюдение места. Неговите хора са разбрали, че аз, Карим и Сахин напредваме към крепостта, но твоето присъствие вероятно ги е озадачило. Тук много рядко се появяват непознати жени. Но не се безпокой. Макар да изглежда доста суров на пръв поглед, Искендер хан ще бъде на наша страна.

— Хм, звучи доста страшничко, А по какъв начин прадядо ти показва на хората около него, че не одобрява нещо?

— По-добре да говорим за нещо друго.

— Какво искаш да кажеш? — тревожно го погледна тя, предусетила, макар и смътно, че Аполон крие нещо от нея.

— О, Кити, нали вече ти обясних, че няма да имаш никакви причини за безпокойство! — припряно отвърна той. Явно искаше да избегне прекия отговор на въпроса й. — Освен това, сигурен съм, че ще те хареса, при това още от пръв поглед.

— Ами ако не стане така?

— Ще престанеш ли да спориш с мен, след като вече си на моя територия, и то в присъствието на Карим и Сахин? — предизвикателно я запита той. В интонацията му се прокраднаха закачливи нотки. — Ако продължаваш все в този дух, още от утре ще изгубя, и то завинаги, тяхната почит, която ми дължат като мои предани слуги. От теб сега се иска само едно: да се понравиш на Искендер хан. Разбира се, поне дотолкова, доколкото ще пожелаеш да го сториш, без да жертваш достойнството си. — Аполон разбра, че тя се готви да му възрази, затова вдигна ръка и не й позволи да си отвори устата. — Не, повече нито дума! Ако искаш да продължим със схватките, нека да ги отложим за през нощта, когато най-после ще останем сами, в леглото. — Той я изгледа с премрежен поглед, въодушевен от неочаквано хрумнала му идея. — Да, звучи дяволски съблазнително. Всъщност знаеш ли откога жадувам да се озовем в леглото? От седмици чакам този миг.

— Не е от седмици, а от месеци!

— Нима толкова много съм ти липсвал? — попита я той с лукава усмивка.

— Не съвсем — смутено излъга Кити.

— А пък ти на мен дяволски ми липсваше! — Понижи ти и промърмори: — По-точно копнеех за най-сладките кътчета на тялото ти…

— Развратник! — прошепна тя, привидно възмутена.

— Най-после отгатна с кого си имаш работа!

И двамата едновременно прихнаха в покоряващо весел и безгрижен смях, така, както само младите умеят…

Но Аполон не успя да овладее нервните тръпки, лазещи но гърба му, докато изкачваше стръмните гранитни стъпала към площадката пред главната порта на крепостта. Младият княз с дълбока тревога се опитваше да отгатне как Искендер хан ще посрещне новата му любовница. Не можеше да се ожени за Кити, защото тя вече се бе венчала за друг.

А това никак нямаше да се понрави на прадядо му. Аполон веднага си спомни как преди години бе допуснал сериозна грешка, като доведе при Искендер хан една от своите вятърничави обожателки, която никак не се хареса на строгия, своенравен и непреклонен Искендер хан. Още на третия ден госпожицата изчезна вдън земя и оттогава никой нищо не чу за нея. Не, той е длъжен още с пристигането си да обясни на прадядо си, че сега и дума не може да става за подобно разрешение, ако възникнат усложнения. Че той, княз Аполон Кузин, за нищо на света няма да позволи графиня Радишевска да „изчезне“ някъде сред пропастите оттатък хребетите около долината Дарго.

Младият мъж не усети кога изкачи последното стъпало и коленичи пред широката софа, на която го очакваше побелял старец, вече прегърбен и съсухрен, но все още с властно изражение и строг поглед. Искендер хан сам не помнеше годините си, само знаеше, че са някъде над деветдесет, което обаче не му пречеше да господства над планините и техните мрачни обитатели като некоронован цар. С изненадваща за суровия си вид жизненост той прегърна любимия си правнук, стисна горещо ръката му и веднага даде недвусмислен знак на въоръжените си пазачи да се отдалечат, за да може да размени няколко думи с Аполон.

— Много тревожни нощи изтекоха, Ас-Сакр — намръщено преглътна ханът. — До нас достигнаха слухове, че цяла Русия била покорена от онези бандити от Севера, дето се наричали болшевики. Затова изпроводих мои съгледвачи чак до Екатеринодар, за да те издирят и докарат тук.

— Но аз отдавна напуснах Екатеринодар. Потеглихме на юг, към Кавказ и Ставропол. Пътувахме само нощем.

— Мъдро, много мъдро си постъпил, момчето ми! — Старецът отпусна длан върху десницата на Аполон. — Е, хайде, кажи на твоите хора да влязат и да се разполагат в одаите, които вече съм наредил да оправят за тях. Жените в кухнята от часове се суетят около казаните, за да нагостят теб и твоите спътници с най-доброто, на което са способни. Моите соколи съзряха четирима конника още вчера, от урвите над прохода Къзълтау.

Кити още чакаше на седлото, без да отделя загрижения си поглед от Аполон и Искендер хан. Сепнаха я силните викове на групата от двадесетина жени и момичета, които изскочиха от страничните порти и се втурнаха към Аполон. „Върна се нашият сокол! Младия сокол! Ас-Сакр Ас-Сагир е отново у дома!“ Новината се разпространи мълниеносно — очевидно досега Искендер хан бе крил тази вест от жените и прислугата — и радостна възбуда обхвана всичките обитатели на крепостта. Отвсякъде ехтяха възторжени крясъци, от които смаяната от толкова горещото посрещане графиня разбираше само думите „Ас-Сакр Ас-Сагир, Ас-Сакр Ас-Сагир!“. Но забеляза любопитните погледи, които не закъсняха да отправят към нея забулените местни жени през цялото време, докато конят на Кити бавно напредваше към широката гранитна стълба в подножието на крепостта. Тя не можеше да не си зададе въпроса защо именно женската половина от местното население така буйно се радва от появата на Младия сокол.

В това време внушително множество от воини наобиколи Аполон, изправен зад Искендер хан, за да му се поклони и да го приветства с успешния край на опасното пътуване. Нечии опитни ръце веднага поеха поводите на Леда, а други смъкнаха торбите. Внезапно от скупчените жени изскочи смугло девойче, затича се презглава и се хвърли на шията на Аполон. Надигна се пръсти и му зашепна нещо на ухото. Но Искендер хан сърдито махна с ръка и двама джигити веднага задърпаха девойката назад в тълпата. Тя изчезна сред забулените жени, но още дълго отекваше предизвикателното й кискане. Аполон се намръщи, защото момичето беше прекъснало важния разговор е прадядо му, но все пак отправи един бегъл поглед към жените, преди да се обърне отново към начумерения Искендер хан.

Старецът, разбира се, много добре бе видял как за миг бе пробягнало леко смущение по лицето на правнука му, затова промърмори недоволно:

— Някой трябва да се ожени за Тамара, преди тя да е сторила някоя щуротия.

— Да, няма да е зле… — кимна Аполон.

— Все още ли ти лови окото?

— Не, не, благодаря. Нямам време да събирам харем. Преди малко Тамара ми подшушна нещо на ухото… Чакала с нетърпение моето завръщане, защото вече било крайно време да й изберат мъж, който да я прибере в своя дом.

— А ти какво си решил? Никога да не се задомяваш! Така ли си го измислил, а Ас-Сакр Ас-Сагир? — Искендер хан го измери с изпитателен поглед.

Макар вождът на близо пет хиляди дагестанци да се преструваше, че въобще не бе забелязал непозната жена, която придружаваше любимия му правнук — защото още не му бе представена както подобава, — мъдрият хан не можеше да не си задава въпроса каква е нейната роля в живота на Аполон.

— Ами… — заекна за миг Аполон. — Още май ми е рано за женене. — Изкашля се смутено, преди да продължи с най-предпазливия тон, на който бе способен: — Не може ли да си поговорим без никой друг наоколо? Но първо искам да ти представя една млада жена, която доведох със себе си. — Обърна се и махна с ръка на Кити да се приближи. Хвана я за ръката, за да успокои и нейното, и своето треперене, преди да склони чело. — Искендер хан, ще се радвам да посрещнеш като скъп гост тази жена, графиня Кити Радишевска. Кити, това е моят прочут прадядо, Искендер хан, властелин на всичките земи наоколо.

Още в мига, в който чу името Радишевска, лицето на суровия старец леко се просветли. Той не беше забравил честите посещения на граф Пьотр Радишевски в непристъпните планини — двамата с Аполон обичаха да ловуват в съседните клисури, — макар че това беше доста отдавна, преди войната, още когато двамата бъдещи офицери се бяха сприятелили в гвардейския корпус. Затова сега първата мисъл на Искендер хан бе да не би граф Радишевски да загинал на бойното поле. Но гордостта му забраняваше да попита съпругата му. Освен това младата жена изглеждаше доста изтощена и слаба. Затова ханът само приведе леко чело и изрече:

— Добре дошла в моя дом, в долината Дарго. Най-добре ще е веднага да се настаните в покоите в сарая. Всички вече е приготвено, за да отдъхнете там след дългия път. Не е за жени да изкачват на кон нашите стръмни планини.

— Благодаря за гостоприемството. Тъкмо от мека постеля имам най-голяма нужда сега…

— За Бога, как можах да забравя! — удари се по челото Аполон. — Искаш ли да те отнеса дотам? Да не ти е лошо?

Кити леко се изчерви.

— Не, и сама мога да стигна до леглото.

— Сигурна ли си?

Тя само му кимна мълчаливо.

Искендер хан не пророни нито дума, удивен от неочакваната промяна в държанието на своя правнук. Досега старецът никога не го бе виждал да проявява такава загриженост към някоя жена. Повече не бе нужно за преживелия толкова много години мъдрец, за да се досети, че графинята в никакъв случай не е нито случайна, нито временна спътница на Аполон.

— Тембот ще те отведе до покоите ти в крилото на харема. А сега искам да благодаря на Карим и Сахин, че опазиха моя правнук от враговете и го доведоха тук, за да мога да го прегърна за сетен път, преди Аллах да ме е повикал при себе си. После ще се съберем отново, за да пием чай.

Аполон издебна мига, когато Кити се обърна към стъпалата, за да прошушне на ухото на прадядо си:

— Но преди това искам да си поговорим, само ние двамата.

— Добре, но първо иди вътре, измий се след пътя, преоблечи се, както е редно, и тогава можеш да се явиш при мен! — нареди му ханът, след което даде знак на търпеливо чакащите отзад Карим и Сахин да пристъпят напред, за да коленичат пред своя повелител.

Но младият княз реши сам да я заведе в стаята, отредена за нея, затова тръгна пред Кити по стъпалата. Пъргавата Тембот изтърча най-отпред, за да отваря вратите пред моя млад господар. Така стигнаха до широката одая на втория етаж. От разтворените капаци към чардака се разкриваше приказна гледка към вътрешна градина, с нежно ромолящ шадраван и плътни сенки под клонестите дървета. Тембот веднага се зае да приготвя горещата вода за банята на почетната гостенка.

Смаяна, Кити се озърна с недоумение, преди да попита плахо, защото не смееше да го стори пред слугинята защо те двамата няма да бъдат настанени в обща спалня:

— Тук ли трябва да остана?

Погледът й се плъзна по разкошните тапети от туркестанска коприна, по многоцветните керамични плочки на пода, по изящната дърворезба на тавана. Да, очевидно това ще бъде нейната стая, щом като двамата млади слуги, останали най-отзад, вече отнасяха торбите му нататък по коридора, застлан с персийски килими.

— Само докато ни извикат за вечерята.

— Е, добре тогава — въздъхна Кити. — Всъщност толкова съм изтощена, че точно сега нямам нищо против да остана за малко сама и да си отдъхна.

Наистина графинята беше много уморена след това тъй дълго и мъчително пътуване, след кошмарните седмици в Ставропол, а също и от преди това — от трескавото бягство от имението си. Нямаше сили да се уедини с Аполон в леглото, въпреки че от месеци бе копняла именно за този миг.

— Макар че, честно казано, не ми се искаше да спим отделно.

— Много повече се измъчвам аз, скъпа моя! — Аполон я сграбчи и я притисна към себе си, за да я целуне жадно. — Но няма как… трябва да изтърпим още няколко часа, да седнем около ниската масичка за чай с Искендер хан. Така го изискват древните обичаи. Но после… — Той я стисна още по-здраво през кръста, — после ще бъдем сами двамата! Така е приятно да се прибере човек у дома! — Въздъхна дълбоко. — И то когато ти си до мен. Най-после само моя!

— Но дали няма да ни се разсърди той?

Тя все още не беше уверена, че ги очакват единствено безоблачно щастливи дни. Наистина с очите си бе видяла колко възторжено го посрещнаха всички, без изключение, обитатели на тази райска долина Дарго. От погледа й не остана незабелязано отпускането на напрегнатото му досега лице. С всеки свой жест Аполон се издаваше, че тук наистина е неговото убежище, че тук и само тук той се чувства у дома си. Нито пък можеше така лесно да забрави оживения женски смях, с който бе посрещаното пристигането на Младия сокол. Да, сега те двамата най-после бяха заедно, в безопасност, но всичко останало наоколо й бе напълно чуждо — и свирепите лица на планинските воини, и плътно забулените в черно жени, и феодалния ред, царуващ навред, и ориенталския стил, който си проличаваше дори в най-малките подробности от обзавеждането. Странно, но сега тя чувстваше Аполон като чужденец, като непознат, въпреки страстната си и всеотдайна любов към него. Всъщност, като се изключат онези незабравими три дни и нощи през миналия декември в нейното имение, досега тя бе прекарала с княз Кузин само дванадесет денонощия на уморително, изпълнено с дебнене и оглеждане пътуване на юг от Ставропол, без никаква възможност да се усамотят дори за миг.

— За какво да ни се сърди? — попита я той.

— От това, че пристигнах тук с теб.

Кити загрижено се вгледа в очите му, търсейки там отговорите на въпросите, които не спираха да я измъчват.

— Забрави ли, че преди да потеглим към планините, те попитах искаш ли да дойдеш с мен? Защото аз още тогава твърдо бях решил да те доведа тук.

Лека усмивка се появи на устните й.

— Тогава може би всичко ще бъде наред. Може би дори и твоят толкова строг прадядо ще разбере какви са нашите чувства?

— Разбира се — тихо отвърна Аполон и я целуна нежно по челото. — Той всичко разбира.

Кити успя да сподави тревогата, все още изпълваща сърцето й. После си припомни какви ужасни дни бе принудена да преживее съвсем наскоро и се утеши с мисълта, че сега вече няма право да се оплаква от съдбата си.

„Поне се надявам да ме разбере“, помисли си младият мъж и реши да избърза с разговора насаме с Искендер хан, който можеше да се окаже изключително важен за престоя на Кити в долината Дарго. Но нямаше как да сподели тревогите с Кити — само след минута чевръстата Тембот се появи на прага, понесла хавлиите за банята на гостенката. Зад гърба й надникнаха още петима слуги, всеки с по две кошници в ръцете.

Аполон само обясни на Кити, че трябва да се прибере в стаята си, за да се измие, но й обеща веднага след това да се отбие при нея, за да я заведе да пият чай с Искендер хан.